Енциклопедия на шпионажа

Б–2

Разузнавателно звено на батальон или бригада в американската армия от времето на Втората световна война. Вж. Г–2.

Б–57 (B–57)

Вж. КАНБЕРА.

Б–70 (B–70)

Вж. ВАЛКЮРИ RS–70.

Бабингтън, Антъни (1561–1586)

Английски католик, АГЕНТ под прикритие, който работи против протестантската елизабетинска монархия. Бабингтън е ревностен поддръжник на Мария Стюарт, кралица на Шотландия. През 1586 г. той е един от водачите на заговора за убийство на кралица Елизабет I. Целта му е на трона да се възкачи Мария Стюарт, по това време затворничка на Елизабет. Шпиони на сър ФРАНСИС УОЛСИНГАМ разкриват заговора и арестуват Бабингтън. Той е съден и екзекутиран.

Въпреки че Мария Стюарт отрича да е замесена в заговора, по-късно тя също е съдена и призната за виновна въз основа на спорни доказателства, предоставени от Уолсингам. Елизабет подписва смъртната й присъда и Мария Стюарт е обезглавена на 8 февруари 1587 г.

Вж. ФЕЛИПЕС, ТОМАС.

Бабингтън-Смит, Констанс (1912)

Английска писателка, която пише на тема авиация, водеща специалистка по ФОТОРАЗЧИТАНЕ от времето на Втората световна война.

През Втората световна война Бабингтън-Смит служи в Помощния женски корпус към военновъздушните сили, където достига чин офицер от авиацията. Като специалист в разчитането на аероснимки тя е първият аналитик, разпознал германските „самолети-снаряди“ Фау–1, снимани на изпитателната площадка Пенемюнде през май 1943 г. През 1945 г. е назначена в разузнавателните части към военновъздушните сили във Вашингтон, където работи над разчитането на снимките за военните действия в Тихия океан. След войната преминава на работа в списание Лайф. По-късно издава няколко книги, сред които „Въздушен шпионин: фоторазчитане през Втората световна война“ („Air Spy: The Story of Photo Intelligence in World War II“, 1957) и „Проверено от времето“ („Testing Time“, 1961).

Бавачка

Руски термин за офицер от служба за сигурност (преди от КГБ), който придружава делегации при пътуванията им в чужбина. Задачата на офицера е да не допусне някой да избяга на Запад и да стане ИЗМЕННИК. Подобни бавачки (на руски няньки) са особено бдителни, защото, в случай че някой от делегацията избяга, офицерът по сигурността ще бъде хвърлен в затвора. В по-редки случаи наказанието за провала е екзекуция, особено по времето на Сталин.

База за военноморска сигурност

Щабквартира на американското РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ от 1943 до 1995 г. Намира се на булевардите Масачузетс и Небраска в Северозападен Вашингтон в бившата сграда на девическия колеж Маунт Върнън, която правителството взема в края на 1942 г. В началото на 1943 г. в нея се настанява Базата за военноморска сигурност, която остава там до ноември 1995 г. След това командването се премества във ФОРТ МИЙД, Мериленд, където е АНС.

Вж. ГРУПА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ (ГВС).

База за секретна информация със специална защита (БСИСЗ)

Американски термин за стая или по-голямо работно помещение, което е създадено и оборудвано специално за работа със строго секретна информация. Стените на стаята, подът и таванът са със специален материал, за да не могат да се поставят микрофони в съседни помещения за подслушване и записване на разговорите или на телефоните. Монтирани са също специални телефонни, факсови и компютърни линии, за да се избягва подслушването. БСИСЗ е без прозорци и има други специални характеристики във връзка със сигурността.

База за специални доклади (БСД)

Евфемизъм за кадрите на ЦРУ, които докладват на служители на Държавния департамент.

Обикновено това са РАЗУЗНАВАЧИ, които работят под ПРИКРИТИЕ в американските посолства.

Базна, Елюеза

Вж. ЦИЦЕРОН.

Базофт, Фарзад (1959–1990)

Журналист, екзекутиран в Ирак по обвинение в шпионаж. Базофт е роден в Иран. Емигрира в Англия. На 15 март 1990 г. е обесен в Багдад, след като революционният съд го признава за виновен в шпионаж в полза на Израел и Великобритания. Въпреки че прави признание по иракската телевизия, той отхвърля обвиненията в съда. Базофт живее в Англия от 1975 г. През 1981 г. лежи една година в затвора за обир на спестовна каса в едно градче северно от Лондон. По-късно става информатор на полицията. Тази доста мътна биография води до подозрението, че подобно на кореспондента на Обзървър ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ през 50-те години Базофт вероятно е използвал журналистическата си дейност като ПРИКРИТИЕ за шпионаж.

Екзекуцията е изпълнена въпреки застъпничеството за снизхождение от страна на Великобритания, генералния секретар на ООН Хавиер Перес де Куеляр, Амнести интернешънъл, Европейския съюз и Международния съюз на журналистите. Министър-председателката Маргарет Тачър нарича екзекуцията варварство. Президентът Саддам Хюсеин отхвърля молбите за милост и заклеймява Базофт като „английски и израелски агент“.

Медицинската сестра Дафни Париш, 53-годишна англичанка, която закарва Базофт до военния комплекс Искандрия, е осъдена на 15 години затвор. Арестът на Базофт е след опита му през септември 1989 г. да провери фактите, свързани с голяма експлозия във военния комплекс. Проверката му е била необходима за подготвяния репортаж за английския вестник Обзървър.

Байман

Американско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ, въведено през 1962 г. като общ термин за електронните и фоторазузнавателните СПЪТНИЦИ. По-късно към него са включени също SR–71 БЛЕКБЪРД и шпионските самолети U–2.

Във връзка с това историкът ДЖЕФРИ РИЧЕЛСЪН пише в книгата си „Американското тайно око в Космоса“ („America’s Secret Eyes in Space“, 1990) следното: „Човек може да има достъп до разузнавателната информация, събирана от спътниците, но няма да има сведения за космическите апарати: кодовото наименование, орбиталните параметри и способности. За това е необходимо специално разрешение или пропуск.“

Байуотър, Хектор (1884–1940)

Британски журналист, работил като ТАЕН АГЕНТ за британското разузнаване. През 20-те години предсказва японската военноморска стратегия, използвана през Втората световна война.

Байуотър е роден в Англия. Младежките му години преминават в Бруклин, Ню Йорк. 19-годишен постъпва като репортер във вестник Ню Йорк хералд. Байуотър започва кариерата си като военноморски кореспондент. Много от материалите му са за Руско-японската война от 1904–1905 г. В основата на разказите са големите му познания за военните кораби, които изучава още от дете.

Байуотър се завръща в Англия и като журналист специалист по военноморските въпроси заминава за Германия — там проучва германските военноморски обекти, които представляват интерес за британското разузнаване. Байуотър говори отлично немски и успява да събере много сведения. През 1901 г. е арестуван за разпит от германските власти, които подозират, че е шпионин. Успява да ги убеди, че е само журналист кореспондент. По-късно започва работа във вестник, който излиза на английски в Дрезден. Сътрудничи и на военноморските издания във Великобритания.

Байуотър пише по-късно, че е бил вербуван лично от човек, когото познава само под името Си (КЪМИНГ, МАНСФИЙЛД), първия ръководител на МИ–6 — британската тайна разузнавателна служба. Лейтенант от Кралския военноморски флот поддържа връзка с него и му изплаща заплатата. За ПРИКРИТИЕ Байуотър се представя за американски гражданин, което не го затруднява след годините, прекарани в Съединените щати. Брат му Юлисъс, американски консул в Дрезден, твърди същото за гражданството си.

В началото на Първата световна война — август 1914 г. — Байуотър е прехвърлен към ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. През 1915 г. е изпратен в Съединените щати, за да проникне в германо-американската общност в Хобокен, Ню Джърси. От МИ–6 предполагат, че там има саботьори, които поставят бомби с часовников механизъм на кораби с маршрут от Съединените щати за Великобритания. По-късно Байуотър твърди, че е открил саботьорите, но името му така и не се споменава в американските документи по случая. Байуотър напуска разузнаването след войната и се отдава на журналистиката. Той е невписаният съавтор на изследването „Флотите през войната“ („The Fleets at War“, 1914). Книгата „Морските сили в Тихия океан: проучване на американо-японските военноморски разногласия“ („Sea-Power in the Pacific: A Study of the American-Japanese Naval Problems“, 1921) му донася международно признание като експерт по военноморските въпроси. Следващата му книга — „Великата война в Тихия океан“ („The Great Pacific War“, 1925) е разказ за въображаема война между Япония и Съединените щати между 1931 и 1933 г., по време на която японците планират изненадващо нападение срещу американския военноморски флот. Решителният сблъсък между двете държави е близо до Филипините. По време на битката американският флот е сразен. Загинали са 2500 войници. Японците превземат Гуам и Филипините. Военновъздушните сили не играят важна роля. (В този до известна степен роман предсказание той не предвижда нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР. Едва по-късно Байуотър разбира значението на самолетоносачите.)

И двете книги са преведени и са широко разпространени сред японските офицери от Имперския военноморски флот. Военноморският АТАШЕ на Япония във Вашингтон адмирал ИСОРОКУ ЯМАМОТО живо се интересува от книгите на Байуотър. В книгата си „Видения на падението“ („Visions of Infamy“, 1991) Уилям Хонън пише, че Байуотър и Ямамото се срещат поне веднъж — през декември 1934 г., „и прекарват цяла вечер в обсъждане на вариантите за мир и война, докато пият уиски“. Хонън твърди, че Ямамото толкова е повлиян от въображаемата война на Байуотър, че разработва стратегията си за бъдещата война именно върху тази книга.

Бакатин, Вадим (1937)

Председател на КГБ (Комитет за държавна сигурност) след неуспешния опит за преврат срещу Михаил Горбачов през август 1991 г. Противник на установената система в КГБ, Бакатин, когато заема поста, нарича тази институция „порочна държава в самата държава“.

Бакатин произлиза от заможно сибирско семейство. Става член на комунистическата партия през 1964 г., постепенно се издига в партийната и държавната йерархия и през 1988 г. е назначен за министър на вътрешните работи. В съответствие с политиката на Горбачов за „гласност и преустройство“ той уволнява много кадри на КГБ, включително собствения си син. Отхвърля намесата на комунистическата партия в работата на милицията. Заявява, че ще премахне шпионирането в страната и ще даде на гражданите достъп до досиетата на КГБ. Но през декември 1990 г. опонентите на Горбачов го принуждават да уволни Бакатин.

Бакатин става съветник на Горбачов по въпросите на националната сигурност и е избран за депутат в руския парламент. През 1991 г. Борис Елцин му предлага да му бъде кандидат за вицепрезидент, но Бакатин отказва.

По време на августовския преврат Бакатин е член на руския парламент и на Националния съвет за сигурност. След събитията веднага подава оставка в знак на протест, но променя решението си на следващия ден. Присъединява се към групата на ЕВГЕНИЙ ПРИМАКОВ, която настоява войските да бъдат изтеглени от Москва, за да се избегнат евентуални кръвопролития. На 21 август отново подкрепя групата на Примаков в дейността й да предотврати евентуално замисленото убийство на Горбачов.

След завръщането си в Москва Горбачов го назначава за председател на КГБ през август 1991 г. на мястото на заговорника ВЛАДИМИР КРЮЧКОВ. Под ръководството на Бакатин настъпват промени в състава и насочеността на КГБ. Сухопътните и граничните войски се обособяват като самостоятелни. Бойните части на КГБ са прехвърлени към армията, а кремълската охрана и свързочниците остават под директния контрол на правителството.

Бившият генерал от КГБ ОЛЕГ КАЛУГИН, съветник на Бакатин, казва през август 1991 г., че КГБ вече няма да има „политически функции, нито секретни лаборатории, където се произвеждат отрови и тайни оръжия“.

И на този пост Бакатин се задържа кратко, тъй като Горбачов е принуден да го уволни през ноември 1991 г. в навечерието на разпадането на Съветския съюз.

Балони

Балоните са използвани за шпионаж много преди самолетите U–2 и СПЪТНИЦИТЕ. БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН е един от първите, които приемат балоните и като добро средство за разузнаване. Скоро след първите полети на балони с горещ въздух на братята Жозеф и Етиен Монголфие през 1783 г. Франклин пише, че те „може да се използват за определени цели, като издигането на някой сапьор, за да погледне отвисоко разположението на вражеската армия, на заводите и т.н.; да се пренесат разузнавателни сведения в или извън обсаден град; да се подадат сигнали от отдалечени места и др.“

В края на XVIII в. се появяват първите разузнавателни балони. Завързани здраво за земята с въжета, те се издигат в небето с наблюдателите. По време на Гражданската война в САЩ пълни с водород балони, използвани от Севера за ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, се издигат на 90 м над земята, откъдето се разкрива панорама в радиус 24 км. Тадеуш Лоу, конструктор на балони за армията на Севера, доставя навреме предупредителни сведения за битките във Вирджиния при Феър Оукс и Гейнс Мил, Вирджиния. Балони за наблюдение са пускани и от шлепове.

Лоу разработва водороден генератор, задвижван с конска сила, с който може да се напълни един балон за по-малко от 3 часа. Освен това оборудва своите балони с телеграф, така че наблюдателят да може веднага да изпраща съобщения за видяното. Петдесет шивачки ушиват 7 балона, с които се слага началото на наблюдателната ескадрила на Северните щати.

Южните щати имат 3 балона — един от моделите е с горещ въздух (той пада и се разбива), а другите 2 се пълнят с газ и са от типа „копринена рокля“. Названието идва от това, че са ушити от роклите на южняшките красавици. Оказва се, че нито един от тези балони не е ефикасен за нуждите на бойното поле.

Във Франция активно се използват балони през целия XIX в. По време на германската обсада на Париж през 1870–1871 г. френската столица поддържа връзка с външния свят посредством балоните и пощенските гълъби. В началото на XX в. за балоните настъпват черни дни. През 1911 г. френската армия официално обявява, че са остарели и че трябва да се заменят с дирижабли. Но балоните са завръщат през Първата световна война, когато и Германия, и съюзниците ги използват за тактическо разузнаване.

Английски балон с телефонен микрофон, с голяма топографска карта, закачена на гондолата, и с два парашутни контейнера за аварийна евакуация в случай на нападение от немски изтребители.

Френските балони могат да се издигат до 1830 м при скорост на вятъра 20 км/ч и по тези показатели надминават германските. Към края на войната вече става очевидно, че балоните не могат да съперничат на самолетите, и отново потъват в забвение. По време на Студената война настъпва кратък ренесанс за балоните. През 1956 г. САЩ пускат неколкостотин балона с фотокамери, които тръгват от Западна Европа към територията на Съветския съюз като част от секретната програма с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ ДЖЕНЕТРИКС. Целта на американското разузнаване е балоните да прелетят и да направят снимки над територията на Съветския съюз и страните от Източния блок, като след това кацнат в западната част на Тихия океан. Програмата е отменена само месеци след началото й поради съветския протест от 1956 г., в който се заявява, че САЩ нарушават въздушното пространство с балони. Като доказателство на изложение в Москва са показани 250 балона и кошници за апаратурата. Според съветските специалисти радиоуправляемите балони „могат да прекосят цялата територия на Съветския съюз за 7–10 дни и след това да пуснат с парашут съответните фотокамери на предвиденото място“. Съветски говорител твърди, че всеки балон е снабден с екипировка с приблизително тегло 680 кг и с предавател, който подава сигнали на определени интервали. Когато достигне крайната цел, земната станция подава радиосигнал, след който фотокамерата се спуска с парашут на земята. Ако се приводни, уредът остава да се носи над водата, а авариен предавател подава сигнали, с които насочва търсещите.

Тези балони могат да поддържат постоянна височина и се пускат така, че да следват познати въздушни течения. Камерата записва координатите на всяка снимка. Според съветски източник филмът е достатъчен за 450–500 снимки. Руснаците предлагат награда за всеки, който открие балон и го предаде на властите.

През 1958 г. Айзенхауер одобрява Проект 461L, след като се убеждава, че с нов вид горивна камера балоните ще могат да летят достатъчно високо, за да не бъдат забелязвани. След протест на руснаците той е принуден да преустанови проекта.

Бамфорд, Джеймс

Писател и репортер, специализирал се в журналистически разследвания, издава „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982) с подзаглавие „Очерк за най-секретната американска агенция“. Това е първата и най-подробна книга за АНС.

Бамфорд е един от малкото експерти по въпросите на АНС, без да е имал нещо общо с нея. Той е продуцент на новините в Ей Би Си нюз, където отговаря и за журналистическите разследвания. Писал е на теми, свързани с шпионажа от времето на Студената война до военните престъпления в Босна.

„Замъкът на загадките“ е резултат от това, което Бамфорд нарича „пороя след Закона за свобода на информацията“ — интервюта и уморително търсене на информация не само по документи, но и по клюки от Конгреса. Изключително секретната АНС съвсем не е очарована от появата на книгата, въпреки че тя се превръща в учебник и наръчник по разузнаване и международна политика в Националния колеж по разузнаване и сигурност, в Йейлския университет и много други учебни заведения. В Конгресната библиотека през 1995 г. са описани само 12 книги, които засягат АНС — 4 от тях са различни издания на „Замъкът на загадките“. Само като сравнение — за ЦРУ има 522 книги.

Любопитното във враждебното отношение на АНС към книгата е, че Бамфорд, адвокат по образование, подава молба съгласно Закона за свобода на информацията, за да види досието си в АНС. Отговорено му е, че такова не съществува. Но той си спомня, че е виждал папка с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ Ескуайър, и подава нова молба съгласно същия закон, за да получи документите в нея. Този път АНС отговаря положително и му изпраща стотици цензурирани документи, от които личи, че Бамфорд и книгата му са били обсъждани не само от АНС, но и от Главната прокуратура и в Белия дом и че са били правени неуспешни опити да се доберат до коректурите преди публикацията.

Банда от покрива

Жаргонен израз за американските военноморски кадри и морските пехотинци, обучени за АНАЛИЗ НА РАДИООБМЕНА и КРИПТОАНАЛИЗ преди Втората световна война. Терминът произлиза от бетонното укрепление на покрива на шестото крило на сградата на военноморския флот на булевард Конститюшън във Вашингтон, където се провеждат учебните часове.

Обучението по радиообмен и криптоанализ започва през 1928 г. Специално подбрани радисти от военноморския флот и от морските пехотинци са изпратени на 3-месечен курс по радиопрехващане и по морзова азбука, използвана от японците.

Първият курс (със 7 курсанти) започва през октомври 1928 г. До 1941 г. са обучени 25 групи, всяка по 4–8 души. Общо 176 души са преминали през школата. В навечерието на Втората световна война членовете на Бандата от покрива са разпределени към военноморските екипи за радиопрехващане и криптоанализ на Филипините, Гуам, Хаваите, Шанхай, остров Бейнбридж, близо до Сиатъл, и във Вашингтон. Седемдесет радисти са евакуирани от станцията КАСТ на Филипините, преди островите да бъдат покорени от японците в началото на 1942 г. Седем са пленени от японците през декември 1941 г. при превземането на Гуам. Противникът не успява да разкрие истинските им действия и работа. (Тези, които са работили в Шанхай, са евакуирани преди началото на войната.)

По време на войната тези мъже участват в различни военноморски операции, като подслушват японските радиокомуникации и записват съобщенията, предадени с морзова азбука. Често дори успяват да идентифицират определени японски радисти по начина, по който използват ключа към морзовия код. Така разпознават определени кораби и командвания, които изпращат съобщенията. Всичко това дава безценно предимство при анализа на радиообмена.

Някои от групата са повишени, а двама достигат звание морски капитан.

Тези кадри се наричат още и „покривджиите“.

Банкрофт, Едуард (1744–1821)

Американски ДВОЕН АГЕНТ, служил и на двете страни по време на Гражданската война. Роден е в Масачузетс. На младини пътува в Гвиана, Южна Америка, живее в плантация и работи върху книга за тази страна.

През 1766 г. пристига в Лондон, където постъпва в Кралския медицински колеж и става член на Кралското лекарско общество. Там се запознава и се сприятелява с БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН, който по това време е лондонският агент за Пенсилвания. Известно време Банкрофт му сътрудничи като АГЕНТ в събирането на информация за плановете на английските власти по отношение на американските колонии.

След завръщането си в Америка Франклин подновява контактите си с Банкрофт с помощта на Сайлъс Дийн, агент в Европа. Междувременно Банкрофт е вербуван от английските ТАЙНИ СЛУЖБИ за шпиониране на Дийн и на други американци, които живеят в Париж и търсят френска помощ за борците за независимост. Дийн смята, че Банкрофт е ключов агент в шпионските операции на Франклин за Европа, и му се доверява.

През септември 1776 г. американският Континентален конгрес създава дипломатическа делегация, която да представлява новата държава — Съединените американски щати, пред френския двор. Нейни членове са Франклин, Дийн и Артър Лий, лондонски адвокат, който също е бил агент на Франклин. По предложение на английските тайни служби Банкрофт успява да проникне в комисията. Франклин го предлага за неин секретар.

Банкрофт поддържа контакт с агентуристите си, като използва ТАЙНИК — бутилка, скрита в дупка между корените на едно дърво в парка Тюйлери. Той често пътува до Лондон като агент на Франклин. Уплашен да не би Франклин да го заподозре заради лекотата, с която пътува, Банкрофт изфабрикува „арест“ и временно задържане.

Артър Лий научава от един морски капитан, че Банкрофт се среща с британските власти, но Франклин не обръща внимание на този сигнал. Освен това личният секретар на Лий е разобличен като шпионин. Лий се завръща в Америка. Франклин не може да повярва, че Банкрофт играе двойна игра.

Банкрофт предава изключително ценна и точна информация в Лондон, като например, че Франция и Съединените щати са в преговори за военен съюз. Но както често се случва при шпионажа, информацията му не е приета с нужното доверие. Крал Джордж III, знаейки, че Банкрофт е борсов спекулант, се усъмнява, че предадената информация е уловка, с която се цели да се окаже влияние върху пазара.

След Войната за независимост Банкрофт продължава да работи и за двете страни. През 1789 г. той е изпратен в Ирландия, за да проучи дали с френска и американска помощ ирландците няма да въстанат срещу англичаните.

Съдейки по документите, наследниците му го смятат за учен, който се е познавал с Франклин и е публикувал няколко доста сполучливи научни разработки. През 1880 г. един американски изследовател прочита новоотворените английски архиви и открива втория живот на Банкрофт.

Баранников, Виктор (1940)

Руски държавен деец, заемал ключови постове в драматичния период на разпадането на Съветския съюз. През 1990–1991 г. е министър на вътрешните работи на РСФСР. След проваления заговор срещу Михаил Горбачов е министър на вътрешните работи на Съветския съюз (август 1991 — януари 1992 г.). След края на съветския режим е министър на сигурността и вътрешните работи на Руската федерация (декември 1991 — януари 1992 г.).

Докато заема тези постове, Баранников успява да прехвърли голяма част от властта на вътрешното министерство на съответните ведомства в републиките и нарежда на националната полиция (милиция) да остане встрани от политическия хаос, който е обхванал столицата.

По-късно на него са поверени Министерството на безопасността и Гранични войски, които преди това са били на подчинение на КГБ.

Барбароса

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на германската офанзива срещу Съветския съюз през юни 1941 г. Планът първоначално е наречен Фриц, а след това Директива — 21. На 18 декември 1940 г. Адолф Хитлер преименува операцията Барбароса в чест на германския крал и император на Свещената римска империя Фридрих I Барбароса (1121–1190). Според легендата Фридрих ще се надигне от дълбокия си сън и ще възстанови отново величието на Германия.

Правителствата и на САЩ, и на Великобритания получават достатъчно предупреждения за планираното нападение над Съветския съюз благодарение на блестящата операция за дешифриране УЛТРА, благодарение на която западните съюзници разполагат с най-секретните съобщения от германските военни канали за свръзка. Великобритания има и шпионин в АБВЕРА (германското разузнаване). Към средата на 1940 г. агенти от английското разузнаване откриват все нови и нови симптоми, че Германия планира нападение срещу Съветския съюз. През юли 1940 г. МИ–6 докладва, че съветският военен АТАШЕ в БЕРЛИН е предупредил Москва, че Германия се готви да нападне Русия. (Предупреждението идва в момент, когато германо-съветската търговия разцъфтява, като руснаците доставят главно суровини, а германците — оръжия и машини.)

Предупрежденията продължават да идват. На 22 август 1940 г. ПАУЛ ТЮМЕЛ, британски ДВОЕН АГЕНТ в германското разузнаване, докладва, че секторът, който отговаря за Съветския съюз — ЧУЖДЕСТРАННИ АРМИИ — ИЗТОК, се разраства от юни и че се предвижда незабавно засилване на контраразузнавателната дейност срещу Съветския съюз, както и че германското разузнаване в Румъния е подсилено със специалисти за Южна Украйна, Крим и Кавказ.

В официалната история „Британското разузнаване през Втората световна война“ („British Intelligence in the Second World War“, 1979) ХАРИ ХИНСЛИ и съавторите му отбелязват, че в края на март 1941 г. операция Ултра разкрива подробности за движението на германските войски. „За министър-председателя, за някои разузнавателни организации… и след известни колебания за Министерството на външните работи… тези разузнавателни сведения предоставиха първото доказателство, че основната подготовка на Германия е насочена срещу Русия.“ На 30 март английските декодировчици в ПАРК БЛЕЧЛИ „стигат до заключението, че данните от Ултра сочат за възможна широкомащабна военна операция срещу Русия — или за сплашване, или за истинско нападение“.

На 3 април министър-председателят Уинстън Чърчил изпраща единственото си директно послание до съветския лидер Йосиф Сталин преди германското нападение. Позовавайки се на „доверен агент“, Чърчил съобщава за движението на германските войски и пише в заключение: „Ваше превъзходителство ще оцени значението на тези факти.“ (Чърчил е вбесен, след като научава, че английският посланик в Москва не предава съобщението веднага, опасявайки се, че Сталин ще го сметне за провокация.)

Броят на докладите расте. Хинсли пише, че по това време:

Информацията във Вашингтон се основава предимно на прехванати съобщения от МЕДЖИК. На 22 май е прехванато съобщение на японския посланик в Москва, че „не е просто слух това, че Германия възнамерява да нападне Русия съвсем скоро“. По-късно американците узнават, че на 6 юни 1941 г. генерал ХИРОШИ ОШИМА, японският посланик в БЕРЛИН, съобщава на Токио, че Германия ще нападне Съветския съюз на 22 юни.

През този период Сталин също има достъп до разшифрования от англичаните материал благодарение на шпионите от ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Съветският диктатор решава да пренебрегне съобщенията от Запада. Той е изключително недоверчив към „капиталистическите“ режими и никак не харесва Чърчил, който се е опитал да задуши болшевишката революция още в зародиш преди 20 години. Съветското военно разузнаване (ГРУ) предупреждава за предстоящото нападение, но Сталин отново не обръща внимание на тази информация (вж. ГОЛИКОВ, ФИЛИП). Той не разрешава сухопътните сили да бъдат приведени в бойна готовност, опасявайки се германците да не приемат този акт за провокация. Но съветският военноморски флот е направил всички възможни приготовления, за да посрещне нападението с кодово наименование Барбароса на 22 юни сутринта.

Барби, Клаус (1914–1991)

Ръководител на немското бюро на СД в Лион, Франция, по време на Втората световна война. След войната Барби е под покровителството на Корпуса за контраразузнаване на американската армия (ККР), чиито офицери използват помощта му, за да получат информация за нацистката и съветската агентура.

Барби е наречен „лионския касапин“ заради жестокостите и убийствата на 4000 евреи и участници във френската Съпротива. Два пъти е осъждан задочно на смърт от френския съд.

Но докато следователите от военния трибунал го издирват, в КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА в Аугсбург американски контраразузнавачи го разпитват за германското и съветското разузнаване. През 1951 г. Барби успява да „избяга“ в Южна Америка — живее в Перу, а след това в Боливия, където установява и поддържа връзки с представители на пронацистки настроените боливийски власти. Един от тях свидетелства по време на процеса срещу Барби през 1987 г., че е основател на най-смъртоносния взвод и че в Боливия общува с трафиканти на наркотици и подпомага лидерите на десните да се сдобият с разузнавателни сведения и оръжие. Французите го откриват през 1970 г., но боливийската военна хунта го закриля няколко години и едва през 1983 г. новото гражданско правителство го предава на Франция.

През 1979 г. едно германско списание цитира следното характерно изказване на Барби: „Всеки неубит от мен евреин е грешка, за която искрено съжалявам.“

Барби е обвинен в убийството на повече от 4000 души и в депортирането на 7000 френски евреи в концлагери. Поради 20-годишния срок на давност първата смъртна присъда вече е невалидна. Но все пак той е осъден по френските закони, според които нацисти, отговорни за злостни деяния, „трябва да бъдат преследвани до края на света… За тях срок на давност не съществува“.

На процеса очевидци разказват как жестоко е пребил Жан Мулен, лидер на френската Съпротива, избран от Шарл дьо Гол да обедини антифашистките сили. Мулен умира в затворнически влак. Други свидетелстват, че Барби не само е измъчвал нещастните си жертви, но и че лично ги е обезглавявал.

След процеса на Барби френската полиция проследява и арестува Пол Тувие, ръководител на милицията и РАЗУЗНАВАЧ за колаборационисткия режим във Виши по време на германската окупация във Франция. Тувие е признат за виновен в престъпления срещу човечеството и е осъден на доживотен затвор.

Барий

Руски термин за дезинформация, която се предоставя на източник, заподозрян в предаване на секретни материали. След като дадат на заподозрения „доза барий“, разузнавателните ОРГАНИ се опитват да засекат в коя чуждестранна разузнавателна агенция ще се появи информацията и кой я е предал.

Баркли, Сесъл

Офицер от МИ–6, командирован в Москва по време на Втората световна война, за да предава отделни материали от УЛТРА на ФЬОДОР КУЗНЕЦОВ, ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.

Британските и американските специални служби решават да не разкриват на съветските си съюзници източника на информация. Но съветското разузнаване вече има достатъчно сведения за Ултра главно с помощта на ДЖОН КЕЪРНКРОС, английски ДВОЕН АГЕНТ, член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, който работи в ПАРК БЛЕЧЛИ — центъра за декодиране на материалите от операция Ултра. Вж. ЕНИГМА.

Кузнецов, изглежда, е искал Баркли да разбере, че руснаците не са съвсем незапознати с Ултра. Един ден той му дава заловена кодова книга на немските военновъздушни сили и го моли тя да попадне на всяка цена, „където трябва“.

