Енциклопедия на шпионажа

ПААГ

ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМЕЙСКА ГРУПИРОВКА.

Пайд Пайпър

Секретен конкурс на военновъздушните сили на САЩ между фирми, проведен през 1955 г., за проекти на системи за спътниково разузнаване. С този конкурс донякъде се продължава проектът ФИЙДБЕК и се стига до съвършено нов етап в развитието на американските разузнавателни спътници.

Пак, Жорж

Вж. САПФИР.

Пакостник

Американски жаргон в разузнаването за фотографите.

Панфилов, Алексей (?–1942)

Ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от юли 1941 до юли 1942 г. Като полковник (достига звание генерал-майор) командва Втора танкова бригада по време на успешната кампания през 1938 г. срещу японците при езерото Хасан на съветско-корейската граница. Екзекутиран е по време на една от чистките, проведени през 1942 г. На Запад се знае твърде малко за живота и кариерата му.6

Парапсихологично разузнаване

Предполагаем вид разузнаване, което използва необичайни методи, като т.нар. екстрасензорно възприятие (ЕСВ) и услуги на медиуми.

Експерименти в тази област се провеждат в САЩ в продължение на десетина години. Според някои данни РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО) на САЩ е изразходвало около 20 млн. долара за проучвания в тази област. Проектът с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Стар гейтс (Звездни врати) започва през 80-те години и продължава чак до 1995 г., когато програмата е прекратена и представители на РУМО и другите специални служби официално признават, че са привличали в разузнаването и медиуми.

Интересът на Пентагона към парапсихологията се заражда очевидно под влиянието на подобни опити, правени от съветското разузнаване. За пръв път сведения за работата на руснаците в тази област стигат бреговете на Америка през 1970 г., когато в САЩ излиза книгата „Паранормални открития зад желязната завеса“ („Psychic Discoveries Behind the Iron Curtain“). Авторите Шийла Острандър и Лин Шрьодер твърдят, че са разговаряли с много съветски учени, занимавали се дълги години с проблемите на парапсихологията и ЕСВ.

В книгата по-специално се описва един любопитен експеримент, който особено привлича вниманието на американските ВМС. Руснаците поставят няколко зайчета в подводница, а майката оставят в лабораторията на брега с електроди в мозъка. След като подводницата е спусната под вода, в определено време едно от зайчетата е умъртвено. В същия миг майката реагира на този акт. „Контакт от разстояние несъмнено съществува — се казва в съветския отчет за експеримента. — Нашите датчици определено фиксираха мозъчен импулс на ЕСВ.“

Възможно е руснаците на свой ред да са започнали проучванията си в тази област след една френска публикация, според която „американските ВМС от известно време правят телепатични експерименти кораб — бряг, като използват за това първата в света атомна подводница Наутилус“. Острандър и Шрьодер цитират в книгата си следните думи на съветския физиолог доктор Леонид Василиев: „Ние внимателно изучихме засекретените дотогава материали за ЕСВ, останали още от времето на Сталин! А сега дори и в американския флот се правят телепатични опити, като се използват атомни подводници… И ние стигнахме до извода, че е необходимо отново активно да се заемем с тази важна област на знанието…“ Василиев има немалко трудове по проблемите на парапсихологията.

Представителите на Пентагона проявяват сериозен интерес към книгата „Паранормални открития зад желязната завеса“ скоро след излизането й от печат, но не може да се твърди със сигурност, че именно тя е подтикнала РУМО за проекта Стар гейтс. През ноември 1995 г. вестник Вашингтон поуст разказва на читателите, че медиуми от Стар гейтс са работили във ФОРТ МИЙД, където е щабът на АНС. Самата програма пък тихомълком е прекратена по средата на същата година, след като отначало преминава към ЦРУ, а след това се ревизира от външни експерти, които дават отрицателна оценка на Стар гейтс. Затова и ръководството на ЦРУ решава, че по-нататък е нецелесъобразно да се отделят бюджетни средства за проекта. Представителите пък на РУМО твърдят, че поне в 19 случая използването на „ясновидци“ е дало конкретни резултати. Така например през септември 1979 г. СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ иска от РУМО информация за строящите се съветски подводници. Ясновидец предсказал, че в близките 100 дни ще бъде спусната във вода голяма подводница с 18–20 пускови ракетни установки. А след 120 дни американците засичат в океана 2 нови подводници (макар и с по-малко ракетни установки).

Един от медиумите, привлечен през 1978 г. към проекта Стар гейтс, е някой си Джоузеф Макмонигъл — офицер от американската армия. Той твърди, че сведенията, които са давали той и „неговите колеги“, винаги са били използвани в подкрепа на данните, постъпващи от традиционните разузнавателни източници, и че поръчките за „парапсихологично разузнаване“ са постъпвали от ЦРУ, АНС, Обединения комитет на началник-щабовете, Тайната служба, Митническото управление, Бреговата охрана и от Агенцията за борба с наркотиците.

Парашутна капсула

Специален апарат, разработен от германските военновъздушни сили през Втората световна война за спускане на АГЕНТИ с парашут зад вражеските линии. Капсулата (Personen-Abwurf-Gerat — спускаем апарат с хора) е изработена от метал и дърво и в нея могат да се съберат трима души (в легнало положение) заедно с необходимото им снаряжение. Тя се прикачва под крилото на десантния самолет и по време на полет между нея и кабината на пилота се поддържа телефонна връзка.

В книгата си „КГ 200: истинската история“ („KG 200: The True Story“, 1979) пилотът от Луфтвафе П. Щал пише:

Единственият недостатък, продължава Щал, „бе как десантчиците да се отърват от тежката конструкция с дължина 3,66 м“.

Вж. КГ 200.

Парашутна капсула

Парк Блечли

Щабквартирата на британската ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ и център по КРИПТОАНАЛИЗ през Втората световна война, където се дешифрират германските КОДОВЕ и ШИФРИ и се появяват материалите от УЛТРА.

Разположен на 80 км северно от Лондон, ПБ — както го наричат — е мястото на едни от най-важните операции от Втората световна война: разкриване тайните на германската шифрова машина ЕНИГМА.

Парк Блечли е известен също и като Станция X — съгласно военния план за евакуация първоначално там е трябвало да се настани щабквартирата на Секретната разузнавателна служба (МИ–6). Вместо това се превръща в средище на математици, шахматисти, лингвисти и просто ексцентрици без определена професия, но с остър ум и развито логическо мислене. (Разказват, че веднъж в Парк Блечли бил видян човек да се разхожда с шапка в ръката и чанта на главата.) Заедно с военните те дешифрират, превеждат и анализират невероятно количество противникови съобщения. Имало е дни, когато само радиоразговорите между екипажите на германските подводници средно за денонощие са достигали 3000.

Сър Хърбърт Лиън — предприемач от времето на кралица Виктория, построява Парк Блечли през 60-те години на XIX в. и го нарича на името на мръсния промишлен град, разположен почти на средата на пътя между Оксфорд и Кеймбридж. Един архитект определя построения комплекс като „чудовищна грамада, отразяваща цялата архитектурна недодяланост от периода на разцвета на викторианската епоха“.

Школата се премества в ПБ през август 1939 г. Местоположението на новата щабквартира се оказва много удачно, тъй като Парк Блечли е свързан с Лондон както по шосе, така и с железопътна линия, а също така е близо и до Оксфорд, и до Кеймбридж (немаловажен фактор, тъй като дешифровъчният център се нуждае от приток на университетски мозъци).

Главната сграда е солидна постройка от червени тухли — „с претенции на късна английска готика“. Сменена е цялата електроинсталация, прокарани са нови телефонни линии. Залата за билярд е превърната в телефонна зала, а кулата — в радиозала. Антените са издигнати между комините и по дърветата. Работници от Кралския флот орязват върховете на високите дървета и прикрепват антени към тях, свързвайки ги с десетките военни бараки близо до централната постройка. Бараките са свързани помежду си с коридори и от птичи поглед приличат на огромна буква „Н“. По-късно ПБ получава самостоятелно електрозахранване с 2 дизелови двигателя. Има скривалища в случай на нападение, в които е монтирано оборудването за разкодиране и улавяне на сигнали.

През април 1940 г. декодировчиците вече могат да разчитат по-голямата част от германските съобщения и се появява нужда от място, където огромните усилия по разчитането на тези съобщения да бъдат превърнати в навременна, полезна разузнавателна информация. До началото на пълномащабните операции в ПБ между американците и англичаните вече е установено тясно сътрудничество в областта на дешифрирането на кодовете на Енигма (вж. СЪГЛАШЕНИЕ БРЮС). Първата делегация специалисти от американската армия и военноморския флот, изпратена от УИЛЯМ ФРИДМАН, пристига в ПБ в началото на 1941 г. Те донасят машината ПЪРПЪЛ, която използват за декодиране на японските дипломатически шифри.

Сред пристигналите в ПБ американци са полковник ТЕЛФЪРД ТЕЙЛЪР — впоследствие прокурор по военни престъпления, капитан АЛФРЕД ФРЕНДЛИ — впоследствие изпълнителен директор на вестник Вашингтон поуст, Уилям Бънди — бъдещ помощник държавен секретар, Луис Пауъл-младши — бъдещ съдия в американския Върховен съд, и Джон Оукс — впоследствие водещ журналист във вестник Ню Йорк таймс.

В началото на активната работа в ПБ работят около 1800 души (мъже и жени). С разрастването на работата се увеличават и малките едноетажни бараки. От съображения за сигурност всеки нов сътрудник се прикрепя към една работна група и вече не може да бъде преназначен в друга до края на войната. На цивилните специалисти се налага да живеят в близост до ПБ (по-голямата част от тях са настанени в тесни мебелирани стаи). Военнослужещите са разквартирувани в 2 разположени наблизо бази на Кралските ВВС. „Атмосферата там бе изумителна — пише по-късно Френдли във вестник Вашингтон поуст. — Всички бяха с висок морален дух, тъй като всеки знаеше колко голяма е ползата от неговата денонощна къртовска работа. Да, ПБ беше уникален военен обект, където човек не страдаше от дивотиите на началниците и от чувство за безполезност от безсмислена работа или нещо подобно.“

Процесът на обработка на материалите на Ултра е доста сложен. В една барака се извършва структурен анализ на прехванатите германски радиоразговори, а в съседната материалите се дешифрират и се превеждат на английски. За определяне степента на секретност там е въведена система ПРИОРИТЕТ ЗЕТ (Z), която варира от едно Z — за най-маловажните, до ZZZZZ — за най-важните съобщения. След такова сортиране материалите отиват в трета барака, където се шифроват и се изпращат на съответните получатели. (Вж. ОТДЕЛ ЗА СПЕЦИАЛНИ ВРЪЗКИ.)

Отделни характеристики на дадено прехванато съобщение, като наименования на германски военни части и съединения, имена, названия и даже серийни номера на сачмени лагери, се картотекират по азбучен ред. Картотекирането започва с една кутия за обувки и се разраства до невероятни мащаби (заема голяма стая и се обслужва от 9 жени на 3 смени). И пак от съображения за сигурност копия от картотеката се пазят във великолепната библиотека Бодлиън в Оксфорд.

След време в ПБ е монтирана и изчислителна техника. Машините БОМБА и КОЛОС изискват непрекъснато внимание и затова пред тях неотлъчно дежури оператор. В книгата си „Много специално разузнаване“ („Very Special Intelligence“, 1977) Патрик Бийзли от ЦЕНТЪРА ЗА ОПЕРАТИВНО РАЗУЗНАВАНЕ към Адмиралтейството, работил през войната в ПБ, специално споменава 1200-те жени от помощните тилови служби на Кралските ВМС на Великобритания и машините, на които те са работили:

Забележката на премиера Чърчил за пилетата е точна. Тайните на ПБ са добре пазени. Единствената сериозна пукнатина в сигурността е работата на ДЖОН КЕЪРНКРОС — британски РАЗУЗНАВАЧ, който шпионира за Съветския съюз. В Парк Блечли той прехваща и декодира материали на Ултра, които предава на съветския си АГЕНТУРИСТ.

Професионалните разузнавачи често недоволстват, че Парк Блечли е превзет от аматьори, и наричат мястото Малкия кралски, тъй като голяма част от работещите в ПБ идват от Кеймбриджкия кралски колеж. Сред британските учени са Алън Минг — великолепен математик от Кралския колеж, който пренасочва усилията за разгадаване на Енигма със създаването на примитивен компютър, Ленърд Палмър, който разчита критско-микенски надписи, романистът Ангъс Уилсън — ексцентрик, който веднъж обикаля езерото на лебедите в ПБ чисто гол. Участват и преподаватели по гръцки, италиански, немски, руски и класически езици, а така също лингвисти и историци.

Командващият Кралския военноморски флот АЛЪСТЪР ДЕНИСТЪН отговаря за ПБ до 1942 г. След това е наследен от ЕДУАРД ТРАВИС — човек със здрава ръка, който управлява екипа по непознат дотогава за флота начин. Много от учените са толкова възрастни и прецизни, че офицерите по сигурността изпитват неудобство да им правят забележки — например да спазват правилата. Един ден четирима от тях успяват да напишат писмо до Чърчил, в което се оплакват, че работата им „е в застой, а в някои случаи не се върши изобщо“, тъй като няма персонал.

В отговора си Чърчил настоява пред ръководителя на Парк Блечли, известен като Си (СТЮЪРТ МИНГИС), да бъдат увеличени щатът и финансирането. Макар и ядосан от това, че учените са пренебрегнали йерархията, МИНГИС изпълнява препоръките на министър-председателя. В края на войната в ПБ работят почти 10 000 военни и цивилни.

Чърчил проявява огромен интерес към Парк Блечли и дори веднъж посещава Мингис. Споделяйки мнението си с ръководния състав на Парк Блечли, Чърчил се обръща към Мингис: „Зная, че ви казах да не остава нито един камък необърнат, за да откриете подходящия персонал, но не съм смятал, че ще приемете думите ми толкова буквално.“

Парламентарна комисия

Вж. СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.

Парола

Руско название на условна дума или израз за опознаване на свои хора по време на военни действия или конспирация. Англичаните са приели аналогичен по смисъл израз — password.

Партийна пиеса

Изключително успешна операция на британската Служба за сигурност (МИ–5) от серията несанкционирани обиски, проведена през 1955 г. срещу комунистическата партия на Великобритания. Всичко започва от един телефонен разговор (телефоните на партийната централа се подслушват), от който МИ–5 узнава, че апартаментът в лондонския район Мейфеър, където се съхраняват картоните на членовете на комунистите, известно време ще бъде затворен, а ключът ще бъде оставен под изтривалката пред външната врата.

Сътрудници от МИ–5 взимат отпечатък от ключа и изработват дубликат. След това, сигурни, че в празничните дни апартаментът е без наблюдение, влизат, вземат необезпокоявани картотеката, преснимат я и я връщат на мястото й.

В резултат на тази операция МИ–5 получава данните за 55 000 членове на комунистическата партия на Великобритания и узнава също методите на партията за привличане на сътрудници в дейността й, както и много други интересни подробности.

Пауърс, Франсис Гари (1929–1977)

Пилот на американски шпионски самолет Ю–2 (U–2), свален над Свердловск в Съветския съюз от ракета SA–2 на 1 май 1960 г.

Пауърс завършва колежа Милиган в щата Тенеси през 1950 г. и постъпва във военновъздушните сили. Обучава се за пилот на изтребител. През 1956 г. вече е капитан и е прехвърлен към програмата за полети на U–2 на ЦРУ. Сравнително отскоро ЦРУ изпраща шпионски самолети над Съветския съюз от бази в Пакистан и Норвегия. Вариантът за ПРИКРИТИЕ на пилотите на U–2 е, че работят в Националната администрация по аеронавтика и космонавтика (НАСА).

След обучението в Невада Пауърс е изпратен в базата на U–2 в Инджирлик, Турция, за да изпълнява полети по турско-съветската граница. През 1960 г. е прехвърлен в Пакистан и инструктиран за първия му полет над съветска територия. На 1 май 1960 г. (в деня на един от националните празници на Съветския съюз) той излита от Пешавар, Пакистан. След като прелита 6060 км, от които 4670 км над съветска територия, трябва да се приземи в Бьодо, Норвегия.

Сред местата, които ЦРУ се надява да снима, са и тези, които биха разкрили технологичното развитие на руските междуконтинентални балистични ракети. Наблюдателен полет, извършен на 5 април, е показал строеж на комплекс за изстрелване на ракети в Тюратам. Президентът Айзенхауер дава разрешение за втори контролен полет над същия район, но е определил 1 май като абсолютен край на полетите на U–2, поне за известно време. Работата е в това, че Айзенхауер, френският президент Шарл дьо Гол, британският министър-председател Харолд Макмилан и съветският премиер Никита Хрушчов имат предвидена среща на високо равнище за 16 май, след което Айзенхауер ще направи безпрецедентно посещение в Москва. Той не желае никакви инциденти да помрачават предстоящите събития.

Както Пауърс твърди по-късно, той е бил уверен, че при тази височина (над 20 км) неговият U–2 няма да може да бъде улучен от никакъв съветски самолет или ракета. Над Свердловск обаче е улучен от ракета и успява да катапултира, спускайки се с парашут на земята, където цивилни граждани го задържат до идването на полицията. След като самолетът не пристига в Норвегия, ЦРУ разбира, че е станала беда. Предположенията им са потвърдени от прехванатите радиосъобщения, че руснаците са се опитали да свалят чужд самолет над съветска територия. В ЦРУ допускат, че Пауърс е загинал, и веднага изготвят версия за ПРИКРИТИЕ, която се разпространява от военновъздушните сили и според която американски синоптичен самолет на НАСА, излетял от Турция, проучващ „горните атмосферни слоеве“, не се е завърнал в базата си и се смята за изчезнал.

На 5 май Хрушчов съобщава за свалянето на самолет във вдъхновена реч и заклеймява „агресивните американски кръгове“ за това, че се опитват да попречат на конференцията на високо равнище с подобен провокационен акт. Съединените щати се придържат към синоптичната версия, добавяйки, че пилотът може да е бил в безсъзнание поради неизправност на кислородната система и че самолетът, оставен на автопилот, може би напълно случайно е нарушил съветското въздушно пространство.

На 6 май Хрушчов държи нова реч, в която разкрива, че пилотът на самолета е „жив и здрав!“, и добавя, че е замълчал за това умишлено, тъй като в противен случай американците биха „съчинили още някаква басня“. По това време във Вашингтон АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, иска да подаде оставката си, но не му я приемат. Накрая Айзенхауер поема отговорността за станалото върху себе си, заявявайки, че просто е взел „всички възможни мерки за защита на Съединените щати срещу изненадващо нападение“.

Хрушчов заминава за Париж, но отказва да вземе участие в разговорите на високо равнище, докато Айзенхауер не се извини. Пътуването на Айзенхауер в Москва е отложено.

Междувременно в Москва се подготвят за добре организиран показен процес срещу Пауърс. ЦРУ инструктира Сам Джаф — репортер от Си Би Ес, акредитиран за процеса. Майкъл Бешлос пише в книгата си „Първи май: Айзенхауер, Хрушчов и аферата U–2“ („Mayday: Eisenhower, Khrushchev and the U–2 Affair“, 1986), че Джаф „е получил данни за съветския шпионаж като доказателства, опровергаващи обвинението, в случай че Хрушчов изобличи U–2. В репортажа си Джаф трябва да говори за Пауърс не като за пилот на шпионски самолет, а като за пилот, който извършва разузнаване“. За Москва Джаф пътува заедно със съпругата на Пауърс Барбара. Според репортера тя му казала, че ненавижда Пауърс, но ще го подкрепя от приличие.

Пауърс е обвинен в шпионаж в открит процес и е осъден на 10 години затвор. На 10 февруари 1962 г. е разменен за съветския шпионин РУДОЛФ АБЕЛ, който е в затвор в Съединените щати.

Пауърс е отличен от ЦРУ и лично е поздравен от Дълес. Той става пилот изпитател към корпорацията Локхийд еъркрафт. Без Пауърс да знае, ЦРУ се оплаква от него. Когато научава за това, той напуска Локхийд. По-късно лети на хеликоптер като наблюдател на пътното движение.

На 1 август 1977 г. по време на поредния патрул Пауърс се разбива над Лос Анджелис.

ПБ

ПАРК БЛЕЧЛИ.

ПБ

ПРОУЧВАНЕ НА БЛАГОНАДЕЖДНОСТТА.

Пейзли, Джон (1923–1978)

Бивш служител на ЦРУ, загинал при неизяснени обстоятелства. През октомври 1978 г. трупът му е открит в залива Чезапийк — пронизан е с куршум в главата, а на тялото му е завързана 17-килограмова тежест за гмуркане.

Когато Пейзли тайнствено изчезва, ЦРУ съобщава, че той е заемал в управлението невисока длъжност и се е уволнил през 1974 г. В действителност е бил заместник-директор на Управлението за стратегически изследвания на ЦРУ. По неофициална информация той взема участие в създаването на шпионския самолет U–2, космическия спътник САМОС и разузнавателните спътникови системи от серията KH–11. (Вж. КИЙХОУЛ.) Говори се, че е бил офицерът за свръзка между ЦРУ и Белия дом по време на скандала УОТЪРГЕЙТ. (Тази информация води до предположения, че той е Голямата уста — анонимен източник на информация за Уотъргейт, от който са се възползвали репортерите на вестник Вашингтон поуст Карл Бърнстейн и Боб Удуърд. И двамата отричат Пейзли да е Голямата уста.)

Кариерата на Пейзли протича гладко, но ЦРУ не дава официална информация за назначенията му. Твърди се, че е бил в АНС при разработването на строго секретните шпионски спътници. А през 1976 г. е посредник между ЦРУ и КОМАНДА Б, която провежда независимо разследване на ЦРУ. Предполага се, че е участвал в сложните разузнавателни операции, които водят до смъртта на НИКЪЛЪС ШАДРИН, както и в разпитите на ЮРИЙ НОСЕНКО — съветски ИЗМЕННИК, чието предателство предизвиква много спорове.

На 24 септември 1978 г. Пейзли, все още на нещатна работа (т.е. на договор) в ЦРУ, се качва на едномачтовия си 9,5-метров платноход Брилиг от мястото, където е закотвен в Соломонс, Мериленд. На следващия ден платноходът е намерен заклещен в плитчина близо до Пойнт Лукаут, Мериланд, в устието на река Потомак, на 125 км югоизточно от Вашингтон, окръг Колумбия. Следователите, сред които и сътрудници на ЦРУ, откриват на платнохода куфарче с доклад на ЦРУ, над който Пейзли е работил, а също сак с радиооборудване, телеграфни ключове и една-единствена празна 9-милиметрова гилза. Оръжие и следи от кръв не са открити на борда.

На 1 октомври на 15 мили северно от Пойнт Лукаут е открито разлагащо се тяло с дупка от куршум зад лявото ухо, което се носи над водата. Тялото не е потънало, тъй като вътрешните газове са преодолели тежестта на коланите за дълбоководно гмуркане. По зъбите е установено, че е Пейзли.

Застрахователната компания задържа изплащането на сумата от 100 000 долара на вдовицата, тъй като се появяват слухове, че тялото не е на Пейзли. Шест месеца след смъртта му застраховката е изплатена на госпожа Пейзли, с която съпругът й не е бил в добри отношения. ФБР също идентифицира тялото и обяснява, че смъртта е в резултат на самоубийство. Но адвокатът, нает от госпожа Пейзли за разследването на смъртта, опровергава това, обяснявайки, че „да скочиш от лодка с пистолет в ръката, да дръпнеш спусъка, когато вече си във водата, е много, меко казано, странен начин да се самоубиеш“.

Преобладават слухове, че Пейзли, който е знаел отлично руски, е шпионирал за руснаците и е бил убит. В отчета на Сенатската комисия по въпросите на разузнаването, която провежда разследване по случая през април 1980 г., се казва, че не е открита никаква „информация, която да е в противоречие с характеристиката му на добросъвестен работник, честно служил на своята страна“. Огласена е само част от доклада на комисията и оттук липсата на отговор, самоубил ли се е Пейзли, или е бил убит.

Пеленгация

Вж. ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ.

Пелтън, Роналд

Специалист от АГЕНЦИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (АНС), продавал на Съветския съюз изключително подробна информация за дейността на тази главна американска служба за електронен шпионаж, в която работи 14 години.

Пелтън учи в университета в Индиана, където посещава 1-годишен курс по руски език. През 1960 г. постъпва във военновъздушните сили и е изпратен в подразделение за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ в Пакистан, където се подслушват съветските комуникации. След като се уволнява през 1964 г., известно време е телевизионен техник, а през 1965 г. започва работа в АНС. Пелтън е заловен и обвинен в шпионаж, след като ФБР записва телефонен разговор със съветското посолство във Вашингтон на 14 януари 1980 г. Мъжът, който се обажда, казва на съветския дипломат: „Аз съм от… аз, аз, аз съм във… ами от правителството на Съединените щати.“ „А-ха, правителството на Съединените щати…. Може би не е зле да ни посетите“ — отговаря дипломатът.

Неизвестното лице се съгласява да отиде в посолството следващата нощ, „за да бъде тъмно, когато влизам“.

В 2,32 часа на 15 януари звъни в посолството и казва, че ще бъде там след 2 минути. Във ФБР очакват по-дълъг разговор. „Видяхме го да влиза, видяхме го в гръб, но не успяхме да го идентифицираме“ — казва по-късно директорът на ФБР УИЛЯМ УЕБСТЪР.

Записът на разговора е запазен и до август 1985 г. няма никакви данни по случая. Тогава ВИТАЛИЙ ЮРЧЕНКО — офицер от КГБ, емигрира в САЩ. Три месеца по-късно той отново бяга, но този път от САЩ. Сред откъслечната информация, която предава, той споменава, че през 1980 г. във Вашингтон се е срещал с бивш служител на АНС. От разпита на Юрченко ФБР научава, че човекът е червенокос. ФБР започва със списък от около 500 имена, откривайки и нови заподозрени. Следата ги отвежда до Пелтън, след като от АНС разпознават гласа му от записа, направен през 1980 г.

