Енциклопедия на шпионажа

Евкалипт

Общо название на съветските секретни материали, предоставени от полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ на американското и британското разузнаване.

Егер

Така жаргонно сътрудниците на британските специални служби наричат колегите си, които ръководят агентура.

Вж. КУРАТОР.

Единак

Разузнавателна операция — събиране на информация, работа с агентурата, куриерска мисия и т.н., — проведена от един-единствен сътрудник или АГЕНТ от разузнаването.

Едмъндс, Ема (18407–1898)

Родена в Канада. Успешно работи зад фронтовите линии на Южните щати като шпионин на Северните щати по време на Гражданската война в Америка. Вероятно е единственият шпионин в историята, който успешно се представя за мъж и от друга раса.

Едмъндс пристига в Съединените щати от Брунсуик, Канада, през 1856 г. През 1861 г. започва Гражданската война. Тя приема името Франк Томпсън и доброволно отива във федералната армия като санитар. Участва в сраженията при Бул Ран — първата значителна битка между Северните и Южните щати. В продължение на 2 години е санитар, а след това изявява желание да работи като разузнавач в тила на противника. Преоблича се и се гримира като чернокож младеж и успява да прекоси линиите близо да Йорктаун, Вирджиния.

Почти веднага попада на военни постове и макар да твърди пред тях, че е свободен чернокож, е изпратена на строежа на военни укрепления. След един ден непосилен труд успява да направи скица на укреплението и да преброи оръдията. На следващия ден й заповядват да носи вода за работниците, а след това храна за войниците. По непотвърдени данни е била мобилизирана и поставена като часови. Едмъндс успява да избяга в една дъждовна нощ и да се върне при своите, като взема със себе си и дадената й пушка като трофей.

Въпреки че прекарва само 3 дни зад линиите на Южните щати, тя донася важна военна информация. През следващите месеци изпълнява успешно още 11 мисии зад линиите на противника, без да бъде разкрита. В един от случаите се преоблича като ирландска амбулантна търговка, друг път продава суха храна, а веднъж се представя като търгуващата приятелка на убит войник.

При една от шпионските си мисии се заразява от малария и след като се връща в Северните щати, дезертира от армията, страхувайки се, че когато бъде подложена на лечение, ще открият, че е жена.

Ежов, Николай (1895–1940)

Комисар на съветското Министерство на вътрешните работи (НКВД) през 1935–1938 г.; за кратко — ръководител на съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ) през 1938 г. Това е периодът на Сталиновите чистки, или „големия терор“, по време на който е нанесен страшен удар върху ръководството на Червената армия, НКВД и други държавни и недържавни институции в СССР.

Ежов влиза в редовете на комунистическата партия през 1917 г. „Дребен служител, който се присъединява към болшевиките, когато става ясно, че са победили“ — пише ВИКТОР СУВОРОВ в книгата „В средите на съветското военно разузнаване“ („Inside Soviet Military Intelligence“, 1984). Ежов, наричан от враговете и от някои от колегите му „кръвожадното джудже“, е висок около 1,55 м. До 1927 г. заема незначителни провинциални партийни постове. След това е изтеглен в Москва и през 1935 г. е избран за член на секретариата на комунистическата партия по въпросите на НКВД. На 26 септември 1936 г. е назначен за комисар на вътрешните работи (НКВД) и генерален комисар на Държавна сигурност. С него в НКВД постъпват и около 300 лично предани нему служители. На следващата година Ежов става кандидат-член на политбюро. Всичко започва като чистка в личния състав на НКВД, а след това се пренася в армията и в други институции, включително в комунистическата партия. Стотици хиляди правителствени и партийни дейци и служители са арестувани и екзекутирани или хвърлени в затвора. Твърди се, че Ежов сам е застрелял някои от задържаните.

На 18 март 1937 г. той заклеймява предшественика си ГЕНРИХ ЯГОДА като шеф на царската полиция, измамник и крадец. На 3 април 1937 г. Ягода е арестуван, а бившите заместници и ръководители на отдели на Ягода са информирани, че централният комитет настоява те лично да разследват политическата лоялност на местните партийни дейци в страната. Те покорно напускат Москва, но никога не пристигат по местоназначенията си. На всяка първа гара ги арестуват главорезите на Ежов, връщат ги в Москва с автомобили и ги хвърлят в затвора. Следват масови арести и екзекуции на последователите на Ягода — най-малко 3000 офицери, които не са се самоубили. Ежов създава „мобилни отряди“, за да убие комунистите, които живеят извън Съветския съюз. Той носи отговорността за чистките в Украйна и за убийствата на чуждестранни комунисти, които живеят в Съветския съюз.

Изменникът от КГБ Олег Гордиевски по-късно разказва за Ежов в книгата си „КГБ“ („KGB“, 1990):

След чистките в съветския Генерален щаб и сред служителите на ГРУ през 1938 г. той поема контрола над ГРУ — вероятно през юни същата година. Тъй като запазва постовете си в Държавна сигурност, Ежов създава монопол над разузнаването в Съветския съюз.

Това е прекалено много власт в ръцете на един човек, а Сталин не може да допусне такова нещо. През декември 1938 г. Ежов е освободен от всичките му постове, с изключение на поста комисар на водния транспорт. Арестуван е, изглежда, през януари 1939 г., а по-късно — екзекутиран. Подробности за съдбата му не са известни. Според някои сведения е застрелян през април 1940 г. Други твърдят, че е кастриран и изгорен жив в санаториума на НКВД в Суканово, близо до Москва — вероятно на 4 юни 1940 г. ИВАН СЕРОВ — бъдещ председател на КГБ, а също и ръководител на ГРУ, много вероятно е имал директен принос в екзекуцията на Ежов.

Американският историк на разузнаването Джон Дзиак пише в книгата „Чекисти, история на КГБ“ („Chekisty: A History of the KGB“, 1988): „Съдбата му не е оповестена официално, но слуховете за кончината му са екзекуция, самоубийство, лудост или че е бил убит от съкилийника му. Много малка е вероятността Сталин да го е оставил жив.“

Николай Ежов

Ейджи, Филип (1935)

Бивш АГЕНТ на ЦРУ, изведен на задгранична работа в Латинска Америка. Въпреки че никога не е бил обвиняван в шпионска дейност, бившите му колеги са го смятали за предател.

Ейджи започва работа в ЦРУ през 1957 г. след дипломирането си в университета Нотр Дам. Между 1963 и 1966 г. е изпратен в Уругвай, за да окаже помощ в операциите срещу Куба и да помогне при създаването на местни сили за сигурност. През 1967 г. е прехвърлен в Мексико, а през 1969 г. напуска ЦРУ.

Ейджи напуска Съединените щати през 1971 г. Книгата му „Поглед отвътре: дневник на ЦРУ“ („Inside the Company: CIA Diary“, 1975) е практическо потвърждение на заплахата му „да разкрие офицерите и агентите на ЦРУ и да вземе необходимите мерки, за да ги изгони от страните, където действат“. В нея той посочва имената на 2500 американски агенти и чужденци, които работят за ЦРУ, и по този начин успешно проваля операциите на агенцията в Южна Америка. През 1975 г. в списание Контрашпионин Ейджи публикува статия, в която призовава „да бъдат неутрализирани“ оперативните работници на ЦРУ. В същата статия се споменава името на РИЧАРД УЕЛЧ — резидент в Атина, убит в края на годината в Атина от левичарска групировка.

