Доктор Смърт

31.

Четири следобед. Открих сандвичи с мариновано телешко и бира в хладилника и бележка от Робин, прикрепена към кутия със зелева салата. Бе отишла със Спайк в „А & М Студиос“, за да присъства на записи. Басистът щял да изпробва нейно творение с осем струни. Ритъм енд блус парчета, Спайк обожаваше такива звуци.

Студиото се намираше в Ла Брея, близо до „Сънсет“. Бях минал на няколко преки оттам. Разминаващи се кораби…

Върху масата в трапезарията бяха струпани писма. Отдалеч личеше, че повечето са сметки и брошури с обещания за безсмъртие. Позвъних на Сейфър. Беше в съда, не можех да говоря с него и опитах да се свържа със семейство Дос.

Вдигна Ричард.

— Докторе. Значи си получил пакета.

— Какъв пакет?

Мълчание.

— Няма значение… С какво мога да ти бъда полезен?

— Обаждам се, за да разбера как сте.

— Стейси е добре. Отишла е на училище. Няма да се прибере през уикенда. — Сниши глас. — Предполагам, че така е най-добре.

— А Ерик?

— Замина обратно за „Станфорд“. Изпратих го на летището Ван Найс.

— Мислиш ли, че е готов за това?

— Защо не?

— Снощи…

— Снощи просто излезе извън кожата си. След всичко, което преживя, беше неизбежно. Честно казано, радвам се, че най-сетне даде воля на чувствата си. Онези неща бяха просто дрънкулки, всичко е застраховано. Ще кажем, че пантите на витрините са се разхлабили.

— Ще се консултира ли с някого в „Станфорд“?

— Обсъдихме този въпрос — отвърна той. — Каза, че ще си помисли.

— Мисля, че е трябвало да бъдеш по-настойчив.

— Слушай, докторе, оценявам всичко, което направи за нас, но истината е, че синът ми… не се чувства добре с теб. Вината не е твоя, с всеки е различно. Ти си подходящ психолог за Стейси, но не и за него. Може би е за добро, така ще избегнем съперничество между брат и сестра. Съсредоточи се върху нея, а аз ще се справя с Ерик.

— Мисля, че той се нуждае от помощ, Ричард.

— Мнението ти е взето под внимание.

— А ти, Ричард? Как си?

— Сам съм. Предполагам, че трябва да свикна с това.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, добре съм… въпреки че твоето приятелче, детективът, все още иска разрешение да претършува сантиметър по сантиметър всичко, което притежавам. Върви по петите на Сейфър и настоява за „разговор“. Какъв евфемизъм. Но всеки трябва да върши работата си. Сейфър обещава скоро да ме измъкне от тази каша. Трябва да затварям, докторе. Чакат ме на другата линия. Ако Стейси има нужда от теб, ще се обадя.

— Не иска ли час?

— Ще я попитам. Благодаря. Чао.

Открих пакета в средата на купчината писма. Бе доставен от куриер, с обратен адрес „РТД Пропъртис“. В плик с емблемата на фирмата имаше чек, разписан от името на РТД. Петнадесет хиляди долара. Напечатана бележка:

„Ще се обадя.“

Едва ли. Очевидно бе, че това е последният ми хонорар от него.

Не можех да говоря с Майло и затова се обадих на Петра и споделих с нея впечатленията си от Дони Салсидо-Мейт. Беше любезна, но долових някаква припряност и я попитах дали моментът е неудобен.

— Всичко е наред — успокои ме тя. — Просто след няколко минути трябва да тръгвам за „Холивуд Прес“, за да обявя започване на следствие по един случай. Момче се запознава с момиче, преспиват заедно, а после той я убива и прави опит да се самоубие. Включен е на системи. Някои хора не могат да свършат нищо както трябва. Какво има?

Преразказах й накратко разговора си с Дони.

— Струва ли ти се опасен? — попита тя.

— Ако не взема лекарства, може би. Не мога да бъда напълно сигурен, че не е убил баща си, но бих се обзаложил.

Обясних основанията си.

Петра каза:

— Звучи разумно. Ще предам на Майло и ще го попитам дали иска да го задържа по някакъв повод. Слушай, зная, че ставам твърде досадна с въпросите си за Били, но не ме бива да се грижа за деца: бях най-малката в семейството си. Утре, когато отида при него, искам да му занеса някакви книжки. Можеш ли да ми препоръчаш подходящи?

— Момчето обича историята.

— Вече му занесох предостатъчно исторически четива. Мисля, че не е зле да се разнообрази с малко художествена литература… нещо класическо? Според теб ще може ли да разбере „Клетниците“ или „Граф Монте Кристо“?

— Да — отвърнах. — И двете.

