Енциклопедия на шпионажа

К

Вж. КЕЛ, ВЪРНЪН.

Кабине ноар

Вж. ЧЕРНА СТАЯ.

Кадикс

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на френския център за радиопрехващане и КРИПТОАНАЛИЗ близо до Ним. Центърът е създаден в края на 1940 г., след като северната част на Франция е окупирана от германците, и работи до октомври 1942 г. Центърът е наследник на БРУНО.

Полковник ГЮСТАВ БЕРТРАН — ръководител на френските криптоаналитици, успява да избяга от настъпващите германци с екипа си от френски и полски криптолози в Северна Африка (вж. БЮРО ШИФРОВ). Когато положението във Франция се стабилизира и правителството „Виши“ се установява в Южна (неокупирана) Франция, Бертран и останалите криптоаналитици се връщат с кораб в Марсилия. Те се настаняват в замъка Ле Фуз, недалеч от Ним.

Екипът на Бертран, наречен Кадикс, се състои от 10 французи, 15 поляци и 7 испанци. Поляците носят кодовото наименование ГРУПА 300. Всички имат френски документи заради периодичните германски проверки.

Кадикс е оборудван с апаратура за радиопрехващане, шифрови машини и друга техника. Криптолозите улавят и разчитат германските сигнали и след първите успешни разчитания установяват радиовръзка с Англия. В Кадикс постъпва информация и от правителствените (на „Виши“) подслушвателни станции в Марсилия, Монпелие и По. Департаментът по пощите и съобщенията също регистрира германските разговори и вероятно записите са предавани на Кадикс.

Центърът функционира до октомври 1942 г., когато германците попадат на следите му и започват да претърсват всичко, за да открият местоположението му. На Бертран и колегите му отново се налага да бягат. (В началото на ноември 1942 г., веднага след американо-британското дебаркиране във Френска Северна Африка, германските войски окупират и Франция на „Виши“.)

Казанова, Джовани (1725–1798)

Венециански авантюрист, войник, писател и ТАЕН АГЕНТ на френския крал Луи XV. В историята остава обаче като любовник — омайник на женските сърца, извършил немалко подвизи на „сексуалния фронт“.

През 1755 г. във Венеция Казанова е обявен за магьосник и осъден на 5 години затвор. През 1756 г. той организира по блестящ начин бягството си и отива в Париж, където запознава французите с лотарията и натрупва състояние. През този период пътува много и шпионира за краля на Франция. По-късно се завръща във Венеция, където от 1774 до 1782 г. събира вътрешноразузнавателна информация.

Казанова е неуморен писател. Подробните му автобиографии свидетелстват за голяма наблюдателност. Той пресъздава великолепно живота на обществото в различни европейски градове през XVIII в.

Каки

ШИФРОВА система, използвана от военноморския флот на САЩ през Втората световна война за безопасни комуникации между основните разузнавателни служби, предимно при предаването на материалите от УЛТРА и МЕДЖИК.

Вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ.

Калтенбрунер, Ернст (1903–1946)

Калтенбрунер е ревностен нацист. Поема СС след убийството на РАЙНХАРД ХАЙДРИХ през юни 1942 г. Той е директор на ГУИС (Главно управление за имперска сигурност). Един от първите функционери на нацистката партия в родната му Австрия. Калтенбрунер (по образование юрист) става лидер на австрийското СС, след като Германия превзема Австрия през 1938 г. Тогава е назначен за директор на вътрешната сигурност на Австрия и получава есесовско звание, което е равностойно на воинското звание генерал-лейтенант.

След като поема поста на Хайдрих, Калтенбрунер съсредоточава усилията си срещу евреите. С помощта на адютанта си Адолф Айхман изиграва съществена роля в унищожението им. Проявява личен интерес към методите и средствата (особено към газовите камери) за екзекуция в концлагерите, които се провеждат под негов контрол. В края на 1944 г. Калтенбрунер осъзнава, че Германия е загубила войната — напразно се опитва да преговаря за мир с АЛЪН ДЪЛЕС, ръководител на американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ в Швейцария. Когато войната завършва в началото на май 1945 г., той е задържан от американски войници. Съден е в Нюрнберг. Доказателствата срещу него включват подписите му върху многобройни документи, с които са одобрени масови убийства на евреи и военнопленници. Осъден е на смърт и обесен заедно с другите главни нацистки военнопрестъпници.

Калугин, Олег (1934)

Дългогодишен ръководител на операциите на съветското КГБ в САЩ, станал известен по-късно с острата си критика към това ведомство.

Учи в Ленинградския държавен университет, а след това постъпва в разузнавателна школа. Заминава за САЩ през 1958 г. като студент на разменни начала, за да учи журналистика в Колумбийския университет в Ню Йорк. След една година е назначен за кореспондент на Радио Москва, акредитиран към ООН. През 1965 г., след 5-годишен престой в Ню Йорк, Калугин се завръща в Москва и е назначен като сътрудник в пресслужбата на съветското външно министерство.

След това Калугин работи като заместник пресаташе в съветското посолство във Вашингтон. В действителност е РЕЗИДЕНТ на ПОЛИТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ на КГБ — ключова позиция по време на Студената война. Калугин остава на този пост в продължение на 12 години. Успешната му работа в САЩ води до повишението му в звание генерал през 1974 г. — той става най-младият генерал в КГБ. Завръща се в щабквартирата на КГБ и става началник на външното КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, или отдел „К“ на Първо управление на КГБ.

През 1980 г. многообещаващата му кариера започва да залязва. По това време се появяват различия между Калугин и ръководството на КГБ и това води до „отчуждаването“ му от щабквартирата на КГБ — назначен е за заместник-началник на Ленинградския клон на КГБ. Нестихващата му критика към политиката и методите на действие на КГБ и „демонизацията“ на ЦРУ довеждат до уволнението на Калугин от ВИКТОР ЧЕБРИКОВ през 1987 г. По времето, когато Съветският съюз се променя под ръководството на Михаил Горбачов, пред Калугин се появява възможността открито да отстоява възгледите си. Той публично заклеймява съветските сили за сигурност като „сталинистки“. Най-сетне, през 1990 г., по заповед на Горбачов званието му е отнето, както и всички награди, медали и пенсията. Но въпреки несъгласието на КГБ през септември 1990 г. той е избран в парламента като народен представител за Краснодарски район.

По-късно Калугин е твърд поддръжник на Борис Елцин.

През август 1991 г., по време на неуспешния заговор за преврат срещу Горбачов, той повежда хората към парламента, където са съсредоточени всички сили против заговорниците, и убеждава Елцин да говори пред хората. След неуспешния преврат той става съветник на новия председател на КГБ — ВАДИМ БАКАТИН (Бакатин обаче е уволнен през ноември 1991 г.). Критичен както винаги, Калугин заявява пред средствата за масова информация, че в бъдеще КГБ „няма да има политическа функция, няма да поддържа тайни лаборатории, където да се създават отрови и секретни оръжия“. Той продължава да говори както в Русия, така и в Съединените щати за строг контрол над специалните служби. Автобиографичната книга на Калугин „Изгаряне на мостовете“ („Burning the Bridges“) е публикувана през 1992 г.

Камбоджа

Вж. ВИЕТНАМ.

Кампилес, Уилям (1955)

Бивш сътрудник на ЦРУ, продал на съветското разузнаване СТРОГО СЕКРЕТНА техническа документация за спътника Биг бърд (Голяма птица).

Кампилес завършва университета в Индиана и работи в щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния, от март до ноември 1977 г. Наказан е с порицание за несправяне с работата и мечтата му да стане РАЗУЗНАВАЧ се проваля. Той напуска ЦРУ, вземайки със себе си копие от техническата документация на Биг бърд. През февруари 1978 г. Кампилес заминава за Атина, където продава материалите за 3000 долара на военния АТАШЕ в съветското посолство.

Руснаците не са знаели до този момент, че Биг бърд е оборудван с фотокамери и друга апаратура за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ и за НАДЗЕМНО НАБЛЮДЕНИЕ. Аналитиците в НАЦИОНАЛНИЯ ЦЕНТЪР ЗА РАЗЧИТАНЕ НА АЕРОСНИМКИ забелязват, че нещо не е, както трябва, и откриват, че руснаците променят маскировката на силозите на стратегическите си ракети и на другите военни обекти.

Тогава пристига писмо в ЦРУ до един от началниците на Кампилес, в което се описва извършената с руснаците сделка. Писмото „остава неотворено цели 2 месеца“, твърди Грифин Бел — главен прокурор по това време. По-късно той пише, че според РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ „при всяко дело за шпионаж се губи някаква тайна и че е най-добре да се избира по-малкото зло — да се пуска шпионинът и да се запазва тайната. Но на мен ми се струва, че тези дела могат да се гледат и без тайните да излизат наяве“. Съгласно неофициално споразумение между ЦРУ и Министерството на правосъдието ЦРУ има право на вето над съдебните процеси по обвинение в шпионаж.

Бел успешно се е преборва с разузнавателната общност при разследването на РОНАЛД ХЪМФРИ — офицер от Американската информационна агенция, и Дейвид Труонг — виетнамския АГЕНТ, на когото Хъмфри е предавал държавни тайни. Научавайки за шпионажа на Кампилес, Бел настоява пред ЦРУ, че иска да види Кампилес изправен пред съда. ЦРУ държи предателството му да се запази в тайна. Тогава Бел се обръща директно към президента Картър и получава подкрепа от Белия дом. На 17 август 1978 г. Кампилес е арестуван от ФБР.

В известен смисъл делото „Кампилес“ е повратна точка в практиката на съдебното преследване на лица, обвинени в шпионаж. Кампилес е обвинен в шпионаж и осъден на 40 години затвор. Кражбата му разкрива, че процедурите в ЦРУ за вътрешна сигурност са „изключително слаби“, както твърди адмирал СТАНСФИЙЛД ТЪРНЪР, ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ по това време. „Когато научихме, че липсва едно [ръководство на Биг бърд], — пише той в «Тайнственост и демокрация» («Secrecy and Democracy», 1985), — открихме че не знаем къде се намират и други 13!“

Камуфлиране

Американски разузнавателен термин за дегизировка на отделен човек или на група хора, особено при използването на военна екипировка или при разузнавателна дейност, извършвана обикновено под ръководството на невоенен поръчител.

Кан, Дейвид (1930)

Журналист, водещ американски историк в областта на КРИПТОАНАЛИЗА. Кан защищава докторат по нова история в Оксфордския университет. Той пише за нюйоркския вестник Нюздей и е асистент по журналистика към Нюйоркския университет. Кан е един от най-видните гостуващи историци в АНС.

Написал е 3 великолепни книги в областта на разузнаването: „Декодировчиците“ („The Codebreakers“, 1968), „Шпионите на Хитлер: германското военно разузнаване по време на Втората световна война“ („Hitler’s Spies: German Military Intelligence in World War II“, 1978) и „Залавянето на Енигма: на лов за кодовете на немските подводници 1939–1943“ („Seizing Enigma: The Race to Break the German U-boat Codes 1939–1943“, 1991).

В книгата му „Кан за кодовете“ („Kahn on Codes“, 1983) са събрани негови статии и есета.

Кан Шън (1899–1975)

Началник на китайските разузнавателни служби по времето на Мао Дзедун. Роден е в семейството на богат земевладелец. Променя името си в знак на неподчинение към баща си. Като студент в университета в Шанхай през 1925 г. влиза в редовете на комунистическата партия и става неин функционер.

Очевидно Кан започва да работи за разузнаването през 20-те години, като отговаря за местните комунистически лидери. През 1928 г. е в Москва, през 30-те години се връща отново и учи разузнаване и техника за сигурност. Според повечето сведения руснаците никога не са му имали пълно доверие. През 30-те години пише книга специално за съветските читатели — „Революционен Китай днес“ („Китай сегодня“).

Той става лидер на Шихуи пу (Управление по обществените дела), което в действителност е главният орган за сигурност от около 1939 до 1946 г. През Втората световна война той внедрява някои от АГЕНТИТЕ си в службата за сигурност на Чан Кайшъ. След войната разузнавателната дейност на Кан е в подкрепа на китайската революция, а по-късно вниманието му е насочено главно към разузнавателна информация за западните атомни оръжия.

През 1949 г. Кан става член на Съвета на централното народно правителство и на китайското политбюро, като по този начин се превръща в национален лидер. През 1959 г. отново отива в Москва, където придружава министър-председателя Джоу Ънлай, а през 1960 г. пак там се среща с представители на Варшавския мирен договор.

Кан изпада в немилост след Културната революция в средата на 60-те години.

Канарис, Вилхелм (1887–1945)

Ръководител на АБВЕРА (германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ) от 1935 до 1944 г. Една от най-загадъчните германски висши фигури през войната — заема висок пост в нацисткия режим, а същевременно изразява несъгласие с политиката на Адолф Хитлер.

Син на индустриалец от гръцки произход, през 1905 г. Канарис се записва в германската армия като юнкер, а през 1907 г. посещава военноморския колеж в Кил. Като професионален морски офицер изпълнява задачи на сушата и служи на няколко кораба, включително на кораба Дрезден в южната част на Тихия океан в началото на Първата световна война. През март 1915 г. корабът е потопен (след като е обграден от превъзхождащи го британски кораби). Дегизиран, Канарис, успява да се завърне с търговски кораб през Англия в Германия!

Започва разузнавателната си дейност в Испания и Италия през 1916–1918 г. След това е назначен за командир на подводница. След Първата световна война остава във флота и продължава кариерата си като командир на стария боен кораб Шлезиен (1932–1933).

На 1 януари 1935 г. Канарис, вече контраадмирал, е назначен за ръководител на военното разузнаване на Германия. По време на Гражданската война в Испания той организира военноморска помощ за силите на Франко и осъществява тесни познанства сред испанските политически кръгове. Историкът на разузнаването ДЕЙВИД КАН описва Канарис в книгата „Шпионите на Хитлер“ („Hitler’s Spies“, 1978) така:

Канарис обича да играе тенис и да язди. В Берлин негов партньор по езда често е ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ, негов професионален враг, който лично го арестува през юли 1944 г.

Отначало Канарис е запален поддръжник на Хитлер поради позицията му към Версайския договор и комунизма. Но скоро се обръща срещу безжалостното управление на фюрера и започва да поддържа опонентите на Хитлер в армията (въпреки че е против предложението Хитлер да бъде убит).

През Втората световна война Канарис е пълновластен и строг господар на Абвера, който се оказва не особено ефективна разузнавателна служба — дали заради неспособността на Канарис или заради това, че е настроен против Хитлер. Той назначава някои антифашисти и евреи в Абвера, за да ги спаси от репресиите, и е в непрекъснат конфликт със СС, откъдето често правят проверки на Абвера и на АГЕНТИТЕ му.

През февруари 1944 г. Хитлер уволнява адмирала от Абвера и закрива агенцията. Канарис минава в оставка, но за кратко. Назначен е за ръководител на Службата по търговско и икономическо военно дело. Арестуван е на 23 юли 1944 г., след несполучливия заговор срещу Хитлер от 20 юли. Неговото име не е споменато от нито един от заговорниците. Държат го денонощно с белезници и е изпратен в концлагера Флосенбург, северно от Мюнхен, където е разпитван и измъчван денонощно от СС.

На 5 април, когато съветските войски стесняват кръга около подземния бункер на фюрера в Берлин, Хитлер нарежда Канарис да бъде екзекутиран. Късно вечерта на 8 април 1945 г. той е подложен на нов брутален разпит. Когато го връщат в килията около полунощ, той предава последно съобщение на затворника в съседната килия с почуквания по стената:

Малко след 5,30 часа сутринта на 9 април 1945 г. стражи от СС поставят примка от струна на пиано около врата на Канарис и го обесват, изпълнявайки заповедта бавно. Скоро откриват, че е още жив, и го обесват повторно. Тялото му е изгорено. (ХАНС ОСТЕР — бивш началник-щаб на Абвера, е обесен няколко минути преди Канарис.)

Предполага се, че Канарис се е срещал с МАТА ХАРИ в Испания и вероятно в Швейцария — с УИЛЯМ ДОНОВАН, ръководител на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ по време на Втората световна война. Канарис и Мата Хари обаче са били в Мадрид по едно и също време само веднъж и е малко вероятно да са се срещали. И възможността Канарис да се е срещнал с ръководителя на УСС също е малко вероятна.

Канбера B–57

Британски турбореактивен бомбардировач, летял над Съветския съюз за събиране на разузнавателни сведения за Съединените щати. Ефективен бомбардировач, разработен съвместно от британци и американци, самолетът Канбера е предназначени и за тактическо, и за стратегическо РАЗУЗНАВАНЕ от голяма височина. Способността за стратегическо разузнаване подпомага операциите, провеждани със самолет U–2.

ЦРУ се обръща към англичаните през 1952 г. за съдействие — да се използва новият им самолет Канбера за далекообхватна фотомисия над съветския ракетен полигон в Капустин Яр на река Волга. По време на мисията, проведена вероятно през 1952 г. и втори път — през юли 1953 г., самолетът се пилотира от англичани. При втория полет Канбера е засегнат от противовъздушен огън, но успява да кацне в Иран.

Канбера е конструиран от Инглиш илектрик и е първият реактивен бомбардировач на въоръжение в британските военновъздушни сили. Той е наследник на добре представилия се самолет МОСКИТО във Втората световна война. Опитният образец Канбера излита за пръв път през май 1949 г., а първият бомбардировач влиза в действие през 1951 г. Канбера може да носи конвенционални или атомни бомби или 200-милиметрово оръдие, вградено в бомбеното гнездо.

Първият специализиран разузнавателен самолет PR.3 е приет на въоръжение през 1953 г., а дългокрилият PR.9 — през 1960 г. Този самолет достига оперативна височина 18 км. Към средата на 50-те години освен съществуващите бомбардировачи в състава на Кралските ВВС са сформирани и 5 ескадрили с Канбера за стратегическо разузнаване. Бомбардировачите и фоторазузнавателните варианти са без въоръжение — разчита се на скоростта, височината и маневреността.

Първият специализиран фоторазузнавателен самолет — вариантът PR.3, и сериите след него имат удължен корпус, в чието бомбено гнездо могат да бъдат монтирани до 7 камери. По-късният — PR.9, има подобрен двигател и удължени криле за полети на голяма височина. Канбера PR.7 развива максимална скорост 928 км/ч при височина 12 км. Таванът му е около 15 км. Стандартният самолет Канбера се управлява от дву или тричленен екипаж — пилот и навигатор, а при бомбардировачите — и оператор. През 1955 г. модифициран Канбера постига световен рекорд по височина — 19,767 км (много скоро след това, макар и да не е обявено, U–2 надминава този рекорд).

Британските заводи са построили 1055 самолета Канбера от всички модели, включително 155 разузнавателни PR.57 в Австралия. В Съединените щати самолетът се монтира в Глен Л. Мартин ко. и е с означение B–57. Първият от тези самолети излита на 28 юни 1954 г. Американските военновъздушни сили получават 403 самолета B–57, от тях 20 специализирани разузнавателни RB–57D и 16 варианта RB–57F за стратегическо разузнаване.

RB–57D и RB–57F са „ширококрили“ самолети за полети на голяма височина. Стандартната дължина на крилете на B–57 е 19,20 м, при RB–57D е 31,5 м и при RB–57F — 38,75 м. RB–57F може да достигне височина над 20,550 км при непрекъснат полет 6800 км. RB–57D се управлява само от 1 пилот, а RB–57F се оказва по-ефективен с 2-членния си екипаж. Няколко ширококрили B–57 са доставени в Тайланд за шпионски полети над Китай. (Съществуват още вариантите RB–57A, RB–57C и RB–57E за тактическо разузнаване.)

Построените в Англия самолети Канбера са на въоръжение в 8 армии в света, включително в Кралските военновъздушни сили в средата на 90-те години.

B–57 Canberra

Канела и скариди

Проект за локално омиротворяване в Южен Виетнам, спонсориран от ЦРУ в началото на 60-те години. Група от 500 военни парашутисти е спонсорирана от богати бизнесмени в Сайгон, за да запазят пътя Сайгон — Вунг Тао, район на действие на партизани комунисти, свободен за преминаването на търговски пратки.

Като цяло дейността на групата е успешна. Тя събира и полезна разузнавателна информация за района.

През този период ЦРУ спонсорира голям брой парашутни групи в Южен Виетнам. Вж. ГРАЖДАНСКА БОЙНА ГРУПА.

Кар, Сам (1906)

Секретар на канадската комунистическа партия от 1937 г. Активно участва в шпионска дейност в полза на Съветския съюз. Дейността му е разкрита от ИГОР ГУЗЕНКО — сътрудник от съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ), предал се на канадските власти през септември 1945 г. Името му е Шмил Коган. Роден е в Украйна, но емигрира през август 1924 г. с родителите си в Канада, където променя името си. През 1925 г. става член на Младежката комунистическа лига. Около 1929–1931 г. учи в Съветския съюз и вероятно по това време получава специална шпионска подготовка.

Кар изпълнява ролята на НАВОДЧИК и АГЕНТУРИСТ на АГЕНТИ под ръководството на полковник НИКОЛАЙ ЗАБОТИН — РЕЗИДЕНТ на ГРУ в Отава. През юни 1940 г. е наредено да бъде задържан, но той минава в нелегалност. (Канада влиза във войната на 10 септември 1939 г.) Задочно е осъден на 10 години затвор през ноември 1941 г. по 3 обвинения в шпионаж. На 25 септември 1942 г. се предава на канадските власти и е хвърлен в затвора. Две седмици по-късно, на 6 октомври, заявява, че е съветски гражданин. Освободен след войната през 1945 г., Кар не е арестуван до януари 1949 г., когато Гузенко дава показания. След делото решението на съда е 6 години затвор.

Кар използва и името Сам Коен. ГРУ му дава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Франк.

Каранса, Рамон

Испански военноморски АТАШЕ във Вашингтон, извършвал шпионска дейност, макар и непохватно, по време на Испано-американската война.

Американският боен кораб Мейн е потопен на 15 февруари 1898 г. в пристанището на Хавана. Конгресът създава комисия за разследване на катастрофата. Американският консул в Хавана и Чарлс Сигсби — капитан на Мейн, дават показания, според които отговорни за експлозията са испанските власти. Каранса извиква и двамата на дуел. Войната избухва скоро след това и на испанския пълномощен министър във Вашингтон и на персонала му, включително на Каранса, е наредено да отпътуват. Каранса отива само да Монреал, Канада, където наема къща и започва шпионската си дейност срещу Съединените щати. Поради екстравагантния му начин на живот служителите на американските тайни служби — Министерството на финансите отговаря за измамниците и фалшификаторите — поставят Каранса под НАБЛЮДЕНИЕ. Агент на Министерството на финансите наема стая до апартамента на Каранса в хотела в Торонто и забелязва, че той се среща с американеца Джордж Даунинг, който служи на американския боен кораб Бруклин. Каранса го кара да отиде във Вашингтон и да се опита да разбере каква е програмата на американския боен кораб.

От САЩ Даунинг изпраща писмо до Каранса, като използва КОНСПИРАТИВНА ПОЩЕНСКА КУТИЯ в Канада. Писмото е „прехванато“ и прочетено от американските пощенски служби. В него се описват подробности за военноморските операции в западната част на Тихия океан, където старши капитан Джордж Дюи се подготвя за отпор срещу испанските сили на Филипините. Даунинг е арестуван. Той се обесва, преди да започне процесът срещу него.

Каранса продължава да вербува АГЕНТИ. Предлага значителни суми на канадци и представители на други неутрални страни да шпионират срещу Съединените щати. Той наема дори частни детективи, за да му помагат да намира шпиони. Американските служби успяват да проследят всеки вербуван от Каранса. Кореспонденцията между Каранса и някои от бъдещите му агенти се преглежда и се разкрива, че той нарушава неутралитета на Канада. Върнат е в Испания, без да успее да се добере до сериозна разузнавателна информация.

Кардано, Джироламо

Милански лекар, математик и автор на книги на различни теми, живял през XVI в. Той създава революционна за времето си ШИФРОВА система, която носи неговото име — Карданова рамка. В оригинален вид рамката представлява лист хартия или парче плат, поставено върху написания текст на „нормално“ писмо. Платът или хартията, поставена върху писмото, има изрязани дупчици или малки прозорчета, всяко от които е номерирано. Когато се постави върху писмото, прозорчетата, изрязани на плата или на листа, очертават букви, които, след като се прочетат в посочения ред, разкриват тайното послание. Това е първият известен шифър с разместване.

Кардано разработва и други кодови системи, но много малко — да не кажем, нито една от тях — са практични. По-важното обаче е, че той разработва схема за тайно отваряне на пощата, и то по такъв начин, че писмото да може да се прочете, без получателят да разбере: в плика се пъхва тънка пръчица, писмото се навива около нея и се измъква, а след прочитането се връща в плика по същия начин.

Каре, Матилда (1908–1970?)

Французойка, ТРОЙНА АГЕНТКА от Втората световна война. Дъщеря на известен ветеран от френската армия. През есента на 1940 г. е вербувана от френското нелегално движение в окупирания от германците Париж. Работи активно за Съпротивата, като изготвя предимно доклади за германските войски и действия, които изпраща в щаба на съюзниците в Лондон. Нелегалното й КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ е Лили, а по-късно — Кет (Котка).

След като нейната шпионска мрежа е разкрита от германците, на 17 ноември 1941 г. тя е арестувана. Офицер от АБВЕРА предлага да я спаси, ако се съгласи да работи за германците и да разкрие кои са нелегалните й колеги. Предлагат й също заплата 60 000 франка на месец. Тя се съгласява. Отказът би означавал разстрел.

Мнозина нелегални дейци са арестувани заради Каре. Освен тях германците залавят и 4 предавателя. Каре знае КОДОВЕТЕ и разписанията за връзка с Лондон и се съгласява да продължи контактите, за да могат арестите да бъдат запазени в тайна възможно по-дълго.

Тази уловка стига дотам, че Каре помага на служител на британското УСО (Управление по специалните операции) в окупирана Франция — Пиер дьо Вомкур, като установява контакт с Лондон и урежда да бъде прибран със самолет. Германците дори се замислят дали Каре да не отпътува до Англия с него, за да научи повече за операциите на УСО. Но британският офицер се усъмнява в нея и при разговор-разпит тя не издържа, разплаква се и признава всичко. Вомкур решава да й се довери. След като самолетът не идва да ги прибере, Каре урежда британска моторница да ги вземе от крайбрежието на Бретан през нощта на 26 срещу 27 февруари 1942 г.

Във Великобритания Вомкур разкрива предателството й. В УСО решават да се „доверят“ на Каре, тъй като е троен агент и е разкрила имената на офицери от Абвера и подробности от дейността им в областта на КОНТРАШПИОНАЖА, а също така е дала и друга информация.

Вомкур скоро се връща във Франция и през април 1942 г. е заловен от германците. От страх да не бъде принуден да разкрие тройното агентство на Каре британците я държат затворена до края на войната. След това я предават на френските власти и през 1949 г. е осъдена на смърт. Присъдата й е намалена на доживотен затвор, но през 1954 г. е освободена.

Книгата й „Аз бях котката“ („J’ai ete chate“) е публикувана през 1959 г.

Карибска корабоплавателна и въздухоплавателна корпорация

Създадена от ЦРУ КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ, която използва кубински пилоти изгнаници да управляват бомбардировачи B–26 Инвейдър с цел да потискат прокомунистическите бунтове в Конго от 1964 г.

Карла

Шеф на съветския шпионаж — главен отрицателен герой в няколко романа на ДЖОН ЛЬО КАРЕ. Твърди се, че източногерманският супершпионин МАРКУС ВОЛФ е послужил за прототип при създаването на Карла, но в действителност има съвсем малко прилики между двамата, като се изключат професионализмът и сравнителният им успех в работата.

Карлоу, Серж Питър (1921)

Служител на ЦРУ, набеден за ВНЕДРЕН АГЕНТ в резултат на грешка. Ветеран от УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) и ЦРУ.

Карлоу е роден в Съединените щати. Прекарва част от детството си в Германия, откъдето са имигрирали родителите му. Учи в колежа Суортмор (с пълна държавна стипендия). През юли 1942 г. е призован като мичман втори ранг в американския флот и разпределен към УСС. Служи в Средиземно море на високоскоростни моторни кораби, които подпомагат операциите на УСС. Загубва единия си крак, когато пленената от него италианска моторна лодка се натъква на мина. (Получава Сребърна звезда за тази мисия.) Карлоу се връща във Вашингтон и през 1946 г. започва заедно с КЪРМИТ РУЗВЕЛТ да пише историята на УСС, публикувана през 1976 г. под заглавието „Военен доклад за УСС“ („War Report of the OSS“, 1976).

След като постъпва в ЦРУ, работи и в Съединените щати, и в Западна Германия по високотехнологични „играчки“ и материали, необходими за определяне ОБЕКТИТЕ в шпионажа. Карлоу описва работата си пред Дейвид Уайс за книгата му „Лов на внедрени агенти“ („Molehunt“, 1992) така: „Занимавахме се с оръжия, ключалки, документи. Създавахме инструментите, необходими, за да бъдат изпратени хора в забранени места… Облекло с подходящи обозначения, лични документи, профсъюзни членски карти, документи за работа, купони.“

Кариерата на Карлоу в ЦРУ, предимно в Отдела на техническите служби, е успешна до момента, когато агенти от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО на ЦРУ и ФБР стигат до убеждението, че са открили съветски внедрен агент с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Саша. Подведени са от двама ИЗМЕННИЦИ на КГБ — АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН и ЮРИЙ НОСЕНКО.

През 1962 г. Карлоу е назначен за представител на оперативния център на ЦРУ в Държавния департамент, за да няма достъп до важна информация в ЦРУ. В края на 1962 г. ФБР го подлага на привидно рутинна проверка. На 11 февруари 1963 г. Карлоу разбира, че проучването му е във връзка с разследване. След продължителното разследване и разпити той е уволнен от ЦРУ.

Карлоу започва работа в търговска фирма и се заема да се оневини. Той все още е под подозрението, че е Саша, но няма доказателства и затова не е предаден официално на съд. По странно стечение на обстоятелствата директорът на контраразузнаването в ЦРУ, който е помогнал при събиране на уликите срещу Карлоу — ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, през декември 1974 г. също е уволнен от агенцията. Двамата се познават добре, но сега Карлоу изтръгва информация от бившия си противник, за да може да изчисти името си от обвиненията.

С приетите нови закони, които дават по-голям достъп до досиетата на ЦРУ, Карлоу удвоява усилията си за оневиняване. Двамата с УИЛЯМ КЕЙСИ, по това време ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, разговарят на среща с дейци от УСС през октомври 1986 г. Кейси обещава случаят да бъде преразгледан, но след няколко месеца умира. Новият директор на ЦРУ — УИЛЯМ УЕБСТЪР, преразглежда случая и преценява, че Карлоу е бил несправедливо обвинен от ЦРУ. През 1988 г. Конгресът пуска специално постановление, с което разрешава да се изплати обезщетение на Карлоу. На следващата година той получава почти 500 000 долара. Освен това е награден с медал и почетна грамота в знак на признание за 22-годишната му служба в ЦРУ. (Допълнително заплащане от около 200 000 долара е осигурено и на бившите служители на ЦРУ Пол Гарблър и Ричард Кович, също заподозрени като съветски шпиони. И двамата са получили сравнително маловажни назначения и се пенсионират в ЦРУ. През 1981 г. получават допълнителна компенсация.)

Карни, Джефри

Специалист от разузнаването във военновъздушните сили на САЩ, шпионирал за Източна Германия. Работил е в строго секретна база на АНС. Карни е лингвист и специалист по комуникациите на централното летище Темпелхоф в БЕРЛИН от април 1982 до април 1984 г. Участва в група по електронна безопасност към АНС. Екипът подслушва комуникациите на страните от Източния блок.

От Берлин Карни е преназначен като инструктор във военновъздушната база Гудфелоу в Тексас. През 1985 г., вероятно уплашен, че е под подозрение за шпионаж, той дезертира от военновъздушните сили в Източна Германия. Според следователите от военновъздушните сили е помагал на източногермански АГЕНТИ да шпионират американски дипломати и военни в Берлин. Продължил е шпионската си дейност и след като е бил прехвърлен в базата Гудфелоу. Следователите смятат, че е фотокопирал секретни документи и ги е предавал на източногермански агенти, но не казват как е прехвърлял документите, как е напуснал Съединените щати или как е бил проследен. Връзката на Карни с АНС не е официално призната.

Карни е арестуван през април 1991 г. в бившия Източен Берлин. Вероятно следователите са разбрали за шпионската му дейност от досиетата на Щази — източногерманската разузнавателна агенция (вж. МДС). Западните следователи получават достъп до досиетата през октомври 1990 г. — след обединението на Източна и Западна Германия. Американски КОНТРАРАЗУЗНАВАЧИ провеждат настоятелен разпит с Карни и през декември 1991 г. той е изправен пред военен съд във военновъздушната база Андрюс, близо до Вашингтон. Карни се признава за виновен в шпионаж, конспирация и дезертьорство. Осъден е на 38 години затвор.

Кароз, Яков

АГЕНТ от ШАИ, а по-късно и на разузнавателната служба МОСАД.

Роденият в Унгария Кароз работи с британци в Сирия, а след това в Шаи — разузнавателната агенция на еврейската нелегална армия в Палестина Хагана. Работил е и в Северна Африка, откъдето прехвърля евреи в новосъздадената израелска държава.

През юли 1949 г. се присъединява към израелската служба за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ ШИН БЕТ Веднага е назначен за ръководител на района около Тел Авив. Сред задълженията му е и наблюдението на многобройните чуждестранни посолства в града, а също и на техните агенти. По-късно, макар и за кратко, е ръководител на йерусалимския район, преди да стане ръководител на важния арабски отдел в Шин Бет през 1952 г.

През 1954 г. Кароз е прехвърлен в Мосад — израелското външно разузнаване, и е назначен за негов представител в Париж. Там създава близки контакти с УНТ (Управлението за наблюдение на териториите) — френската служба за вътрешна сигурност. Тези взаимоотношения са благоприятни и за двете страни, тъй като французите имат голяма нужда от разузнавателни сведения за арабските действия след започването на бунтовете в Алжир през 1954 г. (Връзката помага на марокански евреи да имигрират в Израел в труден момент от френско-арабските отношения, а френско-израелското военно сътрудничество е жизненоважно за израелския успех в Суецката кампания през 1956 г.)

През 1954 г. Кароз става първият ръководител на отдела за международни отношения в Мосад. На тази длъжност той успява да осъществи добри отношения с няколко страни, които не желаят да имат явни връзки с Израел. Кароз е заместник-директор на Мосад, когато по време на вътрешноправителствени противоречия се оттегля от държавна служба през 1966 г.

След това Кароз работи в редакционния съвет на израелския вестник Йедиот Ахаронот. Автор е на книгата „Арабските тайни служби“ („Arab Secret Service“, 1978).

Карпитбегър

Американска въздушна операция в помощ на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ през Втората световна война. Тези мисии се състоят в десанти за прибиране на АГЕНТИ на УСС от окупираните от германците територии, както и за спускане на провизии за различни групи на съпротивата.

През юли 1940 г., скоро след като германските войски окупират Норвегия, Дания, Франция и Холандия, Кралските военновъздушни сили (КВВС) започват операции в подкрепа на Управлението за специални операции (УСО). По-късно — през 1943 г., КВВС подпомагат и операциите на американското УСС, провеждани в Европа. Но скоро става ясно, че КВВС не могат да подпомагат УСС и така се поставя началото на операция Карпитбегър.

През юли 1943 г., когато споровете между американските военновъздушни сили и американския военноморски флот са в разгара си, 479-и антиподводников отряд на ВВС започва операции от британски бази срещу германски подводници в Източния Атлантик. Обучен за нощни полети на малки височини и действащ под контрола на бреговото командване на ВВС, 479-и отряд е естественият избор за провеждане на помощни операции за УСС. Няколко 4-моторни бомбардировача B–24 Либърейтър от 4-та и 22-ра ескадрила са изтеглени от служба, за да бъдат модифицирани за операции на УСС. Коремните оръжейни гнезда са демонтирани и заменени с люкове за агенти, или „Джо“-та, за да могат да се осъществяват скоковете с парашути. Носът е модифициран с плексигласова „оранжерия“, за да бъде осигурена добра видимост към зоната на спускането. Единствените 50-калибрени картечници са премахнати. На тяхно място са монтирани навигационни уреди за направление и радиостанции въздух-земя. Противопожарните уреди са инсталирани до двигателите, за да потискат синия остатъчен дим. Екипажът на модифицираните B–24 е 8-членен.

През 1943 г. ВВС се оттеглят от антиподводниковите операции и като екипи за Карпитбегър са назначени 36-а и 406-а бомбардировъчна ескадрила, които по-късно са прехвърлени към 801-ва бомбардировъчна група, образувана през март 1944 г. През май 1944 г. 788-а и 850-а бомбардировъчна ескадрила също са прехвърлени към Карпитбегър.

Първата мисия на Карпитбегър за подпомагане на УСС и на френската нелегална Съпротива се провежда през нощта на 4 срещу 5 януари 1944 г. Седемчасовият полет на B–24 е успешен, въпреки че няколко самолета и летци са загубени по време на тренировъчните полети над Англия. Първата загуба по време на акция е през нощта на 2 срещу 3 март — немската противовъздушна артилерия сваля над Франция B–24. Същата нощ още един самолет е свален от немската артилерия.

При подготовката на дебаркирането в Деня Д на 6 юни 1944 г. във Франция по операция Карпитбегър са изпълнени 17 успешни полета на B–24 през нощта на 3 срещу 4 юни. Следващите 2 нощи са осъществени още повече полети и са превозени оръжия и снаряжение за френската Съпротива, а също и 100 тричленни ДЖЕДБЪРГСКИ ЕКИПА от УСС.

