Енциклопедия на шпионажа

Ягода, Генрих (1891–1938)

Съветски политически и държавен деец. Високопоставен сътрудник на съветските специални служби, ръководил от 1934 до 1936 г. ОГПУ, а след това — НКВД. Син е на латишки евреи. По професия е фармацевт и завежда в Кремъл токсикологична лаборатория. Според книгата на Тадеуш Уитлин „Комисар“ („Commissar“, 1972) напълно е възможно Ягода, намирайки се на тази длъжност, да е „ускорил“ смъртта на В. И. Ленин след раняването му и „завинаги“ да е отървал Максим Горки от мъчителната туберкулозна кашлица.

През 1926 г. за председател на ОГПУ е назначен ВЯЧЕСЛАВ МЕНЖИНСКИ, а за негов първи заместник — Ягода (вж. ЧК).

Ягода лично контролира прокопаването на канала, свързващ северното Бяло море с Балтийско море. В строителството на канала от ноември 1931 до август 1933 г. е използван трудът на почти 300 000 работници, приблизително една трета от които умират от тежкия труд.

В „Архипелаг Гулаг — втора част“ („The Gulag Archipelago — Two“, 1975) Александър Солженицин пише за канала:

Поради влошаващото се здраве на Менжински и твърде пасивното му ръководство властта в ОГПУ е предадена в ръцете на Ягода. Официално е назначен през 1934 г. На 10 юли 1934 г. ОГПУ е слято в реорганизирания НКВД и Ягода става ръководител на по-голяма структура. Скоро той си присвоява гръмката титла главен комисар на Държавна сигурност, съответстваща на воинското звание маршал на Съветския съюз. Съветският изменник ОЛЕГ ГОРДИЕВСКИ и Кристофър Андрю пишат в книгата „КГБ“ („KGB“, 1990): „Ягода се превърна в класически пример на бюрократ, корумпиран от властта, с все нови и нови претенции, които отговарят на непрекъснато нарастващата му бруталност… Един от офицерите му го заварва да рисува ескиз на нова униформа — бяла вълнена куртка, украсена със златен ширит, малък кертик като тези, които някога са носели царските морски офицери, бледосини панталони и обувки от вносна лачена кожа.“

Сталин никога не се е доверявал напълно на Ягода. Една от причините за недоверието са антисемитските възгледи на Сталин.

Ягода е освободен от поста му през 1936 г. (заедно с първия му заместник Георгий Прокофиев). Заклеймен е като участник в контрареволюционен заговор срещу предшественика му НИКОЛАЙ ЕЖОВ на 18 март 1937 г. Не е арестуван до 3 април 1937 г. Ягода е уличен и в това, че е работил за царската служба ОХРАНКА, както и че е помагал на германските тайни служби да проникнат в ЧК. След публичен процес е екзекутиран на следващата година — по време на Сталиновите чистки. Съпругата и сестрата на Ягода са изпратени в трудови лагери (и очевидно са оцелели).

Генрих Ягода

Ядрено разузнаване (ЯДРАЗ)

Разузнаване, което се занимава със събирането и анализа на информация за радиация и други източници на радиоактивно излъчване. Източниците могат да се появят при ядрени и термоядрени взривове. Засичат се също и бета излъчванията от ядрените оръжия.

Първата голяма операция по ядрено разузнаване е проведена на 3 септември 1949 г., когато разузнавателен самолет на американските военновъздушни сили B–29 СУПЕРФОРТРЕС лети от Япония за Аляска и засича признаци за съветски ядрен опит. На 16 септември 1947 г. военновъздушните сили получават нареждане да създадат и да проведат разузнавателна система за определяне на времето и мястото на всички големи експлозии, където и да са по света, и да го направят по начин, който да определи дали са ядрени или не.

Ядро

Най-малката и леснозаменима група в шпионска мрежа.

Ямамото, Исороку (1884–1943)

Главнокомандващ японския Обединен флот в началото на бойните действия в Тихия океан през Втората световна война и важна фигура в началните успехи на японците във войната. Ямамото е убит в резултат от добре подготвена операция, осъществена благодарение на блестящата работа на американските декодировчици.

Той участва в международната морска конференция през 1921–1922 г. във Вашингтон. По-късно изучава английски език в Харвардския университет и е военноморски АТАШЕ във Вашингтон. Смята се, че е с прогресивни военни възгледи. През 30-те години е активен привърженик на морската авиация, която той нарича главна ударна сила на флота. По-късно ръководи управлението на авиацията във военноморския флот на Япония и в качеството си на заместник-министър на военноморското министерство се противопоставя на доктрината „тотална война“, издигната от японските милитаристи. През август 1939 г. министър-председателят назначава Ямамото за главнокомандващ Обединения флот на Япония. По всяка вероятност по този начин е искал да спаси живота му. (По това време в Япония не са редки убийствата на противници на политиката на милитаризма.)

Ямамото командва действията на японския флот през първите 6 месеца на войната, които са изключително успешни. Но през юни 1942 г. японците търпят първото голямо морско поражение при МИДУЕЙ. Тогава съюзниците преминават в настъпление. През януари 1943 г. Ямамото решава да подкрепи японските войски, отбраняващи се на Соломоновите острови, със серия от въздушни атаки над съюзническите сили. След атаките (погрешно приети от японците за успешни) Ямамото предприема инспекция на базите.

На 13 април следобед персоналът му предава радиосъобщение към базите, включени в програмата на посещението. Три американски прехващателни станции получават съобщението едновременно. Подполковникът от американската морска пехота Алва Ласуел в Пърл Харбър пръв разшифрова съобщението и на сутринта на 14 април е подготвен предварителният, а по-късно и пълен превод:

Три от четирите японски кодови обозначения са известни на декодировчиците от американския флот (истинските им имена са в скоби).

