Енциклопедия на шпионажа

M–134

Вж. СИГАБА.

Магдебург

Германски крайцер, потопен в източната част на Балтийско море през Първата световна война. Една от намерените в кораба книги с КОДОВЕ дава възможност на британските декодировчици от СТАЯ 40 да проникнат в тайните на германските военни комуникации. В книгата „Залавянето на «Енигма»“ („Seizing Enigma“, 1991) историкът на декодирането ДЕЙВИД КАН нарича случая „най-съдбоносното събитие в историята на криптологията“.

Бързият (4570-тонен) немски крайцер пътува от Мемел — най-далечната източна част на Прусия, за да се присъедини към другите германски бойни кораби, които атакуват руския флот във входа на Финския залив. В 12,37 часа на 26 август 1914 г. крайцерът попада на плитчина край остров Осденсхолм. Докато командният състав се опитва да го извади от плитчината, радистите унищожават голяма част от книгите с кодове и ШИФРОКЛЮЧОВЕТЕ. Някои от тях са запазени за установяване на контакт със спасителните групи. Екипажът не успява да освободи плавателния съд, а руската флотилия бързо се приближава. Капитанът решава да взриви кораба. Зарядът е задействан. Екипажът бързо напуска кораба. Някои от кодовите книги са изгубени при настъпилата суматоха. Петнадесет души от екипажа загиват.

Руснаците събират останките на Магдебург и пленяват оцелелите, които не са успели да се доберат до борда на германския спасителен торпеден катер. Руски офицери претърсват трюма и откриват книга с кодовете, забравена на дъното на едно чекмедже. По-късно руски водолази откриват още една книга с кодове, която е била изхвърлена през борда, а третата е изчезнала.

Руснаците разбират значимостта на кодовите книги и ключовете за шифроване и незабавно предлагат неповредената книга на британските съюзници. Трофеят е занесен във Великобритания от английски боен кораб на 13 октомври. Кодовата книга е предадена на Уинстън Чърчил — първи лорд на Адмиралтейството.

Кодовата книга на Магдебург е основата за успехите на британската дешифровъчна служба СТАЯ 40. (Доста разпространен е митът, че руснаците открили книгата с кодовете от Магдебург у изхвърлен на брега удавен моряк, който здраво я стискал в ръцете си.)

Маген, Давид

Израелски РАЗУЗНАВАЧ в Египет, превербуван за ДВОЕН АГЕНТ и шпионирал Израел в полза на Египет.

Името му е Теодор Грос и е роден в началото на 20-те години в Унгария. Със семейството си емигрира в Южна Африка. По-късно заминава за Италия, учи музика и става певец с международна известност. В началото на Втората световна война постъпва в британската армия и служи като разузнавач, участвайки в специални операции — по всяка вероятност зад фронтовите линии на германци и италианци.

През 1948 г., в навечерието на израелската независимост, Грос заминава за Израел и постъпва в новообразуваната израелска армия. С миналото си на разузнавач и с владеенето на чужди езици той привлича вниманието и е вербуван за работа в политическото управление, предшественик на МОСАД. В Израел според обичая променя името си — използва думата Маген, която на иврит означава „щит“.

С псевдонима Тед Крос той заминава за Италия да разработи МРЕЖА от арабски АГЕНТИ, които да събират разузнавателни сведения за Израел. През 1950 г. е изпратен в Египет да създаде и да разработи мрежа от местни информатори.

Израелската служба за КОНТРАШПИОНАЖ ШИН БЕТ открива, че Маген е в контакт с египетските секретни служби. Наредено му е да се върне в Израел през 1952 г. При пристигането му е арестуван по обвинение в шпионаж. Съден е тайно и получава присъда 15 години затвор.

Без разрешение и без да докладва в Мосад, Маген е осъществил контакт с египетски разузнавачи. Защитата му е, че се е опитвал да стане ТРОЕН АГЕНТ, за да запази лоялността си към Израел — стандартно извинение за тези, които са осъдени или са станали двойни агенти. Маген има много поддръжници и усилията им довеждат до освобождаването му през 1959 г. Когато излиза на свобода, той променя името си и остава в Израел. До смъртта си през 1973 г. живее с убеждението, че с него са се отнесли несправедливо.

Магеридж, Малкъм (1903–1990)

Британски писател и РАЗУЗНАВАЧ. Магеридж прекарва по-голямата част от Втората световна война като разузнавач специалист във военната полиция. Веднъж прави проверка на генерал сър Едмънд Айрънсайд — ръководител на британския Генерален щаб. Айрънсайд, който симпатизира на фашизма, е освободен от поста му през 1940 г. Магеридж участва като свидетел и в процеса (само на заседанията при закрити врата) срещу ТАЙЛЪР КЕНТ — американски дипломат, обвинен в нарушаване на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА, и на АНА ВОЛКОФ — руска фашистка. През 1941 г. е назначен в МИ–6. Сред колегите му е и ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ.

Магеридж, известен като остър и циничен сатирик, осмиващ някои страни на британския живот, по-скоро се забавлява, отколкото приема сериозно онова, което е видял в работата си в специалните служби. „Секретността — пише той — е точно толкова важна за разузнаването, колкото одеждите и тамянът за църковната служба или тъмнината за спиритичния сеанс, която на всяка цена трябва да бъде запазена независимо от това, дали има смисъл или не.“

В Мозамбик — първото назначение на Магеридж, той организира ареста на капитан, чийто кораб е трябвало да се срещне с германска подводница, за да предаде продукти. Германската подводница, както пише по-късно Магеридж, е била заловена. Служи и в Алжир, Италия и Франция, където след войната полага доста усилия да убеди французите, че някои т.нар. колаборационисти в действителност са били британски АГЕНТИ, които са използвали приятелството си с окупационните власти като ПРИКРИТИЕ за шпионската си дейност.

Магеридж взема участие и в разследването по делото на П. Г. Удхаус — британски писател, който осмива висшите слоеве на британското общество. Удхаус живее във Франция на „Виши“, а по-късно го отвеждат в Германия, където участва в радиопредавания на берлинското радио. Ето защо е обвинен в сътрудничество с врага. И макар да не е писал шпионски романи, пародийно-сатиричните му книги се приемат насериозно от германското разузнаване. Тайните агенти, изпращани във Великобритания, са били ориентирани по книгите на Удхаус, вярвайки, че всичко в тях е голата истина. Стига се до смешни парадокси: един от прехвърлените германски агенти е бил обут в гети като герой на Удхаус.

Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.

Магнум

Третият важен американски СПЪТНИК за РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ (КОМРАЗ) и ТЕЛЕМЕТРИЧНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ТЕЛРАЗ). Първият спътник Магнум — наследник на ШАЛЕ — е пуснат в орбита на 24 януари 1985 г. за прехващане на съветски и китайски комуникации, работещи на ултракъси вълни, както и на телеметрията на междуконтиненталните балистични ракети, изстрелвани от двете страни.

Първото изстрелване е строго секретно. Говорител на военновъздушните сили заявява, че подобни изстрелвания от Кейп Канаверал, Флорида, ще се извършват по нови разпоредби, за да се ограничи достъпът до информация. На следващия ден — 19 декември 1984 г., Вашингтон поуст публикува на първа страница данни, че совалката Дискавъри ще носи на борда „нов военноразузнавателен спътник, който ще събира електронни сигнали и ще ги предава на американската приемателна станция на Земята“. Министърът на отбраната Каспар Уайнбъргър отрича написаното в Поуст, а говорителят на военновъздушните сили е сменен.

За разлика от предшествениците си Шале и РИОЛИТ спътникът Магнум отначало е изстрелян в строго елипсовидна орбита с апогей 34 543 км и перигей само 340 км. Както пише Уилям Бъроуз в книгата си „Строго секретно“ („Deep Black“, 1986), първоначалната орбита на Магнум е:

Майор Мартин

Майор Мартин от Кралската морска пехота е измислен герой, използван от британците за подвеждане на германците при операция МИНСМИЙТ през 1943 г.

Майра, Франциско де А.

Сержант от американските военновъздушни сили. Майра е назначен към 601-ва група за тактически контрол в Западна Германия, когато става ОБЕКТ за проверка на сигурността през 1983 г. Признава си, че е предавал филми със секретни документи на терористична групировка, която на свой ред ги е предоставяла на руснаците. Осъден е от военен съд, а след съгласие за сътрудничество получава 7-годишна присъда и позорно е уволнен.

Макартни, Уилфрид

Бивш офицер от британската армия, ръководил съветска шпионска мрежа. Шпионската му дейност следва една наистина забележителна, макар и кратка кариера в армията.

През 1915 г. 16-годишният Макартни се проваля на медицинските прегледи за постъпване в армията (поради слабо зрение). Все пак успява да влезе в Медицинския корпус като шофьор на линейка. Изпратен е във Франция, където получава повишение. Няколко месеца по-късно зрението му се влошава и е принуден да се оттегли. След лечение е назначен отново и е изпратен първо в Малта, а след това в Египет.

След това е прехвърлен на разпореждане на капитан КОМПТЪН МАККЕНЗИ — офицер от Кралската морска пехота, който отговаря за британските разузнавателни операции в източната част на Средиземно море. През септември 1917 г. Макартни е върнат отново във Франция. В битката при Камбре е пленен от германците, но успява да избяга, като скача от влака близо до Екс-ла-Шапел. Получава отличие за храброст.

След края на войната през ноември 1918 г. 19-годишният Макартни е назначен за охрана на железопътната линия Берлин — Багдад в Константинопол. През 1919 г. напуска армията, вече с чин лейтенант.

През 1926 г. Макартни разбива витрината на бижутериен магазин и е осъден на 9 месеца затвор. След излежаване на присъдата си се свързва със застрахователен агент от Лойдс и го пита какво и в какво количество оръжие се транспортира за Финландия. Служителят на Лойдс, който с готовност му предоставя информацията, се учудва, когато Макартни му плаща 25 лири стерлинги. Макартни му обяснява, че работи за руснаците, и моли за информация относно Кралските ВВС.

Изключително притеснен, служителят на Лойдс търси съвет. Представен е на сър РЕДЖИНАЛД ХОЛ, който бързо го предава на ВЪРНЪН КЕЛ — ръководител на Службата за сигурност (МИ–5). Кел решава да заложи капан, като даде секретен наръчник за ВВС на Макартни, който вече е бил забелязан да предава документи на член на съветското търговско представителство в Лондон.

Кел и СПЕЦИАЛНИЯТ ОТДЕЛ на Скотланд ярд подготвят операция до най-малката подробност за влизане в съветското търговско представителство, което е в една и съща сграда с регистрираната във Великобритания компания АРКОС. Британците заявяват, че обискът има само една цел: да се открие секретен учебник, изгубен в помещенията на Аркос. Обискът от 12–13 май дава на британците възможност да прегледат хиляди документи.

Учебникът за ВВС не е открит, но са намерени други документи от политическа важност. На 26 май британското правителство публикува т.нар. Бял лист, в който обявява, че дипломатическите отношения със Съветския съюз, установени през 1921 г., ще бъдат прекратени.

Макартни е оставен на свобода с надеждата, че ще отведе МИ–5 до други съветски шпиони. Това не става и на 16 ноември 1927 г. той е предаден на съда. Съден е по ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА в „опит да се сдобие с информация от ВВС“. Присъдата му е 10 години затвор и 2 години тежък физически труд.

Освободен е предсрочно и скоро след това написва 2 книги: „И стените имат уши“ („Walls Have Mouths“, 1936) и „Зигзаг“ („Zigzag“, 1937). Макартни участва в Гражданската война на Испания и се бие на страната на републиканците. Той е първият командир на британския батальон към интернационалната бригада. През 1937 г. е ранен и се завръща във Великобритания.

По-късно отново е съден по Закона за държавната тайна — този път, че е разкрил в статия дейността на германския ДВОЕН АГЕНТ Едуард Чапман (КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ Зигзаг) през Втората световна война, за което плаща минимална глоба.

Маккензи, Комптън (1883–1973)

Британски АГЕНТ и литератор, предаден на съда за нарушаване на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА.

Маккензи е добър писател и военноморски офицер със звание капитан. Служи във военноморския флот по време на безуспешното дебаркиране в Дарданелите през 1915 г. Оттегля се от служба още същата година поради инвалидност, а през 1916 г. става таен агент в Гърция. Той ръководи британската разузнавателна дейност в Сирия през 1917 г.

Маккензи има нещастието да публикува първия си шпионски роман — „Противоположностите се срещат“ („Extremes meet“, 1928), същата година, когато излиза и „Ашъндън“ („Ashenden“) на СЪМЪРСЕТ МОЪМ, и се оплаква след това, че книгата на Моъм има по-широк обществен отзвук, въпреки че в неговата реалните факти са далеч повече. По-късно Маккензи описва дейността си на агент в автобиографичната книга „Гръцки спомени“ („Greek Memories“, 1932). Именно тя е причината да бъде съден по Закона за държавната тайна. Книгата е иззета от британските власти. Нарушенията на Маккензи включват разкриването на псевдонима Си, използван от капитан сър МАНСФИЙЛД КЪМИНГ — първия директор на МИ–6. Въпреки че Къминг вече е починал и за другите разкрития е минала давност, Маккензи е признат за виновен и глобен 100 лири стерлинги плюс разноските за съдебните разходи. Правителствената забрана е отменена и книгата е публикувана отново през 1940 г. под заглавието „Егейски спомени“ („Aegean Memories“).

Тези събития са описани в следващата му книга — „Гърция в моя живот“ („Greece in My Life“, 1960). Маккензи е написал и няколко пиеси и романи, а през 1933 г. публикува посветения на британските специални служби памфлет пародия „Вятър в главите“ („Water on the Brain“). „Наистина стана невъзможно да измислям нелепи ситуации, чиято абсурдност скоро да не бъде надмината от бюрократизма“ — пише той в предговора към изданието от 1954 г.

През Втората световна война служи като капитан в гвардейската служба. През 1952 г. получава рицарско звание.

Вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ.

Маккормик, Доналд

Вж. ДИЙКЪН, РИЧАРД.

Маккоун, Джон (1902–1991)

ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА. Издигнат е на този пост от президента Кенеди след неуспешното нападение в Залива на прасетата (вж. КУБА). След дългогодишния директор АЛЪН ДЪЛЕС Маккоун заема длъжността от ноември 1961 до април 1965 г.

През 1922 г. завършва Калифорнийския университет в Бъркли със специалност инженерство. След това Маккоун заема различни инженерни и корпоративни изпълнителни длъжности. Няколко пъти напуска промишлеността заради правителствени назначения.

Член е на президентския екип през 1947–1948 г., заместник-министър на отбраната през 1948 г., заместник-министър на военновъздушните сили през 1950–1951 г. и председател на Комисията по атомна енергия през 1958–1960 г.

По време на ракетната криза от 1962 г. е член на съвета на президента Кенеди, който се събира почти ежедневно в продължение на 6 седмици. Маккоун е сред тези, които съветват президента Кенеди да не предприема нападение над Куба.

В книгата „Тринайсет дни“ („Thirteen Days“, 1969) Робърт Кенеди пише:

По-късно Маккоун играе ключова роля при разработването на американските разузнавателни операции и източници във Виетнам.

Повечето от хората в ЦРУ го смятат за аутсайдер по времето, когато е назначен за директор, тъй като няма опит в разузнаването и военната област (освен че е бил цивилен служител в Пентагона). Въпреки това той е сравнително близък и на Джон, и на Робърт Кенеди и помага да се възстанови имиджът на ЦРУ след случилото се в Залива на прасетата.

Директор на Централното разузнаване е последната му длъжност във Вашингтон. След оттеглянето си Маккоун работи като американски представител във Ватикана.

Маклийн, Доналд (1913–1983)

Един от членовете на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, работил заедно с ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, ГАЙ БЪРДЖИС и АНТЪНИ БЛЪНТ. Те са едни от най-успешните шпиони в историята, проникнали както в британските, така и в американските тайни на най-високо равнище.

Маклийн е роден в семейство на адвокат — виден член на парламента, получил през 1917 г. рицарско звание. Като син на привилегировано семейство с положение Маклийн, разбира се, учи в Кеймбридж, където много представители от неговата класа се запознават с комунизма. В Кеймбридж подобно на Бърджис, Филби и Блънт е вербуван за шпионин на Съветския съюз.

Като следва насоките на вербовчиците си, Маклийн напуска комунистическата партия, за да се подготви за бъдещата си работа в Министерството на външните работи. При кандидатстването за дипломатическа служба заявява, че като студент е проявявал интерес към комунизма, но вече се е разделил с това увлечение. Тази откровеност му помага да си проправи пътя в Министерството на външните работи, където произходът се смята за достатъчно основание за патриотизъм и една мимолетно проявена склонност към комунизма е приета като младежко увлечение.

През 1935 г. постъпва на дипломатическа служба в Централния отдел на Министерството на външните работи, който отговаря за Белгия, Германия и Франция. През 1938 г. е изпратен в Париж, където несъмнено е работил като АГЕНТ на НКВД и е имал връзки със съветското посолство. Руснаците може и да не са получавали много сведения от младия дипломат, но са изчаквали. В Париж Маклийн се запознава с американката Мелинда Марлинг и през юни 1940 г., точно след като Франция е окупирана от германските войски, се жени за нея. Скоро след това той се връща в Лондон, а Мелинда — в Съединените щати. Там тя ражда първото им дете, което живее само няколко дни. Тя се завръща в Лондон през есента на 1941 г.

Истинската работа на Маклийн като съветски агент започва през 1944 г., когато е изпратен като първи секретар в британското посолство във Вашингтон. Освен че изпълнява непосредствените си служебни задължения, той замества и началника на архива. Благодарение на тези 2 длъжности има достъп до всички важни съобщения и документи, които получава посланикът. Мелинда остава в Лондон, за да изчака раждането на второто им дете. След известно време тя пристига в САЩ, но остава да живее при майка си в Ню Йорк. Това дава възможност и извинение на Маклийн за честите му пътувания от Вашингтон до Ню Йорк, където се среща със съветския АГЕНТУРИСТ. И след преместването на Мелинда във Вашингтон Маклийн продължава да пътува до Ню Йорк, като успява да убеди колегите си, че там има любовница. Според съобщения от съветски източници тези пътувания до Ню Йорк по-късно са причина той да попадне в списъка на заподозрените шпиони.

Тъй като е секретар от британска страна на Комитета за обединена политика в атомното развитие, Маклийн успява да предава протоколите на заседанията на комитета и информация за британо-американската следвоенна политика за атомната енергия и планирането и запасите от ядрени оръжия. Освен това има достъп и до американската Комисия за атомна енергия. Маклийн работи усърдно и като британски дипломат, и като съветски шпионин. „Нямаше задача, която да се окаже прекалено трудна за него или да му отнеме прекалено дълго време, — пише приятелят му дипломат Робърт Сесил в «Раздвоен живот» («A Divided Life», 1989). — Той си спечели репутация на човек, който винаги бе готов да поеме заплетен случай от болен колега, от някой, който отиваше на почивка, или от трети, който не бе толкова упорит. По този начин успяваше да проникне и в тайните ниши, които бяха от най-голям интерес за НКВД.“

Маклийн работи с АЛДЖЪР ХИС — служител в американския Държавен департамент при създаването на ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ. Сред проблемите, разисквани по време на срещите между Маклийн и Хис, са американските военни части в чужбина, включително броят на войските в Южна Корея. Хората, които преценяват степента на предателство на Маклийн, смятат, че по този начин той е можел да предава на Съветския съюз разузнавателни сведения, особено ценни за Северна Корея и комунистически Китай непосредствено преди Корейската война.

Работата на Маклийн в Ню Йорк му дава възможност да се свързва със съветски разузнавачи в ООН и със съветското консулство. Информация, която помага при разобличаването на Маклийн, е разчитането на едно съобщение на НКВД от 1946 г., което е изпратено от Ню Йорк и в което се говори за посещението на АГЕНТ Хоумър в Ню Йорк заради раждането на детето му. (Вж. ВЕНОНА.) Съобщението е дешифрирано през 1951 г. и тогава се разкрива, че посещението на Хоумър съвпада с пътуването на Маклийн до Ню Йорк през юли 1946 г., когато Мелинда ражда сина им Доналд. Маклийн предава на съветската си връзка в Ню Йорк 2 телеграми, изпратени на 5 юни 1945 г. от министър-председателя Уинстън Чърчил до президента Труман. Съобщенията са във връзка с разговорите в Москва между съветския диктатор Йосиф Сталин и Хари Хопкинс — дългогодишния съветник на президента Рузвелт, който е поел същата длъжност и при Труман. Шифровият чиновник от съветското консулство в Ню Йорк предава кодираната телеграма в Москва, включително серийните номера на телеграмите между Чърчил и Труман. Така, когато през 1945 г. обменените телеграми са дешифрирани, аналитици на американското разузнаване лесно определят кой се е занимавал точно с тези телеграми, и по такъв начин стесняват кръга при търсенето на ВНЕДРЕН АГЕНТ до няколко души, включително Маклийн.

Съвсем друго събитие обаче предизвиква незабавно разследване. На 15 юни 1945 г. журналистът Дру Пиърсън, който се занимава със скандални истории, публикува статия, която разкрива разговорите между Сталин и Хопкинс и телеграмата на Чърчил до Труман. ФБР започва да търси откъде изтича информацията — усъмнява се, че източникът на Пиърсън е съветски агент, главно защото в статията Сталин е описан със симпатия. ФБР подозира, че е възможно изтичането да е и от британското посолство, но не може да докаже това предположение. Приблизително по това време ФБР поставя Маклийн под НАБЛЮДЕНИЕ поради пиянските му свади във Вашингтон — често с известни ХОМОСЕКСУАЛИСТИ. Възможността да е бил изнудван заради хомосексуални връзки подтиква ФБР към наблюдение.

През август 1948 г. Маклийн напуска Вашингтон и след кратък престой в Лондон заминава на следващото си назначение — съветник и началник на архива в британското посолство в Кайро. Той е най-младият в дипломатическата служба, заемал този пост. По всичко личи, че кариерата му е изключително успешна и е напълно възможно да получи рицарско звание. Но след няколко гуляи и пиянски разправии е отзован в Лондон през май 1950 г. Началниците в Министерството на външните работи са готови да му простят, отдавайки странното му поведение на стрес, и му предлагат медицинска помощ. Маклийн започва да посещава психиатър, но нещата не се променят. Продължава да пие и когато съпругата му го напуска временно, той избира мъже за любовници. В началото на 1951 г. му е поверен американският отдел в Министерството на външните работи. По време на светски събирания той открито критикува неморалната политика на Запада и я сравнява с поучителната политика на руснаците. По-късно същата година е назначен за ръководител на делегацията на Министерството на външните работи, която заминава за Съединените щати. Сред документите забелязва доклад за визитата на министър-председателя Клемент Атли при президента Труман през декември 1950 г., за да получи уверение, че армейски генерал Дъглас Макартър няма да използва атомна бомба в Корея. Маклийн предава на руснаците също всички телеграми, изпратени от министъра на външните работи Антъни Идън до лорд Халифакс — британския посланик във Вашингтон.

През 1949 г. в британското посолство във Вашингтон като връзка между МИ–5 и ЦРУ и ФБР е назначен Филби. През януари 1951 г. той научава за декодираните съобщения, които разобличават Хоумър, и разбира, че Маклийн е в опасност. Той не може да рискува да предупреди Маклийн, който по това време е в Лондон, като му изпрати телеграма или му се обади по телефона. Затова Бърджис, който по това време работи в британското посолство, успява да уреди нещата така, че да бъде изгонен от посолството и изпратен в Лондон, където лично уведомява Маклийн.

В Лондон Бърджис веднага се свързва с Блънт, който предава предупреждението на съветския агентурист ЮРИЙ МОДИН. Предупредена от Модин, Москва разрешава Маклийн да лети за Съветския съюз. По това време СТРОГО СЕКРЕТНИТЕ документи внимателно се отклоняват от Маклийн, а той е под НАБЛЮДЕНИЕТО на СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ на Скотланд ярд. Маклийн не иска да напусне страната, защото Мелинда пак очаква дете. Но Модин и Бърджис организират план за бягство и уговарят Маклийн да го изпълни. В петък, на 25 май — трийсет и осмия рожден ден на Маклийн, Бърджис го кани на вечеря, което е сигнал за очаквания полет. В понеделник Маклийн трябва да бъде на разпит и като се има предвид несигурното му състояние, най-вероятно е да бъде пречупен. (Нито британските, нито съветските власти успяват да дадат задоволително обяснение за това, че Маклийн отпътува за Москва непосредствено преди насрочения разпит.)