— Добре, не бях сигурна. Заради темите… изоставяне, бедност. Не мислиш ли, че са твърде близки до неговата съдба?

— Не, ще му харесат, Петра. Подобни книги биха допаднали на нравствената му същност.

— Вече е развил такава, нали? — каза тя. — Все още не мога да си обясня как.

— Ако знаеше, би могла да забогатееш от това.

— И да сменя попрището си.

— С какво например?

Тя се засмя.

— Нищо. Обичам професията си.

В събота сутринта се събудих с мисълта за Ерик като убиец. Не можах да се отърся от нея по време на закуската, която споделихме с Робин навън до шадравана. После се огледах наоколо, видях колко красив е светът и се запитах дали въображението ми не ме подвежда, защото съм станал черноглед. Все пак нямаше нито едно доказателство дори за разговор на момчето или майка му с Доктор Смърт.

Записките на Мейт биха хвърлили светлина по въпроса. Сигурен бях, че съществуват, защото той бе смятал работата си за исторически значима и би държал всяка подробност да бъде документирана за следващите поколения.

Майло бе предположил, че са у Хейзълтън, и може би бе прав. Но сега, когато основният му заподозрян бе Ричард, а причината за изчезването на адвоката се бе изяснила, едва ли щеше да преследва него.

Все още не бяха повдигнати криминални обвинения срещу Хейзълтън, но твърденията за домашно насилие и малтретиране на дете означаваха, че други детективи ще тръгнат по петите му и може би някой ще получи разрешително за обиск. Гражданското дело от Брекънхам бе заведено в Болдуин Парк, район под шерифска юрисдикция. Единствената ми връзка с местната полиция бе Рон Банкс, детектив от централния отдел „Убийства“ и приятел на Петра Конър. Бях се срещнал с него само веднъж и не ми се струваше редно да му искам услуга.

След като разчистихме масата от закуската, с Робин отидохме до магазина за хранителни стоки и се поразходихме с кучето. После тя легна да подремне, а аз влязох в кабинета си, включих компютъра и отново порових в интернет. Не изникна нищо ново за Мейт, освен няколко клюки на тема „право на смърт“ в чат, в който участниците упражняваха конституционното си право да бъдат параноици.

„Белият рицар“ бе споделил: „Може би имам развинтено въображение, но мисля, че след смъртта на доктор Мейт ще последват нови опити да бъде затворена устата на всеки, дръзнал да се съпротиви срещу онези, които държат властта“.

„Прав си — бе отвърнало «Смешното момиче». — Чух, че полицаи от различни градове са се събрали, за да създадат отряд срещу застъпниците на евтаназията. Планът е за избиване на хора така, че да изглежда дело на организация, защитаваща правото на смърт.“

Явно гледаха твърде много филми. Излязох от мрежата.

Записките на Мейт… Крайно време бе отново да навестя любезната Алис Зоуби. Вероятно никога не бяха попадали у Хейзълтън, а се съхраняваха в кокетната бяла къща на „Гленмънт“.

Едва ли щеше да бъде по-откровена.

Освен ако изтъкнех разликите между подпомогнатото самоубийство на Джоан и другите „пътници“ на Мейт. Можех да намекна, че той не е помогнал на Джоан, а Ричард го е убил напразно… че Мейт е станал изкупителна жертва, както твърдеше самата Зоуби.

Ако вече знаеше това, новината за ареста на Ричард би я разтърсила. Може би дори й минаваше през ум да даде показания. В такъв случай щях да се постарая да наклоня везните… да се възползвам от скръбта й.

Манипулативно, но тя бе от хората, според които недъгавите трябва да получат помощ да престанат да съществуват. В най-лошия случай щеше да тръшне вратата пред лицето ми. Нямаше да загубя нищо. По-добре да опитам, отколкото да бездействам.

Изминах пътя до Глендейл за тридесет и пет минути. Сутринта къщата на Алис Зоуби изглеждаше още по-красива, цветята сияеха в ярки цветове, а медният ветропоказател с форма на петле вибрираше от полъх, който не долавях. На чакълената алея бе паркирано същото бяло ауди. По предното стъкло имаше прах.

Този път наоколо бе малко по-оживено. Възрастен мъж метеше площадката пред къщата си, а млада двойка потегли нанякъде с кола.

Леко почуках с хлопката. Никакъв отговор. Вторият ми опит, малко по-настойчив, също бе посрещнат с мълчание. Заобиколих къщата, минах покрай аудито и стигнах до дървена порта, боядисана в зелено. В двора бръмчаха пчели и пърхаха пеперуди. Извиках Алис Зоуби по име, но никой не отвърна. Отстрани до къщата имаше цветя. В кухнята светеше лампа.