В отговор през 1982 г. Конгресът приема Закон 97–200 — закон за защита на личността на разузнавача. Разкриването на личността на хора, свързани с разузнавателната дейност на Съединените щати (вж. СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ), се счита за престъпление. През 1979 г. Държавният департамент изземва паспорта на Ейджи заради дейността му. При обжалване 2 съдилища поддържат опитите му да си запази паспорта, но през 1981 г. Върховният съд одобрява със 7 на 2 гласа правото на правителството да му откаже американски паспорт. Когато ирански терористи завземат американското посолство в Техеран през 1979 г., Ейджи предлага да анализира документите на ЦРУ, взети от посолството. Предложението му е отхвърлено.

Ейджи живее известно време в Мексико, Франция и комунистическа Куба, където на международна конференция обявява, че ще издава информационен Бюлетин на тайните операции, в който ще бъдат публикувани операциите на ЦРУ и имената на агентите на организацията по света. Ейджи издава и втора книга: „Мръсна работа: ЦРУ в Западна Европа“ („Dirty Work: The CIA in Western Europe“, 1978), а по-късно я преработва и преиздава под заглавието „Мръсна работа II“ („Dirty Work II“). В книгата се изброяват 841 мъже и жени, които Ейджи набеждава за агенти и оперативни работници в ЦРУ.

През юни 1977 г. последователно го гонят от Великобритания, а впоследствие — от Франция, Холандия и Западна Германия. През 1987 г. той влиза в Съединените щати през Канада с никарагуански паспорт. Причината да се завърне след 16 години е да представи новата си книга — „Беглец“ („On the Run“), в която твърди, че ЦРУ се опитало да го спре да публикува първата си книга — „Поглед отвътре“. Министерството на правосъдието не издава нареждане за арест и след като самоличността му е разкрита. ИЗМЕННИК от кубинското разузнаване — майор Аспиляга Ломбард, заявява, че Куба е платила на Ейджи 1 млн. долара. Ейджи отрича да е взимал пари от Куба.

Защо Ейджи направи всичко това? През 1975 г. в интервю за Плейбой той заявява: „След 12 години в агенцията най-сетне разбрах колко много страдания причинява тя. Милиони хора по целия свят са били убити или животът им е бил провален от ЦРУ и институциите, на които служи. Не можех просто да си седя и да не направя нищо.“

Еймс, Олдрич (1941)

КОНТРАРАЗУЗНАВАЧ на ЦРУ, извършвал шпионска дейност за Съветския съюз, а след разпадането му — за Русия. След арестуването на Еймс през 1994 г. федерални служители заявяват, че е извършил най-скъпоструващия пробив в системата за сигурност за цялата история на ЦРУ. През 9-те си години шпионска дейност той предава повече от 100 тайни операции и над 30 оперативни работници, занимаващи се с разузнавателна дейност за ЦРУ и за други западни разузнавателни служби. Най-малко 10 от предадените руснаци и източноевропейци са убити. (Сред тях е генерал-майор ДМИТРИЙ ПОЛЯКОВ, офицер от съветското ГРУ, извършвал шпионска дейност в полза на Съединените щати почти 20 години и доставял безценна информация.)

Друга последица от шпионската дейност на Еймс са неточните доклади, изпращани на Пентагона и Белия дом между 1986 и 1994 г. Десетки доклади за развитието на съветската, а след това и на руската военна промишленост и на въоръжението — нарастването или съкращаването — се базират на информацията, подадена от контролирани от Москва агенти. Служителите на ЦРУ, запознати с този факт, не съобщават това в докладите си. Според доклад на Сенатската комисия по въпросите на разузнаването 11 доклада, изпратени на президентите Рейгън, Буш и Клинтън, не разкриват източниците на информацията. Но в докладите за Пентагона от същия период са отбелязани „тревога и несигурност в източниците на информация“, без да се споменава, че „тревогата“ идва от подозрението, че източникът се контролира от Москва.

Еймс започва шпионската си дейност през 1985 г., когато оглавява отдела за контраразузнаване за Съветския съюз в ЦРУ. Въпреки че известно време е под подозрение като съветски агент, чак през 1992 г. разследването се насочва към него. Арестуването му разтърсва ЦРУ. Конгресът настоява за масова чистка в американските специални служби. ДЖЕЙМС УЛСИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, е свален от поста, а неколцина от високопоставените служители подават оставка.

По време на „почти невероятната“ серия от гафове, както се изразява един от конгресмените, служителите, извършващи разследването, не успели да забележат охолния живот на Еймс и възможността да заработва допълнително като шпионин. За 9-те години шпионска дейност съветските, а след това и руските АГЕНТУРИСТИ му плащат най-малко 2,7 млн. долара. Той си купува жилище за 540 000 долара в брой, кара червен „Ягуар“ XJ6 за 40 000 долара и всичко това с годишната си заплата от 69 843 долара. Досието му е доста мътно. Той често се напива и отправя обвинения, че в системата за сигурност има пробиви.

Според доклад на Сенатската комисия неуспехът на ЦРУ да залови Еймс „води до загуба практически на всички източници на ЦРУ, набелязани в Съветския съюз в разгара на Студената война“.

Ловът на вражески разузнавачи започва през 1986 г. след екзекуцията на двама съветски разузнавачи, вербувани от ФБР. Отначало следователите смятали, че агентите са предадени от ЕДУАРД ЛИЙ ХАУЪРД — служител на ЦРУ, станал изменник през 1985 г., или от КЛЕЙТЪН ЛОУНТРИ — морски пехотинец, обвинен в шпионаж по време на работата му като охрана в американското посолство в Москва.

Но след изчезването на още трима агенти следователите със съжаление приемат очевидното, че информацията излиза от самото ЦРУ. До 1991 г. обаче ЦРУ не обсъжда с ФБР проблема за шпионите. ФБР започва разследване с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ Найтмувър (Нощен скитник). (По-късно следва операция с кодово наименование Анлейс; анлейс означава къс меч с 2 остриета.) Името на Еймс е сред 20-тима заподозрени, въпреки че е бил подлаган на ДЕТЕКТОР НА ЛЪЖАТА през 1986 и 1991 г. Прехвърлен в сравнително лекия отдел за борба с наркотиците, Еймс успява да се сдобива със засекретени документи, които нямат нищо общо с новото му назначение. През юни 1992 г. ФБР иска разрешение и получава одобрение от Съда за надзор на външното разузнаване да установи наблюдение над Еймс. Телефонът му е включен на подслушване. Сътрудници на ФБР влизат в дома му и монтират подслушвателна апаратура, скрити камери и електронно устройство за връзка с компютъра му. През октомври 1992 г. Еймс подава молба за домашен отпуск и обявява, че заминава за Колумбия при роднини на съпругата му. В действителност отива в Каракас, Венецуела, и там се среща с агенти на руското разузнаване (контактът е засечен от сътрудници на ФБР).

