Енциклопедия на шпионажа

Ю–2 (U–2)

Най-известният в света шпионски самолет U–2 е създаден в САЩ специално за фотографско и ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ) над Съветския съюз. Осъществява полети над Съветския съюз от юли 1956 до май 1960 г. По-късно лети над други ОБЕКТИ — Куба, Индокитай и Китай (полетите над Китай се извършват от тайвански пилоти). През 1990–1991 г. са извършени над 800 полета с U–2 над района на Персийския залив. U–2 продължава да бъде един от най-използваните самолети и през 90-те години. Това означава, че лети значително по-дълго, отколкото приемникът му SR–71 БЛЕКБЪРД.

Работата по създаване на U–2 започва около 1953 г. като секретна програма, финансирана от ЦРУ. За ръководител е назначен РИЧАРД БИСЪЛ-МЛАДШИ, а главен конструктор е КЛАРЪНС (КЕЛИ) ДЖОНСЪН — ръководител на конструкторското бюро на корпорация Локхийд, ЗАВОДИ СКУНК. Президентът Айзенхауер лично одобрява първата поръчка от 30 самолета. Той подкрепя всячески идеята за създаване на U–2, опасявайки се, че развитието и производството на ядрено оръжие в СССР могат да застрашат Съединените щати като повторение на ПЪРЛ ХАРБЪР, само че с далеч по-печални последици.

През 1954 г. Айзенхауер се обръща към ДЖЕЙМС КИЛИЪН — президент на Масачузетския технологичен институт, с молба да оглави комисия, която всестранно да проанализира степента от потенциалната опасност от развитието на стратегическите оръжия с далекообхватно действие. В комисията са поканени около 50 видни учени, а също така и представители от държавни структури. На заседанията се разглеждат въпроси на стратегическите оръжия за унищожение, стратегическата отбрана и методите за водене на стратегическото разузнаване. ЕДУИН ЛАНД — изобретател на знаменития фотоапарат Полароид, става председател на подкомисия за разузнаването и през февруари 1955 г. представя на президента за разглеждане секретен доклад, започващ с думите: „На нас ни е крайно необходимо да намерим начин да получаваме повече и по-достоверна информация, на чиято основа след това да можем да градим нашите предложения по въпросите на стратегическата опасност и да намалим ефекта от евентуално внезапно нападение. Получаването на такава информация ще помогне също да се избегнат преоценки или недооценки на потенциалната заплаха.“ Комисията одобрява идеята за създаването на U–2.

U–2 трябва да лети над съветска територия на височина над 18 км. Като планер с двигатели „той има толкова уникални очертания, че много трудно може да бъде сбъркан с бомбардировач“, пише Айзенхауер в мемоарите си „Борба за мир 1956–1961“ („Waging Peace 1956–1961“, 1963). Освен с фотокамери първите самолети U–2 са оборудвани и с миниатюрни системи за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ) за засичане на съветските радари. Освен това разузнавателното оборудване непрекъснато се усъвършенства. В началото на 60-те години самолетът U–2B вече е оборудван с фотокамера, която е с 944,7-милиметров обектив и може да прави 4000 двойни снимки на участък с ширина 240 км и дължина 3478 км.

U–2 за първи път се издига във въздуха на 1 август 1955 г., а първият полет над Съветския съюз е на 4 юли 1956 г. Пред летците е поставена задачата да фотографират Москва. Следващата година, доколкото е известно, U–2 засича първата съветска междуконтинентална ракета на площадката за изстрелване в Тюратам, източно от Аралско море.

Полетите над Съветския съюз се извършват от цивилни пилоти, които имат договори с ЦРУ — взети са „на заем“ от военновъздушните сили. Самолетите отначало са прикрепени към Първа, Втора и Трета синоптичноразузнавателна ескадрила, а от началото на 1957 г. постепенно преминават на подчинение на ВВС на САЩ и след време тук са зачислени всички самолети U–2. Разузнавателните операции са възложени на Девети полк за стратегическо разузнаване, дислоциран в базата на ВВС в Бийл Еър форс, Калифорния. От 1982 до 1991 г. U–2 и TR–2 са и в състава на 17-и полк за стратегическо разузнаване в базата на ВВС Алкънбъри, Англия.

