Доктор Смърт

3.

Майло им даде знак да продължат нагоре и мустакатият шофьор паркира зад севилята.

— Тук добре ли е, детективе?

— Разбира се, все едно къде — отвърна Майло.

Мъжът смутено се усмихна.

— Исках да бъда сигурен, че не съм в нарушение.

— Няма проблем, господин Улрих. Благодаря ви, че дойдохте.

Пол Улрих угаси двигателя и двамата с жената слязоха. Бе среден на ръст, около четиридесетте, набит, с мургаво лице и зачервен от слънцето гърбав нос. Късо подстриганите му коси бяха тъмни и оредели, сякаш за сметка на гъстите мустаци, разделени на две червеникавокафяви крила, засукани и пригладени с восък — като на градинар от минал век. Това бе единственият признак на екстравагантност във външността му, който бе в контраст с модерното облекло, типично за Сенчъри Парк Ийст: черен костюм, бяла риза и вратовръзка на тъмносини и сребристосиви райета.

Хвана жената под ръка, докато вървяха към нас. Беше по-млада, на не повече от тридесет години, висока колкото него, слаба и с крехки рамене. Пристъпваше сковано и плахо и далеч не приличаше на опитна туристка. Цветът на кожата й също издаваше, че прекарва по-голямата част от времето си на закрито. Бе толкова бледа, че в сравнение с нейното, лицето на Майло изглеждаше румено. Косите й бяха тъмнокестеняви, почти черни, подстригани на момчешка прическа. Носеше големи очила с черни рамки, копринено сако върху дългата кафява рокля на шарки и сандали с тънки, преплетени каишки.

Майло я поздрави и предпазливо хвана ръката й. Отблизо забелязах руж на бузите й и прозрачен гланц на безкръвните й устни. Тя хвърли поглед към мен.

— Това е доктор Делауер, госпожице Стратън. Нашият психолог консултант.

— Аха — каза тя.

Явно не бе впечатлена.

— Доктор Делауер, това са свидетелите ни — госпожица Таня Стратън и господин Пол Улрих. Още веднъж благодаря за отзивчивостта ви. Истински я оценявам.

— Няма никакъв проблем — каза Улрих и погледна приятелката си. — Не зная какво повече можем да ви кажем.

Лицето на Стратън бе в сянка и бе трудно да преценя изражението й. Улрих бе понечил да се усмихне, но устните му застинаха и мустаците сякаш се изправиха. Той се преструваше на спокоен след всичко преживяно, а тя — на отегчена. Типично поведение на двойка, видяла престъпление. Запитах се каква ли е била реакцията им, когато са надникнали в микробуса.

Тя докосна рамките на слънчевите си очила.

— Може ли да побързаме?

— Разбира се, мадам — отвърна Майло. — При първия ни разговор не споменахте да сте забелязали нещо необичайно наоколо, но понякога впоследствие хората си спомнят…

— За съжаление с нас не е така — каза Таня Стратън. Гласът й бе тих и носов, с типичното за жените от Калифорния провлачване на отделни срички. — Снощи си припомнихме всичко, за да се подготвим за срещата с вас. Но не се сетихме за нищо друго.

Тя се прегърби и извърна глава надясно. Право към местопрестъплението. Улрих обгърна раменете й. Не се съпротиви, но остана равнодушна.

— Досега имената ни не са се появили във вестниците — каза Улрих. — Възможно е нещата да останат така, нали, детектив Стърджис?

— Най-вероятно — отговори Майло.

— Но не и със сигурност?

— Не мога да гарантирам, господин Улрих. Честно казано, в случаи като този никога не се знае. Ако заловим извършителя, навярно ще бъдат необходими свидетелските ви показания. Лично аз няма да съобщя имената ви на никого, ако за това намеквате. Що се отнася до полицията, колкото по-малко сведения оповестяваме, толкова по-добре.

Улрих се почеса под мустаците.

— Защо?

— Контрол на информацията.

— Разбирам… Струва ми се разумно.

Отново хвърли поглед към Таня Стратън. Тя навлажни устни и каза:

— Поне сте откровен, че не можете да ни защитите. Имате ли вече представа кой го е извършил?

— Все още не, госпожице Стратън.

— И да имате, не бихте ни казали, нали? — Майло се усмихна. Пол Улрих продължи: — „Петнадесет минути слава“. Анди Уорхол измисли тази фраза, и вижте какво му се случи.

— Какво? — полюбопитства Майло.

— Постъпи в болница за рутинна операция, а го изнесоха в чувал.

Очилата на Таня Стратън проблеснаха, когато рязко извърна глава.

— Исках само да кажа, че не е хубаво да бъдеш известна личност, скъпа. Колкото по-скоро свърши това, толкова по-добре. Спомни си какво сполетя принцеса Даяна, погледни какво стана с доктор Мейт.

— Ние не сме известни личности, Пол.