През юли 1944 г. — най-натоварения месец за операциите Карпитбегър, 4 ескадрили с B–24 спускат почти 4700 контейнера с провизии, 2900 по-малки пакета, 1378 пакета с пропагандни брошури и 62-ма разузнавачи. Този месец ескадрилите започват да използват и 4 самолета C–47 Дакота — 2-моторни транспортни самолети, които могат да се приземяват и да прибират агенти от вражеска територия. B–24 осъществява още една дълга мисия, за да спусне агенти и провизии в окупираната от германците Норвегия, и още 2 — до Дания. От време на време B–24 са се използвали и за стандартни бомбардировъчни мисии, като преди това са им били върнати бомбените гнезда.

На 16 април 1945 г., при последната мисия на Карпитбегър, нисколетящият самолет спуска повече от 1000 разузнавачи и тонове оръжия и други провизии. Изгубени са 25 самолета B–24, или 1 на всеки 74,4 успешни полета. В сравнение с 4-моторните бомбардировачи по време на бомбардировъчните мисии над Европа успехът е много по-голям. Ескадрилата е загубила 208 души. В официалната история „Армейските военновъздушни сили по време на Втората световна война“ („The Army Air Forces in World War ІІ“, 1951) е описана нощна мисия на огромните B–24:

Отделно от операция Карпитбегър бомбардировачи B–24 Либърейтър и B–17 Суперфортрес от базираните в Европа бомбардировъчни части извършват през юни-август 1944 г. подобни мисии за нелегалната Съпротива във Франция.

КАРС

КОМАНДВАНЕ НА АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ И СИГУРНОСТ.

Картрайт, Хенри

Полковник, представител на британските разузнавателни служби в Швейцария през Втората световна война.

Успява да избяга от германски военнопленнически лагер през Първата световна война. Назначен е за военен АТАШЕ в Берн и работи и като представител на МИ–9 — британска служба, която помага на избягали съюзнически военнопленници.

Тъй като се страхува от провокации от страна на АБВЕРА — германската служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, — на 23 август 1943 г. Картрайт отказва среща с доктор ФРИЦ КОЛБЕ, който твърди, че има документи, които ще хвърлят светлина върху намеренията на германското външно министерство. Според Колбе срещата е уговарял негов приятел. И секретните телеграми, и предложението на доктора да шпионира за англичаните са пренебрегнати.

Тогава Колбе прави предложението си на бернския представител на американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, на изключително проницателния АЛЪН ДЪЛЕС.

Каст

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на американската станция (база) по КРИПТОАНАЛИЗ, разположена в подземен тунел на остров Корегидор в залива Манила на Филипинските острови от края на 30-те години до април 1942 г. В станцията се дешифрират японски радиопредавания, прехванати от разположен наблизо център на американската армия по прехващане.

През април 1942 г. Корегидор е нападнат от японците. Ръководителят на Каст РУДОЛФ ФАБИАН и 75 криптоаналитици и техници от комуникациите са евакуирани с подводница в Австралия. Там екипът на Каст е устроен в станцията Белконен (вж. БЕЛ).

Каст е фонетична дума, означаваща във военните комуникации по това време буквата от английската азбука „С“, с която се означава Корегидор (Corregidor).

Вж. ПЪРПЪЛ.

Катинското клане

Масово клане на полски офицери през 1940 г., извършено от съветското НКВД. На 12 април 1943 г. германското радио съобщава, че в 8 общи гроба в Катинската гора, близо до Смоленск, са открити телата на 4143 полски офицери — всички завързани и разстреляни. Според германците офицерите са били избити от руснаците.

В края на 1939 г. при нашествието на Германия в Полша руснаците взимат около 200 000 полски военнопленници. Около 15 000 военнопленници, включително 8700 офицери, изчезват безследно. Руснаците твърдят, че германците са избили поляците след нашествието им в Съветския съюз.

Чак през 1989 г. те признават официално, че поляците са били избити от части на НКВД. Масовото убийство става през пролетта на 1940 г., преди германското нашествие в Съветския съюз през 1941 г. Твърди се, че убийствата са извършени по заповед на Сталин поради дълбоката му омраза към поляците. Друга причина, изтъкната от един съветски следовател през 1990 г., е, че НКВД евакуира военнопленническите лагери, за да освободи място за депортираните от Естония, Латвия и Литва. Изчезват и други полски затворници и никой не знае нищо за тях. Подобни екзекуции са били извършвани и другаде, но масовите гробове не са открити. Твърди се, че други военнопленници са били натоварени на шлепове и потопени в Северно Бяло море. (ЧК е използвала подобен метод за масови екзекуции по време на Гражданската война.)

Каудер, Фриц (1903-?)

Главно действащо лице в изключително успешна съветска операция по ДЕЗИНФОРМАЦИЯ, насочена срещу германците през Втората световна война. Операцията има КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Макс, дадено й от АБВЕРА. Каудер предава фалшиви разузнавателни сведения на германските въоръжени сили в продължение на 3 години и половина.

Каудер е роден във ВИЕНА. Майка му е еврейка, а бащата е приел юдейската вяра, но по-късно отново се връща към християнството. В началото на 30-те години Каудер работи предимно като журналист и предприемач и живее в Будапеща. Сприятелява се с влиятелни унгарци. Участва и в нелегалната съпротива. Установява добри отношения с германски служители от разузнаването и с американски дипломати в Будапеща.

В началото на войната, въпреки че е евреин, сътрудничи с документи и информация на Абвера и СД. Операция Макс започва, след като Германия напада Съветския съюз през юни 1941 г. Тогава бивши белогвардейски офицери предлагат да предават на Абвера разузнавателна информация за руснаците. Германците ги снабдяват с 2 радиоприемника, инсталират ги в Москва и Централна Русия и им дават кодовите наименования Макс и Мориц. Вторият скоро изчезва, но Макс продължава да изпраща информация чак до началото на 1945 г.

Разузнавателните сведения от Макс включват стратегическа и тактическа информация — всичко от най-високо равнище на СЕКРЕТНОСТ, което означава, че Макс е шпионин от самия Кремъл. Някои в Германия смятат, че това е лекарят, който се грижи за здравето на Сталин, други вярват, че Макс е подслушвателно устройство на телефонните линии. Вероятно най-изумителното съобщение на Макс е от 4 ноември 1942 г., което разкрива навременността и високото равнище, от което е информацията:

Отначало Виена е мястото за приемане на радиосъобщенията от Макс. Но към края на 1941 г. приемателният пункт е преместен в София, България, и Каудер поема поста. Той получава съобщенията от Москва и ги предава във Виена, а от там се препращат в щабквартирата на Абвера в БЕРЛИН.

Безпрецедентно дългото съществуване на подвеждащата операция свидетелства за успеха й. Според някои източници комисарят от НКВД ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ лично е направлявал операцията от Москва. Англичаните прехващат голяма част от съобщенията на Макс с помощта на УЛТРА, което кара АНТЪНИ БЛЪНТ — съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ в МИ–5, да предупреди руснаците за „пробива“. Но германското разузнаване очевидно никога не се е съмнявало в достоверността на информацията, изпратена от Макс. Макар че въпросът за смисъла на цялата операция се е повдигал периодически, твърде много германски офицери са смятали, че съществуването й е правилно (стига всичко да може да се проверява), и са заявявали, че е жизненоважна за войната. Твърди се, че Адолф Хитлер, който е бил запознат с операцията, след като разбира, че Макс е евреин, отказва да приема повече сведения от този източник. Германското Главно командване спори за значимостта на Макс.

Към края на войната Абверът решава, че операцията е опит за измама от страна на руснаците — по това време Абверът вече напълно е бил пренебрегван от германското командване. Информацията на Каудер се смята за достоверна от германските въоръжени сили чак до февруари 1945 г., когато съобщенията от Макс прекъсват, а съветската армия поема на изток.

Както и в операция ШЕРХОРН, операция Макс е доказателство за големия опит на съветското разузнаване при подобна дейност за заблуда.

Каудер използва и името Ричард Клат.

Кауфман, Джоузеф

Офицер от военновъздушните сили на САЩ, съден от военен съд през 1962 г. в Западна Германия за предаване на неопределено какви „военни тайни“ на източногерманското разузнаване. Разобличен е от ИЗМЕННИК, който е бил РАЗУЗНАВАЧ в Източна Германия. Кауфман е осъден е на 20 години тежък труд. При обжалването присъдата е намалена на 2 години.

Кашо, Джузепе

Щабен сержант, техник във фотографска лаборатория на американските военновъздушни сили, разпределен в база в Южна Корея. Арестуван през 1952 г. след опит да продаде на севернокорейците данните за изпитателен полет на самолет F–86E Сейбър.

През Втората световна война Кашо е пилот на бомбардировач и е награден с 2 кръста за изключителни заслуги. През 1948 г. е освободен от военновъздушните сили и през 1949 г. е прехвърлен в Генералния щаб.

В Корея получава секретна информация от сержанта в щаба ДЖОН П. ДЖОУНС и я предава на цивилно лице, което работи за севернокорейска разузнавателна служба (разплащането е ставало с окупационни парични знаци). Кашо е разкрит от агенти по сигурността на военновъздушните сили. На 8 юни 1953 г. е обвинен в конспирация за предаване тайни на противника. Отправени му са още 16 обвинения за незаконно използване на военни фактури. Осъден е на 20 години тежък труд.

КВР

КОМИСИЯ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ.

КГ 200

Бомбардировъчен авиополк 200 (Kampfgeschwader) със „специално предназначение“ — предимно за тайни операции — към германските военновъздушни сили през Втората световна война. Луфтвафе създава КГ 200 на 20 февруари 1944 г. предимно за да спуска АГЕНТИ зад противниковите фронтови линии като поддръжка на АБВЕРА и СС. КГ 200 играе ключова роля в операция ЦЕПЕЛИН — германски опит да бъде убит съветският диктатор Йосиф Сталин.

Полкът използва различни самолети — както германски, така и пленени американски, британски, френски и италиански. По-рядко в мисиите на КГ 200 се използват пленените бомбардировачи B–17 Суперфортрес и B–24 Либърейтър, 6-моторният военнотранспортен самолет Ju 390 и хидросамолети. КГ 200 осъществява също спускания на разузнавачи на вражеска територия с капсули за трима души.

* КГБ

Комитет за държавна сигурност (Комитет государственной безопасности) е съветската агенция, отговорна за държавната сигурност от март 1954 до октомври 1991 г. — навечерието на разпадането на Съветския съюз (декември 1991 г.). Малко по-късно някои функции на КГБ, свързани с външното разузнаване, са прехвърлени на новообразуваната Служба за външно разузнаване.

В годините на своя разцвет КГБ съсредоточава в дейността си КОНТРАШПИОНАЖ, външно разузнаване и анализ на получаваната информация, КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ във въоръжените сили, защита на сухоземните и морските граници на СССР, контролира ядреното въоръжение, комуникациите на държавните и партийните лидери и осъществява охраната им. КГБ е най-голямата в света разузнавателна и полицейска агенция — вероятно по-голяма от всички западни агенции, взети заедно. През по-голямата част от съществуването си единствено КГБ изпълнява функции, които в Съединените щати се осъществяват от ЦРУ, АНС, ФБР, СЛЕДСТВЕНАТА СЛУЖБА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, Корпуса на морската пехота за охрана на посолствата, управленията на военното контраразузнаване в армията във ВМС и ВВС, патрулно-пограничните служби и ТАЙНИТЕ СЛУЖБИ.

Западните средства за масова информация обикновено представят агентите на КГБ като глупави силни едри мъже с дебели вратове. Много от тях са точно такива. В книгата си „Да скъсаш с Москва“ („Breaking with Moscow“, 1985) съветският изменник АРКАДИЙ ШЕВЧЕНКО — бивш заместник на главния секретар в ООН, описва един от оперативните работници в Ню Йорк така: „мускулест, рус, той беше превъплъщение на традиционния гестаповски образ“. Според него любимата тема на този човек били небостъргачите в Манхатън. „Всички тези блестящи кули — говорел той — изглеждат толкова стабилни, толкова високи, но всъщност просто са къщи, построени от карти за игра. Няколко експлозива, поставени на подходящите места, и довиждане.“

Убийства, отвличания и заплахи са оръжията, използвани от съветските органи на сигурността още от времето на ЧК. Но има и други средства (по-съвременни), които демонстрират изтънчен и новаторски подход в операциите на КГБ, а също и на ГРУ. Веднъж един руски разузнавач установил контакт с американски държавен служител. След проведения разговор руснаците решили да преустановят връзката. Две-три години по-късно обаче, след като американецът се бил преместил, развел и сменил колата си, същият руснак го срещнал в един магазин и подновил контакта.

Изпълнявани са били и по-сложни и по-изпипани операции. Една от тях е свързана с родения в Бруклин ДОНАЛД АЛТЪН — 30-годишен служител, шифровчик в американското посолство във ВИЕНА. А на шифровчиците КГБ и ГРУ са отделяли особено внимание — вербуването им винаги е била приоритетна задача. Операцията по вербуването протича сложно и необикновено. Съветски агент, натурализиран гражданин на западна страна, кани близък приятел на Алтън да пийнат. Така се урежда „случайна“ среща в кафене с белгийски бизнесмен, който е пред пенсия и, разбира се, е офицер от КГБ. На този етап се извършва необходимото, за да бъде осъществена среща с Алтън. Офицерът от КГБ на пръв поглед не проявява интерес към Алтън и си уговаря нови срещи с приятеля му. Следват много часове и дни, които тримата прекарват в приятелски срещи в кафенета и заведения, в игра на шах, а понякога и в разходки сред природата. Алтън — евреин, с превъзходен френски — започва приятно познанство с „белгиеца бизнесмен“, който твърди, че също е евреин (с роднини в Израел) и също говори френски.

Едва след 5 месеца агентът на КГБ моли Алтън да му предаде информация срещу заплащане. След кратко колебание Алтън отива при офицера по сигурността в посолството и разкрива контакта с човека от КГБ. Усилията, положени от руснаците по отношение на Алтън, са „прецизно планирани“ и разработени, се твърди в американски доклад на разузнаването във връзка с инцидента.

Такива като Алтън и други американци, които работят в областта на кодовете, като например радиоспециалистите от военноморския флот ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ и ДЖЕРИ УИТУЪРТ, са сред най-ценните обекти на съветския шпионаж. В секретен доклад на американското правителство „Съветски разузнавателни операции, провеждани срещу американски граждани и обекти“ се казва: „Това е тази широкообхватна категория на кодови чиновници, секретарки, охрана от морски пехотинци и т.н., които руснаците смятат за особено уязвими, тъй като (според една от директивите на КГБ) «те не са част от привилегированата класа и са по-зле платени».“ Последното е особено важно. По-голямата част от американците, които са извършили предателство в полза на руснаците, са го сторили за пари.

Едно от изключенията е известната история с вербуването на морските пехотинци, охраняващи посолството на САЩ в Москва в средата на 80-те години. Няколко морски пехотинци са обвинени, че са осигурили достъп на руснаците до секретни материали в посолството. И това те са правели не по меркантилни, а по сексуални съображения. Поне в началния стадий на разследването по нищо не личи парите да са били мотив.

КГБ прави опити да пренесе разузнавателната си дейност на базата на „класовата борба“, отделяйки голямо внимание на онези морски пехотинци, които са чернокожи или от индианските общини в Америка. Според един от офицерите, служил в онези години в посолството, руснаците са се интересували от целия обслужващ персонал. „Тези [американци] хора са в Москва за кратко, 2 години — казва той пред авторите на настоящата енциклопедия. — Руснаците пробват при всеки един от тях. Разбира се, някои се оказват по-податливи към опитите им, отколкото други, но абсолютно всички в посолството, предимно дребните чиновници и морските пехотинци от охраната, са обект на вниманието на КГБ.“

Така КГБ използва всички средства на шпионажа за постигане на целите си. Жените се оказват особено ефективно оръжие. КОМПРОМЕТИРАНЕТО С ПОДСТАВЯНЕ НА ЖЕНА се използва често в подхода към американци и други чужденци в Съветския съюз и поне веднъж е изпробвано в Съединените щати (вж. МИЛЪР, РИЧАРД).

КГБ е създаден през 1954 г. като държавен комитет към Министерския съвет. Това е опит на съветските лидери, които следват стъпките на Сталин и ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ да си осигурят контрол над държавната агенция за сигурност. След разстрела на Берия вътрешната сигурност е предадена на Министерството на вътрешните работи (Министерство внутренних дел — МВД), а държавната сигурност (включително външното разузнаване) — на КГБ. През юли 1978 г. КГБ вече е държавен комитет на Съветския съюз и 24 години след създаването му получава статут на министерство.

Значението на КГБ за съветската система е описано от Джон Дж. Дзиак — лектор по съветско разузнаване в университета Джордж Вашингтон, в интервю за Вашингтон таймс: „КГБ е крайъгълен камък на [съветската] система. Съветската система не би могла да оцелее без него.“ Реймънд Рока — заместник-директор на контраразузнаването в ЦРУ до 1974 г. и лектор в КОЛЕЖА ЗА РАЗУЗНАВАНЕ КЪМ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, също в интервю за Вашингтон таймс смята КГБ за основен играч в теорията и практиката на комунистическата идеология. „КГБ е оста на комунистическата система“, казва той.

Първият председател на КГБ е ИВАН СЕРОВ (1954–1958), който преди това е бил заместник-началник на ГРУ. През 1958 г. той се връща във военното разузнаване, но вече като негов ръководител (по-голямата част от началниците на ГРУ са с опит в ЧК, НКВД и КГБ). АЛЕКСАНДЪР ШЕЛЕПИН — ръководител на КГБ от 1958 г., се опитва да реформира това ведомство и да го превърне в ефективна разузнавателна и контраразузнавателна организация. Под председателството на ЮРИЙ АНДРОПОВ (1967–1982) КГБ достига сравнително високо равнище на уважение и власт. След смъртта на Леонид Брежнев Андропов напуска КГБ — избран е за генерален секретар на КПСС и фактически е ръководител на Съветския съюз. Той може да се сравни само с Берия по дългогодишен стаж като директор на основната съветска разузнавателна агенция.

ВИТАЛИЙ ФЕДОРЧУК е избран след Андропов през 1982 г. за председател на КГБ, но изпълнява ръководната длъжност за съвсем кратко време — назначението му на поста министър на вътрешните работи свидетелства за доверието на новия съветски лидер към него.

ВЛАДИМИР КРЮЧКОВ е назначен за председател на КГБ през 1988 г. Той е един от заговорниците в неуспешния опит за преврат срещу Михаил Горбачов през август 1991 г. Крючков е уволнен и арестуван. Сред 13-имата заговорници са и генерал-лейтенант Юрий Плеханов — ръководител на президентската охрана в Кремъл, който съдейства Горбачов да бъде задържан под домашен арест в Крим, Владимир Грушко — заместник-директор на КГБ, и Вячеслав Генералов — заместник-директор на кремълската охрана. Нито един от тях не е подведен под съдебна отговорност.

За председател на КГБ след опита за преврат за съвсем кратко е назначен Леонид Шебаршин. Той е служил в Афганистан, Иран и Индия, преди да поеме поста заместник-директор на КГБ през 1987 г. Но Шебаршин е нежелан от някои от съветските лидери и още същия месец на негово място е издигнат ВАДИМ БАКАТИН.

През декември 1990 г. кремълските хардлайнери уволняват Бакатин от поста министър на вътрешните работи. Под негово ръководство КГБ променя състава и целите си. Граничните и Вътрешните войски са прехвърлени към съветската армия (Сухопътни войски), а кремълската охрана и свързочните войски минават на пряко подчинение на съветското правителство (вж. по-нататък). Бившият генерал от КГБ ОЛЕГ КАЛУГИН — съветник на Бакатин, през август 1991 г. прави изявление, че в бъдеще КГБ „няма да има политически функции, нито тайни лаборатории, където да се създават отрови и тайни оръжия“. Бакатин се задържа на поста си едва до началото на октомври 1991 г., когато е заменен с ЕВГЕНИЙ ПРИМАКОВ, който е пряк участник в разформироването на КГБ, официално закрит на 22 октомври 1991 г. (въпреки че Примаков запазва поста до декември 1991 г.). КГБ е реорганизирано в 3 отделни служби: МС (руското Министерство на сигурността, просъществувало от 1991 до 1993 г., а след това преобразувано във ФСК), Междурепубликански съвет за сигурност и Служба на Гранични войски.

Първо главно управление: Външно разузнаване и контраразузнаване, активни мероприятия, анализи.

Второ главно управление: Вътрешно контраразузнаване, борба против подривни действия срещу държавата, промишлена сигурност.

Трето главно управление: Контраразузнаване в съветските въоръжени сили, Специални отдели (Особые отделы — ОО).

Четвърто главно управление: Охрана и вътрешна сигурност в посолствата.

Пето главно управление: Дисиденти.

Шесто главно управление: Икономика, специален транспорт.

Седмо главно управление: Съоръжения за наблюдение.

Осмо главно управление: РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, СИГУРНОСТ НА ВРЪЗКИТЕ.

Девето главно управление: Охрана на държавните лица, секретните обекти и кремълския полк.

(В края на 60-те години Четвърто, Пето и Шесто са слети с Второ главно управление, но през 1969 г. отново се появява Пето главно управление, което има за задача да се занимава с политическите, социалните и културните дисиденти.)

Офицери от Трето главно управление на КГБ, отговорни за контраразузнаването в армията, са разпределени към всички подразделения на въоръжените сили. Обикновено носят стандартни военни униформи, но лесно се познава, че са офицери на КГБ, тъй като се отчитат единствено пред КГБ и ръководят мрежа от „информатори“. Във военноморския флот униформени офицери от КГБ са назначени на всички кораби и сухоземни бази.

В книгата „КГБ: поглед отвътре“ („Inside the KGB“, 1990) съветският изменник Алексей Мягков — бивш офицер на КГБ, описва методите на работа на тази организация в армията. На инструктажа му е казано конкретно: „Когато вербуваш агенти, не трябва просто да ги убедиш, а да ги принудиш да работят за нас. КГБ притежава достатъчно власт за това.“ И добавя:

Изчислено е, че между 40 и 60% от служителите в съветското посолство във Вашингтон са прикрепени към КГБ. Офицери от КГБ служат и в различни „горещи точки“, където отстояват съветските военни и държавни интереси. От 1954 до 1989 г. общо 572 служители на КГБ са убити „в процеса на оказване на военнотехническа помощ на други страни“, включително в арабските страни, Северен Виетнам и Афганистан, както и при погранични конфликти.

Щабквартирата на КГБ се намира на ПЛОЩАД ДЗЕРЖИНСКИ №2 в Москва. През 70-те години Първо главо управление на КГБ (външно разузнаване) се премества в Ясенево, на околовръстния път на Москва, в модерна сграда, проектирана от финландци.

КГБ и организациите предшественички имат огромна образователна и тренировъчна мрежа от РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ШКОЛИ за подготовка на съветски и източноевропейски кадри в разузнаването и сигурността. Школата в Пушкино, близо до Москва, е предназначена предимно за арабски терористи.

Март 1954 — декември 1958: И. А. Серов.

Декември 1958 — ноември 1961: А. Н. Шелепин.

Ноември 1961 — април 1967: В. Е. Семичастни.

Май 1967 — май 1982: Ю. В. Андропов.

Май 1982 — декември 1982: В. Федорчук.

Декември 1982 — август 1988: В. М Чебриков.

1988 — август 1991: В. А. Крючков.

Август 1991: Леонид Шебаршин.

Август 1991 — октомври 1991: Вадим Бакатин.

Октомври 1991 — декември 1991: Евгений Примаков.

Структура на КГБ

Кевъл, Едит Луиза (1865–1915)

Англичанка, медицинска сестра, често, макар и погрешно, смятана за шпионка. Екзекутирана от германците през Първата световна война. Кевъл работи в медицинския институт Беркендел — болница на Червения кръст в Брюксел, когато Германия окупира Белгия през август 1914 г. Тя се присъединява към обединеното нелегално движение, което подкрепя британските, белгийските и френските войски, докато си проправят път към неутрална Холандия, но не се занимава с шпионаж.

През август 1915 г. около 200 съюзнически войници са скрити в болницата. Германски офицери арестуват и нея, и неколцина други от персонала. Тя признава за нелегалната си дейност и след като е предадена на военен съд, на 9 октомври е осъдена на смърт. Американски и испански дипломати, представители на неутралните държави, се опитват да променят присъдата й, но на 12 октомври тя е изправена пред стрелкови взвод и екзекутирана. Въпреки че често я смятат за шпионин, тя е осъдена не за шпионска дейност, а за прикриване на съюзнически войници и за оказване помощ при бягството им. Последните й думи са: „Патриотизмът не е достатъчен. Не трябва да изпитвам омраза или горчивина към когото и да е.“

Кевъна, Томас (1944)

Авиоинженер от САЩ, опитал се да продаде на съветското разузнаване тайни за секретен бомбардировач. Интересът на Кевъна към електрониката се поражда във военноморския флот, където работи 4 години като специалист по комуникациите. След службата в армията започва работа в самолетната корпорация Хюз еъркрафт корп. През 1981 г. постъпва като инженер в Нортроп. През 1984 г. вече е главен инженер в отдела за сложни технологични компоненти.

През 1984 г. при голяма нужда от средства Кевъна се обажда в съветско дипломатическо представителство — вероятно консулския отдел в Сан Франциско — и прави опит да предложи секретни документи на съветски РАЗУЗНАВАЧ. Той има 25 неплатени сметки, включително 17 000 долара непогасен медицински чек. Натрупал е и много дългове.

Служители на ФБР, използвайки неизвестни методи (най-вероятно електронно подслушване на телефонните разговори), го засичат. Под прикритие на руснак един агент на ФБР се обажда на Кевъна и насрочва среща за 10 декември 1984 г. в мотел Кокату близо до Лос Анджелис, Калифорния.

Кевъна пристига в мотела с копия от документите, които може да осигури. На втората среща носи и строго секретна документация на бомбардировач B–2. „До ушите съм потънал в дългове — казва той на агентите на ФБР. — Трябват ми много пари.“ Обещават му по 25 000 долара в брой всеки месец за 10 години напред, ако продължи да предава тайните на Нортроп. Той се съгласява.

Уредена е третата среща и когато той предава нови документи, е арестуван. На 14 март 1985 г. е признат за виновен по обвинение в шпионаж и осъден на доживотен затвор.

Кедров, Михаил (1878–1941)

Съветски РАЗУЗНАВАЧ, екзекутиран заедно със сина му, защото е информирал за нередни действия на ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ. Известното „последно писмо“ на Кедров е цитирано от Никита Хрушчов, когато той разкрива пред обществеността ексцесиите на съветския диктатор Йосиф Сталин в доклада си на XX конгрес на комунистическата партия през 1956 г.

Един от най-ранните болшевишки дейци, Кедров е ръководител на тайната полиция — ЧК, в района на Архангелск по време на Гражданска война (1917–1920). По-късно — през 1921 г., като ръководител на специалния отдел на ОГПУ (преименуваното ЧК) — той разследва тайната полиция в Азербайджан, където Берия е заместник-председател на ОГПУ. Когато открива, че Берия е освобождавал врагове на съветския режим и е осъждал невинни хора, Кедров пише в Москва и препоръчва Берия да бъде отстранен. Отговор не се получава.

Самият Кедров се проявява като брутален следовател на поста началник на Управление поправителни лагери. Той изтръгва фалшиви признания от жертвите си, когато това е било необходимо.

През 1939 г. се пенсионира. По това време синът му Игор вече е следовател в НКВД. След като Берия е назначен за комисар на вътрешните работи и ръководител на НКВД през 1939 г., и Кедров, и синът му, както и няколко техни приятели през февруари и март 1939 г. пишат писма в знак на протест до Сталин.

Игор Кедров е арестуван незабавно и застрелян. Кедров-старши е арестуван през април 1939 г. и хвърлен в затвора. От там той напише писмо до секретаря на комунистическата партия А. А. Андреев:

По-нататък в писмото си Кедров се кълне във вярност към партията и съветското правителство.

Невинността на Кедров е очевидна. Военният колегиум на Върховния съд го оневинява напълно — уникално решение от времето на Сталиновите чистки. Въпреки това Берия не го освобождава. През октомври 1941 г. го застрелва с един-единствен куршум в тила. Нова присъда — със задна дата, е издадена след убийството му.

На XX конгрес на комунистическата партия в Москва през 1956 г. Никита Хрушчов цитира писмото на Кедров до Андреев. В книгата „Хрушчов си спомня“ („Khrushchev Remembers“, 1970) бившият съветски лидер пише, че след смъртта на Сталин и отстраняването на Берия „бях изумен, когато открих, че Кедров е бил екзекутиран като враг на народа“.

Кейси, Уилям (1913–1987)

През Втората световна война работи в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ и е ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от 1981 до 1987 г. Като директор на ЦРУ е замесен в шумния скандал в Рейгъновата администрация за незаконната продажба на оръжие на Иран в замяна на освобождаването на американски заложници в Ливан, както и в незаконното прехвърляне на оръжие за антикомунистическите сили в Никарагуа.

Кейси учи във Фордъмския университет. Завършва право през 1937 г. в университета Сейнт Джон. През 1943 г. постъпва във ВМС на САЩ, а през 1944 г. е прехвърлен в УСС като помощник-началник на лондонското отделение на УСС. За работата си в Лондон Кейси по-късно пише, че „сигурно допринесох за впечатлението“, което накара МАЛКЪМ МАГЕРИДЖ да отбележи: „О, тези от УСС, които пристигат в Лондон за пръв път. Колко добре си ги спомням. Пристигат като юноши, направо от гимназията, свежи и невинни, готови да започнат работа в мърлявия бордей на старото разузнаване.“

Но Кейси и колегите му бързо се дистанцират от британските си наставници и започват да провеждат операциите в свой стил. Като директор на тайното разузнаване на УСС в Европа той изпраща ДЖЕДБЪРГСКИ ЕКИПИ в контролираните от германците части на Франция, за да работят с френската Съпротива. Много от агентите си Кейси вербува от германските военнопленници. Към края на войната той масово ги прехвърля на територията на Германия, където те изпълняват разузнавателни задачи за УСС.

След войната Кейси се завръща в света на правото и финансите. През 1966 г. той неуспешно представя кандидатурата си от страна на републиканците в трескавата надпревара за конгресмен в избирателния окръг в Лонг Айлънд, Ню Йорк. Президентът Никсън го назначава за председател на комисията по сигурността. На този пост е от 1971 до 1973 г. От 1974 до 1976 г. е президент на банка Импорт-експорт, а от 1976 до 1977 г. — член на ПРЕЗИДЕНТСКИЯ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ. През 1980 г. ръководи предизборния щаб на кандидата за президент Роналд Рейгън, който за успешната предизборна кампания го назначава за ДЦР през януари 1981 г.

Т.нар. афера Иран — контри, която разтърсва администрацията на Рейгън, е предизвикана от желанието да бъдат освободени заложниците, държани от терористи в Ливан, и да се подпомогнат антикомунистическите сили в Централна Америка. Сложната схема, разработена отчасти от подполковник Оливър Норт — офицер от морската пехота в състава на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, предвижда чрез Израел да бъде продадено на Иран оръжие — ракети и резервни части за тях — и от постъпленията да се купи оръжие за никарагуанските контри. Конгресът забранява и двете сделки и хората на Кейси са принудени да дават лъжливи показания пред конгресните следствени комисии (вж. ДЖОРДЖ, КЛЕЪР). Други незаконни дейности на ЦРУ от това време включват минирането на никарагуански пристанища като опит да се попречи на съветски кораби да снабдяват комунистическите сили.

Освен това Кейси ръководи американското разузнаване по времето, когато администрацията на Рейгън търси възможности за ускоряване последвалия разпад на съветската държавна система. Рейгъновата програма „Звездни войни“ и договорът за ограничаване и съкращаване на въоръженията изискват точна разузнавателна информация за съветските военни програми и политически маневри.

Кейси получава сърдечен удар и се оттегля през януари 1987 г., малко преди смъртта си. Книгата му „Тайната война срещу Хитлер“ („The Secret War Against Hitler“, 1988) е описание на разузнавателните операции в Европа през Втората световна война. Публикувана е след смъртта му.

Вж. УДУЪРД, БОБ.

Кейсмънт, Роджър (Дейвид) (1864–1916)

Сър Роджър Кейсмънт е единственият англичанин, екзекутиран за шпионаж през Първата световна война. За повече от един век това е първият случай на екзекуция във Великобритания за предателство.

Дипломатът Кейсмънт е британски консул в Португалска Източна Африка (1895–1898), Ангола (1898–1900), Независима държава Конго (1901–1904) и Бразилия (1906–1911). Той си спечелва международна слава, като изнася пред обществеността жестокостите в някои части на Африка при използване на местната работна ръка от белите търговци. През 1911 г. е посветен в рицарство.

Лошото здраве го принуждава да се оттегли в Ирландия през 1912 г. В края на следващата година Кейсмънт се замесва в антибританското движение в Ирландия и през юли 1914 г. отпътува за Ню Йорк, за да търси американска помощ за каузата. През август 1914 г. избухва Първата световна война и той заживява с мисълта, че Германия може да помогне на Ирландия да получи независимост от Англия. През ноември 1914 г. заминава за БЕРЛИН с надеждата да убеди германците да изпратят експедиционни сили в Ирландия и да сформират от ирландските военнопленници армия, която да воюва срещу англичаните. И двете му предложения остават без последствия.

През април 1916 г. германска подводница сваля Кейсмънт в Ирландия. Той е арестуван на 21 април и отведен в Англия, където е съден. На 29 юни е произнесена присъдата му за предателство. Много видни личности апелират за снизхождение, но на 3 август той е обесен. И до днес съдебната процедура срещу Кейсмънт предизвиква спорове — отчасти защото британските власти са били предубедени срещу него, тъй като е бил ХОМОСЕКСУАЛИСТ.

Кел, Върнън (1873–1942)

Сър Върнън Кел е създател и пръв ръководител на МИ–5. Завършва Кралската военноморска академия в Сандхърст. Участва в потушаването на въстанието на БОКСЕРИТЕ в Китай през 1900 г. Още отрано демонстрира склонност към езици — говори свободно френски, немски, италиански и полски. Служи и учи в Китай и Русия. Бил е разузнавач в щаба на генерал Лорн Кембъл в Тяндзън, като същевременно е бил и кореспондент на Дейли телеграф.

От 1902 до 1906 г. Кел е началник на германския отдел във военното министерство на Великобритания. Той страда от силна астма и не може да продължи активната си военна служба, затова според някои сведения през 1906 г. му е възложено да организира Служба за сигурност (отначало с кодовото наименование МО–5, а от 1916 г. известна като МИ–5). На официалните документи Кел се подписва с инициала „К“ (първата буква на фамилното му име), който в края на краищата става кодово означение на всички следващи директори на МИ–5.

През 1909 г. Кел сформира МИ–5 и получава една-единствена стая в сградата на военното министерство. До 1914 г. съставът на МИ–5 вече е 14 души, а през 1918 г. — 700. Кел продължава да ръководи МИ–5 след войната и през 30-те години, въпреки че се оттегля от армията официално през 1923 г.

Кел е уволнен от министър-председателя Уинстън Чърчил на 25 май 1940 г. Няколко събития довеждат до уволнението му. Първопричината е, че на 14 октомври 1939 г. германска подводница потопява британския боен кораб Роял оук на територията на военната база в Скапа Флоу на Оркнейските острови. Вестниците публикуват на първите си страници хипотезите за вероятната причина или най-малкото принос на германския шпионаж за потопяването. След взривяването на Кралската фабрика за барут в Уолтъмското абатство през януари 1940 г. отново се започва с хипотезите за саботаж. Появяват се все нови и нови репортажи за саботаж и най-сетне Чърчил се среща на четири очи с Кел в канцеларията на министър-председателя. Заповедта за уволнение учудва Кел и изумява служителите на МИ–5.

Кемп Пиъри

ШПИОНСКА ШКОЛА на ЦРУ близо до Уилямсбърг, Вирджиния. Официално Кемп Пиъри не съществува. Предполага се, че разположената върху площ 10 000 акра школа — известна и като Фермата — е Експериментално-тренировъчен център на въоръжените сили към Министерството на отбраната.

Курсистите — кадрови сътрудници — преминават 18-месечен курс по „оперативно разузнаване“ (просто казано, овладяват техниката на шпионажа). Преминалите курса започват работа като РАЗУЗНАВАЧИ или ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЦИ в Управлението за операции — тайната служба на ЦРУ или, както някои я наричат, „работилницата за шпиони“.

Курсовете включват „Затваряне и залепване“ (тайно отваряне и повторно залепване на писма), „Шперцове и ключалки“, тайни снимки и дегизировка.

Някои офицери от ЦРУ получават допълнително обучение в Харви Пойнт, Северна Каролина, в американски специални тренировъчни райони в Панама и в специални, изолирани райони на Съединените щати.

Кемпеи таи

Японска разузнавателна организация, създадена през 1881 г. като агенция за военна сигурност, която обаче бързо се превръща в общонационална тайна полиция с доста мрачна репутация. Активността й достига най-висок връх през Втората световна война.

Кемпеи Таи е упражнявала контрол над цялото японско население и по жестокост е сравнима единствено с главорезите на Хитлеровото ГЕСТАПО. Кемпеи Таи се е ръководела от военното министерство, но е работела и сред гражданското население. Единствено японският военноморски флот не й е бил подвластен и с него Кемпеи Таи често си е разменяла удари.

