Енциклопедия на шпионажа

Фабиан, Рудолф (1908–1984)

Американски военноморски криптолог, ръководил станцията за декодиране БЕЛ в Австралия през Втората световна война.

Фабиан завършва Военноморската академия през 1931 г. Той отговаря за станцията КАСТ на остров Корегидор на Филипините, когато японците нападат ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г. След като става очевидно, че японците ще завладеят Филипините, главнокомандващият американския флот адмирал Дж. Кинг лично нарежда на Фабиан и декодировчиците му да напуснат Филипините.

През нощта на 4 срещу 5 февруари подводницата Сийдрагон акостира в залива Манила и натоварва на борда си 23 торпеда, 2 т резервни части и 1360 кг радиооборудване, включително шифровата машина на станцията Каст, предназначена за дешифриране на японските кодове ПЪРПЪЛ. През деня подводницата изчаква на дъното на залива, за да избегне японските самолети и артилерийски огън. През нощта на 5 февруари отново излиза на повърхността и качва на борда си 16 от моряците му и 8 армейски и военноморски офицери. След това Сийдрагон се отправя към Австралия. (Сийдрагон и подводницата Пърмит се връщат отново до залива Манила, за да вземат и останалите декодировчици. Евакуирани са 75 души.)

В Мелбърн Фабиан създава декодировъчна станция, известна като флотска радиостанция Мелбърн (Флораме) или както всички я наричат — станцията Бел. Криптолозите скоро се срещат с колегите си от Пърл Харбър във Вашингтон, за да разкодират японските военноморски и дипломатически съобщения. (Вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ.)

Фабиан остава командир на Бел до януари 1944 г. Напуска, за да се присъедини към Източния британски флот в Индийския океан, където координира американските и британските усилия в областта на декодирането. След войната изпълнява други криптоложки задачи. Пенсионира се през 1961 г. със звание капитан I ранг.

Факлоносци

Британско жаргонно наименование на помощния персонал, задействан при провеждане на разузнавателни операции. Терминът е взет от популярните шпионски романи на Джон льо Каре.

Фантом F4H

Един от най-известните многоцелеви американски бойни самолети на въоръжение във ВМС, ВВС и Корпуса на морската пехота на САЩ през 60-те и 70-те години. На въоръжение е в различните родове войски и на десетки други страни. Лети при всякакви атмосферни условия. Специализираният вариант за фоторазузнаване RF–4 е използван далеч повече от който и да било друг разузнавателен самолет на страните от Западна Европа през цялото време на Студената война.

Разработен като самолет за излитане от самолетоносач, Фантом е изтребител прехващач, съпровождащ изтребител, щурмовак, за „потискане“ на вражески радари (модел Уайлд уизъл) и за аероснимки. Самолетите за ВВС могат да носят ядрено оръжие. От 1958 до 1979 г. Макдонъл Дъглас произвежда 5045 самолета за вътрешни нужди и експорт (в Япония са монтирани 125 самолета F–4EJ). От тях 701 са фоторазузнавателни варианти, използвани от американските военновъздушни сили и военноморските части, както и от военновъздушните сили на Западна Германия, Гърция, Иран, Израел, Япония и Турция. Фантом е голям двумоторен изтребител със стреловидни криле. В удължената носова част е монтиран радар с инфрачервен датчик. Самолетът може да носи ракети, бомби и допълнително гориво до 7,260 т. (За сравнение страшните „летящи крепости“ B–17 от Втората световна война, които спадат към класа тежки бомбардировачи, имат бомбен товар 3,720 т.) Най-високата скорост на модел RF–4C в „чисто“ състояние е 2376 км/ч.

Фоторазузнавателните варианти са оборудвани с 3 фотокамери плюс електронни, радарни и инфрачервени сензори. Моделите RF–4 на военновъздушните сили също могат да пренасят ядрени оръжия.

Фантом е използван от САЩ широко във Виетнамската война, а също така и от Израел във войните в Близкия изток. По-голямата част от 665-те самолета RF–4C и RF–4E на военновъздушните сили, както и 46 самолета RF–4B на военноморския флот са включени в тактическото разузнаване по време на Виетнамската война. F–4G Уайлд уизъл на военновъздушните сили участват във войната в Персийския залив от 1991 г.

Първите опитни образци на XF4H–1 Фантом се издигат във въздуха през май 1958 г. Самолетът влиза на въоръжение във военноморските сили през юли 1961 г., а военновъздушните сили започват да го използват от юли 1963 г. През 1996 г. са изтеглени последните самолети Фантом, 31 самолета F–4G Уайлд уизъл на военновъздушните сили и 59 RF–4C и F–4G на Националната въздушна гвардия.

Първоначалното обозначение на Фантом във ВВС е F–101, а във ВМС — F4H, но през 1962 г. в резултат на програмата за унификация на военното обозначение получават F–4.

RF–4C Phantom

Фарнсуърт, Джон (1893-?)

Бивш американски офицер от военноморския флот, шпионирал за Япония. Фарнсуърт завършва Военноморската академия през 1915 г. Служи на бойни кораби през Първата световна война. Военната му кариера е спокойна, няма особени изяви и стига до капитан III ранг.

Женейки се за девойка от „елита“, той бързо потъва в дългове. Веднъж взема пари на заем от редови матрос, но по-късно отказва да ги върне. Привличат го под съдебна отговорност пред военен трибунал и през 1927 г. е принуден да излезе в оставка.

Недоволен и в крайна нужда от пари, Фарнсуърт започва да шпионира за японците. През 20-те и 30-те години се опитва да вербува и мнозина други. По-голямата част от информацията си получава от бивши военноморски офицери, които дори не подозират за шпионската му дейност. Обяснява им, че има нужда от информацията за „статии в списания“. По това време системата за сигурност във флота не е много прецизна.

При разследване за изчезнало техническо ръководство сътрудниците от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ разбират, че Фарнсуърт се перчи с огромни суми пред свои познати. По-задълбоченото разследване разкрива, че той е ползвал кодови и сигнални книги и е разпитвал за тактиката, за нововъведенията в корабостроенето и за въоръжението. УВР и ФБР го поставят под НАБЛЮДЕНИЕ.

Очевидно смятайки, че следователите вече имат готови улики срещу него, Фарнсуърт споделя пред един журналист, че само изглежда, че е шпионин, но че в действителност е ДВОЕН АГЕНТ. Журналистът съобщава за чутото и Фарнсуърт е арестуван. Осъден е през февруари 1939 г. за незаконно разкриване на информация пред представители на чужда страна, с което застрашава националната сигурност. Поискана му е присъда от 4 до 12 години затвор.

ФБР

ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ.

Федерална информационна служба

Вж. БНД.

Федерално бюро за разследване (ФБР)

Основна американска служба за КОНТРАШПИОНАЖ, която разследва нарушенията на американското „шпионско“ законодателство от гражданите на САЩ, а също и от сътрудници и АГЕНТИ на чуждестранното разузнаване. Освен това ФБР е централизирана полицейска структура, която се занимава с углавни престъпления, които попадат под юрисдикцията едновременно на няколко щата. ФБР е част от американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, но не толкова в качеството си на чисто разузнавателна агенция, колкото като „водеща“ служба в контраразузнаването, бореща се с шпионажа на територията на САЩ. Този кръг от задължения е точно очертан от законодателството.

Обикновено самите сътрудници на ФБР (традиционно в САЩ ги наричат агенти) смятат, че се занимават по-скоро с контрашпионаж (разбирайки под това защита на всевъзможна секретна информация от „външно око“), отколкото с контраразузнаване, т.е. с непосредствена дейност по неутрализирането на враждебните действия на чужди специални служби.

Съществуват две основни разлики между ФБР и ЦРУ: 1) агентите на ФБР са офицери, които съблюдават спазването на закона и имат правото да извършват арести, докато РАЗУЗНАВАЧИТЕ на ЦРУ нямат право да извършват арести; 2) ФБР може да действа единствено в Съединените щати, докато ЦРУ не може да действа в рамките на Съединените щати. Географското ограничение е строго наложено по отношение на ЦРУ. Що се отнася до ограниченията на ФБР, агентите на бюрото имат право да работят в американските посолства като АТАШЕТА, когато разглеждат случаи в чужбина, спазвайки международните закони и споразумения. (Американските съдилища са въвели правилото, че ФБР може да арестува заподозрени в чужбина и да ги доведе в Съединените щати, за да бъдат предадени на правосъдието.)

Независимо от определението „водеща“ контраразузнавателна служба не може да се каже, че ФБР напълно е монополизирало борбата с чуждестранния шпионаж в страната. Други членове на разузнавателната общност също се занимават с контраразузнаване и често даже не смятат за необходимо да информират ФБР за операциите си. Освен това в определени периоди непосредствено с контраразузнавателна дейност се занимава твърде малка част от 10-хилядната армия агенти на ФБР. В бюрото широко е разпространена практиката на ротация на кадрите. (По този начин минавайки от отдел в отдел и от управление в управление, сътрудниците стават „универсални“, което им дава по-голяма възможност за придвижване в професионалната кариера.)

ФБР е главното следствено подразделение на Министерството на правосъдието. Провежданите разследвания покриват широк спектър от федерални престъпления. Бюрото оказва и подкрепа на националната сигурност, като например провеждането на ПРОУЧВАНЕ ЗА БЛАГОНАДЕЖДНОСТ на кандидати за важни държавни постове.

ФБР се представлява в разузнавателната общност от заместник-директора на Управлението за национална сигурност (преди Разузнавателно управление). Тази структура в състава на бюрото работи по случаите на шпионаж, диверсии и подривна дейност, включително тероризъм, т.е. с онези явления, в борбата с които ФБР се смята за безспорен лидер. Заместник-директорът е и представител на ФБР в НАЦИОНАЛНИЯ СЪВЕТ ЗА ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ и СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ.

Днешното ФБР израства от средите на т.нар. специални агенти и е създадено по времето на президента Теодор Рузвелт през юли 1908 г. от неговия министър на правосъдието Чарлс Бонапарт. Новата агенция за разследване е наречена Бюро за разследване. По-късно става Американско бюро за разследване, а след това — Отдел за разследване. „Специалните агенти“ извършват разследвания на неголемия брой икономически престъпления, като измами при фалит или нарушения на антимонополното законодателство.

Първият случай, с който се сблъсква Бюрото за разследване, е „шпионско“ дело по време на Първата световна война, когато агенти оказват помощ на военните контраразузнавателни структури (вж. АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ). Както военните и бюрото използва доброволната помощ на Обществото за защита на американците, чиито членове съобщават подозренията си за шпиони и подривни действия, а понякога извършват дори и свои разследвания.

И въпреки всичко саботажите на германците в Съединените щати са особено ефективни по време на войната. Около 50 експлозии повреждат и дори разрушават фабрики на отбранителната и химическата промишленост. Най-значителната експлозия е на остров Блек Том на 30 юни 1916 г. Взривени са стотици тонове боеприпаси и целият пристанищен район се превръща в бойно поле — навсякъде падали шрапнели. Бюрото стига до заключението, че експлозията е в резултат на нещастен случай, но следвоенното разследване установява, че е било саботаж.

През 1920 г. с въвеждането на сухия режим производството на алкохол и консумацията му се превръщат във федерално престъпление. По време на сухия режим се появяват гангстери, които отвличат хора, ограбват банки, а след това преминават в друг щат, като по този начин избягват правосъдието. Но през 1932 г. Конгресът гласува федерален закон за отвличанията — първия от няколкото закона, които постепенно разширяват пълномощията и влиянието на Бюрото за разследване.

В началото на 20-те години се надига т.нар. червена опасност. В кръговете на американското правителствено ръководство нараства страхът от експорт на руската болшевишка революция в други страни, включително в САЩ. На тази вълна младият служител на Управлението за разследване ЕДГАР ХУВЪР си създава репутация на ревностен преследвач на анархисти, радикали и „червени“. През 1924 г. той е назначен за директор на Бюрото за разследване и когато погледът на нацията се обръща от подривните действия към обикновените престъпления, той веднага се пренасочва от революционерите към бандитите. Наричат агентите му „господата Г“ вероятно защото гангстерът Джордж (Картечницата) Кели при залавянето му през септември 1933 г. извиква: „Не стреляйте, господа Г!“

През март 1933 г. посланикът на Германия се обръща към държавния секретар да бъде разследван американски гражданин, който в писмо до посолството заплашва, че ще убие Адолф Хитлер. Това дава основание и извинение на ФБР да започне разследване на пронацистките организации в САЩ.

По време на президента Франклин Д. Рузвелт бюрото е преименувано Управление за разследване. Рузвелт подкрепя приемането на закони, които дават на службата и на Хувър по-голяма самостоятелност. През юли 1935 г. управлението става Федерално бюро за разследване. Същата година Джеймс Кагни участва във филма „Господата Г“ — първия от многото ФИЛМИ, които прославят подвизите на ФБР в борбата му срещу гангстерите.

Въпреки че вниманието на ФБР обикновено е насочено към борбата с престъпността, Хувър не спира да преследва подривните действия. Рузвелт тайно нарежда на Хувър да се занимава и с ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ, т.е. със събиране на информация за изолационистите. (Основен изразител на идеите им е въздушният ас Чарлс Линдбърг и т.нар. Първи американски комитет.) През юни 1939 г. Рузвелт нарежда всички федерални агенции да се отчитат на ФБР, като това важи и за всички данни, които се смятат „пряко или непряко свързани с шпионаж, контрашпионаж или саботаж“.

ФБР става главен „ловец“ на шпиони в САЩ. За разлика от Бюрото за разследване от времето на Първата световна война ФБР от 40-те години организира изключително компетентно усилията на контраразузнаването. Ако през 1940 г. във ФБР работят 898 агенти, то през 1945 г. те са вече 4886. Изумителното разрастване се дължи на непрекъснатото приемане на федерални закони, които утвърждават и разширяват пълномощията на ФБР, на рязкото увеличаване на контраразузнавателната дейност и, накрая, на лобито на бюрото в Конгреса, който има пълно доверие на Хувър и на неговото „дете“ — ФБР. Преди Америка да влезе във войната, Хувър предупреждава за ПЕТА КОЛОНА в САЩ, или за „врага отвътре“ — хора, които „държат правителството на Съединените щати да бъде свалено“. Никога не е съществувала пета колона в САЩ. Независимо от това Конгресът вижда в лицето на ФБР страж, който предпазва от всички врагове. Така агенцията се разраства и като численост, и като влияние.

През 1934 г. Конгресът забранява телефонното подслушване със Закона за комуникациите. Независимо от това ФБР извършва подслушвания, използвайки тълкуването на Министерството на правосъдието, че законът забранява не подслушването само по себе си, а по-скоро разкриването на информацията, получена от подслушването. През май 1940 г. Рузвелт подписва секретна директива, която разрешава подслушването на хора, заподозрени в подривни действия. Още в самото начало на септември 1939 г. Хувър нарежда на всички оперативни агенти във ФБР да подготвят досиета за хора, които хранят „симпатии към германците, италианците или комунистите“. Имената им са подредени в списък с готовност за задържане, така че да бъдат обезвредени, в случай че Съединените щати влязат във войната. Хувър дава одобрението си за тайни прониквания (наричани от агентите КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ) в дипломатически представителства за получаване на секретна информация. Самите сътрудници на ФБР кръщават тази работа „нощни визити“. Трябва да се отбележи, че както за списъците, така и за проникванията в дипломатическите мисии Хувър няма законно основание.

Президентът Рузвелт подготвя страната за война и иска от местните полицейски служби да предават на ФБР всяка информация, свързана с шпионаж или подривни действия. Нарежда на ФБР да „се държи като координатор на цивилните организации, които предават информация за подривни действия“. Армейското разузнаване и УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ разглеждат случаите, в които са замесени служители на въоръжените сили, а също и цивилни в зоната на Панамския канал и на други места извън Съединените щати.

През юни 1940 г. в състава на ФБР се появява ново подразделение — Служба за специално разузнаване, пред която е поставена задачата да възпрепятства внедряването на нацистки тайни агенти в страните от Латинска Америка. Това предоставя на ФБР права на разузнавателна агенция, която действа извън Съединените щати. Хувър отказва да сътрудничи на УИЛЯМ СТИВЪНСЪН (изпратен в Ню Йорк от британското разузнаване МИ–6) в създаването на разузнавателна организация под името БРИТАНСКА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ. Антипатията на Хувър към чуждестранните разузнавателни агенции и личната му неприязън към ДУШКО ПОПОВ — великолепен ДВОЕН АГЕНТ, който работи за МИ–6 — провалят британския план, според който Попов трябва да създаде фиктивен американски шпионски кръг за германците.

Смята се, че ФБР влиза във войната на 8 декември 1941 г., един ден след атаката над ПЪРЛ ХАРБЪР. Агенти на бюрото започват да стесняват кръга около предварително набелязаните врагове. До 10 декември ФБР задържа 2342 японци, германци и италианци. (Масовото задържане на японци от американски произход (НИСЕИ) по американското Западно крайбрежие е извършено от армията.)

След като развива бурна дейност в пресичането на подривни антидържавни действия, Хувър решава да отдели особено внимание на пресата, издавана за чернокожото население на Америка. Той подозира тези вестници в антивоенни и комунистически симпатии поради непрекъснатите оплаквания за сегрегацията във войската и дискриминацията във военната индустрия, помествани на първа страница. Хувър се опитва да постави вестниците на чернокожите под властта на ЗАКОНА ЗА ШПИОНАЖА, но главният прокурор Франсис Бидъл не позволява това.

Трябва да се отбележи, че ФБР доста умело и успешно прилага своя опит и методи срещу гангстерите в борбата срещу шпионажа. Първият съществен случай е от 1940 г., когато УИЛЯМ СЕБЪЛД — американец от германски произход, съобщава на ФБР, че нацистите са заплашили семейството му в Германия с разправа, ако не се съгласи да шпионира. ФБР го съветва да приеме предложението и го направлява като двоен агент. Тогава се извършва пробив в ШПИОНСКИЯ КРЪГ ДЮКЕЙН и са арестувани 33 души, много от които са били под НАБЛЮДЕНИЕ 2 години. Всички са осъдени за шпионаж.

ФБР превербува канадката Грейс Бюкенън-Динийн, вербувана от нацистки разузнавачи за свръзка с техни агенти, действащи в района на Детройт, Мичиган. След като поставят подслушвателни устройства в жилището й и монтират скрита филмова камера, агентите на ФБР арестуват 7 души, включително лекар и професор по немски език в университета в Детройт. Умелите действия на ФБР в разследването довеждат и до арестуването и осъждането на ВЕЛВАЛЕ ДИКИНСЪН — продавачка на кукли, шпионирала за японците.

През юни 1942 г. от американска подводница слизат четирима саботьори на атлантическия бряг на Лонг Айлънд, Ню Йорк, и други четирима — близо до Джаксънвил, Флорида. Те носят експлозиви и повече от 174 000 долара. (Някои от банкнотите са остарели и вече не са в обращение; има и банкноти, на които е писано на японски.) Забелязва ги офицер на бреговата охрана и скоро те са обградени. Групата във Флорида се разпръсва, но саботьорите са проследени от ФБР до Ню Йорк и Чикаго. Съдени са от военна съдебна комисия, назначена от президента Рузвелт. През август 1942 г. шестима са обесени, а двама, които оказват помощ при арестуването на другите, са осъдени на затвор.

Друга германска подводница през 1944 г. сваля родения в САЩ УИЛЯМ КОУЛПО и ЕРИХ ГИМПЕЛ в залива Френчман, Мейн. И двамата са обучени в германска ШПИОНСКА ШКОЛА и са подготвени за операцията от НИКОЛАУС РИТЕР от АБВЕРА — ръководител на шпионажа срещу Съединените щати и Великобритания. Коулпо прави признания пред ФБР, което води до бързото арестуване на Гимпел.

ФБР изпуска някои от шпионите, като например ХЪРМЪН ЛАНГ, който предава на германците информация за секретни северни бази за бомбардировачи, и САЙМЪН КЬОДЪЛ — ЗАКОНСЕРВИРАН АГЕНТ, който през септември 1939 г. започва да действа, но не е заловен до октомври 1944 г. Нито германците, нито японците успяват да създадат действаща шпионска МРЕЖА в САЩ по време на войната.

В Латинска Америка специалната разузнавателна служба на ФБР действа ефективно преди всичко, защото агентите работят съвместно със службите за шпионаж на тоталитарните правителства. В разгара на работата специалната част разполага с 360 агенти, като много от тях са със статут на дипломати. Информацията, която получават, води до арестуването на 389 шпиони и 281 германски пропагандисти. По-голямата част от латиноамериканските страни предпочитат да бъдат съюзници на САЩ и затова техните специални служби и полиция активно помагат на ФБР срещу опитите на немските тайни агенти да са закрепят в страните им.

Но всички тези постижения на ФБР в работата му извън пределите на САЩ са почти нищо в сравнение с успехите на УИЛЯМ ДОНОВАН, изпреварил Хувър в създаването на мощна служба за външно разузнаване. През юли 1941 г. независимо от възраженията на Хувър и службите на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ президентът Рузвелт назначава Донован за КООРДИНАТОР НА ИНФОРМАЦИЯТА. Година по-късно Донован вече е ръководител на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) — непосредствен предшественик на ЦРУ.

По ирония на съдбата именно ръководителят на ФБР неволно дава тласък в служебната кариера на ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — бъдещ ръководител на управлението по контраразузнаване в ЦРУ. Хувър е уволнил Мелвин Първис — герой от „господата Г“, известен с организирането на капан за гангстера Джон Дилинджър. Когато започва войната, Първис влиза в разузнаването на армията. Сред вербуваните от него кадри за разузнавачи е и Енгълтън, който започва работа в УСС, а след войната преминава в ЦРУ.

Хувър отчаяно се съпротивлява срещу решението на президента Труман за създаване на общонационална агенция за външно разузнаване. Но когато през 1947 г. ЦРУ е вече факт, ръководителят на ФБР разбира, че фронтовата линия на ведомството му в Студената война е в областта на ВЪТРЕШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. И така, в действие влиза кампанията за „лов на комунисти“ в американското правителство и държавните учреждения.

ФБР концентрира усилията си в това, което според Хувър е защита на националната сигурност. Тази идея е одобрена през 1947 г. и Труман възлага на ФБР отговорността за разследване лоялността на федералните служители и на кандидатите за работа във федералните структури. През 1948 г. Министерството на правосъдието предприема активни действия срещу американската комунистическа партия, следвайки Закона Смит, според който се забранява пропагандирането на идеи в ущърб на правителството. ФБР получава разрешение да арестува и да възбуди съдебна процедура срещу 145 лидери на комунистическата партия. По делата на много от 109-имата подсъдими са явяват правителствени свидетели — информатори на ФБР, внедрени в комунистическата партия.