Адмирал Честър Нимиц — американският главнокомандващ в Тихоокеанския район, получава инструкции във връзка със съобщението. Покойният военноморски историк и японски лингвист Роджър Пино пише:

По-вероятно е адмирал Нимиц да се е посъветвал с подчинения му командир за района на Соломоновите острови вицеадмирал Уилям Холси и двамата да са решили да убият Ямамото. Това е извършено на 18 април 1943 г. от 18 изтребителя P–38 Лайтнинг на американските армейски военновъздушни части, които излитат от Гуадалканал. Ямамото е убит по време на атаката на самолетите P–38. Японците не подозират, че кодовете им са разчетени и че убийството е планирано.

Капитан Пино отбелязва в статия, публикувана в 4-месечния алманах Професионалисти от морското разузнаване (април 1988 г.): „Убийството на Ямамото е може би най-забележителното събитие, станало в резултат от прехващането и разкодирането на съобщение от разузнаването в областта на комуникациите.“

Исороку Ямамото

Янке, Курт

Германски шпионин и диверсант в Съединените щати през Първата и мистериозен нацистки разузнавач през Втората световна война.

Роденият в Германия Янке става натурализиран американски гражданин. Впоследствие твърди, че е бил в Корпуса на морската пехота и граничар по границата с Мексико преди Първата световна война, както и че е успял в бизнеса с правенето на ковчези за китайците, които родствениците искат да погребат в родината им.

Още преди Съединените щати да влязат във войната, Янке е вербуван за диверсант от Франц фон Боп — германски генерален консул в Сан Франциско. Янке постъпва на работа в корабостроителница и се предполага, че там е извършвал саботажи. Известно е, че Фон Боп е наредил на Янке да действа основно на Западното крайбрежие на САЩ, но възможно е веднъж да го е изпратил и на Източното, за да изпълни специална задача. На 30 юли 1916 г. в големи военни складове на остров Черния Том (встрани от нюйоркското пристанище, Ню Джърси) е извършен саботаж. Сред основните заподозрени е и още един агент на Фон Боп — ЛОТАР ВИЦКЕ. Смята се, че Янке е съпричастен към операцията на германското разузнаване по организирането на стачното движение в пристанищата на Източното крайбрежие.

През 1917 г. Янке е изпратен в Мексико и за него става въпрос в телеграма от ноември 1917 г., очевидно изпратена от Фон Боп за БЕРЛИН: „Курт иска допълнителни инструкции… Предлага в Мексико да бъде изпратен военноморски експерт…“ Телеграмата е прехваната и дешифрирана от британското разузнаване.

Отговорът идва също под формата на телеграма от Мадрид за германската легация в Мексико. Янке е инструктиран да се опита да изпрати агент в Съединените щати. Янке изпраща трима: Вицке, Уилям Алтендорф — бивш офицер от мексиканската армия, и Уилям Глийвс — чернокож канадец, който получава задачата да се внедри в американски профсъюз и да предизвика бунт сред чернокожите в американската армия, разположена край Ел Пасо, Тексас. И Алтендорф, и Глийвс, без да знаят един за друг, са ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ. Алтендорф е бил вербуван от американското АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ, Глийвс — от британски агент в Мексико. Вицке е заловен скоро след като преминава границата.

А през това време върналият се в Мексико Янке, който ръководи подривните акции в САЩ, изненадващо се натъква на конкуренция. При него идва капитан I ранг Фредерик Хинш от германския търговски флот. В телеграма, изпратена от Берлин, се казва, че Хинш трябва да поеме нещата в свои ръце, тъй като е немец, а Янке „не е уверен в себе си“. Янке не отстъпва мястото си без борба. Изпраща до Берлин възмутителни телеграми (всички са прехванати от англичаните). В края на краищата той става „единственият таен агент в Мексико по военноморските въпроси“.

Очевидно Янке е останал в Мексико до края на войната, а след това се е отправил към Германия. Следващия път, когато се появява в хрониките на разузнаването, е през август 1939 г., малко преди Германия да нападне Полша, в началото на Втората световна война. Дейвид Бойл, който се представя за кралски пратеник (дипломатически куриер), е изпратен в Берлин от британската разузнавателна служба МИ–6, за да узнае дали има шанс да се въвлече който и да е от високопоставените представители на нацисткото ръководство в преговори и по този начин да се отсрочи войната. В Берлин Бойл се среща с Янке, който по това време е ръководител на частна разузнавателна служба на министъра на външните работи на Германия Йоахим фон Рибентроп.

Съществуват подозрения, макар и немного убедителни, че Янке е ДВОЕН АГЕНТ, който работи за Германия, но по един или друг начин поддържа връзки и с британското разузнаване. Когато заместникът на фюрера на нацистката партия Рудолф Хес отлита за Шотландия през 1941 г., вбесеният Адолф Хитлер решава, че Янке е замесен по някакъв начин. Само закрилата от страна на Рибентроп спасява тогава бившия шпионин. По-късно Янке става политически съветник на бригаденфюрер ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ — ръководител на СС.

До Шеленберг достигат слухове, че Янке е посещавал Швейцария за среща със сътрудници на британското разузнаване. В хода на разследването не са намерени никакви улики и Янке отново се отървава от преследване. През ноември 1944 г. в току-що освободената от съюзниците Франция се появява един немски офицер (някой си Карл Маркус), който отначало се представя като дезертьор от германската армия, но след това съобщава на френските следователи, че е изпратен със задача „да установи контакт с англичаните“.

