Г

Г–2 (G–2)

Щаб на разузнаването на американската армия.

През август 1903 г. военното министерство създава Генерален щаб с 3 отдела. Управлението за военна информация МИ (Military Information — Ml), предшественик на щаба на армейското разузнаване — става втори отдел.

С времето системата за разделение на функциите в щаба непрекъснато се усъвършенства. В управленията на частите и съединенията на равнище над батальон са въведени 4 отдела: G–1 — Личен състав, G–2 — Разузнаване, G–3 — Военни операции, и G–4 — Тил. (През Втората световна война към по-висшите щабове са въведени още 2 отдела: G–5 — Военни комендатури, и G–6 — Връзка с населението и психологическа война.)

Обозначението G е взето от френската армия в началото на XIX в. И французите въвеждат аналогична система за разделение на щабните функции, но в 3 бюра (отдела) — Второ бюро при тях отговаря за събирането и обработката на информация за противника.

Щабът на армейската авиация, създаден през 1941 г., използва през войната обозначенията A–1, A–2, A–3 и A–4.

Г2А6 (G2A6)

Служба за радиоразузнаване към втори отдел на G–2 на американските експедиционни сили във Франция през Първата световна война. В разцвета си армейската служба разполага със 72 служители, включително двама юристи, репортер, музикален критик, лингвист, архитект, експерт по шах и археолог. Както се е предполагало, всеки един от тях, използвайки професионалните си умения, е оказвал неоценима помощ в дешифрирането на прехванатите немски съобщения.

Гама

Специална американска разузнавателна операция от 60-те години срещу американските граждани, които посещават Северен Виетнам. Програмата, ръководена от РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА и АНС, използва наставки, съставени от 4 букви — Гилт (позлата), Гоут (коза) и др., за да означи специални дейности при прехващането и отварянето на пощенските пратки.

Гамбит

Американски разузнавателен СПЪТНИК от серията КИЙХОУЛ. Изстрелян за пръв път на 12 юли 1963 г. Серията Гамбит се различава от КОРОНА по това, че е спътник за „подробни“ фотоснимки. Използва фотокамера KH–7, за да бъдат образите ясни и с детайли, когато се снимат малки участъци. Спътниците от серията Гамбит са разработени първоначално, за да осигурят подробности за разположението на съветските междуконтинентални балистични ракети.

Първите изстрелвания на Гамбит не могат да се нарекат успешни поради проблемите с механизма за орбитален контрол, които обаче скоро са преодолени. За 10 години от 4 юни 1967 г. са осъществени 38 изстрелвания на Гамбит, 2 от тях са неуспешни. Всеки спътник е имал на борда по 2 капсули с филмова лента, които след изпълнение на задачата се отделят и с парашут се спускат към Земята, където още във въздуха ги прехващат самолети на ВВС.

Гарбо

Оперативен псевдоним на Хуан Пухол Гарсия — испанец, шпионирал за англичаните и завербуван от германците през Втората световна война. Един от най-ефективните ДВОЙНИ АГЕНТИ в историята на шпионажа.

Гарбо работи срещу германците поради ненавистта, която изпитва към испанския диктатор Франсиско Франко. Той вярва, че единствено победата на съюзниците във войната може да избави Испания от Франко. След като британското разузнаване отказва услугите му, Гарбо е приет от германския АБВЕР. Той тръгва от Мадрид през юли 1941 г. със задача в Англия, като носи материали на ТАЙНОПИС, списъци с въпроси, пари и адреси на КОНСПИРАТИВНИ КВАРТИРИ.

В действителност се установява в Лисабон, където отново се опитва да установи контакт с британското разузнаване, но безуспешно. Съобщава на германците, че е пристигнал във Великобритания, и през юли 1941 г. започва да пише доклади за британския военноморски и търговски флот, които изпраща на Абвера. Също така им съобщава, че е започнал да създава своя шпионска МРЕЖА във Великобритания.

През януари 1942 г. Гарбо, който все още е в Лисабон, най-сетне се среща с британски офицер разузнавач и отново предлага да работи за Великобритания като двоен агент. След кратко спречкване между британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6) и Службата за сигурност (МИ–5) за това, кой да го контролира, през април 1942 г. Гарбо пристига в Англия и остава там до края на войната. Работи като двоен агент под контрола на КОМИСИЯ ДВАЙСЕТ. (Съпругата и по-малкият му син също пристигат с него в Англия.)

В Лондон Гарбо създава мрежа митически агенти (само на книга), за да повиши доверието си пред германците. Той съобщава на Абвера, че разполага с 14 агенти и 11 източника за информация на подходящи места. Назначава си и заместник, който е радиооператор, и няколко помощници, разпръснати из страната.

Един от въображаемите си агенти Гарбо нарича със съкращението „Wren“ (Рен) — от Women’s Royal Naval Service (Женска спомагателна служба към ВМС на Великобритания). Гарбо съобщава на немците, че Рен е изпратена в щабквартирата в Югоизточна Азия, която се намира в Цейлон, откъдето тя му предава информация за Абвера. Германците на свой ред изпращат неточна информация на японския военен АТАШЕ в БЕРЛИН, която е пренасочена към Токио.

Германците са особено впечатлени от докладите на Гарбо, повечето от които са изпратени по пощата на адресите, дадени от Абвера. Един от докладите, уж написан преди дебаркирането на англо-американските части в Северна Африка през ноември 1942 г., стига до германците след дебаркирането. Абверът отговаря, че „последните доклади са великолепни, но за съжаление пристигнаха късно, особено този за дебаркирането на англичани и янки в Африка“. Тези закъснения, по вина на пощенските служби, налагат да се създаде радиоконтакт с Гарбо.

Дейността на Гарбо принуждава германците неволно да разкрият няколко от истинските си агенти във Великобритания. (Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.) Те плащат на Гарбо за подвеждащата му дейност, като му изпращат тайно 340 000 долара, за да може да плати на агентите от мрежата си.

Германците го награждават и с Железен кръст (задочно) за информацията, която получават за ДЕНЯ Д — дебаркирането на съюзниците в Нормандия (6 юни 1944 г.). Британското правителство го прави член на Британската империя за същата подвеждаща информация, която той е изпратил на германците по контролираното от тях радио. Гарбо е британското кодово име, а германското е Руфус. По-късно той описва кариерата си на двоен агент в книгата „Гарбо“ („Garbo“, 1986).

Гарван

АГЕНТ/КА от разузнаването, съблазняващ/а жени/мъже за по-късно вербуване и въвличане в шпионска дейност.

Гардрейл

Наименование в американската армия за програмата за ВЪЗДУШНО РАЗУЗНАВАНЕ. В наше време програмата се осъществява на базата на леките 2-моторни самолети RC–12 Супер кинг еър, снабдени с няколко електроннопрехващателни системи, които идентифицират противниковите радари и радиопредавания. Информацията се използва за пряко подпомагане на полевите командири.

ГАТ

ГРАЖДАНСКИ АВИОТРАНСПОРТ.

ГБГ

ГРАЖДАНСКА БОЙНА ГРУПА.

ГВС

ГРУПА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ.

Гейтс, Робърт (1943)

ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от ноември 1991 до януари 1993 г. Преди това дълги години е заемал поста заместник-директор.

Гейтс постъпва в ЦРУ през 1966 г. като помощник-офицер на НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ в стратегическите програми. Защитил е докторат по руска филология и история. Умел аналитик със склонност към резки изказвания, Гейтс бързо си извоюва репутация на човек, който знае как да пише точни сбити доклади. През 1974 г. това умение му спечелва назначение в СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (СНС), където остава до 1979 г.

При завръщането си в щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния, през 1979 г. Гейтс служи като разузнавач по въпросите за Съветския съюз — ключова позиция по пътя към назначението му за заместник-директор в разузнаването през януари 1982 г. Като заместник-директор той отговаря за анализите на ЦРУ. През септември 1983 г. поема допълнителния пост на председател на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ (СНР), като наблюдава всички ОЦЕНКИ НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, подготвени от РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ.

През февруари 1987 г. Гейтс изпълнява длъжността директор на ЦРУ, когато УИЛЯМ КЕЙСИ се оттегля от поста директор малко преди да почине. Президентът Рейгън предлага кандидатурата му за заместник на Кейси. На 43 години Гейтс щеше да е най-младият директор на ЦРУ. Но по време на предварителните прослушвания той се оттегля, след като членове на Сенатската комисия по разузнаването го критикуват за аферата ИРАН — КОНТРИ. Кейси е помогнал на подполковника от морската пехота Оливър Норт от щаба на СНС да извърши нелегалното прехвърляне на оръжие. Както пишат сенатор Уилям Коен и сенатор Джордж Мичъл в „Мъже на стремежа“ („Men of Zeal“, 1988), членове на комисията смятат, че Гейтс „не е бил достатъчно усърден при търсене на фактите“ за Кейси в сведенията, които е предал на Конгреса.

Гейтс продължава работата си като заместник-директор и по времето на наследника на Кейси — УИЛЯМ УЕБСТЪР. През декември 1988 г. президентът Буш го назначава за заместник-съветник на националната сигурност — пост, за който не се изисква одобрение от Сената. През май 1991 г. Буш предлага Гейтс за директор на Централното разузнаване. Сенаторът Дейвид Борън — председател на Сенатската комисия по разузнаването, коментира това по следния начин: „Боб Гейтс беше изключителен заместник на Уебстър, честен в отношенията си с конгресните комисии и безценен помощник на президента в Белия дом.“

По време на сенатското прослушване високопоставени служители на ЦРУ свидетелстват, че Гейтс е бил предупреден за Иран — контри; за разлика от тях той твърди, че не му е било известно нищо за тази афера. Независимо от това през ноември 1991 г. Гейтс е назначен за директор на Централното разузнаване.

В началото на управлението си той обещава да ускори разсекретяването на досиетата на ЦРУ и да създаде „екип по отварянето“ за тази цел. Той продължава дистанцирането на агенцията от Студената война, като се съсредоточава над проблемите на разпространението на ядрено оръжие, тероризма, наркотиците и бъдещето на бившия Съветски съюз.

Гейтс е първият директор на Централното разузнаване, който влиза в Кремъл — през октомври 1992 г., когато се среща с руския президент Борис Елцин и с ЕВГЕНИЙ ПРИМАКОВ — директор на руската служба за външно разузнаване. Като жест в знак на помирение Гейтс дава на Елцин информация за операциите на ЦРУ от 1974 г. за изваждането на потопена съветска подводница. (Вж. ХЮЗ ГЛОМАР ЕКСПЛОРЪР.)

След избирането на президента Клинтън Гейтс се оттегля и се пенсионира. Първата му книга — „Извън сенките“ („Out of the Shadows“), е публикувана през 1996 г. Книгата е „поглед отвътре за управлението на петима президенти и за това, как спечелиха Студената война“.

Гелен, Райнхард (1902–1979)

Ръководител на германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ за Източния (руския) фронт през Втората световна война и следвоенен директор на БНД — западногерманската агенция за външно разузнаване.

Още в началото на кариерата си в армията Гелен заема различни постове, предимно в артилерията. Той е офицер за връзка с висшето командване във френската кампания през май 1940 г. През юли 1940 г. е назначен като адютант в Генералния щаб. По-късно е изпратен на Източния фронт, а през април 1942 г., вече подполковник, е главен разузнавач на Генералния щаб. Отговаря за Руския фронт като ръководител на Генералния щаб на ЧУЖДЕСТРАННИ АРМИИ — ИЗТОК. На 1 декември 1944 г. е повишен в звание генерал-майор (бригаден генерал) — един от малкото германски офицери, които достигат до това звание, без да имат опит във висшето командване. Като цяло съставът му осигурява реалистични оценки за съветските части и намеренията им, но често се сблъсква с нежеланието на нацистките лидери, особено на Адолф Хитлер, да приемат истината поради общото им недоверие към разузнавателните оценки. (Когато по време на съвещание при Хитлер германският генерал Ханс Гудериан представя събраните от Гелен разузнавателни сведения за съветските части, фюрерът се разбеснява и казва, че Гелен трябва да бъде затворен в приют за душевноболни.) А при друг доклад на Гелен за съветските части Хитлер го уволнява на 9 април 1945 г.

Гелен обаче е започнал вече да гради планове за собственото си бъдеще. Подробните му досиета за съветските въоръжени сили, въздушните снимки над Русия и други материали са запечатани в 50 стоманени варела, за да бъдат закопани и използвани в бъдеще. С ключови членове на състава си той се скрива отчасти защото се страхува, че ХАЙНРИХ ХИМЛЕР ще го ликвидира.

След края на войната на 22 май 1945 г. Гелен се предава с главните си помощници и с всички разузнавателни документи на американците. След проведените разпити той посещава през август 1945 г. Вашингтон с шестима от офицерите си за обсъждания с висши офицери от АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ. Гелен остава в Съединените щати почти една година. През юли 1946 г. се връща в Германия и създава ОРГАНИЗАЦИЯТА ГЕЛЕН. Целта й е да помогне на Съединените щати да използват разузнавателната МРЕЖА на Гелен в районите, контролирани от руснаците.

През април 1956 г. организацията му се превръща в БНД — западногерманската федерална служба за разузнаване, а Гелен е назначен за неин директор (със звание о.з. генерал-лейтенант). След като е работил като шпионин и за нацистите, и за американците, сега той вече е в услуга на Западна Германия. Работата му обаче не е толкова успешна, както при предишните му настойници. Той не успява да предвиди издигането на Берлинската стена и други съвместни дейности на руснаците и на източногерманците. Освен това започва да събира разузнавателна информация за Запада, помага на Египет да създаде своя разузнавателна служба и дори работи с израелците (в резултат от антируските си позиции).

ХАЙНЦ ФЕЛФЕ — ръководител на отдела за КОНТРАШПИОНАЖ, е разкрит през 1961 г. като комунистически ДВОЕН АГЕНТ. От този момент лоялността на Гелен е поставена под въпрос. Въпреки че разкриването на Фелфе ускорява падането на правителството на Конрад Аденауер през 1963 г., Гелен остава ръководител на БНД още 5 години, макар и влиянието и властта му доста да са намалели.

Спомените му са публикувани в „Службата“ („The Service“, 1972).

Гениоша

Вж. ЧЕРЕН ОКЕАН.

* Германия

В средата на XIX в. Европейският континент кипи от бунтове и въстания. Карл Маркс вече е публикувал своя „Комунистически манифест“. Във Франция революционерите са отстранили „гражданина крал“ Луи-Филип от престола. Руският цар се страхува, че именно той ще бъде следващият със същата съдба. Германските провинции не желаят обединение. Прусия се подготвя за война срещу Австрия, за да обедини германските провинции и да ги превърне в най-значителната европейска военна сила. Ето защо тя трябва да разполага с мощна армия и отлични шпиони.

Прусия се заема с модерен шпионаж много по-рано от съперничките си на континента. По времето, когато е създаден първият постоянен Генерален щаб, тя има структура, която може да управлява и да поддържа и постоянна разузнавателна служба. Безкрайно дългото планиране на Генералния щаб е разкрило нуждата от съвременен тип ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ: не просто събирането на разузнавателна информация за бойното поле, но и за цялата страна — жп линиите и въоръжението, военните планове и развитието на оръжията.