Британски пилоти също са обучавани да летят с U–2 и през 1958 г. президентът Айзенхауер убеждава министър-председателя Харолд Макмилан да бъдат използвани за полети над Съветския съюз. Първият полет на U–2, пилотиран от британци, е извършен на 24 август 1958 г.

Първоначалните предвиждания са, че U–2 ще може да лети съвсем безопасно над Съветския съюз най-малко 2 години преди руснаците да бъдат в състояние да го засекат и евентуално да го свалят. Но всички 24 полета над Съветския съюз в периода 1956–1960 г. са засечени от съветски радари. На 1 май 1960 г. U–2B, пилотиран от ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС, е свален от съветска ракета SA–2 от клас земя-въздух край индустриалната част на Свердловск в Централна Русия. Пауърс е излетял от Пешевар, Пакистан, и е трябвало да прелети над Съветския съюз и да се приземи в Бодьо, Норвегия, след 9,30-часов полет, като премине 6163 км, 4670 от които над съветска територия. Самолетът е бил обстрелван от подразделение на противовъздушната отбрана, ръководено от майор М. Р. Воронов. Възможно е U–2 да е имал някакъв проблем с мотора и губейки височина, да е бил засегнат от ракета SA–2.

Самолетът на Пауърс е бил снабден с пластичен експлозив, свързан с часовников механизъм, който да бъде задействан при аварийна ситуация, преди летецът да скочи с парашут. Пауърс не успява да включи разрушителния механизъм. Той напуска улучения U–2 и при приземяването е заловен незабавно. По-късно останките на разбилия се самолет са изложени в парк Горки в Москва.

Несполучливият полет на Пауърс е извършен 15 дни преди насрочената среща на високо равнище в Париж. След инцидента съветският ръководител Никита Хрушчов настоява да получи извинение по време на срещата от президента Айзенхауер, с което предизвиква провал на самата среща и влошаване на американо-съветските отношения. След инцидента самолетите U–2 повече не се използват за полети над Съветския съюз, но продължават да летят над други райони, които представляват интерес за САЩ.

U–2 се използват непрекъснато за полети над Куба. Първият полет е одобрен лично от Айзенхауер и е извършен на 27 октомври 1960 г. През нощта на 13 срещу 14 октомври 1962 г. пилоти от военновъздушните сили започват да извършват серия полети над Куба. Самолетите U–2 разкриват нарастващото струпване на съветски оръжия на карибския остров, което предизвиква КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА. На 27 октомври 1962 г. самолет U–2, пилотиран от майора на военновъздушните сили РУДОЛФ АНДЕРСЪН-МЛАДШИ, е свален над Куба от съветска ракета SA–2 от клас земя-въздух. Андерсън загива.

В началото на 60-те години полетите на U–2 над Китай се извършват от тайванци. През септември 1962 г. е изгубен първият самолет U–2 с тайвански пилот. По-късно Китай твърди, че противовъздушните му сили са свалили общо 9 самолета U–2 с тайвански пилоти. (Последният полет над Китай е извършен през юни 1974 г.) Самолетите U–2 на САЩ и Тайван, свалени или изгубени при катастрофи, са над 40.

Около 60 самолета от сериите U–2A/B/C са построени в периода 1955–1969 г. Този тип самолети непрекъснато се модифицират и обновяват. Последният е изтеглен от въоръжение през 1989 г. В края на 60-те години са създадени най-малко 12 по-големи и с повече възможности самолета U–2R. Те са снабдени с модерен разузнавателен радар и различни електронни сензори, както и с фотокамери. Тогава е разработена и модификацията TR–1 за тактическо разузнаване — подобен е на U–2R и е предназначен за наблюдателни полети над европейските бойни полета. От 1979 до 1989 г. военновъздушните сили пускат 27 самолета TR–1, а Националното управление за космонавтика и аеронавтика (НАСА) получава 2 подобни модела ER–1. (Самолетите TR–1 са обозначени като U–2R през 1991 г.) НАСА използва и няколко от по-ранните самолети U–2.