Бърджис наема кола и умело изиграва, че отива на почивка с мъж любовник. Вместо това той взима Маклийн от провинциалната му къща в Татсфийлд, Кент. Двамата веднага се отправят за Саутхемптън, където изоставят колата и се качват на ферибот, който тъкмо потегля на пътешествие покрай френския бряг. Фериботът спира на френски пристанища, но митничарите не проверяват документите, проявявайки дискретност към неженените двойки на борда. На сутринта на 26 май двамата слизат в Сен Мало и с такси стигат в Рен, където се качват на влака за Париж. От Париж вземат влак за Берн, където получават фалшивите си паспорти от съветското посолство. След това отпътуват за Цюрих и се качват на самолет за Стокхолм, но слизат в Прага. Там ги поемат съветски РАЗУЗНАВАЧИ и отлитат за Москва.

На 28 май, понеделник, Мелинда Маклийн се обажда по телефона в Министерството на външните работи и уж търси съпруга си. Офицерите по сигурността пазят в тайна бягството, но на 7 юни един британски вестник публикува информация за „двама англичани“, които се издирват. Междувременно Мелинда вече е родила момиче. През юли тя отива с децата и майка си в Швейцария. Междувременно КГБ е депозирало 2000 лири стерлинги в швейцарска банка на нейно име.

Осемнайсет месеца след бягството на Доналд Маклийн Модин се среща с Мелинда в Лондон, за да уредят заминаването й за Москва. В книгата „Петимата ми приятели от Кеймбридж“ („My Five Cambridge Friends“, 1994) Модин пише, че е дал сигнал на Мелинда, като й е показал половинка от картичка. „Другата половина е била дадена на Мелинда от съпруга й година и половина преди това със заръката да не се доверява на никого, който няма липсващата половина.“ (Модин твърди, че Мелинда отдавна е знаела за шпионската дейност на Маклийн. Други автори оспорват това твърдение.)

Отначало Мелинда се премества в Швейцария. По-късно — през септември 1953 г., с децата се качва на самолет, уреден от КГБ, и отлита за Москва.

През 1956 г. руснаците официално разкриват, че Бърджис и Маклийн са в Москва. Те правят съвместно изявление, че не са били съветски агенти и че са заминали за Съветския съюз, „за да продължат процеса на разбирателство между Изтока и Запада“. За разлика от Бърджис, който учи руски само за да може да се разбира, Маклийн се занимава много сериозно с езика и започва работа в Института по световна икономика. Написва книгата „Британската външна политика след Суец“ („British Foreign Policy Since Suez“), която излиза и в Съветския съюз, и във Великобритания през 1970 г.

През 1964 г. Филби започва любовна връзка с Мелинда Маклийн. През 1966 г. тя напуска Маклийн, който пие много, и се премества при Филби. През 1979 г. се връща в Съединените щати. Трите деца на Маклийн се женят в Съветския съюз, но по-късно напускат страната и 2 се завръщат във Великобритания, а 1 — в Съединените щати. Маклийн умира през 1983 г. Прахът му е занесен във Великобритания, както и на Бърджис, който умира през 1963 г.

Оценките за значимостта на Маклийн като агент на руснаците са най-различни. Но много разузнавачи, които са проучвали неговия случай, стигат до заключението, че информацията му от Министерството на външните работи и източниците на посолството е много по-значима, отколкото на Филби и Бърджис от разузнавателни документи. Той е можел да предава на съветските си агентуристи абсолютно вътрешни тайни за американо-британските намерения по въпроси като бъдещето на ядрените оръжия и създаването на СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ. В официална преценка за работата на Маклийн се казва: „Цялата налична информация, свързана с американо-британо-канадските планове по въпросите на атомната енергия, американо-британските следвоенни планове и политика в Европа, до изчезването му [на Маклийн] без съмнение е стигала до руснаците…“

Доналд Маклийн

Макс

Вж. КАУДЕР, ФРИЦ.

Максуел Смарт

Главен герой в американския телевизионен сериал „Хванете Смарт“ („Get Smart“) от 60-те години. Смарт, известен още като Агент 86, е шумен разузнавач, който се сражава с организацията КАОС. В тази борба му помага жена — Агент 99, която е отзивчива и значително по-умна. Двамата работят за секретна разузнавателна агенция, известна просто като Контрол.

Дон Адамс играе ролята на Макс, а Барбара Фелдън е Агент 99.

Мали, Теодор (?–1937)

Съветски разузнавач, за когото се твърди, че е вербувал ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ да шпионира за Съветския съюз. Обикновено го описват като едър хубав мъж. Роден е в Унгария, а непосредствено преди Първата световна война е ръкоположен за католически свещеник. По време на войната е капелан в австро-унгарската армия. В Карпатската кампания е пленен от руснаците. След въздействието, на което е подложен в няколко военнопленнически лагера, Мали изоставя религиозните си възгледи и се присъединява към болшевиките.

Независимо че се измъчва от жестокостите на болшевиките, които наблюдава по време на революцията и Гражданската война, Мали си остава привърженик на тяхната кауза и служи в ОГПУ — държавната разузнавателна служба. В края на 1932 г. е изпратен като АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ (агент, приел чужда самоличност) в Германия, а следващото му назначение е във ВИЕНА. По това време във Виена като КУРИЕР между забранената от закона комунистическа партия и свръзките в Париж и Прага работи и Филби. Мали го вербува за съветското разузнаване през май 1934 г. и го изпраща обратно във Великобритания.5

През април 1936 г. Мали е изпратен във Великобритания като ръководител на резидентурата в Лондон. Двамата със съпругата си използват фалшиви австрийски паспорти. Една от най-важните му задачи е да укрепи ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. В началото на 1937 г. по заповед от Москва той изпраща Филби в Испания под ПРИКРИТИЕТО на журналист.

Мали е отзован в Москва през юли 1937 г. По това време и двамата офицери на съветското разузнаване (НКВД) служат в чужбина, а Сталин е подложил на чистки ветераните болшевики. Мали със сигурност е знаел какво се случва на завръщащите се служители на НКВД. Независимо от това потегля за Москва. Може би похвалата от Сталин предишната година го кара да вярва, че няма да го сполети съдбата на много от колегите му. Може и да е съзнавал какво го очаква, тъй като е казал на приятел, че „е решил да отиде там [Москва], тъй като никой не може да каже за него: «Оказва се, че този свещеник е бил истински шпионин. „“ С пристигането му в Москва е арестуван, а по-късно същата година — разстрелян. Като агент под чужда самоличност в Европа е подписвал докладите си с името е Ман, но вербуваните шпиони от Кеймбридж са го познавали като Тео.

Малиновски, Роман (1876–1918)

Царски ВНЕДРЕН АГЕНТ сред болшевишките лидери непосредствено преди Октомврийската революция от 1917 г.

Малиновски е московски работник с криминално досие за влизане с взлом. Контактите му с полицията водят до шпионските му действия срещу болшевиките. Той работи за тайната царска полиция ОХРАНКА. Очевидно е вербуван през 1910 г. Идеята на Охранка е да го накара да окаже помощ на болшевишката партия при разделянето с меншевиките и по такъв начин да възпрепятства обединението на руското революционно движение.

Успешното му проникване в болшевишкото движение личи от факта, че през 1912 г. е избран за един от шестимата болшевишки депутати в Думата — царския парламент. От 13-имата депутати на социалдемократическата партия той става ръководител на болшевишката фракция и касиер на новообразувания болшевишки вестник Правда. Тази длъжност му дава възможност да предостави на Охранка подробности за финансовото състояние на партията и за членството (издателят на вестника Мирон Черномазов също е шпионин на Охранка.)

Още в началото Малиновски е заподозрян като полицейски шпионин. Но В. И. Ленин, ръководител на болшевишката партия, го защитава сляпо, наричайки го „изключителен лидер“. Аналитикът на американското разузнаване Джон Дзиак пише в книгата „Чекисти: историята на КГБ“ („Chekisty: A History of the KGB“, 1988): „Ленин защитава Малиновски почти докрай и обвинява като «злобни клеветници»… всички онези, които през 1914 г. го хулят и настояват да бъде проведено разследване на Малиновски извън рамките на социалдемократическата партия.“

Директорът на държавната полиция С. П. Белецки описва Малиновски като „гордостта на Охранка“. Белецки увеличава заплатата на Малиновски от 50 на 700 рубли на месец, докато предава информация и доклади за болшевишките лидери. Двойственият живот оказва влияние на Малиновски. Убеждават го да се оттегли от Думата и да избяга от Санкт Петербург с 6000 рубли, дадени му от Охранка, за да замине в чужбина и да започне нов живот.

Малиновски е заловен от германците и затворен във военнопленнически лагер, където бързо започва да разпространява болшевишка пропаганда сред заловените руснаци. След освобождаването му започва да си кореспондира с Ленин. През 1917 г. Ленин е призован да даде сведения за Малиновски пред ЧК, докато болшевишкият ОРГАН разследва ранните операции и провокации. Дзиак пише за Ленин: „Той убедително оправдаваше Малиновски заради всичко, което бе допринесъл за болшевишката фракция, спечелила значително повече, отколкото Охранка.“

Малиновски се връща в Русия през октомври 1918 г. — една година след Октомврийската революция, като твърди, че не може да „живее далеч от революцията“. Настоява да бъде арестуван и да се срещне с Ленин. Ленин се съгласява с ареста, но отказва да се срещне с Малиновски, който е изправен пред трибунал на 6 ноември 1918 г. и обвинен в шпионаж в полза на Охранка и германците. Признат е за виновен и застрелян часове след издаването на присъдата.

Дзиак предполага: „Дали смелостта на Малиновски [при завръщането му в Русия] е била породена от гузна съвест, или просто е очаквал заслужено помилване и посрещане от болшевишките лидери, на които в действителност е бил двоен агент?“

Малпас

Операция на британското УПРАВЛЕНИЕ ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ (УСО) през Втората световна война. Целта е да бъдат набелязани и арестувани трафикантите на диаманти от неутралните западноафрикански държави за вражеските страни. Операцията се извършва със сътрудничеството на МИ–6 и британските консулства.

Мамба

Операция на британското УПРАВЛЕНИЕ ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ (УСО), която започва през 1944 г. с цел подстрекателство сред бивши съветски войници, участващи във военни формирования в Германия и в окупираните страни в Европа. Британците изпращат фалшиви документи и подривна техника (тайни радиостанции) на завербувани екипи, за да накарат германците да повярват, че сред тези екипи съществува съпротивително движение.

Служителите на УСО смятат, че именно тези операции са принудили германците да заменят екипите от бивши съветски войници в Северна Франция с войски на СС. Операциите Кафека и Рестинга са част от Мамба.

Мангуста

Секретна операция, одобрена от президента Кенеди, за премахване на кубинския лидер Фидел Кастро. Мангуста е резултат от разочарованието и унижението, които настъпват след нападението при Залива на прасетата в Куба през април 1961 г. (вж. КУБА).

„Реагирахме истерично по отношение на Кастро“ — казва по-късно министърът на отбраната Робърт Макнамара. РЕЙ КЛАЙН — заместник-директор на разузнаването в ЦРУ по това време, си спомня, че президентът Кенеди и брат му — главният прокурор Робърт Кенеди, са смятали, „че са били подведени за Залива на прасетата, и да си го върнем, бе станало неотложна задача, почти идея фикс“. Робърт Кенеди казва, че за да се премахне Кастро, „не трябва да се жалят нито време, нито пари, нито хора“.

Нито едно мирновременно АКТИВНО МЕРОПРИЯТИЕ не е било провеждано на толкова високо равнище. Даже и ЦРУ не е било запознато изцяло, а само му е било позволено да участва в него. „Мозъчният център“ се е намирал в Белия дом, където е действала създадената за нея СПЕЦИАЛНА ПОМОЩНА ГРУПА (СПГ). В нея влизат военният съветник на Кенеди генерал Максуел Тейлър (председател), министърът на отбраната Макнамара, министърът на правосъдието Робърт Кенеди, държавният секретар Дийн Ръск, ДИРЕКТОРЪТ НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ ДЖОН МАККОУН, съветникът по въпросите на националната сигурност Макджордж Бънди, заместник държавният секретар Алексис Джонсън, помощник-министърът на отбраната Розуел Гилпатрик и председателят на Обединените началник-щабове генерал Лаймън Лемницер. Групата провежда 42 заседания в периода януари — октомври 1962 г.

Ръководител на операциите Мангуста е бригаден генерал ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ, любимец на Кенеди поради твърдата му позиция по отношение на партизанските войни. През февруари 1962 г. той предлага оперативен план от 6 части, с който „да се помогне на кубинците да отхвърлят комунистическия режим, и това да стане отвътре, в самата Куба, като се издигне ново правителство, с което Съединените щати да живеят в мир“. Според плана в Куба трябва да избухне революция през юли 1962 г., а партизанската дейност да започне през август-септември 1962 г., като предизвика „открит бунт и отхвърляне“ на режима през октомври 1962 г. Същевременно трябва да се сформира ново правителство.

Според Лансдейл е необходимо да се организират саботажи и икономическа война срещу Куба. Но той иска и едно изключително участие — открито използване на американски военни части. СПГ одобрява плана на Лансдейл с убеждението, че „окончателният успех“ изисква „решителна американска интервенция“ — основен минус за разгрома в Залива на прасетата.

През юли Лансдейл усеща, че времето, разчетено от него, му се изплъзва и че СПГ вече охладнява по отношение на Мангуста. Той предлага алтернативни действия, според които Куба да бъде заплашена като страна от съветския блок или да се „намекне“ за провокация, като Кастро бъде свален „от американски военни части“. Докато СПГ обмисля следващия ход на Мангуста, започват да пристигат доклади за неочаквано увеличаване на съветските кораби в Куба. Това е началото на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА.

На 1 август ЦРУ подготвя ОЦЕНКАТА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ за Куба, в която се съобщава, че кубинските въоръжени сили са достатъчно мощни, за да потушат едно въстание и да отблъснат всяко нападение, „в което са включени американски военни сили“. В доклада не се споменава за непрекъснатия поток от съветски кораби. На 22 август е изготвен нов доклад, според който кубинските сили са значително подсилени. Докладите на ЦРУ разколебават СПГ за Мангуста.

В същото време ЦРУ планира убийството на Кастро (вж. КУБА), но тази операция не е част от Мангуста. На 10 август, по време на една от срещите на СПГ, Макнамара, който не е запознат с плана на ЦРУ, предлага СПГ да се заеме просто с убийството на Кастро. Срещу това протестира Маккоун, а така също Едуард Мъроу, директор на Информационната агенция на САЩ (ЮСИА). Подобни разговори са недопустими за Белия дом, смятат те. Но 2 дни след тази среща Лансдейл настоява УИЛЯМ ХАРВИ — офицерът от ЦРУ, който ръководи Мангуста от страна на агенцията — да предаде всички планове, свързани с Кастро, „включително ликвидиране на лидери“.

Операция Мангуста е известна на руснаците от юли 1962 г. според съветския генерал Анатолий Грибов, който отговаря за операция АНАДИР — прехвърлянето на съветски ракети в Куба. „Знаехме за тази операция и за други действия, които бяха накарали Хрушчов и други да повярват, че едно такова нападение през 1962 г. е съвсем реално“ — пише Грибов в книгата „Операция АНАДИР“ („Operation ANADYR“, 1994), написана съвместно с американския армейски генерал Уилям Смит, който служи в щаба на Тейлър в Белия дом по време на Мангуста и ракетната криза. Обръщайки поглед назад към Мангуста, Смит твърди, че в СГП „изобщо не е стоял въпросът за използване на американски военни части освен в обикновени разговори на етап планиране“. Той пише няколко пъти, че СГП „не желаеше да се включат американски военни части в Куба“.

На 23 август президентът Кенеди на базата на доклада на Лансдейл от юли иска да се преразгледат препоръчаните действия, като се наблегне на налагането на „всестранен дипломатически, икономически, психологически и друг натиск за свалянето на комунистическия режим на Кастро, без да се използват американски военни части“. Кенеди настоява и за действия, които „умишлено ще предизвикат всенародно недоволство срещу Кастро, което може да наложи намеса от американска страна“.

Американските интереси в Куба са двустранни. От една страна, е Мангуста, а, от друга — нарастващата криза от увеличената съветска помощ за Кастро. Робърт Кенеди се съсредоточава над Мангуста и обвинява Маккоун и ЦРУ, „че не правят нищо в областта на саботажа“. ЦРУ действително участва за практическата реализация на операцията. За тази цел е сформирана специална Оперативна група W, която се състои от 600 сътрудници на ЦРУ и 3000 наемници — най-мащабната секретна операция в историята на ЦРУ. Харви — легендарният своенравен офицер от ЦРУ, ръководи Таск форс W от Маями. Той успява да изпрати екипи от агенти в Куба и да извърши няколко саботажа: „Искаме бум и тряс на острова“ — казва Лансдейл. Но агентите на Харви докладват, че вероятността да избухне общо въстание е минимална. Самият Робърт Кенеди отива в Маями, за да провери защо Мангуста напредва толкова бавно. Той провежда разговор с Харви, който не допринася много за бъдещата кариера на Харви.

В началото на октомври 1962 г. интересите при планирането на Мангуста и Кубинската ракетна криза се сблъскват в Белия дом. Тъй като ракетната криза довежда САЩ и СССР на ръба на ядрена война, Робърт Кенеди нарежда на Маккоун да прекрати всички тайни операции в Куба. Маккоун предава заповедта на Харви, който с право е правил разлика между операции и агенти. Тъй като е уверен, че ще бъде необходимо ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, той изпраща екип от агенти на 21 октомври — деня преди президентът Кенеди да обяви морска блокада на Куба. Когато научава, че операциите не са спрени, Кенеди отстранява Харви от поста ръководител на Таск форс W.

На 16 октомври, в разгара на ракетната криза, Робърт Кенеди пита РИЧАРД ХЕЛМС — заместник-директор на ЦРУ по планирането (секретните операции), какъв процент кубинци „ще се борят за режима“, в случай че Съединените щати нападнат Куба. По времето, когато плановиците на високо равнище обмислят възможен край на кризата с военни средства, Мангуста умира.

Маркети, Виктор

Съавтор на спорната книга „ЦРУ и култът на разузнаването“ („The CIA and the Cult of Intelligence“, 1974) — написана в съавторство с ДЖОН МАРКС, — която ЦРУ се опитва да спре от публикуване.

Маркети служи в американската армия в началото на 50-те години, след като завършва специалност съветология в Пенсилванския университет. През 1955 г. постъпва в ЦРУ. Работи като аналитик по въпросите на Съветския съюз, а от 1966 до 1969 г. е в екипа на ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Въпреки това в края на 60-те години той се разочарова от ЦРУ и през 1969 г. подава оставка. По това време е помощник на първия заместник-директор на ЦРУ.

След като напуска ЦРУ, написва романа „Въжеиграч“ („The Rope Dancer“, 1971), а след това заедно с Джон Маркс пише книга за политиката и операциите на ЦРУ. Според издателя им това е „първата в американската история книга, подложена на предварителна правителствена цензура…“.

ЦРУ настоява за права на първа цензура въз основа на споразумението с Маркети, подписано при назначаването му в управлението. Следват съдебни процедури. Президентът Никсън по-късно си спомня за „очевидната загриженост“, изписана върху лицето на директора на Централното разузнаване РИЧАРД ХЕЛМС „заради възможното издаване на книга от двама нелоялни агенти на ЦРУ. Хелмс ме попита дали бих подкрепил съдебните мерки, предприети от ЦРУ, независимо че ще се чуят гласове за «потисничество». Казах му, че ще го направя“.

При първия преглед на ръкописа на Маркети — Маркс повече от 350 пасажа са цензурирани от ЦРУ. Следвайки изискванията на авторите, на адвокатите и на издателя (Алфред Нопф), ЦРУ премахва почти 200 пасажа.

След няколко отлагания книгата е издадена през 1974 г., като цензурираните пасажи, които ЦРУ се съгласява да останат, са с получерен шрифт. Думата ИЗТРИТО, също изписана с получерен шрифт, е вмъкната в текста със съответните „празни места“, където материалът е бил премахнат от книгата.

Ето как изглежда материалът, отначало премахнат от цензурата на ЦРУ, а по-късно възстановен:

Някои от премахнатите пасажи са със строго политическа насоченост.

Дори след като двете страни съгласуват окончателните промени, ЦРУ се противопоставя на издаването на книгата. Твърди се, че едно от предложенията, направени в ЛЕНГЛИ, е просто да се изкупят всички екземпляри от книгата. Това предложение е отхвърлено. Цялата книга, дори и с доста умерения си тон е доста остра критика на ЦРУ. Ето как започва последният параграф:

Марков, Георги

Жертва на т.нар. чадър, разработен от КГБ за специални убийства. Марков е български емигрант писател, който живее във Великобритания. Преди да емигрира, е бил протеже на Тодор Живков — генерален секретар на Българската комунистическа партия. Марков успява да избяга във Великобритания, където води предавания по Би Би Си и публикува критики за режима на Живков.

Техническото управление на КГБ разработва чадър, от който се изстрелва метално топче с размерите на глава от карфица, съдържащо силно токсичен протеин от рициново семе. РЕЗИДЕНТЪТ на КГБ във Вашингтон купува чадърите и ги изпраща в Москва, за да бъдат модифицирани. Чадърите вероятно са били снабдени с цилиндър с газ под налягане, а също и с изстрелващ механизъм. След това чадърите се занесени в София, където офицери от българската Държавна сигурност преминават инструктаж за начина на използването им.

След подготовката екип убийци е изпратен с чадърите в Лондон. Целта е Марков. През септември 1978 г. той „случайно“ е одраскан от чадъра на непознат на лондонския мост Ватерло. Човекът се извинява и продължава пътя си. Марков се разболява и е закаран в болница, но преди да почине на 11 септември, си спомня случайното бодване. В лявото му бедро са открити малка раничка от пробождане и топчето. При аутопсията се установява, че рицинът се е разградил.

Марков не е първата жертва на чадъра. Друг български емигрант — Владимир Костов, също се „сблъсква“ с непознат — на 26 август 1978 г. в Париж. Историята с убийството на Марков помага Костов да бъде спасен — при направената му на 25 септември операция от гърба му непокътнато е извадено метално топче, подобно на това, убило Марков.

По-ранна версия на чадъра вероятно е била използвана срещу носителя на Нобелова награда Александър Солженицин през август 1971 г. — времето, когато все още е в Съветския съюз. Според Солженицин той е бил повален от странно заболяване, докато чакал на опашка за хляб. Тялото му внезапно се покрило с ужасни мехури и той бил прикован на легло в продължение на 3 месеца.

Маркс, Джон

Съавтор на ВИКТОР МАРКЕТИ на спорната книга „ЦРУ и култът на разузнаването“ („The CIA and the Cult of Intelligence“, 1974), чието издаване ЦРУ се опитва да спре. Прието е да се смята, че книгата е написана от двама сътрудници на ЦРУ. Но ако това твърдение е вярно за Маркети, то Маркс никога не е работил в това ведомство. От 1966 до 1970 г. е в Държавния департамент като аналитик (в подразделение по разузнаването). По-късно е помощник на сенатора Клифърд Чейс. (Вж. МАРКЕТИ.)

Маркс е написал също „Търсене на «Манджурския кандидат»“ („The Search for the «Manchurian Candidate»“, 1979) — книга, свързана с МКУЛТРА — проекта на ЦРУ за лекарствени препарати, предизвикващи халюцинации.

Маркуънд, Джон (1893–1960)

Романист, носител на награда Пулицър, работил в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) през Втората световна война. Маркуънд печели награда Пулицър през 1938 г. за книгата „Покойният Джордж Апли“ („The Late George Apley“).

В УСС сред проектите му са и опитите, извършвани над германските военнопленници за антитоксини. Маркуънд е искал да разбере дали са били ваксинирани срещу биологични бойни вещества, които германците евентуално биха използвали срещу съюзниците. Маркуънд се занимава сериозно с тези проблеми и отговаря за информацията в изследванията в областта на биологичната война. За съжаление до днес за тази страна от дейността на УСС в годините на войната почти нищо не е известно.

Вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ.

Марлоу, Кристофър (1564–1593)

Английски поет и драматург, работил като шпионин за сър ФРАНСИС УОЛСИНГАМ — дипломат от XVI в. и супершпионин на кралица Елизабет I.

Син на обущар, Марлоу е вербуван като студент в Кеймбридж, много години удобно място за НАВОДЧИЦИ (вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ). През февруари 1587 г. той внезапно напуска Кеймбридж. Представяйки се за симпатизант на католиците, пътува до Реймс, за да се присъедини към католическите заговорници, които действат срещу Елизабет I. През юли се завръща в Кеймбридж, но е посрещнат враждебно — обвинен е в самоволно напускане на университета и в посещаване на семинара на йезуитите в Реймс, където уж критикувал утвърждаващото се тогава протестантство в Англия. Марлоу е спасен от изключване с писмо на Тайния съвет на кралицата, в което се казва, че студентът е „действал за благото на страната“ и не е престъпвал прага на католическия семинар в Реймс.