В следвоенните години мнозина се сблъскват с трудностите, които ще спъват дейността на ФБР в контрашпионажа и през идващите десетилетия. Служители и агенти на ФБР разбират, че изпълнението на операции от рода „плащ и кинжал“ са много по-сложни и трудни, отколкото „играта на стражари и апаши“. Те са доста изненадани, че не могат да извършват арест на един или друг, замесен в шпионаж, след като са изградили това, което при други престъпления се смята за изпипан случай.

В началото на Студената война ФБР се приема двояко: от една страна, в съзнанието на обществеността бюрото се асоциира с хладнокръвните и умни тайни агенти, със суперполицая, образ, който се тиражира от пресата, киното и радиото, и, от друга — с образа на самия Хувър, безкомпромисния ръководител на ФБР, бореца срещу „комунистическата зараза“. Той често говори в парламента, изказвайки сурови предупреждения и заплахи към „червените“, и непоколебимо работи за още по-голямо настъпление на „кръстоносния поход“ срещу комунизма. Така той укрепва влиянието на своята лична империя — федералното бюро за разследване.

Хувър редовно информира съответните комисии в Конгреса за комунистите, „които правят американски филми и пишат американски книги“. Във ФБР са съставени досиета на Джон Дос Пасос, Дашиъл Хамет и Лилиан Хелман. Холивудските досиета включват имената на актьори като Ерол Флин и Кларк Гейбъл. Хувър има няколко източника в Холивуд, сред които президентът на Гилдията на киноактьорите Роналд Рейгън — „поверителен информатор“ на ФБР в Лос Анджелис.

Хувър си спечелва място в заглавията на вестниците, но не печели процесите. Той дава съгласието си да се извърши тайно проникване до обекти, което води до СЛУЧАЯ АМЕРАЗИЯ. Процесите, предизвикани въз основа на събраните доказателства, обаче са провалени поради нелегално придобитите доказателства.

Хувър не се отчайва — амбицира се да изпипва по-добре следващите случаи. Упоритите агенти разкриват и унищожават МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ. Те откриват доказателства, на базата на които е осъден ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ, съпругата му Етел и останалите. Хувър издава заповед за подслушване телефона на ДЖУДИТ КОПЛЪН — служителка в Министерството на правосъдието, която е КУРИЕР на съветски РАЗУЗНАВАЧ. (Апелативният съд анулира присъдата й, тъй като е било извършено подслушване и не й е била представена заповед за задържане.) Агенти на ФБР, използвайки за улика куха монета, успяват да задържат съветския супершпионин РУДОЛФ АБЕЛ. Той е осъден на 30 години затвор. Въпреки че съветският куриер ЕЛИЗАБЕТ БЕНТЛИ се обръща първо към ФБР, доносниците от ФБР я представят пред Конгреса като антикомунистка, а не като шпионин. Хувър тайно оказва помощ на конгресмена Ричард Никсън в атаките му срещу АЛДЖЪР ХИС, който е хвърлен в затвора за лъжесвидетелстване, а не за шпионаж.

Контрашпионажът на ФБР насочва вниманието си и към ООН в Ню Йорк като основно място за лов на шпиони и потенциални двойни агенти. Двама от най-известните съветски разузнавачи ИЗМЕННИЦИ, ОСТАНАЛИ НА МЯСТО, са ЦИЛИНДЪР и ФЕДОРА. Техните разкрития до такава степен шокират Хувър, че той прави необходимото информацията да попадне директно в Белия дом.

Интересът на Хувър към шпионажа е изместен от друго направление — подривните действия. Конспиративното проникване продължава. Сътрудниците на ФБР тайно „посещават“ службите на Еврейското културно общество, Братството на американските гърци, Сдружението на китайските перачи — това е малка част от „пострадалите“. Официално практиката на незаконни обиски е прекратена от самия Хувър през 1966 г., но на практика продължава както преди. През 1968 г. агентите на Хувър влизат в чикагската щабквартира на асоциацията Студент за демократично общество — водеща организация в борбата срещу войната във Виетнам.

От 1955 до 1975 г. ФБР извършва 740 000 разследвания за „подривни действия“. През 1975 г. бюрото разполага с 6,5 млн. досиета. Голяма част от тях са в резултат на тайна операция, наречена Коинтелпро (Cointelpro — Counterintelligence program). Осъществяването на програмата започва през 1956 г., след като Хувър съобщава пред СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, че има план за „внедряване, навлизане, дезорганизиране и разрушаване“ на американската комунистическа партия. Идеята му е не да бъдат разкрити шпиони, а да се унищожи партията и по този начин членовете й да нямат повече възможност да шпионират.

Коинтелпро скоро преминава етапа на внедряване. Хувър дава разрешение за провеждане на наблюдение на всяка организация, която според него създава пречки на американското правителство. Контраразузнавателните операции са насочени срещу партията на работниците социалисти, Ку-Клукс-Клан и негърските националистически групировки. През 60-те години се надига протест срещу войната във Виетнам и Коинтелпро насочва вниманието си към антивоенните движения. От 1967 до 1972 г. програмата се разширява, за да включи и операция, ръководена съвместно от ФБР и ЦРУ, която получава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ ХАОС.

В основата на ХАОС — Коинтелпро е теорията, която защитават администрациите на Никсън и на Джонсън, че протестите срещу войната във Виетнам са дирижирани от Съветския съюз. ЦРУ отваря досиета на 7200 американци по време на операция Хаос, но не открива доказателства за съветска намеса.

Работата на ФБР по Коинтелпро обаче не стихва. Търсят се следи за подривни действия сред екстремистките групировки на негрите, в движението за независимост на пуерториканците, в пацифисткото обединение „Духовенство и миряни, загрижени за съдбата на Виетнам“, а също и сред Американския съвет на християнските дейци. Подтиквани почти от маниакалната убеденост на Хувър, че чернокожият лидер Мартин Лутър Кинг е не само комунист, но и сексуално извратен, сътрудниците на ФБР изготвят негово „дело“ от 39 237 страници. По-късно някои от жертвите на операция Коинтелпро се обръщат към съда за незаконно следене и неоснователно обвинение в подстрекателства и насилие и печелят делата. В един случай ФБР изпраща на активист от негърското движение листовка, уж написана от бял расист, в която има такива думи: „Ние ви смятаме вас и подобните на вас за черни бандити.“

Хувър смята, че университетът в Бъркли в Калифорния е „изцяло обсебен от комунисти“. ДЖОН МАККОУН — директор на Централното разузнаване от ноември 1961 до април 1965 г., е възпитаник на този университет и голям негов поддръжник. Той моли Хувър да представи доказателства, че на територията на университета има комунисти. Хувър изпраща един от агентите си при директора на колежа с „информация от обществени източници“ за хора, които „създават проблеми“, но Маккоун не получава имена на комунисти.

Ейтън Тиохарис и Джон Стюърт Кокс пишат в книгата си „Шефът“ („The Boss“, 1988) следното:

Смъртта на Хувър през май 1972 г. е краят на ФБР на Хувър и началото на едно ново ФБР, в което контраразузнаването се превръща в основна дейност. Отношенията между ЦРУ и ФБР, които са били доста хладни по времето на Хувър, сега се подобряват. ФБР става наистина действащ член на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ. Но сътрудничеството означава и нов начин на действие.

Ден след смъртта на Хувър президентът Никсън назначава ПАТРИК ГРЕЙ за изпълняващ длъжността директор на ФБР. Само месец по-късно започва скандалът УОТЪРГЕЙТ и Грей е въвлечен в него. Той се оттегля, забулен в тайнственост, която се разкрива едва когато за директор е назначен КЛАРЪНС КЕЛИ — ръководител на полицията в Канзас Сити.

След аферата Уотъргейт Конгресът разкрива дълъг списък от нелегални дейности и на ЦРУ (вж. МКУЛТРА и СЕМЕЙНИ СКЪПОЦЕННОСТИ), и на ФБР от времето на Хувър. Главният прокурор на администрацията на президента Картър — Едуард Ливай, налага нови правила за разследванията на ФБР в контрашпионажа. Това води до създаването на нов закон — ЗАКОН ЗА НАБЛЮДАВАНЕ НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, който затяга контрола при подслушването и поставянето на микрофони. Създаден е и СЪД ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, който да разглежда оплакванията във връзка с електронното наблюдение.

Контраразузнаването вече се превръща в по-сложен процес. Съветските шпиони и тези от Източния блок, които са в Съединените щати, стават двойно повече в периода 1966–1978 г. Оперативните работници на ФБР вече не могат самостоятелно да действат срещу заподозрените шпиони. Шпионинът може да е съзнателно или не под контрола на сътрудник от централния апарат на ФБР. Ами ако в тази операция не са посветени местните сътрудници? В края на краищата подозрителният може да се окаже американец, работещ като двоен агент, или сътрудник на КГБ, на когото се „скалъпва“ дезинформация или който е в процес на превербуване.

Решенията, кой да бъде арестуван и кой не, се вземат от разузнавателната общност и компетентни служители от Министерството на правосъдието. През 1978 г. главният прокурор Грифин Бел трябва да вземе страна в противоречивите становища на ФБР и ЦРУ за случая с РОНАЛД ХЪМФРИ — служител на Държавния департамент, който предава информация на южновиетнамеца Дейвид Труонг, за когото се смята, че е шпионин. КУРИЕРЪТ на Труонг е човек на ЦРУ и иска самоличността му да остане в тайна, а ФБР иска той да се яви в съда като свидетел. Бел отсъжда в полза на ФБР.

По-важните случаи на шпионаж през 80-те години — ДЕСЕТИЛЕТИЕТО НА ШПИОНИТЕ, са разкрити от предатели, а не от ФБР. ФБР се справя изключително добре в събирането на доказателства, които дават възможност на прокурорите да представят в съда неопровержими факти за съответния подсъдим. Само един процес срещу шпионин — РИЧАРД СМИТ, е бил провален, и то поради нескопосано свършената работа на ЦРУ и на армейското разузнаване, а не по вина на ФБР.

Приемник на Кели и директор на ФБР в „десетилетието на шпионите“ става съдията УИЛЯМ УЕБСТЪР. ФБР успешно подготвя 3 случая, но само 1 завършва с издаване на присъда.

Десетилетието на шпионите завършва с края на Студената война. А когато и Уебстър напуска ФБР, за да заеме поста ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, контраразузнаването минава на втори план. През 1991 г. ФБР съставя особен списък „опасност за националната сигурност“. На първо място в него е поставен ПРОМИШЛЕНИЯТ ШПИОНАЖ — стремежът на чужди разузнавания да се доберат до най-новите технологии на САЩ. Промишленият шпионаж засенчва традиционното разузнаване. В този списък фигурира и „опитът на чужди държави за манипулиране на американското обществено мнение“.

Скоро след съставянето на списъка ФБР пренасочва 425 свои контраразузнавачи за борба с федерални углавни престъпления. През 1993 г. ФБР открива в Москва представителство за оказване помощ на руските правоохранителни органи в борбата им с организираната престъпност. През 1994 г. Разузнавателното управление на ФБР е преименувано Управление за национална сигурност.

Някои агенти на ФБР доста своеобразно си обясняват понятието „контраразузнаване“ и съответно със своето виждане за тази дейност отиват в библиотеката и питат дали читатели с руски или източноевропейски имена не си поръчват книги за американската промишленост и технологии. Всичко завършва с това, че библиотекарите не издържат и се оплакват, където трябва. И подобни запитвания са прекратени.

Както присъствието на агентите на ФБР в Москва, така и прекратяването на глупавите въпроси в библиотеките, изглежда, символизират края на традиционния лов на шпиони. Но ето че на 21 февруари 1994 г. ФБР арестува ОЛДРИЧ ЕЙМС — контраразузнавач от ЦРУ, който шпионира за руснаците най-малко 9 години. Веднага тръгват приказки, че Еймс е можел да бъде задържан далеч по-рано, но за това е попречило неразбирателството между ФБР и ЦРУ (традиционен упрек към двете ведомства). Президентът Клинтън издава директива, според която отговорността за контрашпионажа носи изцяло ФБР, и назначава представителя на бюрото за председател на Националния център по проблемите на контраразузнаването. В устава на центъра е записано, че на всеки 4 години длъжността председател на центъра ще се заема последователно от сътрудници на ФБР, ЦРУ и военното разузнаване.

Случаят Еймс показва, че ФБР все още търси и преследва шпиони. Но основната дейност вече е насочена към антитероризма и наркотрафика. Разследванията извън страната, които понякога се преплитат с дейността на ЦРУ, изискват одобрението на съответната страна, както е било през Втората световна война в Латинска Америка. През 1996 г. в 23 страни по света има представители на ФБР, а за други 23 страни е направено предложение.

Бързото развитие на комуникационните технологии също оказва влияние на използваната от ФБР техника за електронно наблюдение. През 1995 г. директорът на ФБР ЛУИС ФРИЙ казва, че ФБР и телефонната индустрия „работят съвместно, за да открият разумно и допустимо разрешение, което да е в крак с технологиите“. Той подчертава, че ФБР „няма намерение да увеличава подслушванията“. За да се бори срещу КОМПЮТЪРНИЯ ШПИОНАЖ, ФБР създава Национален отдел за борба срещу компютърните престъпления.

Предшественик на федералното бюро за разследване е Бюрото за разследване (БР).

Ръководители на БР:

Юли 1908 — април 1912: Стенли Финч.

Април 1912 — февруари 1919: Брус Биласки.

Февруари 1919 — юли 1919: Уилям Алън (и.д.).

Юли 1919 — август 1921: Уилям Флин.

Август 1921 — май 1924: Уилям Бърнс.

Едгар Хувър става директор на БР през май 1924 г. и остава на този пост и по време на следващите промени на името. През юли 1932 г. БР е преименувано Бюро за разследване на САЩ, а през август 1933 г. — Управление за разследване (в състава му е формирана и група за изпълнение на сухия режим). През юли 1935 г. организацията е преименувана Федерално бюро за разследване (ФБР), а Хувър е първият й директор.

ДИРЕКТОРИ НА ФБР:

Юли 1935 — май: 1972: Едгар Хувър.

Май 1972 — април 1973: Патрик Грей (и.д.).

Април 1973 — юли 1973: Уилям Ръкелсхаус (и.д.).

Юли 1973 — февруари 1978: Кларънс Кели.

Февруари 1978 — май 1987: Уилям Уебстър.

Май 1987 — ноември 1987: Джон Ото (и.д.).

Ноември 1987 — юли 1993: УИЛЯМ СЕШЪНС.

Юли 1993 — септември 1993: Флойд Кларк (и.д.).

Септември 1993 — Луис Фрий.

Федора

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ, което американците дават на сътрудник на съветските специални служби, снабдявал с информация ФБР, ЦРУ и британското разузнаване. Информацията, която той предава на ФБР, има отзвук години наред — намира място в инцидента ДОКУМЕНТИТЕ НА ПЕНТАГОНА и скандала УОТЪРГЕЙТ. Възможно е да е бил ДВОЕН АГЕНТ, работил за руснаците и доставял ДЕЗИНФОРМАЦИЯ на американците.

Кой стои зад името Федора, и до днес не е известно.

Най-вероятно това е Алексей Кулак — сътрудник от КГБ под ПРИКРИТИЕТО на АТАШЕ в съветската мисия в ООН. Някои твърдят, че е Виктор Лесиовски — сътрудник от КГБ с подобно прикритие. Противоречивите сведения за личността на Федора обясняват и объркването, което предизвикват разкритията му.

Федора започва сътрудничеството си със западните специални служби през 1962 г., скоро след като ДМИТРИЙ ПОЛЯКОВ — сътрудник от съветската служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ), е направил същото. Поляков получава кодовото наименование ЦИЛИНДЪР и ФБР решава да продължи мотива с шапките, като го нарича Федора (Мека шапка), а по-късно се появява и названието Барета.

Съветските сътрудници в ООН, вербувани от американците, се ръководят от специалисти от ФБР. Директорът на ФБР ЕДГАР ХУВЪР често отнася информацията, получена от Федора, направо в Белия дом. Когато президентът Никсън се опитва по съдебен път да спре публикуването на документите на Пентагона например, Федора казва на ФБР, че в съветското посолство във Вашингтон е бил предаден комплект тайни документи за войната във Виетнам. Това кара Никсън да повярва, че пацифистът Даниъл Елсбърг, който е предал документите в знак на протест срещу войната, вероятно е съветски АГЕНТ. Тогава помощниците на Никсън изпращат при Елсбърг група ВОДОПРОВОДЧИЦИ. Една от причините, използвана от администрацията на Никсън за „заличаване“ на скандала Уотъргейт, е опасението, че в хода на разследването може да се разкрие анонимността на Федора.

Но голяма част от нещата, които Федора съобщава, ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО в ЦРУ, подлага на съмнение. Енгълтън е убеден, че и Федора, и Цилиндър са ДВОЙНИ АГЕНТИ, чиято мисия е да дискредитират истинския съветски предател АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН. Недоказаното предположение на Енгълтън е, че руснаците отчаяно се стремят да дискредитират Голицин, тъй като той е разкрил ВНЕДРЕН АГЕНТ в ЦРУ.

Странната история с изменниците започва, когато ЮРИЙ НОСЕНКО се обръща за помощ към сътрудник от ЦРУ в Женева през 1964 г. След убийството на президента Кенеди през ноември 1963 г. разследването за подбудите на убиеца Ли Харви Осуалд показва, че той е живял в Съветския съюз, след като се е отрекъл от американско поданство. Носенко твърди, че той е офицерът от КГБ, занимавал се със случая Осуалд по време на 3-годишния му престой в Съветския съюз, и че КГБ няма нищо общо с Осуалд.

Голицин настоява, че Носенко специално е изпратен от КГБ, за да го дискредитира. Федора защитава Носенко, което кара Енгълтън да вярва, че и Федора е агент за дезинформация. Споровете около „чистоплътността“ на Федора изострят и без това напрегнатите отношения между ФБР на Хувър и ЦРУ.

Федора съобщава на английското разузнаване за вероятен шпионин в централата за ядрени оръжия, но няма достатъчно доказателства, на чиято база заподозреният да бъде арестуван. Британците гледат с недоверие към Федора, убедени, че обвиненията, които отправя към британски шпиони, са предназначени да разклатят американо-британското сътрудничество в разузнаването.

Съмненията във Федора се появяват през 1971 г., но разследването започва едва през 1972 г., след смъртта на Хувър. В книгата си за Осуалд „Легенда“ („Legend“, 1978) Едуард Джей Епстайн твърди, че Федора и Носенко са агенти за дезинформация. Някои от източниците на Епстайн, като например Уилям Съливън — бивш заместник-директор на ФБР, изпитват съмнения към Федора. Смята се, че и Енгълтън е един от източниците на Епстайн. Въпросът, изглежда, е разрешен през октомври 1981 г., когато в Рийдърс дайджест излиза статия с твърдение, че Федора е съветски агент, контролиран от КГБ през всичките години, докато е подавал информация на ФБР. Рийдърс дайджест има дългогодишни връзки с ФБР благодарение на издателя ДЖОН БАРЪН. Заклеймяването на Федора в списанието вероятно е повлияло върху политиката на ФБР.

Според източниците на ЦРУ Федора се завръща в Съветския съюз през 1977 г., където през 1983 г. умира от естествена смърт. Писателят Дейвид Уайс, който има необичаен достъп до службите на ЦРУ, пише в книгата си „Нощна птица“ („Nightmover“, 1995), че по случая с ОЛДРИЧ ЕЙМС ЦРУ и ФБР заемат различни позиции. Уайс твърди, че ЦРУ „признава“ Федора „за истински източник през 1975 г., само година след напускането на Енгълтън…“.

Федорчук, Виталий (1918)

Кадрови сътрудник на съветските специални служби, ръководител на КГБ от май до декември 1982 г., а по-късно — министър на вътрешните работи (МВД).

Федорчук започва работа в НКВД през 1939 г. През Втората световна война служи във военната организация за контрашпионаж СМЕРШ. След войната продължава да работи в НКВД — КГБ (дейността на Смерш е преустановена през 1946 г.) и в края на 60-те години е назначен за ръководител на Трето управление на КГБ, което отговаря за контраразузнаването — вътрешната сигурност на въоръжените сили. През 1970 г. напуска ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ и е назначен в апарата на КГБ в Украйна.

През май 1982 г. Федорчук заменя ЮРИЙ АНДРОПОВ, който преминава на работа в ЦК на КПСС. В биографията на Горбачов руският историк Жорес Медведев пише: „Федорчук дори не беше член на централния комитет и споменът за назначението му буди съмнение, че това е бил опит [от страна на Андропов] да се неутрализира КГБ в борбата за власт, която се развихряше за наследник на мястото на [Леонид] Брежнев.“ През ноември 1982 г. Андропов заема мястото на Брежнев като генерален секретар на КПСС и държавен глава на Съветския съюз. Месец по-късно той прави Федорчук министър на вътрешните работи със звание армейски генерал и му възлага задачата да прочисти МВД от корупция и подкупи.

Неспособността на Федорчук и непопулярността му принуждават Горбачов през 1986 г. да го прехвърли на поста военен инспектор, като слага край на дългогодишната му кариера в разузнаването.

По-голямата част от подчинените на Федорчук го смятат за надменно арогантно чиновниче, което не може да подреди мислите си.

Фекто, Ричард

Сътрудник на ЦРУ, заловен в Китай на 29 ноември 1952 г. след свалянето на шпионския му самолет. Китайците го осъждат по обвинение в шпионаж и до 1971 г. Фекто е в затвора.

Фекто, колегата му от ЦРУ ДЖОН ДАУНИ и още 7 АГЕНТИ са на борда на самолет C–47 Дакота, който е без обозначения. Самолетът е излетял от секретна база на ЦРУ в Япония. И пилотите, и агентите са симпатизанти на Чан Кайшъ, който, претърпявайки поражение от китайските комунисти начело с Мао Дзедун, е избягал в Тайван. В подкрепа на американската политика, чиято цел е да помогне на Чан Кайшъ да си върне отнетите територии, ЦРУ внедрява тайванци в континентален Китай. (Вж. ДАУНИ, ДЖОН.)