И Маркус успява в това начинание. Той отива в китайското посолство и оттам се свързва с представители на британското разузнаване, акредитирани към щаба на генерал Дуайт Айзенхауер. Когато британците идват на срещата, им съобщава, че е личен секретар на Янке и е упълномощен да предложи на Великобритания съвместно с Германия да попречи на следвоенните агресивни планове на Съветския съюз. Решавайки, че немецът е изпратен със задача да вбие клин между съюзниците, англичаните и американците отказват да разговарят с Маркус.

Но разузнавачите с добра памет припомнят, че Янке някога е продавал на китайците ковчези, и решават, че е възможно Маркус, обърнал се към китайското посолство, да е бил самият Янке.

* Япония

През 1868 г. след векове на феодализъм и воюващи помежду си кланове Япония започва бързо да се развива. Тогава едно ново поколение млади лидери разчупват закостенелите традиции, възстановяват императора и създават условия за израстването на Япония като съвременна държава. В манифест, издаден от императора, се заявява: „Знанията ще се събират по целия свят, за да се укрепят основите на имперското управление.“

Под „събиране на знания“ тогава все още не се разбира шпионаж. Едва през 1878 г. в японското правителство, по-точно в армията, се появява първата официална разузнавателна служба, създадена заедно с Генералния щаб. Натрупването на японската военна мощ върви с ускорени темпове. През 1871 г. императорската армия има числен състав 10 000 въоръжени бойци, но през 1873 г. съставът е увеличен многократно с въвеждането на задължителната военна повинност.

През 1881 г. се появява КЕМПЕИ ТАИ, която възниква като военна жандармерия, но бързо се превръща в общонационална тайна полиция, добила печална слава. През същата година в Япония се създава и съвременна разузнавателна служба — обществото ЧЕРЕН ОКЕАН. Неговите задачи са да разшири японското влияние в Азия и да извършва разузнаване срещу Китай, Корея, Манджурия и Русия.

Впрочем не може да се каже, че шпионажът се появява в Япония през втората половина на XIX в. Този занаят има многовековни традиции в тази страна и се почита като един от най-достойните. Елитът на самураите са т.нар. нинджи. А нинджа е човек, който е „постигнал изкуството да бъде невидим“, който се занимава преди всичко с разузнаване. Но след като Япония се модернизира и престава да се опира на полумистичните способности на нинджите, възниква необходимостта от създаването на съвременно ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.

Китай също модернизира своите военни възможности и през 1894 г. между двете страни възниква конфликт за Корея. Започва война, превърнала се в жесток сблъсък между 2 военни доктрини. Ако Япония едновременно развива и сухопътните, и военноморските си сили, то Китай, владеейки огромни континентални територии, не търси лаврите на велика морска държава. Японците по това време имат точни разузнавателни данни за силните и слабите страни на противника. Японският флот нанася поражение на китайския и извоюва победа в продължилата 8 месеца война.

Съгласно подписания мирен договор към Япония са присъединени Тайван и полуостров Квантун в Южна Манджурия. Китай признава и независимостта на Корея. Русия, опирайки се на своите съюзници Франция и Германия, принуждава Япония да се откаже от претенциите си над Манджурия и през 1898 г. я взима под аренда за 25 години.

В началото на XX в. японската военна и политическа стратегия се основават на теорията, че враговете на Япония са Китай и Русия. Китай вече не представлява заплаха. Но с превземането на Манджурия Русия си остава сериозна заплаха и се налага да бъде изместена.

В Япония правителствените и търговските интереси са дълбоко свързани и често представителите на едните поемат функциите на другите. И инициативата за превръщането на Русия в обект на разузнавателна дейност идва — както днес бихме казали — от „частния сектор“. Конкретното решение взима Рьохе Учида — водещ член на обществото Черен океан, който през 1901 г. създава свое общество — ЧЕРЕН ДРАКОН. Новото общество има достатъчно влияние, за да определя военните АТАШЕТА. Най-добрият им избор се оказва полковник барон МОТОДЖИРО АКАШИ, който е в имперския Генерален щаб по време на Китайско-японската война. Художник, поет и изключително убедителен човек, Акаши се справя великолепно и дори успява да накара супершпионина СИДНИ РАЙЛИ, който работи за Великобритания и Русия, да поработи известно време и за японските интереси.

Що се касае до ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, военният флот разчита само на собствените си кадри. Например двама агенти, работещи под ПРИКРИТИЕ в параходна компания в Санкт Петербург, знаят не само руски език, но и каноните на руската православна църква. Те предават на своя военноморски аташе информация за маневрите на руския флот и много други разузнавателни данни. На японците много добре е известно, че за руснаците, както и за всички европейци, всички азиатци като правило имат едно и също лице. Затова и тези двама агенти не се опасявали, че ще бъдат разпознати като японци. Бедата идва от друга страна. Единият от тях в стремежа си да укрепи „легендата“ си влиза в близки отношения с рускиня, която се оказва агент на руската царска полиция. През 1904 г. двамата японци са арестувани.

Руснаците построяват в Манджурия участък от Транссибирската железопътна линия до Порт Артур (сега Люшун) — пристанище с изключителна важност, към което поглеждат завистливо и Китай, и Япония. Въпреки че има законно право само над Южна Манджурия, Русия завладява цялата страна. Следващата жертва на руската експанзия според предположението на японците е Корея.

През февруари 1904 г. Япония предприема светкавична атака с торпедни катери срещу руския флот в Порт Артур. Водено е разузнаване и за сухопътните руски войски, за които японците имат точни и подробни сведения. Към всичко това японците прилагат и мощното оръжие за ДЕЗИНФОРМАЦИЯ.