Пелтън е работил като аналитик в АНС 14 години. За това време бил натрупал много дългове. Знаейки, че това ще застраши ДОСТЪПА му до секретна информация и фактически ще бъде понижен в длъжност, се уволнява от агенцията. Няколко месеца по-късно се обажда в съветското посолство и сам предлага услугите си. Той дава на Юрченко доказателство, че е бивш служител на АНС, демонстрирайки това, което колегите му в АНС наричат фотографска памет, а именно способността да обобщава откъслечни сведения, получени от различни източници и в различно време, и по този начин да състави разузнавателната мозайка. Между другото именно той е авторът на „подслушвателната енциклопедия“ на АНС, в която са посочени около 60 съветски радиосигнала, които американските подслушвателни станции редовно прехващат, анализират и дешифрират.

Юрченко вярва в искреността му, особено когато Пелтън разкрива една от главните тайни на АНС — с помощта на ПОДВОДНИЦИ специалните служби на САЩ успяват да се включат в кабелите за свръзка, положени в Охотско море между Камчатка и бреговете на Далечния изток. Кодовото наименование на операцията е било АЙВИ БЕЛС.

След като си е пуснал брада, Пелтън влиза в посолството през главния вход. Юрченко му нарежда да си обръсне брадата и да се преоблече в широки работни дрехи. В този вид Пелтън с група съветски служещи от посолството се измъква от зданието и сяда в автобус, който се отправя към съветския жилищен комплекс.

На 15 октомври ФБР получава разрешение от СЪДА ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ за подслушване на Пелтън. Сътрудници на бюрото монтират „бръмбар“ в служебния му телефон и в телефона на приятелката му, която живее във вашингтонския квартал Джорджтаун. Подслушвателни устройства са поставени също в квартирата и колата на Пелтън. Не се разкриват никакви улики. Както и преди това, ФБР разполага само със запис на гласа и със спомените на съветския изменник, който вече доброволно се е върнал в СССР.

Тогава във ФБР решават да принудят Пелтън сам да се компрометира с нещо. На 24 ноември той се съгласява да проведе разговор с агентите от ФБР Дейвид Фокнър и Дъдли Ходжсън, които му пускат касетата с разговора от 1980 г. със служителя на съветското посолство. Тъй като смята, че ФБР желае да стане ДВОЕН АГЕНТ, Пелтън внимателно повежда разговор за възможно сътрудничество. Той казва, че през 1985 г. е бил във ВИЕНА, но че човекът, с когото е трябвало да се срещне, не е дошъл. Съвсем небрежно Ходжсън го пита колко пари е получил. Напълно неподготвен за този въпрос, Пелтън отвръща, че не си спомня дали сумата е била 30 000 или 35 000 долара плюс 5000 долара за разходи.

Пелтън признава още, че няколко дни подред почти от сутрин до вечер е отговарял на писмени въпроси за АНС. Арестуван е въз основа на признанията му пред агентите на ФБР. Задържан е по обвинение в шпионаж и е предаден на съд. По ирония на съдбата той се съгласява „за благото на страната“ да не разкрива пред съда тайните, които е продал на руснаците и за които фактически е обвинен. Съгласява се да не използва нито едно от КОДОВИТЕ НАИМЕНОВАНИЯ на операциите на АНС, по които е работил, както и данни, които е продал на руснаците и е обсъждал с ФБР. Позволено му е да се запознае с отчета за разговора му с Фокнър и Ходжсън, макар че той е бил засекретен.

Въпреки че не съществуват доказателства освен разговора с агентите от ФБР, през 1986 г. съдът го признава за виновен. Съдията казва, че продадените от Пелтън сведения са нанесли „непоправимо зло“ на страната, и му дава 3 доживотни присъди.

Роналд Пелтън (вдясно)

Пенвен, Жорж

Водещ криптолог на съюзниците от Първата световна война, успял да разчете германския ШИФЪР ADFGX. По образование е палеонтолог. На 5 март 1918 г. става ръководител на френското бюро за шифри. Точно по това време шифър ADFGX е прехванат за пръв път от френската армия.

През следващите 3 месеца и половина Пенвен и колегите му упорито се опитват да разчетат немския шифър и в края на краищата това им се удава. Успехът на шифровъчното бюро дава възможност на съюзниците да отблъснат германското нападение през юни 1918 г., да спасят Париж и да обърнат хода на войната на Западния фронт.

Работата за Пенвен е изтощителна. Той отслабва с 15 кг през пролетта на 1918 г. — работи дни и нощи, без да напуска бюрото си. След това е принуден да лежи 6 месеца в болница, за да се възстанови.

През 1919 г. американският декодировчик ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ пристига във Франция. Пенвен го приема добре, обаче не пожелава да сподели с него нито една от тайните на своето шифровъчно бюро.

Пенвен напуска армията след войната и започва изключително успешна търговска кариера. Работи и като председател на Търговската палата в Париж. И въпреки това според думите му постигнатите успехи във военната криптография са „оставили незаличими следи в душата ми и това беше най-щастливото време в моя живот“.

За първи път през 1966 г. светът узнава как точно Пенвен е разчел шифър ADFGX.

Пени

Първият американски военен кораб — канонерка, потопен от противник през XX в. На борда на канонерката Пени е имало немалко секретни документи, по-голямата част от които са свързани с японските военни действия в Китай. Канонерката е потопена от японски бомбардировачи през 1937 г.

Пени и още няколко плиткогазещи речни канонерки са построени през 20-те години за защита на американските интереси в Китай. Пени патрулира по река Яндзъ, охранявайки търговското корабоплаване от пирати и бандитски нападения.

Пени е дълъг 57,30 м, със стандартна водоизместимост 474 т. Въоръжен е с 3-инчови оръдия и няколко картечници. Често Пени осигурява въоръжена охрана за западните плавателни съдове по реката. След като японците нападат Китай през ноември 1937 г., американските речни кораби евакуират по-голямата част от персонала на посолството си от Нанкин (бивша столица). Пени се задържа по-дълго, за да поеме последните американци, но обстановката в града става неконтролируема.

На 11 декември последните американци от посолството се качват на борда на Пени, както и журналисти и няколко чужденци. На борда има и японски механизъм за насочване на бомби, секретни японски документи и, разбира се, корабните кодови ключове.

През това време в столицата се разгарят боеве и Пени бързо излиза от зоната на военните действия нагоре по реката. Предварително за това е известен офицерът, командващ частите на ВМС на Япония в този район, за да бъде избегнато случайно нападение от страна на японците.

На 12 декември японски самолет на военноморските сили получава нареждане от армейското командване в района да нападне „всички кораби без изключение“ по Яндзъ, които плават нагоре по течението след Нанкин. Знаейки, че по реката се намират Пени и няколко други търговски кораба, военноморският щаб се противопоставя на заповедта. Независимо от това в 13,27 часа следобед 9 японски военноморски бомбардировача започват атака над американската канонерка. Времето е хубаво, видимостта — отлична, а канонерката е с 2 огромни американски флага, по които пилотите лесно могат да се ориентират за националната принадлежност на кораба.

Бомбардировката не стихва, докато канонерката не потъва в плитките води в 15,54 часа. Трима от американските моряци и един италианец загиват, 43 други моряци и 5 цивилни са ранени. Малко преди канонерката да потъне, на борда се качват японски офицери, за да я претърсят. Очевидно са търсели секретни материали, които не са били изхвърлени от екипажа.

Веднага след инцидента американското правителство изпраща официален протест на японците. Те поемат отговорността, макар и да съобщават, че нападението е било случайно. Японското правителство изплаща на американците компенсация 2,2 млн. долара през април 1938 г., с което случаят официално е приключен. През това време УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ на САЩ незабавно провежда съвещание, за да определи дали секретните материали са компрометирани при загубата на Пени. Едва по-късно се разкрива, че командването на канонерката не е успяло да унищожи всички материали, преди да се качат японските войници на борда.

В същия ден, когато е потопен Пени, 2 американски търговски кораба са нападнати от японската армия с артилерийски огън, а също и британската канонерка Лейдибърд, която е пленена.

Пенковски, Олег (1919–1963)

Офицер от ГРУ (съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ) — ИЗМЕННИК, ОСТАНАЛ НА МЯСТО, агент на ЦРУ, предавал секретна информация на Съединените щати и Великобритания от април 1961 до август 1962 г. Благодарение на данните, които той предава по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА, президентът Кенеди добива представа за съветските намерения.

Син на офицер от царската армия, сражавал се срещу болшевиките по време на Гражданската война (1917–1920). Пенковски учи в артилерийска школа и през 1939 г. е повишен в звание офицер в Червената армия. През 1940 г. за кратко участва в Съветско-финландската война. По време на германското нападение над Съветския съюз през юни 1941 г. работи в политическите органи на Червената армия. Именно тогава за първи път се запознава с разузнавателната дейност. Пенковски отива като доброволец на фронта и служи през 1944–1945 г. в противотанкови части. Веднага след войната се жени за дъщеря на генерал. През 1948 г. Пенковски завършва 2-годишен курс на Военната академия Фрунзе, където научава английски. После специализира в областта на СТРАТЕГИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ във Военнодипломатическата академия.

През 1955 г. Пенковски е изпратен в Турция като помощник военен АТАШЕ. Недоволен от поведението на началника си, той анонимно съобщава за него на турското разузнаване, което е нищо в сравнение с това, което по-късно ще направи като шпионин за Запада. Върнат е в Москва и през 1958–1959 г. учи във Военната академия Дзержински в курс по ракетни оръжия. Пенковски се надява да бъде върнат в бойна част, но го задържат в ГРУ, където планират да го изпратят като военен аташе в Индия. Антиболшевишкото минало на баща му обаче си казва думата и назначението получава друг. (Тук трябва да се отбележи, че преминаването на Пенковски на страната на Запада е обусловено от обидите и несправедливото отношение към него.)

Опитите на Пенковски да се свърже със Запада са изпълнени с разочарование. Една нощ през август 1960 г. той предава писмо на двама американски туристи в Москва и ги моли да го отнесат в американското посолство. „Имам на разположение много важни материали по различни въпроси, които са от изключителен интерес и важност за вашето правителство — се казва в писмото. — Бих искал да предам тези материали незабавно…“ Въпреки че не се е подписал под писмото, той оставя достатъчно следи за аналитиците от ЦРУ, за да разберат, че е Пенковски, който се е сприятелил с американски офицер по времето, когато и двамата са били военни аташета в Турция. ЦРУ безуспешно се опитва да установи контакт с помощта на един нервен, неопитен РАЗУЗНАВАЧ, който работи под дипломатическо ПРИКРИТИЕ в американското посолство в Москва. След това Пенковски се обръща към британски и канадски бизнесмени в Москва. Назначението му в ГРУ е офицер за свръзка между западни бизнесмени и съветския Държавен комитет за координация на научната работа. И сред бизнесмените, и сред руснаците има разузнавачи, които се опитват да използват контактите Изток — Запад. По това време Пенковски вече е полковник и работи под прикритието на Държавния комитет.

Британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6) разбира за обръщението на Пенковски от един британски бизнесмен, който има неофициални връзки с МИ–6. Сътрудниците и от МИ–6, и от ЦРУ дълго си блъскат главата дали Пенковски не е АГЕНТ-ПРОВОКАТОР. Нещата се усложняват и от това, че ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ по това време дълбоко се е внедрила в британското разузнаване. ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ е заподозрян от някои американски и британски контраразузнавачи, които се опасяват, че Пенковски може да бъде издаден, ако се разбере за него.

Ето защо американците нямат доверие на британските служби за сигурност, но същевременно и не искат да използват посолството си в Москва за работа с Пенковски. Държавният департамент не желае дипломатическото представителство да провежда сложни разузнавателни операции. РИЧАРД ХЕЛМС — директор на секретните операции в ЦРУ, решава, че ЦРУ и МИ–6 трябва да „водят“ Пенковски съвместно. Междувременно Пенковски е предал на ГРЕВИЛ УИН — британски бизнесмен, пакет, който Уин оставя в британското посолство, и писмо, което той отнася със себе си, когато през април 1961 г. отлита от Москва.

Няколко дни по-късно Пенковски пристига в Лондон като ръководител на делегация от Държавния комитет. Западните специални служби заедно с него създават сложна система за работа. Те решават Уин, който често пътува между Лондон и Москва, да бъде АГЕНТЪТ ЗА ВРЪЗКА между Пенковски и МИ–6 и КУРИЕР между Лондон и Москва. При първия разговор с представителите на ЦРУ и МИ–6 Пенковски подхвърля, че съветският лидер Никита Хрушчов може скоро да изпрати ракети в Куба, която тъкмо е успяла да отблъсне финансирано от американците нападение. (Вж. КУБА.) Сведенията, които Пенковски предоставя за някои видове съветски оръжия и за други военни обекти и въпроси (означени с кодовото наименование АЙРЪНБАРК), изумяват американците и англичаните.

КУРАТОРИТЕ на Пенковски от ЦРУ и МИ–6 решават да подхранват самочувствието му и го снимат в униформи на американската и на британската армия с отличителните знаци на полковник. ЦРУ му дава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Хироу (Герой), а за МИ–6 е Йога.

Пенковски има дълъг списък от подаръци, които иска за себе си, съпругата и децата си, а също и за влиятелни приятели — от химикалки и каишки за часовници до 60-годишен коняк и дамски златен часовник. „Смятам, че като ваш войник мястото ми в тези смутни времена е на първата линия — пише той в писмо до ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ АЛЪН ДЪЛЕС. — Ще остана тук, за да бъда вашите очи и уши…“

Разузнавателните служби получават информация от него в изтощителните разговори по време на пътуванията му като водач на делегации в Лондон и Париж. В Москва размяната на материали става в паркове или във входове, където се среща с Джанет Ан Чишъм, която е съпруга на Родерик Чишъм — офицер от МИ–6 под прикритието на служител в британското посолство. Джанет Ан е майка на 3 деца и е била секретарка в МИ–6, преди да се омъжи. Децата й са прикритието за разходките в парка за осъществяване на връзката чрез тайник. В американското посолство в Москва действа още един сътрудник на ЦРУ, който също е привлечен за работа с Пенковски. Кураторите на Пенковски го снабдяват с камера, филми и инструкции. Той им предава проявените филми и документите, които е копирал.

Пенковски предава толкова много материали, че ЦРУ организира екип от 20 преводачи и аналитици, които да се справят с тях. МИ–6 отделя 10 сътрудници за префотографиране на документите на Пенковски. ЦРУ предава на президента Кенеди информация от Пенковски с убеждението, че това са намеренията на съветското военно и политическо ръководство.

През лятото на 1961 г. Пенковски изпраща съобщение, че съветският лидер Никита Хрушчов смята да сключи сепаративен договор с Източна Германия, като по този начин е провокирана Берлинската криза. Пенковски се оказва прав, въпреки че Хрушчов не изпълнява заканата си. Шпионинът осигурява и снимки на документи, в които са описани съветските ракети. От анализа им става ясно, че хвалбите на Хрушчов за съветското ракетно превъзходство над Запада са силно преувеличени.

Оказва се, че няма никакво „ракетно изоставане“ на американците. Напротив — създадени са много повече американски, отколкото руски ракети. През есента на 1961 г. въз основа на информацията и снимките, предоставени от Пенковски, а също и на данните на космическите разузнавателни спътници СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА на ЦРУ в своя отчет представя по-реални цифри за съветското ядрено оръжие.

Когато започва Кубинската ракетна криза през есента на 1962 г., шпионските самолети U–2 прелитат над Куба и снимат подозрителните ракетни установки. Аналитиците сравняват снимките с ръководствата за ракетите SS–4 със среден радиус на действие, осигурени от Пенковски, и дават на президента Кенеди „неопровержимо доказателство“ за наличието на съветски ракетите в Куба, което той изнася в речта си пред нацията на 22 октомври, когато страната е на ръба на война.

В ЦРУ до такава степен са уверени, че Пенковски има достъп на много високо равнище, че му дават специални инструкции, какъв сигнал да подаде, ако съветското правителство „възнамерява да започне война“. Той е уредил ТАЙНИК за важни материали във фоайето на една московска сграда (вж. ТЕХНИКА НА ШПИОНАЖА). На 2 ноември 1961 г. сътрудник от ЦРУ в американското посолство получава телефонния сигнал — „мълчаливо обаждане“, че има важно съобщение. Когато сътрудникът пристига при тайника, той е сграбчен от четирима офицери на КГБ и арестуван.

Сътрудникът има дипломатически имунитет и е експулсиран. Същия ден (2 ноември) в Будапеща е арестуван Уин и предаден на сътрудници от КГБ, които го отвеждат в Москва и го затварят в ЛУБЯНКА. Пенковски е бил арестуван на 22 октомври — факт, който не е бил известен на западното разузнаване.

На открития процес през май 1963 г. напълно са разкрити шпионските действия на Пенковски, както и куриерската работа на Уин. Пенковски е осъден на смърт, а Уин получава 3 години затвор и 5 години работа в трудов лагер. Екзекуцията на Пенковски е определена за 17 май 1963 г. През април 1964 г. при РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ Уин е разменен за ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ и Питър и Хелън Кроугър (вж. КОЕН, МОРИС).

След смъртта на Пенковски ЦРУ решава да извади наяве някои от разкритията му в операция ЧЕРНА ПРОПАГАНДА, която да изобличи намеренията на Съветския съюз, но без да става ясно, че източникът е ЦРУ. ПЬОТЪР ДЕРЯБИН — офицер от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО на КГБ, избягал през 1954 г., е консултант на ЦРУ. Дерябин, който преди е работил за тъста на Пенковски, редактира записите от разговорите на Пенковски в Лондон и Париж. Цензурирана от ЦРУ версия на тези разговори е предадена на Франк Гибни — бивш журналист от списание Лайф и издател на Нюзуик. Гибни, който с Дерябин е съавтор на книгата „Невидимият фронт“ („The Secret World“, 1959) и пише речите на президента Джонсън, през лятото на 1964 г. получава цензурираните записи.

От СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ го уверяват, че книгата е „в интерес на нацията“, и издателство Дабълдей публикува „Докладите на Пенковски“ („The Penkovsky Papers“, 1965) — бестселър, издаден във Великобритания, Франция, Германия, Швеция, Корея и Япония. Дерябин е преводачът. Участието на ЦРУ не се афишира. В предговора на изданието от 1982 г. Гибни разкрива източника му — ЦРУ.

В книгата са засегнати най-различни въпроси за конфронтацията Изток — Запад. Там има и изречения на Пенковски, редактирани от ЦРУ, посветени на т.нар. ракетно изоставане:

За съветската система Пенковски заявява:

Пенковски е разговарял със западните следователи 140 часа, като е оставил 1200 страници запис. Предал е 11 ролки филм. По преценка на ЦРУ това е „най-продуктивната класическа тайна операция, проведена от ЦРУ и МИ–6 срещу съветска цел“. Другите оценки са по-малко ентусиазирани. ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на контраразузнаването в ЦРУ, нарича Пенковски „анархист и негодник, който поради някаква неясна цел се опитва да ни вкара във война с Русия“. Интересно е, че на първата среща със сътрудниците на ЦРУ и МИ–6 Пенковски предлага да бъдат разположени тактически атомни бомби, които той би могъл да задейства в случай на война, за да може веднага да бъдат ликвидирани първите съветски ръководители. Появяват се и съмнения, че може да се вярва на Пенковски. Но те се разсейват, след като става известна позицията на съветското ръководство за неговото изменничество. ИВАН СЕРОВ — ръководител на ГРУ, е понижен в чин генерал-майор и уволнен. Говори се, че се е самоубил. Уволнени са около 300 сътрудници на ГРУ и КГБ. Репресивните мерки засягат даже артилерийските и ракетните части. Писателят ДЖОН ЛЬО КАРЕ, често с цинично отношение към разузнаването, дава следната оценка на Пенковски: „Информацията, която той осигурява, а Уин препраща, несъмнено води до най-значителното морално унижение и поражение от времето на Студената война: решението на Хрушчов да изтегли вече разположените в Куба ракети.“

Представителите на западните специални служби нито веднъж официално не са обявили кой и как е предал Пенковски.

По това време във Великобритания действат най-малко двама съветски шпиони: УИЛЯМ ДЖОН ВАСЪЛ и ФРАНК БОСАРД. И макар да няма доказателства, че те са знаели за случая Пенковски, напълно е възможно до ушите им да са стигнали приказки за него и накрая те да са съобщили за поредицата подозрителни срещи между представителите на ЦРУ и МИ–6 в Лондон.

Както посочват Дерябин и Джералд Шектър в „Шпионинът, който спаси света“ („The Spy Who Saved the World“, 1992), друг съветски шпионин в британското разузнаване — ДЖОРДЖ БЛЕЙК, е можел далеч по-рано да сигнализира на Москва за Пенковски. Блейк е работил с Чарлс Чишъм в Берлин и е можел да информира руснаците, че е сътрудник на МИ–6.

Дерябин и Шектър твърдят, че КГБ поставя също Чишъм и съпругата му под наблюдение веднага след като пристигат в Москва. Офицер от съветското контраразузнаване, цитиран анонимно в книгата, казва: „Два пъти — в края на 1961 и през 1962 г., ние забелязахме как по време на разходките си госпожа Чишъм се заглежда във входовете на жилищните кооперации. А след това се появяваше един нервен мъж, който явно се опитваше да установи дали няма «опашка»… Този мъж беше Пенковски.“ Контраразузнавачът пуснал на авторите на книгата и запис на видеокасета със срещите между Чишъм и Пенковски. В КГБ започват да подозират Пенковски няколко месеца преди ареста, но по неизвестни причини той е оставен да продължи шпионските си действия за Запада.7

Олег Пенковски по време на процеса

Пери, Майкъл

Бивш специалист по ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ от американската армия, който през 1989 г. се признава за виновен в шпионаж. Действителната му военна служба преминава в Западна Германия в отдела за разузнаване на 11-и бронетанков полк на V корпус на американската армия. От материалите по делото става ясно, че Пери е преминал в Източна Германия със засекретено компютърно оборудване и след по-малко от месец се е върнал обратно. „Всъщност нямах точен план — казва Пери по време на съдебното дирене. — Просто исках да избягам от несгодите, с които се сблъсках по време на службата. Нищо не ми харесваше, чувствах се некомфортно. Исках да започна всичко отначало, където и да било на друго място…“

Пери е осъден на 25 години затвор.

Перфокарта

Лист плътна хартия, в който по строго определен ред са пробити около хиляда отвора. Перфокартите са били използвани, за да се установи режимът на работа на шифровата машина ЕНИГМА до появата на полските и английските изчислителни апарати БОМБА и БОМБ.

Пета колона

Термин, създаден през 1936 г. от генерал Емилио Мола по време на Гражданската война в Испания, за да определи националистическите поддръжници в Мадрид, които ще подкрепят четирите му армейски колони, когато предприемат атака срещу града. По-късно британците използват термина за хора от окупираните страни, които шпионират в полза на нацистите или пък са техни симпатизанти — предимно във Франция. Ърнест Хемингуей налага термина в Съединените щати с пиесата си за Гражданската война в Испания „Петата колона“. Неясна по произход и дейност, петата колона е обвинена за бързото падане на Франция през 1940 г., а англичаните са притеснени от съществуването на пета колона сред изгнаниците, пристигнали в Англия от Европа.

Министър-председателят Уинстън Чърчил заимства идеята за петата колона и нарежда да бъде създадена организацията СИО (Специални изпълнителни операции), която да накара цяла Европа „да пламне“. Военновременният министър на икономиката Хю Долтън — директор на СИО, казва, че организацията трябва да бъде подобна на „организациите, които нацистите са разработили така добре в почти всяка страна в света“. Президентът Рузвелт също вярва в съществуването на такива нацистки организации. В „разговор край камината“ на 26 май 1940 г. той казва, че „петата колона предава страна, неподготвена за предателство“. В действителност такава нацистка организация не съществува.

УИЛЯМ ДОНОВАН, изпратен в Европа от Рузвелт на мисия за събиране на факти през 1940 г., става съавтор на няколко статии в синдикални вестници и на „Уроците на петата колона за Америка“ („Fifth Column Lessons for America“). Тези публикации изиграват значителна роля за създаването на истерия на страх от възможно проникване на нацистки агенти в Съединените щати и предупреждават, че нацистите можели да разчитат на „германска колония от няколко милиона“ в Съединените щати, включително хиляди местни работници и „германски сервитьори“. Голяма част от германските американци от митичната пета колона щели да действат, „за да разрушат собствената си страна, да саботират отбраната, да попречат на мобилизацията на всички сили за водене на война, да потопят корабите, да убият войниците и моряците. И всичко това, за да бъдели подпомогнати един чужд диктатор и трудната му за възприемане политическа философия“.

След войната терминът отмира вероятно защото в нито една от съюзническите страни не е имало пета колона.

Петият

Условно название на петия член от ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, съветски шпионин, внедрен в британското разузнаване — МИ–5 или МИ–6.

Бившият служител на Службата за сигурност (МИ–5) ПИТЪР РАЙТ и историкът ДЖОН КЪСТЕЛОУ смятат, че петият е РОДЖЪР ХОЛИС (който става ръководител на МИ–5). Изменникът от КГБ ОЛЕГ ГОРДИЕВСКИ твърди, че това е ДЖОН КЕЪРНКРОС, който сам по-късно потвърждава, че е петият.

Вж. КОМИСИЯ ФЛУЪНСИ, ТРЕТИЯТ; ЧЕТВЪРТИЯТ.