През декември 1954 г. Китай обявява залавянето и предаването на съд на двама офицери от ЦРУ. Дауни получава доживотна присъда, а Фекто като негов подчинен — 20 години.

След Корейската война Съединените щати уреждат размяна на военнопленници с Китай, но в списъка на американците не е нито Дауни, нито Фекто, тъй като Съединените щати не желаят да признаят, че двамата са служители на ЦРУ.

Китай и Съединените щати нямат дипломатически отношения, но през 1957 г. по индиректен път Китай отново предлага да освободи двамата офицери на ЦРУ. Предложението е отхвърлено от държавния секретар Джон Фостър Дълес (брат му АЛЪН ДЪЛЕС по това време е ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ).

Когато по-късно президентът Никсън признава по време на конференция, че са офицери от ЦРУ, Фекто и Дауни най-сетне са освободени: Фекто — през 1971 г., а Дауни — през 1973 г.

Фелипес, Томас

Английски специалист по КОДОВЕ и ШИФРИ от екипа на сър ФРАНСИС УОЛСИНГАМ, който от своя страна отговаря за провеждането на операции на вътрешното и външното разузнаване по времето на кралица Елизабет I.

Фелипес е първият крупен криптолог на Англия. Според дошлите до нас данни през 1538 г. той е в Париж, където поддържа връзки с агенти на Уолсингам и разчита тайните шифри, образци от които са му били изпращани. Неговият принос в разузнаването се състои в това, че създава свои шифри, приети от английските тайни служби, и разкрива вражески шифри, включително използваните от привържениците на Мария Стюарт — кралица на Шотландия. Той е изключително умел в разчитането на шифри, написани на френски, италиански, латински, до известна степен — на испански, и, разбира се, на английски.

Единственото описание за външния вид на Фелипес е от Мария Стюарт. Тя го описва като рус мъж с брада, „нисък на ръст, слаб, с изпито лице и белези от шарка, късоглед, около 30-годишен“.

По тъжна ирония на съдбата може би именно майсторството на Фелипес довежда до гибелта на Мария Стюарт. Уолсингам с помощта на шпионите си и прехващането на пощата на Мария Стюарт успява да научи за заговора за убийство на кралица Елизабет. Но Уолсингам няма имената на шестимата млади мъже, които трябва да убият кралицата. Писмо, изпратено на 17 юли 1586 г. от Мария Стюарт до един от бившите й пажове — АНТЪНИ БАБИНГТЪН, е прехванато от Уолсингам. В писмото е открито закодирано съобщение. Очевидно Уолсингам кара Фелипес да добави постскриптум, преди да запечата писмото отново и да го изпрати на Бабингтън. Постскриптумът, написан със същия шифър, изисква „имената и качествата на шестимата господа, които трябва да доведат замисъла докрай“.

Уолсингам обаче решава да арестува Бабингтън, преди да успее да отговори. Бабингтън и шестимата млади мъже избягват, но са заловени и осъдени на смърт след месец.

Писмата, които Фелипес е дешифрирал, са използвани, за да уличат Мария Стюарт в държавна измяна. На 8 февруари 1587 г. тя е обезглавена. Американският историк ДЕЙВИД КАН пише в „Декодировчиците“ („The Codebreakers“, 1968):

Фелфе, Хайнц (1918)

АГЕНТ, който шпионира за Съветския съюз, докато е ръководител на управлението за контраразузнаване в БНД (BND — Bundesnachrichtendienst) — разузнавателната служба на ФРГ, макар че работата му е била да се бори срещу опитите за внедряване на съветски агенти в БНД.

Син на нацистки офицер от СС, Фелфе служи в СС и в СД. След войната като военнопленник е вербуван от съветското разузнаване и под съветски контрол работи за кратко за британските специални служби в Германия. Тогава постъпва в БНД и през 50-те години заема високия пост.

При ареста на Фелфе през ноември 1962 г. в Западна Германия са намерени 14 микрофилма и миниатюрен магнетофон. Обвинен е, че е предал на руснаците имената на повече от 100 агенти на БНД. През 1963 г. е предаден на съд и получава 14 години затвор. След 6 години е разменен.

Той изоставя съпругата и децата си в Западна Германия и се установява в Източен Берлин, където става преподавател по криминология в Хумболтовия университет. „Беше ми съвършено ясно, че надеждата на бъдещето е в Съветския съюз, не в Съединените щати“ — казва той, когато публикува одобрената от руснаците автобиография „В служба на противника“ („In Service of the Adversary“, 1986).

Фелърс, Бонър (1896–1973)

Американски военен АТАШЕ в Кайро, Египет, от октомври 1940 до юли 1942 г. Подробните му доклади с данни за британските военни операции, предназначени за Министерството на войната, са прехванати и дешифрирани от германците.

През 1918 г. Фелърс завършва военна академия. По-късно служи в части на бреговата артилерия и като адютант на висши офицери. През февруари 1936 г. е помощник на генерал Дъглас Макартър — военния съветник на президента за филипинската общност. През 1938–1939 г. се завръща във Вашингтон, за да постъпи в Армейския военен колеж, а през октомври 1940 г. е назначен за военен аташе в Кайро. След като италианското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ влиза с взлом в няколко посолства в Рим през 1941 г., италианците се сдобиват с копие от американския черен КОД, използван от военните аташета. Криптолозите на генерал Ервин Ромел от Африканския корпус успяват да проникнат в американския ШИФЪР и германците прехващат и дешифрират съобщенията на Фелърс само часове след изпращането им. Тези успехи в декодирането помагат на Ромел в няколко битки срещу британските части.

Според историка ДЕЙВИД КАН в „Декодировчиците“ („The Codebreakers“, 1968) Фелърс живо се интересува от всичко и си отваря очите на четири: „Британците го допускат до някои от тайните си с надеждата, че това ще увеличи американското оборудване за британските войски в пустинята… Фелърс «попива» огромно количество информация и я предава на Вашингтон в изчерпателни и подробни доклади.“

Германците също успяват да прочетат почти всички доклади на Фелърс, които той изпраща във Вашингтон. Най-сетне през лятото на 1942 г. германски военнопленник разкрива, че съобщенията на Фелърс са декодирани. (Самите британци са прехванали съобщенията и са ги декодирали.) Фелърс е повикан обратно в Съединените щати, но не му е казано нищо за неволно оказаната помощ на противника. През 1942 г. е награден с Медал за отлична служба и за работата му като военен аташе. В приветствието се казва: „Докладите му за Министерството на войната бяха образец на точност и прецизност.“

През септември 1943 г. Фелърс получава звание бригаден генерал и назначение в щаба на генерал Макартър — командващ в Югозападния Тихоокенски район, където служи до пенсионирането си през 1946 г. След като се оттегля от армията, става съветник на сенатора Робърт Тафт. Издава книгата „Крилете на мира: основа на новата отбрана“ („Wings for Peace, a Premier for a New Defense“, 1952), в която отстоява идеята, че отбранителната тактика е в мощта на ВВС.

Феникс

Операция на американските специални служби от периода 1967 до 1971 г. за откриване и ликвидиране на комунистически активисти на територията на Южен Виетнам. Феникс е съвместна операция на ЦРУ, армията на САЩ, Специалния отдел на южновиетнамската полиция и Организацията на централното разузнаване на Южен Виетнам. Американската част от операцията, която се ръководи от ЦРУ, е с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ Ай Си И Екс (ICEX — Intelligence Coordination and Exploitation, т.е. Разузнаване: координация и експлоатация) и има за цел събирането на информация и „неутрализирането“ на т.нар. виетконгска инфраструктура. Робърт Коумър — сътрудник от ЦРУ, ръководи тази дейност и й дава названието Феникс. Човекът, който поема Феникс през 1968 г., е УИЛЯМ КОЛБИ — назначен за ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ през 1973 г. (ПРИКРИТИЕТО му във Виетнам е директор на Граждански операции и поддръжка на селскостопанското развитие към Агенцията за международно развитие.)

Според данни на ЦРУ в периода 1968–1971 г. в хода на операция Феникс са оправдани 17 000 души, заподозрени в симпатия на комунистите; 28 000 активисти са пленени, а 20 587 — убити. По-голямата част от убитите умират в бойни военни операции, а смъртта им „се приписва“ на Феникс. Останалите са избити от полицията и други сили за сигурност.

Фермата

Вж. КЕМП ПИЪРИ.

Фертрауенсман

Буквално означава „доверен човек“. Думата се появява често в германските дипломатически телеграми през Втората световна война. Според англо-американските преводачи думата често е със значение на ТАЕН АГЕНТ.

Фетерлайн, Курт

Германски инженер, който през Втората световна война ръководи прехващателна станция за разгадаване и превеждане на презокеанските телефонни разговори между президента на САЩ Рузвелт и министър-председателя на Великобритания Уинстън Чърчил.

През 30-те години Фетерлайн е назначен в Института за проучвания към германската пощенска служба (която управлява германската телефонна система) и работи над метод за привеждане на телефонните обаждания в нормален вид. Той е запознат с общата техника, използвана от американската телефонна и телеграфна компания за шифриране на гласовите сигнали. Германците даже притежавали една такава машина AT&T, наречена просто A–3.

Немските специалисти действат от холандския бряг. Прехващателният екип, наричан пост за изследвания, прехваща само разговорите на високопоставените лидери. „Изключителното постижение да се подслушват съюзническите радиотелефонни разговори не доведе до очакваните «страхотни» резултати — пише ДЕЙВИД КАН в «Шпионите на Хитлер» («Hitler’s Spies», 1978). — Те не дадоха на германците никакъв ключ към плановете на съюзниците.“

Фиданки

1. Термин, употребяван за друга разузнавателна служба в същата страна.

2. Известно време терминът се използва в ЦРУ за РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА.

Фийдбек

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на редица проучвания, направени от корпорацията Ранд за американските военновъздушни сили през 1951–1954 г., с цел да се посочат положителните страни в разработката на спътниковата разузнавателна система. Фийдбек слага началото и на програмата КОРОНА.

Фиктивен агент

Измислен или несъществуващ таен агент, обикновено използван като източник на специално съставена информация или цитиран при описването на начините, по които тази информация е получена.

Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА; ГАРБО.

Фиктивен внедрен агент

Измислен ВНЕДРЕН АГЕНТ, създаден от разузнавателна служба, за да създава объркване в набелязаната противникова агенция. Идеята за фиктивни внедрени агенти идва от противници на ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, който като ръководител на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО в ЦРУ посвещава значителни ресурси за издирването на внедрен агент, който по всяка вероятност не е съществувал. (ОЛДРИЧ ЕЙМС — внедреният агент в ЦРУ, разкрит през 1994 г. — започва шпионската си дейност през 1985 г., цяло десетилетие след пенсионирането на Енгълтън.)

Филби, Харолд (Ким) (1912–1988)

Изключителен съветски шпионин, работил дълги години като ВНЕДРЕН АГЕНТ в британското разузнаване. Бъдещият ТРЕТИ член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ се запознава с други двама — ГАЙ БЪРДЖИС и ДОНАЛД МАКЛИЙН — в Кеймбридж през 30-те години. (Вж. БЛЪНТ, АНТЪНИ; КЕЪРНКРОС, ДЖОН.)

Син е на Хари Сент-Джон Филби — изследовател и пътешественик авантюрист, който заминава за Индия като помощник на губернатора в Пенджаб и през 1910 г. се жени там. Кум е лейтенант Бърнард Монтгомъри, на когото е писано да стане един от най-прославените британски генерали през Втората световна война. (Самият Хари Филби като убеден фашист и потенциален враг на страната си е интерниран по време на войната.)

През Първата световна война, преди Ирак да стане отделна държава, тази древна земя все още е известна под името Месопотамия. Британското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ изпраща Сент-Джон Филби в Меспот, както я наричат британците, да настрои поданиците на краля на Саудитска Арабия Ибн Сауд срещу племената, които са привърженици на турците. Той се справя блестящо с поставената му задача и става доверено лице на краля. Смятат го за „почетен кореспондент“ (така наричат по това време привилегированите слоеве на английското общество, които работят за британското външно разузнаване МИ–6).

Първото дете на Сент-Джон Филби — Харолд Ейдриън Ръсел Филби, е родено в Индия. Получава прякора КИМ по името на героя в едноименния шпионски роман на Ръдиард Киплинг. Филби посещава училището в Уестминстър, в което някога е учил и баща му, а през 1929 г. постъпва в Тринити колидж (Св. Троица) към университета в Кеймбридж и изучава история. След завършването е възнамерявал да постъпи в гражданските служби. В Кеймбридж е вербуван от съветското разузнаване. „Поставиха ми задачата да проникна в КОНТРАШПИОНАЖА, колкото и време да отнеме, — пише по-късно Филби. — … Как, къде и кога станах сътрудник на съветските разузнавателни служби, е нещо, което засяга мен и другарите ми.“

Филби напуска Кеймбридж през 1933 г. и заминава за ВИЕНА, където на 24 февруари 1934 г. се жени за Алис (Лици) Фридман — комунистка, преследвана от австрийската полиция. След женитбата си тя получава британски паспорт. По това време Филби публично се представя за отявлен антикомунист и за привърженик на генерал Франсиско Франко. Но това не му пречи да си създаде немалко приятели сред комунистите и социалистите във Виена.

Ким Филби

След като известно време пише статии за либерално месечно издание, Филби продължава журналистическата си кариера като кореспондент на лондонския Таймс, отразяващ събитията в Гражданската война в Испания. Той работи в лагера на Франко и се утвърждава като убеден фашист. През 1939 г. напуска Испания и се разделя с Лици, тъй като си създава нов имидж — привърженик на десните — и не може да си позволи да има съпруга комунистка.

По думите на Филби след Испания той отново е вербуван за разузнавателна дейност — този път от МИ–6. Но според британските разузнавателни източници Филби сам подава молба да постъпи в МИ–6, подпомогнат от баща му, който лично ходатайства за него пред Си (кодово означение на директора на МИ–6, чиято фамилия обикновено е засекретена; в тези години начело на МИ–6 е СТЮЪРТ МИНГИС). Въпреки че е бил женен за комунистка, Филби е приет в МИ–6. През септември 1941 г. получава длъжност в отдел V (контраразузнавателно подразделение на МИ–6) — „сърцето на секретния свят“ по негово лично определение.

Поема иберийската секция към отдела и по време на войната работи в сътрудничество с УПРАВЛЕНИЕТО ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ (УСО), което ръководи и групите на съпротивата, и партизанската дейност в окупираните от Германия страни. Сред агентите му са МАЛКЪМ МАГЕРИДЖ и ГРЕЪМ ГРИЙН. Отличната работа на Филби в ръководенето на операциите в Испания, Португалия, Северна Африка и Италия получава висока оценка. Енергичният и умен сътрудник е забелязан и от самия Мингис. Колегите на Филби вече предполагат, че един ден той ще бъде Си.

През октомври 1944 г. Филби е назначен за ръководител на ново подразделение — отдел IX. Пред отдела е поставена задачата да неутрализира опитите на комунистите да се внедрят в британските специални служби. По-късно Филби пише по този повод: „Без значение според чии стандарти, това бе огромна грешка.“ Филби започва работата си в отдела сам, в малка неугледна стая, но след 18 месеца превръща своя отдел в голямо подразделение, което заема цял етаж и в което се трудят над 30 души.

Първата реална опасност, надвиснала над Филби, е през август 1945 г., когато КОНСТАНТИН ВОЛКОВ — РАЗУЗНАВАЧ от НКВД, се кани да става ИЗМЕННИК. ПРИКРИТИЕТО на Волков е вицеконсул в съветското консулство в Истанбул. Той се свързва с колегата си, изпълняващ същата длъжност в британското консулство, и му предлага информация за съветските внедрени агенти в британските държавни структури. Волков съобщава, че двама са в Министерството на външните работи, а един е ръководител на контраразузнавателно подразделение в Лондон. Волков предупреждава, че нито за информацията му, нито за предложението му да премине на английска страна не бива да се съобщава в Лондон по телеграфа, тъй като руснаците са разчели британските дипломатически КОДОВЕ (което не е истина).

Твърденията на Волков за внедрените агенти са изпратени в Лондон с дипломатическа поща, а седмица по-късно са в МИ–6 и попадат на бюрото на Филби, който разбира, че той е единият от внедрените агенти, които Волков се готви да назове. „Стоях загледан в листата по-дълго от необходимото, за да събера мислите си“, пише по-късно Филби в мемоарите си „Моята тиха война“ („Му Silent War“, 1968). А по-нататък на изобретателния Филби му проработва и късметът: той е определен за специалния сътрудник, който трябва да се срещне с Волков в Истанбул. Но преди Филби да стигне до Истанбул, Волков изчезва безследно. По всяка вероятност Филби е съобщил на съветския си ръководител в Лондон и е разказал за предстоящото бягство на Волков, решавайки по този начин съдбата на неосъществения беглец.

Филби успява да се справи още по-добре със ситуацията през септември 1945 г., когато се появява ново предателство. ИГОР ГУЗЕНКО — шифров чиновник в съветското посолство в Отава, разкрива пред сътрудници на канадското разузнаване всичко, което знае. Докато разпитват Гузенко в Канада, офицерът от МИ–6, който присъства на разпитите, изпраща на Филби ежедневни доклади от разпитите, а той на свой ред ги препраща на руснаците. Въпреки че информацията на Гузенко води до разобличаването на полковник НИКОЛАЙ ЗАБОТИН, АЛЪН НЪН МЕЙ и др., Филби се спасява, без да бъде разкрит. През 1945 г. Филби е награден с Ордена на Британската империя за военновременната му разузнавателна работа. Орденът му е връчен лично от Мингис. Когато се връща от Бъкингамския дворец след награждаването, Филби отбелязва пред спътника си ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН от ЦРУ: „Това, от което се нуждае тази страна, е една значителна доза социализъм.“ По-късно Енгълтън си спомня тази забележка, която го е изумила.

През 1946 г. Филби се жени за Ейлин Фърс, с която се е запознал през 1940 г. Тя е работила в ПАРК БЛЕЧЛИ. Ейлин ражда 3 деца на Филби още преди да се оженят, а в момента на сключването на брака е бременна с четвъртото. (За да се ожени отново, Филби трябва да се разведе с Лици Фридман. По данни на МИ–5 по това време тя е в Източен Берлин, живее със съветски агент и самата тя шпионира за руснаците от Берлин. Миналото на Лици не оказва влияние върху това Филби да получи разрешение за достъп до секретни материали.)

В края на 1946 г. Филби е изпратен в Истанбул като ръководител на тамошното бюро на МИ–6. Ръководството искало той да придобие опит в оперативната работа. През двете години в Турция той изпраща няколко агенти в съветска Туркмения, където знае, че са обречени. Съветският му агентурист в Истанбул го запитва за разследване на ФБР, в което е замесено британското посолство във Вашингтон. Това е отглас от грандиозната операция с кодовото наименование ВЕНОНА по дешифриране на съветските шифрирани съобщения. Според някои документи, разчетени от американците, следва, че в британското посолство в САЩ действа съветски шпионин.

След Истанбул Филби е изпратен във Вашингтон като представител на МИ–6 в ЦРУ и ФБР. Длъжността е една от най-важните в британското разузнаване. Това, пише той по-късно, беше „ерата“ на шпиони като АЛДЖЪР ХИС, ДЖУДИТ КОПЛЪН, КЛАУС ФУКС, ХАРИ ГОЛД, ДЕЙВИД ГРИЙНГЛАС и „смелия“ ЮЛИУС [и Етел] РОЗЕНБЕРГ. Филби е и разузнавачът за свръзка с канадското разузнаване, което му дава възможност да следи разкритията на Гузенко.

Преди да замине за Вашингтон през 1949 г., Филби се среща със сър МОРИС ОЛДФИЙЛД, който изпълнява бившата работа на Филби като ръководител на отдел IX, и получава инструкции от него. Олдфийлд разказва на Филби за операция Венона и за разследването на МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ.

Във Вашингтон Филби има безпрепятствен достъп до американските разузнавателни агенции (без ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ). Той става доверено лице на Енгълтън, който по това време е ръководител на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ към ЦРУ Двамата се срещат всяка седмица, за да си обменят тайни по време на обяд в ресторант Харви във Вашингтон (място, което вероятно случайно е любимо и на ЕДГАР ХУВЪР). „Близките ни връзки, сигурен съм, се дължаха на искрено приятелство и от двете страни, — пише по-късно Филби. — Разговорите ни се простираха по теми за целия свят… Кой печелеше повече от тази сложна игра, не мога да преценя. Но аз имах едно значително предимство. Знаех той какво върши за ЦРУ, и той знаеше какво аз върша за МИ–6. Но истинската причина за проявявания от мен интерес бе нещо, което нямаше как да разбере.“

В началото на кариерата си Енгълтън е служил в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) в Рим. Тогава се запознава с Теди Коулек, който провежда операции между Рим и Палестина в полза на бъдещото израелско разузнаване. През 1934 г. Коулек е бил във Виена, когато Филби се е оженил за Лици Фридман, и може дори да е присъствал на сватбата. Коулек, който по-късно става кмет на Ерусалим, заминава през 1949 г. за Вашингтон и е почти сигурно, че се е срещнал със стария си приятел Енгълтън. Години по-късно този факт буди съмнението, какво е казал Коулек на Енгълтън за комунистическите връзки на Филби през 30-те години. Вероятно на базата на тази информация Енгълтън се е замислил над възможността дали Филби не е ДВОЕН АГЕНТ. Според тази теория Енгълтън е използвал Филби, докато Филби е пресмятал как да се възползва от Енгълтън. Но специалистите в американското разузнаване от този период категорично отхвърлят подобна възможност.

С Филби като представител на британското разузнаване се среща и Мередит Гарднър — декодировчик в американското разузнаване. Гарднър играе ключова роля в успеха на операция Венона, като показва на Филби някои дешифрирани съветски документи и му казва, че предполагаемият агент се е окопал в Министерството на външните работи. Филби се досеща, че е надвиснала опасност над неговия приятел Доналд Маклийн, и предупреждава КГБ.

Филби изпраща телеграма до МИ–6 в Лондон и напомня, че двамата съветски изменници — Волков и ВАЛТЕР КРИВИЦКИ, са намекнали, че високопоставен служител на Министерството на външните работи (от добро семейство) е съветски агент още от 30-те години. Тази телеграма е своего рода доказателство, че Филби не работи за руснаците. Това напомняне със сигурност подклажда още повече подозренията към Маклийн, но Филби предупреждава Маклийн и му помага да избяга. Също така хладнокръвно е пресметнал, че след бягството на Маклийн органите по сигурността отново ще обърнат внимание на предупреждението му и ще бъдат уверени, че той не е сътрудничил на Маклийн.