Информацията за жп линиите на потенциалните врагове например може да даде и доказателства за вероятна мобилизация. Информацията за производството на оръжия може да се използва за преценка на броя на оръжията, които ще бъдат необходими за битките. Според преценката на Генералния щаб през 1816 г. Прусия трябва да разполага с „най-точните сведения за европейските държави по отношение на военните въпроси“.

Освен Генералния щаб Прусия развива и постоянна шпионска служба от цивилни лица. Основателят й ВИЛХЕЛМ ЩИБЕР започва кариерата си като АГЕНТ-ПРОВОКАТОР, който издирва радикали и социалисти, а по-късно става КУРАТОР на шпиони и ръководи най-широката шпионска МРЕЖА в Европа. (По време на една от мисиите си той заминава за Лондон, за да шпионира Маркс.) Докато Щибер организира своето Централно разузнавателно бюро и шпионира в Австрия, през 1866 г. граф Хелмут фон Молтке — ръководител на пруския Генерален щаб, се подготвя за война срещу Австрия. Той създава временно разузнавателно бюро за информация, което шпионира австрийските военни. Щибер организира и контраразузнавателен екип към пруската армия — Полева полиция за сигурност.

Основният агент на Молтке е барон АУГУСТ ШЛУГА — млад австриец от унгарски произход, осигурявал австрийските бойни планове. Шлуга, бивш офицер от австрийската армия, се представя за журналист във ВИЕНА, за да се добере до необходимата информация. Използвайки сведенията от военното и ПОЛИТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, осигурени от шпионите на Щибер, Молтке побеждава австрийците за 7 седмици и е напълно убеден в полезността на постоянното разузнавателно бюро. Следващата шпионска цел на Щибер е Франция, където вербува хиляди шпиони, включително проститутки. Използва СЕКС, за да може да изнудва набелязаните обекти и да събира тайни. Това е един от най-често прилаганите сценарии.

Премиерът на Прусия Ото фон Бисмарк въвлича Франция във война през 1870 г. Той използва ДЕЗИНФОРМАЦИЯ, за да убеди германците, че Франция застрашава пруския суверенитет, а французите — че крал Вилхелм Пруски е обидил френския посланик в Прусия. Бисмарк с право смята, че другите германски провинции ще се присъединят към Прусия, което ще доведе до обединяването на Германия с най-мощната армия в Европа. През Френско-пруската война (1870–1871) Молтке отново проявява гения си на стратег. Великолепните му постижения до голяма степен са подпомогнати от разузнавателните сведения, осигурени от Щибер. Тъй като генералите обикновено си вярват, че именно те печелят войните, в хрониката за успеха на Молтке признание за Щибер и шпионите му не е намерило място.

Първа световна война

Разузнавателното бюро на Молтке се превръща в Отдел b от III главно интендантство и както и другите подразделения на Генералния щаб е обозначено със съкращението — III b. Шлуга, агентът, осигурил на Молтке австрийския боен ред, става Агент 17 в Париж — един от многобройните градове в Европа, където III b има шпиони. Сред тях е и екзотичната танцьорка МАТА ХАРИ, обучена за шпионин в Германия и изпратена във Франция. Тя не разкрива никакви тайни и въпреки това е екзекутирана — славата й се дължи по-скоро на легендата, отколкото на фактите.

Щибер, ръководител на германските шпиони, запазва в тайна източниците и методите си дори и пред вишестоящите. В най-успешната си операция той получава копие от документ, който разкрива мобилизационните планове на Франция в навечерието на Първата световна война. С избухването на военните действия в Европа през 1914 г. започва нова, съвременна ера на шпионажа, ознаменувана преди всичко с появата на по-оперативно разузнаване на базата на прехващането на радиосъобщенията на противника.

Тъй като се очаква намесата на САЩ във войната, Германия действа смело и предприема изпреварващи мерки: към 1917 г. Отдел III b има в съюзническите страни, включително в Съединените щати, над 330 агенти, чиято основна мисия по-скоро е саботаж, а не шпионаж. В първите дни от войната германска радиостанция в Кьонигсберг, Източна Прусия, прехваща руски предавания. Руснаците предават в ПРАВ ТЕКСТ, тъй като радиото е толкова ново, че никой не се е досетил, че съобщението може да бъде прехванато. Германците успяват да сглобят руските планове и в резултат буквално помитат руската армия при Таненберг. Битката, твърди историкът на шпионажа ДЕЙВИД КАН в книгата си „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978), „тласна Русия за пръв път към разгром. Тя отвори очите на Германия за създаването на разузнаване, нещо, което никога не бе сериозно обмисляно“.

На Западния фронт британците, американците и французите навреме откриват какви са предимствата на умелото използване на радиото и полевите телефони и какви опасности се крият в небрежното отношение към тях. Като цяло немската радиопрехващателна служба има сериозен принос в победата над Русия. Нещата с дешифрирането при немците стоят по-зле, отколкото например при французите, но те компенсират това с друго: французите са пионери във въздушното разузнаване, но от неговите плодове (аероснимките и разчитането им) по-добре се възползват именно немците.

Имперският германски военноморски флот има разузнавателен отдел, който работи в областта на комуникациите. Около 24 прехващателни станции и ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ са изградени по крайбрежието. Военнополитическият отдел и Отделът за чуждестранните флотове анализират разузнавателните сведения. Отделът за армейско разузнаване има подотдел за чуждестранните армии, който анализира стратегията на съюзниците. Той предвижда с голяма точност съюзническата офанзива при Сома от лятото на 1916 г.

Разузнаването е от маловажно значение в тази война на изтощението, калните окопи, картечниците и отровния газ. Германската армия е разгромена, но Отдел III b доказва значимостта си и се запазва като постоянен армейски екип.

През април 1919 г. Ваймарската република — нестабилна нова демокрация, родена в хаоса на следвоенна Германия — изпраща делегация на следвоенната конференция във Версай, Франция, с убеждението, че Германия ще успее да постигне споразумение със съюзниците. До такова споразумение не се стига. На германците просто е връчено Версайското споразумение, което лишава Германия от над 45 200 кв. км. Освен това то закрива Генералния щаб и позволява съществуването на малка армия без разузнавателен отдел. Създаден е заместител на тайното разузнаване, известен под името Войскови отдел — част от общия таен възстановителен процес на германските военни служби.

Сериозно отчаяното общество е готово да приеме онези политици, които ще обещаят по-добър утрешен ден със или без демокрация. Адолф Хитлер, създател на Германската националсоциалистическа работническа партия, по-известна като нацистка партия, се представя за спасител и ликвидатор на комунистите.

Нацистката мощ и разузнаването й

Изборите през март 1933 г. е трябвало да покажат дали нацистите са укрепнали достатъчно, за да спечелят пълно парламентарно мнозинство в Райхстага. Германската комунистическа партия е втората по големина в Европа след компартията на Съветския съюз. На 27 февруари сградата на Райхстага избухва в пламъци. Херман Гьоринг, ръководител на нацистката политическа полиция и почти сигурно човекът, който стои зад умишления палеж, обвинява комунистите и съобщава, че пожарът е сигнал за началото на революция. Хитлер получава извънредна власт и забранява всички политически партии, с изключение на нацистката, слага край на Ваймарската република и провъзгласява Третия райх.

Още преди да дойде на власт, Хитлер е разчитал на разузнавателните служби да издирят и да унищожат враговете му. Най-ранната му организация е СА (щурмови отряд) — SA (Sturmabteilung), която е основана през 1920 г. и представлява шайки истински главорези, комплектувани от фашизирани улични хулигани. Щурмовите отряди охраняват партийните митинги, предизвикват побоища с комунистите и имат на свое разположение примитивен контраразузнавателен апарат.

Елитната лична охрана на Хитлер, наричана кратко СС (охранителен отряд) — SS (Schutzstaffel), през 1934 г. отнема лидерското място на СА. СС се разраства в политическа полицейска сила със своята разузнавателна служба СД (Служба за сигурност) — SD (Sicherheitsdienst). СС, ръководена от ХАЙНРИХ ХИМЛЕР, изпълнява функциите и на тайна полиция, и на терористична организация, която се занимава с концлагерите. По-късно тя отговаря за лагерите на смъртта и ескадроните на смъртта. Задачата на СД е да „открие враговете на концепцията на националсоциалистите“.

Втора световна война

Когато през септември 1939 г. силите на Хитлер нанасят светкавичен удар на Полша, Германия разполага със сложен разузнавателен апарат, част от който контролира цивилните, а друга функционира като традиционна военноразузнавателна служба.

СД под ръководството на РАЙНХАРД ХАЙДРИХ създава ГУИС (Главно управление за имперска сигурност). СД разполага с широка мрежа от информатори и агенти в цяла Германия и в окупираните страни в Европа. Организацията работи в близко сътрудничество със сеещата ужас тайна полиция на Химлер ГЕСТАПО — Тайна държавна полиция (Geheime Staatspolizei).

Хитлер е назначил Химлер за директор и на СС, и на националната полиция. Гестапо е политическото оръжие на цивилната полиция. По-късно като част от ОСР Гестапо се превръща в закон. Организацията има абсолютна власт над живота на хората, за които се смята, че действат срещу държавата. Жертвите се изпращат в концлагери, където се подлагат на мъчения или се избиват. Понякога, за да се афишира законност, обвиняемите са били изправяни пред контролирани от Гестапо народни съдилища, известни с издаването на безброй смъртни присъди.

Всичко това се върши под прякото командване на Хитлер. През 1938 г. той закрива Министерството на войната, провъзгласява се за главнокомандващ въоръжените сили и създава ГКВС (Главно командване на въоръжените сили) — OKW (Oberkommando der Wehrmacht), „военен състав, изцяло под мое командване“, както сам той казва. Военното разузнаване е задължение на АБВЕРА — вербува и контролира агенти и насочва действията на Шифровия отдел за прехващане на чуждестранни военни и граждански съобщения.

Две армейски разузнавателни организации докладват на ГКВС: ЧУЖДЕСТРАННИ АРМИИ — ЗАПАД и ЧУЖДЕСТРАННИ АРМИИ — ИЗТОК. По време на войната срещу Съветския съюз Чуждестранни армии — Изток се ръководи от бригаден генерал РАЙНХАРД ГЕЛЕН. Той разработва широка продуктивна мрежа от агенти, които предават сведения за Съветския съюз. Външната икономическа информация се събира и се анализира от отдел на военновременното Министерство на икономиката и въоръжението, което по времето на Алберт Шпеер става Министерство на въоръжението и мунициите.

Вторият блицкриг на Германия — през май 1940 г., когато се провежда офанзивата срещу Белгия, Франция, Холандия и Люксембург, е предшестван от великолепна проява на ТАКТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Действията се провеждат въз основа на информация за Франция, събрана с помощта на въздушното разузнаване, на КРИПТОАНАЛИЗА и сведенията на агентите. Германската армия покорява Западна Европа за по-малко от месец. Според проучване на радиотехническото разузнаване за офанзивата безопасността на френските комуникации е била толкова несигурна, че „нито едно действие или преместване не е останало скрито за германците. Френските военновъздушни сили са най-небрежни при използването на радиото, а и земните станции издават безкрайно много тайни“. Германското разузнаване е толкова ефикасно, че някои историци твърдят, че то има решаваща роля за бързото прегазване на Франция.

Германия окупира част от Франция и създава пронацистки режим във Виши. В окупирана Франция Абверът, СД и Гестапо се разправят с френската Съпротива, която се контролира от ЦБИО — френската разузнавателна служба в изгнание, в Лондон. СД използва информатори и терор, а Гестапо води ожесточена война със Съпротивата. През февруари 1944 г., когато вицеадмирал ВИЛХЕЛМ КАНАРИС е свален от поста директор на Абвера, много от хората на Абвера във Франция са прехвърлени към СД.

Германците избиват 100 френски заложници за всеки германец, убит от френските нелегални бойци. Това са предимно партизани, известни под името маки. Германците са избили около 29 660 заложници, а други 40 000 французи загиват в затворите. Някои са изведени извън страната и изчезват безследно — убити или vernebelt (превърнати в мъгла) в съответствие с Декрета „Нощ и мъгла“ (Nacht und Nebel Erlass) на Хитлер от декември 1941 г. С него се отменят публичните екзекуции, за да се предотврати създаването на „мъченици“. Жертвите се отвеждат тайно в Германия, където „изчезват безследно“, без „да съществува каквато и да е информация за местонахождението или съдбата им“.

Дипломатическите кодове се променят редовно от криптоаналитиците в отдела, известен под името Перс Зет (Z) — отдел на външното министерство, който се занимава с личния състав и администрацията. Декодировчиците на Перс Зет (Z) разчитат някои от кодовете на Съединените щати, Великобритания, Франция, Япония, Италия и Испания, но не и на Съветския съюз.

Най-сензационното постижение на шпионаж в областта на комуникациите и прехващането е разгадаването на презокеанските телефонни разговори между президента Рузвелт и министър-председателя Уинстън Чърчил. (Вж. ФЕТЕРЛАЙН, КУРТ.)

След германското нападение над Съветския съюз през 1941 г. германските криптоаналитици разкриват турския дипломатически код и германските стратези научават индиректно за съветските планове, тъй като посланикът на неутрална Турция в Москва изпраща подробни доклади за всички получени сведения, представляващи интерес. С помощта на тези разчетени дипломатически сведения Германия научава за количествата и вида на американските военни доставки, които пристигат в Съветския съюз.

Усилията на германците в декодирането обаче са засенчени от успехите, постигнати от УЛТРА — американско-британската операция, която се провежда от ПАРК БЛЕЧЛИ. Там специалистите успяват да проникнат в германските ШИФРИ, като този успех е постоянен през цялата война. Прехванатите и разчетени от ЕНИГМА съобщения допринасят и за победата над Абвера, който се опитва да шпионира във Великобритания. Британската СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА превръща агентите на Абвера в ДВОЙНИ АГЕНТИ.

В преценката си за победата над Германия в книгата „Шпионите на Хитлер“ Кан пише: „Германия загуби разузнавателната война. При всеки един от стратегическите завои на Втората световна война разузнаването й се оказа безуспешно. Те подцениха Русия, претърпяха провал преди нападението над Северна Африка, очакваха дебаркирането вместо в Сицилия на Балканите, а най-големият им провал бе увереността, че дебаркирането в Нормандия е клопка.“

Шпиониране в двете Германии

След капитулацията на Германия съюзниците разделят страната на 4 окупационни зони — американска, британска, френска и съветска, всяка със свои разузнавателни и контраразузнавателни операции. Американците и британците продължават военновременните си операции, французите се държат също както по време на войната и предлагат малка част от наученото и постигнатото от тях. И трите сили работят срещу руснаците. От зоните на западните сили се създава Западна Германия. Руснаците слагат комунистическо правителство в своята зона, която се превръща в Източна Германия. БЕРЛИН е разделен на две. Западен Берлин, заобиколен от Източна Германия, се превръща в шпионския център на света.