Твърде малко е известно за дейността му като шпионин на Уолсингам. Марлоу се прославя с блестящите си литературни творби. Въпреки това има доказателства, че животът му на шпионин е продължил. Дори и смъртта му пази тайните на професията, на която се е бил посветил. Прободен е с нож в гърба — по време на пиянска свада в един хан в Депфърд, на 30 май 1593 г. Убиецът му — Инграм Фрайзър, твърди, че Марлоу е извадил кама и той я е отнел, докато двамата спорели за сметката, Фрайзър е оправдан месец по-късно.

Напълно необяснимо си остава присъствието на Робърт Поли в една от стаите на горния етаж на хана. Поли е известен шпионин на Уолсингам, който е бил управител на лейди Сидни — дъщеря на Уолсингам и ключова фигура в шпионската му дейност. Информаторите вече са били подготвили доказателства, че Марлоу уж бил участвал в държавна измяна. Дали Марлоу е бил убит — вероятно по заповед на Уолсингам — поради склонността му да бъде откровен и напълно неприкрит в разговорите? Или може би е участвал в шпионска операция, която се е провалила?

Маронше, Александър Дьо (1924)

Генерален директор на френската разузнавателна служба СВДК (Служба за външна документация и контраразузнаване — Service de Documentation Exterieure et de Contreespionnage) от 1970 до 1981 г.

На 18 години граф Маронше се присъединява към съпротивителното движение в окупираната от германците Франция. Успява да се промъкне в неутрална Испания и от там — до частите на Свободна Франция в Северна Африка. След обучение получава назначение като лейтенант. Като командир на марокански отряд през 1944 г. воюва заедно със съюзническите сили в Италия. По време на битките е ранен.

По-късно Маронше служи като офицер във френската мисия за свръзка към Върховното командване на съюзническите експедиционни сили в Европа. Там се запознава с генерал Дьо Гол и му става личен преводач. След войната Маронше търгува с машини и през следващите 15 години натрупва достатъчно средства, за да се посвети на задълженията „от поверителен и деликатен характер“, както той ги нарича. Тези задължения той изпълнява за френското правителство и като цивилен, и като подполковник от запаса на френската армия. По време на една от мисиите му — пътуване до Хавайските острови, Гуам и Япония за разузнавателна информация, ПРИКРИТИЕТО му (с одобрението на американското разузнаване) е на „полковник Дейвид Александър“ от американската армия.

През 1969 г. президентът Жорж Помпиду се замисля да прекрати дейността на СВДК. По настояване на Маронше Помпиду запазва агенцията и го назначава за генерален директор.

Когато Маронше поема длъжността, СВДК прилича повече на престъпна банда главорези, отколкото на разузнавателна агенция. „Някои агенти пласираха наркотици и оръжие, други се бяха специализирали в отвличания, убийства и във възможно най-кървавото уреждане на сметки“ — казва той по-късно. Персоналът му, пише ДЖЕФРИ РИЧЕЛСЪН в книгата „Организации за външно разузнаване“ („Foreign Intelligence Organizations“, 1988), „включваше и гангстери, фашизирани голисти, некомпетентни военни и съветски шпиони“. Разтърсвана от непрекъснати скандали, СВДК вече си е създала лоша репутация и сред обикновените граждани, и сред политическите лидери, които й нямат доверие.

Падането на авторитета на организацията се подсилва и от истерията за проникване на съветски агенти в нея. Маронше, известен с иронията си, казва, че упоритостта на руснаците да се доберат до тайните на СВДК, показва колко ценни са същите тези тайни. (Вж. САПФИР; ЛЕЙМИА.)

В първите си дни като генерален директор Маронше уволнява много офицери. Това прочистване и реорганизация преобразяват СВДК в професионална организация. Като проамерикански настроен той насочва агенцията към по-тясно сътрудничество с ЦРУ, като същевременно не престава да извършва ПРОМИШЛЕН ШПИОНАЖ срещу Съединените щати. Освен това подписва и споразумение с Китай за сътрудничество в разузнаването.

СВДК предсказва, че Съветският съюз ще нападне Афганистан, много преди навлизането на съветски войски през декември 1979 г. За да създаде разузнавателни ИЗТОЧНИЦИ в Близкия изток, Маронше поддържа АГЕНТИ в Иран, а след като служителите на американското посолство в Техеран са задържани като заложници през 1979 г., разработва план за отвличането на аятолах Хомейни за размяна със заложниците. Съединените щати отхвърлят плана.

Маронше създава близки връзки с президента Рейгън и ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ УИЛЯМ КЕЙСИ. Ръководителят на френското разузнаване е бил много близо, както самият той твърди, до организирането на операция МОСКИТО, по време на която французите да създадат наркомрежа в Афганистан за деморализирането на съветските войски.

След смъртта на Помпиду през март 1974 г. Маронше продължава да служи и при президента Валери Жискар Д’Естен и за кратко при приемника му — Франсоа Митеран. След като напуска СВДК, става частен консултант. Съвместно с Дейвид Андълман той пише „Четвъртата световна война: Дипломация и шпионаж в епохата на тероризъм“ („The Fourth World War: Diplomacy and Espionage in an Age of Terrorism“, 1992). Маронше е убеден, че радикалните религиозни фанатици, терористите и наркотрафикантите от Юга, включително Иран, Либия и Сирия, водят необявена война срещу народите на Севера. Той изтъква необходимостта от това северните народи да обединят усилията си — военни и разузнавателни ресурси — срещу тези заплахи към международната сигурност.

Мартин, Уилям (1931)

Криптолог в АНС, който заедно с БЪРНЪН МИЧЪЛ емигрира в Съветския съюз през 1960 г. „Предателството им, — пише ДЖЕЙМС БАМФОРД в «Замъкът на загадките» («The Puzzle Palace», 1982), — е най-неприятният скандал в историята на АНС…“

Гений по математика, Мартин завършва гимназия за 2 години вместо за 3. След като учи 1 година в колеж, постъпва във военноморския флот. Преминава криптоложко обучение и е назначен в радиопрехващателната станция в Камисея, Япония, създадена към ГРУПАТА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ. Там се запознава с Мичъл. През 1954 г. срокът на службата му в армията изтича, но той остава в Япония още 1 година като цивилен към АГЕНЦИЯТА ЗА СИГУРНОСТ В АРМИЯТА. По-късно са връща в Съединените щати и следва математика в университета във Вашингтон.

Двамата с Мичъл запазват приятелството си и на 8 юли 1957 г. постъпват в АНС. Скоро и двамата се разочароват от дейността на агенцията и след неуспешен опит да разкажат на един конгресмен за възгледите си, планират бягство в Съветския съюз.

През 1959 г. Мартин е награден със стипендия от АНС за магистърска степен по математика в университета в Илинойс — първата 2-годишна стипендия, присъждана някога от АНС. В Илинойс той се справя блестящо — има най-високи резултати. Там изучава руски език и се свързва с членове на комунистическата партия. През декември 1959 г. двамата с Мичъл отлитат за Куба и вероятно там се срещат със съветски дипломати, което е против правилата на АНС.

И Мартин, и Мичъл решават да използват отпуската си в края на юни 1960 г. — първо заминават за Мексико, после — за Куба, а на следващия ден се качват на съветски товарен кораб. АНС организира търсене, след като двамата не се връщат до края на юли. В сейфа на Мичъл служители на АНС откриват писмо, в което се обяснява „защо сме потърсили гражданство в Съветския съюз“.

На 1 август в новините от Пентагона е пуснато съобщение, че двама служители на АНС не са се върнали от почивка, смятат се изчезнали и местонахождението им е неизвестно. Пет дни по-късно офицери на Пентагона променят изявлението, като добавят, че „има вероятност двамата да са заминали зад желязната завеса“. За тях не се знае нищо до 6 септември 1960 г., когато в емисията Новини на съветската телевизия разобличават „безскрупулната“ АНС, която шпионира другите страни, включително съюзниците на САЩ. Те казват, че АНС е проникнала в КОДОВЕТЕ най-малко на 40 страни. Очевидно двамата могат да предоставят на съветското разузнаване значителни сведения за американската дейност в електронното разузнаване. Президентът Айзенхауер нарича Мартин и Мичъл „предатели, извършили самопризнание“, а бившият президент Труман заявява, че „трябва да бъдат разстреляни“.

След бягството им се разкрива, че Мартин и Мичъл са били ХОМОСЕКСУАЛИСТИ любовници. При една по-късна чистка АНС уволнява 26 служители, за които има съмнения за „сексуални отклонения“.

В Съветския съюз двамата изменници получават съветско гражданство. Мартин променя името си на Соколовски, записва се да учи в курс за ускорено обучение и се оженва.

Масингъм

Операции на британското Управление за специални операции (УСО) в окупираната от германците Европа, изпълнявани от бази в Северна Африка.

Мастърман, Джон (1891–1977)

Председател на КОМИСИЯ ДВАЙСЕТ, който през Втората световна война води СИСТЕМАТА НА ДВОЙНАТА ИГРА (СИСТЕМАТА XX) — умелата игра, която превръща заловените германски АГЕНТИ в ДВОЙНИ АГЕНТИ. На германските разузнавателни служби им се струва, че ПРЕВЕРБУВАНИТЕ агенти работят успешно, тъй като предават за Германия ИНФОРМАЦИЯ, която изглежда достоверна.

Мастърман приписва на ДИК УАЙТ от МИ–5 идеята за системата, но я ръководи самият Мастърман. (Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА; КОМИСИЯ ДВАЙСЕТ.)

Преподавател в Оксфорд, който не успява да напусне Германия по време на Първата световна война, Мастърман усъвършенства немския си през 4-те години, прекарани във военнопленнически лагер в Рюлебен. След войната се връща в Оксфорд и става заместник-ректор, а по-късно и ректор на колежа в Устър. Той е чудесен играч на крикет, тенис и хокей на трева.

Информацията за системата на двойната игра се запазва в тайна и след края на войната. През 1961 г. Мастърман упражнява натиск върху разузнавателната общност за разрешение да издаде книга за системата. РОДЖЪР ХОЛИС — генерален директор на МИ–5, както и министър-председателят Александър Дъглас-Хоум отказват да даде съгласието си за издаване на книгата.

През 60-те години разкритията за ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ разтърсват британското разузнаване. Мастърман, „потиснат от ниската репутация на службите за сигурност“, смята, че публикуването на книгата може да помогне за възвръщането на общественото доверие. Макар и комично, той включва книгата още преди да е издадена, в „Кой кой е“ („Who’s Who“), а след това с груби щрихи описва СИСТЕМАТА XX в романа на мистериите „Случаят на четиримата приятели“ („The Case of the Four Friends“, 1957).

През април 1970 г., след като британското правителство отново отказва да даде разрешение, Мастърман решава да публикува книгата в Америка, където е далеч, както смята той, от ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА. Своя план той държи в строга тайна и даже му дава кодово наименование Дяволът (Diablo).

Помага му Норман Холмс Пиърсън — преподавател в университета Йейл, който посочва Йейл юнивърсити прес като издател. Пиърсън, ръководител на Х–2 — КОНТРАРАЗУЗНАВАТЕЛНИЯ клон на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) по време на войната, също е служил в Комисия Двайсет. Йейл е оказвал помощ на много учени и студенти в УСС, а директорът на издателството Честър Кър не просто смята книгата за значима, но и вижда в нея потенциален търговски успех. Известно време британските власти заплашват да предприемат съдебни мерки срещу Мастърман, но по-късно, макар и с нежелание, решават да дадат разрешение, стига 60 от пасажите в книгата да бъдат премахнати. Кър е готов да извади само 12. Книгата „Системата на двойната игра през войната 1939–1945“ („The Double-Cross System in the War of 1939–1945“) е публикувана през февруари 1972 г. с предговор от Пиърсън в който скромно не споменава за работата си в Комисия Двайсет. А Мастърман от своя страна не обелва ни дума в книгата си за строго секретната операция УЛТРА, чиито материали са помогнали много на системата на двойната игра.

Мата Хари (1876–1917)

Най-известната жена шпионин, макар и най-вероятно да не е била такава. Тя е наивна и лесно се подвежда, а също и лесно попада в капани, заложени от нейни „приятели“ и врагове през Първата световна война. Оксфордският речник я описва като „прототип на съблазнителен шпионин“.

Родена е в Холандия в семейството на богат холандски собственик на магазин; майка й е от остров Ява. Маргарета Гертруд Зеле посещава училище за учителки, но е принудена да напусне поради сексуални връзки с директора. На 18 години се омъжва за холандски военноморски офицер, който е 20 години по-възрастен от нея. Скоро се преместват в Холандска Ост (Източна) Индия. Имат 2 деца, но през 1906 г. се развеждат.

През 1905 г. тя заминава за Париж и приема името Мата Хари (Око на зората) и се представя за принцеса от остров Ява. Дебютът й е като еротична танцьорка в Музея по изтокознание. По-късно изнася представления пред възторжена публика в много страни в Европа и Египет. Поддържа връзки с богати и влиятелни любовници.

През Първата световна война Мата Хари се запознава с 25-годишния руски пилот капитан Вадим Маслов от военновъздушните сили на Франция, който е син на адмирал. През лятото на 1916 г. Маслов е ранен и тя иска разрешение да го посети в болницата. Френските служители на ВТОРО БЮРО й дават исканото разрешение, но в замяна й предлагат да шпионира германците, ако е възможно дори кронпринца, когото тя познава. За усилията й обещават 1 млн. франка.

За да изпълни мисията си, Мата Хари пътува до Испания, минавайки през неутрална Холандия, а от там — в Германия, за да се срещне с кронпринца. По пътя за Холандия корабът й спира във Фалмът, Англия, където е задържана и разпитана. Британските служители я предупреждават да не ходи в Германия и я изпращат обратно в Испания. Там се запознава и има любовна връзка с германския военен АТАШЕ майор Кале. Знаейки, че съюзниците ще го прочетат, той изпраща кодирано съобщение в Берлин, в което се казва, че шпионин Х–21 се оказва много полезен.

На 4 януари 1917 г. Мата Хари се връща в Париж, а на 13 февруари е арестувана. Макар и французи, и англичани да я подозират, че шпионира за германците, те нямат конкретни доказателства срещу нея. В стаята й е открито симпатично мастило, което е доста сериозно доказателство по това време. Тя твърди, че това е част от грима й. Признава, че взима пари от германците, но твърди, че са от любовници, а не за шпионска дейност.

Независимо от това е предадена на военен съд, призната е за виновна и разстреляна от френски стрелкови отряд на 15 октомври 1917 г. Тя отказва да я завържат и да й покрият очите и изпраща въздушна целувка на 12-имата мъже от стрелковия отряд, преди пушките да разкъсат утринната тишина. Никой от бившите й любовници, нито от семейството й не потърсва тялото и то е предадено на една парижка болница за упражнения на студентите медици по дисекция.

Създателите на 3 филма полагат усилия да пресъздадат живота й: „Мата Хари“ („Mata Hari“) е класическа мелодрама от 1931 г., в която играят Грета Гарбо, Рамон Новаро и Лайънъл Баримор. Френската версия „Мата Хари, агент Х–21“ („Mata Hari, Agent H21“, 1964) е с участието на Жана Моро, а третата — „Мата Хари“ („Mata Hari“, 1985), е смехотворен опит да се използва името на екзотична личност, която не е била шпионин.

Мата Хари, 1915 г.

МБ

Руското Министерство за сигурност (Министерство безопасности), което съществува от 1991 до 1993 г. като първия наследник на КГБ. Създадено с декрет на руския президент Борис Елцин на 19 декември 1991 г. Има 2 основни управления: Служба за външно разузнаване (СВР) и Федерална служба за контраразузнаване (ФСК). Първият министър на МБ е маршал ВИКТОР БАРАННИКОВ. През юли 1993 г. е заменен от генерал-полковник НИКОЛАЙ ГОЛУШКО.

Министерството е закрито през 1993 г.

Вж. РУСИЯ — СССР.

МВД

Вж. НКВД.

МГБ

Вж. НКВД.

МДС

Министерство за държавна сигурност на бившата ГДР, известно като Щази (Ministerium fur Staatssicherheit). Създадено е през април 1950 г. по модел на съветския апарат за сигурност — МГБ, и организациите предшественички НКГБ и НКВД. (Германската демократична република — Източна Германия, е създадена на 7 октомври 1949 г.)

МДС възниква на базата на няколко по-малки разузнавателни служби, които поддържат вътрешната безопасност на руснаците в онази една трета от Германия, която е съветска окупационна зона от май 1945 до октомври 1949 г. Дори и след създаването на Източна Германия в бившата съветска зона разузнаването на Червената армия (ГРУ) и други съветски разузнавателни ОРГАНИ продължават да бъдат изключително активни.

МДС е известно като Щази. Управлението се намира в Източен БЕРЛИН, откъдето се решават всички въпроси, свързани с репресии в страната и с шпионажа в чужбина. Разузнавателните операции в повечето случаи са в услуга на „старшите“ от Съветския съюз. Външното разузнаване на Щази е Главната администрация. Основният ОБЕКТ е Западна Германия, въпреки че други западноевропейски страни и американските войски в Европа също са сред обектите.

В рамките на страната Щази провежда репресии спрямо източногерманското население с помощта на широка МРЕЖА информатори — често членовете на едно и също семейство докладват един за друг срещу заплащане. В разузнавателните организации преди Щази е имало и много бивши офицери от ГЕСТАПО и СС. Дори и след създаването на МДС назначението им продължава. Един от тях е генерал-лейтенант Рудолф Бамлер — бивш ръководител на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО в АБВЕРА. (Разбира се, същото се прави и в западната част на Германия; вж. ОРГАНИЗАЦИЯТА ГЕЛЕН.)

В Източна Германия царят строгост и студени отношения. Щази се вмества отлично, точно както е описано в класическия роман на ДЖОН ЛЬО КАРЕ „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“, 1963). Но Щази е доста ефективна организация и успява да проникне в най-високите равнища на западногерманското правителство. (Вж. ГЕРМАНИЯ.)

При обединението на Източна и Западна Германия на 3 октомври 1990 г. Щази има 173 000 регистрирани информатори сред население, по-малко от 17 млн., или 1 на всеки 100 жители е бил информатор. Към тях можем да прибавим служителите в МДС, които са повече от 90 000 — както униформени, така и цивилни.

След обединението на двете Германии някои от бившите източногермански разузнавачи, както и граничните, полицейските и други информатори са съдени. След няколко процеса на бивши служители на Щази, включително на супершпионина МАРКУС ВОЛФ, обединеният Германски конституционен съд определя на 23 май 1995 г., че бивши служители на Щази не могат да бъдат съдени за шпионаж срещу Запада по време на Студената война. На Волф и други източногермански бивши разузнавачи, шпионирали срещу Запада, е дадена амнистия.

Вж. ФСЗК.

МДС (Китай)

Министерство на държавната сигурност на Китайската народна република — службата за разузнаване и контраразузнаване.

Съществуващо преди това на равнище управление към Министерството на обществената сигурност, МДС получава статут на министерство през 1983 г. По отношение на структурата и функциите си е подобие на КГБ. Освен това МДС отделя голямо внимание на вътрешната сигурност и доминира над всички останали китайски специални служби. МДС е образувано през юли 1982 г. с цел да се противопостави на чуждестранния шпионаж. Властите даже излизат със специално съобщение по този повод. „Възползвайки се от политиката на откритост, която провежда Китай по отношение на външния свят — се казва в съобщението, — разузнавателните и специалните служби на някои държави активизират усилията си за проникване в китайските държавни тайни и в изпращането на свои агенти на територията на страната за провеждане на подривна дейност.“

На Запад твърде малко се е знаело за структурата на МДС до 1985 г., т.е. до бягството на Ю Дзънсан — бивш началник на Международния отдел на МДС. Не е изключено, че именно той е издал ЛАРИ УТАЙ ЧЪН, дълго време работил в ЦРУ и арестуван по обвинение в шпионаж през 1985 г.

В МДС има управления, който работят по Тайван, Хонконг и Макао, както и международен отдел, който ръководи разузнавателните операции в останалите райони на света. В навечерието на присъединяването на Хонконг и Макао китайското разузнаване рязко активизира дейността си там.

Освен това МДС води жестока борба с китайските дисиденти, които живеят както в Китай, така и в чужбина, непрекъснато осъществява НАБЛЮДЕНИЕ над чужденците, особено над журналистите. Под егидата на МДС (негласно) работи Институт за съвременни международни отношения — своего рода „мозъчен център“, който е в Пекин и официално не е свързан с правителството. Институтът издава секретния бюлетин Съвременни международни отношения, предназначен за тесен кръг високопоставени членове на комунистическата партия. Към МДС има и школа за международни отношения, която в действителност е разузнавателна школа, където преминават подготовка кадрите на китайското външно разузнаване.

Мегпай

Вж. ГИМПЕЛ, ЕРИХ.

Меджик

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на разузнавателна информация, осигурявана от американската армия и военноморския флот (а по-късно и от британците) и получена от декодирането на японския дипломатически КОД. Американското обозначение на тази информация е ПЪРПЪЛ. През март 1939 г. японците въвеждат нова шифрова машина от типа Пърпъл и нови шифри. Те са разчетени за пръв път през есента на 1940 г. от американски военен екип криптолози, ръководен от УИЛЯМ ФРИДМАН — главен криптоаналитик от американската служба за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Фридман нарича екипа си „магьосници“. Оттук очевидно идва и името Меджик, използвано за разузнавателните сведения, получени от Пърпъл.

По-късно терминът Меджик се използва за по-широка категория операции при декодирането на съюзниците във войната срещу Япония.

Медицинско разузнаване (МЕДРАЗ)

Вид разузнаване, което има за цел събиране на медицинска (санитарно-епидемиологична, хигиенна) информация във войските на противника или на територията, където се предполага, че се водят боеве. Данните от медицинското разузнаване представляват голям интерес за командването и могат да повлияят върху неговото решение. Например подробностите около болестите в даден район на потенциални бойни действия или медицинските проблеми, пред които ще се изправят при срещата с вражеските войски, наистина са ценни и винаги се вземат под внимание в разчетите на една или друга операция.

Медсън, Юджин

Свързочник трети клас от американския военноморски флот в Пентагона. Арестуван е през 1979 г. за опит да продаде секретна информация на Съветския съюз. Осъден е на 8 години затвор.

Мей, Алън Нън (1912)

Английски ядрен физик, който шпионира за Съветския съюз, докато работи в Канада над проекта за атомната бомба.

Мей е комунист още от студентските си години в университета Кеймбридж. Завършва през 1933 г. Други членове на комунистическата група в Кеймбридж са ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ и ДОНАЛД МАКЛИЙН — двама от ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Мей е член и на кеймбриджкия клон на профсъюза на научните работници.

През 1942 г. той се включва в секретния проект за разработка на британска атомна бомба с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Тюб Алойс, като отначало работи в лаборатория в Кеймбридж. В края на 1944 г. или в самото начало на 1945 г. е изпратен в Канада. Посещава мястото, където се реализира проектът Чок ривър — на около 320 км северозападно от Отава. Там се среща и разговаря с американски учени, които работят над атомната бомба под кодовото име Проект Манхатън в университета на Чикаго. По време на престоя му в Отава е вербуван от полковник НИКОЛАЙ ЗАБОТИН — военен АТАШЕ в съветското посолство. Заботин е съветски РАЗУЗНАВАЧ в ГРУ. Мей работи в Чок ривър, където един от колегите му физици е БРУНО ПОНТЕКОРВО — заподозрян шпионин, който по-късно бяга в Съветския съюз.

Мей съобщава на съветското разузнаване за успешния американски опит с атомната бомба в Аламогордо, Ню Мексико, извършен на 16 юли 1945 г. Докладът пристига в Москва едва на 9 август, 3 дни след атомната бомбардировка над Хирошима. Мей дава на Заботин и мостри от уран–235 — най-важния материал за бомбата от Хирошима.

Посолството играе съществена роля в съветската МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ, състояща се от американци, канадци и британци. На 2 август началниците на Заботин в Москва го карат да „предприеме мерки и да организира получаването на документални материали за атомната бомба! Технически процес, чертежи, калкулации“.

Това е едно от многобройните съобщения, осигурени на западното разузнаване от ИГОР ГУЗЕНКО — шифров чиновник в съветското посолство. Гузенко бяга през септември 1945 г., месеца, в който Мей се завръща в Кингс колидж в Лондон.

Той е поставен под НАБЛЮДЕНИЕ от британската Служба за сигурност (МИ–5), която го разпитва през февруари 1946 г. МИ–5 знае и за 3-те срещи с АГЕНТУРИСТА от ГРУ в Британския музей, на които не се е явил. Изумен, че МИ–5 знае за шпионската му дейност, Мей си признава, че е предавал тайни от февруари до август 1945 г. „Цялата работа бе изключително мъчителна за мен и единствената причина, за да се включа, бе мисълта за приноса, който ще имам към сигурността на човечеството — казва той — В никакъв случай не съм го направил, за да получа нещо.“ (В действителност е приел 700 долара и 2 бутилки уиски от агентуриста си от ГРУ.)