С надеждата да заловят Еймс, когато получава или предава материали в ТАЙНИК, ФБР отлага арестуването му. След това, притеснени, че руските му агентуристи стават подозрителни, ФБР започва да затяга обръча. Арестуван е на 21 февруари 1994 г., в деня, преди да отпътува за Москва на официална делова среща на ЦРУ с руски специалисти в разузнаването по въпросите на наркотрафика. Арестувана е и 41-годишната му съпруга Росарио. Двойката има 5-годишен син — Пол.

Първоначално Еймс работи за КГБ. След разпадането на Съветския съюз той продължава да шпионира за организациите, приемници на КГБ.

Като син на служител в ЦРУ Еймс се запознава с първата си съпруга именно в това управление. Когато е изпратен на работа в посолството в Мексико през 1981 г., съпругата му не заминава с него. Бракът му, вече пред разпадане, скоро завършва с развод. В Мексико се запознава с родената в Колумбия Росарио — второстепенен източник на ЦРУ, и по-късно се жени за нея.

Като съветски експерт в ЦРУ през 1985 г. той разпитва съветския ИЗМЕННИК ВИТАЛИЙ ЮРЧЕНКО и е главният агентурист на АРКАДИЙ ШЕВЧЕНКО, помощник-секретар по политическите въпроси в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ, а също и най-високопоставен съветски служител, преминал на страната на Съединените щати.

Еймс прави признание за шпионската си дейност пред държавните прокурори и е осъден на доживотен затвор без право на помилване. Съгласява се да сътрудничи на ЦРУ, като в замяна Росарио получава лека присъда от 63 месеца, която при добро поведение да бъде намалена до 42 месеца. Но дори и в затвора Еймс продължава да преговаря, опитвайки се да сътрудничи, за да получи по-големи привилегии.

Олдрич Еймс

Ейтан, Рафаел (1926)

Сътрудник и един от ръководителите на израелското разузнаване, който конкретно ръководи и американския шпионин ДЖОНАТАН ДЖЕЙ ПОЛАРД.

Роден в Палестина. Родителите му са руски евреи, емигрирали там през 1922 г. Като момче Ейтан гледа шпионски филм с майка си, след което й казва: „Искам да стана шпионин като МАТА ХАРИ.“ На 12 години той става член на Хагана (нелегална еврейска армия) и по-късно служи в диверсионно подразделение на Палмах. По време на и след Втората световна война, преди създаването на независим Израел през 1948 г., изпълнява тайни операции. Помага на бегълците да влизат незаконно в Палестина, след като временните британски власти налагат почти пълна забрана за еврейската имиграция, за да могат да омиротворят арабската общност. Част от работата му е да вдигне във въздуха британската радарна станция на планината Кармел. Ейтан си спечелва прякора Смрадливия Рафи, тъй като му се налага да премине през канализацията, за да стигне до радарната установка. На 15 май 1948 г., в първия ден от създаването на израелската държава, е ранен. След това служи в армейското разузнаване по време на Войната за независимост (1948–1949).

След войната Ейтан се заема с отглеждане на добитък. Шест месеца по-късно постъпва в разузнавателните служби (наречени по-късно МОСАД), а после — и в службата за вътрешна сигурност и контраразузнаване (ШИН БЕТ). В края на 50-те години е назначен за началник на оперативния отдел на Шин Бет. Сред успехите му е откритието, че подполковник ИСРАЕЛ БЕЕР — адютант на министър-председателя Давид Бен Гурион, е съветски шпионин.

През май 1960 г. Ейтан извършва най-дръзкия си подвиг като член на екип, съставен от кадри на Мосад и Шин Бет — залавя нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман в Аржентина и го връща в Израел, за да го предаде на правосъдието. Този подвиг превръща Ейтан в национален герой. (Айхман е осъден и обесен.)

През 1963 г. Ейтан се прехвърля в Мосад. Подобни премествания са обичайни за израелските разузнавателни служби. В Мосад той участва в преследването на германски ракетни специалисти и инженери, които работят над египетски оръжейни проекти. Ейтан твърди, че е осъществил първия израелски контакт с египетския президент Гамал Абдел Насър. Според някои сведения Ейтан е бил и ръководител на израелската група за отмъщение, която издирва и убива терористи от Организацията за освобождение на Палестина Черният септември — избили 11 израелски атлети на олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г.

През 1972 г. Ейтан напуска Мосад, тъй като е подминат в избора на нов директор. Предприема няколко бизнесначинания, включително отглеждането на тропически риби, но няма успех и отново се връща на държавна работа през 1978 г. Министър-председателят Менахем Бегин го назначава за свой съветник по въпросите на тероризма. На този пост той организира и направлява няколко антитерористични организации. Освен това през 1981 г. оглавява ЛАКАМ — Lishka I’Kishrei Mada (Бюро за връзка по научни въпроси) към Министерството на отбраната. Лакам е ПРИКРИТИЕТО за свръхсекретната агенция за ТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, която не е подчинена нито на АМАН, нито на която и да било друга специална служба.

Така Ейтан изпълнява едновременно 2 длъжности в разузнаването: като съветник по борбата с тероризма е на непосредствено подчинение на министър-председателя и като началник на Лакам — на военния министър.

През 1984 г. Джонатан Полард, който работи като цивилен специалист във военноморското разузнаване на САЩ (по-точно във ВОЕННОМОРСКАТА КРИМИНАЛНОСЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА), предлага да продаде тайни на израелското правителство. Свързват го с Лакам. Ейтан се среща с Джонатан Полард и годеницата му Ан Хендерсън в Париж през ноември 1984 г. Израелците канят на богата изискана вечеря новите си агенти (и купуват на Ан пръстен за 10 000 долара). През 1985 г. американските шпиони отново се срещат с Ейтан, но вече в Израел. Отчасти интересът на Ейтан към Полард може да се обясни с желанието му вероятно да демонстрира превъзходството на неговия Лакам над Мосад.

Полард се проваля като шпионин и е арестуван на 21 ноември 1985 г. Американското Министерство на правосъдието твърди, че Ейтан е бил мозъкът на цялата операция с Полард. В резултат на този провал с Полард през 1986 г. Лакам е разформирована, а Ейтан е назначен за директор на израелска държавна химическа компания. Независимо от аферата Полард Израел смята Ейтан за голям разузнавач и за свой национален герой и дори и критиците му поддържат това мнение.

Екип Зет (Z)

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на 15 полски криптолози от БЮРО ШИФРОВ, които работят във френския център за криптоанализ БРУНО от октомври 1939 до май 1940 г.

Екип на разузнавателната общност (ЕРО)

Специален екип на ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, напълно отделен от състава на ЦРУ. През последните години ръководителят на ЕРО е военен (вицеадмирал или генерал-лейтенант).

ЕКМ

1. ЕЛЕКТРОННА КОДИРАЩА МАШИНА.

2. ЕЛЕКТРОННИ КОНТРАМЕРКИ.

ЕКП

ЕЛЕКТРОННО КОНТРАПРОТИВОДЕЙСТВИЕ.

Експлоатация

Процес на получаване на информация от източника.

Електрическа шифрова машина

Вж. СИГАБА.