Бърджис и Маклийн емигрират в Съветския съюз през май 1951 г. (Вж. МАКЛИЙН, ДОНАЛД.) Филби веднага е поставен под съмнение както от колегите му, така и от американското разузнаване. Той заравя камерата, триножника и други изобличаващи материали, които е използвал при копирането на документи, в едно пусто място във Вирджиния и вече се чувства „като новороден“, готов да посрещне кризата, от която, както е убеден, ще успее да се измъкне. Той знае, че британските и американските разузнавачи няма да предприемат нищо срещу него без съответната височайша заповед.

Енгълтън обаче подозира Филби и убеждава УОЛТЪР БЕДЕЛ СМИТ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, да поиска отзоваването на Филби, тъй като присъствието му в ЦРУ вече не се приема добре. Хувър се съгласява със Смит, което рядко се случва. Филби се завръща в Лондон, а Ейлин, вече бременна с петото им дете, остава във Вашингтон.

В Лондон контраразузнаването прибира паспорта на Филби и го разпитва за приятелството му с Бърджис. Когато го питат за Маклийн, Филби казва, че не го познава (в действителност са се срещали само в Кеймбридж). Въпреки тези твърдения през юли е уволнен, получава 2000 лири обезщетение и са му обещани още 2000 лири на месечни вноски за следващите 3 години.

Паспортът е върнат на Филби. С помощта на Си (адмирал сър ХЮ СИНКЛЕР) той получава работа като кореспондент на Обзървър и Икономист в Близкия изток. Пренебрегнат е фактът, изнесен в пресата, че когато ВЛАДИМИР ПЕТРОВ (предал се на британското разузнаване) говори за бягството на Бърджис и Маклийн, е посочил Филби като „третия“ — определение, което ще бъде използвано години наред. На 25 октомври 1955 г. член на парламента пита министър-председателя Антъни Идън за ролята на Филби като „третия“. Министърът на външните работи Харолд Макмилан, който поема поста министър-председател след Идън, официално оневинява Филби в последвалия парламентарен дебат.

Филби е високоценен ИЗТОЧНИК за руснаците. Докато е във Вашингтон например, той информира руснаците за англо-американските опити да бъде свалено комунистическото правителство в Албания.

Когато Филби, привидно оневинен, е изпратен в Бейрут като кореспондент, работодателите му не са уведомени, че работата ще му служи като прикритие за ново назначение в МИ–6. Колкото и да е невероятно, той се завръща като агент, тъй като КГБ отново се свързва с него в Бейрут. (Според агентуриста му по-голямата част от докладите на Филби са ценни политически наблюдения, а не откъслечни разузнавателни сведения.) Когато Никълъс Елиът — стар негов приятел от МИ–6, е назначен за резидент в Бейрут, Филби става един от доверените му агенти!

В Бейрут Филби отново се среща с баща си. Съпругата на Филби и петте му деца остават в Англия, където на 11 декември 1957 г. Ейлин умира — имала е проблеми със сърцето, усложнени от туберкулоза. Филби има връзка с Елинор Бруър, която е съпруга на Сам Поуп Бруър — кореспондент на Ню Йорк таймс в Бейрут. Тя се развежда с Бруър и през януари 1959 г. се омъжва за Филби в Лондон, след което се завръща с него и децата му в Бейрут.

През декември 1961 г. примката отново се затяга около Филби. На Запад емигрира АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — сътрудник от КГБ. През лятото на 1962 г. ЦРУ го разпитва, след което следователите стигат до извода, че Филби е шпионин. През 1961 г. британският разузнавач ДЖОРДЖ БЛЕЙК е осъден за шпионаж в полза на Съветския съюз на 42 години затвор. Филби предполага, че подобна участ го очаква и него, ако се опита да се споразумее със съда.

В края на 1962 г. МИ–6 вече има достатъчно доказателства, за да го изобличи като шпионин и може би да го накара да направи признания. Никълъс Елиът по това време е в Лондон и изявява желание да изпълни мисията. При срещата през януари 1963 г. Елиът казва на Филби: „Предлагам ти изход, Ким. Няма да бъдеш разследван, ако сътрудничиш.“ На следващия ден Филби се връща със споразумение от 2 листа, написано на пишеща машина. За 3 дни Елиът записва още признания, след което се връща в Лондон, без да е сигурен дали Филби няма да се самоубие.

Но Филби избягва. Оперативните работници на КГБ в Бейрут успяват да го качат на съветски търговски кораб, който заминава за Одеса. Съветското правителство изчаква до 3 юли 1963 г. и едва тогава обявява, че той вече е гражданин на Съветския съюз и живее в Москва. По-късно Филби става първият носител на Ордена на Британската империя, награден и с орден Червено знаме. Той работи за КГБ и според някои съветски сведения играе значителна роля за издигането на ЮРИЙ АНДРОПОВ за председател на КГБ. В Москва пише мемоарите си „Моята тиха война“.

Елинор Филби заминава при съпруга си в Москва през септември 1963 г. През 1964 г., след завръщането си от посещение в Съединените щати, тя открива, че Филби е имал връзка с Мелинда Маклийн. През май 1965 г. Елинор се завръща в САЩ. Тя написва книгата „Шпионинът, когото обичах“ („The Spy I Loved“, 1968) малко преди смъртта си. Мелинда напуска Филби през 1966 г. и се завръща в Съединените щати. ДЖОРДЖ БЛЕЙК — приятел на Филби, също шпионин, го запознава с красивата рускиня Руфина Ивановна Пухова, която е около 20 години по-млада от него. През декември 1971 г. двамата сключват граждански брак.

През март 1988 г. в интервю за лондонския Сънди таймс Филби казва: „Въпреки че животът тук си има своите трудности, чувствам, че мястото ми е тук, и не бих искал да живея другаде. Това е моята страна и аз съм й служил повече от 50 години. Искам да бъда погребан тук.“ Два месеца по-късно, на 11 май, той умира от инфаркт. Погребан е във военното гробище Кунцево в Москва с почести на генерал от КГБ.

В романа „Синият списък“ („The Blue List“, 1989) британският писател на шпионска тематика НАЙДЖЪЛ УЕСТ разказва, че Филби в действителност е бил ТРОЕН АГЕНТ, работил за британците срещу съветските разузнавателни служби.

През 1990 г. съветското правителство издава ПОЩЕНСКА МАРКА с лика на Филби като част от серията герои на КГБ.

Филд, Ноъл (1904–1970)

Бивш американски дипломат, който изчезва през 1949 г., малко преди името му да се появи във връзка с процеса срещу АЛДЖЪР ХИС — бивш служител в Държавния департамент. Хис е обвинен в сътрудничество с Коминтерна и в кражба на правителствени документи през 30-те години.

След завършване на образованието си в Харвард Филд постъпва в Държавния департамент през 1926 г. През 1936 г. напуска и започва работа в Обществото на народите в Женева, а по-късно — в Комитета на унитарианските служби в Швейцария. Там е въвлечен в шпионска мрежа, ръководена от генерал ВАЛТЕР КРИВИЦКИ — ръководител на съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ в Европа, който през 1939 г. емигрира на Запад.

В Швейцария Филд среща стар приятел на семейството — АЛЪН ДЪЛЕС, който е резидент на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) в Берн. Филд започва работа в УСС, като същевременно работи и за Комитета на унитарианските служби при подпомагането на бежанци. УСС му поставя задачата да установи контакт с Германската комунистическа партия (ГКП). ЮРГЕН КУЧИНСКИ — лидер на ГКП в изгнание и сътрудник на УСС, организира нелегално антифашистко движение. След войната Филд се връща в Съединените щати и се опитва с помощта на Хис да постъпи отново в Държавния департамент. Филд е комунист и емигрира заедно със съпругата си, търсейки политическо убежище в Чехословакия, а по-късно — в Унгария. Там го приемат за агент на ЦРУ и е арестуван от унгарската тайна полиция. Филд дава показания на процеси, скалъпени да отстранят унгарски лидери, неудобни на руснаците.

След 5-годишен престой в Унгария е освободен от съдебна отговорност. Избира да остане в Унгария. След неуспешното унгарско въстание от 1956 г. той пише изявление, в което защитава съветското потушаване на бунта. Държавният департамент го лишава от гражданство. Филд умира в Будапеща през 1970 г.

Филми

За разлика от шпионските романи (вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ) шпионските филми нямат претенции за достоверност. Ако читателите на един хубав шпионски роман обикновено имат възможност „да проникнат“ в мислите на героите, да узнаят какво става в главите на шпионите и техните преследвачи, то кинематографистите се опитват да избегнат това. Повечето режисьори и продуценти обръщат внимание преди всичко на атмосферата на тайнственост и романтиката на приключенията, отколкото на тънкостите на истинската ТЕХНИКА НА ШПИОНАЖА. В резултат от това подобни филми са чисто приключенски: шпионски трилъри (полицаи и гангстери) или уестърни (каубои и индианци), само че с шпионска декорация.

През 1985 г. Джеймс Грейди, по чийто роман „Шестте дни на Кондора“ („Six Days of the Condor“, 1974) е сниман филм с леко измененото заглавие „Трите дни на Кондора“ („The Three Days of the Condor“, 1975), дава следната оценка за кинотворците:

Шпионският филм е признат жанр. Авторитетният киносправочник Киномания 95, пуснат на компактдиск от фирмата Майкрософт, съдържа информация за 364 филма от този жанр. Според справочника първият шпионски филм е „Шпиони“ („Spies“) на Фриц Ланг, който през 1928 г. използва Берлин като място и декор за филма си. Главният отрицателен герой той оприличава на Ленин.

Шпионажът добива по-романтично звучене във филма „Шпионинът в черно“ („The Spy in Black“, 1939), сниман във Великобритания. Време на действието е Първата световна война, а сюжетът — АГЕНТ на немското разузнаване (ролята се изпълнява от Конрад Файт) се влюбва в британска агентка (ролята се изпълнява от Валери Хобсън). Шпионажът привлича продуцентите на Холивуд преди Втората световна война. Филм за МАТА ХАРИ, създаден през 1931 г., в който участва Грета Гарбо, също насочва вниманието към романтиката в шпионажа. Трябва да се отбележи, че повечето американски филми от това време се отличават с голяма доза наивност. Ролите на „добрите момчета“ са американски и английски сътрудници на разузнаването, външно добре облечени (в костюми и с вратовръзки), но в душата си са все още шерифи от Дивия запад — образ, много добре познат на американския зрител. „Лошите момчета“ като правило са от измислени или неназовани държави. По-късно страната е завладяна от страха пред Хитлерова Германия, който дава тласък в развитието на довоенния шпионски кинематограф. В жанра доминира Алфред Хичкок. Започва с филма „Човекът, който знаеше прекалено много“ („The Man Who Knew Too Much“, 1934). Лесли Банкс играе ролята на наивник, въвлечен в света на шпионажа, а детето му е отвлечено, за да се осигури мълчанието му. Ролята на отрицателния герой изпълнява Питър Лор.

Следващият филм на Хичкок е станалият класика „Трийсет и деветте стъпала“ („The Thirty-Nine Steps“, 1935 г.). От това време е едно негово интересно изказване: „Готов съм да предоставя на публиката подходящи, здравословни умствени сътресения. Цивилизацията става толкова изолираща и така ни предпазва, че не можем да изпитаме никакъв трепет. Затова, за да не станем мудни и размекнати, трябва да усетим тези емоции по изкуствен начин.“ Този път Робърт Донат играе британец, който се натъква на заговор. Партнира му Мадлин Керъл. Шпионският трилър е създаден по романа на ДЖОН БЪКЪН от 1915 г., който носи същото заглавие.

„Саботажът“ („Sabotage“) е друг шпионски трилър на Хичкок, в който участват Силвия Сидни, Оскар Хомолка и Джон Лоудър. Хичкок отново избира Мадлин Керъл за шпионския си филм от 1936 г. „Тайният агент“ („The Secret Agent“), в който участват също Джон Гилгуд и Питър Лор. Филмът е създаден по едноименната книга на ДЖОЗЕФ КОНРАД, а в САЩ е пуснат със заглавие „Самотна жена“ („A Woman Alone“). През 1940 г. в изпълнения с преследване филм „Убийство във въздуха“ („Murder in the Air“) бъдещият президент Рейгън играе ролята на агента от тайните служби Брас Банкрофт. Героят залавя шпионин, който се опитва да открадне смъртоносно лъчево оръжие (популярно измислено оръжие, което предшества проекта на Рейгън Звездни войни).

През 1930 г. на екраните излиза „Г-н Мото“ („Mr. Moto“) на Джон Маркуънд. Любезният японски джентълмен, специализирал се в спасяването на невинни от шпиони и други злосторници, се налага за кратко като сериал в Холивуд (Питър Лор играе ролята на г-н Мото). Г-н Мото, жертва на антияпонските предразсъдъци, изчезва от екрана с настъпването на Втората световна война.

Сред военновременните американски шпионски трилъри е „Пет гроба в Кайро“ („Five Graves to Cairo“) с участието Били Уайлдър в главната роля. В курортния хотел на Аким Тамироф един американски разузнавач се опитва да вземе секретни документи на фелдмаршал Ервин Ромел, чийто образ е пресъздаден от Ерих фон Щрохайм. В „Къщата на 92-ра улица“ („The House on 92 Street“) — филм, издържан в документален стил, ФБР проследява нацистки шпиони, които се опитват да се доберат до тайните на атомната бомба.

По време на войната филмовите шпиони са достойни за презрение японци и некадърни нацисти, а ловците на шпиони са умни и смели агенти на ФБР. Малко от военните филми са с шпионска тематика. Тя все още не се е превърнала в любима тема за творците. В „През Тихия океан“ („Across the Pacific“) с участието на Хъмфри Богарт, Мери Астор и Сидни Грийнстрийт японците замислят заговор за унищожаването на Панамския канал. Във филма от 1943 г. „Полет към свободата“ („Flight for Freedom“) Розалинд Ръсел създава ярък образ на пилот, чийто прототип очевидно е АМЕЛИЯ ЪРХАРТ. По този начин се популяризира убеждението, че тя е шпионирала японските военноморски бази, когато се е загубила над Тихия океан по време на околосветския си полет през 1937 г.

„Маската на Димитриос“ („Mask of Dimitrios“), създаден по едноименния роман на ЕРИК АМБЛЪР, с участието на Питър Лор, Сидни Грийнстрийт и Закъри Скот, предлага на зрителя близкоизточна интрига. Документалната серия „Ход на времето“ („March of Time“), популярна през 30-те и 40-те години, е в основата на игралния филм „Улица «Мадлин» 13“ („13 Rue Madeleine“) — действието се развива по време на Втората световна война. Агентът от УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) Джеймс Кагни се промъква в окупирана Франция и успявайки да надхитри ГЕСТАПО, завършва мисията на убит агент. (Той извършва непростима грешка, тъй като разузнавач, които знае имената на своите агенти, не трябва да се намира на територията на противника. Впрочем шпионажът във филмите много рядко съвпада с реалната работа на разузнавача.).

Сред военновременните холивудски филми са и развлекателните филми, като „Те ме прикриха“ („They Got Me Covered“), в който двама разузнавачи (Боб Хоуп и Дороти Ламур) преследват нацистки шпиони във Вашингтон. Още една забавна пародия е „Любимият ми шпионин“ („Му Favorite Spy“) с Хоуп и Хеди Ламар.

След войната военновременните шпиони все още вдъхновяват създателите на филми. В „Лоша слава“ („Notorious“) Хичкок отново използва шпионажа като декорация за детективски трилър. Тайният агент (Кари Грант) и антинацистки настроената (Ингрид Бергман) се опитват да разгромят нацисткия шпионски кръг на Клод Рейн в Аржентина. Сценарият на Бен Хехт изпраща героите в Южна Америка малко след Втората световна война.

Сред по-добрите филми, създадени по истински военновременни събития, са „Пет пръста“ („Five Fingers“), в който Джеймс Мейсън се е снимал в ролята на ЦИЦЕРОН — прислужник на британски дипломат и германски шпионин, както и филмът „Човекът, който никога не беше“ („The Man Who Never Was“), създаден на базата на операция МИНСМИЙТ. В този филм героят на Клифтън Уеб лично ръководи подхвърлянето на труп на немците с фалшиви документи с цел да бъде заблуден врагът по отношение на предстоящото настъпление на съюзниците (десанта в Сицилия).

В друг филм, посветен на войната — „Меморандумът Куилър“ („The Quiller Memorandum“), Джордж Сийгъл играе Куилър — агент, чиято задача е да провали неонацистка организация в Берлин. Алек Гинис играе ръководителя му. Сценарият е на Харолд Пинтър, създаден по романа на Адам Хол. (Вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ.) Нацистите са негодниците, „лошите момчета“ от трилъра за Втората световна война „Иглено ухо“ („Eye of the Needle“). В него ръководителят на немското разузнаване (Доналд Съдърланд) се опитва да се добере до тайни за ДЕНЯ Д, които да предаде в Германия. Филмът е създаден по едноименния роман на Кен Фолет.

Холивуд отново се обръща към събитията от Втората световна война с филма „Където летят само орли“ („Where Eagles Dare“). Невъзможна задача е поставена на двама американски агенти (Ричард Бъртън и Клинт Истуд), които доста непохватно правят опит да се представят за немски офицери в операция за дезинформация във връзка с ДЕНЯ Д. Филмът се отличава с това, че няма нищо общо с действителността и силно изопачава историческите факти: в главните щабове на съюзническите разузнавателни служби не са били внедрявани германски агенти, както е показано във филма.

Студената война създава нови врагове — бруталните руснаци и унищожителното КГБ. Неочаквано реалистично пресъздава шпионажа и контрашпионажа филмът от 1948 г. „Желязната завеса“ („Iron Curtain“). В него Дейна Андрюс играе ИГОР ГУЗЕНКО, който бяга от съветското посолство в Отава и помага да бъде разбита МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ. Сблъсъците между Изтока и Запада във ВИЕНА по време на Студената война се превръщат във фон за „Третият“ („The Third Man“), където шпионите са на заден план, а черноборсаджията Хари Лайм (Орсън Уелс) е преследваният. Сценарият е на ГРЕЪМ ГРИЙН, който подчертава, че е използвал определението ТРЕТИЯТ, преди така да бъде наречен ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. Много хора смятат, че Грийн е използвал за прототип на образа си самия Филби.

Във филма „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“, 1965), създаден по романа на ДЖОН ЛЬО КАРЕ, сериозният подход към проблемите на шпионажа е както в книгата. Ричард Бъртън играе Алек Лиймс — изхабен британски агент, който се представя за унижен и уволнен разузнавач, си пробива път в Източна Германия, за да унищожи ръководителя на „червеното“ разузнаване.

„Манджурският кандидат“ („The Manchurian Candidate“, 1962) популяризира идеята за зловещото „промиване на мозъци“, което комунистите прилагат към представителите на Запада. Тук Лоурънс Харви играе ветеран от Корейската война, който е програмиран от съветски и китайски оперативни работници да стане президентски убиец. Един от неговия отряд (Франк Синатра), узнавайки за това, се опитва да разобличи заговора, ръководен от Анджела Лансбъри. (За истинските опити да се извършва промивка на мозъци вж. МКУЛТРА.)

През 60-те години Майкъл Кейн става най-популярният актьор на шпионските филми, изпълнявайки ролята на внимателния Хари Палмър в няколко филма. Първо се снима в „Досието Ипкрес“ („The Ipcress File“) по мотиви от едноименния роман на ЛЕН ДЕЙТЪН. В „Погребение в Берлин“ („Funeral in Berlin“) Палмър участва в бягството на високопоставен съветски разузнавач (Оскар Хомолка). Шпионският филм „Мозък за един милиард“ („The Billion-Dollar Brain“) е изпълнен с действие, но е напълно нереалистичен. През 1987 г. Кейн отново се обръща към шпионажа с „Четвъртият протокол“ („The Fourth Protocol“) — филмова версия на едноименния роман на Фредерик Форсайт. В подобни филми началниците винаги пренебрегват агентите си. И в „Четвъртият протокол“ никой не обръща внимание на Кейн, който съобщава, че съветски агент краде компоненти за ядрени оръжия.

По време както на Студената, така и на Втората световна война филмовите шпиони често не са обучени агенти, а невинни случайни наблюдатели, които са се натъкнали на някаква конспирация. Красиви жени винаги успяват да усложнят живота на тези случайни шпиони. През 1955 г. Хичкок прави втора версия на „Човекът, който знаеше прекалено много“ с участието на Джеймс Стюърт и Дорис Дей. Този път действието се пренася във времето на Студената война. И в този, както и в останалите филми на Хичкок шпионажът е само декорация на трилъра. През 1978 г. е снимана нова версия (вече без Хичкок) на „Трийсет и деветте стъпала“. Режисьор е Дон Шарп, а в актьорския състав са включени Робърт Пауъл, Ерик Портър и Джон Милс.

В „Север, северозапад“ („North by Northwest“) — друг класически трилър на Хичкок, чуждестранни шпиони преследват Кари Грант — обикновен американец, когото са сметнали за шпионин. В „Топаз“ („Topaz“) Хичкок е по-реалистичен. В този филм френски и американски разузнавачи си сътрудничат, за да открият ДВОЕН АГЕНТ. Филмът е сниман по едноименния роман на Лиън Юрис, който е написан по действителен шпионски скандал. (Вж. САПФИР.) Друг филм, успешно създаден по роман, е „Трите дни на Кондора“, в който Робърт Редфорд играе ролята на изследователя Джо Търнър от ЦРУ, станал прицел и на добрите, и на лошите.

В „Хопскоч“ („Hopscotch“) Уолтър Матау също играе сътрудник на ЦРУ. Но този филм е по-скоро развлекателен, отколкото остросюжетен. Аналогичен е и френският филм от 1972 г. „Високият рус мъж с една черна обувка“ („The Tall Blond Man with One Black Shoe“), в който цигулар е взет за шпионин. През 1990 г. в Холивуд е сниман нов вариант на този филм под същото заглавие.

ЕЪР АМЕРИКА — авиолиния в Югоизточна Азия, управлявана от ЦРУ — е темата на криминалния, великолепно изпълнен екшън, който така е и наречен. „Еър Америка“ („Air America“) се появява на екраните през 1990 г. В него участват Мел Гибсън и Робърт Дауни-младши.