Арестуван е на 4 март 1946 г. от СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ на Скотланд ярд. След еднодневен процес в Олд Бейли е признат за виновен и осъден на 10 години затвор. Освободен е през 1952 г. за добро поведение, а по-късно става професор по физика в университета в Гана.

Кодовото наименование, дадено му от ГРУ, е Алек, а от МИ–5 — Примроуз.

Мейсън, Тиодъръс (1848–1899)

Първият ръководител на военноморското разузнаване на САЩ (предшественика на ДИРЕКТОРА НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ). Мейсън завършва през 1868 г. Военноморската академия. На поста ръководител на разузнаването е от юни 1882 до април 1885 г. По времето, когато получава назначението си, е лейтенант. Пенсионира се с чин капитан III ранг през 1894 г.

Мейсън-Макфарлин, Ноъл (1889–1953)

РАЗУЗНАВАЧ от групата британски войски във Франция, обкръжени от германската армия през 1940 г.

Мейсън-Макфарлин получава образованието си в Кралската военна академия в Улуидж. През 1909 г. постъпва на активна служба като артилерийски офицер. През Първата световна война служи във Франция, Белгия и Месопотамия и получава много отличия. Той е военен АТАШЕ на Великобритания във ВИЕНА от 1931 до 1934 г., а след обучение в Имперския колеж по защита и командване на артилерийска бригада служи в армейския щаб и като аташе в Копенхаген и БЕРЛИН.

През 1939 г. като генерал-майор е назначен за директор на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ в Британския експедиционен корпус във Франция под ръководството на генерал сър Джон Горт. По заповед на Горт е лишен от състава му, за да поддържа малка щабквартира във Франция. Затова Мейсън-Макфарлин не успява да осигури подходяща разузнавателна информация за началниците си по време на неуспешната кампания във Франция, която води до победа на германците и до евакуация на британците от Дюнкерк. Когато Британският експедиционен корпус се оттегля, Мейсън-Макфарлин бързо събира изоставащи войници, организира ефективна сила, която си пробива път с боеве към бреговете и отблъсква силната германска съпротива.

През лятото на 1941 г. е назначен за ръководител на британската военна мисия в Съветския съюз. Напуска Москва в началото на 1942 г. и по-късно служи като губернатор на Гибралтар. През 1944 г. е подложен на сериозно медицинско лечение и на следващата година се пенсионира с чин генерал-лейтенант.

Мелех, Игор

Съветски РАЗУЗНАВАЧ от кариерата, заловен в шпионаж в Ню Йорк, където работи под ПРИКРИТИЕТО на сътрудник в Секретариата на ООН.

Завършил е Военния институт за преводачи, а по-късно е инструктор във Военната дипломатическа академия, където се обучават офицери на ГРУ. През 1958 г. е изпратен в Съединените щати. Назначен е в Секретариата на ООН. В Ню Йорк Мелех е забелязан да се среща с Вили Хирш, който по това време вече е под НАБЛЮДЕНИЕ от ФБР (вж. ГИЛМОР, ДЖОН). ФБР поставя и Мелех под наблюдение. На 23 октомври 1958 г. — по време на друга среща, този път в Чикаго — Мелех, придружен от Хирш, плаща 200 долара на човек, който трябва да им предаде аероснимки на Чикаго и околностите му.

Човекът е ДВОЕН АГЕНТ, наречен от ФБР Агент X, който помага при засичането на Хирш, а сега действа и против Мелех. По-късно Мелех се обажда по телефона на Агент X и му казва да дойде в Ню Йорк, където му дава още 200 долара и го подканва да побърза със снимките.

Следващата среща на Мелех и Агент X е насрочена за януари 1959 г. на станция на метрото в Бруклин, Ню Йорк. Вечерта на 17 януари Мелех и Агент X, внимателно наблюдавани от агенти на ФБР, се срещат на станцията на метрото. Мелех получава пакет и дава плик с 500 долара.

ФБР изчаква Мелех да уреди нова среща с Хирш или с Агент X и най-сетне — на 27 октомври 1960 г., подвежда и Мелех, и Хирш под отговорност в Ню Йорк. Този ден Върховният федерален съд в Чикаго ги обвинява в шпионаж — „конспирация за получаване на информация относно нашата национална отбрана, която ще бъде предадена на Съветска Русия“.

Мелех няма дипломатически имунитет, но е освободен под гаранция след кратък престой в затвора и му е забранено да напуска Манхатън. Хирш остава в затвора. Мелех не е предаден на съд. Освободен е при условие, че ще напусне Съединените щати, и той си тръгва на 8 април 1961 г.

Срещу администрацията на Кенеди, отменила обвиненията срещу Мелех, се надига значителна критика. Въпреки че президентът отрича каквато и да е връзка между Мелех и освобождаването на двамата американски пилоти, които са останали живи, след като самолетът им е бил свален от съветски изтребители на 1 юли 1960 г., 2-те събития са свързани. (Вж. СВАЛЕНИ САМОЛЕТИ.)

(Хирш също е освободен, при условие че напусне страната. Делото срещу него е прекратено, след като обвиненията срещу Мелех са оттеглени. Хирш също е част от РАЗМЯНАТА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ — в случая с двамата летци на B–47.)

Мемунех

Старозаветно понятие, което в точен превод означава отговорник. Използва се в Израел като почетно звание за заслужил деец към държавата. За пръв път е дадено от министър-председателя Давид Бен Гурион на ИСЕР ХАРЕЛ през 1957 г. По това време Харел е директор на МОСАД — израелската външноразузнавателна служба. Преди това е бил директор на ШИН БЕТ — вътрешната служба за сигурност, върху която все още има влияние и упражнява контрол. Той е председател и на разузнавателния координационен комитет, известен като Вараш, което де факто го прави ръководител на всички израелски разузнавателни действия до подаването му на оставка като директор на Мосад през 1963 г.

Харел е единственият, който е наречен мемунех.

МЕН

МЕРКИ ЗА ЕЛЕКТРОННО НАБЛЮДЕНИЕ.

Мендрейк (Як–25RD)

Съветски РАЗУЗНАВАТЕЛЕН самолет за големи височини. Мендрейк е КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ, дадено на самолета от СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ. Създаден е на базата на Як–25 Флашлайт (Светкавица) — 2-моторен реактивен самолет с удължени крила, разработен специално за нощни полети и операции при всякакви атмосферни условия. Самолетът, въоръжен с 23-милиметрово оръдие, е снабден с далекообхватен радар и развива максимална скорост 1080 км/ч. За пръв път излита през 1953 г., а навлиза в експлоатация 2 години по-късно. Тогава вече е надминат от по-съвършения американски бомбардировач B–47 СТРАТОДЖЕТ, чиято скорост е почти колкото на Як–25.

Мендрейк има прави криле с разпереност 22,5 м. Самите криле са по-високо на корпуса, отколкото при Флашлайт, и са с двойка турбореактивни мотори, поставени в кожуси на крилете. Далечината на полета е 3500 км без допълнителни резервоари. Средната височина на полета е 18 км, а максималната — 21 км. Як–25 е 2-местен.

Често наричат Мендрейк „съветския U–2“. В края на 50-те години той извършва разузнавателни полети над Западна Европа, а също и над райони, близки до Съветския съюз. Предполага се, че полетите над Запада са прекратени изненадващо бързо след свалянето на U–2 на 1 май 1960 г. Явно руснаците са искали да избегнат всички обвинения във въздушен шпионаж, които са им били отправяни.

Очевидно някои от изтребителите са били построени отново като разузнавателни варианти (а също така модифицирани според конфигурациите, специфични за електронни военни действия). През 1958 г. са произведени 1000 самолета Як–25 от всички видове — изтребител, разузнавателен и бомбардировач. Основните положения в Як–25 са доусъвършенствани в значително подобрения бомбардировач Як–28 Бруър и изтребителя Файърбърд.

Як–25

Менжински, Вячеслав (1874–1934)

Ръководител на съветското ОГПУ — централния орган на Държавна сигурност, от 1926 до 1934 г. (вж. ЧК). Наследява поста на ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ и също като него е от благороднически полски произход. Преди това е бил заместник-директор на ГПУ от 1923 до 1926 г.

Американският аналитик на разузнаването Джон Дзиак описва Менжински в книгата си „Чекисти: история на КГБ“ („Chekisty: A History of the KGB“, 1988) така: „Способен лингвист и интелектуалец дилетант, Менжински е или болен, или хипохондрик, което като цяло го прави слаб лидер. Но е удобен за Сталин, тъй като заместникът на Менжински [Генрих] Ягода вече е бил сред утвърдените палачи…“

На 10 май 1934 г. Менжински получава сърдечен удар. Отдавна е имал проблеми със сърцето и е бил под наблюдението на лекарите от Кремъл. През юли 1934 г. ОГПУ е закрито и прехвърлено към Главното управление на Държавна сигурност (Главное управление государственной безопасности (ГУГБ) към Народный комиссариат внутренних дел). Главният заместник на Менжински е ГЕНРИХ ЯГОДА, който е назначен на негово място като ръководител на съветското разузнаване.

Мерки за електронно наблюдение (МЕН)

Военна апаратура и дейност за откриване, прехващане, установяване на местоположението, записване и анализиране на електромагнитни излъчвания от радар и радио. МЕН осигуряват ТАКТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ за ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ (ЕП) и ЕЛЕКТРОННО КОНТРАПРОТИВОДЕЙСТВИЕ (ЕКП). Системите на МЕН са стационарни.

Със системите МЕН се оборудват наземните станции за наблюдение, специални машини, а също и бойни КОРАБИ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ, ПОДВОДНИЦИ и САМОЛЕТИ.

Меркулов, Всеволод (?–1953)

Ръководител на НКГБ (Народный комиссариат государственной безопасности) от февруари до юли 1941 г. и отново от април 1943 до март 1946 г. Меркулов е член на т.нар. грузинска мафия на ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ — ръководител на НКВД.

Разделянето на разузнавателните агенции през 1941 г. става, след като Съветският съюз превзема Латвия, Литва и Естония. „Арести, депортиране, екзекуции и затворнически лагери — това са действията, предприети от реорганизираните и разширени сили за сигурност“ — пише Джон Дзиак в „Чекисти: история на КГБ“ („Chekisty: A History of the KGB“, 1988). Промените от 1943 г. са извършени непосредствено след битката за Сталинград, когато напредването на съветските войски „предлага възможността за ново превземане на територии и население“.

Меркулов работи последователно за ЧК, ГПУ и ОГПУ от 1921 до 1931 г., а през следващите 7 години е на партийна работа в Грузия. През декември 1938 г. е назначен за пръв заместник на Берия в НКВД (първите заместници на разузнавателните ОРГАНИ или на органите за безопасност обикновено наследяват поста на ръководителя).

Унгарският дипломат Николаш Няради пише за Меркулов в книгата „Мястото ми на първия ред в Москва“ („Му Ringside Seat in Moscow“, 1953):

След смъртта на Сталин през 1953 г. Берия е арестуван, както и много от поддръжниците му, включително Меркулов. Той е един от шестимата помощници на Берия, съдени от съветския Върховен съд по многобройни обвинения от 18 до 23 декември 1953 г. Екзекутиран е на 23 декември. (Берия вече е бил застрелян.)

Метрик

Най-високата степен на СЕКРЕТНОСТ, приета от Атлантическия съюз през 1948 г., а след това използвана и от СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ. В началото на 50-те години е променена на КОСМИК.

МИ

1. ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (Military Intelligence — Ml).

2. Общо название на британските служби за разузнаване и сигурност. Терминът произлиза от клоновете във военното министерство от времето преди Първата световна война. Оригиналното им обозначение е със съкращението МО (от Military Operations — Военни операции), а през 1916 г. то се променя на МИ (Military Intelligence — Военно разузнаване).

МИ–1 — Управление за военно разузнаване.

МИ–1(b) — Отдел по КРИПТОАНАЛИЗ (част от ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ от 1919 г.).

МИ–1(c) — Международен отдел.

МИ–3 — Отдел за европейски страни.

МИ–3(b) — Германски подотдел (променен на МИ–14 през 1940 г.).

МИ–5 — Служба за сигурност (първоначално Разузнавателна служба за сигурност).

МИ–6 — Тайна служба за сигурност.

МИ–8 — Служба за радиобезопасност.

МИ–9 — Евакуационна служба.

МИ–11 — Военна полиция.

МИ–14 — Отдел за Германия.

МИ–19 — Обединена служба и център за подробни разпити.

МИ(L) — Връзка със службите на съюзническото разузнаване.

Не всички от изброените служби са съществували по едно и също време.

* МИ–5

Британската Служба за сигурност (British Security Service) отговаря за КОНТРАШПИОНАЖА в Обединеното кралство.

Според историка ФРАНСИС ХИНСЛИ, както отбелязва в книгата „Британското разузнаване през Втората световна война“ („British Intelligence in the Second World War“, 1990), през март 1909 г. „в отговор на нарастващата обществена загриженост от будещите страх шпионски разкази и потресаващи романи за нашествия…“ е създаден подкомитет към Комитета за имперска сигурност, който да преценява характера и степента на разпространение на чуждестранните шпионски действия във Великобритания и да се опита да им се противопостави. Докладът, издаден през юли 1909 г., без съмнение открива, че „в страната съществува широка германска шпионска мрежа…“ и че „липсва организация, която да определи какви са целите и намеренията й“.

В отговор на този доклад на 1 октомври 1909 г. е създадено Бюро на тайните служби — официалното название е Имперска служба за разузнаване и сигурност, — чиято задача е да служи като посредник между военното министерство, Адмиралтейството и британските шпиони и АГЕНТИ в чужбина, както и на британското правителство в областта на контрашпионажа. Бюрото е разделено на Вътрешен и Външен отдел.

Въпреки че Бюрото на тайните служби е отделно от държавните организации, административно то остава под командването на МО–5 (специалния клон за военни операции, който отговаря и за въпроси, свързани с чужденците) на военното министерство. Отначало бюрото се състои от Военноморски отдел под ръководството на капитан МАНСФИЙЛД КЪМИНГ и Военен отдел под ръководството на капитан ВЪРНЪН КЕЛ (псевдоним Кели). Последвалите реорганизации задължават Къминг, скоро известен само като Си, да събира разузнавателна информация, докато Кел, който използва съкращението Кей, отговаря за залавянето на шпиони.

Бюрото е доста ангажирано в събирането на разузнавателни сведения за германските военни и военноморски планове. Дванадесет шпиони са арестувани във Великобритания преди избухването на Първата световна война. По-късно се появяват доказателствата за шпионска МРЕЖА във Великобритания, която е трябвало да бъде задействана, щом войната започне.

При избухването на Първата световна война през август 1914 г. Вътрешният отдел е поставен директно под командването на военното министерство (на отдел МО–5), а името се променя на МИ–5, когато се създава новото управление ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Външният отдел става МИ–1(c) и отговаря за КОНТРАШПИОНАЖА извън пределите на Британската империя, а също и за събирането на разузнавателна информация в чужбина.

И отново, в началото на войната, работата и на двете подразделения се увеличава. В първите дни британците арестуват 21 заподозрени шпиони (един успява да избяга). Други 35 са заловени по време на войната. Към 1916 г. вероятно във Великобритания вече не е имало повече шпиони, останали на свобода. Към края на Първата световна война Външният отдел е прикрепен към Министерството на външните работи и става известен като Секретна разузнавателна служба (СРС) — накратко МИ–6. Къминг остава неин директор до 1923 г. Вътрешният отдел, който се занимава с проблемите на вътрешната сигурност, е наречен МИ–5. Кел запазва поста директор на МИ–5 до 1940 г. (Той използва инициала си Кей, въпреки че директорите след него не го възприемат за разлика от директорите на МИ–6, които възприемат името Си и за себе си.)

В периода между двете световни войни периодично се полагат усилия за преструктуриране на британските разузнавателни служби, особено по въпроса за взаимодействието на МИ–5 и МИ–6. Но по времето, когато Германия все още не е заплаха, съществува заплахата от износ на революция от болшевиките в Съветска Русия. Важен момент в МИ–5 за разкриването на „болшевишки“ заговори е май 1927 г. Организирана е масирана проверка от МИ–5 и полицията срещу съветската дейност във Великобритания (вж. АФЕРА АРКОС; МАКАРТНИ, УИЛФРИД). Наистина независимо от настъпването на фашисткото движение във Великобритания, особено на ръководеното от облечения в черни ризи лидер сър Осуалд Мозли, който привлича около себе си тълпите, службите за сигурност и полицията смятат, че комунистите са много по-голяма заплаха за британското общество.

Въпреки това в края на 30-те години вече е очевидно, че Германия отново представлява заплаха за Великобритания, и страхът от потенциален германски шпионаж се възражда. Този страх нараства, когато във Великобритания започват да прииждат десетки хиляди бежанци от Хитлеровия терор.

През по-голямата част от Втората световна война сър ДЕЙВИД ПИТРИ е ръководител на МИ–5. Той заема този пост от ноември 1940 до 1946 г. Сядайки в креслото на началник на британската Служба за сигурност, Питри едновременно получава 3 воински звания в армейския разузнавателен корпус: лейтенант, майор и като добавка длъжност на полковник.

В годините на войната МИ–5 работи изключително успешно. Във Великобритания са заловени и екзекутирани 16 германски шпиони. Двама испанци също са екзекутирани като шпиони в Гибралтар. Много други германски агенти са ПРЕВЕРБУВАНИ или принудени да участват в добре замислената британска система за измама, която успява да убеди германските разузнавателни служби и самия Адолф Хитлер, че могат да разчитат на широка и ефективна шпионска МРЕЖА във Великобритания. (Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.)

Само за един човек е известно, че е шпионирал във Великобритания по време на войната, без да бъде заловен и превербуван. Това е ЯН ВИЛХЕЛМ ТЕР БРАК. Още двама твърдят, че са били спуснати във Великобритания по време на войната и успешно са се завърнали в Германия, без да бъдат забелязани, но разказите им не са особено правдоподобни.

По време на войната МИ–5 се състои от следните 5 основни отдела:

А — Администрация.

Б — Контрашпионаж.

В — Сигурност.

Г — Военни свръзки.

Д — Чужденци.

Е — Чуждестранен контрол.

Успехите на МИ–5 от Втората световна война не се повтарят по време на продължителната Студена война. Има няколко изключително успешни операции на МИ–5, насочени срещу руското, френското и египетското посолство в Лондон (вж. ИНГАЛФ). В резултат много съветски агенти, работили във Великобритания, са заловени — повечето са кадри на МИ–5.

По време на Втората световна война и след нея в британските правителствени структури има няколко съветски ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ — повечето млади мъже, вербувани в университета в Кеймбридж (вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ). След време те заемат ръководни постове в Министерството на външните работи и в МИ–6.

Бягството на ДОНАЛД МАКЛИЙН от Великобритания през 1949 г. и на ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ от Бейрут през 1963 г. в Съветския съюз, докато са под активното разследване от МИ–5, води до разочарование от агенцията. И наистина имало е тревога — и дори доказателства, — че и в МИ–5 са проникнали съветски внедрени шпиони.

През 1963 г. се разкрива, че АНТЪНИ БЛЪНТ, служил в МИ–5 по време на войната, е съветски внедрен агент. Има и още заподозрени. Комисия с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ КОМИСИЯ ФЛУЪНСИ, съставена от кадри на МИ–5 и МИ–6, задълбочено разследва обвиненията и стига до заключението, че има данни за почти непрекъснато съветско проникване в МИ–5 още от 1942 г., което е продължило най-малко до 1962 г. Набелязаните от комисията заподозрени като съветски шпиони в МИ–5 са Майкъл Ханли — директор на направление в МИ–5 по това време, и РОДЖЪР ХОЛИС — генерален директор на МИ–5. Ханли става генерален директор по-късно!

Ханли и Холис са разпитани съвсем приятелски и въпреки че резултатите не са убедителни, досиетата и на двамата са затворени. (През 1981 г. министър-председателката Маргарет Тачър казва пред Камарата на общините, че след преразглеждане се е стигнало до заключението, че Холис не е шпионин.)

Наследниците на Холис, особено МАРТИН ФЪРНИВАЛ ДЖОУНС, се сблъскват със значително предизвикателство в агенцията, включително с понижения дух на служителите. Фърнивал Джоунс и директорите след него са особено загрижени за създаването на близки, открити взаимоотношения със Съединените щати, с ФБР и ЦРУ, чиито лидери разглеждат проникването в британското разузнаване и в Министерството на външните работи, а също и в американския проект за атомната бомба, като значителни провали от страна на британските служби. Независимо от подозренията, че е съветски шпионин, Майкъл Ханли наследява Фърнивал Джоунс през 1972 г. и предизвиква още по-голям ужас в американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ, която се чувства „предадена“ от британските провали в разкриването на британските членове на МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ и на Петорката от Кеймбридж.

Две десетилетия по-късно, през декември 1991 г., британската общественост е изумена, а някои от старите кадри — шокирани, когато една сутрин разтварят вестниците и прочитат, че за директор на МИ–5 е назначена 56-годишна майка на 2 деца. Госпожа СТЕЛА РИМИНГТЪН е първата жена, поставена начело на толкова значима агенция, както и първият ръководител на МИ–5, официално оповестен в пресата. В официалното изявление за назначаването й се казва: „… не е предоставен нито снимков материал, нито интервю във връзка с назначението.“ (През 1993 г. за пръв път официално „разкрит“ е ръководителят на МИ–6 сър Колин Маккол.)

Официалните разкрития продължават, когато на 16 юли 1993 г. МИ–5 публикува книжката „Служба за сигурност“ (36 страници), в която са описани подробности около дейността на МИ–5, уставът и дори организационната схема. Разкрива се, че МИ–5 има персонал 2000 служители.

По това време се появяват и снимки на директорката госпожа Римингтън, която извежда Службата за сигурност от сянката на Студената война.

В „Служба за сигурност“ са изброени 5 функции на МИ–5: 1) контратероризъм („Ирландските организации в момента представляват основната терористична заплаха за Обединеното кралство“); 2) контрашпионаж („факт е, че старата заплаха [Съветският съюз и Варшавският договор] вече не съществува, но също така е факт, че шпионажът продължава да съществува“); 3) борба срещу подривна и диверсионна дейност („След разпадането на съветския комунизъм… [тези усилия] сега представляват по-малко от 5% от следователската работа на службата“); 4) охрана; 5) разузнаване и 6) архиви.

Усилията в областта на борбата срещу тероризма заемат около 70% от ресурсите на Службата за сигурност, като 26% се падат на международния тероризъм, а 44% — на ирландските и вътрешните проблеми. Очевидно при изпълняване на операции срещу тероризма МИ–5 работи в сътрудничество с МИ–6 и с военното разузнаване, включително с военновъздушните сили и специалните морски части.

Когато на 1 април 1996 г. Стивън Ландър поема длъжността генерален директор на МИ–5 от Римингтън, от него се очаква да наблегне още повече на антитероризма, особено след бомбените атентати на Ирландската републиканска армия (ИРА). Ландър — бивш директор на отдела за ирландския антитероризъм в МИ–5 — е известен с работата си точно в тази област.

1909–1940 — генерал-майор сър Върнън Кел.

1940–1946 — сър Дейвид Питри.

1946–1953 — сър Пърси Силитоу.

1953–1956 — сър Дик Уайт.

1956–1965 — сър Роджър Холис.

1965–1972 — сър Мартин Фърнивал Джоунс.

1972–1979 — сър Мартин Ханли.

1979–1981 — сър Хауърд Смит.

1981–1985 — сър Джон Джоунс.

1985–1988 — сър Антъни Даф.

1988–1991 — сър Патрик Уокър.

1991–1996 — Стела Римингтън, носителка на Ордена на Британската империя.

1996 — Стивън Ландър.

Организация на Службата за сигурност (МИ–5)

* МИ–6

МИ–6 е британската Секретна разузнавателна служба (СРС) — Secret Intelligence Service (SIS), която отговаря за външното разузнаване. Води началото си от БЮРОТО НА ТАЙНИТЕ СЛУЖБИ, създадено през 1909 г. (вж. МИ–5).

С избухването на Първата световна война през август 1914 г. Външният отдел на бюрото става МИ–1(c) и отговаря за КОНТРАШПИОНАЖА извън рамките на Британската империя. Международният отдел е част от военното министерство от 1916 до 1918 г., а след това минава под надзора на Министерството на външните работи. През 1921 г. СРС става Британска външноразузнавателна агенция под контрола на Министерството на външните работи. Капитан МАНСФИЙЛД КЪМИНГ (известен като Си) е ръководител на Чуждестранния отдел/СРС/МИ–6 от 1909 до 1923 г. Той напуска този пост няколко месеца преди смъртта си.

