Енциклопедия на шпионажа

С–2 (S–2)

РАЗУЗНАВАЧ в частите на американската армия.

Вж. Г–2.

Савак

Иранска служба на тайната полиция и разузнаването, създадена през 1956 г. и прекратила дейността си с Ислямската революция. Последната й операция е организирането на бягството на шах Мухамад Реза Пахлави на 16 януари 1979 г. от страната.

Савак е съкращение от пълното наименование на службата на фарси: Sazamane Etelaat va Amniate Kechvar (Организация за сигурност и разузнаване). Дълго време Савак внушава сред хората страх и омраза, твърдо пресичайки всякакви опити да се попречи на шаха да превърне Иран в модерна държава. На службата се носи славата, че е арестувала, измъчвала и избила хиляди противници на режима на Пахлави.

ЦРУ, макар и да има в Иран доста голямо представителство — 50–75 души, не провежда разузнавателна дейност срещу тази страна. По-скоро американците си сътрудничат със Савак, който споделя с тях сведенията за вътрешното положение в Иран. Затова, когато шахът е свален, ЦРУ е обвинено, че не е могло да предвиди този обрат на събитията, въпреки че е имало на разположение тази информация.

Доказателство за близкото сътрудничество между ЦРУ и Савак е секретната докладна записка на американския посланик от 2 юни 1974 г., в която се съдържат позовавания на отчета на ЦРУ по въпроса за „присъствието на съветското разузнаване в Иран“. В отчета става дума за 67 „открити“ съветски разузнавачи в Техеран, включително трима от съветската болница и един от бюрото на Аерофлот. Освен тях, се заявява в доклада на ЦРУ, вероятно има и още много, включително „нови сътрудници, извършващи първите си познавателни обиколки в Иран, който е традиционно място за назначение на начинаещите в съветското разузнаване“. Копия от доклада са предадени на Савак и на шаха.

Значителното присъствие на ЦРУ в Иран започва през 1953 г., когато КЪРМИТ РУЗВЕЛТ и още 30 американски, британски и ирански АГЕНТИ участват в операция, в резултат от която е свалено лявото правителство на Мохамед Мосадък. Савак е създаден през 1956 г. с помощта на ЦРУ и израелската агенция МОСАД.

Шахът позволява на ЦРУ да действа свободно в страната и да събира разузнавателна информация срещу Съветския съюз. В Иран има и важна електронноподслушвателна станция на АНС, а също значителен брой американски военен персонал, който да оказва помощ на иранските въоръжени сили при въвеждането на нови сухоземни, въздушни и военноморски оръжия. Всички тези действия, предприемани от САЩ, се наблюдават от Савак чрез голямата армия информатори. Когато през 70-те години недоволството към режима на шаха започва да нараства както в страната, така и в чужбина, Савак предприема операции в Съединените щати срещу ирански студенти дисиденти.

В края на съществуването му в Савак има 5000 офицери и служители, подпомагани от хиляди информатори. Когато вземат властта, ислямските фундаменталисти нападат щабквартирата на Савак в Техеран, плячкосват архива на агенцията и убиват генерал Нематолах Насири — трети и последен директор на Савак. През февруари 1979 г. ислямският парламент гласува закон, с който дейността на Савак се прекратява и се създава Национален разузнавателен център, който няма функциите на полицейска сила.

Вж. РАБАНИ, АЛИ НАГИ.

Салон Кити

Едно от заведенията на германската Служба за сигурност (СД), в което според германския ръководител на шпионажа ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ „важни посетители от други страни могат да бъдат забавлявани в дискретна атмосфера и… да им бъде предложена прелъстителна дамска компания. В подобна атмосфера и най-непреклонният дипломат може да се поддаде и да разкрие полезна информация“.

Помещавал се е в огромна къща в изискан район на БЕРЛИН. Салонът е описан в „Мемоарите на Шеленберг“ („The Schellenberg Memoirs“, 1956):

Жените са били вербувани от средите на „най-добре подготвените и образовани дами на интимната светлина“. Според Шеленберг „доста от дамите от висшите слоеве на германското общество бяха преизпълнени с желание да служат на страната си именно по този начин“.

Салонът има изумителен успех при събирането на тайни от клиентите, предимно чуждестранни дипломати. Понякога са го използвали и нацистки лидери, предимно РАЙНХАРД ХАЙДРИХ. Тогава, разбира се, микрофоните са били изключвани.

Салют

Съветска космическа пилотирана орбитална станция, използвана както за научни изследвания, така и за военни цели, включително разузнаване. Салют 1 е изведен в орбита на 19 април 1971 г. Това е първата в света космическа станция. На 7 юни същата година космически кораб се свързва успешно със Салют 1 и трима космонавти се прехвърлят в орбиталната станция. Те работят в лабораторията до 29 юни.

(При връщането си на Земята и тримата космонавти загиват поради разхерметизация на спускаемия апарат. Те не са имали скафандри. При следващите полети на Салют космонавтите са със скафандри и затова екипажът е намален от трима на двама души.)

Салют 1 остава в орбита по-малко от 6 месеца.

Последната орбитална станция от тази серия — Салют 7 — е изведена в орбита на 19 април 1982 г. Огромният 21-тонен комплекс е на орбита 470 км над Земята и действа до началото на 1991 г.

До станциите Салют има непрекъснато движение — изпращат се хора, провизии и оборудване. Вероятно командирът на станцията винаги е бил военен, въпреки че придружаващите го инженери са цивилни лица. С работата си на тези лаборатории съветските екипажи натрупват значително повече часове в орбита, отколкото американските им колеги.

Съветски официални лица заявяват, че космонавтите на тези станции, докато са в орбита около Земята, провеждат визуално наблюдение с камери, спектрометри и многоспектрални електрооптически сензори. В официалната публикация на правителството на САЩ „Съветското космическо предизвикателство“ („The Soviet Space Challenge“, 1987) се заявява, че при тези наблюдения се използват „уреди за разузнаване и насочване на бойни системи“.

Доколкото е известно, Салют 1,2,3 и 5 са имали военно предназначение, а Салют 4, 6 и 7 — гражданско. Впрочем това разделение е условно. От Салют 7 например се провеждат изпитания на нов радар, предназначен за откриване на подводници.

Името Салют (думата означава поздрав) е в чест на първия космически полет с човек на борда — Юрий Гагарин, извършен 10 години преди изстрелването на Салют 1 в орбита.

Космическите станции Салют са последвани от серията МИР, като първата е изведена в орбита през 1986 г. Подобни ОБИТАЕМИ ОРБИТАЛНИ ЛАБОРАТОРИИ са планирани и от Съединените щати, но не са изстрелвани.

Сам

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на визитата на британска мисия в Москва през август и септември 1941 г. за установяване на връзка и взаимодействие между британските разузнавателни служби и съветското НКВД.

Британската делегация е подбрана и изпратена от СИО (Специални изпълнителни операции) с ръководител ДЖОРДЖ ХИЛ — бивш сътрудник от МИ–6. ЧАПМАН ПИНЧЪР — репортер, специализирал се в журналистически разследвания, пише в „Твърде секретно, твърде дълго“ („Too Secret Too Long“, 1984): „Изборът на Хил бе нещо изключително, тъй като руснаците знаеха, че е бил свързан с друг шпионин — Сидни Райли, по време на неуспешния опит да бъдат убити членове на болшевишкия комитет след Руската революция.“ (Вж. РАЙЛИ, СИДНИ.)

Мисията Сам успява да сключи споразумение с руснаците за пълно сътрудничество и организиране на подривна дейност и пропаганда във всички страни, с изключение на Съветския съюз и Британската общност. По силата на това споразумение в Лондон официално е назначен офицер от НКВД, а британската военна мисия в Москва разширява своите пълномощия, включвайки и разузнаване. Веднага следват и други споразумения. Но англичаните нямат кой знае каква полза от тях. Британското правителство се оплаква, че руснаците не искат да споделят със своите съюзници даже данни от техническото разузнаване (има се предвид трофейното оръжие, пленено от немците). От друга страна, представителите на СИО в Москва имат възможност да посещават такива райони, до които руснаците не допускат британски дипломати.

За разлика от руснаците британците предлагат значителна помощ, включително разузнавателна информация, извлечена от операция УЛТРА, въпреки че източникът не е официално разкрит. Но ДЖОН КЕЪРНКРОС и други съветски шпиони във Великобритания вече са предали Ултра на руснаците, а също и други разузнавателни сведения, които британците смятат за прекалено важни, за да ги разкрият пред Москва.

НКВД предлага британците да спуснат с парашути АГЕНТИ от НКВД в окупираните от Германия територии и да осъществят контакт със съветски затворници и други групи в Западна Европа. Британците дават съгласието си и няколко агенти на НКВД пристигат във Великобритания с подводница, където се обучават за кратко време, а после са спуснати в окупирана Европа. Междувременно други съветски агенти, които работят във Великобритания, полагат всички усилия, за да шпионират за Москва. Вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ.

САМО

СЛУЖБА ПО АГЕНТРАЗ КЪМ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА.

Само за вас

Ограничение за сигурност, поставяно върху документ, за да посочи, че въпросните документи могат само да бъдат прочетени, без да се обсъждат устно освен при определени условия на изключителна сигурност.

Само за служебно ползване (ССП)

Американско означение за информация, която не е засекретена. Означението задължава съответните служители да задържат информацията от обществеността, въпреки че разкриването й не накърнява националната сигурност. ССП често се използва, за да бъде защитена информация, в която се съдържат търговски тайни или търговска и финансова информация от фирми, работещи с правителството, а също и информация за отделни лица. ССП се поставя и на правителствена информация, която би могла да обърка някой бюрократ или да осуети тайното развитие на някой по-особен държавен проект (вж. СЕКРЕТНОСТ).

Само за тези, които следва да знаят

Наложено от притежателя на секретни материали ограничение, при което съществува причина бъдещият получател да получи достъп или да му бъде предаден материалът. Ако даден човек притежава ДОСТЪП до секретна информация на дадено ниво на секретност, това не означава, че ще получи автоматичен достъп и до тази степен на секретност.

Вж. ИЗОЛИРАН.

Само устно

Материал, който е толкова секретен, че не може да бъде използван писмено. Обсъжданията по него се извършват единствено устно и само при определени условия и мерки за сигурност.

* Самолети

Самолети за разузнаване се използват още в навечерието на Първата световна война. Първият известен в историята боен полет е разузнавателен и е осъществен на 23 октомври 1911 г.9 над Северна Африка по време на военните действия между Италия и Турция за Триполитания и Киренайка (сега части от Либия). Италианците разполагат с няколко остарели самолета, но на тази дата капитан Пиаца с моноплан Валерия XI, прелитайки над Триполи и Азизия, по време на едночасовия си полет съобщава за позициите на турските войски. (9 дни по-късно италианците нанасят първия регистриран бомбен удар от въздуха.)

По време на същата кампания на 24–25 февруари 1912 г. капитан Пиаца отново влиза в историята с първите въздушни снимки на вражески сили. На 19 април колегата му комендант Сулси със самолет P.3 снима с камера първия филм за разположението на врага.

В началния етап на войната първите стъпки във военното разузнаване са наблюденията на самите пилоти. Впоследствие вторият член от екипажа вече е с фотоапарат. По-късно на задното крило до картечницата се закрепват по-големи камери. След време отдолу на корпуса е бил прорязван специален отвор за фотоапаратурата.

Пилотите и на Антантата (Великобритания, Франция, Италия, Русия, САЩ), и на Централните сили (Германия и Австрия) осъществяват дълги полети за аероснимки, както и за общо разузнаване. Един ефикасно действащ разузнавателен самолет може да достави повече сведения за командването, отколкото неколкостотин, ако не и хиляди кавалеристи. Полетите се извършват обикновено през деня на голяма височина и често се съпровождат от изтребители, които охраняват разузнавателния самолет от евентуална вражеска атака. Снимат се придвижването на вражеските войски, линията на окопите на Западния фронт, а също големи градове и други важни населени пунктове. Специалисти разчитат снимките, разглеждат ги в подробности и за най-малките промени в пейзажа, които биха разкрили движението на врага и дори намеренията му.

В края на войната само германците правят от въздуха по 4000 снимки на ден. ДЕЙВИД КАН — специалист по немско военно разузнаване, отбелязва в книгата „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978): „След 1917 г. и Антантата, и Централните сили толкова се страхували [от въздушното разузнаване], че никой не смеел да променя местоположението на войските през деня.“

Един от най-популярните самолети за въздушно разузнаване през Първата световна война е британският Де Хавиланд D.H.4. Много от тях са били пригодени специално за фоторазузнаване. Най-впечатляващите разузнавателни самолети от това време са руските бомбардировачи Иля Муромец — първите в света 4-моторни бойни самолети. За периода 1915–1917 г. 40 от тях извършват около 440 полета над вражеска територия. По време на всеки полет (за разузнаване или бомбардировки) са били оборудвани със стационарни фотокамери и като краен резултат руското командване получава 7000 въздушни снимки.

Бомбардировачът Иля Муромец спада към самолетите с далечен обсег на действие и затова справедливо може да се приеме за първия в света стратегически разузнавателен самолет. Онези самолети, които събират информация за отбраната, складовете и базите за снабдяване, а също така и за придвижването на войските и корабите на противника на фронтовата линия, извършват ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

През април 1917 г. Съединените щати влизат във войната — те вече имат опит във въздушната фотография. През 1916 г. в наказателната експедиция на генерал Джон (Блекджек) Пършинг в Мексико се провеждат немалко фоторазузнавателни операции. В хода на операцията за фоторазузнаване и визуални наблюдения участват около 15 двумоторни самолета Джени, построени в заводите Къртис.

Между Първата и Втората световна война много страни бележат напредък в развитието на въздушната фотография. С наближаването на войната в Европа през 1936 г. френските военновъздушни сили започват фоторазузнавателни полети над Западна Германия. През февруари 1939 г. австралийският пилот СИДНИ КОТЪН извършва за френското и британското разузнаване няколко полета за аероснимки над Германия, Италия и Северна Африка, тайно пилотирайки модернизирания 12-А Суперелектра от корпорация Локхийд.

В навечерието на Втората световна война Луфтвафе използва германския пътнически дирижабъл ГРАФ ЦЕПЕЛИН през пролетта на 1939 г. за радиотехническо разузнаване над току-що създадената британска радиолокационна станция. Екипажът има за задача да определи дължината на вълните, на която работят британските радари, и разположението на радиолокационните комплекси. По-късно тези мисии са наречени ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ или радиолокационно наблюдение. Луфтвафе избира дирижаблите, тъй като самолетите по това време не са били пригодени за изпълнение на такива задачи. Граф Цепелин, базиран във Франкфурт, прави първия си наблюдателен полет в края на май 1939 г., но поради проблеми с оборудването не успява да получи необходимите данни. Вторият полет — в началото на август 1939 г., също е неуспешен. Дирижабълът е засечен от британски радар по време на първия му полет, но при втория остава незабелязан. Граф Цепелин обаче го наблюдават хора от земята и когато лондонският вестник Дейли телеграф публикува информацията, немското правителство отрича цепелинът да е напускал Германия и да се е доближавал до бреговете на Англия.

По време на тази война — от 1939 до 1945 г., всички воюващи страни използват самолети за разузнаване и наблюдение. Отначало с фотокамери се оборудват обикновени бойни самолети, като най-често ги монтират на мястото на картечниците. Особено успешни в наблюдателните мисии за Великобритания са изтребителите СПИТФАЙЪР и 2-моторните МОСКИТО, конструирани специално за фоторазузнаване (вариант PR — за фоторазузнаване и вариант FR за разузнавателни полети и редовни бойни полети). Последните — многофункционални самолети — са известни с възможността си да осъществяват полети на дълги разстояния при висока скорост, която им позволявала лесно да избягат от вражеските изтребители.

Основните германски самолети за тактическо разузнаване са варианти на Me–109 — най-успешния изтребител от началото на войната, 2-моторният Me–110 и изтребителите Me–210. Няколко германски самолета тип бомбардировачи се използват за разузнавателни цели: Ju–86P и Ju–86R извършват успешни снимки от голяма височина. Ju–88 лети през цялата война и на всички фронтове. Първият в света реактивен изтребител AR 234 БЛИЦ (Светкавица) широко се прилага за разузнавателни полети на дълги разстояния през последната година от войната.

Великобритания влиза във войната с малки възможности за въздушно наблюдение и е принудена да разчита на гражданския пилот СИДНИ КОТЪН и самолета му за първите снимки на германски обекти. Но скоро тази роля е прехвърлена на разузнавателните варианти на успешните Спитфайър и Москито.

Американските военновъздушни сили също модифицират някои стандартни бойни самолети за изпълнение на разузнавателни мисии, сред които:

ИЗТРЕБИТЕЛИ:

P–38 Лайтнинг (с ново означение F–5)

P–51 Мустанг (F–6)

P–61 Блек уидоу (F–16)

P–80 Шутингстар (F–16)

БОМБАРДИРОВАЧИ:

B–24 Либърейтър (F–7)

Москито (F–8)

B–17 Флаинг фортрес (F–9)

B–25 Мичъл (F–10)

B–29 СУПЕРФОРТРЕС (F–13)

A–26 Интрудър (FA–26)

Военноморската авиация приспособява за разузнаване бомбардировача PB4Y–1P Либърейтър и изтребителя_ F6F–5P Хелкет_, базиран на самолетоносач.

През войната са създадени малко самолети, специално предназначени за разузнавателни мисии. Това са 2-моторните самолети F–11 и F–12, конструирани от индустриалеца Хауърд Хюз — пионер в авиацията. (Един от опитните образци — XF–11, пилотиран от Хюз, се разбива при изпитателен полет. На тежко ранения Хюз му дават кодеин, към който той се пристрастява. Хюз си пуска мустаци, за да скрие белег от катастрофата.) F–12 Рейнбоу е самолет за дълги полети, с 4 мотора. Построен е само 1 образец.

С времето фоторазузнаването става неделима част от всяка военна операция. Американската Девета военновъздушна ескадрила с база във Великобритания, а по-късно в Западна Европа извършва повече от 600 фоторазузнавателни операции на месец, за да подпомогне пехотата и военновъздушните сили през последната година от войната. Британските самолети също осигуряват фотопокритие на района.

През цялата война и съюзнически, и германски самолети се използват за транспортиране и пускане на АГЕНТИ на вражеска територия. Агентите и провизиите за тях и за партизаните се пускат с парашути на вражеска територия нощем. Понякога самолетите кацат на територията на врага, за да изтеглят агенти или информатори. За изпълнение на тези задачи често са били използвани трофейни самолети, което е облекчавало полета над вражеската територия. Луфтвафе например е разполагало със съветски 4-моторен TB–7 (AHT–42) и няколко американски B–17 Флаинг фортрес и B–24 Либърейтър за тази цел. Освен традиционното (с парашут) спускане германците използват и специални капсули (за трима души), закрепвани под крилете и спускани с парашут на земята. В капсулите освен за агентите е имало достатъчно място и за оборудването им. За изпълнение на подобни задачи германците сформират специално подразделение KG 200 (Kampfgeschwader 200).

Съюзническите военновъздушни сили използват и самолети за откриване на радарните системи на противника. Първата такава операция на САЩ е проведена през есента на 1942 г. в района на Соломоновите острови. Създадената във ВМС на САЩ група с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Каст Майк проджект — 1 използва за електронно разузнаване модифициран вариант на бомбардировач B–17 Флаинг фортрес. Базирана в Еспириту Санто на островите Нови Хебриди, групата извършва 8 мисии с американски и новозеландски екипажи. В кампанията за завладяването на Соломоновите острови и остров Нова Британия Каст Майк използва за електронно разузнаване хидроплани — „летящи лодки“ — PBY–5A Каталина, а в средата на 1944 г. лети до Филипините, за да засече японски радарни станции. За електронно разузнаване на противника ВМС на САЩ също използват модифицирани TBM Авенджър, излитащи от самолетоносачи. Армейската авиация на САЩ започва да изпълнява полети за електронно разузнаване на Алеутските острови, изпращайки там B–24A Либърейтър със задачата да открие японски радарни инсталации. Самолетът извършва 3 мисии от Адак, Аляска, през март 1943 г. Основно преобразуваният B–17F Флаинг фортрес на армейската авиация също извършва мисии за ЕЛРАЗ през май 1943 г. в района на Средиземно море от бази в Северна Африка. (При тези мисии работят заедно с модифицирани британски бомбардировачи Уелингтън.)

Ползата от засичането на вражеските радарни излъчвания не се е разбирала от всички и може би затова командването за югозападната част на Тихия океан в края на 1943 г. премахва специалното оборудване на първите получени B–24, специализирани за електронно разузнаване ЕЛРАЗ, и ги използва като обикновени бомбардировачи. Другите B–24 за ЕЛРАЗ, изпратени през октомври 1943 г., вече са „защитени“ от неподходящо използване и летят по предназначение, включително над Японските острови.

Към края на Втората световна война електронното разузнаване, както и фоторазузнаването са окончателно признати като необходимо условие за водене на военни действия.

В следвоенния период самолетите се използват за стратегическо и тактическо наблюдение. Активизирането на американските и британските усилия за въздушно разузнаване се дължат основно на факта, че западните агенти не успяват да проведат успешно шпионските си мисии или загиват при изпълнението им. (До голяма степен това се дължи на ДОНАЛД МАКЛИЙН и ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ.)

Първите ЕЛРАЗ мисии в следвоенната ера са извършени през септември 1946 г., когато широко използваният през войната B–17 е оборудван с електронна апаратура и е изпратен над съветска станция в Арктика. Американските военни са смятали, че базата е създадена с военна цел, но B–17 не засича радарни системи. На следващата година американски C–47 Дакота, прелитайки над Австрия и Източна Германия, е обстрелван от изключително точен противовъздушен огън независимо от гъстата облачност. Притеснени, че в Съветския съюз може да са разработили съвременни радари, ВВС на САЩ оборудват 2 самолета B–17 за разузнавателни мисии в този район. Полетите установяват, че руснаците използват пленени германски радари.

Мисиите по ЕЛРАЗ стават практика за американските въоръжени сили. ВВС (обособени като самостоятелен род войски през 1947 г.) използват модифицирани бомбардировачи B–29 Суперфортрес, а военноморския флот — хидроплани PBM Маринър, модифицирани PB4Y–2 Прайвътиър и модифицирани патрулни самолети Либърейтър.

През юни 1950 г. — в началото на Корейската война, САЩ използват RB–29 за фотографско разузнаване над Северна Корея, а по-късно и турбореактивния самолет RB–45C Торнадо. От есента на 1950 г. и 2-та самолета се ескортират от изтребители, за да ги защитават от китайските прехващачи МиГ–15, които кръжат непрекъснато над Северна Корея. Въпреки че американските разузнавателни самолети са били атакувани, а някои и сериозно повредени, нито един не е бил свален.

През май 1952 г. американските военновъздушни сили извършват 2400 фоторазузнавателни полета, а от април 1952 до март 1953 г. — средно 1792 полета на месец. През март 1953 г. армията получава 64 657 снимки. Военноморският флот също изпълнява фоторазузнавателни мисии, повечето със самолети F2H–1P Банши, които могат да излитат както от самолетоносачи, така и от земни бази.

В началото на Студената война САЩ разработват програма за използването на БАЛОНИ за аероснимки. Освен балони, оборудвани с фотокамери (проект МОБИ ДИК), над СССР се изпращат и няколко балона с оборудване за разкриване на радарни системи (проект Гранд юниън). Носени от вятъра от запад на изток, те трябвало да достигнат западната част на Тихия океан и Аляска. Тези опити се оказват напълно безуспешни. Оборудването не функционирало, контролиращите устройства давали отклонения, самите балони се откривали трудно впоследствие, а много от тях се приземявали в Съветския съюз.

Над Съветския съюз и пограничните райони с Китай се изпращат много самолети. Самолети на американските военновъздушните сили навлизат в съветски арктически райони главно от Аляска. Те са прекратени от президента Труман след избухването на Корейската война през юни 1950 г. Заедно с това за стратегическите анализи и за планирането на евентуални бомбардировки на стратегически обекти възниква необходимостта от информация не от периферните, а от вътрешните райони на СССР. САЩ се обръщат за помощ към Великобритания. И в резултат първият полет дълбоко във вътрешността на Съветския съюз е извършен от американски фоторазузнавателен самолет RB–45 Торнадо с британски отличителни знаци и британски екипажи. Полетите се провеждат нощем. Първите са на 19–20 април 1952 г. от 3 самолета RB–45.Те са засечени от руснаците, които се опитват да ги свалят, но безуспешно. Втората мисия, състояща се от 3 самолета RB–45 с британски екипажи, се осъществява през нощта на 29 срещу 30 април 1954 г.

Британците са помолени да включат новия си самолет Канбера за аероснимки над полигона за изпитания на ракети Капустин яр на Волга. Британците изпълняват тази втора мисия през юли 1953 г. Самолетите са повредени от противовъздушен огън, но въпреки това успяват да се приземят безпроблемно в Иран.

Далекообхватни фотографски мисии, провеждани от голяма височина, за събиране на разузнавателна информация извършват и разузнавателните варианти на тежките стратегически бомбардировачи B–36. Някои от полетите на RB–36 от началото на 50-те години се провеждат напълно умишлено над съветска територия. Заплахата от съветски реактивни изтребители води до „олекотени“ модификации на 10-моторните бомбардировачи — премахнати са защитните им оръдия, както и други елементи от оборудването, теглото им е намалено, за да могат да летят на по-голяма височина. Но тези самолети с екипаж повече от 20 души както преди остават уязвими.

RB–36D в момент на стиковка по време на полет с разузнавателния самолет RF–84F.

За разузнаване на съветското ракетно развитие САЩ създават високоефективния самолет U–2, който успешно прелита над СССР от 1956 г. до момента, в който един самолет от този тип е свален от съветски противовъздушни ракети на 1 май 1960 г. Всъщност U–2 не е самолет, а моторен планер с фото- и кинокамери и електронна апаратура. Няколко години U–2 е бил изключително ефективен, но пътят му към Съветския съюз е пресечен от руските ракети земя-въздух.

В конструкторското бюро на т.нар. ЗАВОДИ СКУНК на корпорацията Локхийд са разработени самолет A–12 ОКСКАРТ и неговият вариант SR–71 БЛЕКБЪРД. Те са приемници на U–2, създаден от същата фирма. За разлика от U–2 те летят с по-висока скорост, на по-голяма височина и имат на борда усъвършенствани средства за радиолокационна маскировка. И A–12, и SR–71 развиват скорост над 3200 км/ч, имат таван 25,5 км и са оборудвани със специална апаратура за стратегическо разузнаване, макар че никога не са летели над територията, за която са били предназначени — Съветския съюз. A–12, използван за целите на ЦРУ, лети над Северен Виетнам и над Северна Корея през 1967–1968 г. Това е единственото му оперативно приложение. SR–71 на военновъздушните сили лети над Северен Виетнам и Китай през 60-те години и над цели в Близкия изток. A–12 и SR–71 се смятат за най-бързите самолети в света, въпреки че през 80-те години има данни за по-бързи шпионски самолети — АВРОРА. През февруари 1990 г. SR–71 е изтеглен от употреба само 1 година преди Войната в Залива 1991 г. Тогава U–2 и спътниците осигуряват стратегическо разузнаване за Близкия изток.

Така U–2 остава в експлоатация по-дълго, отколкото A–12 и SR–71. За да се спаси програмата по гигантския стратегически бомбардировач B–70 Валкюри, ВВС на САЩ предлагат да се създаде негова конфигурация за разузнаване и нанасяне на удари RS–70 ВАЛКЮРИ. Но построяването на B–70 е неуспешно и не се произвежда нито бомбардировачът, нито разузнавателният вариант. От началото на 60-те години фото- и електронно разузнаване над Съветския съюз извършват спътниците. През 70-те години самолетите продължават да предлагат по-добри филмови кадри, а също и по-своевременно покритие от спътниците (поради времето, необходимо за поемане на филмите). KH–11, изстрелян през декември 1976 г., е първият американски шпионски спътник, който има директна обратна връзка със Земята за предаване на фотоизображения. Той осигурява снимки за земната повърхност няколко часа след като е преминал над набелязаната цел.

Ширококрилият RB–57 също се използва за далекообхватни шпионски мисии. Той е американският вариант на британския бомбардировач Канбера. Интересно е, че Съединените щати дават на Тайван няколко самолета U–2, RB–57 и RF–101 за полети над континентален Китай. Разузнавателната информация се използва и от 2-те правителства.

По-късно британците използват далекообхватните бомбардировачи Велиънт, а след това и Виктър с конфигурации за фоторазузнаване. Няма данни да са извършвали полети над Съветския съюз. Полагат се значителни усилия за ЕЛРАЗ със самолети по периферията на Съветския съюз и Китай. Те излитат от бази в Западна Европа, Северна Африка и Далечния изток. Често летят директно към съветската или китайската граница и се връщат обратно в последния момент. Понякога умишлено проникват зад границата и предизвикат задействането на специалните отбранителни радарни системи, засичайки така разположението и характеристиките им. Военновъздушните сили на САЩ осъществяват повече от 1000 ЕЛРАЗ полета всяка година с RB–47 Стратоджет, с RB–50 Суперфортрес (последният е подобрен B–29), а по-късно и с RC–135 СТРАТОТАНКЕР. Военноморският флот използва P4M–1Q МЪРКЕЙТЪР, P2V НЕПТУН, P3V ОРИОН, EC–121 СУПЕРКОНСТЕЛЕЙШЪН и A3D–2Q СКАЙУОРИЪР, базиран на самолетоносач. Немалко от тези самолети са били атакувани от противникови изтребители, а някои са били свалени (вж. по-нататък).

Много от самолетите за тактическо разузнаване (фотографски и за ЕЛРАЗ) са създадени от ВВС на САЩ. Понякога тактическото и стратегическото разузнаване се припокриват, както това се случва по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА през октомври 1962 г. Първите разузнавателни сведения за разполагането на съветски стратегически ракети в Куба доставят самолети U–2. ЦРУ провежда наблюдателни полети над Куба с U–2 от 5 август до 7 октомври 1962 г. Стратегическото командване на военновъздушните сили подновява разузнавателните полети с U–2 над Куба на 14 октомври (1 самолет е свален от съветска ракета земя-въздух). Подробностите за наблюдаваните обекти се осигуряват от високолетящия военноморски фотографски самолет F8U–1P КРУСЕЙДЪР, по-късно подпомаган от RF–101 Вуду.

Вездесъщият A3D Скайуориър, излитащ от самолетоносач, въпреки теглото му от 35 т се използва в 2 варианта: за фотографско и за електронно разузнаване. Малко по-малкият A3J Виджилънт, базиран на самолетоносач и развиващ скорост 2216 км/час, осигурява далекообхватна фотография за военноморския флот. Военновъздушните сили използват за електронно наблюдение модифицирания вариант на A3D с означение EB–66, а за фоторазузнаване — вариантите RB–66. (През октомври 1962 г. е проведена стандартизация за класификация на самолетите на различните родове войски на САЩ, като за авиацията в армията, ВВС и военноморския флот е приета единна система. P2V Нептун става P–2, P3V Орион — P–3, WV–2 Уорнинг стар — EC–121, A3D Скайуориър — A–3, A3J–1P Виджилънт — RA–5C, и F8U–1P Крусейдър — RF–8A. Всички разузнавателни самолети получават означение R или Е, като последните включват самолетите за ЕЛРАЗ, за ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ и за радарно наблюдение.)

Повечето от тези самолети се използват по време на Виетнамската война, както и RF–4, невъоръжен фоторазузнавателен вариант на F4H ФАНТОМ — един от най-успешните изтребители, използвани от военновъздушните сили и морските пехотинци. EC–47 на военновъздушните сили, наричан още Гуни бърд (Хищна птица), е използван над джунглите в Южен Виетнам като платформа за откриване на радарни установки. Единственият транспортен самолет, който се доближава до постиженията на C–47, е C–130 Херкулес, също използван за ЕЛРАЗ от САЩ, както и EC–130.

Безпилотни самолети се използват отдавна от американските военни служби като въздушни мишени за учебни стрелби на зенитни и ракетни комплекси на ПВО. През 60-те години на базата на телеуправляемите машини, конструирани от Раян, са създадени безпилотните разузнавателни самолети БЪФАЛО ХЪНТЪР AQM–34. От август 1964 до юни 1975 г. тези самолети извършват 3435 полета за фото- и електронно разузнаване.

Необичайният разузнавателен апарат D–21 е създаден с идеята да бъде изведен на височина от самолети A–12 и SR–71. Вместо това за целта е бил използван стратегическият бомбардировач B–52H, който издига D–21 над континентален Китай. Извършени са 12 подобни полета. Израелците разработват добилата известност разузнавателна сонда Скаут, която е била използвана и за други мисии по време на израелското нападение над Ливан през 1982 г. Тези сонди наподобяват самолетен модел и са снабдени с телевизионни камери с телефотографски лещи. През 1982 г. израелците ги използват, за да откриват сирийски противовъздушни инсталации в Ливан. Сондите Скаут са били пускани и над американски военноморски кораби в бейрутското пристанище — веднъж дори докато министърът на отбрана Каспар Уайнбъргър е бил на кея. Те не са били засечени от американските военни. Американците създават няколко подобни подобрени варианта на израелските сонди, включително модела Пайъниър, използван ефективно по време на Войната в Залива 1991 г. (Вж. ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ.)

По време на кратката Война в Залива през януари и февруари 1991 г. се използват много самолети и сонди Пайъниър за разузнаване. U–2 отново е на служба, а така също вече старият RF–4C Фантом и изтребителят F–14 Томкет на военноморския флот. Много полезни за проследяването на иракските сухоземни и въздушни действия са 2-та експериментални E–8 ДЖЕЙСТАРС и E–2C Хоки, E–3 Сентри, EA–3B Скайуориър и електронният самолет EP–3 Орион 1E–2. Британският Торнадо и RF–5E Тайгър II на Саудитска Арабия също се оказват изключително удачни.

Тъй като Съветският съюз не разполага с бази в чужбина, от които да извършва полети над САЩ, събирането на разузнавателна информация се извършва със спътници.

Подобно на САЩ Съветският съюз приспособява самолети от типа на бомбардировачите за далекообхватни разузнавателни мисии. Използва предимно Ту–16 БЕДЖЪР и Ту–22 БЛАЙНДЪР със среден радиус на действие и далекообхватните Ми–4 БИЗОН и Ту–20 БЕЪР.

Беджър, Блайндър и Бизон са турбореактивни самолети, а огромният Беър е единственият турбовитлов самолет в света, приет на въоръжение. Елегантният 4-моторен самолет с обратновъртящи се витла се използва както за стратегическо (Беър-E), така и за военноморско разузнаване (Беър-D и F). Беър-D е оборудван със специален канал за видеовръзка, с помощта на която ракетите може да се насочват за атака срещу военните кораби на противника. Обхватът на действие е над 12 000 км, които може да се удължат с презареждане по време на полет. Съветските военноморски самолети Беджър, а след тях и Беър провеждат подробни наблюдателни полети над американски военноморски кораби в открити води още от март 1963 г. Те излитат от бази в Сибир и полетите им стигат понякога до Хавайските острови. Използвайки полетите за тренировка и за разузнаване на американските военноморски сили, съветските самолети (често „съпровождани“ от изтребители на САЩ) започват да се появяват също в района на Атлантика и Средиземно море. Полетите над Средиземноморието се осъществяват от бази в Египет — понякога с египетски екипажи и египетски отличителни знаци.

Първият значителен разузнавателен полет на съветски самолет е през април 1970 г., когато двойка разузнавателни самолети Беър-D излитат от Колския полуостров, прелитат над Северния полюс, спускат се над Норвежко море, след което продължават на юг и се приземяват в Куба. Така без кацане те преодоляват над 8000 км. След неколкодневен престой в Куба самолетите Беър се завръщат в родината си. В края на април друга двойка Беър отлита за Куба, а трета двойка извършва полета през май 1970 г., като създава редовно трасе за подобни операции. През 80-те години тези полети стават регулярни. Беър лети винаги по двойки, до 1983 г. — Беър-D, а след това — и Беър-F.

До края на Студената война самолетите Беър извършват общо наблюдение и ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ край бреговете на Северна Америка на 200–250 мили (320 — 400 км) от брега.

(През 1973 г. двойка самолети Беър лети до Конакри, Гвинея. Няколко пъти — изглежда, от Куба и от Конакри, се изпълняват координирани разузнавателни полети над южната и централната част на Атлантика. Съветските самолети престават да излитат от Конакри през 1977 г. и обичайният маршрут за Беър D се променя — използват се летища в Луанда, Ангола. Тези полети пресичат Атлантическия океан между Куба и Ангола.)

По време на Студената война Съветският съюз разработва няколко типа специализирани самолети за стратегическо разузнаване. Най-яркият представител на този клас е стратегическият разузнавателен самолет RSR, който в действителност нито веднъж не се издига във въздуха. Проектът е приет през 1953 г., когато започва и работата по американския U–2. Но замисълът на съветските конструктори е значително по-амбициозен: да създадат самолет, способен да развива скорост 2960 км/ ч и да е с таван на полета 33,3 км. Американският самолет е предвиден за скорост, близка до звука, и таван 23,3 км. Проектът на RSR бил толкова радикален и фантастичен, че се наложило да бъде създаден промеждутъчен модел, какъвто е NM–1, произведен 1959 или 1960 г. Но NM–1 показва много недостатъци (леснообяснимо, като се има предвид революционният конструкторски замисъл) и изпълнението на програмата е преустановено. Подобен на американския U–2 като замисъл и принцип на работа е М–17 МИСТИК, разработен от конструкторското бюро на Мясишчев. Той влиза в експлоатация в началото на 80-те години. Лети на над 23,3 км височина и като U–2 е бавен — развива скорост едва 750 км/ч. И накрая, както своят американски аналог съветския самолет освен разузнавателни извършва и научноизследователски полети.

Руснаците имат и няколко модифицирани самолета тип изтребители за тактическо разузнаване. 2 от тях са особено важни в конфронтацията между Изтока и Запада — Як–25R МЕНДРЕЙК и ЯК–28 Флашлайт-D. И двата са създадени от дизайнерското бюро на Яковлев. Мендрейк е за стратегическо разузнаване — лети независимо от атмосферните условия. Таванът му е 23,3 км. Що се касае до разузнавателния Як–25R, взет на въоръжение през 1959 г., всички или поне повечето специалисти са убедени, че е създаден на базата на изтребителя Як–25. Извършил е няколко наблюдателни полета над Китай. По модела на ЯК–25 е създаден и тактическият бомбардировач (и за тактическо разузнаване) Як–28. Широко е използван Як–28R Бруър-D, който навлиза в експлоатация през 1969 г. Апаратурата за електронно проследяване е монтирана в бомбеното гнездо, а няколкото камери — в носовата част.

Най-ефикасният съветски разузнавателен самолет е модификацията на щурмовия Су–24 Фенсър, който все още се използва.

Освен стратегическото въздушно разузнаване, което американските и британските самолети извършват над Съветския съюз и съветските — над Великобритания и по периферията на САЩ, по време на Студената война 3-те страни провеждат разузнавателни наблюдения над Израел и арабските страни. През 1948–1949 г. — по време на Израелската война за независимост, британски и египетски самолети излитат от Египет и извършват разузнаване над израелска територия. През лятото и есента на 1948 г. самолети Москито осъществяват няколко наблюдателни полета над израелска територия на 10 км височина. Те летят необезпокоявано, тъй като израелските изтребители не могат да достигнат този таван достатъчно бързо, за да ги преследват. Все пак неопитните израелски военновъздушни сили свалят Москито на 20 ноември 1948 г. и няколко самолета Спитфайър по време на шпионски полети през 1949 г. (Вж. СВАЛЕНИ САМОЛЕТИ.)

През следващите години американски и съветски разузнавателни самолети често извършват наблюдателни полети над Израел. Американците използват U–2, а руснаците — осъвременени МиГ, които излитат от Египет. Израелски пилоти свалят няколко МиГ-а, управлявани от руснаци. На 19 юли 1963 г. двойка израелски изтребители Мираж дават предупредителни изстрели и принуждават американски RB–57A Канбера да се приземи на летище Лод (по-късно „Бен Гурион“).

Израелците на свой ред използват самолети Метеор, оборудвани с камери, а по-късно Мираж и RF–4 Фантом за разузнаване на определени цели в съседните арабски страни.

За събиране на фотовизуална и електронна информация армиите на някои страни водят тактическо бойно разузнаване, използвайки за тази цел както самолети, така и вертолети. Що се отнася до самолетите, всички (с изключение на специално отбелязаните в тази статия) са модификации на обикновените бойни самолети.

Електронното бойно разузнаване включва събиране на информация за средствата за комуникации на противника и за неговите тактически радари. В днешно време САЩ имат на въоръжение за тази цел самолети RV–1 Мохоук и RC–12 Суперкинг еър, а също вертолета EH–60 Блекхоук. (Вж. ГАРДРЕЙЛ.)

САМОС

Спътниковата система за ракетно наблюдение (Satellite and Missile Observation System) САМОС е разработвана от ВВС на САЩ. За разлика от фотографския спътник КОРОНА, който изстрелва капсулата с филм към Земята, тя е оборудвана с фотолаборатория на борда. Готовите снимки се сканират и се предават на земните станции по телевизионен канал.

САМОС подобно на Корона е създаден по проекта Бойна система (WS) 117L и с конкурс между фирми за правото да разработят разузнавателен спътник. Отначало названието е Сентри (Страж), а по-късно е преименувано САМОС.

Военновъздушните сили успяват да финансират разработката на спътника. По същото време ЦРУ създава серията Корона. Това става възможно благодарение на силната подкрепа на Конгреса за спътниковите програми в края на 50-те години. Тогава всички са загрижени от проблема за „изоставането на САЩ по ракетния въпрос“ от Съветския съюз. Обаче системата на САМОС за предаване на информацията на Земята се оказва с дефекти. По-късните модели на този спътник, както и Корона използват спускаеми апарати — капсули — за изпращането на филмите на Земята (в специални капсули готовите филми се катапултират от спътника и с парашут се спускат над океана, където чакащи самолети ги прехващат). Освен финансовите въпроси възниква и проблемът, чий е САМОС. Ако Корона е проект на ЦРУ, то ВВС смятат, че САМОС е техен проект. Някои високопоставени правителствени чиновници заявяват, че разузнавателните спътници са национално достояние и не могат да принадлежат на една или друга служба. Случаят със САМОС е разрешен на 25 август 1960 г., когато е създадено строго секретното УПРАВЛЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (УНР). От една срана, УНР е подразделение на Министерството на отбраната, а, от друга, влиза като самостоятелна структура в РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ и по такъв начин е под контрола на ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (т.е. директора на ЦРУ).

САМОС е предаден на УНР, но щабквартирата на военновъздушните сили, които са му ПРИКРИТИЕ, упражнят до голяма степен контрол над проекта. Самият проект обаче е извън компетенцията на ВВС и затова генерал Къртис Лъмей — ръководител на Стратегическото въздушно командване, не контролира работата по спътника.

Първият опит за изстрелване на САМОС е на 11 октомври 1960 г. и е неуспешен. Следващият опит също е неуспешен поради отказ на втората степен на ракетата носител Аджена. На 31 януари 1961 г. е проведено третото, вече успешно изстрелване на САМОС 2. Спътникът предава снимки на американската земна станция в продължение на месец. Необходими са обаче няколко месеца, за да бъдат разчетени, тъй като са с много лошо качество. Спътникът тежи 1,902 т и е в орбита 472–554 км над Земята.

Спътниците Корона вече осигуряват полезна фотография повече от 5 месеца преди успешното изстрелване на първия спътник САМОС.

Следващите 2 опита за изстрелване на САМОС се провалят. След това започват успехите, с много малко провали. До 27 ноември 1963 г. от 31 опита само 5 са неуспешни. Въпреки това УИЛЯМ БЪРОУЗ пише в „Строго секретно“ („Deep Black“, 1986):

И все пак президентът Кенеди използва снимки, направени от САМОС, при вземането на решения по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА през 1962 г.

Спътниците САМОС не получават означение КИЙХОУЛ, въпреки това основната система камери на САМОС се използва в неудачната програма ЛАНЯРД като KH–6.

Санитарна обработка

Внасяне на изменения в документ (по-точно изваждане на някои сведения), за да бъдат скрити източниците и методите на разузнаване.

Сантен

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на проектирания от корпорация Локхийд шпионски самолет CL–400, който е замислен като приемник на U–2, но така и не е създаден.

Сапфир

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на шпионски кръг, който вероятно е работил в СВДК — френската Служба за външна документация и контраразузнаване. Информацията за него е разкрита пред ЦРУ през декември 1961 г. от АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — сътрудник на КГБ.