Електронна война (ЕВ)

Общ термин за означаване на бойни операции по откриване, определяне на източника за приемане или, обратно — за създаване на пречки в системите, излъчващи електромагнитни вълни, а също и мероприятия за повишаване ефективността на собствените аналогични системи. Електронната война включва няколко компонента:

ЕЛЕКТРОННО КОНТРАПРОТИВОДЕЙСТВИЕ (ЕКП).

ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ (ЕПД).

МЕРКИ ЗА ЕЛЕКТРОННО НАБЛЮДЕНИЕ (МЕН).

РАЗУЗНАВАНЕ НА КОМУНИКАЦИИТЕ (РАЗКОМ).

Електронна сигурност

Улавянето, идентифицирането, оценката и установяването на местоположението на чужди електромагнитни излъчвания. При контраразузнавателни операции например това означава възможността да се улавят комуникации от чужди АГЕНТИ, предназначени за посолства или чужди държави.

Вж. КОЕН, ЕЛИАХУ БЕН ШАУЛ — израелски шпионин, засечен с помощта на мерките за електронна сигурност, а също и РАФТЪР.

Електронно контрапротиводействие (ЕКП)

Действия, предприемани за повишаване ефективността при използването на собствените източници за електромагнитно излъчване — радиолокационни установки (радари), радио и др. — против вражеските операции в ЕЛЕКТРОННАТА ВОЙНА.

Средствата на ЕКП включват високочестотни радари (честотата на радара се мени с цел да бъде намалена вероятността от вражеска намеса в работата му), а също и „мигновени“ радиосъобщения (мълниеносното предаване на свръхзвуков сигнал намалява вероятността да бъде открит и прехванат от противника).

Устройствата за ЕКП са монтирани на бойни кораби, подводници и бойни самолети. От огромно значение при разработката и конструирането им са данните от ТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ за бойните системи за ЕЛЕКТРОННА ВОЙНА на войските на предполагаемия противник.

Електронно наблюдение

Улавянето, прехващането, установяването на местоположението, записването и анализът на електронното излъчване (например работата на радарите и радиообменът). Електронното наблюдение обикновено е пасивна дейност, която има за цел да засече вражеско присъствие (включително кораби и самолети) с помощта на „подслушване“ на радиолокационни излъчвания.

Електронно противодействие (ЕПД)

Мерки, предприемани за откриване и нарушаване работата на радиолокаторното оборудване на противника. Например устройствата за ЕПД, работещи срещу противниковия радар, го „атакуват“ със заглушителни сигнали, с лъжливи излъчвания, променят електрическото свойство на пространството между радара и целта с помощта главно на т.нар. диполни противорадарни отразители (пуснати от самолет фолиеви ленти). Използват се също поглъщащи радарното излъчване материали или бои, които противниковият радар може да фиксира на монитора като образ (пулсиращи точки).

Повечето кораби, подводници и бойни самолети са снабдени със системи за ЕПД, за да се защитят от противниково прехващане или нападение. Има и самолети, специализирани за ЕПД, които помагат на други самолети при проникването в строго охранявани райони. При разработката и конструирането на устройствата за ЕПД голямо значение имат данните от ТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ за противниковите бойни системи за ЕЛЕКТРОННА ВОЙНА.

Електронно разузнаване (ЕЛРАЗ)

Разузнавателни сведения, получени от електромагнитно излъчване (освен радиосигналите). Основният източник на ЕЛРАЗ са радиолокационните станции на противника. Електронно разузнаване се извършва с КОРАБИ, разузнавателни морски съдове, ПОДВОДНИЦИ и специализирани самолети.

Еектрооптическо разузнаване (ЕЛОР)

Разузнаване, данните на което за разлика от РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ се придобиват от оптическо наблюдение на електромагнитния спектър от ултравиолетови лъчи (0,01 микрометра) чак до инфрачервения спектър (1000 микрометра).

Елис, Робърт

Американски морски пехотинец, разпределен в базата Мофет на ВМС на САЩ в Калифорния. През 1983 г. Елис се свързва със съветското консулство в Сан Франциско и предлага да им предаде секретни материали за 2000 долара.

Арестуван е при опит да продаде документите на агент от ФБР, който се представя за съветски РАЗУЗНАВАЧ. И въпреки че официалните власти не разгласяват как са попаднали на следите, очевидно подслушването на съветските служби е изиграло ролята си. Елис е уволнен от служба и осъден на 5 години тежък труд. Присъдата му по-късно е намалена на 3 години.

Елис, Чарлс Хауърд (1895–1975)

Офицер от британската разузнавателна служба МИ–6, продавал информация и на германското, и на съветското разузнаване.

Елис е роден в Австралия и служи в Мидълския полк на британската армия през Първата световна война. Между двете войни учи в Оксфорд и в Сорбоната, а през 1924 г. постъпва в МИ–6. Под ПРИКРИТИЕТО на Министерството на външните работи в БЕРЛИН и Париж, като събира разузнавателна информация и е вербовчик и НАВОДЧИК.

През август 1940 г. заминава за Ню Йорк, вече като полковник, където заема длъжността заместник-ръководител на БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ (БКС) под ръководството на УИЛЯМ СТИВЪНСЪН. Елис отново има дипломатическо прикритие като британски консул в Ню Йорк. Докато работи за БКС, той помага на УИЛЯМ ДОНОВАН за създаването на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ. През 1944 г. Елис се завръща в Лондон, в щабквартирата на МИ–6. Две години по-късно е изпратен в Югоизточна Азия и Далечния изток с база в Сингапур. През 1950 г. заминава за Австралия и участва в създаването на АВСТРАЛИЙСКАТА СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ И РАЗУЗНАВАНЕ (АССР).

През 1951 г. се появява информация за някой си „капитан Елис“, който е предавал на АБВЕРА секретни материали за МИ–6, включително сведения, че британците са успели да се подвключат в телефонните линии между Йоахим фон Рибентроп — посланик в Лондон, и Адолф Хитлер в Берлин. Информация за загадъчния Елис е постъпвала и преди това, но британското разузнаване я е пропускало покрай ушите си благодарение на началника на съветския отдел в МИ–6 по това време ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. Запознавайки се с информацията, Филби възкликва: „Кой е този Елис?“ и отбелязва в полето на доклада, че не е необходимо да се предприемат каквито и да е мероприятия във връзка с тази информация. (По това време Елис работи в кабинет, който е през няколко стаи от Филби.)

Възможността Елис да е ВНЕДРЕН АГЕНТ за германците, ако не и за руснаците, е проверена внимателно. Подозренията отпадат, когато през 1953 г. Елис заявява, че се оттегля от МИ–6. Наистина, до 60-годишнината и пенсионирането му остават още 2 години, но той изтъква като причина влошеното си здраве.

Елис отплава за Австралия, където веднага получава 2-годишен ангажимент към АССР. Но 2 месеца по-късно прекъсва договора си и се завръща във Великобритания скоро след като научава, че ВЛАДИМИР ПЕТРОВ — служител на КГБ в Канбера, се готви да се предаде на враговете на Съветския съюз. При пристигането си в Лондон Елис веднага се свързва с Филби и очевидно му е разказал за намеренията на Петров.