Петорката от Кеймбридж

Популярно название за шпионите, известни с това, че са вербувани от съветското НКВД в университета в Кеймбридж през 30-те години на XX в. Това са ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, ДОНАЛД МАКЛИЙН, ГАЙ БЪРДЖИС, ДЖОН КЕЪРНКРОС, атомният физик АЛЪН НЪН МЕЙ, ЛИО ЛОНГ и АНТЪНИ БЛЪНТ — едни от най-успешните шпиони в историята, проникнали в тайните и на англичани, и на американци на най-високо държавно равнище.

Според повечето сведения първи е вербуван Блънт, който на свой ред привлича Кеърнкрос и най-малко още един от студентите в Кеймбридж — Лио Лонг. Но ЮРИЙ МОДИН — съветски АГЕНТУРИСТ на шпионите от Кеймбридж, смята, че Бърджис „вербува Блънт и останалите. Истинският лидер беше Бърджис“. В мемоарите си „Петимата ми приятели от Кеймбридж“ („My Five Cambridge Friends“, 1994) той пише, че в съветските разузнавателни среди Филби, Маклийн, Бърджис, Кеърнкрос и Блънт са известни като „Петорката от Кеймбридж“. Модин си спомня, че петорката „в никакъв случай не бе задружна групичка; всеки бе коренно различен по характер“. Според него всички отказват да приемат пари за шпионската си дейност. (Но след като Маклийн напуска страната заради опасността от разкриване на измяната му, КГБ открива сметка от 2000 лири стерлинги на името на жена му в швейцарска банка.)

Според Модин различните им КОДОВИ НАИМЕНОВАНИЯ са Зьонхен (Синчето), Том, Стенли — за Филби; Медхен (Момичето), Хикс — за Бърджис; Джонсън, Тони, Ян — за Блънт; Стюърт, Уайс, Лирик, Хоумър — за Маклийн.

Съветските вербовчици се ориентират към студентите от богатата класа в Кеймбридж, тъй като по това време младите хора са обезверени, а и много британски интелектуалци си задават въпроса, дали е правилна западната политическа и икономическа система. Съвременниците говорят за „Коминтерн в Кеймбридж“, като отбелязват, че студентите, които симпатизират на комунизма, вярват, че работят за световния комунизъм, а не за съветския диктатор Йосиф Сталин и за Кремъл. (Коминтернът е създаден през 1919 г. с цел комунистическите партии по целия свят да обединят усилията си за постигане на общите идеали, а в действителност е механизъм, приложен от съветския комунизъм.)

Тайното общество на Апостолите в Кеймбридж привлича Бърджис, Блънт и Лонг — незначителна фигура, който твърди, че по-голямата част от шпионската му дейност е в Германия по време на и непосредствено след войната. Апостолите се откъсват от колегите си не само защото вярват в интелектуалното си превъзходство, но и защото много от тях таят 2 неща: марксизма и хомосексуалните си наклонности.

Икономистът Джон Мейнард Кейнс споделя пред приятелите си от Апостолите: „Ние напълно отхвърляхме общоприетия морал, условности и традиционни ценности… [ние] не почитахме моралните задължения или вътрешните задръжки, на които да се подчиняваме.“ Друг Апостол — писателят Е. М. Форстър, казва, че ако някой от Апостолите трябваше да избере дали да предаде приятеля си или страната, той, „надявам се, щеше да предаде страната си“. Цитатът, повтарян многократно, когато разкриват шпионите от Кеймбридж, е изпълнен само отчасти. Филби, Бърджис, Маклийн и Блънт се защитават един друг. Но Блънт, след като му обещават имунитет, ако окаже помощ на британското разузнаване, назовава Кеърнкрос и Лонг.

При разследването по повод на разкриването на шпионите от Кеймбридж контраразузнаването набелязва 40 възможни шпиони, живи и вече починали, според британския ловец на шпиони ПИТЪР РАЙТ. Интересът на американците е предизвикан от американските тайни, разкрити от петорката. Филби, Бърджис и Маклийн са имали достъп до американски секретни материали, преди всичко до информацията за американския КОНТРАШПИОНАЖ, плановете за създаване на атомната бомба и стратегическото планиране по време на корейския конфликт от 1950–1953 г. Без съмнение и тримата са предавали на съветските си господари тази важна информация, както и огромно количество британски материали.

Години след като Филби, Бърджис и Маклийн са разкрити, остават съмненията и слуховете, че „четвъртият“ от петорката е Антъни Блънт — приятел на другите трима, завършил колежа Тринити в Кеймбридж, офицер от МИ–5 по време на Втората световна война. Накрая, когато през 1963 г. американецът Майкъл Стрейт съобщава на ФБР, че Блънт го е вербувал в Кеймбридж през 30-те години, е разкрит и Блънт. Руснаците са използвали като център за вербуване и езиковата школа за агенти в Кеймбридж, където се преподава руски на специалисти разузнавачи от въоръжените сили.

Петров, Владимир

Висш сътрудник на КГБ, избягал в Австралия през април 1954 г. По време на разпита, проведен от австралийското разузнаване, той разкрива подробности за бягството на агентите шпиони ДОНАЛД МАКЛИЙН и ГАЙ БЪРДЖИС в Съветския съюз през 1951 г. Петров твърди, че има и ТРЕТИ. Британската преса подхваща тази версия и по-късно с този „трети“ е определен ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ.

Петров започва работа в съветското разузнаване (ОГПУ) през 1933 г. като шифровчик. През Втората световна война е изпратен в съветското посолство в Стокхолм, Швеция, а през 1951 г. е назначен в посолството в Канбера, Австралия.

След екзекуцията на ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ Петров се опасява, че е заподозрян в съучастие в заговора, според който Берия е трябвало да поеме контрола над съветското правителство непосредствено след смъртта на съветския диктатор Йосиф Сталин. Той получава нареждане да се завърне в Москва, но решава да остане в Австралия. Разкрива съветската шпионска МРЕЖА в Австралия, както и съветските ШИФРИ.

ПиО (I&W)

Предупреждение и оповестяване (Indications and Warning).

Пианист

Разузнавателен жаргон за радист, работещ на нелегална радиостанция или предавател.

Пиано

Разузнавателен жаргон за нелегална радиостанция.

Пийсмейкър B–36

Стратегическият бомбардировач на военновъздушните сили на САЩ Пийсмейкър (Миротворец) B–36 е използван и за разузнаване от голяма височина. Появява се в началото на ядрената ера.

Разработването на B–36 започва преди влизането на САЩ във Втората световна война. Пред конструкторите е поставена задачата да създадат бомбардировач за нанасяне на удари в Европа от бази на САЩ, в случай че германците превземат Великобритания. Самолетът обаче влиза в експлоатация едва в началото на 50-те години. До 1959 г. всички машини на подчинение на стратегическите военновъздушни сили на САЩ се използват както като бомбардировачи, така и за стратегическо разузнаване. Има малко информация за разузнавателните полети на RB–36, възможно е самолетът да е извършвал полети на голяма височина над Съветския съюз преди създаването на U–2. Предполага се, че един B–36 е свален от руски изтребители близо до Владивосток през 1952 г., но няма официално потвърждение за този инцидент.

B–36 е най-големият боен самолет, строен някога. Има дължина 48,6 м и размах на крилете — 96 м. Максималният му бомбен товар е 43 т, като общото му тегло (вариант B–36J) е 186,14 т. Самолетът се задвижва от 6 огромни мотора. Към по-късните модели са прибавени 4 реактивни двигателя под крилете. Експерименталният образец на реактивния самолет B–36 със стреловидни криле, получил наименование YB–60, е създаден като конкурент на B–52 Стратофортрес.

Фирмата Конвеър построява 114 самолета B–36 за разузнавателни цели, а други 29 бомбардировача са приспособени за тази цел. През 1948 г. по време на изпитателен полет над Форт Уърт, Тексас, B–36 с новата камера за панорамни снимки фотографира игрище за голф. На снимките ясно се виждат топки за голф и флагчетата на игрището. При специализирания вариант RB–36D в 2 от 4-те бомбени гнезда са монтирани 14 фотокамери. Най-голямата има фокусно разстояние 122 см. Третото гнездо е снабдено с допълнителен резервоар за гориво за увеличаване на летателното време до 50 часа. В четвъртото гнездо има оборудване за ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ. Екипажът на RB–36D се състои от 22 души, а на бомбардировача B–36 — от 15.

През юни 1954 г. RB–36 извършват първата си задача за бомбардиране, като заедно с това изпълняват и разузнавателни задачи.

През 50-те години се получават данни, че съветската противовъздушна отбрана е усъвършенствана. Това налага да се увеличи таванът на летене на RB–36. Приложена е т.нар. програма олекотяване — част от оръжието и оборудването или са премахнати, или пък са монтирани нови с по-малко тегло. Екипажът е намален на 19 души. Олекотеният самолет може да достигне височина 13,5 км — около 1500–2400 м по-висок таван от стандартния. За да се увеличат възможностите на RB–36 за разузнавателни полети, на самолета за тактическо фотографиране RF–84 е отредена ролята на „паразит“. RB–36D пренася с висока скорост RF–84 до обекта, над който той лети самостоятелно, а после отново се завръща на „самолета майка“. Предложено е 7 олекотени бомбардировача GRB–36D и 23 изтребителя RF–84K да бъдат модифицирани (всеки да може да носи по един RF–84). След изпитанията през 1956 г. тази идея е изоставена като непрактична.

Първият полет на XB–36 е на 8 август 1946 г., а първият разузнавателен самолет RB–36D излита на 18 декември 1949 г. Общо са произведени 446 самолета B–36 от корпорацията Консолидейтид еъркрафт. Действащите B–36 през 1953 г. са 209 бомбардировача и 133 разузнавателни самолета.

Названието Пийсмейкър за B–36 се използва много рядко.

B–36 Peacemaker

Пикъринг, Джефри

Сержант от американския военноморски флот, разпределен във Военноморската регионална медицинска клиника в Сиатъл, Вашингтон. Той признава, че през 1983 г. е изпратил секретен документ от 5 страници в съветското посолство във Вашингтон очевидно с надеждата да стане шпионин. При арестуването му в него е намерена пластмасова карта с адреси, на която е адресът и на съветското посолство. Осъден е на 5 години тежък физически труд и е уволнен за непристойно поведение.

Пинкертон, Алън (1819–1884)

Частен детектив, който по време на Гражданската война в САЩ ръководи военноразузнавателна служба на Севера, често предоставяща на командването погрешни сведения.

Пинкертон е роден в Глазгоу, Шотландия. Син е на сержант от полицията, който го изпраща да учи бъчварство. След време решава, че в Съединените щати го очаква по-добро бъдеще, и на 23 години емигрира. Отначало се заселва в Чикаго, Илинойс, а след това открива магазин за бъчви в окръг Кент. След като веднъж по щастлива случайност залавя банда фалшификатори, е поканен за заместник-шериф — отначало в Кент, а след това в Кук. Щабквартирата е в Чикаго. Пинкертон постъпва в новообразуваната полицейска организация там и става детектив. През 1850 г. се оттегля и създава националното детективско бюро Пинкертон.

Бюрото се специализира за борба срещу влакови крадци и банди. През 1860 г., когато вече се усеща приближаващата война за отмяна на робството, железниците се превръщат едва ли не в основна мишена за диверсии. През тази година няколко южни територии излизат от състава на Съединените щати. Пограничният щат Мериленд все още остава част от единната държава, но тамошните сепаратисти са доста активни и конкретно подготвят диверсионни операции по железниците. Във връзка с това управлението на железопътния клон Филаделфия — Уилмингтън — Балтимор се опитва да осуети плановете на заговорниците.

Пинкертон успява да изпълни задачата и успехът му го прави толкова известен, че президентът Ейбрахам Линкълн го наема за личен телохранител по време на пътуването от Мериленд до Вашингтон за официалната церемония за встъпването му в длъжност. Узнавайки, че се готви покушение срещу Линкълн, Пинкертон и хората му организират нощен влак и превозват президента тайно през нощта.

Алън Пинкертон с президента Линкълн

Скоро след началото на Гражданската война през април 1861 г. Пинкертон е помолен от генерал-майор Джордж Макклелън — по това време командващ военните части на Северните щати в Охайо, да създаде разузнавателна служба. Под името за ПРИКРИТИЕ майор Е. Дж. Алън Пинкертон пътува из Южните щати да оценява обстановката и да получи данни за политическото и военното разузнаване. А през лятото на 1861 г., когато Макклелън поема командването на Армията на Потомак, Пинкертон отива заедно с него във Вашингтон, където започва да се занимава с КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, проследявайки АГЕНТИТЕ на Конфедерацията.

Макклелън, който няма професионална служба във военното разузнаване, се опира изключително на Пинкертон и на детективите му, въпреки че опитът им се ограничава до железопътните бандити и касоразбивачите. Като командващ генерал Макклелън е нерешителен и недостатъчно инициативен. Някои историци отдават колебливостта му на това, че той системно преувеличава конфедеративните сили. А от кого може да дойде недостоверната информация до Макклелън освен от Пинкертон и хората му? Така например през юли 1862 г. Пинкертон пресмята, че генерал Робърт Лий — командващ армията на Вирджиния, разполага с повече от 200 000 войници. Главният помощник на генерал Макклелън на базата на систематичното си проучване на южняшките вестници пресмята, че силите на Лий възлизат от 60 000 до 105 000 души. По-късно става известно, че групировката на генерал Лий наброява не повече от 90 000 души.

В битката при АНТИЕТАМ през септември 1862 г. Макклелън има двойно числено превъзходство над силите на Южните щати и разполага в резултат от изтичане на информация с копие от секретния план за нападение срещу Мериленд, изготвен от генерал Лий. Но Макклелън отново се доверява на недостоверните данни, получени от Пинкертон, и не може да извлече изгода от своето преимущество над противника.

Самият Пинкертон твърди, че хората му събират достоверни разузнавателни сведения, разпитвайки дезертьори и бегълци и броейки огньовете на временните лагери на противниковите войски. Но така или иначе, фактите са си факти: понякога Пинкертон е преувеличавал противниковите сили до 2 пъти.

Малко по-добре стоят нещата с контраразузнавателната дейност във Вашингтон. Хората му успяват да арестуват няколко тайни агенти на южняците. Но и тук Пинкертон извършва досаден пропуск, освобождавайки хитрата БЕЛ БОЙД, след като лично я е разпитал.

Когато Линкълн уволнява Макклелън заради „мудността му“ и Пинкертон губи своя благодетел, той се пренасочва от бойно разузнаване към борбата със спекулантите.

След оттеглянето му в армията е създадено ИНФОРМАЦИОННО БЮРО под командването на полковник ДЖОРДЖ ШАРП.

(Вж. БЕЙКЪР, ЛАФАЙЕТ.)

След войната Пинкертон подновява операциите на детективското си бюро, което се разраства, и открива представителства в цялата страна. „Пинкертоните“ стават особено известни не само като детективи, но и с работата си по разпръскване на стачки.

Пинкрут

Вж. ПУЕБЛО.

Пинчър, Чапман

Британски репортер и специалист по журналистическо разследване, написал книга, в която има обвинения по адрес на бившия генерален директор на британската Служба за сигурност (МИ–5) РОДЖЪР ХОЛИС в това, че е бил съветски агент.

През 1976 г. Пинчър, вече известен британски журналист, пишещ статии на военноотбранителна тема, замисля да напише книга, създадена на базата на твърденията на бившия министър-председател Харолд Уилсън, че британската Служба за сигурност е възнамерявала да го свали от поста му. След като от тази идея не излиза нищо, Пинчър написва „Техният занаят е предателството“ („Their Trade Is Treachery“, 1981). Книгата се превръща в сензация поради обвиненията срещу Холис, който е бил генерален директор на МИ–5 от 1956 до 1965 г. (починал през 1973 г.). Пинчър смята, че самият Холис е съветски агент и че именно той помага на КЛАУС ФУКС — друг съветски шпионин, да се оправдае от повдигнатите срещу него обвинения.

В изявление пред парламента министър-председателката Маргарет Тачър опровергава твърденията, че Холис е съветски агент, на основание, че срещу него не са намерени никакви улики. Но шумът около книгата на Пинчър с това не заглъхва.

Един от източниците му е бившият офицер от МИ–5 ПИТЪР РАЙТ. Събирайки допълнителни доказателства, Пинчър написва книгата „Твърде секретно, твърде дълго“ („Too Secret Too Long“, 1984), в която подновява обвиненията срещу Холис. Райт, който вече е пенсионер и се намира в Тасмания, Австралия, по-късно пише „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987) — книга, която британското правителство се опитва да спре. Райт повдига същите обвинения срещу Холис.

Барон Виктор Ротшилд — учен, индустриалец и бивш офицер от МИ–5, плаща на Райт, за да пристигне в Англия и да се срещне с Пинчър. Тази постъпка на Ротшилд поражда подозрения в пресата, че по този начин той се опитва да вземе под свой контрол информацията с надежда да отстрани слуховете, че и той самият е сътрудничил на руснаците. На 3 декември 1986 г. в писмо, публикувано в Дейли телеграф, Ротшилд настоява генералният директор на МИ–5 „да заяви публично, че разполага с неопровержими, подчертавам, неопровержими доказателства, че аз никога не съм бил съветски агент“. Два дни по-късно Тачър заявява: „На мен ми съобщиха, че не разполагаме с улики, че той когато и да било е бил съветски агент.“ Ротшилд умира на 80-годишна възраст, но по въпроса за възможната му връзка с руснаците така и няма окончателна яснота.

Пинъкъл

Серия съобщения, изпращани от американските военни части като предупреждение за чуждестранен контакт или намеса. Съобщения Пинъкъл са били изпращани от ПУЕБЛО — американски КОРАБ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ — при пленяването му от севернокорейците на 23 януари 1968 г.

Пирамидър

Секретна американска програма за създаване на СПЪТНИК за проучване на комуникации. Детайли от него са продадени на Съветския съюз от КРИСТОФЪР БОЙС и АНДРЮ ЛИЙ.

По време на процеса срещу Бойс, колкото и да е необичайно, ВИКТОР МАРКЕТИ — бивш сътрудник от ЦРУ, разкрива, че идеята за създаване на спътник за комуникации се заражда още през 60-те години. ЦРУ според него разглеждало допълнителни възможности за спътника — да предава преднамерено подвеждащи данни, които да бъдат прехванати от руснаците, така че „те съвсем да се омотаят, докато се опитват да разберат какво означава [съобщението], а то в действителност няма да означава абсолютно нищо“. Маркети е призован на процеса от адвокатите на Бойс, за да удостовери, че Пирамидър е бил посредствен проект и затова не е било необходимо да се определя като СТРОГО СЕКРЕТЕН.

(По време на кръстосания разпит Маркети признава, че когато напуска ЦРУ през 1969 г., разработката на спътника се е намирала в предварителен стадий и Пирамидър все още не е имал практически нищо общо с този сложен и високоефективен апарат, представен от корпорация TRW.)

Бойс е служител на корпорацията TRW и работи над спътниковите проекти на ЦРУ. Той има достъп до проект Пирамидър, с който е трябвало да се осигурява двустранна връзка на попаднали на вражеска територия американски АГЕНТИ с щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния. Освен това спътникът е трябвало да събира и разузнавателни сведения с помощта на секретни сензори на противникова територия, или поставени от агенти, или спуснати от самолети.

Ако може да се вярва на съдебното дирене, системата Пирамидър е трябвало да се състои от 3 геосинхронни апарата спътника, които да осигуряват директна многоканална връзка с ЦРУ с помощта на общо 3500 канала. Планирано е също Пирамидър да бъде използван и като „мостова връзка“ за обмен на несекретна информация между американските посолства и ЦРУ.

Програмата Пирамидър е започната през 1973 г. от корпорация TRW. И въпреки че проектът си остава на етап проучване, документацията, предадена на съветското разузнаване, отваря очите на Съветския съюз за техническите възможности на американците в космическата област, за тяхната програма за изграждане на комуникационни връзки, за агентурата и за друга информация.

Твърди се, че след като през 1977 г. Бойс и Лий са арестувани, копията от документите, които Лий се е опитал да предаде на своята връзка от съветското посолство в Мексико, са върнати благодарение на усилията на сътрудниците от ФБР.

Спътникът Пирамидър е трябвало да тежи приблизително 863 кг. За приемане на информацията от него е било предвидено да се построят 2 наземни станции: едната в щабквартирата на ЦРУ, а другата — на остров Гуам.

Писмо на Зиновиев

Както се твърди, това е тайно писмо от 1924 г. от председателя на Коминтерна Григорий Зиновиев до английската комунистическа партия. В писмото, което може и да е подправено, се настоява за създаването на комунистически групи в британската армия и работническите профсъюзи, за да се подготвят условия за революция. Писмото е публикувано на 25 октомври 1924 г. в британските вестници, 4 дни преди общите избори, на които не без негова помощ претърпява поражение първото във Великобритания лейбъристко правителство на Рамзи Макдоналд.

Коминтернът — направлявана от Москва организация на братски комунистически партии и движения от различни страни, сплотени от идеята за „световна революция“ — през 20-те години се смята за сериозна заплаха за Великобритания. В отговор на „червената заплаха“ Секретната разузнавателна служба (МИ–6) издирва революционери, предимно сред редиците на лейбъристите и профсъюзите. По време на разследванията се появява писмото, а ръководството на (МИ–6) не дава обяснение, при какви обстоятелства и как е било прехванато. В наши дни единодушно е мнението, че писмото е фалшификат, създаден от английски заговорници, които се опитват да свалят от власт представителите на Лейбъристката партия, смятана за опасна за страната. Супершпионинът СИДНИ РАЙЛИ вероятно също е бил замесен.

Лейбъристкото правителство е установило дипломатически контакти със Съветския съюз и смята да подпише търговски договор с руснаците. При публикуването на писмото шокираният Макдоналд изпраща протестна нота до съветското правителство. Но злото вече е сторено. Лейбъристите претърпяват огромна загуба по време на изборите и консерваторите отново поемат властта.

По някаква ирония на съдбата съветският диктатор Йосиф Сталин скоро елиминира и Коминтерна, и Зиновиев, който несправедливо е обвинен, че работи за чужда разузнавателна агенция. През 1936 г. в публичен процес Зиновиев е осъден на смърт и разстрелян.

Питри, Дейвид (1879–1961)

Сър Дейвид Питри е генерален директор на британската Служба за сигурност (МИ–5) през по-голямата част от Втората световна война.

Той започва кариерата си в индийската полиция, където стига до поста заместник-директор на криминалното разузнаване. Директор е на индийското разузнавателно бюро от 1924 до 1931 г. Въпреки че опитът му в разузнаването се ограничава до Индия, през 1940 г. министър-председателят Уинстън Чърчил го избира за наследник на генерал-майор сър ВЪРНЪН КЕЛ — основоположник и първи ръководител на МИ–5. Чърчил смята, макар и без основание, че във Великобритания има много саботьори и подривни елементи — т.нар. ПЕТА КОЛОНА.

Той уволнява Кел, след като МИ–5 не успява да открие представители на петата колона. Конкретен повод за уволнението е експлозията на Кралската фабрика за барут в Уолтъмското абатство през януари 1940 г. По-късно е установено, че причината за нея е бил нещастен случай, а не саботаж. При назначението Питри получава тройно повишение в армейския разузнавателен корпус — лейтенант, командир на бригада и длъжност на полковник.

Питри събира пъстра компания от интелектуалци в МИ–5, ексцентрици и най-невероятни представители от средите на военновременните оперативни работници, които се справят великолепно със задачите си. Под негово ръководство е създадена и разработена СИСТЕМАТА НА ДВОЙНАТА ИГРА. Това е система за ПРЕВЕРБУВАНЕ на германски АГЕНТИ под контрола на МИ–5, които изпращат поток от фалшива разузнавателна информация на АБВЕРА — германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.

Питри реорганизира МИ–5 и обръща особено внимание на техническите средства за получаване на интересна информация. Той установява и тясно взаимодействие със Секретната разузнавателна служба (МИ–6). Питри изпълнява длъжността генерален директор до април 1946 г.

Питърсън, Джоузеф (1914)

Декодировчик от АНС, предоставял военна информация на Холандия.

Завършва университета Лойола и защитава магистърска степен по хуманитарни науки към университета Сент Луис. През по-голямата част от Втората световна война е армейски специалист по КРИПТОАНАЛИЗ под ръководството на УИЛЯМ ФРИДМАН, с когото работят над японските дипломатически КОДОВЕ. Навярно по това време се сприятелява с полковник Дж. Феркьоюл — холандски офицер за свръзка на холандската армия в САЩ, също криптолог.

След войната Питърсън постъпва в Агенцията за военна сигурност (която през 1952 г. се преобразува в АНС) и изпраща на Феркьоюл материали по криптология, които според него могат да бъдат полезни за холандците. Той изпраща и информация за това, как американските криптолози са разчели холандските кодове и ШИФРИ. Службата по сигурността на АНС научава за кореспонденцията на Питърсън с холандците и на 1 октомври 1954 г. той е уволнен. След 8 дни е арестуван и е първият човек, привлечен към съдебно дирене за нарушаване на новия федерален Закон за опазване на разузнавателни данни в областта на комуникациите. Питърсън се признава за виновен в нарушаване на закона и по този начин запазва важната криптоложка информация от разкриване по време на процеса. Осъден е на 7 години затвор, а през 1958 г. е пуснат предсрочно на свобода.

Питърсън, Марта

Сътрудничка на ЦРУ, арестувана през 1977 г. от КГБ в Москва, където е работила под дипломатическо прикритие в американското посолство.

Питърсън е вицеконсул в посолството, когато е заловена при ТАЙНИК, използван от АЛЕКСАНДЪР ОГОРОДНИК (който е бил разкрит и очевидно е използвал тайника, докато е бил под НАБЛЮДЕНИЕ). След като Питърсън е арестувана, Съединените щати, следвайки дипломатическата практика, не признават вината й, но се съгласяват с експулсирането й в деня след извършването на ареста.

