Енциклопедия на шпионажа

Уайсман, Уилям (?–1962)

АГЕНТ ЗА ВЛИЯНИЕ, представител на британските секретни служби в САЩ през Първата световна война.

Завършил е университета в Кеймбридж, където е шампион по бокс. Уайсман произхожда от заслужила династия на морски офицери и е имал титла баронет. Пробва се в журналистиката (много рядко се публикуват негови работи) и в драматургията (нито една негова пиеса не е поставена на театрална сцена). След неуспешните си литературни опити заминава за Америка, захваща се с бизнес в Канада и Мексико и успява да натрупа състояние.

В началото на Първата световна война се връща във Великобритания и постъпва като доброволец в армията. Повишен е в звание капитан от леката пехота на Корнуелския херцог. През 1915 г. при немска атака е обгазен във Фландрия, завръща се в Лондон и след възстановяването си постъпва в МИ–1(с) — външния отдел на Бюрото на секретните служби и предшественик на МИ–6. През 1916 г. е изпратен в САЩ. Поръчано му е да докладва за всички саботажи на германските агенти в американските оръжейни предприятия, свързани с Великобритания. Освен това е и председател на Британската търговска комисия и прави всичко, което е по силите му, САЩ да влязат във войната.

Веднъж Уайсман получава от администрацията на президента Уилсън значителната сума от 75 000 долара, която да изпрати с избран от самия него АГЕНТ в Русия. Американците и британците са се надявали по такъв начин да удържат Русия във войната с Германия. Агентът е СЪМЪРСЕТ МОЪМ. След като Америка влиза във войната през април 1917 г., Уайсман прави всичко възможно американците да получат колкото се може повече и по-качествена информация за противника, като споделя с тях всички сведения, с които разполага. Полковник Едуард Хаус — главен съветник на президента Уилсън, казва пред крал Джордж V, че Уайсман е „един от най-квалифицираните млади хора, които съм срещал“. Уайсман редовно се среща с парламентаристи, американски официални лица и няколко пъти — с президента Уилсън. Уайсман е приет и за член на СТАЯТА.

Работата на Уайсман в САЩ е изключително успешна. Като си припомня този успех през май 1940 г., министър-председателят Уинстън Чърчил дава поръчение на сър УИЛЯМ СТИВЪНСЪН да създаде в Ню Йорк организация, аналогична на тази, която някога е ръководил Уайсман. Новата организация получава названието БРИТАНСКА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ.

Само месец по-рано британският генерален консул в Сан Франциско е информирал посолството във Вашингтон, че към него се е обърнал познат, който има връзки с германския консул. Човекът искал да се установи връзка, но съвсем поверително с представител на английското правителство. Стивънсън съобщава за този контакт на ФБР, които подслушват телефонните разговори на германския консул. След като разговаря с директора на ФБР ЕДГАР ХУВЪР, Стивънсън поканва пенсионирания Уайсман да установи контакта.

Уайсман работи като посредник с германския консул — висш военен от Първата световна война. Срещат се в Сан Франциско. Въпросът за провеждане на преговори с Хитлер бързо е отхвърлен и разговорът се прехвърля към възможността за възстановяване на монархията в Германия с помощта на германската армия! (Кайзерът е абдикирал през 1918 г.) Уайсман и консулът разговарят няколко пъти. Уайсман извлича значителна ПОЛИТИЧЕСКА и стратегическа информация в хода на разговорите.

Американският държавен департамент научава за тези разговори и контактът е преустановен, тъй като разговорите могат да накърнят неутралитета на САЩ.

Уайт клауд

Военноморски спътник за морско проследяване. Съгласно проекта, над който работят ВМС и Управлението за национално разузнаване, се предвижда група от 3 спътника, разположени в триъгълник и оборудвани с радиолокационна и електронна апаратура за разузнаване, да засичат местоположението на вражеските кораби.

Системата Уайт клауд така и не е реализирана, но през това време Съветският съюз пуска свои спътници за наблюдение на Световния океан.

Вж. РАДИОЛОКАЦИОНЕН СПЪТНИК ЗА МОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

Уайт, Дик (Голдсмит) (1906–1993)

Със своята 32-годишна кариера в разузнаването Уайт успява да служи като директор и на МИ–5, и на МИ–6. За него се говори, че е професионалист „до мозъка на костите“.

Получава образованието си в колежа на Стортфърдския епископ и в оксфордския колеж Крайст чърч. След това учи 2 години в Мичиганския и Калифорнийския университет. За кратко време е преподавател. Кариерата му в разузнаването започва в МИ–5 през 1936 г. Преди войната работи 9 месеца в Германия, а през войната служи във ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ и се издига до звание полковник. Работи в щаба на генерал Дуайт Айзенхауер — главнокомандващ съюзническите войски в Западна Европа.

След Втората световна война е отново в МИ–5 и през 1946 г. е назначен за директор на Отдел В (КОНТРАШПИОНАЖ). Заема този важен пост до избирането му за генерален директор през 1953 г. През 1955 г. получава рицарско звание.

След неуспешния опит на МИ–6 да се добере до научно-техническите подробности за съветския кораб Орджоникидзе в пристанище Портсмут (използван е възрастният водолаз ЛАЙЪНЪЛ КРАБ) за генерален директор на МИ–6 е назначен Уайт. Преместването е направено прибързано за наказание на разузнавателната служба за това, че е поставила правителството в неловко положение, извършвайки шпионаж на кораба, на който е пътувал съветският лидер Никита Хрушчов до Великобритания.

Уайт е първият непрофесионален военен, който оглавява МИ–6. Приемайки поста, той научава, че са били пренебрегнати препоръките му ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ да не бъде приеман отново в разузнаването. Самият Уайт е разпитвал Филби през 1951 г. и е бил убеден, че е съветски АГЕНТ. Но министър-председателят Харолд Макмилан само няколко месеца преди това е заявил пред обществото, че срещу Филби няма доказателства.

След като излизат наяве нови доказателства, Уайт изпраща Никълъс Елиът в Бейрут, за да изтръгне признание от Филби. Там Филби работи като журналист — отново благодарение на препоръките на МИ–6. Операцията завършва с провал — Филби успява да избяга в Съветския съюз. Въпреки че е огорчен от бягството на Филби, Уайт вярва, че е постъпил правилно, като се е опитал да върне Филби във Великобритания.

По-късно в книгата си „Моята тиха война“ („My Silent War“, 1969) Филби дава мнението си за Уайт като ръководител на Отдел В в МИ–5:

Все още под заплахата от съветски шпиони в разузнавателните служби, Уайт е принуден да окаже подкрепа на КОМИСИЯТА ФЛУЪНСИ, създадена, за да разследва дали РОДЖЪР ХОЛИС — негов приемник на поста в МИ–5, е съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ.

Офицерът от МИ–5 ПИТЪР РАЙТ описва Уайт в книгата си „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987) така: „Той бе висок, слаб, но с атлетична фигура и остър поглед. Имаше нещо у него, което напомняше за Дейвид Нивън, същите безупречни английски маниери, ненатрапчивия чар и невероятния усет към облеклото. Наистина, сравнен с другите директори на МИ–5 бе определено разпуснат.“ Райт дава и мнението си за преместването на Уайт от МИ–5 в МИ–6:

Уайт се оттегля от МИ–6 през 1968 г. Официално излиза в оставка през 1972 г., като остава „на повикване“ от правителството.

Уведомяване „Д“

Конфиденциално цензурно предупреждение, издадено от британския КОМИТЕТ ЗА ПЕЧАТ И РАДИО (в състава му влизат 16 души, в това число представители на държавни структури и средствата за масова информация). Уведомяване „Д“ важи само за издатели и главни редактори и съдържа молба да се въздържат да дават гласност на сведения чрез пресата, които са защитени от ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА и разгласяването на които, даже и да не са формално престъпление, може да бъде в разрез с националните интереси.

УВР

УПРАВЛЕНИЕ ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

Уд, Джеймс

Сержант от военновъздушните сили на САЩ, работил в Управлението за специални операции. Арестуван през 1973 г., след като от ФБР го засичат да се среща със съветски дипломат. АГЕНТИТЕ откриват много секретни документи в колата му, взета под наем.

Уд е заловен по линия на дипломата Виктор Чернишов — първи секретар на съветското посолство във Вашингтон, който е под непрекъснато НАБЛЮДЕНИЕ от страна на ФБР.

Уд оказва сътрудничество на ФБР. Присъдата му е позорно уволнение и 2-годишен затвор.

Удар с подвеждаща информация

ПОДВЕЖДАЩА ИНФОРМАЦИЯ, подадена в чужбина от някоя разузнавателна агенция с цел подвеждане на хората там. След това обаче тя се препраща в страната, откъдето е дошла, със същата цел. УИЛЯМ КОЛБИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, в свидетелските си показания пред КОМИСИЯТА ЧЪРЧ през 1977 г. признава, че ЦРУ е разпространявало информация, която се е връщала като бумеранг в Съединените щати и средствата за масова информация са я приемали за истина. (Вж. ДЕЗИНФОРМАЦИЯ.)

Удуърд, Боб (1943)

Журналист от вестник Вашингтон поуст, чиито публикации (в съавторство с Карл Бърнстейн) за аферата УОТЪРГЕЙТ довеждат до оставката на президента Никсън. В книгата си „Воал: тайните войни на ЦРУ 1981–1987“ („Veil: The Secret Wars of the CIA 1981–1987“) пресъздава документално времето на директора на Централното разузнаване УИЛЯМ КЕЙСИ, поставен на този пост от президента Рейгън.

Удуърд е учил в Йейлския университет и е участвал в програмата на Военноморския запасен тренировъчен корпус (ВЗТК). През 1965 г. е повишен и служи в командването на кораб и крайцер, а през втората половина от 5-те години активна служба е във военноморските комуникации в Пентагона.

През 1971 г. започва работа във вестник Вашингтон поуст. С приятеля си репортер Карл Бърнстейн пуска историята, че проникванията в Уотъргейт са извършени от Белия дом. Двамата с Бърнстейн описват падането на Никсън в книгите си „Цялото президентско войнство“ („All the President’s Men“, 1974) и „Последните дни“ („The Final Days“, 1976). По първата книга през 1976 г. е създаден филмът „Цялото президентско войнство“ с участието на Дъстин Хофман в ролята на Бърнстейн и Робърт Редфорд в ролята на Удуърд.

Книгата на Удуърд „Воал“ („Veil“, 1987) разказва как Кейси получава свобода на действие от Рейгън и е вероятно най-влиятелният директор в 40-годишната история на ЦРУ. След публикуването на „Воал“ президентът Рейгън отрича книгата като „прекалено голяма художествена измислица за човек, който изобщо не можеше да общува с другите“. По-голямата част от споровете около книгата е съсредоточена върху интервюто, взето на смъртното легло на Кейси, за което вдовицата твърди, че никога не е провеждано. „Това интервю, — казва Удуърд, — беше само за 5 минути и Кейси успя да изрече само 19 думи.“

Рейгън обаче признава, че някои от разкритията в книгата са истина. Той потвърждава например, че е подписал секретна заповед, с която разрешава контратерористични действия в Ливан.

Удуърд пише книгата като заместник главен редактор по въпросите на разузнаването във вестник Поуст.

Уебстър, Уилям (1924)

Единственият, който последователно е бил директор на ФБР (1978–1987) и ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (1987–1991). Оттегля се заради отправените към него критики от някои представители на администрацията на президента ДЖОРДЖ БУШ и конгресмени заради провали на разузнаването при американското нашествие в Панама през 1989 г. и неспособността на ЦРУ да предвиди иракското нападение над Кувейт през 1990 г.

Уебстър защитава бакалавърска степен в колежа Амхърст и научна степен по право в юридическия факултет на Вашингтонския университет в Сент Луис през 1949 г. След като практикува право в Сент Луис, през 1960 г. става прокурор в щата Мисури. През 1971 г. президентът Никсън го назначава за федерален съдия.

През 1978 г. Картър предлага на Уебстър мястото на директор на ФБР (обикновено назначението на този пост е за 10 г.). Самият Уебстър не се е борил за този пост, но се съгласява с предложението и си поставя за цел да формира сред обществото ново мнение за ФБР в противовес на създаденото след скандала УОТЪРГЕЙТ и дългогодишната автократска политика на бившия директор ЕДГАР ХУВЪР, който през 1972 г. умира в кабинета си. Като директор на ФБР Уебстър предлага значително да бъдат намалени материалите, подлежащи на засекретяване, смятайки, че това малко или много ще намали напрежението в „шпионското“ противопоставяне между САЩ и СССР. В същото време той прави изказвания за ограничаване броя на лицата с достъп до СТРОГО СЕКРЕТНИ материали, за да може по този начин да се намалят и възможностите за шпионаж. „Наоколо се мотаят хора с пълни багажници със секретни материали и ги оставят или вкъщи, или на бюрата си нощем и ги държат в готовност… като начин да си осигурят пари [от чуждо разузнаване], в случай че имат нужда“, казва той.

Уебстър провежда и по-агресивна политика срещу шпионите. На обществено събиране във Вашингтон той заявява: „През 1884 г. са произнесени 3 присъди за шпионаж, което е значително повече, отколкото предишната година. А тази година [1985] имаме 9 присъди. Ако през 1984 г. сме арестували 8 души по обвинение в шпионаж, тази година арестуваните са 14.“

След смъртта на УИЛЯМ КЕЙСИ през май 1987 г. за директор на Централното разузнаване е назначен Уебстър. Той се зарича да възстанови репутацията на ЦРУ, която е напълно дискредитирана след аферата ИРАН — КОНТРИ. Преди края на годината той уволнява двама служители на ЦРУ, въвлечени в аферата, понижава един и наказва с порицание други четирима.