Барнет, Дейвид (1933)

Първият сътрудник на ЦРУ, обвинен в шпионаж срещу САЩ. През 1955 г. Барнет завършва Мичиганския университет, а през 1958 г. започва работа в ЦРУ като аналитик. Бил е командирован в подразделения на АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ в Южна Корея и Вашингтон. След 2-годишна служба като сътрудник на Управлението по операциите през 1967 г. е изпратен под дипломатическо ПРИКРИТИЕ в Сурабая, Индонезия. Там организира вербуването на съветски служители, които да работят в полза на САЩ.

През 60-те години Индонезия сключва договор със СССР за доставка на съветска военна техника — кораби и оръжие, на стойност милиарди долари. Американското разузнаване разработва операция ХАБРИНК, чиято цел е Съединените щати да получат в свои ръце огромната информация за съветските оръжейни системи и даже някои образци. Между 31 октомври 1976 и 27 февруари 1977 г. Барнет дава на руснаците информация за Хабринк по време на среща с оперативни работници от КГБ във ВИЕНА и Джакарта.

През 1970 г. Барнет напуска ЦРУ, но продължава да изпълнява различни задачи. Завръща се в Индонезия, става управител на фабрика за скариди, преди да се заеме с експорт на мебели. Фирмата му не върви добре и към 1976 г. задлъжнява на кредитната банка със 100 хил. долара. По това време Барнет се свързва с представители на КГБ в Джакарта. Разказва каквото знае за операциите на ЦРУ срещу съветски агенти, издава самоличността на 30 служители на ЦРУ, които работят под прикритие, както и имената на 7 руснаци от консулството в Сурабая, които ЦРУ планира да вербува.

През 1977 г. оперативни работници от КГБ убеждават Барнет да започне работа в Конгреса, разбира се, най-добре в Сената или в комисиите по разузнаването към Камарата на представителите. Въпреки че не успява да получи длъжност на нито едно от тези места, той продължава да доставя на КГБ секретни материали. През октомври 1980 г. е арестуван от ФБР и подведен под съдебна отговорност.

Барнет е едно от най-значимите прониквания на КГБ в ЦРУ. За 92 000 долара той предава на КГБ подробности за най-успешната тайна операция на ЦРУ срещу Съветския съюз — операцията Хабринк. Обвинен е в шпионаж и на 8 януари 1981 г. е осъден на 18 години затвор.

Барстоу, Монтъгю

Вж. ОРСИ, ЕМУШКА.

Барън, Джон

Издател на Рийдърс дайджест, изиграл значителна роля в усилията на ФБР за публикуването на официалната версия за шпионската дейност на военнослужещия от ВМС на САЩ ДЖОН УОКЪР. С опит във военноморското разузнаване, експерт по въпросите за КГБ, Барън свидетелства и в двата процеса срещу агента на ФБР РИЧАРД МИЛЪР и в процеса срещу ДЖЕРИ УИТУЪРТ.

Барън до такава степен участва на страната на обвинението при воденето на делото срещу Уитуърт, че помощник главният прокурор Уилям Фармър моли съда да му се разреши да остане с другите обвинители по време на целия процес. Съдията отхвърля молбата.

ФБР без колебание решава да използва Барън в качеството му на свидетел експерт, тъй като той не е техен сътрудник и не може даже случайно да огласи каквито и да било „секретни“ сведения. В показанията си под клетва на процеса срещу Уитуърт Барън признава, че има ДОСТЪП за работа със секретни материали, и намеква, че е разполагал с данни от спътниковото разузнаване. А когато се разнищва историята с продажбата на техническа документация на ЦРУ за спътниците (вж. КАМПИЛЕС, УИЛЯМ), той разказва за космическите снимки като за нещо толкова „съвършено и чувствително, че можем дори да видим цвета на брадата“. До този момент за такава детайлност на космическите снимки публично не се е споменавало.

Барън не получава възнаграждение за услугата си на ФБР. Затова пък използването на източниците за информация на ФБР помага много за търговския успех на книгите му.

В книгата си „Да разкъсаш кръга“ („The Breaking the Ring“, 1987) той представя официалната версия за залавянето на Уокър и на другите членове от неговия кръг от ФБР. Други негови книги: „КГБ: Секретната дейност на съветските тайни агенти“ („KGB: Secret Work of Soviet Secret Agents“, 1974) и „КГБ днес: невидимата ръка“ („KGB Today: The Hidden Hand“, 1983), и двете издадени от Рийдърс дайджест прес, както и „Операция Соло“ („Operation Solo“, 1996). (Вж. СОЛО.)

Бауи, Уолтър (1831–1864)

Шпионира за силите на Конфедерацията по време на Гражданската война в САЩ. Адвокат от Мериленд, посветил се на Конфедерацията заради силните си симпатии към Юга. Шпионира под псевдонима Уот Бауи. След като извършва няколко успешни шпионски пътувания до Вашингтон, през 1862 г. е разобличен от информатор на привържениците на Севера. Арестуван и осъден. В очакване на екзекуцията успява да избяга от Вашингтонския затвор и продължава шпионската си дейност. Малко по-късно попада в капан, но преоблечен като робиня, отново се спасява.

По-късно Бауи става един от т.нар. рейнджъри на Мозби — партизани, които мародерстват зад фронтовата линия, командвани от Джон Сингълтън Мозби. Федералните войски третират хората на Мозби като шпиони и качват на бесилото 7 души без съд и присъда. Бауи успява да избегне подобна съдба, но през 1864 г. е убит при неуспешен опит да отвлече губернатора на Мериленд.

Б-динст

Германска военноморска служба за КРИПТОАНАЛИЗ от Втората световна война. Б-динст е съкращение от Beobachtungsdienst (наблюдателна служба). Службата е особено ефективна в декодиране радиосъобщенията на съюзниците. Информацията се използва за насочване на германските подводници към англо-американските морски конвои. Има огромен принос за германския успех в началния етап на боевете в Атлантика, тъй като предоставя на командирите на подводниците навременна и точна информация за движението на съюзническите конвои.

Историята на Б-динст води началото си от 1919 г., когато членове на организацията за декодиране към Имперския германски флот, воювали през Първата световна война, са призовани отново на служба. Службата има няколко успеха при разкодиране на английските военноморски КОДОВЕ през 20-те и 30-те години, а в самото навечерие на Втората световна война успява да разкодира и кодовете на други страни. Б-динст попада на златна мина с английския боен кораб Сик, който потъва в плитки води край Тобрук през септември 1942 г. и кодовите книги попадат в ръцете на германците. През март 1943 г., когато в Атлантическия океан се разгръщат решаващи „конвойни сражения“, Б-динст разчита някои от английските морски кодове с лекота и постоянно. По-сложно е положението с американските военноморски кодове. През април 1942 г. американският военноморски флот започва да използва нова машинна система за ШИФРИ. През април 1943 г. значението на Б-динст започва да отмира, тъй като през септември 1942 г. разчетеният английски код излиза от употреба.

Много от документите на службата са унищожени по време на въздушно нападение на съюзниците над Берлин през ноември 1943 г. С течение на времето опитът на съюзниците в кодирането нараства, което намалява шансовете на Б-динст за разкодиране. Независимо от това според историка на разузнаването ДЕЙВИД КАН Б-динст „бележи успехи, несравними с която и да е агенция от Третия райх“.

През войната персоналът на Б-динст нараства до 5000 служители, 1100 от които са в БЕРЛИН. След бомбардировките през ноември 1943 г. щабът на Б-динст е преместен от Берлин в Еберсвалд, на 40 км северно от столицата. През 1943 г. организацията засича около 8500 шифрирани съобщения на съюзниците за денонощие, въпреки че някои са дублирани и не всички са разчетени.

Беджър (Ту–16)

Изключително многофункционален съветски турбореактивен бомбардировач със среден радиус на действие. На въоръжение е повече от 3 десетилетия във военновъздушните и военноморските сили на СССР. Използван е като бомбардировач, ракетоносител, танкер за презареждане, за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ), фоторазузнаване, електронно заглушаване и прехващане.

Ту–16 са летели над цялата акватория на Съветския съюз, за да регистрират присъствието или отсъствието на западни кораби. От 1967 до 1972 г. разузнавателни самолети Ту–16 са базирани в Египет за оказване подкрепа на съветските военни кораби в източната част на Средиземно море. Някои от тях са имали египетски отличителни знаци, но са ги управлявали само съветски пилоти.

Ту–16 са излитали от 1980 до 1991 г. и от бившето американско летище до залива Кам Ран във Виетнам. На 25 май 1968 г. по време на няколко НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТА над американския самолетоносач Есекс един от самолетите след рязък завой се разбива в морето в близост до кораба. Оцелели няма.

Ту–16 е разработен в конструкторското бюро на Туполев. Има 2 големи турбореактивни двигателя в основата на крилете. Максималната скорост на бомбардировачите е 1050 км/ч, практически таван 15 000 м и далечина на полета с 3000 кг бомбен товар 7200 км. Въоръжението на Ту–16 е разнообразно. Като класически бомбардировач той може да носи 9 т бомбен товар. Съвременните Беджър-G могат да носят 1 или 2 големи ракети от типа въздух-земя. Стрелковото въоръжение се състои от седем 22-милиметрови оръдия. Фоторазузнавателните варианти имат фотокамера, монтирана в бомбеното гнездо. Екипажът на бомбардировачите се състои от 6–7 души. Ту–16 е военното наименование на този самолет. Беджър е американско название. Беджър-D и Беджър-K са с конфигурации за електронно разузнаване на море, вариант Е — за фоторазузнаване, а F — за електронно и фоторазузнаване. (Другите варианти са бомбардировачи или ракетоносители.)

Първият полет на Ту–16 е осъществен през 1952 г. Построени са приблизително 2000 самолета до средата на 60-те години и още 100 (наречени Н–6) са произведени в Китай. Ту–16 продължават да се използват в руските и китайските въоръжени сили. Ту–16 е на въоръжение още в Египет, Индонезия, Ирак и Либия.

Ту–16

Беер, Исраел (1912–1968)

Израелски офицер от армията, шпионирал за Съветския съюз. Беер свързва съдбата си с Израел през 1938 г. След като нацистите превземат родната му Австрия, той бяга от ВИЕНА в Палестина. Става член на Хагана — еврейската нелегална армия. Представя се като опитен в партизанското движение, тъй като се е борил против профашистките сили в Австрия през 1934 г. и срещу фашистите в Испания като интербригадист по време на Гражданската война в Испания. Освен това той твърди, че е защитил докторат по история.

След активното си участие във Войната за независимост на Израел през 1948–1949 г. е един от най-благонадеждните кандидати за заместник-началник щаб на армията. Очевидно разочарован, че не е избран, Беер се уволнява от армията и става военен кореспондент на израелски вестник. През 1953 г. е поддръжник на партията Мапаи на Давид Бен Гурион и се сприятелява с видни политици и военни, включително с Шимон Перес, бъдещия министър-председател, и с Бен Гурион. Пише материали за партийния вестник на Давар. През 1955 г. Бен Гурион му поръчва да напише официална история на войната от 1948–1949 г. Това му осигурява достъп до Бен Гурион, а и до засекретените военни архиви. Моше Даян, началник-щаб, и ИСЕР ХАРЕЛ, ръководител на МОСАД, се противопоставят — нито един от тях няма доверие на Беер.

Подобен достъп е особено ценен за АГЕНТ за съветското разузнаване. Беер очевидно е бил вербуван по време на Гражданската война в Испания. Беер често превишава пълномощията си, появявайки се на съвещания на високо равнище, без да е бил канен, с което буди подозрение. Мосад открива, че има връзки с РАЙНХАРД ГЕЛЕН, ръководител на западногерманската разузнавателна служба (БНД), въпреки че не е получил одобрение за срещите си. Гелен е особено настоятелен да завърже връзки с израелското разузнаване след Синайската кампания от 1956 г., а Беер се стреми да стане посредник — така ще има възможност да даде на съветското разузнаване още един източник за разузнавателна информация от Западна Германия.

В книгата си „Всеки шпионин — принц“ („Every Spy a Prince“, 1990) Дан Равив и Йоси Мелман пишат: „В желанието си да угодят на израелците западногерманците предоставят на Беер изумително широк достъп до германската армия, инсталациите на НАТО, а също до американски и други бази.“

Беер дори успява да получи подробности за конструкциите на установките за американски ядрени оръжия в Европа, които предава на съветския център.

Харел е чувал недобри неща за Беер още по времето на английско-френската инвазия в Суец през 1956 г. (Възможно е Харел да е бил вербуван от английското разузнаване.) Поради силните връзки на Беер с управляващите отначало Харел се въздържа от проучване. Най-сетне се решава да го проучи и на 30 март 1961 г. Беер е забелязан да предава документи на Виктор Соколов, сътрудник на КГБ, който работи в Тел Авив под ПРИКРИТИЕ. Документите включват извадки от дневника на Бен Гурион.

Беер е арестуван на следващата сутрин. По време на съдебния процес той признава, че не е воювал в Испания и не е защитавал докторат. По-късно променя показанието си — твърди, че първия път е казал истината, и настоява, че всичко, което е извършил, е било от патриотизъм, тъй като се страхувал, че прозападната ориентация ще окаже отрицателно влияние върху Израел. Осъден е на 15 години. Умира в затвора през 1968 г.

Беери, Исер (1901–1958)

Първият ръководител на АМАН — израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, основано със създаването на израелската армия през 1948 г. Преди това Беери е бил ръководител на ШАИ — разузнавателно управление на еврейската нелегална армия Хагана.

Шаи е разформирована 6 седмици след създаването на Израел като самостоятелна еврейска държава на 14 май 1948 г. Беери създава и поема ръководството на Аман, което е наследник на Шаи. На 30 юни той поема директорския пост и веднага обвинява капитан Меир Тубиански, израелски офицер от армията, в измяна, осъжда го с т.нар. от него самия военен съд на бойното поле и нарежда на армейски стрелкови взвод да го екзекутира незабавно. Доказателствата срещу Тубиански са изцяло косвени и години по-късно той е обявен за невинен посмъртно.

Същия ден оперативни работници на Беери измъчват арабския адютант на кмета на Хайфа. Според книгата „Всеки шпионин — принц“ („Every Spy a Prince“, 1990) — достоверна история на израелското разузнаване, хората на Беери „го биеха, плискаха вода в лицето му, извадиха му зъбите, изгориха ходилата му и му инжектираха наркотици“, преди да го освободят, тъй като нямаха никакви доказателства срещу него. (През 1964 г. правителството разкрива мъченията от 1948 г. и изплаща компенсация на арабина.)

Няколко седмици след тези инциденти хората на Беери отвличат ДВОЕН АГЕНТ, за когото се предполага, че работи за арабите, но е вербуван от израелците по подозрение, че е ТРОЕН АГЕНТ (той наистина работи за арабите). Агентът е разстрелян по бързата процедура. Министър-председателят Давид Бен Гурион, който е и министър на отбраната, след като научава за разстрела, нарежда да се извърши разследване, което разкрива и описания случай с мъченията на арабина адютант. През декември 1948 г. военен съд обявява Беери за виновен в предумишлено убийство. Освободен е от поста ръководител на Аман и е понижен в звание редник. На 19 юли 1949 г. Беери отново е арестуван и обвинен в убийството на Тубиански. Съден е и е признат за виновен през ноември 1949 г. Присъдата му е да излежи символично един ден в затвора „тъй като трябва да се вземе под внимание… лоялността… към Израел“.

Беери, висок, оплешивяващ мъж, има прякор Исер Големия. Той се отказва от рожденото си име Исер Биренцвайг и приема чисто еврейско име, както постъпват много от съвременниците му по време на кампанията за създаване на израелска държава.

Безкрайност от огледала

Израз, който показва объркването в света на разузнаването и шпионажа. Твърди се, че ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, дългогодишен ръководител на КОНТРАШПИОНАЖА в ЦРУ, е измислил термина, пишейки, че безкрайността от огледала „е именно онзи безкрай от хитрини, измами, притворство и всички други изобретения с цел постигането на дезинформация, които Съветският блок и координираните от него разузнавателни служби използват, за да объркат и да разделят Запада“, като по този начин се създава „безкраен пейзаж, където факт и илюзия стават едно“. Терминът е използван от Дейвид Мартин за заглавие на книгата му „Безкрайност от огледала“ („Wilderness of Mirrors“, 1980), посветена на Енгълтън.

Безпилотно летателно средство (БЛС)

Вж. ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ (ЛАДУ).

Безполезна информация

Информация, предложена от ИЗМЕННИК или бъдещ изменник, която е толкова остаряла или незначителна за нуждите на разузнаването, че е напълно безполезна за страната или разузнавателната служба, на която е предложена.

Бейба, Стивън

Мичман от ВМС на САЩ, който през септември 1981 г. изпраща на южноафриканското посолство във Вашингтон секретни материали за електронната война. Представители на посолството предават документите на американското правителство и Бейба е арестуван на кораба ракетоносител, акостирал в пристанището на Сан Диего, Калифорния.

По време на процеса срещу Бейба се разбира, че се е нуждаел от средства, за да доведе филипинската си приятелка в Съединените щати. През януари 1982 г. е осъден на 8 години тежък труд. По-късно присъдата е намалена на 2 години.

Бейдън-Пауъл, Робърт (1857–1941)

Един от основателите на движението на бойскаутите. Той въвежда, прилага и насърчава нови начини за работа в английското разузнаване.

През 1876 г. сър Бейдън-Пауъл се присъединява към 13-и хусарски полк. Служи в Индия, Афганистан и Южна Африка. Като младши офицер в Индия разработва практика за наблюдение и патрулиране на малки групи и разузнавателни процедури, които по-късно ще се превърнат в основна тактика на армията. Десет години по-късно в Ботсуана и Судан за пръв път въвежда БАЛОНИТЕ като средство за разузнаване.

По време на Бурската война ръководи 217-дневната защита на обсадения Мафекинг (от октомври 1899 до май 1900 г.), което го прави национален герой. След войната Бейдън-Пауъл създава своя полиция в Южна Африка, която отговаря за подбора и обучението на личния състав. Твърди се, че между 1880 и 1902 г. Бейдън-Пауъл е изпълнявал под прикритие официални и неофициални разузнавателни задачи на вражеска територия.

В официалното му досие не се споменава и дума за разузнавателната му дейност, а само че е главен инспектор на южноафриканската полиция през 1900 г. и ръководител на южноафриканската кавалерия през 1903–1907 г. Пенсионира се през 1910 г. със звание генерал-майор. Когато научава, че военният му наръчник „В помощ на разузнавача“ („Aids to Scouting“, 1899) се използва за обучение на младежи по ориентиране в горска местност, му хрумва идеята да създаде лагери за тренировка и възпитание. През 1907 г. организира експериментален лагер и след като се пенсионира, създава движението на бойскаутите (boy — момче, scout — разузнавач). Сестра му Агнес организира през 1910 г. нещо подобно за момичета.

Бейдън-Пауъл получава рицарско звание през 1909 г., а през 1929 г. става пер и барон Бейдън-Пауъл от Гилуел.

Бейкър, Джоузефин (1906–1975)

Американка, шпионирала германците на територията на Франция през Втората световна война. Родена е в Сейнт Луис. Една от най-известните негърски звезди на Бродуей през 20-те години. След успешен дебют в Париж през 1925 г. остава във Франция и през 1937 г. получава френско гражданство.

Франция обявява война на Германия на 3 септември 1939 г. Жак Абти, началник на парижкото отделение по контраразузнаване на френската служба за военно разузнаване ВТОРО БЮРО (DEUXIEME BUREAU), вербува Бейкър за таен информатор. (Подобно на германците французите наричат ПОЧЕТНИ АГЕНТИ онези, на които не се плаща.) Отначало сериозно се опасява, че американката може да се окаже ДВОЕН АГЕНТ като легендарната МАТА ХАРИ. Но тя успява да го убеди, че е готова да даде живота си за Франция, ако се наложи.

Бейкър подкрепя нашествието на италианския диктатор Мусолини в Абисиния (Етиопия) и спечелва много приятели в италианското посолство в Париж. От тях и от приятели в японското посолство тя получава информация за движението на германските войски. Когато Германия превзема Франция през 1940 г., има опасност като тъмнокожа френска гражданка да бъде изпратена в концлагер. Бейкър напуска Париж и се заклева да не пее там, докато градът е под германска окупация. Скоро Германия и Франция сключват примирие. Южната част на Франция и френските колонии в Северна Африка и на други места остават под административното управление на колаборационисткото правителство със столица Виши. През ноември 1940 г. Бейкър успява да избяга от Франция на „Виши“ в Испания, а след това отива в Лисабон, Португалия. Абти съпровожда навсякъде артистката. Той е с фалшив паспорт и се представя за неин балетмайстор. Те носят и ценна разузнавателна информация на Второ бюро, написана със СИМПАТИЧНО МАСТИЛО върху нотните листа на Бейкър. Снимките са скрити в концертните костюми. Информацията е предадена на английски представители в неутрална Португалия.

По-късно Бейкър е използвана като куриер — пренася разузнавателна информация от Мароко в Лисабон, напътствана от полковник Пол Пайол, легендарен френски разузнавач. (Вж. ФРАНЦИЯ.) За работата й по време на войната тя е наградена с военен кръст и с медал на Съпротивата. Военновременната й дейност е описана в книгата на Абти „Тайната война на Джоузефин Бейкър“ („The Secret War of Josephine Baker“, 1949).

Бейкър, Лафайет (1826–1868)

Ръководител на разузнаването на Северните щати по време на Гражданската война. Роден в щата Ню Йорк, израства в Мичиган и пътува доста през младежките си години. По време на треската за злато през 1849 г. става член на комитета Пазители на закона (организация за линчуване) в Сан Франциско. Суровият опит, който придобива там, му помага по-късно в Гражданската война.

В началото на войната става шпионин за Северните щати и използва името Сам Мунсън за ПРИКРИТИЕ. Арестуван е на територията на Южните щати и е разпитан от президента на Конфедерацията Джеферсън Дейвис, който сам е наредил да бъде арестуван. Бейкър успява да избяга и да се върне в Северните щати.

Следващият му пост е директор на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО при държавния секретар Уилям Сиуърд, който скоро прехвърля Бейкър и детективите му към военното министерство. Бейкър става доверен агент на военния министър Едуин Стантън, който по това време е особено обезпокоен от проникването на агенти от Южните щати във Вашингтон. Бейкър се залавя за работа. Той успява да залови известния шпионин Бел Бойд и изобличава още десетки заподозрени симпатизанти на Юга. Освен това изгонва от града всички спекуланти сред държавните служители, възползвали се от войната или приемали подкупи.

Официално длъжността на Бейкър е началник на военната полиция към военното министерство, но често той нарича организацията си Национално детективско бюро. (В следвоенните си мемоари поукрасява службата си като Американска тайна служба, която в действителност е основана след войната.) Като експерт по разузнаването Бейкър често е наричан последовател на АЛЪН ПИНКЕРТОН. И двамата супершпиони имат много близка професионална съдба.

Бейкър се оказва агресивен ловец на шпиони. Пренебрегва закона и задържа заподозрени с минимални или с никакви доказателства, но така успява да намали присъствието на агенти на Конфедерацията във Вашингтон. Въпреки всичко не успява да открие агентите, заговорничели в убийството на президента Ейбрахам Линкълн. Преследва убиеца му ДЖОН УИЛКС БУТ, но не успява да го залови жив.

Приемникът на Линкълн — президентът Андрю Джонсън, уволнява Бейкър като неблагонадежден, защото все още е верен на противника му Стантън. Взаимоотношенията и привързаностите излизат наяве, когато президентът Джонсън отстранява Стантън, без да изчака съгласието на Сената. По случая в Сената започват процедури по отстраняване (импийчмънт). Давайки показания, Бейкър излъгва, че у него има компрометиращи материали за Джонсън, като се надява по този начин да отслаби позициите на президента. На практика обаче слага край на кариерата си. По-късно пише за шпионската си дейност в мемоари, на които дава гръмкото заглавие „История на тайните служби на Съединените щати“ („The History of the United States Secret Service“, 1867).

Бейли-Стюърт, Норман (1909–1966)

Английски офицер от армията, шпионирал за Германия през 30-те години. Син е на офицер, служил в индийската армия. Бейли-Стюърт учи известно време в Кралския морски колеж, но напуска поради заболяване, а през 1925 г. е приет във военната академия Сандхърст. Завършва я през 1928 г. Назначен е на служба в Сийфортския шотландски полк.

По време на посещение в нацистка Германия през 1932 г. е вербуван за АГЕНТ. След завръщането си изпраща информация за въоръжените сили на Великобритания на АГЕНТУРИСТА си в Германия. Плаща му се добре за услугите и именно неочакваното богатство предизвиква съмнение.

Арестуван е, предаден е на съд и е осъден за шпионаж на 5 години затвор, които да излежи в лондонския Тауър. Получава известност като офицера от Тауър. След излизането си от затвора през 1936 г. се премества да живее в Германия, където остава през цялата война.

В началото на 1945 г. РАЗУЗНАВАЧИ от американската армия в Австрия използват Бейли-Стюърт за преводач. След края на войната специалисти от МИ–5 разкриват самоличността му и той отново е арестуван. Изпратен е със самолет в Англия през 1945 г. и е съден за измяна. Но в МИ–5 преценяват, че е работил за германците като германски поданик и може да бъде съден само за дребни нарушения на военновременните закони, които забраняват прогерманска дейност. На 10 януари 1946 г. е осъден по тези обвинения на 5 години затвор. През 1949 г. е освободен и се установява в Дъблин. Заедно с Джон Мърдок издава книгата „Офицерът от Тауър“ („The Officer in the Tower“, 1967).

Бейтс, Ан

Американска роялистка, която шпионира за англичаните по време на Войната за независимост.

Тя е учителка от Филаделфия. Омъжва се за техник по поддръжката на артилерията в английската армия. През 1778 г. съпругът й заедно с английските войски се евакуира във Филаделфия, а след това — в Ню Йорк. Тя твърди, че като патриот и поддръжник на Вашингтон се промъква през американските линии във Филаделфия, за да отиде в Ню Йорк. Там влиза в шпионския кръг на майор ДЖОН АНДРЕ. Под името „госпожа Барнс“, използвано за ПРИКРИТИЕ, тя шпионира американските войски.

Бейтс носела някакъв знак (описанието му не е известно), по който да я познае американски офицер, работещ за англичаните. Но когато тя се добира до американския щаб в Уайт Плейнс, Ню Йорк, се оказва, че офицерът е дезертирал от армията.

Като се представя за амбулантна търговка, Бейтс подслушва разговори, проверява разположението на оръдията и дори влиза в щаба на генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН. „Имах възможност да обиколя цялата армия и да разбера силите и мощта на всяка бригада, броя на оръдията с разположението им и теглото на всеки заряд на тези оръдия“, пише по-късно тя. Помага и на други шпиони (не се знае кои) да преминават фронтовите линии и да отсядат в КОНСПИРАТИВНИ КВАРТИРИ, докато се промъкват към английска територия.

В една от мисиите си в американски лагер близо до Добс Фери, Ню Йорк, Бейтс дори преброява хората, оръдията, складовете и даже чувалите с продоволствието. „Навременната й информация“ за движението на американските войски кара англичаните да подсилят гарнизона на Роуд Айлънд.

Съпругът й остава в английската артилерия в Южна Каролина до 1780 г. Тук шпионската кариера на Бейтс приключва, тъй като не й възлагат нови задачи. Двойката отплава за Англия през 1781 г. По-късно, изоставена от съпруга си, Бейтс си издейства малка пенсия за извършената в Америка работа.

Бекер, Йохан (1912)

Ръководител на шпионските операции на германската служба за сигурност в Латинска Америка през Втората световна война. Роден е в Лайпциг. Член на нацистката партия от 1930 г. Кариерата му на шпионин започва през 1937 г. Пристига в Буенос Айрес като бизнесмен. В началото на войната се завръща в Германия и отново заминава за Аржентина, но вече като дипломатически куриер. Бекер получава задача да извършва ПОЛИТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ и да организира шпионска мрежа. (Военноразузнавателната информация е работа на АБВЕРА.) Бекер поддържа радиовръзка с Германия с помощта на сътрудници, които, за да не бъдат засечени, предават на различни честоти от отдалечени ферми. Той създава предприятие за производство на микроточки, които влага към публикации, изпращани в Германия по КУРИЕР или по пощата.

Бекер анализира американските вестници и радиопредавания и издирва симпатизанти сред антиамерикански настроени дипломати, правителствени служители и военни. Един от източниците му е полковник Хуан Перон, бъдещия диктатор на Аржентина. „Шпионската дейност на Бекер процъфтява в благоприятния за Оста политически климат“, коментира Дейвид Кан в книгата „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978). Но същият този климат се променя драстично през 1944 г., след като германски дипломати препращат към ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ, директор на бюрото за външно разузнаване на СД, молбата на Аржентина да получи германско оръжие.

Шеленберг прави опит за преговори посредством аржентинец в Испания. Но в Тринидад на път към Испания аржентинецът е спрян от английското разузнаване. Инцидентът дава повод за нов натиск на САЩ над Аржентина да се откаже от позицията на поддръжник на Оста. Аржентина прекъсва дипломатическите си отношения с Германия на 26 януари 1944 г. Силите за сигурност започват арести на предполагаеми германски шпиони.

Бекер успява да запази шпионската си мрежа, но новата вълна от арести през лятото слага край на дейността й. Ловци на шпиони изземват десетки радиостанции, ново оборудване за микроточки и 3 шифрови машини ЕНИГМА. Бекер се крие от местните власти, но продължава да изпраща доклади. Една от пратките заедно с пари в брой той предава на съмишленик, който от своя страна трябва да ги предаде на испански моряк, който пък да ги изпрати на КОНСПИРАТИВНА ПОЩЕНСКА КУТИЯ в Германия.

Но съмишленикът задържа и парите, и съобщенията, които са намерени в килера на апартамента му, когато го арестуват. Самият Бекер е арестуван и хвърлен в затвора през април 1945 г., малко преди Германия да капитулира. По-късно е освободен и върнат в Германия, където изчезва.

Когато правят оценка на дейността му, съюзниците стигат до заключението, че е изпратил навреме много малко полезна информация. Германските подводници са потопили 5 кораба, за които Бекер е подал информация, но както отбелязва Кан, подводниците не са получили тази информация.

Бел

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на базата по КРИПТОАНАЛИЗ на ВМС на САЩ в Белконън, създадена през пролетта на 1942 г. в Мелбърн, Австралия. В базата, разположена заедно с Австралийския кралски флот, работят австралийци, американски моряци, евакуирани от Филипините (вж. КАСТ), и някои английски специалисти, избягали от Сингапур. До средата на май 1942 г. Бел (Камбана) прехваща и декодира японски съобщения.

Базата работи в близко сътрудничество с командващия войските в югозападната част на Тихия океан генерал Дъглас Макартър. Но от оперативна гледна точка тя е свързана със съставите на Хайпо (радиоподразделение на Тихоокеанския флот) в Пърл Харбър и НЕГАТ (OP–20-G) във Вашингтон.