Според Голицин АГЕНТИ на Сапфир са проникнали в правителството на Шарл дьо Гол, в щабквартирата на НАТО в Париж и в самата СВДК. По препоръка на ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на контраразузнаването в ЦРУ, президентът Кенеди пише на Дьо Гол и му разказва за направените разкрития. Резидентът на ЦРУ в Париж предава писмото на Дьо Гол лично.

Дьо Гол подозира, че това е замислен от ЦРУ и насочен срещу него самия план, и нарежда на СВДК да прекъсне отношенията си с ЦРУ. Когато разбира, че французите не реагират на предупреждението за Сапфир, Енгълтън нарежда да се извърши КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ във френското посолство във Вашингтон. Целта му е да се добере до кодовете и информацията, за да се запознае с дипломатическите съобщения и да разбере какво точно възнамеряват французите. Конспиративните прониквания са разкрити и резидентът на СВДК във Вашингтон е отзован.

Случаят Сапфир е в основата на романа на Лиън Юрис „Топаз“ („Topaz“, 1967), по който по-късно е създаден филм (вж. ФИЛМИ). Книгата е толкова автентична, че някои наблюдатели смятат, че ЦРУ е подало необходимата информация на Юрис. Френски разузнавач завежда дело срещу Юрис и филмовата компания, което завършва с успех за него. Преживяванията в съда служат на Юрис за нова книга — „QB VII“, 1970.

Сред шпионите в Сапфир е Жорж Пак — прессекретар в НАТО. Оперативни работници от френското разузнаване го засичат да предава материали на съветски АГЕНТУРИСТ. Мотивите да предава дипломатически и военни тайни на руснаците според Пак са разведряване на международното напрежение. Той твърди, че съветските разузнавачи са му показали писмо на Никита Хрушчов, в което се казва, че по време на Берлинската криза от 1961 г. той се е ръководил от предадените от Пак материали за НАТО при вземане на решенията си. Той получава доживотна присъда за държавна измяна, която по-късно е намалена на 20 години.

От материалите на американската дешифровъчна операция ВЕНОНА става ясно, че научният сътрудник на френското Министерство на авиацията Андре Лабарт също е съветски агент още от 40-те години. Френското разузнаване смята, че той е вербувал Пак в Алжир през 1944 г.

Сатир

Операция на британското разузнаване по разгадаване на технологично много сложно подслушвателно устройство и на принципа му на действие, което е открито в държавния герб на САЩ, висящ над бюрото на американския посланик в Москва. БРЪМБАРЪТ е поставен от руснаците и през цялото време на безпрепятствена работа (1952 г.) съветското разузнаване е имало достъп до обширна секретна информация, отнасяща се до държавните интереси на САЩ.

Микрофонът е открит от техниците, които извършвали рутинна проверка по разкриване на подслушвателни устройства в кабинета на посланика преди посещение на американския държавен секретар. Американските специалисти не могли да открият начина, по който устройството действа. Ясно било само, че се задейства и се захранва от голямо разстояние чрез УКВ излъчване (т.е. операторът може да се намира далеч от посолството).

Доколкото е известно, устройството е предадено на англичаните. Електронният специалист ПИТЪР РАЙТ го изучава и успява да разгадае тайното му действие. Изследванията върху тайнствения микрофон отнемат на Райт 18 месеца къртовска работа. Усилията му получават КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Сатир. Той създава и прототип, който да се използва в британския КОНТРАШПИОНАЖ.

Сатлър, Джеймс (1938)

АГЕНТ от източногерманското външно разузнаване в САЩ. Роден в Ню Йорк. Учи в Калифорнийския университет в Бъркли, а по-късно — в Източна и Западна Германия и в Полша. Говори свободно немски, пътува често до Европа, преподава, извършва изследователска дейност и посещава международни конференции. Известно време работи за Атлантическия институт за международни отношения в Париж.

В началото на 70-те години Сатлър пристига във Вашингтон и започва работа като специалист по международните отношения в Атлантическия съвет на САЩ — външнополитическа организация, която работи върху политическите и военните проблеми на СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ. Понякога американското правителство използва Атлантическия съвет като полигон, в който се проверяват потенциалните планове и намерения на политическото ръководство на САЩ.

През 1973 г. Сатлър е разкрит от източногермански РАЗУЗНАВАЧ, избягал в Западна Германия и предал някои от АГЕНТИТЕ, чиято информация е била изпращана в КГБ.

Сатлър е вербуван през 1967 г. Когато научава, че е работил за източногерманското разузнаване, ФБР поръчва на министъра на военноморския флот Джон Леймън, който познава Сатлър, да го вербува за ДВОЕН АГЕНТ. След като признава за шпионската си дейност пред Леймън, Сатлър бяга в Мексико, където напразно се опитва да получи помощ от съветското посолство.

След това за кратко се връща във Вашингтон, където Министерството на правосъдието, използвайки слабо познат и рядко прилаган федерален закон, го кара да се регистрира като шпионин. На 23 март 1974 г. Сатлър попълва анкета GA–1, която се издава от отдела за вътрешна сигурност на Министерството на правосъдието. Сатлър отбелязва с „да“ отговора на въпроса: Имате ли познания за тактиката на шпионажа, контрашпионажа или саботажа на чуждо правителство или чуждестранна политическа партия? След това описва живота си на шпионин:

Сатлър признава, че е получил приблизително 15 000 долара за дейността си, а също и Почетно отличие на Министерството за държавна сигурност на Източна Германия.

Според някои сведения американското контраразузнаване „временно“ е превербувало Сатлър и той разкрива сложната система на връзка, по която неговата информация от Вашингтон е стигала през Канада, Западна Германия и ГДР най-накрая в Москва.

Сатлър изчезва скоро след като подписва формуляра анкета, в който признава, че е шпионин. Леймън смята, че ако не е бил разкрит през 80-те години, Сатлър „досега можеше да бъде какво ли не — заместник-министър на отбраната или даже държавен секретар“.

Сафорд, Лоурънс (1893–1973)

Един от пионерите в КРИПТОАНАЛИЗА и основател на дешифровъчната служба във ВМС на САЩ.

През 1916 г. Сафорд завършва американската военноморска академия и служи на бойни кораби. През 1924 г. възстановява ликвидираното след Първата световна война подразделение на военноморското разузнаване за прехващане на каналите за връзка на японския военноморски флот. С негови усилия е създадена специална служба към военноморското управление за комуникации, наречена Изследователски отдел. Изследователският отдел получава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ OP–20-G. OP означава офис на ръководителя на военноморските операции; 20 — военноморски комуникации, а G — VII отдел в управлението. По-късно отделът е преименуван в Група за сигурност на връзките. Отначало в службата работят 5 души: Сафорд и 4 цивилни специалисти. Първата задача на новата служба е да дешифрира японските дипломатически съобщения, тъй като от тях е имало в достатъчно количество.

След като отново служи на бойни кораби през 1925–1929 г., Сафорд се връща към криптографските задължения за нови 3 години, а след това пак е в мореплаването. Накрая, през 1936 г., за трети път оглавява OP–20-G и остава на криптоложка работа до края на кариерата си във военноморския флот. От 1949 г. до 1951 г. е заместник-директор на АГЕНЦИЯТА ПО СИГУРНОСТТА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, след което се оттегля от активна служба през 1951 г.

През 1958 г. Конгресът на САЩ го награждава със 100 000 долара за военновременните му изобретения и патенти.

Саша

Вж. НОСЕНКО, ЮРИЙ.

СБП

Руската Служба за сигурност (безопасност) на президента — преди това Девето главно управление на КГБ, — създадена като независима правителствена служба на 17 декември 1993 г.

Освен че се грижи за сигурността на вишестоящите официални лица и за охраната на Кремъл, СБП осигурява надзора на правителствените комуникации на най-високо равнище и самолетните услуги (преди това 235-а въздушна ескадрила), ръководи и охранява подземните командни центрове, поддържа специалните влакови системи, които свързват ключовите правителствени обекти в района на Москва, както и други „стратегически обекти“.

Ръководител на СБП от 1993 до юни 1996 г. е генерал-майор Александър Коржаков, преди това работил в Девето главно управление на КГБ.

СБР

СЪЮЗНИЧЕСКО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ.

Свалени самолети

Голям брой американски самолети за РАЗУЗНАВАНЕ и събиране на разузнавателни сведения са били обстрелвани по време на Студената война от съветски и китайски изтребители и ракети земя-въздух. Първата атака срещу американски самолет, извършена от руснаците след Втората световна война, е осъществена, когато изтребители Як обстрелват B–29 СУПЕРФОРТРЕС и го принуждават да се приземи. Американският самолет е имал за задача да спусне провизии за военнопленници близо да Хъмхън, Корея, на 29 август 1945 г. Първата атака срещу разузнавателен самолет е извършена близо до окупирания от руснаците Порт Артур. По време на обичайната си мисия по наблюдение и контролиране на японските кораби, евакуиращи войските си от Северен Китай, на 15 октомври 1945 г. един американски военноморски 2-моторен патрулен самолет PBM Маринър е бил „спипан“ от съветски изтребител. PBM се е бил приближил на около 3,2 км от китайския бряг. Съветският изтребител обаче не открил огън, докато американският самолет не се приближил на 64 км южно от Порт Артур. PBM се снишил до водната повърхност, за да успее да избяга от преследвача си.

Загубите на Съединените щати, включително 1 куриерски самолет на ЦРУ, принуден да кацне в Съветския съюз през 1958 г., са описани по-нататък. Разузнавателните самолети, свалени по време на Корейската и Виетнамската война, не са описани тук. Според непотвърдени от американските служби сведения разузнавателен B–36 се е разбил близо до или в Съветския съюз, докато е извършвал наблюдателен полет през 50-те години.

По време на тези инциденти са убити приблизително 150 американски пилоти. През 1992 г. руският президент Борис Елцин заявява, че руснаците са задържали 12 свалени пилоти. Смята се, че до разпадането на Съветския съюз в края на 1991 г. не е останал жив нито един от тях. Няколко американски разузнавателни самолета са били атакувани от вражески изтребители, но не са били свалени, въпреки че са им били нанесени повреди. Повечето нападатели са руснаци или китайци, но EC–130 Херкулес и RC–135 Стратотанкер са прехванати от либийски изтребители. Смята се, че най-малко девет самолета U–2, три RB–57 и два RF–101, управлявани от тайвански пилоти, са били свалени над Китай. Те не са включени в следния списък на свалените самолети:

8 април 1950 г.: PB4Y–2 Прайвътиър на американския военноморски флот за ЕЛРАЗ е свален от съветски изтребители над Балтийско море. Нито един от 10-членния екипаж не оцелява, въпреки че има сведения някои от тях да са пленени. Самолетът е бил без въоръжение.

6 октомври 1951 г.: Патрулен самолет P2V–3 НЕПТУН на американския военноморски флот, извършващ полет за метеорологично проучване, изчезва в близост до бреговете на Сибир, след като е бил обстрелван от съветски изтребители. Загиват и 10-имата членове на екипажа.

13 юни 1952 г.: RB–29 Суперфортрес на американските военновъздушни сили с 12-членния екипаж изчезва безследно по време на разузнавателна мисия над Японско море. Някои източници съобщават за атака на съветски изтребител.

7 октомври 1952 г.: RB–29A Суперфортрес на американските военновъздушни сили изчезва по време на рутинен полет край японските брегове. Вероятно е свален от съветски изтребители. 8-членният екипаж вероятно загива.

29 ноември 1952 г.: Американски товарен самолет е свален над Североизточен Китай. Заловените членове на екипажа ДЖОН ДАУНИ и РИЧАРД ФЕКТО са върнати в Съединените щати съответно през 1973 и 1971 г. Другите двама загиват.

18 януари 1953 г.: P2V–5 Нептун на американския военноморския флот е принуден да се потопи в Тайванския проток край Шантоу, Китай, след като е бил обстрелван от китайски противовъздушни оръдия. Седем души от екипажа безследно изчезват — вероятно двама са пленени от китайците. Хидроплан на американската брегова охрана се разбива, излитайки да търси липсващия самолет.

29 юли 1953 г.: RB–50 Суперфортрес на американските военновъздушни сили е свален от съветски изтребители над Японско море. Вторият пилот е спасен, но 16 души от екипажа загиват, въпреки че успяват да скочат с парашути, поради което се предполага, че са пленени от руснаците.

4 септември 1954 г.: Патрулен P2V–5 Нептун на американския военноморски флот е свален от съветски изтребители на 46 км от сибирския бряг. Един член на екипажа е убит, а останалите 9 оцелели са спасени на следващия ден.

7 ноември 1954 г.: RB–29 на американските военновъздушни сили за фоторазузнаване е свален близо до Хокайдо, Япония, от съветски изтребители. От 11-членния екипаж 1 загива, а другите са спасени.

22 юни 1955 г.: Патрулен P2V–5 Нептун на американския военноморски флот е нападнат от съветски изтребители близо до остров Св. Лаврентий в Берингово море. Самолетът се разбива на острова. Седем души от 10-членния екипаж са ранени, а трима са невредими.

22 август 1955 г.: P4M–1Q Мъркейтър на американския военноморски флот за ЕЛРАЗ е свален край островите Шъндзъ на 52 км от китайския бряг, докато изпълнява нощна мисия. И 16-имата членове загиват. Телата на някои от тях са открити от американски спасителен самолет.

27 юни 1958 г.: Изпълняващ куриерска мисия за ЦРУ транспортен C–118 на американските военновъздушни сили с 6-членен екипаж и трима служители на ЦРУ навлиза 160 км в пределите на съветското въздушно пространство и е принуден от изтребители да кацне в съветска Армения. Петима скачат с парашути, преди самолетът да се приземи, двама от които са ранени. Всички са пуснати след 10-дневни разпити. Самолетът е излетял от писта в Адана, Турция, и се е насочил на изток към Техеран. Навлязъл е в съветското въздушно пространство поради лоши атмосферни условия и е бил атакуван от изтребителите. Било е преценено, че самолетът не е изпълнявал шпионска мисия.

2 септември 1958 г.: EC–130 Херкулес на американските военновъздушни сили за ЕЛРАЗ със 17 души на борда е улучен от съветски изтребители и катастрофира в съветска Армения. Телата на 6 души са върнати от съветското правителство. За останалите 11 не се споменава нищо.

16 юни 1959 г.: Патрулен самолет на американските военноморски сили P4M–1Q Мъркейтър е нападнат от съветски изтребители над Японско море на 136 км източно от Вонсан, Северна Корея. Улученият самолет се връща до военновъздушната база Нихо в Япония. Артилеристът на опашната картечница е сериозно ранен.

1 май 1960 г.: Използваният от ЦРУ U–2 е свален от съветска ракета земя-въздух близо до Свердловск. Пилотът ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС е пленен.

1 юли 1960 г.: RB–47 — вариант на B–47 СТРАТОДЖЕТ — на американските военновъздушни сили за ЕЛРАЗ е свален от съветски изтребители МиГ–19 над Баренцево море по време на полет от база в Англия. От 6-членния екипаж четирима загиват, а двамата оцелели са освободени от съветското правителство на 25 януари 1961 г.

7 октомври 1962 г.: U–2 на американските военновъздушни сили е свален от съветска ракета SA–2 земя-въздух. Пилотът — майорът от военновъздушните сили РУДОЛФ АНДЕРСЪН-МЛАДШИ — е убит.

10 март 1964 г.: RB–66 Дистройър на американските военновъздушни сили е свален над Източна Германия от съветски изтребител. Тричленният екипаж успява да скочи с парашути. Един е ранен. И тримата са предадени на американското правосъдие.

15 април 1969 г.: EC–121M Уорнинг стар (Суперконстелейшън) на американския военноморски флот, изпълняващ ЕЛРАЗ мисия край бреговете на Северна Корея, е свален от корейски изтребители. Всички 31 души на борда загиват. Две от телата са открити в морето.

5 февруари 1973 г.: EC–47Q Скайтрейн на американските военновъздушни сили е свален по време на разузнавателна мисия над Лаос (една седмица след Парижкото споразумение за прекратяването на Виетнамската война). На борда е имало 4-членен екипаж. Според някои от докладите двама са пленени и вероятно отведени в Съветския съюз за разпит.

Няма сведения съветски разузнавателни самолети да са свалени от американците. Съветски БЕДЖЪР пада в морето в близост до американския самолетоносач Есекс на 25 май 1968 г., докато извършва серия полети над американския кораб. Оцелели след катастрофата няма. Няколко съветски самолета с египетски отличителни знаци са свалени от израелски изтребители в Близкия изток. Израелците освен това свалят и няколко британски разузнавателни самолета. На 20 ноември 1948 г. новият P–51D Мустанг прехваща Москито PR Mk 34 при разузнавателен полет. Въпреки че картечниците на Мустанга засичат след няколко серии, Москито PR Mk 34 е ударен и пада в Средиземно море. И двамата членове на екипажа загиват. (Пилот на Мустанга е Уейн Пийк — бивш пилот от американските военновъздушни сили, който воюва като доброволец за Израел.)

На 7 януари 1949 г. — утрото, когато влиза в сила спирането на огъня между Египет и Израел, няколко въоръжени британски разузнавателни самолета навлизат над окупираната от Израел територия в пустинята Негев. Израелските противовъздушни оръдия обстрелват 4 самолета FR.18 Спитфайър, изпълняващи незначителна мисия. Един от самолетите е свален, пилотът катапултира, но го пленяват. Докато останалите 3 самолета Спитфайър наблюдават как парашутът се спуска към земята, се появяват 2 израелски изтребителя Mk.IX Спитфайър и свалят останалите 3 въоръжени фоторазузнавателни самолета. Един от пилотите е убит, а другите двама катапултират успешно. (Четирите британски изтребителя Темпест, изпратени да потърсят липсващите Спитс, също са нападнати от израелски изтребители. Единият е свален, а оцелелият отвръща на огъня, преди да се оттегли на египетска територия.)

* СВДК

Служба за външна документация и контраразузнаване — СВДК (Service de Documentation Exterieure et de Contreespionnage — SDECE), на Франция, която става мощна организация без ограничения както в пределите на Франция, така и извън страната.

СВДК е създадена на мястото на ГУПИ (Главно управление за проучвания и изследвания) — разузнавателната служба на генерал Шарл дьо Гол. През януари 1946 г. той подава оставка като временен президент на Франция и вместо ГУПИ се появява СВДК. По същото време голистът АНДРЕ ДЕВАВРЕН е уволнен и на негово място идва социалистът и доверено лице на министъра на вътрешните работи Анри Рибиер.

Официално ГУПИ е само преименувано. В действителност обаче промяната е значителна, тъй като ГУПИ е било служба за вътрешна сигурност, непопулярна поради подслушването на телефони и отварянето на пощата на хора, заподозрени в антидържавна дейност. Новият устав на СВДК забранява дейността на организацията извън Франция, като единствената й задача е да „издирва извън националните граници информация и документи, които могат да бъдат полезни на правителството“. СВДК официално се ръководи от Министерството на отбраната, но в действителност се контролира от президента чрез негов специален съветник.

Сред народа СВДК е известна като la piscine („плувния басейн“), тъй като щабквартирата в Париж се намира близо до обществен плувен басейн. СВДК има и отдел за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ — да предпазва себе си и другите френски разузнавателни агенции от ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ. Стриктна е забраната да се извършват контраразузнавателни операции във Франция, с изключение на свързаните с чуждестранните посолства. Всички вътрешни операции по сигурността, се казва в устава, „ще бъдат предадени на специален отдел на Министерството на вътрешните работи“. Както е обичайно за Франция, властта на една разузнавателна служба се ограничава, за да се даде власт на друга.

В Индокитай непосредствено след Втората световна война СВДК се опитва да създаде местна организация на съпротивата по модела на френската Съпротива от Втората световна война. Отначало работи с китайското националистическо ЦЕНТРАЛНО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И СТАТИСТИКА — преследва заподозрените комунисти и се опитва да организира нелегално движение от френски тип в джунглите на Индокитай. По-късно, когато комунистите превземат Китай през 1949 г., офицерите националисти бягат в Индокитай и работят за СВДК. Опитите да се създаде нелегално движение не успяват да спрат бойците на революционния фронт в борбата им да изтласкат французите от Индокитай.

В Индокитай, както и в Алжир, СВДК има съперник в областта на разузнаването. Това е ВТОРО БЮРО — френската организация за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Във Франция СВДК често се сблъсква със СЮРЕТЕ ЖЕНЕРАЛ — организацията за криминални полицейски разследвания, която за разлика от СВДК има право да извършва арести.

През септември 1949 г. следователите на Сюрете разкриват сложен заговор — в него са замесени началникът на Генералния щаб на армията и други генерали, които по политически подбуди са предавали документи на информатор на СВДК. Той на свой ред ги е препращал на представители на Виетмин. Историята се потулва, но парижкият кореспондент на списание Тайм научава за нея. Разузнаването прехваща пратката до списание Тайм в Ню Йорк, френското правителство настоява пред Държавния департамент на САЩ да спре публикацията, което създава нова криза в американо-френските отношения само месец след създаването на НАТО.

„Скандалът на генералите“ има лоши последствия за армията и СВДК. Само слабо известният отдел по КРИПТОГРАФИЯ на СВДК поддържа донякъде добра репутация — разчетени са няколко съветски кода, което осигурява на контраразузнаването постоянен поток от разузнавателна информация.

Отделът за операции към СВДК обучава доброволци от армията като саботьори, които да бъдат спускани с парашут на вражеска територия в Индокитай. През 50-те години СВДК има свое летище в Персан-Бомон край Париж, откъдето тръгват доста изгнаници от Източна Европа, за да бъдат спускани с парашути като АГЕНТИ за разузнавателните нужди на НАТО. Съдбата на много от тези агенти не е известна.

Службата с невинното име Географски отдел събира политическа, военна и икономическа информация за ОБЕКТИТЕ, избрани въз основа на въпросници, които СВДК изпраща на министерствата. Заявките могат да варират от информация за американските аерокосмически програми до планове за сваляне на либийския диктатор Муамар Кадафи.

СВДК има репутацията на организация, която извършва странни операции, като например: изтегля горивото от съветски самолет, кацнал във Франция, за да бъдат анализирани съставките му; упоява съветски КУРИЕРИ в Ориент експрес, за да вземе или да прекопира нужните й документи от дипломатическата поща. Благодарение на връзката между СВДК и ЦРУ през 1952 г. Франция награждава с Медал на Почетния легион Джоузеф Кенеди-младши посмъртно и по този начин помага на брат му — тогава сенатор — Джон Кенеди да спечели гласовете на френските американци в Масачузетс. Малката услуга, извършена от СВДК, ще се изплати, когато Кенеди бъде избран за президент.

Във войните на Франция в Индокитай и в Северна Африка СВДК разширява разузнавателните си функции и се заема с КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ, отвличания и убийства. „Ерата на политическите убийства“, както се изразява един френски разузнавач, започва през 1958 г. по време на кризата от войната в Алжир, където френската армия воюва срещу алжирските въстаници. Парламентът избира Дьо Гол за министър-председател и му дава пълномощия да управлява с декрети в продължение на 6 месеца.

Властта на Дьо Гол се простира и над СВДК — Отделът за операции получава нарежданията си от администрацията му. Предполага се, че повечето главорези, членове на терористичната групировка Червената ръка, са наети и обучени от СВДК. Те убиват алжирски политик, стреляйки от минаваща кола, убиват и търговец на оръжие, като взривяват мерцедеса му. И двете убийства са в Западна Германия и съществуват съмнения, че генерал РАЙНХАРД ГЕЛЕН — ръководител на БНД (западногерманската разузнавателна агенция) — е позволил на СВДК да действа необезпокоявана в страната му.

„Бяха извършени десетки убийства“, пише Филип Тиро дьо Вожоли в автобиографията си от 1970 г. „Леймиа“ („Lamia“), чието заглавие всъщност е оперативното му КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ. „Освен че се използваха пистолети и ножове, имаше и по-усъвършенствани методи. Оръжия с въглероден двуокис, купени от САЩ, изстрелват малка спринцовка с опиат, но хората от СВДК заместваха упойващия наркотик със смъртоносна отрова. Жертвата проявяваше всички признаци на сърдечен удар.“ Сред жертвите са търговци на оръжие, интелектуалци, френски поддръжници на алжирския национализъм и лидери на освободителните движения във френските територии в Африка.

От 1956 до 1960 г. специалисти по отвличания на самолети, вербувани от СВДК, пленяват и отвличат товара на 6 самолета, за който се предполага, че е бил за алжирските бунтовници; в пристанището на Хамбург е взривен кораб с френска военноморска мина. Швейцарски прокурор се самоубива през март 1957 г., след като се е разчуло, че е помагал на СВДК, предавайки на агенти записи на подслушвани телефонни разговори и други данни на швейцарското разузнаване. В Алжир офицери на ВТОРО БЮРО съвместно с военни части нареждат да бъдат избити заподозрени бунтовници и изгарят села, за които се предполага, че укриват въстаници или техни симпатизанти.

СВДК замисля убийството на Ахмед Бен Бела — ветеран от френската армия от Втората световна война и вече ръководител на алжирската съпротива. След неуспешен опит за атентат разузнавателната агенция пробва друг начин да го накара да замълчи. През октомври 1956 г. самолетът, с който Бен Бела пътува за среща на Арабската лига в Тунис, е отклонен към Алжир. Френски войници отвличат Бен Бела и го държат в затвор до края на френско-алжирския конфликт.

Новата френска конституция дава широки пълномощия на президента. Дьо Гол е избран за президент през 1959 г. Войната продължава, както и убийствата на СВДК. През 1961 г. Дьо Гол слага край на Гражданската война в Алжир — дава независимост на Алжир. В отговор в армията съзрява заговор, заплашващ идването на военна хунта на власт във Франция.

Екипи убийци, включително наемници от войната във Виетнам, вербувани от ветерани на СВДК в Индокитай, са изпратени в Алжир да тероризират или да избиват опонентите на Дьо Гол. За да се отърве от убийците, наречени специалисти, голисткото правителство нарежда през януари 1961 г. да бъде взривена щабквартирата на терористите в Алжир. Както много други операции на френското разузнаване инцидентът става достояние на пресата.

Славата на СВДК като организация за убийства се носи по време на целия френско-алжирски конфликт, който приключва през 1962 г. След 7 години война загиват 100 000 алжирски и 10 000 френски войници. С края на колониалните войни СВДК се съсредоточава върху контраразузнаването във Франция. Но ефективността на работата в това направление е поставена под съмнение през декември 1961 г., когато изменник от КГБ заявява, че руснаците са проникнали дълбоко в структурата на службата. (Вж. САПФИР.)

СВДК се замесва в нов скандал и през 1965 г., когато Мехди Бен Барка — ляв марокански политически лидер, изчезва от парижка улица. Двама агенти на СВДК хващат Бен Барка и го предават на мароканците. Макар и тялото на Бен Барка да не е открито, най-вероятно той е убит, а трупът му е изнесен тайно от Франция.

През 1970 г. в опит да прочисти СВДК наследникът на Дьо Гол Жорж Помпиду назначава граф АЛЕКСАНДЪР ДЬО МАРОНШЕ за ръководител на службата. Поемайки ръководството на СВДК, Маронше казва: „Някои агенти пласираха наркотици, други — оръжие, трети се бяха заели с отвличания, убийства и уреждане на най-кървавите възможни сметки.“ След Дьо Гол сътрудничеството между СВДК и ЦРУ се подобрява значително. През 1975 г. например двете служби работят със заирци, за да доставят оръжие за Националния фронт за освобождение на Ангола.

Службата за гражданско действие — СГД (Service d’Action Civique — SAC), е свързана със СВДК от 50-те години. Това е организация от около 8000 последователи на Дьо Гол, които разпръскват антиголистки митинги и, в общи линии, вършат „мръсната работа“ на СВДК. Маронше се заема да разясни и да разчисти отношенията между СГД и СВДК. Той се отървава от около половината от общо 1000-те служители на СВДК и модернизира събирането на разузнавателна информация и анализа й.

През 1981 г. за президент е избран социалистът Франсоа Митеран и той сменя Маронше с Пиер Марион — бивш директор на Ер Франс и на аерокосмическата програма. Поемайки властта, Марион променя и името на агенцията. СВДК се превръща в Главно управление за външна сигурност — ГУВС (Direction Generale de la Securite Exterieure — DGSE).

Сведения за ограничено ползване

Американски термин за означаване на информация за атомната енергия. В съответствие със Закона за атомната енергия от 1954 г. цялата информация на тази тема се засекретява автоматически, ако не е взето друго решение. Тази процедура е пълна противоположност на това, което се прави със секретната информация в другите структури на изпълнителната власт (например Министерството на отбраната или Държавния департамент), където всяка информация отначало се смята за достъпна и се засекретява със специално решение.

На сведенията за ограничено ползване се присвоява негласно статутът „Вродена секретност“.

На нито една друга организация освен на Министерството на енергетиката (бившата Комисия за атомна енергия) не е позволено да засекретява информация за атомната енергия или пък да сваля от нея грифа за секретност.

Сведения от държавна важност

Информация, която според американските правителствени органи трябва да бъде засекретена. За означението на такава информация се използват грифове ПОВЕРИТЕЛНО, СЕКРЕТНО И СТРОГО СЕКРЕТНО. Нарича се още секретна информация.

Сведения от особена важност

Разузнавателна информация, за работата с която се предприемат особени процедури и разпространението на която става по специални закрити канали. Към такава информация се допускат само лица с призната необходимост и право да се запознаят с тези секретни материали (притежаването на достъп дори и за най-високата категория за секретност тук не се признава). Сведенията от особена важност изискват специални помещения за съхранение и работа с тях. В началото терминът „Сведения от особена важност“ се е отнасял само за информация, която се е шифровала, но по-късно придобива по-широко приложение.

Световна мрежа

Вж. ИНТЕРНЕТ.

Свиня

Руски разузнавателен термин за предател.

СВР

Служба за външно разузнаване на Русия, създадена през декември 1991 г. от Борис Елцин като една от организациите приемнички на КГБ. СВР е подчинена на просъществувалото твърде кратко време Министерство на сигурността (МС).

СВР поема функциите на КГБ във външното разузнаване, а КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО е прехвърлено на новосъздадената ФСК (Федерална служба за контраразузнаване), а на базата на Девето главно управление на КГБ, което се е занимавало с охраната на държавните лица и стратегическите обекти, е създадена ПСС (Президентска служба за сигурност).

Първият директор на СВР е ЕВГЕНИЙ ПРИМАКОВ, назначен за ръководител на КГБ през октомври 1991 г. веднага след неуспешния преврат срещу Михаил Горбачов. Той остава председател на КГБ и на организацията приемник — СВР, до 9 януари 1996 г., когато е назначен за министър на външните работи на Русия.

Свръзка

Трети човек (посредник), чиято дейност е насочена да прикрие контактите между двама други, по правило между АГЕНТА от разузнаването и неговия КУРАТОР, които не трябва де се срещат, тъй като един от тях може да е под наблюдение.

Свръхзвуков CL–400

Предвиден като приемник на самолет U–2, CL–400 е продукт на ЗАВОДИТЕ СКУНК на корпорацията Локхийд. В началото на 1956 г., конструкторът на Локхийд КЛАРЪНС (КЕЛИ) ДЖОНСЪН дава предложение на американските военновъздушни сили за разузнавателен свръхзвуков самолет за големи височини, зареждан с водород.

През април 1956 г. е подписан договор за 2 прототипа CL–400, последван от поръчка за още 6 самолета. Но нито Локхийд, нито военновъздушните сили са доволни от предложения обсег на действие. Затова през октомври 1957 г. проектът е изоставен, а почти готовите прототипи са бракувани.

Предвиждало се е самолетът да има 2 задвижвани с водород мотора, прикрепени към краищата на трапецовидните криле, да е 2-местен, да развива скорост M2,5 и да достига височина 28,5–30 км.

Свръхсекретно

Висша степен на секретност в британската система за сигурност. Еквивалент на СТРОГО СЕКРЕТНО в Съединените щати.

СД

Sicherheitsdienst (Служба за сигурност) — ведомството за събиране на информация и за външно разузнаване в състава на СС на Хитлер. Както е описана от ръководителя на СС ХАЙНРИХ ХИМЛЕР, задачата на СД е „да открие враговете на националсоциалистическата идея“. С помощта на огромна мрежа информатори и АГЕНТИ из цяла Германия и окупирана Европа СД работи в близко сътрудничество с ГЕСТАПО за издирването и премахването на политическите врагове на Германия и на „расово непълноценните“.

Главорезите от СД претворяват в живота и т.нар. Директива „Нощ и мъгла“ (Nachtund Nebel Erlass), която Хитлер издава през декември 1941 г. С изпълнението й се цели при публични екзекуции жертвите да не бъдат издигани в мъченици. По време на тези операции гражданите на окупираните страни се отвеждат тайно в Германия, където „изчезват безследно“. В директивата се заявява, че „никаква информация не може да се дава за местонахождението или за съдбата им“. Германците имат израз за това, което се е случило на тези хиляди жертви: те са vernebelt — превърнати в мъгла.

Нюрнбергският международен военен трибунал, който осъжда германските военнопрестъпници след края на войната, обвинява СД, както и СС и Гестапо за „преследването и унищожаването на евреите, за бруталността и убийствата в концентрационните лагери, за ексцесиите в администрацията на окупираните страни, за поддържането на робските трудови програми и за мъченията и убийствата на военнопленниците“.

Вж. ХАЙДРИХ, РАЙНХАРД.

Себълд, Уилям (1902-?)

Американец от германски произход, който работи като ДВОЕН АГЕНТ за САЩ.

Вилхелм Дебовски е роден в Германия и служи в германската армия през Първата световна война. Пристига нелегално в САЩ на борда на търговски кораб през 1922 г. и слиза в Галвестън, Тексас. Променя името си от Вилхелм Дебовски на Уилям Себълд и става натурализиран американски гражданин. Заминава за Калифорния и си намира работа в корпорацията Консолидейтид еъркрафт в Сан Диего. През 1939 г. се връща в Германия, за да посети семейството си — той е напуснал работа, но германското разузнаване забелязва печата в паспорта от назначението му и се заинтересува от него.

Майор НИКОЛАУС РИТЕР — офицер от АБВЕРА, който отговаря за шпионажа срещу САЩ и Великобритания, вербува Себълд, използвайки методите на шпионажа. В архивите на полицейското управление е намерено негово досие като дребен контрабандист. Ако криминалното му минало и нелегалното влизане в САЩ се разкрият, той със сигурност ще бъде депортиран. Освен това Себълд знае, че ако откаже, ще застраши живота на майка си, на братята си и на сестра си в Германия.

Себълд преминава подготовка в ШПИОНСКА ШКОЛА в Хамбург. Общежитието, където се говори само английски, служи за „казарма за тренировки“. Той се научава да работи с радиоприемник, получава нов американски паспорт на името на Хари Сойър и имената и адресите на четирима германски агенти в Ню Йорк. Той трябва да предава по радиостанция сведенията им в Хамбург, като използва КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Трамп, или да уреди информацията да бъде събирана в микроточки и изпращана в КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА в Шанхай, Португалия или Бразилия. Сред контактите му са Фредерик Дюкейн — ръководител на шпионска мрежа, и ХЪРМЪН ЛАНГ, който работи за корпорация Нордън, където се произвеждат СТРОГО СЕКРЕТНИТЕ мерници за бомбардировачи Нордън.

Преди да напусне Германия, Себълд отива в американското консулство в Кьолн и докладва за случилото се. Съгласява се да бъде двоен агент. ФБР му плаща по 50 долара на седмица и му нарежда да открие свое представителство в Ню Йорк. Стените са боядисани в бяло, за да може скритата камера да дава по-ясни образи за всичко, което се случва. Кабинет му е специално оборудван от ФБР за водене на фотонаблюдение. Часовникът и календарът помагат да се документират срещите с нацистките шпиони.

Уилям Себълд в кабинета си

Следвайки германските указания, но с тайната помощ на ФБР Себълд монтира късовълново радио на Лонг Айлънд и от май 1940 г. изпраща съобщения за Германия почти всеки ден. През януари 1942 г., месец след нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР и влизането на САЩ във Втората световна война, ФБР нанася съкрушителен удар, като арестува наведнъж 33 германски шпиони. (Вж. ШПИОНСКИ КРЪГ ДЮКЕЙН.)

Северноатлантически пакт (НАТО)

Един от главните ОБЕКТИ на съветското разузнаване от времето на Студената война. Руснаците възприемат НАТО не като организация за отбрана на съюзниците, а като агресивна военна заплаха за себе си в случай на глобална война между Изтока и Запада и всячески се стремят да проникнат в тайните на пакта.

Организацията е създадена в самото начало на Студената война, скоро след като руснаците поставят БЕРЛИН под блокада през 1948 г. През май 1949 г. 9 от страните съюзнички от Втората световна война — САЩ, Великобритания, Франция, Канада, Белгия, Холандия, Люксембург, Дания и Норвегия — се обединяват с Италия — бивша страна от Оста, и с 2 от неутралните страни от времето на войната — Португалия и Исландия, и създават НАТО. НАТО има 3 главни военни командвания (2 са подчинени на американски офицери, а третото — на британски). Според устава, ако някоя от страните членки бъде нападната, се смята, че нападението е срещу всички. Турция и Гърция се присъединяват през 1952 г.

Западна Германия се присъединява към НАТО през 1955 г. Съветският съюз създава през 1955 г. Варшавския договор. В него влизат Съветският съюз, Албания, България, Чехословакия, Унгария, Полша, Румъния и Източна Германия. Разузнавателните служби на Източния блок допринасят за кампанията срещу Северноатлантическия пакт, подета от СССР. Няколко пъти руснаците постигат успех в разузнавателната си цел: ПРОНИКВАНЕ в НАТО.

Служители на западното разузнаване смятат, че проникването е било осъществено още преди създаването на организацията. ДОНАЛД МАКЛИЙН като служител в британското Министерство на външните работи в края на 40-те е имал възможност да предава на съветския си АГЕНТУРИСТ подробности за американо-британските намерения за бъдещата военна организация. В официална оценка за работата на Маклийн се казва: „В областта на американо-британо-канадските планове по въпросите на атомната енергия и на американо-британските следвоенни планове и политика в Европа цялата информация до деня на бягството [на Маклийн] несъмнено е стигала до руснаците…“ (Маклийн емигрира през 1951 г.)

ДЖОН КЕЪРНКРОС — също като Маклийн член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ — също разкрива ранните тайни за НАТО. ЮРИЙ МОДИН — сътрудник от НКВД, който ръководи членовете на шпионския кръг от Кеймбридж, пише, че през есента на 1948 г. Кеърнкрос работи в британското Министерство на отбраната над плановете за НАТО. Тогава Модин иска от него информация за вероятното разположение на ядрените оръжия в Западна Германия. „Месец по-късно у мене бяха всички възможни подробности за плановете на НАТО за ядрените оръжия в Германия, — пише Модин в книгата «Петимата ми приятели от Кеймбридж» («My Five Cambridge Friends», 1994). — От самото начало ние знаехме колко е струвало построяването на американските бази в Турция, Норвегия, Исландия и Италия, цената на британското оборудване, броя на цивилните служители, кой доставя храната, кой поддържа базите и на каква цена. Знаехме и точно какви оръжия се използват, цените им и от кои страни са доставени.“

Източногерманската тайна полиция Щази (вж. МДС) е особено изкусна при проникването в НАТО. Привлекателни млади агенти от Щази, наречени ромеовци от западните разузнавачи, имат за цел да проникнат в двете западногермански агенции и в офисите на НАТО и чрез прелъстяване на секретарките да се доберат до тайните с помощта на СЕКС. Сред прелъстените секретарки е и една германка, която работи в централата на НАТО в Брюксел. МАРКУС ВОЛФ — ръководител на Щази през по-голямата част от периода на Студената война, твърди, че е имал свои агенти във висшите съвети на НАТО. Някои от тях може и никога да не бъдат разкрити.

ХЮ ДЖОРДЖ ХАМБЪЛТЪН — икономист в НАТО, шпионира за Съветския съюз години наред. Шпионските му действия може би са били разкрити от АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — сътрудник от КГБ, който през декември 1961 г. емигрира на Запад. Голицин твърди пред западните специални служби, че съветски агенти работят в НАТО и изпращат непрекъснат поток от разузнавателна информация.

Контраадмирал Херман Людке — ръководител на отдела по логистика в Генералния щаб на съюзническите сили за Европа, е заподозрян като съветски шпионин в НАТО. Той разбира, че е под подозрение, и през 1968 г. се самоубива. Други двама офицери и един цивилен служител от НАТО също се самоубиват — няма изявления за евентуална връзка между тях и Людке.

Изглежда, най-ценният шпионин за руснаците е РАЙНЕР РУП, който заедно със съпругата си снабдява източногерманците с копия от почти 10 000 документа на НАТО. От тяхната шпионска дейност, казва един германски следовател, „НАТО можеше да загуби евентуална война“.

Важен шпионин е и сержант КЛАЙД ЛИЙ КОНРАД от американската армия, който ръководи шпионски кръг в НАТО и продава тайни за ядрените ракети и мощта на войските. Конрад е служил в Европа 10 години и в края на 70-те години отговаря за секретните документи в армейска база близо до Бад Кройцбах, Западна Германия. Кръгът се състои най-малко от двама представители на унгарската разузнавателна служба. Твърди се, че един от унгарците е получавал и пари от ЦРУ за документи, които се оказват фалшиви.

Конрад има достъп до общите отбранителни планове за 1–2 американски механизирани пехотни дивизии, които по това време са в Европа. Дивизиите са част от войските на НАТО, разположени в долината Фулга Гап, северозападно от Франкфурт, която стратезите на НАТО са определили като вероятен пункт за нападение на страните от Варшавския договор.

Конрад вербува сержант РОДЕРИК ДЖЕЙМС РАМЗИ и генералщабен сержант ДЖЕФРИ РОНДЪУ, които продължават шпионската си дейност и през 80-те години, предавайки планове на НАТО на чехословашки и унгарски РАЗУЗНАВАЧИ. Рамзи е бил архивист и се предполага, че е продавал разузнавателна информация за използването на тактически ядрени оръжия и военни комуникации. Унгарските служби, както и другите агенции от Източния блок споделят получените разузнавателни сведения с руснаците.

ДЖОУЗЕФ ХЕЛМИК-МЛАДШИ — офицер от американската армия, отговарящ за криптоматериалите, в началото на 60-те години решава да изплати дълговете си, като стане доброволен шпионин. Той отива в съветското посолство в Париж и предлага да продаде тайни за комуникациите на САЩ и на НАТО.

Базата на съветския шпионски кръг с кодовото наименование САПФИР се намира във Франция, но пипалата му достигат чак до НАТО. Сред шпионите от Сапфир е и Жорж Пак — прессекретар в НАТО. Той е засечен от френското наблюдение в момент, когато предава материали на съветски АГЕНТУРИСТ. Пак обяснява по време на процеса срещу него, че е предавал дипломатическа и военна информация на руснаците с една-единствена цел — разведряване на международната обстановка. Той твърди, че агентуристът му е показал писмо на Никита Хрушчов, в което се казва, че съветският лидер е преодолял Берлинската криза от 1961 г. благодарение на документите на НАТО, предоставени от Пак.

Севън дорс

Американска разузнавателна операция за вербуване на предполагаем сътрудник на съветските специални служби и за превръщането му в ИЗМЕННИК, който да остане на работното си място.

Според замисъла операцията е трябвало да се проведе в Техеран през 1976 г. Американци и руснаци по това време често прилагат подобни методи за вербуване. Подходът „контролирана операция за социален контакт“ е трябвало да се осъществи от обикновен американец, но воден от професионален разузнавач.

За операцията се споменава много малко в документите, иззети и разпространени от иранските военни, които през 1979 г. превземат американското посолство в Техеран. Документите не разкриват какъв е изходът, но се разбира, че операцията е проведена от Управлението за специални разследвания на ВВС на САЩ.

Офицерът летец от военновъздушните сили, на когото е било поверено изпълнението на операцията, е трябвало да подпише споразумение, че доброволно ще се подложи на детектора на лъжата, че ще живее под псевдоним по време на операцията, че съпругата му ще бъде инструктирана подробно и че ще бъде „преценено дали тя би могла да изпълни някаква роля в операцията, свързана със съпругите на потенциалните обекти, когато и ако възникне подобна ситуация“.

Всяка стъпка от планираната операция за вербуване е била съпроводена от подробни инструкции.

Първите материали от Севън дорс (Седем врати) са от август 1976 г. Известно е, че операцията все още е била в ход през март 1978 г., но както и преди, е била в стадий на подготовка и до този момент не е бил установен контакт с руснак.

СЕИ

СЪЩЕСТВЕНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ИНФОРМАЦИЯ.

СЕЙНТ

Планиран американски спътник-инспектор (Satellite Inspector — SAINT), който да инспектира съветски спътници и да определя предназначението им.

