Доктор Смърт

15.

Стейси се обади в четири следобед. Връзката бе лоша и се запитах къде се намира. Дали Ричард й бе дал сребристия си телефон?

— Извинявайте за неудобството — каза тя, но думите й прозвучаха неискрено. Хладно. Сякаш се преструваше на сърдита.

— Какво стана, Стейси?

— Нали вече знаете?

Смразяващ тон.

— Нещо с Ерик — отвърнах.

— Значи баща ми е бил прав.

— За кое?

— За ченгето, което дойде да говори с него. Татко каза, че е ваш приятел. Обменяте информация. Не ви ли хрумна, че може да възникне проблем, доктор Делауер?

— Стейси, разговарях с баща ти и той…

— Но не сте разговаряли с мен за това.

— Не сме се чували. Канех се да повдигна въпроса, когато дойдеш.

— А ако ви кажех, че не одобрявам?

— Щях да се откажа от разследването за Мейт. Точно такова беше намерението ми, но баща ти настоя да продължа.

— Защо иска това?

— Трябва да попиташ него, Стейси.

— Казал ви е, че желае да участвате в разследването?

— Заяви го категорично, Стейси. Ако е въпрос на доверие…

— Не разбирам — заяви тя. — Когато ми каза за ченгето, изглеждаше ядосан.

— Заради нещо, което е направил детектив Стърджис?

— Защото го разпитват като престъпник. Има право. След всичко, което преживяхме с мама, да си имаме работа с полицията. А сега разбирам, че вие им сътрудничите. Просто ми се струва… нередно.

— Тогава се отказвам от разследването.

— Не — възрази Стейси. — Не се притеснявайте.

— Ти си моя пациентка и те поставям на първо място.

Кратко мълчание.

— Това е другият въпрос, по който се обаждам. Не съм сигурна, че трябва отново да ставам ваша пациентка… Това няма нищо общо с вас. Просто не мисля, че се нуждая от терапия.

— Значи идеята да дойдеш, е била на баща ти?

— Както и за предишните сеанси. Не, не исках да кажа, че ми е било неприятно. Беше страхотно, много ми помогнахте. Извинявайте, че прозвуча толкова грубо. Просто вече нямам нужда от помощ.

— Може би — отвърнах. — Но все пак нека се видим веднъж, за да поговорим. Днес имам време, ако не си заета.

— Не… не зная. Положението е малко напрегнато… Какво точно ви каза вашият приятел за Ерик?

— Че според съквартиранта му от два дни не се е прибирал в стаята си и е пропуснал важен изпит.

— По-точно, от ден и половина — поправи ме тя. — В това няма нищо странно. Често хуква нанякъде сам.

— И когато живееше вкъщи ли беше така?

— От девети-десети клас. Изчезваше от училище без обяснение, качваше се на колелото си и по цял ден не се прибираше. По-късно ми каза, че разглеждал антикварни книжарници, играел билярд или ходел в съда в Санта Моника да слуша разни дела. Обаждаха се от училището, но Ерик винаги се отърваваше безнаказано, защото имаше много по-високи оценки от всички останали. Когато си взе шофьорската книжка, започна да отсъства по цели нощи. Това вече ядоса баща ми. Понякога сутрин той намираше леглото му непобутвано. После брат ми се появяваше за закуска, заемаше се да си пече филийки и кавгата между двамата започваше. Татко го разпитваше къде е бил, а той отказваше да му каже.

— Майка ти участваше ли?

— Докато беше здрава, вземаше страната на баща ми. Но главно татко имаше думата.

— Наказваха ли Ерик?

— Татко все се заканваше… предупреждаваше го, че ще прибере ключовете от колата му, но брат ми успяваше да го омае. Всички знаехме, че няма да изпълни заканите си.

— Защо?

— Защото Ерик беше златното момче. Всеки път, когато татко му се скараше за нещо, той казваше: „Какво, нима пълното отличие не е достатъчно? Да не би да искаш да изкарам повече от хиляда и шестстотин на САТ?“. Същото беше и в „Пали Преп“. Той беше гордостта на училището. Спечели награда „Банк ъв Америка“, национална стипендия, стипендия „Пруденшъл Лайф“ и грамота за постижения в областта на науката. Участваше в отборите по хокей, фехтовка и бейзбол. Когато кандидатства в „Станфорд“, след интервюто с него професорът се обадил на директора и казал, че току-що е срещнал един от великите умове на века. Как биха могли да го накажат?