Основният ОБЕКТ на АГЕНТИТЕ на Къминг по това време е Германия. Разузнавателният екип на Британския експедиционен корпус във Франция, който отговаря за ТАКТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, се представя зле. Усилията на Къминг са насочени към по-високо равнище на събиране на разузнавателни сведения и постигане на по-голям успех. Той поставя местни директори на разузнаването на 3 фронта, които докладват в щабквартирата. Къминг се заема и с ПОЛИТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. След абдикацията на цар Николай II на 16 март 1917 г. вече се налага Великобритания да подкрепи усилията на Александър Керенски при формирането на ново правителство, което да задържи Русия във войната срещу Германия. За тази цел британското правителство му изпраща финансова подкрепа през създадена от Къминг служба в Ню Йорк. Куриерът, който обикновено пренася парите, е агентът на Къминг СЪМЪРСЕТ МОЪМ. Моъм е посредникът между министър-председателя Лойд Джордж и Керенски. Междувременно други британски разузнавачи — майор СТИВЪН АЛИ и неуморимият СИДНИ РАЙЛИ, работят в разкъсваната от революцията Русия.

Не е ясно кой и с каква точно задача е изпратил Райли. Преди това той е бил в Русия като представител на Къминг, когото нарича понякога дори с обич „онзи еднокрак мошеник“, като представител на германски корабостроителници и по собствено желание. Райли е упорит роялист. Той се среща с болшевишките лидери, а след това се опитва да постави началото на контрареволюция. Той несъмнено е въвлечен в опита за убийство на болшевишкия лидер В. И. Ленин, при който лидерът е тежко ранен.

Сложният широкомащабен план на Райли да превземе отново Русия (и сам да стане министър-председател) завършва безславно. Но той продължава да изпраща други агенти в чужбина. Търговското споразумение между Великобритания и Русия от март 1921 г. фактически е признание на болшевишкия режим. Според договора нито една от 2-те страни не трябва да шпионира другата. Това, разбира се, съвсем не възпира нито Къминг, нито руския му колега ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ от действия. Британците са притеснени, че руснаците може да се намесят в конфликта с Ирландия. А скоро се появяват сведения, че руснаците шпионират във Великобритания и поддържат комунистическото движение, което създава значителни проблеми, тъй като икономиката на Великобритания запада.

(Най-важното е, че през 1919 г. изключително успешната програма на Адмиралтейството по КРИПТОАНАЛИЗ, известна като СТАЯ 40, и по-незначителните усилия на военното министерство се сливат, за да създадат ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ, която също е поставена под цялостния контрол на Къминг. Школата скоро успява да проникне в дипломатическите шифри, използвани от руснаците при комуникациите с посолството им в Лондон.)

Райли се превръща в основен проблем за МИ–6 през 1924 г. Въпреки че по това време живее в Съединените щати, той поддържа финансово антиболшевишките движения в Европа и през 1924 г. отново е в Съветския съюз (създаден през 1922 г.) за операция за заблуда, известна като ТРЪСТ. Когато Райли изчезва при преминаването на финландската граница, съпругата му настоява да получи помощ от офицерите в МИ–6 поне за да се разбере съдбата му. (Тръст в действителност е фасада на руските разузнавателни служби, които по-късно стават известни като ОГПУ.)

През 1923 г. Секретната разузнавателна служба има нов генерален директор — отново военноморски офицер. Това е контраадмирал ХЮ СИНКЛЕР, който е служил като ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ непосредствено след войната. Съществува известно припокриване на разузнавателните му усилия срещу руснаците и ситуацията в Германия. Според условията на Версайския договор на германците е наложена забрана да развиват авиацията, както и някои видове оръжия. Германските лидери, включително Херман Гьоринг, заминават за Русия, за да създадат секретни тренировъчни бази и програми и съвместно с руснаците да разработват оръжия. След като Съветският съюз започва индустриално и военно възстановяване след Гражданската война, Великобритания става основният му враг.

Германия започва възстановяването на военната си мощ през 30-те години, което кара агентите на МИ–6 да заработят по-упорито при определяне размера и размаха на превъоръжаването. Но ресурсите на МИ–6 са твърде ограничени за необходимите външноразузнавателни действия за поддържане интересите на Великобритания, които се простират по цял свят. Почти не се е получило предупреждение за африканското приключение на Италия в Абисиния (Етиопия) през 1935 г. или за германската окупация на провинция Рейн същата година. МИ–6 не осигурява предупреждение за намеренията на Хитлер, а също и възможностите му, когато Германия превзема Северна Чехословакия, а след това и останалата й част (1938) и Полша (1939).

Историкът на британското разузнаване НАЙДЖЪЛ УЕСТ описва състоянието на МИ–6 в началото на Втората световна война в книгата „МИ–6: Британски операции на Секретната разузнавателна служба 1909–1945“ („MI6: British Secret Intelligence Service Operations 1909–1945“, 1983) така:

Два месеца след началото на войната, на 4 ноември 1939 г., адмирал сър Хю Синклер умира в офиса си. Неговият наследник — полковник СТЮЪРТ МИНГИС, заема длъжността също в продължение на повече от цяло десетилетие. Мингис по-късно е повишен в чин генерал-майор. Той участва в по-голямата част от успешната британска разузнавателна дейност през войната, включително в криптоанализа УЛТРА. Постигнати са известни успехи в месеците, преди Великобритания да влезе във войната. Например полковникът от военновъздушните сили ФРЕДЕРИК УИНТЪРБОТЪМ изпълнява успешни мисии по събиране на разузнавателни сведения в Германия и дори се среща с Адолф Хитлер. Друг успех е въздушната фотография над Германия. Кралските военновъздушни сили нямат екип за РАЗУЗНАВАНЕ. От март 1939 г. МИ–6 и Франция финансират австралиеца СИДНИ КОТЪН, който извършва шпионски полети над Германия с търговски самолет с фотокамери.

Но има и провали. В ИНЦИДЕНТА КРАЙ ВЕНЛО на холандско-германската граница двама офицери от МИ–6 са отвлечени от германците през ноември 1939 г. Двамата офицери — капитан ПЕЙН БЕСТ и майор РИЧАРД СТИВЪНС, по-късно разкриват много от тайните на МИ–6, включително имената на британските агенти в Германия. Независимо от това безславно начало МИ–6 има значителни постижения през Втората световна война. Заедно с успеха на Ултра срещу германските комуникации (вж. ЕНИГМА; КРИПТОАНАЛИЗ) МИ–6 успява да предостави на съюзническите лидери подробни и полезни сведения за германските и италианските възможности и до голяма степен — за намеренията им.

Мингис работи добре съвместно с американските и другите британски разузнавателни агенции. Съществуват много проблеми, свързани предимно с американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ и британската организация Специални изпълнителни операции (СИО), но, разбира се, на фона на общите постижения от войната те са незначителни. (Това личи от сътрудничеството между службите и присъдените отличия. Мингис е награден с американския орден Легион на честта.)

През Втората световна война МИ–6 се състои от 2 основни управления: У — за дейностите в щабквартирата; УР — за резидентурите в чужбина. Първото управление се дели на следните отдели:

I — Политически.

II — Военен.

III — Военноморски.

IV — Военновъздушни сили.

V — Контраразузнаване.

VI — Индустриален.

VII — Финансов.

VIII — Комуникации.

IX — Шифри.

X — Преса.

През лятото на 1944 г. е създаден нов отдел с обозначение IX (което вече съществува): Съветски шпионаж и подривни действия. Ръководител на новия отдел е ветеранът от отдел V (Контраразузнаване) ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ — един от най-успешните шпиони на Съветския съюз.

Студената война издига нови предизвикателства пред британското разузнаване и бившият съюзник Йосиф Сталин бързо се превръща в един от враговете. Съветското разузнаване има здрава опора в британските разузнавателни служби по време на войната, главно благодарение на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Освен Ким Филби, който е сред бързо налагащите се кадри на МИ–6, а може би дори и един бъдещ генерален директор, сред шпионите са ДЖОН КЕЪРНКРОС, който работи в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ и в МИ–6, и ДЖОРДЖ БЛЕЙК, който започва шпионска дейност в полза на руснаците след Корейската война. Близкото сътрудничество между МИ–5 и МИ–6 означава, че АНТЪНИ БЛЪНТ и други съветски ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ в службите за сигурност са имали достъп до материали в МИ–6.

(Един от най-странните случаи е с ЧАРЛС ЕЛИС — офицер от МИ–6 през Втората световна война, който продава разузнавателна информация и на германците, и на руснаците. Шпионските му действия за руснаците вероятно са продължили и след войната.)

Благодарение на внедрените си агенти руските разузнавателни служби разкриват много от британските и американските разузнавателни операции. Провалите на съюзниците по време на Студената война определено се дължат на съветското проникване, на загубата на изпратени в Албания агенти, както и на факта, че руснаците са запознати с проекта за БЕРЛИНСКИЯ ТУНЕЛ. Десетки други британо-американски разузнавателни операции са разкрити.

Отговорността за някои от провалите (и затрудненията) в разузнаването пада върху МИ–6. През 1956 г. например МИ–6 изпраща вече позастарелия и не толкова подвижен бивш военноморски водолаз ЛАЙЪНЪЛ КРАБ на тайна мисия в пристанището Портсмут, за да прегледа подводната част от корпуса на съветския кораб Орджоникидзе, с който са пристигнали във Великобритания съветските лидери Никита Хрушчов и Н. А. Булганин. По-късно в пристанището е намерено обезглавено тяло, за което се предполага, че е на Краб.

МИ–6 има някои значителни постижения. Офицерът от съветското разузнаване ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ първо се свързва с ЦРУ в желанието си да разкрие военните тайни на съветските въоръжени сили. Пренебрегнат от американците, той се обръща към британския бизнесмен ГРЕВИЛ УИН, който прехвърля случая на МИ–6. Въпреки че британците се налага да „споделят“ Пенковски с ЦРУ, в началото на 60-те години съветската военна политика и оръжейни системи са напълно разкрити пред британските и американските политически и военни лидери.

МИ–6 има и други успехи, въпреки че малко от тях са толкова съществени, както краткотрайният успех с Пенковски. За разлика от МИ–5 под ръководството на СТЕЛА РИМИНГТЪН Секретната разузнавателна служба все още не се е разкрила пред обществеността. Вероятността да стори това е много малка независимо от това, че Студената война е приключила. МИ–6 все още изпраща агенти, които изпълняват опасни мисии в чужбина.

1909–1923 — капитан сър Мансфийлд Къминг.

1923–1939 — адмирал сър Хю Синклер.

1939–1952 — генерал-майор сър Стюърт Мингис.

1953–1956 — сър Джон Синклер.

1956–1968 — сър ДИК УАЙТ.

1968–1973 — сър Джон Рени.

1973–1978 — сър Морис Олдфийлд.

1979–1982 — сър Артър Франкс.

1982–1985 — сър Колин Фигърс.

1985–1989 — сър Кристофър Къруин.

1989–1994 — сър Колин Маккол.

1994 — Дейвид Спединг.

За отбелязване е, че неуморимият Дик Уайт — ветеран от МИ–5 от Втората световна война — е единственият, който е бил директор и на МИ–5, и на МИ–6, служейки общо 15 години като ръководител на разузнавателни служби.

Мидас

Първият американски предупредителен СПЪТНИК за засичане на далекообхватни балистични ракети. Създаден е през 50-те години, преди руснаците да пуснат в орбита първия си спътник през 1957 г. Проектът е наречен МИДАС (съкращение от Missile Alarm Defense System — Ракетна алармено-защитна система). Това е един от ранните спътникови опити, предложени от американските военновъздушни сили. (Вж. САМОС.)

МИДАС е оборудван с прибори, улавящи инфрачервени излъчвания. Осем спътника, равномерно разположени в 2 орбитални кръга, трябва да осигуряват достатъчно покритие на площадките за ракетно изстрелване в Съветския съюз. Те са предназначени да поддържат непрекъснато НАБЛЮДЕНИЕ на тези обекти.

Първият опитен МИДАС е изстрелян на 26 февруари 1960 г. от Кейп Канаверал, Флорида. Първоначално изстрелването протича добре, но когато спътникът Аджена А се отделя от ракетата носител Атлас D, следва експлозия. Вторият МИДАС е изстрелян на 24 май 1960 г. и там всичко минава почти безпроблемно. Сензорният пакет Аджена А — с 1370 кг инфрачервен сензор и оборудване за база данни — влиза в орбита 467–515 км над Земята. Въпреки че е снабдена с акумулатори за 28-дневен полет, базата данни отказва да работи след 16 обиколки.

Следват нови опити. Възникват и проблеми. Степента на фалшива тревога е твърде висока, а достоверността — прекалено ниска. През 1961 г. програмата МИДАС е променена от равнище разработка на равнище тестова програма и получава наименованието Програма 461. Програмата изглежда обречена, но ето че на 9 април 1962 г. — една година преди планирания срок — МИДАС е изстрелян в Космоса.

МИДАС е изведен в орбита при височина 2798–3363 км. Оборудването функционира 6 седмици и през това време успешно улавя изстрелването на 9 американски балистични ракети. Въпреки че следват нови провали, спътникът, изстрелян на 9 април, демонстрира правилността на замисъла, особено когато засича ракетите с твърдо гориво Минитмън и Поларис, чието инфрачервено излъчване при изстрелване е далеч по-слабо, отколкото на ракетите с течно гориво.

Независимо от успехите през ноември 1963 г. разработването на МИДАС е спряно поради необходимостта да се засичат ракети, изстрелвани от подводници, както и по-малки балистични ракети със среден радиус на действие. През юни 1966 г. започват изпитанията на модифицираните спътници и отново възникват проблеми. В края на годината програмата продължение на МИДАС е прекратена.

На нейно място Съединените щати приемат Програма 949 — за по-голям спътник, който може да бъде изведен в геосинхронна орбита 36 000 км над Земята. Това означава, че само няколко спътника, които кръжат със скоростта на Земята, ще бъдат сравнително неподвижни и така ще могат да осигуряват непрекъснато наблюдение на съветските ракетни площадки.

Първото изстрелване от Програма 949 е извършено през август 1968 г. Спътникът навлиза в почти геосинхронна орбита — 31 497–39 853 км над Земята. Това и последвалите изстрелвания имат за цел предимно да наблюдават океанските райони, където действат съветски подводници с балистични ракети, които тревожат все повече плановиците на американската отбрана. (В Гренландия, Аляска и Канада се разполагат сухоземни радари, за да могат да засичат съветски балистични ракети дори на този ранен етап по бустерната им траектория.)

Следват нови изстрелвания по Програма 949. Някои са успешни, други — не. Последното изстрелване през декември 1972 г. е успешно, но цялата програма се разглежда като опит да се прокара пътят за напълно развитата ранна американска система за предупредителен спътник — Програма 647.

Първото изстрелване на новия апарат по Програма 647 е извършено на 6 ноември 1970 г. Успехът е частичен, тъй като не се постига геосинхронна орбита. Спътникът тежи 1132,5 кг и е снабден с 4-метрови соларни панели за презареждане на акумулатори с неограничен живот. Второто изстрелване по Програма 647 е извършено на 5 май 1971 г. Спътникът достига идеална орбита. Времето за прелитане на балистична ракета, изстреляна от Съветския съюз към САЩ, е около 30 минути. Спътникът от Програма 647 може да засече изстрелването и да даде незабавно предупреждение. Шест минути по-късно може да осигури достатъчно данни за определяне на траекторията и следователно — целта на ракетата.

Системата за спътниково наблюдение става действаща. Успехът й води до получаването на безпрецедентни подробности, оповестени през 1973–1974 г. По това време програмата е наречена Програма за подкрепа на отбраната (ППО). Към средата на 70-те години три спътника ППО кръжат в геосинхронна орбита: 2 над Западното и 1 — над Източното полукълбо. Те осигуряват непрекъснато покритие на съветските и китайските площадки за изстрелване. Спътниците ППО са запазени в орбита.

Освен установените земни бази за получаване на сведения в Съединените щати и в Алис Спрингс, Австралия, са разработени и няколко подвижни земни бази. Летящите командни постове (E–4 Огледало) и въздушната система от самолети за предупреждение и контрол E–3 АУАКС (Airborne Warning And Control System — E–3 AWACS) на военновъздушните сили по-късно са снабдени с приемници за ППО. По този начин се осигурява висока степен на оцеляемост на тези, които вземат решенията за ответен ядрен удар, в Америка.

Инфрачервените детектори в тези спътници са създадени така, че да засичат изстрелването на балистични ракети, но могат да засичат и турбореактивни самолети, които използват горивни камери за ускорение предимно когато са над водни повърхности. Тази възможност обаче рядко се обсъжда от американски служители на обществени форуми.

Мидуей

Повратна точка във военните действия в Тихия океан през Втората световна война, когато значително по-малобройна и неподготвена за такова сражение американска военноморска част извоюва решителна победа над японския флот, който се опитва да превземе остров Мидуей и Хавайските острови и да въвлече американския флот в решителна битка. Американската победа при Мидуей се дължи до голяма степен на военноморските криптолози, разчели японските военноморски КОДОВЕ (вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ).

Японските стратези планират превземането на Мидуей и Западните Алеутски острови, за да се създаде японска отбранителна линия от Киска на Алеутските острови чак до Мидуей на Маршаловите и Гилбъртовите острови, след това западно до Порт Морсби и Холандска Ост Индия. Превземането на Мидуей също трябва да бъде отговорът на бомбардировката над Япония от април 1942 г., ръководена от подполковник Джеймс (Джими) Дулитъл. По замисъл контролът над Мидуей трябва да лиши ВМС на САЩ от бази за подводниците му, а също така да стане предмостие към превземането на Хавайските острови.

Американските военноморски криптолози разбират, че се подготвя важна японска операция, но не могат да определят мястото на предполагаемия удар, тъй като японците използват КОДОВИ НАИМЕНОВАНИЯ. Един от криптолозите — ДЖ. ХОЛМС, предлага американският командващ в Мидуей да изпрати съобщение в Пърл Харбър, че устройството за дестилиране на вода на острова е развалено. Съобщението се изпраща с простичък код, за да могат японците да го дешифрират. Малко след това криптолозите дешифрират закодираното японско съобщение, в което се казва, че на AF има недостиг на вода. По този начин американците научават, че става въпрос за Мидуей.

Японците насочват почти всички налични военни кораби към Мидуейско-Алеутската атака, включително 8 от общо 10-те действащи японски самолетоносача. Американските декодировчици успяват да съставят доста подробна скица на японския план. Командирът на американския флот за района на Тихия океан адмирал Честър Нимиц независимо от несъгласието на някои щабни офицери, които са скептично настроени към анализа от декодирането, решава да изпрати само 3 самолетоносача срещу японските сили, ръководени от адмирал ИСОРОКУ ЯМАМОТО. Японците са изненадани и в последвалата на 4 юни 1942 г. битка, която не стихва цял ден, 4 японски самолетоносача и 1 японски кораб са потопени от американски самолетоносачи за приводняващи се самолети, а друг е сериозно повреден. Всички 250 самолета на самолетоносачите са изгубени, както и много от опитните пилоти и екипажите за техническо обслужване. Американските загуби са 1 самолетоносач и 1 кораб. Това е първото значително поражение на японския флот от 1592 г. Битката слага край на японската военна експанзия в Тихия океан.

Вж. РОШФОРТ, ДЖОУЗЕФ.

Микрат

Продукт на микрофотографията, използван при микроточките.

Микроточка и микрофотография

Намалено фотоизображение на писмен или друг материал, създадено с методите на микрофотографията. Използва се за икономия на място, което заема разузнавателната информация, и за относително безопасно транспортиране на голямо разстояние. Смята се, че германците са изобретили микроточките. Истината е, че французите използват микроточки още от времето на пруската обсада на Париж през 1870 г. Тогава микроточките са били с големина 70 мм и са съдържали 300 000 буквени знака. Микроточките са били ризпращани отвъд противниковите линии с БАЛОНИ и ПОЩЕНСКИ ГЪЛЪБИ. АЛЕКСАНДЪР ФУТ, съветски АГЕНТ, пише в книгата си „Наръчник за шпиони“ („Handbook for Spies“, 1949), че съветските разузнавателни служби са използвали микроточки още преди Втората световна война. Дори и да не са измислили микроточките, германците имат значителен принос в развитието на микроточковата технология и използват микроточките непрекъснато както преди, така и през Втората световна война.

Американците получават информация за микроточките от ДУШКО ПОПОВ — ДВОЕН АГЕНТ, който през 1941 г. заминава за Съединените щати. Въпреки че британците контролират Попов и уведомяват ЕДГАР ХУВЪР — директор на ФБР, за дейността му, Хувър нарежда той да напусне Съединените щати. След войната Хувър пише, че Попов е бил германски АГЕНТ, „разкрил“ микроточковата система на ФБР.

Британците също използват техниката на микрофотографията. Техният междинен негатив от 35 мм намалява на 1,27 мм.

Тъй като техниката за изготвяне на микроснимки предполага наличието на сложно фотографско оборудване, което може да издаде шпионина (ако той не работи под прикритието на професионален фотограф или фотограф любител), микроснимките в разузнавателната работа като правило се задействат само при препращането им по линията агент — център. Един от уредите, използвани от германците, е дълъг 1,80 м и тежи около 2 кг и използва ръчно направена (не заводска) емулсия върху стъклена плака. Друг модел (може да се помести в раница) използва високоразделителна емулсия върху обратната страна на тънък негатив.

В микрофотографията се използват също и позитиви; избелване на образа преди извършване на проявяването, така че „точката“ става невидима. Този продукт на микрофотографията се нарича микрат и е подробно разработен от германците през Втората световна война. Съвременните микрати са 1 на 1 мм и се смята, че ги използват съветските разузнавателни служби.

Твърди се, че в края на 50-те години КГБ обучава агенти, които да правят микроточки, като използват 35-милиметров рефлекторен апарат. Техниката на снимането е следната: фотографираният документ се прикрепва върху гладка повърхност (маса). Агентът закрепва фотокамерата, да речем — на ръба на масата. След проявяването филмът се поставя между 2 стъклени пластинки. За микроснимката се използва обикновен целофан, върху който се нанася светлочувствителен слой от специално приготвени химикали. Агентът го закрепва върху гладка повърхност и над него поставя микрокамерата. Руснаците използват микрокамера — малка медена тръбичка, дълга около 375 мм и с обективи от двата края. Стъклените пластинки с негатива се поставят върху статива на височина 87,5 см от обектива на микрокамерата. Над нея се поставя лупа с тройно увеличение и накрая, над нея — електрическа лампа 100 вата (лъчът минава първо през лупата, след това — през негатива и накрая — през микрокамерата). Агентът повдига или сваля стъклените пластинки с негатива дотогава, докато върху целофана не се фокусира изображението във възможния най-малък размер. После отбелязва мястото с кръстче, включва светлината и в продължение на 3 минути проявява изображението. След проявяването то изглежда като малка черна точка (микроточка), която агентът изрязва с бръснарско ножче. След това в края на пощенска картичка се прави 1,5-милиметров разрез, където с пинсета се пъха снимката. Разрезът се залепва с лепило от брашно и вода (другите видове лепила се „хващат“ от ултравиолетовите лъчи).

Милър, Ричард (1937)

Първият агент от ФБР, осъден за шпионаж в полза на Съветския съюз.

Милър е пълен (113 кг) некомпетентен небрежен агент. Постъпва на работа във ФБР през 1964 г., но трудно може да се приеме като сътрудник на бюрото. През 1982 г. е прехвърлен от филиала на ФБР в Ривърсайд, Калифорния, в контраразузнавателния отдел в отделението в Лос Анджелис, където е можело да бъде държан по-добре под око, отколкото в отделите, занимаващи се с престъпления в страната. Характеристиката му не е добра. Той разкарва продукти на Амуей с колата на ФБР, използва значката си, за да си изпроси бонбони от магазините, и накрая — продава на частен детектив информация на ФБР.

Веднъж загубва дори пистолета и всичките си документи. Една вечер, излизайки последен, заключва офиса в Лос Анджелис и забравя ключа на ключалката, където го намират на следващата сутрин. Репутацията на Милър, както самият той се изразява, „меко казано, не е много добра“. И въпреки това обикновено получава „отлична“ характеристика.

Винаги изостава с канцеларската работа. Бивш колега го описва като „мърляв, неподдържан и неугледен. Изглежда така, сякаш по ризата и вратовръзката му има трохи и петна от супа“.

Баща на 8 деца, той винаги се чуди как да върже двата края. През седмицата живее сам в Линуд, предградие на Лос Анджелис, а през уикенда пътува повече от 160 км до окръг Сан Диего, където двамата с жена си се опитват да управляват ранчо за авокадо, което произвежда повече дългове, отколкото авокадо.