Програмата СЕЙНТ е одобрена през 60-те години. По проект този тип спътници е трябвало да бъдат снабдени с телевизионна камера и радар за разузнаване, а следващите модели да разполагат с инфрачервени и рентгенови лъчи и с радиационни сензори за по-точна информация за набелязания спътник.

Поддръжници на СЕЙНТ от военновъздушните сили са се надявали по-късните модели да бъдат снабдени и със средства за поражение.

Изпълнението на този спътник с предназначение да шпионира други спътници не е осъществено. През декември 1962 г. програмата е преустановена поради липса на средства и конструкторски недостатъци. Администрацията на Айзенхауер, както и на Кенеди не проявява интерес към извеждането на оръжия в Космоса.

Секретен сътрудник

Жител на страна, който оказва помощ на службите за външно разузнаване. Нарича се още секретен работник.

Секретна информация, изискваща специална защита (СИИСЗ)

Разузнавателни сведения, които изискват специален контрол за ограничено ползване по ИЗОЛИРАНИ канали. С тези документи се запознават САМО ЗА ТЕЗИ, КОИТО СЛЕДВА ДА ЗНАЯТ, независимо от ДОСТЪПА до секретна информация, който притежават. Ранните разузнавателни сведения са свързани с РАЗУЗНАВАНЕТО НА КОМУНИКАЦИИТЕ.

СИИСЗ понякога погрешно се използва така, сякаш представлява Специална изолирана разузнавателна информация.

Секретна разузнавателна служба (СРС)

Вж. МИ–6.

Секретна част

Название на стая или на цяло съоръжение, специално предназначено и подготвено за работа с материали от категория на секретност СТРОГО СЕКРЕТНО и СВЕДЕНИЯ ОТ ОСОБЕНА ВАЖНОСТ. Стените, подът и таванът на такова помещение са направени от особени строителни материали, благодарение на които е изключено да се подслушва отвън и изобщо да се получава информация с помощта на каквито и да било електронни приспособления. Телефонните и електрическите кабели също са особени и е невъзможно към тях да се включат БРЪМБАРИ. Секретната част няма прозорци и е оборудвана с всевъзможна апаратура за електронна сигурност.

Секретно (С)

Американска степен на засекретяване на информация, отнасяща се до националната сигурност. Непозволеното разсекретяване на подобна информация може да доведе до сериозна вреда за националната сигурност — прекъсване на международни отношения или нарушаване на ефективността на дадена програма или на линия на политика от жизненоважно значение. Това е втората по значимост степен на засекретяване в САЩ.

Другите степени на секретност в Съединените щати са ПОВЕРИТЕЛНО и СТРОГО СЕКРЕТНО.

Секретност

Материали, който трябва да бъде защитени от разгласяване в интерес на националната сигурност, подлежат на засекретяване от различните правителствени структури и организации.

В САЩ има 3 степени на военно засекретяване. В зависимост от степента на секретност те са ПОВЕРИТЕЛНО, СЕКРЕТНО и СТРОГО СЕКРЕТНО. Освен тях се използват още няколко условни обозначения за ограничаване достъпа до информация с различна степен на важност. Например т.нар. важни сведения — за да се запознае с тях, човек трябва да има разрешение за специален ДОСТЪП до тези разузнавателни сведения. Министерството на енергетиката на САЩ (преди това Комисия за атомна енергия) използва различни класификации: СВЕДЕНИЯ ЗА ОГРАНИЧЕНО ПОЛЗВАНЕ, СТЕПЕН НА СЕКРЕТНОСТ L и СТЕПЕН НА СЕКРЕТНОСТ Q.

Съществуват и други „ограничения“, като например САМО ЗА СЛУЖЕБНО ПОЛЗВАНЕ. Това условно обозначение не влиза в секретните класификации, но държавните чиновници редовно го използват, за да не дадат гласност на една или друга информация.

Задълбочено проучване от 1985 г., извършено от Министерството на отбраната под ръководството на пенсионирания армейски генерал Ричард Стилуел, посочва: „… очевидно, че количеството секретни документи е огромно. Очевидно Министерството [на отбраната] трябва да защити по-голямата част от работата със секретните документи и контрола им. Независимо от това твърде много информация се засекретява, и то много повече от необходимото.“

Има много примери за прекомерно засекретяване. През 1986 г. Министерството на отбраната отказва да публикува снимки на съветския боен кораб на въздушна възглавница от клас Поморник, защото се „пазят“ за доклад на министъра на отбраната Каспар Уайнбъргър, предвиден за публикуване през 1987 г. (Съюзници от СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ предоставят снимките на американски журналисти.) Пентагонът изтегля спътникови снимки на нов съветски изтребител, след като генерал-лейтенант Лоурънс Сканце от военновъздушните сили ги публикува като приложение на свидетелските си показания пред Конгреса в подкрепа на твърдението, че руснаците търсят достъп до новите постижения в самолетостроенето.

Сенаторът Сам Нън разказва, че е присъствал на секретен брифинг, на който всички чертежи и надписи, използвани от говорителите, са били засекретени, включително надписът „Не трябва да се провалим“. Когато Нън запитва защо тези 5 думички са засекретени, никой не го удостоява с отговор. Затова той сам си отговаря: „След като засекретяваш толкова много неща, имаш склонност да засекретяваш всичко… Като се опитваш да защитиш всичко, не защитаваш нищо.“

„Само за служебно използване“ и „Ограничено разпространение“ също се практикуват, за да се задържа информация от обществеността. След като организационният служител от Конгреса Уилям Линд написва поразяваща критика за несекретния наръчник на армията Операции с FM 100–5, военните поставят следната несекретна „класификация“ на документа:

Армията и до ден-днешен запознава с документите само членовете на Конгреса, щатните сътрудници от апарата на американския парламент и тези, които по мнението на военачалниците реално могат да помогнат на армията в реализацията на нейните идеи. За други този документ е недостъпен.

Военноморският флот постъпва по същия начин с Менсли шипс прогрес рипорт. Това периодично издание дава информация за корабостроителниците за военноморския флот — начало на строеж, приводняване и използване. След ожесточената критика на Конгреса през 70-те години за закъснения в изпълнението на поръчки военноморското командване „ограничава“ разпространението на документа, като го маркира с гриф „Само за служебно ползване“. Информацията в този документ може спокойно да бъде получена само с едно телефонно обаждане в информационното бюро на Пентагона, намиращо се на 1,6 км от офисите на Командването на военноморските системи. И когато журналисти попитали защо е нужно да се въвежда гриф „Само за служебно ползване“, от ВМС веднага променят формулировката в:

Накрая — след още няколко жалби до високопоставени правителствени служители, през 1994 г. Командването на военноморските системи отново прави документа достъпен.

Един от най-ярките примери за злоупотреба в тази област е историята със засекретяването на списъка на шифровите машини, намирали се на борда на пленения от севернокорейците през януари 1968 г. разузнавателен кораб ПУЕБЛО. Копия от списъка е имало не само в щабквартирата на ГРУПАТА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ на Небраска авеню в Северозападен Вашингтон, но и в Пхенян, и в Москва, попаднали там вероятно със самите машини. Подобни игри със засекретяването не постигат почти нищо и са подигравка за цялата система, чийто замисъл е да се запазят истинските национални тайни, така че да не попадат на места като Москва и Пхенян.

Най-абсурдният случай в американската военна система за сигурност е от 1987 г., когато американските военновъздушни сили нареждат всички служители с достъп до секретни материали да подпишат декларация, с която се задължават да не обсъждат и да не публикуват секретна информация или информация, която би могла да бъде засекретена в бъдеще. Така към секретната информация е добавена и странната идея за информация, която е „възможно да бъде засекретена“. Това са обикновени данни, които някой ден може да бъдат трансформирани в секретни. Въпреки абсурдността идеята за „бъдещо засекретяване“ си пробива път. До есента на 1987 г. около 1,7 млн. цивилни и военни служители на военновъздушните сили подписват документа.

Желанието да се засекретява почти цялата информация намалява ефективността на политиката за смисленото засекретяване и вреди на американската система за сигурност като цяло. В отчета си комисията, която извършва проверка в Министерството на отбраната, заявява:

Секс

Сексът както в живота, така и в литературата е част от шпионажа още от библейски времена. Двама от емисарите на Исус („Идете и огледайте земята и Йерихон…“) намират приют в дома на Раав — жена с „лек нрав“, която им помага при изпълнение на задачата им (Исус Навин 2:1). От тогава до ден-днешен сексът се е използвал и се използва за оперативни цели, първо, като средство за вземане на секретна информация от нищо неподозиращи хора и, второ, като инструмент за шантаж (като правила при вербуване). Най-известният пример за тясна връзка между секса и шпионажа е дейността на изпълнителката на екзотични танци и „фатална жена“ МАТА ХАРИ. Вероятно тя не е била истински шпионин, а доста наивно и лесно е била подвеждана както от приятели, така и от врагове.

Образът на Мата Хари, независимо че по-скоро е измислен, устоява на времето. През Втората световна война в Америка се разпространяват множество пропагандни плакати, които призовават гражданите да бъдат бдителни и да не се поддават на уловките на японски и германски шпиони жени. Плакатите с изобразени съблазнителни блондинки и надписи „След нощите в казиното — с рибите на дъното“ са се появявали по-често, отколкото карикатури на Адолф Хитлер и император Хирохито.

Това не означава, че всички жертви на сексуалния шпионаж са само на „по-силната половина на човечеството“. ВЕРНА ГЕРХАРДСЕН — съпруга на норвежкия министър-председател, по време на посещение в Москва е прелъстена от млад офицер на КГБ. След това той е назначен в Осло, за да поддържа връзката си с нея и чрез нея да стига до тайни за норвежката отбрана и НАТО.

Родената в Америка Милдрид Фиш Харнак, работила в годините на Втората световна война в антифашистката организация ЧЕРВЕН ОРКЕСТЪР, по поръчение на своя съпруг преспива с офицер от АБВЕРА. След като разбира, че тя е получила информация от офицера от Абвера, офицер от ГЕСТАПО докладва, че за него е напълно „неразбираемо“ „как може жена, когато е в леглото с любовника си, да му задава подобни въпроси, освен ако не смята да извърши държавна измяна“. Харнак и офицерът са обвинени в държавна измяна и са екзекутирани.

Обект на секса, свързан с шпионажа, са главно мъжете. В началото на 60-те години във Великобритания избухва крупен скандал, станал известен като АФЕРАТА ПРОФУМО. Малолетна проститутка преспива със съветския военноморски разузнавач капитан III ранг ЕВГЕНИЙ ИВАНОВ и британския военен министър Джон Профумо. Сложните взаимоотношения предизвикват оставката на министър-председателя Харолд Макмилан.

В друга неприятна история от времето на Студената война се оказва замесен един американски морски пехотинец от охраната на посолството на САЩ в Москва. Той е съблазнен от жена, която го кара да предаде информация пред нейния „чичо“, който се оказва офицер от КГБ (вж. ЛОУНТРИ, КЛЕЙТЪН). Още една жертва на подобна руска операция става сътрудникът от ФБР РИЧАРД МИЛЪР, съблазнен в Калифорния от СВЕТЛАНА ОГОРОДНИКОВА, която се представя пред него като майор от КГБ.

Руснаците не са единствените, които използват метода на сексуалния шпионаж по време на Студената война. При операция Дийп рут през 1968 г. КРАЛСКАТА КАНАДСКА КОННА ПОЛИЦИЯ успява да се сдобие със снимка на любовен акт на съпругата на съветски дипломат с канадец. Канадците се опитват да я изнудят да разкрие секретна информация. Тя отказва и незабавно си заминава за Москва.

С друга любовна авантюра в дипломатическите среди през същата година КГБ се опитва да шантажира британския посланик в Москва със снимки, на които се вижда как прави любов с руска прислужница, която работи в резиденцията му. Той докладва за всичко това в британското Министерство на външните работи и е подложен на дискретен разпит от МИ–5. Разузнавачите са изумени не от липсата му на дискретност, а от това, че от КГБ очевидно са успели да влязат и да направят снимки вътре в резиденцията. След кратко разследване посланикът признава, че това е станало извън резиденцията. Подмамен е бил в стая, където е имало инсталирана камера. Понякога сексът и шпионажът са свързани косвено. Така например британският специалист шифровчик ДЖЕФРИ ПРАЙМ, работил за руснаците, бил педофил и ухажвал малки момичета. Когато бил арестуван за сексуални престъпления, съпругата му разкрила пред властите, че той е бил и съветски шпионин.

През Втората световна война американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) спуска с парашут агенти жени в окупираните от Германия територии. Някои от агентите мъже в УСС протестират, тъй като се страхуват, че жените могат лесно да се пречупят и да разкрият тайни, ако екипът бъде заловен. Две десетилетия по-късно АЛЪН ДЪЛЕС — ветеран от УСС и ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, пише в книгата си „Изкуството на разузнаването“ („The Craft of Intelligence“, 1963):

Дълес не споменава, но е възможно и да не е знаел какъв е най-големият предразсъдък срещу жените в ЦРУ. През 1995 г., за да отклони дело за дискриминация на жените, ЦРУ се съгласява да изплати на повече от 250 ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЧКИ заплати със задна дата, които възлизат на близо 1 млн. долара, и дава 25 повишения като част от споразумението. Освен това на 15 бивши оперативни работници жени им е позволено да се върнат на официалните си постове. (Една от тях — МАРТА ПИТЪРСЪН, оперативен работник под дипломатическо ПРИКРИТИЕ в Москва — е арестувана от КГБ през 1977 г. Офицери на ЦРУ твърдят, че в КГБ не са й оказали обичайната любезност, проявявана към разузнавачите. Вероятно защото им е неприятно да се изправят срещу добре обучени жени.)

Съдебното дело на оперативни работници жени срещу ЦРУ започва през декември 1992 г. Реални преговори започват едва през септември 1993 г., като тогавашният директор на ЦРУ ДЖЕЙМС УЛСИ проявява лична заинтересованост.

Дълес е бил против използването на жени за впримчване на мъже при операциите на ЦРУ. Дали тази практика е продължила и след неговото управление, не е ясно.

Вж. ХОМОСЕКСУАЛИСТИ; КОМПРОМЕТИРАНЕ С ПОДСТАВЯНЕ НА ЖЕНА; ГАРВАН; ЛЯСТОВИЦА.

Сексшпионаж

Термин, създаден от британския журналист Дейвид Луис в книгата му със същото заглавие, публикувана през 1976 г. Той твърди, че първият писмен източник за използване на СЕКС в шпионажа е от X в. пр.н.е. Далила използва прелестите си, за да „обезвреди“ Самсон. (Вж. БИБЛЕЙСКИ ШПИОНИ.) Съвременни автори и специалисти в тази област обаче не откриват почти нищо характерно за шпионажа в този акт. Самсон е бил враг и с помощта на бръснар Далила го лишава от косите и силата му, докато спи.

Секънд стори

Опит на американските военновъздушни сили през 1958 г. да получат финансова помощ от ЦРУ за развитието на разузнавателни спътници. По-късно проектът се поема от ЦРУ и получава кодовото наименование КОРОНА.

Семейни скъпоценности

Списък на противозаконни действия на ЦРУ.

Съставен е под ръководството на ДЖЕЙМС ШЛЕЗИНДЖЪР по време на краткия период, когато заема поста ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (февруари — юли 1973 г.). Шлезинджър е назначен след избухването на скандала УОТЪРГЕЙТ и оттеглянето на РИЧАРД ХЕЛМС. Той изисква от главния инспектор на ЦРУ доклад заминали действия на ЦРУ с вероятен незаконен характер.

Според Томас Пауърс в авторитетната му биография за Хелмс „Човекът, който пазеше тайните“ („The Man Who Kept the Secrets“, 1979) докладът е предаден първо на УИЛЯМ КОЛБИ — заместник-директор на Отдел операции, който по-късно ще наследи поста на Шлезинджър. Заглавието на предговора е „Потенциални действия за прикритие“. Директорът на сигурността в ЦРУ, предавайки архива си на главния инспектор, който подготвя доклада, шеговито ги нарича „семейните скъпоценности“. „Този израз — според бившия заместник главен инспектор Скот Брекънридж — се хареса и скоро се употребяваше като термин за цялата «колекция».“ В доклада са описани подробности за операция ХАОС, становището на ЦРУ за тайната програма за ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ; цитирани са действията на ЦРУ във връзка с ПЛАНА ХЮСТЪН — проект, свързан с вътрешното разузнаване, създаден въз основа на установените от Никсън контакти с ВОДОПРОВОДЧИЦИТЕ от Белия дом, включително с бившия офицер на ЦРУ ХАУЪРД ХЪНТ; ленти със записи от незаконно подслушвани разговори и КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ; незаконно преглеждане на пощата; планове за убийства на ЦРУ. (Вж. ЦРУ; КУБА.) В книгата на Пауърс се твърди, че Хелмс е унищожил записи и доказателства за експерименталната употреба на халюциногенен наркотик при опитите за „промиване на мозъка“ (вж. МКУЛТРА) и 4000–5000 страници от личните си архиви. Но част от информацията, свързана с промиването на мозъци, е останала в доклада за „семейните скъпоценности“.

В книгата „ЦРУ и американската разузнавателна система“ („The CIA and the U.S. Intelligence System“, 1986) Брекънридж описва събраните архивни данни за „семейните скъпоценности“:

През юни 1973 г. Колби решава да съобщи на Надзорната комисия в Конгреса за архивите, като настоява, че разкритите „ексцесии“ никога няма да се повторят. Но тайните за „семейните скъпоценности“ започват да се разнасят. През декември 1974 г. репортерът Сиймор Хърш от Ню Йорк таймс, дочул за Хаос, пита директора на Централното разузнаване Колби за тази операция. Според Пауърс Колби е разказал на Хърш за Хаос, а след това е продължил да разказва и за другите дейности, включително за програмата за прехващане и четене на пощата, ръководена от ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО в ЦРУ.

След като материалът на Хърш за нарушенията във вътрешното разузнаване е публикуван в Таймс, президентът Форд получава съкратена версия на „семейните скъпоценности“ от Колби. Шокиран от доклада за убийствата, Форд го споменава „неофициално“ по време на обяд с Артър Окс Сълзбъргър — издател на Таймс. Вестникът не публикува нищо за това, но кореспондентът на Си Би Ес Даниъл Шор чува слуха за убийствата и се обръща към Колби, който отговаря: „Не и в тази страна.“ Шор пуска историята, в която се твърди, че от ЦРУ са избили няколко чуждестранни официални лица. Това не е истина. Шор отбелязва по-късно: „Излезе, както каза Хелмс, че нито един чуждестранен лидер не е бил убит директно от ЦРУ, но не поради липса на старание.“

Тези доклади водят до разследвания и до нови доклади и практически всички „семейни скъпоценности“ излизат наяве: през юни 1975 г. е издаден „Доклад до президента от Комисията за дейността на ЦРУ в САЩ“ (известен още като „Доклад на Комисията Рокфелер“ и подготвен от вицепрезидента Нелсън Рокфелер), а през 1976 г. — „Окончателен доклад на Парламентарната комисия за проучване на правителствените операции, свързани с разузнавателната дейност“ (известна още като КОМИСИЯТА „ЧЪРЧ“).

Семейство Боуд

Семейство Боуд е прехвърлено от Хановер в Англия през 1732 г., за да работят в ТАЙНОТО УПРАВЛЕНИЕ към пощата. Те отварят и четат писмата за страната и за чужбина. Според споразумението децата им са под правителствен патронаж.

Боуд остава ръководител на Тайното управление в продължение на 52 години — до 1784 г. (Умира 2 години по-късно — на 91 години.) След оттеглянето му длъжността е заета от Тод. Персоналът се състои от тримата синове на Боуд и племенника му Медисън. Тод работи в ТАЙНОТО УПРАВЛЕНИЕ от 1751 или 1752 до 1792 г., а след като се оттегля, мястото заема племенникът му. Уилям Боуд — един от синовете на Боуд, става ръководител на Тайното управление през 1799 г.

По време на парламентарните дебати през 1844 г. Уилям Боуд — все още директор на Тайното управление, дава показания и пред Камарата на общините, и пред Камарата на лордовете. Управлението е закрито на 1 януари 1847 г. от министъра на външните работи лорд Палмерстон. След като персоналът е пенсиониран, се надига обществен протест срещу проявената към семейство Боуд несправедливост.

Семичастни, Владимир (1924)

Ръководител на КГБ от ноември 1961 до април 1967 г.

Семичастни за разлика от своя наставник и предшественик АЛЕКСАНДЪР ШЕЛЕПИН участва в множество неудобни инциденти, дело на КГБ. Той нарежда например да бъде арестуван професор Фредерик Баргхорн от Йейлския университет по време на посещението му в Москва през октомври 1963 г. Семичастни се надява, че като обвини Баргхорн за шпионин, ще предизвика Съединените щати да освободят ИГОР ИВАНОВ, арестуван същия месец от ФБР за шпионаж.

Баргхорн е личен приятел на президента Кенеди и не е участвал в никаква незаконна дейност, както подчертава Кенеди на пресконференция. Руснаците са унижени и бързо освобождават Баргхорн. (Иванов получава разрешение да напусне Съединените щати през 1971 г.)

През октомври 1964 г. Семичастни участва в свалянето на Никита Хрушчов. Това му помага да запази поста си и при новото ръководство. Има данни, че Леонид Брежнев, който е ръководил заговора, е искал да убие Хрушчов, но Семичастни не допуска участието на КГБ.

Семичастни се опитва да създаде нов обществен имидж на КГБ. Позволява във вестник Известия да излезе интервю с „висш офицер от КГБ“ (той самия), в което заявява: „… много млади работници партийци и комсомолци работят в КГБ и никой от хората, които през периода на култа към личността [през управлението на Йосиф Сталин] са участвали в репресиите срещу невинни съветски граждани, не е на работа вече в комитета.“ Излизат и много книги за службите на сигурността, а съветските разузнавачи са издигнати в герои — РУДОЛФ АБЕЛ, ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ, ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ и РИХАРД ЗОРГЕ.

На 18 май 1967 г. Брежнев сменя Семичастни с ЮРИЙ АНДРОПОВ, който има за задача да възстанови авторитета и ефективността на комитета.

Сентри

Вж. САМОС.

Сенчъри хаус

Щабквартира на британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6), разположена близо до лондонската метростанция Лембът Норт, на юг от Темза. МИ–6 се премества на този адрес от БРОДУЕЙ през 1966 г. Три десетилетия по-рано — през 1933 г., МИ–6 се мести във впечатляващия комплекс на Воксхол крос на южния бряг на Темза срещу галерията Тейт.

За новата сграда на МИ–6 често се казва, че е в стил „холивудски модернизъм от 30-те години“.

Сераф

Британска ПОДВОДНИЦА, която изпълнява разузнавателни и специални операции през Втората световна война, една от които под командването на американски военен. Пусната е във вода през юни 1942 г. Първата й операция е в Северна Африка през последните 2 седмици на септември 1942 г. — извършва перископно РАЗУЗНАВАНЕ на алжирския бряг. Това е първата бойна мисия на Сераф под командването на лейтенант Л. А. (Бил) Джуъл. Сераф се завръща в Гибралтар и е прикрепена към операция Флагпол, която предвижда заместникът на генерал Дуайт Айзенхауер — генерал-лейтенант Марк Кларк, да замине за Северна Африка за тайни преговори с френски офицери от „Виши“. Натоварена със сгъваеми лодки, картечници, безжични радиостанции за връзка и друго оборудване, подводницата с Кларк, други двама генерали от армията, капитана от американския военноморски флот Джералд Райт, няколко други офицери и трима британски командоси приближават алжирския бряг. (Райт по-късно достига чин адмирал.)

През нощта на 20 октомври лодките са спуснати и Кларк с цялата група слиза на брега. Той успява да убеди французите в необходимостта от дебаркиране на съюзническите войски. (Французите не са били уведомени, че корабите с войските са вече в морето и че дебаркирането ще започне след няколко дни.)

Не без проблеми и след малко закъснение Сераф най-сетне се приближава на 270 м от брега на сутринта на 23 октомври, за да вземе обратно пътниците си. Тъй като е важно да бъдат върнати в щабквартирата на Айзенхауер в Гибралтар възможно най-бързо, те са прехвърлени в морето на хидроплан с лодка PBY.

Няколко дни по-късно, лейтенант Джуъл получава заповед да отплава за южния френски бряг и тайно да вземе на борда генерал Анри-Оноре Жиро. Генералът трябва да бъде помолен да осигури помощ за англо-американските войски в Северна Африка и за съюзниците от френските колонии. Но Жиро отказва да пътува на английска подводница, тъй като по това време французите са настроени силно срещу англичаните. Капитан Райт поема командването на Сераф, която временно е прехвърлена към американския военноморски флот. Лейтенант Джуъл остава на борда. (Райт не е запознат с подводното дело). Екипът на Жиро се качва на Сераф край град Ле Лавенду през нощта на 5 срещу 6 ноември и е прехвърлен в морето на PBY за полета до Гибралтар.

Сераф най-сетне отплава на 24 ноември 1942 г. за първия си военен патрул в Средиземно море. Скоро е извикана да се присъедини към другите подводници, които превозват американски и британски командоси за разузнавателни операции в Средиземно море. През декември 1942 г. Сераф изстрелва торпедо и поврежда италиански търговски кораб, който по-късно същия ден е потопен от британски кораб. Същия месец с таран поврежда италианска подводница.

В началото на 1943 г. Сераф отплава за Англия, а след това отново се насочва към Средиземно море, все още под командването на лейтенант Джуъл. Освен обичайния екипаж на борда е поставеното в лед тяло на мъртвец, облечен като офицер от кралската морска пехота, с куфарче, завързано с белезници за ръката му, в което има секретни документи. Сутринта на 30 април Сераф изплава край брега на Испания и тялото, облечено в спасителна жилетка, е спуснато, за да бъде проведена операция МИНСМИЙТ.

До края на 1943 г. Сераф действа срещу германците и италианците в Средиземно море, напада няколко конвоя, но истинските й попадения са няколко шлепа и други малки кораби, унищожени с оръдеен огън. През останалата част от войната Сераф действа в източната част на Атлантическия океан и в Норвежко море и служи като насочващ кораб при дебаркирането на 6 юни 1944 г. в ДЕНЯ Д (дебаркирането в Нормандия).

Сераф остава на активна служба до началото на 60-те години. Подводницата е бракувана през 1965 г. Командният й пост е запазен като мемориал в университетската Цитадела в Чарлстън, Южна Каролина (Кларк е завършил Цитаделата, а от 1954 г. до 1965 г. е неин ректор.)

Сержант Крест

Псевдоним на сержант от американските военновъздушни сили, назначен в 40-а тактическа бойна група в Италия. През декември 1976 г. е арестуван на границата на Западна Германия (връщал се е от Източна Германия). Разследването, проведено по-късно, разкрива, че Крест е участвал в операции на черния пазар и се е замесил с унгарски разузнавачи. Независимо от това срещу него не е повдигнато обвинение поради липса на доказателства. Уволнен е дисциплинарно от военновъздушните сили.

Серия Кластър

Означение на американското ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ, използвано при КОДОВИ ДУМИ за проекти и дейности, свързани със Съветския съюз по време на Студената война. Названията Кластър Бей и Кластър Галф например се използват за съветските мини, а Кластър Ланс — за акустичната система на морското дъно.

Кластър Карв и Кластър Айлънд са названия за системите на американския военноморски флот, които разполагат с двойни гама- и неутронни лъчи за засичане на ядрени оръжия на съветски кораби. Тези устройства могат да се превозват и в малки кораби, управлявани от ОПЕРАТИВНА ГРУПА на ВМС на САЩ — Таск форс (ТФ) 157.

Кластър Спейд е операция за отчитане гравитационните ефекти на ракетните траектории в Средиземно море, проведена през 70-те години от ТФ 157 и Агенцията по отбранителна картография. Проектът е бил изпълняван от замаскиран малък товарен кораб.

Кластър Нептун е секретно проучване на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ през 1973 г. Целта е била да се анализират вероятните съветски намерения за Виетнамската война и въздействието им върху съветските военноморски планове и стратегия.

Серов, Иван (1905–1962)

Председател на КГБ от 1954 до 1958 г. и ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от 1958 до 1962 г. Оцелял в кървавите чистки на Сталин независимо от участието си в органите за държавна сигурност, Серов е принуден да се оттегли от поста си в ГРУ през 1962 г. поради близките му връзки с полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — един от най-значителните западни шпиони. Серов е смятан за брутален, макар и „не ентусиазиран“ екзекутор.

Офицер от военното разузнаване, по времето на чистките в ГРУ от края на 30-те години той успява не само да оцелее, но и да се прехвърли в НКВД. Според някои доклади той екзекутира на 12 юни 1937 г. маршала на Съветския съюз Михаил Тухачевски — първата високопоставена жертва на Сталин във военната област.

От началото на 1940 г. Серов активно участва в ликвидирането на враговете на съветската държава. Отличава се в преследването и премахването на антисъветските групировки в Естония, Латвия и Литва през 1940 г. и 1944–1947 г. Той лично участва в КАТИНСКОТО КЛАНЕ на полски офицери. Серов е заместник-директор на СМЕРШ през 1941 г. и заместник на ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ от 1943 до 1945 г. След Втората световна война служи в НКВД; назначен е за заместник-директор на ГРУ. Серов е един от конспираторите срещу Берия през 1953 г. След арестуването на Берия през юни същата година той става заместник-ръководител на МВД (преди това НКВД), а на следващата година — председател на новосъздаденото КГБ. Заедно с посланика ЮРИЙ АНДРОПОВ Серов участва в задържането и екзекутирането на лидерите на Унгарската революция от 1956 г., като си спечелва прозвището Унгарския палач.

През декември 1958 г. Серов е назначен за директор на ГРУ. Като бивш служител на НКВД и Смерш той има много врагове в армията и в ГРУ. Под негово ръководство корупцията в ГРУ процъфтява. Тези години са и най-слабите в историята на управлението. Това е единственият период от съветския режим, когато офицери от ГРУ по собствено желание установяват контакт със западните служби и им подават по-ценна информация, отколкото получават от тях.

През 1962 г., след изменничеството на Пенковски, Серов е понижен в чин генерал-майор и са му отнети всички отличия. Той умира малко по-късно.

Никита Хрушчов, който сваля Серов от поста председател на КГБ и го назначава на по-незначителния пост директор на ГРУ, пише в спомените си „Хрушчов си спомня“ („Khrushchev Remembers“, 1970), че последвалото уволнение на Серов през 1962 г. е заради „небрежност“. Според Хрушчов Серов „беше честен, некорумпиран другар, на когото може да се разчита независимо от грешките му. Уважавах го и му вярвах. Той бе обикновен човек, толкова обикновен, че дори наивен“.

Сешънс, Уилям (1930)

Директор на ФБР от ноември 1987 г. до уволнението му на 19 юли 1993 г. от президента Клинтън заради нарушаване на етиката.

Бивш прокурор и служител на Министерството на правосъдието, Сешънс работи 13 години като федерален съдия в Тексас. Спечелва си славата на строг, но справедлив юрист като председател на съда по време на процеса през 1979 г. срещу обвинените в убийството на федералния съдия Джон Уд.

Сешънс е назначен от президента Рейгън с подкрепата на Конгреса за директор на ФБР за период от 10 години. Подкрепата му от Конгреса се засилва още повече, след като наказва 6 служители на ФБР за несправяне с разследването на група противници на политиката на администрацията на Рейгън в Централна Америка. Сешънс, който обича да го наричат „съдия Сешънс“, се противопоставя на натиска вътре във ФБР и започва процес на дискриминация на агентите от испански произход.

Особено силна е подкрепата му от страна на демократите, които приветстват това, което Ню Йорк таймс нарича „беглите му прояви на независимост“ от администрацията на Рейгън.

Сешънс и ФБР полагат много усилия в разследването на бомбения взрив, извършен от терористи през 1988 г. в самолет на авиокомпания Пан Американ (полет 103), срещу подкупите и измамите в Пентагона и срещу финансовите машинации, свързани с т.нар. спестявания и заеми. През 1992 г. обаче Сешънс е обвинен, че не плаща данъците си и че отказва да сътрудничи на разследването на заем, който е взел с ипотека на свое имущество. След разследването на Отдела за служебна етика към Министерството на правосъдието през януари 1993 г. главният прокурор Уилям Бар изпраща остро писмо на Сешънс, в което му нарежда да плати данъците си и да възстанови във ФБР почти 10 000 долара — цената на охранителната система, монтирана около дома му. Бар го обвинява и в нарушаване на правилата за използване на служебната лимузина и самолета на ФБР.

Във ФБР Сешънс е критикуван за слабости в администрирането и за това, че е допускал съпругата му да влияе върху официалните му решения. Сешънс напразно се опитва да се задържи на поста във ФБР — през юли 1993 г. е принуден да напусне бюрото.

Си

Традиционно КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ за ръководителя на британската служба за външно разузнаване МИ–6. Образувано е от първата буква от фамилното име на първия директор на МИ–6 капитан I ранг — Cumming — сър МАНСФИЙЛД КЪМИНГ.

Сигаба

Електрическа шифрова машина, наричана още ЕШМ. Това е американска машина за ШИФРИ, използвана за шифроване на секретни съобщения през Втората световна война. Сигаба може би е единствената машина, чиито шифри не са разгадани от противника.

Разработката на Сигаба започва през 1935 г. като обединен проект на армията и военноморския флот. През 1938 г. навлиза в употреба. Армейското й означение е M134-C, а военноморското — CSP–888.

Подобно на шифровата машина ЕНИГМА Сигаба използва РОТОРИ — 10 взаимозаменяеми колела. До 4 ротора могат да се завъртват при избора на отделна буква в сравнение с 1 ротор при Енигма. Роторите могат да извършват и обратно движение (докато роторите на Енигма се въртят само в една посока). Сигаба е наречена СИСТЕМА С ДИРЕКТНА ВРЪЗКА, което означава, че се свързва директно с радио или с телефон, така че шифрованото съобщение се предава едновременно със самото шифриране. Въпреки това употребата не протича по този начин. Създава се шифрокасета, която след това се предава по радиото.

Сигаба

Освен че се използва от американската армия, военновъздушните сили, военноморския флот, морската пехота и ОТДЕЛИТЕ ЗА СПЕЦИАЛНИ ВРЪЗКИ (ОСВ), Сигаба намира приложение и в британските ОСВ в района на бойните действия в Китай — Бирма — Индия.

И германците, и японците никога не са предприемали сериозни опити за разчитане шифрите на Сигаба.

Само за 1 машина е известно, че е изгубена. През февруари 1945 г. френската Съпротива открадва камион на американската армия. Крадците се интересуват от камиона, а не от това, което е в него. Те изхвърлят контейнера, подобен на каса, в който е Сигаба, и придружаващия я конвертор M138 в близкото езеро и успяват да избягат. Машината е извадена от водата.

Сигаба се използва от американските военни части до 60-те години. Независимо че е била използвана в продължение на 3 десетилетия, съвсем малко е известната информация за нея.

Сигурен източник

Стандартен, активно използван източник за разузнавателна информация, чиято сигурност не се нуждае от проверка.

Сигурност на връзките

Процедури и методи, използвани за защита и сигурност на комуникациите, за да не може противникът да получи достъп до тях.

Винаги когато не са били прилагани необходимите мерки за сигурност, се е стигало до големи военни поражения. Един от първите провали в сигурността на комуникационните връзки от ерата на радиото е през Първата световна война. В началото на конфликта в Източна Прусия руската армия отбелязва значителни победи над австрийците в Таненбергската кампания (август 1914 г.). По-малобройните германски войски обаче скоро напълно разгромяват руската армия. Това се дължи на факта, че немците успяват да прехванат „на чисто“ радиосъобщенията на противника. Руските офицери проявяват пълно незачитане на безопасността на връзките, докато германците са особено внимателни както към радиосигурността, така и към радиопрехващането. С това си предимство германските войски унищожават при Таненберг почти 4 руски корпуса, при което загиват хиляди руснаци (включително командващият армията), и пленяват 90 000 войници, стотици оръдия и огромни количества боеприпаси. Таненберг изгражда добра военна репутация на генерал Паул фон Хинденбург, който замалко не спечелва крайната победа за германската армия в края на войната.

(В армията на САЩ и днес Таненбергската кампания в Източна Прусия се разглежда като христоматиен пример за великолепна отбранителна тактика, станала възможна благодарение на прехванатите от германците руски радиосъобщения.)

Пак през Първата световна война поради недостатъци в организацията на безопасността на връзките на англичаните им се удава да проникнат в немалко германски радиосъобщения. (Вж. СТАЯ 40; ТЕЛЕГРАМА ЦИМЕРМАН.)

В периода между двете световни войни поради недоглеждане от страна на японците Съединените щати успяват да проникнат в комуникациите между Токио и представителите им на преговорите на Вашингтонската военноморска конференция през 1921–1922 г. (Вж. ЧЕРНА СТАЯ.)

През Втората световна война успехите на съюзниците често се дължат на добрия структурен анализ на радиовръзките на противника и на КРИПТОАНАЛИЗА. Операциите ЕНИГМА, УЛТРА и МЕДЖИК дават възможност да се разчитат германските и японските военни и дипломатически комуникации. Успехът в битката срещу германските подводници в Атлантическия океан се дължи до голяма степен на лошо поддържаната безопасност на германските комуникации. Важно е да се отбележи, че въпреки неколкократните доказателства германските военноморски командващи отказват да повярват, че комуникациите им се прехващат от съюзниците. В навечерието на Втората световна война японците също имат доказателства, че дипломатическият им код се прехваща и се чете от американците, но не полагат усилия да защитят комуникациите си. (Вж. ПЪРПЪЛ.)

Най-големият успех на германците и японците е опитът на германската Б-динст да проникне в безопасността на англо-американските комуникации на морските конвои. По време на Студената война (1945–1991) комуникациите на САЩ и на съюзниците им от НАТО се разкриват основно от съветски и източногермански шпиони, които са имали достъп до ЛИСТАТА С КОДОВЕ и някои други секретни материали. Американските криптолози и военни, макар и да са знаели, че няколко шифрови машини са попаднали в ръцете на руснаците, дълго време са смятали предаванията си за безопасни, тъй като ШИФРОКЛЮЧОВЕТЕ се сменят непрекъснато. Усилията на руснаците, подпомогнати от ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ и ДЖЕРИ УИТУЪРТ, се увенчават с успех, получавайки широк достъп до най-сигурните американски комуникации.

С изобретяването на електронната пишеща машина започва нова ера на предизвикателства за сигурността на комуникациите. Всеки клавиш на тази машина всъщност е контактен превключвател със свой „електронен почерк“, който може да се фиксира от подслушвателното устройство. Нашумял шпионски случай са електронните пишещи машини на път за американското посолство в Москва, в които експерти на КГБ са монтирали БРЪМБАРИ. Известно време КГБ подслушва всяка дума, написана в посолството с тези машини.

Сигурността на връзката се усложнява с появата на персоналните компютри, които заменят електронните пишещи машини. Електронните излъчвания от даден компютър също могат да бъдат засечени и прехванати. Американската програма за борба срещу възможно изтичане на информация и „подслушване“ на електронните пишещи машини и компютрите е наречена ТЕМПЕСТ.

Сигурност на излъчването

Мерки за противодействие на противниковите опити за прехващане и анализ на електронното излъчване. Включва и мерки по КОНТРОЛ НА ИЗЛЪЧВАНЕТО.

Сигурност на операциите

Понятие, близко по значение до ОПЕРАТИВНА СИГУРНОСТ. В сферата на комуникациите например сигурността на операциите може да включва мерки по предотвратяване достъпа на противника до информация за мощта, средствата и задачите на войските (както на своите, така и на съюзните държави), да контролира и да цензурира сведенията, предавани чрез средствата за свръзка, които могат да разкрият планове и подробности по провеждането на военни или разузнавателни операции.

Силата

Вж. ЛОНДОНСКА КОНТРОЛНА СТАНЦИЯ.

Силиконова долина

Район близо до Сънивейл — Пало Алто — Сан Хосе, Калифорния. Там е съсредоточена високотехнологичната индустрия на САЩ. Изграждането й започва през 60-те години и тя се превръща в най-модерен промишлен център. Известна със своите компютърни заводи, Силиконовата долина отдавна е и един от главните ОБЕКТИ за чуждестранните разузнавателни служби и ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ.

В началото на 80-те години Силиконовата долина е деветият по големина производствен център в Съединените щати. Произвежда една трета от полупроводниците в страната, една четвърт от управляемите ракети и космическите летателни апарати и почти една шеста от електронното компютърно оборудване, създадено в САЩ. В Силиконовата долина се намират и военновъздушната станция Мофет — основен център за противоподводникови действия (сега се управлява предимно от НАСА), центърът на военновъздушните сили в Сънивейл за проследяване и обслужване на СПЪТНИЦИ и централната станция на корпорация Локхийд по ракетни и космически въпроси.

През 1992 г. проникването на чуждестранно разузнаване в Силиконовата долина се обсъжда от агенти на ФБР. Те казват пред списание Форбс:

От ФБР отбелязват, че в Съединените щати се правят опити за ПРОМИШЛЕН ШПИОНАЖ от страна на френските специални служби.

Силитоу, Пърси (1888–1962)

Генерален директор на британската Служба за сигурност (МИ–5) от 1946 до 1953 г.

Силитоу започва разузнавателната си кариера в южноафриканската полиция през 1908 г. От 1911 до 1923 г. служи в севернородезийската полиция. След това заминава за Великобритания и продължава да работи в полицията. През 1929 г. създава първата в Англия лаборатория за съдебна медицина. През Втората световна война като главен полицейски началник на крайбрежното графство Кент работи в близко сътрудничество с ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

През април 1946 г. е назначен за ръководител на МИ–5. Управлението му е характерно с действието на много съветски шпиони в британското правителство и дори в разузнавателните служби. По времето, когато той е директор, МИ–5 разкрива само 1 шпионин — Уилям Маршал. ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК ОТ ПРОСЛЕДЯВАНЕТО на МИ–5 засича съветски дипломат и Маршал — радист в британското Министерство на външните работи. Маршал съвсем скоро се е върнал от британското посолство в Москва, където е бил шифров чиновник.

Силитоу се оттегля след 8 години работа в МИ–5. След това работи във фирмата Де Беерс в Южна Африка, която проследява трафиканти на диаманти.

Симпатично мастило

Вж. ТАЙНОПИС.

Син код

Японски военноморски КОД и ШИФРОВА система, заменила червения код в края на 1930 г. Служителите на военноморското РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ (OP–20-G) дават на тези кодове имена на цветове в зависимост от цвета на книгите, в които се записват.

„Отне ни повече от 3 години главоблъсканица, за да разшифроваме чрез криптоанализ сложната система от кодове и шифри. Няма други дешифровчици, които да са постигали такъв успех“, пише контраадмирал ЕДУИН ЛЕЙТЪН — висш американски разузнавач, в автобиографията си „А аз бях там“ („And I Was There“, 1985).

От есента на 1931 г. американски екип на военноморските сили, ръководен от Агнес Майер Дрискол, се заема със задачата, като премахне 2 редици защитни кодови знаци, да разгадае след това значението на 85 000 основни кодови групи. Въвеждането на табулиращи машини Ай Би Ем, които извършват част от работата, са едни от първите случаи на използване на електричномеханични уреди за разчитане на кодове.

На 1 ноември 1938 г. синият код е изоставен, тъй като японският военноморски флот въвежда нова серия кодове, заменени година по-късно с ШИФРИ ОТ СЕРИЯТА JN. Дори и след като синият код не се използва, американският военноморски флот продължава работата върху прехванатите съобщения, които преди не са били декодирани. Едно от тези съобщения разкрива, че бойният кораб Харуна, завършен през 1915 г., достигал скорост 32 възела след подобрения. Официално японците, а също и наръчникът Бойните кораби на Джейн (Jane’s Fighting Ships) твърдят, че корабът развива само 26 възела. Тази разлика е от съществено значение, тъй като през 30-те години най-бързите американски бойни кораби достигат само 21 възела, а корабите, които са в процес на конструиране — 27 възела.

Сини близнаци

Наименование на направено от американските военновъздушни сили предложение за предприемане на полети с 2-местни капсули за обучение и в помощ на пилотираните орбитални лаборатории — космически платформи за НАБЛЮДЕНИЕ. Според предложението, направено през юни 1962 г., военновъздушните сили трябва да извършат най-малко 6 полета с пилоти на Сини близнаци по програмата ОБИТАЕМИ ОРБИТАЛНИ ЛАБОРАТОРИИ.

Планът Сини близнаци е изоставен през януари 1963 г.

Синиър

Кодова дума към секретен отбранителен проект в областта на радиоелектрониката. Използва се и за някои други секретни проекти (вж. СИНИЪР БОУЛ).