— Значи не се безпокоиш за него? — попитах.

— Не… Тревожи ме само, че не се е явил на изпита. Ерик винаги е бил отговорен. Може би просто е решил да поскита.

— Да поскита?

— Когато живееше вкъщи и не се прибираше по цяла нощ, понякога си идваше с кални обувки и мръсни дрехи. Със сигурност зная, че веднъж е спал на открито. Беше преди около година, докато си беше у дома, за да се грижи за мама. Стаите ни са една до друга и когато си дойде, се събудих и отидох да видя какво става. Носеше палатката си, раница на гръб и пакет чипс, пеперони или нещо подобно. Попитах го: „На самотен пикник ли си ходил?“. Ядоса се и ме изгони от стаята си. Може би и снощи е бил на туризъм. Около Пало Алто има доста подходящи места. Може би просто е искал да излезе от града и да погледа звездите. Преди време се интересуваше от астрономия, купи си телескоп с всякакви скъпи филтри и други принадлежности.

Усетих я как затаи дъх.

— Какво има, Стейси?

— Просто си спомних… Имахме куче, жълтеникав мелез. Казваше се Хелън, бяхме я взели от приют. Ерик я водеше със себе си на дълги разходки, а когато остаря и краката започнаха да не я слушат, направи количка и я возеше. Струваше ми се смешно, но не и за брат ми, за него бе напълно сериозно. Тя умря година преди мама. Ерик прекарваше навън с нея цели нощи. Сигурно това е обяснението. Когато го попитах защо, той ми отговори, че най-добре размишлява нощем в планината. Напоследък е малко напрегнат и навярно е опитал да се справи по този начин. Що се отнася до теста, възможно е да се е споразумял с професора. Ерик може да убеди всекиго във всичко.

— Защо е напрегнат?

— Не зная. — Дълго мълчание. — Добре, истината е, че брат ми изживява труден период. Заради мама. Още когато я загубихме, той го прие много по-тежко от мен. Сигурно баща ми ви е казал друго. Така ли е?

„Синът ми преодолява гнева, като организира всичко… Според мен това е страхотен начин за справяне със стреса… Така човек може да надникне в себе си и да открие защо се чувства потиснат, а после да продължи напред.“

— Не сме разговаряли подробно за Ерик — отвърнах.

— Но зная — увери ме тя. — Татко мисли, че аз съм тази, която има проблеми, защото се представям по-слабо в училище. Докато Ерик успява да прикрива чувствата си, като поддържа добър успех, стреми се към нови постижения и говори това, което баща ми очаква да чуе от него. Но аз виждам какво се крие зад това поведение. Той го изживя много по-трудно. Когато мама почина, аз вече бях плакала достатъчно, докато Ерик се бе преструвал, че всичко е наред. Казваше, че тя ще се оправи. Седеше до леглото й и играеше на карти с нея. Държеше се шеговито, сякаш нямаше нищо сериозно. Като че ли просто бе настинала. Мисля, че все още не го е превъзмогнал напълно. Може би новината за доктор Мейт е събудила спомените.

— Ерик говореше ли за Мейт?

— Не. Всъщност не сме се чували от няколко седмици. Понякога ми пише по електронната поща, но от известно време нямам вести от него… Веднъж, няколко дни преди нейната смърт, Ерик влезе в стаята ми и видя, че плача. Попита защо и когато му казах, че е заради мама, просто не го прие, нахока ме и ме нарече хленчеща глупачка. Твърдеше, че ако се предадем, няма да постигнем нищо, че не бива да бъда такава егоистка и да мисля за собствените си чувства. Използва израза „да се самосъжаляваш“. Според него бе важно да помисля за чувствата на мама. Всички трябвало да имаме положителна нагласа, да не падаме духом.

— Бил е твърде суров с теб — отбелязах аз.

— Нищо необичайно. Често ми се кара, такъв е характерът му. Макар и гений с мозък като безотказна машина, в емоционално отношение брат ми е дете. Може би реагира със закъснение и едва сега постъпва по обичайния начин, когато е разстроен. Мислите ли, че трябва да се безпокоя за него?