Както в действителност, така и в романите по време на Студената война пропускателният пункт „Чарли“ се превръща в ключовото място за преминаване през Берлинската стена. Тя е издигната през август 1961 г. от Източна Германия, за да спре бягствата на гражданите към Запада. Берлинската стена е и границата между непрестанното съперничество на вражеските разузнавателни операции — на МДС (Министерство за държавна сигурност, известно като Щази) на Изток начело с обучения от руснаците МАРКУС ВОЛФ и на съгласуващите действията си германски, американски и британски разузнавателни служби на Запад. В Източна Германия, където населението е 18 млн., Щази разполага с 500 000 информатори, 85 000 агенти и досиета за 6 млн. от населението. Подобно нещо не съществува в Западна Германия. В Берлин, който несъмнено е шпионското гнездо и за двете Германии, през 60-те и 70-те години има повече шпиони, отколкото в който и да е друг град на света. (Вж. МДС.)

Присъствието на британското и на американското разузнаване в Западна Германия е толкова засилено, че дейността на западногерманските агенции е сравнително маловажна за Запада. Един от най-важните американско-британски шпионски проекти е БЕРЛИНСКИЯТ ТУНЕЛ — подземен път към съветско-източногерманските комуникации. Години наред Западът не разбира, че съветското КГБ е знаело за тунела дори преди да бъде прокопан.

По време на Студената война Западна Германия постепенно се превръща от победена сила в съюзник. Американците и англичаните разбират, че тя има нужда да разработи национална разузнавателна система, която да се противопостави на Щази. Генерал Гелен, бившият ръководител на Чуждестранни армии — Изток, е една от ключовите фигури в това начинание. Когато през 1945 г. Германия обявява капитулация, Гелен се запознава с високопоставен американски разузнавач от армията и предлага микрофилм на документацията, която е събрал за Съветския съюз, както и за шпионската си мрежа. Той е един от десетките нацисти, приети от Запада като подходящи обекти, които могат да бъдат използвани срещу Съветския съюз.

На теория Гелен и организацията му са „автономен апарат“ извън американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, но в действителност тясно са свързани с операциите на ЦРУ в Западна Германия. След основаването на Федерална република Германия през 1949 г. разузнавателната организация на Гелен прераства във федералната разузнавателна агенция БНД (BND — Bundesnachrichtendienst). Гелен остава неин директор до пенсионирането си през 1968 г. Американските и британските разузнавачи оказват помощ и при създаването на ФСЗК (Федерална служба за защита на конституцията) — контраразузнавателната агенция на Западна Германия.

Гелен успешно прониква в източногерманското правителство. Сред агентите му има и членове на кабинета. Но през Студената война в сблъсъците между шпионските организации Щази, изглежда, е победител. ХАЙНЦ ФЕЛФЕ, ръководител на контраразузнаването срещу руснаците по времето на Гелен например, през 1961 г. е арестуван по обвинение, че е шпионирал за руснаците в продължение на 10 години. Информацията е предоставена от източногермански ИЗМЕННИК. Подобни събития — разкрития за проникването на агенти на Щази в БНД и във ФЗСК — стават практика. Разобличени като съветски агенти са също ръководителят на западногерманските контраразузнавателни операции ОТО ДЖОН, както и ХАНС ЙОАХИМ ТИДГЕ, който е работил 19 години в западногерманското контраразузнаване и е бил директор на отдела за издирване на източногермански шпиони.

Най-голямото постижение на Щази е поставянето на шпионин в обкръжението на западногерманския канцлер Вили Брант. През 50-те години ГЮНТЕР ГИЙОМ — агент на Щази, се промъква в Западна Германия и се присъединява към Социалдемократическата партия, като си проправя път нагоре в партията и става личен съветник на Вили Брант. През 1974 г. е разкрит и Брант е принуден да подаде оставка. Между ареста на Гийом и 1979 г. Западна Германия съобщава за залавянето на повече от 100 души, за които се предполага, че са шпиони.

Оперативните работници на Щази често използват СЕКСА като оръжие в разузнавателната си дейност — снимат на видеокасети представители на Запада в компрометиращи ситуации, за да ги използват по-късно за изнудване. Друг начин за получаване на информация за сексуалните навици на противника са инсталираните от Щази микрофони в изповедалните в римокатолическите църкви. Щази изпраща красиви агенти — мъже, наричани ромеовци от западните разузнавателни служби — в Западна Германия и в НАТО, за да очароват секретарките на тези служби. Сред тях са секретарката на Министерството на отбраната и една германка на работа в главната квартира на НАТО в Брюксел. В периода от 60-те години до края на Студената война са арестувани още няколко секретарки. Последните секретарки шпиони са освободени и помилвани като част от размяната на шпиони през 1990 г.

Обединението

През март 1990 г. Източна Германия обявява, че прекратява външната си шпионска дейност и отзовава агентите си. Шпионският отдел на Щази е намален от 4000 на 250 служители, които трябва да наблюдават оттеглянето на агентите. Закриването на шпионския отдел е последната стъпка при разформироването на Щази. През октомври 1990 г. се извършва официалното обединение и веднага започва издирването на информация от архивите на Щази.

Разкритията, направени при отварянето на архивите, разбиват живота на мнозина: съпруги са били предадени от съпрузите си, студенти — от преподавателите си. Източногермански адвокат, смятан за борбен и смел защитник на човешките права, се оказва информатор. Един от министрите научава, че обхваналата го депресия се е дължала на наркотични вещества, които са му били предписани от лекаря по нареждане на Щази. Група бивши офицери и агенти на Щази създават Вътрешен комитет за повторно разглеждане и молят за снизхождение и смекчаващи вината обстоятелства по отношение на предателството им.

Маркус Волф — ръководител на Щази, се предава на властите и е осъден на 6 години затвор за измяна. Други, които са работили в Щази, са арестувани и предадени на правосъдието. Тогава през май 1995 г. Върховният апелационен съд на Германия взима решение, че източногерманците, които са работили само в страната си, не могат да бъдат съдени за измяна, тъй като не са предали страната си. Макар и да е образуван нов процес за Волф, наблюдателите смятат, че новото дело е имало характер на даване на обща амнистия и че Волф няма да бъде изпратен в затвора. Докато Германия празнува обединението си, БНД, както и другите шпионски агенции от времето на Студената война откриват ново поле за действие: икономическото разузнаване и КОМПЮТЪРНИЯ ШПИОНАЖ. Според критиците на БНД в Германия агенцията има за цел американските корпорации, където да се издирват тайни, за да се подпомогне германската индустрия.

Герой

Вж. ПЕНКОВСКИ, ОЛЕГ.

Герхард, Дитер Феликс (1935)

Южноафрикански военноморски офицер, шпионирал за съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ).

Семейството на родения в БЕРЛИН Герхард се установява в Южна Африка преди Втората световна война. Затворен и тромав, доста висок младеж, той получава прякора Джъмбо (Слона). Във флота стриктно спазва установената дисциплина.

Като млад офицер от Кралския флот Герхард е вербуван от ГРУ през 1960 г. Той се самопредлага да сътрудничи на съветското посолство в Лондон. Мотивът му може да е бил фактът, че през Втората световна война британците хвърлят баща му в затвора.

Герхард се развежда с първата си жена и се жени за швейцарката Рут Йор, която е съветски АГЕНТ. Бракът може и да е бил внушен от ГРУ. Йор става негов КУРИЕР и често пътува до Женева уж за да посети майка си.

Твърди се, че той е получил 250 000 долара за информация за южноафриканския флот, който използва британски, френски и израелски кораби и оборудване. Освен това Герхард се движи сред най-висшите кръгове на представителите на сигурността, където лесно може да се сдобие не само с политическа, но и с военна информация. Той се запознава лично с президента П. Бота. Друго, което е от интерес за руснаците, е фактът, че Герхард има достъп до Силвърмайнс — широкообхватна система на Южна Африка за НАБЛЮДЕНИЕ на крайбрежните акватории. Освен това той работи и като НАВОДЧИК за съветските разузнавателни служби.

По времето, когато дейността му е разкрита, Герхард е командир на корабостроителницата Саймънстаун. Богато обзаведеният му дом във военната база Саймънстаун близо до Кейптаун и високият му стандарт на живот се обясняват с малкото наследство, получено от майка му в Германия, и от успеха, който има в залаганията на конни надбягвания, печалби от лотарията и вложения на стоковата борса.

През 1982 г. Герхард постъпва в университета в Сиракюз в щата Ню Йорк и посещава курс за напреднали по математика. Герхард е задържан в Съединените щати през януари 1983 г. от агенти на Южна Африка и на ФБР. След разпит, продължил 11 дни, е върнат под стража в Южна Африка.

Южноафриканското правителство е смятало, че има съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ в Южна Африка още от 1967 г., когато Юрий Логанов, съветски агент, е заловен в Йоханесбург. Но службите не успяват да идентифицират Герхард като шпионин, докато агенти на МОСАД (израелското разузнаване) в Москва не го забелязват заедно със съпругата му на балет в Болшой театър по време на 2 от най-малко 5-те му посещения в Москва. Пътуванията до Москва официално не са му позволени, а той не е предавал и необходимите документи за отчет след всяко едно от завръщанията си.

Осъден е за държавна измяна и шпионаж. Процесът срещу него продължава 3 месеца и се провежда при закрити врата. През декември 1983 г. Герхард е признат за виновен и е осъден на доживотен затвор. Жена му получава 10 години.

Герхардсен, Верна (1912–1970)

Съпруга на норвежкия министър-председател, набелязана от съветското разузнаване за вербуване с цел проникване сред висшите кръгове на властта. Направен е опит да бъде въвлечена в сексуална връзка с офицер от КГБ.

Съпругът на Верна — Ейнар Герхардсен, с изключение на кратко прекъсване, е министър-председател на Норвегия от 1945 до 1965 г. Той е 15 години по-възрастен от съпругата си. Когато Германия напада Норвегия през 1940 г., той е кмет на Осло. Остатъка от войната прекарва в концлагер, а след излизането си от там става лидер на страната. Умира през 1987 г.

В началото на 50-те години Верна Герхардсен е член на леви младежки групи, които осъществяват контакти с пионерските организации в Съветския съюз. През 1954 г., докато е на екскурзия в Съветския съюз с младежка делегация, тя отсяда в хотел Интурист в Ереван, столицата на съветска Армения. Евгений Беляков — млад офицер от КГБ, назначен да не се отделя от делегацията, отсяда в „допълнителна стая“ — обикновена хотелска стая, снабдена с уреди за запис и снимки, където е трябвало да прелъсти Верна.

Историята излиза на бял свят през 1993 г. благодарение на Богдан Дубенски — пенсиониран висш офицер от КГБ, който разказва за случилото се в интервю за лондонския Таймс. Той казва, че младият офицер от КГБ след това е назначен в посолството в Осло, за да продължи връзката. „Тя никога не е била изнудвана“ — казва Дубенски, като говори внимателно за използването на СЕКСА от КГБ. Беляков й казва, че двамата са били снимани, докато са били заедно в хотела, но твърди, че не е знаел, че ръководителите му са направили всичко това.

Според Дубенски Верна предава информация на КГБ за позицията на Норвегия по въпросите на ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ и СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ, както и за членовете на норвежкия парламент. „Въз основа на тази информация набелязвахме следващите цели, които да бъдат вербувани от КГБ“ — спомня си Дубенски, който по това време е резидент в посолството в Осло. Аферата приключва след 3 години, когато в пияно състояние Беляков бие съпругата си и се налага да бъде отзован в Съветския съюз поради заплаха от „обществен скандал“.

Геснър, Джордж Джон

Редник от американската армия и техник в областта на ядрените оръжия, който, след като дезертира от Форт Блис, Тексас, през 1960 г., предава през 1960–1961 г. секретни данни на съветски РАЗУЗНАВАЧИ в Мексико.

Американските военни власти успяват да го задържат и предадат на военен съд. Съден е за дезертьорство и е изпратен във федералния изправителен затвор в Лийвънуърт, Канзас. След освобождаването му през 1962 г. е арестуван отново и обвинен в шпионаж. През юни 1964 г. е осъден на доживотен затвор.

Геснър е първият човек, осъден на основание на постановлението към закона от 1946 г. за атомната енергия, според което никой няма право да предоставя информация за ядрено оръжие на неоторизирани лица. При обжалване през 1966 г. съдът отхвърля обвиненията в шпионаж срещу Геснър.

Гестапо

Гестапо (съкращение от Geheime Staatspolizei — Тайна държавна полиция) се справя безмилостно с всички опоненти на нацистка Германия както в самата страна, така и в окупираните от нацистите територии, провежда разузнавателни и подривни действия в други страни и управлява концлагерите и лагерите на смъртта по време на нацисткия режим. Официалното наименование на агенцията е Отдел за разследване и премахване на опозицията.

Гестапо е създадено през 1933 г. от Херман Гьоринг, за да замени пруската политическа полиция. Директор на Гестапо е Рудолф Дилс. Отначало Гьоринг използва новосъздадената организация, за да се арестуват и избиват опонентите на нацистката партия. През април 1934 г. за директор е назначен ХАЙНРИХ ХИМЛЕР и агенцията се разширява като полицейска ръка на СС — паравоенната сила на нацистката партия, също оглавявана от Химлер. (Вж. СД.)

Химлер е повишен в комисар на райха, за да заздрави Третия райх, и през октомври 1939 г. получава пълен контрол над новоприсъединената Полша. Ръководител на Гестапо става ХАЙНРИХ МЮЛЕР, който е ръководител на Гестапо по време на войната и играе ключова роля за „окончателното разрешаване на еврейския въпрос“. За последен път е бил видян на 28 април 1945 г. в бункера на фюрера. Изчезването му оставя Гестапо без ръководител в момент, когато съюзниците преминават през управляваните от нацистите райони на Германия.

Основният закон, по който действа Гестапо, е приет на 10 февруари 1936 г. Той дава на организацията абсолютна власт над живота на хората, за които се смята, че извършват дейност против държавата. Гестапо работи в цяла Германия и в страните, окупирани от нацистите. Жертвите се изпращат в концлагери или просто след мъчения се избиват. Понякога се проявява нещо като правосъдие и обвиняемите се изправят пред контролирани от Гестапо народни съдилища, където съдиите са известни с неизменните смъртни присъди. Действията и нарежданията, издавани от Гестапо, не подлежат на съдебно обжалване. Както казва доктор Вернер Бест — довереник на Химлер, „щом изпълнява волята на лидерите, полицията действа законно“.

Гестапо е IV отдел на ГУИС (Главно управление за имперска сигурност).

Гидеон

Канадско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ за съветски АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ (разузнавач, приел чужда самоличност), който отива в Канада през 1952 г., за да си създаде ЛЕГЕНДА, преди да пресече границата със Съединените щати. Но Гидеон се влюбва в една канадка, която е напълно против съветското управление.

Тъй като не иска да напусне Канада, а по това време вероятно не желае да бъде и шпионин, Гидеон съобщава на съветския ЦЕНТЪР, че е твърде трудно да се емигрира в Съединените щати. Затова той получава инструкция да остане като нелегален РЕЗИДЕНТ в Канада, където да отговаря за други разузнавачи, приели чужда самоличност.

Поради количеството работа и собствената си мудност той скоро изостава в изпълнението на сложните задачи. Най-сетне Гидеон решава да разкрие истинската си самоличност пред властите.