Към неотдавнашните проекти на Синиър спадат Синиър спиър — разработка на система апарати за РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ за самолет U–2R; Синиър стреч — система от КОМРАЗ за U–2R; Синиър скаут — създадена апаратура за радиоразузнаване за самолет C–130H Херкулес; Синиър хънтър — разработка на апаратура за психологическа война и радиопредавания от подривен характер със самолет EC–130E; Синиър уориър — версия на системата Синиър скаут за американските морски пехотинци.

Синиър боул

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на програмата за използване на модифицирания стратегически бомбардировач B–52 в качеството му на „изстрелвач“ на безпилотен разузнавателен самолет. Проведени са 4 съвместни бойни полета над Китай и всички те са неуспешни.

Синклер, Джон (1897–1977)

Генерал-майор, генерален директор на британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6) от 1953 до 1956 г. Наричали го Синдбад, тъй като е служил като курсант към военноморския флот, след като получава образованието си в Уинчестър и в Кралския военноморски колеж в Дартмут. Той постъпва в Сухопътните войски през 1918 г. и след 1 година във Военната академия в Улидж получава офицерско звание. Служи в артилерията.

През Втората световна война работи като заместник-началник на оперативния отдел на военното министерство. Така, преди да премине към МИ–6, сър Джон Синклер натрупва опит в оперативноразузнавателната работа.

Кариерата му преждевременно е помрачена от публикуваното съобщение, че МИ–6 е привлякло бившия водолаз от военноморския флот ЛАЙЪНЪЛ КРАБ за изпълнение на тайна разузнавателна операция по проучване подводната част на съветския крайцер Орджоникидзе, на който през април 1956 г. във Великобритания пристигат Никита Хрушчов и Н. А. Булганин. Краб загива при неизяснени обстоятелства и подробностите на операцията са огласени публично. Министър-председателят Антъни Идън уволнява съветника на Министерството на външните работи за МИ–6, а след това и Синклер.

(В хода на официалното разследване по-късно се установява, че Синклер не е имал пряко отношение към тази операция.)

Синклер, Хю (1873–1939)

Генерален директор на британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6) от юни 1923 до ноември 1939 г. Синклер поема поста след сър МАНСФИЙЛД КЪМИНГ — основател на МИ–6 и негов ръководител от 1909 до 1923 г. Синклер е кадрови военноморски офицер. Той постъпва в Кралския военноморски флот през 1886 г. Изпълнява различни служби и на кораб, и на суша, включително като командир на бойния кораб Ирландия. През Първата световна война е заместник на ДИРЕКТОРА НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ под командването на адмирал РЕДЖИНАЛД (Семафора) ХОЛ. През 1919–1921 г. Синклер е директор на военноморското разузнаване и е със звание контраадмирал. А непосредствено преди назначението му в МИ–6 е ръководител на подводния флот на Великобритания.

Като генерален директор на МИ–6 сър Хю Синклер еднакво е загрижен както от „червената опасност“ от страна на Съветския съюз, така и от превъоръжаването на Германия. Усилията му често водят до разочарование поради ограниченото финансиране на МИ–6.

С приближаването на войната той започва да подготвя МИ–6 за провеждане на саботажи и партизански операции, а също и за шпионаж срещу Германия.

На 4 ноември 1939 г., 2 месеца след като в Европа е започнала Втората световна война, Синклер умира в кабинета си.

Синтез

Американски термин за изучаване на цялата разузнавателна информация с цел да се получи цялостна представа за действията, възможностите и намеренията на чужда държава.

Синтия

Британска разузнавателна операция от Втората световна война, чиято цел е да проникне в кодовете, използвани от правителството на Виши във Франция.

Синя луна

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на американски разузнавателни полети на голяма височина над КУБА през октомври 1962 г. Полетите са извършени от самолети U–2 на американските военновъздушни сили.

Система за хидроакустично наблюдение (СХН)

Американска подводна акустична система за засичане на ПОДВОДНИЦИ. ВМС на САЩ използват хидроакустични локатори навсякъде в Атлантическия и Тихия океан, а също така в района на Гибралтар и близо до нос Северни (северно от Норвегия). СХН се използва за наблюдение на преминаващи подводници, а в случай на война е предназначена още и за насочване на въздушни, надводни и подводни бойни системи към вражеските обекти под водата. Впрочем хидроакустичните локатори са доста уязвими от активни и пасивни заглушавания при атаки на военноморски кораби.

През Втората световна война британския и съветският военноморски флот инсталират хидроакустични системи с ограничена дейност на океанското дъно — в плитки води — предимно в близост до пристанища. Непосредствено след войната американският военноморски флот започва да разработва значителна програма за дълбоководни хидролокатори. През 1948 г. се извършват изпитанията, а през 1951 г. първите дълбоководни локатори са поставени на океанското дъно. В рамките на т.нар. проект Цезар първите работни хидрофони са монтирани в Сънди Хук, южно от Манхатън, а през 1952 г. се появяват в дълбоки води (360 м) край Елтере (Бахамски острови). Същата година началникът на военноморските операции на ВМС на САЩ нарежда да се поставят 6 хидроакустични локатора в западната част на Атлантика, добавяйки, че всички те трябва да бъдат готови в края на 1956 г. Първите локатори СХН в Тихия океан се появяват през 1958 г. Инсталирани са системи и в други райони, главно в Норвежко море. (Разположението на американските СХН по-късно е разкрито от Съветския съюз.)

Отначало станции на СХН, приемащи сигнали от локаторите, са били с наземно базиране и са били разположени по цялото крайбрежие на САЩ. Създадени са били военноморски установки за брегови терминали на СХН. Те са разположени покрай американския бряг, на Карибите, в Исландия и Япония, а също и на много други места по целия свят.

Всички компоненти на СХН и корабите, снабдени със специална система за наблюдение SUR-TASS, са обединени в обща т.нар. интегрирана подводна система за наблюдение (ИПСН). Акустичните данни от СХН и регионалните центрове за оценка (РЦО) постъпват посредством океанската информационна система за наблюдение (ОИСН) в командните центрове на Атлантическия, Тихоокеанския и Европейския флот, в Информационния център за военноморско наблюдение в Сютленд, Мериленд, близо до Вашингтон, и в центровете на командните структури на въоръжените сили.

Подобрените системи за хидроакустично наблюдение са известни като фиксирани разпределителни системи (ФРС) и все още са в процес на разработка. Тази система има за цел да открива дълбоководни руски подводници. Разработва се и вариант за плитководни ФРС, където се обръща по-голямо внимание на фиброоптиката, а не толкова на системите от типа СХН.

В днешно време се разработват също напреднали разгърнати системи (НРС). Те са предназначени за засичане на дизелно-електрически подводници, които плават в плитки води, за фиксиране на минни полета и за откриване на изплаващи на повърхността подводници. Системата ще има директна връзка с тактическите бойни системи на корабите и самолетите. В случай на неочакван военен конфликт системата НРС ще може да бъде разгърната в района на бойните действия за 10 денонощия.

В края на 60-те години министърът на отбраната Робърт Макнамара за пръв път признава публично за съществуването на СХН.

В Съветския съюз хидроакустичните системи не са така широко разпространени както в САЩ. През Втората световна война съветският военноморски флот използва ограничени дънни акустични системи. Хидрофоните са монтирани в пристанищата и заливите, за да засичат евентуалното присъствие на германски подводници. След войната СССР разгръща близо до своите брегове в Тихия океан съвременни хидроакустични системи за наблюдение с плоски решетъчни антени. Програмата получава названието Кластър Ланс по натовската класификация. Не е изключено руснаците да са монтирали хидроакустични мрежи и бариери във входовете и изходите на стратегически активните райони на подводниците, снабдени с балистични ракети в Баренцово, Гренландско и Карско море.

Липсата на стационарна далекообхватна СХН принуждава руснаците да разчитат предимно на кораби и самолети за операции по наблюдение в открития океан. (За откриване и проследяване на подводници те използват и СПЪТНИЦИ).

Система на двойната игра (система XX)

Изключително успешна британска операция за ПРЕВЕРБУВАНЕ на германски АГЕНТИ през Втората световна война. Същността на системата се състои от смесица на истински и измислени тайни, които ДВОЙНИТЕ АГЕНТИ предават за заблуждение на АБВЕРА — германската военноразузнавателна служба. Германците не само приемат фалшивата разузнавателна информация, но и понякога вземат решенията си въз основа на нея. Така се постига целта за „оказване на влияние и може би на промяна“ на германските планове.

Схемата води началото си от предвоенната шпионска дейност на Артър Оуънс — електроинженер от Уелс, който предприема бизнеспътувания до Европа и предава събраната информация на британското Адмиралтейство. Недоволен от заплащането, което получава от британците, Оуънс предлага услугите си на германците. Сътрудникът на Абвера НИКОЛАУС РИТЕР дава на Оуънс КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Джони и през лятото на 1939 г. го изпраща на обучение в Хамбург. Оуънс се връща във Великобритания в самото начало на войната и разказва на Службата за сигурност (МИ–5) за контактите си с Абвера. Той престоява за кратко в затвора. От килията си предава на Абвера данни за Кралските военновъздушни сили, за движението на корабите и други разузнавателни сведения, които според АГЕНТУРИСТИТЕ му от МИ–5 ще задоволят германците.

Оуънс, известен в Абвера с кодовото име Джони, получава кодовото име Сноу (Сняг) от британците. Има и други такива агенти — Дж. У., Бискит (Бисквита), Селъри (Целина), — които МИ–5 вербува и ги смята за свои агенти от Абвера. Когато Германия започва да внедрява агенти във Великобритания с ПОДВОДНИЦИ и парашути, тях ги инструктират да използват за контакт Сноу — „супершпионина на германците в Англия“. Системата на двойната игра се оказва успешна още с първите й стъпки.

Системата се ръководи от КОМИСИЯ ДВАЙСЕТ, в която работят професионалисти разузнавачи и аматьори. (Името на комисията произлиза от играта на думи при изписването на римските цифри XX и работата на агентите за двойната игра.) Както се изразява сър ДЖОН СЕСЪЛ МАСТЪРМАН, председател на Комисия Двайсет. „С помощта на системата на двойната игра ние направлявахме и контролирахме германската шпионска система в страната.“

Системата, казва той, имаше 7 цели: 1) да контролира шпионската мрежа на противника; 2) да залавя шпиони; 3) да научава повече за методите и същността на Абвера и на други германски разузнавателни служби; 4) да проникне в германските КОДОВЕ и ШИФРИ; 5) да научи намеренията на германците, като проучва запитванията, изпратени до двойните агенти; 6) да оказва влияние върху германските планове с помощта на информацията, изпратена на противника от двойните агенти; 7) да заблуждава германците за плановете на съюзниците.

Британската Служба за сигурност създава специален отдел, наречен B1(a), за да открива и да насочва действията на германските агенти. От началото на октомври 1941 г. Комисия Двайсет предава на B1 (a) подвеждаща информация, която да се подава на противника.

Забележителните успехи на системата на двойната игра се постигат с подвеждащи доклади БОДИГАРД — цялостния фалшив план за нападението на съюзниците в Европа. Планът е разработен, за да прикрие истинската дата, време и подробности за ДЕНЯ Д — дебаркирането в Нормандия през юни 1944 г. (В измамата е включена несъществуващата военна част ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМЕЙСКА ГРУПА.)

В края на краищата германците са излъгани, че основните сили, които ще предприемат нападението, ще дебаркират при Па дьо Кале, а не в Нормандия. Колкото и невероятно да звучи, двойните играчи продължават измамата седмици след Деня Д. Комисия Двайсет остава във Великобритания, а на континента заедно с войските заминава Комисия 212. Нейните специалисти откриват и вербуват германски шпиони, останали в тила на съюзниците, и ги използват по същата схема на двойната игра. Благодарение на системата XX се разкриват плановете и намеренията на противника. Така например когато Абверът поставя задачата на своите агенти да разузнаят системата на бреговата отбрана на Англия, става ясно, че ударът трябва да се очаква там. Или когато на един от агентите (превербуван) е поръчано да разбере в каква степен Великобритания е готова за химическа война, по думите на Мастърман англичаните му заповядват да съобщи в Берлин, че „Великобритания е напълно готова да отрази такова нападение и ако вече нещата вървят натам, химическата война ще бъде по-изгодна за Великобритания, отколкото за Германия“.

Според британските документи МИ–5 успява да оглави всички германски шпионин, изпратени във Великобритания. Тези, които отказват да сътрудничат, са екзекутирани. В двойната игра участват около 120 двойни агенти, 39 от които — като Мат и Джеф — работят доста дълго време. Изпратени във Великобритания като саботьори, те са превербувани, извършват измислени саботажи и като на доверени агенти им се вярва, когато предупреждават неколкократно за предстоящото британско нападение срещу Норвегия. Един от превербуваните агенти — Тейт, получава съобщение по радиото, че му е присъдено германско гражданство, Железен кръст I и ІІ степен за работата му. А двойният агент ГАРБО успява да стане едновременно и английски, и германски орденоносец.

Комисия Двайсет постига успехи благодарение на материалите на УЛТРА — тайната операция за проникване в германските кодове. Ако Комисия Двайсет е била засекретена, то операция Ултра е двойно по-засекретена. Дори когато Мастърман най-сетне съобщава за системата на двойната игра в книгата си „Системата на двойната игра от времето на Втората световна война 1939–1945“ („The Double-Cross System in the War of 1939–1945“, 1972), той не разкрива тайната на Ултра. (За подробности относно трудностите при издаването на книгата вж. ДЖОН МАСТЪРМАН.) Когато германците започват да изстрелват ракети Фау–1 и Фау–2 срещу Великобритания през лятото на 1944 г., агентите на комисията подават фалшиви доклади за попадението на ракетите, като „отклоняват“ много от тях към ненаселени райони.

След дебаркирането в Деня Д в Европа са изпратени група сътрудници на Комисия Двайсет, за да организират работата с нови агенти. Използването на старите агенти вече е рисковано, тъй като Абверът може да заподозре измамата. Но англичаните преодоляват и тази трудност и системата XX продължава да съществува успешно чак до края на войната.

Към края на войната се пораждат подозрения, че един от двойните агенти — с кодовото наименование Трежър (Съкровище), в действителност е ТРОЕН АГЕНТ, който освен за англичаните и германците работи и за Съветския съюз. Мастърман говори за Трежър доста неопределено. Описва я като „френска гражданка от руски произход“. На нея й е позволено да работи с радиопредавател за кратко, понеже, както пише Мастърман, „оказа се изключително темпераментна и непрекъснато създаваше главоболия“. Според някои източници под псевдонима Трежър се крие Лилия Сергеева, предала на руснаците информация за военните планове на съюзниците. Вж. ПОПОВ, ДУШКО.

Система XX

Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.

Система с директна връзка

КРИПТОСИСТЕМА, която директно е свързана с радио или телефон, така че кодирането и предаването се извършват практически едновременно.

Ситал

Най-древното известно шифрово устройство. Изобретено е от спартанците. Върху тъкан или кожа се пише съобщението — на пръв поглед е безпорядъчен набор от символи. Основният текст се маскира с много „излишни“ букви и може да се прочете, като платът се навива около пръчка със строго определен размер.

Скайларк

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ за планирани полети на американски шпионски самолети A–12 ОКСКАРТ над Куба. Операция Скайларк се провежда при непрекъсната „спешна“ оперативна готовност за извършване на наблюдателни полети. Започва на 5 ноември 1964 г., 1 година преди самолет A–12 да влезе на въоръжение. Екип на ЦРУ е специално обучен за кубинските полети. Въпреки това разузнавателният самолет U–2 продължава да изпълнява наблюдателните полети над Куба, а A–12 е запазен за по-критични случаи.

Скайуориър A3D

Самолет за полети на дълги разстояния, излитащ от самолетоносачи, морски вариант на Дъглас A3D — бомбардировач с далечен радиус на действие и с възможност да пренася ракети и бомби с ядрен заряд. Създаден от корпорацията Дъглас, A3D се използва също за ФОТОГРАФСКО и ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ). A3D е най-големият самолет, извършвал редовно полети от самолетоносачи, а модификацията цистерни при излитане тежи 36 т. Наричат го Кит поради големите размери и обемната форма. Между 1952 и 1961 г. военноморският флот получава 282 самолета СКАЙУОРИЪР (Небесен воин) от всички модификации и още през 1956 г. започва формирането на ескадрили. От тези самолети 31 са фотографски, с 12 камери на корпуса — A3D–2P. Други 24 самолета са създадени като A3D–2Q за ЕЛРАЗ, а много от останалите — за изненадващи атаки. По-късно са модифицирани за нуждите и според стандартите на ЕЛРАЗ. A3D–2Q е снабден с радари, разположени отпред и странично, с инфрачервени датчици и електронна система за наблюдение. Вариантът Кит е снет от експлоатация през 1991 г. A3D се използва широко за най-различни операции по време на войната във Виетнам. Особено голяма роля играе танкерният вариант, който дозарежда във въздуха други самолети с малък радиус на действие. (Военновъздушните сили са използвали и бомбардировач B–66 (версията на ВВС на A3D) не само за електронно и фоторазузнаване, а и за общи изследвания на атмосферните условия. Произведени са 206 самолета B–66.) Екипажът на A3D се състои от 3 души, при самолетите за ЕЛРАЗ — от 7, а за фоторазузнаването — от 5. Модификацията A3D бомбардировач е с полезен товар — с обикновени или атомни бомби — 5,8 т. Двумоторният турбореактивен A3D развива скорост 976 км/ч и изминава 3200 км без презареждане и 4800 км с допълнително гориво в бомбения отсек. През 1962 г. всички самолети A3D са преименувани A–3.

A3D–2P (RA–3B) Skywarrior

Скарбек, Ъруин

Сътрудник на американските дипломатически служби, обвинен през 1961 г., че предава държавни тайни на страни от Източна Европа. По това време е втори секретар в посолството на САЩ във Варшава. Осъден е на 30 години затвор. През 1963 г. присъдата е намалена на 10 години.

Скарлет пимпърнел

Приключенски роман „Аленото огнивче“ — „Scarlet Pimpernel“ на родената в Унгария английска писателка баронеса ЕМУШКА ОРСИ, публикуван за пръв път през 1905 г. В него се разказва за лидера на Обществото на Скарлет Пимпърнел, в което членуват група млади англичани, дали обет да спасяват невинните жертви сред аристократите по време на терора след Френската революция. Героят на романа — сър Пърси Блейкни, успява да надхитри противниците си от средите на френските революционери със смелостта и изобретателната си дегизировка. По време на тайните си спасителни мисии се идентифицира с печат, на който е изобразен аленият цвят на огнивчето.

Романът е филмиран през 1935 г. с участието на Лесли Хауърд, Мерл Оберон и Реймънд Маси. Хауърд играе ролята на главния герой, който води двойствен живот, спасява нещастни жертви на Френската революция, представяйки се като суетен глуповат англичанин, любител на стихчета.

Скорцени, Ото (1908–1976)

Генерал-майор от СС, който провежда няколко дръзки операции подобно на операциите на командосите. Скорцени започва забележителната си кариера в личната СС охрана на Адолф Хитлер. Сражавал се е и като СС офицер в кампаниите във Франция и Холандия през 1940 г., а също в по-късните кампании в Съветския съюз. Скорцени изучава английската десантна тактика, надявайки се да създаде такава част за подобни операции в СС. Получава обаче минимална подкрепа до изпълнението на първата си значителна мисия: освобождаването на Бенито Мусолини, след като италианският диктатор е арестуван през юли 1943 г. Хитлер лично избира Скорцени за провеждането на тази мисия, която е доста сложна, тъй като италианските власти непрекъснато местят Мусолини. Скорцени, който провежда системно разузнаване, за да го открие, остава все с една крачка назад в тази игра на криеница на диктатора, ръководена от италианските власти. Веднъж, докато наблюдава скривалище на остров до Сардиния, самолетът на Скорцени е свален от съюзниците. Най-сетне Скорцени научава, че Мусолини е в строго охранявания курортен хотел в планинския масив Гран Сасо северно от Абруци. На 12 септември 1943 г. Скорцени и екип за нападение отлитат до високото плато с 12 безмоторни самолета и се приземяват на малка поляна до хотела. След като обезвреждат стражата на Мусолини, Скорцени влиза в хотела, открива упоения диктатор, казва му, че Хитлер го е изпратил, и добавя: „Вие сте свободен!“ Скорцени качва Мусолини в малък самолет Фи 156 Сторч, който едва успява да излети от покритата с камъни ливада и същата нощ пристига с него във ВИЕНА, изпълнявайки това, което сам е нарекъл „невъзможна мисия“. Според слуховете Скорцени е планирал да убие съветския диктатор Йосиф Сталин по време на конференцията между Тримата големи — Сталин, Уинстън Чърчил и Рузвелт, в Техеран в края на 1943 г. След заговора срещу Хитлер от 20 юли 1944 г. Скорцени бързо заминава за военното министерство в Берлин и известно време, докато трае всеобщото объркване, ръководи германската армия. Организира батальон на СС, който да оказва помощ при охраната на министерството, намира доказателства за заговора и залавя много от конспираторите. Следващата мисия на Скорцени — с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Мики Маус, е вдъхновена от желанието на Хитлер да задържи Унгария в Оста. През септември 1944 г. адмирал Миклош Хорти прави опити за преговори със Съветския съюз за постигане на сепаративен мир. Скорцени оглавява специална част в Унгария и отвлича сина на Хорти — Микио, като заплашва да го убие, ако Хорти не се откаже от намеренията си. Скорцени завладява и цитаделата на Хорти и управлява Унгария за кратко време — докато не постави послушен ръководител на фашисткия режим. Когато Германия започва офанзивата в Ардените през декември 1944 г., Скорцени отново проявява гения си за специални операции. В операция с кодовото наименование Грайф той обучава военна част от английскиговорящи германски войници, облечени в американски униформи, и с пленени американски камиони ги изпраща зад американските линии, за да създават смут. Екипите на Скорцени прекъсват комуникациите, променят знаците по пътищата и дават фалшива и подвеждаща информация на американските войници, които са изумени от ненадейната германска атака. В централната щабквартира на съюзническите експедиционни сили във Версай край Париж е осигурена допълнителна охрана за генерал Дуайт Айзенхауер поради разпространените слухове, че една от набелязаните от екипа убийци на Скорцени жертви е Айзенхауер. Американските сили залавят голяма част от дегизираните хора на Скорцени и ги екзекутират като шпиони. Скорцени е заловен от американците през май 1945 г. в Австрия. Американски военен трибунал го обвинява в незаконно водене на битката край Булж. Обвинението е свалено едва след като британски и американски специални части признават, че са използвали подобна тактика. Германските власти го арестуват и го интернират в лагер в Дармщат. През юли 1948 г. той успява да избяга. Приема нова самоличност и помага да бъде създадена ОДЕССА — тайна западногерманска организация от бивши офицери на СС. Според преценката на Скорцени ОДЕССА и мрежата, която осигурява бягствата — Die Spinne (Паяк), са помогнали на стотици офицери от СС да напуснат Германия. Сред избягалите с помощта на ОДЕССА е и известният Адолф Айхман. Скорцени се установява в Испания, започва бизнес — износ и внос, като прикритие за дейността на Паяка. Той помага при поддръжката на мрежата за бягства, която осигурява свободата на офицерите от СС в страни от Близкия изток и Южна Америка. През 1959 г. Скорцени, който има достъп до заграбените от СС богатства, си купува провинциално имение в Ирландия и започва да отглежда коне. Умира в Мадрид.

Ото Скорцени, февруари 1945 г.

Скренидж, Шарън

Чиновничка на ЦРУ в Гана от май 1983 до май 1984 г., обвинена през юли 1985 г. в шпионаж в полза на Гана. След завръщането си в САЩ Скренидж признава пред ФБР, че е дала на бившия си любовник от Гана — Майкъл Сусудис, имената на служителите и информаторите на ЦРУ в Гана.

Сусудис е пръв братовчед на лидера на Гана — капитана от авиацията Джери Ролингс. По време на посещение в САЩ Сусудис е арестуван на 10 юли. Обвинен е в шпионаж и на 25 ноември е осъден на 20 години затвор. Присъдата му е отменена незабавно, при условие че напусне страната в срок от 24 часа. В действителност е разменен от американските власти за 8 затворници в Гана, за които се твърди, че са сътрудници на ЦРУ.

През ноември 1985 г. Скренидж е осъдена на 5 години затвор. Присъдата е намалена на 2 години през април 1986 г., което й дава възможност да бъде освободена, след като излежава 18 месеца.

Сладкарката

„Сладкарката“ се оказва сладкарка, макар и смятана за част от значителен шпионски кръг в Сайгон. В началото на 1970 г. информатор съобщава на американски военноморски разузнавач, че виетнамец от американския флот в Сайгон продава изхвърлени за унищожаване документи на една продавачка на сладкиши.

ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, убедено, че е открило първите елементи на значителен шпионски кръг, изпраща офицер да провери сладкарката. Той си купува 3 сладки от нея, които тя внимателно му увива… в ПОВЕРИТЕЛНО съобщение на американския флот!

Тя купувала отпадъчна хартия от служител във флота, за да увива сладкишите си. Нито тя, нито служителят виетнамец знаели английски. „Случаят съвсем не беше шпионаж, а по-скоро ставаше въпрос за по-изгодна покупко-продажба. Но пък ние се сблъскахме с лошата система за сигурност…“, пишат контраадмирал Томас Брукс и капитан Уилям Манторп в Тримесечник на професионалното разузнаване във флота.

Сламка

Практика, използвана в КОДОВИТЕ и ШИФРОВИТЕ машини и апарати, която позволява на вражеските криптолози да проникнат в кода или шифъра. По-голямата част от успехите на съюзниците в разкодирането през Втората световна война се дължат предимно на сламките. Например ако дадено съобщение е разпратено от командването на няколко подразделения с различни кодове и шифри, един от които частично или изцяло е прочетен от противника, това е сламка за получаване на достъп до втория код или шифър. По същия начин практиката в предаванията, като например излъчването на прогнозата за времето в определено време или повтарящото се начало на някое съобщение, улеснява създаването на сламка. Друг пример за сламка е предаването с поздравленията за рождения ден на Адолф Хитлер на 20 април, излъчвано от германското висше командване понякога в ПРАВ ТЕКСТ, понякога с код или шифър!

Сламките могат и да се създават. През Втората световна война например британците изпращат бомбардировачи да поставят морски мини в определени райони, като предварително знаят, че германците ще пуснат доклад за опита да бъдат поставени. Местата, до които ще бъдат пуснати съобщенията, както и общото съдържание на съобщенията спомагат при декодирането на определени ключове в ЕНИГМА.

Следствена служба на Министерството на отбраната (ССМО)

Организация в състава на американското военно ведомство, което се занимава със служебни и дисциплинарни разследвания. Проверка в ССМО преминават военнослужещи и специалисти — цивилни граждани в Министерството на отбраната, а също и кандидати за работа в отбранителната промишленост и във фирми, които работят с държавни секретни материали.

ССМО е създадена на 1 януари 1972 г. като отделна агенция, която пряко е подчинена на министъра на отбраната. ССМО проверява служители, които имат ДОСТЪП до секретни материали в предприятия и други места, включени във веригата на военнопромишления комплекс. ССМО отговаря и за правилата на засекретяването на документи и други материали, използвани от хора, които работят в отбранителната промишленост.

Основната задача на ССМО е разглеждането на молби за достъп до секретни материали. След няколко случая на изтичане на информация от служители в производството американският Сенат разследва ССМО за периода 1980–1984 г. През тези години ССМО е извършила проверка на 138 252 души. Отхвърлени са само 118 молби — невероятен достъп от 99,91 на сто.

Като реакция на доклада сенаторът Сам Нън — водещ капацитет по въпросите на сигурността, казва: „Струва ми се, че практически всички кандидати са надеждни и че всеки един от тях има безупречна характеристика или по-скоро системата ни е нискоефективна и неспособна да пресее хората, които не трябва да имат достъп до секретна информация.“

ПРОУЧВАНЕТО НА БЛАГОНАДЕЖДНОСТТА от ССМО се изпълнява или от следователи на ССМО, или от наети частни детективи. Случаите на пропуски от страна на ССМО не са един и два. Например ДЖОНАТАН ДЖЕЙ ПОЛАРД е излъгал за предишното си назначение и образователния ценз, а слабостите на КРИСТОФЪР БОЙС не са забелязани.

УИЛЯМ БЕЛ — служител във военновъздушната корпорация Хюз, който е предавал секретна информация, признава след арестуването му, че е демонстрирал „всички признаци, всички класически причини“ на шпионин: финансови проблеми, които изненадващо бързо са изместени от необяснимо откъде добито богатство; разочарование от работата; открити връзки с представител от комунистическа държава. Но никой в Хюз или от ССМО не е реагирал на шпионската му дейност. Неговият СТРОГО СЕКРЕТЕН достъп се запазва в продължение на 28 години. Разкрит е едва когато е посочен от ИЗМЕННИК.

Слейвънс, Брайън

Дезертьор от американската морска пехота, който през 1982 г. се обажда в съветското посолство във Вашингтон и предлага да продаде военна информация на Съветския съюз. Телефонното му обаждане е засечено от ФБР. Той е арестуван, обвинен е в шпионаж и е осъден на 2 години тежък труд.

Слемър

Американски проект за получаване на информация от първа ръка от американци, излежаващи присъди за шпионаж. Целта на записаните на видеолента интервюта, проведени от американски РАЗУЗНАВАЧИ, е да се вникне в мотивите и отношението на американските шпиони. Въпреки че интервютата остават секретни, откъси от тях се изнасят тайно. Сред хвърлените в затвора шпиони, които са интервюирани, е МАЙКЪЛ УОКЪР, вербуван от баща си — ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ. Майкъл Уокър е американски моряк, когато е арестуван. По време на разпита той разказва, че е фотокопирал документи в кодовото помещение на американски военен кораб. Другите моряци „виждаха какво правех, но никой никога не обръщаше внимание. Няколко пъти едва не ме хванаха, но аз умея да лъжа“.

ДЖЕФРИ КАРНИ — специалист по комуникациите от американските военновъздушни сили, който шпионира за руснаците, казва, че не е имало никакъв проблем „да се напъхам при книгите, където не ми беше мястото… да говоря с хората, да събирам информация от дочути разговори. Всъщност всичко това беше очевидно. Някой трябваше да забележи“.

Писателят Джеф Стайн, който е виждал части от доклада Слемър, пише в Ню Йорк таймс, че авторите на доклада са открили следното: „Промените в поведението често са свързани с извършването на шпионаж. Пиене, зависимост от наркотици, признаци на депресия, извънбрачни връзки и развод може да са предупредителни знаци за проблеми в системата за сигурност.“ Авторите на операцията смятат, че колегите и началниците понякога трябва да бъдат по-внимателни към такива сътрудници, в чийто живот не всичко е благополучно, и че така много от т.нар. шпионски дела биха могли да бъдат избегнати.

Служба за външно разузнаване

Вж. СВР.

Служба за вътрешна сигурност

Вж. ШИН БЕТ.

Служба за вътрешно наблюдение

Вж. СВН.

Служба за прослушване на външни предавания (СПВП)

Подразделение на ЦРУ, което прослушва чуждестранни радио- и тв станции. Отделът е част от Управлението за наука и техника към ЦРУ. СПВП превежда, обобщава и анализира предаванията както на публичните, така и на тайните радиостанции.

Службата съществува от 1941 г. По настояване на Държавния департамент Комисията за федерални комуникации създава Служба за наблюдение на външни предавания. През Втората световна война Службата за наблюдение е под контрола на американската армия и съсредоточава прослушването си върху германските, италианските и японските радиопредавания. След войната тази дейност се поема от ГРУПАТА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Когато се създава ЦРУ, това става едно от неговите задължения. СПВП подписва споразумение със Службата за наблюдение и прослушване към Би Би Си да получава онези новини и теми, които представляват интерес за аналитиците на разузнаването. (Би Би Си понякога осигурява ПРИКРИТИЕ за РАЗУЗНАВАЧИТЕ от ЦРУ.)

Записите, направени от СПВП, се предоставят на учени и изследователи. Ежедневните доклади намират широко разпространение в правителството, медийните абонати и академичната общност. Записите се разпространяват по електронен път в американските и британските офиси по цял свят.

ЛАРИ УТАЙ ЧЪН, арестуван през 1986 г. като шпионин на Китайската народна република, е работил за СПВП. С ареста му става ясно, че СПВП се занимава и със секретни материали, но какви точно, не е известно.

Служба за радиотехническо разузнаване (СРР)

Организационно-структурна единица в американската армия, създадена на 24 април 1930 г., за да обедини отделните криптологични подразделения и да ги предаде на подчинение на Свързочния корпус. СРР отговаря за създаването на армейски КОДОВЕ и ШИФРИ, както и за дешифрирането на комуникациите на потенциалните врагове. Преди това тези функции са били изпълнявани от УПРАВЛЕНИЕТО НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, което е на подчинение на военното министерство: тайната криптоложка служба е създадена от ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ и е финансирана от Държавния департамент. Дейността на тази служба е прекратена през 1929 г. от тогавашния държавен секретар Хенри Стимсън, който е известен с изказването: „Джентълмените не четат пощата си.“ Първият ръководител на СРР е УИЛЯМ ФРИДМАН, който създава малък, но изключително добър екип от четирима млади криптоаналитици и един чиновник. През 1935 г. СРР се оглавява от армейски офицер, но Фридман продължава да бъде движещата сила на службата.

Освен с чисто практическа дейност СРР се занимава и с публикуването на няколко важни научни съобщения и с разработването на машинни шифри за повишаване сигурността на армейските комуникации. Голямото постижение на СРР преди Втората световна война е разчитането на машинния шифър, използван от японското външно министерство — т.нар. шифър ПЪРПЪЛ. Без да имат подръка нито ключове, нито необходимите чертежи, хората на Фридман, работейки съвместно с ВМС на САЩ, успяват да създадат аналог на тази машина и да разчетат японските комуникации по-бързо от очакваното. Разузнавателните данни, извлечени от такива съобщения, получават общото название МЕДЖИК.

С началото на войната рязко се увеличава щатът на СРР. По време на японското нападение над Пърл Харбър службата има 45 армейски офицери, 177 сержанти и войници и 109 цивилни — общо 331 души. Повечето от войниците и сержантите са в станциите по прехващане и криптоанализ в районите на бойните действия, а останалите — във вашингтонската щабквартира.

През юни 1942 г. СРР, която непрекъснато се увеличава, се премества от столичния комплекс от времето на Първата световна война в АРЛИНГТЪН ХОЛ, Вирджиния. Същия месец личният състав на ВТОРИ СВЪРЗОЧЕН БАТАЛЬОН на армията, бойно подразделение на СРР, започва работа във Винт Хил Фармс в Уорънтън, Вирджиния. Там е централната прехващателна станция, която „захранва“ с материали Арлингтън хол. (Преди войната армията има 7 радиопрехващателни станции, а след началото на войната са създадени още 10.)

От 1942 г. СРР многократно е преименувано: Управление на разузнавателните връзки, Управление по сигурността на връзките, Отдел по сигурността на връзките, Служба за сигурността на връзките, а от 1 юли 1943 г. до 14 септември 1945 г. е Агенция за радиотехническа сигурност (АРС).

През юни 1942 г. на службата е поръчано еднолично да разработи чуждестранните дипломатически канали за връзка (дотогава СРР е извършвала това съвместно с ВМС).

Независимо че СРР постига блестящи успехи в разкриването на шифри от типа Пърпъл, в работата с армейските кодове на противника се появяват много трудности, тъй като в японската армия не се използват шифрови машини, а е и имало практика за допълнително кодиране. Чак през април 1943 г. на СРР се удава да проникне в японската армейска шифрова система. Първите разузнавателни сведения са получени едва през юни 1943 г., а редовното разчитане на японските армейски кодове започва едва през 1944 г.

Подобни трудности има и при работата над германските военни канали за връзка, над които по това време работят и британците в ПАРК БЛЕЧЛИ. В официалното и отлично издание „Американското армейско радиотехническо разузнаване през Втората световна война“ („US Army Signals Intelligence in World War II“, 1993) под редакцията на Джеймс Гилбърт и Джон Финегън се подчертава, че липсата на взаимодействие по вина на англичаните, което „те обясняват със съображения за сигурност и пестене на сили, започва да дразни все повече, когато се изяснява, че те (англичаните) са изразили готовност за обмен на ценна информация в областта на радиовръзките с ВМС на САЩ с цел повишаване на ефективността в борбата с германските подводници“.

Последвалите успехи на американската армия в дешифрирането на японските армейски кодове принуждават англичаните да преразгледат предишното си отношение и в края на краищата се осъществява тясно сътрудничество между СРР и Парк Блечли. В рамките на сключения договор между армията и ВМС на САЩ се приема английската терминология и материалите от разузнаването в областта на комуникациите получават общото название УЛТРА.

Освен армейските станции по радиопрехващането, пръснати по целия театър на бойните действия, СРР контролира и аналогичните подразделения на армейската авиация, създадени към различните формирования през 1944 г.

Впрочем проблемите, както и преди, не са малко. В споменатото издание на Гилбърт и Финегън във връзка с това се казва:

Като цяло взаимодействието между армията и ВМС е доста слабо независимо от общите им предвоенни успехи в областта на дешифрирането на материалите от Пърпъл и съвместното учредяване на Обединения координационен комитет на армията и ВМС по разузнаване на комуникациите през 1944 г.

Най-сетне, в края на войната новият ръководител на армейското разузнаване — генерал-майор КЛЕЙТЪН БИСЪЛ, постига по-добро сътрудничество с военноморския флот. По негово нареждане на 15 септември 1945 г., 13 дни след края на войната, е създадена АГЕНЦИЯТА ЗА СИГУРНОСТ В АРМИЯТА, за да контролира „цялостното радиотехническо разузнаване и базите, екипите и кадрите“, както и да функционира директно под ръководството на ПОДРАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ (Г–2).

През войната СРР се увеличава 30 пъти. На 14 август 1945 г. там работят 792 офицери, 2704 редници и сержанти, 1214 редници и сержанти жени и 5661 цивилни — общо 10 371 души. Повечето от тях са в Арлингтън хол. Освен това има и 17 000 души армейски персонал, който се занимава с радиотехническото разузнаване на фронтовете и с други важни командвания. Това разрастване сериозно се усложнява от глупави постановления, от някои положения в армейския устав, а също и от декрета на военното министерство, съгласно който след 31 януари 1942 г. във Вашингтон не може да има офицер под 28 години независимо от опита, който може да е безкрайно ценен за разузнавателната дейност!

СРР има 17 радиопрехващателни станции през войната. Освен това съществуват стотици подвижни армейски прехващателни станции към армейските части на бойното поле.

СТАНЦИИ, СЪЗДАДЕНИ ПРЕДИ ВОЙНАТА:

Корозал, в района на Панамския канал.

Форт Ханкок, Ню Джърси.

Форт Хънт, Вирджиния.

Форт Маккинли, край Манила, Филипините.

Форт Сам Хюстън, Тексас.

Форт Скот, гарнизонен на Сан Франциско, Калифорния.

Форт Шафтър, Хавай.

СТАНЦИИ, СЪЗДАДЕНИ ПРЕЗ ВОЙНАТА:

Амчитка, Алеутски острови.

Асмара, Еритрея.

Белмор, Лонг Айлънд.

Феърбанкс, Аляска.

Гуам.

Индиън крийк, Маями Бийч, Флорида.

Ню Делхи, Индия.

Петалума, Калифорния.

Тарзана, Калифорния.

Уорънтън, Вирджиния.

Всички станции използват суперсигурни кодове за изпращане на прехванатите съобщения във вашингтонската щабквартира, а по-късно — в Арлингтън хол.

Вражеските съобщения от Филипините, прехващани от Втора свързочна рота през 1941 г., се предават също на подразделения на ВМС на Корегидор — станция КАСТ, — където имат машина Пърпъл за дешифриране на японските дипломатически кодове. Обработените материали след това постъпват към двама командващи на Филипините: генерал Дъглас Макартър и адмирал Томас Харт. В края на декември 1941 г. Форт Маккинли е загубен във връзка с отстъплението на американските войски, но прехващането на съобщения продължава още известно време на Корегидор. И накрая личният състав е евакуиран. (На 6 май 1942 г. Корегидор пада.)

В средата на 1944 г., след като изоставеният остров Гуам отново е превзет от американската армия (на него дебаркира морската пехота), тук отново се връща гуамската станция за радиопрехващане. Станциите в Белмор и Тарзана, отначало под ръководството на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, са предадени на подчинение на СРР и са използвани за проследяване на американските радиоканали с оглед на тяхната сигурност.

Армията не само осъществява самостоятелно радиопрехващане, но и получава немалко материали от базата на ВМС в Бейнбридж Айлънд, Вашингтон, и Бар Харбър, Мейн.

На 15 септември 1945 г. СРР получава ново име — АГЕНЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ В АРМИЯТА (АСА), а през 1977 г. се слива с ПОДРАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ (Г–2). Новата служба получава наименованието КОМАНДВАНЕ НА АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ И СИГУРНОСТ (КАРС).

Вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ.

Служба за разузнаване (СР)

Вж. СР.

Служба за сигурност

Вж. МИ–5.

Служба за събиране на специална информация

Елитно свръхсекретно подразделение на американското ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ, което отговаря за подслушвателните операции на територията на неприятелските държави.

Сътрудниците на службата — специалисти от АНС, които обикновено работят под дипломатическо прикритие — обслужват високочувствителната подслушвателна апаратура, монтирана в американското посолство или на друго безопасно място на територията на държавата, против която се провежда разузнавателна дейност. Службата е подчинена на АНС, която я подсигурява с апаратура и личен състав. Често към нея се прикрепят и специалисти от ЦРУ.

С помощта на високочувствителното оборудване сътрудниците на Службата за събиране на специална информация могат да подслушват държавни учреждения или щаб на терористи. Дейността й се пази в строга тайна и за нея почти нищо не е известно (няма информация дори за учебния й център). Затова е трудно да се каже каквото и да било конкретно за постиженията на това подразделение, но репутацията му в американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ е доста висока.

Служба Игрек (Y)

Британска агенция по комуникации и радиопрехващане през Втората световна война. Официалното й название — Организация на смесените сигнали — е служило за ПРИКРИТИЕ на службата по прехващане на радиосигналите на ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ.

След войната Секретна разузнавателна служба (МИ–6) създава т.нар. Отдел Игрек, който се занимава с телефонното подслушване и монтирането на БРЪМБАРИ в системите за връзка в съветските учреждения във Великобритания, Австрия и други западноевропейски страни.

Игрек (Y) е и британско условно означение на самата процедура по прехващане.

Служба по АГЕНТРАЗ към министерството на обраната (САМО)

Подразделение на американското РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО), което работи по събирането на информация с помощта на агентура.

САМО е създадена от заместник-министъра на отбраната на САЩ ДЖОН ДОЙЧ. Малко известната служба добива популярност през май 1995 г., когато Дойч става ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ и вече в неговите задължения е и ръководството на американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, чийто член е и РУМО. Дойч подчертава, че ще поощрява вербуването и използването на чуждестранни агенти от РУМО, а с това именно се занимава създадената от него служба за агентурно разузнаване.

До този момент вербуването и работата с агентурата се водят от ЦРУ. Първият полъх на промяната се усеща, когато Дойч създава длъжността заместник-директор НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ по военното осигуряване и назначава на този пост контраадмирал Денис Блеър. По такъв начин Блеър и това, което се разбира под „военно осигуряване“, автоматически се оказват над ЦРУ. Това нововъведение повишава също статута и значението на САМО, която в същност е „младокът“ в разузнавателната общност.

По време на Студената война, когато Съветският съюз е основният ОБЕКТ на американското разузнаване, вербуването и работата с агентите се извършват от Службата по операции (известна също и като „тайна служба“) в ЦРУ. Куратори на агентите обикновено са кадрови сътрудници на ЦРУ, работещи под дипломатическо прикритие в посолствата на САЩ. Някои са и под т.нар. НЕОФИЦИАЛНО ПРИКРИТИЕ като представители на търговски фирми, предприемачи и т.н.

След края на Студената война ЦРУ съсредоточава усилията си към нови сфери за приложение на силите си — борбата с тероризма и наркотрафикантите. Старата практика вече не отговаря на времето. Нови агенти за вербуване трудно могат да се срещнат на приеми в посолства. Назрява необходимостта от друг род разузнаване, от пренасяне на акцента от „парадния вход“ в „черния изход“. И именно тук се проявява САМО.

Според закона от 1996 г., който се отнася до тайното финансиране на американските разузнавателни агенции, Конгресът възлага на САМО да създаде КОМПАНИИ ЗА ПРИКРИТИЕ и други учреждения за прикритие и съдействие на тайните агенти. Конгресът дава на САМО 3-годишен изпитателен срок да въведе в действие тази търговска дейност, призвана „да се грижи за сигурността на разузнавателните операции в чужбина“. По това време в САМО работят 1000 сътрудници.