Стандартът на ФБР за агент с височината на Милър — 1,56 м, е 79,5 кг. Когато теглото на Милър достига 113 кг, той е отстранен за 2 седмици и му е наредено да свали излишните килограми. Няколко седмици след този спад в кариерата му красивата 34-годишна съветска емигрантка Светлана Огородникова му предлага да стане шпионин.

Един ден през август 1984 г. агентите на ФБР, които държат под НАБЛЮДЕНИЕ съветското консулство в Сан Франциско, забелязват една жена да слиза от кола на ФБР в Лос Анджелис. Това е Светлана Огородникова. Екипът на ФБР допуска, че агент от службата в Лос Анджелис работи по случай и се налага да отиде до консулството.

Това, което не знаят, е, че когато Огородникова влиза в консулството, тя носи значката на Милър и всичките му документи, за да докаже, че мъжът в колата отвън наистина е агент на ФБР. Тя носи и копие от ръководство на ФБР за събиране на разузнавателна информация. ФБР по-късно описва секретното ръководство от 24 страници като книга, която ще осигури на руснаците „подробна картина за ФБР и американските разузнавателни операции, похвати и изисквания“.

Консулството е под непрекъснато наблюдение, тъй като там е съветско шпионско гнездо. ФБР дори прави опит да прокопае тунел до него. Изкопните работи обаче са забелязани и агентите от контраразузнаването се задоволят само с обикновените техники за наблюдение — подслушване на телефонните разговори, проследяване на руснаци, за които се смята, че са офицери от КГБ, снимане на хората, които влизат и излизат от консулството, известно под името КГБ Запад. Милър едва ли би могъл да избере по-подходящо място в Северна Америка, където да бъде забелязан от ловците на шпиони на ФБР.

Когато през 1982 г. Милър е прикрепен към отдела по контраразузнаване, за Светлана Огородникова е отговарял агент Джон Хънт, който е имал за задача да наблюдава голямата съветска емигрантска колония в Западен Холивуд. Хънт я е срещал много пъти, а веднъж дори я е придружил до приемната на лекар. Хънт твърди, че Огородникова била на преглед заради „рядка болест на кръвта“. По-късно той обяснява, че я е водил на лекар, за да направи аборт, и тя доста убедително намекнала, че той е бащата, очевидно без да знае, че агентът е стерилен (бил е опериран през 1960 г.). След пенсионирането му през 1984 г. Огородникова е била прехвърлена на Милър.

Смята се, че Огородникова е „агент за контакти“, която набелязва потенциални обекти за вербуване — работа, извършвана от офицери на КГБ под прикритието на дипломати. От ФБР я наблюдават, тъй като не е обикновена руска емигрантка. Двамата със съпруга й Николай Огородников са емигрирали в Съединените щати от 1973 г. Другите съветски емигранти наричат двойката просъветски информатори, които работят за КГБ. Тя се хвали с връзките си в съветското консулство и за разлика от другите емигранти й е разрешено да пътува до Съветския съюз и обратно.

След първата среща, наблюдавана в Сан Франциско, тя и Милър осъществяват т.нар. от ФБР многобройни лични срещи. Двамата стават любовници. Светлана твърди, че се е опитала да се противопостави на сексуалните опити на Милър, но се е подчинила, тъй като „той ме плашеше“. Тя се представя на Милър като майор от КГБ и обещава 65 000 долара в злато и пари, а също и шлифер за 675 долара, ако той се съгласи да шпионира за КГБ. ФБР се съсредоточава над наблюдението и започва да гради доказателства в операция с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Уипуърм.

Тя моли Милър да научи къде се намира майорът от КГБ СТАНИСЛАВ ЛЕВЧЕНКО, който е станал изменник, и Виктор Беленко — съветски пилот, избягал с МиГ–25 през 1976 г. в Япония. И двамата са осъдени на смърт задочно и се предполага, че ще бъдат обект за ликвидиране. Милър не й предоставя тази информация.

През септември 1984 г. ФБР стеснява кръга. Милър докладва на началника си, че месеци наред работи сам, за да проникне в КГБ като ДВОЕН АГЕНТ. След това обяснява, че се е надявал да надхитри Светлана, а също и КГБ, като всички си помислят, че той наистина е изменник. „Исках да докажа на себе си и на всички от ФБР, че не съм нищожеството, за което всички ме вземат“, твърди той.

След бърз, но подробен разпит, продължил няколко дни, агентите на ФБР арестуват Милър. Когато претърсват апартамента му, те откриват секретни и поверителни документи. Огородникови също са арестувани. В жилището им са открити разузнавателни средства, като например ШИФРОБЛОКЧЕТА ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА, пособия за ТАЙНОПИС и фотографски апарати за микроточки.

Светлана и Николай се признават за виновни. Светлана получава 18 години затвор, а Николай — 8. Тя се съгласява да свидетелства срещу Милър, който е обвинен в шпионаж и предаване на секретни документи. Защитниците на Милър приемат доказателствата на ФБР, като настояват, че той просто се е объркал, докато се е опитвал да доведе докрай своята доброволна мисия на внедрен от КГБ шпионин във ФБР. Съдът не може да се произнесе категорично за вината му и пренасрочва процеса за ноември 1985 г.

По време на втория процес 3 месеца по-късно Светлана дава показания като свидетелка на подсъдимия. Сега вече тя настоява, че Милър е невинен и че тя самата се е съгласила с предложената й от следствието сделка, за да избегне доживотната присъда. Този път Милър е признат за виновен в шпионаж по 6 точки и получава 2 доживотни присъди и глоба от 60 000 долара.

Минаре

Строго секретна операция на АНС за прехващане на съобщения от чужденци до чужди или американски граждани в Съединените щати, заподозрени в участие в граждански безредици, главно срещу Виетнамската война. Приетият на 1 юли 1969 г. правилник на Минаре — самият той СТРОГО СЕКРЕТЕН — включва наблюдение на „комуникациите, които се отнасят до лица или организации, свързани с гражданските безредици, антивоенните движения и дезертьорите от армията…“.

Вж. ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ; ШАМРОК.

Минг

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ, използвано от британското Управление за специални операции (УСО), за германците и Германия.

Мингис, Стюърт (1890–1968)

Директор на МИ–6 — британската Секретна разузнавателна служба (Secret Intelligence Service) — от 1939 до 1953 г. Мингис отговаря за разузнаването по време на Втората световна война и в началния период от Студената война, както и за операциите в ПАРК БЛЕЧЛИ.

Мингис учи в Итън, а по-късно служи за кратко като офицер в Гренадирския гвардейски полк, а от 1910 до 1939 г. — в Лейбгвардейския конен полк. През Първата световна война участва в бойните действия във Франция и получава отличие за храброст от краля. Като полковник е заместник на сър ХЮ СИНКЛЕР (ръководител на МИ–6 от 1923 до смъртта си през 1939 г.), а след това е назначен за директор на МИ–6. Работата му е изключително трудна през войната, докато работи за министър-председателя Уинстън Чърчил, който проявява неутолим интерес към разузнавателните и тайните операции.

Убеден защитник на декодирането, Мингис с ентусиазъм финансира усилията в Парк Блечли в разработването на машините БОМБА, благодарение на които през 1940 г. е разкодиран шифърът на германската шифрова машина ЕНИГМА. През 1945 г. е повишен в чин генерал-майор. До 1953 г. остава директор на МИ–6, а след изменничеството на ДОНАЛД МАКЛИЙН и ГАЙ БЪРДЖИС и заминаването им за Съветския съюз се оттегля.

Мингис оставя ежедневните операции на МИ–6 на подчинените си. „Не очаквайте от мен да чета всичко, което е поставено на бюрото ми“, им казва той. Поддържането на отношенията на МИ–6 с различните министерства е първостепенната му задача. Във „Втората най-древна професия“ („The Second Oldest Profession“, 1986) Филип Найтли пише за него: „В личните си отношения той винаги е любезен, но никога не проявява топлота — «твърд като гранит под привидната отстъпчивост», както казва сътрудник на тайните служби на съпругата си. Той членува в много различни клубове, обича конете и конните надбягвания и пие много.“

Много от разузнавателните служби смятат, че Мингис е незаконен син на Едуард VII.

Министерство государственной безопасности (МГБ)

Вж. НКВД.

Министерство на държавна сигурност

Вж. МДС (Китай).

Минсмийт

Хитро измислена британска операция за заблуда от времето на Втората световна война, чиято цел е да накара германското командване да повярва, че съюзниците ще нахлуят на Балканите в средата на 1943 г., вместо да нападнат Сицилия, която е истинската цел. Операцията трябва да убеди германците, че те съвсем случайно са прехванали строго поверителни документи, които разкриват плановете на съюзниците. Ако операцията се окаже успешна, германците ще прехвърлят допълнителни сили на Балканите, вместо да защитават Сицилия.

Британското ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ използва трупа на един наскоро починал и замразен мъж, като бързо му разработва нова самоличност — майор Мартин от Кралската морска пехота, действащ майор, роден в Кардиф, Уелс, през 1907 г., назначен в щабквартирата на Обединени операции. Трупът е облечен в униформата на морски пехотинец, без да бъдат изпуснати панделките, дисковете за идентификация, а също и документите, остатък от билет за театър, банкноти, дребни пари, бележка от последния адрес в Лондон и др. Най-същественото е, че към ръката му на верижка е прикрепено заключено куфарче с официални документи и лично писмо от висш съюзнически офицер до друг. Писмото и документите показват, че майор Мартин е пътувал със самолет от Англия към съюзническата щабквартира в Северна Африка.

Майор Мартин е поставен в херметически стоманен контейнер, натоварен на борда на британската ПОДВОДНИЦА Сераф. Командирът на подводницата лейтенантът от флота Л. А. (Бил) Джуъл, а и подчинените му офицери се заклеват да мълчат, а на командването е казано, че в контейнера се намира свръхново и секретно метеорологично устройство. Рано сутринта на 30 април подводницата изплава на повърхността близа до градчето Уелва, разположено на испанското крайбрежие, и моряците отварят контейнера на палубата. На майор Мартин е сложена спасителна жилетка и след окончателна проверка на подробностите е прочетен псалм 39 от библейския псалтир и тялото е изтласкано в морето, като остава въпрос на време течението и приливът да го изхвърлят на брега.

Германски оперативни работници, които са наводнили Испания, бързо узнават за изхвърления край брега удавник, открит от рибари на 30 април. Британски служители също научават за удавника и настояват тялото да бъде незабавно върнато. Междувременно германците внимателно отварят куфарчето и фотографират всички документи, а след това тялото е предадено от испанците на британски дипломати. Копията от документите спешно са изпратени в БЕРЛИН, за да бъдат анализирани от германското разузнаване. Смъртта на майор Мартин е спомената в следващия списък на убитите британци, а месец по-късно във вестник Таймс е публикувана информация в подкрепа на заблудата. (Преди това е пуснато съобщение, че няколко британски офицери са загинали, след като самолетът им се е изгубил над морето на път за Гибралтар.)

Когато тялото и вещите на майор Мартин най-сетне са предадени на британците, а куфарчето внимателно прегледано, става ясно, че документите са четени, внимателно сгънати повторно и печатът възстановен — очевидно работа на германците. Британският началник-щаб изпраща телеграма до министър-председателя, който по това време е в Щатите: „Минсмийт изцяло е погълнат.“ Началник щабът на Чърчил — генерал Хейстингс Измей — по-късно пише: „Операцията надмина и най-дръзките ни мечти. Това, че успяхме да разпънем германската отбрана в цяла Европа (дори от Сицилия са изтеглени германски кораби), наистина е забележително постижение.“ Майор Мартин, чиято истинска самоличност не е била известна, официално е погребан в Уелва.

Автор на идеята за тази операция е ЮИН МОНТЪГЮ — адвокат, служил в британското военноморско разузнаване по време на войната, след което става военносъдебен съветник на военноморския флот. Той получава Военен орден на Британската империя за замисъла на Минсмийт. Книгата на Монтъгю, посветена на операцията — „Човекът, който не съществуваше“ („The Man Who Never Was“, 1953), по-късно е филмирана.

Минткенбо, Джеймс

Сержант от американската армия, вербуван от сержант РОБЪРТ ЛИЙ ДЖОНСЪН да шпионира за КГБ в Западна Германия през 50-те години. Минткенбо е ХОМОСЕКСУАЛИСТ и по материалите по делото „именно това обстоятелство е заинтересувало куратора от КГБ, тъй като хомосексуализмът често са порицава от обществото и хомосексуалистите се чувстват социално изолирани. В такъв човек лесно може да се появи желание да отмъсти на обществото, поставило го в толкова унизително и незавидно положение“.

КГБ поръчва на Минткенбо да набележи други американски хомосексуалисти и го изпраща в Москва на обучение. Там му е внушено да се ожени за рускиня, вербувана от КГБ. Младоженците заминават за Канада, за да получат свидетелства за раждане на канадци, починали скоро след раждането си. Минткенбо получава нареждане да започне работа като брокер на недвижими имоти във Вашингтон, за да може да получава информация за военните и за държавните служители, които си търсят квартири.

Сложният замисъл на КГБ приключва преди още Минткенбо да е започнал да действа. През 1965 г. Джонсън се предава и посочва Минткенбо. И двамата са дадени на съд и получават по 25 години затвор.

Мир

Съветска обитаема орбитална станция, използвана за научни изследвания, а също и за военни цели, включително за РАЗУЗНАВАНЕ. Мир е изведена в орбита на 19 февруари 1986 г. след първата в света космическа станция от серията САЛЮТ. На 15 март космически кораб се скачва успешно с Мир, двама космонавти се прехвърлят в станцията и остават в нея 125 дни.

Мир е космически комплекс, пригоден за живот, където се провеждат научни експерименти и други дейности в специалните модули, свързани с него. Доклад на американското Министерство на отбраната „Съветското космическо предизвикателство“ (1987) предвижда, че „станцията Мир ще бъде използвана за военни експерименти. Много от тях ще извършват визуални наблюдения — камери, радари, спектрометри и мултиспектрални електрооптични сензори — уреди, които могат да поддържат освен всичко друго антиспътникови и балистични ракетни отбранителни системи“.

В сравнение със Салют 7 последната космическа станция от серията Салют, изведена в орбита през 1982 г., Мир има 6 депа за скачване с космически кораби за разлика от двете депа на първите станции. Соларните и енергийните системи са подсилени, компютърните възможности са по-големи, а членовете на екипажа имат отделни „кабини“. Соларните панели на Мир осигуряват мощност почти 10 киловата за домакински цели и проучвателни проекти.

Мир редовно се снабдява с техника и хранителни продукти от космически кораби, а екипажите се сменят периодично. Станцията само веднъж е била без обитатели — през април 1989 г. Съветските специалисти обясняват този факт с технически проблем, свързан с новите модули, които се подготвят, за да се монтират на космическата станция.

Руснаците извеждат в Космоса и японски журналист, а по-късно — и френски астронавти, които прекарват известно време на борда на Мир. Американският астронавт Норман Тагард, също излетял с руски космически кораб, прекарва 115 дни на Мир през 1995 г. Той е първият американец, летял в руски космически кораб и поставил рекорд за дълъг престой на американец в Космоса.

През ноември 1995 г. американската космическа совалка Атлантис се скачва с Мир за 3 дни — инсталирано е специално устройство за скачване. На 28 март 1996 г. Атлантис се скачва отново с Мир и астронавтът Шенън Лусид извършва първото орбитално прехвърляне, преминавайки в руската космическа станция, където остава 5 месеца. (Атлантис се връща на Земята на 31 март — това е първият случай, в който американска совалка се завръща с по-малоброен екипаж, отколкото при изстрелването.)

Екипажите на Мир отбелязват няколко рекорда за престой в Космоса. На 27 декември 1991 г. космонавтът Юрий Романенко се връща на Земята след прекарани 326 дни в Космоса.

Базовата космическа станция Мир тежи малко повече от 22 т и е пусната в орбита 333–356 км над Земята. По-късно към базовата станция са прибавени допълнителни модули и устройства за скачване. Например постоянното окачващо устройство, инсталирано от Атлантис през ноември 1995 г., тежи 4,5 т. (По време на това скачване американският кораб прехвърля на Мир 460 л прясна вода, 470 кг техника и храна и връща на Земята 370 кг оборудване.)

Мистик (М–17)

Съветски РАЗУЗНАВАТЕЛЕН самолет за големи височини, подобен в много отношения на американския шпионски самолет U–2. Разработката му е завършена в края на 70-те години, а първият полет е през май 1982 г. — 27 години след първия полет на U–2!

Разработен е от конструкторското бюро Молния (Мясишчев). Мистик е предназначен изключително за стратегическо разузнаване — камерите и другото военно оборудване за разузнаване тежат 2,5 т, — но се използва и за научни изследвания.

Самолетът представлява мощен моторен планер (с размах на крилете 39 м) и двойна опашка. На крилете има специални устройства за повдигане, прикачени към хоризонталната част, което повишава аеродинамичността. Самолетът има 2 турбовитлови (реактивни) мотора, които достигат максимална скорост около 745 км/час с оперативна височина 21 км.

Продължителността на полета на Мистик, обявена в руската преса, е само 1,5 часа. Ако това наистина е така, тя е значително по-малка от 9,5-те часа на U–2. Вариантът на Мистик М–55 е малко по-малък — с размах на крилете 37 м и може да носи оборудване с тегло 1,360 т. Затова пък продължителността на полета е 6,5 часа. Управлява се само от един пилот.

По време на серия специални опити през 1990 г. самолетът подобрява 25 световни рекорда за височина на полета.

Мистик е западното му КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ. Съветското му название е Стратосфера, а на дизайнерското бюро — М–17.

М–17 Стратосфера

Михайлов, Владлен

Ръководител на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от 1987 до 1991 г. Няма опит във военното разузнаване и международните въпроси, преди да заеме този пост. Михайлов постъпва в съветската армия през 1942 г. и завършва военна школа. Служи в Далечния изток. През 1954 г. завършва престижната военна академия Фрунзе и поема ръководството на армейска дивизия. Той е началник-щаб на Туркестанския военен окръг, преди да бъде назначен за началник на ГРУ.

Мичъл, Бърнън (1929)

Криптолог от АНС, който съвместно с УИЛЯМ МАРТИН става изменник и емигрира в Съветския съюз през 1960 г.

След гимназията Мичъл постъпва в Калифорнийския технологичен институт за година и половина. Като студент с добри резултати на изпитите се записва във военноморския флот. Преминава курс на обучение по криптология и получава назначение в радиопрехващателната станция към ГРУПАТА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ в Камисея, Япония. Там се запознава и се сприятелява с Мартин. През 1954 г. се уволнява и постъпва в Станфордския университет, където защитава научна степен по математика. Поддържа приятелството си с Мартин и на 8 юли 1957 г. двамата постъпват в АНС. Мичъл е приет на работа, въпреки че е признал по време на предварителните разговори и на теста с ДЕТЕКТОРА НА ЛЪЖАТА, че е правил сексуални опити с пилета и кучета от тринадесет до деветнадесетгодишна възраст.

Скоро се разочарова от дейността на АНС и двамата с Мартин отлитат за Куба, където през декември 1959 г. се срещат със съветски дипломати. По-късно — през юли 1960 г., и двамата взимат заедно отпуск и първо заминават за Мексико, а на следващия ден — за Куба, където се качват на съветски товарен кораб. (Вж. статията за Мартин за подробности около бягството им и за пресконференцията, дадена при пристигането им в Москва.)

След бягството им става ясно, че Мартин и Мичъл са били ХОМОСЕКСУАЛИСТИ и любовници. През 1979 г. Мичъл вече е разочарован от Съветския съюз и прави запитване пред служител на Държавния департамент, дали може да се върне в Съединените щати като имигрант или дори като турист. Молбата му е отхвърлена.

МКУЛТРА

Строго секретен проучвателен проект на ЦРУ за възможното използване на ЛСД и други наркотици, въздействащи върху ума, за да бъде създаден перфектният АГЕНТ, чийто мозък да е под непрекъснатия контрол на ОПЕРАТИВНИЯ РАБОТНИК.

МКУЛТРА се разработва през цялото време, докато АЛЪН ДЪЛЕС е ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (1953–1961). Проектът е предложен през 1953 г. от РИЧАРД ХЕЛМС — бъдещ директор на ЦРУ, който казва на Дълес, че ЦРУ има нужда „да разработи методи и средства за използване на биологични и химични материали“ и за „създаване на различни физиологични условия, които могат да поддържат настоящите или бъдещите тайни операции“. Ако това бъде осъществено, казва той, ЦРУ ще получи „пълни сведения за вражеския теоретичен потенциал, като по този начин ще ни позволи да се защитаваме срещу враг, който може да е толкова ограничен при използването на тези техники, колкото сме и ние сега“.

Когато по-късно Хелмс се опитва да обясни защо ЦРУ се захваща с подобно необичайно начинание, той казва, че един ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК или „таен ръководител“ е обучен да вярва, че „не можеш да разчиташ на честността на агента си точно да изпълнява това, което искаш, или да докладва коректно, освен ако не притежаваш тялото и душата му“. Душата, или най-малкото мозъкът, е целта на много от експериментите на МКУЛТРА. При един от опитите с ЛСД дори се стига до смъртен случай.

Идеята за препарати, които да променят мозъка, съществува от 1949 г., когато комунистическото унгарско правителство предава кардинал Йожеф Минсенти на съд за държавна измяна. С безжизнен поглед кардиналът прави признание пред съда. ЦРУ изпраща сътрудници в Европа, за да открият какво е сторено, за да стане кардиналът очевидно контролируем от обвинителите. Ако руснаците манипулират умовете на хората, тогава ЦРУ иска да знае как става това. ЦРУ се интересува и от „серума на истината“, и от препарати, които могат да предизвикат амнезия.

В Отдела за техническо обслужване (ОТО), който създава разузнавателни средства — миниатюрни камери и електронни микрофони, — има химическа секция, където се изучават отрови и наркотици и средства за обезвреждане. В началото на 50-те години доктор Сидни Готлиб — директор на химическата секция, предлага агенцията да се заеме с изучаването на силен наркотик, предизвикващ халюцинации — ЛСД (lysergic acid diethylamide). След като Дълес одобрява предложението на Хелмс, то получава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ МКУЛТРА. („МК“ посочва, че проектът е разработка на ОТО, а „УЛТРА“ е произволна дума, която често се използва за означаване на секретни операции. В дадения случай не бива да се смесва с известната операция Ултра от времето на Втората световна война.)

Въпреки че се проучват и други наркотици, ЛСД заема централно място, тъй като е изключително силен, милиони пъти по-силен от хашиша. Опитите се провеждат в такива престижни изследователски центрове, като Колумбийския университет и болницата Маунт Сайниай в Ню Йорк, Националния институт и проучвателен център за мозъчни проблеми и Медицинския институт към университета в Илинойс.

Известно е, че една група за опити е „държана“ на ЛСД във федералната наркологична клиника в Лексингтън, Кентъки, в продължение на 77 денонощия.

Най-печалният експеримент на Готлиб започва в една хижа в западната част на Мериленд, където през ноември 1953 г. се среща с учени от американската армейска база за химична и биологична война във Форт Детрик, близо до Фредерик, Мериленд. В Детрик по отделна програма — с кодовото наименование МКНЕЙОМИ — се разработват отрови и лекарствени средства срещу отровите на КГБ. (Вж. МАРКОВ, ГЕОРГИ.) Сред създадените там химикали е и смъртоносният токсин от черупчести морски животни, с който е бил снабден ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС по време на злополучния му полет над Съветския съюз през 1960 г. Един от учените в Детрик е доктор Франк Олсън. Докато той и другите са в хижата на 19 ноември 1953 г., Готлиб слага в напитките им ЛСД. Олсън е доста притеснен, в лошо настроение, депресиран и според поставената му диагноза има нужда от психиатрична помощ. Готлиб го изпраща, придружен от двама колеги, на психиатър в Ню Йорк. След това те се връщат в Мериленд, но състоянието на Олсън се влошава. Отново отиват в Ню Йорк и се настаняват в стая на десетия етаж на хотел Статлър. Рано сутринта на 27 ноември Олсън се хвърля през прозореца и умира. Съдебен патолог, който преразглежда причината за смъртта на Олсън през 1994 г., казва, че е малко вероятно да се е самоубил.

Провеждани са и други експерименти в КОНСПИРАТИВНИ КВАРТИРИ в Ню Йорк и Сан Франциско в периода между 1953 и 1966 г. Проститутки, привлечени в конспиративните квартири, получават коктейли с упойващи вещества, а сътрудници на ЦРУ ги снимат и записват реакциите им. Освен ЛСД учените от МКУЛТРА изпитват психеделични гъби, мескалин, амфетамини и марихуана. Изследователите получават достъп до наркотици благодарение на сътрудничеството им с американското Бюро за наркотиците.