Генерал сър Иън Хамилтън, намиращ се в Първа японска армия като британски военен наблюдател, е изумен от подробните сведения на японското разузнаване за руските войски в Манджурия. През октомври 1903 г. му е показана оценка, която посочва точното разположение на около 200 000 войници. Японците убеждават Хамилтън (а вероятно и руските агенти) във верността на тези цифри. Но те знаят, че руснаците оттеглят войските си и през май 1904 г. ще останат само с 80 000 души. Началник на разузнаването на Първа армия е генерал-майор барон ФУКУШИМА, който отговаря и за разпространяването на дезинформация предимно сред чужденци като Хамилтън.

Сътрудниците на ЧЕРНИЯ ДРАКОН и японски офицери в цивилно облекло доставят голяма част от сведенията на военното разузнаване. По преценка на западни експерти всеки десети китаец, работил при руснаците тогава в Манджурия, е бил японски агент. На китайците японците са плащали за всяка достоверна информация, въз основа на която аналитиците изграждат съответната оценка, отличаваща се с голяма степен на точност.

На територията на Манджурия обществото Черен дракон организира китайски партизански отряди и наема местни главорези за действия срещу руснаците. Междувременно Акаши се среща с руски дисиденти в Швеция, като ги подтиква да се завърнат в страната си и да организират бунт срещу подстрекателите на войната в руското правителство.

Осигурена с точни и подробни данни от ТАКТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, японската армия нахлува на полуострова и нанася поражение на руснаците в редица схватки. Антиправителствените акции в Централна Русия също помагат за победата на японците във войната.

Японският резидент в Порт Артур е професионалният наемник, който нарича себе си генерал Рафаел де Ногалес и твърди, че като младеж се е сражавал в Испано-американската война. Той се представя за търговец на швейцарски часовници и понякога работи в близко сътрудничество с китайски агент, който пренася тайни съобщения на късове оризова хартия, скрити в кух златен зъб. Използването на оперативни работници, които не са японци, се превръща в обичайна японска тактика, но и Япония, както и други страни, които използват чужденци, не им се доверява.

Японският флот, който контролира водите край Порт Артур, потопява няколко руски кораба и причинява непоправими повреди на другите. Единствената надежда на Русия остава в Балтийския флот, който трябва да прекоси половината свят.

През май 1905 г. Балтийският флот, готов за бой, навлиза в протока Цушима, който разделя Япония от Корея. От 38-те кораба на руския флот 34 са потопени, пленени или закотвени в неутрални пристанища. Японците губят 3 торпедни катера. Изходът от тази битка фактически решава изхода от войната. Впрочем тя е била загубена от Русия още тогава, когато става ясно, че революционерите са готови да вдигнат бунт във вътрешността на страната. Акаши финансира недоволните в Русия, провеждайки с това много добро АКТИВНО МЕРОПРИЯТИЕ. През септември 1905 г. с посредничеството на американския президент Теодор Рузвелт между Япония и Русия е сключен мирен договор, съгласно който към Япония преминават Порт Артур и целият полуостров, както и южната половина на Сахалин. Русия напуска Манджурия и признава Корея за японска сфера на влияние.

Убедени, че поне за известно време Русия е поставена на колене, Япония и японското разузнаване се обръщат към Съединените щати. През януари 1932 г. Япония изпраща танкера Еримо от военноморската база в Йокосука, близо до Токио, към Хавай. Електроуредите за наблюдение на борда на танкера събират разузнавателна информация от американските кораби, участващи в учение. Целта на учението е прехвърляне на въображаеми експедиционни сили от американското Западно крайбрежие на Хаваите. Благодарение на структурния анализ японските дешифровчици успяват да открият един 2-значен код на ВМС на САЩ. По-късно Япония създава свои радиопрехващателни станции на островите в Тихия океан и в Мексико. По време КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ в американското консулство в Кобе японски сътрудници от специалните служби фотографират дипломатическата Сива кодова книга, за да се уверят, че японското разкодиране на сивия код е правилно.

Ако на японските агенти нищо не им пречи да съберат планини от информация за ВМС на САЩ, то американското УПРАВЛЕНИЕ ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ не успява да стори същото поради липса на средства и интерес. Америка, пише РИЧАРД ДИЙКЪН в „Кемпеи Таи“ („Kempei Tai“, 1990), „плащаше данъка на ретроградната йерархия на своята армия и флот, които смятаха разузнаването за нечестен и даже престъпен занаят“.

Японското разузнаване използва също агентите на обществото Черен дракон за установяване на връзки с прогресивните китайски дейци, в това число със Сун Ятсен, чиято националистическа партия извежда Китай от архаичния феодализъм в съвременната епоха. Японски агенти обучават китайската полиция, разширяват влиянието си в Китай и внедряват агенти в китайската структура на полицейско разузнаване.

Тъй като има военно споразумение с Великобритания, Япония влиза в Първата световна война на страната на съюзниците. Въпреки че ролята й във войната е твърде ограничена, тя се възползва от преразпределението на териториите и според Версайския договор получава тихоокеанските острови, които са принадлежали на Германия. Сред тях са Маршаловите, Каролинските и всички Мариански острови, с изключение на Гуам, който американците са получили след Испано-американската война. На островите не трябва да се строят укрепления. Но Япония тайно превръща много от тях във въздушни и военноморски бази, които застрашат корабните линии между Хавай и Австралия.