КРАЛСКАТА КАНАДСКА КОННА ПОЛИЦИЯ (КККП), която по това време отговаря за контрашпионажа, решава да превърне Гидеон в ДВОЕН АГЕНТ. В продължение на една година той изпълнява задълженията на резидент под наблюдението на служители на КККП, които следят дейността му, прослушват радиокомуникациите му и го разпитват за работата на съветските специални служби. След това, през 1955 г., КГБ вика Гидеон в Москва за отчет. Въпреки че отначало няма желание да изпълни заповедта, Гидеон се завръща в Съветския съюз. След заминаването си потъва в неизвестност. Служители на КККП смятат, че след първоначалната му измяна Гидеон е бил разкрит от съветското разузнаване и е продължил да работи с КККП, изпълнявайки подвеждаща операция за руснаците. Независимо от това КККП и британските разузнавателни служби научават много от него.

Гийом, Гюнтер

Личен помощник на западногерманския канцлер Вили Брант и източногермански шпионин. Несъмнено най-добрият от агентите на Щази, които проникват в западногерманското правителство между 1949 г., когато е създадена Източна Германия, и 1990 г., когато двете Германии се обединяват.

През Втората световна война баща му, който е лекар, дава подслон и осигурява медицинска помощ на Брант, когато е бил преследван от ГЕСТАПО. През 1955 г. Гийом-старши се свързва с Брант, който по това време е кмет на Западен БЕРЛИН, за да помогне на сина му да избяга от Изтока. С помощта на Брант през 1956 г. Гюнтер пристига на Запад като политически емигрант. По същото време младият Гийом, обучен от КГБ, е в армията на Източна Германия и работи за Щази.

Брант му осигурява работа в Социалдемократическата партия (СДП). Гийом успява да се издигне в йерархията на партията и през 1970 г. става личен помощник на Брант. На този пост Гийом има достъп до най-секретните планове и документи в администрацията на Брант, а също и до документацията на НАТО. Освен това той придружава семейството на Брант по време на почивките му. В книгата „Кой кой е в шпионажа“ („Who’s Who in Espionage“, 1984) Роналд Пейн и Кристофър Добсън отбелязват: „… Гийом изглеждаше напълно безобиден. С двойна брадичка, с подпухнало лице, приличаше на бухал, скрит зад очилата с метални рамки, а и се държеше като идеалния изпълнител.“

През април 1974 г. Гийом е арестуван по обвинение в шпионаж. По време на разпитите той признава, че е работил за Щази. Осъден е на 13 години затвор. Съпругата му Кристел също е осъдена за измяна. През 1981 г. и двамата се завръщат в Източна Германия като част от размяната със западногермански граждани, задържани на Изток.

Скандалът, свързан с Гийом, води до оттеглянето на Брант от канцлерския пост през май 1974 г.

Гилбърт, Ото Атила

Американец, роден в Унгария, шпионирал в полза на Унгария в Съединените щати. В единствената операция, разкрита от американските власти, той, без да знае, работи с офицер от американската армия, който е ДВОЕН АГЕНТ.

Гилбърт пристига в Съединените щати през 1957 г., когато там приижда истинска вълна унгарски бегълци, които бягат от съветската окупация след събитията през 1956 г. През 1964 г. той става натурализиран гражданин. В края на 70-те години е въвлечен в опит на унгарските разузнавателни служби да проникнат в американската армия.

Замисълът започва през декември 1977 г., когато американският армейски офицер от администрацията Янош Смолка — също роден в Унгария, натурализиран американски гражданин — посещава майка си в Будапеща. Смолка е разпределен в Отдела за разследване на криминални случаи в армията в Майнц, Западна Германия. Смолка е в дома на майка си, когато приятел на семейството го дръпва настрана и му казва, че „представител на правителството“ иска да разговаря с него насаме. Човекът се представя като Лайош Перлаки — унгарски РАЗУЗНАВАЧ. Перлаки казва, че Унгария би искала Смолка да шпионира в замяна на „благоприятно отношение“ към майка му и омъжената му сестра — най-близките му роднини. Смолка знае от армейските разпити, че това, което му се случва, се е случвало многократно на войници, които имат роднини в страни от Източния блок. Никой не знае колко от тях са съобщили за подобно изнудване.

Смолка съобщава за срещата и следвайки инструкциите на американското армейско КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, започва игра, която продължава, след като през 1980 г. е прехвърлен във Форт Гордън, близо до Огъста, Джорджия. Смолка се среща с Перлаки във ВИЕНА и изпраща маловажни материали на адреса на КОНСПИРАТИВНА ПОЩЕНСКА КУТИЯ в Унгария и Париж. По време на среща в началото на 1981 г. във Виена Перлаки плаща на Смолка 3000 долара за 16 ролки филм несекретни документи. Перлаки отново подчертава, че иска секретни документи, и предлага 100 000 долара за секретни материали за оръжие и за криптоложки системи.

Смолка се завръща в Съединените щати и иска лична среща с АГЕНТ. На 17 април 1982 г. Гилбърт, който живее във Форест Хилс, Ню Йорк, се появява в Огъста. Смолка предава секретните документи на Гилбърт, който му плаща 4000 долара. Агенти на ФБР наблюдават размяната и арестуват Гилбърт. Когато разбира, че го заплашва доживотен затвор, Гилбърт моли и се пазари, като се признава за виновен в конспирация и в предаване и получаване на секретни военни документи. Осъден е на 15 години.

Гилмор, Джон (1908)

Писател, художник и шпионин. Роден е в Германия. Рожденото му име е Вили Хирш. На 14 години е изпратен при роднини в Съединените щати. Става писател и илюстратор и си извоюва място в списание Колиърс и Сатърди ивнинг поуст. Сътрудничи с илюстрации на списание Лайф и издава книгите „Ню Йорк, Ню Йорк“ („New York, New York“) и „Град на магиите“ („City of Magic“).

През 1936 г. Гилмор отива в Съветския съюз и работи за списание Съветска Русия днес. След завръщането си в Съединените щати той започва да събира и да предава въздушни снимки за ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Гилмор привлича и други да му помагат при събирането на материали за руснаците. Двама от хората му са ДВОЙНИ АГЕНТИ. Те докладват за действията на Гилмор във ФБР.

След серия срещи с ИГОР МЕЛЕХ, съветски служител в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ, на 23 октомври 1960 г. той е арестуван. Въпреки че федералният чикагски съд го обвинява в шпионаж, срещу него не е възбудено дело. Мелех е освободен при условие, че ще напусне страната. Гилмор също е освободен и на 21 юли 1961 г. със семейството си заминава за Германия, а от там — в Чехословакия, където се установява.

Освобождаването му е част от сложна операция по РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ ШПИОНИ. Американците си връщат и двама пилоти, свалени на 1 юли 1960 г. (Вж. СВАЛЕНИ САМОЛЕТИ.)

Гимпел, Ерих (1910)

Германски шпионин, пристигнал по време на Втората световна война в Съединените щати с германска ПОДВОДНИЦА.

Роденият в Германия Гимпел придружава УИЛЯМ КОУЛПО, роден в Америка шпионин. Двамата се запознават в ШПИОНСКАТА ШКОЛА на СС в Хага, Холандия. Гимпел тъкмо се е завърнал от Испания, където е работил като германски АГЕНТ. На 6 октомври 1944 г. двамата заминават за Съединените щати на борда на подводница U–1230. През нощта на 28 ноември с гумена лодка са свалени на брега на изолиран плаж в залива Френчман близо до Бей Харбър, Мейн. (За подробности около събитията, последвали акостирането им, вж. КОУЛПО, УИЛЯМ.)

Гимпел е вербуван за шпионин през 1935 г., докато работи в една германска радиокомпания в Перу. Един АТАШЕ от германското посолство в Лима му поръчва да наблюдава кораби и товари, които влизат в пристанището и излизат от него. През януари 1942 г., след като Америка влиза във Втората световна война, Перу преминава на страната на Съединените щати и скъсва дипломатическите си отношения с Германия. Гимпел е депортиран в Съединените щати и затворен в лагер за задържани чужденци в Тексас. През август 1942 г. е депортиран в Германия на шведски кораб.

Според споразумението за репатриране той не може да служи в германските въоръжени сили. Но тъй като владее отлично испански език, е назначен във външното министерство като КУРИЕР между БЕРЛИН и германското посолство в Мадрид. Испанската столица е гнездо на агенти както на съюзниците, така и на Оста.

През лятото на 1944 г. Гимпел се обучава в шпионска школа, където получава името Вилхелм Колер. Шпионската операция Гимпел — Коулпо е планирана да продължи 2 години под КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Мегпай. Двойката има инструкция да изпраща информация за президентската кампания през 1944 г. (която вече е приключила през ноември с преизбирането на президента Рузвелт за четвърти път). Освен това те трябва да събират технически данни от ОТКРИТИ РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ИЗТОЧНИЦИ, като технически списания, да ги предават по радио, с МИКРОТОЧКИ И МИКРОФОТОГРАФИЯ или с ТАЙНОПИС или да ги изпращат на посочени КОНСПИРАТИВНИ ПОЩЕНСКИ КУТИИ в неутрални страни. (Оборудването за микроточките е толкова тежко, че Гимпел го оставя в подводницата.) Двамата не трябва да организират МРЕЖА.

Пет дни след като двамата шпиони пристигат на брега, ФБР отбелязва, че срещу британски товарен кораб е изпратено торпедо на 8 мили от Мейн, и подозира, че германската подводница, която е толкова близо до брега, вероятно е свалила АГЕНТИ. ФБР претърсва бреговата линия, но не открива нищо. Междувременно шпионите харчат средно по 100 долара на ден, за да се забавляват в Ню Йорк. На 21 декември Коулпо се измъква от Гимпел, а на 26 декември се предава на ФБР и описва подробно Гимпел, включително костюма и балтона, които си е купил. Агентите на ФБР полагат изключителни усилия в издирването на Гимпел в Ню Йорк и на 30 декември го арестуват край вестникарска будка близо до Таймс скуеър.

На 6 февруари 1945 г. и Гимпел, и Коулпо са изправени пред военен трибунал, признати са за виновни в шпионаж и са осъдени на смърт чрез обесване. По-късно президентът Труман променя присъдата им на доживотен затвор.

Гинсбърг, Самюъл

Вж. КРИВИЦКИ, ВАЛТЕР.

Главно разузнавателно управление

Вж. ГРУ.

Гломар експлорър

Вж. ХЮЗ ГЛОМАР ЕКСПЛОРЪР.

Година на шпионите

През 1985 г. са разкрити 3 значителни случая на шпионаж в Съединените щати: ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ — продавал криптоложки тайни на Съветския съюз; ДЖОНАТАН ДЖЕЙ ПОЛАРД — продавал огромно количество секретни материали на израелците; РОНАЛД ПЕЛТЪН — разкрил на руснаците суперсекретни операции на АНС.

Уокър е пенсиониран военноморски офицер, който включва по-големия си брат — пенсионирания капитан III ранг АРТЪР УОКЪР, сина му — свързочник III клас МАЙКЪЛ УОКЪР, и най-добрия му приятел — главен радист ДЖЕРИ УИТУЪРТ, в шпионската си дейност. Всички влизат в затвора. Съпругата на Уокър — Барбара, знае за шпионската му дейност и дори му помага. Срещу нея не са повдигнати обвинения.

Полард е цивилен чиновник в Службата за военноморско разследване. Разочарован и подвластен на мания за величие, той подхранва егото си и банковата си сметка с помощта на израелците, като им предава всеки документ, до който може да се добере. Съпругата му — Ан Хендерсън Полард, също влиза в затвора за притежаване на секретни материали.

Пелтън, който има феноменална памет, разказва на руснаците всичко, което може да си спомни от работата си в АНС. Той също влиза в затвора.

Вж. ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА ШПИОНИТЕ.

Голд

Вж. БЕРЛИНСКИ ТУНЕЛ.

Голд, Хари (1910–1972)

Американски химик, участвал непосредствено в дейността на МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ. Изпълнява ролята на КУРИЕР на главния агент в групата — КЛАУС ФУКС. Роден е в Русия под името Хайнрих Голдоницки. Голд пристига в Съединените щати със семейството си през 1914 г., а през 1922 г. получава американско гражданство. Учи за инженер-химик в Пенсилванския университет и посещава Технологическия институт Дрексел и университета Ксавие.

Предполага се, че Голд работи за съветското разузнаване от 1934 до 1945 г. Той предава на руснаците секретни данни за американската програма за атомна бомба, които получава от Фукс — английски учен, и от ДЕЙВИД ГРИЙНГЛАС от атомната лаборатория в Лос Аламос. Голд провежда 7–8 срещи с Фукс в Ню Йорк, по време на които си предават взаимно атомни тайни. През февруари 1945 г. той отново среща Фукс в Кеймбридж, Масачузетс, и получава „внушителен пакет“ информация.

Следващата среща на Голд и Фукс се провежда през юни 1945 г. Тогава Голд осъществява опасна куриерска мисия до 2 обекта. Първо отива до Санта Фе, Ню Мексико, където Фукс му предава скици и записки за плутониевата бомба, която скоро ще бъде изпробвана. След това Голд заминава за Албукерк, Ню Мексико, където дава 500 долара на Дейвид Грийнглас от лабораторията в Лос Аламос. През септември 1945 г., след атомната бомбардировка над Хирошима и Нагасаки, Фукс отново се среща с Голд и му предава сведения, сред които и информация за производството на уран–235. Голд дава на Фукс инструкции, как да се свърже със съветския АГЕНТУРИСТ в Лондон. Голд е изоставен от руснаците през 1946 г. поради пробив в системата за сигурност. Когато през 1949 г. Фукс е разкрит, агентите стигат до Голд, който е арестуван от ФБР на 22 май 1950 г. по обвинение в шпионаж. Той прави признания и издава Грийнглас, МОРТЪН СОБЕЛ и ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ и съпругата му Етел, които са арестувани незабавно. На 9 декември 1950 г. Голд е осъден на 30 години затвор. Освободен е след помилване през 1965 г. и се установява във Филаделфия.

Съветският съюз го награждава с орден Червена звезда. Съветските кодови имена на Голд са Гуус и Реймънд. Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.

Голдфингър

Операция на ВМС на САЩ за използването на модифицирания разузнавателен самолет ОРИОН P–3V за проследяване транспортирането на съветско ядрено оръжие по море. Самолетът е използван в края на 60-те и началото на 70-те години за тези задачи заедно с кораби на ВМС. (Вж. ОПЕРАТИВНА ГРУПА.)

Мнозина допускат, че операцията Голдфингър (Златен пръст) е наречена така в чест на едноименния роман за ДЖЕЙМС БОНД, но в действителност името идва от фамилията на ДИРЕКТОРА НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ през 1968–1971 г. вицеадмирал Ф. Дж. Харлфингър.

Голдфус, Емил

Вж. АБЕЛ, РУДОЛФ.

Голдщайн, Волф (1921)

Първият съветски шпионин, за когото е известно, че е действал против Израел. Син е на родители евреи. Роден е в Източна Европа. Още като младеж приема идеите на комунизма и е вербуван от НКВД за шпионаж срещу Израел.