Кодовото наименование Бел произлиза от Белконън.

Бел, Уилям (1921)

Служител на корпорацията Хюз еъркрафт, арестуван за продажба на няколко секретни проекта на фирмата на МАРИАН ЗАХАРСКИ от полската разузнавателна служба. Бел получава около 110 000 долара в брой и златни монети на стойност около 60 000 долара. Сред материалите, който продава на Захарски, е документацията за „безшумен радар“ — технология, която позволява на танк да насочи радара към съответната цел, без да може противникът да го засече.

През 1981 г. ФБР арестува Бел за шпионаж, след като един поляк, работещ в ООН, преминава на противниковата страна и информира ФБР за дейността на полското разузнаване в САЩ, както и че Захарски е работил за КГБ. Бел се съгласява да сътрудничи на ФБР и провежда няколко подвеждащи разговора със Захарски с подслушвателно устройство под ризата си, дадено му от ФБР. За шпионаж Захарски е арестуван и осъден на доживотен затвор, а Бел — на 8 години.

Белите дами

Съюзническа разузнавателна организация от Втората световна война. Съставена е от белгийки. Задачата им е да наблюдават и да броят военните машини, натоварени на преминаващите влакове. ПРИКРИТИЕТО на наблюдателната им работа е да седят и да плетат на прозорците, от които се виждат влаковете.

Белфридж, Седрик (?–1990)

Британски РАЗУЗНАВАЧ, шпионирал за Съветския съюз. Той все още е член на комунистическата партия, когато през 1940 г. е назначен в БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ (БКС) в САЩ. Това секретно представителство на британското външно разузнаване МИ–6 през Втората световна война се помещава в центъра Рокфелер в Ню Йорк и е открито, преди още Щатите да влязат във войната. По време на войната БКС продължава сътрудничеството си с УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ. Бъдещият писател Белфридж е трябвало да отговаря за ЧЕРНАТА ПРОПАГАНДА, широко използвана от БКС за ДЕЗИНФОРМАЦИЯ на германците по отношение на английските военни действия.

БКС е изключително секретна и сложна организация, чието съществуване остава в тайна до 60-те години. Белфридж е обвинен в това, че е предавал информация за БКС на съветския си АГЕНТУРИСТ.

ЕЛИЗАБЕТ БЕНТЛИ — КУРИЕР на съветски шпионски кръг в Ню Йорк и Вашингтон, в признанията си пред комисия на Конгреса през 1948 г. посочва, че Белфридж е работил за руснаците. Той е депортиран от Съединените щати като враг, чието присъствие е нежелано.

По-късно декодировчици откриват, че и Бентли, и Белфридж, както и още много други са споменати в разузнавателни съобщения от Съединените щати за Москва. (Вж. ВЕНОНА.)

Бен, Афра (1640–1689)

Английска писателка и шпионка. Изпратена е в Холандия да привлече за английската кауза — ако се наложи и с принуда — Уилям Скот, за когото има съмнения, че е ДВОЕН АГЕНТ. Тя е недисциплинирана и невинаги спазва инструкциите. Използва свой ШИФЪР за кореспонденция с центъра в Англия. Изпраща информация, че холандска флотилия се готви да блокира Темза. Предупреждението й не е взето под внимание, а холандците наистина навлизат с кораби в Темза.

Тя залага дори бижутата си, за да финансира шпионската си дейност, а за да може да се завърне в Англия, задлъжнява на кредитори. Тъй като не успява да върне дълга си, е осъдена и хвърлена в затвора. По-късно англичаните изплащат дълговете й и я освобождават. Афра Бен се отказва от работата си в разузнаването и се отдава на литературна дейност — пише предимно романи. Най-известният е „Орооноко, или кралският роб“ („Oroonoko; or the Royal Slave“, 1688) с антиробска тематика. Тя е един от двамата шпиони, погребани в Уестминстърското абатство. Другият е майор ДЖОН АНДРЕ.

Бентли, Елизабет

Американка, работила като КУРИЕР на съветска разузнавателна мрежа в САЩ. По думите й от 1938 до 1944 г. е доставяла информация, включително копия на правителствени документи, за любовника си — ключова фигура в мрежата.

Между 1930 и 1940 г. като член на американската комунистическа партия работи за една американска революционна организация, която е в нелегалност. Секретарка е на Якоб Голос, руски емигрант с американско гражданство. Голос също е член на комунистическата партия и работи в Обществото за техническа помощ за Съветска Русия — прикритие за съветския ПРОМИШЛЕН ШПИОНАЖ. Освен това Голос е и АГЕНТУРИСТ на ХАРИ ГОЛД, член на МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ. Умира през 1944 г.

През 1945 г. Бентли разкрива своето минало пред ФБР, а по-късно — и пред Върховния федерален съд. Тя разказва за секретна мрежа в Ню Йорк и Вашингтон, в която участват много служители (включително ЧЕЙМБЪРС) от федералните власти.

Историята на Бентли става известна на обществеността след свидетелските й показания пред сенатската следствена комисия и конгресната комисия по противодържавна дейност през 1948 г. Пресата описва тази закръглена жена на средна възраст като „русата кралица на шпионажа“. Свидетелските й показания дават началото на множество процеси срещу комунисти. Тя говори за „комунистически клетки“ във Вашингтон и уличава също Хари Декстър Уайт, който по това време е заместник-министър на финансите, и Уилям Ремингтън, служител в Министерството на търговията. Уайт категорично отхвърля обвиненията й под клетва. По-късно Ремингтън е осъден на затвор за лъжесвидетелство пред конгресната комисия. Убит е в затвора от съкилийник.

Бентли е работила за съветското разузнаване под КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Добро момиче. (Вж. ВЕНОНА.)

Берзин, Ян (1889–1939)

Началник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ — от 1924 до 1938 г. и фактически командващ армията на републиканците в Гражданската война в Испания.

Роден е в Латвия под името Петер Кюзис. През Първата световна война е мобилизиран в руската армия, но дезертира. Като участник в революционното движение е ранен, арестуван, хвърлен в затвора и изпратен на заточение в Сибир. Завръща се и участва в Октомврийската революция. По-късно работи в централния апарат на ЧК в Русия, а след това и в Латвия. Ревностен поддръжник на болшевишката партия и един от организаторите и лидерите на латвийската Червена армия (по-късно преименувана 15-а червена армия). През 1919 г. официално влиза в редиците на Червената армия и през 1921 г. участва в потушаването на бунта на руските моряци в Кронщат. Става известен по време на преследването и ликвидирането на моряци, които са се надигнали срещу диктатурата на Ленин.

През април 1921 г. Берзин е назначен за заместник-началник на ГРУ. Благодарение на неговата енергия и талант ГРУ се превръща във водеща разузнавателна организация, а самият той си спечелва репутацията на отличен разузнавателен специалист.

През 1935 г. — време на първите Сталинови чистки — Берзин е изпратен в Далечния изток с доверени сътрудници, за да отстрани или да ликвидира някои от тамошните служители на НКВД. През 1936 г. заминава за Мадрид, където под прикритието на военен съветник на републиканското правителство осъществява най-забележителните си вербовки на шпиони. В действителност Берзин е ръководител на републиканските сили по време на Гражданската война. За да бъде поддържано прикритието, заместниците му — ЙОСИФ УНШЛИХТ, а след това и СОЛОМОН УРИЦКИ — изпълняват задълженията му в Москва.

След завръщането си в Съветския съюз Берзин продължава работата си като началник на ГРУ. На 13 май 1939 г. той е арестуван, а на 29 юли е застрелян в мазето на хотел Метропол в Москва.

Берие, Никола-Рене (1703–1762)

Ръководител на френския шпионски апарат. По времето на крал Луи XV работи в полицията. Посвещава шпионската си дейност главно в защита на Жан Антоанет д’Етиол — маркиза Помпадур, любовница на краля. Берие открива черна стая (cabinet noir), в която агентите му отварят писмата, четат ги, набелязват съмнителните лица и места, след което запечатват пликовете отново и ги изпращат на получателя.

Берия, Лаврентий (1899–1953)

Ръководител на НКВД (Народен комисариат на вътрешните работи) и на други разузнавателни и полицейски ОРГАНИ в Съветския съюз от 1938 г. до екзекуцията му през 1953 г. Под негово ръководство е не само мощният апарат за държавна сигурност, но и мрежата от концентрационни лагери и глобалната вътрешна и външна шпионска мрежа. Берия дълго време е близък сътрудник на Сталин — още от Грузия, където му е поверено републиканското НКВД. Там се проявява като безмилостен полицай — изпраща на заточение хиляди невинни хора, много от които са убити. Скоро след назначаването му за ръководител на НКВД през декември 1938 г. е избран за кандидат-член (без право на глас) на политбюро. Берия е първият ръководител на тайната полиция, който е член на този висш политически орган. (По това време политбюро има 10 членове с пълно право на глас, включително Сталин и новоизбрания Никита Хрушчов.)

Предшественикът на Берия — НИКОЛАЙ ЕЖОВ (твърди се, че в определен момент е възнамерявал да арестува Берия), е арестуван по заповед на Берия и въдворен в психиатрична клиника. Малко по-късно се съобщава, че е намерен обесен на решетката на един от прозорците. Оцелелите от времето на ГЕНРИХ ЯГОДА, а също така мнозина и от периода на Ежов са екзекутирани от хората на Берия.

За Сталин Берия е идеалният таен полицай. За много други в Съветския съюз е чудовище — кръвопиец и развратник. Той редовно подбирал млади момичета дори от улицата, завеждал ги в кабинета си и ги изнасилвал. Заплахите за арест на членове от семействата са били достатъчни, за да накарат момичетата да се съгласяват и да страдат мълчаливо. Някои не са издържали на гаврите и са се самоубивали. Една от жертвите му е момиче, което по своя воля отива в кабинета му да моли милост за арестувания си брат. То е задържано няколко дни и изнасилвано многократно. Впоследствие Берия решава „да я задържи“ за своя съпруга. Промяната в семейното му положение не слага край на перверзиите му с момичета и служителки от НКВД — понякога в дома му, а друг път в кабинета му на ЛУБЯНКА.

След като оглавява НКВД, той засилва НАБЛЮДЕНИЕТО над малкото останали стари болшевики в чужбина. Сред тях е и Лев Троцки — съперник на Сталин за мястото на Ленин. Човек на Берия убива Троцки в Мексико през 1940 г. Хиляди други загиват по време на Сталиновите чистки, продължили до началото на войната между Германия и Съветския съюз през 1941 г.

Берия става един от най-важните помощници на Сталин по време на войната. Като заместник-председател на Съвета на народните комисари от февруари 1941 г. той става член и на Държавния комитет по отбраната. Повишен е в чин маршал на Съветския съюз през 1945 г. и следващата година е избран за пълноправен член на политбюро.

По време на войната тайната полиция поема и допълнителните функции по охраната на ръководството на Кремъл и следенето за лоялност сред армейския състав. Това налага създаването на бойни звена на НКВД и отряди за военно КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. (Вж. СМЕРШ.)

НКВД на Берия поема и външното разузнаване. Съветските дипломатически мисии във Великобритания, Канада и Съединените щати се попълват от оперативни работници на НКВД, чиято задача е да издирват военна информация, която би могла да е от полза за Кремъл. (Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.) Под ръководството на Берия се създава комисия по закупуването на оръжие от Съединените щати. Задачата й е да ускори прехвърлянето на оръжия за Съветския съюз. Със своите над 1000 служители комисията се превръща в организация за събиране на секретна информация.

Сталин възлага на Берия и разработването на атомната бомба, както и да организира възпроизвеждането на 3-те американски бомбардировача B–29 СУПЕФОРТРЕС, свалени в Сибир. Сталин възнамерява на тяхна база да създаде съветски самолети носители на ядрено оръжие.

След войната Берия продължава да е на върха, но допуска фаталната грешка да си помисли, че може да бъде наследник на Сталин. През 1949 г. Сталин издига Хрушчов за секретар на Московския градски комитет на партията. В спомените си Хрушчов отбелязва, че е доведен в Москва, „за да бъде балансьор във властта“. Той забелязва, че Сталин сякаш „се страхува от Берия и ще бъде щастлив да се отърве от него, но не знае как“.

Берия грижливо подбира доверени грузинци за помощници на Сталин — включително работниците в кухнята. Но подозренията към Берия растат и той е принуден да замени грузинците с руснаци. Сталин прави опит да отслаби влиянието на Берия, като назначава генерал-полковник ВИКТОР АБАКУМОВ за министър на новосъздаденото МГБ — Министерство за държавна сигурност. Но Абакумов остава предпазливо лоялен към Берия и през август е отстранен. Наследникът на Абакумов — СЕМЬОН ИГНАТИЕВ, назначава военнополитически комисари, ветерани от войната (включително бъдещия ръководител на СССР Леонид Брежнев), за да влеят партийна сила в МГБ и така да подкопае позициите на Берия в апарата за сигурност.

Берия обаче си остава непоклатим и безцеремонен. Една история, разказана от един грузински партиен функционер и описана от Ейми Найт в книгата „Берия“ („Beria“, 1993), разкрива няколко ужасяващи момента от живота му.

Берия и функционерът излезли да се разходят с немски катер по реката. Минали покрай млада жена, която тренирала за състезание по плуване. Берия спрял катера и настоял момичето да се качи при тях. Почти веднага започнал да прави цинични предложения, без да скрива желанието си да я прелъсти. Въпреки съпротивата на спортистката Берия казал на придружителя си, че иска да бъде насаме с жената, и му наредил да скочи от лодката и да се върне на брега. Когато функционерът казал, че не може да плува, Берия го изхвърлил от лодката.

Телохранителите на Берия, които наблюдавали случката от брега, бързо се притекли на помощ и спасили човека. Действията на Берия не ги изненадали. Те знаели, че той харесвал изключително много спортистки. И винаги искал да има правото да подбира за свое удоволствие състезателките от Грузия, изпращани всяка година в Москва за Деня на физическата култура и спорта.

През 1951 г. Сталин започва чистка в ръководството на Грузия, което е ясен сигнал за отрицателното му отношение към Берия. Тези чистки си приличат като две капки вода с параноично скалъпения „заговор на лекарите“ — антисемитска кампания, започнала през януари 1953 г. Официално признатият Еврейски антифашистки комитет е набеден като организация за ПРИКРИТИЕ на разузнаването на САЩ. Лекарите, повечето евреи, са обвинени в заговор, чиято цел е „да отнемат живота на видни обществени дейци на Съветския съюз“. Берия косвено е разкритикуван за това, че неговите сили за сигурност не са успели да предотвратят в зародиш т.нар. заговор, както и за връзките му с комитета, създаден в годините на войната за единство на всички евреи по света в борбата срещу фашизма.

В началото на 1953 г. става ясно, че дните на Берия са преброени. Според една версия през нощта на 1 март 1953 г. той излиза на кратка разходка от вилата си до вилата на Сталин в Кунцево, предградие на Москва. Твърди се, че се е срещнал насаме със Сталин в кабинета на диктатора. Малко след това Сталин е намерен да лежи на пода, след като е получил инфаркт. Идва в съзнание, но не може да говори. Умира на 5 март.

Берия бързо се връща в централата си в Москва и задейства старателно обмисления план за превземане на управлението. Той назначава Георгий Маленков, незначителна фигура във ведомството му, за министър-председател, а себе си — за заместник-председател на Министерския съвет, без да прекъсва да контролира Държавна сигурност. (Сред първите му действия са затварянето на вилата на Сталин и транспортирането на всички вещи на диктатора в складове; започват чистки на лекарите, изследвали трупа на Сталин.)

Берия засилва силите за сигурност в Москва. Предприема редица действия, които да го представят като либерален наследник на железния Сталин. Облекчава режима в затворите, разпорежда се да бъдат освободени около 1 000 000 затворници, които не застрашават държавната сигурност, оневинява лекарите от т.нар. лекарски заговор и планира законодателна реформа във връзка с произволните арести. Освен това дава сигнали за промяна във външната политика в ласкателна статия за президента Айзенхауер, публикувана във вестник Правда. В статията се посочва, че Съветският съюз има интерес Студената война да приключи.

През юни либералната политика на Берия стига Източна Германия и довежда до бунтове. Москва смазва бунта в зародиш с танкове (вж. ГЕРМАНИЯ). Сега вече наистина настъпва краят на Берия. На 26 юни той отива в Кремъл за среща на ръководството. Арестуван е след внимателно планиран заговор, оглавяван от Хрушчов и маршал Георгий Жуков.

През декември 1953 г. е изправен пред съветския Върховен съд. Обвинен е в измяна и е осъден на смърт. Екзекутиран е в деня на произнасянето на присъдата — 23 декември. Съществуват обаче други, доста противоречиви версии за смъртта на Берия. Хрушчов твърди: „Един ден Берия влезе в заседателната зала без телохранителя си и аз го застрелях.“ Друга, по-правдоподобна версия — на полковник Олег Пенковски, западен шпионин в Кремъл — сочи, че след ареста „Берия бе застрелян в мазето на главната квартира на Московския военен окръг… генерал [Фрол] Козлов го застреля в присъствието на други генерали… След убийството тялото на Берия бе полято с бензин и запалено в мазето“. Според друг разказ убийството е извършено от генерал-лейтенант П. Ф. Батитиски, след като полковникът, определен да го убие, не бил успял.

Лаврентий Берия.

Берлин

Столица на Германия от 1871 г. Градът, който е символ на обединена Германия, става символ на Студената война през втората половина на XX в. Тук Изтокът и Западът застават един срещу друг на бойното поле на шпионажа. Майсторите на шпионския роман и шпионските кинотворби често поставят героите си в това пространство, правейки града арена на световния шпионаж (вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ; ФИЛМИ).

През средните векове Берлин е независим град. През XV в. е включен в кралството на Фридрих Велики. Този преуспяващ град познава интригите на супершпионина кардинал Ришельо (АРМАН ЖАН ДЬО ПЛЕСИ РИШЕЛЬО) от времето на Тридесетгодишната война (1618–1648). През следващите 2 века е окупиран от австрийци, руснаци и французи, като всяка страна води и свои шпиони.

След падането на Наполеон през 1814 г. и издигането на Прусия Берлин се превръща в център на пруската мощ. Запазва значимостта си през целия XIX в., като се превръща в град на авангардното изкуство и декадентския нощен живот, място за срещи на РАЗУЗНАВАЧИ и техните АГЕНТИ. Британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6) има резидентура там още в началото на XX в., за да държи под око болшевиките, които също използват града като шпионска „бърлога“. Военни АТАШЕТА на великите сили извършват задълженията си като джентълмени шпиони.

Берлин не е засегнат от Първата световна война като крупен железопътен център и важен съобщителен възел. В заглавията на вестниците попада едва през 1918 г., когато комунистически агенти подстрекават бунтове по улиците и по този начин дават своя принос към разпадането на Германската империя. Съгласно Версайския мирен договор Германия става република със столица провинциалния Ваймар, а не бунтовническото средище Берлин. Но републиката запада под натиска на хиперинфлацията, масовата безработица и общото недоволство, използвани както от комунистите, така и от новите им конкуренти — фашистите от Националсоциалистическата работническа партия.

АЛЪН ДЪЛЕС, бъдещ ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, е изпратен в Берлин през 1920 г. в средата на 10-годишната му дипломатическа кариера. В Берлин Дълес вижда нацистката свастика за пръв път. Това, което вижда, и разговорите с германците, които нацистите включват в своя „черен списък“, оставят у него неприятно впечатление, а самият град изглеждал наистина „зловещ“.

По това време е създаден и АБВЕРЪТ, германската агенция за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ към германското военно министерство. В първите години в Абвера работят евреи и швейцарци, които доставят сведения от ИКОНОМИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, използвани за военни цели. Близо до щабквартирата на Абвера в Берлин се намира и шпионска школа.

Берлин е мястото, където се развихрят няколко нацистки акции през 30-те години. През нощта на 30 юни 1934 г. — Нощта на дългите ножове — по заповед на канцлера Адолф Хитлер е отстранено цялото ръководство на СА (нацистки щурмови отряди, известни като „кафявите ризи“), чийто лидер Ернст Рьом е негов съперник по пътя към властта. Повече от 150 лидери са задържани и отведени в казармите на кадетската школа Лихтерфелде в Берлин. В групи по 8 те са извеждани и разстрелвани от стрелкови отряд на СС. Рьом, както и неизвестен брой от последователите му са разстреляни на друго място.

Години наред агенти на ГЕСТАПО преследват евреи и други германци, които са набелязани като врагове на държавата. През 1936 г. Гестапо прекратява открития си тероризъм, така че дошлите в Берлин за олимпийските игри да добият по-благоприятна представа за Хитлерова Германия. Антиеврейските лозунги и надписи са свалени, когато започват да се стичат посетители към огромния, окичен със свастики олимпийски стадион. (РИЧАРД ХЕЛМС, бъдещ ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, е в Германия по това време като кореспондент и интервюира Хитлер за Юнайтед прес.)

На 21 ноември 1937 г. Хитлер, който се опитва да спечели на своя страна германската армия, разкрива плановете си за агресия — тъй като Германия се нуждае от Lebensraum (жизнено пространство) — на съвещание в Райхстага с високопоставени военни. (Личният адютант на Хитлер — Фридрих Хосбах, си води бележки и съвещанието става известно като Конференцията на Хосбах.) Съвещанието завършва с неуспех за Хитлер. С него не се съгласяват двама от най-вишестоящите военни — министърът на отбраната и върховен главнокомандващ Вермахта (германската армия) фелдмаршал Вернер фон Бломберг и генерал-полковник Вернер Фрайхер фон Фрич, началник-щаб във Вермахта. И двамата живеят в Берлин и над двамата е поставено полицейско наблюдение. Полицията се ръководи от граф Волф Хайнрих фон Хелдорф. В СС е разработен план за ликвидирането на Бломберг и Фрич.

На 12 януари 1938 г. Бломберг, който е вдовец, се жени за секретарката си Ева Грюн. Хелдорф събира сведения срещу нея и заявява, че Бломберг се жени за проститутка, като по този начин опозорява армията и обижда Хитлер, който присъства на сватбата. Бломберг подава оставка. Следващия месец ХАЙНРИХ ХИМЛЕР, ръководител на СС, разобличава Фрич като ХОМОСЕКСУАЛИСТ, който извършва престъпления съгласно германския наказателен кодекс. Обвинението е построено върху показанията на млад хомосексуалист, живеещ в Берлин, но известен с прякора Бавареца. Фрич е принуден да подаде оставка. По-късно е оправдан от военен съд на честта и загива в Полша няколко дни след началото на Втората световна война.

Хитлер публично определя 1000 години живот за Берлин, а ръководителят на военновъздушните сили Херман Гьоринг се кълне, че Берлин няма да бъде бомбардиран никога. Но в следващите няколко години британски и американски бомбардировачи сриват града, а през 1945 г. той става последното бойно поле на войната в Европа.

От гледна точка на разузнаването най-силните въздушни атаки са през ноември 1943 г., когато изгарят архивите на шифровъчната служба на ВМС на Германия Б-ДИНСТ. Страхувайки се да не го постигне същата участ, АБВЕРЪТ се премества през април 1943 г. в Цосен, на около 30 км от Берлин.

През март 1945 г. Червената армия наближава града, а озверелите офицери от германското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, губейки всяко усещане за реалност, продължават да полагат трескави усилия да заловят и да екзекутират заподозрените подривни елементи. В подземен бункер, където прекарва последните си дни, Хитлер вилнее по повод изтичането на информация. За това той научава от британските радиопрограми, които се излъчват за Германия.

„По този въпрос Хитлер не си въобразяваше. Аз също все още съм убеден, че някой бе проникнал…“ — пише Алберт Шпеер, министър на оръжейното и военното производство. Шпеер твърди, че е искал да убие Хитлер в края на войната, като пусне отровен газ в бункера. Но в последния момент била сменена системата за вентилация и планът за покушение пропаднал.

ГУИС — Секретната служба на нацистите, ръководена от ХАЙНРИХ ХИМЛЕР, функционира до последните часове на Третия райх. На 26 април съветските войски влизат в Берлин, а разследването на изтичането на информация все още продължава. Някакъв офицер от СС в бункера настоява да се проследи телефонен номер. Колкото и да е невероятно, сред шрапнелите на съветската артилерия берлинската телефонна централа откликва на повикването. СС открива заподозрения виновник и го екзекутира… Хитлер, който тъкмо се е оженил за любовницата си Ева Браун, се самоубива в бункера на 30 април. Подразделение на съветското разузнаване открива останките и в течение на десетилетия цялата информация за края на Хитлер остава засекретена. Британците, решени да разкрият истината, упълномощава ХЮ ТРЕВЪР-РОУПЪР, разузнавач и историк, да проведе разследване. Като използва данни на военнопленници, свидетели от бункера и източници на американското армейско контраразузнаване, Тревър-Роупър предава таен доклад през ноември 1945 г. на британското правителство и Четиристранната разузнавателна комисия в Берлин (по това време Берлин е под контрола на 4 страни, разделен на британска, американска, френска и съветска зона). Тревър-Роупър предлага да се направи запитване към руснаците, за да се получи информация от пленени лица и някои иззети от тях документи. Но отговорите на запитването закъсняват чак до 70-те години. (Докладът е включен в най-известната книга на историка — „Последните дни на Хитлер“ („The Last Days of Hitler“), претърпяла 6 издания до 1987 г.)

И Алън Дълес, и Ричард Хелмс, бъдещи директори на Централното разузнаване, работили в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, веднага след войната са изпратени в Берлин, за да се запознаят с плановете на руснаците за бъдещето на Германия.

На първо време след войната Берлин не само е управляван от четирите държави победителки, но и в него действат четирите различни разузнавания, като американското, английското и френското се обединяват срещу руското. ВИЕНА, дългогодишното шпионско гнездо на Европа, предава ролята си на столица на шпионажа на Берлин. Съюзниците създават съвет на четирите сили, за да управляват града, а в действителност започват да се шпионират една друга. По-точно трите западни сили шпионират заедно Съветския съюз.

По време на Студената война в двете Германии работят приблизително 8000 шпиони, като по-голямата част от тях са в Берлин. Западът има редица успехи в противостоенето, но неговото разузнаване не успява да предскаже нито една от т.нар. берлински кризи, всяка една от които можеше да превърне Берлин в отправна точка за началото на трета световна война.

Първата криза настъпва през 1948 г. Няколко седмици руснаците всячески пречат на автомобилния и железопътния транспорт от Западна Германия за Берлин, а на 24 юни изцяло прекратяват връзките с града, поставяйки по този начин под обсада над 2 млн. жители на Берлин. Съветският съюз се надява да принуди западните съюзници да напуснат града и по този начин да осуетят плановете им да превърнат западните зони в независима република. Президентът Труман се разпорежда да се интензифицира въздушният мост от военни самолети, създаден при предишни подобни критични ситуации. Снабдяването на Берлин чрез въздушния мост продължава 321 дни. Извършени са над 277 000 полета, с които са доставени 2,5 млн. т продоволствие и гориво. Берлин се превръща в синоним на криза. По време на първата криза американските обединени началник-щабове са имали подготвен военен план с кодовото наименование Троян за бомбардиране на 30 съветски града с ядрени бомби. До момента, когато съветската блокада е вдигната през май 1949 г., Западът вече е създал НАТО като бастион срещу съветската агресия в Западна Европа.

Продължаващата Студена война между Съветския съюз и Запада води и до създаването на федерална република Германия (Западна Германия) през 1949 г. от американската, френската и британската зона и на Германската демократична република (Източна Германия) от съветската зона. Това разделя града на Източен и Западен Берлин, като ФРГ смята Западен Берлин да бъде провинция (ланд). Източна Германия обявява Берлин за своя столица.

През юни 1953 г. след смъртта на съветския диктатор Йосиф Сталин и по време на краткото управление на бившия ръководител на тайната полиция ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ в Източна Германия за кратко се надига бунт. Когато въстанието е премазано от съветски танкове, Хенри Хекшър, резидент на ЦРУ в Берлин, изпраща телеграма до Вашингтон и моли за разрешение да осигури оръжие на въстаниците. По същото време американската външна политика проявява стремеж към освобождаване на „потисканите народи“, но не — както става ясно — с американско оръжие. Молбата на Хекшър е отхвърлена.

В началото на юни 1961 г. президентът Кенеди се среща във Виена със съветския лидер Никита Хрушчов, който изненадва Кенеди със студеното си отношение към предложението за постигане на съгласие между двете страни. На 15 юни Хрушчов избира Берлин като място за ново напрежение. Той заявява, че ще „даде“ целия град на Източна Германия, ако Западът не я признае за независима държава.

Отговорът на Кенеди е мобилизация на 250 000 военни от запаса и привеждане на няколко военни кораба в бойна готовност. Обединените началник щабове отново разработват планове за военни действия. В голямата военна игра, в която участват високопоставени цивилни и военни служители, се обмисля, а след това се отхвърля идеята за осъществяване на „предупредителен въздушен ядрен изстрел“ над Атлантическия океан, за да бъдат убедени руснаците, че военни действия в Берлин могат да предизвикат ядрена война.

Хиляди източногерманци бягат на Запад след края на войната. Кризата продължава и през лятото — потокът от бегълци се увеличава и в Източна Германия остават все по-малко квалифицирани работници, техници и учени. Тогава, въпреки че западните лидери не са получили никакво предупреждение от разузнавателните агенции, през август руснаците и източногерманците започват бързото издигане на стена и на други бариери по граничната линия между Изтока и Запада. Кенеди отново е вбесен от провала на американското разузнаване, но пренебрегва гласовете на малцината конгресмени, които настояват за американски отговор с прилагане на военна сила.

Границата между Изтока и Запада е обточена с бодлива тел и стражеви постове и е осеяна с мини — т.е. издигната е известната Берлинска стена. Стотици хора от Източен Берлин рискуват живота си, а някои и загиват в опитите си да преминат отвъд стената. Хиляди шпиони преминават стената, понякога разчитайки само на кураж, а друг път — на хитрост. Западногерманската служба за външно разузнаване БНД и службата за контраразузнаване ФСЗК често откриват в редиците си агенти на Щази (МДС) — източногерманската разузнавателна агенция и тайна полиция, или на КГБ.

Берлинската стена става един от символите на шпионажа благодарение на книгата „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came in from the Cold“, 1963) от ДЖОН ЛЬО КАРЕ — класически роман за Студената война, който по-късно е филмиран с участието на Ричард Бъртън. Според сюжета под сянката на Берлинската стена загиват в снега британският разузнавач Лиймс и Лиз — наивната му млада любовница.

В истинския свят на шпионажа БЕРЛИНСКИЯТ ТУНЕЛ — дръзка операция за подслушване на съветско-източногерманските комуникации, сама по себе си е сага на предателството. Предаден от съветски агент в британското разузнаване, преди още да е построен, тунелът осигурява непрекъснат поток на ДЕЗИНФОРМАЦИЯ за Запада.