— Не, но мисля, че решението ти да се обадиш на баща си е било правилно.

— Когато влязох и заварих онзи детектив при него… Знаете ли какво направи татко? Резервира чартърен полет и замина за Пало Алто. Изглеждаше разтревожен. Това вече истински ме обезпокои.

— Не се ли тревожи често?

— Никога. Според него паниката е признак на глупост.

Помислих си: „А липсата на безпокойство е характерна за психопатите“.

— Значи си сама у вас? — заинтересувах се.

— Само за два дни. Свикнала съм, баща ми често пътува. А и Джизела, домашната помощница, идва всеки ден.

Връзката прекъсна за миг при последното изречение.

— Къде си в момента, Стейси?

— До плажа, на някакъв голям паркинг. Сигурно съм дошла с колата си, след като тръгнах от офиса на татко — засмя се тя. — Дори не си спомням. Много странно.

— Кой плаж? — попитах.

— Хм, ще видя… Наблизо има голяма табела с надпис… Топанга… Топанга Бийч. Изглежда приятно място, доктор Делауер. Движението по магистралата е натоварено, но не виждам никого на пясъка… освен един човек, който върви близо до водата… като че ли търси нещо… държи някаква машинка… прилича на детектор за метал… познавам този плаж, вижда се от офиса на татко.

Гласът й прозвуча вяло, почти сънено.

— Стой там, Стейси, ще дойда при теб след двадесет — двадесет и пет минути.

— Няма нужда — увери ме тя с леко превзет тон.

— Присмиваш ли ми се, Стейси?

Мълчание. Щракване. Помислих, че е затворила. Но след миг каза:

— Е, добре. Защо не? Няма къде другаде да ходя.

Карах твърде бързо, размишлявайки за Ерик. Гениален, амбициозен индивидуалист, свикнал да налага волята си. Единственият, намерил начин да се изплъзва от контрола на Ричард. Стараел се да показва самообладание, но дълбоко в себе си е бил разстроен поради безсилието да постигне това, на което е държал най-много: оцеляването на майка му.

Бил е близък с баща си, който презира Мейт и открито изразява омразата си.

Ерик. Планинар, който изчезва от къщи, когато пожелае, и познава местностите, подходящи за туризъм. Скрити, уединени кътчета — като неасфалтирания глух участък от Мълхоланд.

Дали е толкова агресивен, че да прояви насилие? И достатъчно умен, за да заличи напълно следите си?

Докъде ли стига синовната му преданост?

След смъртта на жена си Ричард е опитал да се свърже с Мейт, но той не е отговорил на обажданията му. Дали Джоан го е предупредила за характера на съпруга си? Навярно е предвидила, че Ричард ще се съпротиви срещу решението й, и именно затова го е запазила в тайна и от него, и от децата си.

А ако Доктор Смърт е отговорил на обаждане от Ерик?

Нещастно, страдащо момче, пожелало да разговаря с него за кончината на майка си. Дали у Мейт се е пробудило лекарско състрадание, което го е накарало да откликне на зов за помощ?

Тъмно БМВ, паркирано край пътя.

Взема назаем колата на татко…

Докато се движех на запад по „Сънсет“, неведнъж преповторих тези разсъждения. Нямах намерение да ги споделям с Майло или с когото и да било, но не стигнах до нито един елемент, който да не съвпада.

Червен светофар до „Мандевил Кениън“ ме накара да спра със севилята, но умът ми продължи да препуска напред.

Стейси ми бе дала доста изразително описание за брат си: гениален ум, съчетан с емоционална незрялост.

Можех да добавя към това и напиращ младежки гняв. Идеалните условия за комбинацията от умело планиране и безразсъдна дързост, довела до превръщането на кафявия микробус в касапница на колела.

Счупен стетоскоп… „Беоулф“. „Щастливо пътуване, болно копеле.“

Героят убива дракона, като в мит или видеоигра.

Имаше нещо детинско в поставянето на играчката в книга с откъснати страници, проникването в апартамента на Мейт и съдържанието на бележката. Самите послания издаваха първично влечение към игри, но в съчетание с интелект, който започваше да ме плаши до смърт.