Разузнавателното управление на Министерството на отбраната предлага да не се дава изпитателен срок на САМО, но Конгресът оставя своето решение в сила. Както е записано в протоколите на Конгреса, това се прави, за да се осигурят „надзор над дейността и недопускане на възможни злоупотреби“.

С други думи, на САМО е направено сериозно предупреждение. Работата е там, че в средата на 80-те години американското армейско разузнаване вече е преживяло един скандал, свързан също с тайните операции (вж. ЖЪЛТ ПЛОД).

Службата

Даден от самите сътрудници на КГБ прякор за собствената им централа.

Служител

Американски жаргон за лице, което е наето или назначено или на което е възложена определена задача от американска разузнавателна служба.

Случаят Амеразия

Списание Амеразия, след като прави разследване на засекретени от американското правителство документи, повдига обвинение, че САЩ поддържат линията на комунистите в Китай. Списанието отразява основно американо-азиатските отношения и има за сътрудници служители от Държавния департамент. Случаят Амеразия е една от първите сензации, появили се в хода на парламентарните разисквания в края на 40-те и в началото на 50-те години и минавали под знака на лов на „шпиони в правителството“.

През 1945 г. списанието публикува доклад на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) за Тайланд. Агентите от УСС проникват без разрешение в редакцията на списанието и откриват засекретени документи. Следва проучване от ФБР.

ФБР арестува Филип Джаф — редактор на списанието, и двама от сътрудниците — Еманюел Ларсън от Държавния департамент, и лейтенант Андрю Рот от УПРАВЛЕНИЕТО НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ (УВР). Те са обвинени в нарушаване правилата за сигурност на страната. (Служител от УВР заявява пред конгресната комисия, че има хиляди „такива скиталци“ в американския военноморски флот по това време. Комисията разследва верността на правителствените чиновници. „Скиталците“ уж следвали комунистическата линия, но в действителност не били комунисти.)

Джаф се признава за виновен за това, че притежава засекретени документи. Ларсен пледира nolo contendere (не се противопоставя?). И на двамата е наложена глоба. Обвиненията срещу Рот са свалени.

Между документите е намерено копие от меморандум, което е било у Джон Стюърт Сървис — офицер в Държавния департамент. В меморандума се съдържа резюме на послание от президента Рузвелт до генералисимус Чан Кайшъ — китайския лидер, който води борбата срещу китайските комунисти в Гражданската война в Китай. Сървис — водещ експерт по въпросите на Китай в Държавния департамент, оценява доста критично лидерството на Чан. Критици на политиката на Рузвелт — Труман към Китай повдигат обвинението, че победата на комунистите в Гражданската война до голяма степен е резултат от тази политика. Сървис става символ на тази политика и е уволнен през 1951 г. Той завежда дело и през 1957 г. правата му са възстановени.

Случаят Портланд

Дадено от медиите название на ареста и обвинението срещу петима съветски шпиони, получавали информация от Центъра за морско въоръжение на британското Адмиралтейство в Портланд през 50-те години.

Разкритията на мрежата започват със серия писма до ЦРУ, подписани Снайпер (Снайперист) от полски РАЗУЗНАВАЧ (който по-късно става изменник и се представя като МИХАЛ ГОЛИЕНЕВСКИ). Снайпер твърди, че КГБ има шпионин в Адмиралтейството. ЦРУ предава информацията на английската Служба за сигурност (МИ–5). МИ–5 не подозира никого в Адмиралтейството и се насочва към военноморската база в Портланд.

Разследването на МИ–5 води към ХАРИ ХОТЪН — чиновник в портландската база, който преди това е работил като помощник военноморски АТАШЕ в английското посолство във Варшава. НАБЛЮДЕНИЕТО, проведено над Хотън, разкрива, че той редовно се среща с мъж, който по-късно е идентифициран с шпионския му псевдоним ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ. Приятелката на Хотън — Етел (Бъни) Джий, също работи в базата и също е поставена под наблюдение.

Лонсдейл е проследен до къща, където живеят Питър Кроугър и съпругата му Хелън (също шпионски псевдоними; вж. КОЕН, МОРИС). През януари 1961 г. детективи от СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ арестуват Хотън, Джий и Лонсдейл на среща за предаване на материали. Семейство Кроугър също са арестувани.

Случаят Портланд, както го нарича пресата, приключва през март 1961 г. с процес срещу петимата. Те получават следните присъди: Хотън и Джий — 15 години затвор; Лонсдейл — 25 години; семейство Кроугър — по 20 години за всеки. По-късно се провеждат 2 разследвания на системата за сигурност. Първото критикува Адмиралтейството и оневинява МИ–5. Второто отправя критика към МИ–5, защото не е открило предателите без помощта на полския агент.

Сляпа явка

Американски термин за среща на сътрудник на разузнаването с някого (особено с АГЕНТ) във време и място, посочени от агента. В такива случаи винаги има риск сътрудникът на разузнаването да попадне в капан или да бъде подложен на опит за превербуване.

Смедли, Агнес (1894–1950)

Американка, замесена дълги години в интриги и шпионаж и изиграла ключова роля в съветския разузнавателен кръг в Далечния изток, ръководен от РИХАРД ЗОРГЕ.

Смедли е идеалистка още от младини. През 1918 г. в Ню Йорк се включва в индийското революционно движение, финансирано от германското правителство като начин да се навреди на Великобритания, която по това време е във война с Германия. Замисълът е да се подкопае британското имперско управление в Индия. Смедли е арестувана за нарушаване на американските закони за неутралитет — не е предадена на съда и скоро е освободена. В нея се заражда силна омраза към Съединените щати и към Запада. Въпреки че не е мъжемразка (била е женена за кратко на 18 години), предпочита да се облича като мъж. По-късно в завзетата от комунистите част на Китай тя носи униформа на Червената армия.

През 20-те години е в БЕРЛИН и е активна участничка в комунистическото движение. Изкарва си прехраната като писателка. През 1921 г. посещава Москва, за да присъства на среща на индийски революционери. През 1928 г. пътува през Москва за Китай — вече е известна фигура в международното комунистическо движение.

В Шанхай работи като кореспондент на германския вестник Франкфуртер цайтунг (а по-късно за Манчестър гардиън).

Сприятелява се със Зорге, който работи за ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Той използва апартамента й за тайните си радиопредавания, а тя запознава Зорге с приятеля си ОДЗАКИ ХОДЗУМИ, който ще стане главният му японски помощник.

Ходзуми е първият, когото тя вербува за шпионския кръг на Зорге. Зорге пише: „Единственият човек в Китай, на когото със сигурност можех да разчитам, бе Агнес Смедли. За пръв път чух за нея в Европа. Използвах помощта й при създаването на моя група в Китай, особено при подбора на китайски сътрудници.“ Зорге обикновено е зад кулисите, на заден план, а Смедли, без да се прикрива, събира кандидати за шпионския му кръг.

В шанхайския кръг са СОНЯ — друг известен съветски шпионин, и РОДЖЪР ХОЛИС — бъдещ ръководител на британската Служба за сигурност (МИ–5).

Когато Зорге се прехвърля от Китай в Япония през 1933 г., Смедли заминава за Съветския съюз на лечение. След това пътува в Европа, връща се в Ню Йорк, а през 1935 г. отново е в Китай. Там продължава да събира и да изпраща разузнавателна информация в Москва.

Британският посланик в Китай в края на 30-те години — сър Арчибалд Кларк-Кър (по-късно лорд Инвърчепъл), я смята за една от „най-великите жени“ на света. По-късно той е британски посланик в САЩ и отношението му към Смедли допринася за объркването на американската политика спрямо Китай в периода след войната. Смедли става приятелка и с Джоузеф Стилуел — по-късно командващ генерал на американските сили в Бирма и Китай, и оказва влияние върху възгледите му за Китай. Някои твърдят, че между двамата е съществувало изключително „взаимно възхищение“. Книгата й „Боен химн за Китай“ („Battle Hymn of China“, 1943) е възхвала на комунистите в Китай.

От 1941 г. тя живее в САЩ, където пише и изнася лекции за Китай. След войната генерал-майор ЧАРЛС УИЛЪБИ — генерал от армията на Дъглас Макартър и негов главен РАЗУЗНАВАЧ, изобличава Смедли като ключова фигура в комунистическата конспирация в Далечния изток в официален доклад, завършен през 1947 г. и предаден във Вашингтон 2 години по-късно. Смедли пише на президента Труман и го моли да накара Макартър да й се извини или да му отнеме генералския имунитет, за да може да бъде съден за клевета. Военното министерство стига до следния извод: „Отделът [по разузнаване] няма доказателство, с което да подкрепи обвиненията си в шпионаж. Докладът се основава на информация от японската полиция и това е трябвало да се посочи. Може и да има доказателства, които подкрепят твърдението, но не разполагаме с тях.“

Някои журналисти застават зад Смедли. Бившият министър на вътрешните работи Харолд Айкс пише: „Никой, който познава госпожица Смедли, не би заподозрял, че тази смела и интелигентна американска гражданка би паднала толкова ниско, че да шпионира за която и да е страна, дори и за своята, към която е силно привързана…“

През 1950 г. Смедли заминава за Лондон, където внезапно умира. Оставя имението си на Джу Дъ — бивш командващ китайските комунистически военни части, които воюват с американските войски в Корея. Преди да умре, е работила над биографията на Джу Дъ. Желанието й е било тялото й да бъде кремирано, а прахът й „да почива на място, посочено от генерал Джу Дъ или от наследниците му“. Прахът й е погребан с почести в Пекин.

Уилъби повтаря обвинението си срещу Смедли в книгата „Конспирация в Шанхай“ („Shanghay Conspiracy“, 1952). Подробното описание, което дава за Смедли и дейността й, започва с думите:

Смерш

Съветска военна служба за сигурност и контраразузнаване, създадена по идея на Йосиф Сталин. Самият той й дава съкратеното название, образувано от популярния лозунг в СССР през Втората световна война „Смърт на шпионите“.

Задачата на Смерш е да открива предатели, дезертьори, да разстрелва отстъпващите без заповед войници и офицери, да проверява избягалите от германски плен. Юрисдикцията й се разпростира не само върху армията, флота и военновъздушните сили, но и над воинските части и образувания на НКВД. Смерш има цяла мрежа от информатори във въоръжените сили. Освен това тя помага на партизаните, действащи в тила на германците.

Преди създаването на Смерш контраразузнавателната дейност сред армията се изпълнява от специални отдели на НКВД. Смерш е създадена през 1941 г. от ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ като съставна част на НКВД. Първият началник на Смерш е комисарят на Държавна сигурност капитан III ранг Василий Василиевич Чернишов.

От 14 април 1943 до 16 март 1946 г. Смерш функционира като самостоятелно ведомство, подчинено пряко на Държавния комитет за отбрана, чийто председател е Сталин. През този период на независимост от НКВД тя се ръководи от заместника на Берия, негово протеже — генерал-полковник В. С. АБАКУМОВ, първи заместник-комисар на Държавна сигурност. В тези години военноморското подразделение на Смерш се оглавява от Пьотър Андреевич Гладков (1943–1946). Впрочем общото ръководство се осъществява от Абакумов. Чернишов, получил звание генерал-полковник, остава заместник-началник на Смерш до 1946 г., след което става заместник-министър на току-що образуваното МГБ.

ГЛАВНИ УПРАВЛЕНИЯ НА СМЕРШ:

Първо управление: Представителства на Смерш във всички части и съединения на Червената армия до батальон и рота. Представителите на Смерш провеждат наблюдение над офицерите и войниците и ръководят мрежата от информатори.

Второ управление: Провеждане на операции (включително помощ за партизаните и осъществяване на военнополицейски функции), осъществяване на връзка с НКВД и НКГБ, специални части за охрана на щабовете и висшите командири (обикновено до рота в армията и до батальон на фронта).

Трето управление: Получаване, запазване и разпространяване на разузнавателната информация.

Четвърто управление: Разследвания и разпити на военнослужещи (или цивилни от зоната на бойните действия), заподозрени в антисъветска дейност.

Пето управление: Военни „тройки“ от сътрудниците на Смерш за съд над заподозрените.

Личният състав на Смерш се избира сред опитни сътрудници. Специалните отдели и НКВД по този начин спазват професионалната приемственост в работата с откриването и неутрализирането на шпиони. Всички сътрудници на Смерш от висшите офицери до секретарките машинописки са имали офицерско звание.

Представители на Смерш е имало във въоръжените сили на всички равнища — от най-висшите до най-нисшите. Бившият сътрудник на Смерш с псевдоним А. И. Романов пише в автобиографичната си книга „Нощите там са най-дълги“ („Nights Are Longest There“, 1972), че дори маршалът на Съветския съюз Георгий Жуков, който, трябва да признаем, е най-крупният военачалник от Червената армия по това време, „като висш командир бе обкръжен от всички страни с генерали чекисти… Колкото по-високо звание и власт има даден човек, толкова по-голямо е опекунството над него от органите на държавна сигурност.“ Началник на Смерш при Жуков е бил генерал-лейтенант А. И. Вадис. Сред хилядите жертви на Смерш по време на и непосредствено след войната е офицерът от артилерията писателят Александър Солженицин.

В края на войната отрядите на Смерш влизат на територията на Германия след настъпващите части на съветската армия. Пред тях е поставена задачата да открият и да арестуват дейците на нацистката партия и Третия райх. В началото на май 1945 г. подполковник Иван Клименко — командир на поделение на Смерш към 79-и стрелкови корпус (Трета ударна армия), влиза в градината, където е подземната щабквартира на Хитлер. По спомените на редник Иван Чураков той открива там овъглените тела на Адолф и Ева Хитлер, както и на Йозеф и Магда Гьобелс и на 6-те им деца. Служители на Смерш се залавят с разпити и разследване (включително аутопсиите), за да се установи дали наистина това са останките на Хитлер, а не на някой негов двойник.

В книгата на Александър Солженицин „Архипелаг Гулаг“ („The Gulag Archipelago“, 1973) има редове, отнасящи се до Смерш:

През 1946 г. функциите на Смерш преминават в току-що образуваното МГБ. Смерш се превръща в Трето главно управление (контраразузнаване).

Писателят ЯН ФЛЕМИНГ, служил някога в британското разузнаване, по-късно въвежда в романите си за ДЖЕЙМС БОНД организация с точно това име — Смерш, в която са „лошите момчета“.

Вж. ГРУ.

Смит, Ричард (1924)

Бивш сержант от американското КОМАНДВАНЕ НА АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ И СИГУРНОСТ (КАРС), арестуван за шпионаж, съден и оправдан.

От 1973 до 1980 г. Смит работи над секретна операция на КАРС под кодовото наименование Кралска митра за вербуване на ДВОЙНИ АГЕНТИ, като разработва легендите им. През 1980 г. напуска армията и създава компания за производство на видеокасети в родния си щат Юта. Още в армията научава японски език и през юни 1981 г. заминава за Токио като представител на няколко американски фирми, които търсят японски инвеститори.

През април 1984 г. Смит е арестуван по обвинение, че е приел 11 000 долара от агент на съветското разузнаване срещу предаването на самоличността на 6 американски двойни агенти. Той не отрича, че е взел парите, но твърди, че е действал в рамките на секретна операция на ЦРУ по внедряване на американски агенти в КГБ.

След арестуването му Смит разказва на ФБР, че в Токио двама мъже се свързали с него и се представили за служители на ЦРУ. Знаейки за военната му специалност, те го помолили да им помогне в провеждането на секретна операция по внедряване в КГБ през Токио. (Две години преди описаните събития на Запад бяга сътрудникът на крупната токийска резидентура на КГБ майор СТАНИСЛАВ ЛЕВЧЕНКО, който разказва на американците за дейността на съветското външно разузнаване в Япония.)

Смит твърди, че оперативни работници на ЦРУ са го инструктирали да се представи като американски бизнесмен, който е фалирал и болен от рак и желае да продаде каквото и да е, включително тайните, които притежава, за да може да осигури на вдовицата и 4-те си деца някакво наследство. В действителност Смит има 4 деца, а видеофирмата му банкрутира, докато изпълнява замисъла по срещата с офицер на КГБ в Токио през 1982 и 1983 г.

След като оперативните работници от ЦРУ не го потърсили повече, Смит разкрива пред ФБР какво е направил. След 10 месеца непрекъснати разпити ФБР решава да не му вярва. Той е арестуван и обвинен в шпионаж предимно въз основа на собствения му разказ.

По време на процеса се настоява да се приложи ЗАКОНЪТ ЗА ПРОЦЕДУРИТЕ ПО СЕКРЕТНАТА ИНФОРМАЦИЯ, който защитава информацията и разрешава на съдията да реши по какъв начин да не се разкриват тайните пред съда. Смит обвинява ЦРУ, че са го изоставили на произвола на съдбата, и настоява да му бъдат предоставени някои секретни материали на това ведомство, с помощта на които да докаже своята невинност. Съдията заявява, че Смит има право да иска това. Тогава Министерството на правосъдието се обръща към апелационния съд, който съществено съкращава списъка на документите, поискани от Смит (интересно е, че в самото постановление на апелационния съд има засекретени пасажи).

През април 1986 г. Смит е изправен пред съда, съдията изисква Централното разузнавателно управление да изпрати на заседанието свой представител, който да може да изясни отношенията между ЦРУ и Смит. Представителят заявява, че във ведомството няма никаква информация за тези „сътрудници“, с които Смит се бил срещал в Токио. И въпреки това съдът приема версията на подсъдимия и го оправдава.

Смит, Уолтър Бедел (1895–1961)

ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от октомври 1950 до февруари 1953 г. През Втората световна война Смит е началник-щаб на армейски генерал Дуайт Айзенхауер — главнокомандващ съюзническите войски в Европа.

Наричан с прякора Бръмбара (поради близкото звучене на английската дума за бръмбар (beetle) с презимето му Бедел), Смит, след като завършва средното си образование, през 1910 г. се записва в Националната гвардия на щата Индиана. Служи като пехотинец във Франция към Четвърта дивизия през цялата Първа световна война. През 1917 г. става офицер. Служи във военното разузнаване, завършва всички по-важни армейски школи и колежи на САЩ, след което се връща в Пехотното училище като инструктор. Още като младши офицер от армията е командирован за 4 години към Бюрото по бюджета. Бил е и вицепрезидент на държавната комисия по разпределение на останалите след Първата световна война запаси.

Смит бързо си извоюва репутацията на човек, който умее да изглажда „острите камъни“ и сложните и противоположни становища на военни и цивилни лидери.

Когато САЩ влизат във Втората световна война, Смит е бригаден генерал и секретар на армейския генерален щаб (много важна длъжност за честолюбив и способен офицер). През септември 1942 г. е назначен за началник-щаб на генерал-лейтенант Айзенхауер, който точно по това време обмисля плана за англо-американското навлизане във Френска Северна Африка. Смит остава с Айзенхауер през цялата война и се издига до генерал-лейтенант. Като началник-щаб на Айзенхауер той преговаря за капитулацията на Италия през септември 1943 г. и на Германия през май 1945 г. Айзенхауер нарича Смит „генерален мениджър на войната“.

В книгата „Мандат на промяната: 1952–1956“ („Mandate for Change 1952–1956“, 1963) Айзенхауер пише за разговора си с британския министър-председател Уинстън Чърчил:

През 1946 г., когато Смит вече се готви да оглави оперативния отдел на Генералния щаб, неочаквано го изпращат за посланик в Съветския съюз. Той заминава за Москва като военен, решил да остане в армията и да работи в СССР до март 1949 г. След това за няколко месеца е главнокомандващ Първа армия с щабквартира в Ню Йорк. През октомври 1950 г. президентът Труман го назначава за ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ. Той бил недоволен от предишното ръководство, тъй като ЦРУ се оказало неспособно да предвиди нападението на Северна Корея над Южна Корея през юни същата година.

ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ — съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ в британското разузнаване, пише за Смит в „Моята тайна война“ („My Silent War“, 1968):

(Филби винаги го нарича „Бедел Смит“ и никога по друг начин.)

В началото на 1953 г. Смит се уволнява от ЦРУ и се оттегля от активна военна служба. Президентът Айзенхауер го назначава за заместник държавен секретар, пост, на който Смит остава до 1954 г.

Сред написаните от него книги си заслужава да бъдат отбелязани „Шестте велики решения на Айзенхауер“ („Eisenhower’s Six Great Decisions“, 1956) и „Моите три години в Москва“ („My Three Years in Moscow“, 1949).

Снеп, Франк

Сътрудник на ЦРУ, назначаван 2 пъти на работа в Югоизточна Азия и впоследствие остро критикувал провалите на американската политика във Виетнамската война.

След като през 1965 г. защитава магистърска степен в Колумбийския университет, специалност литература, Снеп постъпва в ЦРУ очевидно да избегне мобилизацията по време на Виетнамската война. Първоначално Снеп се специализира по въпросите на НАТО.

Веднъж негов колега си прави шега и от негово име пуска рапорт, че желае да замине като доброволец в бюрото на ЦРУ във Виетнам. Въпреки че се опитва да избегне назначението, Снеп получава предупреждение, че отказът ще застраши кариерата му в ЦРУ Той служи във Виетнам през 1969–1971 г., занимавайки се с чиновническа работа — провежда инструктажи, разпити и надзор над информаторите.

Снеп се връща в щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния, и отначало е зачислен към „виетнамската оперативна група“, но бързо е преместен на друга работа „по политически съображения“.

През 1972 г. Снеп е изпратен за втори път във Виетнам — вече като експерт аналитик в сайгонското представителство на ЦРУ. Работи там до евакуацията на американското посолство през април 1975 г.

След това е изпратен в Тайланд, където разпитва журналисти и бегълци от комунистите в Южен Виетнам. През август 1975 г. е извикан обратно в щаба на ЦРУ, повишен е и получава награда за „аналитична прецизност“ през последните дни на Виетнамската война.

Три седмици по-късно Снеп подава оставка след напразни опити да разработи обективен доклад за следвоенното състояние на дейността на ЦРУ във Виетнам. Решен да направи точен доклад за провалите на ЦРУ във Виетнам, той написва книгата „Пауза на приличие“ („Decent Interval“), публикувана през 1977 г. с подзаглавие „Оценка на един вътрешен човек за непристойния край на Сайгон, разказан от главния стратегически аналитик на ЦРУ във Виетнам“. Снеп особено остро критикува държавния секретар Хенри Кисинджър и строго секретната му „виртуозна проява“ при преговорите за „мир“ със Северен Виетнам. В книгата от 580 страници остро критикува също посланик Греъм Мартин и други американци, както и виетнамски чиновници.

В ЦРУ смятат, че Снеп е нарушил обещанието си да пази тайните на агенцията, и завеждат дело срещу него. През 1980 г. то стига до Върховния съд, който отсъжда в полза на ЦРУ. Снеп е принуден да заплати 140 000 долара от хонорара за книгата си.

Препоръчано му е да предостави за одобрение от ЦРУ през 1980 г. романа си „Съвпадение на интереси“ („Convergence of Interest“). В книгата става дума за предполагаемо участие на ЦРУ в убийството на президента Кенеди. Колкото и странно да е, ЦРУ не възразява против изказаните от Снеп мисли във връзка с убийството на Кенеди, а само препоръчва на автора да не споменава името на един действащ сътрудник на централата (макар че не възразяват против използването на други реални имена на действащи сътрудници на ЦРУ). Снеп възразява, че е взел името от друга книга — „Легенда: тайният свят на Ли Харви Осуалд“ („Legend: The Secret World of Lee Harvey Oswald“, 1978) от Едуард Джей Епстайн. Освен това твърди, че сътрудникът се споменава и в други книги, една от които е написана от агент на ЦРУ и одобрена от централата. След всичко това цензорите оттеглят препоръката си, отбелязвайки, че въпросният агент се е „пенсионирал“. В края на краищата обаче Снеп заменя истинската фамилия с псевдоним.

Снимкаджия

Разузнавателен жаргон за фотограф.

СНО

СЪВЕТ ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА.

СНС

СЪВЕТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ.

Собел, Мортън

Дългогодишен приятел на ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ и член на МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ в Ню Йорк.

Собел подобно на Юлиус Розенберг и съпругата му Етел е син на руски евреи, емигрирали в Съединените щати. Бивши съкурсници от нюйоркски колеж, Собел и Юлиус остават близки приятели и след завършването му.

За пръв път американското контраразузнаване обръща внимание на Собел през януари 1941 г. Тогава той и Макс Еличър (и двамата тогава работят в Министерството на военноморските сили) превозват с колата на Собел участници в манифестация срещу мобилизирането на един от членовете на пацифистките комитети в САЩ, в чиито редици има немалко комунисти. Собел скоро напуска министерството и започва работа в търговската фирма Рийвс инструмънтс, а Еличър продължава да работи на предишното място и през Втората световна война.

Следващия път ФБР, изглежда, отново се сблъсква със Собел през 1948 г. Тогава Еличър и съпругата му, усъмнявайки се, че са следени, вечерта на 30 юли отиват да пренощуват в дома на Собел в Куинс, Ню Йорк. И макар да е бил сигурен, че те са се отървали от „опашката“, Собел се разсърдил и сериозно се изплашил. Казал на Еличър, че има материал за Розенберг — „много ценен, за да се откаже от него“, и доста сериозен, за да го задържи в дома си.

След това Собел и Еличър отиват в Манхатън и паркират колата на пустата вече крайбрежна улица. Макс остава в колата, а Собел тръгва към жилището на Розенберг, за да му предаде 35-милиметрова фотолента с преснимани документи.

След като през юли 1950 г. Юлиус Розенберг е арестуван, Собел бяга заедно със семейството си в Мексико. Сътрудниците на ФБР успяват да установят местожителството им, но не ги откриват в дома им. Собел бил заминал за Веракрус и Темпико да търси товарен кораб, с който да замине със семейството си за Европа. На 16 август той се връща в Мексико и вечерта на същия ден мексиканските служби за сигурност го арестуват като нежелан чужденец. На 18 август Собел е предаден на ФБР на мексиканско-американската граница (семейството му е освободено на американска територия). Макар и да твърди, че е възнамерявал само да прекара отпуската си със своите близките, при обиска му са намерени документи, които показват, че е възнамерявал да напусне континента.

През март 1951 г. Собел е изправен пред съда заедно с Юлиус Розенберг и Дейвид Грийнглас. Признат е за виновен и е осъден на доживотен затвор. Няколко години по-късно срещу него се появяват нови улики: на Запад бяга Рейно Хейханън, помощник на съветския разузнавач-нелегал Рудолф Абел. Хейханън съобщава на властите, че през 1955 г. е получил задача да вземе от тайник 5000 долара и да ги предаде на Хелън Собел за покриване на съдебните разходи. Хейханън намира тайника, но си присвоява парите.

Към Хелън Собел не е предявено съдебно дирене. Обаче много по-късно сътрудниците на ФБР Робърт Ламфиър и Том Шахтман пишат в книгата си „Войната между ФБР и КГБ“ („The FBI — KGB War“, 1986): „Макар и версията за участие на Хелън Собел в дейността на съветското разузнаване да се отрича, тя намира своето потвърждение по-късно, когато в стар тефтер на Рудолф Абел е намерена уличаваща я микролента.“

Отначало Собел е въдворен в затвора Алкатраз, но след време го преместват в Атланта, Джорджия, където бил и Абел. Те често играели шах. На това е сложен край, когато разменят Абел за Франсис Пауърс — пилота на шпионския самолет U–2, свален във въздушното пространство над Съветския съюз.

През януари 1969 г. Собел е освободен от затвора.

Соколов, Александър (1919)

Съветски разузнавач, депортиран през октомври 1964 г. със съпругата му от Съединените щати.

Соколов и съпругата му са обвинени в шпионаж срещу САЩ от 1957 до 1963 г. — опитвали са се да събират разузнавателни сведения за американски ракетни установки, ядрени оръжия и друга военна информация. Те не се признават за виновни по отправените обвинения. Американското правителство решава да не ги съди, тъй като се опасява, че на процеса може да излезе наяве секретна информация.

Един от главните свидетели срещу семейство Соколови е КАРЛО РУДОЛФ ТУОМИ — ДВОЕН АГЕНТ, който работи за ФБР.

Соколов — съветски гражданин, моли да бъде депортиран в Чехословакия, а не в Съветския съюз. Американското правителство удовлетворява молбата му.

Соло

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на дългогодишна операция на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО, извършена от ФБР срещу американската комунистическа партия.

От средата на 50-те години до 1977 г. двама братя — Джак и Морис Чайлдс, са доверени членове на американската комунистическа партия. Те пренасят пари от Москва за Съединените щати за финансиране на партията; срещат се със съветските лидери Никита Хрушчов и Леонид Брежнев като проводници на тяхната политика в САЩ. В същото време са и информатори на ФБР.

Роденият в Украйна Морис Чайлдс става член на американската комунистическа партия през 1921 г. и е изпратен в училището Ленин в Москва, за да бъде обучен като нелегален агент, действащ в САЩ и ръководен от съветските специални служби. През 1932 г. по-малкият брат — Джак, отговарящ по финансовите въпроси на Съюза на комунистическата младеж в САЩ, също е изпратен в Москва, за да бъде обучен. По-късно Морис става московски кореспондент на Дейли уъркър, издаван от американската комунистическа партия.

След известен застой през 40-те години през 1954 г. Морис Чайлдс се появява в комунистическото нелегално движение. Едно от задълженията му е да пренася пари от Москва за комунистите в САЩ. Приблизително оттогава Морис и Джак Чайлдс започват да работят за ФБР. Именно братята предават официална информация на ФБР, че Стенли Левисън — близък съветник на лидера за човешки права доктор Мартин Лутър Кинг, е комунист. След като получава тази информация, ЕДГАР ХУВЪР — директор на ФБР, започва кампанията си за дискредитирането на Кинг и лично пуска слуха, че Кинг има връзки с комунисти.

Първата официална информация за операция Соло се появява в книгата „ФБР и Мартин Лутър Кинг: от «Соло» до Мемфис“ („The FBI and Martin Luter King Jr.: From «Solo» to Memphis“, 1981) на историка Дейвид Гароу. Нови подробности са разкрити в „Операция «Соло»“ („Operation Solo“, 1996) от ДЖОН БАРЪН — писател с много връзки във ФБР и с достъп до източници на ФБР. Барън твърди, че Морис Чайлдс е бил близък с ЮРИЙ АНДРОПОВ — по това време ръководител на КГБ, и че братята са били изпратени на мисия при кубинския ръководител Фидел Кастро и китайския ръководител Мао Дзедун.

Морис Чайлдс заявява, че е бил свидетел на срещи, където темата е била увеличаващият се разрив между Съветския съюз и Народна република Китай. С помощта на тази вътрешна информация чрез Соло американците получават много повече нови сведения за съветско-китайския разрив, отколкото се е предполагало.

Сомболей, Албърт

Военнослужещ от армията на САЩ, шпионирал за Ирак преди Войната в Персийския залив през 1991 г. Сомболей служи в артилерийски батальон към Осма пехотна дивизия, базирана в Германия. Той се признава за виновен, че се е свързал с иракски официални лица и е извършил акт на шпионска дейност.

Той е предавал на Ирак информация за движението на войските в Близкия изток и различни военни документи. По думите на говорител на армията Сомболей е получил точно 1300 долара от иракчаните за всичко, което е предал. Военен съд го осъжда на 34 години затвор.

Сонди

Вж. ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ.

Соня (1907-?)

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на Рут Хамбургер Бъртън (рождено име Урсула Кучински). ЧАПМАН ПИНЧЪР — автор на „Твърде секретно, твърде дълго“ („Too Secret, Too Long“, 1984), нарича Соня „най-успешната жена шпионин в историята на разузнаването“.

Бащата на родената в БЕРЛИН Соня е комунист. На 17 години тя става член на комсомола. През 1929 г. се омъжва за Ролф Хамбургер в Германия, а на следващата година й е наредено от съветското разузнаване да замине за Шанхай. Там се запознава с АГНЕС СМЕДЛИ, РИХАРД ЗОРГЕ и вероятно с РОДЖЪР ХОЛИС. Зорге убеждава Рут да работи като АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ (агент, приел чужда самоличност) за ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Тя позволява жилището й да бъде използвано за срещи на Зорге и служи като куриер на групата. През декември 1932 г. Зорге докладва в Москва, че Соня е способен агент. Тогава тя е поканена в Москва да изучава ТЕХНИКАТА НА ШПИОНАЖА, включително използването на радио. По това време получава кодовото име Соня, което вероятно използва до края на кариерата си.

През 1934 г. руснаците я изпращат в Мукден, столицата на контролираната от японците Манджурия. Задачата й е да поддържа контакт между Москва и китайските партизани, които се борят срещу японците. По-късно, през май 1935 г., е изпратена в Пекин, но след арестуването на приемника на Зорге в Шанхай напуска Китай. Когато се връща в Европа, посещава родителите си в Лондон, а след това придружава семейство Хамбургер в Полша, където Ролф също работи за ГРУ. Соня се завръща в Москва през юни 1937 г., за да се обучава допълнително, както и за да й бъде връчен орден Червено знаме — най-високото отличие по това време, което се е давало на съветски гражданин. Тя получава и звание майор в ГРУ.

През юни 1938 г. в Москва я инструктират да вербува британци за шпиони под нейно ръководство в Германия. ГРУ й нарежда да се разведе с Ролф и да се омъжи за един от британските си агенти — Лен Бъртън, за да може да получи британско гражданство. На 23 февруари 1940 г. тя се омъжва за Бъртън, а през май получава британски паспорт.

Оло — бавачката на Соня в Германия, иска да отиде в Англия със семейството си. Когато разбира, че това е невъзможно, тя разкрива шпионската дейност на Соня и Бъртън на британския консул в Монтрьо, Швейцария, но той не й обръща внимание. През февруари 1941 г. Соня и двете й деца пристигат във Великобритания, настаняват се в къща близо до Оксфорд и през пролетта на 1941 г. тя започва да изпраща съобщения.

КЛАУС ФУКС снабдява Соня с информация за работата си, свързана с атомната бомба, от 1941 г. (вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ). През септември 1944 г. братът на Соня — Юрген Кучински, е помолен да участва в американската дейност по оценяване на щетите, нанесени върху Германия при съюзническите бомбардировки. Той е повишен в звание подполковник в американската армия и по такъв начин успява да предава на Соня резултатите от американското проучване за стратегическите бомбардировки.

През юни 1947 г. двама служители на МИ–5 и местен детектив се опитват да разпитат Соня и съпруга й за предполагаемата им шпионска дейност. Двойката отказва да отговаря на въпросите и офицерите си тръгват, без да претърсят къщата. Очевидно специалистите по КОНТРАШПИОНАЖ не са проявили повече интерес към семейството.

През 1950 г. Соня и двете й деца заминават за Източна Германия на почивка. Тя повече не се връща във Великобритания, а година по-късно Бъртън отива при нея. През 1969 г. Соня получава втория си орден Червено знаме. През 1977 г. публикува мемоарите си, а по-късно издава още няколко книги. През 1984 г. е наградена с орден Карл Маркс.

СОП

СВЕДЕНИЯ ЗА ОГРАНИЧЕНО ПОЛЗВАНЕ.

СОС

СПЕЦИАЛЕН ОФИЦЕР ПО СИГУРНОСТТА.

Соърс, Уилям (1892–1973)

Първият ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, назначен на 23 януари 1946 г. — деня, след като президентът Труман подписва президентски указ за създаването на ГРУПА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Соърс остава на тази длъжност само до юни 1946 г.

Соърс е завършил университета в Маями, Охайо, през 1914 г. Има успешна кариера в областта на бизнеса, застрахователното дело и инвестициите. През април 1929 г. получава звание капитан III ранг от запаса на ВМС на САЩ и до 1940 г. е формално записан в подразделение на военноморското разузнаване. След това е призован на активна служба и изпратен в районния разузнавателен отдел в Грейт Лейкс, Илинойс. По-късно Соърс служи в щабовете на военноморските райони в Чарлстън, Южна Каролина, и в Сан Хуан, Пуерто Рико.

През юли 1944 г. Соърс е на разположение в Управлението на военноморските операции във Вашингтон като помощник, след това и като заместник на началник-щаба на военноморското разузнаване по планирането. През 1945 г. той получава звание контраадмирал. По това време Соърс изпълнява задълженията на представител на военноморското министерство в правителствената комисия, разглеждаща след войната въпроса за създаване на централизирана разузнавателна организация в САЩ.

Труман проявява огромен интерес по този въпрос и лично се запознава с всички постъпващи предложения. „Бях склонен да се спра на план, разработен от армията и военноморския флот с помощта на адмирал Соърс, и бях готов да го приложа“, пише той в мемоарите си „Години на изпитания и надежда: 1946–1952“ („Years of Trial and Hope: 1946–1952“, 1956).

Въпреки че Соърс предпочита да се завърне към бизнескариерата си, Труман го убеждава да не го прави и разказва: „Уверих го, че щом армията, военноморският флот и Държавният департамент се спрат на кандидат, който е приемлив за мен, веднага ще го освободя.“ Групата на Централното разузнаване, предшественичка на ЦРУ, е създадена на 22 януари 1946 г. Соърс е назначен официално на следващия ден, а на 24-ти Труман кани Соърс в Белия дом, за да му предаде „отличителните знаци на длъжността“ — черно наметало и дървена кама. (Вж. ПЛАЩ И КИНЖАЛ.)

Соърс заедно с президента и своя началник-щаб адмирал Уилям Лий взима най-активно участие в създаването на Групата на Централното разузнаване и истински преживява и радостите, и трудностите.

След 5 месеца като директор Соърс за кратко се връща към цивилния живот. Въпреки това по настояване на новосъздадената Комисия за атомна енергия той провежда подробно проучване на разузнавателните изисквания на комисията. През септември 1947 г. президентът Труман назначава Соърс за първи изпълнителен секретар на новия СЪВЕТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, пост, който заема до януари 1950 г. Когато напуска съвета, Соърс става специален консултант на президента по въпросите на националната сигурност. Оттегля се на 1 януари 1953 г.

Въпреки това Соърс си остава един от най-авторитетните специалисти по национална сигурност. По време на известния „лов на вещици“ той предупреждава, че Законът за контрол на подривните елементи и антикомунистическата вълна, която залива страната, предвещават „зараждаща се опасност“. Соърс подчертава, че невъздържаният и безогледен антикомунизъм ще нанесе толкова вреда на американските права и свободи, колкото и самата комунистическа идеология.

СПВП

СЛУЖБА ЗА ПРОСЛУШВАНЕ НА ВЪНШНИ ПРЕДАВАНИЯ.

СПГ

СПЕЦИАЛНА ПОМОЩНА ГРУПА.

СПЕКТЪР

Специално управление за контраразузнаване, тероризъм, отмъщение и изнудване — S.P.E.C.T.R.E. (Special Executor for Counterintelligence, Terrorism, Revenge, and Extortion).

Огромна международна престъпна организация, появила се в редица шпионски романи и филми за ДЖЕЙМС БОНД. Създадена от писателското въображение на ЯН ФЛЕМИНГ, тя първоначално има малко по-друго наименование (Special Executive for Terrorism, Revolution and Espionage — Специално управление за тероризъм, революция и шпионаж) и служи като прикритие за враговете на Бонд, работили преди за СМЕРШ, Гестапо, мафията, пекинската агентура Черният Тонг, а по-късно за бандата Баадер-Майнхоф. За първи път СПЕКТЪР се появява в романа „Доктор Не“ („Doctor No“, 1958).

Щабквартирата на СПЕКТЪР се намира в Париж, а агентите й преминават подготовка на далечно, изгорено от слънцето островче (всичко това е снимано на площадките на кинокомпанията Пайнуд стюдиъс).

Специален отдел

Подразделение на лондонския Скотланд ярд с полицейски функции за британските специални служби, предимно за МИ–5. Сътрудниците на Специалния отдел водят НАБЛЮДЕНИЕ и извършват арести на подозрените в шпионаж и свидетелстват на съдебните процеси. МИ–5 няма пълномощията за извършване на арести и в интерес на секретността рядко разрешава на свои сътрудници да се появяват на съдебни заседания. Като полицейска структура Специалният отдел отговаря също за охраната на високопоставени чуждестранни гости и заедно с МИ–5 работи по предотвратяване и разследване на терористични актове и политически убийства.

Специален офицер по сигурността (СОС)

Служител в американските държавни структури или в търговска организация, който отговаря за документи и материали от ПРОГРАМАТА ЗА СПЕЦИАЛЕН ДОСТЪП, както и за помещението за съхраняване на секретната информация.

Специална помощна група (СПГ)

Комисия на Белия дом, ръководила американската кампания по свалянето на кубинския лидер Фидел Кастро. През ноември 1961 г. президентът Кенеди одобрява проект за провеждане на тайни диверсионни и подривни операции под общото КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ МАНГУСТА и създава комисия, известена като Специална помощна група. Задачата й е да ръководи и да контролира проекта.

Никога преди това не е било планирано подобно активно мероприятие на такова високо равнище. Групата на Белия дом включва министъра на отбраната Робърт Макнамара, главния прокурор и брат на президента Робърт Кенеди, държавния секретар Дийн Ръск и военния съветник на президента и председател на комисията генерал Максуел Тейлър. В СПГ влизат още и току-що назначеният ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ ДЖОН МАККОУН, съветникът на президента по националната сигурност Макджордж Бънди, помощник държавният секретар на САЩ Алексис Джонсън, заместник-министърът на отбраната Розуел Гилпатрик и председателят на обединените началник-щабове генерал Лаймън Лемницер. Секретар на СПГ е Том Перът — офицер от ЦРУ.

Оперативен ръководител на Мангуста е генерал-майор ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ — експерт по преврати и метежи. Дейността на Мангуста е съсредоточена в Маями и има кодовото наименование „оперативна група У“ (по името на началника си — ветерана на ЦРУ УИЛЯМ ХАРВИ).

От създаването й до октомври 1962 г. СПГ се събира 42 пъти. КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА най-неочаквано слага край на операция Мангуста. По време на среща на СПГ в кабинета на Дийн Ръск на 10 август най-секретният план на администрацията на Кенеди — убийството на Кастро — излиза наяве. Тогава Макнамара предлага атентат срещу Кастро само като възможност, без да знае, че подобен план вече съществува. Той е подкрепен от Едуард Мъроу — директор на Информационната агенция на САЩ. Маккоун по-късно се обажда по телефона на Макнамара и му казва, че подобни разговори не са никак удачни.

Подробности от това съвещание, както и други неща, свързани с Мангуста, излизат наяве при парламентарните дебати по доклада на КОМИСИЯТА ЧЪРЧ за злоупотребите на ЦРУ.

Специална секретна информация

Вж. СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ, ИЗИСКВАЩА СПЕЦИАЛНА ЗАЩИТА.

Специални операции

Руски термин за означаване на политически убийства, отвличане на хора, подривни и диверсионни операции. През 1936 г. НИКОЛАЙ ЕЖОВ създава специална група към НКВД за изпълнение на специфични задачи. На 5 юли 1941 г. в НКВД е създадено управление за провеждането на „специални операции“ срещу Германия и съюзниците й.

Вж. СУДОПЛАТОВ, ПАВЕЛ.

Специално разузнаване (СР)

Американско специализирано разузнаване, което се занимава предимно с РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

Спецназ

Съкращение на Части специального назначения — съветски, а сега руски елитни войски, които по предназначение и методи на водене на бойни действия са почти аналогични на специалните подразделения на ВМС на САЩ и на десантните войски на британската морска пехота. Спецназ се ръководи от ГРУ на съветския Генерален щаб. Но планирането и провеждането на операциите в мирно време винаги са от компетенцията на КГБ.

Като термин Спецназ започва да се използва през Втората световна война за означаване на специалните части на НКВД-НКГБ-ГРУ, които действат зад германските линии. Дейността им включва събиране на разузнавателна информация (включително залавяне на пленници), нападение над тилови транспортни линии и комуникации на противника, ликвидиране на предатели, пропаганда сред населението в окупираните райони и взаимодействие с партизанските части.

Частите на Спецназ извършват разузнаване и специални военни операции както във военно, така и в мирно време. Мирновременните операции, като например убийството на афганистанския президент през декември 1979 г., се направляват от КГБ.

В края на 80-те години бригади на Спецназ — всяка една от приблизително 1000 души — са прикрепени към всяка от 4-те съветски военни групировки в Европа, а също и към някои от основните военни окръзи и 4-те военноморски флота. Военноморските части на Спецназ имат в редиците си плувци и парашутисти. Те са обучени в скокове с парашут, дълбоководно гмуркане, саботаж, НАБЛЮДЕНИЕ, подбор на цели и обекти. Имат и сериозна езикова подготовка.