Скоро след като поема ЦРУ, Уебстър заявява пред комисията по разузнаването в Конгреса, че е реорганизирал управлението с цел да подобри КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО и да засили системата за сигурност в американските посолства по цял свят. (ЦРУ обаче няма да успее и през следващите 6 години да разобличи ОЛДРИЧ ЕЙМС, който шпионира за Съветския съюз и работи в КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО на ЦРУ.)

На 8 май 1991 г. Уебстър подава оставка, но президентът Буш настоява да остане до 31 август 1991 г.

Уедър

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на СТРОГО СЕКРЕТНАТА система за комуникации в американската военноморска ОПЕРАТИВНА ГРУПА 157 (ОГ 157). Използвана е от Хенри Кисинджър — съветник по националната сигурност на президента Никсън, за организирането на тайно пътуване до Китай през 1971 г. Тъй като се страхува от изтичане на информация, Кисинджър решава да прескочи системите за комуникация в Белия дом и Държавния департамент.

В системата Уедър е използвана стара машина на АНС за кодиране. Тя шифро̀ва съобщения, преди да бъдат предадени на съществуващата военноморска система за комуникации, където закодираното съобщение се шифрира повторно. По този начин единствено специалистите на ОГ 157, които изпращат и приемат кодираната информация, могат да прочетат двойно кодираното съобщение.

КУРИЕР на ОГ 157 поема съобщението на Кисинджър от Белия дом. След това офицер на ОГ 157 го кодира и го препраща в службата на ОГ 157 във военноморската база в Йокосука, Япония, близо до Токио. Командирът на частта го разкодира и лично го отнася в търговското представителство в Токио.

Кисинджър е използвал системата на ОГ 157, за да се свързва с американските делегати на конференцията на четирите велики сили в БЕРЛИН.

Уейлън, Уилям

Специалист от разузнаването на американската армия, арестуван през 1966 г. за шпионаж в полза на Съветския съюз в продължение най-малко 2 години, докато е бил в Обединения комитет на началник-щабовете. Уейлън е обвинен в предаване на „информация, свързана с атомни оръжия, ракети, военни планове за защитата на Европа, информация за плановете за ответен удар на стратегическото военновъздушно командване на САЩ и информация за движението на войските, документи и записки за националната отбрана на САЩ“. Осъден е на 15 години затвор.

Смята се, че Уейлън е разконспириран от генерал-майор ДМИТРИЙ ПОЛЯКОВ — сътрудник от съветското ГРУ, който шпионира за Съединените щати в продължение на близо 20 години.

Уелч, Ричард (1929–1975)

Представител на ЦРУ в Атина, убит на 23 декември 1975 г., след като Филип Ейджи — бивш АГЕНТ на ЦРУ, призовава служителите на ЦРУ към публично огласяване и „неутрализиране“ на своите бивши колеги, работещи в чужбина. Уелч е оперативен работник от кариерата в ЦРУ. Назначен е за резидент в гръцката столица под ПРИКРИТИЕТО на специален помощник на посланика и представител на Държавния департамент. Но функцията му е добре известна в Атина.

През 1975 г. Ейджи пише статия във враждебно настроеното към ЦРУ списание Контраразузнавач, в която настоява агентите на ЦРУ да бъдат обявявани и „неутрализирани“. В друг материал на същото списание се споменава, че Уелч в действителност е представител на ЦРУ в Атина. Въз основа на публикацията в списание Контраразузнавач атинският вестник Антина нюз през ноември 1975 г. също пише срещу Уелч и даже посочва домашния му адрес.

На 23 декември той е застрелян пред дома му от трима мъже, които заявяват, че са членове на лявата организация Революционна организация 17 ноември. Уелч е погребан в националното гробище Арлингтън. На официалната церемония присъстват президентът Форд и много висши служители, включително ДИРЕКТОРЪТ НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ УИЛЯМ КОЛБИ.

Говорител на списание Контраразузнавач заявява: „Ако трябва някой да бъде винен за смъртта на господин Уелч, то това е ЦРУ. Ние не бихме искали да бива убиван който и да било.“

Уест, Найджъл (1952)

Псевдоним на Рупърт Алъсън — водещ писател от времето на Студената война по въпросите на английското разузнаване. Книгите му са написани след изключително внимателни проучвания и „насоки“, дадени от разузнавачи.

Син на бивш депутат консерватор, през 1987 г. Уест успешно се кандидатира също за депутат от Консервативната партия. Работил е в градската лондонска полиция. Разузнаването го заинтригува, когато прочита няколко документални книги по този въпрос. Заедно с Доналд Маккормик прави проучване и през 1980 г. излиза в съавторство документалната серия на Би Би Си „Шпионин“ („Spy“).

Сред книгите му са „МИ–5: Операциите на британската Служба за сигурност 1909–1945“ („MI5: British Security Service Operations 1909–1945“, 1981); „Въпрос на доверие. МИ–5 1945–1972“ („A Matter of Trust. MI5 1945–1972“, 1982); „МИ–6: Операциите на британската Секретна разузнавателна служба 1909–1945“ („MI6: British Secret Intelligence Service Operations 1909–1945“, 1983); „Отделът — история на Специалния отдел на градската полиция 1883–1983“ („The Branch — a History of the Metropolitan Police Special Branch“, 1983); „Несигурен свидетел. Митове за шпионажа от Втората световна война“ („Unreliable Witness. Espionage Myths of the Second World War“, 1984); „ЩПК12: тайната радиовойна 1900–1986“ („GCHO: The Secret Wireless War 1900–1986“, 1986) (в Съединените щати публикувана под заглавието „Тайните на сигналното разузнаване“ („The SIGINT Secrets“, 1988)); „Лов на шпиони: издирване на съветски шпиони в МИ–5“ („Mole Hunt: Searching for Soviet Spies in MI5“, 1987); „Синият списък“ („The Blue List“, 1989) — първият му роман, в който защитава тезата, че Харолд (Ким) Филби в действителност е бил двоен агент, работил против съветските разузнавателни служби. Романът му „Кубински блъф“ („Cuban Bluff“, 1991) пресъздава КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА.

Ръкописът на „Въпрос на доверие“ е откраднат от висш офицер на Службата за сигурност (МИ–5), за да бъде спряно публикуването. По това време е изпратено в САЩ друг екземпляр за издаване. Заглавието е променено на „Циркът. Операциите на МИ–5 1945–1972“ („The Circus. MI5 Operations 1945–1972“, 1982). На 12 октомври 1982 г. английското правителство иска по съдебен път да спре публикуването на книгата, тъй като „провеждането на разузнавателни разследвания и операции може да бъде поставено в рисковано положение“. Съдът издава необходимата забрана и я предава на издателя. Тогава и издателят, и Уест научават за нея за пръв път.

В американското издание на книгата Уест твърди след проведени разговори с разузнавачи, че „някои имена ще бъдат премахнати“, тъй като става въпрос за офицери, „които са предприемали опасни мисии в чужбина, и ако бъдат идентифицирани, това ще представлява заплаха за тях“. След като имената са променени, книгата е публикувана.

Уесън

Псевдоним, под който сержант от военновъздушните сили на САЩ шпионира за руснаците. Уесън е роден в Англия, служи във военновъздушните сили от 1957 до 1963 г. отначало като радист, а след това — като оператор на оръжейни системи. Разследване за шпионска дейност във военновъздушните сили води до подлагането му на разпит. Следователите са убедени, че е шпионин. В досието и докладите му е даден псевдонимът Уесън. Развитието на случая не е публично оповестено.

УЗОС

Управление за защита на отбраната и сигурността (Direction de la Protection de la Securite de la Defense — DPSD) — френска разузнавателна агенция, която отговаря за вътрешната сигурност във военните бази и съоръженията за защита.

Агенцията, известна под името Секюрите милитер (Securite militaire — Военна сигурност), отначало отговаря за тези дейности, но понякога извършва ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ и съставя досиета за политическите убеждения на служещи във въоръжените сили. Следвайки френската традиция при грешки от страна на разузнавателна агенция да се променя името, през 1981 г. Секюрите милитер се превръща в УЗОС.

От 1992 г. УЗОС е под командването на Управлението на военното разузнаване, също както и ВТОРО БЮРО.

Уизнър, Франк (?–1965)

Един от известните представители на американското разузнаване, който служи в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) през Втората световна война и в ЦРУ — по време на Студената война.

През 1934 г. завършва юридическия факултет към университета на Вирджиния, след което постъпва в правна фирма на Уолстрийт. Когато САЩ влизат във Втората световна война, той е мобилизиран и разпределен във военноморския флот. Получава назначение в УСС, след като работи в отдела за TP (тайно разузнаване). След войната капитан III ранг Уизнър е един от сътрудниците в УСС, които отговарят за ОРГАНИЗАЦИЯ ГЕЛЕН и наблюдават съветското присъствие в Източна Европа.

Уизнър се завръща на Уолстрийт, но интересът му към международните въпроси го кара през 1947 г. да постъпи на работа в Държавния департамент като помощник-секретар по въпросите на окупираните страни.

През юни 1948 г. СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ създава Управление за координация на политиката (УКП) към ЦРУ със задачата да изпълни програмата за политическа, психологическа и икономическа война срещу Съветския съюз. По замисъл УКП ще бъде финансирано от неизползвани фондове на ЦРУ и няма да бъде под контрола на ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Ръководителят на УКП ще получава насоките си за действие от обединен съвет на Министерството на отбраната и Държавния департамент. Държавният секретар Джордж Маршал избира Уизнър за ръководител на УКП.

„Системата бе нещо съвсем неопределено, но хубавото бе, че проработи такава, каквато бе…“ — пише ветеранът от разузнаването Рей Клайн в „Тайни шпиони и учени“ („Secret Spies and Scholars“, 1976).

УКП се разраства бързо. В историята си за американското разузнаване „Предателство на честта“ („Honorable Treachery“, 1991) Дж. О’Тул пише:

УКП страда и от съревнованието с някои други отдели на ЦРУ, най-вече с Отдела за специални операции. Когато става директор на Централното разузнаване, Уолтър Бедел Смит предприема стъпки УКП да премине към ЦРУ. Създаден е нов Планов отдел — название за ПРИКРИТИЕ, който да ръководи както УКП, така и Отдела за специални операции. Промяната е извършена през 1951 г. За ръководител на Плановия отдел е назначен АЛЪН ДЪЛЕС, а Уизнър остава ръководител на УКП.

Когато през юни 1950 г. започва Корейската война, УКП на Уизнър създава бази в Япония, за да провежда от тях операции в Корея. Дори и след американското дебаркиране в Инчхон, което е началото на масираното съюзническо дебаркиране, УКП продължава да провежда тайни операции зад вражеските линии.

През август 1952 г. УКП и Управлението за специални операции се сливат и Уизнър става директор (Дълес вече е повишен за заместник-директор на Централното разузнаване). Заместник на Уизнър е Ричард Хелмс — бъдещ директор на Централното разузнаване.

Операциите на Уизнър получават все по-голям размах, тъй като той вече се опитва да разпали антисъветски движения в Източна Европа. През 1956 г., когато в Унгария избухва т.нар. контрареволюция, Уизнър настоява агентите му да помогнат на унгарците и да създават условия и в другите страни в Източна Европа — предложение, което е наречено операция Червени чорапки. Президентът Айзенхауер отказва на Уизнър и унгарското въстание скоро е потушено от Червената армия. Уизнър, който по време на унгарските събития е във ВИЕНА и посещава унгарската граница по време на бунта, се връща паднал духом в САЩ. Скоро той пренасочва усилията си и се опитва да предизвика армейски преврат срещу просъветския лидер на Индонезия Сукарно. Този опит също се проваля и това довежда Уизнър до още по-силна депресия. Той постъпва в болница за 6 месеца с диагноза нервна преумора и остра форма на хепатит.

Когато се връща на работа, Дълес — новият директор на Централното разузнаване, го изпраща в Лондон като резидент. Но проблемите му се задълбочават и през 1961 г. той подава оставка. Четири години по-късно се самоубива с ловна пушка.

Уилкинс, Джон (1614–1672)

Епископ на Честър, Англия, криптограф на Джон Търлоу. Изобретява шифрови системи и написва ръководство по този въпрос за Търлоу. Кодовете му широко се използват през Гражданската война в САЩ.

Уилкинс е парламентарист по времето на Оливър Кромуел, непосредствено след екзекуцията на крал Чарлс I през 1649 г., оцелява и служи на крал Чарлс II, когато през 1660 г. монархията е възстановена.

Уилкинс е написал и много работи по технически въпроси. В книгата „Математическа магия“ („Mathematical Magic“) той описва предимствата на „потопени плавателни съдове“ за пътувания в полярните райони. Такъв съд няма да бъде заплашван от ледовете, студа и лошите атмосферни условия, с които се сблъскват обикновените кораби. Несъмнено той е първият, който пише за подводникови операции в Арктика.

Уилкинсън, Джеймс (1757–1825)

Офицер от американската армия, който шпионира в полза на Испания.

Уилкинсън служи при генерал-майор Бенедикт Арнолд по време на Войната за независимост на Северна Америка и е повишен в звание бригаден генерал през 1777 г. На следващата година става секретар на военния съвет, но не успява да се задържи на този пост, тъй като участва в заговора за отстраняването на генерал Джордж Вашингтон като главнокомандващ армията. През останалата част от кариерата си в армията Уилкинсън продължава да заговорничи против началниците си.

След Войната за независимост Уилкинсън заминава за Кентъки, тогава част от Вирджиния, където работи като испански агент. Неговата цел е районът да остане извън Съединените щати. Кентъки става щат през 1792 г., но Уилкинсън, който все още е в армията, продължава подривната си дейност и съдейства на испанците да присъединят западните територии.