Служители на ЦРУ бурно изразяват възмущението си от начина, по който следователите от КГБ са се отнесли с Питърсън. „Към нея не е било проявено и капка вежливо отношение, което традиционно се демонстрира към сътрудници на чуждо разузнаване — спомня си пенсиониран сътрудник на ЦРУ. — Отнесли са се изключително грубо с нея, не са я наранили, но са били наистина груби.“ Сътрудници на ЦРУ стигат до извода, че Питърсън (нейният съпруг също работи в посолството) доста дълго е водила за носа сътрудниците от наблюдението на КГБ, които не са допускали, че тя може да е разузнавач. Когато все пак, макар и със закъснение я разобличават, те решават просто да си отмъстят, да излеят своята злоба. „За разлика от много други разузнавачи — казва пенсионираният служител на ЦРУ — тя се е придържала към своята «легенда» — действително е работила в консулския отдел на посолството и се е занимавала с оформянето на визи. Предполага се, че от КГБ не са я приемали за разузнавач доста дълго и някой настина е бил побеснял от този факт.“

Съветският вестник Известия в дълга статия за Питърсън пише, че нейният тайник е бил пукнатина на мост над река Москва близо до стадион Лужники. При залавянето тя е поставяла в тайника пари в руска валута и фотокамера. Във вестника се твърди, че е оставила и ампули с отрова, за да ги използва един от агентите й с цел да бъде убит съветски гражданин, който е пречел на американския шпионаж. (По ирония на съдбата самият Огородник се самоубива с отрова.) Към материала във вестника е публикувана и снимка на Питърсън заедно с други сътрудници на американското посолство, а пред тях на масата са наредени предметите, които, както се твърди, били намерени в тайника.

Пишеща машина с буквена клавиатура

Вж. ПЪРПЪЛ.

ПКСВР

ПРЕЗИДЕНТСКИ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ.

Пламбет

Операция на МОСАД и ЛАКАМ през 1968 г. за получаване на материали за производството на израелски ядрени оръжия. Вж. ЛАКАМ.

План Хюстън

Разработена от администрацията на Никсън програма за проследяване на дисиденти пацифисти. Официалното название „План за вътрешно разузнаване: анализ и стратегия“ почти не се използва и остава в историята като план Хюстън — по фамилията на главния съставител.

Том Чарлс Хюстън е сътрудник в Белия дом и в задълженията му влизат въпросите, свързани с вътрешната сигурност. Адвокат, служил в миналото в армейското разузнаване, той е твърдо убеден, че държавата трябва да следи за „акциите на революционно настроените младежи на страната, подстрекавани от чуждестранните комунистически движения“. Става дума преди всичко за демонстрациите на американските граждани против военните действия във Виетнам. Трябва да се отбележи, че тези публични изяви сериозно тормозят Никсън още от встъпването му в длъжност през 1969 г.

Планът Хюстън е разработен през юли 1970 г., след като на среща с актива на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ Никсън създава междуведомствен комитет по разузнаване. Негов председател става директорът на ФБР ЕДГАР ХУВЪР.

Хюстън предава плана за одобрение на Никсън, като успява да прескочи Хувър, който не желае да се връща към практиката на КОНСПИРАТИВНИТЕ ПРОНИКВАНИЯ, забранени през 1966 г. Хувър уведомява министъра на правосъдието Джон Мичъл, че ФБР няма да изпълнява тези прониквания без специални писмени нареждания от президента.

Мичъл убеждава Никсън да оттегли плана Хюстън само 5 дни след одобрението му. Джеймс Дийн, който по-късно ще играе главна роля в скандала УОТЪРГЕЙТ, скоро замества Хюстън като специалист в Белия дом по вътрешната сигурност.

Джеймс Дийн създава свой комитет по разузнаване, за да провери на практика възможностите за евентуално използване на някои аспекти от дискредитирания план Хюстън.

Плащ и кинжал

Древни, традиционни атрибути в професията на разузнавача и шпионина. Плащът, за да се прикрива, а кинжалът — да убива. Неофициално терминът се използва и за означаване на шпионски операции или за разузнавач — „рицари на плаща и кинжала“.

Вж. СОЪРС, СИДНИ.

Площад Дзержински

Историческо място, ЛУБЯНКА, в което дълго време се помещава щабквартирата на съветските органи за държавна сигурност (НКВД, КГБ). Тази сграда на улица Дзержински №2 гледа към площада съвсем близо до Кремъл. От площада започват 7 улици. Там има и станция на метрото, а до нея са магазинът за детски играчки Детский мир (най-големият в Русия) и Политехническият музей.

Бронзовата статуя на ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ, висока 12 м, тежка 14 т, създадена от скулптора Й. Вучетич и архитекта Г. Захаров, е издигната по указание на съветския ръководител Никита Хрушчов на площада през 1958 г. Статуята е свалена от пиедестала й през нощта на 22 август 1991 г. от демократично настроени московчани веднага след неуспешния опит за преврат срещу Михаил Горбачов. Статуята не е унищожена, само е преместена в друга част на Москва. На площада е върнато старото име — Лубянка, а бившата станция на метрото „Площад Дзержински“ сега се нарича „Лубянка“.

Площадът е богат на много исторически събития, първото от които е станало още в началото на XVII в. През XX в. е арена на революцията от 1905 г. На 20 октомври през него преминава почти 200-хилядна траурна политическа манифестация в чест на убития революционен водач на черносотниците Бауман. Площадът е място на сблъсък на революционерите с царската полиция. Оттук през октомври 1917 г. болшевиките организират поход през улица Николаевска и Театралния булевард към Кремъл.

Вж. ЛУБЯНКА.

По, Едгар Алан (1809–1849)

Американски писател, поет и експерт по ШИФРИТЕ. Идеите му в тази област оказват значително влияние върху разработката на КРИПТОСИСТЕМИ от британските ТАЙНИ СЛУЖБИ. След като подробно изучава историята на криптографията и шифровъчното дело, Едгар По, започвайки от 1840 г., посвещава на тази тема немалко свои работи, публикувани в популярни списания. Конкретно главен сюжетен елемент в повестта му „Златният бръмбар“ („The GoldBug“, 1843) е именно шифърът.

Поверително (П)

Американска класификация за секретността на информацията относно националната сигурност, неразрешеният достъп до която може да предизвика заплаха за националната сигурност. Това е най-ниската степен на секретност.

Вж. СТРОГО СЕКРЕТНО и СЕКРЕТНО.

Подаване на фалшива информация

Подаване на невярна информация на противника като достоверна. Обикновено това става по радиостанцията на заловен шпионин.

Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.

Подвеждаща информация

Разузнавателни сведения, умишлено предадени на вражеска разузнавателна агенция чрез АГЕНТ или ДВОЕН АГЕНТ, които трябва да убедят противниковата агенция, че са напълно автентични и следователно дотолкова ценни, че услугите на агента да бъдат използвани отново. Освен това сведенията не трябва да издават информация, която да навреди на страната източник.

Подводници

Събирането на информация е присъщо на подводниците поради тяхната конструкция и характер на действие. Още в началото на XX в. са на въоръжение във флота на големите държави и още тогава се използват за събиране на разузнавателна информация чрез перископно НАБЛЮДЕНИЕ или пък сваляне на хора на вражеския бряг.

През Втората световна война флотът на някои страни използва непрекъснато подводници за разузнаване и шпионаж, а японците — дори и за излитане на хидроплани за наблюдение. Тези самолети извършват 34 разузнавателни полета от ноември 1941 до ноември 1942 г. Японските самолети прелитат над райони като Пърл Харбър (САЩ), Мелбърн и Сидни (Австралия), Оукланд и Уелингтън (Нова Зеландия), островите Амчитка и Киска на Алеутския архипелаг, Диего Суарес на Мадагаскар, а също и крайбрежието на щата Орегон.

През 1942 г. германски подводници оставят няколко диверсионни групи (всяка по 4 души) на брега на Атлантическото крайбрежие на САЩ — Лонг Айлънд, в щатите Ню Йорк и Флорида. През 1944 г. от германска подводница е спуснат 2-членен екип в залива Френчман, Мейн. Всички групи са неутрализирани бързо благодарение на това, че някои от диверсантите веднага след слизането на брега се предават на американските власти. (Вж. ФБР.)

Подводниците са особено подходящи за общо наблюдение, когато действат в проливи и други райони с оживено корабоплаване. Перископната фотография става ценен източник на разузнавателна информация за вражеските брегове. Тя е от особена важност при планирането на морски десантни операции, тъй като ъгълът, с който се извършва перископното фотографиране на крайбрежието, например съответства на този от наблюдателната кабина на приближаващия се към брега десантен кораб. Пионер в перископната фотография е американската подводница Наутилус. Фотокамерата е била прикрепена със скоби към перископа. На борда е имало и тъмно помещение за промиване на филми, така че в случай на несполучливи кадри да може да се повтори снимането на даден обект. По-късно в щатното разписание е включен и професионален фотограф.

С такова оборудване през септември 1943 г. Наутилус извършва перископно разузнаване на бреговете на Тарава и Макин от Гилбъртовите острови (за ноември там е бил планиран американски десант). На 19 ноември, един ден преди десанта, Наутилус отново навлиза в лагуната на Тарава. Предишните 5 дни атолът непрекъснато е бил подлаган на масирани въздушни и артилерийски удари. Но наблюдателите от борда на Наутилус откриват, че дебелите трупи дървета на укрепленията почти не са пострадали, а бреговата батарея не е обезвредена (някои оръдия откриват огън по подводницата). Информация за видяното, включително за височината на прибоя, веднага е предадена по радиото на началника на десантната група. По-късно се провеждат повече разузнавателни операции с подводници в тихоокеанския театър на военните действия. При планиране на настъпление и десантни операции от борда на подводницата обикновено са се правели до 2000 снимки на неприятелското крайбрежие. Освен фоторазузнавателни подводниците изпълняват и други операции. През юли 1944 г. подводницата Бърфиш сваля разузнавателна група на бреговете на островите Палау и Яп, за да проучи крайбрежието. (Вж. СЕРАФ.)

След Втората световна война подводниците се оборудват с апаратура за ЕЛЕКТРОННО и АКУСТИЧНО РАЗУЗНАВАНЕ — (ЕЛРАЗ) и (АКРАЗ). През 50-те години британски и американски подводници с такова оборудване изпълняват операции в съветски териториални води. Те действат редовно в близост до основните съветски военноморски бази в района на Арктика и Тихоокеанското крайбрежие. През 1954 г. английската подводница Тотем извършва първата такава операция в непосредствена близост до бреговете на Колския полуостров. Точното начало на операциите на американските подводници до ден-днешен се държи в тайна, но е известно, че появилата се през юли 1957 г. около Владивосток подводница Гаджън (SS 567) е подложена на нападение от страна на съветски есминци, които я заставят да изплава на повърхността. Операциите на американските подводници са имали КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ ХОУЛИСТОУН.

През 70-те години е проведена операция АЙВИ БЕЛС. Отначало американската подводница Халибат, а по-късно и Парш получава задачата да постави звукозаписващо устройство на около 120 м дълбочина в Охотско море за прехващане на преговорите между съветските военноморски бази на Камчатка и Далечния изток. През януари 1980 г. американският изменник РОНАЛД ПЕЛТЪН разкрива на руснаците операцията и тя е прекратена. (Едно от записващите устройства днес може да се види в музея на КГБ в Москва.)

По време на Студената война американските разузнавателни подводници действат също срещу Китай, Северна Корея, Северен Виетнам, Либия и Куба. А през 1991 г. по време на конфликта в Персийския залив британската подводница Отъс сваля 2 пъти на брега на иракска територия (в северната част на залива) диверсионни отряди. Руснаците също използват подводници за шпионски операции. През ноември 1981 г. стара електродизелова подводница клас W навлиза в шведски териториални води, очевидно извършвайки учебно-разузнавателна операция. Операциите Хоулистоун неведнъж довеждат до сблъсък между американски и съветски подводници. Нито един от двата военноморски флота не загубва подводни плавателни съдове по време на тези инциденти, но няколко подводници са повредени. Подобни „срещи“ са ставали или в съветски териториални води, или в открито море.

Според някои съветски източници причината за такива подводни стълкновения е стремежът на руските подводници да се доближат до американските за „снимане“ на акустични и електронни разузнавателни данни. Според изявление на съветските власти именно такава е причината за гибелта на електродизеловата подводница клас Голф (Проект 629) край Хавайските острови през 1968 г. (вж. ДЖЕНИФЪР) и ядрената подводница клас Янки (Проект 667) край Бермудските острови през 1986 г.

Наличните доказателства сочат, че и двете подводници (между другото с ядрени балистични ракети на борда) потъват поради техническа неизправност.

Подразделение на военното разузнаване

Вж. АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.

Подсказване

Отклонение от правилата на работа с шифромашини или шифроматериали, което позволява на вражеските криптолози да разкрият ШИФЪРА или КОДА. Повечето успехи на дешифровъчните служби на съюзниците през Втората световна война са пряко свързани с умелото използване на „подсказването“.

Например ако щабът изпраща на различните си подразделения едно и също съобщение с различни шифри и кодове и едно от тях частично или напълно е разчетено от врага — това е прекрасно „подсказване“ за разкриването на останалите шифри. Точно така може да се използват шифрованите прогнози за времето, които обикновено се предават в едно и също време, или едно и също приветствие, с което започва съобщението. Друг пример за „подсказване“ е поздравителната телеграма до Адолф Хитлер, изпращана на 20 април от германското върховно командване (понякога дори с ОТКРИТ ТЕКСТ, а също и зашифрована).

„Подсказването“ може и да се провокира. През Втората световна война англичаните нарочно изпращат свои бомбардировачи да хвърлят мини в определен участък на морето, та след това да прехванат и да се опитат да разчетат немската шифровка за това. Предварителното знание на общото съдържание на съобщението, посочените в него места и време доста облекчават работата на криптолозите по разгадаването на шифрите на ЕНИГМА.

Подслушвателно устройство

1. Скрито устройство за подслушване или друг вид апаратура, използвана за НАБЛЮДЕНИЕ с подслушвателни средства.

2. Монтиране на уред. Терминът „поставям подслушвателно устройство“ се отнася за стая или обект, където има скрит такъв уред.

Подставена фирма

Термин, използван от ЦРУ за означаване на официални частни търговски организации, които се занимават с реална предприемаческа дейност, но в действителност са създадени и контролирани от специалните служби. Връзките на тези фирми с разузнаването обикновено се премълчават.

Вж. ЕЪР АМЕРИКА.

Позитивна проверка

Британски термин за вид държавна проверка и ПРОВЕРКА НА СИГУРНОСТТА, която се прави на бъдещи или на вече приети на работа в специалните служби, особено в Службата за сигурност (МИ–5) и Секретната разузнавателна служба (МИ–6). Липсата на позитивна проверка според критиците е една от причините в британските специални служби да проникнат редица вражески агенти КЪРТИЦИ, които е нямало да бъдат взети на работа, ако са били подложени навреме на по-сериозна проверка.

Вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ.

Позитивни разузнавателни данни

Информация, която е обработена и може да се използва от разузнаването.

Покрив

Тази част от ЛЕГЕНДАТА на АГЕНТА, която се използва открито.

Вж. БАНДА ОТ ПОКРИВА.

Покривчии

Вж. БАНДА ОТ ПОКРИВА.

Полард, Джонатан Джей (1943)

Аналитик от ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ на САЩ, шпионирал за Израел. Според собственото му признание е предал на израелския си АГЕНТУРИСТ над 800 секретни публикации и над 1000 телеграми. Документите, които е предал, могат да запълнят обемист кашон с размери 1,80 x 1,80 x 3 м.

Полард учи в Станфордския университет и завършва през 1976 г. През 1977 г. става аспирант във факултета по юриспруденция и дипломация в Тафтския университет, но напуска през 1979 г., без да завърши. В Станфорд той обичал да разказва на приятелите си как през 1968 г. семейството му било принудено да бяга от Чехословакия, след като баща му бил разобличен като резидент на ЦРУ в Прага. Това са измислици, както и хвалбите му, че по това време се бил свързал с израелските разузнавателни служби. А веднъж той сам изпраща на себе си телеграма, адресирана от него до „полковник“ Полард.

При постъпването си на държавна служба Полард попълва в анкетата лъжливи сведения за своето образование и предишно място на работа. Но никой не го хваща. През септември 1979 г. от квотата за цивилни специалисти той постъпва във ВМС на САЩ, където успешно преминава през дежурния тест и получава достъп до информация с гриф СТРОГО СЕКРЕТНО, а също и до категорията СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ, ИЗИСКВАЩА СПЕЦИАЛНА ЗАЩИТА (СИИСЗ).

Скоро след като започва работа като аналитик в Центъра за подсигуряване на военноморското разузнаване в Сютленд, Мериленд, край Вашингтон, Полард се свързва с военния АТАШЕ в южноафриканското посолство във Вашингтон. За това узнават американските контраразузнавачи и информират ръководството на ВМС. Полард е лишен от достъпа до секретни материали, но не е уволнен. (Ако Полард все пак е предал някакви тайни материали на Южна Африка, то те бързо са щели да бъдат предадени в Москва, тъй като по това време КГБ има свой агент там — ДИТЕР ФЕЛИКС ГЕРХАРД.)

През юни 1984 г. Полард е назначен като аналитик във ВОЕННОМОРСКАТА КРИМИНАЛНОСЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА, тогава Военноморска следствена служба (ВСС), и отново получава достъп до секретна информация. Разпределен е в ново и много важно подразделение: център по антитероризъм в състава на аналитичното управление на военноморското разузнаване на ВСС. Полард получава достъп до такива секретни материали, като снимки, направени от спътници, и отчети на тайните агенти на ЦРУ в чужбина.

В нарушение на всички правила за сигурност Полард показва секретни документи на един австралийски военноморски офицер, както и на един привърженик на освободителното движение на муджахидините в Афганистан. Известно е, че такива „щастливци“ сред приятелите на Полард са най-малко трима. По-късно в материалите по делото ще напишат, че по тоя начин той е искал да създаде своя частна информационна служба.

Приблизително по това време той заминава в командировка в Ню Йорк и се запознава с един израелски военен, който се представя за Ави. Това е полковник Авием (Ави) Села — офицер от израелските военновъздушни сили и сътрудник на израелското разузнаване. В САЩ той се намира под ПРИКРИТИЕТО на аспирант в Нюйоркския университет. Села помолил Полард да му предостави „образец“ от информацията, до която има достъп, обещавайки да му плати добре за това. Няколко дни по-късно двамата отново се срещат във Вашингтон и Полард предава на Села подробна информация на иракските военни заводи, произвеждащи химическо оръжие.

Използвайки методите и традиционната ТЕХНИКА НА ШПИОНАЖА, като агент вербовчик Села предава Полард на АГЕНТУРИСТА Йосиф (Йоси) Ягур, който е под дипломатическото прикритие на консул по научните въпроси в израелското консулство в Ню Йорк. А в Париж, където Полард пристига по покана и за сметка на Ягур, той е представен на РАФАЕЛ (РАФИ) ЕЙТАН — ветеран на израелското разузнаване, ръководител на Бюрото по науката към Министерството на отбраната на Израел — чисто разузнавателна служба, известна под името ЛАКАМ. В Париж Полард е настанен в КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА. Годеницата му Ан Хендерсън е заведена в бижутериен магазин и й е предоставена възможността да си избере венчален пръстен. Тя си харесва пръстен с брилянти и сапфири на стойност 10 000 долара. По-късно Села го купува и го дава на Полард, който от своя страна го подарява на Хендерсън. Израелците не забравят и да се подсигурят — Ан е инструктирана да казва на приятели, че подаръкът е от „чичо Джо Фишър“.

Преди отпътуването на Полард от Париж Села му предава 10 000–12 000 долара в брой; по-късно Полард твърди, че е забравил точната сума — за доплащане на изискано турне по Ривиерата, Италия, Швейцария и Германия. Села обещава на Полард и да му плаща по 1500 долара месечно за шпионските услуги.

След завръщането си в Съединените щати Полард бързо навлиза в шпионската рутинна работа. Използвайки слабата охрана във военноморския разузнавателен комплекс в Сютленд, той може да извършва компютърни проверки почти на всичко. Един от основните му източници при кражбата на тайни е РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, в чиято компютърна база данни има сведения за ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ за различни страни по света.

Около 3 пъти седмично Полард събира компютърни разпечатки, спътникови снимки и други документи, поставя ги в куфарчето си и си тръгва, без някой да го проверява. След това той се оттегля по-далеч от „любопитните очи“ — идеално място за това е била близката автомивка — и прехвърля материалите от куфарчето в пазарска чанта, с която в петък или в събота отива в конспиративната квартира във Вашингтон, където израелците копират документите, а в понеделник ги връща на мястото им по обратния ред. В Израел над неговите документи работела цяла група експерти.

През пролетта на 1985 г. месечната „заплата“ на Полард (необявена пред данъчните власти) е завишена на 2500 долара. Освен това израелците обещават да му платят разкошно сватбено пътешествие в Европа. Полард и Ан Хендерсън се венчават във Венеция и от там се отправят за Цюрих в самостоятелно купе в Ориент експрес за 700 долара. След това заминават за Израел.

В Израел Полард е посрещнат като скъп гост. Вместо сватбен подарък са му поднесени 10 000 долара на ръка за покриване на текущите му разходи. А след няколко месеца по време на среща във Вашингтон Ягур показва на Полард израелски паспорт с неговата снимка на името на израелския гражданин Дани Коен. Ягур дава на Полард също номер на сметка в швейцарска банка и споменава, че там вече са внесени 30 000 долара. Благодарният Израел, казва Ягур, ще добавя по още 30 000 долара в тази сметка всяка година през следващите 10 години. След това Полард просто ще се премести в Израел под името Дани Коен.

Ан Хендерсън Коен напуска Националната асоциация Райфъл и кандидатства в нюйоркска фирма със същата дейност, където търсят човек за работа с Китай. Желаейки да помогне на съпругата си, Полард донася вкъщи 5 отчета за китайски дипломати от посолството и консулството. Ан отнася отчетите във фирмата и нея веднага я приемат на работа.

Увличайки се, Полард вземал все повече и повече документи уж в „интерес на работата“. В един момент неговият началник — капитан III ранг Джери Ейджи, се усъмнява и нарежда да се извърши тайно служебно разследване на неговия старателен сътрудник: да се изясни с какво конкретно се занимава през работното време и какви данни има в неговия компютър. На 8 ноември 1985 г. става ясно, че Полард е получил разпечатка на данни от категория ЗА ОГРАНИЧЕНО ПОЛЗВАНЕ за Близкия изток, но на неговото бюро такава разпечатка не е намерена. Ейджи разбира, че Полард без разрешение е изнесъл секретен документ. Тогава началникът се обажда на ВСС и на ФБР.

В понеделник, 18 ноември, Полард се опитва за пореден път да изнесе чанта, претъпкана със секретни материали — 60 секретни документа, като 20 от тях са с гриф СТРОГО СЕКРЕТНО. Точно пред сградата е спрян и отведен в офиса му, за да бъде разпитан от агенти на ФБР и ВСС. През следващите няколко дни той прави напразни опити да отхвърли подозренията и да се свърже за помощ с израелските си „приятели“. Върху него е организирано специално наблюдение от ФБР. Накрая в четвъртък сутринта (не издържайки на напрежението) той се отправя към израелското посолство.

Израелците отказват да му дадат политическо убежище. На излизане от посолството Полард веднага е арестуван. Ан Хендерсън Полард е арестувана на следващия ден.

Историята с Полард заплашва да се превърне в голям дипломатически скандал и да се отрази зле върху отношенията между Съединените щати и Израел. Официален представител на израелското правителство веднага прави изявление, в което подчертава, че израелското разузнаване е провело „несанкционирана случайна акция“, която е в разрез с „държавния курс за недопускане на шпионаж или каквато и да е друга дейност против Съединените щати“.

Скоро обаче става ясно, че това е дългосрочна и много добре организирана разузнавателна операция. Оценявайки последствията й за страната, министърът на отбраната Каспар Уайнбъргър казва: „Трудно ми е… да си представя по-голяма вреда, която може да бъде нанесена на националната сигурност.“ И още: „Ние понесохме тежка и непоправима загуба.“ А по повод на някои продадени документи казва: „Тази информация е предназначена за вътрешно ползване и нейното разгласяване извън Съединените щати може да нанесе тежък удар по националната ни сигурност.“

Дейвид Дженисън — един от двамата прокурори от страна на обвинението, отбелязва по-късно, че по-голямата част от разузнавателната информация, осигурена от Полард, „е безполезна за израелците, освен ако не бъде използвана като разменна монета срещу САЩ или за интересите на други страни“. Тази толкова обща формулировка на проблема в същността си има доста конкретен смисъл, за който представителите на американските специални служби предпочитат да не говорят: напълно е възможно някои от материалите на Полард да попаднат в Москва чрез един от съветските агенти в израелското правителство.

Освен това в материалите, предадени от Полард на израелците, е имало сведения за американските агенти или в краен случай за ключови източници на информация в Арабския свят, които Израел е можел да превербува, както и материали за операции на АНС по дешифриране.

Що се касае до операциите по дешифриране, то според председателя на комисията, създадена за оценка на нанесените загуби на САЩ, това е „сравнимо с провала на цяла агентурна мрежа“. И още: „Разполагайки и с косвени данни за агентите на американското разузнаване, за редовия аналитик няма да бъде трудно да ги изчисли.“ Освен това Полард е позволил на агентуристите си да преснимат документите му за самоличност, като по този начин те биха могли да ги подправят и да дадат съответния достъп до секретна информация на други свои агенти. Полард е признат за виновен по обвинението в шпионаж и получава доживотен затвор. Съпругата му е призната за виновна в непозволено притежаване на правителствена собственост и за съучастничество при съхраняването на военни документи от съпруга й. Тя не е обвинена в шпионаж. Присъдата й е 5 години затвор, но тя непрекъснато се оплаква от отношението към нея. В телевизионно интервю сравнява живота си в затвора с това, „което трябва да е бил Освиенцим преди 47 години по отношение на медицинското обслужване и малтретирането…“. През април 1990 г. след 37-месечен престой в затвора е освободена. Скоро след това се развежда с Полард.

