Доктор Смърт

13.

Когато затворих папката, наближаваше десет часът.

Стейси бе завършила сеансите с твърдението, че е намерила цел. Сутринта баща й обаче бе намекнал, че положителният резултат е бил краткотраен. Бе обещала да ми се обади, но не го бе направила. Нормална тийнейджърска неблагодарност? Или не желаеше да ме разочарова?

Въпреки уверенията й, че е независима, не изпитвах чувство за триумф след терапията й. За тринадесет сеанса не бях успял да достигна до това, което я терзае. Предполагам, че през цялото време съм знаел, че го таи в себе си.

Дали на следващия ден щяхме да разговаряме за колежа?

Отново прелистих записките си от единадесетия сеанс, нахвърляни с безброй съкращения и стенографски символи, както бях свикнал да пиша, защото често ми се налагаше.

„Избухлив баща, враждебност към Мейт.“

„Така реагират двамата всеки път, когато са изправени срещу нещо, което не могат да контролират — с агресивност, размахване на юмруци и желание да смажат някого.“

Телефонът иззвъня.

— Доктор Делауер, преди час оставиха съобщение за вас — каза телефонистката. — Господин Фъско помоли да му се обадите, когато можете.

Името не ми бе познато. Поисках да ми го продиктува буква по буква.

— Леймърт Фъско. Помислих, че е Ленард, но записах Леймърт. — Прочете номер с началните цифри на Уестууд. — Каза, че е от ФБР.

Сградата, където се помещаваше щабът на ФБР, се намираше в Уестууд, на „Уилшър“ и „Ветеран“, на няколко преки от къщата на Рой Хейзълтън. Дали имаше нещо общо? Защо се обаждаха на мен, вместо на Майло?

Най-добре бе първо да поговоря с детектив Стърджис. Предполагах, че непродуктивните срещи от деня са го накарали да продължи да работи, и набрах служебния му номер в участъка. Нямаше го и там, и у дома, а мобилният му телефон не бе включен.

Не бях сигурен, че постъпвам правилно, но позвъних на Фъско. Плътен, дрезгав глас, който звучеше като тътрене на тежки обувки по грапав цимент, изрецитира стандартното: „Свързахте се с телефонния секретар на специален агент Леймърт Фъско. Оставете съобщение“.

— Обажда се доктор Алекс Делауер, в отговор на…

— Доктор Делауер — прекъсна ме същият глас, — благодаря, че се отзовахте толкова бързо.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Възложиха ми задача във връзка със случай, по който работите в момента.

— Кой случай?

Смях.

— В колко полицейски разследвания участвате? Не се безпокойте, докторе, зная, че сътрудничите на детектив Стърджис, вече разговарях с него. Уговорихме си среща и реших, че не е зле да се видя и с вас. Хрумна ми първо да ви се обадя лично, за да ви попитам дали имате информация, която бихте желали да споделите с Бюрото. Психологически изводи. Впрочем, аз също съм учил психология.

— Разбирам. — Излъгах. — Вече споделих малкото, което зная, с детектив Стърджис.

— Да — каза Фъско. — И той твърди същото. — Няколко секунди мълчание. — Е, все пак благодаря. Доста заплетен случай, нали?

— Така изглежда.

— Мисля, че ще се струпа куп работа за всички ни. Благодаря, че отговорихте на обаждането ми.

— Моля — отвърнах.

— Знаете ли, докторе, Бюрото разполага с доста информация в тази област.

— Коя област, по-точно?

— Психопати убийци с извратени сексуални наклонности. Имаме впечатляваща база данни.

— Чудесно — казах. — Надявам се да изровите нещо.

— Аз също. Дочуване.

Затвори.

Останах втрещен, като бавно загряващ герой от посредствена комедия. Нещо в гласа… Обадих се на „Справки“ и поисках номера на ФБР. Кодът съвпадаше с онзи, който бе продиктувал Фъско, така че вероятно бе вътрешен. Записан женски глас ме осведоми, че в този късен час в централата няма никого. И федералните служители се нуждаеха от сън.

Отново опитах да се свържа с Майло, но безуспешно.

Разговорът с Фъско ме обезпокои. Беше твърде кратък. Безсмислен. Сякаш ме проверяваше.

Внуших си, че не бива да се превръщам в параноик. Станах, залостих всички врати и прозорци и включих алармената инсталация. Когато се върнах в спалнята, Робин четеше в леглото. Пъхнах се при нея. Бе облечена само с една моя тениска и погалих голото й бедро.

— Работиш неуморно.

— В родния ми край трудолюбието е добродетел.