Голдщайн пристига в Израел по време на Войната за независимост през 1948 г. и започва работа в икономическия отдел на външното министерство. Както е обичаят за новопристигналите, той променя името си според еврейската традиция на Зе’ев Авни. През 50-те години външното министерство изпраща Голдщайн в Брюксел, а по-късно — в Белград. Той има достъп до израелски правителствени комуникации, а също и до някои тайни преговори. Информацията, с която разполага, той предава на КГБ (което наследява НКВД през 1954 г. като съветска външноразузнавателна агенция). По този начин КГБ получава достъп до израелските дипломатически комуникации, включително до тези, които са предназначени за израелските разузнавателни кадри под дипломатическо ПРИКРИТИЕ.

Израелската служба ШИН БЕТ заподозира Голдщайн — в израелското посолство в Белград изявява желание да работи допълнителни смени в отдела за секретна информация. Под измислен претекст е отзован в Израел, разпитан е и скоро следват признанията за дейността му в полза на КГБ. Съден е при закрити врата, излежава 10 години, след което се завръща в Швейцария, където е живял на младини.

Няколко години по-късно по споразумение с израелски длъжностни лица Голдщайн се завръща в Израел, получава нова самоличност и започва работа за израелската армия като психолог.

Голиеневски, Михал

Полски РАЗУЗНАВАЧ, избягал на Запад и предал информация, която довежда до арестуването на ДЖОРДЖ БЛЕЙК — шпионин на КГБ в британската служба за разузнаване МИ–6, и на ХАРИ ХОТЪН — цивилен служител в базата на Кралския военноморски флот в Портланд. Голиеневски е ВНЕДРЕН АГЕНТ на КГБ в полското разузнаване по време на бягството си през 1960 г. Затова знае много за съветската шпионска дейност. Предната година е написал и изпратил до американските резиденти на ЦРУ в цяла Европа 14 писма, подписани с името Снайпер. В тях се съдържа полезна информация, включително за шпионската дейност на Хотън. Най-сетне, през декември 1960 г., той се обръща към ЦРУ в Западен Берлин, където го придружава и любовницата му.

Преминавайки на Запад, той предоставя хиляди кадри със секретни документи. Предава на британските и американските следователи ценна информация за действията на КГБ и на шпионите му. Голиеневски твърди също, че е великият княз Алексей Николаевич Романов, избягал от болшевиките в Полша през 1917 г. През 1963 г. той разказва за шпионска операция на КГБ, в която участва АГЕНТ с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Бор, който в действителност е Хенри Кисинджър — професор в Харвард (а също бъдещ секретар на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ и държавен секретар). Освен това Голиеневски посочва, че офицерът от британската Служба за сигурност (МИ–5) Майкъл Ханли, бъдещ ръководител на МИ–5, също е съветски агент.

Според британския разузнавач ПИТЪР РАЙТ през 1963 г. „ЦРУ предполага, че той е луд“. Освен това служителят на ЦРУ ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН и бъдещият директор РИЧАРД ХЕЛМС са убедени, че Голиеневски отново е попаднал под контрола на КГБ още преди да премине на вражеска страна, и че Блейк и Хотън са предадени на западното разузнаване, за да бъдат предпазени по-важни шпиони.

Голиков, Филип (1900–1980)

Висш командир от съветската армия и ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ — по време на критичния период 1940–1941 г. Любимец на съветския диктатор Йосиф Сталин, той има изключително дълга кариера независимо от неуспехите си и като командир, и като ръководител на разузнаването.

Голиков има селски произход. През 1918 г. се записва като доброволец в Червената армия. В състава на специалните наказателни бригади към Трета армия взима дейно участие в потушаването на антиболшевишките селски бунтове. След Гражданската война командва полк, бригада, дивизия, а след това и корпус. По време на краткотрайната съветска кампания в Полша през септември 1939 г. е командващ Шеста армия.

През юни 1940 г. в Червената армия е въведено званието генерал — той получава званието генерал-лейтенант и същата година е назначен за ръководител на ГРУ. Голиков има заслугата за превръщането на ГРУ в ефективна разузнавателна служба след кървавите чистки от края на 30-те години. Въпреки че ГРУ предупреждава Сталин за предстоящото германско нападение (съветският диктатор пренебрегва тази информация), Голиков не е уволнен, както и не са предприети и други мерки срещу него след началото на съветско-германския конфликт на 22 юни 1941 г. Напротив, като шеф на ГРУ той води първите съветски мисии за осигуряване на военна помощ (и тайни) в Лондон и Вашингтон.

През октомври 1941 г. Голиков се завръща в Съветския съюз, за да поеме командването на Десета армия при отбраната на Москва през зимата на 1941–1942 г. След това поема командването на Четвърта нападателна армия, а по-късно и на Воронежкия фронт — един от най-значителните и важни командни постове в съветската армия. През 1942–1943 г. той става заместник командващ Сталинградския фронт. В автобиографията си „Хрушчов си спомня“ („Khrushchev Remembers“, 1970) Никита Хрушчов описва получаването на:

… съобщение от офицер от Сталинград, който ни уведомяваше, че Голиков съвсем е полудял и се държи като ненормален. Присъствието му в [сталинградската] армия не ни помагаше особено, а и той се превръщаше в тежест.

… Освободихме Голиков от задълженията му и го отзовахме.

По-късно Сталин укорява Хрушчов за стореното и през април 1943 г. Голиков е назначен за ръководител на Главното управление на личния състав на Червената армия и освен това за заместник-министър, като запазва и двата поста до 1950 г. След войната на Голиков възлагат също да организира принудителното репатриране на бившите съветски военнопленници и затворници от немските концлагери в СССР. Бившият офицер от СМЕРШ А. И. Романов описва всичко това така:

Всеки, който бе запознат с нещата, разбираше, че Голиков не е нищо повече от една „фасада“, човек, който подписваше официални документи, доклади, обръщения и т.н. Голиков беше поставен да отговаря за репатрирането, за да заблуди непосветените в тези дела, по-конкретно нашите чуждестранни съюзници. В действителност репатрацията се извършваше от Смерш и Главното политическо управление на НКГБ.

Според някои доклади Голиков е бил хвърлен в затвора за 2 години, вероятно през 1949–1950 г. Независимо от това той работи на ключови позиции в армията през 1950–1957 г., когато едновременно с това получава и важния пост на ръководител на политическото управление на съветската армия и началник на военния отдел в централния комитет на партията. През 1961 г. е повишен до най-високия военен чин — маршал на Съветския съюз. Голиков се оттегля от активна служба през май 1962 г. Сред наградите му е и Герой на Съветския съюз.

Голицин, Анатолий

Съветски офицер от КГБ, който бяга в Съединените щати, изоставяйки поста си в Хелзинки, Финландия. През декември 1961 г. Голицин, известен под името Анатолий Климов, предава на американските служби информацията, че в ЦРУ има съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ.

Роден е в Украйна. Майка му е украинка, а баща му — руснак. През Втората световна война служи в Червената армия и посещава школа за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. По-късно получава назначение в НКВД и в неговия приемник — КГБ. Работи в щабквартирата на НКВД/КГБ и от 1953 до 1955 г. е във ВИЕНА, където шпионира съветските емигранти. През 1960 г. е назначен в Хелзинки. Разочарован е от комунизма и КГБ — основна причина за измяната му.

Голицин предоставя информация за десетки съветски шпиони и разузнавателни операции. Помага на МИ–6 в събирането на доказателства срещу ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ — внедрен агент в британското разузнаване, и разобличава ДЖОН ВАСЪЛ — съветски шпионин в Адмиралтейството. Информацията му води до създаването на КОМИСИЯТА ФЛУЪНСИ, която разглежда доказателствата, включително доклад за съветско проникване в Службата за сигурност (МИ–5).

Предоставената от Голицин информация за съветската дейност във Франция предизвиква оттеглянето на двама от ръководителите на френските разузнавателни служби, оставката на съветника на президента Дьо Гол по въпросите на разузнаването и осъждането на канадеца професор Хю Хамбълтън през 1983 г. на 10 години затвор за предаване на секретни документи от НАТО на КГБ. Голицин се среща с шефовете на разузнаването на няколко западни страни, за да обсъди с тях съветската дейност.

Служители на ЦРУ намират Голицин за темпераментен и труден човек. Той настоява да получи достъп до всички архиви и досиета на ЦРУ и на британското разузнаване. Твърди се, че иска сам да основе свой институт, за да проучва съветската дезинформация, както и да създаде световна агенция за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, финансирана от ЦРУ, която да противодейства на КГБ. Твърдението му, че има внедрен агент в ЦРУ, го прави един от любимците на ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на контраразузнаването в ЦРУ. Енгълтън му осигурява достъп до важни материали на ЦРУ, но изводите му водят до провала на няколко офицери от ЦРУ, срещу които не съществуват други доказателства или предположения за нелоялност.

Други двама съветски изменници — ФЕДОРА и ЮРИЙ НОСЕНКО, се опитват да хвърлят сянка върху валидността на информацията, която Голицин предоставя на Запада.

МИ–5 му дава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Каго.

Голушко, Николай (1937)

Втори и последен министър на МБ (Министерство на безопасността) в създадената след разпадането на Съветския съюз Руска федерация.

През 1959 г. Голушко завършва юридическия факултет в Държавния университет в Томск и 4 години работи като следовател в прокуратурата. През 1963 г. започва работа в КГБ като заместник инспектор за района на Кемерово. От 1974 г. заема ръководни длъжности в централния апарат на КГБ в Москва.

През 1982 г. вече е председател на секретариата на КГБ, където остава до 1985 г. От 1987 до 1991 г. заема поста председател на КГБ на Украйна. През 1991 г. е освободен от този пост заради подкрепа на промените в съветското правителство.

През януари 1992 г. президентът Борис Елцин го назначава за заместник-министър, а по-късно — и за първи заместник-министър на МБ. На 28 юли 1993 г. Елцин го прави и министър, въпреки че по-късно същата година министерството е закрито. (На този пост Голушко замества ВИКТОР БАРАННИКОВ.)

Гордиевски, Олег (1938)

Британски АГЕНТ в КГБ. Шпионира в полза на Великобритания 11 години. През 1985 г. е предаден от ДВОЕН АГЕНТ в ЦРУ. Успява да напусне Съветския съюз и заминава за Великобритания.

Учил е в Московския институт за международни отношения и през 1962 г. постъпва в КГБ. След едногодишно обучение през 1963 г. получава първото си назначение в главното управление на КГБ. Работата му се състои в изготвянето на анализи за АГЕНТ-НЕЛЕГАЛИ (разузнавачи, приели чужда самоличност), които работят на Запад. През януари 1966 г. получава назначение в Копенхаген да ръководи мрежата на КГБ в Дания. Там работи до 1970 г. и от 1973 до 1978 г. (Когато през 1977 г. се връща в Москва в отпуска, посещава първата лекция на ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ пред КГБ.)

Твърди се, че когато през 1968 г. руснаците нападат Чехословакия, той решава да окаже помощ на Запада. Започва да шпионира в полза на британската служба за разузнаване МИ–6 през 1974 г. от Копенхаген. Завръща се в Москва през 1978 г., където работи до 1982 г., а след това е назначен в съветското посолство в Лондон. В началото на 1985 г. става РЕЗИДЕНТ на КГБ в Лондон.

През май 1985 г. Гордиевски е извикан в Москва за консултации. Там е подложен на разпит и е обвинен, че е предал Съветския съюз. Той отхвърля всички обвинения. Въпреки че КГБ непрекъснато го следи, успява да се свърже с британското разузнаване. Всеки ден бяга за здраве и на 19 юли, облечен в спортен екип, отново излиза за утринен крос, но повече не се връща вкъщи. С помощта на британците напуска Съветския съюз, но оставя в Москва съпругата си Лейла и двете си дъщери.

След като Гордиевски се „появява“ в Лондон през септември 1985 г., британското правителство експулсира 25 съветски дипломати, журналисти и др., посочени от него като участници в разузнавателна дейност.

През 1990 г. ръководителят на КГБ ВЛАДИМИР КРЮЧКОВ твърди, че е имало възможност Гордиевски да се събере с жена си предната година, ако комунистите не били изгубили властта в Чехословакия. На пресконференция в Москва Крючков казва, че събирането на семейството е законно искане, но Гордиевски го нарича „поредния номер“. „КГБ очевидно се надява, че когато видя жена си и двете си дъщери, ще успеят да ме принудят да се върна в Москва.“ Скоро след бягството на Гордиевски жена му се развежда с него. В противен случай надали е щяла да успее да запази работата си или децата да останат в избраните от тях училища. Жена му и децата му получават разрешение да напуснат Съветския съюз през 1991 г., но Гордиевски и жена му не се събират отново.

С Кристофър Андрю той пише документалната книга „КГБ: Поглед отвътре“ („KGB: The Inside Story“, 1990).

ГОС

Съкращение за главен отговорник по сигурността (разузнаването).

Господин Бул

Вж. ДЪЛЕС, АЛЪН.

ГПУ

Вж. ЧК.

Гражданска бойна група (ГБГ)

Военни формирования от племенни групи (коренното население) в Южен Виетнам, създадени от ЦРУ в края на 1961 г. за борба с партизаните комунисти. Изолирани племенни малцинства населяват по-голямата част на Южен Виетнам, накъсан от планински вериги и джунгли. През 1963 г. ГБГ включва 12 000 местни бойци, събрани от над 200 села. Подпомагат ги и ги обучават хора на ЦРУ и специалните екипи на американската армия (зелени барети). Местните сили, въоръжени с леко оръжие — автомати и винтовки, — са особено ефективни при възпиране на партизанските набези в района. Усилията им са от съществено значение, тъй като и американските, и южновиетнамските редовни военни части са съсредоточени в градовете по крайбрежието на Южен Виетнам. В резултат от първите успехи към ГБГ пожелават да се присъединят етнически камбоджанци, живеещи в Южен Виетнам, и полувоенната Лига на католическата младеж. Числеността на ГБГ нараства през 1964 г. на 75 000 души.

Но ефективността на ГБГ скоро намалява, тъй като през октомври 1963 г. паравоенните операции на ЦРУ са прехвърлени на армията. Повратният момент е операция Суичбек. След реорганизацията ГБГ поема някои от дейностите на ЦРУ, като граничен патрул и НАБЛЮДЕНИЕ. Включват се повече от 6000 виетнамци.

Под контрола на армията ролята на ГБГ започва да се променя от отбранителна в нападателна. Ударите се нанасят в райони, контролирани от комунистите. ГБГ продължава да функционира като ефективна сила до края на 60-те години, когато ролята на САЩ във Виетнамската война започва да намалява. През 1970 г. американските специални части са изтеглени от ГБГ. Някои остават като рейнджъри (командоси) в южновиетнамската армия.

Вж. КАНЕЛА И СКАРИДИ; ВИЕТНАМ.

Граждански авиотранспорт

Въздушна линия, поддържана от ЦРУ, за да оказва помощ на американските разузнавателни операции в Далечния изток. Гражданският авиотранспорт (ГАТ) е основан през 1946 г. от американския летец Клер Шено, ръководител на ескадрила изтребители Летящите тигри в Китай, по-късно генерал-майор в американските военновъздушни сили. Авиолинията е създадена с помощта на националистическото правителство на Чан Кайшъ в Китай и на Управлението за помощ и възстановяване към ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ. След като комунистите завземат властта в Китай, ГАТ извършва полетите си от бази в Япония и Южна Корея, а също и от Тайван. Пренася търговски товари и осъществява секретни мисии в помощ на американски разузнавателни операции в Далечния изток.