Според изменника от ГРУ ВИКТОР СУВОРОВ Спецназ има 20 бригади и 41 отделни екипа. През 80-те години силите на Спецназ наброяват около 30 000 души (тогава в съветската армия служат близо 5 000 000 души). Бойците от Спецназ се подготвят да провеждат специални тайни операции (тайно разузнаване, саботажи или разрушаване на обекти в тила на противника, ликвидиране на хора и т.н.).

Спешна разузнавателна информация

Разузнавателни сведения или информация, които са от толкова съществено и спешно значение, че се препращат веднага на държавния глава или на други служители, отговорни за вземането на решения от национална важност.

Списък за наблюдение

Списък от имена на лица, които представляват интерес за дадена разузнавателна служба. Списъците, обработени на компютри, също могат да съдържат ключови думи, като терористи или атомна бомба, по които може да се извършва съответно търсене.

В операция ШАМРОК, проведена от РАЗУЗНАВАНЕТО В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ, са задействани обширни списъци с данни на американци, на чуждестранни граждани и организации.

Спитфайър

Най-добрият британски изтребител от времето на Втората световна война, на чиято основа са създадени също няколко модела на разузнавателни самолети. Спитфайър или Спит се отличава с висока ефективност и с великолепни тактико-технически характеристики.

Бойното си кръщение самолетът получава на 16 октомври 1939 г., когато изтребители Спитфайър свалят 2 германски бомбардировача над Фърт ъф Форт. Това са първите германски самолети, свалени над Великобритания след 1918 г. Първата операция на разузнавателния самолет, създаден на базата на изтребителя, е на 18 ноември, когато Спитфайър I излита от база във Франция и облита германския град Аахен. През цялата война специализиран Спитфайър PR, оборудван с 2 наклонени фотокамери в крилата, се използва доста широко. С високата си скорост той е отличен невъоръжен разузнавателен самолет, който в това си качество и в различните модификации е подходящ както за разузнаване от големи височини, така и за полети ниско над земята. Понякога самолетът се използва и като изтребител, и като разузнавач. В тези случаи е въоръжен с картечници и оръдия.

През Втората световна война Спит е на въоръжение в английските военновъздушни сили като изтребител. Няколко самолета са използвани и от американските ВВС, както и от някои други страни.

Работата по създаването на „8-картечния самолет“ е дело на частната инициатива на производителя. Опитният образец извършва първия си полет на 5 март 1936 г. Производството е одобрено през юни 1936 г., а доставките за командването на Кралските военновъздушни сили започват през юни 1938 г. До октомври 1947 г. са произведени общо 20 351 самолета Спитфайър, включително стотици други разузнавателни. Спит е единственият изтребител на съюзниците, който се произвежда през войната. Освен това са построени и 2408 подобни машини за самолетоносачи.

Сравнително малко разузнавателни самолети са изгубени по време на войната. Въпреки това израелски противовъздушен огън и изтребители свалят 4 въоръжени разузнавателни самолета Спитфайър само за няколко минути през 1948 г. (Някои от попаденията са осъществени от израелски самолети Спит, вж. СВАЛЕНИ САМОЛЕТИ).

Спитфайър е с обтекаема форма на тялото, с мотор на Ролс-ройс и малък отвор за приток на въздух върху долната страна на корпуса. Елипсовидните краища на крилете и заострената опашка са сред отличителните му белези. Самолетът е преминал много подобрения и модификации по време на войната.

Спитфайър е едноместен. Максималната скорост на Спитфайър I е 580 км/ч, продължителността на полета с 15-минутен бой — 635 км. По-късните модели разузнавателни самолети са с далеч по-голяма продължителност на полета, отколкото изтребителите.

Spitfire

Спонсор

Жаргон за организация или разузнавателна служба, която финансира, контролира или изпълнява определени разузнавателни операции.

СПОТ

Френски СПЪТНИК, който осигурява снимки с качество, характерно за разузнавателните спътници. Името СПОТ идва от Systeme Probatoire d’Observation de la Terre. Първото изстрелване е извършено на 22 февруари 1986 г. от Гвинея с ракета Ариана. В орбита е на около 824 км над Земята. СПОТ 1 тежи 1,816 т и е оборудван с 2 камери.

До появата на френския спътник единствените космически снимки, представени на широката публика, са фотографиите от американската спътникова програма Лендсат, чиито спътници са изведени в орбита за пръв път през 1972 г. Но снимките на СПОТ са по-качествени и се продават на ниска цена. Освен това корпорацията СПОТ предлага при заплащане да насочи спътника за снимки на определени обекти.

Уилям Бъроуз пише в книгата „Строго секретно“ („Deep Black“, 1986):

Снимките от СПОТ се използват от средствата за масова информация, а от края на 80-те години — и от американското Министерство на отбраната за несекретното издание Съветската военна мощ. Служителите на министерството не желаят да публикуват американски спътникови снимки.

* Спътници

Спътниците вероятно са най-важният източник за СТРАТЕГИЧЕСКОТО и до известна степен за ТАКТИЧЕСКОТО и ТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ през втората половина на XX в. Говорейки за тази роля, която те са изиграли, едва появили се на бял свят, президентът Джонсън заявява през март 1967 г.:

Първите опити за проучване и събиране на космическа информация са от 1946–1947 г., когато бивши германски ракети Фау–2, изстрелвани пробно от американската армия, са били оборудвани с малка фотокамера. Камерата има отоплително тяло, за да я предпазва от студа на голяма височина, и парашут, с който да се спусне невредима на Земята. Най-голямата височина, от която може да снима, е малко повече от 160 км. (Наличните ракети Фау–2 са изчерпани през 1947 г. За да продължат опитите, камерите са били монтирани на изследователски БАЛОНИ с ограничена височина — малко повече от 30 км. Идеята за използване на балоните по-късно е приложена за стратегическото разузнаване над Съветския съюз.)

Първата сериозна стъпка в САЩ за развитие на разузнавателните спътници е направената през 1954 г. по препоръка на корпорацията Ранд към военновъздушните сили, в която се посочват перспективите на летателните апарати. По-късно същата година без знанието на Ранд — запознати са малцина във военновъздушните сили — президентът Айзенхауер дава съгласието си на ЦРУ за създаването на шпионски самолет U–2, предназначен за въздушно разузнаване над Съветския съюз.

Подкрепата на Айзенхауер за U–2, а по-късно и за спътниците се дължи на загрижеността му от развитието на съветските стратегически ядрени оръжия, които могат да нанесат удар върху Съединените щати — ядрен вариант на нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР. През 1954 г. Айзенхауер кани ДЖЕЙМС КИЛИЪН — президент на Масачузетския технологичен институт, да оглави група експерти, които да разгледат потенциалното развитие на далекообхватните стратегически ракети. Около 50 видни учени и инженери от академии, лаборатории и правителството се събират и обсъждат различните аспекти на стратегическите ракети за унищожение, на стратегическата отбрана и технологиите за стратегическо разузнаване. ЕДУИН ЛАНД — изобретил знаменития фотоапарат Полароид, става председател на подкомисията за разузнаването.

През 1955 г. комисията представя секретен доклад на президента, който започва с думите: „Ние трябва да открием начини за увеличаване броя на фактите, на които се основават разузнавателните ни преценки, да осигурим средства за по-добро стратегическо предупреждение в случай на атака и да намалим опасността от сериозни преувеличения или подценяване на заплахата.“

Комисията подкрепя създаването на U–2, който трябва да бъде готов за експлоатация през 1956 г. По предварителни разценки ще бъде използваем само 2 години поради степента на развитие на съветската отбрана. Приема се, че един спътник ще бъде подходящо продължение на програмата. Айзенхауер се вслушва в препоръките на комисията и създава непрекъсната връзка с Килиън — негов научен съветник, и с Ланд, който има значителни заслуги в създаването на американския шпионски самолет и развитието на спътниците.

През 1956 г. американските военновъздушни сили поставят началото на проект Оръжейни системи (ОС) 117L — разработка на серия разузнавателни спътници. Развитието на съветските бомбардировачи в средата на 50-те години води до повишен интерес на американците към спътниците. Президентът Айзенхауер одобрява фотографския спътник КОРОНА, който да се разработва от ЦРУ, и САМОС — от ВВС.

Двата проекта получават зелена светлина, но през януари 1956 г. съветското правителство одобрява приоритетното развитие на разузнавателен спътник, наречен ЗЕНИТ.

И двете страни развиват ракетостроенето, като и двете страни използват базата, създадена от германските учени, и трофеите, взети в края на Втората световна война. Независимо от това Западът е шокиран, когато на 3 август 1957 г. междуконтиненталната балистична ракета Р–7 изминава няколко хиляди километра и пада в Сибир. Доста пестеливо съветската информационна агенция ТАСС съобщава, че „далекобойна многостепенна балистична ракета е прелетяла на… изключителна височина… и се е приземила в набелязаната цел“. (Едва след 16 месеца Съединените щати ще могат да проведат аналогични изпитания със своята междуконтинентална ракета Атлас.) А 3 месеца по-късно — на 4 октомври, същата ракета-носител Р–7 извежда в орбита първия в света спътник — Спутник 1. Въпреки че теглото му е 83,5 кг, спътникът е със 75,5 кг по-тежък от първия американски спътник (тежи само 7,8 кг), изстрелян 3 месеца след Спутник 1. Следва създаването на по-големи съветски спътници. Американците са разтревожени от съветските постижения и тръгват разговори за изоставането им по „ракетния въпрос“ и за необходимостта от по-резултатно разузнаване.

Първото успешно изстрелване на американския фотографски спътник Корона е през август 1960 г. Тази мисия осигурява много по-значително фотографско покритие на Съветския съюз, отколкото всичките 24 полета на U–2. Спътникът изразходва 900 м филмова лента, на която са снимани 4144 хил. кв. км от територията на Съветския съюз.

Същия месец съперничеството между ВВС и ЦРУ за контрол над спътниковите програми — най-важната информация от стратегическото разузнаване — е приключено със създаването на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ към Министерството на отбраната. Спътникът САМОС на ВВС изпълнява първата си успешна операция през януари 1961 г., но качеството на снимките, изпратени на Земята с телевизионен тип връзка, е лошо в сравнение със снимките, спуснати с парашут от Корона.

Съветското морско пристанище в Северодвинск. Снимката е направена на 10 февруари 1969 г. от американския шпионски спътник Корона (ЦРУ).

Пристанището в Северодвинск, снимано през август 1941 г. от разузнавателен самолет на ВВС на Германия.

Фотографският спътник Корона скоро ще носи „гърбица“, оборудвана за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ). Първият съветски разузнавателен спътник Зенит е снабден с оборудване за ЕЛРАЗ и с фотографска апаратура още от началото. Първият успешен полет с означение Космос 7 е извършен през юли 1962 г.

Следват по-съвършени фотографски спътници и спътници за ЕЛРАЗ от пионерите в космическото разузнаване. Сред новите, по-специализирани разузнавателни спътници са американските МИДАС и серията спътници DSP, които дават ранно предупреждение за изстреляни балистични ракети, а някои дори могат да засичат самолети на голяма височина. Съветският РАДИОЛОКАЦИОНЕН СПЪТНИК ЗА МОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ (РСМР) с ядрен реактор е първият спътник за наблюдение на Световния океан. Скоро се появява и негов вариант за ЕЛРАЗ и руснаците получават възможност да засичат в открито море корабите на западните държави.

В САЩ и СССР битува идеята за извеждане на човек в Космоса (както за научноизследователска, така и за разузнавателна дейност). Но ако американците изоставят идеята за ОБИТАЕМА ОРБИТАЛНА ЛАБОРАТОРИЯ, то Съветският съюз отначало създава серията космически кораби Салют, а след това и космическата станция МИР, които освен официално заявените научни цели изпълняват и редица военни задачи, включително разузнаване. Комбинацията от спътници за РСМР и ЕЛРАЗ и вероятно операциите на Салют и Мир са допринесли за съветските успехи при засичането на подводници.

Създадените по-късно американски космически совалки осигуряват разузнавателни сведения, макар и с прекъсвания, но информацията не е достатъчна. Совалката е представена пред Конгреса и обществеността като много по-ефикасен метод за изстрелване на спътниците в орбита и обслужването им. Но изстрелването на една совалка, за да изведе спътник в орбита, е много по-трудно, отколкото просто да се изстреля спътникът с ракета-носител. След катастрофата на Чалънджър на 28 януари 1986 г. полетите на совалки са прекратени до септември 1988 г.

Опитът на 18 април 1986 г. да бъде изстрелян секретен американски спътник се проваля. Чак на 5 септември в орбита е изведен друг спътник. Руснаците запазват ракетата носител като начин на извеждане на спътниците в орбита, като по този начин си осигуряват много по-голяма гъвкавост. По време на кризи и конфликти, като например по време на Аржентинско-британската война за Фолклендските острови през 1982 г. и по време на Войната в Персийския залив през 1991 г., руснаците имат възможност да изпратят в орбита по-бързо и повече разузнавателни спътници.

В края на 80-те години се появява друг аспект на спътниковото разузнаване. Френският спътник СПОТ, за пръв път изведен в орбита през ноември 1986 г., е използван за снимки с търговски цели. До този момент до обществеността са стигали сравнително малко спътникови снимки, но и нито един спътник не е бил оборудван с първокласни камери като СПОТ. Американската спътникова фотография не може да бъде използвана дори и от министъра на отбраната за публикацията му в списание Съветската военна мощ (Soviet Military Power), което започва да излиза от 1981 г. като официален преглед на съветската военна заплаха. (По-късно много издания купуват снимки от СПОТ.)

Все пак някои снимки стават достояние на обществеността. Например САМЮЪЛ МОРИСЪН предава копия на фотоматериали от спътник на журналист от Джейнс дифенс уикли, а генерал-лейтенантът от авиацията Лоурънс Сканце продемонстрира няколко снимки, направени от спътник, на които е бил изобразен нов съветски изтребител (целта му е да убеди властите в необходимостта от нов американски самолет).

Снимките на СПОТ и краят на Студената война оказват нов натиск върху американското правителство да даде публичност на спътниковите снимки. През 1993 г. ДЖЕЙМС УЛСИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, казва пред Конгреса, че правителството ще прекрати опозицията си към продажбата на „далечни подробни образи“, които дават възможност за забелязване на предмети на Земята, не по-големи от 1 метър. Американското правителство винаги се е страхувало, че пускането на спътникови снимки ще разкрие как точно функционират спътниците. Но е очевидно, че руснаците знаят каква роля изпълняват разузнавателните спътници, както от собствен опит, така и от информацията, предоставена от шпионажа. УИЛЯМ КАМПИЛЕС — служител на ЦРУ, продава на руснаците ръководство за KH–11 само за 3000 долара, като по този начин им осигурява технически данни за последните шпионски спътници (вж. КИЙХОУЛ). Адмирал СТАНСФИЙЛД ТЪРНЪР — по това време директор на Централното разузнаване, по-късно пише: „Системата за сигурност в ЦРУ беше учудващо несигурна.“ Търнър разказва за случая Кампилес в книгата „Секретност и демокрация“ („Secrecy and Democracy“, 1985): „Когато научихме, че липсва едно ръководство, открихме, че не знаем къде са други тринайсет!“ Не се знае колко от ръководствата за KH–11 са се озовали в съветски ръце.

Разработват се и неразузнавателни спътници. Използват се за комуникации, навигация, картография, откриване на природни ресурси, за синоптични наблюдения, изследователска дейност и атакуване на вражески спътници. Публикуването на снимките от СПОТ, а и по-късно продадените американски спътникови снимки, за които се предполага, че са продадени за 1 млрд. долара, дават възможност да се изготвят по-точни карти и по-прецизни прогнози за времето и реколтата, да се предават по-бързо и по-точно новини и друга информация.

Въпреки това спътниците за разузнавателна информация трябва да бъдат поставени в отделна, по-висша категория. В популярната си книга „Тайните очи на Америка в Космоса“ („America’s Secret Eyes in Space“, 1990) ДЖЕФРИ РИЧЕЛСЪН пише:

Оттогава знанията стоят над страха за неправилна оценка на съветската мощ и възможности. А споразуменията за ограничаване на въоръжаването от миналото, настоящето и бъдещето няма да бъдат възможни без подобни изобретения, които да потвърдят истинността на твърденията. В бъдеще те сигурно ще бъдат важни за ограничаване на балистичните ракети и атомното оръжие за страните от Третия свят. Вж. ВЪЗДУШНО РАЗУЗНАВАНЕ.

Спътници от серията KH

Вж. КИЙХОУЛ.

СР

Служба за разузнаване (СР) — Service de Renseignements (SR), подразделение в състава на френското ВТОРО БЮРО.

СР е създадена след поражението на френската армия във войната с Прусия през 1871 г. като служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, призвана да извършва наблюдение над пруските войски, завзели Елзас и Лотарингия. Както ВТОРО БЮРО и СР понася негативи от шумния скандал по делото Драйфус, с което капитан АЛФРЕД ДРАЙФУС е обвинен несправедливо от френското военно разузнаване в предателство. През 1899 г. в резултат от скандала СР престава да съществува като самостоятелна служба и нейните функции са поделени между ВТОРО БЮРО (военното разузнаване) и СЮРЕТЕ ЖЕНЕРАЛ (гражданската тайна полиция).

Секцията, преминала към ВТОРО БЮРО, отговаряла за операциите на външното разузнаване, контраразузнаването и подслушването на телефонните разговори, а също и с помощта на т.нар. централен отдел по записите е събирала информация от източниците извън СР. През Първата световна война е създадена Военноразузнавателна служба (Service de Renseignements Aeriens), която работи с данни от въздушното разузнаване.

Задействайки всички свои агентурни източници и основно анализирайки постъпващата информация, СР като че ли съумява да разкрие някои детайли на военните планове, които германската армия възнамерявала да осъществи по време на първото си настъпление през Първата световна война. Обаче съвременните историци подлагат на съмнение факта, че истинските военни планове на немците са получени през 1904 г. от някакъв немски генерал.

След Първата световна война СР работи основно в областта на контраразузнаването, като използва телефонното подслушване и агентурните сведения, а в разузнаването се ограничава с анализ на ОТКРИТИТЕ ИЗТОЧНИЦИ за въоръжението на военните сили и с военната промишленост на чуждите държави. Действайки в системата на ВТОРО БЮРО, СР постепенно успява да заеме своята важна ниша в доста заплетената система на френските специални служби.

През 1936 г. СР възвръща самостоятелността си, макар и формално все още да е под контрола на ВТОРО БЮРО. СР се занимава както с разузнаване, така и с контраразузнаване. Главният й ОБЕКТ е Германия. В състава на СР има специални групи специалисти, които изучават чуждестранното въоръжение и новостите в областта на авиостроенето. Нейните станции за прослушване прехващат радиосъобщения от Германия, Италия, Испания и други европейски страни.

Прието е да се смята, че аналитиците на СР и ВТОРО БЮРО са давали качествени разузнавателни сведения за Германия. По-късно те се оплакват, че френското военнополитическо ръководство просто не е успяло да се възползва от тях.

През май 1940 г., когато Германия окупира Северна Франция, СР се премества в Южна Франция (незаета от врага, но управлявана от профашисткото правителство на „Виши“), където продължава работата си. По тази причина на СР не се доверява генерал Шарл дьо Гол и неговите сътрудници. Като лидер на движението Свободна Франция с щаб в Лондон Шарл дьо Гол създава свое собствено разузнаване — ЦБИО (Sentral de Renseignements et d’Action — Централно бюро за информация и операции).

През ноември 1942 г. след десанта на англо-американските войски в Северна Африка Шарл дьо Гол слива ЦБИО и СР и на тяхна база създава специалната служба ГУВС (СР влиза в нея като технически отдел).

СР

СПЕЦИАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ.

СР на САЩ

СЪВЕТ ПО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.

Сребро

Вж. ВИЕНА.

СРР

СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

СРС

СЕКРЕТНА РАЗУЗНАВАТЕЛНА СЛУЖБА.

Вж. МИ–6.

СС

Елитна лична охрана на Адолф Хитлер, която се превръща в политическа полиция и разузнавателна сила, символизираща нацисткия тероризъм и жестокост. Schutzstaffel (SS — Отдел за защита, накратко СС) е създадена през 20-те години като охрана на нацистките лидери. В началото това е малка (само с 280 души), но безупречно дисциплинирана част, подчинена на СА („кафявите ризи“) — полубандитска-полувоенна нацистка организация, която разполага с 60 000 души.

СС се разраства през 1929 г., когато Хитлер назначава ХАЙНРИХ ХИМЛЕР за неин ръководител. Химлер е амбициозно и фанатизирано творение на Хитлер и предвижда СС да заеме централно място като някакво тайнствено братство, което да отстоява нацистката идеология. Известни са като „черноризци“, носят емблема от череп и кръстосани кости на черните си куртки. В редовете на СС се вливат ония немци, които не приемат вулгарно-скандалната СА, напомняща банда улични хулигани.

През 1930 г. в СС на Химлер служат повече от 3000 бойци, като външността на всеки един от тях трябва да е образец на расова чистота. В СС се приемат само онези, които имат най-малко „двустолетно арийско родословие“. Кандидатите преминават през проверка в расовото управление, ръководено от Рихард-Валтер Даре — свиневъд и създател на теорията „кръв и пръст“, според която европейската цивилизация е продукт от расово чисти германци. През проверка минават и бъдещите съпруги на членовете на СС.

Мотото на СС е: „Вярвай! Подчинявай се! Сражавай се!“ Членовете на СС, представяйки се за продължители на тевтонските рицари, обикновено се сражават невъоръжени. Скоро след нападението над Полша през септември 1939 г. отрядите на СС полагат първия си отпечатък на ужас в покорените територии, които СС нарича „домакинства на евреи, интелигенция, чиновници и благородници“.

През юни 1941 г. Германия напада Съветския Съюз и СС получава указания да ликвидира съветските евреи и „болшевишките агитатори“. За да бъде изпълнена задачата, СС организира бойни групи, които следват германската армия на съветска територия. Бойните групи събират цивилни граждани, предимно евреи, и извършват масови разстрели. Според показанията, дадени по време на процесите срещу германските военни престъпления, отрядите на СС избиват над 2 млн. евреи.

Независимо от бойните групи СС формира и елитни бойни единици — Вафен СС. През 1933 г. Хитлер уверява висшето военно ръководство на Германия, че те ще бъдат „единствените, които ще носят оръжие“. Независимо от това полицейските части на СС скоро обличат армейски униформи, създават своя военна организация и получават оръжие.

В началото на войната СС има около 20 000 членове, организирани във военни части. Мечтата на Хитлер за елитна бойна сила води до бързото разрастване на Вафен СС, което в края на 1944 г. разполага с 600 000 души, със 7 бронирани дивизии и безброй други по-малки части. Командирите на СС ръководят няколко корпуса и армии. Частите на СС са по-големи и по-тежковъоръжени от обикновените армейски части. Освен това Вафен СС е създател и потребител на ТАКТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

Есесовците воюват на всички фронтове в Европа и макар това да са били бойни части, а не полицейски и наказателни отряди на СС, съюзниците ги смятат еднакво отговорни за престъпленията срещу човечеството.

Германия, окупираните страни, огромната мрежа от концентрационни лагери и лагери на смъртта се управляват със съвместните усилия на ГЕСТАПО и СС. По такъв начин СС носи пряка отговорност за страданията, мъченията и смъртта на милиони европейци — евреи, християни, германци и чужденци.

Нюрнбергският военен трибунал установява, че и СС, и Гестапо са отговорни за военните престъпления. Съдът заявява, че, с изключение на някои чиновници и служители, заемали незначителни постове, всеки един от членовете на СС е виновен за планирането и извършването на престъпления спрямо човечеството.

Вж. СД.

СС

СТРОГО СЕКРЕТНО.

ССМН

СЪВЕТСКА СИСТЕМА ЗА МОРСКО НАБЛЮДЕНИЕ.

ССМО

СЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА.

ССП

САМО ЗА СЛУЖЕБНО ПОЛЗВАНЕ.

Станция Хикс (X)

Вж. ПАРК БЛЕЧЛИ.

Стар

Вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ.

Старфайтър CL–282

Самолет, създаден в началото на 1954 г. от корпорацията Локхийд. Конструиран е за големи височини, разузнавателна модификация е на F–104 Старфайтър и отговаря на всички изисквания на американските ВВС и ЦРУ. CL–282 е създаден като ширококрил вариант на турбореактивния F–104. Първият полет на F–104 е през 1954 г., а на въоръжение е приет през 1958 г.

Разузнавателният вариант CL–282 има размах на крилете 21,2 м. Любопитното е, че при набиране на скорост и излитане е трябвало да бъде върху специален колесар, който се отделя, след като се издигне вече във въздуха (както при германския Месершмит Me–163). Пилотът на CL–282 лети в кабина, в която налягането не е постоянно.

Самолетът CL–282 не е построен, но се твърди, че на негова база Локхийд създава U–2.

F–104 Starfighter

Сташински, Богдан (1931)

Сътрудник в подразделение на КГБ, специализирано в убийства.

Сташински е украинец, който работи за съветските разузнавателни служби още от 19-годишен. През 1957 г. получава задачата да убие Лев Ребет — лидер на украинските националисти, който живее в Западна Германия.

Сташински е въоръжен със специален пистолет, зареден с капсула със синилна киселина, която след изстрела се разпръсква. При вдишване синилната киселина предизвика смъртоносен сърдечен удар. Сташински е осигурен с противоотрова, която да вземе непосредствено преди да извърши покушението над Ребет.

На 12 октомври 1957 г. той причаква и убива Ребет.

Следващата му задача е да убие Стефан Бандера — друг украински лидер в изгнание. Този път пистолетът му е с двойна цев, за да може киселината да попадне в лицето и на Бандера, и на бодигарда му. Сташински загубва самообладание при покушението. Той докладва на началниците си, че обстоятелствата са му попречили да изпълни задачата. Наредено му е да опита отново на 15 октомври 1959 г. (Тогава Бандера не е придружен от бодигард.)

През декември 1959 г. Сташински получава орден Червено знаме за заслуги, както и ново назначение — да убие бившия министър-председател на Украинската република през 1941 г. Раослав Стецков, който живее в Западна Германия.

Приблизително по това време Сташински се жени за източногерманка. Тя е ужасена, когато разбира каква е професията на съпруга й. С чувство на угризение, вина и страх двамата се предават на американски офицери в БЕРЛИН на 12 август 1961 г. Сташински е предаден на правосъдието и признава за „заслугите“ си. Осъден е на 8 години затвор, но е освободен тайно в края на 1966 г. и отведен в САЩ.

Стая 40

Място и название на операцията на Кралския военноморски флот по декодиране през Първата световна война. Военноморският флот започва работа по декодиране през август 1914 г. Английските радиостанции — военноморски и граждански — се заемат с прехващане на шифровани германски съобщения. ДИРЕКТОРЪТ НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ контраадмирал Х. Ф. Оливър вижда, че в улавянето на тези съобщения има смисъл, и прави предложение на сър АЛФРЕД ЮИНГ да бъдат използвани от военноморския флот.

Юинг веднага набира кадри, които атакуват германските КОДОВЕ. Първите вербувани са предимно преподаватели по немски език в Кралския военноморски колеж в Дартмут и Осбърн, които по това време са в лятна ваканция. Сред тях е и АЛЪСТЪР ДЕНИСТЪН — преподавател по немски в Осбърн. (По-късно Юинг вербува професори от Кеймбридж.)

Отначало кадрите работят в непретенциозния му кабинет. Съобщенията са прехванати, но не и декодирани. На 13 октомври 1914 г. настъпва обрат. От взривения и изхвърлен на сушата германски крайцер МАГДЕБУРГ е взета кодовата книга и занесена в Адмиралтейството. Тя съдържа стотици страници с колони от 5-цифрови и 3-цифрови групи, с които се заместват немски думи в съобщенията. Но и това не помага на декодировчиците да разчетат съобщенията. Следващата кодова книга е взета от един германски търговски кораб край Мелбърн, Австралия. С нея откриват втория ключ, необходим за проникването в германските военноморски комуникации, тъй като тя съдържа и инструкцията за процеса на СУПЕРШИФРИРАНЕ. До началото на ноември 1914 г. хората на Юинг и Денистън успяват да разчетат най-секретните комуникации на германския военноморски флот. (Въпреки очебийните доказателства за проникване в кодовете германците до края на войната не допускат, че това е възможно. И не предприемат никакво противодействие.) Началният успех е съпроводен с назначаването на нови и повече специалисти по КРИПТОАНАЛИЗ. На криптолозите е предоставена Стая 40 в старата сграда на Адмиралтейството в Уайтхол.

Декодировчиците получават нова помощ месец по-късно — английски траулер „прибира“ кодова книга, изхвърлена от германски торпеден катер S–119. През войната са намерени и други кодови книги и шифровъчни ключове — предимно от германски подводници, потънали в плитки води.

Дейността на Стая 40 се разширява с времето и включва дешифрирането на почти всяко съобщение, което германските власти изпращат до кораби, подводници и търговския флот, до консулствата и посолствата. Германците периодично променят ключа за супершифрирането, но базовата кодова книга си остава почти една и съща и съответно дава възможност на английските декодировчици да се справят успешно. През войната в Стая 40 са дешифрирани около 20 000 германски съобщения. Декодировчиците научават, че германският боен флот тръгва през май 1916 г. — това води до историческата битка в Ютланд, единствения значителен сблъсък между британския и германския флот по време на Първата световна война.

Стая 40 получава допълнителна помощ от неутрална Швеция и от САЩ. Трасето на кабелите, по които преминава потокът дипломатически съобщения между Европа и Западното полукълбо, минава през английски води. Германците продължават да използват кабелите за дипломатическите си комуникации по време на войната, които минават през неутрална Швеция. Но англичаните успяват ефективно да подслушат трафика от информация по тези кабели и да разчетат вражеската дипломатическа поща (също и тази на САЩ). В резултат на 16 януари 1917 г. те прехващат телеграма на германското външно министерство до посланика в Мексико. В нея се говори за подновяване на атаките на германски подводници в Атлантическия океан — опит Мексико да бъде въвлечено във войната. Прехващането на съобщението, наречено ТЕЛЕГРАМА ЦИМЕРМАН, има голямо значение за решението на САЩ да влязат в Първата световна война през април 1917 г.

До май 1917 г. декодировчиците от Стая 40 са отделени от другите дейности на разузнаването в Адмиралтейството. По-късно Стая 40 е раздробена на малки групи, прикрепени към по-висши офицери.

Налага се нова организация, според която вместо необработена информация Стая 40 предава на Оперативния отдел на Адмиралтейството анализи или доклади с оценка на германските намерения, а също и факти, свързани с дешифрирането на прехванатите съобщения. Това подобрява работата на Стая 40 и прокарва пътя за създаването на Адмиралтейския ЦЕНТЪР ЗА ОПЕРАТИВНО РАЗУЗНАВАНЕ през 1937 г.

През войната британските прехващателни станции улавят радиосъобщения или прехващат кабелни съобщения и ги изпращат кодирани на Адмиралтейството. Всеки ден пристигат десетки прихванати съобщения. От октомври 1914 до февруари 1919 г. декодировчиците в Стая 40 успяват да прочетат около 15 000 секретни германски съобщения (а също някои на САЩ и на неутрални страни). Огромната работа, извършена от сътрудниците на Стая 40 изиграва важна роля в борбата срещу подводниците на противника и на дипломатическия фронт и в по-малка степен в операциите на сухопътните войски.

Германският военноморски флот научава за Стая 40 едва когато адмирал сър Джон Фишър — пръв военноморски лорд по време на войната, публикува своите „Мемоари“ („Memories“, 1919):

През 1923 г. в книгата си „Световната криза“ („World Crisis“) Уинстън Чърчил — първи лорд на Адмиралтейството, разкрива начина, по който книгите с кодовете и шифрите са получени от потъналия крайцер Магдебург. Чърчил разказва и как Кралският военноморски флот е използвал германските дешифровки: „След като англичаните прехванаха радиосъобщенията на германското военноморско командване, може да се каже, че германците вече играеха с открити карти за британското командване.“ Предупредено по такъв начин, германското военноморско командване предприема мерки врагът да няма подобно предимство в бъдеще. Германският военноморски флот премахва кодовите книги — цялата информация се прехвърля на новосъздадените шифровъчни апарати (вж. ЕНИГМА), и създава своя, изключително успешна организация за криптоанализ — Б-ДИНСТ.

След войната Стая 40 се превръща в ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ.

Стаята

Американско тайно общество, създадено през 1927 г. от група състоятелни нюйоркчани. Повечето членове са с подготовка във ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, но има и примамени от романтичната страна на този занаят. Основатели са ВИНСЪНТ АСТОР и КЪРМИТ РУЗВЕЛТ. Сред влиятелните членове са банкерът Уинтроп Олдрич и служителят от външното министерство Дейвид Брус.

Когато през септември 1939 г. в Европа започва Втората световна война, Стаята променя името си на Клуба и поема по-активна роля в осигуряването на разузнавателна информация, предназначена за президента Рузвелт.

Степашин, Сергей (1952)

Високопоставен сътрудник на руските специални служби от постсъветския период.

Степашин завършва Висшата политическа школа към Министерството на вътрешните работи (МВД) в Ленинград през 1973 г. Защитава докторат по история във Военнополитическата академия. Темата на дисертацията му е била Партийното ръководство на противопожарните формирования.

Служи във Вътрешни войски и преподава в ленинградския институт на МВД. През 1990 г. е назначен за заместник-директор на политическия отдел на Висшето политическо училище, съчетавайки партийната с преподавателската работа.

От 1990 до 1993 г. работи във Върховния съвет на Руската федерация — представя левоцентристката обединена фракция на армейската реформистка група. От 1991 до 1993 г., периода на демонтиране на съветската система, е председател на Комитета за отбрана и сигурност към Върховния съвет. Оглавява и държавната комисия, която разследва дейността на КГБ и цялата система на Държавна сигурност. В това смутно време, през август 1991 г., той напуска комунистическата партия.

През 1991 г. е създадена Федералната служба за контраразузнаване и Степашин е назначен за заместник генерален директор на това ведомство. Същата година е създадено руското Министерство на сигурността и Степашин е назначен за заместник-министър.

През септември 1991 г. е повишен в звание генерал-майор, а година по-късно — в генерал-лейтенант. В продължение на 9 месеца той изпълнява задълженията си в Министерството на сигурността и във Върховния съвет. През септември 1992 г. прави опит да се оттегли от Върховния съвет, но членовете на съвета гласуват молба до президента Борис Елцин да го освободи от задълженията му в Службата за сигурност, за да може да продължи дейността си във Върховния съвет. (Министерството на сигурността е закрито през 1993 г.)

През март 1994 г. Елцин назначава Степашин в Съвета за сигурност на Руската федерация и го определя за ръководител на ФСК.

Степен на секретност L

ДОСТЪП ДО СЕКРЕТНИ МАТЕРИАЛИ, даван в Министерството на енергетиката на САЩ (преди това Комисия за атомна енергия) и на служители на други правителствени агенции и страни по договор. Степента на секретност L е валидна за достъп до данни за ограничено ползване на равнище ПОВЕРИТЕЛНО и за информация за националната сигурност на равнище СЕКРЕТНО.

Секретност L е необходима за достъп до материали за ядрени оръжия.

Вж. СТЕПЕН НА СЕКРЕТНОСТ Q.

Степен на секретност Q

Степен на секретност, разрешение за която се дава от Министерството на енергетиката на САЩ (преди това Комисия за атомна енергия) на служители от министерството и служители от други правителствени агенции и контрагенти. Степента на секретност Q осигурява достъп до данни за ограничено ползване и информация за националната сигурност на равнище СЕКРЕТНО и СТРОГО СЕКРЕТНО.

Степента на секретност Q е необходима за достъп до материали, свързани с ядрените оръжия.

Вж. СЕКРЕТНОСТ L.

Стерилизация

Изваждане от материал, за който се предполага, че ще бъде задействан в разузнавателна операция, на всички факти, с чиято помощ може да се установи организацията или държавата, провеждаща операцията.

Стив Броуди

Програма на ВМС на САЩ за фоторазузнавателен самолет F2H–2P Банши за полети над предполагаеми ядрени обекти в Съветския съюз. Доколко военните изпитвали постоянен недостиг от разузнавателни данни за Кавказ, Крим и Украйна през 1951–1952 г., сътрудниците на военноморското разузнаване от Шести американски флот в Средиземно море пристъпват към разработка на план за облитане на гореспоменатите райони.

В случай на война палубните самолети на Шести американски флот трябва да нанесат удари по местата, където са съсредоточени съветските ядрени оръжия. Капитан Уилям Чапман — по това време разузнавач във флота, разказва: „Единствените снимки, които имахме, бяха останали от германците от Втората световна война. Повечето от тях са били правени през зимата и всичко, което се виждаше на тях, беше белота, пресечена на места може би от железопътни линии.“

Когато се спира на ядрената мисия, Чапман продължава: „Вероятността да се удари съветска цел бе почти равносилна на нула. Липсата на фотографски разузнавателни сведения бе първата спънка…“

Съгласно плана Стив Броуди най-малко 4 самолета F2H–2P, оборудвани с камери, е трябвало да излетят от самолетоносач южно от Солун в Егейско море. Според замисъла F2H–2P трябва да извърши 4-часов полет над Съветския съюз, за да осигури покритие на районите. През май 1952 г. предложението за изключително важната мисия е отнесено във Вашингтон на ръка. За него е било необходимо личното съгласие на президента Труман. Но министърът на отбраната Робърт Лавит отказва да го внесе в Белия дом и операцията е изоставена.

(Стив Броуди е съдържател на заведение в Ню Йорк, който през 1886 г. скача от Бруклинския мост, за да спечели бас. Оттогава това име става синоним на „опасно начинание“.)

Стивънс, Ричард

Майор от МИ–6, който заедно с капитан ПЕЙН БЕСТ е въвлечен в среща с германски агенти от разузнаването и заловен край Венло на холандската граница на 9 ноември 1939 г. Двамата са задържани през цялата война в Германия.

По време на инцидента Стивънс е под ПРИКРИТИЕТО на английски офицер по паспортен контрол в Хага, Холандия. Но германците знаят какъв е в действителност. Двамата с Бест са били уверени, че провеждат срещи с представители на антихитлеристко движение, зародило се сред германските въоръжени сили. (Подробности около инцидента са включени в статията за БЕСТ и в ИНЦИДЕНТ КРАЙ ВЕНЛО.)

Проведеното след края на войната разследване за това, колко и какво са знаели германците за английското разузнаване и контраразузнаване, разкрива, че Стивънс е издал повече информация, отколкото Бест. Установено е, че и трети офицер от МИ–6 — ЧАРЛС (ДИКИ) ЕЛИС, който остава в тайните служби до 50-те години, е бил източник на информация за германците още преди началото на войната.

Стивънсън, Уилям (1896–1989)

Директор на БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ (БКС) в САЩ през Втората световна война.

Роден е в Канада и служи в Кралските канадски сапьорни части през Първата световна война. Стивънсън е обгазен на Западния фронт през 1915 г. и е изпратен на лечение в Англия. След оздравяването си постъпва в Кралския военновъздушен корпус и като пилот на изтребител сваля 26 германски самолета, преди самият той да бъде свален и пленен. Успява да избяга и се завръща при англичаните, като им разказва подробно за всичко, което е видял в Германия.

След войната Стивънсън става боксьор и спечелва световна шампионска титла за аматьори в лека категория. След това го заинтересува развитието на гражданското радио. Има и други интереси, сред които авиацията. През 1934 г. печели кралската купа във въздушно състезание със самолет, който е създал и построил в една от фабриките си. При посещенията си в германски индустриални концерни през 30-те години у него се поражда интерес към разузнаването. Стивънсън осигурява информация за МИ–6 и лично за Уинстън Чърчил, за да го подкрепи в желанието му да превъоръжи английската армия.

През май 1940 г. новоназначеният министър-председател Уинстън Чърчил назначава Стивънсън за свой личен представител пред президента Рузвелт и му поверява задачата да създаде БКС в Съединените щати. Стивънсън представлява също Службата за сигурност (МИ–5) и СИО (Специални изпълнителни операции). Освен това е и връзката на британските специални служби, от една страна, и, от друга — на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) и ФБР. Разузнавателното представителство на Великобритания в САЩ работи като Британско управление за паспортен контрол.

През 1940–1941 г. Стивънсън среща известна опозиция в САЩ поради американския изолационизъм, въпреки че усилията му са подкрепят от Рузвелт, ЕДГАР ХУВЪР — директор на ФБР, и УИЛЯМ ДОНОВАН от УСС. По-късно отношенията между него и Хувър охладняват и това създава известни затруднения. (Вж. ПОПОВ, ДУШКО.) След войната Стивънсън получава рицарско звание.

В началото на Студената война участва в случая с ИГОР ГУЗЕНКО — съветски шифров чиновник, предоставил услугите си на английското разузнаване. Дейността на Стивънсън е описана в книгите „Мъж на име Безстрашен“ („A Man Colled Intrepid“, 1976) и „Последният случай на Интрепид“ („Intrepid’s Last Case“, 1983) от Уилям Стивънсън и в „Тихият канадец“ („The Quiet Canadian“, 1962) от Х. МОНТГОМЪРИ ХАЙД (в САЩ излиза под заглавието „Стая 3603“ („Room 3603“)).

Кодовото име на Стивънсън е Интрепид (Безстрашен).

Стига, Оскар (1894–1938)

Началник на ГРУ (ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ) от 1920 до 1922 г.

Роден е в Латвия и участва като редник в Първата световна война. След Октомврийската революция става член на комунистическата партия и един от командирите на Червените латвийски стрелци, които потушават контрареволюционните бунтове и служат като телохранители на В. И. Ленин. (В тези години латвийците открито поддържат болшевиките и са своего рода наемници на революционния режим.)

През октомври 1918 г. е създадено ГРУ. Стига е назначен за заместник-началник на тази служба. Изпратен е на нелегална работа в Латвия, Литва и Полша. На следващата година е определен за началник на разузнаването на Западния фронт, а през август 1920 г. е назначен за началник на ГРУ. След 2 години на този пост е понижен до заместник-началник. Продължава да пътува непрекъснато в различни страни, където създава съветска шпионска мрежа.

През 1938 г. той, както и много други сътрудници от ГРУ, които действат в чужбина, е извикан в Москва, където е арестуван и разстрелян като враг на народа.

Стокейд

Операция на МИ–5 от 1960 до 1963 г. за прехващане и разчитане на френските шифри, с които са шифрирани съобщения от най-висока степен на секретност.

Операцията е извършвана под ръководството на ПИТЪР РАЙТ — поставени са микрофони за улавяне на радиочестоти от комуникациите за и от френското посолство. Прехванатият поток от съобщения се пренасочва към оперативните помещения на МИ–5, разположени в близкия хотел Хайд парк.

Питър Райт пише в книгата си „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987):

Стражи

Така в британската Служба за сигурност (МИ–5) наричат сътрудниците, извършващи външното наблюдение над съветските (руските) дипломати и други посолски работници по време на всичките им обиколки из Лондон и страната.

Страни със специален статут

Американски правителствен термин за страните, чиито интереси се смятат за неприятелски на САЩ. Лица, които разполагат с ДОСТЪП до секретни материали, трябва да докладват за контактите си с хора от тези страни и не могат да пътуват в тях, без да уведомят офицера по сигурността.

През 1991 г., в навечерието на разпадането на Съветския съюз, страните със специален статут, определени от правителството на САЩ, са Албания, Ангола, Афганистан, България, Виетнам, Етиопия, Иран, Ирак, Кампучия (преди Камбоджа), Куба, Лаос, Либия, Народна република Китай (включително Тибет), Никарагуа, Полша, Румъния, Северна Корея, Сирия, Съюз на съветските социалистически републики (включително Естония, Латвия, Литва и всички други автономни републики, Курилските острови и Южен Сахалин), Унгария, Чехословакия, Югославия и Южен Йемен.

От края на Студената война насам списъкът е непостоянен.

Стратегическо разузнаване

Разузнаване, което осигурява информация, необходима за формирането на политиката и военните планове на национално и международно равнище.

В книгата „Израелската армия“ („The Israeli Army“, 1975) историците Едуард Лутуок и Дан Хоровиц описват стратегическото разузнаване като „предупреждение за вражеското намерение да осъществи атака“ за разлика от тактическото разузнаване, което засича конкретните приготовления на врага за нападение.

Стратоджет B–47

Първият реактивен бомбардировач със стреловидни криле. RB–47 е разузнавателен вариант за фотографско и електронно РАЗУЗНАВАНЕ. Идеята за реактивен бомбардировач датира още от 1943 г. — само година след изпитанията на първия американски реактивен изтребител XP–59A. B–47 Стратоджет е пуснат в серийно производство — над 1800 самолета от всички варианти.