Портата бе залостена, но не и заключена. Проврях ръка, отворих я и продължих по алеята в сянката на стар олющен чинар. Наклонена пътечка водеше до вратата на кухнята. Успях да надникна през големите стъкла и да разгледам стаята. Въпреки че светеше, вътре нямаше никого. В мивката се виждаха съдове. Върху плота бяха оставени кутия с мляко и половин портокал. Плодът бе малко изсъхнал. Почуках. Нищо. Слязох по пътеката и продължих покрай къщата. Погледнах през още няколко прозореца. Непрекъснато се ослушвах, но не чух нищо друго освен бръмченето на пчелите.

Задният двор бе малък и живописен, скрит от погледите на съседите с плет от италиански кипариси от двете страни и висока дървена ограда отзад. Между тях имаше градински мебели във викториански стил и още лехи с цветя, цъфтящи на сянка. Дворът бе тъмен, сгушен под огромната корона на друг чинар, още по-голям, за чиито клони бе вързан плетен хамак.

Стволът му бе дебел колкото две човешки тела.

На него бяха подпрени двама мъртъвци.

Зазвуча по-силно бръмчене — не на пчели, а на рояк мухи.

И двата трупа бяха вързани за дървото с дебело въже, което ги опасваше през гърдите и кръста. Конопените влакна бяха покрити с кафяви, тъмночервени и черни петна.

Между пръстите на босите им крака пълзяха множество насекоми. Жената бе наведена надясно. Бе облечена с домашен пеньоар на цветя с еластична яка, която бе позволила дрехата да бъде смъкната надолу, без да се разкъса, и се виждаха нарязаните й гърди. Убиецът бе повдигнал полата над кръста й, бе свил коленете и разтворил бедрата й. Цялата й кожа бе покрита с рани, от които тръгваха ивици в същите тъмни цветове като петната по въжето и продължаваха по тревата. Плътта й имаше зеленикав оттенък, там където не бе покрита със засъхнала кръв.

На корема й бяха изрязани три триъгълника. Главата й бе клюмнала над гърдите и лицето й не се виждаше, но различих голям черен гердан под брадичката и бухнали бели коси, които блестяха там, където не бяха накацани от мухи — и се убедих, че това са останките на Алис Зоуби.

Късите панталони на мъжа бяха свалени и сгънати до лявото му бедро. Синьото му поло не бе съблечено, а само повдигнато над гърдите. Бе едър и набит, с къдрави червени коси, които бях виждал по телевизията.

По издутото шкембе на Рой Хейзълтън също танцуваха триъгълници. Главата му бе наведена надясно, към Алис Зоуби, сякаш се напрягаше да чуе някаква тайна, която тя му шепнеше.

Лицето му бе обезобразено. Половите му органи бяха отрязани и сложени на тревата между краката му. Около тях се тълпяха особено голям брой мухи.

Пръстите на лявата му ръка бяха преплетени с тези на Алис Зоуби. Двамата се държаха за ръце.

Бях плувнал в студена пот и затаил дъх, но умът ми работеше трескаво. Отместих поглед от труповете към нещо друго, на няколко крачки вляво. Беше плетена кошница за пикник, а на нея бе подпряна висока зелена бутилка със запечатана тапа. Шампанско. Върху кошницата имаше две малки бурканчета със златисти капачки.

Стоях твърде далече, за да прочета етикетите, но знаех, че местопрестъплението трябва да остане непокътнато.

Червено и черно бурканче. Хайвер?

Шампанско и хайвер, богаташки пикник. Босите крака и домашното облекло на Алис подсказваха, че двамата с адвоката не са имали намерение да излизат.

Позата. Иронията.

Върху лявата гръд на трупа на жената кацна голяма синкава муха, която се повъртя там, преди отново да полети и да се устреми към мен.

Заднишком излязох през вратата и осъзнах, че по дръжката има мои отпечатъци. Скоро някой щеше да поиска да си поговори с мен. Оставих я отворена и се върнах по обратния път покрай аудито до бордюра.

Старецът се бе прибрал. На улицата бе мъртвило, пусти бяха и идеално поддържаните дворове. Прелитаха врабчета. Кога ли щяха да пристигнат лешоядите?

Качих се в севилята и най-сетне си поех дъх.

Последният човек в Ел Ей без мобилен телефон.

Потеглих и стигнах до бензиностанцията на „Върдюго Роуд“ облян в пот и запъхтян. Спрях до телефонен автомат, опомних се и слязох. Положих свръхчовешко усилие да не изглеждам така, както се чувствах, и да не привлека вниманието на клиентите.

Убийствата бяха извършени в район под юрисдикцията на полицейското управление в Глендейл, но въпреки това се обадих на Майло.