През 1988 г. ориентираният към демократични реформи съветски лидер Михаил Горбачов, оглавил съветското правителство 3 години преди това, провъзгласява политика на ненамеса в Източна Европа и обявява частично изтегляне на съветските войски от тези страни. Тази промяна бележи края на комунистическия контрол в Източна Германия и в другите страни от Източния блок. Унгария отваря границата си с Австрия и хиляди източногерманци се отправят към Унгария уж на почивка. Докато агентите на Щази се опитват да разберат какво точно става, летовниците се прехвърлят в Западна Германия през Австрия. През октомври 1989 г. е свален от власт източногерманският диктатор Ерих Хонекер, а на 9 ноември, когато в Източен Берлин започват демонстрации, Източна Германия отваря границата си със Западна Германия. През декември 1990 г. източногерманското ръководство подава оставка и обещава свободни избори през май. Берлинската стена започва да пада. Последната част от стената пада през нощта на 3 срещу 4 октомври 1990 г., което бележи обединението на Германия.

Историята на Берлин като шпионски център не приключва с обединението на страната. В Източен Берлин служители на западногерманското разузнаване отварят досиетата на Щази, за да се установи какво е правило това ведомство в годините на Студената война. Същевременно бивши източногермански граждани искат да видят досиетата си в Щази. Мнозина научават, че техни съседи, приятели и дори роднини са ги шпионирали години наред.

Берлински тунел

Англо-американска разузнавателна операция за прокопаване на тунел от Западен до Източен Берлин. Целта е да се стигне до подземните кабели и да се подслушват съветско-източногерманските комуникации.

Идеята за тунела идва от друг подобен тунел, прокопан в следвоенна ВИЕНА, докато градът е под обединения контрол на американци, французи, британци и руснаци. Берлинският тунел е планиран от британската служба МИ–6 и от ЦРУ, но практическото изпълнение и финансирането са изключително на ЦРУ. Подробностите за операцията все още са засекретени и информацията е много оскъдна. АЛЪН ДЪЛЕС, по това време ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, дава разрешение за реализирането на операцията през 1954 г. и нарежда да има „възможно по-малко“ информация „на хартия“.

Виенската подслушвателна операция е с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ Силвър (Сребро). Дълес нарича операцията по Берлинския тунел Голд (Злато). Според някои сведения РАЙНХАРД ГЕЛЕН, ръководителят на западногерманското разузнаване, пръв предупреждава Дълес за местоположението на телефонните постове и кабели, които са на 1,80 м под земята на място, където много близо до американския сектор в Западен Берлин се събират 3 кабела.

Британски и американски разузнавачи се срещат в Лондон, за да съставят план за тунела. Сред присъстващите в ранния етап на планирането е и ДЖОРДЖ БЛЕЙК, РАЗУЗНАВАЧ от МИ–6, който шпионира за КГБ. Очевидно Блейк е предупредил руснаците веднага, тъй като двама от агентите на Гелен са заловени при опит да прокарат кабел за подслушване през берлинския канал.

КГБ решава да остави операция Голд да стигне до запланувания край, тъй като за тях това е потенциална възможност за подаване на ДЕЗИНФОРМАЦИЯ. През декември 1953 г. операцията минава под ръководството на УИЛЯМ ХАРВИ, бивш служител на ФБР, който е прехвърлен в ЦРУ. Харви използва складовата база на американската армия в Западна Германия като терминал за тунела. Инженери от американската армия цяла година прокопават тунела и тайно изнасят пръстта. Тунелът е с дължина 90 м, височина 1,80 м и дълбочина 4,5 м и свършва при електронна кутия, където става подслушването. Там германци и американци подслушват и записват съобщенията за и от съветската щабквартира в Цосен, близо до Берлин, разговори между Москва и съветското посолство в Източен Берлин и комуникации между Източна Германия и съветските власти.

Във Вашингтон екип преводачи и аналитици от ЦРУ работят непрестанно над огромния брой прехванати съобщения, сред които има разговори на високо равнище и клюки от казармите. Прехванатите разговори са толкова много, че работата над операция Голд продължава до септември 1958 г.

На 21 април 1956 г., около година след започването на подслушването, съветски и източногермански войници проникват в източния край на тунела. Руснаците веднага използват тунела за пропаганда, наричайки случая „нарушение на нормите на международното право“ и „гангстерски акт“. (По съвпадение трима представители на рода Дълес изпитват последиците от нападението над тунела: Алън Дълес, брат му Джон Фостър Дълес, който е държавен секретар, и сестра им Елинор Дълес, чиновничка в бюрото на Държавния департамент в Берлин. „Всичко това е по вина на Алън“, казва тя на Фостър.)

След като се оттегля, Алън Дълес пише със задоволство за тунела в книгата „Изкуството на разузнаването“ („The Craft of Intelligence“, 1963). Въпреки че вероятно е знаел за предателството на Блейк, той не споменава този факт. Казва, че когато пада първият сняг през зимата на 1954–1955 г., „снегът над тунела се топеше от топлината, която се излъчваше отдолу. За нула време щеше да се появи една чудесна пътека в снега от Западен към Източен Берлин и някой наблюдателен полицай щеше да забележи“. Техниците по тунела бързо изключват отоплението и приключват с този проблем.

Чак когато Блейк е арестуван и осъден през 1961 г., западните служители разбират, че тунелът е бил разконспириран още преди първата му копка. Но нито Дълес, нито ЦРУ разкриват предателството и години наред официално дават добри оценки на тунела, докато аналитици от ЦРУ се чудят дали е постигнат желаният ефект. Според една от преценките руснаците са оставяли по тези кабели да текат обичайните военни комуникации, така че Западът да остане с впечатлението, че не се планират никакви агресивни стъпки от страна на Съветския съюз срещу натежалия от напрежение Западен Берлин.

Бернхард

Германско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на секретна операция по време на Втората световна война. Германските специални служби произвеждат над 100 млн. фалшиви английски лири, за да се подкопае икономиката на Великобритания. Опитът е несполучлив — по-голямата част от банкнотите е произведена през 1945 г. малко преди Германия да капитулира.

Все пак част от банкнотите е пусната в обращение. С част от тях е било плащано на германския шпионин ЦИЦЕРОН, който успява да снима важни секретни документи направо от кабинета на посланика на Великобритания в Турция. С фалшивите пари са били финансирани и други разузнавателни операции.

Бертран, Гюстав

Виден френски криптолог от времето на Втората световна война с голям принос в разчитане ШИФЪРА на германската шифровъчна машина ЕНИГМА.

През 1914 г. постъпва в армията като редник. На следващата година е ранен. След войната е назначен в отдела за шифрови операции към френската армия. През 1926 г. като капитан в подразделението на френската армия за радиоразузнаване открива, че германците са въвели електрическата шифровъчна машина Енигма, и започва упорита работа по разчитане на нейните шифри. През 1930 г. е назначен за ръководител на научно-техническия екип на френското разузнаване — СР (СЛУЖБА ЗА РАЗУЗНАВАНЕ — Service de Renseignements). На следващата година осъществява сътрудничество с ХАНС-ТИЛО ШМИТ — френски АГЕНТ с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ Аше, който работи в шифровъчното бюро на германското военно разузнаване. От есента на 1931 до юни 1939 г. той се среща 19 пъти с Аше в различни европейски страни, където агентът му предоставя ценни документи и наръчници за Енигма.

На 7 декември 1931 г. Бертран посещава Варшава и се запознава с работата на БЮРО ШИФРОВ — полската служба по криптоанализ. Той носи със себе си документите, предоставени му от Аше, с помощта на които в БЮРО ШИФРОВ разгадават Енигма и разчитат германските военни съобщения. През 1932 г. Бертран предава на поляците още документи от Аше, а към края на годината успяват да разшифроват първото цялостно съобщение на германците.

През 1931 г. Бертран подава документация и на английската ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ. По онова време английските дешифровчици не са особено склонни да работят с Бертран. През 1936 г. обаче го търсят те самите и установяват контакт с него. Така между двете агенции започва обещаващ обмен на информация. (По това време англичаните все още не могат да разшифроват кодовете на Енигма.)

Френско-полското сътрудничество продължава, но към средата на декември 1938 г. полските криптолози изпитват остра нужда от помощ поради огромните разходи, свързани със създаването на електрически механични машини, необходими за пробив в шифрите на Енигма. На 9 и 10 януари 1939 г. Бертран организира среща на най-видните криптоаналитици от Франция, Полша и Великобритания в Париж. Тази практическа конференция поставя основите на следващите големи успехи на англичаните (Великобритания е единствената страна, в която не влизат германски войски) в областта на дешифрирането на Енигма. Бертран участва и във втората конференция през юли 1939 г. в Полша. Поляците се съгласяват да дадат на англичаните и французите една от монтираните у тях машини Енигма.

След падането на Полша през септември 1939 г. оцелелите полски криптолози бягат във Франция, където Бертран ги приема в своето шифровъчно бюро на Грец-Арменвийе, североизточно от Париж. Базата е с кодово наименование БРУНО. Когато през май 1940 г. германците премазват Северна Франция, Бертран прехвърля със самолет по-голямата част от криптолозите си в Северна Африка — първо в Оран, а по-късно в Алжир, където остават няколко месеца. След това ги прехвърля с кораб и се настаняват близо до градчето Ним, където създават базата КАДИКС. Тя работи до октомври 1942 г. Месец по-късно германските войски окупират територията на „Виши“ и криптолозите отново са принудени да бягат. Бертран е заловен от АБВЕРА — германското военно разузнаване. Вероятно благодарение на помощта на немци той успява да избяга през 1944 г. и заминава за Великобритания.

След войната Бертран остава във френското разузнаване и се издига до чин генерал. Работата си по декодиране на Енигма той описва в „Енигма, или най-голямата енигма на войната 1939–1945“ („Enigma ou la plus Grande Enigme de la Guerre 1939–1945“, 1973). Книгата предизвиква доста спорове и води до противоречиви оценки в разузнавателните кръгове, въпреки че общественият интерес към нея е учудващо слаб.

Бест, Пейн (1885-?)

Английски РАЗУЗНАВАЧ, заловен от германците в началото на Втората световна война.

Пейн е счетоводител, завършил лондонската Школа по икономика. Служил е в разузнаването на английската армия по време на Първата световна война. След това се премества в Хага и като офицер от запаса продължава разузнавателната си дейност. В Хага е добре познат в двора на кралица Вилхелмина, а в Северна Германия — сред благородническите семейства, в чиито кръгове е известен като „човека с монокъл“. Въпреки че работи като рекламен агент и производител на фармацевтични продукти, навсякъде в Европа е приеман като представител на висшето английско общество, като човек със солидни връзки навсякъде.

Наред с военно разузнаване Бест изпълнява и задачи, поставени му от британското разузнаване МИ–6. През 1938 г. вероятно той урежда среща между сър СТЮЪРТ МИНГИС, който по-късно става ръководител на МИ–6, и пратеника на генерал Лудвиг Бек, началник на германския Генерален щаб и вдъхновител на военнополитическия заговор срещу Адолф Хитлер. В хода на преговорите представителят на генерала предлага вариант за отстраняването на Хитлер, като в замяна англичаните се откажат от някои условия на Версайския договор. Това предложение не е прието, но това не възпира антихитлеристкия заговор и англичаните с интерес продължават да следят развитието на събитията.

Под ПРИКРИТИЕТО на бизнесмен Бест сътрудничи с майор Р. СТИВЪНС, който работи в Хага като паспортен офицер — типично прикритие, използвано от МИ–6. Двамата не се разбират. Независимо от това обаче заедно се опитват да установят контакт със заговорниците на Бек, когото британското Министерство на външните работи нарича „германската опозиция“. Един от офицерите за контакт в действителност е ДВОЕН АГЕНТ и работи за СД — разузнавателния отдел на нацистката организация СС.

За да убеди немската страна, че от страна на Великобритания към преговорите се проявява интерес на най-високо равнище, Мингис урежда Би Би Си да направи малко изменение във въвеждащите думи на предаването за Германия. (Това е често прилаган похват, за да се докаже искреността на съюзническите разузнавателни агенти, които работят с подозрителни сътрудници от други страни.)

Бест е упълномощен да предаде на германците, че Великобритания ще приеме прекратяване на войната и ще гарантира на Германия териториалните й искания до 1938 г., ако германската армия успее да свали Хитлер от власт. На 20 октомври 1939 г., по-малко от 6 седмици след като Великобритания обявява война на Германия, немският двоен агент, представящ се за водач на дисиденти, завежда Бест, Стивънс и един холандски офицер от разузнаването в едно село на холандско-германската граница. Там те се срещат с двама немски офицери от армията, които твърдят, че представляват един от генералите, участващ в заговора срещу Хитлер. Бест, който говори немски великолепно и е добре запознат с германците прусаци, заподозира, че офицерите са нацисти.

По време на втората среща — проведена на 30 октомври в Хага — се появява друг германец, който се представя като Шемел. Това е ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ — заместник-началник на СД. Той предава на английските офицери, че армията ще арестува Хитлер. На последвалата среща Шемел заявява, че заговорниците искат да разговарят директно с английски правителствени лица. Страните се договарят, че на 8 ноември немците трябва да чакат самолет в градчето Венло, близо до холандско-германската граница. Бест и Стивънс пристигат в уречения ден, час и място. По-нататък събитията се развиват като в гангстерски филм. Една лека кола преминава с пълна скорост през граничния пропускателен пункт и стрелци откриват огън по холандските граничари. От колата изскачат германци, сграбчват двамата англичани, обръщат колата и профучавайки с пълна скорост, се връщат на германска територия.

Разпитът на Бест и Стивънс е съпроводен с жестоки мъчения в Гестапо и те издават някои тайни на МИ–6. Това се потвърждава след войната, когато британски разузнавачи откриват германски документ, в който е цитиран Стивънс като източник на подробна информация за МИ–6 — описание на структурата на МИ–6 и данни за много офицери, включително паспортните им снимки. Бест също не издържа и издава секретна информация. В разпит след войната той твърди, че е заблуждавал германците, като им е разказвал за сексуалните предпочитания на колегите си.

Бест и Стивънс остават в малкото баварско село Нидерорф до края на войната като затворници. През април 1945 г. съюзническите войски ги освобождават заедно с германските затворници.

В разследване след войната се установява, че Стивънс е издал повече информация от Бест и че трети офицер от МИ–6 — ЧАРЛС (ДИКИ) ЕЛИС, който остава в секретните служби до 50-те години — също е предавал информация, и то още преди войната. Една от четирите съпруги на Елис е била рускиня. Докато е на служба в Париж преди войната, Елис предава информация за МИ–6 на зет си, който работи за АБВЕРА, срещу допълнително заплащане.

Вж. ИНЦИДЕНТ КРАЙ ВЕНЛО; ЧЕРНА КНИГА.

Беър Ту–20/Ту–95

Един от най-функционалните стратегически бомбардировачи в света е Ту–95, наречен от руснаците Вечния, а според приетия „именник“ на НАТО за съветските самолети е кръстен Bear (Мечка). Той е с 4 турбовитлови двигателя и има всички параметри на най-добрите реактивни бомбардировачи от своето поколение. Беър остава в руските военновъздушни сили като ракетоносител до приемане на междуконтиненталните балистични ракети (МБР) и океанските ядрени подводници с МБР на въоръжение. Във военноморския флот е използван като важен далекообхватен самолет за разузнаване и ракетно управление.

Беър е създаден в конструкторското бюро на Андрей Туполев като самолет, който да може да достига най-отдалечените цели в Съединените щати. Предполага се, че с Беър е пусната първата опитна съветска атомна бомба на 6 ноември 1955 г.

Беър влиза в експлоатация през 1955 г. като стратегически бомбардировач. В средата на 60-те години във военноморската авиация се използва разузнавателният вариант Беър-D за океанско наблюдение и ракетно насочване и изстрелване. Самолетът не е въоръжен. Снабден е с огромен радар за улавяне на сигнали от земята и за видеовръзка (т.нар. Драмбуи от западното разузнаване) и е предназначен за предаване данни за обекти на подводници и кораби ракетоносители.

Скоро след като навлиза във военноморския флот Беър-D извършва наблюдателни полети над американски военни кораби в открито море. От април 1970 г. двойка Беър-D излитат от Колския полуостров, прелитат над Нордкап, спускат се към Норвежко море и Северния Атлантик и кацат в Куба, преодолявайки 8000 км без кацане. След няколко дни престой в Куба двата самолета се завръщат в базата. По време на непрекъснатия полет Беър провежда наблюдение и ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ) край бреговете на Северна Америка на разстояние 320–400 км от брега.

От 1973 г. самолети Беър летят по двойки до Конакри, Гвинея. В няколко случая самолетите от Куба и Конакри по всяка вероятност са провеждали координирани разузнавателни полети над Южния и Северния Атлантик. През 1977 г. съветската база в Конакри е закрита и самолетите прекратяват полетите си. Полетите на Беър-D се извършват от летището в Луанда, Ангола. От 1981 г. до разпадането на Съветския съюз през 1991 г. присъствието на самолетите Беър в Куба е постоянно. (През 1983 г. към Беър-D се присъединяват Беър-F — самолети за борба с подводници.)

От 1974 г. далечните полети на Беър-D се осъществяват от далекоизточни бази на Съветския съюз в Тихия океан, в това число от бившите американски въздушни бази в Да Нанг и залива Кам Ран във Виетнам. От 1979 до 1991 г. базираните във Виетнам самолети Беър-D/F действат без прекъсване.

Въпреки че военноморското разузнаване и набелязването на цели за ракетно нападение в океана са поети до голяма степен от СПЪТНИЦИ, Беър-D продължават да изпълняват тези функции за руския флот (вж. СЪВЕТСКА СИСТЕМА ЗА МОРСКО НАБЛЮДЕНИЕ).

Моделът Беър-E е създаден за фотографско разузнаване. Беър-F е военноморски самолет, предназначен за борба с подводници. Беър-G е модификация на по-стари бомбардировачи и е предназначен за пренасяне на насочващи се ракети. Беър-X е нов модел ракетоносител и е на въоръжение от 1984 г., а Беър-J е за радиорелейна връзка във военноморските комуникации.

По-старите модели бомбардировачи Беър са реконструирани в модели за изстрелване на ракети, а производството на нови, макар и с бавни темпове продължава и през 90-те години. Беър е най-дълго произвежданият без прекъсване самолет в историята на световната авиация — в продължение на повече от 40 години! Произведени са над 350 самолета.

Беър е голям самолет с насочени назад криле и с 4 турбовитлови двигателя, вградени в аеродинамични кожуси под крилете. Всеки турбодвигател има 2 двойки противоположно въртящи се с променлива скорост перки с 4 елемента. Ето тактико-техническите данни на Ту–95МС например: двигател тип НК–12МВ, мощност — 11 032/12 000 kW/к.с., разпереност — 51,10 м, носеща площ — 311,10 кв. м, дължина — 49,80 м, маса празен — 98 000 кг, максимална стартова маса — 190 000 кг, максимална скорост — 870 км/ч, крейсерска скорост — 850 км/ч, далечина на полета без дозареждане във въздуха — над 15 000 км, боен товар — 11 400–30 000 кг. Беър-ите могат да се зареждат допълнително с гориво по време на полет през вградена на носа сонда. Обикновено екипажът се състои от 7–8 души.

Понякога за военните модификации на самолета на конструкторското бюро на Туполев се използва наименованието Ту–95. Първоначалното военно наименование е Ту–20, като Беър-F и произвежданите по-късно модификации имат военното наименование Ту–142.

Ту–20.

Ту–95МС

Библейски шпиони

На няколко места в Библията се споменава за този род човешка дейност, която в наше време се нарича разузнаване или шпионаж. Така в Четвърта книга Моисеева от Стария завет — Числа, Моисей и Иисус Навиев влизат в ролята на своего рода древни ръководители на шпионаж. А в Новия завет римляните използват Юда като ВНЕДРЕН АГЕНТ в лагера на Иисус Христос, който в края на краищата го предава.

Първото позоваване на шпионаж се споменава в Първата книга Моисеева — Битие (42:9), Йосиф по това време управител на Египет — втора по важност фигура след фараона в тази земя, се среща с братята си, които не го познават. „Отде идете?“ — пита той. „От Ханаанската земя, за да купим храна“ — отговарят те. „Вие сте шпиони; дошли сте да съглеждате голотата на тая земя“ — казва той. Под „голота“ той е имал предвид неукрепените райони по североизточната граница на Египет, най-уязвимия участък във военно отношение. Затова всяко появяване на чужденец по тия места се приемало като опит за шпионаж.

Първото описание на разузнавателна мисия е в Четвърта книга Моисеева — Числа, което започва с думите: „И Господ говори на Моисея, казвайки: Изпрати мъже, за да съгледват Ханаанската земя, която аз давам на израиляните; да изпратите по един мъж от всяко племе на бащите им…“ Моисей избира по един човек от дванайсетте племена и ги изпраща в Обетованата земя на 40-дневна мисия, като им дава конкретни инструкции:

В работата си Моисей се натъква на проблеми, добре познати на съвременните специални служби: неговите агенти донасят противоречива информация. Някои казват, че в тази земя има гиганти и в никакъв случай не бива да се предприема военен поход. Само двама от дванайсетимата съгледвачи препоръчват нахлуване. Уплашени от съобщенията за силата на тази земя, юдеите изпадат в паника. И тогава Господ решава да ги накаже, като не ги допуска до Обетованата земя в продължение на 40 години: „Според числото на дните, през които съгледвахте земята, четиридесет деня, всеки ден за една година, четиридесет години ще теглите поради беззаконията си, и ще познаете що е аз да съм неблагоразположен.“ (Числа 14:34.)

Една от разузнавателните мисии е неуспешна. Арад, цар Ханаански, пленява няколко от хората на Моисей и както често се случва с шпионите, тях ги държат в плен и явно здраво са ги разпитвали. Очевидно те са освободени, когато израилтяните завладяват ханаанските градове. (Числа 21:1–3.)

След смъртта на Моисей Иисус Навиев поема и оглавява шпионските операции. „Тогава Иисус Навиевия син изпрати от Ситим двама мъже да съгледат тайно, и каза: Идете, разгледайте земята и Йерихон.“ (Книга Иисус Навиев 2:1.) Тези двама представители на втората най-древна професия се скриват в дома на представителка на първата най-древна професия — блудницата Раав. Информатор съобщава на йерихонския цар и той повелява на Раав да предаде шпионите. Тя казва, че двама израилтяни действително са идвали при нея, но че са си тръгнали, преди градските порти да бъдат затворени. Царските пратеници се спускат да преследват шпионите, а през това време тя качва шпионите на покрива и ги скрива в снопове лен.

По-късно, след като й обещават, че семейството й няма да пострада, ако израилтяните превземат града, тя „ги спусна с въже през прозореца; защото къщата й беше на градската стена…“ (Иисус Навиев 2:15.) Преди да си тръгнат, шпионите й казват да завърже червен кълчищен сноп на същия прозорец, който да послужи като знак за нашествениците да не разрушават къщата. Те избягват, извършват наблюдението си и се завръщат при Иисус Навиев, който въз основа на тайното им донесение напада Йерихон, като пощадява къщата с червения кълчищен сноп. (Тайно общество по време на Гражданска война в САЩ, наречено Червеният кълчищен сноп, осигурява информация на Севера, използвайки червен кълчищен сноп като знак.)

Специалисти от ЦРУ веднъж решават за забавление да изследват „шпионския въпрос“ в Библията. Резултатът бил засекретен отчет, където авторът акцентира върху различията в разузнавателните операции, които ръководи Моисей, и тези, които ръководи Иисус Навиев. Главното различие било в методите, използвани от шпионите за предаване на събраната от тях информация. Шпионите на Моисей обявявали на всеослушание сведенията си, като предизвиквали паника, а шпионите на Иисус Навиев докладвали поверително. Аналитикът отбелязва, че ситуацията, пред която се изправя Моисей, прилича на тази, с която се сблъсква РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ на САЩ, след като над нея е установен парламентарен надзор (вж. НАДЗОР НАД РАЗУЗНАВАНЕТО).

„Операцията на Моисей, извършена от любители сред обществото, води до отслабване на властта на Моисей, довежда до загуба на доверието на народа в себе си и предхожда продължителен период на сурово наказание за народа. Операцията на Иисус Навиев, проведена в секретност от професионалисти, води до осъществяване на националния идеал“, се посочва в статията. В нея се казва също: „Иисус Навиев нито е бил контролиран от надзорен съвет, нито е трябвало да се занимава с изработването на политически приемливо обяснение за мисията.“

В друга библейска притча става дума за предателство на жени, изпълняващи ролята на агенти. Когато Самсон отива в Газа и посещава една блудница, тя го предава на властите, които му устройват засада пред градските порти. Но Самсон съумява да изкърти портите от земята и да ги хвърли на планината. И все пак той не успява да избяга от съдбата си, бидейки предан на жените. Друга жена, която го изправя пред злощастната му съдба, е Далила, наета да прелъсти силния мъж. (В КГБ такива операции се наричат ЛЯСТОВИЦА.) За предаването на Самсон владетелите на филистимляните й плащат 1100 сребърни монети. Опиянен от любов, Самсон й признава, че тайната на силата му се крие в косата. Далила изчаква той да заспи и заедно със съучастник му остригва косата. Филистимляните го ослепяват и хвърлят в затвора. След като косата му отново пораства достатъчно, за да възвърне силата си, Самсон сам слага край на живота си, като срутва сградата, в която е самият той, но и с хиляди врагове в нея. (Съдии 16.)

В Новия завет използването на Юда като шпионин е типичен пример за шпионска операция в една римска колония: властващите управители използват местни жители, тъй като само те владеят езика и необходимия опит, за да се смесят с населението и да не предизвикат подозрение.

За една друга шпионска операция разказва Павел в Новия завет, който споменава за мистериозните „лъжебратя“: „и то поради лъжебратята, които бяха се вкраднали и вмъкнали да съгледват свободата, която имаме в Христа Иисуса, за да ни поробят.“ (Послание на апостол Павла към Галатяните 2:4.)

Биг бърд

Популярно название на американски шпионски СПЪТНИК за малки височини, който комбинира инфрачервени снимки и РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Изстрелян е на 15 юни 1971 г. с ракета Титан 3D. Спътникът Биг бърд тежи 15 т, дълъг е 18,50 м и е снабден с 2 KH 9 — серийни фотокамери, които могат да уловят обекти с размери до 20,32 см от височина 126 км. Това е първият разузнавателен спътник, който може да снима толкова малки обекти. Всяка камера има 2 метални капсули за филмите, които се спускат с парашут към Земята и се улавят във въздуха от самолети.

В 5 от мисиите си Биг бърд е оборудван с камера за въздушна картография с 1 капсула за филм. Било е пробвано снимките да се предават чрез радиосигнал, но безуспешно.

Способността на спътника да извършва РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ е постигната с добавка към камерата.

От 1971 до 1984 г. спътниците Биг бърд се изстрелват 2 пъти в годината. 19 сполучливи изстрелвания са последвани от 1 провал — на 18 април 1986 г., когато ракетата носител експлодира при изстрелването. Основният недостатък на Биг бърд е сравнително краткият живот — отначало около 52 дни, а през 1978 г. престоят в орбита е удължен на 179 дни (средният живот в орбита е 138 дни, а максималният — 275 дни, постигнат през 1983 г.).

Спътникът е разработен под названието Код 467. Официалното му име на разузнавателен спътник е Хексагон.

Бизон Ми–4

Съветски стратегически бомбардировач, разработен от конструкторското бюро на професор Мясишчев. Бизон се използва широко от военновъздушните сили за далекообхватни разузнавателни полети. Смята се за неуспешен като стратегически бомбардировач поради сравнително ниската скорост, която развива, и далекообхвата на полета.

Бизон е самолет с 4 турбореактивни двигателя, монтирани в основата на крилете. Максималната му скорост е 994 км/ч. Има 2 вътрешни гнезда за бомбен товар 4540 кг ядрени или конвенционални бомби. Някои самолети са снабдени с 24-милиметрово оръдие на носа и от 6 до 10 23-милиметрови оръдия под и в предната част на корпуса и на опашката. На всички самолети е поставено допълнително устройство за презареждане с гориво по време на полет.

Самолетът е малко по-малък от съвременните американски B–52 Стратофортрес. Първият полет е извършен в края на 1953 г., а влиза в експлоатация във войската през 1956 г. Съвременник е на Туполевия стратегически бомбардировач и разузнавателен самолет БЕЪР.

Построени са 200–300 самолета от този вид. Вариантът Бизон-B е специализиран за стратегическо разузнаване и е снабден с фотокамери и системи за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ.

По западната класификация названието на самолета е Бизон, а руснаците го наричат Молот (Чук). Конструкторските названия са М–4 и 201-M, а военната класификация е Ми–4.

Ми–4.

Бийзли, Патрик (1913)

Главен аналитик от 1939 до 1945 г. в ОПЕРАТИВНИЯ РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР на Адмиралтейството. Проявява особен интерес в приложението на дешифрираните материали на УЛТРА. Завършил е колежа Тринити при Кеймбриджкия университет и получава офицерско звание в Кралския военноморски флот. В книгата „Най-специалното разузнаване: Историята на Оперативния разузнавателен център на Адмиралтейството 1939–1945“ („Very Special Intelligence: The Story of the Admiralty’s Operational Intelligence Centre 1939–1945“, 1977) Бийзли разказва за невероятния обхват информация, която Адмиралтейството получава от Ултра (най-специалното разузнаване). В залата за проследяване в центъра дешифровчиците от ПАРК БЛЕЧЛИ могат да разчетат дословно съобщенията между командването на германска подводница в Германия и друга — в Атлантическия океан, в момента на предаването.

Прехванат и разчетен е дори ШИФЪРЪТ Тетис, използван от германците по време на тренировки с подводници в Балтийско море. „Тетис — пише Бийзли — ни позволи да проследим историята на всяка германска подводница от момента на пускането й, месеците на работа и обучение до напускането й на Балтийско море за първото й плаване със задача към норвежко или френско пристанище…“ Бийзли е много горд от добрите работни взаимоотношения между Оперативния разузнавателен център и съответстващата организация във Вашингтон. Сътрудничеството, пише той, „бе може би по-близко, отколкото между които и да са други 2 английски и американски организации в която и да е област и място на действие“.

Бийч, Томас (1841–1894)

Британски ТАЕН АГЕНТ, шпионирал ирландците от американски произход, заподозрени в намерение да се върнат в Ирландия и да вдигнат въстание срещу английската корона. Някои от тях, наричани фении, планирали нашествие и в Канада.

Бийч е роден в Англия, емигрира в Америка и воюва в Гражданската война на страната на Севера. След войната научава за фениите, взели името си от воините, пазили легендарния ирландски лидер Фин Маккул през III в. от н.е. Движението на фениите води началото си от 50-те години на XIX в. В Ирландия обикновено се нарича Ирландско републиканско братство. Членовете дават клетва да посветят живота си на това Ирландия да стане република, независима от Великобритания.