Междувременно в Службата за сигурност (МИ–5) започват да преглеждат всички материали, които подсказват, че Елис е чужд агент. (Във Вашингтон ФБР също извършва проверка на дейността на Елис.)

Елис започва работа на половин ден в МИ–6, за да увеличи пенсията си. Работата му е да преглежда архивите на МИ–6, като унищожава досиетата, които вече не представляват интерес!

Най-сетне следователите от МИ–5 стигат до заключението, че Елис е бил платен агент от Абвера още преди войната и че руснаците вероятно са го изнудвали, за да шпионира за тях. И наистина, Елис работи за руснаците от края на 20-те години.

През 1966 г. е взето решение да бъде разпитан и е поставен под НАБЛЮДЕНИЕ от СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ на Скотланд ярд. Телефонът му се подслушва, за да бъдат предотвратени всички възможности за евентуалното му бягство. По време на разпитите Елис потвърждава, че през 20-те години е шпионирал за германците, а след това — и за руснаците.

Той отрича, че е работил директно за съветското разузнаване. Разпитват го в продължение на няколко седмици. За резултатите са информирани австралийците. Англичаните решават да не информират американците. Елис не е съден и открито не го наричат вражески шпионин. Той продължава да си живее както преди, получава държавна пенсия и умира от естествена смърт.

Елис, Ърл (1880–1923)

Американски военноморски офицер, шпионирал от Японските острови в западната част на Тихия океан и отстоявал идеята за морски десантни операции за завладяването им. Елис оказва изключително влияние върху разработването на „морската десантна доктрина“ на САЩ през 20-те и 30-те години.

Елис постъпва във военноморските сили през 1900 г. и е повишен още на следващата година. Служи в Далечния изток, а през Първата световна война се отличава във Франция. „Пийт“ Елис разработва и публично отстоява идеята за завладяването на японските военноморски бази в Тихия океан от американската морска пехота. Планът му, съставен от 50 000 думи, е предаден на командващия Корпуса на морската пехота през 1921 г. и сам по себе си е бил готов военен план за мащабно настъпление в Тихия океан. Той започва с думите: „За да наложим волята си на Япония, ще ни бъде необходимо да защитим флота и сухопътните войски в целия район на Тихия океан и да водим войната в японски води.“ Целите му за нападение според плана от 1921 г. включват следните острови: Маршалови, Каролински, Пелелю и Рюкю (в това число Окинава). Повечето от тях са местата, където през Втората световна война ще се водят ожесточени сражения. Елис не само назовава имената на островите и атолите, които според него трябва да бъдат завладени, но и прави разчет на силите и средствата, и дава мнение за едни или други видове оръжия и десантни кораби, като не подминава и въпроса за тактиката.

През август 1921 г. Елис започва продължителна обиколка из островите на Тихия океан, за да събере разузнавателна информация за предполагаемите цели на бъдещото американско настъпление. През 1922 г. в Йокохама, Япония, той постъпва в американската военноморска болница, където му поставят диагноза алкохолизъм. След повторно хоспитализиране в Йокохама отплава за Сайпан, а след това за Маршаловите острови. Отново е хоспитализиран, но продължава обиколката на Японските острови — напълно неуместно разузнавателно начинание. Биографът Дърк Антъни Белъндорф отбелязва в Марин корпс нюз:

Където и да отиде, той чертае островите и рифовете и записва данни, които са от потенциален интерес за бъдещи комбинирани американски операции. Присъствието му не остава незабелязано. По време на обиколките му японците внимателно го наблюдават, но той успява да промъкне пакет с информация и да го даде на бизнесмен с молба да го предаде в Съединените щати. Елис пак постъпва за 2 седмици в болница на остров Алуит на Маршаловите острови. След това, отново на Каролинските острови, на Корор от островната група Палау се установява сред местните величия, които се сприятеляват с него и му намират съпруга — Метауие, красива жена, 25 години по-млада от него. Поведението му става все по-непостоянно. Елис продължава да пие, предимно бира и саке. Понякога буйства, а веднъж се лута „подобно на войник и пробива с ръка стената“, както твърдят очевидци.

През май 1923 г. се разболява сериозно и признава пред съпругата си и прислугата, че е „американски шпионин, изпратен от висшето командване в Ню Йорк“. Елис продължава да пие и отказва да приема предписаните му лекарства. Той умира на 12 май. Погребан е на Корор. Вещите му, включително картите, бележките и, както се твърди, книга с КОДОВЕ, са конфискувани от японците.

Когато съобщават за смъртта му на официалните американски власти, те правят опит с военен кораб да приберат тленните му останки, но японците не разрешават. Само на главния лекар на ВМС на САЩ Лоурънс Зембш е позволено да посети Корор, където е откаран с японски военноморски съд. Тленните останки на Елис са ексхумирани, снимани и кремирани. Урната с праха Лоурънс Зембш отнася в Япония.

Няма съмнение, че японците проявяват жив интерес към Елис, но при цялото си желание той не е могъл да събере никакви данни за укрепленията на Каролинските и Маршаловите острови, тъй като те се изграждат там едва през 30-те години.

Елиът, Рита

Съветска шпионка в Австралия, която през 1955 г. организира своя шпионска МРЕЖА. Рита Елиът използва ПРИКРИТИЕТО на циркова артистка — въжеиграчка. Работата й е изключително успешна, докато австралийското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ не забелязва, че я посещават много хора, свързани с ядрени проучвания и други секретни държавни дейности. Предупредена е от Москва да преустанови шпионската си работа. Напуска Австралия през 1961 г. и е изпратена в Индия и Пакистан.

Оттогава за нея не се знае нищо. Истинското й име е Есфир Юрина.

ЕЛРАЗ

ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ.

Енгълтън, Джеймс Джизъс (1917–1987)

Водещ специалист в КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО на ЦРУ. Като хардлайнер в ЦРУ е твърдо убеден, че съветският разузнавателен апарат полага непрекъснато усилия да се инфилтрира в ЦРУ.

Роден в Бойси, Айдахо. Когато е на 16 години, баща му — бизнесмен, е прехвърлен на работа в Италия. Получава образованието си в английско начално училище, завършва колеж и през 1937 г. се завръща в САЩ и постъпва в Йейлския университет. Помага в издаването на Фуриозо — университетско списание за поезия. Проявява траен интерес към литературата.

През 1943 г., 2 години след като се дипломира в Йейл, влиза в армията и постъпва в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). Изпратен е в контраразузнавателното подразделение на УСС Х–2, чиято щабквартира е била в Лондон. Там се запознава и няколко пъти през свободното си време се среща с Т. С. Елиът. Енгълтън е имал достъп до материали на УЛТРА. Запознава се с офицери от МИ–5 и МИ–6, включително с ХАРОЛД КИМ ФИЛБИ. През 1944 г. е изпратен в Рим като ръководител на италианския клон на Х–2 за работа срещу италианското фашистко разузнаване. Там установява връзка с един свещеник във Ватикана, който е бъдещият папа Павел VI. Легендата Енгълтън вече е създадена. Генерал-майор УИЛЯМ ДОНОВАН го нарича „най-професионалния офицер на контраразузнаването“ в УСС.

