Енциклопедия на шпионажа

Шадрин, Никълъс (1928–1975)

Съветски военноморски офицер, избягал в Съединените щати. По-късно ФБР го принуждава да стане негов АГЕНТ. Всичко завършва с това, че сътрудници на КГБ го залавят и убиват.

През 1949 г. Шадрин (истинското му име е Николай Фьодорович Артамонов) завършва висшето военноморско училище Фрунзе. Служи в съветския военноморски флот. През 1955 г. става най-младият командир на есминец във ВМС на СССР със звание капитан III ранг.

През 1959 г. корабът му акостира в Гданск, Полша, за обучение на индонезийски моряци. През нощта на 7 срещу 8 юли заедно с полската си приятелка пресичат Балтийско море с катер и стигат бреговете на Швеция. (Той изоставя жена си в Съветския съюз, а по-късно се развежда с нея и се жени за полякинята, с която е избягал от Полша.)

След като получава политическо убежище на Запад, заминава за Съединените щати и приема името Шадрин. Започва работа в американското РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА. През септември 1960 г., непосредствено преди посещението на Никита Хрушчов в Съединените щати, Шадрин дава показания пред Сенатската комисия за антиамериканска дейност. Тай отправя нападки към съветската политическа система и представя на комисията подробности за съветската шпионска система.

Шадрин и съпругата му по-късно получават американско гражданство. През 1972 г. той защитава докторат по международни въпроси в университета Джордж Вашингтон. Дисертацията му е задълбочен анализ за състоянието на съветския военноморски флот.

Въпреки че Шадрин е осъден задочно на смърт в Съветския съюз, през 1966 г. КГБ се свързва с него. По нареждане на ФБР той изпълнява ролята на двоен агент. При едно пътуване до ВИЕНА като двоен агент на 20 декември 1975 г. е отвлечен от агенти на КГБ. Според съветския ИЗМЕННИК ВИТАЛИЙ ЮРЧЕНКО (1985) Шадрин по погрешка е бил упоен със смъртоносна доза хлороформ, докато се е борил с похитителите си на задната седалка на лека кола във Виена. ЦРУ е трябвало да го защитава по време на престоя му във Виена, но агентите провалят операцията поради грешка.

Шаи

Разузнавателно управление на Хагана (Отбрана) — нелегалната еврейска армия в Палестина преди създаването на държавата Израел на 14 май 1948 г. Хагана е създадена през 1920 г., за да защитава еврейските селища и интереси както срещу арабите, така и срещу британците, които управляват Палестина съгласно дадения им от Обществото на народите мандат. (Много от членовете на Хагана служат в еврейската бригада към британската армия през Втората световна война, а други изпълняват тайни мисии за британците в съюзнически на Германия страни).

Разузнавателното управление, наречено Шаи (от Шерут Йедиот (Sherut Yediot) — Информационна служба), е създадено към Хагана през 1934 г. Разузнавателните сведения, осигурявани от Шаи, скоро стават жизненоважни, тъй като Хагана се стреми да се противопостави на арабските атаки над еврейските селища и подпомага нелегалната имиграция на евреи за Палестина по време на и след Втората световна война, а в навечерието на израелската независимост се бори срещу британските намерения да оставят след изтеглянето си ключови военни позиции на арабите. Сътрудниците на Шаи работят предимно сред британската полиция и митниците, пощите и други структури, тъй като стремежът е да се получи информация за британските планове и операции.

Шаи постига крупен успех през 1946 г., когато излъчва по нелегалната си радиостанция съдържанието на британската Черна книга, в която се съдържат данни за видни членове на еврейското нелегално движение. Командващият контингента на британските войски в Палестина, узнавайки за това, нарекъл Шаи „идеална разузнавателна служба“. Дейността на Шаи е прекратена през юли 1948 г., когато са създадени военноразузнавателната служба АМАН и вътрешната тайна служба ШИН БЕТ.

Вж. ИЗРАЕЛ.

Шале

Вторият по важност американски СПЪТНИК за РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ и ТЕЛЕМЕТРИЧНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Приемник на системата РИОЛИТ, първият спътник Шале е изведен в орбита на 10 юни 1978 г.

Спътникът е на геосинхронна орбита на 33 680 км над Земята и има за цел да уловя съветски и китайски микровълнови комуникации, а също и телеметрични данни, предавани по време на опити с междуконтинентални балистични ракети на 2-те страни.

Следващите изстрелвания на Шале са през 1979 г. и 1981 г.

След като КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на Шале е споменато в Ню Йорк таймс, името е променено на Вортекс. Тази система е последвана от спътник МАГНУМ.

Шалин, Михаил

Ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от 1951 до 1956 г. и отново от ноември 1957 до декември 1958 г. За кариерата и дейността му се знае твърде малко, независимо че е бил на този пост немалко време. Има звание генерал-полковник. Полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ, който шпионира за Запада, в автобиографичната си книга „Докладите на Пенковски“ („The Penkovsky Papers“, 1965) нарича Шалин „добър, опитен разузнавач… който работи в разузнаването още от войната“.

Шамрок

Вероятно най-амбициозната операция на ВЪТРЕШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, предприемана някога от американските въоръжени сили. Шамрок е продължение на практиката от Втората световна война за прехващане на международните телеграфни връзки с цел да се открият съобщенията на чуждестранните агенти.

В края на 1945 г., когато войната вече е приключила, бригадният генерал Престън Кордърман — ръководител на АГЕНЦИЯТА ЗА СИГУРНОСТ В АРМИЯТА (АСА), стига до извода, че ще бъде много трудно да се продължи и да се подобрява опитът на армията в КРИПТОГРАФИЯТА без достъп до международните телеграми. Според историка ДЖЕЙМС БАМФОРД в книгата „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982): „Той чувстваше, че е от първостепенно значение да създаде по някакъв начин едно изключително тайно, много вътрешно споразумение с 3 основни телеграфни компании, за да получи достъп до всички важни телеграми.“

АСА скоро постига споразумения с Уестърн юнион телеграф ко., Ай Ти Ти_ комюникейшън_ и Ар Си Ей комюникейшън и получава достъп до всички международни телеграми от и за чуждестранните посолства и консулства. Освен това има възможност да следи и комуникациите на американски граждани и търговски фирми. Операцията започва с ежедневни записи на телеграмите. За това отговарят кадри на армията, както и цивилни лица. По-късно системата е променена и на специалните служби вече се подават разпечатки от всички трансатлантически телеграми.

Директорите на телеграфните фирми обаче добре разбират, че е незаконно да се предават на армията тези телеграми. Те се обръщат за одобрение към министъра на отбраната, а след това и към главния прокурор и дори към президента, за да са сигурни, че няма да бъдат подложени на съдебно преследване. На 16 декември 1947 г. с изпълнителните директори на тези фирми се среща министърът на отбраната Джеймс Форестал, за да ги увери от името на президента Труман, че опитът за прехващане „е въпрос от изключителна важност за националната сигурност“.

По-късно служители от екипа на Форестал се срещат тайно с конгресмени, за да обсъдят законността на тайната операция по прехващане на съобщенията. Успокоени са, че ще бъде приет специален закон за тази дейност.

Отначало операция Шамрок е придадена на АГЕНЦИЯТА ПО СИГУРНОСТТА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, създадена тайно през 1949 г., а през 1952 г. — на току-що създадената дълбоко засекретена АНС.

Измененията в процедурите са незначителни чак до началото на 60-те години, когато телеграфните компании започват да компютризират системите си, в които вместо книжни ленти и печатни копия се използват магнитни. Бамфорд пише: „… промяната на технологиите помогна на Америка да осъществи огромен скок в способността да подслушва и да наднича… Сега, вместо копията и записите от дневните пратки да се сортират на ръка в стаята на АНС в Ар Си Ей, всяка сутрин куриерите [на армията] просто ще вземат 10–12 диска и ще ги изпращат във ФОРТ МИЙД, Мериленд, за да бъдат презаписани, и ако имат късмет, ще ги върнат в Ню Йорк още същия ден.“

От 1966 до 1973 г. АНС разполага със стая в сградата на ЦРУ в Манхатън. Това е било доста удобно, тъй като фактически магнитните дискове са се копирали на място и не е било нужно всеки божи ден да се изпращат с граждански самолети от Ню Йорк до Балтимор и да се връщат обратно. Но в момента, в който главният юрист на ЦРУ узнава за операцията, сътрудниците на АНС мигновено напускат манхатънския офис. Преместват се обаче съвсем наблизо.

Компютрите на АНС преглеждат записите и търсят определени имена, адреси, думи или дори фрази и мигновено възпроизвеждат целия текст на дадена телеграма. В подобни СПИСЪЦИ ЗА НАБЛЮДЕНИЕ от имена и адреси са включени всички посолства и представителства на комунистическите страни. Списъците на отделни думи и фрази включват термини като чертеж, атомна бомба и други подобни, които могат да подскажат за една или друга операция на чуждото разузнаване.

(През тези години ФБР получава и копия от международните телеграми от различни телекомуникационни организации във Вашингтон.)

През 1961 г., когато става главен прокурор, Робърт Кенеди включва в списъка за наблюдение и криминално проявените лица и го изпраща до правителствените агенции, включително до АНС. По този начин операция Шамрок има несъмнена заслуга в борбата срещу престъпността, оказвайки съществена помощ на американските правоохранителни органи. (Кенеди успява да постави на подсъдимата скамейка крупни фигури от престъпния свят.) Кенеди осигурява на АНС и списък на американски лица и търговски фирми, които имат връзки с Куба. И в този случай американските агенции, заети с опазване на закона, ползват информацията, осигурена от Шамрок.

Все пак кулминацията на съвместната операция между армията и АНС настъпва през 1967 г., когато генерал-майор Уилям Ярбъро изпраща съобщение до директора на АНС Маршал Картър, с което изисква АНС да представи информация за възможното чуждестранно влияние върху гражданските вълнения в Съединените щати, свързани с Виетнамската война. Тази операция на АНС получава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ МИНАРЕ и включва подслушването на международните телефонни разговори, както и прехващането на телеграмите. По-късно един от директорите на АНС заявява, че от 1967 до 1973 г. АНС наблюдава международните разговори и телеграми на 1650 американски граждани и организации, а също и на почти 6000 чужденци и организации.

След убийството на защитника на гражданските права Мартин Лутър Кинг заподозреният убиец Джеймс Ърл Рей и семейството му са прибавени към списъка за наблюдение. По-късно са включени и заподозрени за трафик и пласиране на наркотици.

При Никсън се правят опити да се разшири участието на АНС във вътрешното разузнаване. (Вж. ПЛАН ХЮСТЪН.)

Операция Шамрок и всичко свързано с нея е прекратено през 1975 г. В началото на 70-те години Конгресът разглежда вътрешните шпионски действия на ЦРУ, а малко по-късно и на АНС. (Вж. КОМИСИЯ ЧЪРЧ и КОМИСИЯ ПАЙК.) Изглежда, е само въпрос на време, преди Конгресът или пресата напълно да разкрият размерите на 30-годишните усилия на АНС. На 12 май 1975 г. директорът на АНС ЛУ АЛЪН-МЛАДШИ подписва разпореждане, с което прекратява това, което председателят на Сенатската комисия по разузнаването Франк Чърч е нарекъл „вероятно най-крупното масово следене на американците в цялата история на страната“.

Шарп, Джордж (1828–1900)

Ръководител на разузнаването във федералната армия по време на Гражданската война в САЩ. Шарп е единственият специалист в своята област в Армията на Потомак — главната федерална военна сила. Благодарение на сведенията, получени с негова помощ, в края на краищата Северът нанася сериозно поражение на войските на генерал Робърт Лий по време на решаващата битка край Гетисбърг през юли 1863 г.

Преди войната Шарп е адвокат и работи в дипломатическата служба. На 11 май 1861 г. той става капитан в полицията на щата Ню Йорк. Призован е 3 месеца по-късно и е повишен в звание полковник към 120-и полк на доброволците от Ню Йорк.

В началото на 1863 г. е назначен за ръководител на ИНФОРМАЦИОННОТО БЮРО към Армията на Потомак. Шарп запазва този пост до края на войната през 1865 г. Хората му обработват огромно количество информация, която шпиони и дезертьори донасят от фронтовите линии на Южните щати. През декември 1864 г. той вече е бригаден генерал, а по-късно е произведен в генерал-майор.

След войната Шарп служи в Държавния департамент, откъдето го пращат на работа в Европа, и поддържа няколко адвокатски кантори в Ню Йорк.

Шварц, Майкъл

Офицер от американските военноморски сили, обвинен, че предоставя тайни на правителството на Саудитска Арабия.