Докато серийните номера на U–2 са били все още секретни, вероятно са били построени около 100 самолета. Най-малко 2 U–2R за РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ (КОМРАЗ) са били снабдени с огромни радари, монтирани на къс пилон на гърба на самолета, за да се съчетават данните от КОМРАЗ и от СПЪТНИЦИТЕ. Няколко самолета U–2 и 2 TR–1 имат място за втори пилот. Военноморският флот използва 2 самолета U–2 със специални радари, които да дават оценка на извършеното морско наблюдение, но тази програма по-късно е преустановена. Самолети U–2, снабдени със специални спирачни системи, получават възможност да действат от самолетоносачи.

Първите самолети U–2 имат само 1 турбореактивен двигател и развиват скорост 688 км/ч. В по-късния U–2C двигателят е по-мощен и достига 845 км/ч. А последният U–2R развива максимална скорост 816 км/ч. Отначало таванът на U–2 е около 9,6 км (13,6 км за U–2C и 4,4 км за U–2R). Първите U–2 имат дължина на полета 3520 км, увеличена на 4800 км при U–2C и 5600 км при U–2R. Няколко самолета U–2C могат да презареждат по време на полет и по такъв начин да удължават полета.

Вж. РЕЙНБОУ.

U–2

Юинг, Алфред (1855–1935)

Британски учен, основател на съвременните британски служби за декодиране. Когато през 1914 г. започва Първата световна война, ДИРЕКТОРЪТ НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ контраадмирал Хенри Оливър се обръща към Юинг, който е директор на военноморската школа, да провери дали може да използва прехванатите по германското радио сигнали.

В книгата „Декодировчиците“ („The Codebreakers“, 1968) историкът ДЕЙВИД КАН дава следната характеристика на Юинг:

Юинг е ръководител на военноморската школа още от 1903 г. Той използва възможността да създаде служба за декодиране и веднага започва да изучава КОДОВЕ в библиотеката на Британския музей, застрахователната компания Лойдс в Лондон и Централната поща (където има книги за търговски кодове). Първите хора, които вербува, предимно са преподаватели по немски език в Кралските военноморски колежи в Дармът и Осбърн. Сред тях е АЛЪСТЪР ДЕНИСТЪН — преподавател по немски език в Осбърн. (По-късно Юинг вербува професори от Кеймбридж, като търси кадри от факултетите по класически езици.)

Скоро групата става известна като СТАЯ 40 и се радва на огромен успех в проникването в германските кодове. (След Първата световна война общите усилилия по декодиране стават известни под името ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ.) Юинг оглавява Стая 40 още от създаването й през 1914 до 1917 г., когато напуска военноморския флот. Избран е за ректор на Единбургския университет.

Юнкерс Ju–88

Многоцелеви и ефективен германски бомбардировач със среден обсег на действие от Втората световна война, воювал по всички фронтове на германската армия. Широко е използван разузнавателният вариант на самолета за аероснимки над Съветския съюз от голяма височина още преди германското внезапно нападение.

В много отношения прилича на британския МОСКИТО. Двумоторният Ju–88 е най-масовият немски бомбардировач. Използван е бил не само като бомбардировач, но и като торпедоносец, нощен изтребител, за атака срещу танкове, за фоторазузнаване и за тренировъчни полети. Понякога към Ju–88 са били прикрепяни безпилотни апарати Ме 109 и Fw 190. Той се издига във въздуха, стига определената цел, откачва безпилотните апарати и продължава полета си. С течение на времето обаче тактико-техническите характеристики на самолетите на съюзниците толкова много се подобряват, че загубите на Ju–88 растат непрекъснато и накрая немските летци кръщават своите самолети летящи ковчези.

Бомбардировачът Юнкерс е разработен по поръчка на Министерството на авиацията на Германия. Опитният образец Ju–88V1 излита на 21 декември 1936 г., само 11 месеца след като започва работата по проекта. След първия изпитателен модел следват други, по-усъвършенствани. Измененията са предимно на мотора и на крилете. Първите скоростни бомбардировачи Ju–88 постъпват на въоръжение в началото на 1939 г. Особено широко се използват в бойните действия срещу Великобритания, но при дневните полети търпят немалко загуби. През есента на 1944 и март 1945 г. подобрените варианти на Ju–88 се използват като нощни изтребители в борбата със съюзническите бомбардировачи в небето над Великобритания.