Енгълтън подготвя подробни изследвания за германски разузнавателни части и осигурява снимки на германски офицери, търсени за извършени военни престъпления. Той намира снимките, като преглежда всички негативи на фотостудиата в Рим — германските офицери често позирали, за да изпратят портретите си у дома.

След войната Енгълтън е назначен в Отдела на стратегическите служби към военното министерство. Работи в сътрудничество с италианското контраразузнаване срещу съветското разузнаване. През този период установява контакти с евреи нелегали в Европа, които прерастват в близко и трайно сътрудничество между американските специални служби и МОСАД.

Енгълтън влиза в редиците на ЦРУ още от самото начало — през 1947 г., а през 1954 г. създава първото управление по контраразузнаване в централата. Той участва в редица тайни операции, на които американското разузнаване придава особено голямо значение в първите следвоенни години. Едно от първите му АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ е участието на ЦРУ в италианските избори през 1948 г., които благодарение на средствата, отпуснати от ЦРУ, завършват с победа над комунистите.

Повече от 20 години Енгълтън работи като ръководител на контраразузнаването в ЦРУ, където е известен като Майката, Сивия призрак, Вирджинската кльоща — намек за слабата му фигура. Принуден е да напусне през 1974 г., защото УИЛЯМ КОЛБИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, е убеден, че ожесточението, с което Енгълтън търси вражески агент, вреди на работата на ЦРУ. При пенсионирането му неговият отдел наброява около 300 души. (При Колби е редуциран до 80.) Един от най-неприятните случаи за Енгълтън е продължителното разследване на изменника ЮРИЙ НОСЕНКО — офицер от КГБ, предоставил услугите си на ЦРУ, който твърдял, че бил ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК за Ли Харви Осуалд по време на престоя му в Съветския съюз. Носенко доказва, че КГБ няма нищо общо с убийството на президента Джон Кенеди.

Енгълтън се заема отново с хобито си риболов и отглеждане на орхидеи, а през 1975 г. е награден с Медал за изключителни заслуги в разузнаването — най-високото отличие на ЦРУ.

Вж. БЕЗКРАЙНОСТ ОТ ОГЛЕДАЛА.

Енигма

ЕЛЕКТРИЧЕСКА ШИФРОВА МАШИНА, използвана от въоръжените сили и различните министерства на Германия през Втората световна война. Съюзниците успяват да разшифроват голяма част от кодовете на Енигма в рамките на сложна многостепенна операция, известна под общото кодово наименование УЛТРА. Способността да се четат немските, японските и италианските военни и дипломатически ШИФРИ до голяма степен влияе върху военните успехи на съюзниците, главно върху бойните действия на англо-американските сили в Атлантика срещу германските подводници в периода 1939–1945 г.

Енигма е електромеханична шифровъчна машина с размерите на портативна пишеща машина със стандартна клавиатура и серия отделни символи, които се осветяват отвътре. С машините Енигма се работи лесно, те са удобни за използване при полеви условия — на камиони и кораби, тъй като се зареждат с батерии. Когато апаратът е настроен (вж. илюстрацията), операторът просто изписва съобщението в ПРАВ ТЕКСТ както на пишеща машина. Енигма автоматично шифрира текста и осветява съответно зашифрираните букви. Втори оператор ги преписва и изпраща на радиоадреса. Процесът за входящите съобщения е по обратен път.

Схема на Енигма

Енигма осигурява електромеханично шифроване със серии неповтарящи се шифри чрез използването на 3 до 5 взаимозаменяеми диска или РОТОРА и няколко букси за превключване. Използването на 3 диска осигурява 17 хил. комбинации, преди повторно да се срещне дадена буква в съобщението с кодовото обозначение, използвано първия път. При 5-роторната Енигма комбинациите за всяка буква стигат до астрономическата цифра 6 секстилиона (6 000 000 000 000 000 000 000). Настройката на роторите може да се мени бързо — до няколко пъти на ден, — което още повече усложнява задачата на вражеските дешифровчици, в случай че шифрованото съобщение бъде прехванато. Основният недостатък на Енигма е в това, че не принтира съобщенията, поради което има нужда от двама или повече оператори, за да работи ефективно. Освен това тя не е директно свързана с радио или с телетип.

Машината Енигма е изобретена от германските инженери АРТУР ШЕРБИУС и БОРИС ХАГЕЛИН. Тя е била предназначена за търговските фирми — да могат да опазват бизнестайните си в процеса на комуникация. Официалното й име е Светлинна шифровъчна и дешифровъчна машина „Енигма“. Първата машина е показана през 1923 г. Смята се, че названието, дадено от завода производител, идва от „Вариации Енигма“ на композитора сър Едуард Елгар.

Американската армия купува една машина Енигма през 1928 г., за да прецени възможностите й, заплащайки за нея 144 долара плюс 12,30 долара за пощенски разходи. По същото време и по същите причини един апарат купува и британското Министерство на външните работи. Но нито едната, нито другата машина влиза в употреба.

Военните използват за пръв път Енигма в шведската армия и германския военноморски флот. И двете структури купуват апаратите през 1926 г. През 1928 г. Енигма се появява в германските сухопътни войски, а през 1935 г. — и в германските военновъздушни сили. През 1939 г. над 20 000 машини Енигма от различни модели се използват от германските военни, дипломатически и полицейски служби. Японският флот и дипломатически служби започват да използват Енигма през 1934 г., макар че през целия период на Втората световна война все пак дават предпочитание на своята Пишеща машина 97 с азбучно подредена клавиатура (вж. ПЪРПЪЛ). В началото на 1930 г. машините Енигма са изтеглени от пазара.

Немски войници работят на Енигма, 1940 г. Кампанията във Франция. С бинокъла — генерал Хайнц Гудериан.

Рекламна обява за Енигма

Германците смятат, че машините Енигма са напълно недостъпни за КРИПТОАНАЛИЗА на противника дори и ако бъдат заловени. Настройката на роторите — ключовете на Енигма — се променя редовно (веднъж на ден след началото на Втората световна война), което напълно изключва възможността пленените машини и ротори да бъдат използвани. Но през Втората световна война съюзническите декодировчици успяват да разчетат по-голямата част от шифрите на Енигма. (Вж. КРИПТОАНАЛИЗ.) Първата стъпка в тази насока е направена в началото на 1932 г. от полското БЮРО ШИФРОВ с помощта на френските дешифровчици. Французите предават на поляците материали, получени от ХАНС-ТИЛО ШМИТ, френски АГЕНТ с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Аше, който има достъп до тайните на германската Енигма. Поляците успяват да разчетат първото германско шифровано съобщение в края на декември 1932 г. След това работата им тръгва като по вода — през 1938 г. вече четат ежедневно радиообмена между частите на армията и военновъздушните сили.

Този успех завършва през септември 1938 г., когато германците принципно променят работната схема на машините Енигма. Ако до този момент ключовете са били сменяни периодично, то изходните позиции на дисковете винаги са оставали непроменени. При новата схема позициите на дисковете започват да се сменят ежедневно. (В края на войната — по 3 пъти на ден. Разположението на превключвателите през цялото време си остава непроменено, което подсказва, че немците са били твърдо уверени в непогрешимостта и надеждността на шифровите машини.)