Много от агентите на Кемпеи Таи са били от видни японски семейства. Преди постъпването кандидатите преминават сериозен изпит за умствени и физически възможности. Към всяка войска е имало прикрепен екип от около 1000 души, които се занимавали с КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ във въоръжените сили, с разпити на военнопленниците и с решаване на тяхната съдба. Много пленени съюзнически войници и офицери през Втората световна война са били жестоко измъчвани от следователите от Кемпеи Таи.

Агентите на Кемпеи Таи понякога работели в униформи, понякога — в цивилни дрехи. Те имали право да арестуват войници и да определят наказанието, без да се обръщат към съдилищата. Властта им се разпростирала както над местните граждани, така и над чужденците. Няколко жени също са работили като агенти на Кемпеи Таи. Понякога наричат Кемпеи Таи „полиция на мислите“, но с „мисловните“ дела се занимава друга организация, действаща в отдела за политическо разузнаване на криминалното бюро към Министерството на правосъдието. Отделът е създаден още през 1927 г. за борба срещу дейността на забранената комунистическа партия и другите подривни движения. По-късно на „полицията на мислите“ е възложено да реализира в живота Закона за запазване на мира и спокойствието, който обявява за престъпление каквито и да било призиви към промяна на съществуващия строй.

След Втората световна война властите на окупационните съюзнически сили прекратяват окончателно дейността на Кампеи таи, както и тайните общества, които се занимават с шпионаж. (Вж. ЯПОНИЯ.)

Кент, Тайлър (1911–1988)

КОДОВ чиновник в американското посолство в Лондон, незаконно предавал на прогерманска организация през Втората световна война телеграми и други документи.

Кент е роден в Манджурия, където баща му е бил американски консул. След като завършва Принстънския университет, учи руски език в Сорбоната. Работи в Държавния департамент, в американското посолство в Москва при Уилям Булит — първия американски посланик в Съветския съюз. Там Кент е произведен чиновник по шифрирането.

Прехвърлен е в посолство в Лондон и започва работа на 5 октомври 1939 г. Уинстън Чърчил тъкмо е назначен за пръв лорд на Адмиралтейството. Чърчил поддържа редовна връзка с президента Франклин Д. Рузвелт. И двамата очакват Чърчил скоро да стане военновременният британски министър-председател.

С пристигането си в Лондон Кент е забелязан в компанията на заподозрян АГЕНТ на германците, следен от детективи на специалния отдел на Скотланд ярд. Кент често посещава руската чайна — място за срещи на белогвардейци. Чайната е на адмирал Николай Волков, бивш военноморски АТАШЕ на Русия в Лондон, и съпругата му, бивша придворна дама на царицата. Дъщерята на Кент — Ана, го запознава с Айрин Данишевски, съпруга на натурализиран британски търговец, който често посещава Съединените щати. Айрин става любовница на Кент. И двамата със съпруга й са под наблюдение от МИ–5, заподозрени като шпиони на Съветския съюз.

Сред телеграмите, откраднати от Кент от посолството, са и някои телеграми на Рузвелт до Чърчил, преди и след като той става министър-председател. Разкриването на този факт вероятно е щяло да охлади американо-британските отношения, тъй като документите показват, че Рузвелт е търсел начин да заобиколи американските закони за неутралитет, за да помогне на Великобритания да удържи на германското нападение.

Когато арестуват Кент на 20 май 1940 г., офицерите от британската Служба за сигурност (МИ–5) откриват официални документи в жилището му. Освен копия от телеграмите до Чърчил са намерени и материали, в които са включени имената на хора, поставени под наблюдение от СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ на Скотланд ярд и МИ–5. Следователите откриват и ключове за кодовата стая в американското посолство.

Единадесет дни след тайния арест Държавният департамент обявява, че Кент е уволнен и „задържан по нареждане на министъра на вътрешните работи“. В съобщението не се споменава, че е арестуван за нарушение на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА. АНА ВОЛКОФ е арестувана същия ден и обвинена в нарушение на същия закон.

Служител от Държавния департамент дава поверителна оценка: „Те са истинска история на дипломатическата кореспонденция от 1938 г… Това означава, че не само са извадени кодовете на показ…, но и че дипломатическите ни маневри вече не са тайна за Германия и Русия…“ По-късно разследването установява, че Кент не е компрометирал сериозно кодовете на Държавния департамент.

На 23 октомври в Олд Бейли започва тайният съдебен процес срещу Кент. На стъклата на прозорците и вратите е залепена кафява хартия. Единствените зрители са официалните наблюдатели, включително МАЛКЪМ МАГЕРИДЖ, представител на МИ–6. Двама от свидетелите срещу Кент са Максуел Найт — ръководител на отдела за антиподривна дейност към МИ–5, и капитан Арчибалд Мол Рамзи, по-късно изолиран на остров Ман, тъй като е виждал секретните документи. Британски офицери, запознати с документите, смятат, че ако съдържанието им бъде разкрито, преизбирането на Рузвелт ще се провали. Рамзи е основал Клуб на правата, чиито членове са убедени, че евреи, болшевики и масони непрекъснато заговорничат.

Кент е обвинен, че притежава документи, които „биха могли директно или индиректно да се окажат от полза за противника“, че е позволил на Ана Волкоф да разполага с тях и че откраднал документи на американския посланик в Лондон Джоузеф П. Кенеди. (Кенеди — бащата на Джон Ф. Кенеди — е скептично настроен към евентуална британска победа над Германия.)

Кент признава, че е взел документи от американското посолство в Москва и ги е скрил, смятайки, че един ден може да ги покаже на американски сенатори, които споделят изолационистките му, антисемитски идеи. Той твърди, че е изгорил документите от Москва, преди да получи назначение в Лондон. (В Москва той се влюбва в преводачка, която работи за НКВД, което води до съмнението, че сигурно има съветски контакти. Предшественикът му, работил като кодов чиновник в Москва — Хенри Антъл-младши, е предавал информация на руснаците. Той загива през 1940 г. при самолетна катастрофа, преди срещу него да бъдат повдигнати официални обвинения.)

Когато новината за ареста на Кент се разнася, американското и британското правителство се опитват да омаловажат аферата. Плъзват слухове, насочени срещу Рузвелт. Твърди се, че Кент е задържан, за да запази мълчание, защото бил открил доказателства, че Рузвелт и Чърчил заговорничат за включването на САЩ във войната. Документите са разсекретени през 1972 г. и не доказват слуха за конспирация. Иззетите от Кент документи не разкриват и англо-американско военноморско сътрудничество. Но те показват, че Рузвелт няма желание да продължи да управлява, без да получи одобрението на Конгреса и обществеността.

През септември 1945 г. Кент е освободен и депортиран в Съединените щати. Той никога не променя мнението си. След като се жени за богата жена, той става издател на седмичен вестник, насочен против чернокожите, евреите и покойния президент Рузвелт. Кент заклеймява президента Джон Ф. Кенеди като комунист и твърди, че е убит от „своите“, тъй като се е отклонил от комунистическите убеждения.

Въпреки антикомунистическата насоченост на написаното от него служители на ФБР все още го подозират, че е таен симпатизант на Съветския съюз. Между 1952 и 1963 г. Рей Биърс и Антъни Рийд пишат в Конспиратор (Conspirator), че ФБР е провело 6 разследвания на Кент, като „всичките завършват неубедително“.

Кенън

Американски шпионски СПЪТНИК с монтирана на борда му камера от системата KH–11 (вж. КИЙХОУЛ). Системата осигурява наблюдение с фотографски изображения на дълги участъци от земната повърхност, предавани в дигитален вид на друг спътник, който продължава работата и изпраща сигнали на земната приемателна станция във Форт Белвоар, Вирджиния, южно от Вашингтон, окръг Колумбия. (По-късно други земни станции успяват да приемат директно данните от KH–11.)

Устройството Кенън/KH–11 е с цилиндрична форма, дълго е 19,2 м, 3 м в диаметър и тежи 15 т.

Първото изстрелване на системата KH–11 е на 19 декември 1976 г., а първите снимки са препредадени на 20 януари 1977 г. Практически неограничена от филмовата лента за разлика от предишните фотографски спътници, системата Кенън има орбитален живот над 2 години (770 дни). Някои KH–11 могат да изкарат 4 и половина години в орбита.

Системата KH–11 отначало е съпътствана с изстрелването на други фоторазузнавателни спътници, оборудвани с KH–8 и KH–9, но по-късно поема и техните функции. През следващите няколко години в орбита като правило се намират по 2 апарата, които предават на наземните станции снимки за територията на Съветския съюз, Китай и други райони от интерес за американските политически и военни кръгове. KH–11 е задействана, за да определи местонахождението на американските заложници вътре в посолството на САЩ в Техеран, превзето от ирански бойци през 1980 г. Информацията е използвана при разработката за освобождаването на заложниците. (Операцията завършва с неуспех.)

Фотографиите, направени от KH–11, вероятно са първите космически снимки, станали достояние на обществеността. Снимка на съветския бомбардировач Ту–160 Блекджак е поместена в списание Седмичник за авиация и космически технологии от 14 декември 1981 г. Според текста под снимката бомбардировачът е сниман на фона на изследователския център Раменское, близо до Москва, преди около 2 седмици. Снимката, разбира се, е секретна. KH–11 остават в орбита до 90-те години.

По-късно в същата програма названието на KH–11 е променено от Кенън на Кристъл. Спътниците KH–11 се подобряват непрекъснато, като теглото е увеличено на 16 т. KH–11 се намира в орбита над Земята приблизително от 275 до 460 км.

Вж. БИГ БЪРД.

Кеърнкрос, Джон (1913–1995)

Британски поданик, работил в полза на Съветския съюз — един от ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Понякога е наричан „петият“. Останалите са ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, ГАЙ БЪРДЖИС, ДОНАЛД МАКЛИЙН и АНТЪНИ БЛЪНТ.

Кеърнкрос става член на британската комунистическа партия като студент в Кеймбридж, но съветските му АГЕНТУРИСТИ му препоръчват да се оттегли от партията и да кандидатства за работа в Министерството на външните работи. Той работи в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ в ПАРК БЛЕЧЛИ, в МИ–6 и в Министерството на финансите.

Шотландецът Кеърнкрос е едно от 8-те деца на железар и учителка. Той не принадлежи към привилегированата класа както другите шпиони от Кеймбридж. Но той има много по-широко общо образование в сравнение с тях. След обучението си в университета в Глазгоу защитава научна степен по немски и френски език в Сорбоната. След това получава стипендия в Кеймбридж и продължава да учи съвременни езици.

През 1936 г. Кеърнкрос показва безпрецедентно високи резултати на изпитите и за вътрешното разузнаване, и в Министерството на външните работи и започва работа в Министерството на външните работи. Известно време работи с Маклийн в Централния отдел (Белгия, Германия и Франция).

Началото на шпионската му дейност е от 1939 г. Тогава предава информация на Бърджис за британските политици, най-вече за отношението им към нацистка Германия, което е от изключителен интерес за Съветския съюз, подписал на 23 август 1939 г. пакт за ненападение с Германия. През 1940 г. Кеърнкрос става личен секретар на лорд МОРИС ХАНКИ — министъра, който отговаря за РАЗУЗНАВАТЕЛНИТЕ СЛУЖБИ.

Ханки напуска правителството и Кеърнкрос получава назначение в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ. Прехваната информация и разшифрования материал от операция УЛТРА той предава на агентуриста на НКВД. По-късно през войната е преместен в МИ–6 и работи в един отдел с Филби. След войната започва работа в Министерството на финансите.

Когато през 1951 г. Бърджис и Маклийн бягат в Съветския съюз, материали на Министерството на финансите с почерка на Кеърнкрос са открити в жилището на Бърджис. При разпита, проведен от „ловци на шпиони“, Кеърнкрос отрича, че е шпионин, но е уволнен без право на пенсия и напуска страната. След това работи по проекти на ООН за икономическото развитие в Африка и Далечния изток. Известно време изнася лекции в американски университети. Превежда няколко френски класически творби на английски и е смятан за специалист по Молиер.

През 1964 г. по време на разпита Блънт, след като е получил имунитет, споменава Кеърнкрос като съветски шпионин и Кеърнкрос прави пълно признание пред МИ–5. Срещу него не е образувано следствие, тъй като властите смятат, че шпионската му дейност не е оказала голяма вреда и че всичко се е случило твърде отдавна.

Съветски изменници обаче по-късно съобщават на следователите, че Кеърнкрос е важен шпионин, предал „буквално тонове документи“ на руснаците. Кеърнкрос — с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ Карелиан — е бил ценен, докато е работил в Парк Блечли. Един от агентуристите му — ЮРИЙ МОДИН, пише, че докато е бил в Блечли, Кеърнкрос е предал подробности за германския нов танк Тигър и за базите на германските военновъздушни бази в окупираните територии на Съветския съюз, както и плановете за крупното германско настъпление през пролетта на 1943 г., попаднали в ръцете на съюзниците благодарение на британските дешифровчици. Съветското правителство го награждава с орден Червено знаме за работата му.

Кеърнкрос твърди по-късно, че информацията му за разположението на германските армейски части е помогнала на Червената армия да спечели решаващата битка при Курск през лятото на 1943 г. и че е помогнал на Съветския съюз, който през Втората световна война е бил съюзник и от който западните съюзници несправедливо са скривали важна информация. Освен това той отрича, че е извършвал шпионска дейност по време на Студената война.

След повече от 40 години в изгнание Кеърнкрос се завръща във Великобритания през 1995 г. и се оженва за приятелката си от последните години — американската оперна певица Гейл Бринкерхоф. Той довършва мемоарите си и след 2 инфаркта умира същата година.

Джон Кеърнкрос

КИ

Комитет за информация — съветско специално ведомство, отговарящо известно време за цялото разузнаване и за всички тайни операции, които преди това са били водени от МГБ и ГРУ (ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ). Съветският диктатор Йосиф Сталин създава Комитета за информация през октомври 1947 г. към Министерския съвет. КИ е на подчинение на високопоставените чиновници на Министерството на външните работи В. М. Молотов, Яков Малик, Андрей Вишински и Валерий Зорин. Пред КИ са поставени следните задачи:

1. Военни и политически шпионски действия в чужбина.

2. Операции, насочени срещу антисъветските организации в чужбина.

3. КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ за съветските посолства, мисии, търговски делегации и граждани в чужбина.

4. Разузнавателни операции в други комунистически страни.

Някои секретни операции, като например убийствата, все още са били изпълнявани под ръководството на МГБ.

КИ се оказва излишна отчасти защото вече съществуват 4 органа на държавната сигурност — МГБ, ГРУ и МВД и КИ. Резултатът е недоразумения, понякога провали и обърквания. В средата на 1948 г. маршалът на Съветския съюз Н. А. Булганин, бивш ЧЕКИСТ, успява да накара Сталин да позволи на ГРУ да оттегли външноразузнавателните си операции от КИ. По-късно през същата година контраразузнаването и някои други дейности, които преди това са били под ръководството на МГБ, са върнати на агенцията.

Година след като е създаден, единствената задача на КИ е да събира външнополитически и икономически разузнавателни сведения. Но и тази функция се прехвърля на МГБ през 1951 г., като това поставя края на едно объркващо и (от съветска гледна точка) опасно съществуване.

Истинската причина за създаването на КИ не е ясна. Това може да е било проява на власт от страна на Молотов или опит на Сталин да намали властта на държавните органи за сигурност.

КИ

Координатор на информация.

КИЗ

КОНТРОЛ НА ИЗЛЪЧВАНЕТО.

Кийлър, Кристин

Вж. АФЕРА ПРОФУМО.

Кийхоул

Американско означение за Визуално-образна информация, събирана от разузнавателни САМОЛЕТИ и СПЪТНИЦИ. Обозначението Кийхоул (KH) се отнася за камерите. Камерите на спътника КОРОНА например носят означенията от 1 до 4 — KH–1 и т.н., камерите на АРГОН са KH–5, а камерите на ЛАНЯРД — KH–6. По-късните спътници са означени с KH–7, KH–8, KH–9 (БИГ БЪРД) и KH–11 (КЕНЪН и КРИСТЪЛ). Имало е планове за KH–10, но преди да бъде създаден, е бил произведен значително по-усъвършенстваният KH–11. Спътниците KH–12 и KH–13 се споменават в книги и статии, но СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ престава да използва означението в края на 80-те години, като последен се използва KH–11.

ЦРУ упоменава следните ранни мисии на KH:

След 1962 г. спътниците Корона са в орбита с камера KH–4, а всички предишни мисии на Корона минават към KH–4, което води до известно объркване в историята на спътниците.

Вж. ЛАКРОС; ТЕЛЪНТ КИЙХОУЛ.

Килиън-младши, Джеймс

Учен, оказал огромно влияние върху американското разузнаване, СПЪТНИЦИ и програми за стратегически оръжия. Когато описва ролята си като научен съветник на президента Айзенхауер, Килиън пише: „Само когато Джеферсън си е бил сам научен съветник, а Ваневър Буш е съветвал Франклин Рузвелт през Втората световна война, науката е била толкова влиятелна в правителствените среди, колкото по време на втория мандат на Айзенхауер.“

Президентът Труман назначава Килиън за член на Научния консултативен съвет към Бюрото за мобилизация през 1951 г. През пролетта на 1954 г. Килиън е президент на Масачузетския технологичен институт. Година след като вече е в Белия дом, президентът Айзенхауер се обръща към него да създаде и да оглави комисия, която да разгледа потенциалните възможности на стратегическите ракети с голям радиус на действие. Съветският съюз е в процес на създаване на междуконтинентални ракети и опасността от внезапно нападение с такова оръжие тревожи американските политически и военни ръководители.

В състава на комисията, разбира се, наречена Килиън, влизат 50 видни учени и инженери от академии и лаборатории, които работят в няколко подкомисии. Те се занимават с различни проблеми, свързани със стратегическите ракети, стратегическата защита и технологии в СТРАТЕГИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. На 14 февруари 1955 г. комисията представя доклад „Посрещане на заплахата от внезапно нападение“. Препоръчва се да се ускори развитието на американските стратегически ракети, като се обърне специално внимание на военноморските ракети, изстрелвани от бази отвъд океана, а също и от кораби (или подводници). Същественото е, че докладът поставя основите за създаването на самолет U–2 и спътникови програми за осигуряване на разузнавателен материал от стратегическите ОБЕКТИ в Съветския съюз.

Подкомисията по разузнаване, ръководена от изобретателя на фотокамерите Полароид Едуин Ланд, заявява в доклада:

Частта за разузнаването в този доклад се смята за толкова важна, че президентът Айзенхауер забранява дори СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ да бъде запознат с нея, за да не изтече информация. В няколко лични срещи между Айзенхауер, Килиън и Ланд се обсъждат различни системи за ВЪЗДУШНО РАЗУЗНАВАНЕ, които да осигурят фактологични разузнавателни сведения за развитието на съветските стратегически оръжия както при бомбардировачите, така и при ракетите.

Президентът Айзенхауер се вслушва в препоръките на Комисията Килиън, ускорява националната програма за стратегическите ракети (включително ракети за морско базиране Поларис) и провежда предложените мерки за стратегическо разузнаване. Килиън успява да убеди Айзенхауер, че програмата за стратегическо разузнаване (самолетът U–2 и спътниците) трябва да се контролират от ЦРУ, а не от военните. Според Килиън, когато се обсъжда програмата U–2, Айзенхауер „определя, че тя трябва да бъде изпълнена по нетрадиционен начин, така че да не се превърне в част от бюрократичната система на Държавния департамент или да бъде въвлечена в съперничеството на другите служби“. Генерал Къртис Лъмей, ръководител на Стратегическото въздушно командване, което се нуждае от данни за съветските цели, настоява да получи контрол над системите за спътниково разузнаване.

През 1956 г. Айзенхауер създава ПРЕЗИДЕНТСКИЯ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ (отначало наречен Президентски съвет за консултации за работата на външното разузнаване) и назначава Килиън за първия му председател, който остава на този пост до 1963 г.

След като руснаците пускат в орбита около Земята първия изкуствен спътник на 4 октомври 1957 г., Килиън е назначен за научен съветник на президента Айзенхауер и получава задачата да организира и да председателства Президентския научно-консултативен комитет. Мемоарите на Килиън Спутник, учени и Айзенхауер (Sputnik, Scientists, and Eisenhower) са публикувани през 1977 г.

Ким

Герой от популярния едноименен роман на Ръдиард Киплинг. Ирландско сираче, отгледано като индус в Индия, Ким е пример за мнозина, които в истинския живот или в мечтите си са играли във ВЕЛИКАТА ИГРА — разузнаването, както я нарича Киплинг. Ким умело променя самоличността си — ту е индус, ту мюсюлманин, ту европеец. Той е идеалният АГЕНТ. Той може да шпионира и точно да предаде това, което е видял. Следните думи в романа на Киплинг стават верую за участниците и зрителите на Великата игра:

ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ получава прякора си от героя шпионин. А както отбелязва Питър Гроус в книгата си „Джентълменът шпионин“ („Gentleman Spy“, 1994) — биография на АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Дълес е харесвал книгата. Тя е била дори до смъртния му одър.

Кинг, Джон

ШИФРОВЧИК в Министерството на външните работи на Великобритания, предавал информация на Съветския съюз. Вербуван от НКВД главно заради важността на поста му.

Кинг служи в британската армия през Първата световна война и там е повишен в звание капитан. Като специалист по шифрите работи в Дамаск и Париж, а след края на бойните действия през 1918 г. — в Германия. През 1934 г. постъпва в отдела за комуникации в Министерството на външните работи.

Кинг е женен, но не живее със съпругата си. През 1935 г. в Женева се запознава с американка, която му става любовница, и вече му е все по-трудно да разчита само на заплатата си.

Вербуването му е разработено детайлно и е осъществено прецизно от Хенри Кристиан Пик — известен холандски художник. Пик и съпругата му често канят Кинг и любовницата му на гости и предприемат чести и комфортни пътувания из Европа.

В края на краищата Пик пристига в Лондон и се заема да осъществи операция с чужд агент. Той казва на Кинг, че би желал да получи информация от външното министерство за международните отношения, тъй като от нея се интересувал негов познат банкер от Холандия. Кинг приема това като възможност да се отблагодари на своя благодетел и, разбира се, да припечели средства, от които толкова много се нуждаел, и се съгласява. Той започва да предава на Пик секретни документи, които фотокопира в жилището си в Лондон, като някои от тях — тайни държавни телеграми — са били толкова важни, че са били предавани направо на съветския ръководител Йосиф Сталин.

Високопоставеният сътрудник на НКВД ВАЛТЕР КРИВИЦКИ, станал изменник през 1937 г., подсказва на британците, че руснаците имат шпионин на отговорна служба, и ги снабдява със секретна политическа информация. През 1939 г. подозренията на отдела по сигурността в Министерството на външните работи се насочват към Кинг. Една вечер двама служители от сигурността сядат до Кинг в заведение на Кързън стрийт и го черпят с уиски, като поръчват непрекъснато. Пияният Кинг признава, че работи за руснаците, и е арестуван.

Процесът срещу него се провежда при закрити врата на 18 октомври 1939 г. в Олд Бейли. Кинг признава вината си. Осъден е на 10 години, но след войната е освободен за добро поведение.

Кингфишър

Високоефективен самолет за стратегическо РАЗУЗНАВАНЕ, който по замисъла на корпорация Конвеър е трябвало да наследи шпионския самолет U–2. Предвиждало се е новият самолет да излита от турбореактивен бомбардировач B–58 и да бъде пускан в самостоятелен полет веднага щом самолетът „майка“ надвиши скоростта на звука.

Проектът не е осъществен.

* Китай

В древността китайците са наричали своята страна Средно царство — центъра на света, и не са се интересували особено от живота на варварите зад границата. Разузнавателна дейност е била провеждана преди всичко в страната и е била насочена срещу заговорниците и враговете на императорското семейство. Шпионите са действали предимно в императорския двор и бордеите, посещавани от привилегированата класа. Що се отнася до външното разузнаване, то неговите принципи са очертани от древнокитайския военен теоретик Сун Дзъ в трактата му от VI в. пр.н.е. „Изкуството да побеждаваш“. Мислите на Сун Дзъ за „ползата от шпиони“ и до днес се ценят високо от РАЗУЗНАВАЧИТЕ. Творбата му е задължително четиво за американските офицери от морската пехота, а Мао Дзедун я е изучавал, за да се научи как да води успешно гражданска война и да спечели контрол над Китай.

Векове наред творбата на Сун Дзъ е вдъхновявала китайските чиновници, когато са подготвяли военнополитически заговори и контразаговори. Едва през VI в. от н.е. в Китай се появява тайна служба, вплетена в държавната структура и бюрокрация. Императрица У Чао създава такава организация, за да държи под око всеки, който би дръзнал да я заплаши. Специално за тази цел се обучават тайни полицаи, специалисти в мъченията.

Ксенофобията като елемент на държавната политика ограничава китайците в организирането на действено външно разузнаване. Последната монархическа династия в Китай Цин (манджурската) има своя разузнавателна служба, но служителите й са толкова корумпирани, колкото и другите звена на бюрокрацията, но по-умели във вземането на подкупи, отколкото на разузнавателна информация. За разлика от тях шпионите на противниците, планирали метеж срещу манджурската династия в края на XIX в., са много ефективни. Най-добри сред бунтовниците са БОКСЕРИТЕ — европейското название на тайната китайска организация Ихъшоан (Юмрук в името на справедливостта и съгласието), по-късно Ихъцюен (Отреди в името на справедливостта и съгласието). Те се заклеват да свалят манджурската династия и да изгонят „дългоносите бесове“ — европейците, които постепенно били завладели Китай. Движейки се свободно из европейските зони в Пекин, те проучват военната отбрана и слабите й места.

През юни 1900 г. боксерите вдигат въстание. Чуждестранните войски успяват да потушат бунта. В Китай настъпва анархия. Русия се възползва от това и завладява Южна Манджурия. През 1902 г. вездесъщият СИДНИ РАЙЛИ докладва на британските ТАЙНИ СЛУЖБИ: „С манджурската династия е свършено. И сега вече е въпрос на време, кога Китай ще се превърне в площадка на политическите игри на великите сили. Китайското разузнаване практически не съществува.“

Сидни е имал предвид само държавното разузнаване, докато в Китай има и друг вид шпионаж — мрежа от търговци и видни антимонархистки настроени китайци, донякъде свързани с тайните общества, наречени Триади. Тъй като знаят, че имперското разузнаване има малко ИЗТОЧНИЦИ извън Китай, революционерите, водени от Сун Ятсен, подготвят голяма част от предварителните си планове в Хонконг. Шпионската организация се свързва с богати и демократично настроени китайци, пръснати на Запад.

И Япония, и Китай имат тайни общества, в които участват влиятелни хора, създали тайни задкулисни правителства. Влиятелната японска групировка ЧЕРЕН ОКЕАН оценява Ятсен като стабилизираща сила в Китай и му оказва значителна финансова подкрепа. Самият Ятсен превръща китайските Триади като база за своята разузнавателна групировка — обществото Хсин Чуън хуей (Общество за възраждане на Китай). Той се свързва с търговци, които искат да работят със Запада и като него желаят демокрация в Китай.

Последователите на Сун Ятсен се опитват да превземат кантонското провинциално правителство през 1895 г., но някои от тях са заловени и екзекутирани. Сун бяга в Япония, където успява да си спечели поддръжката на новото влиятелно общество ЧЕРЕН ДРАКОН и тайно приема парична помощ от японското външно министерство. По-късно, докато е в Англия, тайната китайска полиция го отвлича, но благодарение на британското правителство е освободен.

Друго убежище за китайските революционери е Франция. СЮРЕТЕ ЖЕНЕРАЛ — френската вътрешна агенция за сигурност, наблюдава внимателно китайските революционери, установили се в 13-и парижки район, известен като „китайския квартал“. Сред младите революционери са Джоу Ънлай, бъдещ ръководител на Китай, и КАН ШЪН (тогава известен под името Джан Шупин), който става директор на китайското разузнаване по времето на Мао Дзедун.

И Джоу Ънлай, и Кан Шън се завръщат в Китай в началото на 20-те години, за да съживят китайската комунистическа партия. Директива, публикувана през 1928 г., вероятно написана от школувания от руснаците Кан, поставя основите на партийния апарат за сигурност: „Във всички клонове на нашата организация трябва да има АГЕНТИ за наблюдение на подозрителните лица. Партията трябва да се освободи от всички предатели или агенти на опозиционни партии…“ Друга цел, която не е записана, е внедряването на агенти в правителствените структури.

Джоу Ънлай става ръководител на Те У — китайската тайна служба, понякога превеждана като Отдел за специални действия. И до днес китайците наричат различните агенции за сигурност Те У, или „тайна агенция“, както хората в окупирана от германците Европа през Втората световна война наричат всички нацистки агенции за сигурност ГЕСТАПО.

През 1921 г. Сун Ятсен се провъзгласява за президент на Китай, като се опира на Националната народна партия (Гуоминдан). Благодарение на сътрудничеството с комунистическата партия на Джоу Ънлай Сун получава финансова подкрепа от Съветския съюз, който му предоставя разузнавателна информация и военни съветници. Руснаците не пропускат случая да укрепят и да разширят своята шпионска мрежа в Китай. През 1924 г. Сун създава военната академия Уампоа и назначава за неин директор способния армейски офицер Чан Кайшъ. Част от преподавателския състав се състои от съветски специалисти.

С разрастването на влиянието на китайската комунистическа партия Чан Кайшъ все повече и повече започва да разчита на своята тайна служба, която да противостои на комунистите.

Един от архитектите на националистическото разузнаване е МОРИС КОЕН — бивш съветник и търговец на оръжие за Сун с прякор Двата пищова, даден му заради двата пистолета, които носи непрекъснато. По-късно той работи за Чан Кайшъ, става негов бодигард и пионер в създаването на известното китайско лоби в Съединените щати.

Разузнавателната организация на Чан Кайшъ официално е наречена Централно бюро за разследване и статистика. Ръководител е ТАИ ЛИ, садистичен военен полицай, наречен Касапина. Той ръководи всяващата ужас тайна полицейска войска, известна като Сините ризи. Таи Ли се издига до поста генерал-лейтенант и става един от най-влиятелните хора в Китай. Той внедрява агенти в редакции, банки, културни организации и на всички равнища на правителството. Същото прави и комунистическата Те У.

През октомври 1928 г. силите на Гуоминдан на Чан Кайшъ контролират по-голямата част от Китай. Гуоминдан е съсредоточен основно в градовете и е подкрепян от банкери — на селяните се обръща съвсем малко внимание. Експлоатирани от земевладелците и подложени на непрекъснат глад, селяните тръгват след комунистическата партия.

Малцина знаят, че фактически Втората световна война започва на 18 септември 1931 г. в малък участък на железопътната линия край североизточния китайски град Мукден (сега Шънян). Заявявайки, че китайците системно организират диверсии по японската Южноманджурска железопътна линия, японските войски превземат Мукден. С фалшивия Мукденски инцидент японците бързо покоряват Североизточен Китай, създават държавата Манчкуо и издигат на трона марионетния император Хенри Пу И — последния китайски император, който е детрониран през 1912 г.

Чан Кайшъ се интересува много повече от борбата срещу комунистите, отколкото от японците, и не полага усилия да спре нашествениците. Но след атаката над ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г., когато САЩ също влизат във Втората световна война, агентите на Чан Кайшъ засилват присъствието си във Вашингтон и търсят подкрепа за Китай. Пред китайското лоби — американци от китайски произход (видна роля в него играе очарователната съпруга на Чан Кайшъ), е поставена задачата да се осигури реална помощ за Чан Кайшъ в борбата му срещу японците и китайските комунисти на Мао Дзедун. Към Китай потичат пари от Америка. Таи Ли, ръководителят на тайната полиция на Чан, става директор на Китайско-американска организация за взаимопомощ (КАОВ) с персонал 3000 американски военни в Китай, които извършват синоптично наблюдение, военно и общо разузнаване. С помощта на КАОВ Таи Ли научава имената на китайските агенти, които работят за американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). Твърди се, че Таи Ли уж се противопоставил на бригаден генерал УИЛЯМ ДОНОВАН — директор на УСС: „Ако УСС се опита да действа извън КАОВ — заплашил Таи Ли, — ще избия агентите ти.“ Тогава Донован заплашил, че ще убива по един от генералите му за всеки убит агент. Предполагаемият инцидент не довежда до нежелани убийства, но показва напрежението между американските и китайските разузнавателни агенции по време на войната.

Китайците сътрудничат с УСС при спускането на агенти с парашути зад японските фронтови линии. УСС изпраща Иля (Бил) Толстой (внук на Лев Толстой) и още един офицер в Тибет с мисия да предадат на Далай Лама, че Тибет може да разчита на американска помощ. Но никой не е наясно от коя страна Тибет да се страхува повече — от Япония или от Китай, тъй като и двете страни са потенциални завоеватели.

Съмненията на Донован в намеренията на Китай към Тибет обобщават американския военен опит в Китай: липса на доверие и информация. В края на Втората световна война Китай е разтърсен от гражданска война. Някои американски дипломати предричат, че комунистите ще победят Чан Кайшъ. Те са наречени комунистически симпатизанти от конгресмените, критикуващи провежданата от администрацията на Труман политика спрямо Китай. „Кой загуби Китай?“, питат те, след като през септември 1949 г. Мао Дзедун провъзгласява Китайската народна република. Този въпрос става част от полемиката по време на преследването на комунистически агенти в американското правителство през 40-те и 50-те години. (Вж. СЛУЧАЯТ АМЕРАЗИЯ; БЪРЧ, ДЖОН; СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.)

Чан Кайшъ премества гуоминданското си правителство на остров Формоза (Тайван) — на 150 км от континентален Китай. Съединените щати признават Формоза за „истински Китай“ и това състояние продължава до 1972 г., когато президентът Никсън прави първата крачка към признаването на Китайската народна република.

Разузнаването и вътрешната сигурност в Китай дълго време се ръководят от Уан Донксин. Когато среща Мао през 1930 г., той е неграмотен селянин, който става най-верният му сподвижник. През 1949 г. придружава Мао на единственото му пътуване извън границите на Китай — визита при съветския диктатор Йосиф Сталин в Москва. Същата година Уан става директор на отдела за сигурност на централния комитет на комунистическата партия и помощник-директор на Осмо управление в Министерството за обществена сигурност, което ръководи мрачните ляогай — трудово-поправителни лагери. По-късно оглавява отряд 88341 — дивизия от около 15 000 души, чиято задача е да охранява членовете на централния комитет. Едно от задълженията на Уан било да води млади жени на Мао, който бил убеден, че сексът забавя стареенето — така бил казал личният му лекар.

Тайван става базата за шпионаж на САЩ срещу „червен“ Китай. Тайвански агенти се изпращат с лодки или се спускат с парашут в континентален Китай. Близо до тайванската столица — Тайпе, американски подслушвателен пост, известен под името Шу Линкоу, прехваща военни съобщения. ЦРУ организира пропагандни радиопредавания за Китай, а с БАЛОНИ разпространява брошури и различни публикации на територията му. Американски шпионски самолети B–57 КАНБЕРА и U–2 излитат от Тайван и извършват наблюдателни полети над китайска територия. Някои от тези самолети, пилотирани от тайванци, са свалени. Няколко програмирани безпилотни самолета D–21 са изпратени над Китай от Съединените щати, но не донасят полезна разузнавателна информация. Най-неприятният инцидент е през ноември 1952 г., когато двама РАЗУЗНАВАЧИ от ЦРУ са заловени, след като самолетът им е свален. Китайците обвиняват в шпионаж и двамата — ДЖОН ДАУНИ и РИЧАРД ФЕКТО — и ги хвърлят в затвора. Всеки от тях излежава по 20 години.

С развитието на шпионските СПЪТНИЦИ рискованите полети с екипажи намаляват. След като през 1972 г. Съединените щати признават Китай, значението на Тайван като база за шпионаж намалява. Тъй като в Тайван дипломатическото представителство на САЩ вече е закрито, САЩ създават частната организация Американски институт по проблемите на Тайван. Директор е Джеймс Лили — специалист на ЦРУ за Китай. ЦРУ, разбира се, продължава да работи от Тайван, както и АНС, която провежда електронно наблюдение на континента.

Съветският съюз събира разузнавателни сведения за Китай още от създаването на китайската комунистическа партия. Когато Мао поема властта, НКВД, а след това и КГБ изиграват двойна роля. Извършват шпионска дейност за Съветския съюз и същевременно съдействат на Китай в шпионажа. Руските съветници помагат на китайските си колеги, като споделят с тях разузнавателна информация и им осигуряват достъп до някои от сведенията, доставени с помощта на КГБ, на съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ) и от Източна Германия и другите страни от Варшавския договор. Основната китайска шпионска резидентура в Европа е в Хага, Холандия, тъй като там има крупна диаспора индонезийци от китайски произход. През юли 1966 г. Ляо Хошу, шарже д’афер в китайското посолство в Хага, урежда отвличането на потенциален китайски ИЗМЕННИК от холандска болница (инженер, пристигнал в Хага за участие в международна конференция), който веднага след това умира. Бил е жестоко пребит. На инцидента е отделено голямо внимание в западната преса, а Ляо Хошу е представен като лукав оперативен работник.

През януари 1969 г. той прави постъпки пред холандците за политическо убежище, а на следващия месец е предаден на ЦРУ като най-високопоставения китайски изменник, работил на Запад. Скоро обаче се пораждат съмнения, че е ДВОЕН АГЕНТ, че е оперативен работник на Те У, изпратен да проникне в ЦРУ. Дават му рутинни преводи и дребни задачи в университета в Джорджтаун във Вашингтон, окръг Колумбия. Смята се, че по времето, когато Съединените щати установяват дипломатически отношения с Китай, Ляо Хошу е предложен на Китай за РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ — за Джон Дауни, офицер от ЦРУ, хвърлен в затвор в Китай, след като самолетът му се разбива през 1952 г. Около март 1973 г., когато Дауни е освободен, Ляо получава разрешение да се върне в Китай.