През 1796 г. той става командващ генерал на американската армия. Продължава да работи за Испания и дори полага клетва за вярност пред испанския крал. През 1805 г. като губернатор на Луизиана заговорничи с вицепрезидента на САЩ Аарън Бар да създадат империя на Запад. По-късно предава Бар и свидетелства срещу него като главен свидетел, когато Бар е изправен пред съда по обвинение в държавна измяна (и оправдан).

Уилкинсън успява да излезе от това съдебно дело, както и от още 2 на военния съд по обвинения в неумело ръководство през войната от 1812 г. През 1815 г. е повишен в звание генерал-майор, а през 1815 г. се уволнява с почести. Умира в Мексико, търсейки отпуснатата му земя в Тексас. За него се казва, че е загубил всяка битка и е спечелил всеки съдебен процес. Историкът Фредерик Джаксън Търнър нарича Уилкинсън „най-перфектния майстор на държавната измяна, когото страната познава“.

Уилкинсън, Тиъдор (1888–1946)

Директор на военноморското разузнаване на САЩ по време на нападението над Пърл Харбър.

През 1909 г. Уилкинсън завършва с отличие Военноморската академия. Служи в щаба, както и на бойни кораби. От 1920 до 1926 г. последователно командва 4 есминеца, а по-късно и линейния кораб Мисисипи.

Историкът Самюъл Елиът Морисън пише, че в началото на Втората световна война Уилкинсън „беше един от най-значителните умове във въоръжените сили“. Като контраадмирал през октомври 1941 г. той е назначен за директор на военното разузнаване. По неговите съвети дешифрираните материали МЕДЖИК (японските дипломатически комуникации) се разпределят сред висшите служители във Вашингтон. Уилкинсън и неговият щаб не получават разрешение да дават разузнавателна оценка и по този начин голяма част от Меджик и други разузнавателни сведения са разпилени. Оценката на материалите, предвиждането на бъдещите японски действия и решението, кой трябва да ползва информацията, са отговорност на офицера по военните планове контраадмирал Ричмънд Търнър. Уилкинсън, който разполага с офицери, знаещи японски език, а нюансите в езика са от особена важност при японците, получава нареждане „да не разработва намеренията на врага“.

Търнър внимателно преглежда тази информация, като подава части от нея само на онези, за които преценява, че трябва да я видят. Затова в американския военноморски флот няма цялостна картина, а още по-малко — във Вашингтон, за действията на японския флот. Но, както пише Морисън в „Изгряващо слънце в Тихия океан 1931 — април 1942“ („The Rising Sun in the Pacific 1931 — April 1942“, 1948): „… когато адмирал Уилкинсън направи същата недооценка на вражеските възможности и надцени здравия разум, както би постъпил всеки друг, резултатът щеше да бъде същият, ако бе признат за виновен.“

След като Търнър контролира цялата информация, не съществува никаква възможност за цялостен анализ на японските възможности и потенциалната им насока на действие.

Друг въпрос за спорове е фактът, че Уилкинсън и Търнър задържат разкодираните дипломатически съобщения Меджик и не ги предават на военноморския флот и армейското командване в Пърл Харбър, въпреки че вероятността да окажат помощ на тези командири и да ги алармират за предстоящата японска атака е малка.

Що се отнася до американските войски на Филипините, то те там са имали своя шифрова машина ПЪРПЪЛ, с чиято помощ армейският и военноморският щаб са четели японските дипломатически кодове.

Липсата на централизиран екип по анализите, а също и недопускането на Уилкинсън да осъществи идеите си и изключително висококвалифицирания си екип неминуемо водят до изненадващото за САЩ нападение.

Уилкинсън се оттегля от поста директор на военното разузнаване през юли 1942 г. и се прехвърля в Тихия океан като командир на бойни кораби. През останалата част от Втората световна война командва няколко десанта на американските войски на острови, окупирани от японците.

Уилкинсън загива при автомобилна катастрофа.

Уилмът, Джеймс

Вж. БРАУН, РЪСЕЛ.

Уилс, Едуард (1694–1773)

Английски епископ, криптограф от XVIII в., наследил дейността на ДЖОН УОЛИС и внука му Уилям Бленкоу като водещи декодировчици по онова време. Става „декодировчикът“ на Англия.

Уилс, също като Уолис, е свещеник. Но Уилс използва дейността си в декодирането, за да се издигне в църковната йерархия, и достига до епископ на Бат и Уелс. Той успешно използва уменията си да дешифрира кореспонденцията на Франсис Атънбъри — епископ на Рочестър, за да разкрие участието му в конспирация за възстановяването на Стюартите на трона. Криптографът се опасява, че когато докладва за това пред Камарата на лордовете, ще бъде принуден да разкрие техниката на своя уникален занаят. Но за негово щастие лордовете гласуват, „че не е удачно с оглед на обществената сигурност да се задават въпроси на декодировчика, чиито отговори могат да доведат до разкриване тайните на изкуството за дешифриране“. (Атънбъри е осъден и изгонен от Англия.)

От 1742 г. делото на Уилс продължава неговият най-голям син.

Уилсън, Едуин

Служител на ЦРУ, който продава оръжие и експлозиви на либийския лидер Муамар Кадафи.

Уилсън е арестуван през 1982 г. по обвинение в оръжеен трафик, а по-късно е осъден за заговор за убийството на правителствените следователи, които са го подвели под отговорност. Осъден е общо на 57 години затвор.

След като служи в американската морска пехота, през 1951 г. Уилсън постъпва в Управлението по сигурността в ЦРУ. Той се внедрява в Международния съюз на моряците и докато все още е в ЦРУ, работи в полза на този съюз. През 60-те години основава КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ към ЦРУ Кънсалтънтс интернешънъл. Приблизително по това време границата между личните му сделки и тези на ЦРУ започва да се губи.

Той се прехвърля от ЦРУ в Оперативна група 157 (ОГ 157) — изключително секретна разузнавателна операция на военноморския флот. Очевидно Уилсън иска да си създаде фирма за прикритие, но всичко свързано с нея е от неофициални източници. Според един от докладите той предлага да се създаде фирма за различни стоки, която да се разпростре по цял свят и по този начин да предостави на ОГ 157 достъп до всички световни пристанища и печалба, с която да се финансират операциите на ОГ 157, след като се приспаднат заплатата и комисионите на Уилсън.

Сред познатите на Уилсън са полковникът от военновъздушните сили Ричард Секърд — ръководител на военновъздушната консултативна група в Иран, бъдещ генерал-майор, който по-късно играе значителна роля в аферата ИРАН — КОНТРИ.

През октомври 1975 г. като директор на военноморското разузнаване Боби Рей Инман обмисля преустановяването на дейността на ОГ 157 и командирът на частта уведомява Уилсън, че договорът му изтича на 30 април 1976 г. Уилсън използва връзки в Конгреса, среща се с Инман и му предлага да основе нова Оперативна група. Срещата довежда до окончателното решение на Инман да прекрати дейността на ОГ 157.

Уилшър, Катлийн

Член на съветска шпионска мрежа в Канада, разобличена от ИГОР ГУЗЕНКО.

Завършила е Лондонската школа по икономика и работи в Английската висша комисия. Разочарованието от личния й живот и ненапредването в кариерата я правят добър обект за вербуване от съветското разузнаване. Като член на канадската комунистическа партия тя предава на други комунисти информацията, която извлича от регистъра на комисията, където е помощник регистратор.

Арестувана е на 15 февруари 1946 г. и на 3 май е осъдена на 3 години затвор. Съветското й кодово наименование е Ели.

Уилъби, Чарлс (1892–1972)

Началник на разузнаването (Г–2) на армейски генерал Дъглас Макартър от 1941 до 1951 г. Уилъби минава за параноик и изключително податлив на емоционален стрес. Като началник често избухва, крещи на подчинените си, а за обидите използва термина УЛТРА за истинско неудоволствие на другите разузнавачи и офицерите от КОМРАЗ.

Рожденото му име е Карл Вайденбах. Роден е в Германия. Учи в Европа и завършва философия и съвременна литература. След няколко посещения в Съединените щати през 1910 г. получава американско гражданство. Същата година постъпва в армията и през 1914 г. успява да завърши военен колеж. По-късно защитава магистърска степен в Канзаския университет.

През 1916 г. е повишен. Седем месеца по-късно — през юни 1917 г., е изпратен във Франция с Първа дивизия на американския експедиционен корпус. Скоро е прехвърлен във военновъздушния корпус, където преминава авиационно обучение. През 1918 г. се завръща в САЩ и е назначен за ръководител на Първа въздушна пощенска служба.

През 20-те и 30-те години заема различни постове както в армията, така и в дипломатическите представителства на САЩ в Южна Америка. През 1940 г., вече полковник, е изпратен на Филипините. През юли 1941 г. генерал Макартър е назначен за командващ армейските сили в Далечния изток, а Уилъби е негов помощник началник-щаб по въпросите на разузнаването.

При японското нападение на Филипините Макартър е принуден да избяга от Корегидор — острова крепост в залива Манила — с моторна лодка и след това със самолет каца в Австралия. Уилъби е единственият щабен офицер, който го придружава. И в Австралия Уилъби продължава да служи като Г–2 на Макартър. Той няма достъп до дешифрираните съобщения Меджик на японските комуникации (за разлика от Макартър и началник-щаба му). Едва след влизането на САЩ във войната той получава необходимото разрешение за достъп. Като началник на разузнаването на американските войски в югозападната част на Тихия океан Уилъби разпростира своята власт над многочислените подразделения в региона, включително над Съюзническото бюро за разузнаване, бреговите наблюдатели на австралийския военноморски флот, над изключително успешния съюзнически отдел за преводи и анализ и др. Но БЕЛ — американска военноморска станция по КРИПТОАНАЛИЗ в Австралия — е под контрола на ръководителя на военноморските операции.

Уилъби служи при Макартър както по време на войната, така и след нея, когато Макартър е главнокомандващ съюзническите войски в Япония и главнокомандващ силите на ООН по време на Корейската война. През май 1951 г. Уилъби напуска Япония и се завръща в САЩ за лечение. (През 1951 г. Макартър е освободен като главнокомандващ съюзническите сили в Далечния изток.)

Уилъби е автор на книгата „Конспирация в Шанхай“ („Shanghai Conspiracy“, 1952), в която разказва за съветската шпионска група на Рихард Зорге в Япония. През 1954 г. той издава биографична книга за своя началник — „Макартър: 1941–1951“ („MacArthur: 1941–1951“).

Критична оценка за дейността на Уилъби идва от негов колега в Тихия океан. В книгата „А аз бях там“ („And I Was There“, 1982) контраадмирал Едуин Лейтън — разузнавач от военноморския флот, пише:

(Терминът „банда“ се отнася за висшите офицери на Макартър, които са били с него на Филипините, предимно на Батаан, където американските сили търпят поражение от японците през първите 4 месеца на 1942 г.)

Уин, Гревил (1919–1990)

Английски бизнесмен, изпълняващ ролята на посредник между английското и американското разузнаване, от една страна, и полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — западен шпионин в ГРУ (съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ), от друга. Уин учи в Нотингамския университет и през Втората световна война работи във военното разузнаване. През 1950 г. създава свой бизнес с експорт на тежко индустриално оборудване. Пътува често в чужбина и няколко пъти посещава Съветския съюз.

През декември 1960 г. се среща с Пенковски на конференция по въпросите на търговията в Москва. Пенковски моли Уин да го свърже с английското разузнаване (преди това се е опитвал напразно да се свърже с ЦРУ).

Уин започва дейността си на посредник през април 1961 г. Урежда Пенковски да бъде разпитан от МИ–6 и ЦРУ при посещенията му в Лондон и Париж.

През 1962 г. става ясно, че Пенковски е в беда, и се правят планове Уин да уреди бягството му на Запад от търговския панаир в Ленинград (Санкт Петербург). Според плана Пенковски е трябвало да бъде изведен от СССР в един от двата камиона с експонати на Уин. Уин се отправя отначало с камионите към Будапеща също на панаирно изложение с намерение след това през Хелзинки да стигне до Съветския съюз.

На 2 ноември 1962 г. Уин, напускайки Будапеща, неочаквано е заловен от въоръжени сътрудници на КГБ, качен е в лека кола и е отведен в неизвестна посока. На 22 октомври Пенковски вече е бил арестуван — факт, за който британското разузнаване все още не е било узнало.

Уин е откаран в Москва и прекарва следващите 6 месеца в ЛУБЯНКА при тежки условия, които понякога се редуват с добро отношение (дори му е позволено свиждане със съпругата му). КГБ се опитва да го принуди да признае за отношенията си с Пенковски.

Предаден е на съд в Москва заедно с Пенковски през май 1963 г. Уин е признат за виновен в шпионаж и осъден на 3 години затвор и 5 месеца в трудов лагер. В затвора към него се отнасят изключително зле, тъй като руснаците се опитват да осъществят размяна със заловени техни разузнавачи.

След по-малко от година, прекарана в затвора, на 22 април 1964 г. Уин е разменен с ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ, обвинен от британците за съветски шпионин.

Несистематизираният разказ на Уин за преживяванията му и връзката му с Пенковски е издаден през 1968 г. със заглавие „Контакт на улица «Горки»“ („Contact on Gorky Street“).

Уинтърботъм, Фредерик

Офицер от военновъздушните сили на Великобритания, който отговаря за разпространението на разузнавателните сведения от УЛТРА сред съюзническото командване през Втората световна война. Книгата му „Тайната на Ултра“ („The Ultra Secret“, 1974) е едно от най-ранните свидетелства за огромния успех на съюзниците в декодирането. Въпреки че 2 по-ранни книги разкриват тайната на Ултра, творбата на Уинтърботъм става популярна по цял свят (вж. ЕНИГМА).

В началото на Първата световна война той е младши офицер в Кралската глостърска хусарска доброволческа кавалерия. През 1916 г. успява да постъпи на военновъздушна служба и през април 1917 г. участва в битка над Франция. На 13 юли 1917 г. е свален и прекарва следващите 18 месеца като военнопленник.