Самият Полард става едва ли не национален герой в Израел, където е организирана международна обществена кампания за освобождаването му. Седемдесет от членовете на израелския Кнесет (парламент) изпращат петиция до президента Рейгън през 1988 г., призовавайки го да помилва Полард и съпругата му. Поддръжниците на Полард сравняват преживяното от него с несправедливостите към капитан АЛФРЕД ДРАЙФУС, тъй като Драйфус е бил евреин, както и Полард. Драйфус обаче не е бил шпионин, докато Полард е арестуван през ДЕСЕТИЛЕТИЕТО НА ШПИОНИТЕ, и то не по антисемитски причини. Той сам признава, че е шпионин.

През 1993 г. министърът на отбраната Лес Аспин разкрива, че Полард се е опитал 14 пъти да изпрати секретна информация в прехванати писма, написани в килията му. Разкритието на Аспин е направено по-малко от месец след като израелският министър-председател Ицхак Рабин изпраща петиция до президента Клинтън да освободи Полард. Клинтън отговаря, че единствено може да се замисли над препоръки за снизхождение пред Министерството на правосъдието, но нищо не е направено. Предишният министър-председател — Ицхак Шамир, е изпращал подобна молба до президента Буш, който я е отхвърлил. През 1996 г. след убийството на Рабин наследникът му — Шимон Перес, по време на визита във Вашингтон вероятно е отправил подобна конфиденциална молба за освобождаването на Полард.

Джонатан Полард

Полгар, Томас

Резидент на ЦРУ в Сайгон през последния етап на войната във Виетнам.

Полгар е унгарски евреин. Като младеж — през 30-те години — заминава за Съединените щати. През Втората световна война неговите началници в американската армия, впечатлени от владеенето му на различни езици, го изпращат в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). След диверсионно-разузнавателна подготовка във Великобритания е спуснат в тила на германците. След войната е един от многобройните ветерани от УСС, които постъпват в новосъздаденото ЦРУ. Полгар служи в БЕРЛИН, където ЦРУ има значителна резидентура по време на Студената война.

Полгар вече е легенда в Управлението по планиране към ЦРУ (секретни операции), когато през 1972 г. е назначен за резидент в Сайгон под ПРИКРИТИЕТО на специален помощник на посланика. Никога преди това не е бил в Азия.

Характеризирайки го в книгата „Период на честност“ („Decent Interval“, 1977), ФРАНК СНЕП — бивш сътрудник на ЦРУ във Виетнам, пише:

Когато Полгар поема представителството на ЦРУ във Виетнам, войната вече е достигнала крайния си етап, въпреки че американските политици не признават този факт. Каквото и да е влиянието на ЦРУ върху процесите на войната, то постепенно намалява. Президентът Никсън и държавният секретар Хенри Кисинджър вече търсят пътища за мирни преговори с цел приключване на войната.

Полгар е един от последните американци, които напускат Сайгон с хеликоптер през април 1975 г. при евакуацията на американското посолство.

Полгар се пенсионира през 1987 г. и става член на Сенатската комисия по разузнаване, която разследва аферата ИРАН — КОНТРИ. Той напразно настоява за по-задълбочено разследване участието на ЦРУ в тази политическа афера. Когато президентът ДЖОРДЖ БУШ назначава РОБЪРТ ГЕЙТС за ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, Полгар използва доста остър език в статия във вестник Вашингтон поуст. „Гейтс действа така, като че ли е в постоянна мъгла или пък се интересува предимно от скриване на истината от обществеността и Конгреса.“

Полиграф

Устройство за установяване степента на искреност на интервюирания, известно също като детектор на лъжата. Полиграфът често се използва в КОНТРАШПИОНАЖА. Лицата, привличани за работа в ЦРУ, обикновено преминават през проверка на детектора.

Стандартният полиграф обикновено измерва честотата на дишането, кръвното налягане, пулса и изпотяването на дланите. Измервания се отбелязват от игла писец, която минава по милиметрова хартия. Правата линия показва спокойствие (и следователно искреност) на тествания по време на разговора, а резките зигзаги при отговорите на въпроси — вълнение (и може би следователно лъжи).

В последните години се появиха все повече съмнения в непогрешимите оценки на полиграфа. Това устройство не е изплашило такива знаменити шпиони, като например главен мичман от американския военноморски флот ДЖОН УОКЪР или сътрудника на контраразузнавателното управление на ЦРУ ОЛДРИЧ ЕЙМС. Уокър се хвалел, че е надхитрил полиграфа, а Еймс 2 пъти успешно преминава теста. Еймс твърди, че е следвал инструкциите, дадени му от съветските разузнавачи. Психиатри твърдят, че шпионите обикновено са толкова добре приспособени към двоен живот, че детекторът на лъжата не може да открие в тях нищо подозрително.

ДЖЕЙМС УЛСИ отказва да се подложи на тест с полиграф, когато е назначен за ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. По същия начин държавният секретар Джордж Шулц заплашва, че ще подаде оставка, ако го принудят да се подложи на детектор на лъжата. Той рязко възразява против приетия от Конгреса през 1988 г. Закон за задължително минаване на държавните служители през детектора на лъжата. Президентът Рейгън разрешава на Шулц сам да определя кога трябва и кога не трябва да се минава през тестове на полиграфа. Шулц веднага въвежда правила, като принципно позволява на служителите да отказват да се подложат на полиграфен тест, а в случай на провал не могат да се направят никакви организационни изводи без одобрението на държавния секретар.

Съдилищата в САЩ непрекъснато отхвърлят доказателства, предоставени от детектора на лъжата.

В РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ обаче е обратно — детекторът на лъжата се ползва с голямо доверие. През 1987 г. е проведено специално изследване във ФБР, в хода на което са проучени над 20 000 полиграфни теста. Специалистите, които провеждат проучването, заявяват, че погрешимостта на полиграфа е по-малко от 1%.

Сред много от служителите на ЦРУ обаче доверието в ефикасността на детектора на лъжата сериозно отслабва, след като става известно, че успешно преминали през него агенти, изпратени на работа в Куба, там се превербуват от кубинското контраразузнаване (т.е. стават двойни агенти) и започват да работят за Хавана.

Политическо разузнаване

Разузнаване, което се води с цел събиране на информация за вътрешното положение на държавата противник, която може да бъде от полза за собствената държава. През 60-те години политическото разузнаване активно се занимава с американските специални служби в Югоизточна Азия. (Вж. ВИЕТНАМ.)

Полковник Бун

Термин, отначало използван за кодирано съобщение, изпращано от американското военно или военноморско разузнаване на президента Рузвелт, когато той се намира в чужбина през Втората световна война. Терминът означава, че разузнавателните сведения в едно съобщение, макар и парафразирано и в съкратен вид, са извлечени от материалите на МЕДЖИК.

Поляков, Дмитрий (?–1986)

Сътрудник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, който в продължение на 18 години е бил агент на Съединените щати. Смята се за най-високопоставения офицер от ГРУ, шпионирал за Запада.

Поляков е полковник от ГРУ под ПРИКРИТИЕТО на член на съветската мисия в ООН. През ноември 1961 г. съобщава на служител от ФБР, че желае да се срещне с командващия Първа американска армия, чиято щабквартира е на остров Гавърнър близо до Манхатън. Командващият изпраща покана на Поляков за коктейл. Поляков желае американският генерал да му помогне да се свърже с ФБР. На следващата среща той е представен на агент на бюрото, който се представя като сътрудник на ЦРУ.

Сътрудничеството на Поляков с ФБР води началото си от януари 1962 г. Във ФБР му дават КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ ЦИЛИНДЪР. Той лично е подготвял прехвърлянето на много съветски НЕЛЕГАЛИ (агенти, приели чужда самоличност) в Съединените щати и по времето, когато става агент на ФБР, познава всички. Той предава конкретно КАРЛО ТУОМИ и АЛЕКСАНДЪР СОКОЛОВ. Смята се също, че благодарение именно на него ФБР успява да уличи в шпионска дейност свързочника старшина НЕЛСЪН ДРЪМЪНД, офицера от армията УИЛЯМ УЕЙЛЪН, както и ХЪРБЪРТ БОКЕНХОПТ и ДЖАК ДЪНЛЪП. Твърди се, че той е предал и завербувания британски агент ФРАНК БОСАРД.

Доколкото е известно, Поляков е работил за западните специални служби от ненавист към съветската система. Той е приемал подаръци, но не е вземал пари.

След завръщането си в Москва през май 1962 г. Поляков, както и преди, си остава ценен ИЗТОЧНИК на информация за ЦРУ. ФБР се опитва да поддържа контакт с него, пускайки обяви в колоната за лични съобщения в Ню Йорк таймс. Условните съобщения, давани с помощта на обикновен шрифт, са адресирани до Доналд Ф. и всъщност представляват указания за поредния сеанс на тайникова връзка в Москва.

През ноември 1965 г. Поляков е назначен в Рангун, Бирма, като военен АТАШЕ. Там установява връзка със сътрудник на ФБР, а на началниците си обяснява срещите си с него като опит да вербува американеца. По-късно Цилиндър работи в Москва, а през 1973 г. — в Индия (също военен аташе) и през цялото това време продължава редовно да предава секретна информация на Запада.

През 1979 г. Поляков получава звание генерал-лейтенант. Дейвид Уайс пише в книгата си „Нощен скитник“ („Nightmover“, 1995), че Поляков „с годините получава още по-голям достъп до строго секретни документи и предава изключително ценна информация, в това число за съветските стратегически ракети, противотанковите установки, ядрената стратегия, химичните, бактериологичните и отровните вещества, а също и сведения за гражданската отбрана“.

Поляков, както и много други американски тайни агенти и източници, предава сътрудника на управлението по контраразузнаване на ЦРУ ОЛДРИЧ ЕЙМС. Поляков е арестуван от КГБ не дълго след като Еймс започва кариерата си на съветски агент. Разстрелян е през 1986 г.

Без да бъде споменато името на Поляков, през януари 1990 г. вестник Правда помества очерк за американски шпионин с псевдоним Доналд, подчертавайки, че заема „висок пост“ в СССР. Разказвайки за Доналд, журналистът явно е излагал кариерата на Поляков с някои отклонения. Така например в очерка се казва, че Доналд е заловен и разстрелян неотдавна, а западните служби са убедени, че Поляков е екзекутиран през 1986 г. „Тъй като е имал достъп до много държавни тайни — пише вестник Правда, — Доналд е предавал всичко, което е представлявало интерес за американските разузнавателни служби.“ Правда не изброява издадените държавни тайни.

ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на контраразузнаването на ЦРУ, смята, че Цилиндър и ФЕДОРА (Мека шапка) — друг източник на ФБР, са ДВОЙНИ АГЕНТИ. Енгълтън упорито отстоява мнението, че и двамата са работили за руснаците, имайки за задача да дискредитират истинския съветски изменник АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН. Енгълтън не успява да подкрепи с факти своето предположение, но все пак настоява, че руснаците отчаяно са се стремили да затворят устата на Голицин, който отваря очите на американците за съществуването на неоткрит съветски агент в ЦРУ. През 80-те години УИЛЯМ КЕЙСИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, започва свое разследване и стига до извода, че Цилиндър честно е работил за Запада.

Критиците обаче не се успокояват. Те продължават да твърдят, че Поляков е двоен агент, и като аргумент привеждат това, че някои сведения за тактико-техническите характеристики на съветските ядрени ракети са неверни. И като резултат американците, повярвали на тяхната свръхсекретност (а от такова нещо и помен няма), започват да работят за сключването на американско-съветско споразумение за ограничаване на въоръженията.

Вестник Правда пише, че Доналд започва да работи за ФБР в Ню Йорк през 1961 г. и че от ФБР са се свързвали с него чрез лични обяви в Ню Йорк таймс, адресирани до Доналд Ф. „Чичо Чарлс и леля Сара са добре“, се казва в обявата, която се появява на всеки 10 дни през 1964 г. Когато Доналд е заловен, съобщава Правда, той е казал: „Свикнал съм да се движа по острието на бръснача и не мога да си представя да водя друг живот. Чувствах, че КГБ е по петите ми, но анализирах спокойно своите действия и не намирайки никакви слабости, се успокоявах.“

Специалистите от американското разузнаване смятат, че историята, публикувана в Правда за Доналд, е вдъхновена от желанието да бъде изграден по-убедителен и достоен за уважение образ на КГБ. В статията се твърди, че КГБ е разкрил около 30 шпиони като Доналд от средата на 80-те години. Много от тях вероятно са предадени от Еймс.

Арестът на Дмитрий Поляков

Понтекорво, Бруно (1913–1993)

Италиански физик, заподозрян в шпионаж в полза на Съветския съюз. Колега на съветския шпионин КЛАУС ФУКС, Понтекорво през октомври 1950 г. не се завръща от пътуване в Европа (трябвало е да пристигне в Англия) и заминава за СССР.

Получил е образованието си в университета в Пиза и университета в Рим, където през 1934 г. блестящо защитава докторат по физика. След завършването на висшето си образование работи в лаборатория под ръководството на професорите Едуардо Амалди и Енрико Ферми. През 1936 г. заминава за Париж със стипендия за изследователска работа с Фредерик Жолио Кюри, който е комунист. Там се запознава с шведката Мариане Нордблум и през 1940 г. се жени за нея. След германската окупация на Франция съпрузите бягат в Съединените щати.

През 1943 г. Понтекорво е поканен да се присъедини към англо-канадския екип за проучване на атомната бомба в Чок Ривър в Онтарио, Канада. Там остава 6 години. Подозират го, че е извършвал шпионска дейност през този период, но за това не са открити доказателства. Дори и документите, предадени на канадците от ИГОР ГУЗЕНКО — съветския шифров чиновник, разкрил МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ, не сочат следа към Понтекорво. Информацията на Гузенко води към друг физик от Чок Ривър — АЛЪН НЪН МЕЙ, разобличен като шпионин.

През 1948 г. Понтекорво получава британско гражданство и заедно с него и ДОСТЪП до секретни материали независимо от съмненията за връзките му и тези на семейството му с комунистическата партия в Италия. През януари 1949 г. Понтекорво напуска Канада и става водещ научен сътрудник в британския изследователски атомен център в Харуел. През януари 1950 г., точно преди Клаус Фукс да бъде арестуван, офицерът по сигурността в Харуел научава, че Понтекорво и съпругата му са комунисти или най-малкото симпатизират на комунистическото движение. Понтекорво отрича всичко това, макар и да признава, че някои членове от семейството му са били комунисти.

От съображения за сигурност е прието решението той да бъде отстранен от работа. Предложена му е длъжност в Ливърпулския университет, където няма да има достъп до секретна информация. Той приема и казва, че ще встъпи в длъжност през януари 1951 г. Но през октомври 1950 г. Понтекорво не се завръща в Харуел след пътуването си в Европа заедно със съпругата си и тримата си синове. Няколко години за него не е известно нищо повече, поне не официално. На 5 март 1955 г. той изненадващо дава пресконференция в Москва, твърдейки, че през 1952 г. е станал съветски гражданин и че работи в Института за ядрена физика към Академията на науките на СССР — по-късно преименуван Международен център за използване на атомната енергия. През 1963 г. Понтекорво е награден с орден Ленин за „значителни заслуги във физиката“ и е избран за пълноправен член на съветската Академия на науките.

През 1980 г. официален представител на американското Министерство на финансите обявява, че Понтекорво има сметка от 14 250 долара — хонорар за патент, оформен от него някога в съавторство с Ферми и с други трима физици за изобретение на метод за получаване на радиоизотопи.

Понтинг, Клайв

Бивш заместник-министър на британското Министерство на отбраната, съден през 1985 г. за нарушаване на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА, тъй като е предал на член на парламента секретни документи за потопяването на аржентинския пътнически кораб Белграно от британска подводница по време на конфликта за Фолклендските острови през 1982 г. Съдът го оправдава въпреки усилията, положени от правителството на министър-председателката Маргарет Тачър да бъде осъден.

Попов, Душко (1912–1982)

ДВОЕН АГЕНТ, съгласил се доброволно да работи за британците и пристигнал през 1941 г. в още неутралните по това време Съединени щати, за да създаде фиктивна германска шпионска мрежа.

Попов е югославски предприемач, вербуван от АБВЕРА (немското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ). Той веднага информира за това англичаните. През декември 1940 г. немците го изпращат с разузнавателни задачи във Великобритания. КОМИСИЯ ДВАЙСЕТ, която се занимава с превербуване на вражески агенти, му дава КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ Трисайкъл (Триколка) — вероятно отчитайки стремежа му да има 2 любовници едновременно. Германското му оперативно име е Иван. Действайки под контрола на Комисия Двайсет, Попов предава на Германия фалшиви сведения за числеността и мощта на британските въоръжени сили.

През юни 1941 г. Абверът му нарежда да замине за САЩ и да създаде шпионска агентурна мрежа. По молба на японците, съюзници на Германия, Попов също е задължен да събира подробна информация за Пърл Харбър. За изработването на скици и схеми на местните отбранителни съоръжения е трябвало да замине за Хаваите. Инструкциите на Попов са били във вид на МИКРОТОЧКИ върху телеграма, която е бил длъжен да носи със себе си.

Попов пристига в САЩ с полет на компанията Пан Американ от Лисабон на 12 август 1941 г. Британците известяват ФБР за това, че Попов е двоен агент, работещ за съюзниците. Но директорът на ФБР ЕДГАР ХУВЪР не иска да повярва, че наистина е превербуван (той смятал, че „югославският негодник“ заблуждава англичаните и в действителност продължава да работи за немците) и отказва да го пусне да замине за Хаваите.

Попов запознава сътрудниците на ФБР с техниката за изработване на микроточките и предава списъка с въпросите, които интересуват германското разузнаване и на които той е трябвало да отговори. Много от тях са свързани с американската военноморска база в Пърл Харбър, но ФБР ги пренебрегва и не схваща възможната значимост на германския интерес към Пърл Харбър.

Попов пристига в САЩ с югославски паспорт и 70 000 долара. Той наема разкошен апартамент на Парк авеню в Ню Йорк и започва да обикаля нощните клубове. ФБР го поставя под НАБЛЮДЕНИЕ и монтира микрофони в жилището му. „Трябва само да се наведа да помириша букет от цветя — оплаква се Попов, — и ще си одраскам носа в някой микрофон.“ Той непрекъснато говори, че немците може да загубят доверието си към него, ако в близките дни не започне да им предава правдоподобна разузнавателна информация за Съединените щати.

Такава информация за него е подготвила британската Комисия Двайсет. Хувър не помага почти с нищо. В съставеното от ФБР 1421-странично досие на Попов (минало през щателна „санитарна обработка“) се споменава и за това, че сътрудниците на ФБР предават на югославянина (за изпращане в Германия) броеве на Инфънтри джърнъл и одобрени за пресата материали за армията на САЩ. А УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ „не може да осигури специфична информация, която да е подходяща за данни от контрашпионажа“, се казва в меморандум на ФБР.

Сътрудниците на ФБР излизат в ефир от името на Попов с помощта на неговата нелегална радиостанция, но не разрешават на самия югославянин да работи с нея. В края на краищата през юли 1943 г. Попов се връща във Великобритания, където успешно продължава кариерата си на двоен агент, действащ против немците до юни 1944 г., когато съюзниците дебаркират в Нормандия.

„Познавах Душко Попов добре по време на войната. Той рискуваше и направи много за нас — пише за него английският разузнавач ЮИН МОНТЪГЮ. — В някои отношения може да е бил прототип на супергероя на Ян Флеминг. Беше един от най-смелите и весели мъже, които познавах, притежаваше невероятен чар и изключителен магнетизъм.“

Попов, Пьотър (?–1958)

Сътрудник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, шпионирал за ЦРУ от 1953 до 1958 г.

На 1 януари 1953 г. Попов се обръща към американски дипломат във ВИЕНА и му предава бележка, в която изразява желание за среща с представители на западните специални служби. Връзката е установена и Попов предава на ЦРУ първите сведения за следвоенната структура на ГРУ. Освен това разказва за операциите на съветското външно разузнаване в Австрия и Югославия.

През 1954 г. Попов се връща в Москва, вероятно в отпуск, а след това получава назначение в БЕРЛИН, откъдето отново предава ценна информация на Запада. Конкретно уведомява американците, че руснаците се готвят да изпратят в САЩ свой АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ. ФБР е предупредено и започва наблюдението върху агента още от пресичането му на границата (агентът е жена). Почувствала след себе си „опашка“, тя веднага се връща в Москва.

Попов е отзован в Москва през 1958 г. На разпитите в КГБ му е предложено да си признае за връзките с американците и честно да разкаже всичко. Той се договаря за среща с Ръсел Лангъл — сътрудник на ЦРУ под дипломатическо ПРИКРИТИЕ в американското посолство в Москва. По време на срещата Попов успява да намекне, че е провален, но вече било прекалено късно. Двамата са арестувани. Лангъл е експулсиран, а Попов — екзекутиран. Твърди се, че е хвърлен жив в пещ.

Обвинението за провала на Попов отначало пада върху ФБР, което организира много явно наблюдение на нелегала. Но по-късно се появява основание да се смята, че Попов може да е бил предаден на КГБ от ДЖОРДЖ БЛЕЙК — сътрудник от британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6), който е бил съветски агент.

Посев

Приет от англичаните термин за означаване на операции с цел да се провокира противникът да излезе в ефир с определени шифровани или кодирани съобщения (за да може в резултат да се получи ПОДСКАЗВАНЕ за разкриване на шифъра).

Историкът на военното разузнаване НАЙДЖЪЛ УЕСТ в книгата си „Тайни на радиоразузнаването“ („The SIGINT Secrets“, 1986) описва класически пример на такава операция през Втората световна война. Британски криптолози, занимаващи се със СТРУКТУРЕН АНАЛИЗ на немските радиосъобщения, си блъскали главата над това, как да получат „подсказване“, когато „им хрумва гениалната идея, получила названието «посев»“:

Потенциален агент

Лице, което се намира в процес на разработка и се разглежда от разузнавателната служба като кандидат за АГЕНТ.

ПОТИ

Американско флотско означение за бездействащи КОРАБИ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ. Съкращението ПОТИ идва от абревиатурите ПО — помощни операции, и ТИ — технически изследвания. За РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ са преобразувани 5 кораба — Оксфорд (ПОТИ 1), Джорджтаун (ПОТИ 2), Джеймстаун (ПОТИ 3), Белмонт (ПОТИ 4) и ЛИБЪРТИ (ПОТИ 5) — и през 60-те години им е дадено това наименование. Личният състав е бил от военноморския флот с неколцина цивилни специалисти на борда, но са действали по заповед на АГЕНЦИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ. Подобно на корабите от АГЕР и тези кораби лесно са се различавали, че са разузнавателни, по извършваните операции и антените. Въоръжението им е било минимално — картечници и лично оръжие.

Програмата ПОТИ е изоставена, след като Израел атакува по въздуха и с торпедни катери ЛИБЪРТИ през 1967 г., а ПУЕБЛО (АГЕР 2) е пленен от Северна Корея през 1968 г.

Потребител

Лице или агенция, които използват информация или разузнавателни данни, получени с помощта на разузнаването.

Почетен агент

Тайни информатори, използвани от германското СД. ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ пише в „Мемоарите на Шеленберг“ („The Schellenberg Memoirs“, 1956), че почетните агенти са „… доверени информатори със стратегическа позиция във всички сфери на живота. Обикновено това са хора с богат опит в своята област, успявайки по този начин да осигурят ценна информация, като обръщат специално внимание на докладите за общественото мнение и отношението на органите на законността, а също и на други мерки, предприемани от правителството“.

Пощенска кутия

Вж. КОНСПИРАТИВНА ПОЩЕНСКА КУТИЯ.

Пощенски адрес

Вж. КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА.

Пощенски гълъби

Още от библейски времена хората използват гълъбите, известни със своя „инстинкт за дома“, за пренасяне на съобщения на големи разстояния. В Древна Гърция гълъбите били вестоносци за победите в олимпийските игри. Султанът на Багдад създал гълъбна поща през 1150 г., за да осигури съобщителна връзка между своите отдалечени провинции.

По време на обсадата на Париж през 1870–1871 г. парижани използват за връзка с външния свят гълъби и БАЛОНИ, които безпрепятствено прелитат над позициите на пруските войски, обсадили града. Един гълъб може да пренесе на голямо разстояние солиден обем информация, например микрофотография, намалена до размера на фототочка. В началото на XX в. немският фотограф Юлиус Нойбронер, за да демонстрира възможността на гълъбите за аероснимки, прикрепя към птицата 71-грамова фотокамера. Снимките са били правени автоматично на всеки 30 секунди.

През Първата световна война съюзниците използват гълъби за връзка между траншеите. Пилотите на балони, издигащи се за водене на въздушно наблюдение, са вземали със себе си гълъби и са изпращали с тях на земята своята информация. Британското армейско управление за разузнаване също използва гълъби свързочници. Гълъбът герой Шер Ами с навременното доставяне на донесението спасява цял армейски батальон, загубил връзка със своите. Въпреки че е ранен, Шер Ами прелита 40 км за 25 минути. Затова е награден с френски Боен кръст с палма. Когато умира, гълъбът е препариран, запазен и по-късно предаден на музея на Смитсъновия институт във Вашингтон, окръг Колумбия.

Гълъбът Джи Ай Джо (войникът Джо) е герой от Втората световна война. Британските войски, които току-що били завзели един италиански град, изпращат сведения по Джи Ай Джо. Съобщението пристига точно навреме, тъй като командването вече било подготвило въздушна атака срещу града. Джи Ай Джо получава медал Дикин от Кралското общество за защита на животните. Друг медал Дикин е даден на гълъба Мъркюри, който прелита над Северно море — 770 км, носейки съобщение във Великобритания от датска група на Съпротивата.