Постиженията на Китай в областта на разузнаването понякога изумяват западните разузнавачи. БЕРНАР БУРСИКО — служител от френските външни служби, който се оказва изключително наивен, е привлечен за шпионин от китайски оперен певец, който се представя за жена. От китайски източници Западът узнава и за друга не по-малко удивителна история. Млада жена от американо-китайски произход на посещение в Китай през 50-те години се удавя при корабокрушение. Китайските служители от сигурността откриват тялото и паспорта й. Обучена агентка, която знае английски, е дегизирана така, че да прилича на починалата жена, и е изпратена в Америка с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Лилиев лист, преди новините за починалата да достигнат в Съединените щати. Щом се озовава в Съединените щати, тя променя самоличност си в китайския квартал на един американски град и работи години наред като вербовчик и агент.

През 1960 г. взаимоотношенията между Китай и Съветския съюз се изострят. Настъпва застой и в ефективността на китайските разузнавателни агенции. Те дотолкова са копие на съветските, че портрет на ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ — основателя на ЧК, е окачен навсякъде в разузнавателните служби в знак на почит към наставниците. В организирането на разузнаването, както и в изграждането на промишлените мощности и кооперирането на селското стопанство китайците се обръщат за помощ към руснаците като към „нашия по-голям брат“.

След разрива американски и китайски разузнавателни агенции работят заедно известно време срещу вече общия съветски враг. С помощта на китайско-американски операции се доставя оръжие на афганистанските бунтовници след съветското навлизане в Афганистан през 1978 г. Агенции на 2-те страни работят съвместно срещу руснаците и в Ангола — 2-те страни доставят оръжие на опозицията срещу подкрепяното от Съветския съюз Народно движение за освобождение на Ангола. Освен това китайците разрешават на американците да поставят в Ксинян подслушвателни постове за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ за засичане на съветските опити с ракети и ядрено оръжие. Получените сведения се предават и на Китай.

Отношенията между Китай и Съветския съюз остават хладни до разпада на съветската империя. През януари 1974 г. китайците изгонват 5-има съветски дипломати за шпионаж. Те засичат и снимат на видеокасета среща между АГЕНТУРИСТИ на КГБ и техен агент в покрайнините на Пекин. Контролираните от държавата средства за масова информация обявяват, че руснаците са получили, но и предали разузнавателни сведения. Били са намерени контрареволюционни материали, радиопредавател и радиоприемник, средства за ТАЙНОПИС, фалшиви задгранични паспорти и пари за финансиране на шпионската дейност, които били заловени веднага от китайски служители на обществената сигурност.

Предавателят е бил настроен на честоти за получаване на инструкции и за изпращане на информация от и за Москва. Шпионинът е Ли Хуншу. Китайците твърдят, че е бил вербуван през 1967 г., минал е през съветска ШПИОНСКА ШКОЛА и през 1971 г. е бил върнат обратно в Китай. Те знаят толкова много за Ли, че според западните разузнавачи той по-скоро е бил ПРЕВЕРБУВАН и най-вероятно е бил ДВОЕН АГЕНТ по времето, когато КГБ организира срещата.

През май 1983 г. китайски официални лица обявяват, че около 200 китайски граждани са арестувани през 1982 г. за шпионаж в полза на Съветския съюз. Подробности са изнесени единствено за Хансон Хуан. Той е роден в Хонконг. Хансон завършва юридическия факултет в Харвард през февруари 1984 г. Преподава право в университета в Пекин и работи като правен съветник към китайска правителствена организация за привличане на чужди капитали. Китайците не посочват за кого е шпионирал Хуан, но се предполага, че е за Съединените щати. Хансон е осъден на 10 години затвор.

Първата стъпка на Съединените щати за официалното признаване на Китай е създадената Служба за връзка в Пекин, оглавявана от ДЖОРДЖ БУШ, който по-късно става ДЦР. Служители на ЦРУ работят в тази служба и досега. Заедно с откриване на посолствата в двете страни се разменят и военни мисии към тях. По традиция военните аташета са „шпиони джентълмени“ и са с дипломатически имунитет. Но Китай не спазва традициите и през януари 1996 г. изгонва американския военновъздушен аташе без никакви дипломатически любезности.

В Китай е трудно да се получи дори и сравнително обикновена информация. Имената на разузнавателните агенции, но не и дейността им се променят често от съображения за сигурност. Информацията за структурата на китайското разузнаване е твърде оскъдна до разкритията, направени през 1985 г. от изменника Ю Дзънсан — бивш началник на Бюрото по международни въпроси към Министерството за национална сигурност (МНС) — основната китайска разузнавателна агенция. (Ю Дзънсан вероятно е разкрил ЛАРИ УТАЙ ЧЪН, дългогодишен служител на ЦРУ, арестуван за шпионаж през 1985 г.)

МНС е подвластно на Министерството за обществена сигурност (МОС). Едва през 1983 г. получава статут на отделно министерство.

МНС поема много от задълженията на МОС, включително наблюдението в страната. МНС поддържа бюра в Тайван, Хонконг и Макао и в Министерството на външните работи, чрез което осъществява операции в чужбина. Две агенции на МНС в Пекин имат съвсем невинни имена: Пекински колеж за международни отношения — школа по шпионаж за служителите на МНС, и Институт за съвременни международни отношения — център за анализ, който публикува секретното списание Съвременни международни отношения, предназначено за по-висши служители. В института се обучават и агенти на МНС, които се изпращат в чужбина от Отдела по разузнаване към Министерството на външните работи и Бюрото за външни връзки към Министерството на отбраната.

Рутинната полицейска дейност се извършва от МОС и Народната въоръжена полиция — 1,2 млн. офицери, Гранични войски и охрана на правителствени сгради и чуждестранни посолства. Китайците, които имат контакти с чужденци, се наблюдават от Бюрото за политическа сигурност. Комунистическата партия също наблюдава хората — работници от една и съща служба се настаняват да живеят в определени жилищни райони. Така например служителите на външното министерство на ниско и средно равнище живеят даже в едни и същи блокове. Ако там влезе непознат, той веднага се забелязва и веднага се докладва по етапния ред на партийната йерархия и на служителите по сигурността.

В книгата си „Китайската цивилизация и бюрокрация“ („Chinese Civilization and Bureaucracy“, 1964) Етиен Балаз описва Китай от времето, преди Западът да го „открие“ през XVII в. като страна на селяни, управлявани от бюрократична система, чиито „пипала достигат навсякъде. Те се докосват до всеки член на обществото и до всяка сфера на живота. Нищо не може да им убегне. Дори най-малкото отклонение от предначертаните пътеки трябва да бъде проверено, за да не доведе до бунт. Всяко отцепление, колкото и незначително да е, трябва да се избегне, защото това заплашва цялата система“.

През последните години на XX в. са се променили много малко неща. Сега, както и преди бюрократичната система в тайните служби е обърната предимно навътре — по-скоро е нащрек за евентуални подривни действия, отколкото за шпионаж, извършен от външни лица. Разпространението на географски карти на градове и села е почти забранено. Правителството ограничава използването на факсови апарати, всички компютърни мрежи се контролират, а достъпът до ИНТЕРНЕТ е строго регламентиран. Всеки, който се опитва да се добере до Интернет или до някоя компютърна мрежа, трябва да премине проверка от службите за сигурност, а връзката се извършва през Министерството на пощите и телекомуникациите или през някое друго оторизирано министерство.

Правителствената агенция Синхуа (Агенция за новини на Нов Китай) филтрира новините от чуждестранните агенции, преди да ги пусне до контролираните от държавата медии. След като провери всички новини, които са подадени към страната, Синхуа изпраща реалистичен бюлетин за световните събития на партийните и политическите лидери. Информацията, за която е преценено, че може да се разпространява, стига до медиите. През 1996 г. Синхуа, позовавайки се на това, че националната сигурност изисква по-строг контрол, ограничава притока на икономически новини, които се разпространяват в китайски банки и финансови фирми — информация за държавни заеми, акции и стоки.

Синхуа е сред няколкото организации за ПРИКРИТИЕ, използвани от китайското разузнаване. Друга такава организация е Асоциацията за приятелство с китайския народ. Студенти, преди всичко завършващи, се използват за шпиони в чужбина. Министерството на външните работи има Бюро за обслужване на дипломатическия корпус, което осигурява на чуждестранните посолства и консулства в Китай чиновници, домашни помощници, шофьори, прислуга и дори бавачки. Всички те се отчитат пред служителите на специалните служби.

Организацията за обслужване на чужденците е преди всичко разузнавателна, а чак след това обслужваща служба. Тя осигурява преводачи на чуждите туристи, особено на журналисти. Това дава възможност да бъдат засичани хората, които разговарят с чужденците, както и да се следи какво си говорят.

Чужденците в Пекин се настаняват в жилища, охранявани от Народната въоръжена полиция. Полицаите редовно докладват за посетителите им, особено ако са китайци. Журналисти и дипломати са под непрекъснато наблюдение от цивилни полицаи, от скрити видеокамери, телефонни устройства за подслушване и микрофони. Хотелите, обслужващи чужденци, също са под наблюдение.

ОБЕКТИТЕ на китайското разузнаване по ред на важност са Русия, Индия, Виетнам и Съединените щати. Като регионална сила Китай съсредоточава усилията си към съседите. Приоритет се дава и на шпионирането на Тибетците.

През 1950 г. Китай нахлува в Тибет и го превръща в своя провинция. Тибетците, които оказват съпротива, или са хвърлени в затвора, или са избити. За да бъдат парирани всички опити за съпротива от тяхна страна, китайците вербуват местни агенти, обучават ги в шпионаж и ги внедряват на всички равнища в тибетското общество. Информаторите и полицейските им наставници не успяват да спрат антикитайските демонстрации, но задушават въстаническите действия. (Китайците се опитват да отслабят свързващото звено на Тибетците — формата на будизъм, наречен ламаизъм, — но главният религиозен лидер Далай Лама, който по собствено желание избира изгнаничество в Индия, си остава обединяваща фигура.)

Местните хора в Ксинян, главно уйгури и казахи, се обръщат към китайците със старинното им име хан китайци. Пекин потиска бунтовете, като раздава постове в комунистическата партия и политически служби на обучени от Пекин местни хора или на хан китайци. Ксинян е голям проблем за китайските разузнавателни агенции поради езиковите, културните и религиозните бариери между хан китайците и мюсюлманите.

Силите на сигурността отделят много време и средства, за да държат под око дисидентите. Демократично настроени студенти организират през юни 1989 г. митинг на пекинския площад Тянънмън. Те са квалифицирани като контрареволюционери и силите за вътрешна сигурност, включително Народната освободителна армия, го потопяват в кръв. Армията избива стотици, може би дори хиляди, студенти на площада. Хиляди са хвърлени в затвора.

Тъй като има правото да „упражнява власт, предоставена на обществените институции за сигурност“, МНС праща в затворите или поставя под строго наблюдение демократично настроени дисиденти, особено онези, които са известни на Запад. Типичен случай е Уей Жъншън, арестуван през 1979 г. Вината му е, че е изписал на публично място искане за демокрация. Двадесет и девет годишният Уей е осъден на 15 години за „предоставяне на важни военни сведения на чужденците“ и за „участие в дейности, които застрашават държавната сигурност“. Не става ясно как точно Уей, електротехник в пекинския зоопарк, може да предаде военна информация. След освобождаването му през септември 1993 г. той продължава дисидентската си дейност и е арестуван отново през април 1994 г. През декември 1995 г. е осъден за „конспиративни действия срещу правителството“ на още 14 години затвор.

Освен МНС и Управлението за военно разузнаване към армията Китай има най-малко още 4 агенции за разузнаване:

Политико-юридическа група — агенция на комунистическата партия, която наблюдава разузнаването и прилагането на законите, свързани с вътрешните работи. Ръководи се от партийната военна комисия.

Следствено управление — агенция за разследване на партийни членове.

Управление на Единния трудов фронт — агенция, която отговаря за „китайците в чужбина“, жители на други страни. (В Китай всички китайци се смятат за поданици на Народната република независимо къде живеят.) Агенти от работническия фронт, много от които резиденти под дипломатическо прикритие в китайските посолства и консулства, се опитват да накарат хора от китайски произход да следват партийната линия. Агентите, които държат под наблюдение китайски учени и академици на работа в чужбина, подсигуряват връщането им в страната.

Отбранителен комитет за наука, техника и промишленост — агенция, която изпраща агенти в Съединените щати и западните страни като служители в организации под прикритие, като например Корпорация нова ера, Китайски международен тръст и инвестиционна корпорация (КМТИК), а така също Политехнологии, за да купуват екипировка за разузнаването, както и технологии с ограничен експорт. КМТИК кани западни учени в Китай, главно с академична цел, но причината е да се използва предоставената от тях информация за нуждите му.

Клайн, Рей (1918–1996)

Заместник-директор на ЦРУ и един от най-опитните американски РАЗУЗНАВАЧИ.

Клайн учи в Харвардския и Оксфордския университет. През 1942 г. постъпва във ВМС на САЩ и става криптоаналитик. През 1943–1945 г. служи в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, а от 1945 до 1949 г. — в Управлението за военна история в армията. Доктор Клайн е автор е на официално признатата история за дейността на американското главно командване през Втората световна война „Вашингтонски команден пункт“ („Washington Command Post“).

През 1949 г. постъпва в току-що създаденото ЦРУ. От 1951 до 1953 г. работи в Лондон в различни отдели и на различни длъжности. Между 1958 и 1962 г. ръководи от Тайван операциите на американското разузнаване срещу Китай. Като заместник-директор по разузнаването на ЦРУ през 1962–1966 г. играе важна роля по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА.

Поради лични разногласия с ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ вицеадмирал УИЛЯМ РАБЪРН-МЛАДШИ през 1966 г. доктор Клайн е назначен за главен резидент във Франкфурт, Германия, а от 1966 до 1969 г. е съветник на американския посланик в Бон. От 1969 до ноември 1973 г. е директор на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И ИЗСЛЕДВАНЕ в Държавния департамент. След това се оттегля от държавна служба. Награден е с най-високото отличие за разузнаване на ЦРУ — Медал за изключителни заслуги в разузнаването.

През 1973 г. е назначен за изпълнителен директор на Центъра за стратегически и международни проучвания към Джорджтаунския университет във Вашингтон, окръг Колумбия, а след това е избран за председател на американския Съвет за глобална стратегия. Автор е на многобройни статии и монографии по въпросите на разузнаването. Доктор Клайн е написал „Тайни, шпиони и учени“ („Secrets, Spies and Scholars“, 1976) и „ЦРУ по времето на Рейгън, Буш и Кейси“ („The CIA Under Reagan, Bush & Casey“, 1981).

Кластър

Означение към КОДОВИТЕ ДУМИ на свързани със Съветския съюз програми и операции във военноморските разузнавателни служби на САЩ по време на Студената война. Кластър бей и Кластър гълф например са означения за съветските морски мини, а Кластър ланс — на подводните акустични системи.

Наименованията Кластър кърв и Кластър айлънд са дадени на американските военноморски системи за управление на гама- и неутронните лъчи (за откриване на ядрено оръжие на съветските бойни кораби). Такива системи са монтирани на малки кораби, действащи в състава на ОПЕРАТИВНАТА ГРУПА на ВМС на САЩ (ОП) 157 — (TF) 157.

Операцията Кластър спейд — за измерване на гравитационните ефекти по цялата траектория на полета на ракети в Средиземно море, е проведена през 70-те години с ОПЕРАТИВНА ГРУПА (ОП) 157 — (TF) 157, и Агенцията по картография към Министерството на отбраната на САЩ. Измервателна апаратура е поставена в добре замаскиран малък търговски кораб.

Кластър Нептун е засекретено изследване, проведено през 1973 г. от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ на САЩ с цел да се проучат реакциите на СССР по хода на войната във Виетнам и влиянието й върху промените на съветската военноморска стратегия.

Кликбийтъл

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на началната фаза на операциите на ВМС на САЩ в Далечния изток, която започва в края на 60-те години от корабите Бенър и ПУЕБЛО. Операция Кликбийтъл (Бръмбар скачач) е серия от четири до шестседмични обиколки за „провеждане на тактическо наблюдение и събиране на разузнавателни сведения за съветските военноморски сили и при възможност за други цели“.

Според нарежданията корабите остават най-малко на 1 миля извън определените териториални води, т.е. на 13 мили. (През 1967–1970 г. Бенър извършва 16 патрулни обиколки, а Пуебло е заловен от севернокорейците по време на първата му патрулна мисия.)

Клипър боу

Предвиден за океанско НАБЛЮДЕНИЕ СПЪТНИК на военноморския флот на САЩ, използващ радар CAP (Synthetic aperture radar). Програмата е прекратена, преди конструкторската разработка да приключи. (Съветският съюз пуска подобен РАДИОЛОКАЦИОНЕН СПЪТНИК ЗА МОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.)

Вж. ЛАКРОС.

Клуб

Вж. СТАЯТА.

Клуб за ликвидация на болшевизма

Претенциозен антиболшевишки клуб от времето на Октомврийската революция и Гражданската война. Предполага се, че клубът, известен още като Боло, е създаден от супершпионина СИДНИ РАЙЛИ и агенти на МИ–6, които са работили за свалянето на болшевишкия режим.

Книга на славата

Мемориална книга във фоайето на централната сграда на щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния. Съдържа 56 звезди „в чест на всички служители на ЦРУ, отдали живота си в служба на страната“. Този надпис е гравиран на мраморната фасада на фоайето в щабквартирата с 56 звезди, като само след 25 в хронологичен ред са изписани имената на загиналите. Останалите до ден-днешен се смятат за засекретени. Мемориалът е създаден от скулптора Харолд Фогел през 1974 г.

Най-много смъртни случаи — 5, има през 1961 г., през 1965 г. са 7 — вероятно заради войната във Виетнам, и през 1983 г. са 8 — вероятно свързани с бомбените атентати на американски инсталации в Бейрут. Следва списъкът на 56 звезди и 25 имена:

Кобърли, Алън

Дезертьор от Корпуса на морската пехота на САЩ. През юни 1983 г. е забелязан да влиза в съветското посолство в Манила. Кобърли се смята за очевиден АГЕНТ, ПРЕДЛОЖИЛ САМ УСЛУГИТЕ СИ, с подготвени за продажба тайни, въпреки че не е имал ДОСТЪП до секретни материали, нито възможност да се сдобие със секретна информация. Предаден е на военен съд и е осъден на 18 месеца тежък физически труд, след което е уволнен за лошо поведение.

Код

Метод в КРИПТОГРАФИЯТА, при който всички думи и фрази се заместват с кодови думи или цифри. Както изпращачът, така и получателят трябва да имат кодовата книга, наричана още кодов речник или кодово означение. Основната разлика между код и ШИФЪР е, че при кода се заместват цели думи или изрази, а при шифъра — отделни букви.

И така, за да се изпрати съобщението ДВА БОЙНИ КОРАБА ПОТЪНАХА В ПРИСТАНИЩЕТО, ЕДИН САМОЛЕТОНОСАЧ Е ПОВРЕДЕН, е нужна кодова книга, в която са описани повечето от тези думи, като всяка буква е заменена с друга буква или цифра:

Отбележете, че няма ред при подреждането на буквите или цифрите. Освен това предлогът „в“ може и да не съществува в книгата с кодовете, както и много други подобни думи, които се подразбират.

Следователно съобщението ще бъде предадено в следния вид:

или:

Подобни кодове могат да имат стотици, дори хиляди варианти при заместването.

Кодовите думи, използвани при кодираните комуникации, са различни от КОДОВИТЕ ДУМИ, използвани при секретни програми или при определена степен на засекретяване.

Кодираща връзка

Прилагането на КРИПТОСИГУРНОСТ към комуникационните системи или на „връзка“ по такъв начин, че цялата информация, която преминава през тази връзка, е изцяло кодирана.

Кодова дума

Вж. КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ.

Кодово наименование

1. Измислено име или символично означение, използвано от съображения за сигурност от шпиони при предаване на съобщения, които може да бъдат прехванати. Използва се винаги от оператора на тайния радиопредавател.

2. Дума или термин, приети за означаване на програма, проект или операция — както явна, така и секретна. Ако е секретна, целта е да се прикрие истинският смисъл или намерение. Казва се също кодова дума.

Кодфорд

Операция, планирана от британското Управление за специални операции (УСО), която е насочена срещу следвоенната дейност на нацисти в неутрални страни. Очаквало се е нацистки лидери да се опитат да скрият крупни суми, произведения на изкуството и други ценности от окупираните страни, които да си възвърнат след края на военните действия. УСО предвижда да открие тези ценности, като осъществи пробив в каналите на трафикантите и влезе в договорни отношения с търговци на произведения на изкуството и с финансови институции.

Коен, Елиаху Бен Шаул (1924–1965)

Роден в Александрия, Египет. Арабски лингвист и изключително успешен шпионин от МОСАД. Първият израелски шпионин, заловен и екзекутиран като израелец.

През 1957 г. Коен емигрира в Израел, тъй като политически активните евреи са изгонени от Египет след Суецката кампания от 1956 г. Две години преди това — през 1955 г., той посещава тайно Израел за кратък курс по радиостанции и саботаж.

В Израел Коен служи за кратко в армията и през май 1960 г. е вербуван от Мосад, за да бъде внедрен в управляващата партия Баас в Сирия. Коен оставя жена си и децата си в Израел и в началото на 1962 г. пристига в Дамаск под името Камал Амин Таабет като ливанец от сирийски произход с аржентински паспорт (твърди, че е живял там от 1947 г.). Там започва бизнес като износител на мебели и килими и си създава широк кръг от приятели от приемите, които организира. Сред новите му приятели са важни бизнесмени, военни, членове на партията Баас, включително Амин ал Хафез Асад, който в началото на 1965 г. е предложен за заместник-министър на отбраната (по-късно става президент на Сирия).

Коен се справя много успешно с предаването на подробности от сирийските военни действия, включително сведения за укрепленията на Голанските възвишения. Той предава информацията на Мосад по късовълнов радиопредавател.

Популярността му сред сирийските лидери води дотам, че се обмисля възможността да бъде назначен на поста заместник-министър на отбраната. Предполага се, че Коен е заловен, когато сирийците забраняват всички дипломатически радиоизлъчвания от Дамаск, за да изпробват новата съветска електронна техника. Коен, разбира се, не е бил предупреден и след като продължава да предава по време „на затишието“, излъчването му е засечено.

Арестуван е на 18 януари 1965 г. Измъчван е и осъден за шпионаж от военен трибунал. На 18 май 1965 г. е обесен на площад Марджех в Дамаск пред крещяща тълпа от над 10 000 души. Събитието се снима дори от телевизията. Има сведения, че заради връзките им с Коен са екзекутирани 17 сирийски армейски офицери.

По непотвърдени данни израелското правителство се е опитало да „купи“ живота на Коен от Сирия с помощта на френски посредник. Твърди се, че са били предложени 1 млн. долара.

Бившият ръководител на Мосад ИСЕР ХАРЕЛ казва пред Крейг Карпъл от списание Пентхаус: „Ами ако ви кажа, че има много такива като Ели Коен? Ако те имат късмет в работата си, никога няма да чуете за тях.“

КОДОВИТЕ НАИМЕНОВАНИЯ на Коен, дадени му от израелците, са Оперативен 88 и Менаше.

Коен, Морис (1910–1995)

Със съпругата си Лона Морис Коен е един от най-известните съветски АГЕНТИ, отдал целия си съзнателен живот на разузнаването. Работи в САЩ с РУДОЛФ АБЕЛ, а по-късно във Великобритания — с ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ. Семейство Коен работят предимно под имената за ПРИКРИТИЕ Питър Джон и Хелън Кроугър.

Морис Коен е роден в Ню Йорк в семейството на руски емигранти. През 1935 г. встъпва в редовете на комунистическата партия на САЩ, а 2 години по-късно заминава в състава на интернационалната бригада Ейбрахам Линкълн за Испания, където взема участие в Гражданската война. Ранен е и постъпва в болница. Там е вербуван от съветското разузнаване.

През 1941 г. Коен се жени за Леонтина Петра (родена 1913 г.) — американка от полски произход, също убедена комунистка, и я привлича в работата си за съветското разузнаване.

През Втората световна война Коен служи в американската армия. На Аляска работи в частите по осигуряване на транспорта на военни самолети от САЩ за СССР през Беринговия проток. През 1944 г. след съюзническия десант в Нормандия взима участие в съюзническото настъпление в Европа и стига с американските части до Елба. След войната е демобилизиран и се връща в САЩ.

Леонтина Коен през цялата война работи във военен завод и успешно изпълнява задачите, поставени от съветското разузнаване, главно като връзка с ценни агенти. Например тя се среща с агент, който работи в атомния център на САЩ в Лос Аламос и доставя получените материали от него за работата по атомната бомба на съветските разузнавачи в Ню Йорк. През 1940 г. тя установява и поддържа контакт със семейство РОЗЕНБЕРГ.

След края на войната Морис Коен учи в учителския колеж при Колумбийския университет и продължава да работи за съветското разузнаване. Той формира своя група от 7 души, основно прокомунистически настроени. Известно време работи с ръководителя на нелегалната резидентура в Ню Йорк РУДОЛФ АБЕЛ.

След арестуването на ЮЛИУС и ЕТЕЛ РОЗЕНБЕРГ (17 юли 1950 г.) семейство Коен е принудено да бяга от Съединените щати. По околен път, през много страни и не без приключения, те пристигат в Москва (1950 г.). След кратка почивка отново се захващат за работа. Отначало пътешестват из Далечния изток и Европа, за да възстановят прекъснатите по една или друга причина връзки със свои агенти. После преминават специална подготовка за работа в нелегална резидентура като радисти. Те са командировани в Нова Зеландия като съпружеска двойка Питър и Хелън Кроугър. През 1954 г. пристигат в Лондон със същите имена и се представят за канадска двойка. В Лондон Питър отваря малка антикварна книжарница на Странд №190. Книжарницата е добро прикритие за шпионски кръг поради множеството посетители, необходимостта да се пътува до континентална Европа за книги, а също и поради съвсем редовното получаване на международна поща.

Семейство Коен се настаняват в просторна къща в предградие на запад от Лондон. Сред хората, които ги посещават, има и млад мъж, представен на съседите като приятел от Канада. Това е Гордън Лонсдейл. През 1960 г. той остава за кратко в къщата в Райслип.

През ноември 1960 г. примката се затяга около Лонсдейл и МИ–5 — британската Служба за сигурност, поставя семейство Коен под НАБЛЮДЕНИЕ. От 7 януари 1961 г. къщата им се наблюдава. Лонсдейл е арестуван, задържано е и семейство Коен. След обиска на къщата, който трае 9 дни, са открити фотоапаратура, късовълнов радиопредавател, кодови книги, ШИФРОБЛОКЧЕТА ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА, микрофилм (в куха Библия), няколко хиляди американски долари и 7 фалшиви паспорта. Домът на семейство Коен е бил комуникационният център на Лонсдейл.

Отпечатъците на заподозрените разкриват, че в действителност са семейство Коен, търсени в Съединените щати във връзка с МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ.

Съдени са за шпионаж. И двамата получават присъда по 20 години затвор. Излежават само 8 години. На 24 октомври 1969 г. е осъществена комплексна РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ, при която са освободени срещу няколко британски граждани, задържани от руснаците. Прехвърлени са със самолет в Полша, а по-късно продължават за Съветския съюз. (Леонтина умира в Москва през 1992, а Морис Коен — през 1995 г. И двамата са погребани с военни почести в Новокузнецкото гробище в Москва.)

Колби, Уилям (1920–1996)

ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от септември 1973 до януари 1976 г.

През 1941 г. Колби завършва Принстънския университет и постъпва в парашутнодесантните войски на армията. През 1943 г. като доброволец е взет в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) и през пролетта на 1944 г. е спуснат с парашут в окупираната от германците Франция, а през 1945 г. — в окупираната Норвегия. В норвежката акция е със звание майор и е награден за успешно извършена операция.

След войната Колби посещава Колумбийския юридически факултет, а след това се заема с частна юридическа практика заедно с УИЛЯМ ДОНОВАН, военновременния ръководител на УСС. Скоро след началото на Корейската война през юни 1950 г. постъпва в ЦРУ. Работи в американското посолство в Стокхолм от 1951 до 1953 г., а след това — от 1953 до 1958 г. — в Рим. В Сайгон е главен резидент на ЦРУ от 1959 до 1962 г. През 1962 г. се завръща в щабквартирата на ЦРУ.

През 1968 г. Колби отново е във Виетнам — под ПРИКРИТИЕТО на Американската агенция за международно развитие с ранг на посланик. Там помага за изпълнението на програмата ФЕНИКС на ЦРУ. През 1971 г. е назначен отново в Държавния департамент, но истината е, че се връща в ЦРУ, където през 1973 г. заема поста на заместник-директор по операциите. По-късно същата година е назначен за ДЦР.

Скоро след това Сиймор Хърш — репортер от Ню Йорк таймс, го моли въз основа на информация за операция ХАОС да разкаже за нея. Колби признава за прехващането на пощата, което става „гвоздей“ на материала на Хърш, но подхвърля, че това е контраразузнавателна операция, и по такъв начин прехвърля всичко на ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, за когото Хърш преди това изобщо не е чувал. Колби се стреми да се отърве от Енгълтън. Той придава голямо значение на отстраняването му, тъй като Енгълтън е бил обхванат от манията, че в ЦРУ има ВРАЖЕСКИ АГЕНТ на висока длъжност. (Твърди се, че Колби е бил сред заподозрените от Енгълтън.)

През 1976 г. Колби се оттегля от държавна служба и започва да пише и да изнася лекции. Книгата му „Мъже на честта: Моят живот в ЦРУ“ („Honorable Men: My Life in the CIA“, 1977) предизвиква доста спорове. Колби е подписал тайно споразумение с ЦРУ, в което декларира, че като бивш служител трябва да получи одобрение от агенцията за всичко написано от него, за да не се издаде секретна информация. Въпреки че американският издател на Колби знае за това условие, копия от ръкописа са изпратени на френски издател, преди ЦРУ да успее да „рецензира“ някои по-щекотливи пасажи.

Това според служител в Министерството на правосъдието е „нарушение на задължението, поето от Колби“, който обаче успокоява духовете, като плаща на държавата компенсация 10 000 долара и дава уверение, че в бъдеще ще спазва поетото задължение. Колби загива при катастрофа с кану близо до вилата си в залива Чезапийк през май 1996 г.

Колеж за разузнаване към Министерството на отбраната

Учебно заведение на американското военно ведомство в системата на РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО).

Създаден е през 1962 г. (първоначалното название е Разузнавателна школа към Министерството на отбраната) след сливане на школата за стратегическо разузнаване на армията и школата за следдипломна квалификация на командния състав на ВМС.

В колежа учат както военни, така и цивилни специалисти, желаещи да се придвижат по-нагоре по служебната стълбица. Военни АТАШЕТА от американските посолства в целия свят също преминават подготовка в колежа. Учебната програма предвижва основно теория на стратегическото разузнаване. През 1980 г. Конгресът предоставя възможност на колежа да присъжда научна степен магистър в областта на стратегическото разузнаване.

Студентите са от 4-те военни служби — РУМО, ЦРУ, АНС, ФБР, и от други правителствени агенции, като Конгресната библиотека.

През май 1993 г. учебното заведение е преименувано Колеж на обединеното военно разузнаване.

Колинс, Мартин

Вж. АБЕЛ, РУДОЛФ.

Колос

Британска високоскоростна изчислителна машина, инсталирана в ПАРК БЛЕЧЛИ. В техническо отношение е по-съвършена от БОМБА. Колос е „електронно-дигитален компютър пионер, който може да бъде програмиран“ и който разчита приблизително 25 000 единици за секунда — скоростта, постигана от истинските компютри в началото на 50-те години. Колос има 1500 вакуумни електронни лампи. Проектиран е за по-бързото разчитане на германската шифрова машина РИБА (Geheimschreiber). Но благодарение на модифицираните машини Бомба и на другата помощна апаратура в Парк Блечли съюзническите декодировчици успяват да проникнат в Риба, преди Колос да е произведен.

Първият модел на Колос — Марк I, минава изпитанията през февруари 1944 г. в Парк Блечли, а през юни 1944 г. влиза в действие и подобреният — Марк II. Втората машина е по-бърза и с повече възможности. Тя има 2400 електролампи. Марк II бързо влиза в употреба и германските съобщения, свързани с Деня Д, са дешифрирани „тъкмо навреме, което прави разузнавателния му принос към успеха на операция Овърлорд безценен“, както казват ХАРИ ХИНСЛИ и съавторите му в книгата „Британското разузнаване през Втората световна война“ („British Intelligence in the Second World War“, 1984).

В края на войната са пуснати в употреба 10 машини Колос. Несъмнено Колос е и база за създаване на английското и американското оборудване за дешифриране в следвоенните години.

Команда Б

Група независими експерти с безпрецедентен ДОСТЪП до секретна информация, натоварени със задачата да дадат оценка на доклада на ЦРУ за съветската военна мощ.

Идеята за организиране на независим преглед се поражда в резултат на разногласията, настъпили в РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ, след като през 1975 г. се разпространява докладът на ЦРУ за съветската стратегическа мощ. Адмирал Джордж Андерсън — ръководител на ПРЕЗИДЕНТСКИЯ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ, заявява, че възможностите на руснаците са подценени. Реакцията на президента Форд е решението му да се проведе независим преглед на информацията на ЦРУ, което от своя страна довежда до създаването на Команда Б.

Команда Б е оглавена от професора в Харвардския университет Ричард Пайпс, който често критикува материалите на ЦРУ за Съветския съюз (по времето на Рейгън той е заместник-министър на отбраната). В самото ЦРУ съществува аналогична група — Команда А, която работи под ръководството на водещия специалист на ЦРУ по въпросите на СССР Хауърд Стурц. ДЖОН ПЕЙЗЛИ — още един специалист съветолог, владеещ перфектно руски език, е назначен за връзка между ЦРУ и Команда Б (в неговите задължения влиза да предава на независимите експерти свръхсекретна информация по тяхна молба). През септември 1978 г. Пейзли загива при неизяснени обстоятелства, след което веднага започват спекулации за това, на кого е бил по-предан — на ЦРУ или на Команда Б.

Сред другите членове на Команда Б са Пол Нице — участник в американо-съветските преговори за съкращаване на стратегическото въоръжение и влиятелен политически деец, който още от Втората световна война влиза в правителствените кръгове на САЩ, генералите от ВВС Джон Воугт и Джаспър Уелч-младши; Уилям ван Клийв — още един участник в преговорите за съкращаване на стратегическото въоръжение, полковник Томас Улф от корпорация Ранд корпорейшън, Пол Улфовиц от Агенцията за контрол над въоръженията (по времето на Рейгън е заместник-министър на отбраната по политическите въпроси) и генерал-лейтенант Даниъл Греъм, заемащ поста директор на РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО) в момента на възникналите разногласия по оценката на съветската военна мощ.

Греъм е един от най-резките критици на ЦРУ и фанатично защитава интересите на РУМО, твърдейки, че именно неговото управление е най-авторитетният източник на информация за военното разузнаване въобще и в частност за съветската военна мощ. Останалите членове на Команда Б, както се вижда от неотдавна разсекретените материали, са „най-опитните политолози и военни аналитици сред специалистите по СССР, способни трезво да оценят съветската стратегическа опасност, без да се съобразяват с едни или други предпочитания на отделните членове на разузнавателната общност“.

ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ през този период е УИЛЯМ КОЛБИ. Той приема създаването на Команда Б като още едно наказание за участието на ЦРУ в скандала УОТЪРГЕЙТ. Когато ДЖОРДЖ БУШ сменя Колби, сред сътрудниците на ЦРУ се пробужда надеждата, че новият директор ще сложи край на цялата тази история, преминаваща в твърдо противоборство между Команда А и Команда Б. Но Буш решава да не се намесва и независимите експерти продължават своята работа.

Самото съществуване на Команда Б, която подготвя прегледа, става известно в резултат от изтичане на информация в пресата през 1976 г. И Конгресът тутакси започва съответното разследване. Обаче изводите, до които стига Команда Б, са огласени едва през октомври 1992 г., когато ЦРУ разсекретява и 2-та доклада (обединени през 1976 г. в ОЦЕНКА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ за съветското стратегическо въоръжение).

Наяве излизат следните любопитни неща. Команда Б предсказва „относително кратковременно нарастване на заплахата между 1980 и 1983 г.“ (когато съветската военна мощ нараства с по-бързи темпове, отколкото западната). В доклада на Команда А пък не се споменава за някаква сериозна заплаха, но малко или много той предизвиква противоречиви оценки: представителите на Държавния департамент смятат, че ЦРУ се безпокои излишно, а военните специални служби, обратно, критикуват ЦРУ, че експертите му не приемат сериозно съветската заплаха.

В доклада на Команда Б се говори за това, че в материалите на ЦРУ за 1975 г. се „наблюдава сериозно неразбиране на предпоставките на съветските стратегически програми, което води до качествено и количествено подценяване на компонентите на тази скрита заплаха, която те съдържат“. Критиците твърдят, че експертите на ЦРУ основно се опират на „твърдите данни“ (фактически на резултатите от космическото и електронното разузнаване), неправилно пренебрегвайки „меките данни“ (публичните и личните изявления за съветските намерения и стремления да утвърдят „всемирното тържество на социализма“, с други думи — глобална хегемония на Съветския съюз).