По-късно ГАТ се превръща в Частни въздушни линии (работят съвместно с ЕЪР АМЕРИКА). По време на комунистическата обсада на френския гарнизон в Диен Биен Фу през 1954 г. във ВИЕТНАМ тежкотоварен самолет на ГАТ — C–119 Флаинг бокскар, участва съвместно с френски самолети при спускането на провизии за обсадените войски. От 29-те самолета C–119, извършвали полети в помощ на Диен Биен Фу, 24 са управлявани от пилоти на ГАТ. Един C–119 е свален. При катастрофата следва мощна експлозия, тъй като 6-тонният му товар с амуниции се взривява. Двамата пилоти Джеймс Макгавърн и Уоли Бъфърд са единствените известни американски жертви от френската война в Индокитай.

В Индокитай пилоти на ГАТ управляват бомбардировачи B–26 Инвейдър, провеждат нападение в Тибет и залавят китайски правителствени документи, а също така изпълняват мисии в подкрепа на американските операции във Виетнам.

През 1973 г. ЦРУ разформирова ГАТ. Американското Министерство на финансите получава около 30 000 000 долара от сделката.

Гранвил, Кристин (?–1952)

Изключително успешна британска АГЕНТКА от времето на Втората световна война.

Има полско благородническо потекло. Графиня Кристина Скарбек е висока, привлекателна и грациозна. В младежките си години печели титлата Мис Полша.

Когато през септември 1939 г. започва войната, тя се намира в Адис Абеба (Етиопия). Изоставя съпруга си и заминава за Англия, където предлага услугите си на британското разузнаване (МИ–6). Изпратена е в Будапеща, където работи като журналистка. Предполага се, че пътува до Полша, за да помага на поляци да напускат нелегално страната. Вероятно е арестувана от германците по време на едно от тези пътувания, но успява да избяга. Твърди се, че е арестувана на югославската граница при опит да помогне на съюзнически пилоти да избягат. Успява да убеди тези, които са я заловили, да я пуснат.

След това работи в Близкия изток. По-късно, вече като служеща в Управлението за специални операции (УСО), е спусната с парашут в Южна Франция, където работи като КУРИЕР във френската Съпротива.

В края на войната е наградена с Георгиевски медал и с Орден на Британската империя.

Останала без средства, след войната работи като стюардеса на океански параход. Прободена е смъртоносно с нож по време на свада от ревнив любовник.

Граф Цепелин

Германски пътнически въздухоплавателен кораб, използван през 1939 г. за ЕЛЕКТРОННО НАБЛЮДЕНИЕ на британски радарни инсталации. Граф Цепелин — втори модел германски въздушен кораб с това название, е построен през 1938 г. Това е най-напредналият в технологично отношение въздушен търговски кораб.

Граф Цепелин преминава успешно пробните полети, но така и не е използван за пътнически превози. Базиран във Франкфурт, корабът е пуснат в експлоатация през 1939 г. от германските военновъздушни сили като ЛЕТАТЕЛНО СРЕДСТВО ЗА ОТКРИВАНЕ НА РАДАРИ. Целта е да улови дължината на вълните на британските радари и да определи разположението им. Предпочетен е, тъй като съществуващите самолети не са били достатъчно издръжливи, а и мястото за електронно оборудване в тях е било твърде ограничено. Граф Цепелин извършва първия си наблюдателен полет в края на май 1939 г.

И първият, и вторият разузнавателен полет от август 1939 г. не регистрират полезна информация, тъй като възникват проблеми с електронното оборудване. Първият полет на Граф Цепелин е засечен от британски радар, но по време на втория не е забелязан. Лондонският вестник Дейли телеграф разкрива полета пред широката общественост, но германското правителство отрича той да е напускал Германия или да се е доближавал до бреговете на Англия. След избухването на войната в Европа Граф Цепелин не е използван за полети.

Трябва да се отбележи, че Граф Цепелин, получил военното обозначение LZ–130, е с най-тежката конструкция от 130-те монтирани в Германия. (Първият Граф Цепелин е построен през 1928 г. и 10 години е използван за търговски и пътнически превози. Осъществил е 590 полета, преди да бъде изтеглен през юни 1937 г. Този Граф Цепелин осъществява първия си дълъг полет над Атлантика до Съединените щати за 112 часа. По-късно, през 1929 г., корабът прави околосветско пътешествие — пътуване с многобройни кацания и продължителни полети над Сибир, което отнема над 21 дни, като 7 са прекарани в почивка. Същата година корабът прави проучвателен полет над Арктика, а през 1930 г. за пръв път извършва полет до Южна Африка.)

Въздухоплавателните кораби Граф Цепелин са демонтирани и претопени през 1940 г. Херман Гьоринг, ръководител на Луфтвафе, е изпитвал недостиг от алуминий за бойните самолети.


LZ–130 Graf Zeppelin

Грей, Патрик (1916)

Изпълнявал длъжността директор на ФБР и принуден да се оттегли поради участието си в скандала УОТЪРГЕЙТ. Президентът Никсън го назначава за изпълняващ длъжността на 3 май 1972 г. — в деня след смъртта на ЕДГАР ХУВЪР, който е бил директор в продължение на 48 години. На 17 юни петима мъже са арестувани, тъй като са проникнали в щабквартирата на Националния комитет на Демократическата партия в хотелския комплекс Уотъргейт във Вашингтон. Последвалият скандал и опитът на Белия дом нещата да се потулят скоро въвличат и Грей. Нахлулите с взлом имат връзки с ЦРУ. Никсън използва това и притиска РИЧАРД ХЕЛМС, ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, да използва влиянието си и да спре разследването на ФБР, за да не се стигне до обществен скандал. Хелмс изпраща заместника си — генерал-лейтенант Върнън Уолтърс, при Грей. По-късно Уолтърс твърди, че Хелмс е казал: „Трябва да напомните на господин Грей за споразумението между ФБР и ЦРУ, че ако те се натъкнат на нещо или се случи така, че се налага да извадят на показ наученото, трябва преди това да се информират.“

Грей се налага във ФБР, но служителите усещат опита за прикриване и започват да се оплакват. Тогава Грей вика Уолтърс, за да направи писмена заявка от името на ЦРУ, в която моли ФБР да задържи нещата. Подобна молба не е написана и разследването от страна на ФБР продължава. Но Грей вече не се забърква. Докато все още очаква несъмнено ожесточената сенатска проверка, на 27 април 1973 г. Грей подава оставка. По-късно срещу Грей са повдигнати обвинения за неоторизирано незаконно проникване (КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ), но през декември 1980 г. са оттеглени.

Грийн, Греъм (1904–1991)

Английски романист и АГЕНТ в МИ–6. Грийн обобщава своето отношение към писането и шпионската дейност в романа „Начин на живот“ („A Sort of Life“, 1971): „Предполагам… че всеки романист има нещо общо с шпионите. Той наблюдава, дочува, подслушва, търси мотиви и анализира характери…“

Изключителният му интерес към шпионажа се събужда през 1924 г. още като студент в Оксфорд. Използва средства, предоставени му от германското посолство в Лондон, и прави обиколка на все още окупираната Германия, за да открие доказателства за организирани от французите бунтове в окупираната от тях зона. Работи в издателския екип на Таймс от 1926 до 1930 г. и като филмов критик към Спектейтър до 1939 г. Когато започва войната, Грийн вече е романист с име. Станал е известен с романа от 1932 г. „Влакът за Истанбул“ („Stamboul Train“), в Съединените щати публикуван под заглавието „Ориент експрес“ („Orient Express“), и с други творби. Романът „Доверен агент“ („Confidential Agent“, 1939) отразява военновременната му работа.

Сестрата на Грийн — Елизабет, която работи в един от отделите на МИ–6, го привлича в тази служба. ДОСТЪПЪТ до секретни материали му е отказан след разкритието, че има съдебно досие. Срещу него е повдигнато обвинение за лъжа от изпълнителните директори на филмово студио, вбесени от твърденията му, че филмите на Шърли Темпъл — детето актриса, имат сексуален подтекст. Затова приемането на Грийн в МИ–6 трябвало да получи личното одобрение на директора на агенцията.

Пряк началник на Грийн е ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. „Едва ли можеше да съществува по-добър шеф — пише по-късно Грийн. — Винаги проявяваше дребни жестове на лоялност към колегите си, но, разбира се, най-голямата му проява на лоялност съвсем не ни беше известна.“

Първата разузнавателна задача на Грийн е във Фрийтаун, Сиера Леоне, където ръководи агенти и наблюдава крайбрежната зона. Известно е, че там се въртят трафиканти и шпиони. Във Фрийтаун написва книгата „Управление на страха“ („The Ministry of Fear“, 1943). След това Филби го изпраща в неутрална Португалия, която е доста голям център на шпионажа. През 1945 г. Грийн се премества от МИ–6 в отдела за политическо разузнаване на Министерството на външните работи, но скоро напуска.

След войната написва „Същността на нещата“ („The Heart of the Matter“, 1948), в чиято основа са преживяванията му в Западна Африка. Когато заминава за окупирана ВИЕНА, за да работи над сценария на „Третият“ („The Third Man“) — създаден по разказа със същото име, съветските РАЗУЗНАВАЧИ там го подозират, че все още работи за МИ–6. Подхвърлена реплика от разузнавач за престъпниците, които използват отходните канали на Виена, вдъхновява Грийн да използва мястото за сцените на преследване. Мнозина смятат, че прототип на Хари Лайм — главния герой във филма, е Ким Филби. Самият Грийн пише във вестникарска статия, че е използвал определението ТРЕТИЯТ много преди да бъде употребен за Филби.

След като Филби е разобличен като шпионин, Грийн казва: „Аз го харесвах. По онова време често се питах какво ли ще направя, ако открия, че е таен агент. Мисля, че ако се бе изпуснал за нещо в пияно състояние, щях да му дам 24 часа, за да си оправи нещата, и тогава щях да докладвам за него.“

Познанията на Грийн в разузнаването му помагат да погледне от хумористичната страна на шпионажа в „Нашият човек в Хавана“ („Our Man in Havana“, 1958). В книгата „Човешкият фактор“ („The Human Factor“, 1987) шпионажът е представен като тъмен, неморален акт. За прототип на героя на „Човешкият фактор“ Морис Касъл — ДВОЕН АГЕНТ, „не съм използвал Филби“, казва по-късно Грийн. „Зная много добре от опит — пише той, — че е напълно възможно да създам един незначителен и дори преходен характер на герой на базата на истински човек.“ Според един биограф Грийн е изпратил копие от ръкописа на Филби в Москва и го е попитал за мнението му. В романа британски разузнавач, който е съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ, разказва на руснаците за секретно британско-южноафриканско споразумение, подписано с цел да се предпазят златните находища в Южна Африка от руснаците. След публикуването на романа е оповестено съществуването на подобно споразумение. Биографите изтъкват подобни неща, за да разпръснат съмнението, че Грийн в действителност не е прекъснал контактите си с британското разузнаване.

„Тихият американец“ („The Quiet American“, 1955) е книга, вдъхновена от опита на Грийн като журналист във Френски Индокитай, където се запознава с прототипа на главния си герой — американския специалист в партизанските войни ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ. Там наблюдава как са манипулирани агентите на новосъздаденото ЦРУ. В романа, след като на оживен площад избухва бомба, Пайл — американецът, чийто прототип е Лансдейл, поглежда мокрите петна по обувките си и пита: „Какво е това?“ Англичанинът, който води разказа (Грийн), отговаря: „Кръв. Не си ли виждал преди?“ В този момент, когато американецът „за пръв път вижда истинска война“, американското участие във Виетнам е предопределено. Грийн отново е открил в пътуванията си из тайнствения лабиринт на шпионажа малките факти от историята, като успява да ги пресъздаде в роман.

По-големият брат на Грийн — Хърбърт, през 30-те години шпионира за кратко в полза на японците, като предава на една от връзките си в Лондон фалшиви секретни материали, които е събрал от публикувани източници. Той шпионира и по време на Гражданската война в Испания. Доста неумел мошеник, вероятно той е първообразът на продавача на прахосмукачки, който става британски шпионин в книгата „Нашият човек в Хавана“.

Грийнглас, Дейвид (1922)

Човекът за контакт на съветския атомен шпионин ХАРИ ГОЛД в Лос Аламос, зет на ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ. Грийнглас постъпва в американската армия през 1943 г. и след техническо обучение е назначен на незначителна длъжност в ядрената лаборатория на Лос Аламос. Предава на руснаците планове на лабораторния комплекс, както и груба скица на плутониевата бомба — или както са я наричали Дебелия, — която е трябвало да бъде пусната на 9 август 1945 г. над Нагасаки.

Арестуван е на 16 юни 1950 г. по обвинение в шпионаж. Голд събира секретни материали и от КЛАУС ФУКС. Освен това съветско разузнавателно съобщение, прехванато от американското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ през 1944 г. и разкодирано през 1950 г., стеснява кръга около Грийнглас. (Вж. ВЕНОНА.)

Осъден е на 15 години затвор. Дава показания срещу семейство Розенберг — очевидно за да бъде смекчена собствената му присъда. Грийнглас е освободен от затвора през 1960 г.

Съветското му кодово наименование е Калибър.

Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.

Грийнпийс

Вж. РЕЙНБОУ УОРИЪР.

Грилфлейм

Вж. ПАРАПСИХОЛОГИЧНО РАЗУЗНАВАНЕ.

Грифон

Германско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ за диверсантска операция през Втората световна война в Булжката битка. Грифон е митологично чудовище с глава на орел и с тяло на лъв.

Екипът Грифон е създаден през декември 1944 г. за участие в сраженията в Ардените. Около 3500 германски войници (облечени в американски униформи и с американски джипове) под командването на ОТО СКОРЦЕНИ е трябвало да сеят объркване зад американските линии и да завладеят мостовете на река Мьоза. Около 150 германски войници, които говорят английски, са включени в екипа.

Войниците на Скорцени прекъсват комуникационните кабели, променят пътните знаци, подават объркваща информация за американските войници, които са озадачени от внезапните германски атаки. В щабквартирата на Върховното командване на съюзническите експедиционни сили във Версай се поставя допълнителна охрана за генерал Дуайт Айзенхауер поради слуховете, че група от бойците на Скорцени подготвят убийството му. След като са заловени, четирима от лъжеамериканците в униформи са екзекутирани като шпиони.

* ГРУ

Главно разузнавателно управление на Генералния щаб. Съветското (руското) ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ е известно също като Четвърто управление на Генералния щаб и като „ВЧ — 44388“. В годините след разпадането на Съветския съюз и с ограничаването на организациите, приемнички на КГБ, значението на външноразузнавателната дейност на ГРУ се повишава.

ГРУ е създадено на 21 октомври 1918 г. от В. И. Ленин по настояване на военния комисар Лев Троцки и в началото се нарича Регистрационно управление на работническо-селската Червена армия. (Обозначението ГРУ официално е прието през юни 1942 г., но формално е използвано и по-рано.) Новият ОРГАН на разузнаването не отнема функциите и отговорността на службите и командването на Червената армия, а координира дейността им и подготвя точна оценка за военното положение за главния щаб на Червената армия.