През 50-те години разузнавателните служби от израелската армия, които търсели арабски военни инсталации в пустинни райони, поставят на гълъби устройства за електронно проследяване. Птиците били държани известно време гладни и след това пускани. Специалистите са смятали, и не без основание, че птиците биха открили по пътя си в пустинята храна единствено в арабските военни обекти. Проследявайки гълъбите с „електронен маяк“, те нанасят техния път на географска карта.

Използването на гълъби в американската армия води началото си от 70-те години на XIX в. и е прекратено едва през 1957 г. Последните птици са раздадени на зоопаркове и любители на гълъби.

Английски танкист пуска пощенски гълъб, Северна Франция, 1918 г.

Пощенски марки

Ако погледнем назад в историята, правителствата не са имали желание да удостояват с почести шпионите си независимо от това, дали са били успешни или не. Един от немногото начини за прослава са били пощенските марки. Вероятно първият разузнавач, почетен по този начин, е НЕЙТЪН ХЕЙЛ — непрофесионален, но почитан шпионин от времето на Войната за независимост на Северна Америка. През 1922 г. американската пощенска служба издава марка за половин цент с образа на Хейл като част от серия, посветена на видни американци. Сред другите личности в тази серия са ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН — един от първите ръководители на американското разузнаване, Линкълн, Франклин, Теодор Рузвелт и Грант.

През следващите 4 десетилетия в света не е отбелязана появата на нито една „шпионска марка“. През 1960 г. Румъния издава марка в чест на родения там ДАНИЕЛ ДЕФО, известен преди всичко като автор на знаменития „Робинзон Крузо“ („Robinson Crusoe“). Но известно време Дефо се занимава с ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ във Великобритания.

Съветският съюз, славейки се винаги със своите гръмки и даже помпозни проекти, пуска 6 пощенски марки на разузнавателна тематика. Първата от тях — на стойност 4 копейки — излиза през 1960 г. и е посветена на РИХАРД ЗОРГЕ, успешно действал срещу японците цели 8 години преди да бъде заловен и екзекутиран.

През 1990 г. в Съветския съюз е издадена серия от 5 красиво изпълнени марки (всяка със стойност от 5 копейки) в чест на следните крупни дейци от съветското разузнаване:

Полковник С. А. Ваупшасов (1899–1976) — през 1920–1924 г. се намира на нелегална работа в Беларус и действа против белогвардейците поляци, а през 1937–1939 г. е в Испания; служи в съветските органи на държавна сигурност до 1953 г.; Герой на Съветския съюз.

Полковник РУДОЛФ АБЕЛ (1903–1971) — съветски АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ, действащ през 50-те години в Съединените щати.

ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ (1912–1988) — един от членовете на изключително успешната агентурна група ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, който дълго време успява да предава на руснаците строго секретна англо-американска информация от Лондон и Вашингтон. (Филби е единственият член от петорката, на когото е оказана такава чест.)

И. Д. Кудря (1912–1942) — участва в многобройни диверсионни и саботажни операции срещу германците в Украйна през 1941–1942 г. Заловен и убит от германците; Герой на Съветския съюз.

Полковник Конон Молоди (1922–1970) — ветеран от Втората световна война, сътрудник на съветското разузнаване, известен на Запад под името ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ.

През 1964 г. в Източна Германия пускат серия от 6 марки в чест на германци, които са се борили срещу нацизма през Втората световна война. Сред тях са членове на ЧЕРВЕНИЯ ОРКЕСТЪР. (В чест на Милдрид Фиш Харнак и съпруга й Арвид, измъчвани от нацистите, е пусната марка от 40 пфенига. Всички марки са били продавани по-скъпо от номиналната им стойност. Допълнителните средства са използвани за построяването на мемориал, посветен на жертвите от нацизма.)

Трябва да се отбележи, че пощенските марки са били използвани и в шпионската дейност. В определени случаи тайни съобщения в микроточки са били скривани в марки. Според някои сведения именно така е била поддържана връзката между съветското разузнаване и ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ и съпругата му Етел — членове на МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ.

Има свидетелства, че през Първата световна война един германски шпионин в британската военноморска база в Инвъргордън, Шотландия, е използвал пощенски марки като своего рода КОД. Три перуански марки например са означавали, че в базата се намират 3 леки крайцера. Но подобни истории са по-скоро измислица на писателите на шпионските романи от това време, отколкото действия и постъпки на истински действащи АГЕНТИ.

При друг случай пощенските марки са били използвани за напомняне да се прояви бдителност. През 1943 г. в Куба е издадена серия от 5 марки със стойност 5 сентавос — върху тях е изобразен човек, от чието лице свалят маска. Надписът гласи: Разобличавай агентите на петата колона.

Трябва да се спомене още една пощенска марка, която е пусната в чест на човек, който не е шпионин. През 1931 г. в Канада излиза марка от 1 долар в памет на ЕДИТ КЕВЪЛ, екзекутирана от германците през Първата световна война за укриване на съюзнически войник. Широко разпространено е мнението, че тя се е занимавала с шпионаж.

Пощенски марки

Прав текст

Оригинално съобщение, написано на съответния език, преди да бъде кодирано или предадено на някакъв шифър или след като е декодирано или дешифрирано.

Правителствена школа за кодове и шифри (ПШКШ)

Британска агенция по криптология от 1919 до 1940 г., след което е преименувана ПРАВИТЕЛСТВЕНА ЩАБКВАРТИРА ПО КОМУНИКАЦИИТЕ.

Школата за кодове и шифри е създадена на 1 ноември 1919 г. със задачата да изучава чуждестранните кодови и шифровъчни системи и да дава съвети и насоки на британското правителство за сигурността на секретните сведения от държавна важност. В началото в новата агенция започват работа 25 ветерани на СТАЯ 40 на Кралския военноморски флот и на криптоложката секция M1(b) към военното министерство. Отначало се ръководи от Адмиралтейството, но през 1922 г. заедно със Секретната разузнавателна служба (МИ–6) школата минава под ръководството на Министерството на външните работи, което финансира операциите й. Ръководителят на МИ–6, известен с инициала Си, също отговаря за операциите по декодирането. Истинското ръководство на ПШКШ е поверено на комитет, който е съставен от представители на МИ–6 и военните служби. През 1922 г. ръководител на Школата за кодове и шифри става капитан III ранг АЛЪСТЪР ДЕНИСТЪН от Стая 40.

Отначало декодировчиците са настанени в помещенията на бившето радио Маркони в Уотъргейт хаус, близо до хотел Савой в Лондон. По-късно се преместват в сградата на МИ–6 на БРОДУЕЙ №54, срещу парка Сейнт Джеймс, близо до КУИН АНС ГЕЙТ в Лондон.

Специалната военноморска секция към Правителствената школа за кодове и шифри е създадена през 1924 г., армейската секция — през 1930 г., а военновъздушната — през 1936 г. Тези секции трябва да се специализират само в криптоложки въпроси, които са от интерес за съответните по-висши инстанции. Адмиралтейството и военното министерство си запазват правото да оттеглят съответните си секции от новата агенция. Оттеглянето им би осакатило британските усилия в криптологията поради сложността и характера на взаимодействие в областта на декодирането.

Съветските комуникации са разчетени от школата скоро след революцията от 1917 г., въпреки че употребата на ШИФРОБЛОКЧЕ ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА забавя разчитането и го свежда до минимум (чак до ВЕНОНА в периода след Втората световна война). В началото на 30-те години основните ОБЕКТИ на ПШКШ са военните комуникации на Съветския съюз и Германия, които преустройват въоръжените си сили. Агенцията постига значителен успех и за двете страни, въпреки че поради ограничения брой на закодирани радиосъобщения не всички шифри са били разчетени. В края на 30-те години става по-трудно да се разкодират германските комуникации, тъй като германците започват да използват ЕНИГМА — машини за кодиране на военните и полицейските радиокомуникации.

През 1936 г. британците се свързват с капитан ГЮСТАВ БЕРТРАН — ръководител на усилията в декодирането на френската армия, и започват обещаваща размяна на информация между двете агенции, за да разчетат шифрите на Енигма. По това време вече съществува значителна френско-полска координация и на 9 и 10 януари 1939 г. Бертран е домакин на конференция в Париж, на която присъстват видни криптолози от Франция, Полша и Великобритания. Това позволява на Англия да създаде база за разчитане на германските шифри по време на войната. (Вж. БЮРО ШИФРОВ.)

В края на 30-те години криптолозите от ПШКШ обединяват изцяло усилията си, насочени към главната им цел: германските шифри, създавани от машините Енигма. (Разчитането на японските военноморски шифри е предоставено предимно на британската станция в Хонконг.) Политическият триумф на Адолф Хитлер в Мюнхен и поемането на ръководството на Рейнска област, Австрия и Чехословакия не оставят почти никакво съмнение у британските военни лидери, че в Европа предстои война. През август 1939 г., един месец преди избухването й, капитан III ранг Денистън премества ПШКШ от офисите на Бродуей в ПАРК БЛЕЧЛИ, за да избегнат въздушните атаки на германците. (По време на кризата в Мюнхен през септември 1938 г. се извършва пробно преместване в Парк Блечли.)

Няколко месеца по-късно, точната дата не е известна, ПШКШ е преименувано Правителствена щабквартира по комуникациите като опит да се прикрие истинската дейност.

По време на войната ПШКШ в Парк Блечли постига значителен успех в разчитането на комуникациите на Енигма (вж. ЕНИГМА; ПАРК БЛЕЧЛИ). След като на 22 юни 1941 г. Германия нахлува в Съветския съюз, министър-председателят Уинстън Чърчил решава, че руснаците трябва да бъдат приемани като съюзници. На тази дата той решава, че дешифрирането на всички съветски сигнали трябва да спре до края на войната. Това е истинска благодат за съветските АГЕНТИ, които работят във Великобритания, тъй като всичките им съобщения могат да бъдат изпращани без страх, че ще бъдат прехванати.

Напрежението, свързано с работата по декодирането, оказва своето влияние върху Денистън и през януари 1942 г., след 20-годишно ръководство на ПШКШ, той се премества в Лондон, където направлява усилията по разчитане на дипломатическите и търговските съобщения. Въпреки че все още се води директор на ПШКШ, Денистън е заменен с капитан III ранг Едуард Травис, който поема работата по декодирането на военните съобщения в Парк Блечли. Денистън се оттегля напълно през 1944 г.

Правителствената щабквартира по комуникациите, все още наричана ПШКШ от повечето декодировчици, се запазва и по времето на Студената война. Успехът, постигнат срещу Енигма, и самото съществуване на декодирането се пазят в тайна до 70-те години. Всички, които се занимават с декодирането, са преместени от Парк Блечли в Челтнъм, в Котсуолд, на 64 км от Бирмингам. Това се прави заради построяването на специална станция с повече пространство, отколкото в Парк Блечли. (Старата станция е запазена за тренировки и в момента е тренировъчна база за пощенски служители.)

Дейността в Челтнъм се пази в тайна, въпреки че руснаците имат доста подробна информация за работата на британците в областта на декодирането. През Втората световна война тайната за Парк Блечли е издадена на руснаците от ДЖОН КЕЪРНКРОС. По време на Студената война тайните за Челтнъм предава ДЖЕФРИ ПРАЙМ.

Правителствена щабквартира по комуникациите (ПЩК)

ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ (ПШКШ) — британската агенция за декодиране, създадена през 1919 г., през 1942 г. е преименувана Правителствена щабквартира по комуникациите като опит да се прикрие дейността. Повечето декодировчици продължават да наричат станцията ПШКШ чак до днес.

Много малко са нещата, които обществеността знае за ПЩК, но американският репортер-следовател ДЖЕЙМС БАМФОРД описва 6 основни управления на ПЩК в книгата „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982):

Организация за сложни сигнали: отдел за прехващане на радиосъобщения (преди това известен под името Служба Игрек).

Управление за безопасност в комуникациите: отдел за създаване на шифрови машини, а така също на шифри и КОДОВЕ за британските правителствени служби и агенции.

Управление за организация и вътрешна уредба: управление, отговарящо за административната дейност и вътрешната организация на ПЩК.

Управление за радиотехнически разузнавателни операции: най-голямото според Бамфорд управление, обвито в пълна тайнственост; тук се извършват прехващането, декодирането, АНАЛИЗЪТ НА РАДИООБМЕНА и разпределението на разкодираните съобщения в 10 операционни отдела.

Управление за планиране на РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ: занимава се с плановете и общата политика на прехващателните станции и дейността на радиотехническото разузнаване.

Обща служба за технически езици: лондонска прехващателна служба, която слуша радиоизлъчванията за и от чуждестранните посолства и преглежда трафика на търговските телеграми за и от Великобритания.

Дори названията на отделите са били внимателно пазени.

Директори на ПЩК по време на Студената война:

1944–1953 — сър Едуард Травис (капитан III ранг).

1952–1960 — сър Ерик Джоунс (полковник от военновъздушните сили).

1960–1964 — сър Клайв Лунис.

1965–1973 — сър Ленърд Хупър.

1973–1978 — сър Артър Бонсъл.

1978–1983 — сър Брайън Тоуви.

1983-? — сър Питър Меричърч.

Вж. СЪГЛАШЕНИЕ БРЮС; СЪГЛАШЕНИЕ ЮКЮС.

Прайвътиър PB4Y–2

Патрулен самолет на американските военноморски сили, използван предимно за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ в началото на Студената война. На 8 април 1950 г. PB4Y–2, изпълняващ мисия по ЕЛРАЗ край бреговете на Балтийско море в Латвия, е атакуван от съветски изтребители. Това е първият шпионски самолет, свален от руснаците. Бил е с 10-членен екипаж, но никой не оцелява. Според слуховете някои членове от екипажа са заловени от руснаците. Самолетът е невъоръжен.

PB4Y–2 е версия на тежкия бомбардировач B–24 Либърейтър, модифициран за морско патрулиране и антиподводникови операции. Прайвътиър се отличава с високата си опашна перка, която замества обичайната двойна опашка на B–24. PB4Y–2 има удължение 1,20 м от корпуса пред крилото. Самолетът е с 4 мотора и високо разположени стрелковидни криле с „балонообразни“ помещения на задната част на корпуса. Обикновено е въоръжен с 12,5-калибрена картечница. Вътрешното оръжейно гнездо може да побере 3,630 т бомбен товар. При модификацията за ЕЛРАЗ повечето и дори всички оръжия са премахнати. Прайвътиър развива максимална скорост 380 км/ч с максимален обхват 4400 км. Обикновено екипажът се състои от 11 души.

Опитният образец на PB4Y–2 (1 от 3-те бомбардировача B–24D, модернизирани от компанията Конвеър в PB4Y–2) излита за пръв път на 20 септември 1943 г. Доставките за флота започват през март 1944 г. и продължават до октомври 1945 г., когато 736 новопостроени самолета Прайвътиър са доставени на флота, а някои от тях са предадени на морските пехотинци. Създадена е и транспортна версия, от която 46 са за американския военноморски флот, а 27 — за Великобритания. След войната крайбрежната охрана лети на Прайвътиър с означение P4Y–2G, а няколко от тях са прехвърлени на френския военноморски флот за войната в Индокитай.

PB4Y–2 Privateer

Прайм, Джефри (1938)

Английски криптолог в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ЩАБКВАРТИРА ПО КОМУНИКАЦИИТЕ (ПЩК), шпионирал за Съветския съюз.

Прайм изучава руски език, докато е в Кралските военновъздушни сили (КВВС) и служи като сержант в екип, който прехваща военните комуникации на Варшавския договор. Той все още е в КВВС, когато е вербуван от КГБ. През септември 1968 г. напуска КВВС, почти 8 години работи в Лондон като стенограф и поддържа контакт с КГБ с късовълново радио.

През март 1976 г. Прайм започва работа в ПЩК в Челтнъм, където превежда съветските комуникации, прехванати от британците. Назначен е в изключително секретната дивизия Джей (J), която работи главно по прехващането на най-важните съветски комуникации, повечето от които се предават и на Съединените щати. През ноември 1976 г. става ръководител на дивизия Джей.

През септември 1977 г. Прайм напуска ПЩК с обяснението, че има семейни проблеми, и работи като таксиметров шофьор в Челтнъм… Той запазва много секретни документи, които през 1980 г. предава на КГБ срещу известни суми.

Самотен и много прецизен, Прайм води 2 тайнствени живота — на шпионин и на педофил, чиито жертви са момиченца от 10 до 15 години. Той води статистика за сексуалните си подвизи на карти с индекси. Полицейско разследване на сексуалните нападения на млади момичета в Челтнъм през 1982 г. води до арестуването му по обвинение в сексуални престъпления. След като го арестуват, съпругата му разкрива, че е шпионин. При претърсването на апартамента му са открити 2287 индексни карти на жертвите му, а също и кодов указател и инструкции за използване на микроточки. Прайм е имал достъп до това, което в съда се описва като „информация от най-висша секретност“ — поне от 1968 до 1977 г. През 1982 г. той е осъден за шпионаж и получава присъда 35 години затвор, както и 3 години за сексуално издевателство.

Съветското му КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ е Роуландс.

Прах

Вж. ШПИОНСКИ ПРАХ.

Превербуван двоен агент

ДВОЕН АГЕНТ, чиято дейност е разкрита от специалните служби, против които той работи и когото специалните служби използват (волно или неволно, с неговото съгласие или не) за водене на оперативна игра срещу неговите предишни служби.

Превербуване

Превръщането на АГЕНТ в ДВОЕН АГЕНТ. Обикновено се извършва с принуда, както се е случило във Великобритания през Втората световна война, когато КОМИСИЯ ДВАЙСЕТ предоставя на заловените германски агенти избора да бъдат превербувани или екзекутирани. Изнудването обикновено се извършва на базата на СЕКС и подобна информация може да помогне на превербуването. Понякога обаче РАЗУЗНАВАЧЪТ може да убеди вражеския агент да промени действията си от патриотизъм, алтруизъм или за пари.

Превербуване в двоен агент

Процес, при който вражеският АГЕНТ се превръща в двоен агент. Обикновено се осъществява с принуждение.

Предупреждение и оповестяване

Съвкупност от мерки, предприемани от разузнавателните служби с цел да се открият признаците за надвиснала непосредствена заплаха за собствената държава (или съюзните държави) и да се информира ръководството на страната. Работи се по разкриване на вражеските действия и намерения, на приближаващи военни конфликти, бунтове или терористични актове, както и на мерките, които предприема противникът, за да попречи на разузнавателните операции.

Вж. СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

Предупреждение: разузнавателни източници или методи

Предупреждение за това, че един или друг материал съдържа скрита информация за неговия източник или разкрива методи, използвани от разузнаването. Тази категория за натрупване на секретни дела е използвана в периода на Студената война.

В края на 1995 г. е отменена, тъй като малко съдейства за засилване на сигурността.

Презастраховка

Мероприятия за потвърждаване и поддържане ПРИКРИТИЕТО или „легендата“ на АГЕНТА разузнавач, провеждани превантивно в случаи, ако това прикритие е подложено на проверка от страна на чуждестранна специална служба.

Президентски консултативен съвет по външно разузнаване (ПКСВР)

Влиятелна експертна група по надзор на американското разузнаване. Разглежда дейността на всички правителствени агенции, които се занимават със събиране, оценяване или осигуряване изпълнението на разузнавателната политика. Освен това съветът оценява доколко управлението, служителите и организацията на разузнавателните агенции са подходящо подбрани.

Президентският консултативен съвет по външно разузнаване (ПКСВР) е създаден от президента Айзенхауер на 6 февруари 1956 г. като президентски съвет от консултанти по въпросите на външното разузнаване. Членовете са видни граждани с опит в бизнеса, международните отношения и разузнаването.

През 1961 г. съветът е обновен и президентът Кенеди разширява правомощията му. Той използва групата повече от който и да е друг президент. Председател от 1956 до 1963 г. е ДЖЕЙМС КИЛИЪН-МЛАДШИ. След като Кенеди влиза в Белия дом, съветът се събира средно веднъж в седмицата, а самият президент присъства често. Той го смята за най-полезния от всички консултативни съвети. От направените общо 170 официални предложения президентът е одобрил 125, отхвърлил е 2, а на останалите е задържал изпълнението.

Президентът Джонсън продължава дейността на съвета. През 1969 г. президентът Никсън го реорганизира главно за да му възложи отговорността за „непрекъснат контрол и оценка“ не само на външното разузнаване, но и на всички операции, предприети от ЦРУ, а също и от други агенции и служби в РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ Дейността на съвета остава непроменена при администрациите на следващите президенти.

Президентът Картър прекратява дейността му през май 1977 г., поради това че съветът поддържа АКТИВНИТЕ МЕРОПРИЯТИЯ, но най-вече поради това че самият той получава достатъчно съвети по въпросите на разузнаването от СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ и от ръководителите на някои от разузнавателните агенции и служби.

На 20 октомври 1981 г. президентът Рейгън го възстановява с участието на 19 „видни граждани“, които не са в правителството. Когато пише за ерата на Рейгън в „Було: тайните войни на ЦРУ 1981–1987“ („Veil: The Secret Wars of the CIA 1981–1987“, 1987), репортерът БОБ УДУЪРД описва членовете на ПКСВР като „влиятелни непредубедени старци, на които Белият дом дължеше услуга“.

Сред членовете на ПКСВР са били УИЛЯМ КЕЙСИ — бъдещ ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, Едуард Телър — създател на водородната бомба, Кларк Клифърд — бъдещ министър на отбраната, генерал Максуел Тейлър — бивш председател на Обединените началник-щабове, ЕДУИН ЛАНД — от Полароид и пионер в развитието на спътниковата камера, бившият тексаски губернатор Джон Конъли, бившият посланик Клер Бут Лус, Нелсън Рокфелер и бъдещият кандидат за президент Рос Перо.

Един от членовете на ПКСВР е и председател на тричленния разузнавателен надзорен съвет.

1956–1963 — доктор Джеймс Килиън-Младши.

1963–1968 — Кларк Клифърд.

1968–1970 — генерал Максуел Тейлър (в оставка).

1970–1976 — адмирал Джордж Андерсън (в оставка).

1976–1977 — Лио Кем.

1982–1990 — посланик Ан Армстронг.

1990–1991 — сенатор Джон Тауър.

1991–1993 — адмирал БОБИ РЕЙ ИНМАН, и.д. (в оставка).

1993–1994 — адмирал Уилям Кроу-младши (в оставка).

1994–1995 — Лес Аспин.

1996 — Томас Фоули.

Преображенски приказ

Ведомство, създадено от Петър I през 1686 г., чието предназначение е борба срещу вътрешните врагове на държавата. Преображенският приказ може да се смята за далечен предшественик на създадените значително по-късно ЧК, НКВД и КГБ. Преди Опричнината, разформирована през 1572 г., и Преображенския приказ в Русия не е съществувала централизирана тайна полиция.

Отначало ведомството е било създадено да ръководи Преображенския и Семьоновския полк, сформирани още в юношеството на Петър. Но сферата на пълномощия бързо се разширява. Отначало към Преображенския приказ е прикрепена търговията с тютюн, а след това — и първите разследвания на политическите противници на Петър I. Впоследствие ведомството започва да разследва абсолютно всички престъпления (особено за държавна измяна), извършени „на думи или дела“.

То получава правото да провежда разследване и разпит на всички граждани в държавата независимо от ранга и титлите им. Самото ведомство е малко по състав — ръководител и няколко чиновници и писари. Но на негово разположение е личният състав на Преображенския и Семьоновския полк, чиито войници извършват арестите и задържането на подозираните. По-късно в работата на ведомството се включват и много благородници, за да помагат на „следователите“ при разпити под заплаха или с мъчения. Ако някой е признат за виновен за извършено престъпление срещу държавата, може да бъде осъден от самото ведомство, освен ако сам царят не реши да вземе друго решение.

Преображенският приказ скоро създава свои помещения за мъчение. В тях се провеждат разпитите по делата на стрелците — първите професионални войскови чести в Русия, които през 1698 г. се опитват да вдигнат бунт. През Преображенския приказ преминават 1714 участници в заговора. Те са жестоко измъчвани в продължение на 6 седмици. Повечето са екзекутирани чрез публично обесване или обезглавяване. Твърди се, че сам Петър I няколко пъти е замахвал с брадвата. Петър I намалява присъдите на 500 войници (на възраст под 20 години) с отрязване на носа, жигосване и заточение.

През 1705 г. Петър I премества столицата в построения от него Санкт Петербург, но Преображенският приказ остава в Москва. Вероятно царят не е бил напълно сигурен в благонадеждността на древната столица и е сметнал, че тайната полиция е по-необходима там.

Преображенският приказ просъществува 30 години. През това време в него се провеждат няколко хиляди разследвания и разпити (в това число на сестрата на царя София, заточена в манастир). През 1729 г., 4 години след смъртта на Петър I, дейността на ведомството е прекратена.

Ръководител на Преображенския приказ е княз Фьодор Ромодановски — приятел на царя още от детските години. В книгата на Робърт Маси „Петър Велики“ („Peter the Great“, 1981) е дадена следната характеристика на Ромодановски:

Ласкан от Петър I, Ромодановски е бил губернатор на Москва и началник на Преображенския приказ и е произведен в звание адмирал. След смъртта му през 1717 г. длъжността ръководител на Преображенския приказ е поверена на сина на Ромодановски княз Иван. Младият Ромодановски пожелава да се оттегли през 1729 г., което е и ключов фактор за закриването на Преображенския приказ.

Названието Преображенски произлиза от село Преображенское близо до Москва, където Петър и приятелите му, включително Ромодановски, „играят“ на войници и където получават светското си образование.