Членовете на Команда Б твърдят, че руснаците призовават към „мирно съвместно съществуване“ и водят преговори за съкращаване на стратегическото въоръжение, виждайки в него не усилия за осигуряване на мира в целия свят, а само средство за по-успешно противопоставяне на САЩ.

Идеята за създаване на група от специалисти за независима експертна оценка на секретните разузнавателни материали на специалните служби предизвиква неприязън сред служителите на ЦРУ и те не забравят този „шамар“ дълго след това. В управлението по разузнаване на ЦРУ например виждат в това стремеж да се политизира крайният ПРОДУКТ — оценката на националното разузнаване, която е гордост за управлението. Бившият негов директор РЕЙ КЛАЙН, както пише Марк Пери в книгата си „Залез“ („Eclipse“, 1992), много се дразнел, когато му напомняли за тази история, макар и след много години. „Това беше преднамерен опит да се хвърли петно върху авторитета на нашите експерти — възмущава се той. — Открито предизвикателство към Централното разузнавателно управление и акт на политическа глупост!“

Командване на армейското разузнаване и сигурност (КАРС)

Щабна структура в армията на САЩ, създадена на 1 януари 1977 г. и обединяваща в своя състав АГЕНЦИЯТА ЗА СИГУРНОСТ В АРМИЯТА и всички други подразделения на американското армейско разузнаване.

Създаването на КАРС е резултат от проучванията в армията, проведени през 1974 г., с които се препоръчва нова структура в командването на разузнавателната дейност над ниво корпус, както и оказване директна подкрепа на разузнавателните операции на ниво корпуси, дивизии и поделения.

На 1 октомври 1977 г. преструктурирането и цялостната организация на КАРС са завършени. Отначало щабът е разположен в АРЛИНГТЪН ХОЛ, Вирджиния, през 1981 г. е преместен във ФОРТ МИЙД, Мериленд, а през 1985 г. — във форт Хуачуа, Аризона. Подразделения на КАРС са пръснати из целия свят — във Форт Амадор в района на Панамския канал, в Мюнхен — Германия, в Сеул — Южна Корея, и Форт Зама — Япония. Главните клонове на КАРС в Съединените щати се намират в Сан Антонио, Тексас, и във военновъздушната база Хоумстед във Флорида, както и в многобройни армейски подразделения из цялата страна.

Командване на военноморското разузнаване (КВР)

Служба на ВМС на САЩ в помощ на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ (УВР), създадена на 1 юли 1967 г. като част от общата реорганизация на военноморския флот. Целта на реорганизацията е намаляване на персонала в щабквартирата на военноморския флот и обединение на разнородните и многобройни специални служби, подчинени на УВР.

Командващият КВР обикновено е контраадмирал, който е „с двойна шапка“, тъй като е и заместник-директор НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Още със създаването му КВР се настанява в сградата в Александрия, Вирджиния. През 1979 г. е прехвърлено във федералния център в Сютленд, Мериленд — предградие на Вашингтон. В края на 1993 г. се премества в току-що открития НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА ВОЕННОМОРСКО И БРЕГОВО РАЗУЗНАВАНЕ.

Командоси в разузнаването

Вж. ТРИЙСЕТА БОЙНА ЧАСТ.

Комета

Съветски СПЪТНИК за НАБЛЮДЕНИЕ четвърто поколение. Подобреният вариант на спътниците ЗЕНИТ е снабден със соларни панели за презареждане на акумулатора, като по този начин се увеличава престоят в орбита. Според някои сведения по-късните варианти на този спътник, използван за топографски снимки, имат живот до 45 дни.

Комикси

Шпионската тема винаги е привличала създателите на комикси. Американският карикатурист Милт Каниф, който през 1934 г. започва своята поредица „Тери и пиратите“, често изправя героя си в битки срещу шпиони, предимно „япита“ (думата японци рядко се появява в поредицата). През 1947 г. Каниф въвежда нов герой за читателите на вестници: Стивън Кениън, изобретателен офицер от американските военновъздушни сили, който се бори с шпиони — сега вече „коми“ (комунисти). Според официалното досие в американските военновъздушни сили Кениън, който печели първите си нашивки на летец през 1942 г., е работил срещу руски и китайски РАЗУЗНАВАЧИ до пенсионирането си през 1989 г.

На тази тема е посветена и серията комикси „Шпионин срещу шпионин“, създадена от художник с псевдоним Ел Мундо. Работил като политически карикатурист в Куба, през 1960 г. той избягва от режима на Кастро и година по-късно започва простичката поредица МАД, в която Черният и Белият шпионин са в непрекъснат, безкраен и твърде комичен двубой. Появява се и жена — Сивият шпионин, и серията е преименувана „Шпионин срещу шпионин срещу шпионин“. Обикновено в такива серии се прибавя и сексуална сюжетна линия. Тя — Сивият шпионин, винаги побеждава и Черния, и Белия шпионин.

Шпионажът често е обект и на хумора, като например в комикса „Крок“ на Рекън иУайлдър.

Комисия 5412

Консултативен съвет, създаден през 1955 г. към американския СЪВЕТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, за да утвърждава от името на Белия дом най-важните или особено секретните активни мероприятия. В комисията участват АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, и представители на президента Айзенхауер, Държавния департамент и Министерството на отбраната.

Комисия 5412, по-късно наречена Специална група, се занимава предимно с проучване на тайните операции, които биха могли да предизвикат политически проблеми на администрацията на президента. (Доктрината на Дълес за ОФИЦИАЛЕН ОТКАЗ е измислена именно за да облекчи нещата в подобни случаи.)

След като през 1956 г. нашумява операцията БЕРЛИНСКИ ТУНЕЛ, Айзенхауер също иска да получава директна информация за всички тайни мисии, които биха нарушили суверенитета на чужди страни.

Дълес преценява, че шпионските самолети U–2 са твърде спорни и секретни, за да бъдат представени пред Комисия 5412. Затова Майкъл Бешлос отбелязва в „Мейдей: Айзенхауер, Хрушчов и аферата U–2“ („Mayday: Eisenhower, Khrushchev and the U–2 Affair“, 1986): Айзенхауер „зае позиция като директор на проекта на U–2 — правеше значимия избор, кога, а понякога и къде трябва да прелитат самолетите“. След като самолетът U–2, пилотиран от ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС, е свален над Съветския съюз на 1 май 1960 г., вината пада върху Дълес и ЦРУ, а не върху Комисия 5412.

Комисия XYZ

Една от неофициалните групи, които частно търгуват с информация през 30-те години и подготвят Великобритания за война. Другите групи се наричат Фокус и Електра. Те са под наблюдението на УИЛЯМ СТИВЪНСЪН — доверено лице по въпросите на разузнаването на Уинстън Чърчил, който по това време все още не е на власт. По-късно Стивънсън е ръководител на мрежата на БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ в Ню Йорк.

Комисия Агранат

Израелска правителствена комисия, създадена през ноември 1973 г. — в началото на войната на Йом Кипур, за установяване „вината“ и предаване на съда на държавните чиновници, допуснали египетските сили да форсират и да прекосят Суецкия канал и да нанесат внезапен удар на Израел. Комисията носи името на председателя й Шимон Агранат — председател на израелския Върховен съд. На 2 април 1974 г. комисията публикува предварителен доклад с остра критика по адрес на АМАН (израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ) за това, че разузнаването не е в състояние навреме да съобщи за възможните военни стъпки на Египет. В доклада се препоръчва отстраняването на генерал-майор Елиаху Зейра и на трима други високопоставени сътрудници на специалните служби. Аман носи вина не само заради внезапното нападение, но и заради неуспешната контраатака на Израел на 8 октомври.

В книгата си „Тайните войни на Израел“ („Israel’s Secret Wars“, 1991) Йън Блек и Бени Морис пишат:

Зейра, високо оценен за дейността му като заместник-ръководител на Аман по време на Шестдневната война през 1967 г., е принуден да се оттегли.

Комисията обвинява също началник-щаба на израелските въоръжени сили и командващ южния фронт. На министър-председателя Голда Меир и министъра на отбраната Моше Даян се казва, че нямат „пряка отговорност“ за случилото се. Независимо от това и Меир, и Даян подават оставка.

Комисията препоръчва и промени в организацията на израелските разузнавателни служби. На МОСАД и на Изследователския отдел към Министерството на външните работи се възлага анализ на разузнавателната информация. Така се слага край на монопола на Аман върху анализа и оценката на информацията.

Окончателният доклад на комисията е публикуван на 30 януари 1975 г.

Комисия Ад Хок

Комисия, създадена през 1955 г. от ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ АЛЪН ДЪЛЕС, за координиране изискванията по програмата на самолетите U–2.

Комисия Двайсет

Група британски служители от разузнаването, включително любители, които разработват СИСТЕМАТА НА ДВОЙНАТА ИГРА (Система XX) за превербуване на пленени немски шпиони и превръщането им в ДВОЙНИ АГЕНТИ през Втората световна война. Подведените германски разузнавателни служби са уверени, че агентурната им мрежа във Великобритания работи добре, тъй като пристигащата в Берлин информация изглежда правдоподобна.

Названието на комисията идва от римските цифри XX, но те имат и друго значение — измама, да завъртиш някого на пръста си. В това е и смисълът на работата на комисията. Членовете на комисията подготвят „разузнавателни данни“ с причудливо смесване на реалните с „митичните“ тайни, които превербуваните немски агенти предавали на нищо неподозиращите специалисти в Абвера.

Комисията се съсредоточава над системата БОДИГАРД (кодово название на операция за ДЕЗИНФОРМАЦИЯ) — цялостен план за заблуда по време на съюзническото настъпление в Европа. Планът е разработен с цел да се скрият истинската дата, място и подробности за ДЕНЯ Д — дебаркирането в Нормандия през юни 1944 г. Несъществуваща военна част — ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМЕЙСКА ГРУПИРОВКА — е част от плана за заблуда.

Началото на дейността на комисията поставя Съветът W, в който влизат главнокомандващият британските войски и началниците на военното, военноморското и военновъздушното разузнаване. Съвет W създава работна група, която впоследствие се преименува Комисия Двайсет. Първото заседание на комисията е през януари 1941 г. Пред членовете е поставена чисто контраразузнавателна задача — борба с вражеския шпионаж на територията на Великобритания и едва по-късно, когато в тяхно разпореждане идват първите превербувани немски агенти, те се посвещават в разработката на дезинформация.

Британската Служба за сигурност (МИ–5) създава специален отдел B1(a) под ръководството на подполковник Т. А. Робъртсън. Задачата му е да открива и да води германските агенти. От октомври 1941 г. комисията осигурява на B1 (a) информацията за заблуда, която се предава на двойните агенти. Джон Мариът от B1 (a) е секретар на комисията.

Председател на комисията е сър ДЖОН МАСТЪРМАН, преподавател в Оксфордския университет. Сред 14-имата членове са Робъртсън, ЮИН МОНТЪГЮ от ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, полковник Джон Бевън от ЛОНДОНСКАТА КОНТРОЛНА СТАНЦИЯ (отговаря за материалите от УЛТРА) и представители на началник-щабовете на Върховното командване на съюзническите експедиционни сили и различни британски разузнавателни агенции. Норман Холмс Пиърсън — ръководител на X–2, Отдела за контраразузнаване към американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ — участва в работата на комисията, но официално не е неин член. Монтъгю замисля друг сложен план за заблуда — МИНСМИЙТ, за да отклони вниманието на германците в навечерието на съюзническото дебаркиране в Сицилия.

Мастърман обезпечава почти стопроцентово присъствие на членовете, тъй като винаги е подсигурявал чай и чудесни кифлички със стафиди.

Вж. ПОПОВ, ДУШКО.

Комисия за печат и радио

Вж. УВЕДОМЯВАНЕ „Д“.

Комисия Пайк

Парламентарна комисия, която през 1975 г. разследва обвиненията срещу ЦРУ и АНС. Носи името на Оутис Пайк — конгресмен демократ от Ню Йорк. Свидетелските показания пред комисията разкриват за пръв път част от дейността на АНС.

Преди разследването, проведено през август 1975 г., комисията изисква от АНС „устава“, който определя правата и задълженията на агенцията за прехващане на комуникациите. В действителност този устав представлява разузнавателна директива на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, издадена през 1952 г. и засекретена, и никога не е разкриван.

Служители на Пентагона, които представят АНС при разследването, се явяват без директивата. Пайк е вбесен. „Струва ми се невероятно, — казва той, — че искат от нас да отделяме огромни суми за една агенция, където работят много хора, без дори да има копие от един лист хартия, оторизиращ дейността на агенцията.“ Комисията гласува единодушно директивата да бъде представена с призовка. Но АНС и високопоставени служители от Министерството на отбраната успяват да предотвратят опасността директивата да стане публично достояние (с изключение, на един кратък откъс).

УИЛЯМ КОЛБИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, казва пред комисията, че АНС подслушва „комуникации, които са от САЩ за чужбина или само в чужбина“. Той признава, че комуникациите на някои американци се прехващат, тъй като думите им „не могат да бъдат отделени от трафика, който се записва“. След това Колби пита дали ще има други дискусии, които ще се провеждат при закрити врата или на сесии на Конгреса. Генерал-лейтенант ЛУ АЛЪН-МЛАДШИ от военновъздушните сили — първият директор на АНС, дава показания публично и прочита изявление, което очертава насоките на дейност на АНС, а след това настоява въпросите към него да бъдат задавани пред заседание на Конгреса.

Разузнавачи и от ЦРУ, и от АНС по-късно се оплакват, че е изтекла информация от комисията. Начинът, по който Пайк процедира при разследването, често е неприкрито предубеден и критичен по отношение на републиканците. В резултат се стига до разногласия за съдържанието на окончателния доклад. По-голямата част от работата на Комисията Пайк е засенчена от по-подробната и по-добре организирана работа на КОМИСИЯТА ЧЪРЧ.

В доклада на Комисията Пайк, издаден през 1976 г., се споменава например „подводниковоразузнавателната програма на американския военноморски флот, предназначена за действие в чужди води“. Това е АЙВИ БЕЛС — СТРОГО СЕКРЕТНА операция на военноморския флот, която има за цел да записва всички комуникации, осъществявани чрез съветски кабел, преминаващ на дъното на океана. (Програмата не е разкрита до 1986 г. — до процеса срещу РОНАЛД ПЕЛТЪН — бивш аналитик от АНС, който е продавал тайни, включително данни за проекта Айви белс, на руснаците.)

Комисия по външно разузнаване (КВР)

Създадена на 19 февруари 1976 г. от президента Форд за контрол над бюджета и разпределението на ресурсите за американската национална програма за външно разузнаване. Комисията е част от серията мерки, свързани с реформите и реорганизацията на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ. По време на реформите се открива и постът ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Председател на комисията е директорът на ЦРУ, а членове са заместник-министърът на отбраната (Разузнаване) и заместник-помощникът на президента по въпросите на националната сигурност.

Комисия Флуънси

Британска група, която разследва предполагаем съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ на висок пост в британската разузнавателна общност. Комисията Флуънси обединява усилията на Отдел Д (разследвания) на МИ–5 и контраразузнавателния отдел на МИ–6. Председател на групата, създадена през октомври 1964 г., е ПИТЪР РАЙТ от МИ–5.

Разследването се базира на признанията на съветските шпиони АНТЪНИ БЛЪНТ, ДЖОН КЕЪРНКРОС и ЛИО ЛОНГ и на материалите, получени от няколко ИЗМЕННИЦИ. Основната задача на комисията е да прегледа информацията за внедрен агент, която до този момент е сочела ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. При повторното разглеждане доказателствата посочват съществуването на съветски шпионин в МИ–5, чиито действия се ръководят от ГРУ (съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ). Филби е работил в МИ–6 под ръководството на НКВД/НКГБ.

Райт усеща, че всички данни сочат към двама офицери от кариерата в МИ–5 — Греъм Мичъл и РОДЖЪР ХОЛИС. Холис е директор на МИ–5 по времето, когато е създадена Комисията Флуънси. (Той се оттегля през декември 1965 г.)

През 1965 г. комисията предава доклада си на Мартин Фърнивал Джоунс — новия директор на МИ–5, и на ДИК УАЙТ — ръководител на МИ–6. В доклада са посочени доказателства за непрекъснати вражески прониквания в МИ–5 поне до 1942 г. Предположенията за неразкрития съветски внедрен агент сочат Холис и Майкъл Ханли, по това време директор на отдел в МИ–5 и вероятен наследник на Фърнивал Джоунс. Райт разказва за реакцията на Фърнивал Джоунс следното:

Райт отговаря: „Напълно поддържам написаното, Еф Джей [Фърнивал Джоунс], не само аз, но и всички членове на работната група Флуънси. Уверявам те, че ако имаше и други заподозрени, щеше да имаш имената им.“ Фърнивал Джоунс одобрява ограничено разследване, а след него и разпит на Ханли с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Хариет, дадено му в МИ–5. Обвиненията срещу него отпадат и той продължава кариерата си в МИ–5.

Най-сетне — през 1969 г., досиетата от Флуънси са предадени в МИ–5 и разследването на Холис е одобрено. В продължение на 2 дни той е подложен на разпит от аналитици на МИ–5 (Райт също участва), които слушат и записват показанията му. Холис нито разкрива, нито признава нещо, след което досието му е затворено. (През 1981 г. министър-председателката Маргарет Тачър казва пред Камарата на общините, че след допълнителен преглед на доказателствата се е стигнало до заключението, че Холис не е шпионин.)

Комисията Флуънси оказва помощ на МИ–5 и в общи разследвания и помага в разчитането на нови съобщения на ВЕНОНА. Очевидно съществуващият съветски внедрен агент не е открит, въпреки че Райт, ЧАПМАН ПИНЧЪР и др. остават с убеждението, че Холис е съветски агент.

Комисия Четирийсет

Група към СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, която получава задачата да одобрява тайни операции, извършвани от ЦРУ.

Четирийсет е название от 70-те години за събития с непрекъснато променящи се имена. От 50-те години съществува механизъм на СНС за решения във връзка с АКТИВНИТЕ МЕРОПРИЯТИЯ.

Джеймс Гарднър — пенсиониран служител от Държавния департамент, офицер за свръзка в комисията от октомври 1975 г., казва пред КОМИСИЯТА ПАЙК, че през 1972 и 1974 г. са били одобрени почти 40 операции, без да са минали през Комисия Четирийсет. Според него председателят на комисията Хенри Кисинджър, съветник по въпросите на националната сигурност, а по-късно — едновременно с тази длъжност и държавен секретар предпочита да взема решения с „гласуване по телефона“, а не на събиранията. Той оприличава Комисия Четирийсет на кабинета на президента Линкълн, където е важал само един глас — на президента, а в случая — на Кисинджър. Другите членове на комисията са УИЛЯМ КОЛБИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, Уилям Клемънтс-младши — заместник-министър на отбраната, генерал Джордж Браун — председател на Обединените началник-щабове, и Джоузеф Сискоу — заместник държавен секретар по политическите въпроси.

Гарнър — офицер от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И ИЗСЛЕДВАНЕ към Държавния департамент, твърди, че Кисинджър е единственият член на комисията, който има подробна информация за предложените активни мероприятия.

Комисия Чърч

Сенатска комисия за разследване на разузнавателните операции. Действа през 1975–1976 г. и е известна под името на председателя демократ от Айдахо Франк Чърч. Официалното й име е Сенатска комисия за проучвания на правителствените операции, свързани с разузнавателната дейност.

Комисията Чърч се занимава предимно с вътрешната шпионска дейност, главно операция ШАМРОК, проведена от АНС. Когато изслушват свидетелите от АНС, сенаторите са шокирани от факта, че правителството е прехващало отвъдморските телеграми още от 40-те години. По време на разпитването на свидетелите президентът Форд се обажда лично на сенатора Чърч по телефона и прави опит да спре огласяването на резултатите, като обяснява какви са опасностите от евентуалното разкриване на операциите на АНС. Но публичните прослушвания продължават.

На широко обсъждане е подложено и разглеждането на намеренията на администрацията на Никсън за ПЛАНА ХЮСТЪН.

Сенаторът Чърч обобщава становището си за дейността на АНС така: „… технологичният капацитет, който разузнавателната общност предоставя на правителството, може да му помогне да наложи истински терор и няма начин да му се противодейства… Такъв е капацитетът на тези технологии…“ На 26 април 1976 г. комисията публикува окончателния си доклад.

По време на прослушванията, но не пред комисията, ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — директор на КОНТРАШПИОНАЖА към ЦРУ, казва следното, без да знае, че го записват: „Немислимо е секретното разузнаване на правителството да се съобразява с всички нареждания на правителството.“

През Втората световна война Чърч е служил в АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ на Китайско-Бирманско-Индийския фронт. Получава адвокатски права през 1950 г., а от 1956 до януари 1981 г. е сенатор.

Вж. КОМИСИЯ ПАЙК.

Комитет государственной безопасности

КГБ.

Комитет за секретна кореспонденция

Първата американска агенция за външно разузнаване. На 29 ноември 1775 г. Континенталният конгрес създава комитет „с единствената цел да си сътрудничи с приятелите ни от Великобритания, Ирландия и други части на света“. В действителност целта е събиране на разузнавателни сведения. БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН, който е с богат дипломатически опит, ръководи комитета. Преди Войната за независимост на Северна Америка той е пълномощен представител на Масачузетс, Джорджия и Пенсилвания (тогава все още английски колонии) в Лондон. Когато войната започва, Франклин поема външните работи. Другите членове са Джеймс Лавъл, който с интереса си към КРИПТОЛОГИЯТА подпомага американската кауза, и Джон Джей — бъдещ ръководител на правосъдието в Съединените щати.

Един от първите, с които комитетът работи, е ЖУЛИЕН АШАР ДЬО БОНВУЛОАР — френски АГЕНТ, чиято мисия е да помогне на Съединените щати. Бонвулоар уверява Франклин, че Франция вече не се интересува от Канада, която е загубила от Великобритания по време на Седемгодишната война (1756–1763). През април 1776 г. комитетът изпраща във Франция свой агент — Сайлъс Дийн от Континенталния конгрес. Дийн има втора мисия — като член на комитета да купи оръжие за Континенталната армия.

Британците научават за тайната дейност на комитета и проникват в американското разузнаване с помощта на ДВОЙНИЯ АГЕНТ ЕДУАРД БАНКРОФТ. Но създаденото френско-американско сътрудничество осигурява мощна подкрепа за Континенталния конгрес. През 1777 г. комитетът се разпада и задълженията му са прехвърлени към търговския отдел на американската мисия във Франция.

Комитет на двойната игра

Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.

Компания за прикритие

Термин, използван от ЦРУ за означение на частни търговски организации, които в действителност са създадени и контролирани от разузнавателни служби. Връзката им с разузнавателните служби обикновено е секретна. Вж. ЕЪР АМЕРИКА.

Компанията

Така сътрудниците в ЦРУ наричат между себе си своето ведомство. Не им е приятно, когато този термин се употребява от хора, крито нямат нищо общо с ЦРУ.

Компаратор

Първата от серията високоскоростни изчислителни машини, идеята за която се заражда през 30-те години в службата по РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ на САЩ (OP–20-G). Очаквало се е, че появата на тази машина ще извърши революция в КРИПТОАНАЛИЗА. ВМС сключва договор с доктор Ваневър Буш от Масачузетския технологичен институт за разработка на тези машини, които трябва да станат най-съвършените в света. Проектът е преустановен през 1939 г. поради липса на средства.

По-късно Буш става директор на Управлението за научно-технически разработки, което инициира програмата по създаване на атомната бомба в САЩ. Виден инженер и учен, Буш е и президент на института Карнеги и вицепрезидент на Масачузетския технологичен институт.

Комплексно разузнаване

Разузнаване, при което се разчита на цялата налична информация, включително на данните от ОТКРИТИ ИЗТОЧНИЦИ.

Компрометиране

Известно или предполагаемо разкритие на агент, на засекретена информация или на друг материал пред неоторизирани лица.

Компрометиране с подставяне на жена/мъж

Термин за жени/мъже, използвани за сексуални връзки, с които да бъдат злепоставени или дискредитирани други лица. Използването на СЕКС за поставяне на капан или за изнудване на даден човек е стандартна практика при провеждането на разузнавателни операции.

Компютърен шпионаж

Проникване в компютри, за да се стигне до секретна информация или за да се променят данните, запаметени в него. Обикновено АГЕНТИТЕ, които проникват в компютърните системи, търсят информация. Но в компютрите може да се влезе нелегално и с други цели. Те могат да бъдат заразени с вируси, които да променят или да изтрият данните, или „софтуерен вражески агент“ може да зададе фалшиви команди. Също като невидима бомба с часовников механизъм промененият софтуер е скрит в компютърната система, готов да се взриви под формата на подвеждащи команди в предварително зададено време.

Уязвимостта на компютърните системи на американските бойни кораби е известна от 1975 г. По това време Министерството на отбраната формира екипи Тигър със задачата да проникнат в компютри с първостепенна информация за отбраната. Екипите правят пробив в системата и превземат всички данни.

Сред американските тайни, предадени на Съветския съюз през 1982–1983 г. от старшия радист ДЖЕРИ УИТУЪРТ, са листовете с ключовете и разшифровките на строго секретни военноморски компютърни системи. По това време Уитуърт служи на атомния самолетоносач Ентърпрайс. По времето, когато Уитуърт шпионира на борда на Ентърпрайс, Министерството на отбраната е отбелязало в наръчника по компютърна сигурност, че подходяща компютърна защита липсва. „Въвеждането на истинска многопластова система за защита, се казва в ръководството, си остава една от целите… Но поради ограниченията на сегашното състояние на хардуера/софтуера тази цел не може да се постигне в необходимата степен на сигурност.“

През 1989 г. западногерманската полиция разкрива компютърен шпионски кръг, ръководен от руснаците, чиято цел е кражбата на американски военен софтуер и данни. Пет души са обвинени, че предават на съветските си АГЕНТУРИСТИ информация, която е получена от проникването в над 30 компютъра, използвани от американски военни части и военни доставчици. Проникването в германските компютри първо е засечено от доктор Клифърд Стол — астроном и специалист по компютърна сигурност, който работи в лабораторията Лоурънс Бъркли в Бъркли, Калифорния. Лабораторията извършва строго секретна работа по ядрените оръжия.

Грешка от 75 цента в счетоводната компютърна система на лабораторията Бъркли алармира Стол за присъствието на хакер в системата. Стол измисля фалшив файл за Инициативата за стратегическа отбрана — ИСО (Strategic Defense Initiative — SDI), нарича го SDINET (ИСОНЕТ) и го използва като примамка за хакера. В книгата си „Кукувичето яйце“ („The Cuckoo’s Egg“, 1989) той разказва за работата си с малко известния Национален център по компютърна сигурност, който помага за защитата както на държавна, така и на търговска база данни.

Сред забелязаните вмешателства са и прониквания в компютри за проучвания на ядрените оръжия и ядрената енергия в Лос Аламос, Ню Мексико, и в Националната лаборатория Аргон в Аргон, Илинойс. Западногермански служители твърдят, че от 1985 г. вербовчиците на КГБ плащат на хакерите в брой и с наркотици. Извършен е пробив в компютри и в Западна Германия, Великобритания, Франция, Италия, Япония и Швейцария.

В мрежата на самия център през 1986 г. прониква студент. Оттогава АНС е разработила проекта Блекър с цялостно кодирана система, т.е. всичко в системата е закодирано. Блекър се използва при прехвърляне на секретна информация в сигурни правителствени компютърни мрежи.

През 1989 г. ФБР организира във Вашингтон „жилищна“ операция, за да хване в капан съветски дипломат, който се опитва да се добере до информация за начина на защита на американските правителствени компютри. Дипломатът — подполковник Юрий Пахтусов, заместник военен АТАШЕ — иска тези документи от американски офицер, който докладва за случая на ФБР. Там му нареждат да се съгласи да предаде на Пахтусов необходимата информация. Руснакът е арестуван в момента, когато му предават документите. Американският Държавен департамент нарежда експулсирането му.

Използването на компютри в КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО става известно при разследването на ОЛДРИЧ ЕЙМС. Въпреки че ФБР не разкрива подробности, електронното НАБЛЮДЕНИЕ на личния компютър на Еймс вероятно е било съпроводено и от монтирането на БРЪМБАР в дома му. Подслушвателният микрофон вероятно е уловил ударите на пръстите му по клавишите (всеки удар произвежда различен електронен сигнал). Или пък по време на отсъствието му ФБР е прегледало наличните файлове.

КОМРАЗ

Разузнаване в областта на комуникациите.

Кондор

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на германските усилия да бъдат внедрени АГЕНТИ на АБВЕРА в Кайро — столицата на контролирания от британците Египет, през 1942 г. Операцията е планирана малко преди предвиденото превземане на града от германските войски.

Конрад, Джозеф (1857–1924)

Автор на „Тайният агент“ („The Secret Agent“, 1907) — един от ранните шедьоври на шпионския жанр в литературата. Роден е в контролираната от руснаците част на Полша. Конрад е един от най-великите английски романисти.

През 1886 г. 17-годишният Конрад се качва на кораб и пристига в Англия. Научава английски и получава удостоверение за капитан на търговски кораб. През 1893 г. изоставя морския живот и се посвещава на литературата. Действието в „Тайният агент“ се развива в свят на анархисти — проследява усилията на британските оперативни работници и информатори от КОНТРАШПИОНАЖА по време, когато се опитват да разплетат анархистки бомбен заговор. Историята е създадена на базата на опита да бъде взривена обсерваторията в Гринуич, Лондон, през 1894 г.

Най-известните произведения на Конрад са „Господарят Джим“ („Lord Jim“, 1900) и „Сърцето на мрака“ („Heart of Darkness“, 1902). Конрад внася в романизирания шпионаж чувство на отчаяние и предателство — елементи, които по-късно се възраждат отново в романите на ДЖОН ЛЬО КАРЕ. Друг роман на Конрад — „Под погледа на Запада“ („Under Western Eyes“, 1911), разказва за руския студент Разумов, който открива, че е въвлечен в предателство от друг студент, включен в заговор за убийство.

В писмо до свой приятел Конрад обяснява песимистичните си възгледи за живота така: „Тази машина… която сама себе си е създала… и, — гледай ти!… и тя вярва на всички ни. Вярва колкото си иска. Подвластни са й времето, пространството, болката, смъртта, корупцията, отчаянието и всички илюзии — нея нищо не я вълнува. Трябва да призная, че изпитвам удоволствие да съзерцавам този безпощаден процес.“

Конрад, Клайд Лий

Сержант от армията на САЩ, служил в секретна част на Осма пехотна дивизия в Западна Германия. През 1975 г. се запознава с чехословашки и унгарски разузнавачи и през следващите 10 години Конрад предава многобройни секретни документи на разузнавателните им служби. Освен това той успява да вербува помощника си — сержант Родерик Рамзи, който служи с него от 1983 до 1985 г.

Конрад получава значителни суми по време на 10-годишната си шпионска дейност. Някои смятат, че става въпрос за 5 млн. долара, въпреки че такава висока сума е доста необичайна за разузнавателните служби от Източния блок. Рамзи е получил около 20 000 долара. Конрад и още няколко цивилни, въвлечени в шпионския кръг, са арестувани през август 1988 г. и срещу тях е възбудено следствие в Западна Германия. Конрад е признат за виновен, защото е „застрашил цялата система за защита на Запада“, и е осъден на доживотен затвор. Рамзи е арестуван през юни 1990 г., след като напуска армията. Следователите откриват, че през 1981 г. той е ограбил банка и се е опитал да разбие каса в стаята на болничната охрана, където е работел. Срещу него не са повдигнати никакви обвинения.

Консорциум по проблемите на разузнаването

Група, създадена от американски социолози, историци и специалисти в областта на външната политика, международното и конституционното право. Целта й е да поощри и да подкрепи преподаването в областта на разузнаването на студенти и на дипломанти, а също и да подпомогне научноизследователската работа в разузнаването.

Създаденият през април 1979 г. консорциум провежда и спонсорира конференции по въпросите на разузнаването и издава серия от монографии и други публикации. Монографиите са публикувани в Информационен център за национална стратегия — образователна организация с идеална цел. Първата публикувана работа е Изисквания в разузнаването през 80-те години (Intelligence Requirements for the 1980’s).

Конспиративна квартира

Външно най-обикновена къща (или жилище), която обаче се поддържа от разузнавателна служба за оперативни цели (например за тайни срещи, за разпити на агенти и информатори или за укриване на ИЗМЕННИК).

В бестселъра си „Калайджия, шивач, войник, шпионин“ („Tinker, Tailor, Soldier, Spy“, 1974) ДЖОН ЛЬО КАРЕ предава мислите на Питър Гийам по този повод:

Льо Каре продължава:

Конспиративна пощенска кутия

Адрес, на който редовно се получават и съхраняват до получаването писма или друг вид съобщения. Писмото (или друг вид съобщение) се адресира до лице, което живее на дадения адрес, но се получава от сътрудник или от агент на разузнаването.

В САЩ наричат конспиративния адрес „пощенски тайник“ или „жива пощенска кутия“.

Конспиративно проникване

Термин, използван за означаване на нелегално, тайно влизане в служба или жилище, за да се вземат материали или документи. Подобни прониквания са част от историята на всички американски разузнавателни агенции, преди всичко на ФБР. Тази дейност на ФБР често се извършва по поръчка на АНС, когато желае да се добере до снимки, книги с кодове или системи за кодиращи машини. При подобни операции се монтират също микрофони и телефонни подслушвателни устройства.

Първите прониквания са осъществени през 20-те години, когато военноморският флот финансира серия от такива операции в японското консулство и други негови служби в Ню Йорк, които се извършват от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ, ФБР и нюйоркската полиция. Целта е била да бъдат откраднати кодове. Тези прониквания, нито едно от които не е било разкрито, продължават до края на 1939 г.

На 19 юли 1966 г. конспиративното проникване е официално забранено за ФБР. Директорът на ФБР ЕДГАР ХУВЪР подписва меморандум, според който практиката, „която включва тайно проникване в каквито и да са помещения, няма да бъде толерирана в бъдеще“. По-късно Хувър изказва съжалението си от възможността, че може да нареди тайно проникване единствено със съгласието на президента или на главния прокурор.

По време на администрацията на Никсън и просъществувалия за кратко ПЛАН ХЮСТЪН практиката на конспиративното проникване е възобновена. Но Хувър се налага, като отстоява становището, че няма да позволи проникване без писменото одобрение на президента. План Хюстън е отменен, но администрацията на Никсън продължава да изисква усъвършенстване на ВЪТРЕШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Това води до създаване на Комисия на разузнавателните служби (КОМИСИЯ АД ХОК), до използването на ВОДОПРОВОДЧИЦИТЕ и на нелегалните им действия, включително аферата УОТЪРГЕЙТ. През 1981 г. Министерството на правосъдието иска разрешение за тайно проникване от СЪДА ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Съдът постановява, че при подобни действия се изисква единствено одобрението на президента, а не на съда. През декември 1981 г. президентът Рейгън упълномощава главния прокурор да даде съгласие за конспиративно проникване само при условие че ще бъде насочено срещу „чуждестранна сила или агент на чуждестранна сила“.

Констелейшън C–121

Американски пътнически самолет; най-съвършеният транспортен самолет от времето на Втората световна война. С разширяването на войната модел 749 Констелейшън широко се използва от военновъздушните и военноморските сили както за превози, така и за специализирано електронно НАБЛЮДЕНИЕ.

Военновъздушните сили му дават обозначение C–121, а военноморският флот — множество други. Супер Кони, снабдени с огромни радари, са били използвани главно като радарни постови самолети за откриване на приближаващи вражески (съветски) бомбардировачи. От средата на 50-те години до 1965 г. военновъздушните сили и военноморският флот поддържат самолетите в денонощна бойна готовност, за да осигурят бариера между Северна Америка и Атлантическия и Тихия океан.

През Виетнамската война американските военновъздушни сили използват EC–121 в Югоизточна Азия, за да улавят приближаването на северновиетнамски изтребители или пък да направляват други американски самолети. Военноморският флот използва радарен самолет EC–121M за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ). Тези самолети отчасти са заменени с кораби на военноморския флот, които са били изтеглени от операции за ЕЛРАЗ след загубата на Пуебло и атаките над Либърти. Един от самолетите на флота, извършващ полет над международни води край бреговете на Северна Корея, на 15 април 1969 г. е свален от севернокорейски изтребители. Целият 31-членен екипаж загива. Самолетът е бил на военноморска ескадрила VQ–1 (вж. ЕСКАДРИЛИ VQ).

Американската реакция на обстрела подобно на реакцията при завземането на Пуебло от севернокорейците е много ограничена поради заетостта във Виетнамската война.

Създаден през 1939 г. от Хауърд Хюз — тогава собственик на авиокомпания TWA, — Констелейшън е 4-моторен транспортен самолет, характерен с аеродинамична форма на корпуса и тройни опашни перки. Следвоенните радарни версии имат масивен корпус и вертикални радарни „гърбици“. (Един от самолетите на военноморския флот е снабден с „чиниеподобна“ радиолокационна антена.) Радарните самолети имат 6 т електрооборудване и могат да „претърсват“ район от 64 000 кв. км. на всеки радарен обхват. EC–121 е с 5-членен екипаж и с възможност за работа на още около 12 техници и оператори. Резервни членове на екипажа могат да пътуват, когато мисиите са 10 часа. Екипажът може да е 24–31-членен.

Първите военни модификации на Констелейшън са произведени в Локхийд през 1943 г. Обозначени са като C–69 от военновъздушните сили и R70 — от военноморския флот. Първите 142 самолета Констелейшън, създадени през 1955 г. и снабдени с радари, са предназначени за военноморския флот. Наречени са Уорнинг стар (Сигнална звезда), а оригиналното им обозначение е WV–2. Доставката на 82 самолета RC–121/EC–121 е направена малко по-късно (самолетите на военноморския флот са обозначени EC–121 през 1962 г.). Последният радарен EC–121 е изтеглен от флота през 1982 г.