Писателят Бил Ганстън пише, че B–47 има „толкова напреднал технически дизайн, че изглежда съвсем футуристично“. Висока скорост, източен силует, пълна автоматизация — това е най-общата характеристика на B–47. За разлика от B–29 СУПЕРФОРТРЕС, който е с 11-членен екипаж, B–47 има 3 души: пилот, втори пилот и щурман бомбардир, който е и навигатор. Всички оръжия за защита са премахнати, с изключение на дистанционно управляемата опашна установка с 22-милиметрово оръдие. B–47 с 6 реактивни двигателя развива максимална скорост 1056 км/ч. B–47E е снабден с апаратура за смущение на радари, които затрудняват откриването му и прехващането му от вражески изтребители. Бомбардировачите могат да носят товар до 8 т — атомни или конвенционални бомби.

От 1953 г. ВВС модифицират 24 бомбардировача в RB–47B, на които е монтирана фоторазузнавателна апаратура, като на мястото на бомбените гнезда са поставени 8 аерокамери. По-късно са построени 240 специализирани разузнавателни самолета RB–47K. Фоторазузнавателните самолети са с 3-членен екипаж и 11 фотокамери. Самолетите за електронно разузнаване имат пет или шестчленен екипаж.

През 1952 г. B–47B, снабден със специални камери, прави един от първите НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТИ над Съветския съюз. На 15 октомври 1952 г. B–47B излита от Феърбанкс, Аляска, презарежда по време на полета от самолет танкер и продължава към североизточната част на Сибир на височина 6,4 км. ОБЕКТИТЕ за наблюдение са предполагаеми съветски бази за бомбардировачи. Опитите на съветски изтребители да прехванат фоторазузнавателния самолет са неуспешни.

Полетът на B–47B отнема почти 8 часа и покрива разстояние над 5600 км, като 1280 са над съветска територия. Въпреки лошото време са направени ценни снимки.

Самолетите RB–47 изпълняват безброй разузнавателни мисии по периферията на Съветския съюз. На 1 юли 1960 г. един RB–47H е свален от съветски изтребители над Баренцово море. Самолетът се разбива и от 6-членния екипаж загиват четирима. Двамата оцелели са освободени от съветското правителство на 25 януари 1961 г. — само ден след встъпването на президента Кенеди в длъжност. (Никита забавя освобождаването на летците като част от тактиката му да дискредитира кандидата Никсън. По-късно той се хвали, че е подал „решаващия глас“ за избирането на Кенеди и за победата му „над този кучи син Ричард Никсън“.)

Друг RB–47 е сериозно повреден от севернокорейски изтребители през април 1965 г., но успява да стигне до базата си.

На 17 декември 1947 г. е първият полет на XB–47. До 1957 г. са произведени общо 2258 самолета B–47. ВВС на САЩ имат на въоръжение вече 1260 бомбардировача, около 300 разузнавателни и други 300 самолета за тренировъчни полети и специални задачи.

В началото на 60-те години министърът на отбраната Робърт Макнамара ускорява изваждането на B–47 от употреба като част от своята програма, в която се обръща повече внимание на междуконтиненталните балистични ракети. Последният B–47 с бомбен товар остава на въоръжение до декември 1967 г. (По-късно ВМС реактивира 3 самолета EB–47E, за да се поддържат ракетните и електронните военни проекти.)

RB–47 Stratojet

Стратотанкер C–135

Военна версия на Боинг 707. C–135 се използва широко от ВВС на САЩ като въздушен танкер, като въздушен команден пункт и за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ). RC–135 е един от най-ефективните разузнавателни самолети от времето на Студената война.

Този тип самолети се разпознават лесно по многобройните антени и издутини по корпуса. Някои от тях са с характерна плоска антена, монтирана на предната част на корпуса за странично радарно наблюдение. RC–135 е извършвал полети по периферията на Съветския съюз и в други критични точки.

Например на 21 септември 1980 г. изтребители F–14 Томкет на американския военноморски флот излитат от самолетоносача Джон Ф. Кенеди и преследват група от 8 либийски изтребители, управлявани от сирийски пилоти, тъй като са притеснявали един RC–135, прелитащ на 320 км от бреговете на Либия. Този сблъсък е последван от инцидент на 16 септември, когато 2 либийски изтребителя приближават RC–135. Прехванатите съобщения от либийските земни контролни пунктове показват, че на пилотите е било наредено да стрелят по RC–135, като всеки самолет изстреля по една ракета. Американският самолет не е улучен.

На 1 септември 1983 г. съветски изтребители свалят корейски пътнически самолет Боинг 747 (полет KAL 007), заблудил се над Камчатка и Сахалин. Всички 269 пътници на борда на Боинг 747 загиват при атаката, проведена рано сутринта. Сред тях са и 61 американски граждани, включително конгресменът Лоурънс Макдоналд. Руснаците вероятно са объркали гражданския 747 с RC–135 на американските военновъздушни сили, който малко преди това е летял на изток от Камчатка. (Самолетите си приличат, но Боинг 747 е значително по-голям.)

RC–135 извършват полети на Стратегическото военновъздушно командване, излитащи от базата Офът в Небраска. Цялостната програма на RC–135 е известна под КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ РИВИТ ДЖОЙНТ. Стратегическото военновъздушно командване престава да съществува през 1992 г., а самолетите са прехвърлени към Бойното военновъздушно командване и си остават базирани в Офът. Вариантите включват самолети Комбат Сент, които извършват мисии за издирване на специални радарни излъчватели и имат означение Нев Тера и Нев Сент. Програмата Бърнинг стар включва наблюдение над опитите на Русия и Китай със стратегически ракети в Тихия океан.

C–135 е първият в света реактивен танкер. Това е самолет с прави крила и 4 турбореактивни двигателни кожуха, монтирани под крилата. RC–135 има ветрилообразни турбодвигатели, за да се увеличи обхватът му (тези двигатели по-късно са приспособени за танкерните самолети). Танкерната версия KC–135 може да прехвърли по време на полет над 30 000 галона гориво на друг самолет. Максималната скорост е 600 м/ч. Обичайното време за мисия е 11 часа, но с презареждане по време на полет може да продължи до 23 часа.

Има няколко варианта на RC–135, снабдени с различни видове апаратура за електронно прехващане. Вариантът RC–135C има екипаж 5 души и още 8 техници и оператори — с петимата резервни членове екипажът може да достигне до 18 души.

Първият танкер KC–135 излита през 1956 г. и е предаден на военновъздушните сили през януари 1957 г. Произведени са 820 самолета KC–135 (включително 12 за френските военновъздушни сили). Първият полет на RC–135C за ЕЛРАЗ е извършен през 1966 г. Двадесет и един транспортни самолети C–135 и танкери KC–135 са модифицирани в RC–135. В началото на 1993 г. военновъздушните сили модифицират синоптичен самолет WC–135B — първия американски самолет след договора ОТКРИТО НЕБЕ, предназначен за НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТИ над бившите страни от Варшавския договор.

Други варианти на самолет Боинг 707 са C–135 — транспортен, E–3 Сентри АУАКС — радарен, EC–135 — въздушни командни постове, WC–135 — синоптичен, VC–137 — за специални превози, EC–18 и E–8 ДЖЕЙСТАРС — за електронно разузнаване.

През 1977–1978 г. ВМС на САЩ получава 2 танкера KC–135A за учебна база за самолети за ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ и им дават обозначението NKC–135. По-късно ВМС получават 16 E–6 Меркюри за радиорелейна връзка със стратегическите атомни подводници.

RC–135 Rivet Joint

Стрейт, Майкъл (1916)

Американски писател и издател, вербуван за ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ от АНТЪНИ БЛЪНТ.

Стрейт произхожда от заможно американско семейство, в което на почитание са английската култура и английският начин на живот. Брат му — летец в Кралските военновъздушни сили през Втората световна война, става английски гражданин. Майка му — вдовица на американски банкер инвеститор, живее в Англия, както и самият Майкъл от 10-годишна възраст.

През 1934 г., след като учи една година в Лондонската икономическа школа, той постъпва в Тринити колидж в Кеймбридж. Става член на тайното общество Апостолите и на комунистическата група в Кеймбридж. Там се запознава с бъдещите членове на шпионския кръг и се присъединява към тях. Стрейт е вербуван като АГЕНТ в помощ на международния комунизъм (Коминтерна) през февруари 1937 г. от Блънт. Той е разстроен от смъртта на приятеля си поета Джон Корнфорд — комунист — загинал, сражавайки се на страната на републиканците в Гражданската война в Испания. Блънт му внушава, че най-добрият начин да почете паметта на приятеля си е, като работи за Коминтерна. Той го подтиква да се върне в САЩ и да стане банков чиновник, за да „осигурява данни за плановете на Уолстрийт за световно икономическо господство“. Тази идея по-късно е изоставена и Стрейт получава инструкции да почака да се свържат с него в Съединените щати. Стрейт смята, че Блънт действа от името и в интерес на ГАЙ БЪРДЖИС — друг член на Апостолите, който по-късно също работи за Съветския съюз. Стрейт заминава за САЩ, използва семейните връзки с президента Рузвелт и постъпва в Държавния департамент, а по-късно — в Министерството на вътрешните работи. Той пише речите на Рузвелт и на други членове от кабинета. Приблизително по това време се запознава с един съветски разузнавач, който се представя като Майкъл Грийн.

По-късно Стрейт твърди, че не е предавал на руснаците „нищо повече от собственото си мнение по различни въпроси“. В тези години проникването в американските правителствени структури е била първостепенна задача на съветското разузнаване (вж. ЧЕЙМБЪРС УИТАКЪР; ХИС, АЛДЖЪР; ВЕНОНА).

Стрейт става влиятелен либерал в САЩ като редактор и издател на Ню рипъблик — списание, създадено от родителите му. Издал е немалко книги, сред които и 3 романа. От 1969 до 1977 г. е заместник-председател на Националната фондация по изкуствата.

В мемоарите си „След дълго мълчание“ („After Long Silence“, 1983) Стрейт описва посещението на Бърджис в дома му във Вашингтон през 1940 г. Стрейт разкрива на съпругата си, че Бърджис и Блънт са съветски агенти. Тя от своя страна съобщава този факт на психоаналитичката си доктор Джени Уелдърхол, която пък предава информацията на съпруга си — служител в английското посолство. Тя признава това на госпожа Стрейт през 1948 г. „Почувствах се изключително облекчен — пише Стрейт, — тъй като по това време нямах никакво желание да бъда информатор.“

През март 1951 г. Стрейт е „учуден и шокиран“, когато вижда Бърджис в английското посолство. Зарича се да го предаде. Той се страхува, че по вина на Бърджис ще загиват американци в Корейската война. Бърджис решава да предупреди ДОНАЛД МАКЛИЙН — друг член на петорката, че английски и американски КОНТРАРАЗУЗНАВАЧИ са по следите им. Срещата на Стрейт с Бърджис, изглежда, няма нищо общо с решението му. Предупреждението идва от ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ — друг от петорката.

През юни 1963 г. Стрейт е на път да стане председател на Консултативния съвет по изкуствата — нова федерална агенция, създадена от президента Кенеди. Притеснен, че ФБР може да направи проверка на благонадеждността му и комунистическите му предпочитания от миналото да бъдат разкрити, той се обръща към Артър Шлезинджър — виден историк и съветник на президента, да му уреди среща във ФБР. Тогава най-сетне разкрива каквото знае за Блънт (Бърджис вече е бил разкрит като шпионин).

ФБР предава информацията на Артър Мартин — ръководител на D1 (отдел към МИ–5), който се занимава със съветския шпионаж във Великобритания. Мартин прави опити да накара Блънт, който е съветник на кралица Елизабет по въпросите на изкуството, да признае за разузнавателната си дейност. Информацията на Стрейт дава на Мартин това, от което е имал нужда. Стрейт пише, че Блънт едва ли не е благодарил, че го е предал.

Стринка Минис

Снимки, направени от журналисти, професионални фотографи или любители, например туристи, на които са снимани обекти на територията на противника, представляващи интерес за военните. Понякога това са единствените снимки на военни обекти, с които разполага командването, освен данните от аероснимките. Названието Стринка Минис намеква за любителски снимки, на които покрай военния обект е сниман някакъв роднина (жена, мъж и т.н.). През Втората световна война американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ издирва навсякъде в магазините пощенски картички с изгледи от Япония, Германия и Италия. Ценен източник на информация са фотоархивите на илюстрованите списания, особено Нешънъл джиографик (National Geographic).

Строго секретно (СС)

Степен на секретност в САЩ за информация, важна за националната сигурност. Непозволеното разкриване на тази информация може да доведе до изключително сериозни последици за националната сигурност, като например война или скъсване на дипломатическите отношения. Това е най-високата степен на секретност в САЩ. Другите степени са ПОВЕРИТЕЛНО и СЕКРЕТНО.

Стронг, Кенет (1900–1982)

Ръководител на разузнаването на генерал Дуайт Айзенхауер — главнокомандващ съюзническите сили в Европа през Втората световна война.

Генерал Стронг е роден в Шотландия и завършва военната академия в Сандхърст. Преди войната е заместник военен АТАШЕ в английското посолство в БЕРЛИН. Година и половина оглавява германския отдел на военното министерство. През 1942–1943 г. е ръководител на разузнаването на британските вътрешни войски.

След американското военно поражение при прохода Касерин в Тунис през февруари 1943 г. генерал-лейтенант Айзенхауер се обръща към британското правителство да замени тогавашния ръководител на разузнаването му Ерик Моклър-Фериман с друг английски офицер, „който има по-задълбочен поглед върху германските методи на действие и манталитет“. Айк (Айзенхауер) добавя: „Очаквам приемникът му да притежава малко повече заинтересованост, повече внимание при проверките и повторните проверки на докладите от различни източници.“ Англичаните предлагат Стронг.

Двамата с Айк се разбират добре. В книгата си „Разузнаване на върха“ („Intelligence at the Top“, 1968) Стронг пише:

Айзенхауер изпраща Стронг заедно с началник-щаба бригаден генерал УОЛТЪР БЕДЕЛ СМИТ в Лисабон през август 1943 г., за да уредят с италианските представители капитулацията на Италия.

В разгара на съюзническата кампания в Европа Стронг разполага с повече от 1000 сътрудници. Завършва войната със звание генерал-майор. Той се противопоставя на дейността на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ в района на Европа — не му допада идеята за тайно финансиране на цивилни организации, които да се намесват във военните операции.

Стронг е първият генерален директор на разузнаването към Министерството на отбраната — 1964 г. Под негово ръководство военноразузнавателните щабове на 3-те рода войски се сливат в един разузнавателен щаб. (Заместник му е вицеадмирал НОРМАН ДЕНИНГ.) Стронг излиза в оставка през 1966 г.

Структурен анализ

Метод в РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ за прехващане и изучаване на радиосигналите за определяне на структурните им компоненти. Дори да няма възможност да се разшифроват прехванатите съобщения, може да се установят такива характеристики, като източника на предаванията, тяхната продължителност, дължината на вълните, периодичността на излизанията в ефир. Предаването на еднотипни по структура съобщения позволява да се предположи например, че това е заповед, която се дава на различни подразделения.

През Втората световна война японците, които практически няма с какво да се похвалят в областта на дешифрирането, често разчитат изключително на структурния анализ и върху него изграждат своите оценки и предположения. Например внезапното увеличаване на радиообмена на Хавайските острови с югозападната част на Тихия океан би могло да бъде свързано с предислокация на войските в посочения район. И обратно, радиомълчанието най-вече би означавало, че назряват някакви събития („затишие пред буря“).

Осъзнали, че противникът може да изгражда своите оценки върху структурния анализ на радиосигналите, американските специалисти правят от това определени изводи. За замаскиране на продължителността на предаването или за неговата краткост съобщенията започват да се рамкират с т.нар. заставки. По-изтънченият метод предвижда противоположност на радиомълчанието: непрекъснато излъчване на огромни по обем сигнали, лишени от всякакъв смисъл, сред които се „крият“ реалните съобщения.

Студ

Психологическият терен на шпионин, когато се намира на вражеска територия, далеч от „своите“. ДЖОН ЛЬО КАРЕ утвърждава термина в романа си „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“, 1963) — увлекателна история за двоен блъф, когато героят шпионин (Лиймс) не може да си тръгне от студа, без да вземе приятелката си Лиз Голд. (През 1965 г. книгата е филмирана със същото заглавие с участието на Ричард Бъртън.)

Студеман, Уилям (1940)

Първи заместник-директор НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от април 1992 до август 1995 г. и изпълняващ длъжността ДИРЕКТОР в началото на 1993 г. Студеман е вторият офицер в разузнаването на американския военноморски флот, който става „4-звезден“ адмирал (вж. адмирал БОБИ РЕЙ ИНМАН).

През 1962 г. завършва университета в Тенеси. Следващата година е назначен във военноморския флот и постъпва в офицерска школа за пилоти. В кариерата си Студеман изпълнява различни разузнавателни задачи както на сушата, така и по море. Посещава и Военноморския военен колеж и защитава магистърска степен в университета Джордж Вашингтон. През 1980 г. става изпълнителен помощник на заместник-ръководителя по военноморски операции, а през 1984 г. е повишен в звание старши капитан и назначен за директор на Военноморската група за дългосрочно планиране. През септември 1958 г. вече е ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, а през август 1988 г. като вицеадмирал става директор на АНС. Остава на поста в АНС до назначаването му за заместник-директор на Централното разузнаване през 1992 г. В началото на 1993 г. изпълнява длъжността директор до назначението на ДЖЕЙМС УЛСИ на този пост.

Напуска ЦРУ и военноморския флот на 1 октомври 1995 г.

Студен подход

Опит да се вербува чуждестранен гражданин, агент или информатор без предварителни данни, че ще има резултат от подобно предложение. Студеният подход може да бъде предприет при повърхностни сведения, че даденият човек се нуждае от пари, че не е доволен от поста, който заема, от живота си или че няма щастлив семеен живот.

Студеният подход е изключително рискован, тъй като, в случай че предложението бъде отхвърлено, обектът може да предупреди полицията или правителствени служители с надеждата, че ще бъде възнаграден.

Суворов, Виктор

Псевдоним на полковник Владимир Резун от ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, който бяга на Запад, докато е на работа във ВИЕНА през 1979 г.

Резун завършва Харковското висше гвардейско танково училище и служи във въоръжените сили на Съветския съюз. Участва в нахлуването в Чехословакия през 1968 г. По това време е забелязан от ръководителя на разузнаването на напредващата армия и получава назначение във ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ. През 1969 г. се обучава в СПЕЦНАЗ, а след като завършва престижната военна академия Фрунзе в Ленинград, получава назначение в щабквартирата на ГРУ в Москва.

Работи като помощник военен АТАШЕ във ВИЕНА от 1975 до 1979 г. и изпълнява разузнавателни задачи. Твърди се, че след бягството е търсен от ГРУ. Установява се във Великобритания. Резун пише няколко книги под псевдонима Виктор Суворов: „Освободителите: моят живот в съветската армия“ („The Liberators: My Life in the Soviet Army“, 1981), „Съветската армия отвътре“ („Inside the Soviet Army“, 1982), „Съветското военно разузнаване отвътре“ („Inside Soviet Military Intelligence“, 1984), „В Аквариума: създаването на суперсъветски шпионин“ („Inside the Aquarium: The Making of a Top Soviet Spy“, 1986) и „Спецназ: съветските специални части отвътре“ („Spetsnaz: The Inside Story of the Soviet Special Forces“, 1987).

Сугита, Ичиджи (1904–1993)

Високопоставен сътрудник на японското армейско разузнаване, участвал във важни кампании през Втората световна война и капитулацията на Япония.

През 1925 г. завършва японската военна академия и е повишен в звание лейтенант в пехотата. След стандартни назначения става заместник военен АТАШЕ в САЩ, а през септември 1938 г. е изпратен в Лондон. В началото на 1939 г. е назначен към Генералния щаб в Токио. Сугита е единственият член на армейския Генерален щаб, който е получил специализирано обучение в областта на разузнаването.

През ноември 1941 г., месец преди нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР и влизането на САЩ във Втората световна война, полковник Сугита е назначен в разузнавателните служби на 25-а армия по време на японската кампания срещу Малайзия и Сингапур. През тези дни Сугита получава тежка травма, преобръщайки се с мотор, но отказва да постъпи в болница и продължава да изпълнява задълженията си. През 1942 г. той води преговорите (и като преводач) за капитулацията на генерал-лейтенант А. Е. Пърсивъл — командващ войските на Британската общност, отбраняващи Сингапур.

По-късно Сугита служи в Гуадалканал, където устоява на трудностите в тропическата джунгла. Той подготвя евакуацията на 13 000 войници от острова при първото сухопътно поражение на Япония във войната. Завръща се към щабните си задължения в Токио, но отлита и до Югоизточна Азия, за да наблюдава японската атака над Импхал, Индия, която завършва с неуспех.

На 2 септември 1945 г. Сугита (тогава секретар на министър-председателя) е в състава на японската делегация, която взема участие в церемонията по капитулацията на Япония пред съюзниците. Актът е подписан на борда на американския боен кораб Мисури в Токийския залив. От другата страна на масата за преговори той вижда генерал Пърсивъл, който наскоро е бил освободен от японски пленнически лагер. Същият Пърсивъл, който 3 години по-рано подписва акта за капитулация в присъствието на Сугита.

След войната Сугита е хвърлен в затвора, а през май 1947 г. е освободен. По-късно Сугита служи в японската армия. През март 1960 г. е назначен за началник-щаб на японската армия и остава на този пост до март 1962 г.

Судоплатов, Павел (1907)

Съветски високопоставен сътрудник на органите за разузнаване и сигурност.

Бащата на Судоплатов е украинец, а майка му — рускиня. През 1920 г. той бяга от къщи, постъпва в Червената армия и участва в Гражданската война. Присъединява се към батальон на ЧК и тъй като може да чете и пише, е назначен за телефонен оператор и шифров чиновник. През 20-те и 30-те години заема различни постове в държавните разузнавателни ОРГАНИ, като действа предимно срещу украинските националисти. През 1928 г. се жени. Съпругата му Ема също работи в съветското разузнаване.

През 1935 г. е изпратен във Финландия, а след това — и в Германия. Действа под ПРИКРИТИЕ, като се внедрява в украинското националистическо движение в БЕРЛИН и работи за нацистката партия.

Приет е от изгнаниците и посещава украински поддръжници във ВИЕНА и Париж. Там се среща със съпругата си, която работи като КУРИЕР за НКВД. Судоплатов непрекъснато докладва за враговете на съветската държава в чужбина. „Успешното ми пътуване в Западна Европа промени положението ми в разузнавателната общност. За мисията ми бе докладвано на Сталин… По-късно ме наградиха с орден Червено знаме и го получих от президента М. И. Калинин“, пише Судоплатов в автобиографичната си книга „Специални операции“ („Special Tasks“, 1994).

През 1937–1938 г. той пътува на Запад като куриер. Използва прикритието на радист на товарен кораб. През този период се запознава със съветския диктатор Йосиф Сталин. Судоплатов пише в „Специални операции“:

Той се среща отново със Сталин, когато вече са замислени убийствата на украински националисти както в страната, така и в чужбина. Судоплатов лично ликвидира Евгений Коновалец в Ротердам през май 1938 г., като подарява на лидера на украинските националисти кутия шоколадови бонбони, която скоро експлодира и го убива. Бягайки от Ротердам, Судоплатов минава през Испания, където в продължение на няколко седмици действа като полски доброволец в партизанска група в полза на републиканските сили. След завръщането си в Москва получава задачата да планира убийството на Лев Троцки — политическия опонент на Сталин. Троцки е убит в Мексико от Рамон Меркадер — офицер на НКВД. (Покушението е извършено на 20 август 1940 г. Троцки умира от раните си на следващия ден.)

Въпреки многобройните си посещения в Западна Европа Судоплатов оцелява след чистките на Сталин в НКВД, което е доста забележителен факт. На 5 юли 1941 г., малко след като Германия напада Съветския съюз, Судоплатов е назначен за директор на Управлението за специални операции, което отговаря за разузнаването срещу Германия и съюзниците й. Управлението му бързо се разраства до около 20 000 души, включително 2000 чужденци. През октомври 1941 г. службата е преименувана Второ управление на НКВД — Судоплатов докладва лично на комисаря на НКВД ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ. Повишен е в комисар на Държавна сигурност III степен, което е равно на генерал-лейтенант от Червената армия.

В „Специални операции“ Судоплатов пише:

Когато през 1942 г. ДОНАЛД МАКЛИЙН, а също и други източници подават информация за американо-британския проект за атомна бомба, Сталин създава специален Комитет за атомна енергия, оглавен от Берия. Задачата му е да координира усилията на съветските учени и проучвателната им дейност в областта на атома. Судоплатов също е включен в комитета като началник на разузнаването. През юли 1943 г. външното разузнаване и службите за сигурност на НКВД са реорганизирани като отделен комисариат — НКГБ. Судоплатов е назначен в НКГБ като ръководител на отдел С, който отговаря за всички операции, свързани с атомния шпионаж, извършван от ГРУ (ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ), а също и за операциите на НКГБ.

По този начин Судоплатов координира разузнавателната информация, получена от МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ, както и от други съветски шпионски източници в Съединените щати, Канада и Великобритания. Мемоарите му съдържат подробности за тази дейност, като се споменават не само известните атомни шпиони, а и Робърт Опенхаймер, техническият ръководител на американския проект (Манхатън) за атомната бомба, Енрико Ферми, Нилс Бор и други видни учени. Подобни обвинения в шпионаж очевидно са лъжливи. Много е възможно съветските шпиони КЛАУС ФУКС, БРУНО ПОНТЕКОРВО и др. да са получили информацията от Опенхаймер (със съветското КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ Стар) и Ферми в процеса на работата им над атомната бомба. Споменаването на тези учени като източници може би е довело Судоплатов до убеждението, че те са били също съветски АГЕНТИ.

След войната той продължава работата си на висш разузнавач. Работи директно със Сталин и с Берия. Сталин умира през март 1953 г., а Берия става един от тримата, които поемат контрола на съветската държава. На 26 юни Берия и още няколко от заместниците му са арестувани. Името на Судоплатов често се споменава при разпитите на Берия, който е екзекутиран на 23 декември 1953 г.

Судоплатов е арестуван на 21 август. Макар и директно да заявява, че не е извършвал никаква конспираторска дейност с Берия и че всичко, извършено от него в продължение на почти 3 десетилетия в държавните ОРГАНИ за сигурност, е било „в рамките на закона“, през 1958 г., 5 години след арестуването му, е осъден на 15 години затвор. Освободен е през 1968 г. Судоплатов веднага започва кампания за отменяне на всички обвинения против него и за възобновяване на пенсията му. През 1992 г. е „реабилитиран“.

Автобиографичната му книга „Специални задачи“ е написана в сътрудничество със сина му Анатолий и ветераните писатели по съветските въпроси Джералд и Лиона Шектър.

Сун Дзъ (510 г. пр.н.е.)

Китайски военен стратег от VI-V в. пр.н.е., който е имал невероятен усет към същността на разузнаването. Сун Дзъ написва класическата „Ping-fa“ („Изкуството да побеждаваш“). Тя е най-ранната книга за войната и шпионажа и все още е задължително четиво както за източните, така и за западните военни служби.

Сун Дзъ е роден в държавата Ч’и на устието на Хуанхъ, но служи предимно в съседната държава У и даже е бил командващ армиите й.

Сун Дзъ пише: „Сто унции сребро, похарчени за информация, може да спестят 10 000, похарчени за война“ и „Ако познаваш врага и познаваш себе си, не бива да се страхуваш и от стотици битки. Ако познаваш себе си, но не познаваш врага, всяка победа ще ти носи и поражение. Ако не познаваш нито себе си, нито врага, ти си глупак и ще бъдеш разгромен във всяка битка.“ Той пише, че има 5 типа шпиони: 1) местни жители; 2) правителствени чиновници на врага, които могат да бъдат убедени да запазят поста си, като променят лоялността си; 3) вражески агенти, които могат да бъдат убедени да преминат на другата страна и да бъдат използвани след това като източници за информация от противника или за предаване на самия него на фалшива информация; 4) шпиони, които извършват шпионаж срещу врага като средство за заблуда, те са принесени в жертва, за да предадат на врага фалшива информация (т.е. ще бъдат екзекутирани от противника); 5) шпиони, изпратени да следят за живота на противника, които оцеляват след края на операцията и се завръщат с информация.

В „Ping-fa“ четем:

Суперфортрес B–29

Американският самолет B–29 Суперфортрес (Суперкрепост) е един от най-известните бомбардировачи от Втората световна война. Модификациите, създадени на негова основа за водене на фоторазузнаване, широко се използват по време на войната срещу Япония, по време на Студената война — срещу Съветския съюз, и неведнъж са атакувани от съветски изтребители.

Първият бомбардировъчен полет на B–29 е на 5 юни 1944 г. над Банкок, тогава окупиран от Япония. (Самолетите излитат от база в Индия. За междинно кацане са използвани стратегически бази в Китай.) От базите в Китай, а от октомври 1944 г. и от базата на Марианските острови самолети B–29 бомбардират редица японски острови и нанасят тежки удари над много градове. С този тип самолети са пуснати и 2-те атомни бомби — над Хирошима и Нагасаки, през август 1945 г.

Разузнавателният вариант на B–29 — F–13, следва бомбардировачите, за да снима и да даде оценка на нанесените поражения. Стандартните фоторазузнавателни самолети са оборудвани с 6 камери и друга допълнителна апаратура. На 3 септември 1949 г. WB–29 на ВВС (изследва синоптичната обстановка и е оборудван с апаратура за измерване на радиоактивността в атмосферата) в полет от Япония за Аляска за първи път регистрира повишена радиоактивност от ядрен взрив. Експерти и консултанти анализират информацията и стигат до заключението, че руснаците са взривили атомна бомба.

През 1948 г. F–13 се преименуват RB–29 и под това название участват в Корейската война (1950–1953). Няколко самолета RB–29 са атакувани от изтребители МиГ–15 и са повредени, но нито един не е свален. При изпълнение на разузнавателни мисии са свалени от съветски изтребители над международни води три B–29. (Вж. СВАЛЕНИ САМОЛЕТИ.)

Всички самолети RB–29 са снети от въоръжение до края на 1953 г.

Първият опитен образец на XB–29 излита на 21 септември 1942 г., след което е пуснат в серийно производство. До август 1945 г. компанията Боинг произвежда 3996 самолета, без да се броят последните 230. (Поръчката на още 5000 B–29 е отменена в самия край на войната.) B–29 е създаден на базата на Боинг 307.10 Максималната скорост е 572 км/ч, а максималният товар — 9,8 т. Оръжието за защита включва 8 картечници калибър 10,5 в 4 дистанционно управляеми гнезда и още 2 картечници и едно 20-милиметрово оръдие в опашното гнездо. Екипажът на бомбардировач B–29 е 11 души, а на фоторазузнавателния вариант F–13 — 9 (при условие че някои от картечниците се демонтират).

B–50 Суперфортрес е подобрен вариант на B–29. Използван е след Втората световна война и за бомбардиране, и за разузнаване.

B–29 Superfortress

Супершифроване

Процес на „супер“-кодиране, при който се увеличава сигурността на комуникациите. Ако например думата „боен кораб“ е кодирана в 4 букви като VTMG, в процеса на супершифроване всяка буква има буква заместител при предаването на съобщението. „V“ например може да стане „B“, „T“ да се замени с „E“, „M“ се превръща в „R“, а „G“ — в „P“, като думата боен кораб вече е изписана като BERP.

Сутър, Глен (1957–1989)

Сержант от ВМС на САЩ, шпионирал за Съветския съюз. Сутър е военноморски фотограф с достъп до СТРОГО СЕКРЕТНИ материали, а според руснаците — до „най-зорко пазените и ценни документи, разкриващи плановете за военноморски операции в случай на ядрена война…“. Сутър постъпва във военноморския флот през 1976 г. По негови признания започва да работи за руснаците през 1980 г. Той предлага сам услугите си на съветското посолство в Рим. През 1982 г. съпругата му, родена в Италия, с която не се разбират, споделя с агент от ВОЕННОМОРСКАТА СЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА, че има съмнения, че съпругът й е съветски шпионин. Агентите от ВВС приемат сведенията като желание за отмъщение на една озлобена жена със семейни проблеми.

Активната служба на Сутър във военноморския флот завършва през 1982 г. Като офицер от запаса една неделя в месеца работи в службата за връзки с обществеността към авиационната база в Норфък. Там посещава университета Олд Доминиън, където изучава руски език. През 1983 г. СЛЕДСТВЕНАТА СЛУЖБА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА започва рутинна проверка на Сутър, за да може да разшири достъпа му до строго секретни материали. През декември 1984 г., малко след като е получил новия си достъп до секретни материали, той започва работа във ФЛОТСКИЯ РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР (Евроатлантически). Там получава достъп до СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ, ИЗИСКВАЩА СПЕЦИАЛНА ЗАЩИТА, а също до данни от фоторазузнаването и комуникациите. През 1985 г. е арестуван военноморският радист ДЖОН УОКЪР, женен за бившата съпруга на Сутър. Тя отново повдига въпроса за съмненията си към Сутър. Служителите на ВСС решават, че след като Сутър е цивилен, разследването трябва да се проведе от ФБР. ФБР в Норфък, организирало ареста на Уокър, не обръща внимание на доклада за Сутър цели 8 месеца.

На 21 май 1986 г. двама агенти на ФБР разпитват Сутър дали има някакъв контакт с вражеска разузнавателна служба. Той отговаря, че няма. На 9 юни отлита за Рим. На 17 юли съветският вестник Известия пише, че той е в Москва и му е дадено политическо убежище. Два дни по-късно Сутър се появява по съветската телевизия и заявява, че е взел решение да промени живота си. Не признава, че е бил шпионин. На 27 юни 1989 г. вестник Красная звезда съобщава, че е починал Михаил Орлов — 32-годишен съветски разузнавач. В некролога Орлов е възхвален като „радетел за по-добро бъдеще на цялото човечество“. Там е включено и другото му име: Глен Майкъл Сутър. Използването на руското име на Сутър кара западните разузнавателни кръгове да предполагат, че той е бил предвиден за тази дейност от дълги години — съветски гражданин, който се е представял за американец. Някои специалисти твърдят, че руснаците понякога подбират деца за бъдещи шпиони в САЩ — възпитават ги в база на КГБ, която представлява симулатор на американско общество. Но ВЛАДИМИР КРЮЧКОВ — председател на КГБ, казва по време на пресконференция в Москва, че Сутър е американец, вербуван, докато е бил във военноморския флот. Крючков съобщава също, че Сутър се е самоубил, тъй като „нервната му система не е могла да се справи с напрежението“ на двойствения живот. Твърди се, че е поискал да бъде погребан като майор от КГБ. Церемонията, проведена с пълни военни почести, е извършена в Новокунцевското гробище край Москва. Там е погребан и ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. Сутър оставя съпруга рускиня и 18-месечна дъщеря.

СХН

СИСТЕМА ЗА ХИДРОАКУСТИЧНО НАБЛЮДЕНИЕ.

Събиране на информация на тъмно

Добиване на разузнавателна информация от човек или група, когато лицето, което събира информацията, не разкрива намерението на разпита или разговора.

Съвет за национална оценка (СНО)

Експертно-аналитично подразделение в ЦРУ, създадено през 1950 г. да извършва независим анализ на разузнавателните материали и да дава непредубедени и неполитизирани оценки. Съветът анализира проблеми от всякакъв мащаб, в това число глобални, и предава резултатите от своя анализ на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ под формата на ОЦЕНКА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

ДИРЕКТОРЪТ НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ избира и назначава 12 членове на съвета от редиците на военни в оставка, служещи от Държавния департамент, учени и сътрудници от ЦРУ. През 1973 г. съветът е закрит, а вместо него в ЦРУ е създадена специална институция от офицери от националното разузнаване (също от 12 души). Пред тях е поставена задачата да подготвят оценки в тесноспециализирани области.

В днешно време функциите на СНО до голяма степен се изпълняват от СЪВЕТА ПО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.

Съвет за национална сигурност (СНС)

Създаден е съгласно Закона за националната сигурност и е приет на 26 юли 1947 г. СНС изготвя препоръки за президента по въпросите на вътрешната, външната и отбранителната политика, имащи непосредствено отношение към националната сигурност. Съветът излиза от името на президента, явявайки се като висша ръководна институция за всички служби за външно разузнаване и контраразузнаване в Съединените щати. В същото време СНС се смята за главен и краен ПОТРЕБИТЕЛ на информация, доставяна от специалните служби.

Членове на СНС са президентът на страната, вицепрезидентът, държавният секретар и министърът на отбраната. В помощ на СНС действа щаб, който организира работата му и се оглавява от съветника на президента по националната сигурност.

Съвет за национално разузнаване

Подразделение в състава на ЦРУ, което отговаря за подготовката и съставянето на ОЦЕНКАТА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Съветът, ръководен от председател и двама негови заместници (по анализа и по оценките), е съставен от т.нар. офицери от националното разузнаване, опитни аналитици (често не от ЦРУ), отговорни пред ПОТРЕБИТЕЛИТЕ за своя конкретен краен ПРОДУКТ. Всеки офицер от националното разузнаване обикновено е тесен специалист в своята област (например експертът за Близкия изток е специалист по тероризма или по проблемите на разпространението на ядрено оръжие). Офицерите от националното разузнаване работят също в тесен контакт с тези, които определят държавната политика, и се явяват като лични сътрудници и старши съветници на ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ в областта, в която са специалисти.

Съвет по разузнаване на САЩ (СР)

Приемник на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА (СНО) — водеща служба за оценка на националните разузнавателни сведения в състава на ЦРУ. През 1973 г. УИЛЯМ КОЛБИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, закрива УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА и Съвета за национална оценка, като замества системата с т.нар. сътрудници от националното разузнаване — тесни специалисти в конкретни геополитически и тематични области. А след 3 години в базата на Съвета по разузнаване на САЩ е създаден НАЦИОНАЛЕН СЪВЕТ ЗА ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ. Сътрудниците от националното разузнаване са подчинени на заместник-директора на Централното управление, който е и директор на Националния център за външна оценка. От 1979 г. групата сътрудници от националното разузнаване е повече известна като СЪВЕТ ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ.

Съветска система за морско проследяване (ССМП)

Глобална система за проследяване, създадена и разгърната от Съветския съюз през 60-те години за откриване и наблюдение на военните морски съдове на западните страни, особено на американските самолетоносачи (а впоследствие и на ПОДВОДНИЦИТЕ). Съветската система за морско проследяване е основно средство за проследяване на своите и чуждите военноморски и военновъздушни сили. Тя обединява множество видове разузнавателни операции, в това число дейността на съветския боен флот (надводни и подводни плавателни съдове) и авиацията, а също специалните методи за получаване на информация.

Основните средства на ССМП са главно самолети, радиозасичане, СПЪТНИЦИ, кораби, подводници и шпиони — на КГБ и ГРУ.

От самолетите преди всичко трябва да се отбележи БЕЪР-D, който лети от бази в Съветския съюз, а от 1970 г. — и от територията на Куба (понякога кацайки в Конакри, преди да пресече Атлантика).

Освен от военните кораби ССМП получава информация от търговския и риболовния флот (държавна собственост и съответно подчинени на правителството) и особено от многобройните научноизследователски експедиции. Научните институти разполагат с кораби и самолети за океанографски и полярни изследвания, които са пригодени да изпълняват някои военни задачи, свързани с научното изследване на едни или други обекти или явления.

Информацията, събирана от различните части на ССМП, се обработва в командните щабове на 4-те съветски флота — Северния (Арктическия), Балтийския, Тихоокеанския и Черноморския, а също и в главния щаб на военноморския флот. Руснаците успяват да създадат добре организирана и действена система за свръзка (с необходимите лазерни канали и презастраховащи възли), осигуряващи бърз прием на разузнавателната информация и обработката й и оперативно изпращане на приетите указания и заповеди до командването по места. И макар съветската тактика да разчита на сигурността на връзките, все пак в случай на война е възможно руснаците да пострадат по-малко от липсата на системни ръководни указания, отколкото американците, тъй като стратегията и тактиката им винаги са се отличавали с относителна твърдост и дублиране. Освен стационарните центрове за обработка на информацията и управление са били оборудвани командни контролни системи за обработка и оперативно използване на информацията, постъпваща от ССМП, на няколко кораба и подводници.

Някои компоненти на съветската система за морско проследяване надживяват края на Студената война и съществуват и досега. Това особено се отнася до използването на спътниците с разузнавателна цел.

Вж. РАДИОЛОКАЦИОНЕН СПЪТНИК ЗА МОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

Съветски съюз

Вж. РУСИЯ — СССР.

Съглашение Брюс

Съглашение между Великобритания и САЩ БРЮС (BRUSA — Britain-United States), подписано на 17 май 1943 г. Официалният договор е за размяна на данни в областта на РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ между двете страни, намиращи се по това време в състояние на война с Германия и Япония. „Значението на сключения договор е много голямо. Той узаконява сътрудничеството в размяната на радиотехническа информация на най-високо равнище, съвместната работа над едни и същи документи от специалисти на двете страни, изработването на общи правила за ползване на строго секретни материали и методи на разпространението им“ — пише ДЖЕЙМС БАМФОРД в книгата „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982).

Дешифровчиците в армията и ВМС на САЩ и британската ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ започват да обменят радиотехнически материали и шифрови машини още в началото на 1941 г. Но едва след приемането на Съглашението БРЮС е осъществено истинско тясно сътрудничество на всички равнища. Двете страни даже са принудени да приемат близки КОДОВИ ДУМИ и да набележат общи приоритети в криптоанализа, както и да уеднаквят правилата за ползване на материалите от УЛТРА и ПЪРПЪЛ.

Съвсем скоро протоколите на Съглашението БРЮС са подписани и от Австралия и Канада (вж. ЦЕНТРАЛНО БЮРО). През 1947 г. Съглашението БРЮС е закрепено със Съглашение ЮКЮС (между Англия и САЩ).

Съглашение Юкюс

„… Възможно най-секретният договор, който някога е бил подписван в англоезичния свят“ — така ДЖЕЙМС БАМФОРД характеризира Съглашението ЮКЮС в книгата си „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982). Съглашението ЮКЮС (UKUSA — United Kingdom-United States of America) е приемник на Съглашението БРЮС между Великобритания и САЩ, подписано през 1943 г. и предвиждащо взаимен обмен на данни и сътрудничество в областта на комуникациите между двете съюзнически държави на всички равнища. Към СЪГЛАШЕНИЕТО БРЮС през 1947 г. се присъединяват Австралия, Канада и Нова Зеландия. Съгласно договора криптоложките служби на 5-те страни работят в своите райони, но обслужват някои райони съвместно (за наблюдение на територията на Китай англичаните например използват радиопостовете в Хонконг, а американците — в Южна Корея, Япония и Тайван), обменяйки и резултатите от своята работа.

Страните участнички в съглашението се съгласяват да въведат единна кодова система и терминология, единни правила за използване на получената информация. Всичко това е записано в просторен документ, получил названието „Международни правила по разузнаване на комуникациите“ (под думата „международни“ в дадения случай се разбира съвършено секретната процедура в обмяната на информация между 5-те страни, участнички в съглашението).

Политическите противоречия (макар и мимолетни), които от време на време възникват в отношенията между САЩ и Великобритания — например по въпроса за Суецката кампания през 1956 г., не се отразяват на СЪГЛАШЕНИЕТО ЮКЮС. И въпреки всичко от време на време главните участнички в договора се упрекват една друга в непочтеност. ПИТЪР РАЙТ — специалист в МИ–5, в книгата си Ловец на шпиони (Spycatcher, 1987) пише, че веднага след като разбира за създаденото подразделение в ЦРУ Отдел Д от УИЛЯМ ХАРВИ, решава: „Ако на американците се е приискало да запазят в тайна от нас някакви резултати от своите дешифровъчни изследвания или са замислили да проведат операция против Великобритания или която и да е страна от страните на Обединеното кралство — а на нас ни е известно, че те с това се занимават (курсивът е на авторите), — то Отдел Д идеално подхожда за всичко това.“

Съгледвачи

Разузнавачи, прикрепяни към римските легиони от времето на Гай Юлий Цезар (100–44 г. пр.н.е.). На всеки легион от 1000 души са се полагали по двама разузнавачи.

Тази институция от съгледвачи в Древния Рим е един от първите в историята на човечеството примери за работата на военното разузнаване. По времето на Цезар военното изкуство вече е било развито в достатъчно висока степен, за да може военачалниците да прозрат необходимостта от разузнаване.