Информацията за МКУЛТРА се пази изключително внимателно. При проверка на програмата от страна на ЦРУ се казва: „Трябва да се вземат предпазни мерки не само за да не се разбере за операциите, но и за да се скрият всички тези дейности от американското общество. Фактът, че агенцията се е ангажирала с неетични и незаконни дейности, ще има сериозни последствия в политическите и дипломатическите кръгове.“

МКУЛТРА е разкрита частично от Комисията Рокфелер, назначена от президента Форд за разследване на нарушенията, извършени от ЦРУ. Хелмс нарежда да се прекрати проектът. ДЖЕЙМС ШЛЕЗИНДЖЪР, който е назначен за директор на ЦРУ на мястото на Хелмс, изисква от помощниците си да изготвят списък на незаконните или на съмнителните дейности на ЦРУ, при което част от материалите за МКУЛТРА излизат наяве (вж. СЕМЕЙНИ СКЪПОЦЕННОСТИ). Когато директорът на ЦРУ Уилям Колби предава материалите на комисията, случаят с Олсън е разкрит, но името не е споменато. Едва през юни 1975 г., когато докладът на комисията е публикуван, вдовицата на Олсън разпознава обстоятелствата около смъртта на съпруга й. (По-късно Конгресът гласува да бъдат изплатени 750 000 долара обезщетение на семейството на Олсън.)

Когато проучва всичко, което има като информация за МКУЛТРА, КОМИСИЯТА ЧЪРЧ стига до заключението:

Следващото разкритие прави през 1979 г. ДЖОН МАРКС в книгата „В търсене на «Манджурския кандидат»“ („In the Search for the «Manchurian Candidate»“), използвайки заглавието на филм от 1962 г. (създаден по едноименния роман на Ричард Кондън), в който се споменава за „промиване на мозъци“. (Манджурският кандидат е американски военнопленник, който е програмиран в манджурски затворнически лагер да убие кандидата за президент години по-късно. Вж. ФИЛМИ.) Много американски военнопленници от времето на Корейската война се опитват да обяснят, че са направили пропагандни изявления, тъй като мозъците им са били промити от корейците или китайците. Идеята, че човешкият ум може да бъде контролиран, вдъхновява експериментите МКУЛТРА.

Маркс създава книгата си въз основа на документи от 16 000 страници, разкрити през 1977 г. от сътрудници в администрацията на Картър, докато преглеждат стар секретен бюджет на ЦРУ. Маркс получава документите и ги използва в книгата си съгласно новия Закон за свобода на информацията заедно с интервюта с хора, запознати с проекта.

Млад

Вж. ХОЛ, ТИЪДОР.

Мним агент

Измислен, несъществуващ агент, използван обикновено при фабрикуване на дезинформация (например на него могат да се позовават като на източник на „информация“).

Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА; ГАРБО.

Мнима къртица

Измислен, несъществуващ агент — КЪРТИЦА, слухът за който се пуска и се разпространява от разузнавателните служби с цел да се заблуди противникът. Концепцията за мнимата къртица е предложена от началника на управлението за контраразузнаване на ЦРУ ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, който хвърля немалко усилия, средства и време в проследяването на съветска къртица, каквато по това време вероятно не е имало (ОЛДРИЧ ЕЙМС, разобличен през 1994 г., започва кариерата си на съветски агент не по рано от 1985 г., т.е. 10 години след оставката на Енгълтън).

Моби Дик

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на един от първите стратегически проекти за НАБЛЮДЕНИЕ на американския военноморски флот и ЦРУ, като са били използвани БАЛОНИ с камери. Те са били без екипаж и са били пускани от Западна Европа, за да кръжат над Съветския съюз и да правят снимки.

Вж. ДЖЕНЕТРИКС.

Могареби, Ахмед

Ирански генерал-майор, екзекутиран от стрелкови отряд на 25 декември 1977 г., след като военен съд го признава за виновен в шпионаж в полза на Съветския съюз. Могареби, на 57 години по това време, признава, че е шпионирал в продължение на 9 години. Предавал е информация на руснаците за иранските покупки на самолети и на друга военна техника от Съединените щати.

Могул

Кодово наименование на операция с БАЛОНИ — изпращани от Западна Европа над Съветския съюз и оборудвани със сеизмични детектори — в началото на Студената война за засичане на съветските ядрени опити.

Модин, Юрий (1922)

Съветски РАЗУЗНАВАЧ, работил като АГЕНТУРИСТ за ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ.

Роден е в малко градче в селскостопанската част на Русия. Син на войник, сражавал се на страната на болшевиките по време на Гражданската война в Русия (1917–1920). Назначенията на бащата отвеждат младия Юрий в много райони на Съветския съюз. През 1940 г. постъпва във военноморската школа в Ленинград (сега Санкт Петербург), където учи инженерство. Когато през юни 1941 г. Германия напада Съветския съюз, постъпва в армията и се сражава срещу настъпващите германци.

Забелязан е от съветското разузнаване, когато готвач от школата открадва малко масло, за което е арестуван и застрелян от НКВД. Модин дава показания срещу готвача и по-късно е вербуван. Изпратен е в Москва, за да подобри знанията си по английски език, а през декември 1943 г. е назначен за преводач в щабквартирата на НКВД в ЛУБЯНКА. От март 1944 до 1947 г. Модин превежда документи и друга разузнавателна информация, която се изпраща в Москва от кеймбриджките шпиони, без да знае кои точно са.

През юни 1947 г. Модин е изпратен в Лондон. С него пътуват съпругата и малката му дъщеря. Той ще бъде помощник-РЕЗИДЕНТ и ще работи със съветските АГЕНТИ във Великобритания. (Модин е бил в Лондон за кратко след Втората световна война със съветска младежка делегация.) Под ПРИКРИТИЕТО на пресаташе той се среща редовно с АНТЪНИ БЛЪНТ, ГАЙ БЪРДЖИС и ДЖОН КЕЪРНКРОС, а също и с други агенти, без британското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ да забележи. През 1951 г. помага на Бърджис и ДОНАЛД МАКЛИЙН да емигрират в Съветския съюз.

През май 1953 г. Модин е извикан в Москва, но година по-късно е изпратен отново в Лондон, за да помогне на друг шпионин от петорката — на ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, и отново през 1955 г., за да уреди визитата на Никита Хрушчов във Великобритания. Модин остава във Великобритания до 1958 г., изпълнявайки разузнавателни задачи.

Пътуванията му до Великобритания стават невъзможни, когато Блънт, подложен на продължителни разпити от МИ–5, го посочва за свой агентурист. Той продължава разузнавателната си работа в КГБ и пътува няколко пъти до Индия. Последното му назначение е лектор в института Андропов в Москва — ШПИОНСКАТА ШКОЛА на КГБ. В Москва той се сприятелява с шпионите от Кеймбридж, които са потърсили убежище в Съветския съюз, и помага на Филби да напише автобиографичната си книга „Моята тиха война“ („My Silent War“, 1968). Мемоарите на Модин са публикувани през 1994 г. в книгата „Петимата ми приятели от Кеймбридж“ („My Five Cambridge Friends“), която завършва с възхвала на шпионите от Кеймбридж:

Мокра задача

Западен жаргон за разузнавателна операция, в която трябва да се извърши убийство.

Мокра поръчка

Руски жаргон за разузнавателни операции, в които трябва да се извърши убийство. „Мокро“ по аналогия означава кръв. Понякога се нарича и „мокра сделка“.

Аналитикът на американското разузнаване доктор Джон Дж. Дзиак в книгата „Чекисти: история на КГБ“ („Chekisty: А History of the KGB“, 1988) представя списък на съветските организации за държавна сигурност, които са предприемали директни действия по осъществяването на „мокри поръчки“:

Преди 1936: Външен отдел (ИНО) (ЧК — ГПУ — ОГПУ).

1936–1941: Управление за специални задачи (НКВД).

1941–1946: Четвърто управление (Партизани) (НКГБ).

1946–1953: Спецбюро–1 (НКГБ — МГБ).

1953–1954: Девети отдел, Първо главно управление (МВД).

1954 — края на 60-те: Тринайсети отдел, Първо главно управление (КГБ).

Края на 60-те — началото на 70-те: Пети отдел, Първо главно управление (КГБ).

Началото на 70-те — 1991: Осми отдел, Управление S (Агенти, приели чужда самоличност), Първо главно управление (КГБ).

Молоди, Конон

Вж. ЛОНСДЕЙЛ, ГОРДЪН.

Монархистко обединение на централна Русия

Вж. ТРЪСТ.

Монтъгю, Юин (1901–1985)

Британски съдия, писател и РАЗУЗНАВАЧ. Монтъгю служи като картечар-инструктор в американска военноморска и военновъздушна база през Първата световна война. Учи в колежа Тринити в Кеймбридж и в Харвардския университет, а през 1924 г. полага адвокатска клетва.

През Втората световна война Монтъгю служи в отдела по ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ към Адмиралтейството, където организира операция МИНСМИЙТ — една от най-важните клопки, залагани на германското разузнаване през войната. От 1945 до 1973 г. заема длъжността военносъдебен съветник на военноморския флот.

Написал е книгите „Човекът, който никога не съществуваше“ („The Man Who Never Was“, 1953) (посветена на операция Минсмийт), „Случаят «Арчър-Ший»“ („The Archer-Shee Case“, 1974) и „Отвъд Строго секретно“ („Beyond Top Secret“, 1977).

Моравец, Франтишек (1895–1966)

Водещ чешки разузнавач. През Първата световна война се сражава на няколко съюзнически фронта като член на Чешкия „чуждестранен легион“. След войната остава в армията, навлизайки в разузнаването през 1934 г., когато като подполковник е назначен в Генералния щаб за ръководител на шпионажа и КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО. Тези дейности са важни за страната поради опасността, която идва от Германия, и поради факта, че 3,5 млн. германци живеят в Судетския планински район на Чехословакия.

През 1936 г. Моравец започва да разменя разузнавателни сведения с руснаците и на следващата година става ръководител на чешкото разузнаване. През този период постига няколко успеха срещу Германия, включително вербуването на ПАУЛ ТЮМЕЛ като шпионин.

Когато на 14 март 1939 г. Германия превзема Чехословакия, Моравец и екипът му бягат във Великобритания, където той работи за чехословашкото правителство в изгнание и сътрудничи с британското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Играе съществена роля при планирането на убийството на РАЙНХАРД ХАЙДРИХ в Чехословакия. Награден е с американския орден Легион на честта и Орден на Британската империя за службата му в съюзническото разузнаване през Втората световна война.

Моравец става заместник-директор на чехословашкия Генерален щаб във Великобритания, но поради съветската опозиция през 1945 г. е уволнен. След войната е дивизионен командир в чехословашката армия. Когато през февруари 1948 г. властта в Чехословакия е взета от комунистите, е принуден да емигрира в Съединените щати, където остава до края на живота си.

Автобиографията му „Ръководител на шпиони“ („Master of Spies“) е публикувана през 1975 г.

Морисън, Самюъл Лоринг (1944)

Американски аналитик в разузнаването, предавал спътникови снимки за съветска корабостроителница на британско списание. Внук на известния военноморски историк Самюъл Елиът Морисън, младият Морисън служи за кратко като военноморски офицер по време на Виетнамската война. След това работи като цивилен във флотския исторически отдел, а през 1976 г. постъпва като аналитик във Военноморския разузнавателен център за поддръжка (ВРЦП). Скоро след това Морисън става вашингтонски представител на Джейнс файтинг шипс (Jane’s Fighting Ships) — британски едногодишен справочник за несекретна информация за всички флотове по света. Работата му за Джейнс е с одобрението на началниците му от военноморския флот, въпреки че конфликтът на интереси е очевиден, тъй като Морисън има ДОСТЪП до секретни материали и до някои изолирани източници. Морисън няколко пъти е нарушавал правилата за секретност. Продал е например използвано копие от Джейнс файтинг шипс на цивилен, който открил няколко секретни документа в някаква книга и се обадил на ФБР, за да съобщи за нарушението. Морисън посещава военноморската база Норфък, използвайки пропуск от ВРЦП за легитимация, за да влезе в базата и да вземе снимки на кораби за Джейнс. Когато служителите по сигурността на базата го спират, той ги излъгва, че прави снимки за ВРЦП. Нищо значително не се случва в резултат на тези инциденти.

През 1984 г. Морисън открадва от бюрото на свой колега 3 секретни спътникови снимки на самолетоносач, задвижван с ядрена енергия, който се строи в корабостроителницата Блек сий. Той откъсва горния ляв ъгъл на снимките, където е надписът „Секретно“, и ги изпраща на Джейнс дифенс уикли — списание, което се публикува от организацията Джейн.

Арестуван е на 1 октомври 1984 г. за кражба и предаване на спътникови снимки в чужди ръце. Морисън отрича да знае каквото и да е за снимките, но когато Джейнс връщат снимките във флота, на една от тях е открит отпечатък от палеца му. ФБР претърсва дома му и открива и други секретни документи, които е вземал от ВРЦП. Морисън е съден за шпионаж като урок за всички, които изнасят информация.

Присъдата му е по член от ЗАКОНА ЗА ШПИОНАЖА от 1917 г., в който се забранява на хора със законен достъп до американски военни документи да ги разкриват пред лица, които нямат подобен достъп. Той е първият в американската история, който е осъден за подобно нещо. Даниъл Елсбърг и Антъни Русо, които са предали ДОКУМЕНТИТЕ ОТ ПЕНТАГОНА за предисторията на Виетнамската война на пресата, също са съдени, но федерален съдия отменя делото срещу тях поради непристойното правителствено поведение от времето на УОТЪРГЕЙТ. Свалянето на делото не се основава на недостатъци в Закона за шпионажа.

През октомври 1985 г. Морисън е признат за виновен и получава 2-годишна присъда затвор.

* Мосад

Въпреки че Израел има няколко общонационални разузнавателни агенции (вж. ИЗРАЕЛ), името Мосад — съкратено от Ha Mossad Le modi’in Ule Tafkidim Meyuhadim (Институт за разузнаване и специални задачи) — се използва винаги когато се говори за еврейските разузнавателни служби. Мосад е преминал през много неуспехи и е бил причина за неудобни ситуации, в които е изпадал Израел.

Мосад е създаден на базата на Политическия отдел на израелското външно министерство скоро след провъзгласяването на държавата Израел на 14 май 1948 г. Политическият отдел носи отговорността за събирането на разузнавателни сведения извън страната. Първият директор на управлението е роденият в Латвия Борис Гуриел, служил в британската армия през Втората световна война и пленен от германците. През този период — преди израелската независимост, той работи за ШАИ — разузнаването на нелегалната Хагана.

Първоначалните функции на Политическия отдел са внедряването на АГЕНТИ — израелци или местни жители, в арабските страни и създаването на работни отношения със западните разузнавателни служби. Офицерите от Политическия отдел служат под ПРИКРИТИЕТО на дипломати в израелските посолства в Западна Европа.

Но поради конфликти в ръководството на Политическия отдел и ниския професионализъм министър-председателят Давид Бен Гурион най-сетне се намесва и настоява за реорганизация на израелското разузнаване. На 1 април 1951 г. е създаден Мосад. Той отговаря директно пред кабинета на министър-председателя и е създаден по образец на американските, а не толкова на британските разузнавателни служби (британското разузнаване [МИ–6] е под прекия контрол на Министерството на външните работи).

Отначало Мосад се нарича Ha Mossad Leteum (Институт за координация), едно наистина амбициозно име. Чак през 1963 г. получава новото име — Институт за разузнаване и специални задачи.

Целта на агенцията е да събира разузнавателна информация в чужбина. Всички чуждестранни „операции“ по това време се изпълняват от 131-ва армейска част. Армейското разузнаване АМАН и Мосад използват съвместно 131-ва част. Първият директор на Мосад е РУВЕН ШИЛОА, създател на Шаи, служил дълго в Хагана и с богат опит на агент в арабските страни, а по време на Втората световна война — агент зад германските линии, изпратен от британците.

Управлението на Шилоа е кратко, но той успява да създаде определени стандарти и поведение в агенцията, въпреки че операциите й, а също и начинът на разпределение на финансите са доста неумели. Още от самото начало Мосад е възпрепятстван от некомпетентност и предатели. Първият е ДАВИД МАГЕН. Изпратен е в Египет да ръководи МРЕЖА информатори, но тайно установява контакт с египетски РАЗУЗНАВАЧИ. Друг изпратен в Египет израелски разузнавач — АВРАМ ДАР, се замесва в т.нар. афера Лавон.

Успехите на Мосад през този период включват получаването на копие от тайната реч на Никита Хрушчов пред XX конгрес на комунистическата партия от 25 февруари 1956 г., в която е заклеймен покойният диктатор Йосиф Сталин. Едно копие е предадено на ЦРУ, преди да успеят да си го набавят по други канали. Друг успех на Мосад е ВОЛФГАНГ ЛОЦ, който работи изключително успешно в Египет от 1959 до 1964 г., когато е разкрит и измъчван в затвора. Голям успех има агентът на Мосад ЕЛИАХУ КОЕН, който се внедрява на най-високо равнище в сирийското правителство и общество, преди да бъде разкрит.

Първият ръководител на Мосад — Шилоа, е ранен при автомобилна катастрофа. Дълбоко засегнат от политическите боричкания, предава поста през септември 1952 г., след като е служил едва 18 месеца. Наследникът му — амбициозният ИСЕР ХАРЕЛ, е директор на Мосад 11 години, което е най-дългият период, заеман от директор. Харел идва на този пост от директорското място на ШИН БЕТ и е единственият, който е заемал директорски пост в двете агенции. По заповед на Бен Гурион Харел е наречен МЕМУНЕХ — „отговорника“ на всички израелски разузнавателни дейности, и се отчита директно пред Бен Гурион както по международните, така и по вътрешните въпроси на сигурността.

По време на управлението на Харел Мосад издирва бивши нацисти, които се крият в Европа и Южна Америка, за да бъдат изправени пред съда. Най-голямото постижение в тази област е залавянето на Адолф Айхман — нацисткия функционер, който ръководи избиването на милиони евреи по време на фашисткия режим. Операцията, осъществена със съвместните усилия на Мосад и Шин Бет, успява да извади Айхман от скривалището му в Аржентина.

При Харел агенти на Мосад се инфилтрират в египетското и западногерманското разузнаване, като използват антитерористични тактики, за да спрат германските учени да работят за Египет. Но Бен Гурион иска да укрепи израелско-западногерманските отношения и се обръща против Харел. Той го порицава заради кампанията, подета против учените, и губи вяра в човека, когото е нарекъл мемунех. Харел се оттегля от правителствена служба през март 1963 г. (Никой оттогава не е имал такова положение в израелското разузнаване.)

На мястото на Харел като ръководител на Мосад Бен Гурион назначава МЕИР АМИТ — ръководителя на Аман. Важно е, че преди назначението му през 1962 г. Амит никога не е служил в областта на разузнаването. Той има значителен принос за Аман. На 26 март 1963 г. Бен Гурион вика Амит в кабинета си, след като е изпратил самолет, който да го вземе от мястото, близо да Мъртво море, където извършва инспекция на военни чести, и му съобщава, че трябва незабавно да поеме ръководството на Мосад.

Амит се опитва да превърне Мосад в сериозна и съвременна разузнавателна организация, като се съсредоточава на най-важната според него задача — събирането на военни и политически сведения за арабските страни. За него Мосад е орган за събиране на информация и трябва да се въздържа от извършването на операции, които са загуба на сили и средства. Под влиянието на икономически и бизнескурсове, на които е присъствал в Съединените щати, той иска да наложи манталитета и стила на управление на американските корпорации. През този период Мосад и Аман заедно се опитват да осигурят разузнавателната информация, която превръща Шестдневната война (1967) в един от най-големите успехи в израелската история.

Шест години по-късно обаче израелското разузнаване, изглежда, не разполага с информация, че египетските военни части са прекосили Суецкия канал в началото на войната Йом Кипур, нито пък каква е ефективността на египетските сили, влезли в Синай. КОМИСИЯТА АГРАНАТ стоварва вината върху ръководителя на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ — майор Елиаху Зейра, и трима други разузнавачи. Зви Замир — наследникът на Меир Амит като ръководител на Мосад, се оттегля през 1974 г. (Комисията Агранат обвинява също началник-щаба на израелските въоръжени сили и командващия на южното командване. По този начин министър-председателят Голда Меир и министърът на отбраната Моше Даян не носят „пряка отговорност“ за неуспеха. Независимо от заключенията Меир и Даян се оттеглят след излизането на доклада.)

Комисията препоръчва и промени в организацията на израелската разузнавателна общност. Мосад и малък отдел за проучвания към външното министерство ще имат по-значителна роля при разузнавателните преценки. Стресната от провалите в навечерието на войната Йом Кипур (Аман също носи вина за провалите в битките по-късно), израелската разузнавателна общност възприема нови методи и подходи.

Сред най-убедителните мирновременни успехи е получаването на модернизиран изтребител МиГ–21, докаран в Израел през 1963 г. от иракски ИЗМЕННИК, който иска да осигури бягството на семейството си от Ирак. Събира около 200 000 технически документа за самолет Мираж от швейцарския инженер АЛФРЕД ФРАУЕНКНЕХТ, отвлича 200 т уран според предварително уговорена сделка, който ще бъде използван от израелската програма за атомна бомба, осъществява нападения над централен Бейрут, за да убие лидерите на арабски радикални групировки, и нанася „удари“ на други хора в други арабски държави.

1976 г. донася вероятно най-големия успех на Мосад — израелското нападение на летище Ентебе, Уганда, известно като операция Тъндърболт. Палестински терористи са отвлекли самолет на Ер Франс и са кацнали в Ентебе, където държат 97 пътници и някои членове от екипажа (въпреки че целият екипаж е бил освободен). Под ръководството на Ицхак Хофи Мосад разпитва освободени пътници, събира данни за летището (построено с израелска помощ) и съставя план за действията на президента на Уганда Иди Амин, за бодигардовете му и дори за президентския автомобил.

През нощта на 3 срещу 4 юли на около 3200 км от Израел е извършена най-забележителната операция за спасяване на заложници в историята. Благодарение на отличната разузнавателна информация и военни планове и изпълнението на армейските и военновъздушните бойни отряди са спасени всички заложници, с изключение на четирима. Израелците изгубват един офицер — командира на отряда. (Шестима терористи и 20 войници от Уганда са убити.)

През този период Мосад се съсредоточава и върху събирането на разузнавателни сведения за арабски оръжия и електронни умения. Новите и съвременни арабски оръжия се осигуряват от Съветския съюз, но Мосад успява да се сдобие с мостри на повечето от съвременните системи както от арабските страни, така и от други източници. По-голямата част от информацията се споделя с американските разузнавателни агенции.

Сътрудничеството на Мосад с американските разузнавателни агенции — както законни, така и незаконни — е значително. Израел изпълнява ролята на посредник при прехвърлянето на оръжия по време на аферата ИРАН — КОНТРИ.

Друг успех на Мосад е събирането на разузнавателна информация за чуждестранни ОБЕКТИ, за които арабските съседи смятат, че са недостъпни за израелските военни сили. Например докладите с данни за прецизността на въздушните удари над щабквартирата на ООП в Тунис, на 2150 км от Израел, както и ударът върху иракски ядрен реактор, извършен цяло десетилетие преди Войната в залива през 1991 г., показват ефективността на Мосад при набиране на разузнавателна информация.

Усилията на Мосад обаче невинаги са удачни. Понякога са били набелязвани погрешно хора за мишена. По време на конфликта в Персийския залив от 1991 г. Мосад не успява да предвиди точно някои от действията на Ирак, а също и възможностите му, особено заплахата от модифицирани ракети Скъд, изстреляни срещу Израел.

През 1990 г. американското правителство прави преценка, че персоналът на Мосад е 1500–2000 души.

Единствено Исер Харел е служил като директор и на Шин Бет (1948–1952), и на Мосад. Меир Амит е единственият, който е работил като ръководител и на Аман (1962–1963), и на Мосад.

1951–1952 — Рувен Шилоа.

1952–1963 — Исер Харел.

1963–1968 — Меир Амит.

1968–1974 — Зви Замир.

1974–1982 — Ицхак Хофи.

1982–1989 — Наум Адмони.

1989–1996 — Шабтаи Шавит.

1996 — Дани Ятом.

Москито

В много отношения Москито е най-широко използваният самолет в годините на Втората световна война — за фотографско РАЗУЗНАВАНЕ, бомбардировач, антикорабен изтребител, изтребител-бомбардировач, нощен изтребител и изтребител за издирвания. Британският Москито е по-добър от другите самолети от това време и е най-бързият във ВВС от септември 1941 до началото на 1944 г. Както отбелязва издателят на Джейнс ол дъ уърлдс еъркрафт (Jane’s All the World’s Aircraft) Дж. Тейлър, „Москито бе една сбъдната мечта: бомбардировач без оръжие, чиято отбрана зависеше от неговите тактико-технически характеристики“.