Къде бе прекарал Ерик миналата неделя? Лесно бе да дойде от Станфорд до Ел Ей, по всяко време на деня имаше полети от Сан Франциско. Не би представлявало проблем за който и да е студент с кредитна карта. Напълно възможно бе да е пристигнал, да е изпълнил замисъла си и да се е върнал на лекции, сякаш нищо не се е случило.

Но за първи път идеалният студент бе пропуснал изпит. Дали го измъчваха угризения заради стореното? Или друг стресиращ фактор го е подтикнал да наруши съвършения порцеланов имидж на семейство Дос?

Ричард бе отлетял за Станфорд и бе оставил Стейси сама. Сега момичето седеше в колата си до плажа, самотно и загубило представа къде се намира. Имах натрапчивото чувство, че винаги е била самотна. Като дете, което не плаче и мълчаливо страда от липса на внимание.

Зад мен изсвири клаксон. Вече светеше зелено, а аз не потеглях, потънал в забрава като Стейси. Явно бе заразно.

Профучах напред, внимавайки да не се увлека. Подобни размисли не се отразяваха добре на душевното равновесие. Освен това Майло имаше други заподозрени.

Рой Хейзълтън. Дони Мейт.

Ричард Дос.

Никой от изброените? Не бе моя работа. Крайно време бе да се съсредоточа върху дейността, за която държавата ме смяташе компетентен да извършвам.

Лесно намерих Стейси. Малкият бял мустанг купе, обърнат срещу водата, бе една от няколкото коли на паркинга, успореден на плажа. Бе настъпил отлив и над дългата бежова ивица край ярките сини води сияеше безоблачно небе. Океанът бе красив, но опасен. Когато свих от магистралата и паркирах до нейната кола, видях човека с детектора за метал, който бе коленичил на пясъка на стотина метра разстояние и се взираше в някаква находка.

Колата на Стейси бе с вдигнати стъкла. Когато слязох от севилята, прозорецът откъм шофьорската седалка се отвори. Тя седеше с ръце на волана и ме погледна, без да ги отмести. Лицето й бе по-слабо, отколкото преди шест месеца. Бузите й изглеждаха хлътнали, имаше тъмни кръгове под очите и няколко пъпки. Не бе гримирана. Черните й коси бяха вързани на конска опашка с червен ластик.

— Не знаех, че лекарите все още правят домашни посещения. — Лека усмивка. — Или плажни. Сигурно сте ме сметнали за смахната, когато ви казах, че не помня как съм се озовала тук. Извинявайте, че ви накарах да дойдете.

Мъжът с детектора за метал се изправи и се обърна с лице към нас. Сякаш слушаше разговора ни. Но, разбира се, не можеше да ни чуе, беше твърде далеч, а шумът на вълните заглушаваше всичко.

Преди да отговоря, Стейси попита:

— Защо дойдохте, доктор Делауер? Особено след като ви се сопнах.

— Исках да се уверя, че си добре.

— Хрумнало ви е, че ще направя някоя глупост?

— Не — отвърнах. — Стори ми се разтревожена за Ерик. Останала си сама. Ако мога да помогна с нещо, за мен ще бъде удоволствие.

Прикова поглед в побелелите кокалчета на пръстите си.

— Много мило, но… добре съм… Не, не е така. Побъркала съм се. Дори кучето ни беше побъркано.

— Хелън.

Стейси кимна.

— Едва влачеше двата си крака, а Ерик я дърпаше в онази количка. Затова ли шофирахте чак дотук? Защото сте си помислили, че съм откачила?

— Не — уверих я, — мисля, че си доста проницателна.

Тя се обърна, изгледа ме с недоумение и се засмя.

— Може би трябва да стана психолог. Като Беки. Не че тя някога ще стане. С мъка ще завърши училище. Едва ли доктор Манитоу и съдийката са доволни…

— Като че ли си им ядосана — отбелязах аз.

— Така ли ви се струва? Нищо подобно. Малко съм сърдита на Беки, защото се прави на важна и дори не ме поздравява. Може би си отмъщава на мен заради Ерик. Преди време той ходеше с Алисън, но я заряза… Беше отдавна… Какво ме накара да заговоря за това?

— Може би си си мислела за него.