Символ на шпионажа от времето на Студената война, разбира се, е супергероят на ЯН ФЛЕМИНГ ДЖЕЙМС БОНД. Ако в книгите при богато въображение все пак може да се намери някаква прилика с реалността, то във филмите отпадат и последните детайли за истинност. Невъобразими трикове, невероятни устройства и „чудесни измъквания“ стават обичайни сюжетни интриги. Почитателите на романния Бонд едва успяват да разпознаят любимия си герой в холивудското му превъплъщение. Първият от 14-те романа за Бонд е „Казино Роял“ („Casino Royal“, 1953 г.). През 1969 г. е създаден филм със същото заглавие, в който ролите се изпълняват от известни звезди (Питър Селърс, Урсула Андрес, Дейвид Нивън, Орсън Уелс, Уди Алън, Шарл Боайе). Филмът е истинска художествена измислица. Според замисъла, ако изобщо може да се приеме, че има замисъл, британското правителство извиква сър Джеймс Бонд, за да разбие заговор на племенника му за превземане на света от клонирани световни лидери. В ролята на Джеймс Бонд е Дейвид Нивън. Уди Алън е изпълненият с негодувание племенник, Джоана Пете е великолепният шпионин Мата Бонд, а Орсън Уелс е негодникът от СМЕРШ Льо Шифр. Селърс изпълнява ролята на специалиста по бакара Евелин Трембъл, вербуван като британски агент, за да предизвика Льо Шифр. Филмът е пълен провал по няколко причини: смехотворен сюжет, неуместни сексуални сцени, конфликтите между самите актьори и т.н.

Към по-успешните шпионски пародии може да се отбележат „Нашият човек Флинт“ („Our Man Flint“), „Мат Хелм“ („Matt Helm“) и „Този мъж“ („That Man“).

Истинските серии за Джеймс Бонд започват с ангажирането на Шон Конъри в ролята на героя — суперагента, в когото се влюбват красиви жени и който се бори с негодниците, опитващи се по най-различни начини да покорят света. Конъри става АГЕНТ 007 в „Д-р Но“ („Dr. No“). Книгата излиза през 1958, а филмът — през 1963 г. Героинята на Урсула Андрес помага на главния герой да се пребори с негодник на Антилските острови, който заплашва света. В „От Русия с любов“ („From Russia, with Love“) — книгата е от 1957, а филмът — от 1963 г., Конъри успява да надхитри съветския агент Робърт Шоу. В „Златният пръст“ („Goldfinger“) — книгата е от 1959 г., а филмът — от 1964 г., Конъри възпира вражеския агент (Гърт Фроуб), който иска да открадне злато от Форт Нокс с помощта на убиеца Оджоб (Харолд Саката). Ролята на Пуси Гълор, експерт по бойни изкуства, се изпълнява от Онър Блекман, която се снима също в ролята на шпионка в телевизионния сериал „Отмъстителите“ („The Avengers“).

Конъри играе още 4 пъти Джеймс Бонд: в „Мълниеносен удар“ („Thunderball“) — книгата излиза 1961, а филмът — 1965 г.; в „Човек живее само два пъти“ („You Only Live Twice“) — книгата е от 1964, а филмът — от 1967 г.; в „Диамантите са вечни“ („Diamonds Are Forever“) — книгата е от 1956, а филмът — от 1971 г., и „Никога не казвай никога“ („Never Say Never Again“, 1983) — филмът е своего рода версия на „Мълниеносен удар“.

Във филма „В служба на Нейно величество“ („On Her Majesty’s Secret Service“) от 1969 г. (книгата е от 1963 г.) ролята на Бонд вече играе друг актьор. Агент 007 е фотомоделът Джордж Лейзънби. По-нататък щафетата се поема от Роджър Мур: „Живей, а другите да умрат“ („Live and Let Die“) — книгата е от 1954, а филмът от 1973 г.; „Шпионинът, който ме обичаше“ („The Spy Who Loved Me“) — книгата е създадена съвместно с Вивиен Мишел през 1962 г., а филмът — през 1977 г.; „Мъжът със златния пистолет“ („The Man with the Golden Gun“) — книгата е от 1965, а филмът — от 1974 г.; „Мунрейкър“ („Moonraker“) — книгата е от 1955 г., а филмът — от 1979 г.; „Само за твоите очи“ („For Your Eyes Only“) — книгата е от 1960, а филмът — от 1981 г.; „Октопод“ („Octopussy“) — книгата е от 1965, а филмът — от 1983 г., и „Изглед за убийство“ („A View to a Kill“, 1985).

Шестнайсетият филм за Бонд — „Разрешение да убива“ („Licence to Kill“, 1989), е първият, чието заглавие не е от роман за Джеймс Бонд от Флеминг, макар че сюжетът е изграден по произведения на Ян Флеминг, включително новелата му „Ценният Хилдебранд“ („The Hildebrand Rarity“). Този път ролята на Бонд се изпълнява от Тимъти Долтън. Това е единственият филм от серията за Джеймс Бонд, който получава най-високия рейтинг за премногото сцени на насилие.

„Златното око“ („Goldeneye“) — наречен по названието на убежището на Ян Флеминг в Ямайка — излиза на екран през 1995 г., където ролята на Бонд се изпълнява от Пиърс Броснан, а ролята на M — от актрисата Джуди Денч, наградена с Ордена на Британската империя. (Това е двойна препратка към реалността. Ръководителят на МИ–5 по традиция е известен само с един инициал, който е Си. Когато филмът излиза по екраните, генералният директор на МИ–5 е жена — СТЕЛА РИМИНГТЪН.) Конъри отново се връща към шпионска роля в „Руската къща“ („The Russia House“) — версия на едноименния роман на Льо Каре (книгата е от 1989, а филмът — от 1990 г.).

Филмът „Телефон“ („Telefon“, 1977) предхожда проблемите по демонтажа на системата на шпионажа след Студената война. Чарлс Бронсън играе агент на КГБ, изпратен тайно в Америка, за да унищожи умело организираната шпионска мрежа. Съветски ЗАКОНСЕРВИРАНИ АГЕНТИ са били в Съединените щати. Стихотворение на Робърт Фрост, рецитирано по телефона, трябва да ги активира. И тогава те ще напуснат дома и работата си, за да взривят военна инсталация. Години по-късно изменник от КГБ заплашва да задейства мрежата и разрушава няколко от набелязаните цели, за да докаже на какво е способен. Ли Ремик играе агент на КГБ със задачата да помага на Бронсън — и после да го убие.

Фирмата

Популярно название на ЦРУ от хората, които работят там, а също и от онези, които са извън централата. Други термини за ЦРУ са КОМПАНИЯТА и ЛЕНГЛИ по месторазположението на щабквартирата в Ленгли във вашингтонското предградие Маклин, Вирджиния.

Фиш

Технически сложна германска ШИФРОВА машина, която работи във „включена система“. Фиш — самите германци я наричат Geheimschreiber и Sagefisch — се отличава от по-широко употребяваната ЕНИГМА по това, че не работи с кодове на морзовата азбука и е включена с радиостанция, т.е. процесът на шифриране и предаване на информацията (или приемането и дешифрирането) при нея става почти едновременно.

Когато операторът набере дадено съобщение на машината, тя автоматично го преобразува в импулси на телеграфния код Бодо за предаване по радиото. Приемателната машина Фиш преобразува сигналите в прав текст, разпечатва го на лента, разрязва го на парчета и го залепва на бланки. Фиш осигурява повече автоматични операции, отколкото Енигма, и работи по-бързо. Но машината не е преносима.

Поради по-голямата й бързина е по-надеждна от Енигма. Снабдена е с 10 РОТОРА (за сравнение Енигма е с 5). Независимо от всичко британските декодировчици успяват да разчетат шифрите.

Първите прехващания на съобщения, предадени от Фиш, са от 1932 г. Засечени са от британските станции за прехващане към СЛУЖБА ИГРЕК (Y). Първите съобщения са експериментални и не са шифровани. Първото шифровано работно съобщение е прехванато през 1940 г. Изглежда, машината започва да се употребява постоянно следващата година.

Фиш е названието, което британската ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ дава на машината. Тя се използва предимно за предаване на заповеди и официални отчети за и от Главното командване на армейските части и правителството. Към края на 1941 г. Британската школа за кодове и шифри решава да съсредоточи наличните си ресурси за декодиране върху комуникациите на германската армия (Тани). Съобщенията по Фиш, изпратени от военновъздушните сили, са значителен брой, а прехванатите съобщения на военноморския флот по същата система са съвсем малко.

Серията апарати, произведени от компанията Лоренц (40 машини), получават от англичаните наименованието Тани (Риба тон) от британците, а по-късният вариант — Сименс T52, е наречен Стърджън (Есетра). Англичаните възприемат да назовават различните връзки и КОДОВЕ за шифроване в системата с названия на риби.

Декодировчиците в ПАРК БЛЕЧЛИ отначало са доста объркани от Фиш. Но когато Осма армия в Северна Африка пленява 2 машини, в Блечли успяват да разчетат шифъра. Калкулиращите машини БОМБ са модифицирани, за да работят над шифрите на Фиш с КОЛОС — ранен, програмируем електронен дигитален калкулатор, разработен специално да се справи с този шифър. Към края на войната 10 от масивните машини Колос работят над шифрите на Фиш.

Според Ф. Х. ХИНСЛИ и съавторите му на „Британското разузнаване по време на Втората световна война“ („British Intelligence in the Second World War“, 1984) „успехът срещу Фиш беше резултат от комбинация на събития, включително грешки [в германските съобщения], но забавянето в декодирането на съобщенията по Фиш бе компенсирано от значимостта на разузнавателната информация, която осигуряваха.“

Средното забавяне на дешифрираните съобщения на Фиш според Хинсли е 3 дни през 1943 и 1945 г., а през 1944 г. дори достига до 7 дни. Но поради високото качество на съобщенията закъсненията са от по-малко значение, отколкото при германските шифри на тактическо и оперативно равнище. Някои от шифрите на Фиш обаче, като звеното Wehrkreis на германската армия, наречена от британците Трешър (Риба чук), никога не са разчетени.

Флавиус Вегетиус Ренатус

Римски военен теоретик от IV в. от н.е. Написал е трактата „Военните институции“ („Rei militaris instituta“, наричан още „Epitoma rei militaris“), който, както смятат мнозина, оказва силно влияние върху военната мисъл на Запад. Твърдо убеден в голямото значение на разузнаването за военните операции, Флавиус пише: „Шпионите ни трябва да бъдат в чужбина непрекъснато. Не трябва да пестим сили, за да спрем дейността на вражеските шпиони, а, от друга страна, трябва да поощряваме дезертьорите на врага. Само по този начин ще се сдобием с разузнавателна информация за днешните или бъдещите им намерения.“

Трудът на Флавиус не помага особено на армиите на западащата Римска империя, но затова пък оказва силно влияние върху военачалниците от средните векове в разработването на военните им доктрини. Патриций и реформатор, самият Флавиус няма опит във военното дело.

Флашлайт

Вж. МЕНДРЕЙК.

Флеминг, Ян (1908–1964)

Сътрудник на британското военноморско разузнаване и създател на героя ДЖЕЙМС БОНД — един от най-известните литературни шпиони на XX в.

Флеминг работи кратко време като журналист и брокер на стоковата борса. През 1939 г. е призован в армията и попада във военноморското разузнаване като помощник на неговия ръководител. Ръководителят на Флеминг — контраадмирал Джон Годфри, ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ДВМР), и Максуел Найт — ръководител на отдела за борба срещу подривните действия към МИ–5, са прототипите на Бонд. Флеминг е вдъхновен и от разказите на брат си Питър, който работи в британското Управление за специални операции (УСО). Годфри много цени Флеминг за активността и чувството му за отговорност. Веднъж той казва: „Ян може да изпълнява поста директор на военноморското разузнаване, а аз да му бъда военноморски съветник.“

Според естеството на работата му Флеминг почти няма отношение към оперативната дейност и всъщност е „кабинетен служител“, въпреки че винаги носи десантен нож и писалка със сълзотворен газ. Много са легендите за отчаяната му храброст през войната, но, изглежда, тези истории са съчинени, след като романите за Джеймс Бонд стават популярни.

На път за САЩ по време на войната Флеминг спира за известно време в Лисабон. Преживяванията му от играта на хазарт в едно казино край Есторил са основата за пресъздаването на обстановката в „Казино «Роял»“ („Casino Royale“, 1953) — първата книга за Бонд. В Ню Йорк той се среща с УИЛЯМ СТИВЪНСЪН — ръководител на представителството на британското разузнаване в Съединените щати и подобно на Бонд — почитател на качественото мартини. Флеминг се среща и с ДЖЕЙМС ДОНОВАН — по-късно ръководител на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС).

По-късно президентът Кенеди прави добра реклама на Джеймс Бонд в Америка, като казва, че „От Русия с любов“ („From Russia with Love“, 1957) е една от 10-те му любими книги. През 60-те години Флеминг пише всяка година по една книга за Джеймс Бонд. Литературните му творби са еднакво популярни и в Съединените щати, и в Англия. Много от тях са филмирани. По-известните книги на Флеминг за Джеймс Бонд са „Да живееш и да умреш“ („Live and Let Die“), „Мунрейкър“ („Moonraker“), „Диамантите са вечни“ („Diamonds Are Forever“), „Д-р Но“ („Dr. No“), „Златният пръст“ („Goldfinger“), „Само за твоите очи“ („For Your Eyes Only“), „Мълниеносен удар“ (Thunderball), „Шпионинът, който ме обичаше“ („The Spy Who Loved Me“), „В тайните служби на Нейно величество“ („On Her Majesty’s Secret Service“), „Човек живее само два пъти“ („You Only Live Twice“), „Човекът със златния пистолет“ („The Man with the Golden Gun“) и „Октопод“ („Octopussy“).

Флотски разузнавателен център (ФРЦ)

Разузнавателна служба на ВМС на САЩ, базирана на сушата, която снабдява действащия боен флот с необходимата информация. Първият подобен център е създаден през 1942 г. в помощ на адмирал Честър Нимиц, който едновременно е главнокомандващ Тихоокеанския флот на САЩ и главнокомандващ бойните действия в района на Тихия океан. (На него е подчинена цялата американска армия в този район: авиацията, флотът и сухопътните войски в тази зона.) Създадената служба получава названието Разузнавателен център на тихоокеанския театър на военните действия (РЦТТВД).

РЦТТВД е подразделение на военноморските сили, но в състава му влизат и офицери за връзка от всички други родове войски. В началото в разузнавателния център работят 17 офицери и 29 войници на срочна служба. Първият началник на центъра е ДЖОУЗЕФ РОШФОРТ, който едновременно е и ръководител на дешифровъчната служба в Пърл Харбър. През септември 1942 г. той е освободен от поста и е заменен с капитан I ранг РОСКОУ ХИЛЪНКОТЪР.

Много бързо РЦТТВД се разраства и не може да се помества в отделените му помещения в корабостроителния комплекс в Пърл Харбър. Предоставена му е нова щабквартира в края на кратера Макалапа, близо до щаба на Нимиц.

На 7 септември 1943 г. центърът е реорганизиран — вече не може да информира нарасналия контингент войски на Нимиц и да подсигурява онези операции, в които тези войски участват. Службата е преименувана Обединен разузнавателен център на тихоокеанския театър на военните действия (ОРЦТТВД) и е под ръководството на армейски бригаден генерал Джоузеф Туити — опитен картограф, който е бил връзката между армията и флотската организация ОРЦТТВД.

Центърът продължава да се разраства. През януари 1945 г. там работят 500 офицери от различни служби и 800 срочнослужещи. Същия месец за Нимиц е оборудван преден команден пункт на Гуам. ОРЦТТВД също веднага намира помещение за себе си там. Осем месеца по-късно, след края на войната, само на Хавай центърът има персонал от 1800 души плюс стотици други на многобройните острови и по флагманските кораби.

ОРЦТТВД води разузнаване по всички направления: разчитане на снимки, съставяне на карти, подготовка на разузнавателни аналитични справки и доклади по получените данни, радиоразузнаване, работа с материалите на МЕДЖИК/УЛТРА, разпити на военнопленници и т.н. Всеки месец ОРЦТТВД предоставя разузнавателна информация в обем 2 млн. машинописни страници и повече от 150 000 снимки, които могат да се използват от всички родове войски в Тихия океан.

След Втората световна война ОРЦТТВД е разформирован и действащите бойни флотове поддържат свои малки разузнавателни подразделения, които разчитат на подкрепата на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ във Вашингтон.

Първият следвоенен разузнавателен център е създаден в американската военноморска и авиационна база в Порт Кенитра, Мароко. Наречен е Разузнавателен център за Източния Атлантик и Средиземно море и обслужва щаба на военноморските сили на САЩ в този район. Освен че отговаря за общото разузнавателно осигуряване, центърът отделя специалисти за участие в различни операции — например за десанта на морската пехота в Ливан през 1958 г. През 1960 г. центърът променя името си на Европейски военноморски разузнавателен център (ЕВРЦ).

През 1964 г. Мароко преустановява правата на САЩ за ползване на негови територии за военни бази. Центърът е преместен в Джаксънвил, Флорида. През 1970 г. ЕВРЦ има в състава си 52 военноморски офицери, 115 срочнослужещи и 9 цивилни.

В края на 1955 г. разузнавателният отдел на Атлантическия флот на ВМС на САЩ в Норфък, Вирджиния, започва да функционира като разузнавателен център, въпреки че едва през 1961 г. официално е наречен така, а през 1968 г. получава окончателното наименование Атлантически разузнавателен център (АРЦ). Независимо от названието му отговорностите на центъра непрекъснато нарастват и включват целия Атлантически океан, Карибския басейн и Индийския океан. Той подсигурява командването с важна радиоразузнавателна информация, особено през 1961 г., когато американците подготвят навлизане в Залива на прасетата (вж. КУБА), и през 1962 г. по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА.

През 1970 г. в състава на АРЦ влизат 53-ма военноморски офицери, 128 срочнослужещи и 27 цивилни служители.

През 1974 г. Европейският и Атлантическият разузнавателен център са обединени в 1 служба — Евроатлантически разузнавателен център (ЕАРЦ).

През 1955 г. на Форт Айлънд в Пърл Харбър е възобновена дейността на Тихоокеанския разузнавателен център (ТРЦ). В началото на 60-те години в отговор на кризата в югоизточна Азия ТРЦ подготвя специални фоторазузнавателни доклади за района, както и данни за места за „отбягване“ от пилотите, в случай че са свалени. Станция на ТРЦ е открита в Куби Пойнт на Филипините през август 1964 г., за да осигури допълнителен снимков материал за американските самолетоносачи, на които се подготвят и излитат изтребителите, чиято цел е Северен Виетнам.

ТРЦ бързо става основният източник на разузнавателна информация за американските военноморски сили, които воюват във Виетнам и съседните територии. През 1970 г. — времето, когато ТРЦ е най-активен — военноморските офицери са 75, срочнослужещите — 215, а 24 са цивилни служители. (Най-големият разузнавателен център си остава Евроатлантическият, в който през 1991 г. работят 500 души.)

През 80-те години се засилват ролята и влиянието на Обединеното командване, което ръководи военните операции на САЩ в едни или други географски райони. Затова през 1991 г. ЕАРЦ и ТРЦ са закрити, а функциите му са предадени на ОБЕДИНЕНИЯ РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР, създаден към Обединеното командване.

Фогел, Волфганг

Източногермански адвокат, специалист в уреждането на РАЗМЕНИ НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ по време на Студената война.

Първата му размяна, осъществена през февруари 1962 г. в средата на моста Глинике над река Хафел в БЕРЛИН, е за полковник РУДОЛФ АБЕЛ — съветски АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ (агент, приел чужда самоличност), арестуван в Ню Йорк, и за ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС, осъден за шпионаж и хвърлен в затвора в Съветския съюз, след като шпионският му самолет U–2 е свален. Той урежда и освобождаването на ГЮНТЕР ГИЙОМ, който шпионира за Щази, докато работи в екипа на канцлера Вили Брант. Западногерманците отначало отказват да освободят Гийом от 14-годишната присъда. Но Фогел спечелва, както обикновено, и разменя Гийом за 8 заловени западногермански, британски и американски АГЕНТИ.

По-малко известните му дела включват уреждането на тайното освобождаване на 250 000 източногерманци — дисиденти, свещеници, лидери на профсъюзи и други жертви на източногерманското МДС (Щази). Западна Германия тайно плаща над 3 млрд. марки откуп за тези хора. По някои преценки откупът на 1 лекар е около 100 000 долара, като сумата е по-малка за представителите на други професии. Понякога тайните плащания са в продукти: кафе, каучук, банани, елеватори.

При друга сложна размяна РОБЪРТ ТОМПСЪН — чиновник от американските военновъздушни сили, осъден за шпионаж, е освободен от американски затвор и отведен в Източна Германия срещу 1 американски студент, задържан от Източна Германия, и 1 израелец, задържан в Мозамбик. Фогел урежда и освобождаването на съветския дисидент Анатолий Шарански, арестуван в Москва през 1977 г. заради шпионски действия в полза на Запада. Шарански и трима арестувани западни агенти пресичат моста Глинике, за да преминат в Западен Берлин, а МОРИС КОЕН и съпругата му Лона — агенти, задържани на Запад, преминават в Източен Берлин заедно с източногермански агенти, задържани от Западна Германия.

Фогел, който иска малки такси за осъществяването на размените, се описва като „посредник между всесилните и безпомощните“. Докато Германия е разделена, той е посредникът между политическите лидери на Изтока и на Запада, които никога не разговарят помежду си директно. Източна Германия като едно изключение на марксистките правила позволява на Фогел да се издържа от частна практика и да забогатее.

Фози

Вж. ЛУДВИГ, КУРТ ФРЕДЕРИК.

Фойт, Лудвиг

Създател на германското РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ през Първата световна война. През 1914 г. Фойт открива радиопрехващателна станция с шифровъчен отдел, която отговаря за подслушването на радиоразговорите на противника. Криптографската секция е базата за създаване на Пер Z (Административно кадрово управление към Министерството на външните работи на Германия) през 30-те години. Пер Z успява да се справи с кодовете на 34 страни.

Фокс, Едуард

Американски писател, който е истинският автор на „Тайните на германското военно министерство“ („The Secrets of the German War Office“, 1914). След излизането на книгата се утвърждава мнението, че тя е написана от германски шпионин, известен като Д-р Грейвс. Книгата е бестселър във Великобритания. Истината е, че Грейвс е лъжец и самозванец.