Шварц е предаден на следствието за незаконно разкриване на секретна информация по времето, когато е бил в състава на американските военни съветници в Саудитска Арабия от ноември 1992 до септември 1994 г. Обвинен е в непрофесионално отношение към секретните документи, в даване на лъжливи изявления и в шпионаж. След като е определена дата за заседанията на военния съд, Шварц моли да му бъде позволено да напусне доброволно военноморския флот и да не бъде съден.

Позволено му е да напусне военноморския флот през декември 1995 г., като оттеглянето му „не е придружено с почести“.

Шевченко, Аркадий (1930)

Най-вишестоящият съветски дипломат, който търси политическо убежище на Запад. Шевченко е заместник генерален секретар на ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ, когато на 6 април 1978 г. емигрира. През двете години и половина на този пост е предавал на американското разузнаване секретна информация и документи за Съветския съюз.

Роден е в украинско миньорско градче. Баща му е лекар, а майка му — медицинска сестра. През Втората световна война баща му служи като лекар в Червената армия.

През 1949 г. Шевченко постъпва в Московския държавен институт за международни отношения, където се обучават бъдещите съветски дипломати. Дипломира се през 1954 г., но остава в института като аспирант. През 1956 г. постъпва на работа в Министерството на външните работи.

Първото му посещение в Съединените щати е за конференция през 1958 г. През 60-те години работи в Ню Йорк и в началото на 1973 г. вече е заместник генерален секретар на ООН по работата на Съвета за сигурност.

Докато си проправя път в съветската йерархия, разочарованието му от съветската действителност все повече расте. В мемоарите си „Да скъсаш с Москва“ („Breaking with Moscow“, 1985) Шевченко пише:

През 1974 г. Шевченко се обръща към американски офицери и признава, че иска да избяга в Съединените щати. След като го убеждават да остане в Организацията на обединените нации и да предава разузнавателна информация за руските намерения, той получава американското КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ Анди.

Най-сетне, убедени, че руснаците го подозират, американците му разрешават да избяга. Една петъчна вечер, на 6 април 1978 г., показвайки, че уж се отправя към извънградската вила на съветските дипломати в Лонг Айлънд, Ню Йорк, Шевченко изчезва по пътя. Жена му и дъщеря му не пожелават да тръгнат с него. (Той се жени повторно същата година).

Шеймов, Виктор (1946)

Сътрудник на Осмо главно управление на КГБ, специалист по криптография и РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, избягал на Запад.

През 1969 г. Шеймов завършва Московския държавен технически институт Бауман със специалност инженер-конструктор на космически апарати и ракети. След това работи над космическите бойни средства в института за научни изследвания към Министерството на отбраната. През 1971 г. постъпва в КГБ и е назначен в Осмо главно управление, а по-късно — в Първо главно управление (външно разузнаване). Обслужва каналите за връзка, с чиято помощ ЦЕНТЪРЪТ се свързва с резидентите на КГБ, пръснати по целия свят. Връща се в Осмо главно управление през 1976 г. и работи като шифровчик.

Разочарован от съветската система, Шеймов се свързва с американски служители в Москва и през 1980 г. ЦРУ урежда бягството му от Москва заедно със съпругата и дъщеря му.

Историята за кариерата на Шеймов в КГБ е разказана в автобиографичната му книга „Кула от тайни“ („Tower of Secrets“, 1993).

Шеленберг, Валтер (1910–1952)

Германски висш сътрудник на специалните служби на нацистка Германия, а след разпускането на АБВЕРА (германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ) през 1944 г. — ръководител на външните операции на обединените германски разузнавателни служби.

Разузнавателната кариера на Шеленберг започва през 1933 г. в СС. Отначало работи в КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО. През юни 1944 г. е назначен за директор на IV отдел (външно разузнаване) на Главното управление за имперска сигурност (ГУИС) със звание бригаденфюрер от СС. (Той е най-младият генерал в СС по това време.) Шеленберг лично ръководи подготовката и лично участва в операцията, която води до ИНЦИДЕНТА КРАЙ ВЕНЛО. Отговаря за опита да бъде отвлечен Уиндзорският херцог от Португалия (операция ВИЛИ). Знаел е за РИХАРД ЗОРГЕ и е следил неговото развитие. Съпричастен е в операция ЦИЦЕРОН. А в края на войната се занимава с „продажба“ на евреи и други затворници в концлагерите. От средата на 1944 г. към Шеленберг преминават функциите за разформироване на Абвера.

Историкът на разузнаването ДЕЙВИД КАН пише в книгата „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978): „Шеленберг беше млад и обаятелен есесовец, изглеждаше чудесно в черната, обшита със сребро униформа…“ Той получава длъжността ръководител на IV отдел едва 31-годишен преди всичко благодарение на „своя ум, находчивост и преданост“. Хю Тревър-Роупър критикува Шеленберг в книгата „Последните дни на Хитлер“ („The Last Days of Hitler“, 1947): „На фона на доста ограничените есесовски началници Шеленберг се открояваше и се хвалеше с това… макар и в действителност да беше доста посредствен…“

Шеленберг е ценен от ХАЙНРИХ ХИМЛЕР и РАЙНХАРД ХАЙДРИХ (негов пряк началник) и редовно се среща с Хитлер. След убийството на Хайдрих той се смята за кандидат за ръководител на ГУИС, но е отхвърлен като прекалено млад и непоследователен нацист. ГУИС се оглавява от ЕРНСТ КАЛТЕНБРУНЕР. Независимо че му е подчинен, Шеленберг има пряк достъп до Хитлер (през главата на Калтенбрунер).

С наближаването на края на войната той се опитва да повлияе върху Химлер да започнат преговори с неутрални посредници за капитулацията на Германия пред западните съюзници. Той се надява, че Химлер ще наследи Хитлер като държавен глава. Освен това помага и да бъдат освободени някои от затворниците в концлагерите. На 30 април 1945 г. Калтенбрунер го освобождава от поста началник на IV отдел. По това време Хитлер изгонва Химлер от редиците на нацистката партия за опит да води без разрешение мирни преговори със Запада. Шеленберг влиза в правителството на адмирал Карл Дьониц, съставено същата нощ след самоубийството на фюрера. А седмица след края на военните действия той се оказва в Швеция, където все още се опитва да води преговори за капитулацията на Германия.

По време на Нюрнбергския процес Шеленберг е оправдан по всички обвинения освен по 2 — за членството му в СС и СД, които с постановление на международния трибунал са обявени за престъпни; за убийството на руски военнопленници без съд и присъда. Впрочем съдът взема под внимание опитите на Шеленберг да окаже помощ на затворниците в концлагерите и го осъжда на 6 години затвор. Скоро след като е освободен през юни 1951 г., той завършва книгата си „Мемоарите на Шеленберг“ („The Schellenberg Memoirs“) Умира година по-късно от заболяване на черния дроб.

Шелепин, Александър (1918)

Председател на КГБ от декември 1958 до ноември 1961 г. Шелепин завършва Московския институт по история, литература и философия. През войната командва партизански формирования. През 1943 г. е един от ръководителите на съветския комсомол, а от 1952 до 1958 г. е първи секретар на ЦК на тази организация. През 1954 г. придружава Никита Хрушчов по време на визитата му в Китай.

След това Шелепин е назначен за председател на КГБ (той е вторият председател на това специално ведомство след смъртта на Сталин). Хрушчов го назначава, тъй като е недоволен от работата на неговия предшественик ИВАН СЕРОВ, при когото няколко сътрудници на КГБ са избягали на Запад. Шелепин се опитва да възстанови пострадалия авторитет на органите на Държавна сигурност след края на Сталиновата епоха. Той уволнява или понижава в длъжност много високопоставени сътрудници на КГБ и ги заменя с млади партийни и особено с комсомолски кадри.

През ноември 1961 г. преминава на работа в Секретариата на ЦК на КПСС, откъдето според някои сведения все още контролира дейността на специалните служби. Председател на КГБ е неговото протеже ВЛАДИМИР СЕМИЧАСТНИ. През 1962 г. Шелепин вече е първи заместник министър-председател. Той е един от основните участници в преврата срещу Хрушчов от октомври 1962 г. — сигурно е повлиял на КГБ да окаже подкрепа на заговорниците.

Шелепин вероятно е очаквал да стане първи секретар и де факто глава на правителството след свалянето на Хрушчов. Александър Солженицин предполага, че той е бил изборът на оцелелите сталинисти в правителството, които задават въпроса, какъв „беше смисълът да сваляме Хрушчов, ако не да върнем сталинизма?“.

Наградата за Шелепин е избирането му за член на политбюро. Но той все още храни амбицията да стане „пръв сред равни“. Колегите му в политбюро го наблюдават внимателно и се стремят да обуздаят амбицията му. Той остава сред тях до 1975 г., когато изненадващо е отстранен от властта.

Шербиус, Артур

Германец, изобретател, създател на машината ЕНИГМА — първото електромеханично устройство за шифровани съобщения. Той създава машината на принципа на РОТОРИ, които променят позицията си винаги когато се натисне клавиш на дадена буква, за да се постигне различен, избран по случаен признак буквен заместител. Машината е била предназначена за търговски цели. Пълното название е Лампова шифрова и дешифрова машина „Енигма“. Възможностите на машината са показани за пръв път през 1923 г. Широкото й признание идва едва след няколко години.

Идеите на Енигма използва и доразвива шведският изобретател БОРИС ХАГЕЛИН. Шербиус фалира и умира, преди да бъде намерено практическото приложение на машината във втората половина на 20-те години във въоръжените сили на Швеция и Германия.

Шерхорн

Съветска операция за дезинформация от времето на Втората световна война, с която германските въоръжени сили са подмамени, че 2500 техни войници са попаднали в обкръжение след съветското настъпление през 1944 г. при река Березина.

Оберлейтенант (подполковник) Хайнрих Шерхорн е набеденият командир на уловените в капан войници, които на 19 август 1944 г. осъществяват радиоконтакт с германското висше командване и уточняват подробностите около трудното положение на частта. От тази дата до последното съобщение на Шерхорн, изпратено на 4 април 1945 г., германските въоръжени сили и СС полагат значителни усилия — хора, самолети и техника, — за да спасят войската, попаднала в обкръжение. Получават се съобщения, че са изпратени 2 групи от СС, за да окажат помощ за спасяването на частта на Шерхорн, и че ОТО СКОРЦЕНИ, спасил Бенито Мусолини, планира операция за спасяването на Шерхорн през март 1945 г.

Съобщенията от Шерхорн звучат толкова героично, че Адолф Хитлер повишава командира на частта в полковник и го награждава с Рицарски кръст. Всички офицери, споменати в радиосъобщенията, също са повишени в звание! В действителност Шерхорн и около 200 души от хората му са заловени от руснаците по време на Белоруската офанзива през лятото на 1944 г. Шерхорн започва да изпраща съобщенията под диктовката на руснаците. Подобно на операция МАКС историята с Шерхорн убедително демонстрира високото майсторство на съветското разузнаване в планирането и провеждането на акции за заблуждение на противника с помощта на дезинформация.

Ши Пейпу

Вж. БУРСИКО, БЕРНАР.

Шилоа, Рувен (1909-?)

Първият директор на МОСАД и в много отношения основател на съвременните израелски разузнавателни служби.

Роденият в Ерусалим Шилоа (истинското му име е Рувен Заслански) произлиза от ортодоксално еврейско семейство. Той е нисък, сиво-сините му очи, скрити зад очила, отправят пронизващ поглед към човека, с когото разговаря.

През Втората световна война Шилоа, създател на ШАИ — разузнаването на нелегалната еврейска армия Хагана, неведнъж е бил изпращан от англичаните в тила на немците за изпълнение на специални задачи. Той сътрудничи и с представителите на американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ във Вашингтон, Кайро и Истанбул. Сред тези, с който непосредствено е работил, е и ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН от Х–2 — отдела по КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ към УСС. Между тях се създават отношения на уважение и доверие, които продължават и по-късно, когато Енгълтън оглавява контраразузнаването в ЦРУ.

През 1949 г. Шилоа е назначен за председател на израелския координационен комитет на разузнавателните служби, което е опит от страна на правителството да обедини и да координира работата на няколко израелски разузнавателни служби. (Шилоа оглавява комитета до март 1953 г.) Но проблемите продължават. (Вж. АМАН.) Липсват ясна насока и отговорност, съществуват лични конфликти в разузнавателната общност. Най-сетне, министър-председателят Давид Бен Гурион се намесва и настоява да се проведе реорганизация на израелското разузнаване. Един от нейните плодове е създаването на Мосад на 1 април 1951 г. (3 години след образуването на Израел). Към новата служба минават въпросите по външното разузнаване. Тя е подчинена непосредствено на министър-председателя.