Constellation C–121

Контрамерки

Мерки за противопоставяне на определена или на обща вражеска заплаха, предимно ЕЛЕКТРОННО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ.

Контраразузнаване (КР)

Работа по предотвратяване на убийства, шпионаж и саботаж, както и набиране на разузнавателна информация от чужди разузнавателни служби.

Контрашпионаж

Действия, предприемани за запазване и защита на секретен материал от чужди разузнавателни служби.

Контрол на излъчването (КИЗ)

Военна практика за отказ от използването (или намаляване радиуса на действието) на радио- или радарни системи, за да не могат вражески сили да засекат или да прехванат излъчването.

Контролиран чужд агент

Използван от американските военни служби термин за определяне на ДВОЕН АГЕНТ. Понякога се нарича контролиран чужд източник.

Контрольор

1. Физически или психологически натиск, упражнен върху АГЕНТ за сигурност, че той/тя ще спазва инструкциите на разузнавателна агенция или служба.

2. Организация или отделна личност, която направлява разузнавателна операция.

3. Измислен ръководител на британското разузнаване в романите на ДЖОН ЛЬО КАРЕ. Терминът е заимстван от традиционното „C“, използвано за ръководителя на британското разузнаване МИ–6.

Льо Каре използва няколко Контрольора в романите си, дори главният герой — ловецът на шпиони ДЖОРДЖ СМАЙЛИ, е изпълнявал тази роля. Описанията на Контрольор подобно на много от героите на Льо Каре са доста графични, както в следния откъс на „Калайджия, шивач, войник, шпионин“ („Tinker, Tailor, Soldier, Spy“, 1974):

Конфиденциално

Американско означение за информация по въпросите на националната сигурност, чието несанкционирано разпространение може да накърни интересите на държавата. В САЩ това е най-ниската категория на секретност.

Другите 2 степени са СЕКРЕТНО И СТРОГО СЕКРЕТНО.

Координатор на информация (КИ)

Длъжност, създадена специално за УИЛЯМ ДОНОВАН в самото начало на кариерата му като ръководител на разузнавателна служба. Президентът Франклин Д. Рузвелт назначава на 11 юли 1941 г. Донован за координатор на информацията със следните задължения:

Когато Донован поема поста на КИ, на агенцията е отпуснат бюджет за заплати на 92 служители. До 15 декември 1941 г. там вече работят 596 души и тя е на път да се превърне в творението на Донован — УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС).

Полковник Едуин Сайбърт, който по времето на генерал Дуайт Айзенхауер става разузнавач, казва на Антъни Кейв Браун — биографа на Донован, че когато посещава щабквартирата на КИ във Вашингтон, тя „много приличаше на публичен дом в Ларедо в събота вечер със съперничеството, ревността, невероятните замисли, като всеки се опитва да бъде изслушан от директора. Но аз почувствах, че в основата на всичко е поставен професионализмът, и съм доволен да кажа, че бях прав“.

Много от ранните действия на Донован повлияват върху американската разузнавателна политика през следващите десетилетия. Той създава Отдела за изследвания и анализ и се обръща към университетите от Айви лийг за талантливи попълнения. За директор на ИА, както често наричат отдела, той избира Джеймс фини Бакстър — президент на колежа Уилямс. Скоро Бакстър е заменен от Уилям Лангър — професор по история в Харвард (ветеран от Първата световна война). Под управлението на Лангър ИА става значителна организация, в която работят психолози, икономисти, географи и антрополози. Арчибалд Маклиш — библиотекар на Конгреса, е главен вербовчик за ИА. Други ги привличат приключенията, обещани от КИ, като например Естел Франкфуртер — дъщеря на съдията от Върховния съд Феликс Франкфуртер, Джон Форд, който тъкмо е завършил режисурата на „Гневът на мравките“, и Мериан Купър — режисьор на „Кинг“. Най-секретните отдели на КИ са известни като СД/Б и СД/Г. Те са замислени като подготвителни отдели, които да станат действени след влизането на САЩ във войната. В структурата на КИ (а по-късно и на УСС) СД означава Специални дейности, а буквата след наклонената черта е инициалът на ръководителя. СД/Б е разузнавателен отдел под ръководството на Дейвид К. Е. Брус, а СД/Г е отдел за саботаж под ръководството на М. П. Гудфелоу.

Донован поверява пропагандната програма зад океана, официално наречена Служба за външна информация (СВИ), на Робърт Шеруд — виден драматург. Шеруд създава късовълнови подслушвателни станции, за да изслушва германските пропагандни предавания. СВИ реагира с бързи отговори на антиамериканската пропаганда. Сред помощниците на Шеруд в СВИ са видни писатели, включително Торнтън Уайлдър и Стивън Винсънт Бенет. Морският капитан Джеймс Рузвелт — най-големият син на президента — е военен съветник на Донован.

КИ отпада със създаването на УСС, което официално е обявено на 13 юни 1942 г.

Копек

ШИФРОВА система, използвана от американския военноморски флот през Втората световна война за технически обмен между криптолозите от различни места по света.

Копирка

Хартия за тайнопис, покрита със специален химикал.

Коплън, Джудит (1922)

Служителка в Министерството на правосъдието на САЩ, шпионирала за Съветския съюз.

Коплън е родена в Бруклин, Ню Йорк. Учи руски в колежа Барнард. След дипломирането си през 1943 г. постъпва като служителка в Министерството на правосъдието в Ню Йорк, а през 1945 г. е прехвърлена в централата на министерството във Вашингтон. Там работи в отдела за регистрация на чуждестранни агенти. На този привидно обикновен чиновнически пост тя успява да събере значителна информация, тъй като към досиетата често се прилагат доклади на ФБР за регистрираните чужди клиенти, включително за тези, които ФБР подозира, че са съветски оперативни работници.

През 1948 г. ФБР за пръв път се усъмнява, че тя е КУРИЕР на съветски шпионски кръг. ЕДГАР ХУВЪР, директор на ФБР, настоява единствено за уволнението й като потенциално опасна за сигурността. Но офицерите от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО препоръчват тя да остане и да бъде внимателно следена. Хувър, който не се чувства в свои води в областта на шпионажа, след дълги увещания се съгласява. Коплън е поставена под НАБЛЮДЕНИЕ. По време на честите й пътувания между Вашингтон и Ню Йорк я забелязват как предава документи на Валентин Губичев — съветски РАЗУЗНАВАЧ, който е под ПРИКРИТИЕТО на служител в ООН.

ФБР подготвя фалшив секретен документ, подписан от Хувър, и го предава на нищо неподозиращата Коплън. Тя го прибира в чантата си заедно с други документи на ФБР. През март 1949 г. двамата с Губичев са арестувани в Ню Йорк. Настояванията от страна на руснаците, че Губичев има дипломатически имунитет, не са приети, защото въпреки това, че той е влязъл в Съединените щати като член на съветската делегация в ООН, по-късно е станал служител на Секретариата на ООН. Промяната на работното място му коства имунитета.

Коплън е съдена за кражба на правителствени документи и на документи, отнасящи се до националната сигурност. Двамата с Губичев са осъдени. Той е депортиран след сделка, сключена с Държавния департамент. Присъдата на Коплън е отменена по настояване на съдията заради 2 неща. Записите от наблюдението на подсъдимата е трябвало да бъдат показани на защитника й, а арестът й е трябвало да бъде придружен със заповед. Конгресът скоро прокарва закон, който позволява извършване на арест без заповед в случай на шпионаж.

* Кораби за разузнавателна информация

Кораби, а през XX в. и ПОДВОДНИЦИ са използвани често за събиране на разузнавателни сведения. През Втората световна война военните кораби на различните страни разполагат с ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ (Хаф-Даф), а по-късно и с оборудване за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ).

Всеки военноморски кораб и подводница всъщност е и кораб за събиране на разузнавателна информация, тъй като наблюдава и докладва за чуждите военноморски флотилии, търговските кораби, пристанищата и други крайбрежни съоръжения.

Специализирани „шпионски“ кораби се използват за пръв път през 50-те години, когато Съветският съюз пуска модифицирани плавателни съдове, тип траулер, да събират разузнавателни сведения в отвъдморски райони и да наблюдават западните военноморски операции. Това се налага поради липсата на съветски електронни подслушвателни постове отвъд океана (с изключение, на посолства и консулства).

Въпреки че западната преса често ги описва като „дегизирани“ риболовни траулери, съветските плавателни съдове за събиране на разузнавателни сведения могат лесно да бъдат идентифицирани. Екипажите са кадри от военноморския флот, а самите кораби са с огромни електронни антени, като някои са и въоръжени. Въпреки това съветските риболовни, а така също и търговски кораби без съмнение събират разузнавателни сведения при всеки удобен случай. Но по-голямата част от тях, означени като AGI от западното разузнаване, са построени на базата на корпусите на траулери, тъй като в огромните им трюмове лесно може да се монтира електронно оборудване и да се обзаведат спални помещения за екипажа. Освен това траулерите са и по-издръжливи, имат морски качества и са били в серийно производство.

По-късно по-големите съветски AGI са създадени специално за събиране на разузнавателна информация. Големите кораби клас Приморие (3700 т) и клас Балзам (5400 т) могат да обработват събраните разузнавателни сведения на борда, като по този начин ускоряват предаването на разузнавателна информация за военноморския флот и регионалните командвания. По-големите съветски AGI са снабдени с леки противовъздушни оръдия, а на много от тях са били забелязани и противовъздушни ракети.

В края на 80-те години — непосредствено преди разпадането на Съветския съюз, около 60 от тези кораби се използват от съветския военноморски флот. Тези AGI обикновено извършват наблюдение край стратегическата американска подводникова база в Хоули Лох, Шотландия, и близо до югоизточния бряг на Съединените щати — място, където могат да се наблюдават подводниковите бази в Чарлстън, Южна Каролина, и Кингс Бей, Джорджия, както и ракетните опити в Кейп Канаверал, Флорида. AGI действат и във важни международни води, като Гибралтарския проток, сицилианските протоци и протока Ормуз. AGI редовно наблюдават учения на бойни кораби на американския военноморски флот и на други кораби на НАТО. Смята се, че по време на Виетнамската война един съветски AGI край остров Гуам и друг, действащ близо до американските самолетоносачи в Тонкинския залив, са изпратили предупреждение за предстоящи американски въздушни удари над Северен Виетнам.

Съветски бойни кораби осъществяват наблюдение над военноморските сили в морето и океана на западните страни. Тези съветски кораби и AGI, които извършват операции за близко наблюдение, обикновено се наричат „клюкари“.

В периода след Втората световна война американският военноморски флот разчита предимно на военните си кораби и подводниците за събиране на сведения по електронен път край бреговете на Северен Виетнам през 1964 г. и води до т.нар. инцидент в Тонкинския залив, който ескалира американското присъствие във Виетнам. (Вж. ДЕСОТО.)

Първите специализирани американски разузнавателни кораби са използвани, за да компенсират липсата на електронни подслушвателни постове в Южна Америка и Африка. Това са товарни кораби от времето на Втората световна война, променени след 1960 г., когато АНС получава разрешение да разполага с кораби за ЕЛРАЗ, предназначени да следят страните от Третия свят.

Първият променен за целите на разузнаването кораб е Редник Хосе Ф. Валдес (T-AG 169), пуснат през ноември 1961 г. През следващите 10 години действа край бреговете на Африка, изпълнявайки мисии по ЕЛРАЗ под ПРИКРИТИЕТО на „подробни хидрографски проучвания“. Валдес се придружава навсякъде от други 2 кораба на АНС: Джеймс Е. Робинсън (T-AG 170) и Сержант Джоузеф Е. Мюлер (T-AG 171). Те се управляват от цивилни екипажи и техници на АНС. Обозначението T-AG означава кораб с цивилен екипаж (T) и разнородни помощни функции (AG).

Едновременно с това американският военноморски флот започва събирането на разузнавателни сведения в сътрудничество с АНС. Серия от кораби за ЕЛРАЗ са преустроени от военновременни товарни кораби, а екипажите са от кадрите на флота от военноморската служба за сигурност, която събира сведения за цели и на АНС, и на флота. Първият ръководен от военноморския флот кораб е Оксфорд (AG 159), построен през 1945 г. като товарен кораб. Според справочника на Центъра по история на военноморските сили на САЩ „Американски бойни кораби“ („Dictionary of American Naval Fighting Ships“, 1970) корабът е предаден на военноморския флот на 8 юли 1961 г. за изследвания.

През есента на 1962 г. Оксфорд действа в Карибския басейн и прехваща радиокомуникации от Куба, докато Съветският съюз прехвърля и оръжие на острова. Оксфорд е модифициран ПОТИ — помощни технически изследвания. Извършени са още 4 подобни модификации на големи товарни кораби — Джорджтаун (ПОТИ 2), Джеймстаун (ПОТИ 3), Белмонт (ПОТИ 4) и ЛИБЪРТИ (ПОТИ 5), на които има военноморски персонал, който служи, следвайки наставленията на АНС, и някои цивилни специалисти. Тези кораби са лесноразличими като разузнавателни кораби поради характера на извършваните операции, антените и определенията им във военноморските справочници. На тях има минимално количество въоръжение.

Джорджтаун действа предимно край Южна Америка, Джеймстаун — край Африка, в Карибския басейн и Южно Китайско море, Белмонт остава в Карибския басейн (като оказва помощ на американските войски, които дебаркират в Доминиканската република), а Либърти е изпратен в източната част на Средиземно море, за да посрещне съдбата си през юни 1967 г. край бреговете на Синайския полуостров.

Военноморският флот, Министерството на отбраната и АНС по-късно обмислят възможността за флот от по-малки товарни кораби — дори и от типа на траулерите — за ЕЛРАЗ, които да действат по-близо до „набелязаните“ райони, отколкото по-големите модифицирани ПОТИ. Първите ПОТИ са 3 малки 52,8-метрови товарни кораба, приспособени за ЕЛРАЗ в средата на 60-те години. Първият е Бенър, обозначен ППП 1. Тези букви означават разнородни помощни функции (П) и природни проучвания (ПП).

Бенър работи край Йокосука, Япония. През 1967 г. извършва ЕЛРАЗ на съветски Сибир, Северна Корея и Китай под КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ КЛИКБИЙТЪЛ. Веднъж корабът е бил „притиснат“ от съветски военноморски кораби.

Бенър е последван в Далечния изток в края на 1967 г. от кораба ПУЕБЛО (ППП 2), а третият кораб — Палм Бийч, е пуснат в операция за ЕЛРАЗ, но в друг район. Също както ПОТИ тези кораби са минимално въоръжени. Планирани са допълнителни промени по ППП но сравнително пасивната американска програма за ЕЛРАЗ е изоставена, след като израелски торпеден катер атакува Либърти през 1967 г., а през януари 1968 г. Северна Корея пленява Пуебло.

Вж. ПОДВОДНИЦИ.

Кордри, Робърт

Инструктор в американската флотска школа по ядрена, биологична и химична защита в Кемп Леджун, Северна Каролина. През 1984 г. се опитва да се свърже с РАЗУЗНАВАЧИ от Съветския съюз и Чехословакия и да продаде секретна информация. По данни на федералните власти случаят не е обявен „поради характера на разследването, изискващо специална защита от разгласяване“.

Кордри не оспорва обвиненията и е осъден на 12 години тежък физически труд.

Корнуел, Дейвид

Вж. ЛЬО КАРЕ, ДЖОН.

Корона

Американски фоторазузнавателен СПЪТНИК, използван от 1960 до 1972 г. за НАБЛЮДЕНИЕ над Съветския съюз, Китай, Близкия изток и други части от света. Първият в света шпионски спътник.

Съединените щати започват разработката на Корона през 1956 г. като приемник на самолет U–2 и отначало тя е известна като американска оръжейна система (ОС) на военновъздушните сили 117L — спътник за стратегическо РАЗУЗНАВАНЕ. Идеята за шпионски спътник датира от проучване, направено през 1946 г. от корпорацията Ранд, която изследва приложимостта на изкуствените орбитални спътници. Развитието на балистичните ракети, на далекообхватните камери и техниките за улавянето на спуснати с парашут фотографски капсули от спътника довеждат до програмата Корона. Решението на американското правителство да разработи и да пусне в действие Корона е взето 8 седмици след като на 4 октомври 1957 г. руснаците изпращат в орбита Спутник 1 — първия в света изкуствен спътник.

Според проекта Корона трябва да е оборудван с фотокамери, които да се включват и да се изключват автоматично, когато преминава над предварително набелязани райони. Щом филмът се снима, пакетът се изстрелва над Тихия океан, където самолет на военновъздушните сили го прехваща във въздуха.

Първата версия на Корона е КИЙХОУЛ, или система KH–1. От февруари 1959 до юни 1960 г. са изстреляни 12 спътника, 8 от които са снабдени с фотокамери. Опитите са неуспешни, а и капсулите с филмите не са уловени. Екипът от военновъздушните сили, ЦРУ и производителите систематизират неуспехите и удвояват усилията си. Най-сетне на 18 август 1960 г. тринайсетият спътник Корона е изстрелян успешно в орбита и снима части от Съветския съюз. Капсулата с филма е изстреляна на следващия ден и уловена заедно с парашута от самолет на военновъздушните сили. Тази единствена мисия осигурява много повече снимков материал за Съветския съюз, отколкото извършените 24 мисии с шпионски самолети U–2. На филма над 900 м са снимани 2,5 млн. кв. км съветска територия.

През следващото десетилетие спътниците и техните фотокамери непрекъснато се подобряват. През 1960 г. е определен списък с цели за фотографиране от Съветския съюз под кодовото наименование ТЕЛЪНТ КИЙХОУЛ. Той включва: 1) стратегически ракети; 2) тежки бомбардировачи и 3) обекти на ядрена енергия. По-късно списъкът е разширен, тъй като се използват повече спътници и усъвършенствани фотокамери и филми. Например на 24 юли 1968 г. вицеадмирал Х. Рикоувър — ръководител на програмата за ядрената мощ на американския флот, съобщава на Смесената комисия по атомна енергия: „… руснаците от известно време развиват най-големия строеж на подводници и ремонтни бази в света… И независимо от това те продължават да разширяват базите си.“ Това описание на огромната корабостроителница — 402 в Свердловск в съветска Арктика, е направено въз основа на снимките на Корона.

Спътниковите снимки са изключително ценни за стратегическите оценки и планиране, тъй като дават точна информация за съветските кораби, самолети и други бойни системи, за производството и техническите възможности на Съветския съюз.

Последната мисия на Корона е през май 1972 г. Изпълнени са 95 мисии, успешни или с частичен успех, а 26 се провалят. (Дадена мисия може да има частичен успех, ако 1 от 2-те фотокамери откаже да работи или ако 1 от 2-те капсули с филм не бъде уловена.) Последните серии на Корона — KH–4B са с 19-дневна мисия и са заредени с по 9700 м филм, спускан на Земята в 2 капсули.

Освен основните цели над Съветския съюз Корона покрива и голяма част от Китай и части от Югозападна Азия и Близкия изток. При няколко полета са снимани и части от Съединените щати за съпоставяне.

През 90-те години програмата Корона е строго засекретена. Изстрелванията на спътниците получават за прикритие названието ДИСКАВЪРЪР и официално са обявени като научноизследователски. В едно от първите си обществени изявления — на 23 май 1995 г., ДИРЕКТОРЪТ НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ доктор ДЖОН ДОЙЧ се позовава на системата Корона като класически пример за ефективно вземане на решения от правителството, за добро сътрудничеството между индустрия и правителство и за голямото значение на разузнавателната информация. „Корона, отбелязва той, значително промени хода на Студената война.“

Разузнавателен спътник Корона

Снимка на Кремъл, направена от спътник Корона на 28 май 1970 г.

C–119 Flying Boxcar улавя в полет контейнер със снимки от спътник Корона.

Корпорации

Така в КГБ са наричали комунистическите партии на другите страни.

Корпорация Еф Би Кю

Търговска фирма за ПРИКРИТИЕ, създадена през 1942 г. от американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) за откриване на радиопрехващателни станции в Белмор (Лонг Айлънд), Ню Йорк, и в Реседа, Калифорния. Радиостанциите са опит от страна на УСС да навлезе в областта на КРИПТОАНАЛИЗА поради ограничените разшифровани съобщения, които получава от МЕДЖИК и УЛТРА. Станциите на Еф Би Кю се използват за прехващане и анализ на съобщения от търговския обмен на съобщения.

Дейността в станциите скоро е поета от американската служба за АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

Космик

Най-висшата категория на секретност за военна информация, приета от НАТО. Въведена е в началото на 50-те години и заменя употребяваната дотогава МЕТРИК (Metric).

Котън, Сидни (1894–1969)

Австралиец, пионер във въздушното разузнаване. През Първата световна война служи във въздушната служба на британския Кралски военноморски флот. От 1932 г. се включва и във филмовата индустрия. На конференцията в Мюнхен през септември 1938 г. френското разузнаване се обръща към него да извърши РАЗУЗНАВАТЕЛЕН полет над Германия под търговско ПРИКРИТИЕ.

Под прикритието на фирмата Въздухоплавателна корпорация за изследвания и търговия Котън започва да извършва от 25 март 1939 г. няколко фотографски полета на голяма височина над западната част на Германия, Италия и окупираните от Италия части на Северна Африка, включително 2 полета над Берлин. През април полетите му се финансират от френското правителство, а по-късно — от англичаните. Вторият му пилот е старши лейтенант от авиацията Р. Нивън — канадец от Кралските военновъздушни сили (КВВС), който в края на август 1939 г. със самолет Бийчкрафт извършва разузнавателни полети над германски пристанища.

Котън лети изключително на модифицирани 2-моторни самолети Локхийд 12-А Електра, снабдени с фотокамери под пилотската кабина. Едната сочи вертикално надолу, а другите са разположени под ъгъл 40 градуса. Обхватът на снимките е 18 км от височина 7 км. Допълнителни фотокамери могат да бъдат монтирани на крилете. На Земята обективите се маскират така, че самолетът да прилича на търговски. Втората Електра има допълнителни резервоари за гориво — обсегът е покачен от 1120 на 2560 км.

В началото на Втората световна война — през септември 1939 г., Котън изпълнява и други фоторазузнавателни задачи над Германия — шпионира пристанищата и разположението на военните кораби. Той продължава да пилотира самолет Локхийд 12-A Електра, тъй като наличните британски военни фотосамолети не са подходящи за подобни мисии.

Котън е повишен в командир на ескадрила във ВВС и е командир на първия фоторазузнавателен екип на ВВС. Той продължава да лети и след войната. Често го използват при бунтове и природни бедствия. Лондонският Таймс пише, че си е създал „слава на изключителна индивидуалност — очарователно държане без всякакви условности, което отстъпва единствено на куража и изобретателността му“.

Коулпо, Уилям (1918-?)

Американец, изпратен от Германия да шпионира по време на Втората световна война.

Роден в Ниантик, Кънектикът. Посещава академията Адмирал Фаръгът в Ню Джърси и Масачузетския технологичен институт, където учи морска архитектура и инженерство. През октомври 1942 г. постъпва в американския военноморски резерв, но е освободен след по-малко от година „за доброто на службата“. ФБР проявява интерес към Коулпо, защото се твърди, че симпатизира на германците. Във ФБР все още не са знаели, че през пролетта на 1941 г. Коулпо е отпътувал с британски кораб за Шотландия, за да събере информация за конвои, от която се интересува германското консулство в Ню Йорк.

На 10 януари 1944 г. Коулпо се качва — очевидно като моряк — на борда на Грипсхолм, презокеански лайнер на неутрална Швеция, който репатрира германци за Германия през Португалия. Агенти на ФБР правят неуспешен опит да го спрат.

Под името Карл Курт Гречнер той заминава за Германия. СС го изпраща в ШПИОНСКА ШКОЛА в Хага, Холандия. Предупреден е, че ще бъде изпратен обратно в Съединените щати като шпионин. Освен уроците по разузнавателни средства той усвоява и германската техника за безопасна кореспонденция между Съединените щати и Германия. Получава също имената и адресите на американските военнопленници. Той трябва да напише безобидни писма до затворниците, като скрие истинското съобщение с ТАЙНОПИС. Писмата ще бъдат прехванати от германски РАЗУЗНАВАЧИ, които да препратят съобщенията до съответните власти. Те трябва да получат информация за американски ракети, самолети и корабостроителната дейност.

В школата Коулпо се запознава с ЕРИХ ГИМПЕЛ — германски АГЕНТ, който току-що се е върнал от Испания. Гимпел ще придружава Коулпо до Съединените щати. Двамата ще разполагат с 60 000 долара на ръка, диаманти като добавка към парите в брой и микроточкови инструкции, как да се сглоби радиостанция и да се осъществи комуникация с БЕРЛИН. На 6 октомври 1944 г. двамата тръгват за Съединените щати на борда на ПОДВОДНИЦА U–1230.

През нощта на 10 ноември подводницата излиза на повърхността. От едната страна се спуска гумена лодка и екипажът ги откарва на изолиран плаж в залива Френчман, близо до Бар Харбър, Мейн. Двамата вървят пеша, а след това се качват на такси до Бангор. Там се качват на влак за Бостън, а след това за Ню Йорк. Прекарват няколко дни в търсене на жилище, подходящо за шпионско гнездо с радиостанция.

Докато ФБР издирва двама подозрителни непознати, забелязани на второстепенен път в Мейн, Коулпо се свързва със свой приятел, разказва му какво се е случило, и се предава на ФБР. Гимпел е заловен в Ню Йорк няколко дни по-късно.

На 6 февруари 1945 г. и двамата мъже са изправени пред военен трибунал, признати са за виновни и са осъдени на смърт чрез обесване. По-късно президентът Труман преразглежда присъдите и ги променя на доживотен затвор.

Кох, Хюго Александър

Холандски инженер, регистрирал през 1919 г. патент за шифровъчна машина. Неговата идея за „машина за ТАЙНОПИС“ предшества шифровъчната машина ЕНИГМА. Патентът на Кох за машина за тайнопис доказва, че „металните жици с лостове, шайби, светлинни лъчи или въздух, вода или масло, които преминават през тръбите, могат да предават шифровани импулси също както електричеството“.

Кох основава компания, за да създава тайните кодиращи машини, и продава патента на АРТУР ШЕРБИУС — германски инженер.

КР

КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ.

Краб, Лайънъл (1910–1956)

Моряк от търговския флот, работил като бензинопродавач в Съединените щати, като английски бизнесмен, като фотограф и шофьор във военноморския флот. Убит е при разузнавателна операция срещу съветски кораб. Известен като Бъстър (Малкия) Краб, той е един от най-известните гмуркачи и експерти в подводния саботаж.

В началото на Втората световна война е в търговския флот. През 1940 г. постъпва в Патрулната служба на Кралския военноморски флот, а през 1941 г. получава повишение, въпреки че проблем с лявото око не му позволява да плува. Краб става доброволец за поставянето на мини и бомби и през 1942 г. отново е назначен на работа в Гибралтар. Там с други гмуркачи от флота защитава британските военни кораби от атаки на италиански водолази и „хора торпедо“. Когато започва офанзивата на съюзниците, той работи за прочистването на италианските пристанища.

През 1948 г. Краб напуска флота, но се завръща на активна служба — гмуркането, и работи от 1952 до 1955 г. На сутринта на 19 април 1956 г. той се гмурка в пристанището Портсмут. Твърди се, че изпълнява секретна операция на МИ–6, за да разгледа подводната част на съветския кораб Орджоникидзе, с който предния ден в Англия са пристигнали съветският лидер Никита Хрушчов и Н. А. Булганин. По-късно в пристанището е открито обезглавено тяло, за което се предполага, че е на Краб. Официално е обявен от британското правителство „за мъртъв“.

Кралска канадска конна полиция (КККП)

Канадска агенция, която отговаря за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО до създаването на Канадската служба за сигурност и разузнаване (КССР) през 1984 г.

Конната полиция винаги е била нещо повече от офицери в алени наметала и шапки с широки периферии. Като национална полицейска организация КККП отговаря за разследването на подривни действия, насочени срещу Канада. Ролята на цивилно облечените конни полицаи е забулена в тайнственост. Когато през 1896 г. започва треската за злато в Юкон, служители в канадското правителство си поставят въпроса, дали множеството миньори и всички онези, които следват лагерите им, не са просто част от американски заговор да се отцепи и да се присъедини към САЩ част от Канада. Канада изпраща АГЕНТИ, вероятно дегизирани конни полицаи, в САЩ, за да разплетат конспирацията. Те не успяват да открият нищо.

Преди Втората световна война разузнавателната дейност на Канада се извършва от армията и военноморския флот. По това време РАЗУЗНАВАНЕТО В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ и КРИПТОГРАФИЯТА навлизат в Канада с помощта на ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ, който е бил ръководител на американската ЧЕРНА СТАЯ за декодиране. През 1941 г. Ярдли създава в Канада екип към Националния съвет за проучване. През войната канадските прехващателни станции работят в тясно сътрудничество с американските и британските организации и проследяват и записват германските и японските комуникации. Основната роля на КККП през Втората световна война е да помогне на канадеца УИЛЯМ СТИВЪНСЪН — ръководител на БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ (БКС), в ПРИКРИТИЕТО за северноамериканските операции на СЕКРЕТНАТА РАЗУЗНАВАТЕЛНА СЛУЖБА (МИ–6). КККП обезпечава сигурността на Стивънсън и му помага при създаването и поддръжката на станция M — строго секретна база на северния бряг на езерото Онтарио. Там БКС има лаборатория за подправяне на документи и пощенски пратки. Определени писма, изпратени от германски АГЕНТИ в Северна Америка до КОНСПИРАТИВНИ КВАРТИРИ в Испания и Португалия, се прехващат и се изпращат в станция M, където се обработват, за да изобличат или да компрометират агентите.

Най-известният случай на КККП е от септември 1945 г., когато ИГОР ГУЗЕНКО — шифров чиновник в съветското посолство в Отава, става изменник и заедно с бременната си съпруга и детето си се предава. Гузенко осигурява информация за това, че руснаците имат добре развита шпионска МРЕЖА в Северна Америка. Преследван от хора на НКВД в посолството, Гузенко се скрива, пазен от КККП. Когато съпругата му влиза в болница, за да роди, тя се представя за жена на полски фермер. Представител на конната полиция е неин съпруг и говори на развален английски, докато я придружава. По-късно Стивънсън изпраща на бебето — момиченце, дрешки.

Междувременно КККП обявява обществено издирване на Гузенко, за да накара руснаците да повярват, че местоположението му все още е неизвестно. Тогава — през февруари 1946 г., конната полиция започва серия от арести, които довеждат до 20 процеса за шпионаж в Канада и до унищожаването на американско-британско-канадската МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ (вж. РОУЗ, ФРЕД). След значителното разследване за шпионаж КККП е реорганизирана така, че един екип, създаден по образец на СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ на Скотланд ярд, да се занимава с контраразузнаване и да противодейства на подривните операции. Правителството отхвърля предложението за създаване на Национално бюро за разследване, подобно на ЦРУ.

Канадските операции в контраразузнаването са сравнително малко, като се има предвид броят на съветските ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЦИ в страната. През 1961–1962 г. при разпитите на полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — съветски ИЗМЕННИК, ОСТАНАЛ НА МЯСТО, става ясно, че ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, смята Канада за „успешно ловно поле за разузнавателни сведения“. След като Пенковски е екзекутиран през 1963 г., ЦРУ разрешава копия от разпитите му да бъдат публикувани, без да бъдат официално спонсорирани от ЦРУ. За да спести неудобството на Канада, ЦРУ премахва някои текстове от копието за публикация. Публикацията става бестселър под заглавието „Докладите на Пенковски“ („The Penkovsky Papers“, 1965).

През 1978 г. КККП успява да надхитри КГБ. Тогава Игор Вартанян, офицер от КГБ под прикритието на първи секретар в съветското посолство, отговарящ за спорта и културната дейност, се опитва да вербува конен полицай. Полицаят докладва за това и получава нареждане да стане ДВОЕН АГЕНТ. Той убеждава Вартанян в своята „преданост“, предавайки му „внимателно подготвена несекретна информация или изцяло измислени материали“, както се казва в канадски правителствен доклад за замисъла. След като КККП събира достатъчно доказателства, канадското правителство експулсира Вартанян и още 10 офицери от КГБ, които също са под дипломатическо прикритие, и съобщава на двама, които са в отпуск в Съветския съюз, да си останат у дома.

Нарушения на гражданските права по време на разследванията на вътрешната безопасност през 70-те години — прехващане на пощата, неразрешено подслушване на разговори, КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ, водят до създаването на специална правителствена комисия за незаконната дейност на КККП. През 1981 г. комисията препоръчва разузнавателната дейност да бъде отнета от КККП и да бъде предадена на отделна служба за сигурност. Политици и КККП се въздържат от осъществяването на тази идея до 1984 г., когато по законен път е създадена Канадската служба за сигурност и разузнаване (КССР).

Целта на събирането на разузнавателни сведения от КССР е да се предотвратят „заплахите за сигурността на Канада“, включително шпионаж, саботаж и „дейности, извършени под чуждо влияние“. КССР позволява да се прибягва до „обезпокоително“ НАБЛЮДЕНИЕ, като тук се включват подслушване и тайни обиски на граждани, чиято дейност има за цел „да доведе до неуредици с противопоставяне на конституционно създадената правителствена система в Канада“. Подобно на ЦРУ и МИ–6 КССР също няма законови полицейски функции. Когато трябва да арестува някого, КССР трябва да се обърне към специален отдел на КККП.

Кралска митра

Вж. СМИТ, РИЧАРД.

Кратка среща

Кратката среща се провежда на обществено място и въпреки това е дискретна. Тя е между АГЕНТ и АГЕНТУРИСТ или друг РАЗУЗНАВАЧ. По време на тази среща се разменят информация, документи или пари. Между двамата не се води разговор.

За непосветен наблюдател подобна среща (наричана още кратък контакт) би изглеждала напълно случайна между двама души, които не се познават.

Кремер, Карл-Хайнц (1914-?)

Германски военновъздушен АТАШЕ в Швеция по време на Втората световна война. Той разпространява сред британските разузнавателни служби слуха, че в Англия работи важна шпионска МРЕЖА.

През 1939 г. Кремер следва в университета в Хамбург. Изтеглен е в германските военновъздушни сили с ранг специалист лейтенант и е назначен в разузнавателната база на Абвера в Хамбург. Той отговаря за АГЕНТИТЕ и операциите им в Холандия и Белгия, Унгария и Турция. Кремер успява да се добере до ценна информация от Швеция, която се отнася до производството на британски самолети, както и до информация за заводите. През октомври 1942 г. той е изпратен в Стокхолм.

След пристигането си в Стокхолм Кремер назначава слугиня, която е антинацистка и не може да търпи съпругата на Кремер — Ева. Питър Фолк — офицер от британското разузнаване МИ–6 в Стокхолм, се свързва със слугинята чрез общ приятел. Тя започва да предава клюки за семейството, а също и книжните отпадъци от кошчето за боклук. По указание на Фолк тя взема отпечатък от ключалката на бюрото на Кремер и с изготвения дубликат започва да предава на британците копия от многобройни разузнавателни документи на Кремер. Тъй като по-голямата част от комуникациите между германското посолство в Стокхолм и БЕРЛИН са сухоземни, прехванатите от британската УЛТРА съобщения, предавани по германското радио, вече не са необходими.

Работата на слугинята е жизненоважна за британците. Документите, които тя набавя, помагат на МИ–6 да уточни няколко германски разузнавателни източника. След това настъпва истински шок: германските източници с КОДОВИ НАИМЕНОВАНИЯ Хектор и Джоузефин предават важни материали от Великобритания, включително подробности за тайни телеграми между президента Рузвелт и министър-председателя Уинстън Чърчил. В началото на Втората световна война британската Служба за сигурност (МИ–5) е заловила и ПРЕВЕРБУВАЛА всички германски агенти. (Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.)

В книгата „МИ–6: Операции на британската Секретна разузнавателна служба 1909–1945“ („MI6: British Secret Intelligence Service Operations 1909–1945“, 1983) НАЙДЖЪЛ УЕСТ пише:

МИ–5 поставя задачата да работи по случая на един от най-добрите си специалисти — АНТЪНИ БЛЪНТ, който, без британците да знаят, е един от основните съветски шпиони. Независимо от това Блънт се справя добре. Той успява да идентифицира Хектор като полковник граф Йохан Оксеншерна — шведския военноморски аташе в Лондон, и Уилям Странг — дребен служител в Министерството на външните работи.

Странг е подложен на „болезнен разпит“, пише Уест. Оксеншерна получава т.нар. от МИ–5 БАРИЙ — внимателно подбрана информация, която намира отражение в докладите на Кремеровите агенти Хектор и Джоузефин. Оксеншерна е обявен за персона нон грата от британското правителство, а мрежата Хектор — Джоузефин прекратява дейността си.

При последвалото шведско разследване се установява, че Оксеншерна е изпращал докладите си на шведския щаб по отбраната, а не на Кремер, който бил вербувал една секретарка в щаба. Тя е вземала материали на Оксеншерна, някои на базата на разговори със Странг, и ги е предавала на Кремер. МИ–5 поднася извиненията си на Странг.

По време на разпит след войната, проведен от МИ–5, Кремер потвърждава истинския източник на докладите си за Берлин.