Във военното споразумение от 1918 г. Япония и Китай се съгласяват да си сътрудничат във военното разузнаване в Сибир и Североизточната територия (Северна Манджурия), където „могат да бъдат създадени разузнавателни агенции и двете страни да обменят разузнавателна информация“. Най-важният агент на Япония за Манджурия е генерал-майор КЕНДЖИ ДОИХАРА. „Задачата му — пише американският журналист Джон Гантър — бе да създаде неприятности, а след това да ги заглади така, че всичко да е в полза на Япония.“

Японски агенти, работещи под ръководството на Доихара, създават „инциденти“, които демонстрират по най-очевиден начин китайската агресивност спрямо Япония. Най-важният от тях е на 18 септември 1931 г., когато японските власти заявяват, че китайски диверсанти системно изваждат от строя железопътни участъци от Южноманджурската магистрала, собственост на Япония, и въвеждат войски в Мукден (сега Шънян), където кмет е Доихара.

Фалшивият инцидент Мукден е началото на бързата победа над Североизточен Китай, където японците създават марионетната държава Манчукуо („държава на Манчу“) и поставят сваления от престола в Китай бивш император Пу И на трона, като Доихара е човекът, който тегли конците на управлението.

Милитаризацията на Япония минава на ново равнище след подписването на Антикоминтерновския пакт с Германия на 25 ноември 1936 г. Пактът, чиято цел е да се пребори с международния комунизъм, финансиран от Съветския съюз, се стреми да опази „общите интереси“ срещу Съветския съюз. Независимо от съществуването на този пакт Япония продължава да поддържа разузнавателна мрежа в Съветския съюз.

Вътрешната безопасност се превръща в отговорност на Кемпеи Таи, известна като тайна полиция. И друга разузнавателна организация също „наглежда“ населението. Става дума за т.нар. полиция на мисълта, чиито сътрудници работят в политическия отдел на криминалната служба, създадена към Министерството на правосъдието през 1927 г. Нейната главна задача е да преследва членовете на забранената комунистическа партия и представителите на други „подривни“ движения. Към Министерството на вътрешните работи действа и друга, „висша“ полиция.

След това в Япония е приет Закон за опазване на спокойствието, съгласно който се забраняват всякакви призиви за промяна на съществуващия строй. Спазването на този закон е поверено на полицията на мислите, която наред с другата си дейност цензурира книги и изпраща шпиони в учебните заведения. Понякога сътрудниците на тази полиция и на Кемпеи Таи се оказват в едни и същи класни стаи. През 1930 г. полиция на мислите публично обявява, че ще „приветства конфиденциалните сигнали, постъпващи от граждани“. За тази цел даже е създадена Братска асоциация. Така в Япония се формира система за тотален шпионаж. От 1928 до 1943 г. общо 68 508 души са арестувани за нарушения на Закона за опазване на спокойствието.

През 1937 г. Япония отново започва агресия срещу Китай. Новоизфабрикуван от японските разузнавателни служби „инцидент“ дава повод за атака срещу китайската армия близо до Пекин. Резултатът от необявената война според японските милитаристи трябва да бъде създаването на нова марионетна държава, подобна на Манчукуо. В началото на конфликта японски бойни самолети бомбардират американския малък военен кораб ПЕНИ. САЩ изпращат протестна нота, която е първата от поредица други.

Въпреки че Китай е разкъсван от вътрешни противоречия, армиите на Чан Кайшъ и Мао Дзедун успяват да обединят усилията си и да забавят настъплението на японците. От една страна, войната изтощава ресурсите на Япония, а, от друга, подтиква японските милитаристи за създаване на т.нар. Сфера на съвместно процъфтяване на Велика Източна Азия — доктрина на „новия ред“, който в скоро време променя коренно баланса на силите в Тихия океан.

След като през май 1940 г. германците нанасят поражение на Франция, Япония получава одобрението на Хитлер да завземе Френски Индокитай, през който китайците получават военно оборудване. На 27 септември 1940 г. Япония, Германия и Италия подписват Тристранен пакт, наречен оста Берлин — Рим — Токио. Участниците в договора се задължават да си оказват военна помощ един на друг в случай на нападение от която и да е страна от все още невлезлите във войната. Това е завоалирана заплаха към САЩ.

В очакване на война със Съединените щати Япония активизира своите разузнавателни сили. Сътрудниците на японското военноморско разузнаване често посещават риболовни шхуни, оборудвани със специална апаратура, района на американското Западно крайбрежие. Разузнавачите се представят като рибари или матроси. Резидентът в Панама организира местните японски бръснари и фризьори в агентурна мрежа. В Мексико японците търсят места, където подводниците им да се презареждат с гориво. В Калифорния японските разузнавачи, представяйки се за студенти, изучаващи английски език, се опитват да вербуват американски моряци, купувайки от тях секретна информация. УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ на САЩ успява да разобличи двама такива шпиони: капитан III ранг ДЖОН ФАРНСУЪРТ и ХАРИ ТОМПСЪН — бивш корабен писар във ВМС на САЩ, който вече е безработен и в Сан Педро шпионира за японците през 1934–1935 г. (Вж. ДИКИНСЪН, ВЕЛВАЛИ.)

На Хавай японците внедряват „семейство“ близо до военната база в Пърл Харбър: доктор БЕРНАРД КЮН (действа под ПРИКРИТИЕТО на антрополог), неговата съпруга (изпълнява функциите на КУРИЕР с Токио) и млада жена, която се представя за тяхна дъщеря. Това са немски агенти, вербувани от японците. За базата в Пърл Харбър отговаря мичман II ранг ТАКЕО ЙОШИКАВА — разузнавач от военноморския флот, който работи под прикритието на вицеконсул.

И на други места в Азия японците имат добре развити разузнавателни мрежи. Те откриват мъжки бордей, където примамват хомосексуалисти сред своите сънародници, управляващи холандските владения в Холандска Източна Индия (сега Индонезия). В специални тайници укриват велосипеди, които биха помогнали някой ден на куриерите на японската армия. В редица райони японските дървосекачи изсичат дърветата и така създават полоси за кацане на самолети. Сътрудник на японското разузнаване, който е следвал в САЩ, работи под ПРИКРИТИЕ като домакин в офицерския клуб на британската военноморска база в Сингапур.