След войната учи право в колежа Крайст чърч в Оксфорд. Заема се с фермерство и пътешествия. Когато се завръща във Великобритания през декември 1929 г., Уинтърботъм става представител на ВВС в МИ–6. Често пътува до Германия от 1934 до 1938 г., за да наблюдава действията на германските военновъздушни сили. През 1934 г. се среща лично с Адолф Хитлер и с други видни нацисти, а също и с висши офицери от бързо разрастващото се Луфтвафе. (През 1938 г. германците научават, че Уинтърботъм работи за МИ–6, и той е предупреден повече да не се връща в Германия.)

В началото на 1939 г. Уинтърботъм създава екип по НАУЧНО РАЗУЗНАВАНЕ в своя отдел в МИ–6. Основната задача на екипа е да наблюдава новите германски оръжия и развитието на електрониката. Това, а също и фактът, че офицерите са в сградата на ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ, го подтикват да се заеме с декодиране.

През август 1939 г. британските декодировчици са преместени в ПАРК БЛЕЧЛИ. Месец след това се местят и някои отдели на МИ–6, а заедно с тях и екипът на Уинтърботъм.

През лятото на 1940 г., когато британските декодировчици в Парк Блечли започват да дешифрират германските радиосъобщения, Уинтърботъм поема отговорността по разпространяването на тези строго секретни дешифровки. Той добре съзнава необходимостта от прехвърлянето на материалите от Ултра до военните щабове и полевото командване. В съответствие с тази необходимост разработва схема за ОТДЕЛ ЗА СПЕЦИАЛНИ ВРЪЗКИ за работа с разузнавателните сведения от Ултра и с щабквартирите на главните полеви командири. Според схемата ще бъдат използвани специални радиочестоти и практически невъзможните за декодиране ШИФРОБЛОКЧЕТА ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА при работата с материалите от Ултра. Уинтърботъм въвежда правила, които защитават тайната на Ултра от германците и от света 20 години след завършването на войната.

След войната се пенсионира със звание полковник от авиацията. Получава „скромно“ отличие за службата си. Освен „Тайната на Ултра“ той написва „Нацистката връзка“ („The Nazi Connection“, 1978), в която разказва подробно за дейността си в Германия през 30-те години.

Уитуърт, Джери (1939)

Специалист по комуникациите от военноморския флот на САЩ, осигурил секретна информация, включително КРИПТОМАТЕРИАЛИ, на ДЖОН УОКЪР, който пък от своя страна ги предоставя на Съветския съюз. По време на съдебния процес през март-април 1986 г. служител на ФБР заявява, че шпионските действия на Уитуърт са оказали повече вреда на американската сигурност, отколкото шпионажът във връзка с атомната бомба, извършен от Етел и ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ.

Уитуърт завършва колежа Коулингс джуниър и служи във военноморския флот от септември 1956 до октомври 1983 г. Той е радиоспециалист и през последния етап на 26-годишната си кариера заема няколко важни поста. Работи със спътникови комуникации и различни криптографски системи на борда на няколко кораба, включително на самолетоносача Ентърпрайс, а също и в бази на сушата.

Първите доказателства по бъдещото съдебно дело срещу Уитуърт се появяват през май 1984 г., когато в службата на ФБР в Сан Франциско се получава писмо от някой, който твърди, че е „замесен в шпионаж от няколко години“ и е „предал строго секретни криптографски ключови листове за военни комуникации, технически наръчници, разузнавателни съобщения и т.н.“. В писмото се твърди, че човекът е част от агентурна мрежа и че ФБР могат да се свържат с него чрез обява в Лос Анджелис таймс, адресирана до РУС.

Писмата на РУС, както ги наричат във ФБР, продължават да пристигат до появата на обявата на ФБР. Най-сетне, през август, РУС пише: „Мислих много сериозно и смятам, че ще бъде по-добре, ако престана да ви помагам в разобличаването на организацията, за която говорихме по-рано.“

Когато на 20 май ФБР залавя Джон Уокър, агентите откриват в ТАЙНИКА полиетиленов плик, натъпкан със секретни документи и 3 писма. Едното от тях се отнася за някой си „Д“, който очевидно е един от шпионите на Уокър, изявил желание да излезе от играта. Като анализират информацията от предишните писма с намереното по време на обиска в дома на Уокър писмо, във ФБР стигат до заключението, че „Д“ напомня за бивш радист от военноморския флот, чието име Джери Уитуърт се е появило по време на проучването на благонадеждността на Уокър. В едно от писмата на Уокър се появява името Бренда и това вероятно е Бренда Рейс — съпруга на Уитуърт.

Двама агенти се отбиват при Уитуърт в Дейвис, Калифорния. По време на разпита той излиза от стаята — виждат го да изтегля 2 листа от принтера. При претърсването на караваната, в която живее, агентите откриват неумело скритото писмо до Уокър, написано същия ден.

Уитуърт не е арестуван, агентите на ФБР го държат под очевидно за него самия наблюдение. Позволяват му да се предаде сам, което той извършва на 3 юни. Във ФБР вече са убедени, че и „Д“, и РУС са Уитуърт.

Съдебните заседатели обвиняват Уитуърт в конспирация с цел шпионаж. Предявени са му и 5 други обвинения за нарушаване на закона за данъчното облагане — не е обявил придобитото по време на шпионската си дейност, което по преценка на властите възлиза най-малко на 332 000 долара. Уитуърт е съден както за шпионска дейност, така и за данъчни престъпления.

Джон Уокър като част от договореността да постигне благосклонност за сина си МАЙКЪЛ УОКЪР е ключовият свидетел срещу Уитуърт. Срещу Уитуърт свидетелстват също Майкъл, както и бившата съпруга на Джон Уокър — Барбара Джой Кроули Уокър, която е предала самия Уокър. Дъщеря им Лора Уокър Снайдър твърди, че Джон Уокър се е опитал да вербува и нея, а също и капитан III ранг АРТЪР УОКЪР — брат на Джон Уокър.

Уитуърт получава присъда 365 години затвор и глоба 410 000 долара. Както е записано в присъдата, трябва да минат 60 години преди Уитуърт да има право на помилване. Джери Уитуърт твърди, че съдията, издал присъдата, е „човек, който бе олицетворение на баналността на злото… една истинска нула. Той не вярва в нищо. Животът му е посветен на определяне посоката на ветровете и как би могъл да изкара печалба от настъпващата буря“.

УИЧЪР

УИЧЪР (Буря) е полско кодово наименование за първоначалната работа при дешифрирането на съобщенията на германската машина ЕНИГМА.

Уличен художник

Разузнавателен жаргон за „опашка“ или полицейско наблюдение.

Улси, Джеймс (1941)

ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от февруари 1992 до януари 1995 г. Макар и дълги години да се движи в правителствените кръгове, не успява да проведе назрелите реформи в ЦРУ след Студената война.

Завършил е Станфордския университет, спечелил е 2-годишна стипендия Роудс за университета в Оксфорд, а по-късно защитава степен по право в Йейлския университет. Той служи в армията от 1968 до 1970 г., работи върху проблемите за ограничаване на стратегическите оръжия и известно време е в състава на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ.

През 1970 г. Улси е назначен за главен съветник в Сенатската комисия по въпросите на въоръжените сили, където остава до 1973 г., след което се отдава на частна адвокатска практика. От 1978 до 1979 г. е заместник-министър на военноморския флот, след което отново се връща към частната практика.

През 80-те години заедно с представителите на Съветския съюз и НАТО участва в преговорите за съкращаване на въоръженията. През 1989 г. е назначен за постоянен американски представител с ранг на посланик на преговорите за съкращаване на конвенционалното въоръжение в Европа. След успешното споразумение със Съветския съюз през юли 1991 г. той отново се връща към частна юридическа практика.

Президентът Клинтън назначава Улси за ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ в самия край на Студената война, когато американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, а също и ЦРУ имат нужда от нови насоки и преструктуриране. В тези години ЦРУ е подложено на остра критика за дискриминация на жените, сътруднички на агенцията, за незаконните операции в Гватемала. По това време — 1994 г., е разобличен и ОЛДРИЧ ЕЙМС — съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ.

Улси подава оставка като директор на Централното разузнаване след остра критика за неуспеха му да накаже служителите на ЦРУ, които са били отговорни за действията на Еймс.

Ултра

Общо КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на операциите на РАЗУЗНАВАНЕТО В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ (КОМРАЗ) през Втората световна война, осъществени от Великобритания и Съединените щати, както и условно обозначение на всички материали, получени в процеса на операциите.

Операцията Ултра предвижда КРИПТОАНАЛИЗИ на всички германски радиокомуникации, зашифрирани от машината ЕНИГМА, а също така прослушване и дешифриране на японските военни съобщения (информацията, получена в резултат от разчитането на японските дипломатически шифри, носи названието МЕДЖИК).

В началото на Втората световна война британците използват различни КОДОВИ ДУМИ по различно време за КОМРАЗ. Сред тях са Сидар, Суел и Зимотик. Спират се на Ултра, Пърл и Тамб. Със СЪГЛАШЕНИЕТО БРЮС от 1943 г. американските специални служби в декодирането приемат британската терминология. Пърл и Тамб по-късно са заменени от една-единствена КОДОВА ДУМА — Пинап.

Преди 1941 г. британците разпространяват разкодирани съобщения на германския радиообмен под кодовото наименование БОНИФЕЙС. За прикритие твърдят, че информацията е осигурена от ТАЕН АГЕНТ. По-късно Бонифейс се използва като степен за секретност на Ултра. Отначало точното използване на термина е само градация за сигурност при излъчваните сигнали и документи. Самата информация се нарича СПЕЦИАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ или Z (вж. ПРИОРИТЕТ ЗЕТ (Z).)

Операция Ултра изиграва важна роля в много от победите на съюзниците — най-значителната от които е в Атлантика (септември 1939 — май 1945 г.) още повече че тази продължителна военна кампания, донякъде решаваща в хода на Втората световна война, се провежда на най-сложния театър на военните действия. В Атлантическия океан минават най-важните морски комуникации, по които се осъществява връзката между Великобритания и Съединените щати. По тях англичаните получават боеприпаси, а американците ги използват за прехвърляне на своите сухопътни войски, авиация и други сили за участие в бойните действия в Европа.

Битката в Атлантика се характеризира с изключителна напрегнатост: „Единственото, което наистина ме плашеше по време на войната, бе заплахата, която идваше от германските подводници… — пише министър-председателят Уинстън Чърчил. — За тази битка се притеснявах много повече, отколкото за въздушната война над Великобритания.“ Както командването на германските подводници, така и съюзниците са изключително зависими от КРИПТОАНАЛИЗА за бъдещите си успехи.

Германската служба Б-ДИНСТ успява да даде на командването на германските подводници точна информация за пътя на съюзническите конвои през ранния период на войната. Съюзническите усилия в декодирането осигуряват безценна информация за движението на германските подводници и имат огромно значение за изхода на битката.

Видният военноморски историк Юрген Ровер, който служи на германски подводници, в края на войната стига до следното заключение:

Доктор Ровер смята, че и без успехите на Ултра битката в Атлантика сигурно пак щеше да бъде спечелена от съюзниците, но не през пролетта на 1943 г., а много по-късно.

Умбра

Общоприето КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ в американските специални служби за свръхсекретните материали от РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, получавани с помощта на спътниците КИЙХОУЛ и други източници. По време на Студената война са използвани и наименованията Трайн и Динар. И трите кодови наименования са използвани и от британците според СЪГЛАШЕНИЕТО ЮКЮС.

Умишлено жертване

Жаргонен израз за преднамерено разкриване на АГЕНТ, за да бъдат защитени по-важни шпиони. Често един агент е жертван, когато има данни, че вече е компрометиран или РАЗКОНСПИРИРАН. Това се прави, за да се подсили правдоподобността на друг агент.

Вж. ГОЛИЕНЕВСКИ, МИХАЛ.

УНО

УПРАВЛЕНИЕ ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА.

УНР

УПРАВЛЕНИЕ ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ.

УНТ

Управление за наблюдение на териториите (Direction de la Surveillance du Territoire — DST). Френска разузнавателна служба, създадена през 1944 г. Тя поема функциите на контраразузнавателното подразделение СТ (Surveillance Territoire (ST) — Териториално наблюдение), което е в състава на СЮРЕТЕ ЖЕНЕРАЛ. Пред УНТ е поставена задачата да осъществява контраразузнаването и борбата с тероризма.

УНТ е подчинена на Министерството на вътрешните работи и по традиция се оглавява от офицер от полицията, който преди това е бил полицейски комисар. Както е залегнало в правилника, УНТ „отговаря за откриването и предотвратяването на територията на Република Франция на всички действия, предизвикани или извършени под чуждо влияние, с цел да застрашат сигурността на страната…“

Смята се, че УНТ има по-големи оперативни възможности и по-добра документална база, отколкото неговият конкурент от Министерството на отбраната ГУВС (бившата СВДК). По време на Френско-алжирския конфликт от 50-те години агент от УНТ непреднамерено разкрива една от операциите на СВДК. УНТ успява да внедри свои хора сред алжирските метежници, но постиженията му бледнеят на фона на грандиозните — и понякога доста съмнителни от гледна точка на законността — операции на СВДК и ВТОРО БЮРО.

По време на Студената война първостепенната задача на УНТ е да предпазва Франция от съветски подривни действия и съветско проникване предимно сред разузнавателните служби. КГБ поддържа едни от най-големите си резидентури във Франция, като в определен момент контролира приблизително 700 оперативни работници там, повечето от които са в Париж под прикритието на дипломати.