Фон Бредо, Фердинанд

Ръководител на АБВЕРА — германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от 1930 до 1932 г.

Фон Бредо е в Абвера още от основаването му през 1921 г. Той реорганизира службата и вербува като германски АГЕНТИ търговци на оръжие. Приятелят му Курт фон Шлайхер става министър на отбраната и го взема при себе си като доверено лице. За ръководител на Абвера Шлайхер назначава контраадмирал Конрад Пациг. По-късно Фон Шлайхер става последният канцлер на Ваймарската република, преди Хитлер да дойде на власт.

Фон Ринтелен, Франц (1877–1949)

Сътрудник на германското разузнаване, изпратен в САЩ през Първата световна война за диверсионно-саботажни работи.

Фон Ринтелен е син на крупен банкер. Още като дете научава английски език. Постъпва във военноморския флот през 1903 г. През 1914 г., когато пламва Първата световна война, работи в Главното военноморско командване.

Фон Ринтелен влиза в САЩ през март 1915 г. с швейцарски паспорт на името на Емил Гаше. Задачата му е да организира диверсионно-саботажни акции в Съединените щати. До този момент САЩ официално все още са неутрални, но снабдяват с оръжие Великобритания, Франция и Русия.

Фон Ринтелен урежда масово производство на „пурени бомби“. Това е метална тръбичка с размерите на пура, която е разделена на 2 части, всяка една запълнена със специална киселина. Между тях е поставен меден диск, който изпълнява ролята на часовников механизъм. Двата края на „пурата“ са затворени с восък. Когато киселините проядат преградния диск и се смесят, избухва пламък.

Бомбите се произвеждат на борда на германски кораб, който е на котва в Ню Йорк. Фон Ринтелен наема антибритански настроени ирландски докери, които се промъкват в корабите и поставят бомбите сред мунициите, предназначени за Великобритания. Бомбите са програмирани да избухнат, когато корабите са далеч навътре в Атлантическия океан.

Обичайки да се хвали с успехите си, Фон Ринтелен по-късно твърди, че са се взривили няколко кораба, а на други, на които пожарът е бил загасен навреме, пък са били нанесени щети на товарите. Три от тези кораби, пише той, са превозвали снаряжение, което той чрез посредник предава на руснаците. Така става очевидно, че, извършвайки диверсии, Фон Ринтелен не забравя и за себе си — активно печели пари. Няма точни данни за броя на подпалените от него кораби.

Фон Ринтелен разработва план за подклаждане на стачки сред работниците във военните заводи. Франк фон Папен — военен АТАШЕ в германското посолство във Вашингтон и отговорен за германския шпионаж и саботаж в САЩ, е притеснен от дейността и замислите на Ринтелен. Смята, че Ринтелен ще навреди на други, много по-значителни операции, и успява да уреди изтеглянето му в Германия. Британските декодировчици прехващат съобщението за отзоваването на Фон Ринтелен и през август 1915 г. го арестуват в Саутхемптън, пристигнал с холандски кораб и с швейцарски паспорт. Връщат го и го предават на американските власти. Осъден е за подстрекателство към стачни действия и е изпратен във федерален каторжен затвор, където остава до края на войната.

Фон Ринтелен твърде много преувеличава подвизите си в спомените си „Тъмният пришълец“ („The Dark Invader“, 1933). Приписва си, че е заразявал със смъртоносна отрова коне и мулета, изпращани от САЩ на съюзниците. Освен това твърди, че е участвал във взривяването на военния склад на остров Блек Том в пристанището на Ню Йорк през юли 1916 г., въпреки че по това време е бил в затвора.

Фондация Джеймстаун

Вашингтонска организация, която оказва помощ на емигриралите специалисти от Съветския съюз и Източния блок да се приспособят към живота в Съединените щати. В края на Студената война много източноевропейски РАЗУЗНАВАЧИ предпочитат да предадат тайните си на фондацията, а не на ЦРУ. Фондацията поддържа близки контакти с РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ.

Форт Мийд

Щабквартирата на АНС от 1957 г. Форт Джордж Г. Мийд, както е официалното му име, се намира на средата на пътя между Балтимор и Вашингтон. Мястото е избрано през 1952 г. за тогавашната АГЕНЦИЯ ПО СИГУРНОСТТА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ (АСВС) — предшественик на АНС.

Американските усилия в областта на декодирането са съсредоточени в района на Вашингтон през Втората световна война. След войната обединените началник-щабове, притеснени, че една-единствена атака над столицата може да унищожи напълно постиженията и възможностите в декодирането, решават да обединят специалистите в състава на АСВС и да ги изместят от района на Вашингтон. През 1950 г. е избран Форт Нокс, Кентъки. За съжаление голяма част от 5-хилядния персонал на АСВС не може да се премести, а загубата дори и на малък процент от изключително компетентните служители ще бъде в ущърб на работата. Затова през 1952 г. започва търсене на ново място — на не повече от 40 км от Вашингтон. Една от възможностите е Управлението на обществените пътища в ЛЕНГЛИ, Вирджиния. Другото предложение е Форт Джордж Г. Мийд. (Ленгли става щабквартира на ЦРУ.)

Фортът, създаден през 1917 г., е наречен на името на генерал-майор Джордж Гордън Мийд, герой от битката при Гетисбърг. През Първата световна война във Форт Мийд са обучени над 100 000 войници. През 1928 г. мястото е преименувано Форт Ленърд Уд, но пенсилванците, обидени от загубата на скъпия спомен за Гетисбърг, започват бурен протест. Делегация на Пенсилвания в Камарата на представителите успява да върне старото име — Форт Джордж Г. Мийд.

Фортът е тренировъчен център през Втората световна война и щабквартира на Втора американска армия до решението да стане новият дом на АСВС. За да се запази в тайна преместването във Форт Мийд, значителната работа по реконструкцията и строежа получава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Проект К. Скоро след решението за преместването с президентски указ е създадена АНС.

Дейността на агенцията винаги се е държала в дълбока тайна и дори в описанието на Форт Мийд от 1995 г. не се споменава, че основното му предназначение е да бъде щабквартира на АНС. Според описанието „на територията на форта се помещават 57 различни подразделения, в това число структури на щаба на Първа армия на САЩ и на Агенцията за национална сигурност“.

Форт Холъбърд

Бивш учебен център на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ на американската армия. Бърд (Птицата), както се употребява разговорно, е създаден през 1918 г. като депо за началника по снабдяването, за да може оттам да откликва на всички нужди на армията през Първата световна война. Между двете войни корпусът по снабдяването произвежда камиони и други машини. Спецификациите за джиповете, използвани през Втората световна война, са изготвени в Холъбърд.

След Втората световна война Холъбърд става мястото за обучение на армейското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. Там през май 1955 г. е открита Армейска разузнавателна школа.

По време на Виетнамската война разузнавателната школа събира толкова много кадри за обучение, че възниква нужда от нова база. С нарастване на нуждите от ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ офицерите от армейското разузнаване избират за него Форт Хуачуа в отдалечена висока пустинна местност в Аризона — район, в който електронният сигнален обмен е доста ограничен. Преместването се извършва през 1971 г., а Форт Хуачуа е наречен Дом на военното разузнаване. Школата променя името си на Разузнавателен център. Бърд е закрит като учреждение за армейско разузнаване през 1973 г.

Фортитюд

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на операция за дезинформация, проведена в рамките на подготовката за ДЕНЯ Д (десанта в Нормандия през юни 1944 г.). Всеобхващащото кодово название за всички подвеждащи операции е БОДИГАРД.

Операцията се дели на 2 основни части. План Фортитюд Север предвижда формиране на несъществуваща съюзническа армия в Шотландия, която според докладите на контролираните от британците германски агенти се готви да нахлуе в Норвегия, а план Фортитюд Юг предвижда формирането точно на такава несъществуваща ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМЕЙСКА ГРУПИРОВКА (ПААГ) под командването на генерал-лейтенант Джордж Патън, за когото се пуска информация, че се подготвя да дебаркира при Па дьо Кале. Най-малко 19 германски дивизии остават в Па дьо Кале седмици след Деня Д.

Фотографско разузнаване (ФОТРАЗ)

Вид разузнаване, което се основава на обикновеното фотографиране (за разлика от микрофотографията — вж. МИКРОТОЧКА И МИКРОФОТОГРАФИЯ). В наше време фоторазузнаването е съставна част от ВИЗУАЛНО-ОБРАЗНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

Фоторазузнаването се заражда и играе важна роля през Първата световна война — особено с аероснимките, направени от самолети. През Втората световна война аероснимките имат още по-голямо значение, а освен това получава развитие и морското фоторазузнаване. По това време най-добри са германските фотокамери. Специалистите от военноморския флот на САЩ откриват, че снимките, направени от американската подводница Наутилус в Тихия океан по време на Втората световна война със специално създадени камери за снимки през перископ, отстъпват на германския преносим Примарфлекс. ВМС на САЩ не успяват да получат тези камери от производителя им. Тогава властите се обръщат чрез специализираните списания към частните притежатели и те жертват своите апарати Примарфлекс за американския военен флот. В резултат на тази акция военноморският флот получава 10 фотокамери от този модел.

В периода след Втората световна война фотографията остава толкова важна за разузнаването, колкото ЕЛЕКТРОННОТО РАЗУЗНАВАНЕ и други специализирани средства за събиране на информация. Студената война ускорява развитието на широкоъглови високооборотни камери, които могат да бъдат използвани ефективно от самолети на голяма височина, като например КАНБЕРА, B–36, U–2, A–12 ОКСКАРТ, SR–71 БЛЕКБЪРД, БЕЪР и МИСТИК.

След време се появяват по-съвършени спътникови фотокамери. Пионери в използването им стават космическите разузнавателни апарати — американският КОРОНА и съветският ЗЕНИТ.

Фоторазчитане

Извличане на разузнавателни сведения от снимков материал на набелязани райони. Фотографирането може да се извърши от САМОЛЕТ, СПЪТНИК, ПОДВОДНИЦА, кораб или от хора на сушата. В „Официално бойно ръководство на авиацията във Втората световна война“ („The Official World War II Guide to the Army Air Forces“), издадено от американската армия през 1944 г., има точно описание на процеса на получаване на разузнавателни данни и начина на анализ на снимките (в дадения случай става дума само за аероснимките):

От съображения за сигурност в ръководството не се споменава за най-новия вид фотографиране: радарното, при което радарът отразява визуалния образ на съответния обект или участък на местността върху специален монитор. В „Ръководството“ се отбелязва също: „Сред всички видове разузнаване именно на данните от аероснимките се отделя най-голямо внимание при вземането на едни или други решения.“ (Тогава авторите на „Ръководството“ не са знаели за съвместните дешифровъчни операции на съюзниците, т.е. МЕДЖИК — УЛТРА.) Вж. НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА РАЗЧИТАНЕ НА АЕРОСНИМКИ.

Франклин, Бенджамин (1706–1790)

Американски държавник и дипломат, който създава разузнавателна МРЕЖА по време на Войната за независимост на Северна Америка. Франклин е ключовият член на първата американска агенция за събиране на разузнавателни сведения в чужбина: Комитет за секретна кореспонденция, създаден от Континенталния конгрес на 29 ноември 1775 г. „с една-единствена цел — да поддържа връзка с нашите приятели от Великобритания, Ирландия и други части на света“.

Опит по въпроси на външната политика Франклин натрупва още преди Войната за независимост — той представя интересите на английските колонии Масачузетс, Джорджия и Пенсилвания в Лондон. Конгресът го назначава за пълномощен министър, а през септември 1778 г. — за посланик във Франция. Но наред с дипломацията той извършва и разузнавателна дейност — събира външноразузнавателна информация.

Основната цел на Франклин е да убеди Франция, че най-добрият начин да се навреди на Великобритания е да сключи военен съюз с Америка. Франклин поддържа и тайна връзка с ЖУЛИЕН АШАР ДЬО БОНВУЛОАР — френски АГЕНТ, изпратен в Америка.

Непосредствено с Франклин работи и Сайлъс Дийн — делегат от Кънектикът в Конгреса. Той, както и Франклин, е член на тайния комитет, на който Конгресът е възложил да преговаря с Франция за закупуване на оръжия и муниции. Французите се свързват с Дийн с помощта на ПИЕР БОМАРШЕ, който се представя за търговец, но в действителност е официален представител на френското външно министерство. Със собствени средства и с дарения от крал Луи XVI и други личности и организации във Франция и Испания той прави това, което днес се нарича подставена фирма — предприятие за легално ПРИКРИТИЕ на операции на разузнавателни организации. Скоро британските тайни служби узнават с какво точно се занимава експортно-импортната фирма Орталес и сие, но през това време Бомарше вече е успял да окаже съществена помощ на американците.

С помощта на агентите си в Лондон Франклин научава много за британската политическа и военна дейност. През януари 1778 г. генерал лорд Корнуолис докладва в Лондон за хода на войната в колониите и казва, че покоряването на Америка е невъзможно. Думите му са предадени на агента на Франция в Лондон, който успява бързо да предаде чутото на Франклин във Франция. Франклин използва тази информация като още един довод в преговорите с французите, в които той ги увещава да сключат съюз с Америка.

Вж. СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.

Франкс, Артър (1920)

Ръководител на британската разузнавателна служба МИ–6 от 1978 до 1981 г. Ветеран от Управлението за специални операции (УСО) от времето на Втората световна война. Като служител на МИ–6 е работил в Иран и Берлин.

* Франция

Франция открай време е страна, в която се вихрят интриги и шпионаж срещу традиционния враг Англия. Още в битката при Азенкур през 1415 г. крал Хенри V разкрива трима изменници (в днешно време биха ги нарекли ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ) в антуража си, които продават на французите разузнавателни сведения за плановете на англичаните. Това са Ричард — граф на Кеймбридж, Хенри — лорд Скруп от Месъм, и сър Томас Грей — рицар от Нортъмбърланд.

В „Хенри V“ („Henry V“) Шекспир предава разговора на краля с един от предателите: „Що ли да ви кажа, лорд Скруп, вие жестоко, диво, неблагодарно, безчувствено създание с нечовешки лик? Вие, който ключа на всички мои тайни пазехте, който душата ми из дъно познавахте и ликът ми в злато бяхте готов да излеете.“

И тримата са арестувани по обвинение в държавна измяна и шпионаж в полза на Франция и са обезглавени на място.

През Втората световна война Лорънс Оливие, финансиран от английското правителство, създава филмова версия на „Хенри V“, в която обаче са изрязани сцените с предателите — жест на любезност към Франция, която през XX в. от традиционен враг става традиционен съюзник на англичаните.

През 1590 г., когато френският крал Анри IV основава в страната си Пощенска служба (Poste aux Lettres), започва дългата традиция на ЧЕРНАТА СТАЯ (Cabinet noir), където писмата се отварят, прочитат се и се запечатват отново. Бързо се появява необходимостта от специалисти за възстановяване на разчупените или наранените печати. И Франция незабелязано се превръща в световен лидер в шпионажа. В страната бурно се развива шифровото дело, увеличава се търсенето на майстори по шифроване и дешифриране.

Революцията от 1789 г. осъжда отварянето на писмата, но институцията не е ликвидирана, а благополучно работи от времето на Наполеон до началото на XX в.

Трябва да се отдаде дължимото на хитрите и сложни машинации на кардинал АРМАН ЖАН ДЬО ПЛЕСИ РИШЕЛЬО (по времето на Луи XIII — XVII в.), от чийто пример се учат бъдещите организатори на всевъзможните придворни заговори и техните противници.

По време на Войната за независимост на Северна Америка в Париж временно живее и работи дипломатът и шпионин БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН. Той нарича Франция „нация на интригантите“. И наистина тази страна ражда талантливи шпиони. ШАРЛ ЖОНВИЕВ ЛУИ Д’ЕОН например, който работи за крал Луи XV, за маскировка се представя като жена, за да изпълни тайни мисии. Друг АГЕНТ — ПИЕР БОМАРШЕ, е известен с мъдрото си изречение за същността на тайната в този занаят: „… щом един проект е огласен, то този проект е обречен на провал.“

По времето на Наполеон Бонапарт Франция създава централизирана шпионска система. Вътрешната сигурност остава в ръцете на префекта на полицията Жозеф Фуше, който работи усърдно, за да следва максимата на Наполеон, че „лидерът има право да бъде победен, но не и да бъде изненадан“. Министерството на полицията на Фуше ръководи тайна полицейска служба — СЮРЕТЕ ЖЕНЕРАЛ (Surete Generale — всеобща сигурност). Известна е също като Сюрете насионал (Surete Nationale — национална сигурност) или просто като Сюрете (Surete — сигурност). При Наполеон това ведомство се занимава главно с „черните стаи“. Сътрудниците на Сюрете преглеждат кореспонденцията не само на държавните чиновници и дипломатите, но и на самия Наполеон. По-късно „черни стаи“ като представителства на френската поща са открити във Виена, Амстердам, Хамбург и в други големи градове в Европа.

По време на военните походи Наполеон изисква висококачествено ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Понякога с това се занимават и неговите генерали — те се дегизират и се смесват с лавкаджии и други лица, които следват армията. Други агенти разработват превъзходни карти или отвличат граждани, за да получат информация за всичко, което ги очаква по пътя. Най-важният агент в походите на Наполеон е КАРЛ ШУЛМАЙСТЕР, известен като „император на шпионите“.

Специалистите по ДЕЗИНФОРМАЦИЯ, работещи за Наполеон, създават доста убедителна фалшификация — „Завета на Петър Велики“, — в която руският цар е изготвил план, как да покори по-голямата част от света, за да получи за своя флот излаз на топлите морета. И макар „завещанието“ веднага да е разобличено като скалъпено, западните политици и военни продължават да се опират на него като документално потвърждение на завоевателните стремежи отначало на Русия, а след това и на Съветския съюз.

Разузнаването бележи значителен спад във френската армия през 1870 г., когато започва Френско-пруската война. Стига се дотам, че армията на Наполеон III не разполага дори и с топографски карти на Прусия и е разгромена през 1871 г. Претърпявайки поражение във войната, Франция реорганизира своята армия и нейния Генерален щаб по модела на пруската армия. Един от резултатите от реформата е създаването на ВТОРО БЮРО. Сред офицерите от възловата секция — Секция за статистика и военно разузнаване — е и капитан АЛФРЕД ДРАЙФУС. Осъждането му, а по-късно и оправдаването му от президента разтърсват Франция и събуждат всеобщо недоверие към френските специални служби, които съществуват по това време.

Инициалът Г (G), използван за означаване на личния състав и в много други западни армии, идва от френската армия от края на XIX в. Всички щабове са разделени на няколко функционални подразделения (отначало на 3), като второто отговаря за събирането на информация за противника. (Американците приемат опита и въвеждат в армията обозначението Г–2, което означава разузнавателно управление в армията.)

През целия XIX в. (както по време на империята, така и по време на републиката) създадената система на френското разузнаване непрекъснато се развива. За да запазят в свое подчинение колониите в Северна Африка, французите често настройват арабските вождове един срещу друг. Веднъж, за да убедят едните вождове в слабостите на другите, те канят представители на противниците и им предлагат да повдигнат обикновени на пръв поглед сандъци, но с предварително скрити в тях силни електромагнити, което ги прави неповдигаеми.

В предвоенните години френското разузнаване съсредоточава вниманието си към Германия (действията му са облекчени от това, че самите немци не пречат), опитвайки се да проникнат до стратегията и възможностите на потенциалния противник. Но френските политици пренебрегват информацията на разузнаването. През май 1913 г. декодировчиците на Сюрете декодират телеграми, които показват, че френският външен министър тайно се среща с представители на Ватикана (Франция е прекъснала дипломатически отношения с Ватикана след разкритието за намесата на католическата църква в аферата Драйфус.) Всичко завършва с това, че кабинетът нарежда на Сюрете да престане да чете дипломатическата поща.

Скоро след това френският министър-председател моли германския посланик да му покаже копия на телеграмите, които неговата мисия е разменяла с германското правителство. В хода на разговорите посланикът разбира за успеха на французите в областта на декодирането. Тогава германците променят кодовете си. Така, когато Франция влиза във войната през 1914 г., френските декодировчици, които вече са доста опитни, са поставени в двойно неизгодно положение — от една страна, да прехващат дипломатическите кодове, а, от друга — да реагират на бързата смяна на германските кодове.

Франция е и пионер във въздушното разузнаване, обогатявайки разузнавателните методи в годините на Първата световна война. Към края на войната самолетите са оборудвани с толкова чувствителни фотокамери, че могат да снимат човешки стъпки от височина 4,5 км (вж. САМОЛЕТИ). Французите създават първата, макар и доста примитивна система за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ, като прехващат германските радиосъобщения, много от които са съвсем ясни. За куриери доста често се използват гълъби, които пренасят кодирани съобщения. Опитите да се използват за тази цел БАЛОНИ са неуспешни. На бойното поле германското разузнаване има надмощие над френското, особено в прикриване на маневрите. Германците се придвижват нощем и използват ефектен камуфлаж — успяват да придвижат десетки дивизии, без французите да разберат. Умно използваната дезинформация и ПОДВЕЖДАЩА ИНФОРМАЦИЯ също помагат на германците. Когато германците започват значителната си офанзива през март 1918 г., ръководителят на Второ бюро казва: „… аз съм най-добре информираният човек във Франция, а в този момент вече не зная къде са германците.“ Ако Първата световна война показва на французите колко слаби са по отношение на тактическото разузнаване, то използването на самолети, радиопрехващанията и бързото декодиране отварят вратите на новия век на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

След войната интересът на френското разузнаване е насочен към Русия, където на власт идват болшевиките. Тълпи политически бежанци, включително от царския двор, се насочват към Франция и Париж. Заедно с белогвардейците пристигат и „червени“ агенти. Френските разузнавателни служби „затъват до шия“, опитвайки се в масата неконтролируем поток емигранти да открият болшевишките шпиони. Представителите на бившето руско висше общество, установили се във Франция и пъчейки се със своите титли, заживяват на широка нога — много от тях смятат, че изгнанието им е нещо временно, че скоро всичко ще бъде както преди и те ще се върнат в Санкт Петербург. Освен това съществува и съперничество сред отделните групи белогвардейци, понякога изостряно от британския агент СИДНИ РАЙЛИ. (Вж. КЛУБ ЗА ЛИКВИДАЦИЯ НА БОЛШЕВИЗМА; ТРЪСТ.) Всичко това усложнява работата на френското разузнаване и контраразузнаване.