— Не, всъщност мислех за Хелън. След като ви разказах за нея по телефона, си спомних доста случки. — Смях. — Беше най-тъпото куче на света, доктор Делауер. За тринадесет години не успяхме да я дресираме. Когато чуеше команда, просто си седеше и ни зяпаше с изплезен език. Ерик я наричаше „безмозъчно четириного от галактиката на идиотите“. Нахвърляше се върху него и започваше да го ближе и той казваше: „Поумней най-сетне, кучко“. Но започна да я храни, да я разхожда и да чисти след нея, защото татко беше твърде зает, а мама проявяваше пълно безразличие. Удължи живота на Хелън с онази количка, която измайстори. Татко предложи да я приспят завинаги, но брат ми не искаше и да чуе. Накрая тя започна да прави бели дори в количката и се наложи да я изнася навън на ръце. Всеки път ругаеше, докато веднъж отново я взе със себе си на среднощна разходка. Тя беше жалка гледка — с изгнили венци и проскубана козина, и все пак, когато тръгнаха, изглеждаше радостна, сякаш искаше да каже: „Ура, ново приключение“. Но ги нямаше цяла нощ и на сутринта Ерик се прибра сам. — Стейси се обърна към мен. — Никой не каза нищо по този повод. Няколко дни по-късно мама почина.

Ръцете на Стейси изведнъж се отдръпнаха от волана, сякаш тласнати от невидима сила, и закриха лицето й. След миг ги отпусна и опря чело на волана. Конската й опашка заподскача и къдриците й завибрираха. Трепереше като мокро кутре, но грохотът на океана заглушаваше плача й. Мъжът с детектора за метал бе изминал петдесетина метра по плажа с приведен гръб, забил поглед в пясъка.

Когато протегнах ръка и докоснах рамото й, тя потръпна, като че ли й бе неприятно.

Години наред бях слушал страдащи хора да плачат и бях свикнал да реагирам като професионалист, и все пак не ми бе никак леко. Стоях и чаках, докато Стейси се тресеше неудържимо и риданията й ставаха все по-силни, като викове на уплашена чайка.

Най-сетне престана да трепери и млъкна. Разпери ръце, но остана наведена над волана. Промърмори нещо неразбираемо.

Приближих се и я чух да казва:

— Изчезва.

— Кое?

Примигна и бавно се обърна към мен, сякаш движението й костваше огромно усилие.

— Какво кое? — сънено промълви тя.

— Кое изчезва, Стейси?

Нехайно сви рамене.

— Всичко.

Смехът й не ми хареса.

Най-сетне я убедих да слезе от колата и да се поразходим. Вървяхме по асфалтираната алея покрай плажа, без да говорим. Лицето на мъжа с детектора сияеше.

— Открил е заровено съкровище — отбеляза тя. — Истински се забавлява. Видях го отблизо, сигурно е на около седемдесет, а търси жълтици… Слушайте, съжалявам, че ви накарах да изминете целия път дотук заради мен. Съжалявам, че ви отговарях троснато по телефона и ви упрекнах за това, че сътрудничите на полицията. Имате право да работите каквото си искате.

— От самото начало се чувствах неловко — споделих аз. — Баща ти ми разреши да продължа, но явно не ти е казал. Дори и да е променил решението си, не ми се е обадил.

— Не зная дали го е променил. Просто беше ядосан, защото онзи човек от полицията дойде да го разпитва, а той не обича да се подчинява на чужда воля.

— Все пак — настоях — мисля, че е най-добре да се откажа от…

— Не! — прекъсна ме Стейси. — Не го правете заради мен. Не ме интересува… всъщност няма значение. Коя съм аз да ви карам да се откажете от доходите си?

— Не е толкова важно за мен, Стейси…

— Не. Държа да продължите. Някой е убил онзи човек и всички ние трябва да направим каквото е по силите ни, за да бъде заловен.

„Всички ние.“

— В името на справедливостта — продължи тя. — Това е наш граждански дълг. Извършител на подобно престъпление не бива да остава безнаказан, независимо кой е.

— Какво е твоето мнение за доктор Мейт?

— Нямам мнение. Доктор Делауер, при всичките сеанси не бях искрена с вас. Не споделих колко скапано е семейството ми. Помежду ни няма никакво общуване. Живеем заедно… Съвместно съществуване, но без… да сме свързани.

— Откакто майка ти се разболя ли?