УНТ подслушва телефоните на чуждестранните посолства, прехваща радиосъобщения и прави всичко възможно да получава информация за легалните разузнавачи, живеещи във Франция. В хода на една от най-успешните операции на УНТ от времето на Студената война ИЗМЕННИК от КГБ с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Феъруел предава на французите информация, вследствие на която през 1983 г. заради обвинение в шпионаж са експулсирани 47 руснаци: 40 дипломати, 5 търговски представители, а двама използват ПРИКРИТИЕТО на съветската информационна агенция ТАСС.

През 1987 г. са изгонени още трима съветски дипломати, след като УНТ разкрива шпионски кръг от петима французи, чиято сфера на интерес са космическите технологии. Руснаците се опитват да получат информация за френската ракета-носител Ариана, с която се осъществява извеждането на френските спътници в орбита.

УНТ е замесено и в много съмнителни операции. През 1973 г. например негови сътрудници поставят подслушвателни апарати в Le Canard Enchaine — скандален сатиричен седмичник, насочен срещу политиката на Дьо Гол. ПОДСЛУШВАТЕЛНИТЕ УСТРОЙСТВА са открити и участието на УНТ е доказано. През 1980 г. Le Canard Enchaine се премества на ново място и служителите отново откриват подслушвателни устройства, вероятно инсталирани от неуморимото УНТ. Когато ГУВС е обвинено в съучастие в експлозията и потопяването на РЕЙНБОУ УОРИЪР, УНТ, спомняйки си за своите полицейски функции, помага на новозеландските правоохранителни органи да съберат съответната информация за сътрудниците на ГУВС. (По ирония на съдбата едно от френските средства за масова информация, което разказва за тази операция, е Le Canard Enchaine.)

Твърди се, че около една четвърт от ресурсите на УНТ се отделят за борба с тероризма във Франция. Най-значителният успех на УНТ в антитероризма е задържането на Абу Дауд — палестинския лидер на Черния септември, още при влизането му в страната през 1976 г. Но когато служителите на УНТ се опитват да го предадат на западногерманските власти, които свързват името му с масовото убийство на израелски атлети на олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г., те са безкрайно изненадани — научават, че Дауд е влязъл във Франция „под егидата“ на СВДК, и трябва да го освободят.

Уншлихт, Йосиф (1879–1938)

Изпълняващ длъжността началник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, през 1935–1936 г., докато ЯН БЕРЗИН е в Далечния изток, а след това — в Испания в помощ на републиканското правителство по време на Гражданската война в Испания.

Уншлихт е роден в семейството на полски дворяни. Активно участва в революционното движение и е един от видните дейци по време на Октомврийската революция от 1917 г. Непосредствено след революцията помага на ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ за създаването на съветските органи за сигурност (вж. ЧК).

Уншлихт е член на просъществувалото съвсем за кратко време полско революционно правителство през 1920 г. От 1921 до 1923 г. е заместник-началник на ГПУ (Главно политическо управление), след което става заместник-началник на ГРУ. Редовно пътува в чужбина, за да организира дейността на агентите в Германия, Латвия и Полша. През 1935–1936 г., докато Берзин отсъства от Москва, той изпълнява длъжността началник на ГРУ. По-късно е на политическа работа във военновъздушните сили и е избран за кандидат-член на централния комитет на болшевишката партия.

На 29 юли 1939 г. е арестуван и застрелян заедно с Берзин.

Уойкин, Ема

Член на съветска шпионска мрежа в Канада, разкрита от ИГОР ГУЗЕНКО. Работи в канадското Министерство на външните работи и предава информация на полковник НИКОЛАЙ ЗАБОТИН — военен АТАШЕ в съветското посолство в Канада. Заботин е ръководител на съветската шпионска мрежа в Канада.

Уойкин е арестувана през 1946 г. и е осъдена на 2 и половина години затвор.

Уокър, Артър (1934)

Офицер в оставка от американския военноморски флот, вербуван за шпионин от брат си — старши мичман в оставка ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ.

Артър Уокър постъпва във военноморския флот през 1953 г., където служи на подводница като оператор на радиолокатор. По-късно е повишен в мичман II ранг. От 1968 г. до излизането си в оставка като капитан III ранг през 1973 г. преподава подводно дело в Тактическата школа на Атлантическия флот в Норфък, Вирджиния.

След като се уволнява от армията, открива свое предприятие за монтаж и усъвършенстване на автомобилни радиоприемници. Фирмата банкрутира и той започва работа във VSE ко. — военен концерн, който осигурява инженерно обслужване на военноморския флот. Джон вербува Артър за шпионин и през септември 1980 г. той започва да предава секретни материали от VSE ко.

Джон Уокър е арестуван на 20 май 1985 г. В хода на следствието се изяснява, че му е помагал неговият брат. Двама агенти от ФБР отиват при Артър, който се отказва от правото си да мълчи и признава, че е участвал в шпионаж.

Според обвинението Артър е предавал на по-малкия си брат „документи, досиета, снимки, брошури и планове за защита, свързани с американските военноморски сили“, съзнавайки, че Джон ги предава на Съветския съюз. Сред другите документи има отчет за дефектите в оборудването на военноморски амфибийни кораби и ръководство за профилактика на флагманския кораб Блу ридж.

По време на процеса съпругата на Артър Рита дава показания, че след ареста на Джон съпругът й е признал пред нея, че в края на 60-те и началото на 70-те години е имал връзка с жената на Джон — Барбара.

При защитата на Артър не са призовани свидетели. Издадени са му 3 доживотни присъди и глоба 250 000 долара.

Уокър, Майкъл (1962)

Офицер в оставка, свързочник ІІІ клас от военноморския флот на САЩ, въвлечен от баща си ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ в шпионаж в полза на Съветския съюз.

Майкъл си спомня първия досег със семейния шпионаж като инцидент, предизвикан от пияната му майка. „Тя се качи в стаята ми — беше около полунощ, — завлече ме на долния етаж в хола и започна да ми крещи.“ По средата на писъците извиква: „Баща ти е шпионин!“ Майкъл, по това време на около 13 години, й отговаря, че не й вярва. Малко по-късно, когато е в гимназията, двамата с баща си често посещават близкия бар. Майкъл забелязва, че баща му разполага с много пари. Притежава няколко яхти, самолет, харчи безразборно, предимно за млади момичета. След няколко чашки Уокър казва, че един ден ще разкаже на Майк как се е добрал до тези пари. Майкъл таи подозрения, но не допуска, че баща му е шпионин.

По настояване на бащата, който иска и синът му да стане шпионин, Майкъл постъпва във военноморския флот през 1982 г. Първото му назначение след обучението е свързочник на борда на самолетоносача Америка. След първото плаване през юли 1983 г. подава молба за отпуск, за да се види с баща си. Една вечер Майкъл заговаря за работата си на Америка.

„Първо споменах, че се занимавам със секретна информация. Разказах подробно на татко за работата си и той се заинтересува — спомня си по-късно Майкъл. — Няколко седмици по-късно ми каза: «Ами мога да ти платя, ако ми осигуриш секретна информация от работното си място… Иска ти се да изкараш пари, а има достатъчно.»“ Бащата казва на Майкъл, че може да изкарва „от хиляда долара на седмица до пет хиляди на месец“.

През октомври 1983 г. Майкъл, който вече е сгоден и ще се жени, живее в базата на военноморските въздушни сили във Вирджиния Бийч, Вирджиния. Една вечер, излизайки в градски отпуск, скрива секретен документ под униформената си риза и го занася на баща си. „Беше доволен — спомня си Майкъл. — Радваше се, че съм проявил достатъчно смелост, за да го сторя. Не каза кой знае какво. Прегледа документа и каза, че става, и това беше всичко.“ После отиват в кабинета на бащата, където Уокър показва на сина си как се използва фотоапарат Минокс. Обсъждат и майка му, която знае за шпионската дейност на бащата. Уокър казва на сина си: „Тя създава проблеми и може да ни издаде.“

През декември 1983 г. Майкъл се жени за Рейчъл Алън — касиерка от бара, който баща му често посещава. Следващия месец е прехвърлен на самолетоносача Нимиц, а през септември 1984 г. е назначен в оперативната служба на кораба.

Агентите на ФБР арестуват Джон Уокър в Мериленд на 20 май 1985 г. в момент, когато оставя в ТАЙНИК секретните документи, предадени му от Майкъл.

Шпионските действия на Майкъл са разкрити по време на разследването, което ФБР извършва, преди Джон Уокър да бъде арестуван. ФБР съветва властите във военноморските сили да запазят изключителна секретност, тъй като допускат, че Майкъл може да има приятели на кораба, които също шпионират.

На 20 май Майкъл Уокър е задържан под стража на борда на Нимиц и е разпитан от агенти на ВОЕННОМОРСКАТА КРИМИНАЛНОСЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА. Самолетоносачът по това време е на котва в Хайфа, Израел. Агентите откриват 6,5 кг секретни материали, скрити от Майкъл. Той прави признания. Свален е от кораба и е откаран във военноморската въздушна база Андрюс край Вашингтон, където е арестуван от агентите на ФБР.

Според договореностите, постигнати от Джон Уокър с федералните власти, Майкъл получава 25-годишна присъда, като след 8 години може да бъде помилван.

Уокър-младши, Джон (1937)

Военноморски офицер в оставка, арестуван през 1985 г. по обвинение в шпионаж и ръководене на шпионски кръг, в който участват също синът му МАЙКЪЛ УОКЪР и брат му капитан III ранг АРТЪР УОКЪР, както и главният радист ДЖЕРИ УИТУЪРТ. И тримата са служили във военноморския флот. Случаят Уокър е вероятно най-значителният и нанесъл най-голяма вреда шпионски случай в историята на американския военноморски флот.

Уокър притежава достъп до „строго секретни криптографски“ материали. Той сам предлага услугите си в съветското посолство във Вашингтон вероятно през 1967 г., когато е назначен в тренировъчен център за работа в подводници в Чарлстън, Южна Каролина, където открива бар и ресторант. (Това е повод за спорове със съпругата му Барбара, която по-късно докладва за шпионската му дейност на ФБР. На разпита във ФБР Уокър сам признава, че е започнал шпионската си дейност, докато е бил офицер в щаба на подводниковите сили на Атлантическия флот в Норфък, Вирджиния.)

Уокър постъпва във военноморския флот през 1955 г. и става специалист по комуникациите. Назначенията му включват работа в 2 стратегически ядрени подводници от 1962 до 1966 г. След това работи в Чарлстън и Норфък и накрая — във военноморския учебен център в Сан Диего, където изпълнява длъжността заместник-директор. Именно там се запознава с Уитуърт — старши радист, който има същия достъп до криптографски материали както Уокър. Уокър напуска военноморския флот през 1976 г. Уитуърт, а по-късно и синът му Майкъл и брат му Артър го снабдяват със секретни материали. Когато напуска военноморския флот, той ръководи 2 търговски фирми в Норфък, Вирджиния — детективска агенция Конфиденшъл рипортс инк. и фирмата за отстраняване на микрофони (БРЪМБАРИ) Електроник каунтърспай инк.

Уокър се среща със съветски агенти във ВИЕНА, Хонконг и Филипините, а също и в САЩ. Смята се, че е получил високо звание в съветските въоръжени сили.

Дъщерята на Джон Уокър Лора Уокър Снайдър е в армията, когато той се опитва да въвлече и нея в шпионския кръг, но без успех. Лора си спомня, че баща й я кара да абортира, за да може да остане в армията и да стане шпионин. „Каза ми, че съм глупачка, щом напускам [армията], че нямам никакво бъдеще, че никога няма да постигна нищо. Че съм пълна идиотка.“

Уокър се гордее изключително много с шпионската си работа. „Нито един член на организацията или бъдещ член не се налагаше да се сблъсква с класическите проблеми, които тормозят толкова много хора в този бизнес, — пише веднъж той на руснаците с най-високопарни думи. — Не ни се налага да се справяме с проблеми, причинени от наркотици, алкохол или хомосексуалност. Всички сме физически и умствено зрели хора. А организацията може да пере пари.“

ФБР научава за шпионската дейност на Джон Уокър през ноември 1984 г. от бившата му съпруга Барбара, която го прави по съвет на Лора. Барбара знае за шпионската му дейност от известно време и го е придружавала, когато е ходил до ТАЙНИЦИ, за да остави секретни материали или да прибере полагаемото му се възнаграждение. След години на отчуждение и пиянски спорове през 1976 г. те се развеждат. Тя 2 пъти уведомява ФБР за шпионската му дейност, но първия път напълно пренебрегват пиянския й брътвеж.

От края на 1984 г. ФБР поставя под наблюдение Джон Уокър. Арестуван е на 20 май 1985 г., след като е оставил 129 секретни документа за самолетоносача Нимиц (откраднати от сина му) в тайник в Пулсвил, Мериленд. Съветският вицеконсул АЛЕКСЕЙ ТКАЧЕНКО, който е забелязан близо до тайника, напуска САЩ на 23 май.

В навечерието на процеса през октомври 1985 г. Джон Уокър и синът му Майкъл се съгласяват да се признаят за виновни в шпионаж и да окажат помощ на правителството в случая с Джери Уитуърт. Уокър получава доживотна присъда, а синът му — 25 години. КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на Джон Уокър е Челюсти (Jaws от инициалите на името и фамилията му „J“ и „W“).

По време на разпитите Джон Уокър няколко пъти се проваля на тест с ПОЛИГРАФ. Следователите са объркани от отговорите му за произхода и размерите на шпионския кръг.