Бийч пише на роднини в Англия за американските фении, а роднините предават информацията на английските разузнавателни служби. Англичаните били внедрили сред ирландските революционери, но нямали ИЗТОЧНИЦИ сред американските фении. Предлагат на Бийч да стана ДВОЕН АГЕНТ.

Той научава за планираното нападение на фениите срещу Канада през 1866 г. и съобщава в Англия, преди те да са пресекли границата. Отблъснати са много бързо. Бийч се присъединява към фениите по-късно. Те му се доверяват да съпроводи лидера им до Вашингтон, за да поднесе апел до президента Андрю Джонсън за оказване на подкрепа в борбата им за независимост. Бийч осъществява и едно пътуване до Канада като ТАЕН АГЕНТ на фениите. Разузнавателната му мисия е свързана с подготовката на ново нападение, планирано за 1870 г. Той съобщава всичко на канадските власти, които лесно спират нападателите.

Движението на фениите заглъхва през 1877 г. Бийч се завръща в Англия и продължава антиирландската си дейност. Участва в осъществяването на замисъла на английското разузнаване за ликвидиране на Чарлс Стюърт Парнел. Предвиждало се скалъпване на писма с неговия подпис, които да се публикуват. В тях ирландският лидер „пише“ за редица убийства на английски политици. Заговорът е разкрит, Бийч — също.

Биографична оценка

Тайна информация за произхода и живота на даден човек, използвана като средство за принуда или шантаж да накара някого да работи в областта на шпионажа. Не е необходимо човекът да е шпионин, но е възможно. Може да е наблюдател или КУРИЕР.

Бисъл, Клейтън (1896–1972)

Директор на американското армейско ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (G–2) към края на Втората световна война. Обединява КРИПТОАНАЛИЗА и комуникационното прехващане под шапката на УПРАВЛЕНИЕТО НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

Бисъл постъпва във военновъздушните сили през 1917 г. и по време на службата си във Франция сваля 5 германски самолета. Провъзгласен е за въздушен ас. Въвежда своя техника за нощно пилотиране.

В началото на Втората световна война заминава за Китай под командването на генерал-майор Джоузеф Стилуел — командващ американските войски в Бирма и Китай и началник-щаб на Чан Кайшъ — лидер на националната партия на Китай Гуоминдан. През август 1942 г. Бисъл, вече генерал-майор, става командир на 10-а военновъздушна част за военни действия в района Китай — Бирма — Индия. Като поддръжник на Стилуел среща трудности с Чан Кайшъ, който поддържа генерал-майор Клер Шено, друг американски висш офицер от военновъздушните сили. През март 1943 г. по настояване на Чан Кайшъ Шено поема командването на всички военновъздушни операции в Китай.

През юли 1943 г. Бисъл е отзован в Съединените щати. Назначен е за заместник-началник щаб на армейското военновъздушно разузнаване (А–2). Седем месеца по-късно, през февруари 1944 г., е назначен за ръководител на цялото армейско военновъздушно разузнаване. Той успява да подобри сътрудничество с военноморския флот в областта на РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. На 15 септември 1945 г. — 13 дни след края на войната, с негова помощ е създадена АГЕНЦИЯТА ЗА СИГУРНОСТ В АРМИЯТА. Предназначението й е да контролира „всички формирования и персонал в областта на радиотехническото разузнаване и безопасността“. Предвидено е агенцията да е пряко подчинена на Управлението на военното разузнаване.

Бисъл е началник на G–2 до януари 1946 г. По-късно е военновъздушен АТАШЕ в посолството на САЩ в Лондон.

Бисъл-младши, Ричард (1910–1994)

Високопоставен РАЗУЗНАВАЧ, ръководител на секретни операции на ЦРУ, включително на безуспешната инвазия в Залива на прасетата в Куба. Той ръководи също разработвания от ЦРУ шпионски самолет Ю–2 (U–2) и шпионските СПЪТНИЦИ.

Завършил е университета в Йейл. Учи в лондонското Училище по икономика, а след това отново се връща в икономическия факултет в Йейл. Поради лошото си зрение не може да участва във Втората световна война, но служи в Министерството на търговията и в управлението на военновременното корабоплаване.

След края на войната се премества в управлението за икономическо сътрудничество и работи върху създаването на „плана Маршал“ за следвоенното възстановяване на Европа. През 1954 г. постъпва в ЦРУ, чийто директор тогава е АЛЪН ДЪЛЕС. Дълес е впечатлен от новия си колега, работил в Изтока, и го прави специален съветник. Бисъл има участие в едно от ранните подривни действия на ЦРУ — свалянето на лявото правителство в Гватемала през 1954 г. Операцията включва създаването и обучението на малка група гватемалски изгнаници с десен уклон и с широко разгърната пропаганда малката група да прерасне в армия.

Издигнат е за заместник-директор по планирането. Докато е на този пост, ръководи създаването на самолета U–2 и нови системи фотокамери. По-късно направлява програмата КОРОНА за развитие на фотоспътници, с които да бъдат заменени самолетите U–2. Работи изключително самостоятелно. Когато Дълес съобщава, че президентът Айзенхауер иска да ограничи полетите на U–2 до минимум, Бисъл, без да се консултира с никого, взема мерки разузнавателните полети да се извършват от британски пилоти. Пилотите често се шегуват, че работят за „ВВСРБ“ — военновъздушните сили на Ричард Бисъл.

През 1959 г., когато Бисъл се придвижва в йерархията до директор по планирането, Фидел Кастро превзема властта в Куба и налага комунистически режим. По това време Бисъл се смята като вероятния приемник на Дълес. И на него му е възложена задачата да свали Кастро по подобен начин, както в Гватемала, което би направило перспективата за ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ далеч по-реална.

През март 1960 г. президентът Айзенхауер одобрява план за обучението на 25 кубински изгнаници; те трябва да обучат други на това, което според ЦРУ ще прерасне в бунт срещу Кастро. Бисъл има по-обширен план: да се създаде нелегална радиостанция за пропаганда в Куба, да се базира въстанически самолет в Никарагуа, да се формира нападателна част от 1400 войници и да се сформира правителство в изгнание, което да поеме управлението след инвазията.

Замислена е и програма за дискредитиране на Фидел Кастро. Тя включва поставяне на наркотик в пурите му, който да предизвиква халюцинации; създаване на медикаментозно средство, което да предизвика окапване на брадата му. Бисъл предвижда в плана си и използването на мафиоти за убийството на Кастро. (Вж. КУБА.) В списъка за покушение е включен и конгоанският лидер Патрис Лумумба.

Малката кубинска армия, която Бисъл формира, постепенно нараства, въпреки че Айзенхауер настоява тя да е малка, за да не може да бъде проследена връзката й със САЩ. Служители на ЦРУ, включително бъдещият участник в АФЕРАТА УОТЪРГЕЙТ ХАУЪРД ХЪНТ, вербуват и обучават изгнаниците в тайни бази в Гватемала. Все повече и повече проличава, че Кастро очаква подобно нападение, но Бисъл продължава да разширява отряда.

Междувременно през януари 1961 г. мандатът на Айзенхауер изтича и в Белия дом влиза Джон Кенеди. Малко преди изборите през 1960 г. Дълес запознава Кенеди с планираното нападение срещу Куба и го описва като акт, който ще предизвика революция на острова. Като президент Кенеди одобрява планираната операция, без да съзнава колко рискован е планът на Бисъл. На съвещание през март 1961 г. Кенеди съветва Бисъл да „действа по-тихичко“. Бисъл веднага изпълнява съвета, като премества авиобазата от град Тринидад в отдалечен район, известен под името Bahia de los Cochinos — Залива на прасетата. Молбата му да участват американски военни самолети е отхвърлена от Белия дом.

Нападението от 17 април се оказва пълен провал. Корабите са потопени, десантните катери се разбиват в рифовете, много самолети са свалени, някои от нападателите загиват, а 1189 са пленени. Девет месеца по-късно Бисъл си подава оставката. Дълес е принуден да направи същото.

Бисъл става вицепрезидент, а по-късно и президент на Института за анализ на отбраната. По-късно е назначен за директор по маркетинга и икономическото планиране на компанията Юнайтед еъркрафт.

Биъл, Джон (1835–1865)

Шпионин на Конфедерацията (Юга) по време на Гражданската война в САЩ. Ранен е, докато воюва в армията под командването на генерал Стоунуол Джаксън. Става капер на Конфедерацията. Заловен, след като пленява няколко кораба на Севера в залива Чезапийк. Освободен е при размяна на военнопленници. Участва в редица саботажни акции, нито една от които не се увенчава с успех. Заловен е отново, този път в северната част на Ню Йорк, при опит да предизвика дерайлиране на влакове, прекъсвайки релсите. Осъден е за шпионаж и саботаж и е обесен.

БКС

БРИТАНСКА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ.

Блейк, Ал

Бивш моряк (корабен писар) от ВМС на САЩ, оказал помощ на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ (УВР) и на ФБР при залавянето на двама японски шпиони в Калифорния преди нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР.

По време на най-силното присъствие на японското ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ на Хаваите с Блейк се свързва Тораичи Коно, камериер на знаменития актьор Чарли Чаплин. Коно използва запознанството за прикритие, сприятелява се с Блейк и му внушава, че ако отново постъпи във флота, ще спечели немалко пари. През март 1941 г. Коно представя Блейк на Итару Тачибана, ръководител на шпионската мрежа „Г-н Ямамото“ (Ямамото е собственик на няколко калифорнийски нощни клуба). Тачибана вече е разработил планове за взривяване на мостове и електроцентрали, когато Япония влезе във война със Съединените щати. Той предлага на Блейк 2500 долара, за да замине за Хаваите и да събере необходимата секретна информация, и още 5000 долара, когато се върне. Блейк информира УВР за предложението. На телефона му е монтирано подслушвателно устройство и разговорите с японците се записват. УВР в сътрудничество с ФБР открива двойствения живот на Тачибана. Блейк получава нареждане да продължи сделката с японците, като се съгласи да отиде на Хаваите. Там, следвайки напътствията на УВР, той се свързва с офицер от бойния кораб Пенсилвания, който вече е бил инструктиран от УВР. Офицерът предава на Блейк документи, от които японците биха били доволни, но които не разкриват никакви тайни.

През юни 1941 г. ФБР арестува Коно и Тачибана по обвинение в конспирация срещу Съединените щати в полза на чуждестранна сила.

Блейк, Джордж (1922)

Висш офицер от английската Секретна разузнавателна служба (МИ–6), който шпионира за КГБ. Разкрива АГЕНТИ и разузнавателни операции, поради което е един от най-ценните британски шпиони, вербувани някога от руснаците.

Името му е Джордж Бен и е роден в Ротердам. Майка му е холандска лютеранка, а бащата — египетски евреин, служил в английската армия през Първата световна война. Тъй като е британски поданик, баща му в знак на патриотизъм кръщава сина си на името на крал Джордж V. В началото на Втората световна война Блейк е в Холандия и участва, макар и за кратко, в антифашистката съпротива. После заминава за Англия през Франция и Испания. Постъпва във военноморския флот, повишен е в чин младши лейтенант и е прехвърлен в холандския клон на МИ–6. След войната е изпратен в Хамбург, където вербува германски морски и армейски офицери за разузнавателната мрежа на МИ–6 в Източна Германия. След това посещава курс за изучаване на руски език в университета в Кеймбридж.

През октомври 1948 г. Блейк е изпратен в Сеул, Южна Корея, като ръководител на открития там клон на МИ–6. При пресичането на границата от севернокорейските войски през юни 1950 г. е заловен. В затвора настойчиво иска да се свърже с някой от съветското посолство в Пхенян, Северна Корея. Това е първата стъпка от дългия му път към измяната. В автобиографичната си книга „Друг избор няма“ („No Other Choice“, 1990) той твърди, че нито тогава, нито по което и да е друго време не е получавал пари за шпионската си дейност. „Сторих всичко това по идеологически причини, не за пари“ — пише той.

Освободен е от корейския плен през 1953 г. Пътува за вкъщи с влак по Транссибирската магистрала. На граничния пункт на съветско-китайската граница се среща със съветския си АГЕНТУРИСТ, който по-късно пристига в Лондон, за да го напътства. В Лондон Блейк е разпределен в новия отдел Игрек (Y) на МИ–6, откъдето се ръководи работата по подслушването на съветските обекти и граждани в Австрия и по поставянето на микрофони в сгради на различни съветски представителства във Великобритания и в другите страни в Западна Европа. (Този отдел вероятно става приемник на британското ведомство по комуникациите и радиопрехващането от Втората световна война — СЛУЖБА ИГРЕК (Y).)

През октомври 1953 г. Блейк прави първата си доставка „списък на строго секретни технически операции на МИ–6, насочени срещу съветски обекти, точно характеризирани и с упоменато местоположение. Разделени са на 2: операции за подслушване и операции за монтиране на микрофони“. Едно от най-важните разкрития на Блейк е БЕРЛИНСКИЯТ ТУНЕЛ, за който той съобщава на руснаците, докато е бил още в етап на планиране.

След завръщането си в Англия през 1953 г. Блейк продължава шпионската си дейност, следвайки напътствията на офицер от КГБ под дипломатическо ПРИКРИТИЕ. Блейк се жени за една секретарка, която работи в МИ–6 и е дъщеря на офицер от същата служба. През 1955 г. е изпратен в БЕРЛИН. Работи там, после — в Лондон и в Ливан. Кариерата му в МИ–6 на пръв поглед изглежда най-стандартна. Но навсякъде сътрудничи и с КГБ.

През 1961 г., докато е в Ливан, учи арабски език в школа на западните разузнавателни агенции. По това време ненадейно е отзован в Лондон и е обвинен, че е дългогодишен съветски шпионин. Подполковник МИХАЛ ГОЛИЕНЕВСКИ, изменил на полските разузнавателни служби, е предал информация на ЦРУ, че в МИ–6 има шпионин. Английските следователи стигат до него.

След като прави признания, Блейк е задържан за нарушаване на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА и е осъден бързо на 42 години затвор — „по една година за всеки предаден агент“. Това е най-голямата присъда в съвременната съдебна история на Великобритания. Пред съда Блейк признава, че е предал на руснаците 42-ма британски агенти, работили в Съветския съюз. По-късно той твърди, че е предал на съветското разузнаване информация приблизително за 400 агенти, но нито един от тях не е бил убит.

В затвора Уърмуд скрабс той, както и съкилийникът му ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ са под специален надзор. Един ден, докато се разхождат в двора, Лонсдейл предсказва, че двамата с Блейк ще бъдат в Москва през 1967 г., където ще празнуват 50-ата годишнина от Октомврийската революция. След като Лонсдейл е прехвърлен в друг затвор, Блейк минава на по-лек режим — шие чували за дипломатическата поща.

На 22 октомври 1966 г. Блейк — така твърди самият той — избива разхлабена желязна пръчка от решетката на прозореца, скача от покрива на земята и се спуска по стълба от найлонови въжета зад стените на затвора, където го очаква с кола негов съмишленик, който го отвежда в тайна квартира. Блейк твърди, че бягството е приятелски жест, организиран от Шон Бърк, член на Ирландската републиканска армия, с когото се е запознал в затвора. За бягството имат принос също лекарят на затвора, намествал счупената китка на Блейк, и двама бивши негови съкилийници, лежали 18 месеца за организиране на демонстрации против ядреното оръжие в една американска военновъздушна база.

Шон Бърк, съкилийниците демонстранти и още един помощник успяват с камион да измъкнат Блейк от Англия — те прекосяват Ламанша при Дувър и стигат в Източна Германия, където се разделят. Бърк си тръгва след 2 седмици. (Той заминава за Ирландия, където пише книга за бягството и се бори успешно срещу екстрадицията му в Англия. Умира през 1982 г.) Години наред се носят слухове, че КГБ е финансирало бягството, осъществено с помощта на ИРА, за да не бъдат замесени съветски агенти.

В Съветския съюз Блейк си намира работа като преводач в издателство. Развежда се, докато е още в затвора в Лондон, в Москва се жени повторно и му се ражда син. Въпреки че са били в Бейрут по едно и също време с ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, двамата твърдят, че никога не са се срещали, преди да се сприятелят в Москва. В Москва Блейк запознава Филби с жената, за която по-късно Филби ще се ожени. Блейк става близък приятел и с ДОНАЛД МАКЛИЙН. Подобно на Блейк и за разлика от Филби Маклийн се опитва да живее като комунист. Блейк се придържа към старите си идеали, но през 1990 г. признава, че е разочарован от перестройката и заблудите на комунизма.

Блекбърд

Общо название на разработените в САЩ високоефективни разузнавателни самолети, които трябва да заменят Ю–2 (U–2). Това са A–12 ОКСКАРТ и модификациите му изтребителят YF–12 и SR–71 БЛЕКБЪРД.

Блекбърд SR–71

Стратегически разузнавателен самолет, разработен на базата на шпионския самолет Ю–2 (U–2). SR–71 си остава най-бързият действащ самолет в света и с най-голяма височина на полета.

Свръхзвуковият фоторазузнавателен самолет SR–71 е създаден на базата на A–12 ОКСКАРТ, който е разработен в локхийдските ЗАВОДИ СКУНКС като приемник на шпионския самолет U–2. Ако U–2 е създаден за големи височини при сравнително ниска скорост, SR–71 е бърз, лети със скорост около 3000 км/ч и с височина 25,5 км и има по-слаб радарен отпечатък, което означава, че се забелязва по-трудно. Камерите му могат да покрият повече от 250 000 кв. км от земната повърхност на час.

SR–71 е изработен от титан и има неконвенционален дизайн с дълъг заострен корпус и много тясна секция при разгръщането на крилете, които са със заоблени краища. Предната част на корпуса е сплескана и има остри краища от всяка страна. Турбореактивните двигатели, поставени в кожуси, са монтирани в средата на всяко крило, а всеки кожух има ниска опашна перка, леко наклонена навътре. Повърхностната температура на корпуса се покачва значително при големи височини и скорости и корпусът се разтяга до 28 см. Значителното количество гориво, което е необходимо за високоскоростните полети, изпълва по-голямата част от вътрешността и служи за понижаване на температурата. (Въпреки че самолетът е невъоръжен, имало е предложения да се прикрепи обвивка за ядрено оръжие.) Самолетът може да презарежда по време на полет. Екипажът е 2-членен.

Първоначалният договор с Локхийд е бил за 4 самолета. Три са завършени като изтребители YF–12A (вж. A–12 ОКСКАРТ). Четвъртият — в разузнавателна модификация SR–71, извършва първия си полет на 22 декември 1964 г. Обозначението е трябвало да бъде RS–71, но президентът Джонсън по невнимание променя буквите, когато дава изявление за съществуването на самолета. (RS означава „разузнавателен ударен“ (Reconnaissance-Strike), логичното продължение на RS–70 ВАЛКЮРИ.)

SR–71 е на въоръжение от януари 1966 г. в 9-о стратегическо разузнавателно крило на американските военновъздушни сили. Освен че излитат от американски бази, SR–71 редовно извършват полети от въздушната база Кадена, Окинава, и от Кралската военновъздушна база Милдънхол във Великобритания.

Самолетът изпълнява много мисии над Китай. През 1967 г. SR–71 снима първата китайска експлозия на неутронна бомба. През 1968 г. SR–71 са първите самолети, използвани над Северен Виетнам. Самолетът често осъществява разузнавателни мисии над Куба, Либия, Никарагуа и Близкия изток, а също и над района на Персийския залив. През септември 1974 г. SR–71 излита от Ню Йорк за Лондон и покрива разстоянието за 1,54 ч при средна скорост 3000 км/ч. През юли 1976 г. SR–71 поставя ненадминат световен рекорд от 3500 км/час при хоризонтален полет, както и рекорд от 3347 км/ч в затворена окръжност.

„Последният“ полет на SR–71 е извършен на 6 март 1990 г. Производството на SR–71 трябва да бъде преустановено поради липса на средства. В това време U–2 продължава да изпълнява стратегически и разузнавателни операции. През 1995 г. обаче Конгресът осигурява средства за още 2 самолета SR–71.

Въпреки че истинският брой на построените самолети все още е секретен, смята се, че вероятно са 28. Други 20 самолета са в инвентар от 1990 г., когато SR–71 е изтеглен. Действащи са само 8–9 поради огромните средства, необходими за поддръжката. (Пентагонът е обявил загубата на 8 самолета SR–71 в катастрофи през 1970 г. За разлика от U–2 нито един не е свален от противник.) Тъй като технологичните проекти са унищожени, по-нататъшното производство на SR–71 не е било възможно. Според конструктора КЛАРЪНС (КЕЛИ) ДЖОНСЪН тогавашният министър на отбраната Робърт Макнамара специално нарежда разглобяването да бъде извършено така, че вариантите на SR–71 да не могат да бъдат завършени, а средствата се пренасочват за F–15 Ийгъл на компанията Макдонъл Дъглас.

SR–71 Blackbird

Блиц Ar 234

Първият в света реактивен бомбардировач, извършил продължителни разузнавателни операции над Европа. Подобно на някои други германски реактивни самолети тази изключителна за времето си машина се появява на сцената твърде късно, за да окаже влияние върху войната. Ar 234B–1 — разузнавателен вариант — е изпробван за първи път над Франция през юли 1944 г. Ar 234B–2 — версия бомбардировач — е пуснат в действие през 1945 г. и носи бомбен товар 2 т. Първите бомбардировъчни нападения с този самолет са осъществени в битката за Ардените през декември 1944 г. Поради недостиг на реактивно гориво полетите са спорадични до края на март 1945 г.

По поръчка на британското Министерство на авиацията бомбардировачът е конструиран и произведен от фирмата Ардо и неговото появяване отговаря на необходимостта от високоскоростен разузнавателен самолет. Първият изпитателен полет е на 15 юни 1943 г., а серийното му производство започва през юни следващата година. Шестият опитен образец (Ar 234V6), изпробван на 8 април 1944 г., е снабден с 4 турбореактивни двигателя, които работят нормално само 25 летателни часа. Разработени са няколко варианта на Ar 234 за нощно летене. За Ar 234C конструкторите са предвидили да носи и да изстрелва ракета Фау–1 — или както тогава се нарича „самолет-снаряд“.

Серийният двумоторен Ar 234B–2 развива максимална скорост 738 км/ч, има таван 11 км и далечина на полета 1520 км (при бомбен товар 1 т, предвиден за половината от това разстояние). Подобреният Ar 234 с 4 мотора достига скорост 874 км/ч. Повечето серийни самолети са с херметични кабини за полети на големи височини и със седалки, пригодени за катапултиране. Всички самолети от този тип са със спирачни парашути за кацане. По онова време подобни устройства са били рядкост.

Ar 234 Blitz (Lightning)

Блок, Давид

Един от първите разузнавачи, спуснат с парашут на вражеска територия. Блок постъпва във френския 152-ри пехотен полк по време на Първата световна война. По-късно доброволно става френски АГЕНТ зад германските фронтови линии.

През нощта на 22 срещу 23 юни 1916 г. е спуснат с парашут в окупирания от германците Елзас на 17 км от родния му град Гюбвилер. Скача с военната си униформа, а при приземяването се преоблича в цивилни дрехи. Според програмата завръщането трябва да стане след седмица. През шестте дни събира разузнавателни сведения за разположението на германските войски и ги изпраща с пощенски гълъби, които са били спуснати в кошница заедно с него.

Последния ден решава да посети родния Гюбвилер с надеждата да зърне родния си дом и може би семейството си и си слага малка брадичка за маскировка. При напускането на града е задържан от германски патрул, който го отвежда при местния командир. След като е разкрит от човек от града, който го е познал, го срещат с баща му и истинската му самоличност е разкрита. Разстрелян е на 1 август 1916 г.

Блок, Феликс (1935)

Американски дипломат, уволнен от Държавния департамент след широко оповестено неубедително разследване в средствата за масова информация. Блок е най-високопоставеният служител на Държавния департамент, замесен в шпионаж след Втората световна война.

Роден е в Австрия, посещава университета в Пенсилвания и през 1958 г. постъпва в Държавния департамент. Отначало работи като специалист по разузнавателни проучвания. През 1960 г. е назначен в търговския отдел на американското консулство в Дюселдорф, Западна Германия. От 1963 до 1965 г. е в консулството в Каракас, Венецуела. След като получава магистърска степен в Калифорнийския университет в Бъркли през 1966 г., отива в БЕРЛИН като търговски представител. В средата на 70-те години, след установяването на дипломатически отношения с Източна Германия, е изпратен там като търговски представител. Именно тогава с него според обвинението са се свързали офицери от КГБ.

От 1983 до 1987 г. Блок е заместник-ръководител на американската мисия във ВИЕНА. Там през декември 1986 г. сержантът от морската пехота КЛЕЙТЪН ЛОУНТРИ прави признание за шпионаж. Блок е втори по ранг дипломат в посолството във Виена, когато офицери по безопасността свързват името му с името на известен РАЗУЗНАВАЧ от КГБ. ЦРУ има значителна база във Виена — град, известен от дълги години със славата си на център на шпионажа за много нации.

През юли 1989 г. Блок е свързан за пръв път с шпионската дейност. Тогава Държавният департамент обявява, че ФБР прави разследване на „нелегалната дейност“, извършена от Блок, включително и „до каква степен е успял да компрометира всичко“. Обвиненията срещу него произлизат от инцидент, на който се дава широка публичност, въпреки че не е официално потвърден. Френски КОНТРАРАЗУЗНАВАЧИ твърдят, че са записали на видеокасета Блок в момент, когато в Париж предава куфарче на известен агент от КГБ. Официалната версия в пресата е, че агентът е работил в ООН. Представителят на ООН има дипломатически имунитет и не може да бъде арестуван.

Американски и австрийски контраразузнавачи държат под НАБЛЮДЕНИЕ агента от КГБ, който пътува до Австрия с финландски паспорт, издаден на името на Рейно Гикман — служител на компютърна фирма. Той посещава Австрия редовно от 1979 г., работейки като нелегал. Може би затова урежда среща с Блок в Париж. Подслушвачите от американската АНС попадат на презокеанско телефонно обаждане на Гикман до Блок, а няколко дни по-късно засичат телефонния им разговор във Вашингтон, когато се уговарят за среща в Париж. В този класически пример на сътрудничество в РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ АНС предупреждава ЦРУ, а ЦРУ от своя страна праща информацията на ФБР, което моли френското контраразузнаване да запише на видеокасета срещата.

Скоро след срещата ФБР записва телефонен разговор, в който някой предупреждава Блок: „Има вирус и може да се заразиш.“ Предполага се, че обаждането е от агент на КГБ. От друга страна, предупредителното обаждане означава, че КГБ е запознато с вътрешното разследване, без да има някакви следи за изтичане на информация.

Във Вашингтон Блок е под толкова явно наблюдение, че към федералните агенти се присъединяват и репортери, които също следят дипломата — по този начин наблюдението се превръща в истински цирк. От официални източници изтичат сведения за Блок, че е приемал големи суми от КГБ.

Когато през 1989 г. се повдигат първите обвинения, Блок временно е отстранен от длъжността директор на Бюрото за Европа и Канада към Държавния департамент, а ДОСТЪПЪТ му до секретни материали е отнет. На 7 февруари 1990 г. Държавният департамент уволнява Блок като НЕБЛАГОНАДЕЖДЕН ЗА СИГУРНОСТТА на страната. Уволнението му е извършено на базата на рядко прилаган закон, според който федерални служители могат да бъдат уволнени „в интерес на националната сигурност“. Служителите твърдят, че Държавният департамент никога преди това не е прилагал този закон. В случая се позовават на него, тъй като правителството няма достатъчно доказателства, за да подведе Блок под отговорност и да го осъди за шпионаж.

Блок напуска Вашингтон скоро след уволнението и се премества в Чепъл хил, където работи като шофьор на автобус на половин ден и пакетира стоки в супермаркет. През януари 1993 г. е арестуван по обвинение в кражба на стоки от магазина на стойност 100.59 долара. Наказан е с глоба 60 долара, да служи 48 часа в полза на обществото и да даде 100 долара за благотворителност.

Блу, Виктор (1865–1928)

Американски контраадмирал, шпионин по време на Испано-американската война. Дипломант от военноморската академия, Блу е лейтенант на борда на военния кораб Суони, който участва в блокадата на Куба през юни 1898 г. Задачата му е да извърши ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

Блу слиза на брега с малка лодка и установява контакт с кубински революционери, които се борят срещу испанския контрол на острова. По време на друга мисия разузнава испанската брегова охрана. По-късно с помощта на партизаните се промъква през защитените испански територии около Сантяго, за да огледа пристанището. За да не може испанският флот да излезе от пристанището на Сантяго, блокадните части са потопили кораб. Сега искат да разберат доколко успяват да възпрепятстват испанците да не излязат в открито море. От върха на един хълм Блу успява да види, че всички кораби са все още в пристанището.

По време на друга разузнавателна мисия той подготвя планове за нападение над пристанището. Но това се оказва ненужно, тъй като испанските кораби при опита си да пробият блокадата по време, когато на брега се води битка, са посрещнати с ожесточен огън от американските бойни кораби.

През Първата световна война Блу командва бойния кораб Тексас. През 1919 г. се пенсионира със звание контраадмирал.

Блу крейдъл

Жаргон на американските военновъздушни сили за RB–47, разузнавателна версия на самолет B–47 СТРАТОДЖЕТ.

Блубел

Операция на ЦРУ за внедряване на АГЕНТИ в Северна Корея малко след началото на Корейската война през юни 1950 г. Тези агенти събират разузнавателни сведения за севернокорейските планове и движение. Повечето от тях са изгнаници от Южна Кория, останали зад фронтовите линии, когато севернокорейците настъпват на Юг.

Въпреки че много от агентите са заловени, голяма част успяват да доставят полезна информация на американските РАЗУЗНАВАЧИ. Децата сред изгнаниците се оказват най-наблюдателни и именно те доставят най-ценната информация.

Блумберг, Бенямин

Ръководител на строго секретната разузнавателна агенция, създадена за защита и охрана на израелските опити за създаване на ядрено оръжие. Блумберг създава нова служба през 1957 г. — Управление за специални проучвания. По-късно то е преименувано Lishka le Kishrei Mada (Бюро за научни връзки), известно под секретното име ЛАКАМ — съкращение на пълното название на иврит.

Живял в кибуц — селскостопанска комуна, Блумберг става член на Хагана — нелегална еврейска армия, която действа преди създаването на самостоятелната държава Израел на 14 май 1948 г. Сражава се във Войната за независимост през 1948–1949 г. Влиза в редовете на ШИН БЕТ — службата за контраразузнаване в новообразуваната държава. Назначен е за директор на сигурността в Министерството на отбраната, като отговаря и за конструкторските бюра и фабрики, където се произвежда оръжие.