Съд за надзор на външното разузнаване

Таен съдебен орган, уникален в системата на американското правосъдие. Някои юристи даже го определят като съвременен аналог на печално известната английска кралска Звездна палата. Идеята за създаването на тайния съд възниква в хода на парламентарните разисквания, на които се разглеждат злоупотреби, свързани с незаконното телефонно подслушване на гражданите. За основател на тайния съд се смята сенаторът Едуард Кенеди, който през 1976 г. създава законодателната основа със ЗАКОНА ЗА НАБЛЮДЕНИЕ НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (през 1978 г. става държавен закон).

За адвокати няма място в тайния съд, тъй като той служи само на федералното правителство и допуска „до себе си“ само официални представители. Всички дела, които се разглеждат в съда, както и всички съдебни действия и решения са секретни. Протоколи се водят на заседанията, но веднага се засекретяват в съответствие с процедурата, утвърдена от Министерството на правосъдието и прокуратурата.

Заседанията на съда се провеждат в специално подготвена за тази цел стая, оборудвана с електронна система за защита от тайно подслушване. Стаята се намира на 6-ия етаж, който е с ограничен достъп, в Министерството на правосъдието на Конститюшън авеню във Вашингтон, което е на стотина метра от зданието на Националния архив на САЩ, където старателно се пазят американската Конституция и Хартата за правата. Показателен е и адресът на тайния съд — Конститюшън авеню. Но това не му пречи да работи. Още повече че тайният съд не изпитва върху себе си натиск от страна нито на либерални, нито на консервативни защитници на гражданските права и свободи. Демократите и републиканците от най-крайните до най-умерените поддържат дейността на съда.

Само през 1994 г. специалните служби се обръщат към съда 576 пъти за разрешение да поставят БРЪМБАРИ на телефонни апарати. За всички е било дадено разрешение. Друго решение в този съд никога не е било произнасяно.

* Съединени американски щати

Шпионажът като човешка дейност е толкова американски, колкото са и ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН и ДЖОРДЖ БУШ — бивши ръководители на специалните служби в два изключително важни момента от американската история. Вашингтон създава ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, което оказва немалка помощ за победата във Войната за независимост през 1775–1783 г. Като ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, а по-късно и като президент Буш подкрепя ЦРУ, тази уникална американска институция, която работи тайно в едно отворено общество.

Вашингтон и Буш не са единствените президенти, които са пряко свързани с разузнаването и тайните операции. Генерал Андрю Джаксън — герой от битката при Ню Орлиънс през януари 1815 г., тайно получава помощ от известния с печална слава по това време пират Жан Лафит. Като помощник-министър на военноморския флот Теодор Рузвелт дава на 12 март 1898 г. шифровани инструкции на лейтенант Л. Дайър — военноморски АТАШЕ в американското посолство в Мадрид. Едно от съобщенията започва с думите „Abrolhando geoselenic abtruppen“, нареждайки на Дайър да уведомява ВМС на САЩ за всички испански военни кораби, които плават за Хавана. Американският боен кораб Мейн е бил потопен в пристанището на Хавана на 15 февруари — 1 месец преди началото на войната с Испания.

Вашингтон разбира, че разузнаването е жизненоважно за победата във Войната за независимост. Понякога самият той води АГЕНТИТЕ или ги инструктира за техниката на ТАЙНОПИСА, давайки им указания като „Разузнавайте обстановката на врага и неговата численост. Що за войска има и каква е бойната охрана. Силата и местоположението на постовете“. Той не забравя и за „категоричния императив“ на разузнаването: „От само себе си се разбира, че висшата предпазливост и секретност са крайно необходими в работата на едно толкова важно и рисковано дело.“

ТАЙНИТЕ ОПЕРАЦИИ, психологическата война и специалните операции са изрази от бъдещето. Вашингтон обаче усеща необходимостта от нестандартни действия срещу врага и през 1776 г. нарежда на Томас Ноултън — герой от битката при Банкър Хил, да сформира РАЗУЗНАВАТЕЛНА част от доброволци, които да събират разузнавателни сведения „или по вода, или по суша денем и нощем“. Частта става известна като „Рейнджърите на Ноултън“ — първата официална служба на военното разузнаване в армията на САЩ.

В тези нелеки години на Войната за независимост младият офицер НЕЙТЪН ХЕЙЛ изразява желание да премине зад английските бойни линии и да шпионира в полза на САЩ. Мисията се проваля и Хейл умира на ешафода. С „Рейнджърите на Ноултън“ и легендарния героизъм на Нейтън Хейл армията прави първите си стъпки към създаването на разузнавателна служба.

На 29 ноември 1775 г. Конгресът одобрява първата американска служба за външно разузнаване — КОМИТЕТ ЗА СЕКРЕТНА КОРЕСПОНДЕНЦИЯ. Конгресът заявява, че „единствената причина“ за създаване на комитета е да „установи добро равнище на кореспонденция с нашите приятели във Великобритания, Ирландия и други части на света“. Но истинският, неизказан мотив е събирането на разузнавателна информация. Председателят БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН споделя с Вашингтон твърдото си убеждение, че тази дейност е абсолютно необходима.

През 1777 г. Вашингтон създава разузнавателна служба, с чиято помощ осъществява директна кореспонденция с патриотичните комитети за сигурност във всяка една от колониите и изгражда значително по-добра структура за ръководство на шпионите. (Вж. КРЪГ КАЛПЪР; ТОЛМИДЖ, БЕНДЖАМИН.)

Като президент Вашингтон успява да преведе новосъздадената страна през скритите опасности на демокрацията, като се сблъсква и с първия опит за надзор от страна на Конгреса. През 1791 г. Конгресът създава комисия за разследване поражението на армията във военните операции срещу индианците. Съветниците на Вашингтон препоръчват да заеме твърда позиция и да предоставя на Конгреса само онези материали, които „са за общественото благо“. Вашингтон решава да сътрудничи с Конгреса и представя на комисията цялата информация, която има на разположение. (По този начин създава прецедент, на който ще се позоват през 70-те години на XX в., когато Конгресът разследва тайните операции на ЦРУ.) През това време младата държава се стреми да се разшири на Запад, отвъд планинската верига Къмбърланд. Армията изпраща военни отряди — Луис и Кларк на северозапад, Пайк — в Колорадо, поставяйки пред тях задачата да провеждат разузнаване. Капитан Бенджамин Бонвил, който се отправя на експедиция отвъд Скалистите планини през 1832 г., получава нареждането да събере разузнавателна информация за „воините на всички племена, които срещне по пътя си“.

Военното и морското разузнаване не играят особено значителна роля по време на войната от 1812 г. Генерал Вашингтон, познавайки ги добре, вече го няма. Шпионската дейност се извършва в най-добрия случай от отделни скаути или просто от смели мъже, изпратени на разузнаване в тила на противника. По време на Гражданската война и двете воюващи страни използват шпиони. Това е сравнително лесна задача, тъй като хората и от двете страни са американци, а границите между Севера и Юга, първо, не са били строго определени и, второ, практически се променят всекидневно. Южните щати използват немалко жени агенти. Сред тях са БЕЛ БОЙД, която успява да надхитри главния контраразузнавач на Севера АЛЪН ПИНКЕРТОН, и Роуз Грийнхау — богата дама от Вашингтон, която организира балове и събира сведения с политически характер от гостите си и ги предава на една от многобройните шпионски групи, които Югът има във Вашингтон. (ДЖОН УИЛКС БУТ, който убива президента Линкълн, е един от членовете на тези групи.)

Нито Северът, нито Югът имат официална военноразузнавателна служба. Частният детектив Пинкертон, станал разузнавач, и последователят му ЛАФАЙЕТ БЕЙКЪР често се описват като „ръководители на разузнаването“ на Севера в Гражданската война. В действителност такива ръководители няма, както не съществува и ръководена от цивилни лица разузнавателна служба, която да функционира в полза на Севера. Създадено е обаче военно ИНФОРМАЦИОННО БЮРО от генерал-майор ДЖОРДЖ ШАРП.

След войната в армията и флота се появяват постоянни разузнавателни структури. (Вж. АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ и ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.) През 1882 г. държавният секретар Джон Уотсън Фостър (дядо на АЛЪН ДЪЛЕС — бъдещ ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ) изпраща военни аташета в Лондон, БЕРЛИН, Париж, ВИЕНА и Санкт Петербург — официално те трябва се запознаят с книги и публикации в пресата на военна тема и да извършат „оперативно запознаване с материали, посветени на военните изобретения и усъвършенствания“.

От времето на Испано-американската война (1898) е историята с т.нар. Послание към Гарсия, доставено от сътрудника на армейското разузнаване на САЩ лейтенант Андрю Рауън на генерал Калисто Гарсиа-и-Инигес — командващ кубинската въстаническа армия.

ТЕЛЕГРАМАТА ЦИМЕРМАН — сложна хитроумна чуждестранна разузнавателна операция — ускорява въвличането на САЩ в Първата световна война. На 16 януари 1917 г. външният министър на Германия Артур Цимерман изпраща телеграма на германския посланик в Мексико. В нея се споменава за предстоящи действия с подводници и се дават инструкции на посланика да предложи на Мексико съюз с Германия, като обещае, че „Мексико ще си възвърне загубените територии от Тексас, Ню Мексико и Аризона“. Телеграмата е прехваната и дешифрирана от английското военноморско разузнаване (вж. СТАЯ 40) и е предадена на Съединените щати. Целта на англичаните е да възбудят гнева на САЩ срещу Германия. На 2 април 1917 г., когато президентът Уилсън поставя на гласуване пред Конгреса въпроса за влизане във войната, той цитира телеграмата като доказателство, че Германия „смята да действа срещу нашия мир и сигурност“.

Смелостта и професионализмът в прехващането на телеграмата Цимерман показват колко по-високо и професионално е равнището на английските разузнавателни служби в сравнение с американските. Когато САЩ влизат във войната, Генералният щаб на армията разполага с Управление за военна информация, но няма стабилна разузнавателна служба. Главно благодарение на майор РАЛФ ВАН ДЕМЪН американските експедиционни сили имат Отдел за военно разузнаване. Той създава към Експедиционния корпус на армията разузнавателна полиция. Трябва да се отбележи, че в нея е подбрана достатъчно пъстра компания от затворници, скитници и военнослужещи, които са обединени само от знанието на френски език. Те патрулират на предните линии и издирват шпиони и саботьори.

Майор Ван Демън провежда и първата значителна операция по ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ. Групите от войници и цивилни лица следят за шпиони и дезертьори в страната. Кампанията е прелюдия към следвоенното издирване на „червени“ и представители на американската ПЕТА КОЛОНА.

Първата световна война слага край на подценяването на разузнаването и подривните действия. Съвременните американски разузнавателни и контраразузнавателни служби възникват от идеи и организации, създадени главно през войната. За издирване на германски шпиони и саботьори се появяват разузнавателни организации към Държавния департамент, армията, военноморския флот и Министерството на правосъдието. Законовата база за работата им е Законът за шпионажа от 1917 г. Според него оказването на помощ на враговете на САЩ е незаконно. През 1918 г. законът е допълнен със забрани на изказвания или писания, които „имат за цел да предизвикат съпротива срещу САЩ или да окажат помощ на враговете на страната“. Дори и след значителните промени законът си остава основната правна база за дейността на разузнаването. В него шпионажът се разглежда като идеологическа заплаха.

Законът за противодържавната дейност е приет през 1918 г., а през 1919 г. съдията от Върховния съд Оливър Уендъл Холмс-младши обяснява, че когато надвисва истинска или въображаема заплаха за националната сигурност, може да бъдат ограничени конституционните права на свободата на словото. „Много от нещата, изказвани в мирно време, са вредни, когато дадена страна е във война.“ Но не само войната според Холмс може да бъде оправдание за дадени ограничения. Той поддържа, че интересите на държавата трябва да стоят над интересите на личността, когато абсолютната свобода на словото създава „пряка или косвена заплаха“. Този тезис получава развитие през следващите години — особено в периода на Студената война — за оправдаване на различни злоупотреби на изпълнителната власт.

Скоро след войната и разразилата се революция в Русия американското общество е обхванато от истинска паника от „червената заплаха“. Министерството на правосъдието на САЩ поема функциите на щаб по провеждането на операции срещу лица, подозирани в шпионаж и подривна дейност. Главен изпълнител на борбата срещу шпионите става Бюрото за разследване, подразделение на Министерството на правосъдието. В своята работа то се опира на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ (УВР). Бюрото организира преследване на „червените“ и на подозрителните чужденци, чийто вдъхновител е агресивният млад директор ЕДГАР ХУВЪР. Той остава ръководител на службата и след като БР се превръща във ФБР.

Освен „червените“ в страната действа и тяхната съветска разновидност. Съединените щати се въздържат да признаят режима на болшевиките, завзели властта през 1917 г. През 20-те години интересите на Съветския съюз се представляват от т.нар. Американска търговска организация (АМТОРГ). Един от създателите й е ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ — ръководител на ЧК — тайна болшевишка полиция. Макар и да се занимава с търговия, Амторг не забравя и за шпионажа. Много от служителите са професионални съветски разузнавачи. Те събират техническа и военна информация и вербуват за шпиони американци, предимно членове на комунистическата партия.

След като Съединените щати признават Съветския съюз през 1933 г., съветските военни аташета се присъединяват към цивилните си другари и засилват интереса си към държавните тайни на САЩ. Адмирал Уилям Стандли — директор на военноморските операции, се оплаква: „Руските аташета — военни, военноморски и търговски — навират носа си навсякъде. Те се ровят във всички, без изключение, технически и търговски списания, военни и военноморски издания и чертежи. Не пропускат нищо, като се почне от болтове и гайки и се свърши с перални машини, трактори и селскостопански комбайни.“ (По-късно, от февруари 1942 до октомври 1943 г., Стандли работи като посланик в Съветския съюз.)

Япония също събира разузнавателна информация — предимно за военноморския флот и базите му. Новият боен кораб Арканзас пристига през 1912 г. в Панама. На борда му е и президентът Тафт, пристигнал в зоната на Панамския канал с инспекционна цел. Един от съпровождащите президента офицери от ВМС на САЩ (доста наблюдателен) забелязва, че много японски сервитьори, фризьори и рибари проявяват особено любопитство. „Подозирахме, че някои от тях са шпиони, — докладва той, — но генералът каза: «Какво от това!»“

Джон Гейд изобщо не споделя това мнение. Той е банкер от Ню Йорк и бивш военноморски аташе. През 1929 г. обсъжда с военноморския разузнавач за Ню Йорк идеи за „нещо като централизирана разузнавателна служба“, която да докладва директно на президента Хувър. В предложението си той казва, че в сравнение с други страни американците „са аматьори там, където преди са били специалисти“. Гейд предлага да се създаде национална разузнавателна служба към Държавния департамент и начело на службата да се постави „ръководител офицер“, който да стане нещо като „главна спица в информационното колело“. Идеята се забравя главно поради опозицията от страна на ръководителите на военното разузнаване. Освен това нито президентът Хърбърт Хувър, нито неговият държавен секретар Хенри Стимсън се интересуват от разузнаване. В Държавния департамент действа отдел за външно разузнаване, който основно разпределя „материалите, представляващи информационен интерес“, получени от откритите чуждестранни източници към правителствените чиновници и членовете на Конгреса. Към военното министерство действа т.нар. ЧЕРНА СТАЯ — група за декодиране, създадена през 1913 г. от ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ. Групата взема участие в Първата световна война и работи до момента, когато за нея узнава Стимсън, който отказва да я финансира и според някои източници изрича небезизвестните думи: „Джентълмените не четат пощата си.“ (След известно време в армията се появяват други дешифровъчни служби.)

Управлението за военноморско разузнаване (УВР) през това време в най-добрия случай събира информация за чуждестранния военен флот. Информацията обикновено идва от военноморските аташета, но в УВР почти не се занимават с обработката й. Един военен аташе си спомня, че му било казано, че „репутация и кариера не се постигат“ от начинания със „съмнителен характер“. Г–2, както обикновено се нарича американското АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ, разполага с около 90 души през 1922 г. През 1929 г. те са 74, а през 1936 г. — вече само 66.

През май 1940 г. (когато войната бушува вече 8 месеца в Европа) британската Служба за сигурност (МИ–5) открива, че ТАЙЛЪР КЕНТ — кодов чиновник в американското посолство в Лондон, тайно изнася копия от презокеански разговори между президента Рузвелт и министър-председателя Уинстън Чърчил и ги предава на една прогерманска организация. Когато в Америка научават за ареста на Кент, сътрудниците на Държавния департамент се обръщат за помощ към Г–2, но от там им отговарят, че не могат да дадат никаква гаранции. Тогава Държавният департамент се обръща към ФБР (по това време се смятало, че тази служба се занимава изключително с гангстери и няма нищо общо с шпионажа). Но преди ФБР да се намеси, англичаните вече били осъдили Кент и го били хвърлили в затвора.

Японското нападение над ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г. разкрива пред военното и политическото ръководство невероятно слабата работа на американските специални служби. Те не са били комплектувани от квалифицирани специалисти и вместо да координират взаимодействието помежду си, непрекъснато спорят за сфери на влияние. Шокът от нанесения удар е толкова силен, че дори засенчва и донякъде пренебрегнатите успехи на КРИПТОЛОЗИТЕ, които вече четат някои от японските кодове, а след време провеждат и блестящата операция МЕДЖИК по дешифриране на радиопреговорите на противника. Като краен резултат това оказва голямо влияние за победата във войната. (Вж. ЛЕЙТЪН, ЕДУИН; УИЛКИНСЪН, ТИЪДОР; ФРИДМАН, УИЛЯМ.)

„Хубаво е, че ме събуди заради това“ — казва президентът Рузвелт на УИЛЯМ ДОНОВАН в 2 часа сутринта на 8 декември 1941 г. Ставало дума да се създаде през юли същата година служба КООРДИНАТОР НА ИНФОРМАЦИЯТА — първата разузнавателна служба на изпълнителната власт, неподчинена на военното ведомство. За неин ръководител е назначен Донован — герой от Първата световна война. През юни 1942 г. службата Координатор на информацията е преименувана УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) — отново под ръководството на Донован.

В САЩ се появява централизирана разузнавателна служба, която ще се занимава с шпионаж и тайни операции по време на Втората световна война. УСС събира и обработва разузнавателната информация, като същевременно ръководи партизански и подривни операции срещу врага. Тази „двойственост“ — разузнаване и тайни операции — ще бъде наследена и от следвоенния приемник на УСС — ЦРУ.

Ако УСС често действа като съвършено автономна самостоятелна организация, отговорна единствено пред Донован, то военните работят усилено за координиране на разузнавателните служби на въоръжените сили. В резултат на това е създаден Обединен комитет по разузнаване. Сред членовете му са представители на армията, военноморския флот, Държавния департамент, УСС и външноикономическата администрация.

Именно в УСС се заражда идеята да бъдат привлечени умни млади дипломанти от престижните колежи. На тях се разчита да дадат свежи интелектуални идеи в една професия, която по традиция разчита на хаотичните сведения на дипломатите. Професорът от Йейл Робин Уинкс пише в „Плащ и кинжал“ („Cloak & Gown“, 1987):

ФБР на Хувър и опитните военни разузнавачи не приветстват създаването на УСС. Ако хората на Донован успешно извършват шпионаж и саботаж зад вражеските линии в Северна Африка, Европа и Азия (Китай-Бирма-Индия), то в района на Тихия океан не им върви. А в югозападната част на Тихия океан (където се включват и Филипините) генерал Дъглас Макартър вече има своя разузнавателна организация (вж. СЪЮЗНИЧЕСКО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ). Що се отнася до Хувър, той не може да търпи и това, приемайки го като намеса от страна на британското разузнаване (вж. БРИТАНСКА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ; ПОПОВ, ДУШКО; СТИВЪНСЪН, УИЛЯМ). Хувър слага ръка върху Латинска Америка и САЩ, като ги смята за свои „ловни полета“ (вж. КОУЛПО, УИЛЯМ; ШПИОНСКИ КРЪГ ДЮКЕЙН; ГИМПЕЛ, ЕРИХ; СЕБЪЛД, УИЛЯМ).

Групата на ФБР в Ню Йорк извършва тайно наблюдение над съветските разузнавачи, които действат от шпионското гнездо, наречено съветско консулство. Арестите на съветски шпиони са рядкост, тъй като американците не желаят да предизвикват с нищо и по никакъв начин докачливия си военновременен съюзник. Един от малкото арестувани през 1940 г. е ГАИК ОВАКИМЯН, който ръководи съветското разузнаване в Северна Америка още от 30-те години.

Едва след войната американците узнават за истинския размах на съветската шпионска дейност в САЩ през 30-те и 40-те години. През 1945 г. ИГОР ГУЗЕНКО — кодов чиновник в съветското посолство в Отава, Канада, иска политическо убежище и бяга в САЩ. Той предоставя материали, които разкриват съществуването на МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ. В нея участват британските учени КЛАУС ФУКС и АЛЪН НЪН МЕЙ, а също така ЮЛИУС и ЕТЕЛ РОЗЕНБЕРГ и мн.др.

През 1939 г. СЛУЖБАТА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ (СРР) започва да събира прехванати кодирани съветски телеграми между САЩ и Москва. През 1943 г. в проект с кодово наименование ВЕНОНА започват опити за разкодиране на съобщенията. Чак през лятото на 1946 г. един от декодировчиците успява да разчете части от съобщения, разменени между съветски разузнавачи в Ню Йорк и началниците им в Москва. През декември 1946 г. специалистите разчитат друго съобщение, изпратено за Москва още преди 2 години. В него се предава списък с имената на водещите учени, които работят над американската атомна бомба.

На 29 август 1945 г. самолет на американските военновъздушни сили B–29 СУПЕРФОРТРЕС, след като е пуснал припаси за обкръжените съюзнически сили, е атакуван от съветски изтребители и е принуден да се приземи в Хамхън, Северна Корея. Втората световна война е завършила преди 15 дни. Екипажът на B–29 не подозира, че с това нападение се слага началото на Студената война.

Над Източна Европа пада „желязна завеса“ (известен израз на Уинстън Чърчил). За да се проникне отвъд тази завеса или поне да се надзърне зад нея, САЩ постепенно формират огромен разузнавателен апарат. Един от първите, разбрали тази необходимост, е Донован. Той настоява пред президента Труман да създаде около ядрото на УСС мирновременна разузнавателна агенция, която да е независима от военните служби. Труман се противопоставя на идеята. На 1 октомври 1945 г. той прекратява дейността на УСС и прехвърля Отдела за изследвания и анализи на УСС към Държавния департамент. Тайните операции и контраразузнаването на УСС се превръщат в Отдел за стратегически операции към военното министерство.

Боричканията за контрол над разузнаването продължават и след отстраняването на „главния дразнител“ в редиците на военните служби: Държавния департамент и ФБР. През януари 1946 г. Труман създава ГРУПА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ и на поста директор назначава СИДНИ СОЪРС, който също като него е от Мисури и е контраадмирал от военноморския флот. И макар да няма кого да командва, Соърс и малката му група сътрудници осигуряват ежедневни разузнавателни обобщения, които допадат на Труман.

Криза в Турция, опит за преврат в Чехословакия, гражданска война в Гърция — всичко това поддържано от Съветския съюз, води до „доктрината Труман“, според която САЩ подкрепят „свободните народи, които се опитват да се противопоставят на подчинението“. На 26 юли 1947 г. Труман одобрява закон, с който се създава СЪВЕТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (СНС). В него влизат военновъздушните сили (които преди това са били част от армията) и Централното разузнавателно управление.

Само година по-късно разузнаването се превръща в един от инструментите на американската политика. СНС разпространява сред първите съветници на Труман строго секретна директива, която одобрява „пропаганда, икономическа война… саботаж… подривни действия срещу вражески държави, включително оказване помощ на нелегалното движение на съпротивата в тези страни…“. Отговорността за провеждането на тайните операции в Албания и Корея (последната скоро ще стане реален театър на бойните действия) е съсредоточена в Управлението за координация на политиката — структура, която организационно е към ЦРУ, но се подчинява също на Държавния департамент и Пентагона. За негов ръководител е назначен ФРАНК УИЗНЪР — ветеран от УСС.

Неуспехът на ЦРУ да предвиди нашествието на Северна Корея през юни 1950 г. предизвиква реорганизация в разузнаването и довежда до създаването на нова структура — подразделение за подготовка и анализ на ОЦЕНКА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ОНР). Това позволява на Труман и на всеки следващ президент да черпи информация и от още един източник. ОНР се подготвя от Управлението за разузнаване (по-късно преименувано Управление по операциите), погълнало Управлението по координация на политиката.

След време става ясно, че практиката на тайни операции сама по себе си е заплаха за прецизно наложената американска схема на „въздържане и противопоставяне“ в отношенията между изпълнителната и законодателната власт (по-късно това засяга и съдебната власт). (Вж. СЪД ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.) ЦРУ предлага на изпълнителните структури — главно на Белия дом и СНС — възможност за работа в условията на толкова дълбока секретност, че Конгресът просто не може да осъществява своите надзорни функции над дейността на изпълнителната власт. В тези години в страната процъфтява незаконното подслушване на телефоните. Достатъчно е да се спомене, че ФБР, преследвайки шпиони и диверсанти, поставя подслушвателни устройства в няколко хиляди телефонни апарата и още 2 хиляди бръмбара.

В кръстоносния поход срещу комунистите в САЩ, подклаждан от обвиненията на сенатора Джоузеф Маккарти за „червени в правителството“, гражданските права на американците често се нарушават. От нафталина е изваден тезисът за „пряката и очевидна опасност“. През 1948 г. Министерството на правосъдието предприема активни действия срещу комунистическата партия в САЩ, позовавайки се на Закона Смит. „Днес в Америка има много комунисти — казва главният прокурор Хауърд Макграт през април 1949 г. — Те са навсякъде: в заводи, служби, месарски магазини, на всеки ъгъл, във всяка частна фирма. И у всеки един се е загнездил смъртоносният за обществото бацил.“

ФБР арестува 145 лидери на комунистическата партия. Голяма част от 109-те издадени присъди са на базата на свидетелските показания на информатори, внедрени в партията. Най-успешното проникване на ФБР в партията са информаторите, които редовно се срещат със съветски лидери в Москва. (Вж. СОЛО.)

Един от конгресмените предлага да се задължи директорът на Конгресната библиотека да състави списък на „вредни“ и „подривни“ книги. Конгресните прослушвания под светлините на телевизионните прожектори преследват комунисти в университетите, църквите и профсъюзите.

Актьорът Роналд Рейгън с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ във ФБР Т–10 дава сведения за комунистите в Холивуд. Онези, които отказват да отговарят на въпроси, позовавайки се на гражданските си права според Петата поправка на Конституцията, са заклеймени като „комунисти на Петата поправка“.Те са включени в черния списък на телевизията и радиото. Конгресменът Ричард Никсън си спечелва слава в преследването на АЛДЖЪР ХИС — бивш служител в Държавния департамент, обвинен в шпионаж от УИТАКЪР ЧЕЙМБЪРС.

В чужбина, изглежда, няма никакви граници за щедрото финансиране от страна на ЦРУ. (Значителните фондове на агенцията са скрити в общите сметки на други агенции и отдели. Конгресът защитава ЦРУ от законите, според които трябва да се разкриват „функциите, имената, официалните постове, заплатите и броят на персонала“.) Тайните операции на ЦРУ се простират до преврати в Египет (1952), Иран (1953) и Гватемала (1954). С фалшиви фондации ЦРУ тайно осигурява средства за голям брой организации, включително за интелектуалното списание Инкаунтър, издавано от английския поет Стивън Спендър, за Националната студентска асоциация и американската вестникарска гилдия и за мн.др. За да се покаже интелектуалната свобода на хората на изкуството, ЦРУ щедро, но тайно субсидира изложби на авангардни художници, като Джаксън Полък, Робърт Мадъруел, Вилем де Коонинг и Марк Ротко. Американската общественост се отзовава щедро в кампаниите за събиране на средства за РАДИО СВОБОДНА ЕВРОПА. Това радио по принцип е частна институция, но в действителност се ръководи от ЦРУ.

АНС, която работи в дълбока секретност, извършва подслушвателна дейност по цял свят. Програма за ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ с кодовото наименование ШАМРОК следи внимателно разговорите за и от чужбина и телеграмите на американските и чуждите граждани и организации. Учени от ЦРУ, включени в секретната програма МКУЛТРА, експериментират с възможностите за промиване на мозъците — те правят опити върху нищо неподозиращи хора с ЛСД и с други наркотици, предизвикващи халюцинации.

За разузнаване на новите технологии и военното развитие на СССР отначало Труман, а след това и Айзенхауер дават разрешение самолети на САЩ да извършват НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТИ над Съветския съюз (някои от тях проведени от британски екипажи). В дълбоко засекретеното конструкторско бюро на корпорация Локхийд — ЗАВОДИ СКУНК, е разработен разузнавателният самолет U–2. Почти едновременно започва работата и над приемника му SR–71 БЛЕКБЪРД, чиято скорост е 3 пъти по-голяма, отколкото на звука. По времето на Айзенхауер започва и разработката на шпионски СПЪТНИЦИ. Айзенхауер съзнава, че единствено с помощта на подробно и задълбочено въздушно наблюдение над Съветския съюз Съединените щати ще бъдат защитени от ядрен вариант на Пърл Харбър.

Айзенхауер одобрява и още един друг таен план: предложението на ЦРУ да свали кубинския лидер Фидел Кастро, като осъществи нападение с командоси, обучени за партизанска война от ЦРУ и избрани от емигрантската общност във Флорида. По времето на Джон Кенеди, приел поста от Айзенхауер, малката армия, събрана от ЦРУ, достига 1400 души. На 17 април е извършено нападение в Залива на прасетата, което е напълно неуспешно (вж. КУБА). Кенеди не може да се примири с управлението на Кастро и нарежда създаването, организирането и провеждането на операция МАНГУСТА. Тази операция на ЦРУ трябва да се проведе с изключителен размах. Целта й е свалянето на кубинския лидер със саботаж, с помощта на мафията или с убийство.

По време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА Съединените щати и Съветският съюз са на една крачка от ядрената война. С помощта на самолети U–2 за големи височини, нисколетящите фотографски самолети F8U КРУСЕЙДЪР и F–101 ВУДУ американското разузнаване засича съветските маневри за тайно разполагане на ракети в Куба. Но разузнаването не успява да разбере, че съветските ядрени бойни глави са вече в Куба.

Още със създаването им ЦРУ и АНС са извън обществения контрол, с което не могат да се похвалят Министерството на отбраната и Държавният департамент. Цялата РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, която включва РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ, ФБР и други агенции, с малки изключения, е извън надзора на Конгреса. Едно от изключенията е ИСТЛАНДСКИЯТ ДОКУМЕНТ, с който се прави преценка на пораженията, нанесени на американската ядрена програма от дейността на съветския шпионин ДОНАЛД МАКЛИЙН. Проверката е изискана от сенатор Джеймс Истланд — председател на Сенатската подкомисия за вътрешна сигурност, чието име носи и документът. Разочарованията от Виетнамската война (вж. ДОКУМЕНТИ НА ПЕНТАГОНА; ВИЕТНАМ) и разкритията във връзка със скандала УОТЪРГЕЙТ най-сетне насочват вниманието на Конгреса към разузнавателните операции. През 1974 г. Законът Хюз-Раян — поправка към Закона за чуждестранната помощ, изисква от президента да докладва своевременно на съответните комисии в Конгреса за всички тайни операции. През 1976 г. президентът Форд одобрява идеята за парламентарен надзор. Освен това издава директива, която забранява убийствата като инструмент на американската политика.

Сериозна работа извършват КОМИСИЯТА ЧЪРЧ и КОМИСИЯТА ПАЙК, които оповестяват направените от ЦРУ нарушения и дълбоко скриваните тайни, известни като СЕМЕЙНИ СКЪПОЦЕННОСТИ. От тези разследвания произлизат Сенатската комисия по въпросите на разузнаването и Постоянната комисия по въпросите на разузнаването към Камарата на представителите. През 1981 г. е приет специален Разрешителен закон за разузнаването, съгласно който ЦРУ се задължава „в разумни срокове след началото на дадена операция“ да информира председателите на парламентарните комисии и техните първи заместници, а също лидерите на мнозинството в Сената и в Камарата на представителите. Информирането трябва да става във вид на „уведомление“ (по-късно получава наименованието „президентско уведомление“), в което се описва характерът на една или друга операция. Големи спорове предизвиква формулировката „в разумни срокове след началото на операцията“. Всяка от заинтересованите страни посвоему разбира думата „разумни“ и влага в нея свой смисъл, което води до неизбежни противоречия.

Процедурата е нарушена от УИЛЯМ КЕЙСИ — директор на Централното разузнаване по време на президента Рейгън, който не уведомява парламентарните комисии за операцията на ЦРУ по минирането на пристанищата в Никарагуа в опит да се окаже подкрепа на контрите — въстаници, които се опитват да свалят избраното ляво правителство. Сенатор Бари Голдуотър (републиканец от Ню Мексико) пише на Кейси: „Опитвам се да си обясня как най-лесно да Ви предам чувствата си при откритието, че президентът е одобрил минирането на някои от пристанищата в Централна Америка. Всичко се свежда до един много простичък популярен израз: «Писна ми!»“ Недоволството на Конгреса, така красноречиво изразено от Голдуотър, води до допълнителни ограничения, които са наложени на администрацията на Рейгън при използването на тайни операции, извършвани от ЦРУ в Никарагуа. А пък това от своя страна довежда до скандала ИРАН — КОНТРИ.

Репутацията на американското разузнаване никога не е падала толкова ниско, както през 80-те години. Извън аферата Иран — контри, идва и ГОДИНАТА НА ШПИОНИТЕ — 1985-а, когато са разкрити 3 значителни случая на шпионаж, които повдигат въпроси във връзка със състоянието на американското контраразузнаване. В края на годината 10 американци са арестувани за шпионаж, а единайсетият, надхитрил ФБР, е в Москва. „Някои от вас може би си задават въпроса, кое надделява: многото арести на шпиони, станали през седмицата, или сериозната работа на специалните служби и наводнението от агенти на чуждото разузнаване? — пита Рейгън през 1985 г. — Аз мисля, че и едното, и другото.“

И наистина, големият брой съветски шпиони, разкрити през 80-те години, като изключим ДЖОНАТАН ПОЛАРД, който продава секретни документи на Израел, прави определението ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА ШПИОНИТЕ изключително точно.

Развитието на технологиите за шпионски спътници започва при президента Айзенхауер. Благодарение на тях по-късно могат да се наблюдават и контролират споразуменията за разоръжаването. Всеки нов разговор за разоръжаване, изглежда, води до следващ нов и Студената война започва да отшумява. Отначало Рейгън, а след него и бившият разузнавач президентът Буш стигат до извода, че могат да намерят общ език със съветския лидер Михаил Горбачов. Международното напрежение намалява, когато Горбачов изтегля съветските войски от Афганистан (слага се край и на операциите на ЦРУ по контрабанден внос на оръжие за муджахидините). През октомври 1990 г., когато падат и последните тухли на Берлинската стена, а разпадането на Съветския съюз като държава предстои, Студената война вече е завършила.

Но все още има шпиони и шпионаж. Арестуването на сътрудника на ЦРУ ОЛДРИЧ ЕЙМС през февруари 1994 г. показва, че шпионската война все още съществува. Дейността на Еймс в полза на Съветския съюз струва живота най-малко на 10 сътрудници на ЦРУ. Вярно е, че той е работил в период на преход, но и след това той е продължил да шпионира за Съветския съюз и Русия, докато ФБР не слага край на тази негова кариера. ЦРУ разкрива, макар и късно, че той е разполагал с много повече средства, отколкото му позволява държавната заплата, за да успее да си купи червен ягуар XJ6 за 40 000 долара и къща за 540 000 долара. (През 1996 г. Конгресът приема постановление, според което Съединените щати дават гражданство на вдовиците и децата на руски агенти, работили за САЩ, които са били екзекутирани в резултат от предателството на Еймс.)

И американските, и съветските разузнавателни служби са имали определени цели по време на Студената война. След нея тези цели отпадат и се появява необходимостта от нови задачи в новата обстановка. Тероризмът, трафикът на наркотици, ПРОМИШЛЕНИЯТ ШПИОНАЖ непрекъснато са на дневен ред. ЦРУ също направлява и няколко традиционни разузнавателни операции в подкрепа на мироопазващите сили на Съединените щати и ООН, като тези в Сомалия, Хаити, Босна и Косово.

Сенатската комисия по въпросите на разузнаването стига до извода, че е необходимо нещо по-значително от простото пренасочване на операциите. Делото Еймс „разкрива, че има нужда от кардинално преразглеждане на всички аспекти в дейността на ЦРУ“, декларира комисията. За директор на Централното разузнаване е назначен ДЖОН ДОЙЧ. Той трябва да извърши необходимите промени. Конгресът му гласува пълно доверие по отношение на финансите. През 1996 г. Конгресът увеличава разходите за разузнаването с 6,3%, с което бюджетът за разузнаването стига приблизително 30 млрд. долара.

Дойч говори за реорганизация и затягане на контрола на цялата разузнавателна общност. Но над плановете му надвисва въпросът, зададен публично от ТОМАС ПОЛЪР — офицер от ЦРУ в оставка, бивш резидент в Сайгон в края на Виетнамската война: „Какво — пита той — трябва да правят тайните служби в наши дни?“ Изглежда, никой няма ясен отговор на този прост въпрос.

Сънсет

Британско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ за строго секретен материал от дешифрираните съобщения от германската шифрова машина ЕНИГМА. Материалите Сънсет се подготвят от отдела за военноморско разузнаване и се изпращат на британската военноморска мисия във Вашингтон през Втората световна война. На конференцията в Казабланка през 1943 г. министър-председателят Уинстън Чърчил не разполага с информацията от материалите на УЛТРА, но затова пък получава „телеграми“ Сънсет.

Съседи

Използван от представителите на специалните служби и други съветски държавни структури жаргон за сътрудниците на КГБ. Терминът вероятно се е зародил в Министерството на външните работи, чиято сграда е била непосредствено до щабквартирата на КГБ в Москва. КГБ — това са „близки“ съседи, а ГРУ — „далечни“.

Сътрудник

В САЩ той е равносилен и на АГЕНТ. В САЩ агенти се наричат не само завербуваните или привлечените за разузнавателна дейност лица, но и кадровите сътрудници офицери от специалните служби. Например агент от ФБР означава кадрови сътрудник на ФБР.

Сътрудник на разузнаването

Професионален (кадрови) сътрудник на специалните служби. Обикновено това е военнослужещ, преминал през специална разузнавателна подготовка.

Сътрудник на разузнаването на Министерството на отбраната

Термин, въведен през 1974 г. от генерал-лейтенант Даниъл Греъм — по това време директор на РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО), за да постави специалистите на това военно ведомство в отделна категория.

Греъм, отличаващ се с буен характер и прямота в съжденията, оглавява управлението точно в това време, когато РУМО отчаяно се опитва да се утвърди и да спечели авторитет в РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ. Той разгръща широка дейност, активно включвайки членовете на своя личен щаб в специалните разузнавателни операции, като например преврата в Етиопия или ръководството на „генералските освободителни движения“ в Африка.

Сътрудник на разузнавателните служби

Кадрови сътрудник на разузнавателните служби, който дава указания на АГЕНТ, а също така вербува нови агенти за възложената му операция и отговаря за тях.

Съществени елементи на информация (СЕИ)

Информация за противника и за обстановката, която е от изключително важно значение за военното командване, когато трябва да вземе бързо и правилно решение.

Естеството и броят на СЕИ са различни в различните етапи на дадена операция. При подготвяне на планове за парашутно спускане например СЕИ може да включва: географско описание на мястото за спускане, включително препятствията; противниковата и противовъздушната отбрана в района; сухопътните сили, които могат да възпрепятстват парашутистите. След разработването на плановете, когато командирът е взел решение, дали да предприеме или не атаката, само последната точка — сухопътни сили, които могат да възпрепятстват парашутистите — може да се включи в СЕИ, като другите фактори вече са били разгледани и противодействието е било осигурено.

Съюзническо бюро за разузнаване (СБР)

Смесена американско-австралийска разузнавателна служба през Втората световна война в района на югозападната част на Тихия океан в помощ на генерал Дъглас Макартър. Създадена е в Австралия на 6 юли 1942 г. — 4 месеца след като Макартър избягва от японската армия, завзела Филипините.

Под покрива на СБР са обединени всички по-рано създадени и вече действащи разузнавателни и диверсионни подразделения. С устава на тази нова организация са определени точно и ясно задачите: „Да събира и да доставя информация за южната част на Тихия океан… да отслабва врага със саботажи и подриване на морала му… да оказва помощ и подкрепа на местните [партизани] в териториите, завзети от врага.“

За ръководител на СБР е назначен началникът на разузнаването в щаба на Макартър полковник ЧАРЛС УИЛЪБИ, а началникът на разузнаването в австралийската армия полковник К. Робъртс е назначен за главен инспектор. (По това време под командването на Макартър са били немалко австралийски военни формирования.) Капитан Алисън Инд — офицер от щаба на Уилъби, е определен за заместник на Робъртс.

Освен че планира и събира разузнавателни сведения, извършва саботажи и оказва поддръжка на партизанското движение в Нова Гвинея, Соломоновите острови и Филипините, СБР ръководи и верига от БРЕГОВИ НАБЛЮДАТЕЛИ, които следят движението на японците в района. Екипи на СБР се изпращат на островите зад японските линии, за да събират разузнавателни сведения или да извършват саботажи. Те се транспортират до местоназначението им с малки самолети и американски ПОДВОДНИЦИ.

Операциите на СБР са свързани с успехи и провали. Например австралийско-португалски екип от 34 души, дебаркирал на окупирания от японците остров Тимор, източно от Ява, е пленен през септември 1943 г. Японците използват радиото на заловената група, за да предадат подвеждаща информация на СБР, където приемат информацията като напълно достоверна. Впоследствие още 2 групи се приземяват на Тимор и японците лесно ги залавят. До края на войната в СБР не разбират, че са били подведени.

Съществуването и дейността на СБР са причина Макартър да отхвърли услугите на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ в този район.

В края на войната дейността на бюрото е прекратена.

Сюрете женерал

Surete Generale — всеобща сигурност — е френска полицейска служба, в чиито задължения влиза ВЪТРЕШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (контраразузнаването).

Организацията е създадена още по времето на Наполеон. През 1804 г. Жозеф Фуше създава отдел Сюрете — тайна полиция към Министерството на полицията, която ръководи самият той. Новата структура бързо се превръща във влиятелна сила с огромна агентура както във Франция, така и извън нея, която информира Наполеон за политическите му врагове не само в страната, но и в чужбина. Голяма част от разузнавателните сведения на Сюрете идват от отварянето на писмата — стара френска традиция (вж. ЧЕРНА СТАЯ; ФРАНЦИЯ).

След падането на Наполеон и създаването на Френската република Сюрете продължава да работи за държавните интереси, акцентирайки върху политическото разузнаване. Освен че държат под НАБЛЮДЕНИЕ опозиционни политици и политически движения, оперативните работници на Сюрете наблюдават германски АГЕНТИ, внедрени във френски търговски фирми и в средствата за информация — предимно списания.

В края на XIX в. Сюрете се разраства в агенция по КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ към Министерството на вътрешните работи. Агенцията изпраща агенти в по-големите европейски градове — БЕРЛИН, Женева и Санкт Петербург. Те установят сътрудничество с ОХРАНКА — тайната полиция на цар Александър III. Особено интензивна е общата им дейност, след като Франция и Русия формират алианс през 1894 г. Но когато по-късно Охранката започва да действа открито във Франция, като заплашва и депортира руски дисиденти, френските радикали започват да се бунтуват срещу Сюрете. За френските либерали Сюрете се превръща в траен символ на политически репресии.

С разрастването на международното комунистическо движение и появяването на „червената опасност“, страхът от която обхваща цяла Европа, Сюрете моментално пренасочва борбата си в това направление, търсейки комунисти и техни сътрудници във френското общество и конкурирайки се в това отношение с Информационната служба. През 20-те години френската комунистическа партия призовава работниците да съдействат на Червената армия и на световния комунизъм. Разузнавачи от съветското посолство разпространяват въпросници, които уточняват какви разузнавателни сведения трябва да търсят членовете на комунистическата партия. Руснаците са особено заинтересувани от френското оръжие и самолетостроенето.

Въпросниците обръщат общественото мнение в полза на Сюрете. То успява да арестува член на централния комитет на френската комунистическа партия и приятелката му, които по-късно успяват да избягат в Съветския съюз.

И макар да е предимно полицейска служба, Сюрете (както и СВДК) е имало на свое разположение и някои оперативни възможности за външно разузнаване в полза на Франция. През 1965 г. например сътрудници на Сюрете участват в отвличането на Мехди Бен Барка — ляв марокански политически лидер. В общи линии, Сюрете е аналог на британския СПЕЦИАЛЕН ОТДЕЛ на Скотланд ярд, който проследява и арестува шпиони.