Анализаторите на американските специални служби стигат до извода, че към момента на ареста на Уокър през 1985 г. Съветският съюз е получил и декодирал повече от 1 млн. съобщения благодарение на КРИПТОМАТЕРИАЛИТЕ, осигурени от него. „Руснаците са получили достъп до информация за въоръжените сили, за боеготовността и тактиката — казва министърът на отбраната Каспар Уайнбъргър, помолен да оцени вредата, причинена от Уокър и Уитуърт. — Сега имаме ясни сигнали, руснаците са в течение на всички аспекти на нашата военна доктрина и воденето на бойни действия в открито море. Ясно ни е, че това е в резултат от шпионската дейност на Уокър.“

Джон Уокър-младши

Уолис, Джон (1616–1703)

Английски свещеник, математик и професор от университета в Оксфорд, криптограф на ДЖОН ТЪРЛОУ по време на режима на Оливър Кромуел (1649–1658). Уолис ръководи изключително ефикасна организация по дешифриране на английските ТАЙНИ СЛУЖБИ под ръководството на Търлоу. Системата е използвана за откриване на тайни съобщения от прехванатата кореспонденция на роялистите и техните симпатизанти (Търлоу е главен директор на пощите).

Чарлс II се качва на трона през 1660 г. и настоява Уолис да продължи с работата си на криптолог. След време Уолис става душеприказчик на краля. Уилям III пък (качва се на трона през 1689 г.) предлага Уолис да обучи някой младеж, който да наследи дейността му. След смъртта на Уолис работата му е продължена от 22-годишния му внук Уилям Бленкоу. Бленкоу е първият английски криптограф, който получава званието „декодировчик“. (През 1712 г. той се самоубива.)

Уолис е автор на „Есе за изкуството на декодирането“ и на няколко творби по математика.

Уолсингам, Франсис (1532–1590)

Създател на държавна разузнавателна организация в Англия. През целия си живот се бори главно срещу католиците. Той е държавен секретар и съветник на кралица Елизабет I от 1573 г. до смъртта си.

Уолсингам е заклет протестант, получил образованието си в Кингс колидж, Кеймбридж. Започва да се занимава с разузнавателна дейност като секретар на английския посланик във Франция. Когато Елизабет става кралица, той се връща в Англия. След като привлича вниманието на кралица Елизабет, през 1570 г. е изпратен като посланик във Франция. Завръща се в Англия през 1573 г., за да стане първи секретар и член на Тайния кралски съвет. Същата година създава и ТАЙНИТЕ СЛУЖБИ в Лондон.

Девизът на Уолсингам е: „Информираността никога не е излишна.“ Следвайки го, той започва да разработва обширна организация за външно разузнаване, съставена от изключително компетентни хора. Това е първата национална английска разузнавателна организация. Уолсингам създава също сложни системи от ШИФРИ, тъй като самият той е привърженик на кодовете.

Агентите му работят във Франция, Германия, Италия, Нидерландия, Белгия, Испания и Турция, а някои от тях са дори на служба на монарсите в съответната чужда страна. Шпионската му мрежа се финансира предимно от самия него. Много от хората му са вербувани от университетите в Кеймбридж и Оксфорд.

Многобройни са разузнавателните успехи на Уолсингам. Той научава за плановете на испанците да изпратят непобедимата си армада към бреговете на Англия. С помощта на своите агенти и прехващането на кореспонденцията на Мария Стюарт — кралица на Шотландия, разкрива заговор срещу Елизабет. Мария Стюарт е осъдена и обезглавена през 1587 г.

Фанатичната му преданост към протестантството води до чести несъгласия с кралицата във връзка с неспособността й да наложи каузата на тази религия. Въпреки че кралица Елизабет любящо се обръща към Уолсингам с „моят мавър“ (Уолсингам имал тъмни коси и мургаво лице), тя го възнаграждава с незначителни суми независимо от лоялността и постигнатите от него успехи. Той умира в бедност, потънал в дългове.

Уолтън

Псевдоним на сержант от американската армия и военновъздушните сили. Осигурява информация за ГРУ, докато работи в Западна Германия. Уолтън, както е известен в разузнавателните досиета на военновъздушните сили, служи в армията от 1961 до 1964 г. и постъпва във военновъздушните сили няколко месеца по-късно.

През 1972 г. напуска ВВС по свое желание — твърди, че е подложен на дискриминация, тъй като е чернокож. Кара такси в Хюстън, Тексас, когато през 70-те години е подложен на разпит от Управлението за специални разследвания на военновъздушните сили. Получава имунитет срещу съдебно преследване (в досиетата се представя с псевдоним) при условие, че даде пълни сведения за шпионската си дейност.

Уотъргейт

Название на хотелски комплекс в Северозападен Вашингтон, където се е помещавал щабът на Националния комитет на Демократическата партия на САЩ. Там през нощта на 17 юни 1972 г. проникват незаконно ВОДОПРОВОДЧИЦИТЕ (подразделение за специално разследване в администрацията на президента Никсън), за да поставят подслушвателни устройства и да фотографират различни документи. Тази акция в края на краищата се обръща в обвинение за незаконни действия на президента Никсън и предизвиква оставката му.

Петимата, влезли с взлом в Уотъргейт, са арестувани и подведени под съдебна отговорност. Това са Джеймс Маккорд-младши (координатор по сигурността в предизборния щаб на президента Никсън, бивш сътрудник на ФБР и Управлението по сигурността в ЦРУ), Бърнард Баркър (агент по недвижими имоти и бивш сътрудник на ЦРУ, участвал в десанта на въоръжени формирования в Залива на прасетата в Куба през 1962 г.), Франк Стърджис (наемник, свързан с ЦРУ), Еухен Мартинес (информатор на ЦРУ) и Вирхилио Гонзалес (шлосер).

Взломаджиите са разкрити от охраната, която се обажда във вашингтонската полиция. Следствието стига до още двама: ХАУЪРД ХЪНТ и Гордън Лиди. Хънт е бивш служител на ЦРУ и е работил заедно с Баркър.

Макар и официално ЦРУ да не е знаело за подготвяната акция, миналото на участниците навежда на подозрението, че е операция на централата, като в случай на неуспех ще се даде ОФИЦИАЛЕН ОТКАЗ за съпричастност на правителството. Нито един от взломаджиите не работи в ЦРУ, но Маккорд се е оттеглил от агенцията през 1970 г., а на Мартинес, изпълняващ поръчки на агенцията, му се плаща от агенцията. Хънт е получил техническа помощ от ЦРУ, когато прониква в кабинета на бившия психиатър на Даниъл Елсбърг непосредствено след публикуването на откраднатите от Елсбърг ДОКУМЕНТИ НА ПЕНТАГОНА.

Участниците в уотъргейтската акция не дават изявления, които да ги свържат по някакъв начин с Белия дом, но някои от тях настояват да получат парично възнаграждение. И когато разбират, че са напълно изоставени, Маккорд пише писмо до съдията, в което твърди, че Белият дом забулва истинската заповед за проникването. Това предизвиква скандал, станал известен като Уотъргейт.

Вж. ГРЕЙ, ПАТРИК; ХЕЛМС, РИЧАРД.

Управление за военноморско разузнаване (УВР)

Управлението за военноморско разузнаване е първата специална служба в историята на САЩ за събиране и обработка на военна информация за чуждите страни. Създадено е на 23 март 1882 г., „за да събира и регистрира военноморска информация, която може да бъде от полза за министерството [военноморското] по време на война, а също и в мирно време“. Първият ръководител на УВР е лейтенант ТИОДЪРЪС МЕЙСЪН, задържал се на този пост от юни 1882 до април 1885 г. (През 1911 г. длъжността вече се нарича ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ.)

Когато САЩ влизат в Първата световна война през април 1917 г., УВР поема и отговорността за защитата на военноморските кораби и инсталации срещу саботаж, шпионаж и подривни действия. До 1920 г. УВР се занимава освен това с архивите и историята на флота.

В края на Втората световна война му е възложено и ОПЕРАТИВНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, за което преди това са отговаряли действащите флотски подразделения. До края на 1992 г. военноморското разузнаване организационно е към началник-щаба на военноморските операции. Отначало организационният код на УВР е бил OP–16 (OP означава офис на началника на военноморските операции, а 16 — военноморско разузнаване), а по-късно се променя на OP–92. В хода на значителна реорганизация на ВМС през 1992 г. УВР става Н–2, излизайки от щаба на ВМС. По този начин статусът му се издига до разузнавателните служби на другите военни министерства, подчинени на обединените началник-щабове.

Управление за национална оценка (УНО)

Структура в ЦРУ, занимаваща се с подготвяне и съставяне оценката на националното разузнаване, в която авторите виждат крайния разузнавателен ПРОДУКТ.

Пътеводна звезда и главен вдъхновител в работата на УНО е Шърман Кент, чиято кариера нагледно демонстрира развитието на американските специални служби през XX в. Преди САЩ да влязат във Втората световна война, Кент постъпва в отдела за изследване и анализ към КООРДИНАЦИЯ НА ИНФОРМАЦИЯТА — предшественик на военновременното УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). През януари 1943 г. е назначен за ръководител на изследванията и анализите на УСС за Европа и Африка. След войната и разформироването на УСС Кент работи за кратко време в УПРАВЛЕНИЕТО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И ИЗСЛЕДВАНЕ към Държавния департамент. През 1950 г. постъпва в ЦРУ и е назначен за заместник на Уилям Лангър — мирновременен историк на дипломацията и военновременен началник на Кент. Лангър е първият ръководител на новосъздаденото УНО.

УНО сменя Управлението за оценки (УО), което е критикувано още със създаването на ЦРУ през 1947 г. (Наричаното отначало Управление за проучване и анализ — УПА, променя името си, тъй като Държавният департамент заявява, че проучванията и анализът за чужбина са изключително в негови прерогативи.) През 1949 г. СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ нарежда да се проведе реорганизация на ЦРУ. Контраадмирал РОСКОУ ХИЛЪНКОТЪР — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, отначало се противопоставя, но през 1950 г. е принуден да се подчини, след като ЦРУ, по-точно Управлението за оценки, не успява да предвиди севернокорейското нападение над Южна Корея.

Приемник на Хилънкотър е армейският генерал-лейтенант УОЛТЪР БЕДЕЛ СМИТ, който премахва УО и създава на негово място УНО и СЪВЕТ ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА (СНО), който трябва да осигурява независими експертни оценки. Смит си спомня за Лангър и Кент от Втората световна война и ги кани да превърнат УНО в основно подразделение на ЦРУ. Смит желаел УНО да стане „сърцето на Централното разузнавателно управление и на националната разузнавателна машина“.

Лангър се връща към научна работа в Харвард през януари 1952 г., а Кент, който е завършил Йейл, поема УНО. Той е ръководител на УНО и председател на СНО от 1952 г. до излизането си в оставка през 1967 г. Кент „е изумителна личност“, пише през 1994 г. Дж. Кенет Макдоналд — ръководител на историческата секция към ЦРУ. Периодът, когато е ръководител, „оказва изключително влияние върху формирането на оценките на Централното разузнавателно управление и на разузнавателната общност и предоставянето им пред съда на Съвета за национална оценка“.

Кент често звучи като надут професор, който изнася лекция пред студентите си. „Нека нещата останат такива, че ако нашият ръководител, отговорен за политиката, сметне за необходимо да пренебрегне знанията и мъдростта ни, то причината да не бъде неточност, непълнота или явна демонстрация на предпочитания. Нека ни пренебрегне само ако се налага да обърне повече внимание на друг. И нека се почувства неудобно — много неудобно за решението си да обърне това внимание другиму“, пише Кент в секретно ретроспективно есе през 1968 г.

Той и неговото УНО са на „олимпийска висота“, пише през 1994 г. друг историк на ЦРУ — Доналд Стюъри, в предговора към сборник разсекретени есета на Кент — всичките посветени на УНО. Стюъри добавя, че „УНО премина чертата между научната обективност и интелектуалната арогантност“.

През 1962 г., когато Съветският съюз решава да инсталира ядрени ракети в Куба, УНО на Кент стига до заключението, че това няма да се случи. В специална справка, изготвена през септември 1962 г., се твърди, че това „ще бъде несъвместимо със съветската практика до този момент и със съветската политика, както я преценяваме сега“. Директорът на Централното разузнаване ДЖОН МАККОУН разчита на инстинкта си и независимо от оценката нарежда да се извършат разузнавателни полети с шпионския самолет U–2 над Куба. Той веднага получава доказателства, че руснаците вършат това, което според УНО няма да направят.

УНО е на път да бъде забравено, когато през 1967 г. Кент излиза в оставка. Хенри Кисинджър — съветник на президента Никсън по въпросите на сигурността, не харесва предоставяните от УНО материали. През 1973 г. УНО е закрито и на негово място е учреден институт от т.нар. офицери на националното разузнаване (12 души), които да осигуряват специализирано мнение в дадени сфери на разузнавателната дейност.

По-късно функциите на УНО и на Съвета за национална оценка в значителна степен се изпълняват от СЪВЕТА ПО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.

Управление за национално разузнаване (УНР)

Американска специална служба към Министерството на отбраната, която отговаря за стратегическото въздушно разузнаване и ВЪЗДУШНО НАБЛЮДЕНИЕ. Тя е толкова засекретена, че едва през 1992 г. съществуването й е официално признато. В днешно време се обсъжда въпросът за закриване на УНР и за учредяване на Национална агенция за визуална информация и картография на нейно място.

УНР е създадено на 25 август 1960 г. за координация на усилията и натрупаните данни от въздушното разузнаване, осъществено от СПЪТНИЦИ и шпионски самолети U–2. УНР е служба, която харчи много повече, отколкото ЦРУ или АНС. Отначало се е предполагало, че УНР освен всичко друго ще бъде и буфер между ЦРУ и ВВС, които остро се конкурират помежду си за спътниковите програми и за очакваните от тяхната реализация плодове. ВВС например, за да увеличат бюджета си, непрекъснато търсят доказателства в стремежа да докажат твърдението си, че руснаците преследват политика на непрекъсната надпревара във въоръжаването, която трябва да бъде компенсирана с нови разработки и постижения от военновъздушните сили. А ЦРУ на свой ред се надява с помощта на спътниците да получи обективна картина за мащабите на съветското въоръжение.