Кремъл

Успешна германска операция за ДЕЗИНФОРМАЦИЯ срещу съветските войски през май-юни 1942 г. След като в края на 1941 г. печели битката за Харков, на 640 км южно от Москва, германското висше командване планира офанзива в южния фланг на Източния фронт. За да се отвлече вниманието на руснаците от това настъпление (което по-късно ще доведе до решаващата битка за Сталинград), на 29 май 1942 г. германското висше командване нарежда на Армия Център „възможно най-скорошно подновяване на атаката срещу Москва“. Кремъл е КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на подвеждащата операция.

В книгата си „От Москва до Сталинград: решение на Изток“ („Moscow to Stalingrad: Decision in the East“, 1985) историците на американската армия Ърл Зимке и Магна Бауър отбелязват:

Като част от операция Кремъл германските военновъздушни сили увеличават разузнавателните си полети над и около Москва, водещите разпитите на военнопленници получават списъци с въпроси за отбраната на Москва, германското разузнаване изпраща цели „орди“ АГЕНТИ към Москва и запечатани пакети с карти на града са разпространени в полковете. Датата за готовност е обявена за 1 август. Според съветските следвоенни преценки операция Кремъл се е провалила, но съветското върховно командване наистина е повярвало, че Москва отново се е превърнала в цел на германската офанзива. На 28 юни започва операция Блау — главната германска атака на Изток, с която се постига изключително успешен пробив.

Кривицки, Валтер

Първият висш съветски РАЗУЗНАВАЧ, който преминава на страната на Запада.

Полски евреин, роден под името Гинсберг, Кривицки започва кариерата си в ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. В Германия през 1923 г. той се опитва да вдигне комунистически бунт, след което работи в Генералния щаб на Червената армия и в щабквартирата на ГРУ в Москва. През 1934 г. е прехвърлен в НКВД. Службата му и в ГРУ, и в НКВД включва външноразузнавателна дейност.

Като РЕЗИДЕНТ на НКВД в Холандия отговаря за съветското военно разузнаване в Западна Европа. През септември 1937 г. му е наредено да се завърне в Москва. В страха си да не стане жертва на Сталиновите чистки Кривицки решава да премине на противниковата страна. Той заминава за Париж и иска убежище във френското Министерство на вътрешните работи. Заедно с жена си и 4-годишния си син успява да пристигне в Съединените щати жив и здрав независимо от двата опита от страна на съветски АГЕНТИ да го убият, за да не предприема тази стъпка, докато е все още във Франция.

Разкритията на Кривицки са особено ценни за американците, британците и французите. През 1939 г. той посещава Великобритания, където разкритията му водят до арестуването на ДЖОН КИНГ. Той насочва вниманието и към друг съветски шпионин във Великобритания — „млад английски журналист“ на лондонски вестник, който е отразявал събитията на Гражданската война в Испания. Въпреки че по това време не е идентифициран, въпросният журналист е ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ.

НАЙДЖЪЛ УЕСТ пише в книгата си „МИ–5: Операции на британската Служба за сигурност 1909–1945“ („MI5: British Security Service Operations 1909–1945“, 1981) следното: „Истинската ценност на информацията на Кривицки се състоеше в способността и желанието му да посочи кадри на НКВД, които работят под дипломатическо прикритие във Великобритания, и дори някои от източниците им.“ Кривицки разкрива, че 61 съветски агенти работят във Великобритания, въпреки че той самият не може да ги посочи поименно. Трима, казва той, работят в Министерството на външните работи, а трима са в британските разузнавателни служби. Кривицки идентифицира Джон Кинг, но като работещ в секретариата на кабинета.

Кривицки пише и статии (включително една за Сатърди ивнинг поуст през 1939 г.), в които излага на показ съветския шпионаж. През 1939 г. свидетелства пред Конгресната комисия за антиамериканска дейност. Автобиографичната му книга „В тайните служби на Сталин“ („In Stalin’s Secret Service“) е публикувана същата година. Английското заглавие е „Аз бях един от агентите на Сталин“ („I Was Stalin’s Agent“).

На 9 февруари 1941 г., неделя, Кривицки се регистрира в стая 524 на хотел Белвю на Капитолийския хълм във Вашингтон, окръг Колумбия. Той плаща 2,50 долара за една нощ. На следващата сутрин камериерката го открива прострелян в слепоочието. Стаята е била заключена, а вътре е имало 3 писма, които сочели самоубийство. Столичната полиция определя случая като самоубийство, но очевидно Кривицки е бил застрелян от съветски агент. Съветското му КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ е Грол.

* Криптоанализ

Процесът на прехвърляне на шифрирано или кодирано съобщение в ПРАВ ТЕКСТ, без предварително да се знае правилният ключ. Покойният ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО на ЦРУ от 1954 до 1974 г., пише: „Целта е да се пробие сигналната сигурност на другите… за да защитиш своите сигнали и да се промъкнеш в системата за сигурност на другите.“

Пробив в системата за комуникации на врага, „да прочетеш пощата му“ е целта на шпиони и разузнавателни служби, откакто свят светува. Много битки са спечелени или са изгубени, защото или едната, или другата страна е успяла да прехване и да разчете съобщенията на противника си.

Терминът „криптоанализ“ е въведен през 1921 г. от американския декодировчик УИЛЯМ ФРИДМАН, за да означи проникването (разчитането) в ШИФРИТЕ и КОДОВЕТЕ. Дотогава процесът на шифриране и дешифриране се е наричал КРИПТОГРАФИЯ.

Необходимостта да бъде разгадано дадено кодирано съобщение възниква още в древността. Книгата на пророк Даниила, пресъздаваща събития от VI в. пр.н.е., разказва за мистериозно писмо на стените на банкетната зала на краля на Вавилон: „MENE, MENE, TEKEL, UPHARSIN“.

„Влязоха прочее всичките царски мъдреци; но не можаха да прочетат написаното, нито да явят на царя значението му. Тогава цар Валтазар се смути много, изгледът на лицето му се измени, и големците му се смаяха.“ (Даниила 5:8–9.)

Само еврейският пророк Даниила успял да разчете посланието. Той казал на Валтазар: „Ето и значението на това нещо: Претеглен си на къпоните, и си се намерил недостатъчен… Раздели се царството ти, и се даде на мидяните и персите.“ (Даниила 5:26–28.)

Военната и дипломатическата история на света от това време изобилстват с тайни послания и съобщения, които изискват умения като тези на Даниила.

Англичаните например проявяват огромен интерес към декодирането като средство за защитата на кралството. Всеобхватната разузнавателна дейност на сър ФРАНСИС УОЛСИНГАМ в защита на кралица Елизабет I в края на XVI в. и борбата му за предпазване на короната от заплахите на католиците включват сложна шифровъчна организация. Основна нейна цел са прехващането и разчитането на закодирана кореспонденция от католиците в чужбина за католиците в Англия. Този интерес на англичаните към разкодирането продължава през вековете (Вж. ТЪРЛОУ, ДЖОН; УОЛИС, ДЖОН; УИЛС, ЕДУАРД).

В началото на XX в. използването на радиокомуникациите, както и на всички модерни военни технологии прави криптоанализа труден, а поради необходимостта му — изключително важен.

Радиото се превръща във важно военно средство за командващите през Първата световна война и довежда до сравнително висок интерес към радиоразузнаването и РАЗУЗНАВАНЕТО В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ. Кодовете и шифрите от това време, дори и използваните за предаване на важна информация са доста елементарни в сравнение със съвременните стандарти. Те се пишат на ръка и обикновено се използват кодови книги. Разгадаването на тези кодове и шифри отнема много време и изисква значително търпение.

До началото на Първата световна война британската армия и Кралският военноморски флот вече създават агенции за декодиране. Флотската СТАЯ 40 несъмнено изиграва голяма роля в криптоанализа по време на войната. Тя успява да разшифрова не само германските флотски кодове, но и кодирани шифрограми на германското външно министерство до посолства, включително т.нар. ТЕЛЕГРАМА ЦИМЕРМАН, която е ключов фактор за влизането на Съединените щати във войната като съюзник на Великобритания и Франция през април 1917 г.

Френското шифровъчно бюро, ръководено от великолепния криптолог капитан ЖОРЖ ПЕНВЕН, успява да проникне в германския ШИФЪР ADFGX, благодарение на което съюзниците спират пролетната германска офанзива във Франция през 1918 г. Има и други военновременни успехи в разкодирането, някои от които са постигнати от германците, като главно разчитането на руски кодове. Съвременният американски криптоанализ започва през 1916 г., когато 26-годишния ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ става ръководител на криптоложкия отдел към армейските свързочни части. Усилията му през Първата световна война са изключително успешни и поставят основите на бъдещи американски военни криптоложки операции. (Новосъздадената криптоложка дейност на ВМС на САЩ прекратява съществуването си скоро след като Ярдли става ръководител на цялата военна криптология.)

През 1919 г. Ярдли създава Черната стая, която успява да декодира японските дипломатически шифри в навечерието на международната морска конференция през 1921 г. във Вашингтон. Американските представители в преговорите успяват да притиснат японската делегация максимално, така че постигат най-добрите условия за Съединените щати.

Съкращенията в армията след войната се отразяват и на Черната стая на Ярдли и тя преминава на финансова издръжка към Държавния департамент. Усилията на Ярдли продължават до 1929 г., когато новоназначеният държавен секретар Хенри Стимсън слага край на операцията по разкодиране — твърди се, че бил заявил: „Джентълмените не си четат пощата.“

Година по-късно в армията е създадена СЛУЖБАТА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ (СРР), оглавена от един от най-успешните криптолози на всички времена Уилям Фридман. По това време чисто военните задачи на СРР са твърде малко и затова новата служба съсредоточава усилията си в декодирането на японския дипломатичен код от серията ПЪРПЪЛ.

Оставката на Ярдли и неуспешният опит на армията да бъде назначен за ръководител на новосъздадената ССР огорчават криптолога. Той разказва за успехите си от времето на Първата световна война в книгата „Американската Черна стая“ („The American Black Chamber“, 1931). Освен че САЩ изпадат в неудобното положение, разкритията в книгата подтикват германците и японците да прибегнат към машинно създадени шифри, за които се смята, че се декодират по-трудно, отколкото създаваните на ръка по книга. И наистина, при подходяща сигурност машинният шифър, поне на теория, не може да бъде разкодиран.

Между двете войни американският военноморски флот създава РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ. Военни кораби активно прехващат и подслушват японските комуникации по време на учения, а по-късно в Китай и на Филипините са инсталирани прехващателни станции. ВМС бележи значителни успехи също в АНАЛИЗА НА РАДИООБМЕНА на японските военни операции и в проникването в някои от второстепенните им кодове. Военноморските декодировчици се подпомагат и от КОНСПИРАТИВНИТЕ ПРОНИКВАНИЯ в японски служби в Съединените щати, за да се преснимат кодовите книги.

Агресивните японски действия в Китай и Индокитай обединяват усилията на американската армия и на ВМС в разчитането на кода от серията Пърпъл. През август 1940 г. декодировчиците бележат успех срещу японците. Фридман ги нарича „магьосници“ и дава на разкодираните текстове КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ МЕДЖИК. Японските военноморски шифри се оказват сложни, въпреки че в началото на декември 1941 г. е постигнат известен успех в декодирането им.

Междувременно съставът на британската Стая 40 се е разпръснал след Първата световна война. Много от специалистите са привлечени в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ, създадена през 1919 г. като британска агенция за декодиране. Тази организация има известен успех в разгадаването на италианските шифри, използвани при кризата и конфликтите от 30-те години, особено по време на италианското нашествие в Абисиния (Етиопия) и Гражданската война в Испания.

В края на 30-те години независимо от германското военно разрастване мнозина в британското правителство смятат, че е възможно установяването на приятелски отношения с Адолф Хитлер. Полското правителство е на друго мнение. В началото на 1932 г. БЮРО ШИФРОВ прави значителна крачка в разчитането на шифрите на германските апарати ЕНИГМА. Подпомогнато е от поляк, работил в заводите, където е произведена машината.

През 1939 г. сянката на войната пада над Европа. Полските декодировчици споделят постигнатия успех срещу Енигма с френските и британските си колеги. Така съюзниците започват войната с известени постижения в декодирането на германските шифри. По същото време в безпрецедентна обмяна на КРИПТОМАТЕРИАЛ САЩ предават на британците една от малкото шифровъчни машини, аналози от серията Пърпъл. Започналата тогава размяна между американските и британските декодировчици продължава почти 6 десетилетия след това.

Бойните действия започват с масирани атаки на германски бомбардировачи и колони от танкове срещу по-малобройната и зле въоръжена полска армия. Бързата германска победа над поляците от септември 1939 г. е последвана от т.нар. Странна война — Англия и Франция обявяват война на Германия, но боеве на суша не се водят. В моретата конфликтът е ожесточен. Германските кораби и подводници изливат гнева си върху британските търговски кораби, чиито товари са жизненоважни за островната държава.

Войната на сушата започва през април 1940 г., когато германските легиони и военновъздушни сили завземат Дания и Норвегия. Месец по-късно те окупират Франция, Белгия и Холандия и успяват да отблъснат британската армия от континентална Европа. Под ръководството на току-що избрания министър-председател Уинстън Чърчил — впрочем свързван с големите надежди в операция УЛТРА по разгадаване на шифрованите съобщения от германската Енигма — Великобритания остава сама срещу агресивна Хитлерова Германия.

Благодарение на успешните операции на Ултра британците постигат някои победи в морето, но те са малко, случват се рядко и не могат да повлияят върху бойните действия. От време на време им се удава да пленят шифрограми от германските кораби, а още по-рядко — от пленени или потопени подводници.

Още в началото на войната германските подводници, поддържани от военни кораби и бомбардировачи с наземно базиране, постепенно печелят битките в Атлантическия океан. А прекъсването на търговското мореплаване в този район на Световния океан за островната държава може да означава само едно — поражение. Британците разбират това много добре, но все още не им се удава да разгадаят главните ключове на шифрите, използвани в радиообмена между морските плавателни съдове. В резултат например съюзниците само през ноември 1942 г. губят 109 търговски кораба с общ тонаж 721 700 (а потопяват само 13 германски подводници).

Най-сетне на 13 декември 1942 г. британците успяват да проникнат в операционния ключ на германските подводници — резултатите не закъсняват. Същия месец загубите на търговски кораби намаляват на 44, а през януари 1943 г. са само 33. Същевременно извадените от строя германски подводници стават все повече. Рекорден брой — 19 германски подводници, са унищожени през февруари, 15 — през март и април, и 41 — през май 1943 г. Германските подводници са изтеглени от основните атлантически трасета.

Германският военноморски историк Юрген Ровер в книгата „Главни сражения с конвоите от март 1943“ („The Critical Convoy Battles of March 1943“, 1977) описва този период така: „Затова е ясно, че пробивът в германската кодова система е съществен фактор в битките за конвоите от април и май [1943], които по-късно се оказват повратна точка във войната с подводниците.“ Няколко са факторите, довели до съюзническата победа над германските подводници: повишеният брой патрулни самолети, извършващи дълги полети, подобрените радари, по-големият брой кораби ескорти, подобрената противоподводникова тактика и — понякога от първостепенно значение — успехът в проникването в шифрите на машините Енигма в подводниците.

Още през 1941 г. вицеадмирал Карл Дьониц — ръководител на подводниковия флот (по-късно командващ германския военноморски флот), отбелязва колко често конвоите успяват да избегнат подводниците му. В дневника му е записано: „Не може да бъде просто съвпадение. Съвпадението няма да проявява предпочитание само към едната страна, и то цели 9 месеца. Достоверното обяснение е, че британците получават сведения от някакъв източник за местата, където устройваме засади, и ни избягват. Затова се натъкват единствено на единични подводници.“

Ето как биографът на Дьониц Питър Падфилд обяснява германската логика, когато разглежда този проблем в „Дьониц: последният фюрер“ („Donitz: The Last Fuhrer“, 1984):

И германското военноморско командване, и останалата част от германските военни не могат да повярват, че съюзниците са проникнали в безценната система Енигма.

Безспорно най-успешният криптоаналаз на Оста през Втората световна война е извършен от германската военноморска служба Б-ДИНСТ. Германците успяват да разкрият оперативните кодове на съюзническите конвои, което им позволява да насочат подводниците си към местата за преход на търговските кораби. След като англичаните и американците разчитат шифрите на германските подводници, конвоите се насочват по нови трасета, а играта на котка и мишка в разкодирането продължава дни наред.

На сушата германската армия успява да пробие в съветските тактически комуникации. На Източния фронт те получават 70% от най-сигурната си тактическа информация от прехванати съветски тактически радиосъобщения. (По ирония на съдбата най-добрите сведения на британците за съветските войски и операции са от прехванати от Ултра съобщения за състоянието на Източния фронт, изпратени от германските военновъздушни сили. Сравнително малка част от тази германска разузнавателна информация британците предоставят на руснаците.)

Съюзническите успехи с японските шифри също допринасят за победата им във войната. Японският посланик в БЕРЛИН генерал ХИРОШИ ОШИМА поддържа близки и приятелски отношения с нацистките лидери, включително с Адолф Хитлер. Ошима редовно изпраща в Токио доклади за разговорите си с Хитлер и с други известни хора от райха, а също и технически данни за германските военни планове, оръжия и отбрана.

Бойните действия в Тихия океан се разгарят след масираната въздушна атака на японците над ПЪРЛ ХАРБЪР през декември 1941 г. По това време рязко се активизира работата на дешифровъчните подразделения на ВМС на САЩ, които успяват частично да проникнат в японските военноморски ШИФРИ ОТ СЕРИЯТА JN, и резултатите не закъсняват. На 27 януари 1942 г. американската подводница Гаджън се отправя в определения от криптолозите район, открива и потопява японската подводница I–73, която се е намирала на повърхността. Това е първият японски военен плавателен съд, който става жертва на американска подводница.

Военноморските декодировчици в Пърл Харбър (станция ХИПО) успяват да предупредят адмирал Честър Нимиц — американския командващ в Тихия океан, че японците ще нападнат Порт Морсби, Нова Гвинея, по пътя си към Австралия. Американски самолетоносачи спират японските сили в началото на май 1942 г. Това е първата победа над японците.

След това декодировчиците съобщават на Нимиц, че японците ще предприемат сериозна атака срещу атола МИДУЕЙ, за да въвлекат американския флот в решаваща битка. След предупреждението Нимиц разполага малкото си военни кораби така, че да нанесат изненадващ удар на японците. В Мидуейската битка в началото на юни 1942 г. японците губят 4 самолетоносача с всички самолети и повечето от пилотите, а американците — 1 самолетоносач. Мидуей е повратна точка във войната в Тихия океан.

След Мидуей американските части предприемат офанзива в Тихия океан. На сутринта на 17 април 1943 г. една американска прехващателна станция в Дъч Харбър на Алеутските острови прехваща съобщение от бойния кораб Ямато — флагманския кораб на японския военноморски флот. Станцията засича името на флагманския кораб, въпреки че съобщението е кодирано, и веднага го препраща във Вашингтон. Там декодировчиците успяват да го дешифрират и узнават, че командващият японските военноморски сили адмирал ИСОРОКУ ЯМАМОТО извършва инспекция на бази в югозападната част на Тихия океан. Съобщават се и подробности на програмата му.

Нимиц и помощникът му вицеадмирал Уилям Холси нареждат въздушно наблюдение на Ямамото по време на инспекцията му. На 18 април 1943 г. самолетът на Ямамото е свален, а самият адмирал загива.

Ултра — Меджик сериозно подпомагат операциите на американския военноморски флот и през останалата част от войната. Благодарение на разчетените съобщения ескортиращият американски боен кораб Ингланд потопява 6 японски подводници за 12 дни, като по този начин се превръща в най-успешния противоподводников кораб през войната.

ВМС предоставя и декодирани съобщения от японските военноморски комуникации на командващия американските сили в югозападната част на Тихия океан генерал Дъглас Макартър. Японските кораби и самолети участват в операциите на японската армия и затова сведенията са особено ценни за Макартър. Основните кодове на японската армия обаче са разшифровани едва през 1944 г.

Японците постигат незначителен успех срещу шифрите на съюзниците главно поради ограничения им интерес към разузнавателната дейност, а също и поради липсата на сътрудничество между (несъществените) действия за разкодиране, полагани от армията и флота. И наистина, американската СИГАБА, изглежда, е единствената шифрова машина, в чийто шифър противникът не е успял да проникне. (Японците успяват да разчетат китайските кодове сравнително лесно.)

От началото на Втората световна война американците и британците редовно прехващат съветски съобщения, предназначени за техните дипломати и АГЕНТИ в чужбина. Но те практически не са дешифрирани, тъй като руснаците използват ШИФРОБЛОКЧЕТА ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА. Този метод е вероятно най-сигурният начин за опазване тайната на съобщенията.

По време на войната руснаците обаче бележат успехи както срещу враговете си, така и срещу съюзниците си. Но отчасти поради масовите чистки на Сталин през 30-те години съветските усилия в декодирането са сравнително примитивни, когато през юни 1941 г. германците предприемат операция БАРБАРОСА срещу Съветския съюз. Към края на годината няколко машини Енигма са заловени от германците, очевидно с подходящите ключове. Освен това руснаците имат достъп и до британските постижения в разкодирането. ДЖОН КЕЪРНКРОС — съветски агент, е назначен в ПАРК БЛЕЧЛИ — военновременния дом на британската Правителствена школа за кодове и шифри от 1942–1943 г.

Освен това агенти в британското правителство, предимно членовете на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, снабдяват руснаците със строго секретни правителствени документи, включително съобщения. Те помагат също на руснаците да проникнат в британо-американските комуникации през 50-те години. Съветските декодировчици са подпомогнати и от непрекъснатите комуникации между президента Рузвелт и Сталин, които се изпращат по американските военноморски честоти, шифровани, но самите съобщения са дълги, а американските военноморски офицери, които се занимават с президентските съобщения в Москва, са получили нареждане да не променят нито една дума. По този начин руснаците получават отлична СЛАМКА за американските военни комуникации. Основният британски шпионин, който дава на руснаците достъп до шифри, е ДЖЕФРИ ПРАЙМ от Правителствената школа за кодове и шифри. В Съединените щати предателите са не един и двама. УИЛЯМ МАРТИН и БЪРНЪН МИЧЪЛ, криптоаналитици от АГЕНЦИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (АНС), които бягат в Москва; сержант ДЖАК ДЪНЛЪП — шофьор на директора на АНС, който има достъп до секретни документи и ги продава на руснаците; мичман ДЖОУЗЕФ ХЕЛМИК-МЛАДШИ и сержант РОБЪРТ ЛИПКА, назначени в АНС, които също предават шифровъчни материали; един или повече американски военноморски офицери от американското посолство в Москва, които може би са предали на руснаците достъпа до СТРОГО СЕКРЕТНИ комуникации; ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ и ДЖЕРИ УИТУЪРТ, специалисти по военноморските комуникации, които продават на руснаците ключовете за шифровите машини, нанасяйки най-голяма вреда на американската сигурност в комуникациите. През януари 1968 г. севернокорейците залавят американския шпионски кораб Пуебло, на който се намират голям брой шифрови машини, макар и някои повредени, а също и ръководствата за употреба и копия от секретни материали. Северновиетнамците са заловили голям брой американски шифрови машини. Някои източници твърдят, че са 32 — всичките пленени по време на Виетнамската война, повечето взети от южновиетнамски войски през 1975 г., когато войната свършва. Всичките са предадени на Съветския съюз.

Американските власти смятат, че шифрите им все още са сигурни, тъй като важните ключове се променят всеки ден и се разпращат по предназначение изключително внимателно. Но Уокър и Уитуърт са предали на руснаците ключовете. Когато през май 1985 г. е разкрит шпионският кръг Уокър — Уитуърт, се появяват различни мнения за пораженията, нанесени от радиооператорите на отбраната. За много американски военноморски офицери последствията са страшни. Месец след ареста на Уокър — Уитуърт и след оценка на важността на предателството им адмирал Джеймс Уоткинс — директор на военноморските операции, заявява, че флотът има проблем, „който може да бъде оставен да лежи в праха… Вярваме, че сме прехвърлили страшното в този проблем… Вярваме, че сме го заобиколили.“

Когато на пресконференция в Пентагона питат Уоткинс за уязвимостта на американските подводници след тези случаи на шпионаж, той е още по-самоуверен и заявява, че не съществуват доказателства, че руснаците са проникнали в кодовата система, което да им позволява да засичат американски подводни съдове, „и следователно сме убедени, че нашите ПСР [подводници със стратегически ракети] 100% са в безопасност“.

Но други за разлика от Уоткинс проявяват загриженост. Контраадмирал Джон Бътс — директор на ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ по това време, определя на оперативка вредата, нанесена от Уокър — Уитуърт „по скалата от 1 до 10 — 12!“ Повече от година след като шпионският кръг е неутрализиран, новият ръководител на военноморските операции адмирал Карлайл Трост заявява, че кодовият материал е предоставил на руснаците предимство пред Съединените щати при една евентуална морска война. Директорът на военноморското разузнаване контраадмирал УИЛЯМ СТУДЕМАН казва: „Сигурно никога няма да разберем цялата истина, в каква степен е пострадала нашата отбранителна способност от тази предателска и позорна дейност на Джери Уитуърт.“

„Ако бе избухнал конфликт между двете суперсили — казва Трост, — … руснаците щяха да използват информацията така, че да наклонят везните в своя полза.“

Обобщавайки съветските усилия при декодирането, историкът ДЕЙВИД КАН намеква, че те са постигнали значителен успех: „… знаем, че има три неща, които често се свързват с успех в декодирането: умение в шаха, умение в музиката и умение в математиката.“ В исторически план руснаците са блестящи и в трите сфери.

По-трудно е да се установят американските постижения в разшифроването на съветските комуникации. През Втората световна война САЩ прехващат и записват съветските комуникации с дипломати и агенти в Съединените щати. След войната — през 1947 г., американския криптолог Мередит Гарднър разчита някои от съобщенията поради допусната съветска грешка в разпространението на шифроблокчетата по време на войната (вж. ВЕНОНА). Този пробив, споделен с британците, дава възможност някои от съобщенията да бъдат прочетени, което разкрива степента на съветските шпионски действия в Съединените щати.

Британците поставят и микрофони (БРЪМБАРИ) в съветското посолство в Лондон, с помощта на които се разкриват някои шифри, използвани в разузнаването, но подслушването скоро е разкрито. Несъмнено някои от множеството съветски РАЗУЗНАВАЧИ и офицери, шпионирали в полза на Запада, или избягали предатели, донасят криптоматериал. Тези материали заедно с огромните възможности на компютрите и усилията на криптолозите в АНС и Правителствената школа за кодове и шифри са допринесли за проникване в съветските комуникации.

Криптограма

Съобщение, предадено в ШИФЪР или КОД.

Криптография

Наука за тайното писмо. Понятието произлиза от гръцкото krypto (тайна) и grapho (писмо). Криптографията се използва в разузнавателни и шпионски дейности за изпращане на съобщения по такъв начин, че истинското значение на съобщението да остане скрито за всички освен за подателя и получателя, за когото е предназначено.

Съществуват 2 основни вида криптография: КОД и ШИФЪР. (ВЖ. ТАЙНОПИС.)

От 1921 г., когато американският декодировчик УИЛЯМ ФРИДМАН употребява термина КРИПТОАНАЛИЗ, криптография означава и „проникване“ в код.

Криптоматериал

Документи, средства, оборудване, апарати и други материали за шифроване и дешифроване или за установяване автентичността на комуникациите.

Криптоним

Псевдоним на АГЕНТ или кодово наименование на операция, програма или проект, давани с цел да се гарантира сигурността им.

По-рано ЦРУ дава криптоними от две букви или пантограф, който насочва към определен предмет или област. Така например „МК“ в МКУЛТРА насочва към проект на техническата служба към ЦРУ. А „МН“ в МНХАОС отправя към участието на ЦРУ в операция на вътрешното разузнаване Хаос и че тя има отношение към националната сигурност на САЩ.

Криптосигурност

Методи и процедури за защита на ШИФРИ и КОДОВЕ, на КРИПТОСИСТЕМИ и оперативни процедури.

Криптосистеми

Материал и оборудване за шифроване и дешифриране.

Кристъл

Вж. КЕНЪН.

Кросби, Инок

Вж. КУПЪР, ДЖЕЙМС ФЕНИМОР; ХАРВИ БЪРЧ.

Кроугър, Питър

Вж. КОЕН, МОРИС.

Круглов, Сергей (1903-?)

Висш съветски РАЗУЗНАВАЧ, ръководител на вътрешната сигурност (МВД) от декември 1945 до март 1953 г., както и на „суперсилите“ на МВД, отговорни и за вътрешните, и за външните дела на Държавна сигурност от юни 1953 до февруари 1956 г.

Офицер от кариерата в разузнаването и сигурността, от 1941 до 1945 г. той е заместник-началник на НКВД — ОРГАН на Държавна сигурност. От 1943 до 1945 г. е заместник на ВИКТОР АБАКУМОВ, ръководител на СМЕРШ — организация на ВОЕННОТО КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. На този пост Круглов отговаря за сигурността на конференцията в Техеран през ноември-декември 1943 г., на която присъстват Йосиф Сталин, президентът Рузвелт и министър-председателят Чърчил, а след това — и в Ялта през февруари 1945 г. В Ялта, черноморския курорт на бившите руски царе, НКВД оказва изключителна гостоприемност на американските и британските лидери — мерките за сигурност са били осъществявани лично от Круглов. Джоан Брайт от британския секретариат описва Круглов като „най-внушителния мъж, когото някога съм виждала — с огромни рамене, лице, ръце и крака“.

По-важното е, че подчинените на Круглов не просто обезпечават сигурността на съюзническите лидери, а откликват незабавно и внимателно на всяка тяхна прищявка и каприз. И, разбира се, специалистите несъмнено извършват НАБЛЮДЕНИЕ на британските и американските лидери и на подчинените им. (За извършената работа в Техеран и Ялта Круглов по-късно е награден с почетното британско звание Рицар. И до днес остава единственият съветски офицер от разузнаването, на когото е оказана подобна чест.)

През декември 1945 г. Сталин издига Круглов на мястото на ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ — ръководител на МВД.

През 1946 г. МВД получава статут на министерство и Круглов става министър. Въпреки че е назначен на важния пост в Смерш от Берия, Круглов не е смятан за лоялен към него.

Круглов запазва позицията си в МВД 7 години. На 7 март 1953 г., 2 дни след смъртта на Сталин, съветското правителство слива МВД и МГБ в едно общо „супер“ МВД под ръководството на Берия. Круглов от МВД и [Семьон] Игнатиев от МГБ са свалени от постовете, но нито единият, нито другият е арестуван или разстрелян. „Чисто отстраняване на лидери“, пише американският аналитик на разузнаването Джон Дзиак в книгата си „Чекисти: историята на КГБ“ („Chekisty: A History of the KGB“, 1988) и добавя: „Наистина Круглов е задържан на поста заместник на Берия. И това е грешка на Берия.“

На 26 юни 1953 г., почти 4 месеца след смъртта на Сталин, Берия е арестуван. Круглов застава на страната на силите, настроени срещу Берия, и наградата му е постът, заеман от Берия — министър на вътрешните работи. Изглежда, Круглов е изиграл ключова роля при свалянето на Берия, включително в арестуването на другите му заместници. Според някои сведения Круглов е подслушвал телефонните разговори на Берия и е разкрил, че подготвя свой преврат на 27 юни, за да превземе правителството. Круглов продължава работата си като ръководител на МВД, което през март 1954 г. остава на заден план след създаването на КГБ — Комитет за държавна сигурност. МВД отново се съсредоточава във вътрешната сигурност. Круглов е уволнен от Никита Хрушчов в навечерието на XX конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз през февруари 1956 г. На конгреса Хрушчов разкрива ексцесиите и терора на Сталин и на органите на полицията и разузнаването — дейности, в които Круглов е бил основен участник.

Твърди се, че по-късно Круглов се самоубива от страх да не бъде застигнат от възмездие.

Крусейдър F8U

Американски изтребител с излитане от самолетоносач. Неговият вариант F8U–1P за ФОТОГРАФСКО РАЗУЗНАВАНЕ доставя важни снимки, направени от малка височина над обекти във Виетнам и Куба. (Вж. КУБИНСКА РАКЕТНА КРИЗА.) Самолетите F8U се използват и от флота като изтребители и за разузнаване.

Шест военноморски самолета F8U–1P, които излитат от Кий Уест, Флорида, на 23 октомври 1962 г., извършват първите ниски полети над Куба — при скорост 640 км/ч и височина около 130 м. След като се приземяват в Сесъл Фийлд край Джаксънвил, Флорида, готовият филм бързо се проявява в съседната фотолаборатория. Водачът на полета — капитан Уилям Екър, командир на фотоескадрила VFP–62, получава нареждане да излети незабавно до военновъздушната база Андрюс край Вашингтон, окръг Колумбия. От Андрюс той се прехвърля на хеликоптер за Пентагона, все още в авиаторския си костюм. Там е въведен при обединените началник-щабове, за да докладва за впечатленията си от полета.

Когато Екър се извинява, че „мирише на пот“, генерал Къртис Лъмей, винаги шокиращо прям, го прекъсва: „Дявол да го вземе, пилотирали сте самолет, нали така? Би трябвало да сте потен и да миришете. Сядайте!“

Изтребителните варианти на F8U широко се използват за бойни действия през Виетнамската война. Военноморски самолети излитат от самолетоносачи и от бази на сушата. Използват се фотоварианти F8U–1P, оборудвани с 5 камери, разположени на предната долна част на корпуса. На фотографските самолети не са монтирани оръдия.

През 1964 г. F8U са сред първите американски бойни самолети, които извършват полети по време на виетнамския конфликт. Фотографските Крусейдъри обикновено правят панорамни географски снимки, предимно в Лаос. През май 1964 г. фоторазузнавателен самолет, излетял от самолетоносача Кити Хоук и пилотиран от лейтенант Чарлс Класман, е улучен от противовъздушен огън над Лаос. Въпреки че самолетът му изгаря за 20 минути, той успява да се добере до самолетоносача. Две седмици по-късно обаче, на 6 юни, докато изпълнява друга фотомисия, самолетът му е ударен отново. Този път повредата е много сериозна и Класман скача с парашут близо до позициите на комунистите, където е заловен — очевидно първият американски летец, пленен по време на виетнамския конфликт. След 3 месеца в плен той успява да избяга заедно с няколко лаоски затворници. В продължение на 2 дни се крият в джунглата, след което се добират до американски военен лагер.

F8U е едномоторен и едноместен самолет, построен от компания Чарлс Вот. Има удължени криле под ъгъл нагоре за намаляване скоростта при кацане. Вариантът за изтребител има четири 20-милиметрови оръдия и може да носи ракети въздух-въздух или бомбен товар 2,260 т, разположен под крилете. Крусейдър е първият американски самолет, пуснат в серийно производство, който достига скорост над 1600 км/ч в хоризонтален полет. Майор Джон Глен — по-късно астронавт и сенатор, пилотира самолет F8U–1P по време на рекорден полет над Съединените щати на 16 юли 1957 г.: 3 часа и 23 минути при средна скорост 1155 км/ч.

Произведени са общо 1075 изтребителя F8U плюс 144 фоторазузнавателни самолета F8U–1P. Още 42 изтребителя F8U са построени за френските самолетоносачи. През октомври 1962 г. обозначението F8U е променено на F–8, като фоторазузнавателните варианти стават RF–8 съгласно унифицираната военна система.

Прототипът XF8U–1 излита за пръв път през 1952 г., а първият специализиран F8U–1P — през 1957 г. Ескадрилите получават изтребители F8U през 1957 г. Самолетите са в активна военноморска служба да 1982 г. Последната американска военноморска част, която използва Крусейдър, е Военноморската въздушна ескадрила резерв VFP–206, която заземява фотографските самолети Крусейдър през 1986 г. (Френският военноморски флот все още използва тези самолети.)

RF–8G

Кръг Калпър

Изключително успешна шпионска мрежа, която осигурява разузнавателни сведения директно за генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН по време на Войната за независимост на Северна Америка.

През юни 1778 г. генерал сър Хенри Клинтън, командващ британските войски в Америка, окупира Ню Йорк и разпръсква войските на Вашингтон из Ню Йорк, Ню Джърси и Кънектикът. Тъй като има нужда от разузнавателна информация за войските и намеренията на Клинтън, Вашингтон нарежда на майор БЕНДЖАМИН ТОЛМИДЖ да създаде шпионска мрежа.

Толмидж, който е от Лонг Айлънд, вербува Ейбрахам Удхъл от Сетоки, Лонг Айлънд, което е от другата страна на тесния проток Лонг Айлънд в Кънектикът. И Лонг Айлънд, както и Ню Йорк са окупирани от британците. Удхал приема името Самюъл Калпър за ПРИКРИТИЕ. След това той вербува РОБЪРТ ТАУНЗЕНД — бизнесмен от Ню Йорк. Таунзенд е квакер и лесно може да приеме ролята на привърженик на торите. По-късно той става член на милицията на торите. Удхъл е наречен Калпър-старши, а Таунзенд — Калпър-младши.

Таунзенд има най-малко двама помощници агенти — зет му и съпругата му. Тя е с номер 355, Таунзенд — 723, Удхал — 722, а Вашингтон — 711. Таунзенд пише докладите си в кодиран ТАЙНОПИС по специално настояване на Вашингтон, който му е дал инструкции: „понякога трябва да пише докладите си на белите полета на брошури, на първата, втората и друга страница на някоя книга джобен формат или на празните листа в края на справочници, алманаси или нови издания на книги, които са без особена стойност“. Вашингтон предлага тайнописът да бъде включен и в писма до приятели.