Шилоа е ръководител на Мосад за кратко, но успява да наложи определени стандарти в службата, въпреки че операциите, а и начинът на управление на финансите са сравнително мудни.

Непрекъснатите противоречия сред израелските лидери на разузнаването, а също и нараняванията, получени при автомобилна катастрофа в средата на 1952 г., принуждават Шилоа да се оттегли от този пост през 1952 г. Година по-късно е изпратен във Вашингтон като пълномощен министър в израелското посолство.

Йън Блек и Бени Морис, коментирайки Шилоа като ръководител на Мосад в книгата „Тайните войни на Израел“ („Israel’s Secret Wars“, 1991), пишат:

Шимшон

Разузнавателно-диверсионно подразделение в състава на Палмах (ударна рота) — десантна бригада на нелегалната еврейска армия в Палестина по време на английския мандат. От 1943 г. до създаването на израелската държава на 14 май 1948 г. групи на Шимшон изпълняват операции, насочени срещу арабите.

До 1950 г. Шимшон продължава да съществува в състава на армията.

* Шин Бет

Израелска служба за вътрешна сигурност. Името идва от първите две букви на Шин и Бет на иврит — Sherut Habitachon Haklali (Обща служба за сигурност).

Шин Бет преживява многочислени провали, които получават широка известност. Що се касае до успехите, то за разлика от тези на МОСАД те рядко са ставали достояние на широката публика.

Службата е създадена на 30 юни 1948 г. — 6 седмици след обявяването на израелската независимост. Командването е в ръцете на ИСЕР ХАРЕЛ. Отначало Шин Бет е съставна част от израелските сили за отбрана, откъдето се осигуряват поддръжката, заплащането и военните звания за малобройния персонал. (Харел е издигнат в звание подполковник.) Харел смята, че Шин Бет трябва да бъде цивилна организация, но в началото на 1950 г. тя е поставена директно под контрола на Министерството на отбраната.

Службата продължава да бъде „загубена“ сред бюджета и политическите спорове в министерството и Харел продължава да настоява пред министър-председателя Давид Бен Гурион — негов близък приятел, Шин Бет да се обособи като автономна служба. Това е сторено по-късно през 1950 г., като Шин Бет минава на подчинение директно на министър-председателя.

Междувременно след скандалното и позорно отстраняване на ИСЕР БЕЕРИ от длъжност през 1949 г. Харел поема и ръководството на АМАН — израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. По настояване на Бен Гурион той е наречен МЕМУНЕХ — „отговорник“ на всички израелски разузнавателни действия. Харел се задържа на поста в Шин Бет до 1952 г., когато заместникът му Изи Дорот поема командването за 1 година. По-късно директорските длъжности на Мосад и на Шин Бет вече са разделени. Вътрешната сигурност в Израел през по-голямата част от кратката история на страната е обусловена от многобройното арабско население — около 18 на сто. В края на 1948 г. процентът спада с прииждането на имигрантите евреи, а също и с повишаването на раждаемостта. Арабската заплаха е двустранна. Първо, съществува опасност от шпионаж от арабските държави, които не само водят войни с Израел, но и изпращат саботьори и терористи. Второ, съществува възможност от вътрешни размирици от арабското население вътре в страната. С течение на времето с признаването на Израел от някои арабски държави (първата арабска страна, признала Израел, е Египет — през 1979 г.) вътрешната заплаха от ислямските терористични организации, като Ислямски джихад, Хамас и Хизбула, нараства. Тези групи се противопоставят на всички съглашения с израелците. (Ситуацията се изостря много, когато се постигат споразумения, осигуряващи на палестинците ограничен контрол на Западния бряг на река Йордан и ивицата Газа — на т.нар. окупирани територии.)

Дълго време фактически всички сили и ресурси на Шин Бет са насочени срещу арабската опасност. Но против Израел започват да работят агенти и от неарабски страни, в това число приятелски. Скоро след като се установява в Израел през 1948 г., ВОЛФ ГОЛДЩАЙН започва да изпраща информация на съветското НКВД, а след това и на КГБ. По-късно за руснаците шпионира и ШИМОН ЛЕВИНСОН. И двамата достигат висши постове в израелските държавни структури и причиняват значителни вреди, преди да бъдат разкрити. А ЙОСИ АМИТ пък шпионира за САЩ — главния съюзник на Израел.

Шин Бет разширява дейността си, като взема под контрол всички съветски дипломати и тези от Източния блок. Но главният обект на израелското разузнаване си остават арабите. Аврам Ахитув е принуден да се оттегли като директор през декември 1980 г. в разгара на политически противоречия. Те са свързани с опита за убийство на трима арабски кметове на градове по Западния бряг на река Йордан. Вследствие на атентата кметът на Наблус загубва и двата си крака, а кметът на Рамала — единия.

Служители на Шин Бет правят опит да прикрият, че на 12 април 1984 г. са пребили до смърт двама араби, отвлекли автобус близо до Газа. Арабите са заловени — военните нахлуват в автобуса, задържан от похитителите. По време на атаката са убити други двама терористи. В акцията загива и израелски войник — жена, която е пътувала с автобуса. Директорът на Шин Бет — Аврам Шалом, подава оставка през юли 1986 г. след разкритието, че двамата похитители са били живи, когато са били отведени от офицерите на Шин Бет в полицейския участък. А в доклада им се твърди, че всички похитители са убити по време на атаката на автобуса. През юли 1986 г. президентът на Израел ХАИМ ХЕРЦОГ оневинява действията на Шалом и тримата му подчинени, макар и да не е повдигнато обвинение в убийство към тях. Херцог — 2 пъти ръководител на военното разузнаване, издава оправдателна заповед, за да потули нещата и да избегне допълнителни поражения върху органите на сигурността. По-късно още 7 други членове на Шин Бет са оправдани за действията им по време на щурма.

Година по-късно Шин Бет участва в нова съмнителна операция. През май 1987 г. израелският Върховен съд установява, че службата е използвала незаконни методи за разпит и е предала фалшиви свидетелски показания в случая за шпионаж на лейтенанта от армията Изат Нафзу, представител на националните малцинства (черкезка община). Войникът, освободен след 7 и половина години затвор, е бил набеден от Шин Бет, че продава тайни и крадени оръжия на палестински партизани, и е бил осъден.

Сътрудници на Шин Бет са представили фалшиви доказателства на военния трибунал, който е съдил Нафзу. Съдийската комисия, създадена да разследва методите и начина на действие на Шин Бет, излиза с доклад през 1987 г., в който се отбелязва, че през последните 17 години следователите на Шин Бет системно са лъгали в съда за методите си на разпит. Комисията твърди също, че редовно са били използвани физически и психологически тормоз, за да се стигне до признание.

Преди края на 1987 г. се разкрива, че от Шин Бет са били отстранени трима сътрудници, защото уж са се опитали да прикрият обстоятелствата за смъртта на 23-годишен палестинец, който е починал в затвора след разпити, проведени през юли 1987 г. На следващата година Йосиф Хармелин подава оставка като директор на Шин Бет.

През декември 1987 г. загрижеността за вътрешната сигурност нараства с началото на палестинското въстание, известно като Интифада. Млади араби от Западния бряг и от ивицата Газа започват да се бунтуват, като замерят и убиват с камъни членове на израелските сили за сигурност, чупят прозорците на арабски магазини, останали отворени по време на часовете на стачката, и възбуждат духовете. Израелският отговор е сила — сълзотворен газ, побоища, гумени куршуми, а понякога и истински: Шин Бет и полицията откриват огън с истинско оръжие срещу младите момчета, въоръжени с камъни.

Въстанието създава ново, по-младо поколение на войнствено настроени палестински лидери. У тях надделява идеята, че трябва да разчитат сами на себе си, да преодолеят религиозните, политическите, икономическите и социалните различия, за да създадат общ фронт срещу израелския контрол в района.

Интифадата, която продължава до 1990 г., е основната „заплаха“ над Израел. През 1993 г. се появява друга заплаха за вътрешната сигурност — стават известни тайните разговори между Израел и Организацията за освобождение на Палестина (ООП). Части от Западния бряг на река Йордан и ивицата Газа по-късно ще бъдат предадени под контрола на ООП.

В Израел веднага надига глава дясната опозиция, протестираща срещу преговорите с палестинците. Но Шин Бет недооценява нейното влияние и сила. А през това време израелците, които живеят в окупираните територии — много малък брой заселници, скоро преминават от думи към дела. Нападения над араби, в това число масовото убийство на вярващи в джамия по време на намаз от обезумял стрелец, създават нови грижи на израелската служба за сигурност. Шин Бет не успява да предотврати убийството на министър-председателя Ицхак Рабин на 4 ноември 1995 г. Мисълта евреин да убие друг евреин по „политически“ причини очевидно е толкова ужасна и невъзможна, че службата дори не е допускала и разглеждала подобен вариант.

Убийството, снимано с видеокамера от случайно лице, ясно показва с каква лекота убиецът се е приближил до обекта си. Карми Гилон — директор на Шин Бет, поема пълна отговорност за неуспеха да бъде защитен Рабин. Приемникът му — контраадмирал АМИ АЯЛОН, точно тогава се е оттеглил от поста ръководител на израелския военноморски флот. Той е първият директор на Шин Бет, който е оповестен официално при назначението, което е очевидна стъпка към възстановяване на общественото доверие в службата за сигурност.

Сред директорите на Шин Бет, изброени по-долу, прави впечатление, че Йосиф Хармелин е оглавявал агенцията 2 пъти. Исер Харел е единственият човек, който е служил като директор и на Шин Бет, и на Мосад.

1948–1952 — Исер Харел.

1952–1953 — Изи Дорот.

1953–1963 — Амос Манор.

1964–1974 — Йосиф Хармелин.

1974–1981 — Аврам Ахитув.

1981–1986 — Аврам Шалом.

1986–1988 — Йосиф Хармелин.

1988–1994 — Якоб Пери.

1995–1996 — Карми Гилон.

1996 — Ами Аялон.

Шифон

Техника за шифриране или дешифриране на съобщения, предавани по време на телефонен разговор. Терминът е образуван от „шифър“ и „телефон“.

Шифри от серията JN

Американско означение за ШИФРИТЕ на японския военноморски флот (Japanese Navy — JN). Първите крехки успехи на американските служби по КРИПТОАНАЛИЗ са свързани с оперативния шифър JN–25 през септември 1940 г. Това се случва почти 3 години преди да се удаде на САЩ да разчетат първия японски армейски шифър.

JN–25 е в употреба от 1 юни 1939 г. и е най-широко използваният шифър в японския военноморски флот. Той е 5-значен 2-съставен код от 33 333 групи, записани в специален „речник“, и 5-цифрени числа, които се вземат от втората книга, състояща се от подбрани в случаен ред групи числа. Те се добавят към кода по метода на „китайската аритметика“ в съответствие с действащия ШИФРОКЛЮЧ. В резултат съобщението, изпратено с такъв шифър, представлява набор от 5-цифрени числа, всяко от които се дели без остатък на 3 за удобство при проверка на възможни грешки при използването. Втората версия на този шифър е наречена JN–25b и влиза в употреба на 1 декември 1940 г.

През ноември 1941 г. американските дешифровчици вече могат да четат отделни места на някои от прехванатите съобщения. Според най-авторитетни оценки САЩ през този период са разгадали този шифър 10–15 на сто. Има основания да се смята, че известни успехи по това време имат също англичаните и холандците (вж. КРИПТОАНАЛИЗ).

В навечерието на нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г. ръководителят на американското военноморско РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ възлага разчитането на шифър JN–25 на дешифровъчната станция КАСТ на Филипините и на службата OP–20-G (НЕГАТ) във Вашингтон. Малък британски екип декодировчици в Сингапур също работят над JN–25. Третата дешифровъчна служба на ВМС на САЩ — станция ХИПО в Пърл Харбър, има за задача да разчете шифъра на японските флагмански кораби. Що се касае до японския дипломатически шифър ПЪРПЪЛ, той вече отдавна е бил разчетен от американските станции Каст и OP–20-G (както и от армейските служби).

На 4 декември 1941 г. в обращение са въведени нови шифрови книги от японците, което затруднява американските декодировчици и свежда почти до нула скромните им успехи. Четири дни по-късно обаче декодировчиците от станция Каст на Корегидор под ръководството на лейтенант РУДОЛФ ФАБИАН разчитат новия шифър. (В началото на 1942 г. с падането на Филипините декодировчиците на Фабиан са евакуирани с подводница в Австралия, където основават станцията БЕЛ.)