В навечерието на нападението срещу ПЪРЛ ХАРБЪР Япония има разузнавателна мрежа в целия свят, в която участват предимно дипломати, търговци и военни. Военното разузнаване работи под ръководството на Трети отдел на японския военноморски Генерален щаб. (Другите отдели се занимават с военни планове, снабдяване и комуникации.) Когато започва войната със Съединените щати, Трето управление има 29 сътрудници и 1 от Обединения флот. В края на войната те вече са 97, като 42 са от Пето управление (разузнаване в Северна и Южна Америка, териториите на САЩ и фронтовото разузнаване).

Трето управление получава информацията от дешифровчиците (американските кодове не са разчетени и затова се налагало да се прибягва до структурния анализ на прехванатите радиосъобщения), от трофейните документи, от прослушването на чуждестранни радиостанции, от анализа на списания и вестници, получавани от неутрални страни, и от японските АТАШЕТА в Швеция, Швейцария, Португалия и Испания. Следвоенните проучвания, проведени от разузнаването на САЩ, откриват още един начин за получаване на информация: разпит на американските военнопленници. В специален отчет по този въпрос се казва: „Някои военни сведения, станали известни на японците, не биха могли да се получат по друг начин.“

В японските инструкции за водене на дознанието се утвърждава, че мъчението „е най-грубият метод и може да бъде използвано само в краен случай, когато всички останали средства не дадат резултат“. Независимо от това оцелелите от японски плен разказват, че американските военнопленници често са били подлагани на мъчения и екзекуции с обезглавяване. Тези, които не са издържали на грубия физически натиск, са издавали на японците сведения от тактически характер за корабите и авиацията на ВМС на САЩ. Впрочем информацията не е била от особено значение.

Следвоенен американски доклад за японското военно и военноморско разузнаване посочва „най-надеждните извори на информация за японците“: 1) анализи на съюзническите съобщения; 2) съюзническите радиопредавания на къси и средни вълни, които са били съчетавани с информацията от съюзническите вестници и списания, купени от японски представители в неутралните страни. Тъй като японците са се впуснали в нещо, което се предполага, че ще бъде „кратка война“, „нито армията, нито военноморският флот са били разработили разузнавателна система, която да се занимава с начините за събиране, обработка и разпространение на разузнавателната информация на всички нива на командване“.

Що се отнася до шпионирането срещу Япония, засега най-успешният шпионин е РИХАРД ЗОРГЕ — съветски разузнавач, РЕЗИДЕНТ на военното разузнаване за Далечния изток. Зорге успява да предупреди Москва, че Германия ще нападне Съветския съюз, че Япония няма да подпомогне Германия с нападение в Сибир и че Япония възнамерява да нападне Съединените щати.

На фронтовете в района на Тихия океан Япония води, както се изразява по-късно един разузнавач, „архаична война“, като разчита повече на интуицията, отколкото на данните от разузнаването. Майор Ейдзо Хори е наречен от колегите му „офицер от щаба на Макартър“, защото има невероятната способност да предсказва американските действия. Предимството на Съединените щати е в областта на КРИПТОГРАФИЯТА. Проникването в японските кодове дава възможност на Съединените щати да разчитат японските военни и дипломатически съобщения. Тази информация е ключът към решаващата битка при МИДУЕЙ, и убийството на адмирал ИСОРОКУ ЯМАМОТО.

Японските декодировчици не постигат съществени успехи в декодирането на американските шифри. Но когато през 1944 г. започват бомбардировките на B–29, записите на радиообмена дават възможност на японските разузнавателни аналитици да установят обектите на въздушните нападения в 70 на сто от случаите. По-късно степента на предсказване спада рязко. Последният успех на японците по прехващане на радиоразговорите между пилотите на американски самолети е новината за атомната бомбардировка над Хирошима през 1945 г., получена веднага след бомбардировката.

В японската армия има още една доста странна и загадъчна тайна организация — Токуму Бу (специална служба). Всичко, що се отнася до нея, е забулено зад непроницаема завеса. Известно е само това, че се е занимавала с разузнавателна дейност — със събиране на информация, с диверсии и с организиране на пета колона във вражеските страни. Отряди на тази организация следват настъплението на частите на японската армия. Тази служба открива свои филиали в Китай, Индия, Бирма и в други райони на Югоизточна Азия.

Който спомене Токуму Бу, е заплашен с арест. Понякога нейни части приемат непретенциозното име Ренкраку Бу (отряд за връзка). Един японски журналист, който твърди, че разполага със сведения за тази организация, казва в дознанието: „Не се водят никакви записки и архиви. С идването на нов началник като правило на него трябва да се съобщават имената на тайните агенти, случайно или преднамерено това често не се прави.“ Сътрудниците на Токуму Бу са военни, но рядко обличат униформа. Японското разузнаване като цяло не оказва някакво значително влияние върху хода на войната. Преувеличаването на свалените американски самолети, спечелените сражения — всичко това е в реда на нещата за японското разузнаване. Събраните данни в подготовката на нападението срещу Пърл Харбър са точни и подробни, но с времето източниците за информация на японците стават все по-малко и по-малко и те често трябва да си блъскат главата как да узнаят следващите действия на съюзниците.

Няколко седмици преди капитулацията и преди идването на окупационните войски японците изгарят или скриват целия свой архив по криптоанализа, зачеркват имената на дешифровчиците от всички списъци и даже обявяват някои за убити.