— Опазил ни бог!

— Значи мислите, че славата на доктор Мейт има нещо общо със смъртта му, така ли, господин Улрих?

— Не зная… искам да кажа, не съм специалист. Но нима според вас не е така? Изглежда логично, като се има предвид кой бе той. Не го познахме в състоянието, в което беше. — Той поклати глава. — Както и да е. Вие дори не ни казахте коя е жертвата при разпита миналата седмица. Узнахме го от новините по…

Пръстите на Таня Стратън притиснаха бицепса му.

— Достатъчно — каза Улрих. — Време е да тръгваме.

— Впрочем, често ли си правите разходки сред природата преди работа? — попита Майло.

— Четири-пет пъти седмично — отвърна жената.

— За здраве — добави Улрих. Тя отпусна ръка и се отдръпна от него. — И двамата сме ранобудни — сподели той, сякаш някой му бе поискал обяснение. — Работните ни дни са дълги, така че ако не се поразтъпчем сутринта… Забравете.

Пръстите му трепнаха. Майло посочи към пътя.

— Често ли идвате тук?

— Не особено — каза Стратън. — Това е само едно от местата, където ходим. Всъщност рядко отскачаме дотук през седмицата, защото е далече, а ни е нужно време да се върнем обратно, за да вземем душ и да се преоблечем. Обикновено се разхождаме близо до дома.

— По Енсино — предположи Майло.

— Отвъд възвишението. Но онази сутрин станахме по-рано. Предложих Мълхоланд, защото е красиво място.

Приближи се към приятелката си и сложи ръка на рамото й.

Майло продължи с въпросите:

— Значи сте били тук около шест — шест и петнадесет?

— Обикновено излизаме в шест — отвърна Стратън. — Мисля, че пристигнахме около шест и двадесет, може би малко по-късно. Слънцето беше изгряло. Виждаше се над онзи връх.

Посочи към хълмовете отвъд портала.

— Опитваме се да хванем поне част от изгрева — отново заговори Улрих. — Щом човек мине отвъд — махна с ръка към портала, — сякаш попада в друг свят. Птици, елени, катерици. Дъчес2 полудява, когато я пуснем да тича без каишка. Таня я гледа от десет години, а все още е игрива като кутре. Има невероятно остро обоняние, мисля, че става за търсачка на наркотици.

— Страхотно! — намръщено промърмори жената.

— Ако Дъчес не бе изтичала до микробуса — каза Майло, — щяхте ли да се приближите?

— Какво имате предвид? — попита тя.

— Забелязахте ли нещо необичайно в него? Стори ли ви се подозрителен по някаква причина?

— Не — отвърна Стратън. — Изобщо.

— Навярно Дъчес е надушила мърша — предположи Улрих. — Инстинктите й са изключителни.

— Все ми носи подаръци — сподели стопанката на кучето. — Мъртви катерички, птици. А сега — това. Всеки път, когато си спомня, ми се гади. Наистина трябва да тръгвам, имам куп работа.

— Какво работите? — попита Майло.

— Изпълнителна секретарка съм на вицепрезидента на „Юнити Банк“ — господин Джералд ван Армстрен.

Майло погледна бележките си.

— А вие сте финансов експерт, господин Улрих?

— Финансов консултант. Главно на агенции за недвижими имоти.

Стратън рязко се обърна и тръгна обратно към БМВ-то. Улрих извика:

— Скъпа! — Но не я последва. — Извинете. Доста е травматизирана, казва, че гледката никога няма да изчезне от съзнанието й. Надявах се идването дотук да помогне, но явно не е било добра идея. — Поклати глава и се загледа в нея. Бе обърната с гръб към него. — Безспорно лоша идея.

Майло закрачи към колата. Таня Стратън стоеше до предната врата от страната на пътника и гледаше на запад. Каза й нещо. Тя поклати глава, обърна се в профил и изразът на бледото й лице издаде напрежение.

Улрих се залюля на пети и въздъхна. Няколко косъмчета от мустаците му, незалепнали от восъка, затрептяха.

— Отдавна ли сте заедно? — попитах го.

— От доста време. Тя е чувствителна…

Лицето на жената приличаше на бяла маска, докато разговаряше с Майло. Двамата изглеждаха като актьори от японски театър.

— Откога сте запалени по туризма? — полюбопитствах.

— От години. Винаги съм обичал физическите упражнения. Едва успях да убедя Таня да ми прави компания. Не е… мисля, че вече наистина трябва да приключваме. — Хвърли поглед към БМВ-то. — Тя е страхотно момиче, просто има нужда от… по-специално отношение. Всъщност, спомних си още нещо. Изникна в паметта ми едва снощи. Странно, нали? Мога ли да кажа на вас, или да го почакаме?

— Можете да се доверите и на мен.

Улрих приглади левия си мустак.