На 10 декември 1941 г. в атаката на JN–25 се включва и станция Хипо и към края на месеца дешифровчиците вече могат частично да четат JN–25b. Това безусловно е принос в победата на ВМС на САЩ в Коралово море през май 1942 г.

На 28 май японците въвеждат трета версия на шифъра — JN–25c, но вече нищо не може да спре американските декодировчици. Победата на САЩ в битката за МИДУЕЙ през юни 1942 г. и убийството на главнокомандващия японския военноморски флот ИСОРОКУ ЯМАМОТО през април 1943 г. се дължат на успехите на декодировчиците. С помощта на СЛАМКИ почти всяка промяна, направена от японците, е преодоляна бързо и това довежда до бъдещи успехи на американския военноморски флот в Тихия океан.

Репортерът СТЕНЛИ ДЖОНСТЪН публикува на 7 юни 1942 г. статия, според която на американците са били известни силите на японците преди началото на битката за Мидуей. Ръководството на ВМС на САЩ е било обезпокоено, че статията може да разкрие на японците съюзническите постижения в декодирането. Но тази информация на Чикаго трибюн не стига до бреговете на Страната на изгряващото слънце и главното командване на японските въоръжени сили до края на войната не подозира за успехите на американските дешифровъчни служби.

Информацията, получена от военноморските станции Каст, Негат и Хипо, помага много и на командващия американските сухопътни войски в югозападната част на Тихия океан генерал Дъглас Макартър, тъй като японската морска авиация, военните и търговските кораби действат в тоя район доста активно.

Шифроблокче

Вж. ШИФРОБЛОКЧЕ ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА.

Шифроблокче за еднократна употреба

Неразгадаем метод на шифриране, когато се използва правилно. Но въпреки това през Втората световна война НКВД го използва неправилно и това позволява на американците да разкрият много от тайните на системата за шпионаж на СССР на територията на САЩ. Шифроблокчето за еднократна употреба съдържа хиляди кодови групи (обикновено 5-цифрени числа), всяка от които съответства на конкретна дума или фраза. За по-голяма сигурност изпращачът кодира съобщението вторично — размества или прехвърля цифрите в друга последователност, като използва специфична, но случайно избрана страница от блокчето, т.е. двоен (или супрешифровъчен) процес. Ключът към страниците и редовете в блокчето се изпращат преди шифрованото съобщение.

Шифроблокчето за еднократна употреба може да има различни форми: от размерите на пощенска марка до свитък колкото фас от цигара. Важното е да е малко, за да се скрива по-лесно. Блокчетата могат да бъдат доста дебели, няколко стотици страници и понякога двуцветни: едната половина за шифриране, а другата — за дешифриране. Текстът в блокчето обикновено е микрофотографиран.

Хартията на шифроблокчето за еднократна употреба може да е направена от нитроцелулозен или друг силнозапалим материал, който улеснява бързото му унищожаване. През Втората световна война УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ и британските въздушнодесантни служби със специално предназначение са използвали „блокчета“, напечатани върху копринени носни кърпички, които побирали около 600 кодови групи.

На теория трябва да има само 2 копия на шифроблокчето: едно за АГЕНТА или дипломата, а другото — за тези, с които ще се свързва.

Криптографският историк ДЕЙВИД КАН твърди, че шифроблокчетата за еднократна употреба са изобретени през 1918 г. От 1930 г. Съветският съюз започва да използва шифроблокчета за еднократна употреба за обмен на информация със своите дипломати, разузнавачи и агенти, работещи в чужбина. Това е бил безупречен, неподдаващ се на дешифриране начин на връзка, но единствено при условие че блокчето ще бъде използвано само веднъж.

СЛУЖБАТА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ към американската армия и агенциите приемнички започват да прехващат, но не и да дешифрират съобщенията от началото на 1939 г., изпращани от съветските чиновници от Ню Йорк до Москва. Чак на 1 февруари 1943 г. американците предприемат сериозни действия за дешифрирането на тези съобщения в рамките на програмата ВЕНОНА. През Втората световна война шифровъчният отдел на НКВД очевидно нарушава главното условие за сигурност, като пуска някои страници от шифроблокчетата за еднократна употреба за връзка със съветските разузнавачи, работещи под прикритие в Съединените щати.

Поради дублирането на страниците, които са за еднократна употреба, през 1943 г. американците успяват да дешифрират малки части от съобщенията. През 1944 г. ситуацията е по-благоприятна за декодировчиците, а през 1945 г. успехът става значителен. Най-сетне през 1946 г. е направен пробив в декодирането и са разкрити военновременните шпионски усилия на Съветския съюз срещу САЩ.

Шифроблокчетата за еднократна употреба продължават да бъдат използвани по време на Студената война. След убийството на кубинския революционер Че Гевара в Боливия през 1967 г. у него са открити шифроблокчета за еднократна употреба.

Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.

Шифрова книга

Книга, писмо или някакъв друг текстов документ, определени страници, редове или думи, които се използват като ШИФЪР или КОД. Такава книга трябва да има както изпращачът на шифрованото съобщение, така и предполагаемият получател.

Цифрите в съобщението могат да означават определени страници, редове, думи или букви, които трябва да се намерят за прочитане на съобщенията. На подобен принцип са построени библейските текстове.

Шифрова машина M–209

Компактна механична шифрова машина, използвана от американските въоръжени сили през Втората световна война. Апаратът е пригоден за използване в полеви условия и е бил поставян в метална кутия. Отличава се с простота в експлоатацията и има автоматично разпечатващо устройство. Шифроването се извършва с помощта на 6 диска, които се нагласяват ръчно.

M–209 може да шифрира ПРАВ ТЕКСТ от дадено съобщение, като замества буква по буква и автоматично принтира вече шифрирания текст на хартиена лента. Дешифрирането е обратен процес: преобразуване на шифровката, създадена от друга M–209 в открит текст.

При правилно използване на апарата, наричан още „конвертор“, съобщенията му трудно могат да бъдат дешифрирани. Като недостатък могат да се отбележат различните неудобства, свързани с използването му в полеви условия, и относително ниската скорост на работа.

M–209 тежи 3,3 кг заедно с металната кутия.

Шифрова машина M–94

Портативно устройство във вид на цилиндър, използван от американската армия на тактическо равнище от 1934 г. до края на Втората световна война за бързо, несложно кодиране на съобщения. Устройството е създадено на принципа на ШИФРОВЪЧНИЯ ДИСК. В алуминиевата кутия на цилиндъра се помещават 25 концентрични диска, всеки с произволна азбука от 26 букви. Буквите са подредени по периферията на всеки диск.

M–94 е с дължина 15 см и диаметър 5 см. Не съществуват 2 диска с еднаква буквена последователност. Дисковете се въртят перпендикулярно на външната планка, която има прозорче по цялата дължина на цилиндъра, за да може да се четат буквите.

Потребителят поставя дисковете в съответствие с шифровия ключ и чете първите 25 букви от съобщението, а след това се прехвърля на следващия ред.

M–94 осигурява бързо и ефикасно шифриране и дешифриране на съобщения, въпреки че сигурността е доста съмнителна.

Шифрова служба

Шифрова служба (съкратено Ши) на въоръжените сили на Германия през Втората световна война. Отговаря за радиопрехващането, КРИПТОАНАЛИЗА и за разработката и разпространението на новите немски ШИФРИ. Освен Ши свои служби за радиопрехващане и криптоанализ имат сухопътните войски, авиацията и военноморският флот на Германия имат (вж. Б-ДИНСТ), като най-големи успехи през войната имат службите на Луфтвафе и ВМС. Немците предварително научават за подготвяните от англичаните операции в Северна Африка, като дешифрират радиосъобщенията на военния аташе на САЩ в Кайро полковник БОНЪР ФЕЛЪРС. А след дебаркирането на американските войски в западната (френската) част на Северна Африка през ноември 1942 г. извършват радиопрехващане и посредством пленената американска ШИФРОВА МАШИНА M–209.

Италианското военно разузнаване осъществява тайно изземване на документи от американското посолство в Рим и личния КОД на аташето, които после предава на немците. По това време дешифровчиците на Вермахта в Северна Африка също постигат редица успехи. В резултат немците получават достъп до свръхсекретни тактически планове и намерения на англичаните. А дешифрирането с M–209 позволява на немците да четат шифри на американската армия от равнище дивизия и надолу. Що се отнася до стратегическите канали на съюзниците, немците смятат, че те просто не се поддават на дешифриране. Във военните архиви на немската група армии „С“ дори е записано, че няма смисъл да се прехващат такива радиосъобщения.

Шифрови машини серия KW

Американски шифрови системи, разработени след Втората световна война. Освен серията KW в САЩ са разпространени и други означения на шифрови машини и принадлежащото им оборудване — серия KG, KL и KY.

Тези машини преобразуват информацията с голяма бързина. Към означението KW понякога се добавят R и T, което означава R (receiving) — за получаване, а T (transmitting) — за предаване. Поради трудностите в следенето на обозначенията различни шифрови машини от сериите KW и KY имат също така и имена от митологията, като Креон, Язон, Нестор и Понтий.

През 60-те и 70-те години най-широко използваната шифрова машина от американските военни служби е KW Орест. Тези машини се използват и от други правителствени структури, а също така от няколко съюзнически държави. Американските военноморски сили например имат от 1 машина KW–7 в малките кораби до 25 в ядрения самолетоносач Ентърпрайс.

Апаратът KW–7 е поставен в обикновена сива кутия с размерите на телетипен принтер. Най-важните съставни части от апарата са увити в специален изолационен материал, „заглушаващ“ електронномагнитните излъчвания, възникващи при работа на машината, за да бъде изключена възможността на тяхното прехващане и анализ от противника.

Съобщението в ПРАВ ТЕКСТ се набира в KW–7 с помощта на клавиатура. Сигналите преминават през криптографска верига и се кодират в зависимост от въведения за съответния ден ШИФРОКЛЮЧ. След това съобщението се предава по радиовръзката като поток от числа. На приемателния край съобщението постъпва в също такъв апарат KW–7, където информацията отново се преобразува в прав текст, но само при наличието на съответния шифроключ. Приетото съобщение автоматично се разпечатва от телетипното устройство на апарата.

С годините формата и външният вид на шифроключовете претърпяват значителни изменения. Ключът — ежедневно сменящ се набор от цифри, позволяващ шифриране и дешифриране — просто е отпечатван в т.нар. списък на ключовете. Радистът, който обслужва шифровата машина, го набира на своята клавиатура и по този начин го въвежда в програмата. След това машината е готова да шифрира и да дешифрира съобщенията.

По-късно ключовете се изготвят във вид на перфокарти, напомнящи тези от ранните модели компютри Ай Би Ем. В този случай радистът отваря специално чекмедже от едната страна на шифровата машина, слага картата към електронния сензор и затваря чекмеджето. Сензорът „превежда“ дупчиците на картата, превръщайки ги в електронни сигнали, и ги въвежда в апарата.

Ключове във вид на такива карти и до ден-днешен намират приложение, макар че все повече навлизат магнитните ленти. Цифровите означения на ключа се записват по електронен път на лента, която се поставя в специално направена касета, в която лентата не бива да се пренавива обратно.

Но всичко това са само средства, които са необходими, както се изразяват радистите — да „натъпчат“ машината. И в края на краищата каквато и форма да има ключът, самият шифров апарат си е все един и същ. И ключът, и апаратът са само част от общата система, в която влиза още (за това често се забравя) самият шифровчик.

И още. Ако с времето формата на ключовете се променя непрекъснато, то самите машини от серията KW, особено това се отнася към широко разпространената KW–7, практически не претърпяват никакво изменение. Да се замени един такъв шифров апарат с принципно нов, особено като се има предвид широкото му използване във въоръжените сили в страната, а също така и в различните държавни структури, е нещо не така просто.

Дори Белият дом използва тези машини при пътуване на президента, макар че обикновено връзките се осъществяват чрез военната система за комуникации. Подполковник Оливър Норт от военноморската пехота е използвал преносим KL–43, когато е бил чужбина, и осъществява план, който по-късно получава скандална известност и названието ИРАН — КОНТРИ.

