Енциклопедия на шпионажа

Щаб на националното разузнаване (ЩНР)

Предшественик на ЦРУ. Създаден с указ на президента Труман на 22 януари 1946 г. Пред ЩНР е поставена задачата да координира дейността на всички специални служби в областта на външното разузнаване. Труман определя членовете на ЩНР: държавния секретар Джеймс Бърнс, военния министър Робърт Патерсън, военноморския министър Джеймс Форестал и личния представител на президента адмирал Уилям Лий, който фактически е и председател на Комитета на началник-щабовете. Членовете на ЩНР са били задължени да изпратят личния състав от подчинените им структури (Държавния департамент, военното и военноморското министерство) в т.нар. ГРУПА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ГЦР) — изпълнителен орган, оглавяван от ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

ЩНР и ГЦР съществуват в продължение на 20 месеца. На 20 септември 1947 г., когато е създадено ЦРУ, техните човешки ресурси и технически възможности минават към новата общонационална разузнавателна служба.

Щаб на разузнавателната общност (ЩРО)

Специална структура към ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ в Съединените щати, която е създадена да му помага в ръководството на разузнавателната общност и следователно не е подчинена на ЦРУ.

В последните години на длъжността ръководител на ЩРО обикновено се назначава вицеадмирал или генерал-лейтенант.

Щази

Вж. МДС.

Щеменко, Сергей (1907–1976)

Съветски военачалник (щабен) и 2 пъти началник на ГРУ (ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ) — през 1946–1948 и 1956–1957 г. ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — таен агент на западните специални служби и полковник от ГРУ, пише в „Докладите на Пенковски“ („The Penkovsky Papers“, 1965), че той „работеше много упорито и въведе немалко разумни нововъведения“ в ГРУ. Пенковски продължава: „Той беше добър ръководител главно поради организаторските си способности, но в Генералния щаб, така или иначе, не го обичаха.“

Щеменко е от селски произход. През 1926 г. постъпва в Червената армия. Служи над 10 години в артилерията и бронетанковите войски. През септември 1939 г. е назначен в Генералния щаб. През май 1943 г. оглавява оперативното управление на Генщаба и така става един от онези, които изготвят плановете за водене на бойните действия на частите и съединенията на съветската армия на фронтовете на Втората световна война. По това време и в това си качество той често се среща с Йосиф Сталин.

Щеменко е ръководител на ГРУ от април 1946 до ноември 1948 г. По това време получава звание армейски генерал и оглавява Генералния щаб. По време на юнския сблъсък между Йосиф Сталин и политбюро той застава на страната на Сталин, но независимо от това е освободен от поста — понижен е в звание генерал-лейтенант и е назначен за командващ Волжкия военен окръг (фактически е изпратен на заточение). През 1956 г. е изтеглен отново в Москва от маршала на Съветския съюз Георгий Жуков. Отново са му върнати воинското звание армейски генерал и постът началник на ГРУ. Но през октомври 1957 г. Жуков изпада в немилост. Щеменко отново е разжалван и отстранен от длъжност. Колелото отново се завърта през юни 1962 г., когато той е назначен за командващ Сухопътни войски. През 1968 г. отново — за трети път — му е присвоено званието армейски генерал. Той става първи заместник-министър на Министерството на отбраната и началник-щаб на въоръжените сили на страните от Варшавския договор. На тези 2 длъжности Щеменко успява да се задържи до края на живота си.

Кариерата му е много динамична. Бил е предлаган 3 пъти за маршал на Съветския съюз — първия път е бил на 41 години, — но никога не е бил удостояван с тази чест. Някои наблюдатели смятат, че е бил най-енергичният, най-ерудиран и най-строг от всички ръководители в цялата история на ГРУ.

Щеменко е автор на 2 големи военноисторически труда — „Съветският Генерален щаб по време на войната“ („The Soviet General Staff at War“, 1981) и „Последните шест месеца от Втората световна война“ („The Last Six Months of World War II“, 1973), преиздавани няколко пъти.

Щибер, Вилхелм (1818–1882)

Немец, роден в Прусия, направил революция през XIX в. в развитието на специалните служби, тайната полиция и разузнаването на Европейския континент.

След като учи за лутерански свещеник, Щибер преосмисля призванието си и става адвокат. Между 1845 и 1850 г. си създава успешна адвокатска практика, но същевременно изпълнява ролята ту на информатор, ту на шпионин. Специализира се в наказателните дела. Всеки път той подробно знае какви доказателства и улики ще бъдат използвани в съда срещу един или друг негов клиент, тъй като е бил още и редактор на полицейско списание. Когато това става известно, се разгаря сериозен скандал. Обаче крал Фридрих Вилхелм не се отказва от Щибер и даже го назначава за комисар на полицията. Наречен е „супершпионин“ и „крал на хрътките“.

Когато Вилхелм I става владетел на Прусия, Щибер е уволнен. Той се преориентира и между 1858 и 1863 г. работи за руския цар и помага за създаването на царската тайна полиция. Особено внимание отделя за следенето на опозиционните руски политици, емигрирали в чужбина. Известно време работи едновременно както за Русия, така и за Прусия. По поръчение на граф Фон Бисмарк той често посещава Австрия с шпионски задачи.

Главно благодарение на информацията, която Щибер предоставя, Прусия лесно разгромява Австрия през 1866 г. По-късно той прекарва 18 месеца във Франция, където създава шпионска агентурна МРЕЖА. Действайки от името на пруското правителство, той организира Централно разузнавателно бюро и своя информационна агенция. Щибер има свои агенти навсякъде, включително по железопътните линии и в хотелите. Той купува няколко известни вестника в съседните страни и публикува в тях прогерманска пропаганда.