Освен със СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ и оперативна информация ГРУ още от самото начало се занимава със събирането на военнотехническа информация и на сведения за научните постижения във военната област. Даже в един популярен анекдот сред офицерите от ГРУ се говори за учен, на когото било възложено да проникне в чужда страна под нова самоличност, да стане натурализиран гражданин на тази страна и да събира научно-техническа информация за ГРУ. Ученият се съгласил да приеме назначението, но казал, че не знае езика на страната, за която трябвало да замине. „Не се притеснявай — му отговорили. — Прави се на ням.“ „Ами ако случайно заговоря на сън?“ — попитал ученият. „Няма страшно“ — отвърнали му от ГРУ. — „Ще ти отрежем езика.“

За разлика от ЧК и следващите агенции, които са свързани с вътрешната полиция и имат криминално-следователски освен разузнавателни функции, ГРУ никога не се е занимавало с вътрешнополитическа дейност. Единствените изключения са през 30-те години, когато ГРУ е било използвано в чистката на служители на НКВД, и отново — през 1953 г., когато работи срещу членове на МВД.

Очевидно е имало значително припокриване на дейността на ГРУ и на органите за държавна сигурност (НКВД, КГБ), но това определено не се е смятало като недостатък. Ефикасността и ограничаването на разходите никога не са притеснявали руснаците по отношение на разузнаването. Повечето информация се смята за по-добро постижение, а при дублирането на разузнавателна дейност автоматично се препроверява и другата агенция.

Но както пише Джон Ериксън — водещ западен аналитик на съветската военнополитическа история, в книгата си „Съветското висше командване“ („The Soviet High Command“, 1962) „… армията и тайната полиция са неразделно свързани и същевременно са част от страховита битка една срещу друга. Това беше битка на живот и смърт“. В началото ГРУ преживява чистка или „кръвопускане“, предшестващо ужасяващите чистки на военния режим по времето на Сталин. Първата чистка на ГРУ е извършена през ноември 1920 г. — Ленин нарежда да бъдат разстреляни стотици разузнавачи, тъй като са дали неточни преценки за състоянието в Полша.

ГРУ бързо стъпва на крака, а реорганизацията на Червената армия от 1926 г. води до преобразуването му в Четвърто управление на Генералния щаб на Червената армия. (Другите управления са: Операции, Организационно-мобилизационен и Военни комуникации.) Зад тази официална структура през 20-те и 30-те години ГРУ постига немалко успехи — осигурява секретна военна информация от Германия, Великобритания и Съединените щати.

Чистките на Сталин

През 1929–1930 г. Сталин нарежда да бъде проведена чистка срещу някои „десняци“ в Съветския съюз. Част от висшите военни офицери са премахнати, но от военните лидери са арестувани само 5 % — това е по-малко от половината в сравнение с други правителствени институции. ГРУ не е засегнато. През 1935 г. значителната Сталинова чистка се провежда тайно — първите арести и екзекуции са на офицери от НКВД, предимно на тези, които са отвъд океана. Екзекуциите се изпълняват от служители на ГРУ. ЯН БЕРЗИН — началник на ГРУ, заминава за Далечния изток с няколко доверени лица, за да премахнат няколко действащи там служители на НКВД. (По време на престоя му в Далечния изток и по-късно в Испания формално продължава да ръководи ГРУ, но практически неговите задължения изпълнява първо ЙОСИФ УНШЛИХТ, а след това — СОЛОМОН УРИЦКИ.)

Втората репресивна вълна в съветската военна структура е предприета пак по инициатива на Йосиф Сталин през 1937 г. Стотици армейски офицери са екзекутирани, а хиляди други — хвърлени в затвора. Изпълняващият длъжността началник на ГРУ Урицки е арестуван и застрелян. Оперативни работници от НКВД избиват в други страни и РАЗУЗНАВАЧИ на ГРУ, приели чужда самоличност — АГЕНТ-НЕЛЕГАЛИ, и офицери от разузнаването както от ГРУ, така и от НКВД, отказали да се завърнат в Съветския съюз. Този път ролите са разменени: през 1935 г. хората на Берзин унищожават сътрудниците на НКВД, а сега сътрудниците на НКВД премахват хората на Берзин. Един от палачите от НКВД е ИВАН СЕРОВ — млад офицер, наскоро изпратен от армията в НКВД. По-късно той заема поста председател на КГБ и на ГРУ. Но на този етап ГРУ е не само обезкървено, но и напълно унищожено. Според ВИКТОР СУВОРОВ в книгата му „Съветското военно разузнаване отвътре“ („Inside Soviet Military Intelligence“, 1984) „по време на чистката през 1937 г. ГРУ е напълно унищожено — чак до чистачките и готвачите, които работеха там“.

Въпреки че възвръща боеспособността си само за една година, ГРУ губи всички свои сили по време на новия прилив на терор през лятото на 1938 г. Предната година талантливият маршал на Съветския съюз Михаил Тухачевски е арестуван, съден и разстрелян. Този акт поставя началото на нова вълна терор над Червената армия. Десетки хиляди офицери са екзекутирани или хвърлени в затвора. Генералният щаб е ликвидиран, включително цялото ръководство на ГРУ.

Бившият началник на ГРУ Берзин, който е заминал за Испания и командва републиканските сили по време на Гражданската война в Испания, е убит на 29 юли 1938 г. след завръщането му в Москва. Той е един от десетките висши военни офицери, избити по време на 3-дневната разправа. НИКОЛАЙ ЕЖОВ — ръководител на НКВД, поема контрола над военното разузнаване през 1938 г. — в разгара на чистките, — но скоро и той е сменен и „изчезва“.

Кратката, но неочаквано трудна съветска кампания срещу Финландия през 1939–1940 г. очевидно убеждава Сталин в необходимостта да възстанови Генералния щаб, който съвсем наскоро е бил ликвидиран. ГРУ е възстановено бързо и е поставено под командването на ФИЛИП ГОЛИКОВ. Един от многобройните провали по време на конфликта с Финландия е операция, проведена от група на СПЕЦНАЗ (от 50 души) под командването на генерал Хаджи-Умар Мамсуров. Той е ръководил с успех специални части по време на атаката над транспортните комуникации и складовете на армията на Франко по време на Гражданската война в Испания. Хората на Мамсуров се опитват да заловят финландски войници, за да получат разузнавателни сведения, но се провалят. Независимо от това опитът открива нова сфера за дейността на ГРУ.

В навечерието на германското нашествие в Съветския съюз на 22 юни 1941 г. ГРУ успява да предупреди съветските лидери за замисляното нападение, но Сталин пренебрегва информацията. През есента на 1941 г. ГРУ е разделено на 2 управления. Ръководството на АГЕНТИТЕ зад океана е предадено на новообразуваното Главно разузнавателно управление към Върховното командване, което се отчита директно пред Сталин. Разузнавателната дейност, свързана с набирането на стратегическа и оперативна информация, остава под командването на ГРУ и предава сведенията на Генералния щаб.

Втора световна война

През Втората световна война съветското военно разузнаване е сравнително ефективно. Въпреки това внезапното нападение, предприето на 22 юни 1941 г., практически унищожава тактическото и фронтовото разузнаване, а ГРУ се оказва в доста тежко положение през първата година на Великата отечествена война (така се нарича в СССР Втората световна война). Към времето на Сталинградската битка през зимата на 1942–1943 г. ГРУ отново е в пълна готовност. Полковник Дейвид Гланц от американската армия, експерт по въпросите на разузнаването на Червената армия, отбелязва:

Докато съветското числено превъзходство оставаше най-значителният фактор за постигането на победа над германските групировки, ефективното осигуряване на секретността на това превъзходство трябва да се отдаде на добрата разузнавателна работа на съветското военно разузнаване. Руснаците съумяват оперативно и точно да определят дислокацията на немските войски, а в началото на контранастъплението да осигурят и да запазят инициативата в свои ръце. С това в частност се обяснява и необикновената дълбочина на съветското настъпление.

Характерно е, че руснаците оставят много неизказани неща [за военното разузнаване по време на войната]. Без германските архивни материали човек би си съставил преценка, че съветското разузнаване е действало добре. Но когато се вземат предвид германските архивни материали, може да се каже, че то е действало отлично. Сигурно е, че пълното разкритие на съветските архиви ще покаже, че резултатите му са още по-високи.

През войната агентите на ГРУ проникват и в германския Генерален щаб (операция Дора — вж. ШПИОНСКИ КРЪГ ЛУСИ) през Швейцария и получават достъп до секретните атомни материали, действайки през Канада (операция Заря). ГРУ направлява и дейността на РИХАРД ЗОРГЕ — легендарния съветски разузнавач в Япония. В по-открит план съветските военни АТАШЕТА в Съединените щати и Великобритания предават в ЦЕНТЪРА буквално тонове документи, свързани с военните планове и въоръжението (освен информацията за самолети, кораби, въздухоплавателни средства и танкове, предадени като военна помощ на Съветския съюз по време на война). За заслуги във военно време 121 сътрудници на ГРУ са удостоени с най-високата съветска награда — Герой на Съветския съюз.

Трябва да се отбележи, че ГРУ не отговаря за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО във въоръжените сили. Тази задача се изпълнява от държавните органи за сигурност, от т.нар. специални отдели, създадени още през 1918 г. и действащи в Червената армия и флота. За много кратък период — от февруари до юли 1941 г., Сталин разрешава на военните да извършват контраразузнавателна дейност в своите редици, но след това всичко се връща постарому.

През 1941 г. руснаците създават в НКВД организацията СМЕРШ за борба срещу шпионажа във въоръжените сили. Сътрудниците на Смерш също „ловуват“ предатели и дезертьори, разстрелват онези, които отстъпват без заповед, и извършват проверка на избягалите от немски плен. През 1943 г. Смерш става отделна организация под ръководството на Държавния комитет за отбрана. На 16 март 1946 г. неговите функции са предадени на току-що създаденото Министерство на държавната сигурност (МГБ — Министерство государственной безопасности).

През 1947 г. Сталин решава да лиши армията и МГБ от правата да извършват външно разузнаване. Създадена е нова организация за външно разузнаване — КИ (Комитет за информация), под ръководството на В. Молотов, комисар на външните работи. Тази структура съществува до 1951 г., въпреки че ГРУ успява да си върне функциите по външното разузнаване през 1948 г.

Тук е важно да се отбележи, че армейски генерал С. ЩЕМЕНКО — ръководител на ГРУ от 1946 до 1948 г., е издигнат на поста ръководител на Генералния щаб в края на 1948 г., но по-късно е свален. Завръща се като ръководител на ГРУ през 1956–1957 г. Свален е пак, като по-късно е издигнат за трети път на тази длъжност!

Ръководителите на ГРУ често са висши офицери от органите за държавна сигурност (НКВД, КГБ и т.н.). От 1958 до 1962 г. например ГРУ се ръководи от генерал-полковник Серов — ветеран от Смерш и бивш председател на КГБ. При Серов ГРУ става изключително корумпирана организация. Армейски генерал ПЬОТЪР ИВАШУТИН — бивш офицер от НКВД и КГБ, е началник на ГРУ в продължение на 24 години (1963–1987), довеждайки подкупничеството, корупцията и провалите до безпрецедентно равнище. Някои от висшите офицери на ГРУ бягат на Запад по време на управлението му. (По времето на Серов офицери на ГРУ по собствено желание осъществяват контакт със западните служби и им предават много по-ценна информация, отколкото са успели да получат от тях.)

Армейски генерал В. М. МИХАЙЛОВ — началник на ГРУ от 1987 до 1991 г., е без подготовка на разузнавач, а и компетентността му е твърде ниска. Ежедневните операции са поети от заместниците му, които се редуват да изпълняват неговите задължения. В навечерието на разпадането на Съветския съюз Михайлов е заменен за кратко от генерал-полковник ЕВГЕНИЙ ТИМОХИН от противовъздушната отбрана, който също няма опит в разузнаването. През 1992 г. той е заменен от генерал-лейтенант ФЬОДОР ЛАДИГИН.

В края на 80-те години, преди разпадането на Съветския съюз, подразделенията за оперативно разузнаване на ГРУ включват около 180 разузнавателни батальона (всеки по 340 души) и около 700 разузнавателни роти (по 55 души) плюс разузнавачите от по-висшите формирования на Сухопътните войски и 15 военни области в Съветския съюз (с персонал повече от 100 000 души). На ГРУ е подчинено и разузнаването на военноморските щабове, на ракетните войски със стратегическо предназначение, на военновъздушните сили и на войските от противовъздушната отбрана. Управлението на космическото разузнаване на ГРУ отговаря за използването на разузнавателните СПЪТНИЦИ, а Шесто управление (Радиотехническо разузнаване) обслужва подслушвателните и прехващателните станции по целия свят, включително на морските кораби.

Шпионажът на ГРУ, насочен срещу Съединените щати по това време, е по-мащабен, отколкото на КГБ. Твърди се, че именно ГРУ е отговаряло за откриването и доставянето на засекретена информация за военни американски технологии.

Сега ГРУ контролира и специалните военни части в страната, известни с руското съкращение СПЕЦНАЗ (Части специального назначения). Силите на Спецназ са подобни на американските армейски зелени барети и на Делта форс и флотските екипи на Тюлените. Частите на Спецназ се ръководят от ГРУ — обучение, администрация и военновременни операции. Но по време на съветския период контролът над тях е бил предаван на КГБ в случаите, когато са се провеждали специални операции, като например първата военна операция в Чехословакия през 1968 г. и по-късно акцията при убийството на афганистанския президент през декември 1979 г.

Твърди се, че бригадите на Спецназ се състоят от 900 до 1300 офицери, войници и служители. Съществуват и специални военноморски бригади на Спецназ. Бившият съветски разузнавач ВИКТОР СУВОРОВ твърди през 1984 г., че Спецназ има 20 бригади плюс 41 роти. Така общият числен състав на Спецназ е около 30 000 в съветската войска.

Офицерите от ГРУ се обучават в няколко образователни центъра от 3 до 5 години. Главната школа за офицерите на ГРУ е Военнодипломатическата академия в Москва. Офицерите се обучават и в разузнавателните факултети на Академията на Генералния щаб, Образователния център за разузнавачи с чужда самоличност, Военната академия Фрунзе, Военноморската академия, Военната академия на свързочните войски, Военния институт за чужди езици, Висшата военна инженерна школа за комуникации Череповецки, Висшата военноморска школа по радиоелектроника, факултета на Спецназ към висшата военновъздушна школа в Рязан, Висшата военна школа на командването в Киев и Харковската школа за висша военна авиация и инженерство. Освен това агентите на ГРУ усвояват и определени аспекти на разузнавателните средства в специални ШПИОНСКИ ШКОЛИ.

В момента ГРУ има 18 управления. Главните са номерирани от I до XII. Щабквартирата на ГРУ се намира на Хорошевско шосе в Москва, близо до старото летище Ходинка. Главната постройка на комплекса е 9-етажна сграда със стъклени стени, откъдето идва западното название — Аквариума, а служителите на ГРУ често наричат сградата Стекляшка. По първоначалния проект се е предвиждало сградата да бъде военна болница.