Преразглеждане

Предприет през 1958 г. опит на ВВС на САЩ да получи вместо ЦРУ средствата, определени за програмата по създаване на разузнавателни СПЪТНИЦИ. Като резултат и парите, и програмата са предадени на ЦРУ, а самата програма получава наименованието КОРОНА.

Прехващане на разговори

Евфемизъм за поставяне на БРЪМБАР (микрофон) за тайно подслушване на разговори.

Преъри скунър

Строго секретна американска програма на военноморския флот за събиране на подводни разузнавателни сведения, проведена през 70-те години.

Привидение

Американски жаргон за разузнавач — шпионин. Терминът се употребява също за шпионско оборудване, операции или служби, занимаващи се с разузнаване (главно за събиране на информация).

Призрак/призрачен

Съществителното се използва за лице, а прилагателното — за да характеризира оборудване, операции или агенции, които се занимават с разузнавателна дейност, обикновено осигуряване на разузнавателни сведения.

Прикритие

Защитна маскировка, прилагана към хора, организации или обект с цел да се скрие фактът за тайното им предназначение, истинските цели, мотиви, източници на финансиране, както и тези, който стоят зад тях.

Прилеп

Вж. ЛЕТАТЕЛНО СРЕДСТВО ЗА ОТКРИВАНЕ НА РАДАРИ.

Примаков, Евгений (1929)

Първият постсъветски ръководител на шпионажа в Русия след разпадането на СССР и един от двамата членове на Съвета за сигурност на президента Михаил Горбачов, който се противопоставя на опита за преврат през август 1991 г. По-късно руският президент Борис Елцин назначава Примаков за ръководител на съветския апарат за сигурност и разузнаване — КГБ. Той остава ръководител на агенцията и след разпадането на СССР и създаването на СВР — руската Служба за външно разузнаване.

Примаков е завършил изтокознание в Московския университет през 1953 г. и през 1969 г. защитава докторат по икономика.

От 1953 до 1962 г. е радио- и телевизионен кореспондент, редактор, главен редактор на радиопредавания, а по-късно член на Комитета за радио и телевизия. През 1962 г. постъпва във вестник Правда като специалист по въпросите за Азия, Африка и Близкия изток. През 1977 г. напуска Правда и става заместник-директор в Института по световна икономика и международни отношения. Две години по-късно е директор на Института по изтокознание към АН на СССР, пост, на който остава до 1985 г., когато е назначен за директор на Института по световна икономика и международни отношения.

Примаков става кандидат-член на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз през 1987 г. и същата година е избран за заместник-председател на Върховния съвет. Михаил Горбачов го използва като личен дипломатически пратеник в Близкия изток, преди да го назначи за директор на КГБ през август 1991 г. Той е първият ръководител на централния съветски разузнавателен ОРГАН за всичките 70-те години от създаването на ЧК, без да е бил в сферата на разузнаването.

В безпрецедентно публично изказване 2 дни след назначението му на поста в КГБ на пресконференция Примаков прави изявление, че е за повече гласност или „откритост“ в разузнаването. Когато описва съвременното разузнаване, Примаков казва:

Примаков постъпва като директор на СВР през декември 1991 г. Той дава насоки на руското външно разузнаване по време на трудния период на преход от Съветския съюз към Руската федерация.

На 10 януари 1996 г. Елцин назначава Примаков за външен министър на Русия. През 1999 г. той е министър-председател.

Преди да стане ръководител на КГБ, Примаков е пътувал много по света, включително 3 пъти в САЩ през 1987–1990 г.

Примамка

Британски термин за „стръвта“, която се предлага на потенциален чуждестранен ИЗМЕННИК — пари, политическо убежище, СЕКС или възможност за кариера на Запад.

Примамка за кучета

Специално устройство, разработено от американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ през Втората световна война, което изпуска „траен мирис“ след АГЕНТА, прехвърлен в тила на противника, за да отклони от следата му евентуално преследване с кучета. Англичаните опитват да използват нещо подобно, но тяхната примамка изгаря слизестата тъкан на кучетата и така, вместо да маскира агента, издава неговото присъствие.

Приоритет Зет (Z)

Британска схема за определяне на приоритета при разпределение на дешифрираните материали от ЕНИГМА. Дешифрираните съобщения са маркирани с една до пет букви Z, като колкото по-голям е броят на буквите Z, толкова по-висок е приоритетът.

Притурка

Серия или поредица от букви, добавени към ШИФЪРА или КОДА. Притурката се нарича също „ключ“.

Приятели

Така на жаргон се наричат един друг сътрудниците на разузнавателни организации или служби. Жаргонната дума се използва предимно във Великобритания за работещите в Секретната разузнавателна служба (МИ–6).

Провал

Разобличаване на участници, обекти (например КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА) или някакви други елементи на разузнавателна операция или организация. Провален АГЕНТ — агент, чиято шпионска дейност е известна на противника.

Проверен източник

Стандартен или приет източник на разузнавателна информация. Верността на предаваните от него материали не е нужно да бъдат проверявана.

Проверка за наличие на външно наблюдение

Действия за определяне дали даден човек е под НАБЛЮДЕНИЕ — например даден шофьор може да извърши неочаквано обратен завой, за да провери дали следващата кола няма да направи същото. В специалната наблюдателна практика подобна проверка е нещо очаквано. Обектът може да бъде следен от няколко коли по паралелни маршрути. Обратният завой може да бъде извършен от втора кола.

Проверка на легендата

Потвърждаване и поддържане на всички подробности около ПРИКРИТИЕТО на даден АГЕНТ, ако се очакват въпроси/разпити или други действия за проверяване истинността на прикритието.

Проверка на националната агенция

Биографично проучване за американския ДОСТЪП до секретни материали. Извършва се от ФБР и включва проверка на отпечатъците, проверка в централния индекс на Министерството на отбраната и ограничено допълнително проучване на миналото на лицето.

Проверка на сигурността

Една от формите на оперативна проверка. Провежда се за лица или организации, които претендират за достъп до секретна информация (вж. ДОСТЪП ДО СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ).

Провокация

Акция, предприемана с цел да са подтикне отделен човек, организация, разузнавателна служба или правителство да извършват действия, които могат да им причинят вреда на самите тях. АГЕНТ-ПРОВОКАТОРЪТ обикновено разпространява за тази цел лъжливи сведения, дезинформация.

Програма 1010

Проект на корпорацията TRW за развитие на пето поколение СПЪТНИЦИ за осигуряване на снимков материал с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ KH-X, а след това и серията КИЙХОУЛ с означение 11. По-късно се преименува КЕНЪН.

Програма за проучване на отбраната

Вж. МИДАС.

Продадено

Това жаргонно понятие, което идва от аукционната терминология, се прилага от британското разузнаване в случаите, когато са „ликвидирали“ или просто са убили някого.

Продукт

Термин от разузнаването за крайния резултат от разузнавателния анализ, подготвен за клиента или възложителя. Продуктът може да бъде представен в устна, писмена или графична форма.

Прозоречна кодова система

Вж. ПЕРФОКАРТА.

Производно засекретяване

Американски правителствен термин за определяне на информацията, извадена от документ или от архив и по същество същата като оригиналната информация, към която трябва да се прилага същото равнище на засекретяване.

Промишлен шпионаж

Отначало известен като търговски шпионаж, чиято цел е да се получат сведения, което с обикновените законни средства не може да стане. В частния сектор на икономиката отдавна много компании шпионират своите конкуренти. Но от 80-те години този термин се използва и по отношение на държавно шпиониране на една страна от друга.

За разлика от ИКОНОМИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, което разчита предимно на открити източници на информация, промишленият шпионаж предвижда разузнаване с традиционните тайни методи. През последните години в РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ на САЩ, особено в ЦРУ, расте загрижеността от засилването на промишления шпионаж срещу Съединените щати. Сериозността на проблема е подчертана в приетия през 1995 г. закон, задължаващ президента да докладва пред Конгреса за дейността на чуждестранните специални служби по конкретни отрасли и обекти на американската промишленост. В закона се дава определение на това понятие: „Промишленият шпионаж се осъществява от представители на чужди държави или на чуждестранни компании при пряката поддръжка на държавата и е насочен срещу частните американски предприятия с цел присвояване на търговски тайни.“

От 1994 г. малко известният НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ (НЦК) събира всичко известно за акции и операции на чуждестранния промишлен шпионаж по отношение на американските компании или технологии. По някое време НЦК започва да издава специални сводки по този въпрос и ги разпространява сред подбрани американски корпорации.

ЦРУ също работи по откриване дейността на чуждото разузнаване срещу американските икономически и промишлени интереси. Конкретната информация по този въпрос, получена извън пределите на САЩ — например поощряването на непочтена търговия или на опити за подкуп от една или друга държава, ЦРУ предава на ФБР. Неофициално сътрудниците на ЦРУ предупреждават тези американски компании, над които е надвиснала такава опасност.

Консултативният съвет по външна сигурност към Държавния департамент на САЩ открива електронно табло за обмен на информация между правителствените структури и частния сектор на американската икономика. Към края на 1995 г. постъпват над 42 000 съобщения за престъпления или инциденти, засягащи сигурността на американски фирми в чужбина. Засекретената АНС, оплела със своите подслушвателни средства целия свят, от време на време също се натъква на прояви на промишлен шпионаж. Материалите се предават на ФБР, което въз основа на тях изготвя своего рода „предупреждения за опасност“ и понякога ги изпраща на тези американски фирми, към които проявяват интерес чужди специални служби.

Въпреки че ФБР в редица случаи има не само подозрение, но и точно установени факти за вмешателство на друга държава, все пак основно внимание се отделя на онези дела, в които има състав на престъпление. Такива случаи са изключително редки и обикновено се отнасят до традиционните методи на шпионаж. Но в последно време много специални служби нарушават традициите. Така през 80-те години, когато съветското разузнаване най-активно се занимава с промишлен шпионаж, ФБР докладва, че КГБ и специалните служби на Източна Европа не само използват традиционното вербуване в промишлените фирми, но и откриват фиктивни фирми и изготвят фалшиви лицензии, за да получат оборудване, което не могат да транспортират до своите страни по законен път. Така например е открито „шпионското дело“ на УИЛЯМ БЕЛ. През последните години Съединените щати са загрижени не толкова от съдебните процеси по делата за промишлен шпионаж, колкото от разпространението на информацията за него. През 1994 г. например ЦРУ научава, че френска компания предлага подкупи на бразилски официални лица, контролиращи акциите на телекомуникационен проект на стойност за 1,4 млрд. долара. Правителството на САЩ информира властите на Бразилия за опита за подкуп и като резултат контрактът е получен от американска фирма.

Традиционните съюзници от времето на Студената война не са съюзници в „технологичната война“. Франция, Израел и Япония разработват големи операции за събиране на разузнавателна информация за американската промишленост и нейните тайни. През 1987 г. ЦРУ пресмята, че 80% от всички усилия на японското разузнаване са насочени срещу американската икономика. А през 1992 г. ФБР докладва, че френското разузнаване активно „работи по компаниите Ай Би Ем и Тексас инструмънтс“. През същата година чикагската компания Рекон/Оптикъл обвинява Израел в опит да открадне планове на нова фотокамера, предназначена за разузнавателни аероснимки. Израелците успяват да потулят нещата, за да не се стигне до съд. По някои данни те са заплатили 3 млн. долара за нанесени морални щети.

През 1993 г. ЦРУ предупреждава американските компании от самолетостроенето за опасности, които ги заплашват на ежегодното авиационно изложение в Париж. В резултат корпорация Хюз еъркрафт се оттегля от участие в изложението. Сред другите цели на френските специални служби са Боинг, Дженерал дайнамикс, Локхийд, Макдонъл Дъглас, Мартин Мариета и други водещи американски авиокосмически корпорации. Ако вярваме на ЦРУ, то допълнителни обекти е трябвало да бъдат американските финансови институции и националната лаборатория в Лос Аламос.

Защитавайки „своите“, един от сътрудниците на френското разузнаване казал, че съвременният шпионаж „е основно икономически, научен, технически и финансов“. По някои данни 80% от цялата информация се черпи от открити източници, като търговски списания или търговска база данни. Останалите 20% са резултат на подкуп, внедряване на тайни агенти в чуждестранната промишленост, КОМПЮТЪРЕН ШПИОНАЖ, а също и КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ в службите на различни чужди компании в духа на класическите операции на „плаща и кинжала“.

Разгърналата се кампания на САЩ за борба с френския промишлен шпионаж подтиква Франция към ответни стъпки. В началото на 1995 г. тя обвинява една сътрудничка на ЦРУ в опит да получи чрез един чиновник непубликувана информация от държавно значение. Чиновникът й предава документи, мислейки, че тя ще го предаде на някакъв американски обществен фонд, който се интересува от световната икономика. При появата на първото подозрение, че това не е точно така, френското разузнаване започва наблюдение над американката, и скоро открива, че тя е била забелязана да дава пари за секретни финансови документи. Когато Франция предава официален протест в американското посолство, посланик Памела Хариман искрено вдига ръце в недоумение, казвайки, че нищо не й е известно по случая (сътрудничката на ЦРУ е работела под неофициално прикритие и не е била свързана с посолството.) Франция раздухва инцидента, искайки от САЩ да отзоват шпионката и още четирима души, подозирани в аналогична дейност. Американката се завръща, но САЩ официално не се признават за виновни.

Адмирал СТАНСФИЙЛД ТЪРНЪР — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от март 1977 до януари 1981 г., говори по-откровено за промишления шпионаж, отколкото другите директори преди и след него: „Ние крадем тайни, за да сме подготвени във военно отношение. Просто не разбирам защо да не сме напълно конкурентоспособни в икономическо отношение.“ Той не казва открито „кражби по икономически причини“, но намекът остава ясен.

Докато Търнър изпълнява длъжността директор, ЦРУ редовно провежда брифинги в Министерството на търговията за представители на американски корпорации. Запознавали са ги с постиженията в разработването на технологии в областта на полупроводниците и авиационната техника в чужбина. На един от брифингите семинари заинтересуваните фирми от строителството на крупни хидроцентрали са били информирани, че на ЦРУ е известно за плановете на Китай да започне строителството на такава електростанция. Когато президентът Рейгън сменя Търнър с УИЛЯМ КЕЙСИ, широко обсъждане получава още една тема, свързана с промишления шпионаж: нужно ли е ЦРУ да работи по тези чуждестранни фирми, които нечестно се представят от американски корпорации. Каквото и да е станало, не е огласен нито един факт за такава „работа“. Кейси обаче поощрява това, което един бивш негов сътрудник нарича „неофициална“ връзка между ЦРУ и американската индустрия. Подобни взаимоотношения съществуват по време на Студената война. Пентагонът например редовно предава на фирми, работещи в отбранителната промишленост, научно-техническа информация, включително строго секретна информация, от националните лаборатории Аргон, Лоурънс Ливърмор, Оук Ридж и Лос Аламос.

Наследникът на Кейси — РОБЪРТ ГЕЙТС, яростно отбива опитите ЦРУ да се занимава с промишлен шпионаж. Веднъж той изразява своето отношение, повтаряйки думите на един сътрудник, който му бил казал: „Господин Гейтс, готов съм да отдам живота си за тази страна, но не и за отделна компания.“

ДЖЕЙМС УЛСИ — първият директор на Централното разузнаване при Клинтън, също настоява ЦРУ да не се замесва в промишления шпионаж. Но през декември 1993 г. той заявява, че ЦРУ работи, за да открие „кой на кого дава подкупи в чужбина, за да бъдат лишени американските компании от контракти“. Историята с изгонената от Франция сътрудничка на ЦРУ, за която вече споменахме, се случва малко преди Улси да бъде сменен от ДЖОН ДОЙЧ. Дойч става директор на Централното разузнаване през май 1995 г. Но той непрекъснато отклонява откритото обсъждане на проблемите на икономическото разузнаване и промишления шпионаж.

В доклад на Белия дом от 1995 г. за промишления шпионаж се твърди, че чуждестранните вербовчици (страните не се споменават) се опитват да получат интересуващите ги материали от секретарки, компютърни оператори, от техническия и обслужващия персонал. Тези хора „имат добър, ако не и най-добрия достъп до желаната информация, — се казва в доклада. — А и техните ниски длъжности и заплати дават простор за манипулации от страна на някоя разузнавателна служба“. Понякога разузнавачът незаконно прониква в дадена служба на компания насочен от вътрешно лице и открадва някой портативен компютър или кутия с дискове, тъй като знае, че в тях се съдържа желаната информация.

Някои страни специално обучават студенти в шпионаж и след това ги изпращат в чужбина на стаж или да следват. В Китай има технически колеж, който западните разузнавачи отдавна приемат като ковачница на кадри за промишлен шпионаж. Студентите получават научно и техническо обучение, за да бъдат подготвени за пътуванията, по време на които ще се представят за студенти в САЩ, Великобритания, Франция, Япония и Германия. По време на екскурзия в една френска фотофирма забелязват как китайски студенти случайно натопяват вратовръзките си в химическите реактиви, за да може по-късно да анализират състава на съответния химикал.

В една страна (името й не се споменава в доклада на Белия дом) студентите могат да избегнат военната служба, ако се съгласят да работят като шпиони в по-развитите страни. Освен това те преминават специална подготовка: след завършване на висшето си образование безвъзмездно работят в лаборатории на учени, чиито изследвания са в такава област, в каквато ще им се наложи по-късно да действат в чужбина.

От време на време, макар и немного умело понякога, се вербуват експерти и консултанти, свързани със западни производители. „Имате ли нова информация за някой проект/договор, който ще се използва във вашата страна?“, пише в обява, публикувана през 1991 г. в Ейшън Уол стрийт джърнъл. „Ние сме агенция с договори със значителен брой големи европейски компании и можем да ги предложим и за вашия проект. Получената комисиона ще бъде разделена с вас.“ В обявата има телефонен номер в Западна Европа. Представителите на американските специални служби оценяват това съобщение като дръзка открита покана за участие в промишлен шпионаж.

Промъкване

Термин, използван от поддръжници на Никсън, за да определят политическото инфилтриране в Демократическата партия по време на предизборната кампания през 1972 г. Това инфилтриране започва с ВОДОПРОВОДЧИЦИТЕ.

Вж. ПЛАН ХЮСТЪН.

Проникване

Вербуването на АГЕНТИ отвътре, внедряването на агенти или поставянето на подслушвателни устройства (микрофони) в организацията, която представлява ОБЕКТ, за да се осигури достъп до нейните тайни или за да се повлияе върху дейността й.

Проскуров, Иван (?–1940)

Съветски пилот на изтребител, а така също РАЗУЗНАВАЧ, ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, през 1938–1940 г.

Проскуров е пилот, разузнавач и съветски военен съветник на републиканците по време на Гражданската война в Испания през 1937–1938 г. Той участва във въздушни боеве и сваля няколко самолета на националистите. Същевременно активно и професионално се занимава с вербуване сред интернационалистите, дошли в Испания от различни страни, за да вземат участие във войната на страната на републиканците. През 1937 г. на Проскуров са присъдени звание командир на бригада и най-голямото съветско отличие — Герой на Съветския съюз.

След като се връща от Испания, Проскуров е назначен за ръководител на ГРУ, пост, който заема от края на 1938 г. до юли 1940 г. Той открито говори против съветския договор с Германия (подписан през август 1939 г.), който осигурява на Хитлер база за нападение срещу Полша. На 4 юли 1940 г. е арестуван и разстрелян на следващия ден, без да бъде съден.

Противодействие

Съвкупност от мерки за ликвидиране на конкретна или на глобална вражеска заплаха. Терминът се употребява най-вече за ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ.

Проучване на благонадеждността

Подробно проучване за проверка на честността и надеждността на даден човек. Обикновено се изисква, за да има той/тя достъп до работа със секретни материали. Проверяват се сведенията за раждане, гражданство, образование и трудовата характеристика. Обикновено се изисква и информация за кредити и пътувания. Следователите най-често събират допълнителна информация от съседи, приятели и колеги. Американските следствени служби проверяват освен това във всички федерални агенции за евентуално отбелязани негативни сведения (ПРОВЕРКА НА НАЦИОНАЛНАТА АГЕНЦИЯ) и работят така също с полицейските архиви и архивите на съда.

Специално проучване на благонадеждността, провеждано от агенти на ФБР, се прави за високопоставени политически личности — например потенциалните членове на кабинета. Проучване на благонадеждността не се извършва за изборни официални лица, включително за членовете на Конгреса, които са включени в комисии по НАДЗОРА НАД РАЗУЗНАВАНЕТО.

Процедура за специален достъп

Американски термин за означаване на съвкупност от правила и принципи за запознаване, разпространение и опазване на особено важни сведения, изискващи специални мерки за защита от несанкционирано запознаване и разгласяване, която не могат да осигурят секретните грифове ПОВЕРИТЕЛНО, СЕКРЕТНО и СТРОГО СЕКРЕТНО.

Броят на тези, които имат право да дават такъв специален достъп, е строго ограничен.

Псалм

Специален американски канал за предаване на секретни материали, отнасящи се до базирането на съветски балистични ракети в Куба. Тук се включват и материалите, осигурени от полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ.

Псевдоними и кодови наименования

Други кодови наименования или думи, свързани с разузнаването, дешифрирани от материалите на Венона:

Антон: Леонид Квасников — ръководител на нюйоркската резидентура, свързана с проекта за атомна бомба.

Арсенал: американското военно министерство.

Вавилон: Сан Франциско.

Банката: Държавният департамент.

Чарлс: Клаус Фукс.

Енормоз: Проекта Манхатън за създаване на атомно оръжие.

Фелоукънтримен (сънародник): член на американската комунистическа партия.

Гуд гърл (добро момиче) (или Мирна): Елизабет Бентли.

Хоумър: ДОНАЛД МАКЛИЙН — член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ също като Филби.

КЪЩА или Голямата къща: Центърът в Москва.

Капитан: президентът Рузвелт.

Конспиратор: разузнавателни средства или ОПЕРАТИВНА СИГУРНОСТ.

Лесли: Лона Коен — куриер в мрежата на атомните шпиони (вж. КОЕН, МОРИС).

Лайн: специфична дълготрайна задача или операция, като например действията, свързани с проекта за атомната бомба, или задачата Фелоукънтримен за връзка с американската комунистическа партия.

Съседи: така се наричат един към друг сътрудниците на НКВД и ГРУ.

Майор: Степан Апресян — млад неопитен офицер, който става РЕЗИДЕНТ в Ню Йорк през 1944 г.

Максин: ВАСИЛИЙ ЗУБИЛИН (Зарубин) — съветски резидент в Ню Йорк под прикритието на вицеконсул. През 1943 г. е назначен за резидент във Вашингтон.

Петров: или ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ — ръководител на съветската държавна сигурност, или ВСЕВОЛОД МЕРКУЛОВ — неговият главен заместник.

Проубейшънърс (стажанти): съветски агенти.

Робърт (или Пел): съветският разузнавач Грег Силвърмастър.

Консервация: временно прекъсване на връзката с агент.

Вардо: Съпругата на Зарубин — Елизабета, също разузнавач.

Звук: Съветският разузнавач Якоб Голос.

Птицата

Вж. ФОРТ ХОЛЪБЪРД.

Птичар

Използван от британските РАЗУЗНАВАЧИ жаргон за шпионин.

Пуебло

Американски КОРАБ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ, превзет и пленен от Северна Корея на 23 януари 1968 г. на 12 мили от брега на Вонсан. Пуебло е преобразуван от армейски крайбрежен товарен кораб през 1966–1967 г. в кораб за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ) с новото означение АГЕР 2. Въпреки че се управлява от военноморския флот, той е под оперативния контрол на АНС, която осигурява техническия персонал.

През 1968 г. Пуебло трябва да участва в операция ИХТИС съвместно с американската подводница Бенър за извършване на разузнавателно наблюдение край бреговете на Северна Корея и съветски Сибир. В началото на 1968 г. Бенър успешно е завършила 16 разузнавателни мисии. За първата си мисия — с кодовото наименование Пинкрут I — Пуебло потегля от Сасебо, Япония, на сутринта на 11 януари 1968 г. и се насочва на североизток през протока Цушима към Японско море. На борда на кораба има 83 военнослужещи, от които 6 офицери, 73 редници, двама морски пехотинци с корейски език и двама цивилни океанографи. Корабът е въоръжен с 12,5-милиметрови картечници и стрелково оръжие.

Пуебло е имал за задача да наблюдава севернокорейските пристанища, да регистрира образци на радиоелектронни сигнали край севернокорейския бряг и да държи съветските военни кораби в района под електронно НАБЛЮДЕНИЕ.

В 11,50 часа сутринта на 23 януари Пуебло е на 15,8 морски мили от пристанището Вонсан, когато към него е забелязан да се приближава севернокорейски патрул SO–1. Патрулът е бил по-добре въоръжен от Пуебло. Скоро се появяват и корейски торпедни катери, а в 1,27 часа следобед проехтяват първите изстрели.

В 12,55 часа Пуебло изпраща радиограма до американското командване в Япония, че е под заплаха. Но нито американските части в Япония и Южна Корея, нито капитан III ранг ЛОЙД БЮКЪР предприемат отбранителни действия. Въпреки че някои от офицерите са изказали загриженост от приближаването на севернокорейските плавателни съдове, Бюкър не издава заповед за унищожаване на секретните документи и оборудване до момента, в който SO–1 започва да обстрелва кораба с 57-милиметрово оръдие.

По-късно Бюкър пише в „Протоколи на американския военноморски институт“:

На борда на кораба са се намирали 28 души технически персонал за обслужване на разузнавателната апаратура. Между другото в никакъв случай не е трябвало да се допуска корейците да завладеят шифровъчното оборудване и ключовете към оперативните шифри. За тази цел е имало само 50 гранати с ударно действие (предназначени за унищожаване на вражески плувци или водолази, а не за изваждане от строя на такова оборудване), няколко кирки, няколко чука и 2 остарели режещи машинки за хартия, на които са нужни 15 минути, за да унищожат топ хартия с дебелина 12 см.