Повечето самолети Ju–88 имат остъклена носова част, което осигурява на пилота широк обзор. Бомбеният отсек на разузнавателните варианти е оборудван с фотокамери и контейнери за гориво. За допълнителни запаси от гориво има прикрепени под крилата специални варели. Ранните модели бомбардировачи Ju–88A4 развиват максимална скорост 437 км/ч, а обсегът на полета е 2480 км. Могат да носят бомби до 1800 кг във вътрешното гнездо и още 1000 кг — под крилата при кратки полети. Въоръжението на бомбардировача включва няколко 20-милиметрови оръдия и картечници. Стандартните модели имат 4-членен екипаж. Ju–88, модифициран в изтребител C–6, развива скорост до 500 км/ч. Въоръжението му включва три 20-милиметрови оръдия в носовата част и няколко картечници. Екипажът е 3-членен, а от 1944 г. при нощните полети и 4-членен.

Построени са няколко специализирани варианта с фотокамери. Ju–88H е разузнавателен самолет с възможност да извършва изключително дълги полети, с увеличен резервоар и обсег 5300 км. Някои модели H имат 3 вградени фотокамери, а също и радар.

От Ju–88 са произведени общо 9000 бомбардировача и 5676 различни други варианта, или общо 14 676 самолета плюс още няколко опитни образеца.

Junkers Ju 88

Юрченко, Виталий (1936)

Сътрудник на КГБ, избягал в Съединените щати и върнал се след това отново в Съветския съюз.

Той бяга през август 1985 г. А в една съботна ноемврийска вечер седи с офицери по сигурността от ЦРУ в един ресторант в Джорджтаун във Вашингтон, когато внезапно става и казва, че иска да си тръгва. „Ако не се върна до 15 минути, — казва Юрченко, — не се чувствайте виновни.“ След това тръгва пеша, изминава около 2 км по авеню Уисконсин и влиза в съветското посолство. След като прекарва там неделния ден, се появява на пресконференция в понеделник, на която съобщава, че се завръща в страната си. Твърди, че преди няколко месеца е бил отвлечен и дрогиран от американците. Офицери от ЦРУ и ФБР отхвърлят обвиненията, като обясняват, че е станал предател по собствена воля и е оказал пълно съдействие.

Според ЦРУ Юрченко е ветеран от КГБ с 15-годишен стаж, заема генералска длъжност и се занимава главно с шпионаж срещу САЩ. Син на работник, загинал във Втората световна война, Юрченко постъпва във военно училище. Служи във флота, на подводница. Получава висше военно образование през 1958 г. и звание лейтенант и е разпределен в щаба на Тихоокеанския флот във Владивосток.

Кариерата му в КГБ започва през 1959 г., когато е назначен във военното КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. Служи там почти до 1970 г.

През 1958 г. се жени за инженерка. През 1961 г. им се ражда дъщеря и си осиновяват момче, родено през 1969 г. Юрченко е добре познат на американските разузнавачи. Като офицер по сигурността в съветското посолство във Вашингтон от 1975 до 1980 г. той редовно се среща с агенти на ФБР, които опознава в процеса на взаимната работа: охраняването на съветското посолство във Вашингтон. Юрченко и колегите му от ФБР се срещат в заведението При Данкер на улица Е в Северозападен Вашингтон, близо до щабквартирата на ФБР. Любимата му напитка е уиски.

Когато се връща в Москва, е назначен за началник на контраразузнаването към КГБ и отговаря за вътрешната сигурност. Юрченко работи и с избягалите чужди разузнавачи в СССР — например с ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ и ДЖОРДЖ БЛЕЙК. През април 1985 г. е издигнат до заместник-директор на Първи отдел в Първо главно управление на КГБ, който отговаря за разузнавателните операции в Северна Америка. Лично ръководи сътрудниците на КГБ в Монреал и Отава.