Директори на ГРУ

Със звездичка са отбелязани убитите по време на Сталиновите чистки. Забележете, че двама са заемали длъжността по 2 пъти.

1918–1920 — С. И. Аралов.

1920–1922 — О. А. Стига.

1922–1924 — А. М. Никонов.

1924–1938 — Я. К. Берзин *.

1935–1936 — Й. С. Уншлихт *.

1936–1937 — С. П. Урицки *.

1938 — Н. И. Ежов *.

1938–1940 — И. И. Проскуров *.

1940–1941 — Ф. И. Голиков.

1941–1942 — А. П. Панфилов *.

1942–1943 — И. И. Иличов.

1943–1946 — Ф. Ф. Кузнецов.

1946–1948 — С. М. Щеменко.

1949 — В. В. Курасов.

1949–1952 — М. В. Захаров.

1951–1956 — М. А. Шалин.

1956–1957 — С. М. Щеменко.

1957–1958 — М. А. Шалин.

1958–1962 — И. А. Серов.

1963–1987 — Пьотър Ивашутин.

1987–1991 — Владлен Михайлов.

1991–1992 — Евгений Тимохин.

1992–1997 — Фьодор Ладигин.




Структура на ГРУ

Грунден, Оливър

Американски сержант от военновъздушните сили на САЩ, арестуван за опит да продаде секретна информация за шпионския самолет Ю–2 (U–2). Грунден е назначен в 100-тна ремонтна ескадрила във военновъздушната база Дейвис Монтан, Аризона.

Той е едва на 19 години, когато е заловен от екип агенти от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ на военновъздушните сили и ФБР и е предаден на военния трибунал. Присъдата му е 5 години затвор и лишаване от всички права и привилегии. Военният апелационен съд отменя присъдата поради процесуална грешка. Отново е съден и е признат за виновен.

Група 300

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на 15 полски криптолози от БЮРО ШИФРОВ, които работят във френския център по криптоанализ КАДИКС от средата на 1940 до октомври 1942 г. По-късно някои от поляците успяват да се доберат до Великобритания.

Група за военноморска сигурност (ГВС)

Прието обозначение във ВМС на САЩ за подразделения на РАЗУЗНАВАНЕТО НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ. Терминът е използван за първи път на 1 юли 1968 г. по отношение на щабквартирата (БАЗАТА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ във Вашингтон), а така също и на различните групи специалисти по прехващане на комуникациите по суша и море по цял свят.

Група за оценка на силите

Организация, създадена през 1971 г. към СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ по време на президента Никсън като част от реорганизацията на разузнавателната общност. Групата има за цел да преглежда разузнавателните ПРОДУКТИ и да ги използва така, че да формира цялостна преценка. Обикновено преценката се състои от сравнения между военните сили и способности на Съединените щати и на Съветския съюз.

Групата е създадена на 6 декември 1971 г. в отговор на борда Синята панделка, създаден от президента Никсън да проучи и да препоръча реорганизация в Министерството на отбраната. Директорът на общата оценка на силите докладва пред министъра на отбраната.

Група за проучване и наблюдение (ГПН)

Служба на АГЕНТУРНОТО РАЗУЗНАВАНЕ на армията на САЩ през Виетнамската война. Организационно е към т.нар. Щаб за оказване на военна помощ и е със седалище на улица Пастьор в Сайгон. Прикривайки се с това безобидно название, групата се занимава с подготовка и изпращане на агенти на вражеска територия по суша, въздух и море. Широко се използват десанти с вертолети и торпедни катери.

Създадена е за борба срещу северновиетнамците през януари 1964 г. и задачата й е „всестранно притискане на противника, диверсионни акции, политически натиск, хващане на военнопленници, ликвидиране, осигуряване на разузнавателни данни, пропаганда и отвличане вниманието на противника“.

ГПН е елитно междуведомствено подразделение, подчинено непосредствено на главнокомандващия войските в Тихия океан. Групата работи в тясно взаимодействие с разузнаването в Южен Виетнам. За агенти често са се използвали етнически китайци.

В дейността на ГПН участва и ЦРУ. Един от водещите специалисти в групата е сътрудникът на ЦРУ УИЛЯМ БЪКЛИ, през 1984 г. отвлечен в Бейрут и убит след известно време. В некролога за бойния път на Бъкли се прокрадва връзка между ГПН и ФЕНИКС — секретна операция за физическото ликвидиране на ръководители на Виетконг.

Вж. ВИЕТНАМ.

Група на централното разузнаване

Организация предшественик на ЦРУ. ГЦР е създадена от президента Труман на 22 януари 1946 г. Работи под ръководството на щаба на националното разузнаване. Преобразувана в ЦРУ на 18 септември 1947 г.

Директори на ГЦР:

Януари 1946 — юни 1946: контраадмирал СИДНИ СОЪРС.

Юни 1946 — май 1947: генерал ХОЙТ ВАНДЪН БЪРГ.

Май 1947 — септември 1947: контраадмирал РОСКОУ ХИЛЪНКОТЪР.

ГУВС

Главно управление за външна сигурност (Direction Generale de la Securite Exterieure — DGSE), което през 1981 г. става приемник на известната с лоша слава СВДК.

След избирането му за президент през 1981 г. Франсоа Митеран преустановява дейността на СВДК, поне като название, и създава ГУВС. За ръководител на новата агенция е назначен Пиер Марион — бивш генерален директор на Ер Франс и на космическата агенция. След 18 месеца Марион се оттегля и е заменен от адмирал ПИЕР ЛАКОСТ — първия военноморски офицер, който става ръководител на значителна френска разузнавателна агенция.

Лакост реорганизира агенцията, в която работят около 2800 служители на пълен работен ден (1300 от тях са военни). Според схемата му Първо управление трябва да събира и анализира разузнавателни сведения; Второ — да се занимава с КОНТРАШПИОНАЖА и безопасността; Трето е призвано да стане „бойният авангард“ на ГУВС, нова версия на Службата за операции към СВДК.

Надеждата, че ГУВС ще бъде по-отговорно от СВДК, е забравена през 1985 г. „Офицерите на действието“ имат огромен провал, потопявайки РЕЙНБОУ УОРИЪР — кораб на природозащитната организация Грийнпийс, изпратен в Тихия океан като протест срещу френските опити с ядрено оръжие. Един фотограф загива вследствие на взривяването на кораба на док в Нова Зеландия.

Лакост е принуден да подаде оставка под влияние на международните протести и разкритото участие на ГУВС в потопяването на Рейнбоу уориър.

Клод Силберзан, който е назначен за ръководител на ГУВС през 1989 г., търси ново решение за ресурсите и задачите на агенцията след Студената война. Той залага на ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ. Шпионските действия на ГУВС срещу американската космическа индустрия стават толкова дръзки, че през 1993 г. ЦРУ предупреждава американските самолетостроителни компании да се пазят от действията на френските шпиони по време на годишното Парижко авиошоу. Някои компании дори бойкотират шоуто. Предупреждението се основава на доказателства, които показват, че ГУВС е замисляло да открадне технологическа информация от над 40 американски компании, които са заявили участие в шоуто.

Като знак на мълчаливо признание на предупреждението на ЦРУ Силверзан е отстранен от поста директор. Но в защита на френската тактика той настоява, че съвременният шпионаж „в своята същност е икономически, научен, технологически и финансов“.

Служители на ФБР твърдят, че АГЕНТИТЕ от френското разузнаване си остават едни от най-активните в извършването на индустриален шпионаж срещу американските корпорации. ГУВС поставя свои агенти във френските филиали на Ай Би Ем, Тексас индъстрис и клоновете на Корнинг и така стига до важни търговски тайни.

Смята се, че агенти на ГУВС са следели полетите на Ер Франс между Париж и Ню Йорк и са подслушвали разговорите на американски бизнесмени. Американски служители твърдят, че ГУВС се опитва да създаде индустриални ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ в европейските клонове на американските корпорации, че са поставени микрофони на телефоните, използвани от американските компании във Франция, а се споменава и за опит да се откраднат оферти на американски фирми, които се съревновават с френски компании за създаване на индийски товарен самолет. Твърди се също, че представители на френското консулство в Тексас претърсват боклука от домовете на американските изпълнителни директори с надеждата да открият технологическа информация и че са извършили електронно наблюдение на изпитателните полети на самолет Боинг 747–400 в полза на Еърбъс — европейския самолетен консорциум.

Гузенко, Игор (1919–1982)

ШИФРОВ чиновник в съветското посолство в Отава, Канада, избягал на Запад и предоставил информация на специалните служби за дейността на съветското външно разузнаване от това време. Основно внимание руснаците отделят на информацията по създаването на атомната бомба. (Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.)

Гузенко завършва Московската инженерна академия и Московския институт по архитектура. През 1941 г. е изпратен в школа за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ в Москва, след което е назначен в ГРУ. Воюва през Втората световна война. През лятото на 1943 г. е изпратен в Отава като шифров чиновник в съветското посолство. Заминава със самолет. Съпругата му, бременна с първото им дете, получава разрешение да замине за Канада с кораб.

Той изпълнява успешно задълженията си в Канада. И на двамата допада животът на Запад. През септември 1944 г. той получава неочаквана заповед да се завърне в Съветския съюз. По-късно това се отлага, но семейството решава да не се върне в родината.

На 6 септември 1945 г. със съпругата си Светлана, отново бременна, и сина им Гузенко се опитва да получи убежище за семейството си, обръщайки се към канадското правителство. Отначало канадските власти им отказват. Приютява ги техен съсед, сержант в канадските военновъздушни сили. Най-сетне правителството разбира, че Гузенко може да бъде от значение и че в момента е в опасност, и му дава исканото убежище.

Разкритията на Гузенко и документите, които е взел със себе си, разкриват наличието на значителен съветски шпионски кръг в Канада. Те водят до разобличаването на полковник НИКОЛАЙ ЗАБОТИН, РЕЗИДЕНТА на ГРУ в Отава, и на атомния учен АЛЪН НЪН МЕЙ, а също и на други шпиони, свързани с атомните тайни. Мей и още деветима, включени в атомния шпионаж в Канада, са хвърлени в затвора. Гузенко споменава и АЛДЖЪР ХИС, служител в Държавния департамент, като съветски шпионин, но представените доказателства са неубедителни. Канадските власти осигуряват на Гузенко и семейството му дом на тайно място и променят самоличността им. Понякога той се появява по канадската телевизия, за да говори за съветския шпионаж, но винаги с черна качулка на главата. По-късно издава книга за измяната си със заглавие „Това бе моят избор“ („This Was My Choice“, 1948). По нея е създаден филмът „Желязната завеса“. Гузенко продължава да живее в Канада и се занимава с писане на романи.

ГУИС

Главно управление за имперска сигурност (Reichssicherheitshauptamt — RSHA) — главната нацистка полицейска организация. Създадено, за да обедини всички германски полицейски организации за сигурност, включително ГЕСТАПО и СД. Ръководител на ГУИС е РАЙНХАРД ХАЙДРИХ. След убийството му през юни 1942 г. от обучени в Англия чешки АГЕНТИ го наследява ЕРНСТ КАЛТЕНБРУНЕР.

Трето управление на ГУИС ръководи действията на „бойните групи“ (Einsatzgruppen). Под напълно безобидното название се крие зловещото им предназначение: масово физическо унищожение на хора. През войната „бойните групи“ в окупираните страни избиват 2 млн. мъже, жени и деца (процедурата е стандартна: разстрел и захвърляне в предварително изкопани ями).

Четвърто управление отговаря за „окончателното разрешение на еврейския въпрос“ и се оглавява от Адолф Айхман.

ГУПИ

Главно управление за проучвания и изследвания (Direction Generale des Etudes et Recherches — DGER) — френска служба за вътрешно разузнаване и контраразузнаване. Наследява ГУСС през 1944 г.

Исторически така са се сложили нещата, че френските разузнавателни служби винаги са се подчинявали на военните. ГУПИ подобно на предшественика си ГУСС нарушава традицията да се отчита пред военното министерство и прави това вече пред министър-председателя. Новото разпореждане е дело на Шарл дьо Гол, който създава ГУПИ с временното си правителство след освобождението на Франция през 1944 г.

Като директор на ГУПИ АНДРЕ ДЕВАВРЕН е известен с военния си псевдоним „полковник Паси“, по-рано ръководил военновременната организация ЦБИО — Централно бюро за информация и операции (Bureau Central de Renseignements et d’Action — BCRA). Деваврен нарежда на АГЕНТИТЕ от ГУПИ да събират разузнавателни сведения за политическите партии и съпротивителните движения. Освен това те трябва да наблюдават за подривни действия, извършени от комунистите. Управлението по технически контрол подслушва телефоните и прехваща пощата (стара френска традиция; вж. ЧЕРНА СТАЯ). Агентите държат под НАБЛЮДЕНИЕ хиляди граждани.

Десетте хиляди агенти на ГУПИ се пръсват из цяла Франция след освободителните съюзнически армии през 1944 г., за да дирят незаконно придобити богатства. Те подправят документи (умение, научено по време на окупацията) за хора, които, както внезапно се оказва, имат нужда от нова самоличност; изнудват политици, които са извършвали нелегални операции с валута. Възмутен французин казва, че агенцията е трябвало да бъде наречена Главно управление за подправяне и изнудване. Комунистите също си имат название за ГУПИ — Главно управление на предателите и издевателите.

ГУПИ просъществува от ноември 1944 до януари 1946 г., когато Дьо Гол се оттегля от поста временен президент на Франция. Агенцията бързо е закрита и заменена от СВДК (Служба за външна документация и контраразузнаване) — Service de Documentation Exterieure et de Contreespionage (SDECE.)

ГУСС

Главно управление на специалните служби (Direction Generale des Services Speciaux — DGSS). Тази френска разузнавателна агенция се появява през Втората световна война в резултат от политическите борби между генерал Шарл дьо Гол — лидер на Свободна Франция, и съперника му генерал Анри-Оноре Жиро.

След англо-американското нападение над Северна Африка през ноември 1942 г. Дьо Гол иска разузнавателната му агенция ЦБИО със седалище в Лондон да се слее със Службата за разузнаване (СР) на Жиро и Военната служба за сигурност, която действа в контролираната от „Виши“ Франция. Сливането най-сетне се осъществява, като ИС става техническо подразделение на новата агенция ГУСС. За директор Дьо Гол избира Жак Сустел, който не е военен и няма опит в разузнаването. Фактът, че ГУСС се отчита директно пред Дьо Гол, а не пред военното ръководство, бележи историческа промяна в бъдещето на френските разузнавателни агенции.

След дебаркирането в ДЕНЯ Д на 6 юни 1944 г. ГУСС започва операции не само във Франция, но така също в Близкия изток и Източна Европа. Освен това използва и френски граждани в Съединените щати, за да събере разузнавателна информация за американската дейност, засягаща и Франция. След като Дьо Гол настанява временното си правителство в освободена Франция, ГУСС се превръща в ГУПИ (Главно управление за проучвания и изследвания) — DGER (Direction Generale des Etudes et Recherches), служба за вътрешно разузнаване.

Густавус

Вж. АРНОЛД, БЕНЕДИКТ.

ГЦР

ГРУПА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

Загрузка...