Мерките, предприемани за сигурността на шифровата техника, включват охрана на самите апарати и — което е много важно — на ключовете, необходими за работата им. Правилата за криптосигурността са в основата на т.нар. система на секретните материали, започваща от куриерите, доставящи списъка с шифроключове в специални пакети от строго охраняваната щабквартира на АНС във ФОРТ МИЙД, Мериленд, до представителствата на АНС по целия свят. От тук пакетите се разпространяват чрез куриерската служба на въоръжените сили по посолствата, военните бази, щабовете на разузнавателните организации, наземните бази и корабите на ВМС. Във военноморския флот крайният получател в тази сложна система за доставки е радистът, наричан още „пазач на системата на секретните материали“. Където и да стане срещата на КУРИЕРА с радиста (на брега или на борда на кораб), радистът е задължен да приеме списъка с шифроключовете с подписа си и да не го изпуска от погледа си нито за минута, да го пази в каса, а след използването да го унищожи. Да работят с шифроключа имат право съвсем ограничен кръг от хора (тези, които имат ДОСТЪП до материали с най-висока степен на секретност). Поне така трябва да изглежда в идеален вид системата за сигурност.

На практика много американци, а също и някои чужденци, които детайлно познават шифровата техника и са имали достъп до списъка с шифроключовете, са снабдявали Съветския съюз със строго секретна информация. Освен това по силата на редица обстоятелства руснаците успяват да се снабдят и с много от самите шифрови апарати. През 60-те години те получават напълно достоверна и навременна информация за американските криптоложки служби и шифросистеми, когато криптолозите на АНС УИЛЯМ МАРТИН и БЪРНЪН МИЧЪЛ емигрират в Съветския съюз.

След това, през 1963–1964 г., мичман ДЖОУЗЕФ ХЕЛМИК — специалист по комуникациите, продава на руснаците подробна информация за шифровите машини, а също и списък с ключове за KL–7 и вероятно за KW–26. На процеса срещу него през 1981 г. от страна на обвинението е отбелязано, че „… ефектът от това предателство продължава да тежи и до днес, тъй като машината KL–7 се е използвала непрекъснато и все още се използва“.

Пет години след предателството на Хелмик — през януари 1968 г., севернокорейците пленяват разузнавателния кораб на ВМС и АНС ПУЕБЛО и в ръцете на руснаците попадат няколко американски шифрови машини, сред които KW–7, KWR–37 и KG–14. По това време KW–7 е работила с един общ ключ, което означава, че всеки, който разполага с машина и ключов лист, може да прочете военните комуникации (за периода, в който е валиден списъкът), където и да се намира.

През 1975 г. американците отново не успяват да опазят своята шифрова техника, когато северновиетнамските войски нахлуват на Юг и подкрепяните от американците сили в Сайгон се оттеглят, като в паниката изоставят военната техника, в това число шифрови машини. Северновиетнамците и съветските им съюзници залавят 30 американски шифрови машини. Някои източници твърдят, че точният брой е 32.

Започвайки от 1968 г., мичман ДЖОН УОКЪР и другарят му по предателство — главен старши радист ДЖЕРИ УИТУЪРТ — предават на руснаците шифроключове и безброй други документи и ръководства, давайки им възможност да използват стопроцентово машините, с които са се сдобили. Освен това благодарение на материалите и информацията, предадени от Уокър и Уитуърт, руските криптолози проникват в шифрите даже и на онези машини, с които не са разполагали.

Уокър и Уитуърт предават толкова много криптоложка информация на руснаците, че накрая съветските специалисти дори стават капризни в изискванията си: дават поръчка, какво им е нужно и какво не. Предимно се интересуват от списъците с ключове за KW–7, а след това — от съобщенията, предавани по KW–8, закодираните гласови съобщения, а също и други разузнавателни данни, които руснаците са можели да получат и по други канали.

Освен това в края на 70-те години руснаците получават информация за KW–7 във вида, в който се използва от ЦРУ. Предадена е от КРИСТОФЪР БОЙС и АНДРЮ ЛИЙ. Бойс има достъп до запечатаните пликове, в които се пазели списъците с ключовете. Той изваждал списъците от пликовете, фотокопирал ги, след това ги поставял обратно на мястото им, като запечатвал плика наново с ютия или пък с лепило. Веднъж презапечатаните пликове попаднали в проверяващия инспектор, но той не обърнал внимание, че са небрежно запечатани.

Освен списъците с ключове и шифроматериали шпионите снабдявали руснаците и с технически ръководства за машините, което по мнението на специалистите от АНС дава възможност да се създадат работещи копия на апаратите.

Тъй като апаратите KW–7 и някои други американски шифрови системи се използват от много други страни, може да се предположи, че изтичане на информация за КРИПТОМАТЕРИАЛ от тях автоматически води до провал на шифросистемите на САЩ.

„Знаехме, че системата KW–7 е уязвима, — казва на авторите на тази енциклопедия през 1987 г. пенсиониран високопоставен офицер по връзките. — Никога не сме чули АНС да казва, че съществува проблем [със сигурността], като изключим случаи за нещо, което е било загубено някъде. А и 30 машини бяха заловени във Виетнам. Но просто да имат машините, не беше достатъчно. Руснаците нямаха компютри, които да изчисляват достатъчно бързо, за да разберат алгоритъма.“ (Под алгоритъм в дадения случай следва да се разбира последователността от математически действия, позволяващи преобразуването на групата числа на зашифрованото съобщение в електронни сигнали, които след това се разчитат от машината и се разпечатват на телетипното й устройство.)

Но, така или иначе, руснаците още преди това успяват да „отъпчат пътеката“ към разчитането на западните кодове и шифри и да четат строго секретната информация.

Вж. КРИПТОАНАЛИЗ.

Шифровъчен диск

Концентрични дискове, на един от които се нанася стандартна азбука, а на другия — разбъркана или обърната наопаки азбука (или съответстващи символи). По такъв начин съобщение в ПРАВ ТЕКСТ може да бъде разкодирано, като се завърти дискът с разбърканата или обърнатата наопаки азбука и се намести спрямо истинските букви от съобщението.

Устройството вероятно е създадено през XVIII в. от ЛЕОН БАТИСТА АЛБЕРТИ. За пръв път шифровъчният диск намира широко приложение в Съединените щати по време на Гражданската война. Началникът за връзка от армията на Северните щати патентова диск, който много прилича на италианския, за използване за светлинна връзка между сигналните постове.

В края на XIX в. американската армия въвежда подобен вариант на шифровъчния диск, където едната азбука е стандартна, а другата — в обратен ред. Въпреки че от техническа гледна точка това е стъпка назад в сравнение с разбърканата азбука, този вариант има своите предимства, тъй като симетричността на азбуките помага да се избегнат някои грешки.

От началото на Първата световна война до 20-те години армията на САЩ продължава да използва шифровъчни дискове на тактическо равнище. От другите КРИПТОСИСТЕМИ шифровъчните дискове се отличават със своята компактност и простота на използване. И макар да е ясно, че съобщението, изпратено с шифровъчните дискове, лесно се поддава на разшифроване, все пак разчетите се правели на базата на това, че е нужно време, а след 2–3 часа тактическата информация губи актуалност.

На базата на шифродиска е изработена концепцията за шифроцилиндрите от американския държавник Томас Джеферсън в края на XVII в., и от френския криптолог Етиен Базери — през 1891 г.

Вж. ШИФРОВА МАШИНА M–94.

Шифровъчно бюро

Вж. ЯРДЛИ, ХЪРБЪРТ.

Шифроключ

Определен алгоритъм за работа на шифрова машина, познаването и използването на който позволява превръщането на зашифрованото съобщение в ПРАВ ТЕКСТ.

Ключът за ЕНИГМА и за други шифрови машини от този вид, разработени от БОРИС ХАГЕЛИН, е алгоритъм за нагласяване на РОТОРИТЕ. В по-съвременни шифрови машини ключът е алгоритъм за подреждане на буквите. Колкото по-дълъг е шифровият ключ, толкова по-трудно е да бъде пробит. В „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982) ДЖЕЙМС БАМФОРД отбелязва, че ключ от 56 части може да има около 70 квадрилиона възможни комбинации, преди дадена буква да бъде повторена на същото място в дадено съобщение. Най-дългият известен ключ е от 126 части, и е разработен от Ай Би Ем за шифъра Луцифер. Повечето ключове са значително по-кратки.

Ключовете се менят периодически, за да се затрудни КРИПТОАНАЛИЗЪТ. През Втората световна война германците променят шифрите за спешни съобщения всеки ден. По време на Студената война ключовете са били променяни още по-често. Ключ, използван само веднъж, е невъзможно да бъде разгадан.

Шифроключовете подлежат на криптоанализ, защото могат да бъдат откраднати или използвани неправилно. Операторите на шифрови машини бъркат, като повтарят даден ключ повече от един път.

Що се отнася до кражбата на шифроключове, историята познава много такива случаи. Например специалистите по комуникациите от американския военноморски флот ДЖОН УОКЪР и ДЖЕРИ УИТУЪРТ предават на съветските разузнавателни служби шифроключове. В американския военноморски флот всеки месец запечатани пакети с шифроключове, предвидени за всеки отделен ден от месеца, или списъци с ключове за шифровите машини се предават на различни военни центрове за комуникация. Списъците с шифроключове приличат на перфокарти на Ай Би Ем.

Обикновено Уокър взима списъците с шифроключове в началото на месеца и ги фотокопира направо в радиопредавателната стая, а в случай на необходимост — направо в своя кабинет. Снимането е по-бързо от копирането и се избягва опасността някой да влезе и да забележи свещените списъци с шифроключове. Необходими са 20–30 минути, за да се фотографира месечният ключов материал за една КРИПТОСИСТЕМА.

Тъй като списъците с шифроключове трябва да се унищожават веднага след като се използват (на практика една купчина, събирана няколко дни, се унищожава наведнъж), за Уокър, а впоследствие и за Уитуърт е било по-лесно да фотокопира листовете наведнъж — в началото на месеца.

Освен това, ако противникът успее да се сдобие с копия (електронни или напечатани) на съобщения, които са били дешифрирани, а предадените в код съобщения са записани, той може да прегледа запазените съобщения и да сравни шифрован и разкодиран текст. По такъв начин, използвайки наличната информация, може да проникне в шифрите, използвани в момента.

От 1970 до 1973 г., докато служи на борда на кораба Ниагара фолз Уокър успява да копира и да прехвърли на руснаците почти „сто процента“ от ключовете, използвани от шифровите машини KW–7, KWR–37, KG–14, KY–8 и KL–47 (вж. ШИФРОВИ МАШИНИ СЕРИЯ KW). Той редовно се среща със сътрудници от КГБ, обикновено веднъж на 6 месеца, за да им предаде пакетите с филмите.

По време на процеса по обвинение в шпионаж Уокър разказва колко лесно е успявал да открадне необходимите материали: „Нямаше никакви трудности [при открадване на списъците с ключове]… всеки в радарната зала можеше да ги вземе.“ Ако необходимите пакети са били запечатани, той просто е чупел печатите. После е „нещо съвсем простичко да се запечатат… дори и с безцветна лепенка“.

Шифромероприятие

Британски термин за предприемане на дейност, която ще принуди противника да изпрати съобщение, написано в ШИФЪР или КОД, като по този начин дава на декодировчиците СЛАМКА за проникване в шифъра.

Историкът на разузнаването НАЙДЖЪЛ УЕСТ описва класически случай на шифромероприятие от времето на Втората световна война в книгата „Тайните на сигналното разузнаване“ (1986). Британските криптолози в ПАРК БЛЕЧЛИ проучват прехванатия радиотрафик, за да открият някакви сламки, „и разработиха хитра система, известна като «шифромероприятие»“. Уест обяснява: „Това включваше и Кралския военноморски флот в предприемането на провокационни операции с намерение да бъде предизвикан трафик на съобщения.“ Особено любим метод е поставянето на мини в район, за който германците предполагат, че е прочистен. Щом новата мина се открие, за нея се съобщава и се изпращат миночистачи, като се изчаква до получаване на сигнала „Пътят е чист“. Получаването на този сигнал обикновено е достатъчен за аналитиците от Парк Блечли да изолират текста и да открият промените, приложени в шифъра за съответния ден.

Шифър (шифроване)

Метод в КРИПТОГРАФИЯТА, при който всяка буква в дадено съобщение се заменя с друга буква или цифра. Има 2 основни вида шифри — транспозиционни и субституционни. Основната разлика между шифър и КОД е, че шифърът е на принципа на заменяне на отделна буква, а при кода се заменят цели думи или дори изрази.

При транспозиционния шифър буквите в съобщението си сменят местата. По такъв начин думата „линкор“ от обикновен текст би могла да се изпише като НРОЛИК. Очевидно такива шифри са лесноразгадаеми главно поради честотата на някои букви в различните езици. Например в английския език буквата „Е“ се среща най-често, а със „S“ започват най-много думи. Допълнително „подсказване“ за дешифровчиците могат да бъдат стандартните части от изречението, като „до“ и „от“, които често се срещат в началото на съобщението и за чийто смисъл човек лесно може да се досети.