На 1 август 1985 г. Юрченко влиза в американското посолство в Рим и съобщава, че иска да премине на тяхна страна. ЦРУ го смята за човек номер 5 в КГБ и за тях той е най-ценният изменник от десетилетия. Юрченко е бил изпратен в Рим от Москва и е отседнал в съветското посолство. Казва на колегите си, че отива в музея на Ватикана, но вместо това влиза в кабината на уличен телефон срещу американското посолство и се обажда на офицер от ЦРУ, който му разрешава незабавно да влезе в посолството. Правят опит да го убедят да бъде ИЗМЕННИК, ОСТАНАЛ НА МЯСТО, но Юрченко настоява да замине в Съединените щати.

Резидентът на ЦРУ в Рим съобщава в щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния, информацията от Юрченко за двама ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ — мъж с кодовото име Робърт и сътрудник на АНС. Един от първите сътрудници на ЦРУ, които прочитат доклада, е ОЛДРИЧ ЕЙМС, който е внедрен агент. По-късно е сред представителите на ЦРУ, които разпитват Юрченко, след което докладва чрез агенти на КГБ какво точно е казал Юрченко.

Информацията на Юрченко води до разкриването на РОНАЛД ПЕЛТЪН — аналитик от АНС, продавал информация на руснаците. Юрченко предупреждава властите за шпионската дейност на бившия служител на ЦРУ ЕДУАРД ХАУЪРД и дава достоверно обяснение на мистериозната смърт на НИКЪЛЪС ШАДРИН — американски ДВОЕН АГЕНТ, починал през 1975 г.

В книгата си „Нощен странник“ („Nightmover“, 1995) Дейвид Уайс казва, че вече след разобличението на Еймс някои американски контраразузнавачи пускат версията, че през 1985 г. „КГБ нарочно изпраща Юрченко със задача да предаде Хауърд и Пелтън, за да запази по-ценния — Олдрич Еймс“. Еймс е арестуван през февруари 1994 г. Уайс цитира Хари Брандън — сътрудник на управлението по контраразузнаване във ФБР: „Възможно е те [КГБ] да са се съмнявали в Еймс и да са изпратили Юрченко, за да провери дали Еймс ще предаде разпитите и разкритията му. Щом става ясно, че Еймс предава всичко, те нареждат на Юрченко да се прибере… Цялата работа с Юрченко е все още твърде загадъчна.“

„Можеш да дадеш на двама едни и същи факти, а те да стигнат до различни заключения — да, той е бил двоен агент и не, той е избягал просто защото е изпаднал в депресия“, казва сенаторът Дейвид Борън (Оклахома) — член на Сенатската комисия по разузнаването. Депресията се обяснява с интимния живот на Юрченко. Твърди се, че сътрудници от ЦРУ го отвеждат в Отава и му уреждат среща със служителка в съветското посолство, която му е била любовница. Но когато тя го отблъсква, той се отказва от идеята да се установи в Съединените щати с нея. Бракът му е нестабилен, а синът му създава проблеми.

Юрченко наблюдава различни обекти в Съединените щати и Канада. Един от тези случаи включва радиста ДЖОН УОКЪР. Юрченко трябва да прецени дали Уокър е бил компрометиран от ФБР преди ареста му, което означава, че Уокър може да е предавал ДЕЗИНФОРМАЦИЯ на съветските агентуристи. Преценката на Юрченко е, че Уокър не е бил компрометиран.

По време на разговорите с ЦРУ и ФБР Юрченко описва случая Уокър като един от най-важните в историята на КГБ. Благодарение на КРИПТОМАТЕРИАЛА, предаден от Уокър и приятеля му шпионин — флотския радист ДЖЕРИ УИТУЪРТ, КГБ успява да разшифрова над 1 млн. съобщения. Има слухове, че Юрченко е екзекутиран, но в едно интервю по германската телевизия през април 1986 г. той казва, че се е подложил на „медицинско лечение“. В интервю за московски вестник през август 1986 г. той заявява, че от ЦРУ са се опитали да го накарат да каже, че Съветският съюз е замесен в опита за убийство на папа Йоан Павел Втори.