— Не исках да говоря за това пред Таня. Не че е нещо съществено, но според нея колкото повече неща казваме, толкова повече се забъркваме в този случай. Не мисля, че е кой знае какво. Имаше още една кола, паркирана край пътя. От южната страна. Минахме покрай нея на идване. Не беше много близо, около половин километър надолу. — Посочи на изток. — Не би могла да има нещо общо, нали? Щом Мейт е бил мъртъв дълго преди да пристигнем, защо някой би се мотал наоколо толкова време?

— Каква кола? — попитах аз.

— БМВ, като нашето. Затова го забелязах. По-тъмен цвят, може би черно или тъмносиво.

— Същия модел?

— Не мога да кажа, спомням си само как изглеждаше отпред. Нищо особено, тук е пълно с БМВ-та. Просто ми хрумна, че не е зле да го спомена.

— Не вярвам да сте запомнили номера.

— Разбира се — засмя се той. — Както и чертите на лицето на шофьора психопат. Не мога да ви кажа нищо повече. Тъмно БМВ. Единствената причина да си го спомня, след като се обади детектив Стърджис, бе молбата му да напрегнем паметта си за подробности. Наистина опитах. Дори не бих се заклел, че беше тъмно на цвят. Може би сиво или кафяво. Удивително е, че изобщо се сетих. След гледката в онзи микробус е трудно човек да мисли за каквото и да е друго. Човекът, който го е извършил, явно истински е мразел Мейт.

— Жестоко — казах аз. — През кой прозорец погледнахте?

— Първо през предното стъкло. Видяхме кръв по седалките и извиках: „По дяволите!“. После Дъчес заобиколи отзад и ние я последвахме. Тогава пред очите ни се разкри цялата гледка.

Майло се отдръпна от колата, а Стратън се качи вътре.

— Най-добре е да потегляме — настоя Улрих. — Радвам се, че се запознахме, доктор Делауер.

Изтича до синята кола и махна с ръка на Майло, преди да седне зад волана. Запали, направи U-образен завой и профуча по възвишението.

Казах на Майло за тъмното БМВ.

— Е, и това е нещо — отбеляза той. — Не, не е. Прав е: защо убиецът би се мотал тук три-четири часа? — Пъхна бележника в джоба си. — Добре, повторният разпит е проведен.

— Тя е доста напрегната — казах аз.

— Обвиняваш ли я? Защо? Да не би да е задействала някакви радари?

— Не, но разбрах какво означава крехка жена. Какво ти каза, докато разговаряхте насаме?

— Идеята да дойдат насам била на Пол. Той предложил да се разхождат преди работа. Пол изглежда издръжлив човек, би могъл да живее и в гората. Вероятно не са си гукали като влюбени гълъбчета, когато са намерили Мейт. Не вярвам това да се е отразило добре на връзката им.

— Убийството е афродизиак.

— За някои хора… Все пак ще добавя информацията за второто БМВ и ще предприема нещо… Да се надяваме, че когато поискам справка за собствениците на такива возила сред жителите на района и поговоря с тях, ще се натъкна на нещо. — Потърка ухото си, сякаш само мисълта за досадни телефонни разговори бе ужасяваща. — Едно по едно. Първо ще навестя помощниците си, за да видя докъде са стигнали със списъка на роднините. Ако имаш желание, можеш да направиш проучване за Мейт.

— Някакви конкретни теории, които искаш да проверя?

— Само главната: че някой го е мразел толкова, че да го накълца. Не непременно от медиите. Възможно е да изникне нещо от киберпространството.

— Убиецът е предпазлив. Защо би се издал?

— Вероятността е нищожна, но никога не се знае. Миналата година имахме случай с баща, изнасилил и убил петгодишната си дъщеря. Подозирахме го, но не можехме да се доберем до никакви доказателства. Половин година по-късно негодникът се похвалил на друг педофил в някакъв чат. Беше голям късмет, че узнахме за това. Един от помощниците ни, който засичаше чатовете на изнасилвачи на деца, забелязал познати подробности.

— Никога не си ми разказвал за този тип.

— Не искам да вгорчавам живота ти, Алекс. Обръщам се към теб само когато имам нужда от помощ.

— Разбира се — казах аз. — Ще направя каквото мога.

Майло ме потупа по рамото.

— Благодаря ти! Шефовете нямат интерес разследването да се проточва точно сега, когато се твърди, че престъпността е намаляла. Надяват се да спечелят повече обществено одобрение, преди да дойде време за финансиране, така че ако допринесеш за разкриването, може би дори ще ти издействам възнаграждение сравнително скоро.

Изплезих език и запъхтях като куче.

— Много мило от твоя страна, господарю.

— Хей — каза той, — полицията винаги се е отнасяла с уважение към теб.

— Като към кралска особа.

— Като стана дума за кралски особи… добрата стара Дъчес… Може би трябваше да разпитам първо нея. Не е зле да опитам.