При субституционния шифър буквите от обикновения текст се заменят с други букви или цифри. Въпреки че този шифър може да се създаде ръчно, шифровате машини предоставят по-голяма възможност за създаване на негови варианти (с различни означения за една и съща буква при всяка нова употреба). Така думата „танк“ може да бъде в първия вариант „румо“, а във втория — „лунц“ (даже в рамките на едно съобщение).

Най-известните шифрови машини, използвани през Втората световна война, са германската ЕНИГМА, японската пишеща машина с азбучно подредена клавиатура (вж. ПЪРПЪЛ), британската ТАЙПЕКС и американската СИГАБА.

Шифър ADFGX

Един от най-известните „ръчни“ ШИФРИ. Разработен е от полковник Фриц Небел специално за фелдмаршал Ерих фон Лудендорф — командващ военната операция на германската армия през 1918 г. във Франция.

Шифърът е построен на принципа на таблица „пет на пет“ с ос по левия вертикал и горния хоризонтал, съставен от буквите A, D, F, G, X, тъй като те лесно се разпознават в морзовата азбука, което е важен фактор — в армията работят радисти, много от които не са били добре обучени. В шифъра се използва „шахматно поле“ и изглежда така:

Съобщението се чете по оста от ляво на дясно и фразата „attack at dawn“ (атака на зазоряване) ще изглежда така:

Поради повторяемостта и честата употреба на някои букви в едни и същи думи (например в английския език) съобщението след това се шифрира втори път (СУПЕРШИФРИРАНЕ) по системата на разместване за маскиране на едни или други букви, срещащи се в думите доста често. Шифровъчните ключове за замяна и разместване се сменят всеки ден.

Френските радисти първи улавят сигнали от този шифър на 5 март 1918 г. Две седмици по-късно германците започват настъплението и успешно отблъскват на някои места съюзниците до 75 км.

Междувременно френското шифровъчно бюро, ръководено от великолепния криптолог капитан ЖОРЖ ПЕНВЕН, успява да разчете шифъра. Пенвен открил, че в началото 2 засечени съобщения са подобни, и разбирайки, че шифърът се базира на 5 букви, следователно е като шахматно поле, успял да разгадае системата на разместване и заместване само за един ден — 1 април 1918 г.

След това французите открили, че германците са добавили шеста буква — „V“ — към шахматното поле, за да могат да се разкодират цифрите, които преди това се налагало да се изписват. И отново Пенвен успява да разшифрова новия шифър — на 1 юни. Съобщението, прехванато този ден, дава възможност на съюзниците да определят главния удар на немското настъпление, което е планирано за 9 юни, и да обърнат хода на военните действия на Западния фронт.

Как точно Пенвен е разгадал шифъра ADFGX, се е пазело в тайна до 1966 г.

Шифър Плейфеър

Един от най-известните ШИФРИ от XIX в. е изобретен от сър Чарлс Уитстоун — британски учен и изобретател. Идеята за електрическия телеграф го осенява далеч преди американеца Самуел Морз.

През 1854 г. барон Плейфеър — приятел и колега на Уитстоун, демонстрира шифъра пред бъдещия принц Албърт (съпруг на кралица Виктория) и на лорд Палмерстон — бъдещ министър-председател. Присъстващите на демонстрацията са силно впечатлени от шифъра, който скоро става известен под името Плейфеър, въпреки че самият той никога не е твърдял, че го е измислил.

Плейфеър е шифър, който се използва на базата на ключова дума, след която в азбучен ред се подреждат всички останали букви, невключени в нея (буквите „I“ и „J“ са събрани). Матрицата на шифъра има вид на таблица 5×5. Да допуснем, че ключ е думата „computer“ (компютър). Тогава матрицата ще има следния вид:

ПРАВИЯТ ТЕКСТ след това се шифрира с двойки букви (диаграми). Буквите, които се намират в един ред или колона, се заменят с букви, стоящи вдясно от тях. Буквите, които се намират в различните редове, се заменят с букви, стоящи под тях. Двойките в една редица или колона се заменят с буквите, които са от дясната страна. Двойките, които не са на същия ред, се заменят от буквата, която е под тях. Буквите, които се намират в различни редици и различни колонки, се подреждат така: първата се заменя с тази, която стои в нейния ред, но във втората колонка, втората се заменя с тази, която стои в нейния ред, но в първата колонка. Двойните букви (напр. ll, dd, nn), които могат да облекчат противника в дешифрирането, се разделят от буквата „X“, която също се поставя и в края на текста, ако в него има нечетен брой букви.

По такъв начин, използвайки ключовата дума „computer“ и думата „attack“ в прав текст, във втората ще има двойни букви с „X“ между тях и още една „X“ в края, за да бъде четен броят на буквите. По такъв начин се получава AT XT AC KX, което ще бъде шифровано по следния начин:

AT = EB.

XT = RV.

AC = TR.

KX = NV.

Или: EB RV TR NV.

Шифърът Плейфеър се научава, помни се и се използва сравнително лесно.

Уитстоун и Плейфеър обясняват шифъра на заместник-министъра на външните работи. Когато заместник-министърът започва да протестира, че е прекалено сложно, Уитстоун изявява желание да демонстрира, че 3 от 4 момчета от близкото начално училище могат да се научат да използват шифъра за 15 минути. „Това е напълно възможно, — отговаря заместник-министърът, — но никога няма да успеете да научите аташетата.“

Шифърът е въведен в Министерството на външните работи и се използва от британските войски в Бурската война, а и след нея. Веднъж щом бъде усвоен, той се прилага лесно, а противникът среща изключителни затруднения в дешифрирането му. Диаграмата свежда до минимум възможността една буква да се използва прекалено често като СЛАМКА (например „Е“ е най-често срещаната буква в английските думи), а вмъкването на „X“ между двойните букви намалява възможността от създаване на сламки.

Уитстоун изобретява и разновидност на ШИФРОВЪЧНИЯ ДИСК.

Шкарт

Разузнавателен жаргон за АГЕНТ, предаден от собствената му разузнавателна служба или агенция, за да бъде защитен по-ценен източник на информация.

Шлезинджър, Джеймс (1929)

ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от февруари 1973 до юли 1973 г., след което е министър на отбраната до ноември 1975 г. и министър на енергетиката от август 1977 до август 1979 г.

Шлезинджър (учен — икономист, специалист по енергетика и по въпросите на националната сигурност) защитава бакалавърска и магистърска степен и докторат по икономика в Харвардския университет. Работи като консултант във Федералния помощен съвет на губернаторите и преподавателите от Вирджинския университет, преди да оглави отдела за стратегически изследвания по отбраната на компания Ранд корп. от 1963 до 1969 г. В държавните структури Шлезинджър работи като заместник-директор и изпълняващ длъжността директор на Бюджетното бюро (по-късно преименувано Управление за мениджмънт и бюджет) от 1969 до 1971 г. На тази длъжност той съставя план за реорганизация на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ. Той е председател на Комисията по атомна енергия от 1971 до 1973 г. След това е назначен от президента Никсън за директор на ЦРУ. Никсън никога не е одобрявал, нито пък е имал доверие на ЦРУ и уволнява предшественика на Шлезинджър РИЧАРД ХЕЛМС, тъй като не е му е оказал достатъчно подкрепа по време на аферата УОТЪРГЕЙТ.

Пред Шлезинджър е поставена задачата да преустрои ЦРУ. Той извършва това, като се разпорежда да бъдат изготвени материали за потенциалните незаконни операции на ЦРУ (вж. СЕМЕЙНИ СКЪПОЦЕННОСТИ), които по-късно са представени от УИЛЯМ КОЛБИ на Конгреса. Шлезинджър уволнява и повече от 1000 сътрудници на ЦРУ (от общо 15 000), ставайки автор на формулата: „20 години — и вън.“

Впрочем на него не му се седи в креслото на ЦРУ и Никсън му възлага да оглави Министерството на отбраната.

Едно от първите неща, които извършва Шлезинджър в Пентагона, е изготвянето на подробен анализ на развитието на американските и съветските стратегически оръжия, като се опитва да разбере как и защо двете суперсили са разработили ядрените си арсенали. Той осъществява и изтеглянето на американските войски от Виетнам.

Кариерата на Шлезинджър в Министерството на отбраната завършва внезапно в началото на ноември 1975 г., когато в хода на реорганизацията на изпълнителната власт (получава названието Сеч в Деня на Вси светии) президентът Форд уволнява не само него, но и директора на Централното разузнаване Колби, заменяйки го с ДЖОРДЖ БУШ. Шлезинджър отказва предложения му пост председател на Експортно-импортната банка, но по-късно се съгласява да оглави Министерството на енергетиката.

Шлуга, Август (1841–1917)

Шпионин, работил за Прусия и Германия от 1866 до 1916 г.

Роден е в Унгария, която по това време влиза в тогавашната Австро-Унгарска империя. Шлуга следва в Политехническия институт във ВИЕНА и постъпва в австрийската армия. Воюва смело в сраженията при Магента в Австро-италианската война от 1859 г. и след време е назначен в Генералния щаб. Но той подава оставка и се посвещава на земеделие.

Представяйки се за журналист, през 1866 г. той успява да се промъкне в щабквартирата на австрийската армия по поръчение на началника на пруския Генерален щаб граф Хелмут фон Молтке, който се подготвя за война с Австрия. Благодарение на сведенията, получени от своя разузнавач, Молтке по-късно успява да съкруши австрийците само за 7 дни.

Шлуга отново работи за Молтке (този път от Париж) в навечерието на Френско-пруската война (1870–1871). По това време той вече има оперативен псевдоним Агент 17. Събраните сведения той предава на военния АТАШЕ на посолството на Прусия в Париж. Тези, на който Шлуга предава информацията, не знаят къде живее техният агент, нито пък откъде получава информацията. И отново успешната дейност на разузнавача помага на прусаците да постигнат победа.

От 1870 до 1914 г. Агент 17 е „законсервиран“ и практически не влиза в контакт с тези, с които преди това е работил. През това време Прусия влиза в състава на имперска Германия.

Последният му началник е ВАЛТЕР НИКОЛАЙ, който оглавява разузнавателния отдел на Генералния щаб, известен като III b. Николай получава малко информация от Шлуга през мирновременните години. Тогава, точно преди да започне Първата световна война, Шлуга предава на Германия стратегическия план за разгръщането на френската армия — 5 дни след обявената всеобща мобилизация. Някои военни историци оценяват тези разузнавателни сведения като най-сполучливия удар, постигнат от шпионин единак на вражеска територия.

Германското военно ръководство обаче не успява правилно да използва тази ценна информация. Шлуга, вече на 73 години и с влошено здраве, се промъква в Германия в началото на войната. Възстановявайки се, през май 1915 г. той отново се връща в Париж и организира регулярно изпращане на разузнавателна информация чрез КУРИЕРИ в Швейцария.

Но както отбелязва в книгата си „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978) историкът на разузнаването ДЕЙВИД КАН, „точността и акуратността на «Агент 17» изиграват на него и на Германия лоша шега“. Шлуга просто в един момент се увлича. В своите донесения той не се уморява да акцентира вниманието върху „слабата държавна воля на военно-политическото ръководство на Франция“. Това подхранва увереността на Ерих фон Фалкенхайн — ръководител на германския Генерален щаб на армията, че французите няма да посмеят да атакуват. А през лятото на 1915 г., когато френското настъпление вече е видимо, той не му придава значение. „Всичко завършва с това — пише Кан, — че веднъж тежката артилерия на съюзниците разбива на пух и прах «отклоненията» на опитния немски шпионин, а Фалкенхайн трябва спешно да организира отпор срещу започналото настъпление.“

Шлуга — доайен на германските шпиони, пази в тайна дори от началниците източниците и методите си. Последното си донесение изпраща през март 1916 г., след което се завръща в Германия. Умира след 1 година.

Шмит, Ханс-Тило (1888–1943)

Германецът, който предава на съюзниците ключа за германската шифрова машина ЕНИГМА. Историкът ДЕЙВИД КАН го нарича „… шпионинът, който най-много повлия на Втората световна война“. Тайните, получени от Шмит, дават възможност на поляците да проникнат в шифрите на Енигма — по-късно постиженията си те споделят с французите и британците.

Шмит е роден в БЕРЛИН. Баща му е преподавател в училището Шарлоте, а майка му е баронеса. Не е известно дали младият Шмит е участвал в Първата световна война. След нея той става собственик на химически завод, но банкрутира в разкъсваната от инфлация Германия през 20-те години. Брат му Рудолф Шмит — професионален военен, е втори по ранг в свързочния корпус Шифрирщеле, където се занимава с криптоложки операции за целите на армията и Министерството на отбраната.