Съюзническите окупационни власти забраняват полицията на мислите, Кемпеи Таи и всички други разузнавателни организации. Вече с нова конституция, Япония заклеймява войната и преструктурира военните си сили в отбранителни. Официалното събиране на информация започва отново през юли 1952 г. със създаването на Агенцията за разследване и обществена сигурност (Коан Чоса Чо) към Министерството на правосъдието и Агенцията за сигурност — Хоанчо. Подобно на Кемпеи Таи Хоанчо действа като военна организация, но изпълнява и някои граждански функции. През 1954 г. японците създават към полицията си Караулна служба (Кейбу Бу) за борба с подривни движения в страната.

След войната и Съветският съюз, и Китай подновяват разузнавателните си мрежи в Япония. Руснаците използват старото руско укрепление в Далечния изток Харбин за щабквартира, а китайците — Международния Червен кръст. Северна Корея също организира свое разузнаване срещу Япония (на първо време техническо), използвайки репатрирани корейци за агенти и куриери.

През 50-те и 60-те години ЦРУ влива в рамките на дългосрочна тайна операция милиони долари в касата на японската Либералнодемократична партия с цел да я запази и укрепи и да отслаби влиянието на лявата идеология. Либералните демократи имат мнозинство в парламента в продължение на 38 години и предават властта едва през 1994 г. на фона на разразилите се скандали за корупция. Съветският съюз поддържа със средства и либералните кандидати, и тези от левицата, твърдят бивши сътрудници на ЦРУ. И Съединените щати, и Съветският съюз търсят пътища за влияние върху Япония и разузнавателните им служби активно работят там. СТАНИСЛАВ ЛЕВЧЕНКО — съветски ИЗМЕННИК, който през 70-те години ръководи шпионска мрежа на КГБ в Япония, твърди през 1983 г., че негови агенти са видни политически личности и журналисти. През 1980 г. пенсиониран генерал-майор и двама сътрудници на активна служба в японското военно разузнаване са арестувани за това, че са продавали тайни на съветски военни аташета. Това са първите арести за шпионаж в японската история. Според закона максималната присъда за шпионаж е 1 година. Пенсионираният генерал получава максимума, а другите — 8 месеца.

Превръщането на Япония в икономическа суперсила я прави както обект, така и поръчител на ПРОМИШЛЕН ШПИОНАЖ. През 1990 г. три основни японски компании — аерокосмическото крило на Нисан мотър, Мицубиши хеви индъстрис и Иши-кавадзима-Харима хеви индъстрис (ракети и реактивни двигатели) — купуват софтуер от американски служител, който е арестуван за продажба на военни технологии, без да има лиценз. Софтуерът, забранен за износ, е разработен в рамките на ИСО — Инициатива за стратегическа отбрана (програма Звездни войни). От този момент всяка една от двете страни твърди, че другата извършва промишлен шпионаж. И двете страни отричат, че поддържат този вид разузнаване на високо държавно равнище, а няма съмнение, че промишленият шпионаж е разузнаването на бъдещето.

През 1996 г. Агенцията за разследване и обществена сигурност, която разполага с около 2000 служители, е реорганизирана. Сред набелязаните нови операции особено внимание е отделено на екстремистките религиозни секти. Това направление идва в резултат от критиката към правоохранителните органи и специалните служби, че не са съумели навреме да неутрализират екстремисткия религиозен култ Аум шинрикьо. Неговите послушници провеждат в токийското метро ритуал с използване на отровния газ зарин, който води до тежки последствия.

Ярдли, Хърбърт (1889–1958)

Пионер в американския криптоанализ, който по-късно „разказва всичко“ в книга, разкриваща тайните на ЧЕРНАТА СТАЯ.

Ярдли израства в Средния Запад. В ранна възраст усвоява телеграфното дело от баща си и първо работи като телеграфист в железниците. Като юноша се пристрастява към покера, запазвайки тази страст до края на живота си.

През 1912 г. постъпва като телеграфист в Държавния департамент и проявява специален интерес към ШИФРИТЕ и КОДОВЕТЕ.

Военното министерство започва да провежда операции по криптоанализ през юни 1917 г. Тогава Ярдли получава звание лейтенант и започва работа в УПРАВЛЕНИЕТО НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ към армията. Съединените щати влизат в Първата световна война през април 1917 г. и отделът на Ярдли МИ–8 — отначало с двама цивилни специалисти и с него самия — нараства бързо. Когато през ноември 1918 г. войната свършва, отделът му наброява 18 армейски сътрудници, 24 цивилни криптографи и криптоаналитици и 109 машинописци и стенографи, общо 151 души. В МИ–8 има 6 подотдела:

1. Разчитане на кодове и шифри. Тези задачи се изпълняват за военното министерство, флота, Държавния департамент и Министерството на правосъдието. „Суровите“ материали постъпват в подотдел от радиопрехващателните станции на американския експедиционен корпус в Европа и от крупната станция, създадена в края на 1918 г. в Хултън, Мейн, която прехваща трансатлантическите съобщителни канали.

2. Съставяне на кодове и шифри: за по-късното им използване от въоръжените сили на САЩ.

3. Обучение: обучение на персонала на МИ–8 и на хора, които заминават с американския експедиционен корпус в Европа и Сибир.

4. Тайни мастила: подготвяне на видимо мастило за въоръжените сили и преглеждане на около 2000 писма на седмица за следи от симпатично мастило, използвано от шпиони. (Вж. ТАЙНОПИС.)

5. Стенография: изучаване на различни стенографски системи.

6. Комуникации: работа със съобщенията за и от американските военни АТАШЕТА и РАЗУЗНАВАЧИ, които работят в чужбина.