В средата на 50-те години Франция оказва помощ на Израел при строежа на първия атомен реактор. Отделът на Блумберг получава задачата да осигури безопасността на строго секретното устройство в Димона в пустинята Негев. В средата на 60-те години Шарл дьо Гол прекратява френската помощ за израелската ядрена програма. Блумберг обаче търси и намира ядрен материал от други източници. Първата му придобивка е 21 т тежка вода от Норвегия. Впоследствие получава и уран — незаконно — от Съединените щати. Американската комисия по атомна енергия съобщава, че 175 кг обогатен уран липсва от фирма, с която Блумберг е сключил сделка. Сътрудници на Блумберг заедно с агенти от МОСАД отмъкват 200 т (!) ураниев оксид от кораб, който не пристига в нито едно пристанище (вж. ПЛАМБЕТ).

Блумберг разширява дейността на службата и насочва вниманието й към чужди технологии и оборудване, предимно в областта на оръжейната промишленост. Но успехът му предизвиква и критика срещу него. В книгата „Всеки шпионин — принц“ („Every Spy a Prince“, 1990) Дан Равив и Йоси Мелман пишат:

След победата на дясната партия Ликуд и встъпването на Менахем Бегин в длъжност през май 1977 г. опасността Блумберг да бъде уволнен се увеличава поради принадлежността му към Партията на труда. Подложен е на по-строг контрол, но успява да се задържи. Ариел Шарон, министър на отбраната в кабинета на Бегин, решава, че Блумберг трябва да си отиде поради нестихващата критика и намеците за взети подкупи. В действителност Шарон иска да сложи свой човек на това отговорно място. През 1981 г. на мястото на Блумберг е назначен РАФАЕЛ ЕЙТАН.

Блънт, Антъни (1907–1983)

Четвъртият член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Първите двама са ГАЙ БЪРДЖИС и ДОНАЛД МАКЛИЙН. ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ често е наричан „третият“.

Син на английски свещеник, Блънт отначало учи математика и философия в Кеймбридж, а след това — история на изкуството. Редактира литературното списание Венчър. Той кани Бърджис в тайното общество Апостолите в Кеймбридж, в което повечето членове крият 2 тайни: привърженици са на марксизма и са хомосексуалисти. Той твърди, че именно Бърджис го е вербувал за шпионин, но истината е загубена сред множеството мъгляви твърдения на КГБ.

По време на Втората световна война Блънт работи в МИ–5. Всяка седмица представлява агенцията на заседанията на военновременния Комитет на обединеното разузнаване. Сигурно никога няма да стане ясно до каква степен Блънт е работил за руснаците. Някои от действията му обаче са описани и от английски, и от съветски автори.

През войната държи под наблюдение посолствата на неутралните страни в Лондон и през неговите ръце преминава дипломатическата им поща. Той е имал възможност да получава фотокопия от документите. Всичко, което научава за отношението на неутралните страни към войната, предава на съветските си АГЕНТУРИСТИ. Информацията съдържа оценката им за английските военни усилия и действия, разузнавателни сведения от техни източници. Блънт е предал имената на всички офицери в МИ–5, от които се е интересувало съветското разузнаване. Според Том Дрибърг, АГЕНТ на МИ–5, успял да проникне в комунистическата партия на Великобритания, още в началото на Втората световна война Блънт го изгонил от нея, тъй като имало съвсем реална опасност Дрибърг да узнае за комунистическото проникване в МИ–5.

Няколко месеца Блънт отговаря за Службата за наблюдение, която държи под око чуждестранните агенти и заподозрените в шпионаж. Той дава на всеки от подчинените си индивидуална седмична задача и е в течение на всички подробности. Анализира техниката на наблюдение, препоръчителните промени и предава информацията на руснаците. В резултат съветските агенти успяват да избегнат английските наблюдатели и преследвачи. През ноември 1945 г. Блънт престава да работи в МИ–5, но изпълнява отделни задачи.

Дълги години Блънт е световноизвестен експерт в областта на изкуството. Сър Антъни Блънт е уредник на картините на кралицата и професор по история на изкуството към Лондонския университет. Негов приятел казва, че той е „англичанин до мозъка на костите си“. Той е заместник-директор на института Кортоу и преподава история на изкуството в Оксфорд, Кеймбридж и в други университети. През 1956 г. получава титлата сър. През 1963 г. прекарва няколко месеца в САЩ като лектор по време на летния семестър в Пенсилванския държавен университет.

След като Маклийн и Бърджис бягат от Англия (вж. МАКЛИЙН, ДОНАЛД), ЮРИЙ МОДИН, съветски агентурист, съветва Блънт да направи същото. Според Модин Блънт отказва под предлог, че „условията на живот“ в Москва не му харесват. Блънт съзнава, че към него ще има подозрения, но: „Смятам, че нямат преки улики. Ще се справя.“

През 1960 г. съветски РЕЗИДЕНТИ, потърсили политическо убежище на Запад, дават сигнали за шпионско присъствие в английските разузнавателни служби. АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН, високопоставен офицер от КГБ, казва на следователите в ЦРУ, че група английски шпиони, известни под името Петорката, са били вербувани през 30-те години. Всичко, което знаел за тях, било, че един е с кодовото име Стенли и че работи за КГБ в Близкия изток. Тази информация насочва към Филби, който по това време е кореспондент на Обзървър в Бейрут. Предполага се, че двама от другите са Бърджис и Маклийн, които са избягали в Съветския съюз през 1951 г. Смята се, че Блънт, който по това време е заподозрян като вражески агент, е четвъртият. Търсенето на „петия“ не престава.

От дълго време Блънт е заподозрян в шпионство и най-сетне е изобличен от американеца МАЙКЪЛ СТРЕЙТ, който през 1963 г. признава пред ФБР, че Блънт го е вербувал за руснаците през 30-те години в Кеймбридж.

Блънт е разпитван многократно от служителите на МИ–5 Артър Мартин и ПИТЪР РАЙТ, който в „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987) пише за подозренията си, че Блънт им дава само ДЕЗИНФОРМАЦИЯ или откъслечни неща, които руснаците са му казали да издава. Докато се занимава със случая „Блънт“, Райт се среща с частния секретар на кралица Елизабет, който му казва, че ако Блънт спомене за „посещение в Германия в края на войната“ от името на крал Джордж VI, Райт не бива да задава други въпроси. Каквато и да е била мисията, Райт никога не разбира подробности за нея. В продължение на 6 години Райт се среща с Блънт почти всеки месец и постепенно разбира дребни неща за него. „Блънт — пише той — бе един от най-елегантните, очарователни и образовани хора, които съм срещал. Говореше 5 езика, а систематичността и задълбочеността на знанията му бяха впечатляващи.“

След като обещават на Блънт, че няма да бъде подведен под съд, през 1964 г. той прави признания сам. Казва, че е вербувал други, включително ДЖОН КЕЪРНКРОС, който е работил в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ, а също и в МИ–6. Чак през 1979 г. шпионската дейност на Блънт официално е потвърдена в изказване на Маргарет Тачър пред парламента. Той призна, казва Тачър, че „е бил вербуван и е работил, за да открива нови таланти за руското разузнаване преди войната, когато е бил преподавател в Кеймбридж…“ Титлата сър му е отнета, колежът Тринити (Св. Троица) анулира званието му и е изключен от Британската академия на науките.

Отхвърлен от класата, на която е служил и която е предал, Блънт живее самотно и откъснато от всички до смъртта си през март 1983 г.

Сър Антъни Блънт

БНД

Bundesnachrichtendienst (BND) — Федерална информационна служба, се създава в Западна Германия през 1956 г. Отначало БНД е разузнавателна мрежа, ръководена от РАЙНХАРД ГЕЛЕН. Съставът й е предимно от нацисткото разузнаване.

През 50-те години ЦРУ контролира западногерманското разузнаване чрез генерал Гелен. Както и при контраразузнавателната служба ФСЗК (Федерална служба за защита на конституцията), БНД има 2 живота: първият като агенция, която работи за Западна Германия, а вторият — за обединена Германия след 1990 г. По време на западногерманския си период БНД е пряко свързана с Райнхард Гелен, чието сътрудничество с американските разузнавателни служби се смята за съществено постижение от времето на Студената война.

ХАЙНЦ ФЕЛФЕ — бивш нацист, ръководител на контраразузнавателния отдел срещу руснаците по времето на Гелен, е арестуван през 1961 г. по обвинение, че е шпионирал за тях цяло десетилетие. Информацията идва от източногермански АГЕНТ.

Въпреки честите провали на БНД Хелмут Кол защитава и нея, и ФСЗК през цялото време на управлението си като канцлер на Западна Германия от 1982 до 1990 г. През 1985 г. той реагира бързо, когато ХАНС ЙОАХИМ ТИДГЕ, високопоставен сътрудник на контраразузнаването, бяга в Източна Германия. За да изкорени съперничеството между БНД и ФСЗК, Кол назначава Херберт Хеленбройх — ръководител на ФСЗК, за директор и на БНД. Но разследването доказва, че Тидге е бил хроничен алкохолик, което Хеленбройх е знаел. И така, само месец след като е поел ръководството и на БНД, Хеленбройх е пенсиониран преждевременно. Заменен е от Ханс-Георг Вик — бивш посланик на Западна Германия в Съветския съюз и в НАТО.

Бодигард

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на цялостния план за подаване на ПОДВЕЖДАЩА ИНФОРМАЦИЯ за действията на съюзниците в Европа по време на Втората световна война. Планът е разработен, за да бъдат запазени в тайна истинската дата, час и място, свързани с ДЕНЯ Д — 6 юни 1944 г., начало на офанзивата в Нормандия. Кодовото име най-вероятно е вдъхновено от забележка, направена от премиера Уинстън Чърчил: „По време на война истината е толкова ценна, че един бодигард трябва да я пази от лъжите.“

Цялостният подвеждащ план е разработен и координиран от Лондонската база за контрол. Комисия Двайсет превербува във Великобритания германски АГЕНТИ в ДВОЙНИ АГЕНТИ, които предават над 250 лъжливи съобщения за предстоящото настъпление. Тази част от плана, отнасяща се до мястото на десанта, се нарича ФОРТИТЮД (Кураж). Пуска се лъжлива информация и за несъществуваща армия — ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМЕЙСКА ГРУПИРОВКА.

За да бъде ограничена информацията за Деня Д, в началото на април 1944 г. отпуските на военните извън Обединеното кралство са забранени, цивилните пътувания по крайбрежието са ограничени, а пощата, включително дипломатическата — цензурирана. За да бъдат заблудени германците за мястото на десанта, са проведени отделни подвеждащи операции. В Шотландия британците правят радиопредавания от несъществуваща дивизия, уж готова за военно нападение над Норвегия. Английски актьор, който много прилича на генерал Бърнард Монтгомъри, облечен в униформата му, заминава за Гибралтар, за да огледа Средиземноморието като възможно място за нападение. Единственото известно изтичане на информация е в Турция, където германски шпионин — прислужникът на английския посланик, научава кодовото наименование за Деня Д — ОВЪРЛОРД (Повелител), но нищо друго за десанта. (Вж. ЦИЦЕРОН.)

Бозарт, Джеймс

Вестникарче от нюйоркския вестник Бруклин ийгъл, което открива сред монетите си една куха с лика на Джеферсън от 1948 г., която служела за тайник на микрофилми. Монетата, дадена му от РУДОЛФ АБЕЛ по невнимание на 22 юни 1953 г., помага на ФБР да го проследи и да го арестува.

Бойд, Бел (1844–1900)

Една от малкото жени АГЕНТИ на Конфедерацията по време на Гражданската война в САЩ. Изабел Бойд, родена в Мартинсбърг, Западна Вирджиния, е красива млада жена, известна под името Бел. През 1860 г. завършва девическия колеж Маунт Вашингтон в Балтимор.

Когато Вирджиния се отцепва от САЩ през 1861 г., бащата на Бел постъпва в армията на Конфедерацията и служи под командването на генерал-майор Томас (Стоунуол) Джаксън. По-късно тя твърди, че когато в дома й нахлуват федерални войници, тя застрелва един от тях. По настояване на РАЗУЗНАВАЧ от Конфедерацията Бел започва да шпионира за Юга.

Арестувана е два пъти, а веднъж я разпитва АЛЪН ПИНКЕРТОН — експерт по КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ на Съединените американски щати. И двата пъти хубавата Бел успява да се измъкне, заливайки следователите с думи. Бойд продължава шпионската си дейност, въпреки че вече е под подозрение. Докато е отседнала в хотел във Фронт Роял, Вирджиния, тя подслушва офицери от Севера, които обсъждат военните си планове. Измъква се от хотела, пресича фронтовата линия и донася на разузнаването на Джаксън, че във Фронт Роял — кръстопът от изключителна важност в Шенъндоу Вали, е настанен гарнизон. Джаксън й изпраща благодарствено писмо.

През 1863 г. я арестува ЛАФАЙЕТ БЕЙКЪР, последовател на Пинкертон. Задържана е един месец във Вашингтонския затвор. Освободена е при размяна на пленници и през 1864 г. заминава с кораб на Конфедерацията за Англия. При опита да пресече блокадата корабът е заловен от кораб на Севера. Отново е хвърлена в затвора и този път е осъдена на смърт. Но в нея се влюбва един федерален офицер — Самюъл Хардинг, който й помага да бъде освободена и се оженва за нея. Той умира няколко месеца по-късно.

След войната Бел поставя на сцена в Лондон и Ню Йорк пиеса за живота си като шпионин. Написва книгата „Бел Бойд в лагер и затвор“ („Belle Boyd in Camp and Prison“, 1865), романизирана версия на приключенията й.

Бойно разписание (БР)

Разузнавателно деление на вида, мощта, командната структура и разположението на вражеските войски. Варианти на този термин при американската употреба включват електронно бойно разписание (ЕБР), а по-рано е имало и съветско бойно разписание (СБР).

Бойно разузнаване

Разузнаване, което се води с цел да се съберат сведения за непосредствения противник — синоптичната обстановка и характерните особености на местността, където ще се водят бойните действия. Тези сведения са необходими на командващия при планирането и провеждането на тактическите военни операции.

Терминът ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ има приблизително същото значение. Двата израза са взаимозаменяеми.

Бойс, Кристофър (1953)

Американец, който заедно с АНДРЮ ЛИЙ продава на руснаците секретна информация за СПЪТНИЦИТЕ. Сенатор Даниъл Мойниън прави преценка на вредата, която са нанесли Бойс и Лий, и през 1981 г. заявява, че руснаците са научили достатъчно много, за да направят американските спътници „преходни или поне безполезни“, тъй като „руснаците могат да блокират действието им“. „Страхът, че това може да се случи, че се е случило, нахлува в Сената и е достатъчна причина за провала на договора САЛТ“ — заключава Мойниън.

Бойс завършва колеж и през 1975 г. е назначен в TRW Corp. в Редондо Бийч, Калифорния. Тази компания е крупен промишлен изпълнител на държавни поръчки в областта на високотехнологични и секретни програми (тогава това са спътниковите програми). Като син и племенник на бивши агенти от ФБР Бойс е назначен благодарение на връзките на баща си. Работи на ръководна длъжност. Въпреки че е млад и неопитен, получава ДОСТЪП до строго секретна информация, както и до „черното мазе“ на TRW Corp., предполагаемото сигурно място, откъдето се предава кодираната спътникова информация за щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ.

Скоро след като постъпва в TRW Corp., Бойс започва да заговорничи с Лий — негов дългогодишен приятел — да продават тайните на спътника и на криптологията. Бойс изпраща Лий в Мексико Сити, за да установи контакт с представители на КГБ в съветското посолство. В продължение на 2 години Бойс снима документи, предава филмите на Лий, който на свой ред ги предава на РАЗУЗНАВАЧИ от КГБ или в Мексико Сити, или във ВИЕНА. Бойс до такава степен впечатлява АГЕНТУРИСТА си от КГБ, че той го подтиква да продължи образованието си и да постъпи на работа или в ЦРУ, или в Държавния департамент и да стане шпионин от кариерата. Обещават му съветско гражданство в края на кариерата му.

Лий е разкрит по една случайност. Мексиканската полиция го вижда да хвърля нещо на територията на съветското посолство в Мексико Сити и го задържа. Докато го разпитват, той се обръща за помощ към американски дипломат, който току-що излиза от посолството. Дипломатът извиква друг дипломат, който придружава Лий до полицията. Там откриват, че той носи плик, пълен с негативи. Полицията предава материала на американските дипломати, тъй като на негативите са открили материали, обозначени със „Строго секретно“.

На разпита във ФБР Лий посочва Бойс за източник на информацията. Бойс е арестуван на територията на Калифорнийския университет в Ривърсайд, където е изучавал китайски език. В началото на разпита двамата твърдят, че само са се опитвали да подведат руснаците, като са им подхвърляли документи без всякаква стойност. След това Бойс заявява, че е действал подтикнат от разочарованието от Съединените щати, предизвикано от Виетнамската война и аферата УОТЪРГЕЙТ. Казва, че е шокиран от всичко, което е научил за операциите на ЦРУ.

По време на процеса обаче се доказва, че мотивът им е бил алчността. Двамата са продали държавна тайна за над 70 000 долара. Лий е похарчил по-голямата част от своя дял за наркотици. И двамата са обвинени в шпионаж. Бойс е осъден на 40 години, а Лий — на доживотен затвор. „Това, което направи той — казва разузнавач от ЦРУ за Бойс, — е равносилно на национална катастрофа.“ Между продадените документи има информация за това, как Съединените щати са записвали съветските ракетни опити. Тя принуждава руснаците да променят телеметрията си и по този начин обезсмислят цялата американска система за следене.

Двамата млади мъже стават известни шпиони. Обезсмъртени са в книгата на Робърт Линдзи „Соколът и снежният човек“ („The Falcon and the Snowman“, 1979). Соколът се отнася за хобито на Бойс — развъждане на соколи, а снежният човек е Лий, наречен така заради пристрастеността му към белия прашец. По-късно по книгата е сниман филм със същото заглавие.

През февруари 1980 г. Бойс успява да избяга от федералния затвор в Ломпък, Калифорния, като прерязва телената ограда. Обикаля северозападната част на страната, ограбва банки и прави планове за бягство в Съветския съюз. Докато американската полиция следва слуховете, че Бойс е в Коста Рика, Австралия, Мексико или Южна Африка, самият Бойс купува от Порт Анджелис, Вашингтон, траулер за лов на сьомга, с който се надява да стигне до Беринговия проток и от там — на Диомидовите острови. Опасностите на това пътуване водят до решението му да осъществи бягството със самолет. Взима уроци по летене и вече знае да пилотира, когато през август 1981 г. полицията и агенти от ФБР го задържат в Порт Анджелис.

За бягството съдията прибавя 3 години към 40-годишната му присъда. За ограбването на 17 банки в Айдахо, Монтана и Вашингтон получава още 25 години.

През април 1985 г. Бойс дава свидетелски показания пред Сенатската комисия по разследване на сигурността във фирмите доставчици на ЦРУ и Министерството на отбраната. Между другото той разказва как с други служители са пиели алкохол и бананово дайкири в „черното мазе“. Един от тях даже залепил снимка на маймуна върху снимката на пропуска си и независимо от това успял да влезе в стая, където се пазели свръхсекретни документи.

Бокенхопт, Хърбърт

Сержант от щаба на военновъздушните сили в Пентагона. През 1967 г. е арестуван за шпионаж в полза на Съветския съюз. Осъден е на 30 години затвор.

В сравнение с присъдите на други шпиони неговата е прекалено голяма. Това подсказва, че Бокенхопт е имал дълга, или поне успешна, кариера като шпионин. По онова време по този случай не се знае почти нищо, тъй като ЦРУ пази внимателно източника си, разкрил Бокенхопт. Това е генерал-майор ДМИТРИЙ ПОЛЯКОВ от съветското ГРУ, шпионирал за Съединените щати почти 20 години като АГЕНТ. Поляков е един от източниците на САЩ, издаден от ОЛДРИЧ ЕЙМС — сътрудник на управлението по контраразузнаване в ЦРУ, който е арестуван през 1994 г. като съветски шпионин.

Боксери

Название, използвано от западните чужденци за членовете на тайната китайска организация Ихцюанъ (Юмрук в името на справедливостта и съгласието), която активно води разузнаване срещу европейците, живеещи в Китай. Създаването на тези общества е вдъхновено от недоверието към европейците, което съществува и до днес. Ксенофобията, проявявана от боксерите, не стихва и дори влияе на тайните служби както на китайските националисти, така и на китайските комунисти.

Боксерите са бунтовници, които обещават да се бият с юмруците на справедливостта, за да свалят от власт манджурската династия Цин, управляваща Китай, и да изгонят „дългоносите бесове“ (европейците), които според тях превземат Китай със знанието и одобрението на династията Цин. Само една организация, насочена против европейците, смятат боксерите, може да създаде безопасна тайна служба, от която нацията се нуждае. Под лозунга „Защитавай страната, унищожи чужденците“ през 1899 г. боксерите започват преследване на християните в Китай, като използват шпиони и убийци, които сеят терор в страната. През юни 1900 г. овдовялата императрица се помирява с боксерите и нарежда всички чужденци да бъдат избити. Тогава в Пекин влизат въоръжени сили на европейските държави и въстанието на боксерите е потушено.

Бол, Джоузеф

Политик, отговарящ за разузнаването в английската Консервативна партия. Работи в МИ–5 през Първата световна война. През 1927 г. организира това, което сам нарича „нашата малка разузнавателна служба“. Поставя си за цел да вкара в Лейбъристката партия свои ТАЙНИ АГЕНТИ и се надява да изобличи комунистите и онези, които дискредитират партията.

Групата на Бол е една от няколкото частно финансирани аматьорски агенции, основани по време на „червената заплаха“, която обхваща Великобритания през 20-те години. ЗАКОНЪТ ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА се спазва по-строго, за да бъде заловен „врагът отвътре“. АФЕРАТА АРКОС от 1927 г. става главен коз в ръцете на онези, които смятат, че Съветският съюз планира заговор за свалянето на английското правителство. Шпионската дейност на Бол е вдъхновена особено много от изборите през 1924 г. Печелят ги лейбъристите, а правителството им напълно неоправдано е определено от консерваторите като комунистическо.

През октомври 1937 г. в стремежа си да установят по-добри връзки с фашистка Италия Бол и групата му създават пряк контакт между диктатора Бенито Мусолини и министър-председателя Невил Чембърлейн. Те заобикалят външния министър Антъни Идън и Министерството на външните работи, което става причина през февруари 1938 г. Идън да подаде оставка.

През 1940 г. се надига нова заплаха — този път страх от германската ПЕТА КОЛОНА. За наблюдение над разузнавателните агенции е създадено Управление на сигурността. Бол става съпредседател.

Болд ийгъл

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ от американските военновъздушни сили на модификацията на самолет B–57 КАНБЕРА за РАЗУЗНАВАНЕ от голяма височина.

Болка

Руски жаргонен израз за човек, който е арестуван. Вж. БОЛНИЦА.

Болница

Руски жаргон за затвор.

Боло

Вж. КЛУБ ЗА ЛИКВИДИРАНЕ НА БОЛШЕВИЗМА.

Болч, Робърт

Вж. СОКОЛОВ, АЛЕКСАНДЪР.

Болшаков, Георгий

Главен редактор на съветското списание СССР на английски език и високопоставен сътрудник на КГБ. В началото на 60-те години работи в Съединените щати. Ръководи размяната на частна кореспонденция между премиера Никита Хрушчов и президента Кенеди, която започва през септември 1961 г. Болшаков е и посредник между Белия дом и съветските ръководители по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА през 1962 г.

На 6 октомври 1962 г. Болшаков лично предава устно съобщение от Хрушчов на Робърт Кенеди — брат на президента, главен прокурор и близък негов съветник:

Кенеди моли Болшаков да повтори устното съобщение и го записва внимателно. На следващия ден журналистът Чарлс Бартлет, близък приятел на Кенеди, кани Болшаков на обяд. Той казва на съветския издател, че президентът иска съобщението на Хрушчов в писмен вид. Болшаков повтаря съобщението дума по дума, както е направил пред Робърт Кенеди, написва го и го предава на Бартлет.

Девет дни по-късно президентът Кенеди получава направени от самолет U–2 снимки на съветски ракети за унищожение, базирани в Куба. На 24 октомври Бартлет показва на Болшаков 20 от снимките, които ясно показват ракетните установки. Снимките са с гриф „Единствено до знанието на президента“.

На въпроса, какво според него отразяват тези снимки, Болшаков отговаря: „Вероятно бейзболно игрище?“

На следващия ден снимките са предадени на пресата. Болшаков продължава да отрича, че Съветският съюз е доставил ракети в Куба, не подозирайки, че Хрушчов вече се е свързал с Кенеди, използвайки друг канал, и е потвърдил, че действително има такива оръжия в Куба. Но това поставя край на доверието, което братята Кенеди имат на Болшаков. Неговият наследник като посредник с президента е РЕЗИДЕНТЪТ на КГБ във Вашингтон Александър Феклисов.

Той „на всички ни изглеждаше честен човек“, пише за Болшаков Артър Шлезинджър-младши в книгата „Хиляда дни“ („A Thousand Days“, 1965).

Бомарше, Пиер (1733–1799)

Френски ТАЕН АГЕНТ, работил за крал Луи XVI по време на Войната за независимост на Северна Америка. Бомарше, доверен съветник на краля, е написал пиесите „Сватбата на Фигаро“ и „Севилският бръснар“. И двамата отдават голямо значение на подривните действия като средство за успешна политика срещу Великобритания. Кралят се разпорежда да се отделят достатъчно средства за оборудването и въоръжаването на 8 кораба. Бомарше на свой ред, използвайки свои средства, държавни дотации от Испания и пожертвования от други източници, създава фирма за импорт-експорт Хорталез и ко. В съвременния шпионаж терминът за подобна фирма е КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ. Бомарше изпраща 50 кораба с оръжие, амуниции и други стоки, главно до Френските Антилски острови. От там те продължават пътя си за американски пристанища. Много специалисти смятат, че американската победа при Саратога през октомври 1777 г. е спечелена благодарение на своевременното пристигане на френските доставки. Победата при Саратога убеждава американците, че могат да спечелят Войната за независимост. През февруари 1778 г. е подписано споразумение за съюз между Франция и Америка.

Преди това Бомарше провежда друга важна операция. Той заминава за Лондон под фалшиво име и обърква плановете на заговорници, които целят да уронят авторитета на френския крал, твърдейки, че Франция има военни планове за нахлуване в Англия.

Бомб

Бърза калкулираща машина, използвана от англичаните в ПАРК БЛЕЧЛИ и от американците във Вашингтон, за да определя положенията на РОТОРИТЕ на германската машина ЕНИГМА. Серията на тези машини имат за основа полската машина БОМБА.

Англичаните създават няколко модела от тези електромеханични (не електронни) апарати, които могат бързо да проверят възможното разположение на роторите в машините Енигма. Ето какво обяснява Роналд Люин в книгата „Ултра отива на война“ („Ultra Goes To War“, 1978):

Първата Бомб е създадена в Парк Блечли в началото на 1940 г. Устройството е високо 2,43 м и почти толкова широко. В него са събрани лампи, контакти и жици. За едновременното дешифриране на различни КОДОВЕ, ползвани от германския Вермахт и ГЕСТАПО, англичаните създават още няколко машини. От средата на 1943 г. Бомб се използва и от американското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Като оператори на английските машини работят жени от помощната служба на Кралския военноморски флот (машините непрекъснато бълват изписани листове), а на американските — от Помощния армейски женски корпус и от Доброволната женска служба към ВМС.

Вж. КОЛОС.

Бомба

Условно название на високоскоростна изчислителна машина, разработена от полското военно разузнаване през Втората световна война и предназначена за пресмятане на процесите в дешифрирането на съобщенията от немската шифровъчна машина ЕНИГМА, без предварително да се знае разположението на роторите (алгоритмите и задвижването им). Бомба е изградена от частите на 6 машини Енигма, съединени в 1 блок. През юли 1939 г. британски и френски дешифровчици се срещат с полските си колеги в гората Пири близо до Варшава, Полша. Освен другите материали на съюзниците са предадени и чертежите на Бомба. По-късно, през 1940 г. проектът на Бомба е използван за създаването на британската суперкалкулираща машина БОМБ. (Терминът Бомб е възприет очевидно по оригиналната полска машина.)

Бомба е създадена от полския математик и криптоаналитик Мариан Реевски.

Бонифейс

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ, използвано от министър-председателя Уинстън Чърчил за разузнавателната операция УЛТРА. Въведен с презумпцията, че ако врагът узнае кодовото наименование, ще предположи, че става въпрос за някой АГЕНТ.

Боргър, Харолд

Офицер от военновъздушните сили на САЩ, обвинен в шпионаж за Съветския съюз.

Боргър започва военната си кариера в армейската авиация през август 1941 г. и участва във Втората световна война. През 1957 г. е освободен от въоръжените сили като симпатизант на комунистите. През 1961 г. е арестуван от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО на армията за притежаване на засекретени ръководства по ядрените оръжия. Обвинен е в шпионаж за Съветския съюз от 1959 г., предаден е на съда в Западна Германия и е осъден на 2 години и половина затвор.

Борегард, Пиер (1818–1893)

Офицер от армията на Конфедерацията, който създава обширна шпионска мрежа по време на Гражданската война в САЩ.

Роден е в Луизиана. През 1838 г. завършва военна академия. Воюва в Мексиканската война. Началник е на Военната академия в Уест Пойнт, Ню Йорк, само 5 дни през 1861 г. Освободен е от длъжност заради изказването му, че ако започне война, ще бъде на страната на Юга.

На 12 април 1861 г. артилерията под командването на Борегард дава първия изстрел в Гражданската война — преграден артилерийски огън, чиято цел е пристанището в Чарлстън, Южна Каролина. По време на войната действа безупречно както на бойното поле, така и като разузнавач. Нарежда на един от подчинените си — капитан Томас Джордан, да организира разузнавателна мрежа във Вашингтон. Ключов агент трябва да бъде Роуз Грийнхау — богата домакиня с много връзки, която събира данни за политическата обстановка и ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ по време на приеми.

Най-важната информация, предоставена от Джордан и Грийнхау, е за битката при Бул Ран. На 10 юли 1861 г. Грийнхау използва Бети Дювал за КУРИЕР, като скрива в косата й тайното съобщение. Жената пресича фронтовата линия, добира се до Борегард и му предава информацията, че войската на Севера ще потегли на Юг след 6 дни. В едно от следващите съобщения е упоменато мястото: Бул Ран, близо до Манасас, Вирджиния.

Борегард съпоставя сведенията с тези на Джордан — Грийнхау, включително с резултатите от разпитите на военнопленниците, и изготвя стратегия, която превръща битката при Бул Ран в пълен разгром на силите Севера. Борегард е един от командващите армията на Конфедерацията при битката при Шайлоу от 1862 г., организира защитата на Чарлстън срещу морската атака на федералните сили, а през 1864 г. се сражава в Питърсбърг. В края на войната вече е генерал (един от 8-те в армията на Конфедерацията).