Поляците молят французите и англичаните за помощ, като им дават информация, която са успели да възпроизведат. През септември 1939 г. германците нападат Полша и няколко полски декодировчици успяват да избягат във Франция (а по-късно се преместват в Англия).

В първите модели на Енигма са използвани само 3 ротора. На 1 февруари 1942 г. германският военноморски флот въвежда вариант M4 с 4 ротора в подводниците. Това е едно от най-значителните събития в германската криптология от времето на Втората световна война, тъй като затруднява изключително много усилията за разкодиране. Изпратените от тази машина съобщения с кодовото наименование АКУЛА, измислено от англичаните, са били почти невъзможни за разкодиране чак до декември 1942 г. Всъщност германският военноморски флот използва машини Енигма с 5 ротора, докато другите служби — M4 до края на войната.

Британските усилия в декодирането са подпомогнати от заловените КРИПТОМАТЕРИАЛИ от германски синоптични кораби и подводници. Подобно на поляците, които споделят с тях всичко за Енигма, британските декодировчици в ПАРК БЛЕЧЛИ споделят постигнатото с американците, преди Съединените щати да влязат във войната на 7 декември 1941 г. Това води до безпрецедентно сътрудничество между американските и британските декодировчици по време на войната (вж. СЪГЛАШЕНИЕ БРЮС).

Благодарение на широкото приложение на Енигма британските декодировчици получават множество прехванати шифровани съобщения за разкодиране. Успехът им е изключителен. В началото на 1942 г. декодировчиците в ПАРК БЛЕЧЛИ дешифрират на месец средно 25 000 съобщения на германската армия и 14 000 — на военноморския флот. От есента на 1943 г. до края на войната средният месечен брой е 48 000 съобщения на армията и военновъздушните сили и 36 000 — на военноморския флот плюс хиляди съобщения на ГЕСТАПО и на дипломатическите служби.

В началото на военните действия на Източния фронт британците предават някои съобщения от Енигма на съветския ръководител Йосиф Сталин, без да разкриват източника си. Скоро обаче ДЖОН КЕЪРНКРОС, съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ в ПАРК БЛЕЧЛИ, разкрива британския успех с Енигма и в края на 1941 г. руснаците успяват да получат няколко трофейни машини. Според съветските сведения това е станало по време на настъплението на съветската армия към град Клин, на 75 км северно от Москва, в началото на декември 1941 г. Трофейната машина Енигма трябвало да бъде пренесена в Москва. По пътя, макар и временно, била открадната от камиона. Войниците били решили да спрат за малко и да посетят родителите на един от тях, които живеели наблизо. Някакви деца я взели, сметнали я за пишеща машина и я продали на местния вехтошар! Войниците успели да открият машината и да си я вземат обратно. В Москва тя била предадена на органите на НКВД.

Според версията на историка на разузнаването ДЕЙВИД КАН, описана в книгата „Декодировчиците“ („The Codebreakers“, 1967), руснаците успяват да разчетат съобщенията от Енигма през 1942 г. В средата на 1943 г. те взели като трофей и военноморска Енигма и разчели някои от шифрите на германските военновъздушни сили. Научавайки това, британците предават на руснаците друга машина Енигма, а също и ръководство по експлоатацията, но не предлагат помощ при разгадаването на непрестанно променящите се настройки на Енигма. По-късно, когато при оттеглянето си германците губят стотици хиляди войници и техника, руснаците пленяват много машини Енигма и документи, свързани с кодовете.

Поради бързите промени в шифроването, постигани благодарение на Енигма, а също и поради периодичните промени в нагласата на роторите притежанието на машината не е гаранция за проникване в кодовете. Независимо от това благодарение на наличието на машините, първоначалните настройки и германските военнопленници от средите на оператори и свързочници съветските криптолози успяват да разгадаят Енигма в последните етапи на войната.

Германците използват Енигма през цялата война, въпреки че върховното командване използва шифровъчната машина ФИШ, а във флота е била въведена новата шифровъчна машина Тана. Трайната употреба на Енигма в германските служби — почти 2 десетилетия, се базира на нейната опростеност, преносимост, широка приложимост и сравнителна сигурност, а също и на проблемите, свързани с въвеждането на нови машини и обучението на персонал през войната. Освен това германците нямат преки доказателства, че съюзниците са проникнали в Енигма; макар и да съществуват подозрения, отбелязва Дейвид Кан, „дим не се виждаше“.

От 1926 г. чак до края на Втората световна война през пролетта на 1945 г. според някои данни са доставени на германските служби и агенции 100 000 машини Енигма. Вероятният брой е по-малък, но също така внушителен.

Различните ключове на Енигма (настройка на роторите) се използват не само от всички германски военни служби (включително СС), но и от Гестапо, АБВЕРА, дипломатическите служби и дори от конструкторската организация Тод, както и от ръководствата на тези служби и организации. Заради сигурността ключовете се променят периодически (освен всекидневните промени на роторните настройки). С разрастването на войната широко използваните ключове са раздробени на по-малки групи, за да се намали броят на шифрованите съобщения във всеки ключ. По този начин се намаляват потенциалните СЛАМКИ, създадени от съюзническите декодировчици.

Десетки ключове на Енигма са разчетени от британските декодировчици в Парк Блечли. Някои са разчетени за определен период, а след това „загубени“, когато германците правят промени в нагласяването на роторите. Въпреки това повечето са разчетени отново с помощта на съществуващите сламки или просто с „груба сила“ в криптоанализа — чрез използване на повече изчислителни машини БОМБ и хора, които да работят над ключовете.

Някои ключове стават достъпни, след като са заловени от съюзническите армии, като например Армадило (ключ на военновъздушните сили, разчетен през април 1944 г.) и Суон (ключ на Първа германска армия, разчетен през август 1944 г.). Други са разчетени още с появяването им, като Гедфлай (ключ на авиокорпус X, разчетен през януари 1942 г.) и Хорнет (ключ на авиокорпус IV, разчетен също през януари 1942 г.). Трети не са разгадани, като например Пюс (Четвърта военновъздушна армия, Източен фронт) и ТГД (ключ на Гестапо, наречен на името на берлинския позивен знак).

Забележително е, че тайнствеността около разчитането на Енигма се пази от началото на 30-те чак до началото на 70-те години. Хиляди хора имат достъп до тайните на Енигма и Ултра по време на войната, някои от тях попадат в плен (вж. ВАНАМЪН, АРТЪР), по-голямата част от полските декодировчици са заловени от германците през септември 1939 г., а през 1940 г. попадат в плен и френски криптолози. Нито един от тях обаче не предава тайните на успеха, въпреки че предателството е можело да им гарантира живота — техния и на семействата им.

Според Кан 30 000 британци и американци са знаели за Енигма. Сред тях има декодировчици и специалисти в комуникациите от Парк Блечли, АРЛИНГТЪН ХОЛ, апарата на ВМС на САЩ във Вашингтон, няколко висококвалифицирани „потребители“ на дешифрираните съобщения в Лондон и Вашингтон и на фронта, няколко хиляди офицери и войници от специалните свързочни части, които непосредствено препращат съобщенията на полевите командири.