По такъв начин Шмит успява да получи пост на цивилен чиновник при брат си. Според Кан в неговите задължения влизат „разпределяне на шифроматериалите и грижата за унищожаването им, когато вече не се използват“. Той остава на работа в Шифрирщеле и след като брат му напуска през октомври 1929 г. Само година преди Адолф Хитлер да дойде на власт в Германия, на 7 декември 1931 г. Шмит става член на нацистката партия.

По това време (по-точно през октомври 1932 г.) Шмит предлага своите услуги да продаде тайните на Енигма на французите. Източниците са на различно мнение, кога точно първите документи са били предадени на капитан ГЮСТАВ БЕРТРАН — ръководител на декодировчиците на френското разузнаване. Бертран незабавно ги предоставя на полските си колеги, които по това време имат най-големи постижения в дешифрирането. Полските източници сочат, че материалите попадат в Полша на 7 декември 1931 г., макар че по други данни това става през 1932 г. (Що се касае до англичаните, в тези години те все още не работят по Енигма).

Според Кан материалите, предоставени от Шмит, са безценни. Характеризирайки морала на шпионина, той пише:

През 1934 г. Шмит се прехвърля в току-що създаденото Изследователско управление (Forschungsamt) — нова служба за радиопрехващане и дешифриране. Работейки там, той продължава да предава страната си, снабдявайки Бертран с ценни криптографски материали. Французите му дават кодовото название Аше. За 7 години шпионска дейност той се среща с французите 19 пъти — преди всичко в Швейцария, но и на други места: например през август 1938 г. посещава Париж за сметка на французите, където отдъхва много добре.

Шмит предава на французите, а Бертран — на поляците и британците — не само информацията за машината Енигма, но и доклади за германските успехи в декодирането на съобщения на Франция и на други страни. Шпионската му работа продължава до момента, в който войната започва в Европа през септември 1939 г. След това връзката му с французите е прекъсната.

Той продължава работата си до ноември 1942 г. в Изследователското управление. По това време германците подвеждат под отговорност мъж на име Лемоан — бивш германец, който е станал френски гражданин и работи за френското разузнаване. За да се спаси, той разкрива Шмит и други агенти.

ГЕСТАПО арестува Шмит и през юли 1943 г. той е екзекутиран. (Брат му, стигнал до генералско звание в бронетанковите войски, отначало е отстранен, а след това изгонен от армията.)

Шпионски кръг Дюкейн

Агентурна мрежа в Съединените щати от времето на Втората световна война, наречена на името на Фредерик Дюкейн — ветеран от Англо-бурската война в Южна Африка. През 1902 г. той емигрира в Съединените щати от Бермудските острови. На британското разузнаване е известен като авантюрист и специалист по подривно дело с ярко изразена неприязън към Великобритания.

Още от 17-годишна възраст Дюкейн шпионира в полза на Германия. Сражава се срещу англичаните в Южна Африка, а след това и през Първата и Втората световна война. Смята се, че именно Дюкейн подава сигнали на германската подводница, потопила през юни 1916 г. британския крайцер Хемпшир. Сред „особено важните“ пътници, загинали тогава, е и началник-щабът на армията на Великобритания лорд Кичънър. В своята автобиографична книга „Човекът, който уби Кичънър“ („The Man Who Killed Kitchener“, 1932), която е издадена с псевдонима Клемънт Уд, Дюкейн разказва как отначало се качва на крайцера, после с ръчно фенерче подава на немската подводница сигналите и накрая в последния момент, преди да се доближат торпедата, успява да скочи във водата. Истината е, че Хемпшир попада на мина. В тази изобилстваща с фалшификации книга шпионинът твърди, че в различните години е използвал различни псевдоними: Фриц Жубер Дюкейн, Фредерик Фредерикс, капитан Стотън от западноавстралийския конен полк и Пие Ниако. Твърди, че през Първата световна война бил арестуван в Съединените щати, но успял да избяга.

Работата на шпионския кръг Дюкейн започва през 1939 г., когато 40-годишният УИЛЯМ СЕБЪЛД, който работи в Консолидейтид еъркрафт корп. в Сан Диего, Калифорния, се завръща в родната си Германия, за да посети семейството си. По време на посещението му той е вербуван от майор НИКОЛАУС РИТЕР — офицер от АБВЕРА, който отговаря за шпионските действия срещу Съединените щати и Великобритания. Себълд отива в американското консулство в Кьолн и докладва за случилото се. Той се съгласява да бъде ДВОЕН АГЕНТ. (Историята му е основа за филма „Къщата на 92-ра улица“; вж. ФИЛМИ.)

Когато се връща в Съединените щати, под контрола на ФБР Себълд (немците му дават паспорт на име Хари Сойер) установява връзка с Дюкейн и с ХЪРМЪН ЛАНГ (той работи в Нордън ко., където се произвеждат бомбардировъчни мерници). Отново с помощта на ФБР Себълд инсталира късовълново радио в Лонг Айлънд и от май 1940 г. предава за Германия почти всеки ден. ФБР тайно снима срещите на Дюкейн и Себълд и натрупва значително количество доказателства срещу Дюкейн, който е инструктиран от Абвера да се занимава и с шпионска дейност, и със саботажи. Информацията, която той изпраща в Германия през КОНСПИРАТИВНА ПОЩЕНСКА КУТИЯ в Португалия, Бразилия и на други места, често се пренася за Европа от членове на корабните екипажи, включени в шпионския кръг.

През януари 1942 г., по-малко от месец след японското нападение над ПЪРЛ ХАРБЪР, ФБР проследява шпионския кръг на Дюкейн и още 32 германски АГЕНТИ. След като са осъдени, те получават общо над 300 години затвор, а общата глоба, която трябва да платят, възлиза на 18 000 долара. Залавянето им прекратява работата на най-големия, но единствен шпионски кръг в американската история. От другите 32-ма на процеса двама са американци, петима — германци, а 25 — натурализирани американски граждани.

Дюкейн е осъден на 18 години и глоба 2000 долара, а Евелин Клейтън Луис — скулпторка и дизайнерка на играчки, с която той живее, — на 1 година и 1 ден. Ланг получава 18 години, тъй като шпионските му действия са приети за особено сериозни.

Ето и имената на другите осъдени шпиони и на техните присъди:

Хайнрих Айлерс, стюард в Ю Ес лайнс — 2 години и глоба 1000 долара.

Рихард Айхенлауб, келнер — 18 месеца и глоба 1000 долара.

Паул Банте, член на пронацистката германо-американска група — 18 месеца и глоба 1000 долара.

Макс Бланк, деловодител — 18 месеца и глоба 1000 долара.

Алфред Брокхоф, механик в Ю Ес лайнс — 5 години.

Лео Вален, корабен художник — 12 години.

Адолф Валишевски, моряк — 5 години.

Елзе Войстенфелд, секретарка в германското консулство в Ню Йорк (тя живее с брата на главния КУРАТОР на шпионската мрежа офицера от Абвера Ритер) — 5 години.

Конрадин Долд, главен стюард в Ю Ес лайнс — 2 години и глоба 1000 долара.

Рудолф Ебелинг, експедитор в издателство Харпър и брадърс — 5 години и глоба 1000 долара.

Ервин Зиглер, корабен разносвач — 2 години.

Густав Керхер, инженер, участвал в проектирането на електростанции и морски бази — 22 месеца и глоба 2000 долара.

Йозеф Клайн, фотограф и литограф — 5 години.

Хартвиг Клайс, корабен готвач — 8 години.

Хайнрих Клаузинг, корабен готвач — 8 години.

Рене Мезенен, келнер и корабен стюард — 8 години.

Карл Ройпер, работник в завод — 2 години.

Евърит Роудър, изобретател на оръжия — 16 години.

Аксел Уилър-Хил, шофьор на камион и член на пронацистката американо-германска организация — 15 години.

Паул Фезе, корабен готвач и отговорник за морските съобщения на шпионската мрежа в САЩ — 15 години.

Едмунд Хайне, бивш специалист по продажбите към Форд мотър ко. в Германия — 2 години и глоба 5000 долара.

Бертрам Ценцингер, студент стоматолог — 9 години и 6 месеца и глоба 1000 долара.

Паул Шолц, счетоводител в мрежа немски книжарници — 2 години.

Георг Шу — 18 месеца и глоба 1000 долара.

Оскар Щаблер, корабен бръснар — 2 години.

Хайнрих Щаде, музикант и келнер — 15 месеца и глоба 1000 долара.

Лили Барбара Карола Щайн, управителка на магазин за дамски дрехи — 10 години.

Франц Щиглер, моряк — 2 години.

Ерих Щрунк, моряк — 2 години.

Феликс Янке, радист, на временна работа като продавач на газирани напитки — 20 месеца и глоба 1000 долара.

Шпионски кръг Луси

Съветска разузнавателна организация от Втората световна война, наречена Луси по КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на Карл Седлачек — чешки военен РАЗУЗНАВАЧ, който работи под ПРИКРИТИЕТО на журналист на име Томас Зелцингер в Швейцария.

Един от ръководителите на групата е Шандор Рудолфи. Роден е в Унгария и влиза в редовете на комунистическата партия през 1919 г., след което започва работа за съветското разузнаване. Като агент на Коминтерна в началото на 30-те години и през 1936 г. се намира на оперативна работа в Париж. По-късно променя името си на Александър Радо, избира за себе си псевдонима Дора и става резидент на съветската разузнавателна група в Швейцария.

Другите водещи членове на групата са РУДОЛФ РЬОСЛЕР — немски антифашист с връзки в германската армия, и АЛЕКСАНДЪР ФУТ — англичанин с леви убеждения, станал радист на групата. Той предава съобщения за Москва почти всеки ден. В групата влизат също съветският АГЕНТ Урсула Кучински (вж. СОНЯ), Рахел Дюбендорфер с кодово име Сиси, която понякога получава инструкции направо от Москва, и Кристиан Шнайдер с кодово име Тейлър, който изпълнява ролята на АГЕНТ ЗА ВРЪЗКА между Дюбендорфер и Рьослер. През 1943 г. сътрудници на съветското разузнаване искат от Дюбендорфер да разкрие самоличността на Луси. Тя отказва.

Благодарение на строго спазвано разделение в структурата на мрежата и серията от агенти за връзка членовете не се срещат. Радо използва Дюбендорфер и Шнайдер като агенти за връзка, но никога не се е срещал с Рьослер. Фут по-късно казва, че само веднъж се е срещал лично с Радо.

Шпионската група осигурява изумителни разузнавателни сведения. Те изпращат предупреждение за германското нападение срещу Съветския съюз дори с точната дата — 22 юни 1941 г. Шпионският кръг Луси предава на руснаците точното време за планираната германска офанзива при Курск, като по този начин дава огромно предимство на руснаците. АЛЪН ДЪЛЕС — резидент на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) в Швейцария, твърди, че групата получава разузнавателни сведения от германското Главно командване, „и то непрекъснато, често по-малко от 24 часа след като са били взети решенията, които се отнасят до Източния фронт“. Колкото и невероятно да е, разузнавачите в Москва са обзети от параноята на съветския диктатор Йосиф Сталин и често отхвърлят с лека ръка съобщенията, които идват от групата. Най-неудачният отказ е проявен към информацията за германското нападение. (Вж. БАРБАРОСА.)

Някои британски източници твърдят, че британското разузнаване, което знае за съществуването на шпионския кръг Луси, се е погрижило Радо и Фут да получават цензурирани съобщения от УЛТРА, изпратени от декодировчиците в ПАРК БЛЕЧЛИ. Но историкът на британското разузнаване Ф. Х. ХИНСЛИ пише, че „не е истина често изказваното твърдение, че британските власти са използвали групата Луси… за да предават разузнавателни сведения за Москва“.

Швейцарските власти проявяват толерантност към групата, тъй като Рьослер предава и на тях разузнавателна информация за Германия. През ноември 1943 г. вероятно поради загрижеността за неутралитета на Швейцария швейцарски офицери по сигурността арестуват Фут. На Рьослер е попречено да се свързва с Москва и през май 1944 г. той е арестуван. Арестувани са също Дюбендорфер, дъщеря й Тамара и Бьочер. Вероятно швейцарците са ги арестували, за да ги предпазят от сътрудниците на германското СД, и през септември 1944 г. освобождават Фут, Рьослер и другите. Междувременно Радо е успял да избяга в освободен Париж.