По-късно става президент на железопътната линия Ню Орлиънс — Джаксънвил Мисисипи, а също така генерал-адютант на Луизиана.

Брус Катън в книгата „Армията на г-н Линкълн“ („Мг. Lincoln’s Army“, 1951) нарича Борегард „колоритна личност, с нещо сродна с младия Наполеон, ползваща се в Юга с огромна любов и уважение“.

Босард, Франк (1912)

Британец и съветски агент, за когото се предполага, че е разкрит от спорен съветски шпионин, известен като ЦИЛИНДЪР. През 1965 г. Топ Хет казва на следователите, че руснаците получават информация за насочващите ракети от АГЕНТ в британското разузнаване. Веднага са поставени под наблюдение няколко заподозрени, сред които и Франк Босард. Той работи в отдел за изследване и развитие на насочващи ракети в Министерството на въздухоплаването. Засичат го често да взима куфар от багажното отделение на гара Ватерлоо. След това се регистрира в хотел под фалшиво име, прекарва там 1 час и връща куфара. От МИ–6 преглеждат куфара и установяват, че в него има фотоапарат и касетка с руски песни.

Специалисти от Центъра за комуникации, проследяващи съветските радиопредавания, установяват, че песните се излъчват от предавател на ГРУ в Москва. Песните, пускани по Радио Москва в определени часове, служат за кодови сигнали. В тях се упоменава кой ТАЙНИК трябва да използва Босард, за да остави филма и да получи пари. Песента „Лодката на Волга“ има специално значение: „прекрати незабавно всякакви действия“. Но очевидно Босард не е чул съобщението. Арестуван е на 15 март 1965 г., докато фотографира строго секретни документи. Следователите твърдят, че е продавал секретни документи от 1961 г. На 10 май 1965 г. е осъден на 21 години затвор.

Бохан, Сергей

Заместник резидент на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ — в Атина, който емигрира на Запад през 1985 г. По време на бягството ПРИКРИТИЕТО му е първият секретар на съветското посолство в Атина. Скоро след заминаването му гръцките власти арестуват трима гърци и ги обвиняват, че шпионират в полза на Съветския съюз.

Гръцкото правителство предава жената и дъщерята на Бохан на съветските власти след направеното от Съветския съюз искане.

БР

БОЙНО РАЗПИСАНИЕ.

Брайд

Ранно британско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ, дадено на дешифровъчната операция ВЕНОНА. По-късно е сменено на Драг, но в края на краищата си остава Венона.

Бракониер

Бракониер (агент в тила на противника) е жаргон, използван от британски РАЗУЗНАВАЧИ за определянето на ПТИЧАР (шпионин), но само когато е пристигнал за изпълнение на задачата на място — в полето на действие или в района на бойни действия.

Брандон

Условно наименование на оперативните мероприятия на британското Управление за специални операции (УСО) в Северна Африка за поддръжка на операция Торч — англо-американско дебаркиране през ноември 1942 г.

Брас ноб

Брас ноб (Месингово копче) е КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на американски РАЗУЗНАВАТЕЛНИ полети на ниска височина, извършени над Куба през октомври 1962 г. Осъществени са с варианти на самолет F8U КРУСЕЙДЪР на ВМС на САЩ и F–101 ВУДУ на ВВС на САЩ.

Братовчеди

Британски жаргонен израз за американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, по-специално за ЦРУ.

Браун, Ръсел

Електронен техник на борда на американския самолетоносач Мидуей, който заговорничи с колегата си от екипажа летеца Джеймс Уилмът. Предлага му материали за американско военно оборудване и тактика. Браун е арестуван за конспирация с цел шпионаж и осъден от военен съд на 10 години тежък труд. При опит да продаде получените от Браун секретни материали на съветски агент в Япония Уилмът е заловен и осъден от военен съд през 1989 г. на 35 години затвор.

Брегови наблюдатели

Австралийци и новозеландци на прикритие на Соломоновите острови и Бисмарковия архипелаг, които следят и докладват за действията на японците по време на Втората световна война. Подслонени от антияпонски настроени местни жители, бреговите наблюдатели изпращат доклади за японските въздушни атаки и така предупреждават контролните авиационни центрове на съюзниците.

Австралийският военноморски флот създава брегова наблюдателна служба преди Втората световна война и през 1941 г. вече има над 100 наблюдателни станции. Обикновено бреговият наблюдател е самотен скаут — плантатор, мисионер, колониален бюрократ или полицай, който е станал доброволец, когато японците нахлуват в района. С приключенски дух, независими и недисциплинирани, тези скаути живеят при твърде примитивни условия и непрекъснато са преследвани от японците. Понякога използват ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ, за да проследят къде се намират противниковите радиопредаватели. Заловените, както и техните помощници от местните жители биват убивани или подлагани на жестоки мъчения.

След кампанията в Гуадалканал през 1942–1943 г. адмирал Уилям Холси казва: „Бреговите наблюдатели спасиха Гуадалканал, а Гуадалканал спаси Тихия океан.“ Сред подвизите на бреговите наблюдатели е и спасяването на младши лейтенант Джон Ф. Кенеди. Неговият РТ 109 е нападнат и потопен от японски боен кораб край Соломоновите острови. Кенеди успява да отведе оцелелите от екипажа на необитаем остров. Австралийски наблюдател от остров Коломбангара организира спасяването им.

Брегови наблюдатели през април 1944 г. взимат документите на загиналия вицеадмирал Минеичи Кога, чийто самолет се разбива до филипинския остров Кебу. Някои от документите са свързани с японския план за защита на Филипините. Изпратени са бързо на американските командващи, за да ги използват при планиране на операциите в западната част на Тихия океан.

Цивилни от изолирани острови близо до Филипините също изпълняват ролята на брегови наблюдатели, но не са толкова прецизни, както разнородната група, обучена от австралийците. Филипинските брегови наблюдатели са въоръжени, а много от тях воюват с филипинските партизански сили, което не е предвидено в дейността на бреговите наблюдатели. „Ако се заеме с нещо като партизанска дейност — пише след войната американски разузнавач, — вашият наблюдател скоро губи наблюдателността си и качеството на докладите му спада.“

Армейският историк Едуард Дри пише в книгата си „УЛТРА на Макартър“ („MacArthur’s ULTRA“, 1992): „Извън тактическите сведения може би най-доброто, което бреговите наблюдатели прикриват, макар и без да го съзнават, е тайната на УЛТРА в Южнотихоокеанския район.“ Съюзниците успяват да използват разузнавателните сведения от УЛТРА в райони, където има брегови наблюдатели, защото самите японци са смятали, че откриването на японските кораби и самолети от американците е работа на бреговите наблюдатели, и изобщо не се досещали, че всъщност е дело на англо-американските дешифровчици.

Мрежата от брегови наблюдатели получава инструкции от австралийско-американското СЪЮЗНИЧЕСКО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ.

Брейси, Арнолд

Един от 18-имата морски пехотинци, охраняващи посолството на САЩ в Москва. Арестуван през 1987 г. (по-късно реабилитиран) по обвинение, че е подпомогнал руснаците да се доберат до секретни документи на посолството. Брейси е заподозрян в сексуална връзка с руската готвачка на американския дипломат. Адвокатът на Брейси нарича ареста му „зле скалъпен и неетичен“ от страна на Службата за военноморско разследване (СВР).

Вж. ЛОУНТРИ, КЛЕЙТЪН; СЕКС.

Бригада 2056

Кубински отряд изгнаници, обучени от ЦРУ за нападение в Залива на прасетата през 1961 г., което завършва с пълен неуспех. (Вж. КУБА.) Обучението на отряда се провежда основно в Гватемала от офицери на ЦРУ и от военни експерти по парашутизъм.

Отрядът за нападение е наречен Бригада 2056 по номера на войник, убит по време на тренировките. Цифрата 20 е прибавена, за да бъде заблудено кубинското разузнаване за числеността на бойния отряд.

Британия

Вж. АНГЛИЯ — ВЕЛИКОБРИТАНИЯ — ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО.

Британска координация за сигурност

Фалшива кантора, създадена от МИ–6 през май 1940 г. в Ню Йорк. Офисът е предназначен за провеждане на разузнавателна дейност и пропаганда и се оглавява от УИЛЯМ СТИВЪНСЪН — канадец, който работи в МИ–6.

Въпреки че британците и американците по това време си сътрудничат на равнище премиер — президент, пристигането на „британските шпиони“ в Съединените щати вбесява ЕДГАР ХУВЪР — директор на ФБР.

Британската кантора е регистрирана от Държавния департамент като чуждестранно представителство. Тя се помещава в центъра Рокфелер като Британско контролно-паспортно управление.

В отговор на враждебността на ФБР към кантората Стивънсън веднъж задава въпроса: „Да не би Едгар Хувър да си мисли, че се сражава при Банкър Хил?“

Стивънсън и Хувър се договарят, че британците няма да наемат американци, но споразумението не е спазено. Американците получават британски лични номера от серия, започваща с 48, вероятно заради 48-те щата.

Бродуей

Жаргон, използван за щабквартирата на МИ–6 в периода 1924–1966 г. ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ също се помещава там през 20-те и 30-те години. Терминът идва от мястото, където е щабквартирата — Бродуей №56, точно срещу парка Сейнт Джеймс, близо до КУИН АНС ГЕЙТ в Лондон. Прикритието на щаба на МИ–6 е с надпис на табелата „Управление за паспортен контрол“.

ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ описва службата на Бродуей като „сбутана сграда, зайчарник, разделен от дървени прегради и прозорци с матови стъкла“, където се използва „праисторически асансьор“.

Бронзовата богиня

Жаргонно наименование на английското копие на германската машина за ШИФРИ ЕНИГМА.

Бронсън

Псевдоним на сержант от военновъздушните сили на САЩ. Работил е в 6950-а ескадрила за електронна безопасност в Англия. В продължение на няколко години шпионира за ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. След 1978 г. срещу него е повдигнато обвинение в шпионаж. За да бъдат защитени някои важни източници, Бронсън не е съден, но е уволнен.

Бросолет, Пиер (1903–1944)

Френски АГЕНТ, шпионирал против германците през Втората световна война. Парижки журналист, отказал да пише, когато германците завладяват Франция през май 1940 г. и поставят под свой контрол пресата и радиото. От 1940 до 1942 г. е във френската Съпротива. След това заминава за Лондон, където работи за ЦБИО на генерал Шарл дьо Гол и за британското Управление за специални операции (УСО).

Два пъти е предприемал опасното пътуване до Париж. Въпреки че е заклет социалист, и десните, и левите сили се отнасят към него с уважение. Дава ценни съвети на групите от Съпротивата. При втората си мисия в Париж е заловен от ГЕСТАПО. За да не издаде тайни, Бросолет се самоубива.

Бруно

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на френското Пето бюро (Cinquieme Bureau) — център по КРИПТОАНАЛИЗ преди Втората световна война, разположен в Шато дьо Венобл в Грец. Когато поляците дават копие на германската машина ЕНИГМА на французите, те са занесени в Бруно, понякога наричано Р — Бруно.

Около 70 души — 48 французи, 15 поляци и 7 испанци, работят в Бруно. Испанците — с кодово наименование Екип Д — са левичари и вероятно комунисти, избягали от Испания след Гражданската война. Въпреки че поляците не им се доверяват, те оказват особено ценна помощ при разчитане на испанските и италианските кодове.

С телетипна система, обслужвана от британски офицер по комуникациите, Бруно се свързва с Британския експедиционен корпус и с центъра по декодиране в ПАРК БЛЕЧЛИ.

Вж. БЕРТРАН, ГЮСТАВ.

Брустър, Кейлеб (1747–1827)

Американски ТАЕН АГЕНТ от времето на Войната за независимост на Северна Америка. В началото на войната Брустър атакува с малък плавателен съд британски кораби в пролива на Лонг Айлънд. По-късно майор БЕНДЖАМИН ТОЛМИДЖ, ръководител на шпионската организация на генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН, кани Брустър за член на екипа, който по-късно става известен като КРЪГА КАЛПЪР.

Агентите на кръга събират разузнавателни сведения за британските сили, окупирали Ню Йорк, и ги предават на Толмидж в Кънектикът. Кодирано съобщение от РОБЪРТ ТАУНЗЕНД в Ню Йорк се предава на Остин Роу, ханджия от Сетокет, Лонг Айлънд, който използва пътуванията си за продукти до Ню Йорк като ПРИКРИТИЕ, за да бъде КУРИЕР. Роу оставя съобщението в ТАЙНИК, като например кух пън във фермата на друг член от групата — Ейбрахам Удхъл.

Брустър взима съобщението от тайника и го препраща през пролива Лонг Айлънд във Феърфилд, Кънектикът, където Толмидж и друг РАЗУЗНАВАЧ поемат съобщението и го отнасят в щабквартирата на Вашингтон. Лодките на Брустър са известни във Феърфилд като „шпионските лодки“. Тази всеобща тайна никога не стига до британските агенти.

Има само една провокация. Една нощ през октомври 1781 г. Брустър вечеря във Феърфилд, когато го заговаря някой си Патрик Уокър. Уокър — британски шпионин, се представя за патриот и успява да подведе Брустър да заговори за военните планове. Но може би защото е заподозрял непознатия и поради нещо друго, Брустър не издава нищо за кръга Калпър.

Бръмбар

Скрито подслушвателно устройство или друга специална апаратура, предназначени за аудионаблюдение.

Буквена пишеща машина 97

Вж. ПЪРПЪЛ.

Бумеранг

Дезинформация, която се подготвя от специалните служби на дадена държава с цел да бъде заблудено населението на друга страна и която се връща в страната, откъдето е изпратена, и вече действа против народа и даже против държавните структури на тази страна. Говорейки пред КОМИСИЯТА ЧЪРЧ през 1977 г., ДИРЕКТОРЪТ НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ УИЛЯМ КОЛБИ признава, че ЦРУ от време на време разпространява по света сведения, които се връщат в САЩ и се приемат от американската преса за истински.

Вж. ДЕЗИНФОРМАЦИЯ.

Бунке, Хаиди Тамара (?–1967)

Съветска АГЕНТКА, любовница на революционера комунист Че Гевара.

Предполага се, че „Таня“ Бунке е предала Че Гевара на убийците му, като е предоставила карта, на която е било отбелязано скривалището му в джунглата. Съратник на Фидел Кастро в кубинската революция (1 януари 1959 г.), Че Гевара организира партизански движения в Латинска Америка. Въпреки че поддържат Кастро и антиамериканската партизанска война, руснаците нямат доверие на Че Гевара и поръчват на неговата любовница Бунке да го шпионира.

През април 1967 г. обучени от американците боливийски полицаи правят засада на Че Гевара, Бунке и други партизани в боливийската джунгла. Тя е бременна, когато загива в престрелката.

През 1960 г., когато се планира нападението в Залива на прасетата, Че Гевара е набелязан за убийство от ЦРУ. (Вж. КУБА.) Но през 1967 г. ЦРУ не е замесено в убийството му, тъй като аналитиците с право смятат, че смъртта му ще го превърне в мъченик. Разузнавачи специалисти споделят мнението, че убийството на Гевара е било поръчано от президента на Боливия Рене Бариентос. Дали Бунке също е трябвало да бъде убита, не е известно. Аналитиците изтъкват, че Бунке, отначало прославяна като героиня на революцията, по-късно изведнъж е забравена от пропагандата на Кастро.

Бурсико, Бернар

Служител във френското външно разузнаване, подтикнат към шпионска дейност от китайски оперен певец, който се представя за жена. Бурсико се запознава с Ши Пейпу през 1965 г. — скоро след като пристига в Пекин като счетоводител във френското посолство. Тогава е само на 20 години. Ши Пейпу, твърде феминизиран дори и в мъжко облекло, твърди пред Бурсико, че е жена, отгледана като мъж, и играе както мъжки, така и женски роли в Пекинската опера. Двамата стават любовници.

Няколко месеца по-късно Бурсико напуска Пекин и дипломатическата служба. През 1969 г. отново постъпва във външното разузнаване и е назначен за втори път в пекинското посолство като архивист. Бурсико започва да шпионира безплатно, напълно доброволно. Взема от посолството документи и ги предава на китаец, с когото се е запознал в дома на Ши Пейпу. Ши Пейпу съобщава на Бурсико, че има син от него, роден, след като той е напуснал Пекин. Ши Пейпу твърди, че бебето е изпратено при роднини близо до съветската граница, тъй като европейските му черти биха му създали големи проблеми от привържениците на културната революция, която разтърсва Китай по това време. Бурсико остава в посолството до 1972 г. През всичкото това време продължава да работи като шпионин и е непрекъснато с Ши Пейпу, но не успява да види детето.

През 1973 г. при частно посещение в Китай му представят седемгодишно дете на име Бертран за негов син. През 1975 г. отново се връща на дипломатическа работа, като известно време работи във френското консулство в Ню Орлиънс, Луизиана. След това е изпратен в посолството в Улан Батор, Монголия. Подновява шпионската си дейност, като пренася документи за китайците по време на куриерските си пътувания от Улан Батор до Пекин. Романсът вече е поохладнял. Бурсико, бисексуален, вече има няколко други любовници. Независимо от това прави постъпки Ши Пейпу и момчето да заминат във Франция, където се надява да осинови детето.

През 1983 г. Ши Пейпу най-сетне отива в Париж като оперен певец (певица). По това време агенти на френските специални служби за вътрешна сигурност разкриват шпионската дейност на Бурсико. Той е арестуван и обвинен в предаване на информация на АГЕНТИ от чуждо разузнаване. При арестуването на Ши Пейпу като съучастник се появява трудността, как да го третират — като мъж или жена. Съдията нарежда да се направи медицински преглед, който го определя като мъж. Ши Пейпу обяснява, че със свиване на мускулите в гениталната област може да убеди всеки страничен наблюдател, че е жена. „Естествено, не може да се гледа отблизо, — пише Джойс Уодлър в книгата «Връзка» («Liaison», 1993). — Всичко бе само една илюзия.“

Установява се, че Ши Пейпу е купил Бертран още като бебе от семейство мюсюлмани уигури от Северозападен Китай.

По време на процеса през май 1986 г. адвокатът на Бурсико се подиграва на резултатите от мизерната му шпионска дейност. „Този случай, казва адвокатът, стои на последното стъпало на стълбицата в света на шпионите.“ И двамата подсъдими получават 6 години затвор. Ши Пейпу е помилван през април 1987 г., а Бурсико — през август следващата година.

Бут

Британско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на съвместна операция на английските специални служби и ЦРУ през 1953 г. за отстраняването на доктор Мохамед Мосадък от поста министър-председател на Иран. Американското кодово наименование е АЯКС.

Бут, Джон Уилкс (1838–1865)

Убиецът на президента Ейбрахам Линкълн. По време на Гражданската война Бут е служил като КУРИЕР в тайните служби на Конфедерацията. Уилкс е син на актьора Джуниус Брутус Бут и брат на Едуин Бут — един от най-великите изпълнители на Шекспировия Хамлет.

Като търсен актьор Бут има възможността да пресича сравнително безпроблемно фронтовата линия между Севера и Конфедерацията. Той застрелва президента Линкълн на 14 април 1865 г. в театър Форд във Вашингтон. Други е трябвало да нападнат държавния секретар и вицепрезидента. Бут е ранен при бягството от театъра. На 25 април му е заложен капан от войници в хамбар близо до Порт Роял, Вирджиния. Бут отказва да се предаде. Войниците стрелят по него и подпалват хамбара. Той успява да изпълзи, преди да умре. Последните му думи са: „Напразно! Напразно!“

Бутенко, Джон

Американски цивилен електронен техник, осъден през 1964 г. за това, че е предал на Съветския съюз данните за американска стратегическа система за въздушен контрол. Присъдата му е 30 години затвор.

Игор Иванов, съветски АГЕНТ, съден заедно с Бутенко, получава подобна присъда, но не влиза в затвора благодарение на законови процедури и му е позволено да се завърне в Съветския съюз.

Буш, Джордж Х. У. (1924)

ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от ноември 1975 до януари 1977 г. и президент на Съединените щати от 1989 до 1993 г.

Завършил Йейлския университет. Син на сенатора Прескът Буш. Постъпва във ВМС на САЩ в началото на Втората световна война и е най-младият пилот в американската морска авиация. На 2 септември 1944 г. самолетът му TBM Авенджър (Отмъстител) е свален от японската противовъздушна отбрана близо до Окинава. Спасен е от американска подводница.

След войната напуска родния си щат — Кънектикът, и се заселва в Тексас, където започва работа в петролния бизнес. Опознава Арабския свят отлично. Фирмата му Запата ойл спечелва конкурс за построяването на първия петролен кладенец край бреговете на Кувейт.

От 1967 до 1971 г. той е член на Камарата на представителите, избран от Тексас. След като работи по-малко от една година като представител на САЩ в ООН, през 1971 г. става председател на Националния комитет на Републиканската партия. След историческото пътуване на президента Никсън в Китай през 1972 г. Буш ръководи временната американска мисия в Пекин — служба, която е прелюдия към дипломатическата кариера.

През 1975 г. е назначен за директор на Централното разузнаване. Той обръща особено внимание на ЕЛЕКТРОННОТО РАЗУЗНАВАНЕ и на СПЪТНИЦИТЕ. Инвестира средства и талант в разработването на спътниците КИЙХОУЛ. Интересът му към високотехнологичния шпионаж предизвиква известни разногласия по отношение на АГЕНТУРНОТО РАЗУЗНАВАНЕ в ЦРУ, което при него отива малко в сянка. В ЦРУ го критикуват за това, че допуска КОМАНДА Б да извършва независима експертна проверка на дейността на ЦРУ.

По времето, когато Буш е директор на Централното разузнаване, сътрудниците от РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО) откриват, че панамският диктатор Мануел Антонио Нориега, ключов информатор на ЦРУ, е купил разузнавателни сведения от трима американски войници в Панама — „пеещите сержанти“ както ги наричат в РУМО. Членовете на консервативната Републиканска партия в Конгреса критикуват президента Форд, че е „предал“ Панамския канал по време на водените тогава преговори. Буш решава да не предприема нищо срещу Нориега или „пеещите сержанти“ поради политическия смут, който би настъпил.

След победата на демократите Джими Картър заема мястото на президента Форд, а Буш е заменен с адмирал СТАНСФИЙЛД ТЪРНЪР. Буш отново се захваща с политиката и през 1980 г., макар и неуспешно, издига кандидатурата си за президент от страна на републиканците. Избран е за вицепрезидент на Роналд Рейгън. Като вицепрезидент натрупва голям опит в разузнаването, защото е и председател на Специалната кризисна комисия. Той играе ключова роля в подготовката на политическата почва за нападението над Гренада. Името му често се споменава в ред разследвания по повод на АФЕРАТА ИРАН — КОНТРИ, но самият той остава незасегнат от скандала.

През 1988 г. в президентските избори успява да победи демократа Майкъл Дукакис. Буш е един от тримата съвременни държавни глави, които са ръководили ЦРУ. Другите са съветският лидер ЮРИЙ АНДРОПОВ и израелският президент ХАИМ ХЕРЦОГ. Като президент назначава за директор на Централното разузнаване УИЛЯМ УЕБСТЪР. За важни съвещания във връзка с войната с Ирак обаче Уебстър не е допускан на съвещанията при президента. Отношенията между двамата охладняват. През 1991 г. на мястото на Уебстър идва РОБЪРТ ГЕЙТС, когото Буш познава и на когото се възхищава още от времето, когато е вицепрезидент, а Гейтс — заместник-директор на Централното разузнаване.

Разговорите за участие в аферата Иран — контри не стихват и след като той вече не е президент. Те се водят около някакъв файл на електронната поща, който се пазел в Белия дом. Известно е, че в последния ден като президент — на 19 януари 1993 г., Буш подписва тайно споразумение с Дон Уилсън, ръководител на националните архиви, съгласно което служители от архива изнасят касетата с файла, за да не попадне в ръцете на новия президент — Клинтън. Буш възнамерявал да ги запази в тайна от пресата. По-късно президентът Клинтън одобрява стореното от Буш. Но Националният архив чрез съда получава правото да огласи файловете и да открие достъп до тях. Нищо в тях не показва Буш да е бил замесен в аферата Иран-контри.

Джордж Буш

Бъкли, Уилям (1928–1985)

Резидент на ЦРУ в Бейрут, водещ експерт по антитероризъм. На 16 март 1984 г. е отвлечен в Бейрут от ислямския Джихад. Разпитите и мъченията продължават 1 година, когато през юни 1985 г. е убит. Похитителите заявяват, че смъртта му е отмъщение за израелска атака, извършена над обекти на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) в Бейрут.

Бъкли 2 пъти служи в американската армия — през юни 1945 г., точно преди края на Втората световна война, и през юни 1951 г., когато е повишен в чин младши лейтенант и участва във войната в Корея. Раняван е 2 пъти. Присъдена му е Сребърна звезда за това, че съвсем сам пленява севернокорейско картечно гнездо.

Кариерата му в ЦРУ започва още докато е в армията — през 1954 г. В щабквартирата на ЦРУ ЛЕНГЛИ той преминава физическа и психологическа подготовка, задължителна за сътрудници, които участват в АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ. Заповядано му е да не издава, че службата в армията е ПРИКРИТИЕТО за работата в ЦРУ. Бъкли завършва специални военни курсове във Форт Браг, Северна Каролина. По-късно продължава обучението си във ФОРТ МИЙД, Мериленд, където се обучава в електронно подслушване. (По това време ЦРУ използва Форт Мийд като център за електронно наблюдение и прехващане за подготовка на армейски резерви.) Излиза от прикритие и започва да работи официално за ЦРУ в Ленгли. Участва в разузнавателния проект на ЦРУ и Великобритания — БЕРЛИНСКИЯ ТУНЕЛ, който няма очаквания резултат. Разочарован от канцеларската работа, Бъкли моли да бъде прехвърлен на активна работа.

Изпратен е във Флорида да обучава кубински изгнаници, които трябва да нападнат родината си през 1961 г. — акция, превърнала се в пълен провал и известна под името „Залива на прасетата“. Отново се завръща във Форт Браг, където е един от малкото агенти на ЦРУ, обучен за зелена барета. Изпратен е във Виетнам, където работи с южновиетнамски РАЗУЗНАВАЧИ при планиране на атаки срещу виетнамските партизани в централните части и при осуетяване на северновиетнамски и съветски разузнавателни операции в Лаос. Провел е десетки опасни мисии в Лаос и Северен Виетнам и е оперативен работник в ГРУПАТА ЗА ПРОУЧВАНЕ И НАБЛЮДЕНИЕ (ГПН), която изпраща диверсанти дълбоко в територията на противника. Ветераните от ГПН го свързват с операция ФЕНИКС — програма на ЦРУ за убийство на ръководители на северновиетнамските партизани. (Вж. ВИЕТНАМ.)

През 1973 г. Бъкли се завръща в Ленгли. По-късно е изпратен в Бон, Западна Германия, а след това в Сирия под дипломатическо прикритие. Сирийските власти го разкриват и той е отзован. Работи за кратко в Египет и Пакистан.

Съветник е на ЦРУ в операцията за спасяване на американските заложници в Иран през 1979 г., която завършва неуспешно. Едновременно с това Бъкли обучава армейски антитерористични групи и организира в ЦРУ служба срещу тероризма. Горе-долу по това време излиза официално в пенсия, но е извикан в Ленгли от Кейси, който е слушал доста добри неща за него. С истинско нежелание Бъкли се връща на оперативна работа. Този път заминава за Египет да обучава египетските сили за сигурност, включително бодигардовете на президента Ануар Садат. На 6 октомври 1981 г. Садат е убит, а 60 дни по-късно Бъкли, изключително критично настроен към охраната на Садат, се връща в Ленгли.

Кейси, притеснен от недостига на обучени офицери за работа в Близкия изток, лично моли Бъкли да се върне в Ливан, въпреки че там вече знаят кой е. Бъкли остава в Ливан до август 1982 г., когато силите на ООП се евакуират от Бейрут. Кейси му дава ново поръчение — да подготви за администрацията на Рейгън документ за официалната американска политика по борба с тероризма.

През март 1983 г. терорист взривява бомба пред американското посолство в Бейрут. Убити са 16 американци, включително Робърт Еймс — ръководител на отдел за Близкия изток в ЦРУ. Кейси нарежда на Бъкли да се върне в Бейрут и да замени Еймс като главен резидент на ЦРУ — прикритието е символично: съветник по политическите въпроси на Държавния департамент. Бъкли работи упорито да внедри агенти в терористичните организации в Ливан. След като на 23 октомври терорист взривява казармата на американските морски пехотинци в Бейрут и са убити 241 души, Бъкли полага още по-големи усилия. След този случай на 16 март 1984 г. на път от жилището му за британското посолство, където се помещава и американското представителство в Ливан, той е отвлечен. Похитителите спират колата му, бързо го натикват в своята и избягват.

Кейси нарежда да се предприемат всички мерки, за да бъде намерен Бъкли. Агенти от армейското разузнаване и ФБР са изпратени в Бейрут. В издирването са използвани СПЪТНИЦИ за откриване на възможни скривалища на терористите.

Но Бъкли не е открит. Американските разузнавачи смятат, че е отведен от Бейрут в долината Бекаа, а от там в Сирия, където непрекъснато го измъчват и разпитват. Похитителите, уплашени да не умре поради рязкото влошаване на здравето му, го отвеждат в Техеран на лечение. Умира там през юни 1985 г. Останките му, открити в пластмасов чувал близо до бейрутското летище през декември 1991 г., са положени във военното гробище Арлингтън с военни почести.

Бъкън, Джон (1875–1940)

Шотландски писател и РАЗУЗНАВАЧ. Бъкън пише обширни произведения с широк кръг от теми — от пътешествия до религия, но най-известен е с приключенските и „шпионските“ си романи.

В едно от тези произведения — „Трийсет и деветте стъпала“ („The Thirty-Nine Steps“, 1915) героят Ричард Хени спасява Великобритания, като се добира до важни тайни на германците, които трябва да бъдат изнесени от актьор с изключителна памет. Героят Хени започва кариера си на таен агент и спъва действията на германците още в „Зелената пелерина“ („Greenmantle“, 1916) и „Г-н Стендфаст“ („Mr. Standfast“, 1919). Негов прототип е офицерът от британската армия генерал сър Едмънд Айрънсайд — герой от Бурската и Първата световна война, а по-късно началник на Имперския генерален щаб.

Скоро след публикуването на „Трийсет и деветте стъпала“ Бъкън заминава за Франция — отначало като военен кореспондент, а след това като офицер от разузнавателния корпус. Като директор на британската военновременна пропаганда по-късно той работи с ТАЙНИТЕ СЛУЖБИ и ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, с чиято помощ пренася контрабандно пропагандни материали в Европа. По някакъв начин става един от ръководителите на британското разузнаване. Тогава Бъкън научава много за това, какво е оперативна работа. Няма данни самият той да е участвал в оперативни мероприятия.