УНР отговаря за създаването, развитието и използването на американските разузнавателни спътници, а също и за поддръжката им, докато са в орбита. То разработва и осигурява работата с шпионските спътници. Агенцията наблюдава споразуменията за контрол във въоръжаването, проследява от Космоса военни операции и маневри, води записи на природни бедствия, осигурява спътникова поддръжка на програмите за изучаване и защита на околната среда. На разположение на УНР са и спътниците за радиолокационен контрол и за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, а също и други спътници със специализирано предназначение и контрол на всички възможни видове комуникации. УНР осигурява и данни за съставянето на компютърни карти за направляване на ракетите.

Управлението е структурно подразделение на Министерството на отбраната, но същевременно е самостоятелен член на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ (и следователно се ръководи от ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ). То управлява над 30 военни контролни спътникови станции по света, които обаче никога не се споменават като обекти на УНР.

Комисията по събиране и обработване на визуалната информация към директора на Централното разузнаване определя на УНР нужните фоторазузнавателни материали. През 1992 г. комисията става част от новосъздаденото Централно управление за визуална информация — междуведомствено подразделение.

От 1991 г. към директора на Централното управление е създаден и екип по въпросите на околната среда, който се състои от 50 учени, военни и цивилни специалисти. Всеки един от тях има необходимия ДОСТЪП до секретни материали, за да преглежда продуктите на УНР, които се използват за проучвания на околната среда и на феномени като избухване на вулкани и горски пожари.

Идеята за създаване на УНР се ражда през август 1960 г. на среща на президента Айзенхауер с групата, назначена да проучи обещаните разузнавателни резултати от спътниците КОРОНА и САМОС (спътник за ракетно и спътниково наблюдение), който е в процес на изграждане. Сред тези, които се срещат с Айзенхауер, са Джон Рабъл — заместник-директор по изследванията и инженерните проекти към Министерството на отбраната, доктор Джордж Кистиаковски — научен съветник на Айзенхауер, и доктор Джоузеф Чарик — заместник-министър на военновъздушните сили.

Военновъздушните сили се състезават с ЦРУ за контрол над спътниковото разузнаване и са против контрола на ЦРУ над програмата U–2. След като ЦРУ първо започва въздушно разузнаване с U–2, военновъздушните сили се страхуват, че програмата Корона ще бъде поверена на ЦРУ.

Политическият престиж на Айзенхауер сериозно е накърнен, след като на 1 май 1960 г. над Съветския съюз е свален американският самолет U–2 (вж. ПАУЪРС, ФРАНСИС ГАРИ). И след 3 месеца, когато е внесен за обсъждане проблемът за водене на разузнаване от Космоса, президентът все още болезнено изживява неловкото поведение на ЦРУ в инцидента с U–2. Накрая той решава, че над спътниковата програма трябва да се създаде съвместен надзор от цивилни и военни структури. Тогава той решава спътниковата програма да бъде под надзора на цивилни и военни. В резултат на това негово решение се появява т.нар. Управление на ракетните и спътниковите системи (УРСС), което влиза в структурите на ВВС на САЩ. По-късно то е преименувано Управление на космическите системи и е ПРИКРИТИЕ за УНР. Първи директор на новата служба е Чарик, който остава и като заместник-министър на ВВС. Хората, които го познават добре, твърдят, че той имал 2 шапки: бяла, символизираща принадлежността му към военновъздушните сили, и черна, символизираща принадлежността му към засекретеното Управление за национално разузнаване, занимаващо се с „тайни тъмни“ дела. Първият американски разузнавателен спътник е изведен в орбита на 31 януари 1961 г.

УНР бързо се утвърждава като полезна служба, предоставяща на ръководството на страната изключително ценни разузнавателни сведения, като например доказателства, отхвърлящи твърдението за „ракетна дупка“, които показват, че руснаците разполагат с по-малко ракети, отколкото се посочва в докладите. А снимките на строителството на огромни подземни съоръжения (бункери) за съветските лидери свидетелстват, че те се опасяват от евентуална ядрена война. УНР изиграва важна роля за постигане на споразумение по контрола и съкращаването на въоръженията. Неговите спътници имат възможност да предоставят достоверна информация за това, спазва ли Съветският съюз задълженията по договора или не.

Мартин Фейга, заместник-министър на военновъздушните сили, отговарящ за космонавтиката, е последният ръководител на УНР до момента, когато управлението е засекретено. Кариерата му е свидетелство за двойствеността на УНР, тъй като преди това е работил в ЦРУ. „Истина е, че спътниковото разузнаване е част от всяка стъпка на отбраната през последните 30 години — казва Фейга — независимо дали става въпрос за подготвянето на Стратегическото въздушно командване за бомбардировъчните и ракетните мисии или за оказване на помощ на тактическите части на бойното поле, или за подаване на информация на президента, държавния секретар, съветника по националната сигурност и др…“

С времето УНР става почти самостоятелна структура. Поради строгата секретност даже бюджетът на управлението — съставляващ ежегодно 5–7 млрд. долара — се утвърждава без разисквания от Конгреса, макар и от време на време да се чува критика, отправена към „златните“ му технологии.

В УНР работят 4000 щатни служители от Министерството на отбраната, ЦРУ и други военни структури. За разчитането на спътниковите снимки отговаря не УНР, а НАЦИОНАЛНИЯТ ЦЕНТЪР ЗА РАЗЧИТАНЕ НА АЕРОСНИМКИ към ЦРУ. Въпреки че УНР има права над някои САМОЛЕТИ за разузнаване, от юни 1994 г. тази задача е поета от Службата за въздушно разузнаване на Министерството на отбраната. Тази нова служба се занимава също с развитието и осигуряването на въздушното разузнаване както от обитаеми, така и от необитаеми въздухоплавателни средства. (Вж. ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ.)

Тази административна неуредица предизвиква обърквания и критика. След Войната в Персийския залив през 1991 г. военните плановици се оплакват, че разузнавателните сведения се осигуряват прекалено бавно и виновник за това се оказва УНР. УНР отговаря, като изтъква, че работи над „система за моментално реагиране“, която позволява на плановика на дадена бойна мисия да натисне копчето и на екрана да се появи определената му нужна информация. Управлението се оправдава и с това, че непрекъснато обновява разузнавателните данни, за да могат военните да оперират с възможно най-„прясна“ информация.

Междувременно през 1990 г. УНР купува терен с площ близо 6 ха за запланувания нов служебен комплекс, състоящ се от 4 сгради, на стойност 304 млн. долара, близо до международното летище Далас във Вирджиния, на около 32 км западно от Вашингтон. Управлението възнамерява да използва допълнителната площ за още 2 постройки, които да бъдат продадени или дадени под наем на контрагенти, с които работи редовно. Всичко това е било извършено, без Министерството на отбраната или директорът на Централното разузнаване да са били уведомени.

Все по това време започва и разследване от Конгреса в отговор на жалби, че УНР не разкрива стойността на новата си щабквартира. Разследването установява, че разходите превишават с 30% сумата, необходима за построяването на новия служебен комплекс за 2190 щатни сътрудници на УНР и 1000 души обслужващ персонал, работещи по договор.

ДЖОН ДОЙЧ е назначен за директор на Централното разузнаване през май 1995 г. Един месец след това проверката от Конгреса показва, че УНР е натрупало почти 4 млрд. долара неизразходвани средства, без да се броят непохарчените средства на агенциите, които го контролират. (Тази сума надхвърля годишния оперативен бюджет на Държавния департамент.) Предполага се, че по-голямата част от парите са пренасочени към подмяната на спътници. Но там няма нужда от подмяна и УНР запазва парите като „гърне злато“, както се изразява един от специалистите. Членове на Сенатската комисия по разузнаването заявяват, че „ръководните кадри на УНР нямат представа“, каква част от парите не са похарчени. По-късно новият финансист на УНР прави финансова ревизия и определя излишъка на 4 млрд.

Дойч и министърът на отбраната Уилям Пери уволняват Джефри Харис — директор на УНР и заместник-министър на ВВС по космическите програми, както и заместника му Джими Хил. Уволненията поставят само началото за създаването на новата Национална агенция за визуална информация и картография, която да остане към Министерството на отбраната като част от разузнавателната общност. Смята се, че в новата агенция ще влязат съществуващите дотогава самостоятелни служби: Агенцията за картография в отбраната, Централното управление за визуална информация, специалистите по анализ на фотографските изображения от РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА и някои части на Службата за въздушно разузнаване към Министерството на отбраната.

Управление за разузнаване и изследване (УРИ)

Служба към Държавния департамент на САЩ за проучване и анализ. Създадена е през септември 1945 г. от президента Труман. Отначало съставът е комплектуван от бивши сътрудници на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС).

За кратко специалистите са смятали, че УРИ ще стане водещата и основна разузнавателна агенция. Но в преддверието на глобалното противоборство със Съветския съюз в зората на Студената война Труман решава да организира централизиран апарат за сигурност за борба със Съветския съюз, който да няма нищо общо със съществуващата до този момент държавна бюрокрация. Така през 1947 г. е създадено ЦРУ, което отнема прерогативите на УРИ.

Според устава УРИ е изследователска служба, работеща за Държавния департамент, а не и за президента. Дейността на УРИ се ограничава до събиране на „външноразузнавателна информация за формулирането и провеждането на външната политика“. СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, създаден заедно с ЦРУ, е свързан директно с президента. УРИ остава в Държавния департамент, оглавявано от директор с ранг, съответстващ на помощник държавен секретар.

ПРОДУКТЪТ на УРИ по същество не е разузнаване, а оценка на текущите събития от гледна точка на американските интереси за нуждите на Държавния департамент.

Управление за специални операции

УСО.

Управление на военното разузнаване

Вж. АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.

Управление на стратегическите служби (УСС)

Американска специална служба от времето на Втората световна война за разузнаване и организиране на диверсионни операции.

Президентът Рузвелт създава УСС на 13 юни 1942 г. Управлението е подчинено на обединените началник-щабове и замества Бюрото за КООРДИНАЦИЯ НА ИНФОРМАЦИЯТА — привидно разузнавателна организация, чийто ръководител е УИЛЯМ ДОНОВАН. Рузвелт го назначава и за директор на УСС.

Донован, който неотдавна е бил в Лондон и е получил подробна информация за дейността и структурата на британските разузнавателни служби, формира УСС, в общи линии, по примера на Управлението за специални операции (УСО), което се е специализирало в подготовка на диверсионни групи за работа в тила на врага и поддържа съпротивата и партизанската дейност в окупираните от Германия страни.

В УСС работят както военни, така и цивилни. Донован вербува хора от най-различни професии: университетски професори, като например Артър Шлезинджър-младши, адвокати, включително бъдещия съдия от Върховния съд Артър Голдбърг, рекламни агенти, журналисти и писатели (включително Джийн Фодър — автор на известния „Пътеводител Фодър“), кинорежисьори (Джон Форд), икономисти, които анализират германската военна промишленост. Дейвид Брус — началник на европейските операции към УСС, е назначен по-късно за посланик във Франция (1949–1952), в Западна Германия (1957–1958) и във Великобритания (1961–1969). Той е единственият човек, който е бил назначаван на 3 важни за САЩ посланически поста.

Авторката на кулинарна енциклопедия Джулия Чайлд служи в УСС във Вашингтон, а по-късно е изпратена в Китай. Чайлд си спомня, че наричали организацията на шега „У-у, страшно секретно!“. Заради видните личности, които били в редиците на УСС, други му казвали „Управление на социално силните“. И двете определения са точни. Донован е завършил юридическия факултет на Колумбийския университет (Франклин Д. Рузвелт му е бил колега) и неговата служба не само е олицетворение на секретността, но и в нея работят немалко хора с положение в обществото.

Първите външни операции на УСС са в Европа и Северна Африка. В Лондон на улица Гроувнър №72, близо до американското посолство, е разгърнат „полевият щаб“ на управлението. Според джентълменско споразумение с британското разузнаване УСС се задължава да не провежда самостоятелни мисии от територията на Великобритания. В началото силите на УСС в Северна Африка събират разузнавателни сведения преди американо-британското дебаркиране през ноември 1942 г. Първият от многобройните успехи на УСС в Европа се заражда в Северна Африка. Офицери на УСС вербуват двама АГЕНТИ, които са създали разузнавателна МРЕЖА в окупираната от германците Южна Франция. Когато американските и британските войски нахлуват в Италия през 1943 г., агентите на УСС са там преди тях.

По-късно УСС провежда съвместни операции с англичаните. За да бъде подпомогната френската Съпротива, съюзниците започват да формират т.нар. интернационални групи ДЖЕДБЪРГСКИ ЕКИПИ, съставени от трима души — американец, англичанин и боец от френската Съпротива, които се пускат с парашути във Франция след дебаркирането в Нормандия. Те и оперативните групи на УСС, известни като „частната армия“ на Донован — четирима офицери и около 30 войници, всеки от които говори приличен френски, — работят зад фронтовите линии и често участват в престрелки с германски войски.

Докато съюзническите войски напредват в Европа, агенти на УСС, екипирани с портативни радиостанции за приемане и предаване, се спускат с парашути в Германия, (вж. ДЖОАН ЕЛИНОР). Към края на войната УСС има около 200 агенти в Германия. Много от тях са бивши германски военнопленници, снабдени с фалшиви лични документи. На всеки е поставена конкретна задача, например да открие местонахождението на установки за Фау–1 или да определи ефекта от бомбардировките над БЕРЛИН.

Донован създава и свой флот на 3 декември 1943 г. Той се сдобива с няколко плавателни съда за преследване на подводници и торпедни катери, които използва и за транспортиране на агенти и подсигуряването им с провизии. Филмовата звезда Стърлинг Хейдън — капитан от корпуса на морските пехотинци, командва малкия флот от 14 плавателни съда, който пробива германската блокада и снабдява югославските партизани с провизии. За службата си в УСС е награден със Сребърна звезда.