Към края на войната Ярдли заминава за Европа, за да се срещне с британски и френски криптолози. След войната армейските командири отначало смятат, че отделът му ще продължи работа, и съществуването му се пази в пълна тайна. Отпуснатата за 1919 г. сума е 100 000 долара: 60 000 са осигурени от Министерството на войната и 40 000 — от Държавния департамент. През юли същата година Ярдли и персоналът му, състоящ се от 50 души, са отделени в частна резиденция на Източна 38-а улица номер 22 в Ню Йорк. За прикритие на тази криптоложка организация се използва названието Компания за съставяне на кодове. Официалното й име е Шифровъчно бюро, а неофициалното — ЧЕРНА СТАЯ.

Година по-късно обаче средствата, отпускани за Ярдли, са съкратени на 50 000 долара, от които Държавният департамент отново отпуска 40 000, тъй като работата на Ярдли е от интерес предимно за американските външни отношения, а не за армията, която се занимава главно с обучението и разпределението на войските. Особено важен през този период е успехът на Ярдли от 1921 г. при разшифроването на японските дипломатически кодове. Съобщенията с тези кодове се изпращат на търговски честоти, използвани от японските представители на международната конференция във Вашингтон, на която се обсъждат въпросите за съкращаване на бойните флотове и военните укрепления в Тихоокеанския регион. Разполагайки с подробна информация, получена от прехващането и дешифрирането на японските секретни съобщения, американските дипломати успяват да извоюват изгодни условия при сключването на военноморския договор през 1922 г.

Основният ПРОДУКТ на Бюрото за кодове през този период е „бюлетин“ за избрано малцинство от Генералния щаб и Държавния департамент. В него се съдържат предимно политически разузнавателни сведения, които не представляват особен интерес за армията.

През 1929 г. сумата, отпускана на Ярдли, вече е 25 000 долара, с която Ярдли може да поддържа персонал от петима души. Той получава 9375 долара и интересът му към разкодирането вече е намалял. (Военното министерство отпуска 10 000 долара, а Държавният департамент — 15 000.) Крайно ограничените усилия на Стаята са насочени основно към японските дипломатически кодове. Тогава, през март 1929 г., за президент е избран Хърбърт Хувър, а държавен секретар става Хенри Стимсън, на чието бюро в началото на май са оставени няколко превода на кодирани японски съобщения. Според доклад, представен от декодировчика УИЛЯМ ФРИДМАН, реакцията на Стимсън „беше бурна и действията му — драстични. Когато разбра как е получен материалът, той характеризира стореното като изключително неетично и заяви, че трябва да се прекрати незабавно, що се отнася до Държавния департамент. За да бъде сигурен, че всичко ще бъде, както е наредил, той даде инструкции необходимите средства незабавно да престанат да се отпускат“. Твърди се, че по-късно Стимпсън е обяснил действията си с изказването: „Джентълмените не четат пощата си.“

Армията настоява средствата от Държавния департамент да бъдат отпускани до края на юни 1929 г., за да има възможност нюйоркската служба да бъде закрита, архивите да се изпратят в Министерството на войната и служителите да получат по 1 заплата за компенсация. (Същевременно отговорността за разкодирането е прехвърлена от армейския отдел за военно разузнаване на началника на свързочния отдел. Вж. СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.)

Ядосан и разочарован, Ярдли започва работа върху книгата „Американската Черна стая“ („The American Black Chamber“), която предизвиква голям шум, когато излиза през 1931 г. В нея се разкрива как шифровъчното бюро е разчело японските дипломатически кодове. Книгата се превръща в бестселър по цял свят, предимно в Япония. Надига се истинска полемика. Външното министерство, смутено от разкритията, започва да използва шифрови машини (вж. ПЪРПЪЛ).

Ярдли съкращава и преработва книгата, за да може да излезе като поредица във водещото американско списание Сатърди ивнинг поуст. Като разчита на успеха на книгата и поредицата в списанието, той се впуска да чете лекции и написва множество статии. Запазил е около 5000 прехванати съобщения, които дава на сътрудник, за да ги издаде в книга. Ръкописът е иззет от правителството, а през юни 1933 г. Конгресът гласува закон, забраняващ публикуването на какъвто и да е материал, който е бил предаден на независимо какъв дипломатически код. Ярдли написва в тия години и 2 романа: „Червеното слънце на Нипон“ („The Red Sun of Nippon“) и „Русата графиня“ („The Blonde Countess“). По втората книга е сниман изключително популярен филм — „Рандеву“ („Rendezvous“), с участието на Уилям Пауъл, Сезар Ромеро и Розалинд Ръсел.

През 1938 г. Ярдли отива в Китай по покана на Чан Кайшъ, за да помогне във войната с Япония. В продължение на 2 години работи за националистите в Китай, разчитайки японските тактически кодове. Завръща се за кратко в Съединените щати и заминава за Канада през 1941 г., където създава правителствена школа за дешифриране. Връщайки се отново във Вашингтон, се заема с различни дейности, като нито една не е свързана с разкодиране, и написва нов роман — „Враните са черни навсякъде“ („Crows Are Black Everywhere“). В края на 1957 г. издава „Школата на един играч на покер“ („The Education of a Poker Player“) — още една изключително популярна книга, която все още се преиздава и 40 години по-късно. Един историк по декодирането описва Ярдли по следния начин: „Нисък, оплешивяващ, остроумен, великолепен разказвач — както негов познат казва: «В главата си има динамо от концентрирана интелектуална сила» — с начин на говорене, който изразява вътрешно убеждение; той излъчва силно привличане за много от тези, които го познават.“ Много декодировчици — негови служители и последователи, не могат да му простят, че е разкрил успехите на Черната стая.

(Съпругата на Ярдли — Една, работи за шифровъчното бюро през 20-те години и за армейската служба за радиотехническо разузнаване през Втората световна война.)