— Дори по-рано. Когато съм била малка, а тя е била здрава, сигурно сме се забавлявали, но не си спомням. Не искам да кажа, че не е била добра майка. Правеше всичко, което трябва, но никога не съм я чувствала… не зная, трудно е да се изрази. Сякаш у нея нямаше нищо, човек не можеше да достигне до… Все още не съм успяла да си обясня защо направи това със себе си, доктор Делауер. Баща ми и Ерик обвиняваха Мейт, най-обсъжданата тема в дома ни беше какво чудовище е той. Но не са прави, те просто отказват да проумеят истината: че тя сама е взела това решение, нали?

Този път искаше от мен искрен отговор, а не професионален съвет.

— В крайна сметка, да — отвърнах.

— Мейт е бил само средството. Би могла да избере какъвто и да е начин. Тя ни изостави, защото не държеше на нас достатъчно, за да положи усилия. Съзнателно е решила да ни напусне, без да се сбогува.

Скръсти ръце и се прегърби, сякаш бе вързана в усмирителна риза.

— Разбира се, че болката е била мъчителна, но…

Стейси прехапа долната си устна и поклати глава.

— Но какво? — подканих я аз.

— Въпреки тази болка апетитът й не изчезна. По-рано имаше страхотна фигура. И двамата ми родители се гордееха с физиката си. Носеха оскъдни бански. Понякога беше смущаващо. Спомням си, че веднъж семейство Манитоу бяха дошли да поплуват заедно с тях в басейна. Мама и татко се опипваха във водата, а доктор Манитоу ги гледаше с изумление, като че ли се канеше да каже: „Какво безсрамие!“. Може би им е завиждал, че все още изпитват влечение един към друг. Баща ми се хвалеше пред всички, че двамата винаги ще си останат деца. После мама просто… се превърна в плондер. — Стейси направи няколко тежки крачки, спря се и примигна, за да сдържи сълзите си. — Какъв смисъл има да продължавам да говоря за това? Вече я няма… Трябва да запомня хубавите моменти, нали? Защото тя беше добра майка… зная това. — Приближи се към мен. — Всички казват да загърбя миналото и да продължа напред. Но накъде да поема, доктор Делауер?

— Ще ти помогна да решиш. Нали затова съм тук?

— Да, тук сте.

Хвърли се на врата ми и пръстите й сграбчиха яката ми. От косите й лъхаше сладникав аромат на кайсиев шампоан, който погъделичка ноздрите ми.

Ако някой ни гледаше отдалеч, би ни взел за влюбени, които се разхождат край брега.

Реакцията на професионалист бе да се отдръпна, но направих компромис. Леко я потупах по гърба с едната си ръка, без да помръдна другата. По-рано това се смяташе за нормално при терапия, докато не се намесиха юристите.

Задържах я в прегръдката си възможно най-кратко и внимателно отместих ръцете й.

Тя се усмихна. Продължихме разговора си. Вървяхме в крак и поддържах достатъчно разстояние помежду ни, че ръцете ни да не се докосват.

— Колежът — засмя се тя. — За това трябваше да говорим сутринта.

— Колежът не е цялото ти бъдеще, но е част от него — изтъкнах аз. — Част от отговора на въпроса: „Накъде?“.

— Малка част. Какво толкова, ще зарадвам татко, като кандидатствам в „Станфорд“. Ако ме приемат, ще уча там. Защо не? Все някъде трябва да следвам. Не съм разглезена хлапачка. Зная, че съм късметлийка, защото баща ми може да си позволи да плаща за обучението ми в такъв колеж. Но има и други неща, за които трябва да поговорим, нали? Ако ми вярвате, че няма да ви вържа тенекия, мога да дойда утре… стига да имате време.

— Имам. Какво ще кажеш за след училище, в пет следобед?

— Добре — съгласи се тя. — Много ви благодаря. Време е да се прибирам, да проверя дали татко се е обаждал. Може би е намерил Ерик. Нищо чудно брат ми да е нахълтал в общежитието и да му се е развикал, че е летял дотам да го търси.

Тръгнахме в обратната посока.

Когато се върнахме до мустанга, Стейси каза:

— Наистина ви моля да продължите да работите с полицията. Мислете за себе си.

Чудесно хлапе.

Проследих колата й с поглед, когато тръгна по магистралата, и поех към къщи по-спокоен.