Първите Москито са доставени на Кралските военновъздушни сили в средата на 1941 г., а първото оперативно излитане е на 20 септември 1941 г. — вариант PR фотографира пристанищата на Брест и Бордо в окупираната от германците Франция. Преследван от 3 германски изтребителя Ме 109, Москито лесно успява да избяга от преследвачите си на височина 7 км. Разузнавателният Москито PR действа над цяла Европа, над Средиземноморието и над Бирма. Полетите на Москито PR.IV над германските инсталации в Пенемюнде на Балтийско море от април до юни 1943 г. водят до откриването на ракетната програма Фау–2 (вж. БАБИНГТЪН-СМИТ, КОНСТАНС).

Някои модели PR се използват от американската Осма въздушна част с обозначение F–8. През 1943–1945 г. Москито и пилотирани от американци F–8 държат цяла Западна Европа под ежедневно НАБЛЮДЕНИЕ. През 1943 г. разузнавателните самолети са извършили над 3000 фотографски и метеорологични полета.

Последните разузнавателни варианти на Москито са PR.34 и PR.35. (Ранните модели имат обозначения с римски цифри, а по-късните с арабски.) Модел PR.34, който излита за пръв път през декември 1944 г., има обхват на полета 4000 км — бомбеното гнездо е модифицирано за допълнително гориво, така че полетът да се удължи до 4600 км. PR.35 е фотосамолет за нощни полети, използващ светлинни бомби. Тези самолети имат 1 косо монтирана и 4 вертикални фотокамери. Москито на Кралските военновъздушни сили е първият самолет, използвал радиолокационна камера за проникване през облаци и тъмнина.

Москито е на въоръжение във Великобритания до края на 1955 г. Заменен е от КАНБЕРА. В края на 1948 г. Москито PR извършва няколко полета над израелска територия на височина около 9 км, без да бъде забелязан. Но на 1 декември 1948 г. един от новите израелски самолети — P–51 Мустанг, излита и прехваща Москито. Въпреки че оръдията на Мустанг правят засечка след кратка стрелба, Москито е ударен и пада в Средиземно море. Оцелели няма. Самолети Москито предават на Израел снимки от полети над Египет по време на Суецката кампания и летят чак до Триполи.

Разработката на Москито е започнала по инициатива на компанията Де Хавиланд еъркрафт през лятото на 1938 г. През март 1940 г. Министерството на въздухоплаването дава поръчка за първите 50 самолета, включително 3 опитни образеца за изпитания. Първият Москито — бомбардировач — излита на 25 ноември 1940 г. и демонстрира висока скорост и маневреност. Следващият вариант — изтребител — излита на 15 май 1941 г., а третият — разузнавателен вариант PR — на 10 юни 1941 г. По време на войната са произведени 6710 самолета Москито (други 1071 са произведени след войната); неколкостотин са специализирани. Ранните самолети имат 1 косо монтирана и 3 вертикални фотокамери на мястото на бомбеното гнездо.

Тайната на превъзходството на Москито е в 2-та мотора Ролс-ройс Мърлин, в лекотата (конструкцията е от дърво) и във високите аеродинамични характеристики. Бомбардировачите и разузнавателните самолети са без защитно оръжие — разчитат на високата скорост и маневреност. PR–34 развива скорост 680 км/ч при височина 9 км — максималният таван е 10,8 км. Модел PR.32 — олекотен и с по-дълги криле, може да достигне височина 12,6 км.

Повечето варианти са за 2-членен екипаж.

Mosquito PR34

Московски правила

Британски термин за означаване на сложните знаци и контразнаци, използвани в процеса на тайни срещи или в организирането на операция с ТАЙНИК. Ако са редовни, знаците показват, че нито една от страните не е следена. Вместо лична среща се използва също система от определени знаци.

Какво може да служи за сигнал? Това може да бъде боя на дърво или електрически стълб, някаква бутилка или консервена кутия, поставени на определено място. Тези предмети се поставят на място, където никой не би могъл да ги премести или изхвърли. Освен това трябва да бъдат почистени добре, за да не привлекат някое животно с миризмата си.

Моъм, Съмърсет (1874–1965)

Писател и разузнавач. През Първата световна война е шофьор на линейка, тъй като е признат за негоден за строева служба, понеже е дюстабанлия и с нисък ръст. През 1915 г. е вербуван за АГЕНТ на британските ТАЙНИ СЛУЖБИ, тъй като владее немски и френски език. По това време излиза и първата му книга — „Души в окови“ („Of Human Bondage“), която му носи голям успех като писател. И така ПРИКРИТИЕТО му на писател е съвсем естествено. Моъм заминава за Швейцария, където почти цяла година наблюдава заподозрени в шпионаж за Германия, установява контакти с други съюзнически агенти и редовно изпраща доклади на тайните служби. Работи без заплата като жест на патриотизъм.

През 1917 г. Моъм, смята, че кариерата му в тайните служби е приключила. Но сър УИЛЯМ УАЙСМАН — ръководител на британското разузнаване в Америка, го убеждава да замине за Русия, да подкрепи меншевиките и да попречи на плановете на болшевиките Русия да излезе от войната. Моъм пристига в Русия под КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Съмървил и се представя за кореспондент на американски издания. Той се среща с Александър Керенски, който го изпраща в Лондон с отчаяна молба към съюзниците да помогнат за създаването на армия срещу болшевиките.

Моъм пише много разкази, създадени на базата на неговите преживявания. Преди публикуването им е предупреден, че някои от тях нарушават ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА, и той ги изгаря. Останалите, включително един разказ за мисията му в Русия, са публикувани в книгата „Ашъндън“ („Ashenden“, 1928). Главният герой Ашъндън — това е второто аз на Моъм още от „Души в окови“. (В книгата той използва и името Съмървил.) „Работата като агент в отдел разузнаване като цяло е монотонна — пише той в предговора към «Ашъндън». — Голяма част от нея е напълно излишна.“ Смятан е за първия автор на шпионски книги, написани от бивш шпионин. Оценявайки „Ашъндън“ и общия принос на Моъм в шпионската белетристика, Таймс литъръри съплимънт отбелязва: „Никога досега не е било демонстрирано толкова очевидно, че контраразузнавателната работа често се състои от стъпки, които не могат да бъдат морално оправдани, стъпки, които не бива да бъдат предприемани от капризните или страхливите.“

„“Ашъндън» оказва сериозно влияние върху цялата следвоенна шпионска литература“ — пише Антъни Мастърс в „Литературни агенти“ („Literary Agents“, 1987) — книга, посветена на писатели шпиони. „… Ерик Амблър, Греъм Грийн, Джон льо Каре и Лен Дейтън са създали герои на средна възраст, често цинични, въвлечени в особена серия разузнавателни ритуали. Но от всички шпионски истории приключенията в «Ашъндън» са най-близо до истинския живот на създателя.“

През Втората световна война Моъм отново изпълнява някои разузнавателни задачи за сър УИЛЯМ СТИВЪНСЪН — ръководител на МИ–6 в Съединените щати. Но Стивънсън изтъква пред Тед Морган — биографа на Моъм, че авторът не е извършвал особено важни мисии, и допълва, че Моъм е типичен доброволец, който „няма усет към тази работа и е въвлечен, тъй като не е имал друга възможност“.

Мрежа

Група АГЕНТИ или НЕЛЕГАЛИ (агенти, приели чужда самоличност), които имат обща цел или обща шпионска задача с общ ръководител или АГЕНТУРИСТ. Мрежата може да се състои от няколко ЯДРА, които работят самостоятелно и без да се познават едно друго. Това се прави, за да се избегнат евентуално КОМПРОМЕТИРАНЕ на един или повече от членовете, както и разкриването на останалите членове в мрежата.

* Мрежа атомни шпиони

През Втората световна война съветското правителство създава огромна шпионска мрежа с цел да се добере до атомните тайни на Великобритания, Канада и преди всичко на Съединените щати. В периода на Студената война съветските опити да проникнат в атомните изследвания продължават, макар и да не са толкова настоятелни, както китайските.

Програмата за атомната бомба несъмнено е най-внимателно пазената от англо-американците тайна. Подробностите от програмата са известни на много малко хора. Убеждението, че по време на война армията може да осигури най-добрата защита, води до решението от началото на 1942 г. проектът за атомната бомба (район Манхатън) да се съхранява от нея. Офицерът по сигурността на район Манхатън може да се обръща към кадрите на Г–2 и УПРАВЛЕНИЕТО НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ във военното министерство, които също носят отговорност по въпроса за шпионажа, КОНТРАШПИОНАЖА и саботажа в Съединените щати заедно с ФБР и УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Но сигурността на Проекта Манхатън (програмата за създаване на атомната бомба в Америка) се оказва един от най-големите провали на американските специални служби.

Основната грешка е в това, че отговорникът за Проекта Манхатън бригаден генерал Лесли Гроувс привлича няколко учени с комунистическо минало или връзки с комунистите. Най-яркият пример е Юлиус Робърт Опенхаймер, когото Гроувс назначава за ръководител на ядрената лаборатория в Лос Аламос, Ню Мексико. През 30-те години Опенхаймер е привлечен от комунистическата партия и редовно помага със средства за каузи, поддържани от комунистите. И приятелите му, и жена му, и брат му са били членове на комунистическа партия. Той самият никога не е членувал в комунистическата партия където и да било. И независимо от всичко това Гроувс избира Опенхаймер да ръководи проекта за атомната бомба. Няма свидетелства, че той е предал доверието му, въпреки че продължава — не спазвайки нарежданията на Гроувс — да дружи с известни комунисти. (Опенхаймер и Енрико Ферми, водещ ядрен физик, имат съветски КОДОВИ НАИМЕНОВАНИЯ — съответно Стар (Звезда) и Едитър (Издател), като източници на информация.) Към края на 1941 г. НКВД получава информация за интереса на американците и британците към атомната бомба. Първият извор е ДЖОН КЕЪРНКРОС — член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Кеърнкрос е секретар на лорд МОРИС ХАНКИ — от 1941 г. председател на британската правителствена комисия, която отговаря за възможното използване на ядрената енергия.

АГЕНТУРИСТЪТ на Кеърнкрос в Лондон ЮРИЙ МОДИН пише в книгата „Петимата ми приятели от Кеймбридж“ („Му Five Cambridge Friends“, 1994): „Без да преувеличавам, мога да твърдя, че ние в СССР знаехме абсолютно всичко за техническите и политическите аспекти по създаването на атомната бомба.“

Съветското разузнаване успява да внедри още шпиони освен Кеърнкрос на длъжности, където могат да се узнаят тайни за атомната бомба. Главните шпиони са КЛАУС ФУКС и ДЕЙВИД ГРИЙНГЛАС, които разработват техническите аспекти на бомбата в лабораторията в Лос Аламос, АЛЪН НЪН МЕЙ и БРУНО ПОНТЕКОРВО, учени, които работят в Канада, и ДОНАЛД МАКЛИЙН, от 1944 г. първи секретар в британското посолство във Вашингтон, а от лятото на 1945 г. координатор на англо-американската дейност по атомната бомба, Проекта Манхатън и проекта Тюб Алойс. (Мей е човек на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.)

За да помагат на тези шпиони, руснаците създават мрежа от куриери и агентуристи в Съединените щати. Докладите и урановите проби, доставени от Мей, са били изпращани директно на ръководителя на Комисариата на вътрешните работи (НКВД) ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ. Берия успява да събере и да предостави на съветския диктатор Йосиф Сталин и на съветските учени подробности от проекта на атомната бомба, включително плана за изпитания.

На конференцията на съюзническите лидери в Потсдам през юли 1945 г. президентът Труман казва на Сталин, че Съединените щати притежават нова бомба с огромна мощ. Сталин изглежда незаинтересован. След като чува за „новото оръжие с необикновена разрушителна сила“ от президента Труман на 24 юли 1945 г., той се връща в резиденцията си на потсдамската Кайзерщрасе и се обажда на Берия. Офицерът Владимир Чиков, по това време в кабинета на Берия, предава телефонния разговор в книгата си „От Москва до Лос Аламос“ („From Moscow to Los Alamos“, 1992):

Шпионите на Берия са предсказали, че първият опит на атомната бомба ще бъде проведен на 4 юли. Сведенията им се оказват правилни, но опитът е бил отложен за 16 юли. Работата по съветската атомна бомба е ускорена. Берия проявява личен интерес към проекта, като поощрява и заплашва участниците и използва непрекъснато разузнавателните сведения, предадени от мрежата атомни шпиони.

„Атомният шпионаж е изключително ценен за нас както в политическата и дипломатическата, така и във военната област“ — пише генерал-лейтенантът от НКВД ПАВЕЛ СУДОПЛАТОВ в книгата си „Специални задачи“ („Special Tasks“, 1994). Судоплатов е отговарял за отдел „С“, създаден за наблюдаване дейността на НКВД и ГРУ в атомното разузнаване. Според спомените му:

Фукс — най-важният атомен шпионин, също предоставя техническа информация за плутониевата бомба (Дебелак), включително сведения за монтажа и детонационните особености. Тази информация ускорява развитието на съветската бомба.

Нито един съветски шпионин не е хванат на местопрестъплението. Но мрежата атомни шпиони започва да се разпада през 1946 г. Радиосъобщения, предадени от съветските агентуристи от Съединените щати за Москва, са прехванати от СЛУЖБАТА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ на американската армия, но декодирането им не започва до лятото на 1946 г. По това време Мередит Гарднър, криптолог от американската армия, успява да разчете едно от съобщенията и открива, че в него се съдържа списък от учени, които работят в район Манхатън. Операцията по дешифрирането на тези съобщения получава кодовото наименование ВЕНОНА.

Бавно, но сигурно продължават опитите по криптоанализ. Чак през 1949 г. се появяват убедителни доказателства от Венона, водещи към Фукс. Тогава СПЕЦИАЛНИЯТ ОТДЕЛ на Скотланд ярд започва да го разследва. На 27 януари 1950 г. той признава, че от 1942 до 1949 г. е работил за руснаците. Сведенията на Фукс насочват ФБР към ХАРИ ГОЛД, който му е бил куриер. Голд е арестуван на 22 май 1950 г. по обвинение в шпионаж. Той признава вината си пред американските власти и разкрива друг шпионин от Лос Аламос — Грийнглас, а така също МОРТЪН СОБЕЛ и ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ и съпругата му Етел. Грийнглас е брат на Етел Розенберг, а Собел — дългогодишен приятел на Юлиус Розенберг. Те всички са участвали в предаването на атомни тайни.

Сталин „споменаваше семейство Розенберг с топлота… Чух от Сталин и [комисаря на външните работи В. М.] Молотов, че семейство Розенберг са оказали особено голяма помощ за създаването на нашата атомна бомба“ — разказва Никита Хрушчов в книгата „Хрушчов си спомня: гласността просветва“ („Khrushchev Remembers: The Glasnost Tapes“, 1990). Всички тези членове на мрежата са съдени по обвинение в шпионаж или в конспирация за извършване на шпионаж по време на война. Юлиус и Етел Розенберг са екзекутирани на 19 юни 1953 г., останалите са изпратени в затвора.

Има и други физици и учени в Лос Аламос, с които руснаците са успели да установят контакти според Судоплатов. Но те „не са били официално вербувани като агенти“. След ареста на Фукс британските и американските служби по контрашпионаж проучват другите учени, имащи връзки с комунисти. Понтекорво е работил по въпросите на атомната енергия и в Канада, и във Великобритания, но живее в Съединените щати. ФБР претърсва дома му, открива доказателства за връзките му с комунистическата партия и изпраща информацията на представителя на МИ–6 във Вашингтон и съветски АГЕНТ ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. Той задържа информацията, за да може Понтекорво да избяга в Съветския съюз през октомври 1950 г. Друг аспект от дейността на мрежата атомни шпиони е разкрит през 1946 г., когато ИГОР ГУЗЕНКО — шифровчик в съветското посолство в Отава, Канада, преминава на страната на врага. Разкритията му водят до полковник НИКОЛАЙ ЗАБОТИН — РЕЗИДЕНТ на ГРУ в Отава, и учения Мей, а също така до други, участвали в кражбите на атомни тайни. Мей и 9-има други, занимавали се с атомен шпионаж в Канада, са изпратени в затвора. (Заботин успява да избяга в Съветския съюз.)

Маклийн, който предава важни за руснаците разузнавателни сведения за ядрената политика, през 1951 г. напуска Лондон и бяга в Москва тъкмо преди да го арестуват. На 4 февруари 1944 г. военно-политическият комитет, отговарящ за сигурността на Проекта Манхатън, докладва, че „опити за шпионаж от страна на Оста не са забелязани, макар че има подозрителни симптоми“. Това е така, враговете нацисти нямат нищо общо с това. С кражбата на атомните тайни успешно работи военният съюзник на САЩ — СССР.

В периода на Студената война опитите на съветския шпионаж да се добере до американската програма за атомна и водородна бомба продължават, но очевидно на по-ниско равнище, тъй като интересът е насочен към западните оръжия и технологии. След 1949 г. комунистически Китай също се опитва да се добере до американските ядрени тайни.

Мрежа от нелегални агенти

Операция за събиране на разузнавателни сведения или екип с много АГЕНТИ, които работят под контрола на РЕЗИДЕНТ, приел чужда самоличност.

Музеи

Няколко световноизвестни разузнавателни агенции и служби са създали свои музеи. Най-значителните са на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния; Националният криптоложки музей на АНС във ФОРТ ДЖОРДЖ МИЙД, Мериленд; Музеят на Британския разузнавателен корпус в Темплър баракс, Ашфорд, Кент; музеят на КГБ в сградата на ЛУБЯНКА в Москва.

Има и Музей на военното разузнаване във Форт Хуачуа, Аризона, където се намира американската школа за военно разузнаване. Музеят на АНС и Музеят на Британския разузнавателен корпус са отворени за посетители. Наскоро е създаден музей и в ПАРК БЛЕЧЛИ — британския център по декодиране от времето на Втората световна война. Части от имението, включително някои от сградите, построени по време на войната в провинция Бъкингамшир, са отворени за посетители.

В щабквартирата на ЦРУ в Ленгли има малка експозиция с интересни експонати, но посетители не се допускат. Имперският военен музей в Лондон и Музеят за американска история на Смитсъновия институт във Вашингтон имат много ценни експонати, свързани с декодирането.

Музикална кутия

Съветски жаргон за нелегална радиостанция.

Музикант

Съветски жаргон за радист, който работи на нелегален радиопредавател.

Мур, Едуин

Бивш офицер от ЦРУ, който се опитва да продаде информация на руснаците.

През нощта на 21 декември 1976 г. Мур хвърля няколко документа през оградата на жилищния блок на семействата от съветското посолство във Вашингтон. Съветската охрана приема, че пакетчето е бомба, и извиква американската служба за сигурност. По такъв начин човекът от охраната се превръща в първия руснак, който е оказал помощ при арестуването на бъдещ съветски шпионин. Експертите по взривовете от американската армия откриват, че в пакета има документи на ЦРУ, придружени с предложение „да се проникне в операциите на щабквартирата на ЦРУ“. В бележката се искат 200 000 долара, които да бъдат оставени в тайник във вашингтонското предградие Бетесда, Мериленд. Сътрудниците на ФБР следват указанията в бележката и оставят на посоченото място фалшив пакет. Някакъв човек от другата страна на улицата събира падналите листа в градината си и оглеждайки се крадешком, оставя греблото и взема пакета. Това е Мур.

Мур не е разкрил нищо на руснаците, но арестът му разкрива слабостите в системата за сигурност в ЦРУ. Мур е бил служител на агенцията от 1952 до 1963 г., работейки предимно в областта на картографията и материално-техническото снабдяване. Бил е арестуван по обвинение в палеж и е бил уволнен от ЦРУ. След като е бил оправдан, подава молба за реабилитиране и през 1967 г. е назначен повторно.

През 1973 г. Мур се пенсионира по здравословни причини — има проблеми със сърцето. „Кариерата му, — се казва по-късно в доклад на ЦРУ, — се характеризираше с повърхностно изпълнение, непрестанно разочарование от работата и всички го смятаха за човек, попаднал на неподходящото за него място.“ В дома му са открити секретни справочници на ЦРУ с имената, адресите и телефонните номера на служителите в ЦРУ. Сред стотиците документи има материал с дата след 1973 г., което показва, че е поддържал контакт с хора от ЦРУ и след пенсионирането си.

Мур е осъден за шпионаж и за незаконно притежаване на секретни документи. През май 1977 г. получава 15 години затвор, но през 1979 г. е оправдан.

Мур, Майкъл

Американски морски пехотинец, отсъствал без разрешение за отпуска през 1984 г. Планирал е да се свърже със съветското посолство в Манила, но по някакъв начин американските разузнавачи разкриват намеренията му. Уволнен е от армията.

Мъркейтър P4M–1Q

Противоподводников самолет на ВМС на САЩ с излитане от бази на сушата, използван и за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ). Най-малко 2 самолета са атакувани от съветски и китайски изтребители по време на ЕЛРАЗ полети край азиатския бряг, а 1 е изгубен с 16-членен екипаж.

Разработен от Глен Мартин ко., самолетът е един от няколкото опита да се комбинират бутални и реактивни двигатели, за да се постигне максимален обхват при висока скорост. P2V НЕПТУН е предпочитан пред P4M за морско патрулиране, затова Мъркейтър се използва за ЕЛРАЗ от 1951 до 1960 г.

P4M–1 влиза в експлоатация в една-единствена ескадрила през 1950 г. Взето е обаче решение по-голямата част от 21 самолета Мъркейтър да бъдат завършени и модифицирани в P4M–1Q с конфигурации за ЕЛРАЗ. Първият самолет за ЕЛРАЗ излита същата година и поема работата от по-старите военноморски самолети, които изпълняват шпионски мисии по периферията на Съветския съюз и Китай. (Вж. ПРАЙВЪТИЪР PB4Y–2.)

На 1 юни 1955 г. в базата Ивакуни, Япония, е сформирана Първа ескадрила за ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ, която използва P4M–1Q. Втората ескадрила с тези машини (VQ–2) е образувана на 1 септември 1955 г. В Порт Лиоте, Мароко, на 1 септември 1955 г. е сформирана Втора ескадрила със същите самолети.

Често съветски и китайски изтребители преследват самолетите, когато летят по крайбрежието, до самия край на границата от 12 мили, за да записват радарни и комуникационни излъчвания. На 22 август 1956 г. P4M–1Q е свален над островите Шинсу, на 50 км от китайския бряг. Всички 16 души на борда загиват. Няколко тела са открити от друг американски самолет, предназначен за издирването. На 16 юни 1959 г. друг P4M–1Q е нападнат от съветски изтребители над Японско море, на 85 мили източно от Уънсан, Северна Корея. Опашният артилерист е ранен сериозно.

Самолетите P4M–1Q са изтеглени от ЕЛЕКТРОННОТО РАЗУЗНАВАНЕ през 1960 г.

Самолетът има 2 бутални и 2 реактивни двигателя, разположени в комбинирани кожуси на всяко крило. Формата му е удължена, развива скорост 656 км/ч (при работа и на буталните, и на реактивните двигатели), има обхват 3624 км при ниска скорост. При ЕЛРАЗ не могат да се носят бомби или торпеда, но самолетите имат 20-милиметрово оръдие и две 12,5-калибрени картечници за самоотбрана. Екипажът се състои от 13 души.

Опитният образец XP4M–1 излита за пръв път на 20 септември 1946 г. Всички 21 произведени самолета са предадени за експлоатация през 1950 г.

P4M–1Q Mercator

Мърфи, Майкъл

Член на екипажа на американската стратегическа ракетна подводница Джеймс Полк. През юни 1981 г. се обръща към съветската мисия в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ и предлага, както по-късно се съобщава, „сделка, която ще бъде благоприятна и за руснаците, и за него самия“. Обажда се в мисията 3 пъти и очевидно разговорите му са записани от американските служители от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО. Мърфи признава, че се е обаждал. Разследването показва, че е имал ДОСТЪП до секретни материали, но не е предал никаква информация на руснаците. През август 1981 г. е уволнен от военноморския флот.

Мюлер, Густав

Военнослужещ в американските военновъздушни сили, изявил желание да шпионира. През 1949 г., докато посещава разузнавателна школа в Оберамергау, Западна Германия, е арестуван при опит да продаде секретна информация на човек, когото смята за съветски РАЗУЗНАВАЧ. В действителност Мюлер е разговарял с американски агенти от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО.

Вероятно това е първият американски военнослужещ, който е съден за предаване на тайни след края на Втората световна война. Получава 5 години затвор и е уволнен позорно.