Плъзнах ръка под тениската и усетих, че кожата между плещите й е настръхнала.

— Ще спим ли? — прозина се тя.

— Не зная.

Разроши косите ми.

— Готвиш се за нова страховита нощ, а?

— Надявам се да е напразно.

— Какво ще кажеш да опитаме да поспим?

— След малко — отвърнах. — Обещавам.

— Е, на мен ми се спи.

Угаси лампата, целуна ме и се отдръпна. Станах, излязох от стаята и затворих вратата след себе си. Отидох в кухнята да си приготвя зелен чай. Откъм поста на Спайк на верандата се чуваше протяжното му хъркане.

Докато отпивах от чая, се опитах да забравя всичко. Обикновено напитката ми харесва, но тази вечер ми се стори като храна, която не засища, или като концертна зала без музика. Напомних си, че това е единствената билкова отвара, препоръчвана от магьосниците с бели престилки като антиоксидант.

Когато пресуших чашата, за последен път позвъних на Майло, но в обратен ред: първо на мобилния, после на домашния и накрая на служебния му телефон. Оказа се, че понякога суеверието помага. Този път отговори.

— Къде ходиш? — попитах го и веднага осъзнах, че се държа като разтревожен родител.

— Тук. Защо, какво има?

— Преди няколко минути се обадих и те нямаше.

— Бях горе при началника. Не във връзка с Мейт. Просто бюрократични глупости, изглежда, малките ми разглезени помощници капризничат. Задачите им в отдел „Убийства“ не им предоставяли достатъчно предизвикателства. Сякаш работя в детска градина.

— Не успя ли да откриеш Хейзълтън?

— Натяквай ми го! — промърмори той. — Що за терапевт си? Кантората стои заключена. Хазяинът е някакъв китаец, който почти не говори английски. Очаква наема на Хейзълтън едва след две седмици, така че какво го интересува? Мисля, че трябва отново да отида до дома му и да проверя кой се грижи за тревната площ… Обикновено изпращам Корн и Деметри, но щом са се оплакали от мен, трябва да се пазя.

— Ти да се пазиш? Мислех, че йерархията в ПУЛА е подобна на тази в армията.

— Напоследък е по-скоро като в забавачница. Знаеш ли, че приемат в академията хора, арестувани за притежание на наркотици, стига да нямат твърде сериозни провинения. Ченгета наркомани. Обнадеждаващо, а? Е, какво има?

Казах му за обаждането на Фъско.

— Да, важна федерална клечка. Завършил е психология. Предполагах, че ще те потърси.

— Не исках да разговарям с него, преди да съм изяснил нещата с теб. Не че има какво да споделям.

— О — каза Майло, — разбира се. Извинявай, трябваше да ти кажа, че всичко е наред. Роден е във Вирджиния. Завършил е местния институт по поведенческа психология. Изглежда, справката в базата данни, която поисках, е дала резултат.

— Какво предлага той?

— Да се срещнем. Подозирам, че иска да изкопчи нещо от мен. Не знае каква загуба на време ще бъде. Ако случаят е безнадежден, бие отбой. Ако съм надушил нещо, скача на борда и се надява да си присвои част от заслугите. Изпратил е по факса много любезно писмо: „Мога ли да бъда полезен с нещо?“. Дрън-дрън!… Втори заместник-директор, поведенческа психология…

— Каза, че сте си уговорили среща.

— Настоя за утре, но го разкарах. Отговорих, че ще се обадя. Ще отлагам, докато шефовете ми наредят да си губя времето с него. Или смяташ, че трябва да бъда откровен?

— Не толкова, че да изкопчи каквото иска.

— Ако все пак се срещнем… той ще черпи. Две големи пържоли с мазни пържени картофи в „Дайнинг Кар“ или „Палм“. Ще се постарая да огладнея преди това. По три месеца в годината работя, за да плащам данъци. Нека Бюрото да поеме вината за повишения ми холестерол. Нещо друго?

— Все още ли възнамеряваш да разговаряш с Дос утре?

— В единадесет сутринта в офиса му. Защо?

— Как ти се струва това, че точно в единадесет ще дойде Стейси?

— Чудесно — отвърна той. — Съвършен синхрон. Спомни ли си още нещо за таткото?

— Не.

— Добре. Приятен сеанс. Трябва да се прибирам. Ако заспя на волана, ще наследиш моливника ми.

— Пази се — предупредих го.

— Разбира се, както винаги. Сладки сънища, професоре!

— Благодаря, подобно.

— Аз не сънувам, Алекс. Уставът го забранява.