Дюбендорфер и Бьочер заминават за Съветския съюз през 1945 г. Там са хвърлени в затвора за дълго вероятно защото Сталин не е искал да признае, че антинацистки настроени германци са помагали на руснаците. Фут и Радо пътуват със самолет за Москва от освободения Париж през януари 1945 г. Когато съветският самолет прави рутинното си кацане в Кайро, Радо слиза и изчезва. По-късно е открит от съветски разузнавачи, които го отвеждат в Съветския съюз, където е хвърлен в затвора и остава в него до смъртта на Сталин през 1953 г. Завръща се в Унгария и там умира през 1981 г. Фут успява да избяга от руснаците и да се завърне в родината си — Англия. Рьослер завършва дните си в Швейцария, след като през 50-те години отново участва в шпионаж, в резултат на което срещу него са повдигнати обвинения от страна на Западна Германия и получава 1 година затвор.

Шпионски магазини

Търговски магазини за сложно оборудване за тайно подслушване (БРЪМБАРИ) и за водене на наблюдение, което наричат „устройства за лична сигурност“. По-голямата част от асортимента на тези магазини до неотдавна беше достъпна само на големите разузнавателни служби. Най-голямата верига в областта на шпионското оборудване е Спай фектъри инк. и Каунтър спай шопс. Магазините на тези 2 фирми са пръснати из цяла Западна Европа. Неотдавна техни представителства бяха открити в Москва и София.

В подобни магазини може да се купят микрофони и камери за скрити снимки, които са монтирани в ръчни часовници, в портфейли, а някои могат да бъдат маскирани даже в хранителни продукти. Продава се оборудване, с което може да се засече дали се подслушва дадена фирма, жилище или телефон. Продават се оборудване за „виждане на тъмно“, камери, предназначени за снимане на тъмно, симпатични (невидими) мастила и даже т.нар. телефони на истината, които като ДЕТЕКТОРА НА ЛЪЖАТА уж могат да определят дали човекът, с когото разговаряте, лъже или не.

От време на време търговията с такава апаратура е свързана с нарушаване на закона. На 5 април 1995 г. американски митничари правят проверка на повече от 40 магазина в САЩ. Търсили са незаконно оборудване за подслушване. В резултат на проверката е предявен иск към Спай фектъри за незаконна продажба на подобно оборудване.

Шпионски прах

Безвреден прах, използван от КГБ през 80-те години за по-лесно следене на западни дипломати и ВОЕННИ АТАШЕТА. В състава му — смес от химически вещества — има нитрофенилпентадиен и луминал. Когато американците откриват следи от този прах, посланикът на САЩ в Москва Артър Хартман заявява на пресконференция на 14 февруари 1986 г.: „Искаме да получим от съветските власти гаранция, че по отношение на американците, работещи в Москва, няма да бъдат прилагани такива неща.“ И добавя: „Ние не можем да допуснем американците да бъдат подлагани на каквото и да било външно химическо въздействие.“

Година преди това американските специалисти откриват следи от нитрофенилпентадиен върху ръчките на автомобилните врати. Съветските власти отричат да имат нещо общо с това. Не са забелязани каквито и да било здравни отклонения при американците, имали съприкосновение с този прах.

Шпионски школи

Всички разузнавателни служби в света разполагат с мрежа от учебни заведения, в които преминават подготовка кадровите сътрудници разузнавачи (апаратчици, щабни работници, аналитици и т.н.). Системната образователна подготовка в областта на разузнаването — или в краен случай специализираните курсове — се появява в началото на XX в.

В „Тайните на германското военно министерство“ („The Secrets of The German War Office“, 1914) доктор Армгард Карл Грейвс разказва как през 1903 г. е бил приет в германската тайна служба, където е преминал 5 месеца обучение и тренировки, преди да бъде изпратен в Порт Артур в Далечния изток:

Освен задължителните учебни занятия Грейвс посещава и музея на германския Генерален щаб, оръжейните заводи и корабостроителниците в Кил и Вилхелмсхафен. „Там изучавах всяка подробност от механиката на военноморското строителство и не бях признат за годен, докато не постигнах равнище, когато мога да говоря компетентно за всяка част на пушка, на торпеден апарат или мина.“

До Втората световна война на разположение на Главното управление за имперска сигурност са били 2 големи разузнавателни школи: едната в Хага, а другата в Белград (вж. А-ШУЛЕ). Няколко по-малки школи са били ръководени от АБВЕРА — германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, и от СД. Те са били десетки и там обикновено са се обучавали шпиони за специфични операции в определени географски райони. Разположени са били в Берлин, Хамбург, Кьонигсберг, Щетин, Щутгарт и ВИЕНА. След нападението срещу Съветския съюз през юни 1941 г. германците създават 9 школи в окупираната съветска територия, като капацитета им е за 10 000 шпиони и саботьори. Повечето от обучаващите се са съветски войници, които са се съгласили да работят срещу Сталиновия режим.

Като описва една от школите за обучение на агенти, които да бъдат прехвърляни в западните страни, ДЕЙВИД КАН пише в „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“):

Руските разузнавателни служби организират специализирани школи още от създаването на Съветския съюз. Те са предназначени за подготовка както на агенти, заминаващи на работа в чужбина, така и на специалисти по сигурността, които остават да действат в страната. Бившият съветски офицер от НКВД с псевдоним А. И. Романов в мемоарите си „Нощите са най-дълги там“ („Nights Are the Longest There“, 1972) описва разузнавателната школа в селището Бабушкин, в която е курсант през 1942 г. Той си спомня, че там са били преподавани 4 „специални предмета“, като най-важният е бил по политическите въпроси:

Втората по важност дисциплина е била организация и дейност на чуждестранните разузнавателни служби. Този предмет се е състоял от 2 части: първо, Германия и нейните съюзници и, второ, разузнавателните служби на Великобритания и Съединените щати. Третата дисциплина е била оперативна работа — разузнавателни средства в областта на разузнаването и шпионажа.

Романов изтъква, че през войната инструкторите напускали школата веднага щом часът свършвал. „Сигурен съм, че имаха и други задължения. Вероятно това не беше основната им работа или може би просто ходеха в други подобни школи и преподаваха и там. Понякога пропускаха часове, но веднага ги заместваше друг инструктор.“ В навечерието на Студената война НКВД, МВД, КГБ и техните организации наследнички поддържат няколко шпионски школи, където се обучават съветски и източноевропейски разузнавачи и висши офицери. Тренировъчната база в град Пушкино край Москва е известна с това, че е предназначена главно за обучение на арабски терористи.

Военно-дипломатическата академия в Москва е в най-висока степен институт за следдипломна квалификация на разузнавачи. Повечето от завършващите започват работа в ГРУ (ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ), но някои постъпват на работа и в други държавни структури за сигурност. Полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ завършва тази школа през 1953 г. и разказва, че в началото на 60-те години КГБ приема на работа около 30–40 процента от Военно-дипломатическата академия.

Висши школи, ръководени от КГБ по време на Студената война, са институтът Андропов (Москва), Висшето командно училище на Погранични войски Моссовет (Москва), Висшето командно училище на Погранични войски Дзержински (Алма Ата) и Висшето командно училище на Погранични войски Ворошилов (Голицино).

МВД, което отговаря за вътрешната сигурност и ред, разполага със своя мрежа специализирани учебни заведения. През 1992 г. Висшата школа на МВД Дзержински в град Саратов е преобразувана в Руска академия за сигурност и минава към ФСК — Федерална служба за контраразузнаване (сега ФСС — Федерална служба за сигурност).

ГРУ от дълго време разполага с най-добрата учебна база за подготовка на разузнавачи, чието ядро е Военно-дипломатическата академия. Но бъдещите сътрудници на ГРУ се обучават и в Академията на Генералния щаб, в центъра за подготовка на АГЕНТ-НЕЛЕГАЛИ, във Военната академия Фрунзе, Военноморската академия, Института за военни преводачи, Череповецкото висше военноинженерно училище, Висшето военноморско радиотехническо училище, Рязанското висше въздушнодесантно училище, Киевското висше командно училище и Харковското висше военно авиоинженерно училище. (След разпадането на Съветския съюз някои от тези училища остават извън пределите на Русия.)

Първата сериозна система за подготовка на агенти и сътрудници на разузнаването в Америка е създадена от УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) във Великобритания, за да оказва помощ на провежданите в Европа операции през Втората световна война. Школите са създадени съвместно с британското Управление за специални операции (УСО). Подобно на германските британските военновременни шпионски школи представляват краткосрочни курсове, които имат за цел да обучават агенти за специфични операции в определени географски райони. В Канада, на северния бряг на езерото Онтарио, също е действала разузнавателна школа, подчинена на БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ. Известна като Лагер X, тя подготвя канадски, британски и американски агенти, които са били обучавани за операции в Европа.

По време на Студената война основните американски разузнавателни агенции имат официални учебни програми. ЦРУ обучава агентите си в КЕМП ПИЪРИ, Вирджиния, а ФБР — в академия, разположена в база на морските пехотинци в Куонтико, Вирджиния. И двете агенции използват различни военни школи за специализирано обучение на агентите си, включително полиграфната школа на Министерството на отбраната, разположена във Форт Макклелън, Алабама. Академията на ФБР, разбира се, набляга на криминалното право и други програми за защита на закона, като се отдава голямо значение на оръжейната подготовка. (Този аспект от обучението на сътрудниците от ФБР е подсилен след инцидентите Уейко и Руби Ридж, а също и от нарастващата загриженост от многото въоръжени частни лица в Съединените щати.)

Американското АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ отдавна обучава разузнавателните си кадри във ФОРТ ХОЛЪБЪРД в Балтимор, Мериленд (обикновено наричан Птицата). Тази школа е преместена във Форт Хуачуа, Аризона. Армията, военноморският флот и военновъздушните сили предлагат специализирани разузнавателни програми във военните колежи и следдипломните школи. Най-важната разузнавателна институция на равнище висше образование е Обединеният колеж за военно разузнаване, разположен във военновъздушната база Боулинг във Вашингтон (преди това е бил разузнавателна школа към Министерството на отбраната. През май 1993 г. названието е променено). Високоспециализирана школа за елитните екипи на АНС, Службата за специална информация, е толкова секретна, че дори местонахождението й не е известно.

Всички американски военни служби и разузнавателни агенции използват Езиковата школа на Министерството на отбраната в Монтерей, Калифорния, където агенти и АТАШЕТА изучават чужди езици.

Шулмайстер, Карл (1770–1853)

Ръководител на френското разузнаване по времето на Наполеон Бонапарт, който сам се нарича император на шпионите. Роден е в Елзас, син е на лутерански свещеник. Говори френски, немски и унгарски език и има изключителен талант за превъплъщение.

Шулмайстер е ТАЕН АГЕНТ през 1804 г. На следващата година става щатен шпионин на Наполеон. По това време Франция е във война с Австрия и Шулмайстер е изпратен под чуждо име във ВИЕНА, за да се запознае с военните сили на врага. Представяйки се за унгарски благородник, той получава достъп до щаба на генерал Карл Мак и му предава подвеждаща информация, която вероятно е причината Наполеон да разгроми Мак край Улм през октомври 1805 г.

Известно е, че Шулмайстер получава възнаграждение не само от Франция, но и от Австрия.

В даден момент е разобличен като френски шпионин и е арестуван. Спасен е от армията на Наполеон, завладяла Виена. Назначен е за комисар на полицията на австрийската столица.

Шулмайстер ръководи и дейността на френската агентура в Прусия и Русия. Според слуховете един от шпионите му е работил в щаба на цар Александър I. Възходът на Шулмайстер по служебната стълбица спира през 1809 г., когато Наполеон се жени за австрийската ерцхерцогиня Мария Луиза. С този брак австрийците получават известно влияние върху Наполеон и започват да се оплакват от бруталността на Шулмайстер. Императорът е принуден да го отстрани. Когато Шулмайстер намеква за своето желание да получи висок пост като благодарност за вярната му служба, по непотвърдени разкази Наполеон отговаря: „Златото — това е единствено подходящата награда за шпионина.“

Шулмайстер отново се присъединява към Наполеон след бягството му от Елба.

Когато нахлуват в Елзас през 1814 г., австрийците се постарават да унищожат именията на Шулмайстер. След френското поражение край Ватерлоо през 1815 г. Шулмайстер е един от първите арестувани поддръжници на Наполеон. Той се спасява, като плаща огромен откуп. Никога не си възвръща богатството и до края на живота си остава в Елзас.

Шушу-мушу

Термин с неизвестен произход, който означава тайно или подмолно, както и объркан или в безпорядък за лице или някоя разузнавателна операция.