През това време френската система за разузнаване и сигурност (и без това вече доста объркана и заплетена) се попълва с ново ведомство — Бюро за контрол и помощ на жителите на френските колонии (БКК) (Service de Controle et d’Assistance des Indigenes en France des Colonies — CAI). Новата структура е подчинена на Министерството на колониите. Агенти следят хора от френските колонии, предимно индокитайци, заподозрени, че са комунисти. Следвайки френската традиция, оперативните работници от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО „преглеждат“ пощата от Индокитай. Сред заподозрените са Хо Ши Мин, бъдещият лидер на антифренските (а по-късно и на антиамериканските) комунистически сили във Виетнам. През 20-те и 30-те години съветските шпиони са дълбоко законспирирани във Франция. Министерството на въздухоплаването, любимо място на руснаците за вербуване на кадри, дава толкова много шпиони, че един френски писател го сравнява с университета в Кеймбридж, където е създадена ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Френската комунистическа партия е директно свързана със съветското посолство в Париж.

Френското разузнаване е доста неуверено в годините между войните. Вътрешни боричкания между агенциите заплашват издаването на достоверна информация на военните и политическите лидери. Когато надвисва заплахата от война с Германия обаче, Второ бюро удвоява работата си и съобщава на Генералния щаб за опасността от германско внезапно нападение. От военните АТАШЕТА също идват доклади, че германците усилено произвеждат самолети и танкове. Аташетата предупреждават армията за германските планове да окупират Чехословакия през март 1939 г. и бързо тълкуват военните маневри на Германия като репетиция за нападението над Полша.

Но френските генерали и политици пренебрегват информацията на разузнаването и следвайки примера на Великобритания, предпочитат мирно разрешение на проблемите пред подготовката за война. На 1 септември 1939 г. обаче, когато Германия напада Полша, войната не може повече да се избягва. Франция започва мобилизация и заедно с Великобритания на 3 септември обявява война на Германия.

До момента на бойните действия френската армия е разделена на 4 главни командвания, които се намират далеч едно от друго. Посредник между тях е военното министерство в Париж. Службите на военното разузнаване също са децентрализирани. Военновъздушното разузнаване, в което Франция е лидер през Първата световна война, не й помага главно поради това, че бързо губи въздушното си превъзходство пред организираното Луфтвафе. Второ бюро надценява германските сили на холандската граница и подценява тези на люксембургската граница.

От септември 1939 до май 1940 г. в т.нар. Странна война френските войски, към които се присъединяват британските експедиционни сили, очакват атака, която не се знае дори приблизително кога ще бъде. Това неведение се дължи на слабото френско разузнаване и на факта, че френските генерали не допускат възможността за германски удар през Ардените. На 10 май 1940 г. германците нападат едновременно Холандия, Белгия и Люксембург, без да срещнат съпротива. На 13 май те изграждат предмостие при Седан — вратата към Франция, лесно преодоляват прехвалената линия Мажино и бързо преминават през Ардените.

На 10 юни правителството се евакуира от Париж. Министър-председателят Пол Рейно подава оставка. Наследникът му маршал Анри Филип Петен предава оттеглящата се армия. Германия отново анексира Елзас и Лотарингия, а освен това завзема северните и западните части на Франция. Останалата част остава относително свободна и се управлява от колаборационистко правителство във Виши — на 280 км южно от Париж.

На 28 юни генерал Шарл дьо Гол, който е избягал в Англия, е признат от британското правителство като „лидер на всички свободни французи“. В Лондон Дьо Гол създава движението Свободна Франция. То работи срещу „Виши“ и немските окупатори. Режимът във Виши осъжда Шарл дьо Гол задочно на смърт за дезертьорство. „Каквото и да се случи, — заявява Дьо Гол, — пламъкът на френската Съпротива не трябва да угасва и няма да угасне.“ Съпротивата се превръща в обединяващ апел в окупирана Франция, където хиляди мъже и жени създават партизански отряди. Много от тях са известни под името маки. Дьо Гол създава френската разузнавателна служба ЦБИО (Централно бюро за информация и операции) — BCRA (Bureau Central de Renseignements et d’Action), която да е връзката между Свободна Франция в Лондон и Съпротивата във Франция. ЦБИО работи с британското УСО за изпращане на агенти и диверсионни групи във Франция.

Френските военни, включително специалистите от военното разузнаване във Франция с център Виши, се смятат за „офицери на примирието“. Много от тях ще бъдат заклеймени след войната като сътрудници на врага. Териториалното наблюдение — разузнавателен клон на Сюрете, продължава да работи за Виши, като преследва участниците в Съпротивата. Жозеф Дарнан — герой от френската армия, ръководи милицията, като я организира по подобие на германското СС. (След войната Дарнан бяга в Германия, но е заловен и през 1945 г. е екзекутиран във Франция за предателство.)

В съзнанието на французите целият ужас от репресивно-наказателните специални служби на Хитлерова Германия се олицетворява от ГЕСТАПО, въпреки че това подразделение на тайната политическа полиция съществува независимо от главното германско „окупационно ведомство“ — СС. Един от най-жестоките, кървави палачи във Франция е КЛАУС БАРБИ — „касапинът от Лион“, който успява да избяга от правосъдието след войната и дълги години се укрива в Южна Америка.

Малко хора от Съпротивата знаят немски, но повечето научават достатъчно, за да могат да се оправят. Всички обаче са добре запознати със значението на две думи „streng geheim“ (СТРОГО СЕКРЕТНО). Тъй като една от легендите на разузнаването — Рене Дюше, знае тези думи, той успява да открадне карта, дълга около 300 см и широка 60 см, на която е показана „Атлантическата стена“ — германският защитен комплекс на френския бряг. Той я взима, представяйки се за работник от фирма по изграждането на някои от защитните укрепления, който лепи плакати. На картата са показани подводни препятствия, които са взривени, преди англо-американските войски да дебаркират в ДЕНЯ Д на 6 юни 1944 г. В навечерието на Деня Д Съпротивата организира голям саботаж и прекъсва телефонни, електрически и железопътни линии.

Дьо Гол, провъзгласил се за глава на правителството на Франция, влиза триумфално в Париж на 26 август 1944 г. Френската политика става все по-сложна, а също и разузнаването. Специалните служби, които подкрепят Дьо Гол, и тези, които са против него, враждуват напълно открито. ЦБИО скоро е разформировано и заменено от ГУСС (Главно управление на специалните служби) — DGSS (Direction Generale des Services Speciaux).

След освобождението на страната Дьо Гол подчинява ГУСС на себе си, а не на военните, нарушавайки с това традициите. ГУСС скоро е преименувано като Главно управление за проучване и изследване (ГУПИ) — DGER (Direction Generale des Etudes et Recherches), но след скандали, свързани с многочислени престъпни злоупотреби от сътрудниците на тази служба, е заменено от Служба за външна документация и контраразузнаване (Service de Documentation Exterieure et de Contreespionnage).

В определен момент Франция просто е наводнена от всевъзможни специални служби. Към Министерството на вътрешните работи са УНТ (Управлението за наблюдение на териториите) — DST (Direction de la Surveillance du Territoire), както и Службата за разузнаване (Renseignements Generaux). И двете влизат в състава на Сюрете насионал. А към Парижката префектура на полицията действа Службата за обща информация, запазена още от Наполеоново време. УНТ отчасти поема военното контраразузнаване, а самата Служба за военна сигурност (Securite Militaire) продължава строго да следи за политическата благонадеждност на военнослужещите. И като капак в Министерството на колониите поддържат своя разузнавателна служба — Техническа служба за връзка и координация (Bureau Technique de Liaison et de Coordination).

„Вместо да служат на интересите на френската държава, — пише Дъглас Порч в книгата «Френските тайни служби» («The French Secret Services», 1995), — тайните служби се превърнаха в ахилесовата пета на Четвъртата република… Съперничеството, предизвикано от дребнавост и политизация, примесено с атмосфера на нестихващи интриги, слухове за преврат на Дьо Гол и комунистически метежи, всичко това подтиква специалните служби да навлязат в политиката.“

Голистите създават механизъм за провеждане на първите следвоенни избори, в резултат на което се появяват нова конституция и нов законодателен орган, който избира Дьо Гол за временен президент. Обаче мандатът, който желае, му е отказан и той подава оставка на 20 януари 1946 г. В страната започва политическа неразбория.

След като издирването на военновременни колаборационисти отмира, разузнавателните служби съпернички се съсредоточават в издирването на комунисти, внедрени в правителството. Едва в края на 40-те години, когато прониква в кодовете на КГБ, френското разузнаване научава на колко високо равнище са били чуждите агенти. (Вж. ВЕНОНА.) Сред съветските шпиони е Пиер Кот — министър на въздухоплаването.

Поради голямото влияние на френската комунистическа партия, която има свои представители и в парламента, британските и американските разузнавателни служби нямат голямо желание да работят в близко сътрудничество с френските си колеги. През 1949 г. например министърът на въздухоплаването е комунист, а негов ръководител на сигурността е заловен да предава секретни документи на югославския военен аташе. Съветски агенти, потърсили политическо убежище, съобщават, че КГБ са внедрили свои хора и във френските служби за сигурност и дори са вербували френски посланик — КОМПРОМЕТИРАНЕ С ПОДСТАВЯНЕ НА ЖЕНА, с помощта на наета проститутка.

Службите за сигурност играят доста противоречива роля в опитите на Франция да възстанови контрол над Лаос, Виетнам и Камбоджа след Втората световна война. Комунистите от Виетмин, ръководени от Хо Ши Мин, са завзели властта във Виетнам през август 1945 г. Отговорът на Франция е дебаркирането на войски в Хайфон и окупирането на Ханой. Военновременният клон на Сюрете за Индокитай преследва комунисти с помощта на китайски офицери националисти, които са работили за китайското ЦЕНТРАЛНО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И СТАТИСТИКА.

Необходимостта да се проследят хилядите индокитайци във Франция води до създаването на още една разузнавателна служба — Служба за връзка с външните френски територии (Service de Liaison avec les Originaires des Territoires Francais d’Outremer), която да координира разузнавателната информация, събрана от Второ бюро, СВДК и военното разузнаване.

По време на бруталната война в Индокитай сътрудници от Второ бюро са разпределени към бойните части, които редовно измъчват и избиват комунисти под подозрение. Въпреки че е по-умерена организация, СВДК също използва „твърди“ методи и изиграва съществена роля в Индокитай. Но доколко липсата на подходящи разузнавателни сведения довежда до унизителната победа над Франция при Диен Биен Фу, все още е въпрос, неразрешен от историците. Армията е обвинена за избора на мястото — в изолирана долина, където доставките са били възможни единствено по въздуха. Второ бюро снабдява военното командване с достатъчно разузнавателни сведения за виетнамската мощ. Армията предпочита да остане и да воюва. През май 1954 г. тя търпи истинско поражение, което довежда до края на войната. Победител е Виетмин.

През ноември 1954 г. избухват бомби в цял Алжир. Френските разузнавателни агенции, които имат малко ИЗТОЧНИЦИ в колонията, са също толкова изненадани, колкото и политическите им наставници. Експлозиите дават сигнал за началото на една война, която ще завърши с разузнавателните служби, по-специално СВДК, опозорена с криминалното си поведение. СВДК използва гангстери и безскрупулни наемници под прикритието на „кореспонденти“ — измъчва заподозрени, убива и отвлича лидерите на Фронта за национално освобождение и помага на френски офицери дезертьори, които се бунтуват, създава ТАО (Тайна армейска организация) и през май 1958 г. подтиква към размирици.

В разгара на кризата френският парламент дава на Дьо Гол неограничени пълномощия и той се заема сериозно с армията и разузнавателните служби. Но завръщането на Дьо Гол не успява да възвърне доверието на американците и англичаните във френския разузнавателен апарат. Подозренията са потвърдени изцяло през декември 1961 г., когато АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — агент на КГБ, потърсил политическо убежище, казва пред ЦРУ, че съветски шпионски кръг с кодовото наименование САПФИР, дълбоко е проникнал в правителството на Дьо Гол. Създаването на ефективни разузнавателни служби на законова основа се очаква от Петата република на Дьо Гол. Но през октомври 1965 г. СВДК отвлича и вероятно убива мароканския националист Мехди Бен Барка и агенцията отново е дискредитирана и реорганизирана.

В Париж е една от най-значителните съветски резидентури в света. Руснаците са привлечени от факта, че американски и британски разузнавачи смятат френската система за сигурност за твърде леснопреодолима. Но през 70-те години, когато разузнавателните агенции са под по-стриктно наблюдение, френското контраразузнаване умело прави стъпка срещу руснаците. Между 1974 и 1980 г. са експулсирани около 40 съветски и източноевропейски дипломати. През 1983 и 1987 г. следва ново масово експулсиране.

Френският разузнавателен апарат добива лоша слава през 1985 г., когато ГУВС взривява РЕЙНБОУ УОРИЪР — собственост на природозащитната организация Грийнпийс, в пристанището на Оукланд, Нова Зеландия. Тази операция „може лесно да бъде определена като призма, през която се пречупват отношенията между държавата и разузнавателните служби във Франция“, пише Порч в книгата „Френските тайни служби“. Когато корабът потъва, един човек загива. Новозеландските власти бързо разкриват заговора около потопяването, подготвен от ГУВС. „Френското правителство, — добавя Порч, — попада, както би се изразил британският писател на шпионски романи Джон льо Каре, «в най-стария капан на света», че недостатъците на истинския свят могат да бъдат предрешени от света на тайните“. В последвалия шум, както и в случая Барка, френското правителство се опитва да открие начин, за да упражни контрол над френските тайни служби. И отново разузнавателните агенции, подпомогнати от силните военни съюзници, успяват да отложат предложенията за контрол.

С края на Студената война служителите във френското контраразузнаване се обръщат към тероризма. Поради либералната политика на Франция в даването на политическо убежище в страната могат лесно да влизат терористи и потенциални терористи. Те се събират в Париж, който „печели златния медал за тероризъм във всички категории“, както пише списание Експрес. След като вече няма руснаци, които да бъдат преследвани, ГУВС се насочва към ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ, който става толкова груб, че през 1993 г. ЦРУ предупреждава американските самолетостроителни компании да се пазят от френските шпиони на парижкото авиошоу.

Франция не остава длъжна. През 1995 г. френските власти експулсират петима американци (включително сътрудници на ЦРУ, работещи под дипломатическо прикритие), тъй като са уличени в опит да дадат подкуп на френски чиновници, за да получат сведения от политически и икономически характер. Един от американците веднага е изпратен в родината му.

Фрауенкнехт, Алфред

Шведски инженер, продал в края на 60-те години на израелското разузнаване плановете на френския изтребител Мираж. Фрауенкнехт е главен инженер във фирмата Сълцер брадърс в Швейцария, в която се монтира този тип самолети за швейцарските ВВС.

Израелското разузнаване научава, че Фрауенкнехт има финансови проблеми (отчасти поради това, че издържа любовница) и не е доволен от фирмата. Въпреки че не е евреин, той храни симпатии към еврейската държава и е възмутен, че Франция е задържала доставката на 50 самолета Мираж, които вече са платени от Израел. С „разработката“ на Фрауенкнехт се заемат суперсекретната израелска служба ЛАКАМ, израелската служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ АМАН и техническият състав към военновъздушните сили. С швейцареца се запознава и се сприятелява един израелски военен, който го убеждава да открадне чертежите на свръхскоростния изтребител.

През 1968–1969 г. Фрауенкнехт с помощта на свой племенник фотокопира чертежите на Мираж и специално оборудване за промишленото производство на самолета и ги предава на израелците. Общото количество документи се изчислява на стотици хиляди. Фрауенкнехт получава 200 000 долара за работата си, точно сумата, която е поискал — минимална сума, като се има предвид истинската стойност на плановете.

Той е арестуван от швейцарската полиция, след като един от чертежите не е бил поставен, където му е било мястото. При задържането Фрауенкнехт заявява: „Направих го, за да помогна на Израел от морална гледна точка. За тях това е въпрос на оцеляване. Аз самият, убеден християнин, все още си спомням Дахау и Освиенцим.“ Обвиненият в шпионаж Фрауенкнехт се признава за виновен и през 1971 г. е осъден на 4 и половина години затвор.

Израел използва чертежите за база на ново поколение изтребители. Въпреки че израелското правителство не обръща нужното внимание на Фрауенкнехт след освобождаването му, той запазва топлите си чувства към страната.

Фрейзър-Смит, Чарлс (1904–1992)

Създател на техническо шпионско оборудване за британското правителство през Втората световна война. Неговите изобретения вдъхновяват писателя ЯН ФЛЕМИНГ да създаде в романите си за ДЖЕЙМС БОНД специалист по разнообразните шпионски приспособления.

Фрейзър-Смит учи в колежа в Брайтън, напуска го 17-годишен, за да стане за кратко начален учител. В учението не постига успех, но става добър играч на ръгби. През 1926 г. изучава селско стопанство, а след това заминава за Мароко, където се захваща с фермерство.

През 1940 г. се завръща във Великобритания, за да се включи във военните действия срещу Германия. Постъпва в Министерството по снабдяване и там създава различни шпионски технически „нещица“ за МИ–6. Фрейзър „криел“ миниатюрни камери в запалки, топографски карти в лули за пушене, средства за ТАЙНОПИС в токове на обувки и най-различни други уреди, поставяни на най-невероятни места. Намира скришни места за компаси, така че британски пилоти да могат да ги съхраняват при плен и обиск. Освен за оперативните работници на МИ–6 той разработва оборудване и за УСО (Управление за специални операции) и за въздушнодесантната служба със специално предназначение.

През 1947 г. се оттегля от държавна служба, за да се отдаде на фермерството, този път в Англия. Описва част от дейността си в „Тайната война на Чарлс Фрейзър-Смит“ („The Secret War of Charles Fraser-Smith“, 1981). Той е един от съавторите на книгата „Мъже на честта през Втората световна война“ („Men of Faith in the Second World War“, 1986), в която се разказва за отношението на 10 герои от войната към религията. В съавторство с биографа му Дейвид Портър през 1988 г. издава книгата „Четири хиляди години война“ („The Four Thousand Year War“), в която се говори за ролята на Бога във вечния стремеж на човека към свобода.

Френдли, Алфред (1911–1983)

Американски армейски офицер, работил в британския дешифровъчен център ПАРК БЛЕЧЛИ през Втората световна война. Френдли — капитан от ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, пристига в Парк Блечли през 1944 г. в състава на група акредитирани американци.

Преди да постъпи в армията, е работил като репортер във Вашингтон поуст. След войната се завръща във вестника, работи за кратко в пресслужбата по плана Маршал (следвоенния план за възстановяване на Западна Европа), а после се връща отново във Вашингтон поуст. Той отдавна се е канел да напише за Парк Блечли, но тази тема дълги години се смята за секретна и Френдли — ще, не ще — потиска репортерските си пориви. След като през 1974 г. излизат мемоарите на полковника от авиацията ФРЕДЕРИК УИНТЪРБОТЪМ „Тайните на Ултра“ („The Ultra Secret“), в които се разкрива ролята на центъра в Парк Блечли във войната, Френдли също нарушава мълчанието и разказва във вестника за работата си в центъра.

Френч, Джордж

Офицер от военновъздушните сили на САЩ, арестуван през 1957 г., след като предлага на руснаците да им продаде тайни за атомната бомба. Той прави офертата си с писмо, подхвърлено в съветското посолство във Вашингтон. Очевидно е бил забелязан от агенти на ФБР, които държат посолството под НАБЛЮДЕНИЕ. По време на закрит военен процес той е осъден на доживотен затвор. Подробности по случая не са известни.

Фридман, Уилям (1891–1969)

Американски криптолог, разчел през 1940 г. японския код ПЪРПЪЛ. Син е на руски евреи, емигрирали в Съединените щати през 1892 г. Фридман често се споменава от историка на декодирането от Втората световна война ДЕЙВИД КАН като „несъмнено един от най-великите криптоаналитици на всички времена“.

През 1914 г. Фридман завършва Корнелския университет с научна степен по генетика. Джордж Фабиан — богат ексцентрик, който се интересува и от генетика, и от ШИФРИ, наема Фридман във фирмата си Фабианс ривърбанк лабораторис в Илинойс. Фридман работи заедно с ръководителя си над шифри, с които те възнамеряват да изяснят дали действително Франсис Бейкън е написал сонетите, за които се смята, че са създадени от Уилям Шекспир.

Към Ривърбанк от време на време се обръщат за помощ от армията и ВМС на САЩ, които към този момент не разполагат със служби за КРИПТОАНАЛИЗ. От 1916 до 1920 г. Фридман се занимава с криптоанализ и с преподавателска дейност, с изключение на годината, когато работи като първи армейски лейтенант над германските КОДОВЕ за американските експедиционни сили във Франция.

През 1920 г. заминава за Вашингтон, където работи в Свързочния корпус на армията и през 1922 г. е назначен за главен криптограф. Седем години по-късно вече е ръководител на новата СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, която замества шифровъчното бюро на ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ. През 1929 г. Фридман е назначен за цивилен ръководител на СРР (имал е 6 помощници), а през 1935 г. към него се присъединява като ръководител и един армейски офицер.

Фридман оглавява всички операции на СРР, свързани както с ръчното, така и с машинното дешифриране. Започва да атакува японските кодове Пърпъл в края на 1938 г. През август 1940 г., след 20 месеца упорита работа, той и колегите му разчитат първото съобщение. Това е от решаващо значение както за военните действия в Тихия океан, така и за дешифрирането на комуникациите на японските дипломатически и военни мисии в нацистка Германия. През 1941 г. Фридман посещава ПАРК БЛЕЧЛИ във Великобритания, за да улесни обмена на знания в областта на декодирането между двете държави.

Той продължава работата си в декодирането по време на и след войната и през 1952 г. е първият криптолог, който постъпва в новосъздадената АНС. През 1958 г. Фридман, военноморският капитан ЛОУРЪНС САФОРД и Франк Роулет получават по 100 000 долара от Конгреса за приноса им в развитието и подобренията на електрошифровъчните машини. (Вж. СИГАБА.)

В оценката за приноса на Фридман Центърът по криптоложка история към АНС отбелязва, че написаното от него, като се започне с публикациите от Ривърбанк и се стигне до „Каталог на съвпаденията и елементите от криптоанализа…“, „дава възможност на криптоаналитиците да осъществят прехода към новия век. Написаното от Фридман, което включва собствените му техники, както и идеите на други, обединява знания, които служат за основата, върху която е създадена новата наука“.