Голяма част от сюжетните обрати в „Зелената пелерина“ са взети от реалния живот и са пресъздадени на базата на познанията му за тайните операции, извършени от ТОМАС ЛОРЪНС (Лорънс Арабски) и Обри Хърбърт, приятел на Бъкън от времето в Оксфорд. В „Зелената пелерина“ и в „Тримата заложници“ („The Three Hostages“, 1924) Хърбърт става Санди Арбътнот.

През 1935 г. Бъкън получава титлата пер и първи барон Туидсмюр от Елсфилд, а по-късно е назначен за генерал-губернатор на Канада.

Българският чадър

Вж. МАРКОВ, ГЕОРГИ.

Бърг, Игор

Вж. ОРЛОВ, АЛЕКСАНДЪР.

Бърг, Морис (1902–1972)

Американски бейзболист и ТАЕН АГЕНТ.

Син на руски имигранти. Играе бейзбол от ученическите години (Нюарк, Ню Джърси) и като студент в Принстънския университет, където изучава чужди езици. Професионалната му бейзболна кариера започва като кечър в отбора на Бруклин доджърс и продължава 16 години. По поръчение на разузнаването на САЩ под ПРИКРИТИЕТО на бейзболист през 1934 г. снима пристанището на Токио и японските военни съоръжения.

След като приключва с бейзбола, през 1941 г. Бърг заминава за Латинска Америка по поръчение на Нелсън Рокфелер — координатор по междуамериканските въпроси на президента Рузвелт. По това време този регион се намира под юрисдикцията на контраразузнаването на ФБР. Вероятно Бърг е събирал разузнавателна информация и за ФБР.

През 1943 г. Бърг започва работа в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). Спуснат е с парашут в Югославия със задача да направи оценка на боеспособността на партизаните на Йосип Броз Тито срещу германските окупатори. Работи също така в Норвегия по откриването и унищожаването на завод за „тежка вода“ — част от неуспешните усилия на германците да създадат атомна бомба.

Работата на Бърг за УСС го отвежда в Берн, Швейцария, където се среща с АЛЪН ДЪЛЕС — по това време постоянен представител на УСС там, а по-късно ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. По-късно Бърг работи за НАТО и се предполага, че е продължил да получава разузнавателни задачи през 50-те и 60-те години.

Бърджис, Гай дьо Монси (1911–1963)

Член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, който шпионира в полза на Съветския съюз. Заедно с ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, ДОНАЛД МАКЛИЙН и АНТЪНИ БЛЪНТ е вербуван, докато следва в Кеймбридж през 30-те години. Според ЮРИЙ МОДИН — съветския АГЕНТУРИСТ на шпионите от Кеймбридж, Бърджис „беше човекът, който вербува Блънт и така нататък до последния. Бърджис беше истинският лидер“.

Син на офицер от флота, Бърджис учи в Кралския морски колеж в Дартмут, но го напуска ненадейно. По-късно твърди, че имал проблем със зрението. Записва се в Итън, където спечелва стипендия за Кеймбридж. Блънт и Бърджис са членове на Апостолите — тайно общество в Кеймбридж, на което се гледа с лошо око заради антисоциалното поведение на членовете му.

Бърджис е студент по история с великолепни изяви в тази област. Завладян е от комунистическите идеи, но съветските му вербовчици му нареждат да прекрати обществените си прояви и да не дава гласност на политическите си симпатии. В резултат на указанията външно променя поведението си в идеологичен план — демонстрира явно предпочитание към фашизма. Присъединява се към Англо-германското сдружение, посещава Германия, през 1936 г. присъства на олимпийските игри и се сприятелява с германски дипломат.

След като се дипломира, Бърджис безуспешно търси работа в апарата на Консервативната партия и лондонския вестник Таймс. Най-сетне става говорител в Би Би Си. Приблизително по това време, твърди самият той по-късно, започва да получава пари от британското разузнаване за дребни поръчки. Например информира британските служби за закритите заседания на френския кабинет. Източникът му е френски комунист и дипломат в Лондон.

През януари 1939 г. Бърджис е назначен в нов отдел на МИ–6, който се занимава с пропаганда и подривни действия. Съветските му агентуристи са поръчали да държи под око белогвардейците емигранти. Той успява да удовлетвори исканията и на съветските, и на британските ръководители, като работи по разследване, което води до арестуването на АНА ВОЛКОФ. През Втората световна война работи и в Управлението за специални операции (УСО).

Бърджис живее в огромен апартамент в Лондон, а Антъни Блънт, който работи в МИ–5, често е негов гост, което още повече засилва клюките за хомосексуалната им връзка. Според Блънт съветските агентуристи са поръчали на Бърджис да ухажва Клариса Чърчил — племенничка на министър-председателя Уинстън Чърчил. Бърджис прави неубедителен опит.

През 1944 г. Бърджис получава предложение за работа в новосъздаден отдел на Министерството на външните работи, което му осигурява достъп до дипломатическата поща. В края на войната е назначен като секретар и личен помощник на Хектор Макнийл, който е дясната ръка на Ърнест Бевин — министър на външните работи. Бърджис има свободен достъп до голяма част от секретните материали на Министерството на външните работи. Понякога замества Макнийл. Една от основните тайни, които Бърджис предава на руснаците, е решението на министър-председателя Клемент Атли Великобритания да произвежда ядрено оръжие.

Към края на 1947 г. поради често пиянство и невъздържаност става нежелан в службата на Макнийл. Намерена му е длъжност в отдела за информационно проучване и пропаганда. Бърджис продължава да пие и това подтиква негов приятел да запише в дневника си: „О, Боже, колко тъжно, истински тъжно нещо е това пиене! Гай притежаваше един от най-пъргавите и остри умове, които познавах.“

Порицан от Министерството на външните работи не само за другите му непристойни прояви, но и за една необуздана ваканция в Танжер, Бърджис получава още един шанс. През есента на 1950 г. е назначен за втори секретар с неясно формулирани задължения в британското посолство във Вашингтон.

Като дипломат се занимава с въпроси, свързани с Корейската война, започнала през юни 1950 г. В посолството е и Ким Филби, който е координатор на дейността на МИ–6, ЦРУ и ФБР. Така по време на Корейската война руснаците получават високосекретна информация от 2 източника в Съединените щати, а също и от Маклийн, който отговаря за американското бюро в Министерството на външните работи в Лондон.

Пристигайки във Вашингтон през лятото на 1950 г., Бърджис се настанява да живее при семейство Филби и техните 5 деца. Една вечер по време на парти Бърджис се прибира пиян и без да е поканен, влиза при гостите. С поведението си отвращава всички присъстващи, повечето от които са служители на ФБР и ЦРУ. Сред тях са и ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН от ЦРУ и УИЛЯМ ХАРВИ от ФБР. Бърджис нагрубява Либи — съпругата на Харви, и прибавя нов враг към вече дългия списък. Харви започва да рови в миналото на Бърджис и Филби, но не открива достатъчно доказателства, за да потвърди нарастващите си съмнения.

През януари 1951 г. Филби научава, че декодировчиците, работещи над секретния проект ВЕНОНА, имат сведения, които могат да изобличат Маклийн като съветски шпионин. Той иска да предупреди Маклийн, който по това време е в Лондон, но не може да поеме риска да му изпрати телеграма или да му телефонира. Бърджис се заема да свърши тази работа. Той решава да направи така, че да го изгонят от посолството, да се върне в Лондон и лично да предупреди Маклийн. За Бърджис некултурното държане не е проблем, затова той продължава да обижда и да отвращава британски и американски домакини и гости. Падението му е окончателно през април след лудо шофиране в открития си линкълн по пътя за Чарлстън, Южна Каролина, където трябва да представя Великобритания на военна конференция в „цитаделата“ — секретна военна академия на САЩ. Във Вирджиния получава 3 глоби за превишена скорост и са регистрирани няколко груби обиди на полицаи от щата. Вбесеният губернатор на Вирджиния с помощта на Държавния департамент прави оплакване до посланика на Великобритания, който от своя страна веднага връща Бърджис в Лондон.

След пристигането си в Лондон Бърджис се свързва с Блънт, който предава новините за Маклийн на съветския си агентурист Юрий Модин. Той на свой ред иска незабавни инструкции от ЦЕНТЪРА — името, с което е позната щабквартирата на НКВД в Москва. Центърът дава съгласието си Маклийн да напусне Англия.

Маклийн, който е под НАБЛЮДЕНИЕ, се среща с Бърджис в клуба Риформ. Въпреки риска Филби изпраща телеграма на Бърджис уж за оставената му във Вашингтон кола. „Тук става прекалено горещо“, е краят на съобщението. На 25 май 1951 г. Бърджис избягва с Маклийн. (Вж. МАКЛИЙН, ДОНАЛД.) Следователите от МИ–5 решават да претърсят апартамента на Бърджис и се обръщат към Блънт да им даде ключ. Блънт взема ключ от един от любовниците на Бърджис, но преди да го даде на МИ–5, го дава на оперативните работници от НКВД. „Този невероятен, почти комичен късмет — пише Модин — ни даде няколко часа, за да разтребим след Бърджис и да унищожим всичко, което можеше да компрометира нас или някой от агентите ни.“

Бърджис и Маклийн са държани месеци наред в различни жилища в Куйбишев (сега Самара), преди да им бъде разрешено да живеят в столицата. Бърджис линее в Москва и никога не го напуска надеждата, че един ден ще се завърне в Англия. За разлика от Маклийн той не успява да се приспособи към новия си живот. Хомосексуалността е проблем в Москва, но според Модин Бърджис „имаше официален любовник и още много неофициални“.

Бърджис се запознава с една английска актриса на турне в Москва и успява да я убеди да вземе мерките му, за да му ушият костюм в Англия. Въз основа на тази случка по-късно е създаден ФИЛМЪТ „Един англичанин в чужбина“ („An Englishman Abroad“).

През 1963 г. Бърджис умира от атеросклероза, Филби, който е пристигнал в Москва малко преди това, отказва да отиде на погребението. (Според НАЙДЖЪЛ УЕСТ във „Въпрос на доверие“ („A Matter of Trust“, 1982) Бърджис „на смъртното си легло обвинява Филби, че е британски агент“. Бърджис може и да е вярвал в това, но повечето разузнавачи не приемат такова твърдение.) Маклийн чете надгробното слово. Прахът на Бърджис по-късно е погребан в църковно гробище в Англия.

След внимателна преценка на работата на Бърджис, извършена под контрола на Юрий Модин, той самият пише в мемоарите си „Петимата ми приятели от Кеймбридж“ („My Five Cambridge Friends“, 1994): „Бърджис беше изключително образован, умът му бе толкова остър, че разбираше и най-трудните концепции. Идеите му винаги бяха смислени, оригинални и интересни.“

Бъроуз, Уилям (1937)

Професор по журналистика, чиято книга „Строго секретно: космически шпионаж и национална сигурност“ („Deep Black: Space Espionage and National Security“, 1986) разкрива много факти за космическото НАБЛЮДЕНИЕ.

Бъроуз има учена степен по международни отношения от Колумбийския университет. Писал е статии за няколко вестника, а също и доста книги за космически изследвания. Последната е подробна история на изследването в Космоса — „Този нов океан“ („This New Ocean“).

Бъртън, Ричард (1821–1890)

Британски изследовател и писател, който шпионира за страната си.

Син на пенсиониран армейски офицер, Бъртън още от най-ранни години се увлича в изучаването на чужди езици. Говори свободно новогръцки, немски, френски, португалски, испански и италиански език, преди да влезе в Оксфордския университет, където 2 години учи старогръцки, латински и арабски. Според някои източници той знаел 35 езика.

След Оксфорд се записва в наемната армия за Остиндийската компания и служи като подофицер в Синд (сега Пакистан). Там започва шпионската си кариера, която ще продължи до края на живота му. Наред с това изучава разни екзотични места на страната. Често пътува гримиран и представяйки се успешно за местен жител, събира информация за броженията и за антианглийските настроения сред населението.

По някое време в ръководството на британската армия се пораждат съмнения, че част от военните им покровителстват бордеи за ХОМОСЕКСУАЛИСТИ в Карачи. Бъртън е натоварен да разследва случая. Докладът му е толкова точен и натурален, че шокира вишестоящите офицери и те го принуждават да напусне армията.

Бъртън напуска Индия и започва да изследва Арабския полуостров и Сомалия. През 1855 г. и отново през 1857 г. е назначен в британското Министерство на външните работи, за да открие извора на Нил. Не успява, но експедицията му проправя път за следващите британски изследователи. През 1858 г., представяйки се за дервиш мюсюлманин, влиза в забранените арабски градове Мека и Медина. По време на всичките си изследователски пътувания събира сведения за британското правителство. Работи като консул и напълно официално събира разузнавателна информация в Бразилия, Дамаск и Триест.

Многобройните му книги включват и преводи на източни еротически трактати, като „Кама Сутра“ от Ватсиаяна и „Ароматната градина“, а също и пълен превод на арабските приказки „Хиляда и една нощ“. След като умира, съпругата му унищожава дневниците и непубликуваните му ръкописи. Въпреки че през 1887 г. става кавалер на рицарския орден и е провъзгласен за рицар на св. Михаил и св. Георги, той никога не получава официално рицарското звание от кралица Виктория.

Бъртън, Соня

Вж. СОНЯ.

Бърч, Джон (1918–1945)

Американски РАЗУЗНАВАЧ, работил в Китай. Син на мисионери, роден в Джорджия, през 1940 г. Джон Бърч заминава за Китай като мисионер и остава и след нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР. С влизането на САЩ във войната японците възприемат всички американци като свои най-зли врагове. През април 1942 г. един китайски селянин от Шанхай завежда Бърч на мястото, където се крият подполковник Джеймс (Джими) Дулитъл и екипажът му. Дулитъл ръководи първата бомбардировка над Япония, проведена на 18 април.

Бърч организира на Дулитъл и хората му безопасно бягство. Когато се разделят на път към Чункин, Бърч моли Дулитъл да говори с генерал Клер Шено — командир на „летящите тигри“ (доброволна авиочаст, сформирана от бивши летци на граждански самолети), да го вземе за свещеник в неговата част. Шено урежда назначение за Бърч, но го използва като разузнавач. Както пише Шено по-късно, „Бърч преминаваше през японските фронтови линии, за да се свърже с китайските партизани по Яндзъ, и прекарваше месеци наред с тях, като монтираха радиопредаватели в основните пристанища по реката, за да ни предават точна информация за движението на вражеските кораби“. Наричали Бърч „очите на 14-а военновъздушна част“.

По-късно през войната Бърч работи като разузнавач за свръзка в националистическата китайска армия в провинция Шантунг в Северен Китай. През пролетта на 1945 г. УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) поема разузнаването в Китай и вербува Бърч да работи за тях. Когато Япония капитулира на 15 август 1945 г., УСС остава в Китай, за да издирва военнопленници от времето на войната, да обезоръжава японци, както и да набира полезни разузнавателни сведения за първите признаци на китайска гражданска война.

На 25 август 1945 г. близо до Киндао китайски комунисти убиват Бърч без причина. През 50-те години Робърт Уелч, известен антикомунист, провъзгласява Бърч за „първата жертва“ на Студената война и основава ултраконсервативното общество Джон Бърч.

Бърчет, Уилфрид (1911–1983)

Австралийски журналист, обвинен в шпионаж в полза на Съветския съюз.

Твърденията, че Бърчет има връзки с руснаците, започват след Корейската война. Тогава бивши американски военнопленници правят изказвания, че той е участвал в „промиването на мозъци“, вследствие на което ги принуждавали да правят антиамерикански изказвания или да подписват петиции, с които настояват Съединените щати да прекратят войната.

Много американци смятат, че севернокорейски и китайски следователи са прилагали някакви дяволски методи за „промиване на мозъка“. Това, изглежда, е единственото обяснение на факта, че 70 % от американските пленници са направили признания или са подписали петиции. През 1953 г. АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, нарежда да се направи проучване на прилагания от комунистите начин за „промиване на мозъка“.

На 3 септември 1945 г. Бърчет успява да посети Хирошима и написва за лондонския Дейли експрес първата статия, в която се описва радиацията, последвала от експлозията на първата атомна бомба. Американските окупационни власти го обвиняват, че е „станал жертва на японската пропаганда“, и едва не го изхвърлят от Япония. Този инцидент слага началото на дългата история на конфронтацията между Бърчет и американските власти.

През 1951 г. Бърчет отива в Китай, а след това — в Корея и пише за Се соар, ляв парижки вестник. Открит симпатизант на комунистите, Бърчет е смятан за антиамерикански настроен кореспондент. Една от статиите му потвърждава, че Съединените щати водят бактериологична война в Корея. Твърденията в статията са отхвърлени от американски говорител. Когато започват преговорите за мир, много западни журналисти го използват като източник поради връзките му със смесената севернокорейско-китайска делегация. Американските власти предупреждават кореспондентите да не приемат информация от Бърчет, но напразно.

През 1963 г. той пише репортажи от Виетнам за британския комунистически вестник Морнинг стар, американския ляв Нешънъл гардиан и за японски издания. Работи в Ханой, пише прокомунистически статии и е почетен гост на северновиетнамския режим. По думите на самия Бърчет именно заради неговите антиамерикански репортажи американците нанасят въздушни удари над базите на виетнамските партизани, които той е посещавал.

През 1972 г., когато президентът Никсън посещава Китай, Джоу Ънлай решава да го запознае с Бърчет. „А, да — казва Никсън, когато се здрависва с Бърчет. — Вие сте австралийски кореспондент. Чувал съм за вас.“

Бърчет веднъж споменава, че от ЦРУ са му предложили 100 000 долара, за да шпионира в полза на Съединените щати по време на Корейската война. Твърди се, че ИЗМЕННИК от КГБ го е посочил като съветски шпионин, но името му никога не е било забъркано в какъвто и да е случай на шпионаж.

Бъфало хънтър

Название на американски РАЗУЗНАВАТЕЛНИ сонди, изпращани над Северен Виетнам през 60-те и в началото на 70-те години за ТАКТИЧЕСКО и СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Тези безпилотни летателни апарати се изстрелват от самолет DC–130 Херкулес по време на полет. След полета, по време на който правят снимки, сондите отлитат до място, определено за приземяване. Тези сонди са годни за повторна употреба.

В разгара на операцията сондите правят 30–40 полета месечно над Северен Виетнам и съседните райони, контролирани от комунистически сили.

Вж. ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ.

Бюкенън, Едуард

Предполагаем шпионин. Смята се, че през 1985 г. като курсант в 3463-та учебна ескадрила за материално-техническо обезпечаване на авиобаза на ВВС на САЩ в Лаури, Колорадо, осъществява контакт с източногерманци, а по-късно и с руснаци, на които е предложил да сътрудничи. Агенти от Управлението за специални разследвания на ВВС на САЩ и ФБР обединяват усилията си и провеждат бърза акция срещу Бюкенън. Арестуван е и срещу него е предявено обвинение в шпионаж. Осъден е на 30 месеца затвор и позорно е уволнен.

Бюкър, Лойд (1928)

Командващ офицер от американския разузнавателен кораб ПУЕБЛО. Корабът е пленен на 23 януари 1968 г. от севернокорейски сили в международни води край бреговете на Северна Корея. Бюкър, командир на кораба от влизането му в строя през май 1967 г., е хвърлен в затвора заедно с екипажа в деня на пленяването — 23 декември 1968 г.

Бюкър е роден в Бойс Таун, Небраска. През 1945 г. 17-годишен постъпва във флота. По-късно минава офицерска програма към флотския резерв и е призован на активна служба след дипломирането си през 1953 г. Служи на кораб, подводница и във флотския щаб, преди да бъде назначен за командир на Пуебло.

Бюкър е първият офицер от американския флот от 160 години насам, който допуска пленяването на американски кораб. Следствието предлага той да бъде предаден на военен съд. Но секретарят на военноморския флот Джон Чейфи, отхвърля предложението с довода, че екипажът на кораба „вече е страдал достатъчно“. От 1969 до 1971 г. Бюкър е в състава на военноморско училище за следдипломна квалификация, а след това служи като главен генералщабен офицер при командващия Първа флотилия за миниране и обезвреждане на мини до пенсионирането си през 1973 г.

Срещу Бюкър има остра критика не само защото е предал кораба си, но и защото е позволил КРИПТОМАТЕРИАЛ да попадне у севернокорейците, а чрез тях — в съветски ръце. В своя защита той изнася факта, че молбата му да бъде монтирана съвременна система за самоунищожение при спешен случай е била отхвърлена. Твърди още, че е похарчил 1300 долара от капитанския фонд, за да осигури поне някакво удобство за екипажа.

Бюро за информация

Разузнавателна организация на федералната армия по време на Гражданската война. Генерал-майор Джоузеф Хукър — командващ Армията на Потомак, още в началото на 1863 г. нарежда на полковник ДЖОРДЖ ШАРП — заместник-началник на военната полиция, да създаде „тайна служба“ за ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Шарп нарича организацията Бюро за военна информация, която скоро след това разполага и с АГЕНТИ, понякога наричани скаути, които работят зад фронтовата линия на Конфедерацията.

Бюрото разработва изключително точна информация за противника и редовно предава разузнавателни доклади въз основа на информация, събрана не само от агентите, но и от военнопленници, бегълци, южняшки вестници и от наблюдение с БАЛОНИ.

Агенти на бюрото разкриват планирано нападение на Конфедерацията през река Потомак в Мериленд. Благодарение на разузнавателните сведения на агентите федералните войски предприемат маневра, която променя плановете на Конфедерацията и се стига до битката при Гетисбърг, повратна точка в Гражданската война.

През март 1864 г. генерал Юлисъс Грант става главнокомандващ федералната армия, повишава Шарп в бригаден генерал и превръща бюрото в неотделима част от щаба му. Бюрото е разформировано след края на войната. Въпреки че то придава на разузнаването нов професионален статус, чак през XX в. е създадена организация, сравнима с него.

Бюро на тайните служби

Първата съвременна разузнавателна организация във Великобритания, създадена през 1909 г. към военното министерство. През 1910 г. външният отдел на бюрото минава към Адмиралтейството, а вътрешният отдел остава към военното ведомство. Първият ръководител на бюрото е капитан I ранг сър Мансфийлд Къминг.

В края на Първата световна война външният отдел е прехвърлен към Министерството на външните работи и получава названието Сикрет интелиджънс сървис (СИС) и кодово означение МИ–6 като VI отдел на управлението за военно разузнаване (Military Intelligence). Къминг ръководи МИ–6 от 1910 г. почти до смъртта си през 1923 г.

Вътрешният отдел на бюрото с времето се трансформира в Служба за сигурност с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ МИ–5.

Бюро шифри

Шифровъчно бюро на германските въоръжени сили от времето на Втората световна война. Обикновено се нарича само Ши. Агенцията отговаря за прехващането, КРИПТОАНАЛИЗА, развитието и разпространението на ШИФРИ. Освен това германската армия, военновъздушните сили и военноморският флот имат свои агенции за прехващане и криптоанализ (вж. Б-ДИНСТ). Най-голям успех постигат агенциите на военновъздушните сили и на военноморския флот.

Германците успяват да научат за британските операции в Северна Африка, като декодират съобщенията на американския военен АТАШЕ в Кайро полковник БОНЪР ФЕЛЪРС. Те са успели да открият принципа на американската ШИФРОВА МАШИНА M–209. От италианското военно разузнаване успяват да се промъкнат в американското посолство в Рим и да откраднат КОДОВЕТЕ на военния аташе, които предават на германците. Тъй като армейските декодировчици в Северна Африка също са разшифровали кода, германците получават широк достъп до секретни тактически планове и операции на британците. Проникването в тайната на M–209 позволява достъп на немците до комуникациите на американските въоръжени сили до равнище дивизии.

Германците успяват да разкодират и британските тактически комуникации, но разбират, че комуникациите на съюзниците на по-високо равнище не могат да бъдат разшифровани. Във военния дневник на германската Армия С, се заявява, че дори не си струва да се прехващат комуникациите на високо равнище.

Бюро шифров

Полска ШИФРОВЪЧНА служба, създадена през 1931 г. за обединяване на радиоразузнавателните и криптоложките операции в състава на Второ бюро (разузнаване) на полския Генерален щаб.

През 1920 г., 2 години след като е провъзгласена полска независима държава, започва Руско-полската война. (По това време все още продължава кръвопролитната Гражданска война в Русия.) Полските криптолози бележат няколко успеха по отношение на руските комуникации по време на конфликта. По-късно, когато Германия излиза на преден план като враг на Полша, полските криптолози насочват вниманието си към Запада. Така през 1931 г. при такава обстановка се създава Бюро шифров. Негов ръководител е Гуидо Лангер. Новата служба е разделена на 4 отдела:

BS.1 Полски шифри.

BS.2 Радиоразузнаване.

BS.3 Руски шифри.

BS.4 Германски шифри.

Последните 2 отдела отговарят също за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО и радиоразузнаването в съответните страни. Германските въоръжени сили въвеждат шифровъчната машина ЕНИГМА през 1926 г. Веднага щом научават в Бюро шифров за машината, работата по Енигма става приоритетна за него. Полската криптоложка служба купува от германците търговски модел на машината и установява контакт с френските дешифровчици. На 7 декември 1931 г. капитан ГЮСТАВ БЕРТРАН пристига във Варшава и се среща с полски криптолози. Той носи документи, предоставени му от ХАНС-ТИЛО ШМИТ — френски АГЕНТ с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Аше, който има достъп до тайните на германската Енигма. Тези документи позволяват на Бюро шифров да проникне в ключовете на Енигма и да разчете прехванатите германски военни съобщения. (През 1932 г. Бертран предоставя на поляците още материали от Аше.)

Полската агенция успява да дешифрира пълно германско съобщение през последната седмица на декември 1932 г. Успехите при разчитането на тайните германски съобщения продължават. Към 1938 г. Бюро шифров успява вече да чете всичко, закодирано от Енигма и предавано всеки ден от германската армия и военновъздушните сили. Германските морски шифри са по-трудни, тъй като във флота се използва Енигма с 5 РОТОРА, а другите са само с 4.

Краят на полските успехи идва през септември 1938 г., когато германците принципно променят схемата на работа на Енигма. Въпреки че ключовете се променят периодически, прекалено много съобщения са били изпращани, без да се променя положението на роторите. Сега, при изпращането на всяко ново съобщение, положението им се променя.

Известно време полските криптолози изпадат в безизходица. Мариан Реевски се заема с разгадаването на новото предизвикателство. Той създава изчислителна машина, която включва 6 машини Енигма, и я нарича БОМБА — навярно на името на доста популярния по това време сладолед със същото название. Апаратът може да изчисли за 2 часа всички възможни положения на роторите на Енигма. Когато Бомба открие правилното положение, моторът спира и се появява светлинен сигнал. За да се пести време, са нужни повече апарати. Това обаче е скъп проект — всеки апарат е струвал около 100 000 злоти. Но въпреки финансовите трудности през ноември 1938 г. Бомбите са готови и Бюро шифров пристъпва към разчитането на германските сигнали.

Друго полско криптографско изобретение по това време е ПЕРФОКАРТАТА. Разработена е от Хенрик Зигалски. Това е ръчен метод за определяне позицията на роторите. На всяка карта в строго определен ред се правят около 100 дупчици. Необходими са 26 листа, по един за всяко положение на ротора (т.е. 26-те букви от азбуката). Когато листовете се наложат един върху друг, при някои положения дупчиците ще съвпаднат и по този начин ще се разбере положението на ротора.

Но в средата на декември 1938 г. германците отново променят схемата на работа. Полските криптолози са озадачени. Лангер, вече подполковник, се среща отново с французите, но този път заедно с англичаните. На 9 и 10 януари 1939 г. при изключителна секретност криптолози от 3 страни провеждат практическа конференция в Париж, която обаче не донася желаните резултати. Германската машина Енигма отново е неуязвима.

По това време полските агенти узнават, че германците освен 4 използват и 5 ротора в машините Енигма. Съществуващите Бомби постигат известен успех, както и перфокартите. Но са необходими още много усилия, за да се постигне бързо разшифроване: 60 Бомби и 60 комплекта перфорирани карти.

За поляците този товар е непосилен. Затова Генералният щаб решава да сподели проблема и разходите с Великобритания и Франция. От 24 до 27 юли 1939 г. се провежда втора конференция във Варшава и в град Пири, близо до столицата, където е базата на Бюро шифров. Франция отново е представена от Бертран. Британските криптолози са представени от АЛЪСТЪР ДЕНИСТЪН, присъствал на парижката среща, и Дилуин Нокс — и двамата от ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ.

Поляците разкриват и обясняват на всички откритите от тях тайни във връзка с Енигма, самата машина Бомба и перфокартите. Всичко това те правят, за да бъде спряно настъплението на общия враг нацистка Германия. През следващия месец, последния месец на мира в Европа, поляците дават Енигмите на съюзниците си. На 1 септември 1939 г. германски самолети нападат Полша. Шестнадесет дни по-късно съветската армия нанася удар на Полша от изток.

След германското нападение Бюро шифров получава нареждане да напусне Пири и да се премести в Брестката крепост на река Буг, където полското върховно командване смята да установи Генералния си щаб. Но напредването на Червената армия проваля тези планове. Полските криптолози получават ново нареждане — да унищожат цялото оборудване и документация. Междувременно френското посолство бързо ги снабдява с паспорти, билети за влак и джобни пари, за да могат да избягат в Париж. Петнадесетчленен полски екип, ръководен от Лангер, успява да избяга от германците и започва работа с френските криптолози в Грец-Арменвийе, североизточно от Париж в база с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ БРУНО. Полският екип е известен под кодовото наименование ЕКИП 3ET (Z). (Другите полски криптолози са заловени от германците, но те не разкриват нито професията си, нито тайната на успеха им в работата над Енигма.)

Когато през май германците завладяват Северна Франция, Бертран изпраща по-голямата част от криптолозите си, включително поляците, в Оран, а по-късно — в Алжир, където те остават няколко месеца. Впоследствие ги прехвърля с кораб близо до Ним, където работят до ноември 1942 г. в базата КАДИКС. На полските криптолози се налага да бягат отново. Няколко от оцелелите от Бюро шифров стигат в Англия през Испания и Португалия. (От съображения за сигурност не са допуснати до ПАРК БЛЕЧЛИ.) Лангер и неколцина от сънародниците му са заловени от германците и прекарват остатъка от войната в концлагери.

Поляците, достигнали Англия, са изпратени в Боксмур, близо до Лондон, където създават отдел по криптоанализ към свързочния батальон на полския Генерален щаб. Там работят и над някои задачи, поставени от Парк Блечли.

Бял

1. Жаргон за незасекретени или открити (оповестени) секретни програми.

2. Лице, което не е било идентифицирано като оперативен работник от разузнаването.