Самият Донован слиза на нормандския бряг на 7 юни 1944 г., веднага след ДЕНЯ Д, за да се запознае на място с обстановката. Той пътува и до партизанска база в Бирма, на 250 км зад японските линии. Това е единственият случай, когато е бил зад вражеските линии.

УСС извършва и самостоятелни операции, без англичаните, в неутралните страни. Организацията разполага с оперативни работници в Лисабон, Стокхолм, Мадрид, Истанбул и Берн. АЛЪН ДЪЛЕС — ръководител на операциите на УСС в Швейцария, установява контакти с антихитлеристки настроени германци и работи над възможността за капитулация на Германия.

УСС има 5 отдела:

TP: Тайно разузнаване — събиране на разузнавателни сведения и шпионаж. (Отначало се нарича ТР/Б заради инициала на ръководителя на отдела Дейвид Брус.)

ТО: Тайни операции — саботаж, подривни действия и партизанска война. (Отначало се нарича ТО/Г заради инициала на ръководителя на отдела Престън Гудфелоу.)

ПА: Проучване и анализ (известен като Канцеларските мишки) — анализи на различни конвенционални и тайни операции, например определяне ефекта от съюзническите бомбардировки над окупираната от германците Европа.

ОПВ: Операции за психологическа война — т.нар. ЧЕРНА ПРОПАГАНДА, организация за пускане на фалшиви германски радиостанции от Великобритания, уж водени от (несъществуващи) антинацистки групи.

Х–2: КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ — осигуряване на вътрешната сигурност.

Х–2 има за цел да неутрализира германските мрежи, останали след отстъплението в Италия и Франция. Отделът е организиран от Джеймс Мърфи — адвокат, работил с Донован в Министерството на правосъдието, и Джордж Боудън — данъчен специалист. В Х–2 е и ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, който по-късно ще стане един от най-видните и упорити ловци на шпиони в САЩ.

Агенти на УСС работят в района на Китай, Бирма и Индия, където често си сътрудничат с британските сили. В Китай подразделение 202 на УСС разработва планове за навлизане в контролирания от японците Индокитай. Последните френски войски са се евакуирали от Индокитай през пролетта на 1945 г. и са потърсили убежище в Китай. В началото на юни 1945 г. 25 френски офицери и около 100 виетнамски войници са причислени към УСС. Снабдени са с американско оръжие и отново са върнати в Индокитай. Повечето от операциите завършват с неуспех, тъй като виетнамците отказват да сътрудничат с французите. И настина, последният френско-американски патрул е отведен направо в засада, направена от местните комунистически сили.

Един американски офицер се е срещал с Хо Ши Мин — бъдещия ръководител на Северен Виетнам, за да обсъди операциите срещу японците. Хо ясно заявява, че не желае французите за разлика от американците. Американецът остава 2 месеца в лагера на Хо Ши Мин и обучава бойци на Виетмин за подривна дейност срещу японските бази за комуникация.

(Някои от американските оръжия са предадени на Виетмин. Това е малка част от оръжието, което те ще използват във войната си срещу французите, която започва през 1946 г.)

Главният резултат от сътрудничеството между УСС и Виетмин е спасяването на няколко американски военновъздушни части и пилоти от военноморския флот, които са свалени в района. След тези случаи престижът на Виетмин нараства, но французите започват да проявяват недоверие към американците. През август 1945 г. малък екип от УСС навлиза в Южен Индокитай, но войната завършва преди началото на предвидените операции.

УСС не провежда никакви операции в района на Тихия океан, където командва адмирал Честър Нимиц, и в югозападната част на Тихия океан, където главнокомандващ е генерал Дъглас Макартър. На територията на Нимиц се намират предимно островчета с джунгли и голи коралови атоли, където оперативните работници на УСС са напълно безполезни. БРЕГОВИТЕ НАБЛЮДАТЕЛИ в Австралия и Нова Зеландия действат на многобройните островчета, потънали в тропическа растителност, из целия Тихи океан и извършват много подобно на провежданото от УСС РАЗУЗНАВАНЕ.

В района на Макартър кадрите на УСС не са добре дошли. Макартър смята, че неговото СЪЮЗНИЧЕСКО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ осигурява най-добрите възможности за събиране на разузнавателна информация. Освен това УСС се появява прекалено късно и не му предлага достатъчно възможности, а на всичко отгоре се ръководи от Донован, някой си, който не е под контрола на Макартър.

Много от висшите армейски и военноморски разузнавачи също се противопоставят на УСС, тъй като смятат, че управлението навлиза в тяхната сфера на отговорност и понякога им отнема най-добрите кадри. Въпреки че армията и военноморският флот разполагат със значителни мрежи за прехващане на вражеските комуникации, УСС започва създаването на свои подслушвателни постове (вж. КОРПОРАЦИЯ ЕФ БИ КЮ). Два са подслушвателните постове, създадени през 1942 г., но обединените началник-щабове ги прехвърлят към армейската СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

Друг неприятел на Донован е ЕДГАР ХУВЪР — директор на ФБР, който също има планове за разширяване на контраразузнавателната си дейност в чужбина и в лицето на УСС вижда съперник. Тъй като не може да спре Донован, той убеждава президента Рузвелт агентите му да представляват американското разузнаване в Южна Америка по време на войната.

Донован се опитва да създаде връзки и да постигне известен обмен на информация с НКВД — главната съветска разузнавателна служба по това време. През декември 1943 г. лично отива в Москва, за да създаде желаните отношения. Сключено е споразумение между УСС и НКВД за връзка при провеждането на операции в районите, които представляват интерес и за двете страни. Офицер за свръзка от НКВД трябва да бъде изпратен във Вашингтон.

Този опит е отхвърлен от Комитета на обединените началник-щабове с известна помощ от страна на Хувър. На 15 февруари 1944 г. Хувър пише на главния прокурор: „Мисля, че създаването на официална част от НКВД в САЩ ще представлява сериозна заплаха за вътрешната сигурност на страната. Освен това смятам, че няма нито съществена причина, нито основание за създаването на подобна агенция тук.“

В края на войната Донован предлага на Рузвелт да се създаде следвоенна разузнавателна агенция на базата на УСС. Но на 12 април 1945 г. Рузвелт умира, преди да предприеме нещо по въпроса. Новият президент е прекалено зает, за да се занимава с този въпрос, а и храни известна неприязън към Донован. УСС е официално закрито от президента Труман с изпълнителна наредба от 1 октомври 1945 г. На 12 януари 1946 г., когато Донован слиза от поста, управлението престава да съществува. След разформироването на УСС голяма част от общо 1362 служители от Проучвания и анализи и Документация (където се подготвят карти и други помощни документи) са прехвърлени към Държавния департамент като Временна проучвателна разузнавателна служба. Много от другите 9028 служители на УСС са прикрепени към новосъздадената Стратегическа служба към военното министерство. Бригаден генерал Джон Магрудър, който е бил заместник на Донован, е назначен за директор на стратегическата служба. Магрудър се пенсионира в началото на 1946 г. и на негово място постъпва подполковник Уилям Куин, който през войната е бил представител на УСС в Седма американска армия.

Една от първите стъпки на Куин е назначаването на Енгълтън за директор на контраразузнаването в Италия. Там Енгълтън се запознава с евреи, които по-късно ще играят важна роля в израелското разузнаване. (Вж. ШИЛОА, РУВЕН.)

Когато подписва заповедта през 1945 г. за прекратяване дейността на УСС, Труман все пак отбелязва, че Съединените щати имат нужда от „цялостна и координирана програма за външно разузнаване“. Той знае, че Нимиц и Макартър не са използвали УСС, и се страхува от предложението на Донован за прецизно централизирана разузнавателна структура. Затова Труман взима нещата в свои ръце и поема курс към създаване на следвоенна разузнавателна агенция. Все пак ЦРУ, появило се с разпореждане на Труман през юли 1947 г., приема много от същността на УСС.

Сред бъдещите ДИРЕКТОРИ НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ са четирима от ветераните на УСС: Алън Дълес, УИЛЯМ КОЛБИ, РИЧАРД ХЕЛМС и УИЛЯМ КЕЙСИ.

Уред за сравнения

Първата от серията високоскоростни изчислителни машини, планирани през 30-те години от военноморското РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ на САЩ — OP–20-G. Машините трябва да внесат истинска революция в КРИПТОАНАЛИЗА. Флотът има договор с доктор Ваневър Буш от Масачузетския технологичен институт (МТИ) за създаването на изчислителни машини, които да са с най-големи възможности в света. Около 1939 г. проектът е прекратен поради липса на средства.

По-късно Буш работи като директор на Управлението за научно изследване и развитие, което поставя началото на създаването на атомната бомба. Виден учен и инженер, Буш е президент на Института Карнеги и вицепрезидент на МТИ.

Урицки, Соломон (1895–1937)

Изпълняващ длъжността ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, през 1936–1937 г. докато БЕРЗИН е в Испания, за да окаже помощ на републиканското правителство по време на Гражданската война в Испания и да вербува АГЕНТИ за ГРУ.

Урицки взема активно участие в Октомврийската революция и в последвалата Гражданска война. Той ръководи атаките срещу моряците през 1921 г. по време на въстанието им в Кронщат. Много малко се знае за по-нататъшната му кариера освен това, че в отсъствие на Берзин изпълнява длъжността началник на ГРУ.

През 1937 г. е арестуван и е застрелян по време на Сталиновите репресии.

УСО

Управление за специални операции, създадено във Великобритания на 16 юли 1940 г. за саботаж, подривни действия и организиране на нелегални въоръжени групи в окупираните от Германия страни. Фактически това е агенцията за събиране на разузнавателни сведения в окупираните страни.

УСО се ползва с голяма поддръжка от министър-председателя Уинстън Чърчил, който настоява управлението да „подпали пожара в Европа“. УСО е създадено от 3 отделни самостоятелни подразделения, които вече съществуват през лятото на 1940 г.: МИ-R на военното министерство, отдел D (диверсии) на МИ–6 и ЕХ (Електра хаус), пропагандна служба на Министерството на външните работи. УСО е строго секретна агенция, работеща под ПРИКРИТИЕТО на Министерството на икономиката, което е удобно място за обработка на информацията за вражеската индустрия и за организиране на диверсии. По такъв начин министърът на икономиката доктор Хю Долтън става фактически негов ръководител. Отначало УСО е разделено на 3 основни отдела: СА–1 се занимава с пропагандата, СА–2 — с операциите, а СА–3 — с планирането. След 1 година остава само СА–2 — ядрото на УСО.

Операциите на УСО се провеждат във Франция, Нидерландия, Скандинавия, Балканите, Близкия изток, в Африка и Далечния изток. Предимно в Европа, но и в някои други райони УСО работи в сътрудничество с американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). Съществува съперничество между УСО и УСС на Балканите, в Северна Африка и дори във Франция независимо от споразуменията между двете агенции по отношение на съответните райони на действие и отговорности. УСО винаги се е разкъсвало от дребнава завист и от съперничество с МИ–6. Двете агенции крият информацията една от друга.

Вероятно най-големият провал на УСО е в Холандия. Германците откриват дипломатическо куфарче на агент на МИ–6 с имената и адресите на всички холандски сътрудници. Агентите от УСО не са спазили инструкциите за сигурност, не са се вслушали и в предупредителните сигнали на холандските си колеги, което позволява на германските специални служби да принудят някои оперативни холандски работници да им служат. В резултат от този провал са заловени всички от нелегалната мрежа на УСО в Холандия — 51 агенти на УСО, 9 агенти на МИ–6 и Беатрикс Теруинт от МИ–9 (евакуационния отдел на британското управление за военно разузнаване). Теруинт оцелява след концентрационния лагер, а 47 от заловените са разстреляни. (Вж. НОРДПОЛ.)

УСО прави опит да работи със съветските специални служби. Тези планове са от края на 1940 г., в навечерието на германското нападение. След като Германия нахлува през юни 1941 г., УСО и НКВД решават официално да си сътрудничат. И двете организации приемат условието да не провеждат подривни операции на територията на другата страна (включително Британската общност и териториите, където има официален мандат на управление). Британците трябва да спуснат с парашут съветски агенти в Европа за серия от операции, известни под КОДОВИТЕ НАИМЕНОВАНИЯ Пикес и МАМБА. НКВД обаче оказва съвсем малка помощ. Затова УСО провежда операции в Европа без съветско одобрение, като използва руснаци, пленени от британските войски. Съветската враждебност към УСО (и към УСС) се засилва след 1944 г. поради допуснати грешки, а също и поради съветското подозрение, че УСО провежда операции в райони, които се смятат, че са в съветската сфера на влияние. Но има и няколко примера за успешно проведени операции на УСО и НКВД, особено в Афганистан и Югославия. В края на войната УСО разработва подробни планове за участие в наближаващия конфликт, който ще бъде наречен Студена война, но в началото на 1946 г. дейността на агенцията е прекратена. Числеността на УСО е 13 000 — както военни, така и цивилни.

УСО е било ръководено от трима оперативни директори:

Август 1940 — май 1942: сър Франк Нелсън.

Май 1942 — септември 1943: сър Чарлс Хамброу.

Септември 1943 — януари 1946: генерал-майор сър Колин Габинс.

УСС

УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ.

Установяване на лицата, кореспондиращи по пощата

Отправено от разузнавателна агенция към пощенска служба изискване за проверка на част от кореспонденцията от чужбина, адресирана до или от определено лице или организация, за които се предполага, че се занимават с шпионаж. Кореспонденцията не се отваря и въпросното лице или организация не се уведомяват за проверката.

Утай Чън, Лари

Вж. ЧЪН, ЛАРИ.

Участник в разузнаването

Разузнавателна агенция или екип, който участва в осъществяването на РАЗУЗНАВАТЕЛНИЯ ЦИКЪЛ.