Фридман и съпругата му Елизабет Смит Фридман издават в съавторство книгата „Проучени Шекспирови шифри“ („The Shakespearean Ciphers Examined“, 1957), в която развенчават теорията за авторството на Бейкън. Елизабет Фридман — криптоаналитичка, която овладява това изкуство в Ривърбанк, свидетелства като експерт в процеса срещу ВЕЛВАЛИ ДИКИНСЪН — американка, която шпионира за японците по време на Втората световна война. (Дикинсън използва „кукленски код“ за предаване на информация на японците.) Елизабет Смит Фридман умира през 1980 г.

Фрий, Луис (1950)

Директор на ФБР от септември 1993 г. Сменя УИЛЯМ СЕШЪНС, който е уволнен след обвинение в злоупотреба със служебното положение (проведено е специално разследване за „директорските привилегии“).

Фрий постъпва във ФБР през 1975 г., след като завършва право в университета Рътгърс. Няколко години се занимава с проблемите на организираната престъпност в профсъюза на докерите.

През 1981 г. става прокурор и в това си качество се стреми да постави на съдебната скамейка главатарите на криминалния свят. През 1987 г. Фрий води държавното обвинение по известния процес за пицариите — международен кръг на мафията, свързан с пласирането на наркотици. Процесът завършва с осъждането на 17 подсъдими, които са използвали пицарии за пране на пари. През 1991 г. президентът Буш назначава Фрий за федерален съдия.

През септември 1993 г. Фрий става директор на ФБР, наследявайки задача, която Сешънс не е изпълнил: да промени тактиката и методите на работа във ФБР от времето на Студената война. Той дава приоритет на антитероризма, на борбата с наркотиците и на международната организирана престъпност. Отваря бюро на ФБР в Москва за сътрудничество с руските полицейски власти в борбата с международната престъпност. Усилията му да се засили дейността на ФБР в чужбина събуждат загрижеността на Държавния департамент и отново раздухват негласната война между вечните съперници ЦРУ и ФБР. От 1995 г. заедно с ДЖОН ДОЙЧ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, разработват начини за действие и на двете агенции в условията след Студената война.

Фрий предизвиква ново обсъждане на въпроса за подслушването. Според него прилагането на нови технически средства за тази цел може да бъде балансът между необходимостта и личната свобода. Той предлага да се създаде американска система за комуникации, която би позволила да се осъществяват процедури за електронно НАБЛЮДЕНИЕ във века на бързо напредващите технологии. „Подслушването, одобрено по законен ред — казва той, — е най-ефективната разузнавателна техника, използвана от закона в борбата с нелегалното разпространение на наркотици.“

ФСЗК

Западногерманското контраразузнавателно ведомство — Федерална служба за защита на конституцията (Bundesamt fur Verfassungsschutz — BfV).

В създаването на ФСЗК активно помагат представители от американското и английското разузнаване. Новото ведомство е структурирано по модел на британската служба за контраразузнаване МИ–5. ФСЗК подобно на МИ–5 няма право да извършва арести. Нито британците, нито американците искат да бъде създадена организация, която да прилича на ГЕСТАПО или на СС.

Почти през целия период на Студената война (1950–1990) дейността на ФСЗК е засенчена от присъствието и действията на крупните британски и американски разузнавателни служби в Източна и Западна Германия. От 1990 г. след обединението на източната и западната част на страната властта на ФСЗК се разпростира върху всички райони на обединена Германия.

Подобно на БНД — западногерманската агенция за външно разузнаване, ФСЗК преминава през 2 фази: Студената война и обединението на Германия.

В годините на остро противопоставяне на Източна и Западна Германия на територията на ФРГ и особено в Западен Берлин действат много шпиони: едни са от КГБ и работят преди всичко срещу американците и англичаните; други са от източногерманските служби за сигурност, от зловещото Щази (вж. МДС). Разузнаването на ГДР се контролира от комунистите. ФСЗК е ОБЕКТ за много от шпионите, прекосили границата. Поради това че двете Германии имат общ език и култура, откриването на АГЕНТИ на противника е изключително трудно. Голяма част от енергията на ФСЗК е съсредоточена върху откриването на агенти на противника, но, уви, такива операции редовно се помрачават от предателството на своите. Немалко са и внедрените във ФСЗК агенти, както и нейни агенти, предоставили услугите си на противника.

Дълги години за ГДР работят Алфред Френцел — член на западногерманската Парламентарна комисия по отбраната, арестуван през 1960 г. и ГЮНТЕР ГИЙОМ — приближен на канцлера Вили Брант и ключова фигура в кабинета му, арестуван през 1974 г. Скандалът с Гийом и други пробиви в сигурността водят до оставката на Брант. Друга шокираща измяна е извършена от Габриеле Гаст, която работи 6 години в отдела за обработка на разузнавателна информация. Този отдел е на пряко подчинение на Хелмут Кол като канцлер на Западна Германия през 1982–1990 г. Понякога Гаст е предавала копия от обработените данни на Щази още преди Кол да ги види.

Колкото и да е странно, издигането на Берлинската стена през 1961 г. подпомага ФСЗК, тъй като са въведени пропускателни пунктове и проверка на личните документи на всички, които пресичат границата.

През юли 1954 г. доктор ОТО ЙОН — директор на ФСЗК, заминава за Източен Берлин и не се връща до декември 1955 г. Бил е в Съветския съюз и е станал сътрудник на Щази въпреки твърденията му, че е бил отвлечен. Странните му действия разтърсват ФСЗК. Следват измени и разкрития на противникови агенти, които сериозно уронват авторитета на ФСЗК.

В началото на 80-те години агенцията, изглежда, отново възвръща ефективността си. Но илюзията е разбита през 1985 г., когато ХАНС ЙОАХИМ ТИДГЕ — ръководител на контраразузнавателните операции срещу Източна Германия, преминава на страната на Източна Германия. И ФСЗК, и БНД са реорганизирани след бягството на Тидге.

През 1990 г., след обединението на двете Германии ФСЗК се надява да успее да види архивите на Щази. Когато ги получава, се оказва, че противниковото присъствие е било значително по-голямо, отколкото се е предполагало. „Хората на Запад бяха достатъчно наивни, за да повярват, че тези архиви съдържат историята само на тази [източната] част от страната. Там има много неща и за другата страна“, казва Вернер Фишер — председател на германския граждански комитет, който отговаря за архивите. В тях има видеокасети на хора, които правят СЕКС, очевидно за да бъдат изнудвани, записи на телефонни обаждания и мн.др.

Архивът се използва от полицията и отначало са арестувани над 10 души, заподозрени в шпионаж, включително Клаус Курон — западногермански контраразузнавач. Той имал за задача да превербува някои от предполагаемите 8000 източногермански шпиони, които работят в Западна Германия. Курон признава, че е бил ДВОЕН АГЕНТ повече от 8 години, като от Щази са му плащали 2500 долара месечно за информацията, която е предавал. Херберт Хеленбройх — директор на ФСЗК след бягството на Тидге, нарича операцията на Щази „най-висшата цел да бъде поставен агент точно там, където бе Курон“.

Англичаните и американците активно помагат на Западна Германия да създаде свои специални служби, но повечето от кадрите идват от средите на бившите нацисти. След обединението на двете германски държави, разбира се, във ФСЗК също остават и „двойни агенти“, работили за Щази. Логично е да се предположи, че те са се опитали да забравят своето минало, за да останат на работа.

След 1990 г. ФСЗК работи основно по издирването и откриването на бивши сътрудници на Щази, особено на онези, които са работили в централния апарат в Берлин.

ФСК

Руската федерална служба за контраразузнаване, която отговаря както за спазването на вътрешните държавни закони и правила, така и за контраразузнаването. Отначало така е и наречена — Федерална служба за контраразузнаване — ФСК.

ФСК е създадена през декември 1991 г. от президента Борис Елцин като едно от новите ведомства, които поделят помежду си функциите на бившето КГБ. Тогава ФСК е била подчинена на просъществувалото твърде кратко МБ (Министерство на безопасността).

Вторият директор на ФСК — генерал-полковник НИКОЛАЙ ГОЛУШКО, заявява: „Според закона задачата на ФСК е да работи, за да извади на показ, да отклони и да предотврати събирането на разузнавателни сведения и организирането на подривна дейност, извършвани от чуждите специални служби и организации, да предпази от нелегални посегателства руската конституционна система, суверенитет, териториална цялост и отбранителна способност.“ ФСК обединява и съчетава дейността на различни регионални и териториални контраразузнавателни служби, включително на армията, Гранични и Вътрешни войски. През 1994 г. руският вестник Труд пресмята, че ФСК разполага със 75 000 военни и цивилни служители.

Първият директор на ведомството е ВИКТОР БАРАННИКОВ. Той е сменен през юли 1993 г. от Голушко, когото президентът Елцин на свой ред сменя през февруари 1994 г. с първия му заместник — генерал-лейтенант СЕРГЕЙ СТЕПАШИН14.

На 3 април 1995 г. ведомството е преименувано Федерална служба за сигурност. Наредбата, подписана от Елцин, му дава по-големи пълномощия, за да може да се противопостави на увеличаващата се престъпност и корупция в Руската федерация. Официалният представител на правителството генерал-майор Александър Михайлов отбелязва по този повод: „Постепенно ни поставиха задачата да се борим с организираната престъпност и бандите, контрабандата и корупцията, с фашистките елементи.“ Според новите правомощия ведомството може да разработи своя собствена затворническа система, да внедрява свои хора в чужди организации и в организираната престъпност, да създава търговски предприятия като фасада за разузнавателна работа и да изисква информация от частни фирми.

Степашин е на директорския пост за кратко. През юли 1995 г. е заменен от генерал-полковник Михаил Барсуков, който пък на 20 юни 1996 г. е заменен от заместника си — генерал-полковник Николай Ковальов. Тогава, в навечерието на втория тур на президентските избори, Борис Елцин отстранява от своето обкръжение няколко непопулярни привърженици на „твърдия курс“, т.нар. ястреби, включително първия вицепремиер. Не удържа своя пост и Барсуков.

По думите на Ковальов вече основният приоритет на ФСК е контраразузнаването.

ФСК отговаря също за охраната на засекретените правителствени материали, за сигурността във въоръжените сили и другите държавни структури.

Вж. СБП; СВР.

Фукс, Клаус (1911–1988)

Британски атомен физик, шпионирал в полза на Съветския съюз. Като един от ключовите членове на МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ той снабдява руснаците с обширна техническа информация, която ускорява създаването на тяхната атомна бомба.

Фукс е роден в Германия, израства в свещеническо семейство, посещава университета в Лайпциг, където създава група на социалдемократическата партия. По-късно посещава университета в Кил и се присъединява към германската комунистическа партия, която Хитлер забранява скоро след като идва на власт през 1933 г. С помощта на миналата в нелегалност комунистическа партия Фукс избягва от Германия и през септември 1933 г. пристига в Англия като изгнаник от нацистка Германия.

Учи физика в университета в Бристол, където през 1936 г. защитава докторат. Работи като активен член на Обществото за културни връзки със Съветския съюз и се смята за един от членовете на германската комунистическа партия, макар и в изгнание. През 1939 г. кандидатства за натурализиране като британски гражданин, но през септември 1939 г. Великобритания влиза във война с Германия, преди молбата му да бъде разгледана. Така Фукс си остава враг за англичаните.

По време на страха от ПЕТАТА КОЛОНА през 1940 г. той и хиляди други изгнаници са интернирани. Отначало е затворен в лагер на остров Ман, а след това е интерниран в Канада. След като прекарва няколко месеца в Канада, Фукс получава разрешение да се върне в Англия и през 1941 г. е сред многобройните германски физици, които работят над тайните американо-британски усилия за създаване на атомна бомба, въпреки че е чужденец, и то симпатизиращ на комунистите. Той подписва стандартен документ, според който подлежи на наказателна отговорност според ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА, и получава ДОСТЪП до секретни материали на доста високо равнище. През юни 1942 г. става натурализиран британски поданик.

Фукс помага и на МИ–6 в опитите му да узнае докъде са стигнали германците в разработването на атомната бомба. Същевременно работи и за ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Редовно предава доклади за Тюб алой — КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на британски проект, на КУРИЕР, без да знае името му. (Това е Рут Хамбургер Бъртън с кодово наименование СОНЯ, сестра на ЮРГЕН КУЧИНСКИ — лидер на германската комунистическа партия. По това време Соня живее във Великобритания.)

През декември 1943 г. Фукс е изпратен в Съединените щати като член на група британски учени, които се включват в работата над Проекта Манхатън — кодовото име на работата над американската атомна бомба. Там се среща с американски специалисти, които проектират инсталация за газова дифузия в Оук Ридж, Тенеси (тогава Фукс все още не знае къде точно ще бъде заводът — кодовото наименование на Оук Ридж е било Място X), и по този начин стига до извода, че американците са съвсем близо до създаването на атомната бомба.

Фукс пристига отново в Съединените щати през 1944 г. Има инструкции да осъществи контакт с куриер, когото познава само като Реймънд. Куриерът е ХАРИ ГОЛД. Отначало ОПЕРАТИВНИЯТ РАБОТНИК е Семьон Семьонов — съветски РАЗУЗНАВАЧ, който ръководи операциите на съветския ПРОМИШЛЕН ШПИОНАЖ в Съединените щати. През 1944 г. Семьонов е заменен от Анатолий Яковлев. В началото на същата година по указание на Голд той се среща няколко пъти с Фукс в Ню Йорк, за да получи пакети с документи. След това Фукс е изпратен на работа в лабораторията Лос Аламос, Ню Мексико, където се осъществяват конструкторското проектиране и монтажът на атомната бомба. Там по думите на неговия колега Ханс Бете „той работеше денонощно. Беше ерген и нямаше други интереси. Работеше за успеха на проекта в Лос Аламос с всички сили“.

През февруари 1945 г. Фукс посещава сестра си в Кеймбридж. Голд се среща с него и получава „доста голям пакет“ с информация. Тъй като не може да пътува поради ограничения от съображения за сигурност, Фукс се среща отново с Голд през юни. Тогава Голд осъществява опасна куриерска мисия с 2 спирки.

Първо пътува до Санта Фе, Ню Мексико, където Фукс му дава скици и бележки за плутониевата бомба, която скоро ще бъде изпробвана. След това Голд заминава за Албъкърки, Ню Мексико, където връчва 500 долара на американски военнослужещ, който работи като техник в Лос Аламос. Войникът е ДЕЙВИД ГРИЙНГЛАС — друг член на мрежата атомни шпиони.

През септември 1945 г. войната завършва с бомбардировките над Хирошима и Нагасаки. Тогава Фукс се среща отново с Голд и му дава данни, които включват темпа на производство на уран–235. Голд пък предава на Фукс инструкции за това, как да осъществи контакт със съветския си АГЕНТУРИСТ в Лондон.

По това време Великобритания тайно работи за създаване на своя атомна бомба и Фукс също участва в разработките. През 1950 г. той е ръководител на теоретичния отдел по физика към британския център за атомна енергия в Харуел.

През ноември 1949 г. ФБР споделя подозренията си към Фукс с Комисията по атомна енергия, която контролира американските ядрени оръжия. ФБР не разкрива тогава (нито пък десетилетия по-късно), че информацията идва от материалите ВЕНОНА — строго секретна американска програма за разкодиране на съветски разузнавателни съобщения, предавани за Москва през 40-те години. Материалите от Венона показват, че има източник с кодовото наименование Чарлс, който предава „изключително ценна“ информация за електромагнитния метод на разделяне на Енормоз (кодовото наименование на атомната бомба). ФБР стига до заключението, че Чарлс е Фукс.

ФБР повдига обвинение срещу него през септември 1949 г. и уведомява агента за връзка от британското разузнаване във Вашингтон ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. Филби знае, че ако се опита да спре разследването, ролята му като ВНЕДРЕН АГЕНТ ще бъде разконспирирана. „Бях много по-облагодетелстван от хора като Фукс, тъй като те нямаха почти никаква представа за разузнавателната работа“ — пише той по-късно.

На 21 декември 1949 г. Уилям Скардън — офицер от МИ–5, започва разпита на Фукс в Харуел. На 27 януари 1950 г. Фукс прави признание. Разкритията му насочват ФБР към Хари Голд, Дейвид Грийнглас и ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ. Мрежата атомни шпиони е неутрализирана. След ареста на Фукс МИ–5 разбира за комунистическото му минало, открива номера на партийния му билет на член на германската комунистическа партия и досието му в Гестапо.

Фукс се опитва да обясни защо е шпионирал за Съветския съюз:

Тайните, които Фукс разкрива, съдържат подробности за сложния метод на газова дифузия, който американските учени са разработили за отделяне на уран–235 — ядрения материал за бомбата, получаван от уран–238. Тази информация спестява на Съветския съюз дълги и скъпи експерименти.

Обвиненият в нарушаване на Закона за държавната тайна Фукс е подведен под съдебна отговорност. Тъй като предадените тайни се отнасят за оръжие за масово унищожение, съдията може само да сравни престъплението на Фукс с това за държавна измяна. Престъплението му е определено като шпионска дейност в полза на противника, въпреки че по това време Съветският съюз е бил съюзник. Фукс се признава за виновен и получава 14 години затвор — максималната присъда за такова обвинение. „Умът на Фукс — казва британски прокурор — може да се окаже уникален и да създаде нов прецедент в света на психологията.“ Половината от него според прокурора:

Фукс се оказва образцов затворник и през юни 1959 г. е освободен. Заминава за Източна Германия, където става директор на Централния институт по ядрена физика. През 1979 г. се пенсионира и живее в Източна Германия до края на живота си.

Фукушима (1858–1919)

Сътрудник на японското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ през Руско-японската война (1904–1905). Произхожда от семейство на самурай. Още като юноша постъпва в имперската армия и почти веднага получава назначение в Генералния щаб. Служи като военен АТАШЕ в Китай и Германия.

Веднъж в някакъв спор той казва на германски офицери, че може да язди на кон от БЕРЛИН до Владивосток. И за да отхвърли всяко подозрение към казаното от него пред свидетелите на спора, той яхва коня и се впуска в дългото пътешествие. По целия път — над 14 000 км, той събира разузнавателни сведения. Фукушима пътешества с разузнавателна цел също из Монголия, Манджурия и Корея.

През Руско-японската война е директор на разузнаването на Първа японска армия. Генерал сър Иън Хамилтън, прикрепен към Първа армия като британски военен наблюдател, описва Фукушима като „изключително способен“ разузнавач, който изпълнява безотказно дълга си и довежда докрай мисиите си.

Като прави равносметка на японските постижения в разузнаването по време на войната, Фукушима разбира, че СУН ДЗЪ — китайски военен стратег и мъдрец, би бил горд: „Щеше да каже, че сме се вслушали в думите му чак до последното изречение. Но ние знаем, — продължава Фукушима, — че сме се справили значително по-добре. Започнахме нова книга от там, където е приключил той.“ След войната получава ранг, равносилен на генерал-губернатор в китайската провинция Квантун, и запазва този пост от 1912 до 1917 г.

Фут, Александър (1905–1958)

Член на съветския ШПИОНСКИ КРЪГ ЛУСИ от времето на Втората световна война.

Фут е британски поданик. Интербригадист е в Гражданската война в Испания. Завръща се в Англия през 1939 г. Известно време е КУРИЕР за съветското разузнаване в Англия. Вербуван е в Швейцария за съветска шпионска мрежа с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Луси, ръководена от РУДОЛФ РЬОСЛЕР. Мрежата действа срещу нацистка Германия.

Фут с кодовото име Джим е радист на мрежата. Той не знае, че част от информацията, която предава от Швейцария и Германия за Москва, са материали от УЛТРА, които британците от ПАРК БЛЕЧЛИ са решили да предоставят на съветските си съюзници, без да разкрият тайната на Ултра.

Под натиска на германците през ноември 1943 г. швейцарските тайни служби арестуват Фут. Докато полицията се опитва да разбие входната врата на апартамента му, той унищожава радиопредавателя си и изгаря уличаващите го документи. През септември 1944 г. е освободен от швейцарския затвор и заминава за Париж, където посещава съветското посолство. Там му е наредено да замине за Москва, за да премине обучение за АГЕНТ в Съединените щати. Но след като попада в съветската разузнавателна база в БЕРЛИН, оттам се предава на британците. По време на разпитите в МИ–5 съобщава за жена с кодово наименование СОНЯ, работила за шпионската мрежа Луси. (Тя е била и куриер на КЛАУС ФУКС.)

Фут описва шпионската си биография в „Наръчник за шпиони“ („Handbook for Spies“, 1949). Според НАЙДЖЪЛ УЕСТ в действителност тя е написана от Кортни Янг от МИ–5. Книгата дава възможност да се повдигнат няколко „пропагандни въпроса“, включително идеята, че съветските шпионски мрежи вероятно действат „и в Англия, и в Съединените щати“.

МИ–5 помага на Фут да си намери работа в Министерството на селското стопанство и риболова и той отново се връща към живота на обикновен гражданин.

Фърнивал Джоунс, Мартин

Генерален директор на британската Служба за сигурност (МИ–5) от 1965 до 1972 г. — най-трудния период за британското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ.

След като завършва Кеймбриджкия университет, Фърнивал Джоунс става адвокат. През 1940 г. започва работа към Службата за сигурност. След десанта на съюзниците в Нормандия през юни 1944 г. той служи в екипа за сигурност на генерал Дуайт Айзенхауер към европейския му Генерален щаб.

След войната Фърнивал Джоунс остава в МИ–5. Работи предимно като ръководител на военните връзки, защитата на сигурността и в КОНТРАШПИОНАЖА. През 1963 г. е назначен за заместник-директор на МИ–5. По това време МИ–5 е в стресово състояние — разкрити са няколко ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ, а съществуват и подозренията, че и самият РОДЖЪР ХОЛИС — директор на МИ–5, е внедрен агент (вж. КОМИСИЯ ФЛУЪНСИ).

Холис се оттегля през 1965 г. и Фърнивал Джоунс е назначен за директор на МИ–5. Времето, което прекарва като директор, е изпълнено с проблеми и неприятности. Той трябва да одобри провеждането на разпити на Холис, а също и на Майкъл Ханли, който трябва да го наследи на поста директор на МИ–5. Нито един от двамата не е обвинен в шпионаж. Фърнивал Джоунс играе ключова роля за експулсирането на 105 руснаци от съветското посолство в Лондон, с което осакатява шпионската дейност на КГБ и ГРУ във Великобритания.

Пенсиониран е през 1972 г.