В 2,05 часа Пуебло предава: „УНИЩОЖАВАМ ВСИЧКИ КЛЮЧОВЕ КЪМ ШИФРИТЕ И ПО ВЪЗМОЖНОСТ ЕЛЕКТРОННОТО ОБОРУДВАНЕ…“ В 2,18 часа пристига радиограма, в която става дума за шифровъчни машини: „ТРЯБВА ДА СЕ ИЗБАВИМ от KW–7, KWR–37 и KG–14. МИСЛЯ, ТОВА Е ВСИЧКО“. В 2,30 часа е получено съобщение: „… НЯМА ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ УНИЩОЖАТ ВСИЧКИ ДОКУМЕНТИ. СТРАХУВАМ СЕ, ЧЕ НЯКОИ ОТ ТЯХ ЩЕ ПОПАДНАТ В ЧУЖДИ РЪЦЕ“. В 2,32 часа на Пуебло се качват севернокорейски войници. Пуебло спира да излъчва.

От намиращите се на кораба общо 400 секретни документа не е известно колко са унищожените, колко са прехванатите по електронен път съобщения и кои от криптографските машини са били пленени. Някои от моряците на Пуебло по-късно си спомнят, че са видели на борда все още неунищожени 2 брезентови чувала, натъпкани със секретни документи. Десетки секретни документи са били разпилени по палубата и каютите на кораба. Остават неунищожени също някои диаграми и наръчници. Никой от екипажа не успява по-късно да си спомни да е видял някой друг да е изгарял или хвърлял през борда тези документи.

След пленяването Пуебло е отправен към Вонсан. Съветски и китайски специалисти от разузнаването се качват на Пуебло дни след като е пристигнал в пристанището. Осемдесет и тримата американци са отведени на брега, някои са ранени по време на открития от севернокорейците огън, а един загива скоро. Оцелелите са били разпитвани, изтезавани и принудени да напишат признания. Единадесет месеца по-късно са освободени, след като САЩ се извиняват и признават, че корабът е бил в севернокорейски води.

Докато президентът Джонсън се опитва да се справи с кризата, която заплашва да прерасне във война, никой не обръща особено внимание на компрометираното шифровъчно оборудване. ШИФРОВИТЕ машини са без значение за вбесения президент, който обсъжда на четири очи възможността да се използва ядрено оръжие срещу Северна Корея. Що се отнася до военноморския флот, невероятното унижение от загубата на кораба значително надхвърля застрашеното криптографско оборудване и вече старите шифрови ключове.

Следвоенният екип на военноморските сили препоръчва Бюкър да бъде предаден на военен съд, но министърът на мореплаването преустановява всякакви действия срещу него. Бюкър се пенсионира през 1973 г. Пуебло остава във Вонсан като музеен експонат.

USS Pueblo (AGER–2)

ПШКШ

ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ.

ПЩК

ПРАВИТЕЛСТВЕНА ЩАБКВАРТИРА ПО КОМУНИКАЦИИТЕ.

Пълнеж

Допълнителни думи, добавени в началото и в края на кодирано съобщение, за да се затрудни противникът при дешифрирането, в случай че съобщението бъде прехванато. Пълнежът не е задължително да се свързва със съдържанието на съобщението.

Пример за неправилно поставен пълнеж, който е свързан с текста и е създал объркване, е от 25 октомври 1944 г. по време на военноморската битка за залива Лейте. Съобщение, изпратено от адмирал Честър Нимиц — командващ военните действия, до адмирал Уилям Холси — трети командир на флота, гласи: „ПУЙКА СЕ ТЪТРИ КЪМ ВОДА GG [адресант] КЪДЕ Е ПВТ [повтарям] КЪДЕ Е ОПЕРАТИВНА ГРУПА 34 RR [край] СВЕТЪТ СЕ ЧУДИ“. „Пуйка се тътри към вода“ и „светът се чуди“ са пълнеж. Тъй като Холси смята, че последната фраза е свързана със самото съобщение, той я приема като укор от страна на Нимиц и изпраща ОПЕРАТИВНА ГРУПА 34 безполезно да преследва японски кораби.

Първа американска армейска групировка (ПААГ)

Фиктивно военно формирование с кодово наименование ФОРТИТЮД, създадено от съюзниците през 1944 г., за да се внуши на германските военнокомандващи, че в Англия е разположена бойна част, готова да прекоси Ламанша при Па дьо Кале. Измамата с ПААГ е част от плана за дезинформация БОДИГАРД.

Генерал-лейтенант Джордж Патън е определен за командващ ПААГ, чийто боен ред е предаден в Германия от ДВОЙНИ АГЕНТИ под контрола на КОМИСИЯ ДВАЙСЕТ.

За да се създаде имитация за натрупване на крупни сили по цялото крайбрежие на графство Кент, съюзниците построяват 10 палаткови лагера с фалшиви танкове и други превозни средства и поставят макети на кацащи самолети по устието на Темза. И като добавка е издадена заповед да не се атакуват немските разузнавателни самолети, които прелитат над района.

Между щаба на генерал Патън и центъра на бомбардировъчната авиация е създаден напълно реален и доста оживен радиообмен. В съобщенията непрекъснато се споменава Па дьо Кале като място за десанта. Операцията за дезинформация продължава не само до ДЕНЯ Д, но и след него: така се давало да се разбере, че след десанта в Нормандия скоро трябва да се проведе втори десант, още по-голям — в района на Па дьо Кале. По такъв начин в течение на няколко седмици след Деня Д немците държат там най-малко 19 дивизии.

Първа синоптичноразузнавателна дивизия

Първото американско авиоподразделение, създадено да работи с шпионските самолети U–2. Военновъздушната ескадрила е сформирана в Грум Лейк, Невада, през април 1956 г. Пилотите на U–2 имат договор с ЦРУ — водят се в отпуск от американските военновъздушни сили. Командирът на ескадрилата се назначава от ВВС, а началник-щабът е сътрудник на ЦРУ.

През юли 1956 г. ескадрилата е предислоцирана на базата на великобританските ВВС Лейкенхит на североизток от Лондон, а през септември същата година — на американската авиобаза във Висбаден, Западна Германия. Първите полети с U–2, извършени над Съветския съюз, са изпълнени от Висбаден, но поради съмнения, че руснаците са информирани за операциите, ескадрилата отново се премества в по-отдалечена западногерманска база.

Ескадрилата е разформирована през ноември 1957 г., а операциите с U–2 са поети от новообразуваната Втора и Трета синоптичноразузнавателна ескадрила, които летят съответно от Адана, Турция, и Ацуги, Япония. Операциите на U–2 се осъществяват и от западногермански бази, а също и от Лахор и Пешавар, Пакистан, Бодьо, Норвегия, Окинава, Формоза, Филипините, Бахрейн и Англия.

Първа, а по-късно и Втора ескадрила са известни още като Отряд 10/10.

Първична проверка на кореспонденцията

Американски термин за обръщението на разузнавателно или друго специализирано ведомство към пощите с искане да им се предостави — за изучаване на външния вид — кореспонденцията, която се изпраща на или от определен адрес (лице или организация, заподозряна в шпионска дейност). Самите писма не се отварят.

Пъркинс, Уолтър

Сътрудник на разузнавателните органи на ВВС на САЩ, арестуван в Мексико през 1971 г. в момент, когато се готви да предаде на офицер от КГБ СТРОГО СЕКРЕТНИ планове за противовъздушната отбрана.

В момента на предателството Пъркинс служи в Центъра за противовъздушна отбрана в базата Тиндъл, Флорида. Той се свързва със съветското разузнаване, но това става известно на американското контраразузнаване.

Пъркинс твърди, че се е надявал да размени секретни документи за американски военнопленници в Северен Виетнам. Той е предаден на военния трибунал на ВВС и е осъден на 3 години затвор.

Пърл Харбър

Ненадейното японско нападение над главната база на Тихоокеанския флот на САЩ, извършено на 7 декември 1941 г., е военна катастрофа както за американците, така и за японците. Във въздушния удар, американците го наричат „тайна“ атака, са убити 2402 и са ранени 1104 американци. Американският Тихоокеански флот е осакатен и 75 на сто от самолетите на летищата в близост до Пърл Харбър са унищожени. Японците изгубват само 27 самолета с излитане от самолетоносачи и 5 малки подводници. За щастие по време на нападението не са пострадали сухите докове и складовете за горивно-смазочните материали, иначе Тихоокеанският флот е трябвало да се прехвърли на база на Западното крайбрежие, като по този начин сериозно е щял да забави началото на американските настъпателни операции в Тихия океан.

Нападението над Пърл Харбър е и най-големият провал на американското разузнаване за цялата история на страната. Освен това то демонстрира и недалновидността на японците, най-вече на тяхното СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Те е трябвало да предвидят, че такъв мощен удар върху престижа на САЩ ще сплоти американското общество, което след 7 декември вече настоява да бъде унищожена японската империя.

Почти веднага след трагедията в Пърл Харбър властите в САЩ започват серия от разследвания за причините и обстоятелствата на случилото се. Всички искат да разберат къде и кога (месец, седмица или час до нападението) е била допусната фаталната грешка, позволила на японците да нанесат внезапния удар.

Бързо се изяснява, че американското разузнаване е разполагало с достатъчно информация и анализ, който биха позволили на политическото и военното ръководство на САЩ да предотвратят трагедията. От друга страна, тази информация е била недостатъчно конкретна, поради което не й е било обърнато достатъчно внимание. Пренебрегването на разузнавателни сведения започва през август 1941 г., когато ДУШКО ПОПОВ — германски шпионин, превербуван от британското разузнаване — пристига в Ню Йорк от неутрална Португалия. Той носи микроснимки, всяка от които с размер на точка (като препинателен знак). Една от снимките представлява копие от инструкция на германското разузнаване. По молба на японците немците поставят задача на Попов да замине за Хаваите и да събере информация за „военноморската цитадела Пърл Харбър“.

Представителите на британските специални служби информират ФБР за задачата на Попов и предоставят също самата микроснимка с инструкцията. Директорът на ФБР ЕДГАР ХУВЪР обаче отхвърля Попов като „балкански плейбой“ и отказва да го пусне да замине за Хаваите. Смисълът на задачата, поръчана на Попов, не прави впечатление на Хувър и той не я приема като предупреждение за подготвяната вражеска операция срещу Пърл Харбър.

Трагедията от 7 декември 1941 г. ясно показва цялата слабост на американското разузнаване и липсата на реално взаимодействие между многобройните му подразделения и ръководствата на различните родове войска в навечерието на Втората световна война. В същото време трябва да се отбележи, че шифровъчното дело в американската армия още тогава е било на много добро равнище. Към момента, когато САЩ влизат във войната, група криптолози под ръководството на УИЛЯМ ФРИДМАН в хода на операция МЕДЖИК вече са били разчели японския КОД, получил наименованието ПЪРПЪЛ. През ноември 1941 г. специалните японски пратеници Кичисабуро Номура и Сабуро Курусу пристигат във Вашингтон, за да преговарят за намаляване на напрежението между Япония и Съединените щати. Благодарение на Фридман и колегите му американското ръководство получава възможност да се запознае с тайните, с които пратениците на Токио са пристигнали на преговорите.

На 27 ноември 1941 г., опирайки се на данните, получени от операция Меджик, военноморското министерство изпраща на адмирал Хазбънд Кимъл — командващ американския флот в Пърл Харбър, съобщение, което започва така: „Това официално съобщение да се смята за предупреждение за война.“ В директивата се казва също, че „през следващите няколко дни се очакват агресивни действия от страна на Япония“. В същия ден — 27 ноември, военното министерство изпраща на генерал-лейтенант Уолтър Шорт — командващ американските сухопътни войски на Хаваите, следната директива: „Военният конфликт може да се разрази всеки момент. И ако няма никаква възможност, повтарям — никаква възможност, да се избегне, Съединените щати са заинтересовани японците да направят първия ход.“

Кимъл не желае да безпокои цивилното население на Хаваите и затова не поставя флота в повишена бойна готовност. Шорт, който отговаря за хавайските укрепителни съоръжения, реагира на предупреждението, предприемайки допълнителни мерки срещу възможни диверсанти. (В тези години сред американците е разпространено мнението, че в случай на война японците, живеещи в САЩ, и американците от японски произход моментално ще преминат на страната на врага. В армията тези опасения пускат особено дълбоки корени. В средата на 30-те години подполковник Джордж Патън — по това време ръководител на армейското разузнаване, даже предлага да бъдат арестувани 128 лидери на местните японски общини и да бъдат държани като заложници в случай на война между САЩ и Япония.)

Страхувайки се от диверсии, Шорт издава заповед да се съкрати разстоянието между самолетите и да се подредят крило до крило, тъй като по този начин е по-лесно да бъдат охранявани. Това изиграва фатална роля, когато японците нанасят авиоудар по американските аеродруми в покрайнините на Пърл Харбър.

Единадесет дни след нападението на 7 декември президентът Рузвелт назначава следствена комисия за изясняване на причините за случилото се, известна като Комисия Робъртс (на името на председателя й — съдията от Върховния съд Оуън Робъртс). Комисията, която провежда закрито разследване, на 23 януари 1942 г. заявява, че Кимъл и Шорт не са действали в съответствие със заеманите от тях постове.

Като резултат двамата военни, вече освободени от техните задължения, получават нови назначения с понижение в длъжност и скоро и двамата подават оставка. Следващите 6 разследвания, проведени под егидата на армията и военноморския флот, също са тайни и закрити. Всички обстоятелства, свързани с трагедията в Пърл Харбър, са засекретени до края на войната. И едва на 15 ноември 1945 г. обединената следствена комисия на Конгреса успява да се събере за провеждане на първото открито разследване. То продължава цели 6 месеца. Свидетелските показания съставляват 15 000 страници.

Като цяло докладите, изготвени през юли 1946 г., хвърлят вината върху Кимъл и Шорт. Този път присъдата е конкретна: адмиралът и генералът не са взели под внимание предупрежденията, изпратени им от Вашингтон; не са привели войските си в състояние на бойна готовност; не са осигурили необходимата съгласуваност между отделните части; не са обявили военно положение на Хаваите. В същото време следствената комисия не вижда „нарушение на дълга“ от страна на Кимъл и Шорт, а само „допуснати грешки в ръководството“.

Обаче с това не се слага точка на трагедията в Пърл Харбър. През 1945 г. постиженията на американските декодировчици все още нямат гласност. От много от материалите на операция Меджик грифът за секретност е свален няколко десетилетия след войната. Тогава — през 1945 г., съперничещите си специални служби полагат всички усилия, за да скрият онова, което им е било известно.

Военноморският флот още преди войната създава мрежа от радиопрехващателни станции, за да наблюдава и да подслушва японските военни комуникации (вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ). На работата по прехващането на радиообмена между Токио и японското консулство на Хаваите не се е придавало особено значение, тъй като той е бил „натъпкан“ с огромно количество търговска информация, непредставляваща интерес за военните. Но на едно съобщение, изпратено в консулството на 24 септември 1941 г., е трябвало да се обърне специално внимание. В него Пърл Харбър се разделя на 5 сектора и Токио моли да бъде отбелязано разположението на американските кораби по квадрати. В последвалите по-късно разследвания на обстоятелствата на трагедията това е наречено „бомбардировъчен план“, където под „план“ се подразбира чертеж, а не заговор (английската дума plot има няколко значения, в това число „план“, „чертеж“ и „заговор“). Но първоначалният смисъл е „загубен“ и членовете на следствената комисия се увличат по теорията за заговор. Трябва да се отбележи, че съобщението, за което става дума, е адресирано до ТАКЕО ЙОШИКАВА — разузнавач от ВМС на Япония, работещ под ПРИКРИТИЕТО на вицеконсул.

Разпространението на прехванатите и дешифрирани японски съобщения е било нередовно. Много от тях постъпват при ръководството на Азиатския флот на САЩ и при високопоставените лица във Вашингтон, но кой знае защо не и в щаба на Тихоокеанския флот в Пърл Харбър. Не всичко е ясно и с тези „предупреждения“, които са изпратени на американското военно командване на Хаваите. Както изтъква Робърта Уолстетър в изчерпателната си задълбочена книга „Пърл Харбър: предупреждение и решение“ („Pearl Harbor: Warning and Decision“, 1962): „Има разлика… между това да получиш сигнал някъде в купчината от несъответствия и да го възприемеш като предупреждение; има разлика и между това да го приемеш като предупреждение и да реагираш в съответствие с това. Разликите, колкото и да са прости, хвърлят светлина върху този мъгляв момент от историята.“

Предупрежденията от 27 ноември, отправени към Кимъл и Шорт, са били предшествани и от други, с далеч по-ранна дата, поне от април. Но сигналите за война съвсем не са предупреждения за нападение над Пърл Харбър. Нито във Вашингтон, нито в Пърл Харбър се е очаквало такова нападение.

Кимъл и Шорт не са били запознати със строго секретните дешифрирани документи, с които са разполагали американските специални служби. А те отчаяно са се били вкопчили в тях, страхувайки се да ги покажат на когото и да било, за да се предотврати възможността японците да узнаят, че пощата им се чете. Материалите от Меджик се пазят толкова ревностно, че само няколко души са видели дори японските шифровки. Та нали, ако са имали възможност да узнаят съдържанието им, Кимъл и Шорт биха предприели по-сериозни мерки за защита на Пърл Харбър (впрочем в ония години отношението към разузнаването е било такова, че едва ли такова нещо би се случило).

В едно от прехванатите съобщения между Токио и Вашингтон се казва, че ако японско-американските отношения са „в опасност“, Токио ще предаде прогноза за времето с думите „изток вятър дъжд“. Привържениците на теорията за заговор твърдят, че тази парола излиза в ефир на 5 декември. Но тогава защо, пита се, за това не са били известени Кимъл и Шорт? Може би изобщо не е имало такава „парола“? Нито комисията на Конгреса, нито Уолстетър, нито други, които са се занимавали с причините за трагедията в Пърл Харбър, не са оставили следи от това съобщение.

Нападението над Пърл Харбър, за което се говори, че било „като гръм от ясно небе“, в немалка степен повлиява върху развитието на американското разузнаване. Вече след Втората световна война, когато противник номер едно става Съветският съюз, американските стратези започват да говорят за възможен „ядрен удар Пърл Харбър“. Тези опасения и явната потребност от централизиране на американските разузнавателни служби изиграват ключова роля за решението на президента Труман през 1947 г. да създаде ЦРУ.

Корпорация Ранд, създадена от ВВС на САЩ за изработване на военни стратегически концепции, се захваща с проучване тактиката на „внезапната атака“. В края на 50-те години Робърта Уолстетър, по това време консултант в Ранд, започва работа над книгата си за нападението над Пърл Харбър. Всичките й източници са несекретни. По-голямата част от тях са 39-те тома от дебатите в Конгреса през 1946 г. Според съществуващата практика след завършване на работата върху ръкописа тя е трябвало да го предаде за мнение в Министерството на отбраната, което и прави. От Пентагона книгата е изпратена в АНС, където върху нея поставят гриф за секретност и нареждат да се изземат всички копия. Когато недоумяващата Уолстетър поискала да узнае защо е всичко това, й казват, че поради съображения за сигурност нищо не могат да й обяснят.

Разглеждайки възможните обяснения, по-късно тя казва: „Когато нещо се напише за кодовете, те [АНС] са винаги нащрек.“ Съгласно друга версия — че предупрежденията просто са потънали в „боклука“ на неотнасяща се към случая информация — нейният извод не съвпада с мнението на цензора от Министерството на отбраната, според когото президентът Рузвелт е знаел предварително за подготвяната атака от японците, но не е предприел никакви мерки. „И той изпраща ръкописа там, където всичко се засекретява“ — е изводът на Уолстетър. Едва през януари 1961 г., когато администрацията на Кенеди назначава ново ръководство на Пентагона, книгата е разсекретена и пусната за печат.

Когато „Пърл Харбър: предупреждение и решение“ най-сетне излиза на пазара, отзивите са блестящи. Книгата си остава класически пример за това, как с нападение, подобно на това над Пърл Харбър, нещата могат да се объркат дори и в най-съвършените разузнавателни общности. „Трябва да приемем липсата на сигурност и да се научим да живеем с нея, — казва в заключение Уолстетър. — Никаква магия в кодовете или другаде няма да донесе сигурността. Плановете ни трябва да се градят без очакване на чудо.“

Пърпъл

Американска шифрова машина, използвана за дешифриране на японските дипломатически кодове. Работи на същия принцип както японската 97-шики О-бун Инджики, т.е. ПИШЕЩА МАШИНА С БУКВЕНА КЛАВИАТУРА 97 (номерът идва от годината на производство — японската година 2597 [1937]). Японската машина е коренно различна от германската ЕНИГМА и други електрически кодиращи машини, тъй като вместо дискове за установка на ШИФРОКЛЮЧА в 6 степени е имало 25 превключвателя. Енигма и другите кодиращи машини са на принципа на ротори — дискове. Японската машина е създадена от капитан Рисабуро Ито от военноморския флот и се използва за пръв път в Токио през февруари 1939 г. (Преди това Ито е превел книгата на ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ „Американската Черна стая“ („The American Black Chamber“, 1931) на японски език). До декември 1941 г. пишещата машина с буквена клавиатура 97 се използва от японското външно министерство, военноморското разузнаване и една трета от посолствата.

Американската Пърпъл до голяма степен е резултат от усилията на водещия декодировчик УИЛЯМ ФРИДМАН. Той, колегите му от армейската СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, особено Франк Роулет, и военноморските специалисти създават първата машина Пърпъл през 1940 г. във военноморския център във Вашингтон след повече от 1 година упорита работа. Първото цялостно японско съобщение е дешифрирано през есента на следващата година. (Фридман нарича кадрите си „магьосници“ и вероятно от това обръщение произлиза терминът МЕДЖИК, използван за разузнавателните сведения, получени от Пърпъл.)

Контраадмирал ЕДУИН ЛЕЙТЪН — високопоставен сътрудник на американските разузнавателни служби в Тихоокеанския флот, по-късно пише в книгата си „А аз бях там“ („And I Was There“, 1985): „През втората седмица на септември [1940] временно премахнатите ключове от шифър Пърпъл бяха възстановени и онова гнезденце от жужащи и скърцащи връзки, положени в импровизирана черна дървена кутия, най-сетне възнаградиха месеците упорит труд, като изкараха първите разкодирани съобщения на секретната токийска дипломатическа поща.“

До декември 1941 г. в Съединените щати са създадени 8 машини Пърпъл. Две са използвани от радиоразузнавателната служба във военното министерство; две — в разузнавателната служба на военноморското министерство във Вашингтон; един апарат работи на военноморската станция КАСТ на Филипините. Останалите три са изпратени на британските декодировчици в ПАРК БЛЕЧЛИ. Първата е изпратена във Великобритания през пролетта на 1941 г. на борда на бойния кораб Кинг Джордж V заедно с четирима американци, които да работят с британските декодировчици. (Една от 3-те машини, изпратени във Великобритания, очевидно е трябвало да бъде за разузнаването на американската военноморска щабквартира в Пърл Харбър.)

Освен машината Пърпъл и декодировчиците от армията и военноморския флот трябва да определят и ключа, който японците променят ежедневно. Този ключ не просто „се възстановява“ периодично, но и се развива система от „предвидени ключове“, а старите могат да се използват след определени манипулации.

Във Вашингтон армията и военноморският флот си сътрудничат в криптоложките усилия и постижения. Армията обработва съобщенията на четните дни, а военноморският флот — на нечетните, като си обменят всички резултати. (По-късно военноморският флот поема нечетните месеци, а армията — четните.)

Този съчетан процес по прехващане и криптология осигурява около 7000 дешифрирани дипломатически съобщения през 6-те месеца преди японската атака над ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г. Това означава средно по 300 съобщения на ден. Най-важните се предават на малка група висши служители във Вашингтон: президента Рузвелт, държавния секретар, министъра на войната, министъра на мореплаването, началник-щаба на армията, ръководителя на военноморските операции и няколко висши РАЗУЗНАВАЧИ от всяка служба. Изписват се 14 копия от всяко дешифрирано съобщение — 12 за разпространение (които подлежат на връщане, след като се прочетат) и 2 за армейския и военноморския архив.

На Филипините радиопрехващанията, направени във Форт Маккинли (близо до Манила), се изпращат във Вашингтон и на флотския екип по дешифриране на остров Корегидор. Прехванатите съобщения се предават на двама висши американски командващи на Филипините — генерал Дъглас Макартър и адмирал Томас Харт.

Не е известно да съществуват модели на оригиналната пишеща машина с буквена клавиатура. Запазени са само груби чертежи. След разгрома японците унищожават всички налични машини освен по-късно намерените в японското посолство в БЕРЛИН части, заровени от служители (вж. ОШИМА, ХИРОШИ).

Пърпъл е името, дадено от американския военноморски флот, на японската шифрова машина с буквена клавиатура. По-ранен код е бил с наименование „червен“ поради цвета на корицата на книгата, използвана от военноморския флот. (Вж. ЧЕРВЕНА КНИГА.)

Вж. ФАБИАН, РУДОЛФ; САФОРД, ЛОУРЪНС.

Пю, Ърнест

Военнослужещ от ВМС на САЩ, опитал се да стане ИЗМЕННИК. Пю е разпределен в езиковата школа на Министерството на отбраната в Монтерей, Калифорния, когато влиза в съветското консулство в Сан Франциско и търси политическо убежище през август 1982 г. В хода на следствието, проведено от Военноморската следствена служба (ВСС), се изяснява, че Пю се е обръщал с подобна молба към официални представители на СССР още преди да постъпи на служба във ВМС. „Съветският съюз бе слабостта на Пю и по време на разследването стана ясно, че руснаците възнамеряват да го използват за шпионаж“, казват от ВСС. Поставят му диагноза психическо отклонение и е освободен от длъжност по препоръка на специалистите.