Не е известно някой от тези мъже и жени да е разказал на врага за операция Ултра и дешифрираните шифри на Енигма, за това, че немските тайни отдавна не са тайна за съюзниците. За първи път светът узнава за всичко това едва през 1967 г. в силно обърканата книга на Мишел Гарде „Тайната война на френските специални служби 1935–1945“ („La Guerre Secrete des Services Speciaux Francais, 1935–1945“, 1967). В книгата не се използва терминът Енигма. Но твърде неточната информация и преднамереното изложение на фактите подтикват генерал ГЮСТАВ БЕРТРАН — бивш ръководител на френската криптоаналитична дейност, да опише работата във връзка с Енигма в книгата „Енигма, или още по-голямата енигма на войната 1939–1945“ („Enigma ou la plus Grande Enigme de la Guerre 1939–1945“, 1973), която предизвиква големи спорове и води до най-различни твърдения сред разузнавателните кръгове, въпреки че не буди сериозен обществен интерес.

Следващата книга на тази тема е „Тайната на Ултра“ („The Ultra Secret“, 1974) от полковника от военновъздушните сили Ф. УИНТЪРБОТЪМ — британски разузнавач, който разработва системата за разпространение на материалите от Ултра. Още подробности, а така също противоречиви на публикуваните в историята на Уинтърботъм твърдения се появяват 2 години по-късно. Полковник Пол Пайол — бивш ръководител на френския КОНТРАШПИОНАЖ, оспорва твърдението на британците, че тайната на Енигма била разкрита за пръв път от поляк, който работел във фабриката, където се произвеждала машината. Твърденията на Пайол са публикувани в статията „Сега французите твърдят, че техен шпионин е открил кода“, публикувана в Сънди таймс на 27 юни 1976 г.

Разкритията на Уинтърботъм са последвани от цяла лавина статии и книги. Сред по-значителните творби в тази област, публикувани по-късно, са „Войната Енигма“ („Enigma War“, 1979) на Йозеф Гарлински — роден в Киев поляк, официалният четиритомник „Британското разузнаване по време на Втората световна война“ („British Intelligence in the Second World War“, 1979, 1990) под редакцията на Ф. Х. ХИНСЛИ и др. и най-вече „Ултра отива на война“ („Ultra Goes to War“, 1978) на Роналд Люин. Книгата на Дейвид Кан „Овладяването на Енигма“ („Seizing Enigma“, 1991) е доста ценен преглед на надпреварата да бъдат разчетени кодовете на Енигма. Книгата на Едуард Дри „УЛТРА на Макартър“ („MacArthur’s ULTRA“, 1992) и „Орел срещу слънцето“ („Eagle Against the Sun“, 1985) на Роналд Спектър представляват великолепни прегледи на значението на Ултра за американските военни операции в Тихия океан.

Хиляди американци са запознати с Ултра и МЕДЖИК по време на войната. Меджик е операция за разчитането на японските дипломатически кодове, но в хода на работата по време на войната усилията на криптолозите се пресичат в операция Ултра и Меджик. И само веднъж изтича информация: в навечерието на битката в Коралово море през май 1942 г. журналистът СТЕНЛИ ДЖОНСТЪН разгласява сведения в статия в Чикаго трибюн, че американците четат японските кодирани съобщения. След войната темата Ултра и Меджик в една или друга степен се повдига няколко пъти: основно при разследването на историята с японското нападение над ПЪРЛ ХАРБЪР през 1941 г., както и при разискванията по този въпрос в Конгреса.

Епсилон

Британска операция за следене на германски учени, оказали се във Великобритания по време на Втората световна война.

ЕС

ЕЛЕКТРОННА СИГУРНОСТ.

Ескадрили VQ

Разузнавателни ескадрили в състава на американската морска авиация, които имат на въоръжение самолети за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ. От средата на 50-те години ескадрила VQ–1 в Далечния изток и ескадрила VQ–2 в района на Средиземноморието провеждат ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ за командването на ВМС.

Морската авиация започва да се занимава с електронно разузнаване през Втората световна война, използвайки за тази цел различни модели с наземно базиране и хидросамолети. От началото на Студената война 2-моторните PBM Маринър на ВМС на САЩ и 4-моторните бомбардировачи PB4Y–2 Прайвътиър започват да извършват разузнавателни полети по границите на Съветския съюз. Самолетите се водят към патрулните ескадрили на ВМС с общото обозначение VP. Първият американски разузнавателен самолет, свален в периода на Студената война, е именно PB4Y–2 от ескадрилата VP–26, базирана в мароканския Порт Лиоте (сега Кенитра). Самолетът е свален близо до крайбрежието на Латвия на 8 април 1950 г. Той е извършвал разузнавателен полет над Балтийско море, като е излетял от Висбаден (тогава в Западна Германия), и след изпълнението на задачата е трябвало да кацне в Копенхаген, Дания.

Необходимостта от създаване на специализирани авиоотряди специално за електронно разузнаване става очевидна и на 1 юни 1955 г. на военноморската база на ВМС на САЩ Ивакуни (Япония) е създадена ескадрила VQ–1. Отначало тя има на въоръжение самолети P4M–1Q МЪРКЕЙТЪР. На 1 септември същата година в Порт Лиоте е сформирана ескадрила VQ–2. Тя има на разположение самолети P4M–1Q и A3D–1Q СКАЙУОРИЪР (последните могат да кацат както на наземни летища, така и на палуби на кораби). Официално задачите на 2-те ескадрили са ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ, обаче в действителност те провеждат само разузнаване.

На 1 януари 1960 г. обозначението VQ е снето и подразделенията започват да се наричат ескадрили за въздушно-морско разузнаване. Но, така или иначе, задачите им са както преди. Бившата ескадрила VQ–1 вече е базирана в Уидби-Айлънд, щат Вашингтон, а VQ–2 — в Неапол (Италия). И двете летят със самолети за електронно разузнаване EP–3E, създадени на базата на патрулния самолет P–3 ОРИОН.

През 1991 г. се появяват 2 допълнителни ескадрили VQ, които имат на въоръжение палубни самолети за електронно разузнаване ES–3A Викинг. На 15 април 1991 г. в Агана (Гуам) е образувана VQ–5 (понастоящем ескадрилата е базирана в Норт Айлънд в Сан Диего, щат Калифорния, а на 8 август в Сесил Фийлд, щат Флорида, е сформирана ескадрила VQ–6).

Ескуайър

Вж. БАМФОРД, ДЖЕЙМС.

Еър Америка

Авиокомпания, функционирала в Далечния изток от 1949 г. и финансирана от ЦРУ. Създадена като КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ, основната й цел е да не допусне в ръцете на китайските комунисти да попаднат товарните самолети, които се намират в Китай. По-късно Еър Америка постига частичен търговски успех, докато изпълнява търговски поръчки на военновъздушните сили.

По време на Виетнамската война развива бурна дейност в Югоизточна Азия, въвлечена както в политиката, така и във военните действия, като наред с това тя продължава да превозва товари за различни държави, специални служби и частни клиенти.

Еър Америка е разформирована през 1981 г.

Дейността й е тема на филма „Еър Америка“ от 1990 г. с участието на Мел Гибсън и Робърт Дауни-младши. Филмът е създаден по книгата на Ричард Ръш.