Вашингтон не знае самоличностите на шпионите и казва на Толмидж, че Калпър-младши трябва „да е възможно най-често сред офицери и изгнаници и да посещава кафенетата и всички обществени места. Той трябва да обърне особено внимание на движението по суша и вода за и от града“. Вашингтон предпочита шпиони като Таунзенд и Удхъл, които „живеят на другата страна, тъй като поради обстановката и мястото, където живеят, няма да будят съмнение и ще имат добра възможност за наблюдение“.

Таунзенд води клюкарската рубрика във вестник на торите. В този вестник публикува и майор ДЖОН АНДРЕ, който пише поезия, когато му остава време след изпълнението на шпионски задачи и конспиративни разговори с генерал-майор БЕНЕДИКТ АРНОЛД. Собственикът на вестника, с когото Таунзенд държи кафене, със сигурност е член на кръга Калпър.

Докладите на Таунзенд се занасят на Удхъл от Остин Роу — ханджия от Сетоки, който пътува редовно за и от Ню Йорк за провизии. Той оставя докладите в ТАЙНИК във фермата на Удхал.

За тайника се грижи КЕЙЛЕБ БРУСТЪР, моряк, който пренася съобщенията през пролива до Толмидж или до един от КУРИЕРИТЕ му и след това ги отнася направо на Вашингтон. Съобщенията осигуряват на Вашингтон ежедневна информация за разположението на войските на Клинтън — информация, която ще се окаже безценна за стратегията на Вашингтон.

Когато през 1780 г. в Нюпорт, Роуд Айлънд, пристигат френски войски, за да помогнат на американците, Клинтън решава да прехвърли по-голямата част от войските си в Нюпорт и да нападне французите, преди да са се присъединили към американците. Таунзенд вижда, че войските се готвят за прехвърляне, и изпраща своевременно съобщение на Вашингтон, който реагира така, че всички да помислят, че се е запътил към Манхатън. Тази ДЕЗИНФОРМАЦИЯ заблуждава Клинтън, който прекратява прехвърлянето и изчаква американската атака, която никога не се осъществява.

Кръгът

Измислено име за щабквартирата на британската разузнавателна служба МИ–6 на БРОДУЕЙ от 1924 до 1966 г. Предполага се, че е наречена на името на Кеймбридж съркъс (кръг) — на кръстовището на Шафтсбъри авеню и Чаринг крос роуд и още няколко улици. Кръгът е популяризиран от известния писател на шпионски романи ДЖОН ЛЬО КАРЕ. Въпреки че щабквартирата на МИ–6 не се намира на Кеймбридж съркъс, британските разузнавателни служби вероятно са имали клонове в този район, наситен с театри и книжарници.

В книгата „Благородният ученик“ („The Honourable Schoolboy“, 1977) Льо Каре обяснява, че името „произлиза от адреса на тайната щабквартира на организацията, която гледа към известното кръстовище на лондонски улици“. Когато неговият супертаен агент ДЖОРДЖ СМАЙЛИ поема ръководството на Кръга, Льо Каре описва неговата „износена престолна зала на петия етаж на Едуардовия мавзолей, разположен на Кеймбридж съркъс…“.

Американското издание на книгата за историята на МИ–5 от 1945 до 1972 г. от НАЙДЖЪЛ УЕСТ се нарича „Кръгът“ („The Circus“, 1982). Във Великобритания заглавието й е „Въпрос на доверие“ („A Matter of Trust“).

Крючков, Владимир (1924)

Председател на КГБ от 1988 до 1991 г. След кратка служба в съветската армия Крючков следва в юридически институт. След дипломирането си в началото на 50-те години работи в прокуратурата. По-късно е изпратен в съветското посолство в Будапеща, Унгария. От 1957 до 1967 г. работи в отдел към Централния комитет, като отговаря за чуждестранните комунистически партии по времето, когато отделът се оглавява от ЮРИЙ АНДРОПОВ.

През 1967 г. Андропов е назначен за председател на КГБ и Крючков отива с него там на работа. През 1978 г. е издигнат за ръководител на главно управление на КГБ с чин генерал-лейтенант. Издига се до заместник-председател на КГБ, преди да стане негов председател през 1988 г. Като председател на КГБ Крючков подема кампания за издигане авторитета на агенцията. Въпреки че по-рано е призовавал към „спечелване на мисленето“ на западните политици, тъкмо преди опита за преврат на 18 август 1991 г. той обвинява Запада, че се опитва да подкопае съветското общество. На 18 август е свален от този пост заради оказаното сътрудничество в неуспешния опит за преврат срещу президента Михаил Горбачов.

* Куба

„Заплаха на 90 мили от американския бряг“. Така десетилетия наред американските политици възприемат и определят Куба и се опитват да свалят комунистическия лидер на острова Фидел Кастро. Куба е единственото място в света, където има сблъсък между Съединените щати и Съветския съюз и едва не се стига до ядрен конфликт, единственото място в Западното полукълбо, където комунизмът е извоюван и се запазва, и единственото място, което се управлява от лидер, когото американски РАЗУЗНАВАЧИ сериозно са се опитвали да убият дори с помощта на мафията. Кастро много повече, отколкото Куба, е бил ОБЕКТ, но не като източник на разузнавателна информация, а като дразнител.

След като през декември 1959 г. Кастро сваля диктатора Фулхенсио Батиста, Съединените щати го приемат като герой, но за много кратко. Скоро след това той национализира американската собственост в Куба, колективизира селските стопанства и открито се придържа към комунизма. Започва да приема икономическа и военна помощ от Съветския съюз, която продължава 30 години. Съединените щати налагат икономическо ембарго над Куба и започват да кроят планове, как да премахнат Кастро.

Първата от двете американски кризи в Куба започва през март 1960 г., когато президентът Айзенхауер одобрява план на ЦРУ за свалянето на Кастро. Според плана във Флорида е трябвало да бъдат обучени кубински изгнаници, настроени против Кастро, и след това бъдат внедрени в Куба, за да предизвикат бунт. Лидери на изгнаниците след това е трябвало да се приземят и да се провъзгласят за временно правителство на „свободна Куба“. ЦРУ успява да поддържа проамерикански преврати в Иран и Гватемала, а Куба се очаква да стане третият успех на агенцията.

Сред хората, събрани в кубинската група за специални задачи, са и ветерани от предишните преврати. Ръководството е поверено на РИЧАРД БИСЪЛ-МЛАДШИ — директор на тайните служби в ЦРУ. Директор на групата е Джейкъб Естърлайн — служил в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ през Втората световна война, сражавал се зад японските линии в Бирма. В частта на Естърлайн е и ХАУЪРД ХЪНТ, работил над гватемалската операция и сега натоварен да организира кубинските изгнаници. ЦРУ създава Революционен фронт за демокрация (Frente Revolucionario Democratico), който да вербува емигранти във Флорида.

Групата е превозена със самолет без отличителни знаци от Флорида до военната тренировъчна база Кемп Тракс, която Бисъл е създал в планините на Гватемала. На остров Суон (Лебед), край бреговете на Хондурас, ЦРУ създава Радио Суон, което се предполага, че е търговска станция. То предава новини, музика и програми, насочени против Кастро.

ЦРУ установява контакт с партизанските части в изолираните планински райони на Куба и редовно ги снабдява с провизии. Изпращат се с лодки кубински АГЕНТИ. Това, което ЦРУ не знае, е колко и каква информация има Кастро за тези операции. Неговата тайна полиция и специални служби (Главно управление на разузнаването — ГУР) — Direction General de la Inteligencia (GDI), разбират какво става.

През юли 1960 г. Кастро изпраща брат си Раул в Съветския съюз, за да издейства обещание за съветска подкрепа при евентуално нападение от страна на САЩ. Съветският премиер Никита Хрушчов започва да изпраща военна помощ на Куба, която включва оръжие и съветници. След като ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ забелязва увеличаването на въоръжаването, Бисъл разширява плана си и включва допълнително амфибийно дебаркиране на стотици мъже, съпроводено от въздушно покритие. Американските военновъздушни сили подпомагат ЦРУ с един от полковниците си, който купува няколко леки бомбардировача B–26, останали от времето на Корейската война. Много страни, включително Куба, разполагат с B–26.

Бисъл ръководи операция, която вече се разраства до парламентарно равнище. Той решава, че самолетите B–26 ще бъдат добро ПРИКРИТИЕ за нападението. Един от тях ще бъде боядисан като самолет на кубинските военновъздушни сили и белязан с дупки от куршуми. Пилот емигрант ще го откара от тайно летище в Никарагуа до Маями, където ще поиска политическо убежище. Той ще твърди, че кубинските въоръжени сили се присъединяват към нападателите и партизаните в общо въстание. Дупките по корпуса, ще каже той, са причинени от някои от другарите му, отказали да се присъединят към бунта.

Времето за нападението наближава, както и президентските избори през 1960 г. в САЩ. Президентът Айзенхауер отлага операцията. Вицепрезидентът Ричард Никсън, който е запознат с някои от подробностите на първоначалния кубински план, се е кандидатирал срещу Джон Кенеди. По време на предизборната кампания АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, подхвърля на Кенеди, че срещу Куба е планирана операция. Дълес го уведомява подробно за размерите на операцията едва след като Кенеди е избран. Чак на 28 януари 1961 г., 8 дни след като встъпва в длъжност, Кенеди нарежда на обединените началник-щабове да проучат военните аспекти на операцията.

Обединените началник-щабове преценяват, че планът има „сравнително добри“ изгледи за успех, при условие че дебаркирането предизвика въстание. В противен случай няма никакъв шанс нападателите да разгромят въоръжените сили на Кастро, които наброяват 200 000. Гватемала настоява пред Съединените щати да изведе кубинците — БРИГАДА 2056, както е известна групата, от страната. Самите изгнаници също упражняват натиск, а те са над 1400 души, въоръжени и решени да се завърнат в страната си.

На 11 март Кенеди свиква съвещание на съветниците си. „Не забравяйте, че имаме проблем с настаняването — казва Дълес по време на съвещанието. — Ако трябва да изведем тези хора от Гватемала, ще трябва да ги докараме в Съединените щати, а не можем да ги оставим да обикалят страната и да разказват на всеки какво смятат да правят.“ Кенеди подкрепя прагматичната оценка на Дълес: „Ако трябва да се отървем от тези 800 души [по това време той не знае истинския им брой], много по-добре ще бъде да ги стоварим в Куба, отколкото в САЩ, още повече че те искат точно това.“

Мястото за амфибийното дебаркиране е град Тринидад, близо до планината Ескамбра, където се крият партизаните, настроени против Кастро. Когато слязат там, хората лесно ще могат да се скрият в планините. Тъй като малката писта там не е удобна за B–26, те ще трябва да летят до и от базата в Никарагуа. Кенеди обаче настоява самолетите да отлетят до Куба и после да извършват необходимите действия от кубинска земя, за да поддържат измислената за прикритие история, че са от кубинските военновъздушни сили. Той настоява и мястото на дебаркирането да не бъде толкова населено.

Това означава, че нападението трябва да се измести от Тринидад в Залива на прасетата, където има писта, която е достатъчно дълга за B–26. Нападателите трябва да завземат 3 плацдарма по крайбрежната ивица, дълга 64 км, след което да прекосят блато от 80 км, за да стигнат до планините. Предвижда се да бъдат спуснати и парашутисти, които да превземат пътищата, пресичащи блатото. Заливът на прасетата е най-близо до Хавана и до най-силно концентрираните кубински въоръжени сили. На нападателите е казано, че ако задържат плажовете в продължение на 3 дни, към тях ще се присъединят 500 партизани и въстанието ще започне. Тогава цялата страна ще се обедини срещу Кастро.

Идеята за ОФИЦИАЛЕН ОТКАЗ вече отстъпва пред реалността. Вестниците в Латинска Америка вече са съобщили за вербуването на изгнаници в Маями, където улиците жужат от слуховете за предстоящото нападение. Сред изгнаниците има агенти на ГУР, които докладват в Хавана. На 12 април, опитвайки се да потуши слуховете, Кенеди свиква пресконференция. „В никакъв случай няма да има нападение над Куба от страна на въоръжените сили на Съединените щати…“ Независимо от това лидерите на свободна Куба са уверени, че американски военновъздушни сили ще подкрепят нападението.

Дебаркирането — ЦРУ го нарича „заемане на временна позиция“ — е било определено за 5 април. Кенеди го отлага за 12 април, а след това — за 17 април.

На 15 април сутринта 9 самолета B–26 излитат от бази в Никарагуа. Осем от тях нанасят удари върху авиобази в Куба, а деветият направо отлита за Маями, където пилотът, показвайки на всички надупчения от куршуми корпус, разказва своята „легенда“, измислена за него от ЦРУ. Представителят на САЩ в ООН Адлей Стивънсън, не знаейки, че пилотът лъже, и приемайки всичко за чиста монета, обяснява авиоудара на американците над Куба с историята, разказана от пилота.

За 16 април, когато отрядите вече наближават брега, е предвиден втори въздушен удар. Но Кенеди, загрижен за достоверното представяне на нещата, го отменя. Първите нападатели дебаркират малко след 1 часа сутринта на 17 април и са подложени на значителен обстрел от танковете на Кастро, артилерийски огън и пехотна атака. Обградени са и малцина успяват да се измъкнат — някои в планините, където се предполага, че са партизаните, а други — на американски военни кораби, които чакат недалеч, за да приберат оцелелите.

В боевете на плажа загиват около 1650 от хората на Кастро и 114 от нападателите. Силите на Кастро пленяват 1189 души. Въстание не избухва. Всички, които са можели да се присъединят към бунта, са хвърлени в затвора. Тайната полиция на Кастро, която е била добре уведомена за предстоящата атака, е притиснала най-малко 100 000 потенциални въстаници, а е много вероятно броят им да е достигнал 200 000.

Като последен опит да помогне на хората на брега Кенеди, макар и с нежелание, разрешава провеждането на невъзможна мисия. Шест реактивни изтребителя — без отличителни знаци — на американския военноморски флот от самолетоносача Есекс е трябвало да осигурят покритие на атаката от оцелелите самолети B–26 от Никарагуа. Реактивните самолети е трябвало да летят само един час, като не обстрелват земни цели, а защитават B–26, отвръщайки на огъня, ако кубински военни самолети обстрелват бомбардировачите. Поради грешка, предизвикана от часовата разлика, самолетите B–26 пристигат на брега един час преди изтребителите на военноморския флот. Свалени са 2 B–26, а четирима американци — пилоти по договор към ЦРУ, са убити. Един от тях — майор Томас Рей от Алабамската въздушна национална гвардия, оцелява, след като самолетът му се разбива, но е убит от кубински войници.

Бъдещите членове на временното правителство молят администрацията на Кенеди да изпрати американски пехотинци, да предприеме масивни въздушни удари и да спаси хората в залива. Американски бойни кораби наистина претърсват водите в Залива на прасетата, за да приберат оцелелите. Но не е направено нищо друго. Кастро задържа затворниците 18 месеца, преди да ги освободи за откуп от 62 млн. долара във вид на медикаменти и храни, осигурени от частни корпорации, дипломатично подтикнати от администрацията на Кенеди.

Отказът на Кенеди да осигури въздушно покритие е честото обяснение за провала на нападението. В ЦРУ обаче вината е хвърлена върху Бисъл, защото не се е посъветвал с експертите на агенцията по въпросите за Куба. Елитът от СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА не е бил търсен за мнение относно вероятността за въстание. Планът за „заемане на временна позиция“ е бил толкова очевидно погрешен, че някои от критиците на Бисъл смятат, че в него има скрит подтекст: хваната в капан, Бригада 2056, трябва да бъде спасена от значителна американска намеса, която ще представлява истинско нападение над Куба.

Не след дълго Дълес и Бисъл подават оставка. Провалът само засилва желанието на администрацията на Кенеди да се отърве от Кастро. През ноември 1961 г. Кенеди одобрява ТАЙНА ОПЕРАЦИЯ — саботаж и план за подривни действия с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ МАНГУСТА, ръководени от генерал-майор ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ — специалист по въстания и преврати. Мангуста се контролира от СПЕЦИАЛНА ПОМОЩНА ГРУПА на кабинетно равнище. В Маями дейността във връзка с Мангуста получава кодовото наименование Таск форс W и се ръководи от УИЛЯМ ХАРВИ — ветеран от ЦРУ.

Таск форс W разполага с годишен бюджет 50 млн. долара, с 400 американци и 2000 кубински изгнаници на заплата и с флотилия от бързи плавателни съдове. Оперативните работници от Таск форс заразяват захарта за износ от Куба, осъществяват саботажи на пратки от сачмени лагери, които се изпращат за Куба от Европа, и извършват нападения по кубинския бряг.

Друга група — Алфа 66 — също осъществява нападения срещу Куба, но тя не е под контрола на ЦРУ. През август 1961 г. оперативните работници от Алфа се промъкват по крайбрежието и обстрелват един хотел. Убити са около 20 кубински и съветски съветници. Месец по-късно Алфа 66 обстрелва с артилерийски огън британски и кубински търговски кораби. Въпреки че нападенията са били извършени от бази в САЩ, американски официални лица настояват емигрантите да не бъдат преследвани от закона и предупреждават чуждестранните кораби, че поемат риск, ако търгуват с Куба.

Хрушчов продължава да увеличава притока на оръжия за Куба, като добавя също ракети и ядрени бойни глави към кубинския арсенал. Това предизвиква конфронтация през октомври 1962 г., която лесно можеше да прерасне в ядрена война между САЩ и Съветския съюз (вж. КУБИНСКА РАКЕТНА КРИЗА).

След края на кризата американски и съветски представители се срещат в Ню Йорк, за да изпълнят деликатната задача по уточняване на подробностите около оттеглянето на оръжията. Дори и по време на срещата операция Мангуста не е прекратена. На 8 ноември саботажен екип на Таск форс W взривява кубинска фабрика. Най-малко още 2 екипа са в Куба по време на преговорите, но действията им не оказват влияние върху тях.

По това време Мангуста се е превърнала в най-внушителната тайна операция, ръководена от ЦРУ. Базата в Маями е най-голямата в света — с 600 оперативни работници и около 3000 агенти, повечето от които емигранти. Участват и двойни агенти на ГУР, но броят им е неизвестен.

Непрекъснато се предлагат и отхвърлят нови идеи. Лансдейл, както винаги неуморен, предлага да се пуснат слухове, че Иисус Христос скоро ще се яви отново и че избраното от него място е Куба, но няма да стори нищо, докато тази безбожна комунистическа страна на Кастро не бъде премахната. За да потвърди слуховете, американска ПОДВОДНИЦА на военноморските сили трябва да изплава някоя нощ край Хавана и да направи пиротехническо представление, което много ще прилича на нещо от божествен произход.

От тази идея не излиза нищо, нито пък от много други, които са също толкова нереалистични: да се разпръснат причиняващи халюцинации химикали в радиостудио точно преди да пристигне Кастро, за да държи реч, и така да звучи напълно дезориентиран в ефир; да се поставят химикали в обувките му и когато тялото му ги поеме, брадата му да окапе; да се впръскват химикали в пурите, предизвикващи халюцинации. (По това време ЦРУ се занимава задълбочено с халюцинациите. Вж. МКУЛТРА.)

Продължават и икономическите саботажи. Екип от кубинци, обучени от ЦРУ, заминават за Париж и замърсяват пратка петрол за Куба, който да загуби смазващите си свойства и да разруши машините. Агенти в Куба саботират захарните рафинерии.

През лятото на 1960 г. плановете за сваляне на Кастро се превръщат в планове за убийство на Кастро. На 21 юли Бисъл пита ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК дали един наскоро вербуван агент ще успее да се погрижи за „евентуалното премахване на трима от върховните лидери“ — Кастро, брат му Раул и техния другар революционер Че Гевара, който се прославя като комунистически мисионер в Латинска Америка. Междувременно Харви се среща с Джон Росели в Маями, важна фигура в средите на мафията, и обсъжда с него възможността за убийство на Кастро. Росели е вербувал други двама от шефовете на мафията — Сам Джанкана и Сантос Трафиканте, които започват да набират кубинци, за да формират екип за удара.

Мотивът на мафията е много прост. Кастро е затворил небезизвестните казина в Хавана и е прогонил мафията от Куба. Краят на Кастро и на свободна Куба със сигурност означава завръщане на хазарта.

През април 1962 г. Харви се среща с Росели в Маями и му дава отровни хапчета, подготвени от Отдела за технически средства в ЦРУ. По-късно Росели докладва, че хапчетата са вече в Куба заедно с 3-членния екип убийци.

Не се получава обаче нищо. Почти е сигурно, че екипът, а и другият след него са засечени от изключително ефективната тайна полиция на Кастро — Комитета за защита на революцията, който, както се изразява един изменник, има агенти във „всеки блок и фабрика“. През юни Харви, вече свален от поста директор на Таск форс W, се среща с Росели в Маями и прекратява всякаква договореност между мафията и ЦРУ. ФБР, което държи Росели под НАБЛЮДЕНИЕ, записва срещата.

Заговорите срещу Кастро продължават. На 22 ноември 1963 г. офицер от ЦРУ в Париж се запознава с кубинец, който трябва да убие Кастро. Офицерът му дава пълна с отрова писалка, която трябва да забие в Кастро. В края на срещата офицерът от ЦРУ научава, че президентът Кенеди е бил убит в Далас. Съвпадението се появява непрекъснато при разследването на убийството на Кенеди и ще води до подозрението, че отмъстителният Кастро е замесен в убийството на Кенеди.

Години наред офицери на ЦРУ се притесняват, че в широки агентски мрежи в Куба са проникнали хора на ГУР. Но следи от подобно проникване, поне официално, няма. Съществува и притеснението, че Куба се превръща в рай за международни терористи. Небезизвестният Карлос (Илич Рамирес Санчес) е обучен в учебния лагер Манянас в Хавана от инструктори, сред които има и генерал от КГБ според докладите от Куба.

Но колко сигурни са тези разузнавателни сведения? През март 1983 г. Хесус Раул Перес Мендес — ръководител на операциите в ГУР, избягва в Маями и разкрива подробности за ГУР и постигнатите успехи при внедряването на агенти в огромните кубински общности в Маями и Кий Уест, Флорида. ГУР, казва той, използва връзките си при внасянето на наркотици в САЩ.

Друг ИЗМЕННИК — майор Флорентино Аспилахе, ръководител на разузнаването в кубинското посолство в Прага, предава на ЦРУ списък с 38 американски агенти, които са били ПРЕВЕРБУВАНИ от ГУР и са станали ДВОЙНИ АГЕНТИ независимо от това, че са преминали всички тестове с ДЕТЕКТОРА НА ЛЪЖАТА. Той предполага, че всички американски агенти в Куба са под контрола на ГУР. Това означава, че за неопределен период голяма част от ОЦЕНКАТА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ за Куба е неточна. Специалисти от ЦРУ по въпросите на Куба казват на ПОТРЕБИТЕЛИТЕ си, че получават изключителни сведения за Куба. Сега ЦРУ открива, че голяма част от разузнавателните сведения са неверни и че е била подавана ДЕЗИНФОРМАЦИЯ. (Двойни агенти продължават да измъчват американското разузнаване в Куба, както проличава при завръщането на престорен изменник от Куба през февруари 1996 г. Той се появява в Хавана, когато военновъздушните сили на Кастро свалят 2 невъоръжени леки самолета, спонсорирани от движението Свободна Куба във Флорида.)

През 1990 г. американски служители в разузнаването докладват, че огромната комуникационна прехващателна инсталация в ЛУРДЕС, Куба, се обновява от руски техници. В базата се прехващат телефонни разговори, факсове и други комуникации, които се предават чрез спътникова връзка извън САЩ. В базата Лурдес работят около 6000 служители. Краят на Студената война и разпадането на Съветския съюз през декември 1991 г. прекратяват съветската финансова подкрепа за Кастро. Но подслушвателната станция в Лурдес продължава да съществува.

Заливът на прасетата не се забравя години наред. Измислят се различни неща за загубите. Например историята с майор Рей, пилота от Алабама, убит, след като самолетът му са разбива. Веднага след смъртта му вдовицата научава, че съпругът й е „работил като наемник за богата кубинска корпорация, собственост на изгнаници, и е загинал, когато търговският самолет се е разбил“. Тя не вярва на тази история и започва кампания, за да открие истината, която е дълбоко скрита до 1978 г. Кубинците запазват тялото на Рей до декември 1979 г. и тогава го изпращат на семейството.

Ветерани от нападението в Залива на прасетата се включват в УОТЪРГЕЙТ и в бомбения атентат във Вашингтон, окръг Колумбия, през 1976 г. срещу бившия чилийски посланик Орландо Летелиер, противник на поддържания от американците генерал Аугусто Пиночет. Бригада 2056 е запазена като символ и се превръща във влиятелна група лобисти от Маями, настроени срещу вдигането на американските икономически ограничения над Куба.

Кубинската ракетна криза от октомври 1962 г. е както триумф, така и поражение за американските разузнавателни способности. Съветският лидер Никита Хрушчов прави опит да разположи в Куба балистични ракети с ядрени бойни глави, за да изравни дисбаланса в стратегическите оръжия, възникнал между САЩ и Съветския съюз.

Прехвърлянето на стратегически ракети в Куба, както и на съветски въздушни, военноморски и пехотни части за защита, носи съветското КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ АНАДИР. Според оригиналния план трябва да бъдат изпратени 36 балистични ракети със среден радиус на действие (съветско обозначение — R–12, американско — SS–4 Сендъл) и 24 ракети с междинен радиус на действие (съветски R–14, американски SS–5 Скийн). Всички те е трябвало да имат ядрени бойни глави и всички 60 ракети да могат да достигат цели в САЩ. Дори и крайбрежните отбранителни сили е трябвало да бъдат снабдени с ракети с ядрени бойни глави, артилерийски ракети и 6 леки бомбардировача Ил–28 Бийгъл, които да могат да отблъснат евентуално американско нашествие. Общо почти 51 000 съветски пехотинци, моряци, летци, военни техници и механици, а също и помощен персонал е трябвало да бъдат прехвърлени в Куба.

Всяка крачка, направена от руснаците, си е имала цел. Един пенсиониран съветски военноморски офицер — доктор Георгий Святов, си спомня, че през есента на 1962 г., тогава млад инженер лейтенант в корабостроителница на подводници, „Куба представляваше едно много просто решение“.

Търговски кораби на Съветския съюз и на страните от Източния блок, натоварени с различни стоки и пратки (по-голямата част от суровините внимателно прикрити), както и с хора, започват да пристигат в Куба на 26 юли 1962 г. Същото лято американски политически и военни лидери са заети с проблемите в БЕРЛИН и с кризата във Виетнам. Сред висшите американски служители вече се прокрадва съмнението, че руснаците може да докарат в Куба бомбардировачи и далекообхватни ракети, въпреки че няма никакви доказателства.

ЦРУ изпраща шпионски самолети U–2 над Куба още от октомври 1960 г. По времето на ДЖОН МАККОУН — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ, назначен от президента Кенеди през ноември 1961 г., броят на полетите над Куба на голяма височина е увеличен. В края на лятото на 1962 г. различни разузнавателни източници осигуряват на администрацията на Кенеди информация за увеличаването на съветските оръжия в Куба. Но все още не съществуват доказателства, че в Куба се прехвърлят ядрени оръжия. РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ разработва 4 ОЦЕНКИ НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ за 1962 г., като в последната — от 19 септември — се заявява, че руснаците няма да разположат ядрено оръжие на острова.

През юни 1962 г. ЦРУ провежда 4 мисии с U–2 над Куба. Снимките от тях дават първите доказателства, че кубинците разполагат с ракети земя-въздух, въпреки че самите ракети не се виждат. Следващият полет с U–2 е проведен на 5 август. Той разкрива повече доказателства за подготовката на площадки за ракетите земя-въздух.

Маккоун и др. смятат, че е възможно руснаците да се опитат да прехвърлят далекообхватни ракети, а също и ракети земя-въздух в Куба, и Маккоун нарежда разузнавателните полети през следващия месец да бъдат увеличени. Освен това американски официални лица започват да разискват възможностите за действие срещу установките за ракетите земя-въздух, въпреки че са оръжия за защита. На 10 август се обсъжда възможността за блокада, но никой не забравя опасността, че ако бъде предприето нещо срещу Куба, руснаците ще отвърнат с нещо подобно в Берлин.

Аероснимка от малка височина. Съветски кораби в кубинско пристанище.

Филмът, донесен от U–2, се проявява във военновъздушната база Офът в Небраска. Маккоун чака за по-подробно разчитане на снимките и изисква от Военноморския център по разчитане на фотоинформация в Сютленд, Мериленд, също да ги анализира. Тук не става въпрос за съперничество между агенциите. Маккоун просто иска най-доброто и обективно обяснение.

Снимките от мисията на U–2, проведена на 29 август, ясно показват установките за ракети земя-въздух с ракетните транспортьори, радарите и площадките за изстрелване. На тях личи, че се инсталират и крайбрежни ракети за защита. Полетът на U–2 на 5 септември разкрива нови установки за ракети земя-въздух, които се подготвят и за съветските изтребители МиГ–21. На 28 август самолет U–2 снима бомбардировачи Ил–28 в момент, когато пристигат в Куба. Полетите на U–2 продължават.

По-късно същия месец полковник ДЖОН РАЙТ-МЛАДШИ от РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВО НА ОТБРАНАТА е първият, който разчита снимките. Той стига до заключението, че начинът на разположение на ракетите земя-въздух близо до Сан Кристобал напомня разположението на стратегическите ракети в Съветския съюз. Маккоун нарежда по-интензивно снимково покритие над Куба.

Ракети земя-въздух близо до Сан Кристобал

Но кой да изпълнява мисиите? Имайки предвид нововъзникналите рискове след разполагането на ракетите земя-въздух, министърът на отбраната Робърт Макнамара смята, че пилотите трябва да са униформени. Маккоун е против, тъй като всичко свързано с Куба все още представлява разузнавателна операция, следователно той ръководи нещата.

Взето е решение мисиите да се изпълняват от военновъздушните сили, но с по-добре оборудвани самолети U–2C на ЦРУ. Двама пилоти от военновъздушните сили — Ричард Хейзър и майор РУДОЛФ АНДЕРСЪН-МЛАДШИ, бързо са преквалифицирани за U–2C. Рано сутринта на 14 октомври Хейзър извършва полет над Куба с U–2C, следван от Андерсън с втория самолет. Секунди след като Хейзър каца във военновъздушната база в Маккой във Флорида, филмът е отнесен в Офът и във Вашингтон и предаден в Сютленд. Още същия ден снимковият материал поднася доказателствата: руснаците разполагат ядрени ракети в Куба.

Пилот първи клас, Майкъл Дейвис, който разчита снимки, е първият американец, който вижда неопровержимото доказателство, че в Куба са разположени балистични ракети SS–4. На филма се виждат и други балистични ракети. На 16 октомври сутринта доктор РЕЙ КЛАЙН — заместник-директор на разузнаването в ЦРУ, отива в Белия дом, за да уведоми специалния помощник на президента по въпросите на националната сигурност Макджордж Бънди. Той на свой ред уведомява президента Кенеди, че съществуват неопровержими доказателства за ядрени ракети за масово унищожение в Куба.

Докато се обсъжда нарастващата криза, е взето решение да се изпълнят 6 полета над Куба на 17 октомври, за да се покрие със снимков материал целият остров. Те разкриват, че са инсталирани 2 вида балистични ракети — SS–4 и SS–5, както и че е струпано огромно количество конвенционални оръжия. Президентът Кенеди незабавно свиква съветниците си, за да обмисли възможните реакции от страна на САЩ. Ето какво пише по-късно Робърт Кенеди за това време в книгата си „Тринайсет дни“ („Thirteen Days“, 1969): „… преобладаваше чувството на шок и недоверие. Хрушчов ни беше измамил, но и ние се бяхме заблудили сами. Никой в правителството не бе споменал дори пред президента Кенеди, че руското струпване на оръжия ще включва и ракети [за масово унищожение].“

Струпването на оръжия в Куба кара президента Кенеди на 19 октомври да се разпореди за национална военна тревога. Три дни по-късно обединените началник-щабове издават директива за подготовка на блокада на острова. Стратегическото военновъздушно командване нарежда 65 стратегически бомбардировача B–52 да са в готовност за излитане, а други да са в степен на повишена готовност с разпръскване и на спътниковите площадки, за да бъдат намалени загубите в случай на ненадейна съветска бомбардировка или ракетна атака. При изключителна секретност президентът Кенеди изпраща снимките от U–2 в столиците на Великобритания, Канада, Франция и Западна Германия, за да осигури подкрепата на други западни правителства при ответен удар от страна на американците.

През нощта на 22 октомври президентът Кенеди прави обръщение към американския народ:

Той нарежда военноморска блокада, която да прекрати притока на ракети за масово унищожение към Куба. Военноморски кораби обикалят край острова, а военноморски самолети, излитащи от самолетоносачи, и патрулни самолети, излитащи от сушата, кръстосват над Атлантическия океан и Карибско море, за да открият съветски кораби и подводници. Стратегическото военновъздушно командване изпраща 16 танкера KC–97 с бутални двигатели и 5 фоторазузнавателни варианта на самолет B–47 СТРАТОДЖЕТ за ниски полети да претърсват водите край Куба.

Същевременно се прави подготовка за масирани въздушни удари по съветски ракетни установки, а военновъздушните, пехотните и военноморските сили заемат позиция за евентуално нападение над острова.

Когато американската блокада над Куба започва, разузнавателните полети на U–2 на голяма височина са придружени от нисколетящите фоторазузнавателни самолети на военновъздушните сили F–101 ВУДУ и F–8U КРУСЕЙДЪР на военноморските сили. Снимките разкриват, че ракетите са в състояние на готовност, а така също някои други данни. Късно на 25 октомври въздушната фотография разкрива, че работата на ракетните установки се провежда с изключителни темпове. Снимки, направени на следващата вечер, показват, че от контейнери се вадят и се сглобяват леки бомбардировачи Ил–26 Бийгъл.

Два дни по-късно, на 27 октомври, след като Фидел Кастро е наредил на своята противовъздушна артилерия да стреля по нископрелитащите американски самолети, съветски военновъздушен командир, без да има заповед за това, нарежда да бъде изстреляна ракета земя-въздух SA–2 по самолет U–2. Майор Андерсън излита от базата в Маккой на 27 октомври сутринта. В източния край на острова самолетът му е ударен от ракета SA–2. Андерсън загива, след като самолетът се разбива на остров в района на Бан Антила. Робърт Кенеди пише в „Тринайсет дни“ за реакцията от новината за загубата на Андерсън:

След свалянето на Андерсън не е предприето нищо по-значително. Полетите на U–2, както и ниските разузнавателни полети продължават. Андерсън е единствената жертва в Кубинската ракетна криза. (Ракета SA–2 е била изстреляна най-малко по още един U–2.)

Напрежението ескалира. Кастро подготвя войските си, за да отблъсне евентуално нападение. Той уведомява Хрушчов с телеграма (изпратена рано на 27 октомври), че в случай на американска атака срещу острова те ще нанесат удар по САЩ с ядрено оръжие и няма да изчакват Кенеди да поеме инициативата.

За Кастро, „нападение, което да изличи комунизма в Куба, означава началото на глобална война между социализма и империализма“. За Хрушчов „такова нещо няма да има и Съветският съюз трябва да се пази да не бъде въвлечен във война в Куба“ — пише политическият историк Реймънд Гартхоф през 1992 г. в изследване на Кубинската криза.

Кубинската криза е преустановена по дипломатически път. Провеждат се тайни директни разговори между президента Кенеди и премиера Хрушчов. Осъществени са и комуникации по „задни канали“ между двамата лидери с посредничеството най-често на Робърт Кенеди, на американски журналисти и на двама служители на КГБ във Вашингтон — ГЕОРГИЙ БОЛШАКОВ и Александър Феклисов.

На 28 октомври съветското правителство се съгласява да премахне балистичните ракети от Куба. Блокадата продължава, докато стратегическите оръжия се разглобяват и изнасят от острова. На 20 ноември, когато започва разглобяването на бомбардировачите Ил–26, президентът Кенеди обявява, че „карантината“ над Куба може да бъде прекратена. Успехът й се състои в това, че демонстрира решителността на Америка, без да се стига до нападения срещу съветските сили в Куба. Хрушчов изтегля оръжията за масово унищожение от Куба (а също и 3–4 пехотни полка). Президентът Кенеди се съгласява да не напада Куба и да изтегли балистичните ракети Юпитер от Турция.

Американските разузнавателни самолети успяват да осигурят подробно снимково покритие на Куба, с което разкриват пред света съветските действия и лицемерие. Разузнавателната общност обаче не успява да улови ранните признаци за струпването на съветски ракети в Куба, а така също характера и размерите на това струпване. Американските източници са убедени, че само 8000 души съветски военен персонал е имало на острова по време на карантината. Истинският брой е 41 900!

Вероятно значително по-важно е нещо друго — че американската разузнавателна общност стига до заключението, че в Куба няма ядрено оръжие. Истината е, че първите бойни глави пристигат на товарния кораб Индигирка на 4 октомври. Тази пратка включва 36 бойни глави за ракети SS–4, 80 — за ракетите на крайбрежната защита, 12 за късообхватните артилерийски ракети Луна и 6 бомби за бомбардировачите Ил–26 — общо 134 ядрени глави. (Търговският кораб Александровск също е акостирал с 24 ядрени бойни глави за ракети SS–5, които обаче не са били разтоварени.)

Белият дом също разполага с таен източник за разузнавателна информация. Това е полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — офицер в съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ). През 1961–1962 г. той предава на британците и на американците секретни данни за съветските оръжия и степента на бойна готовност. Тази разузнавателна информация и проведените по-рано полети на U–2 над Съветския съюз показват на Кенеди, че руснаците са на много ниско равнище на готовност в случай на ядрена война. Разузнаването, добро или лошо, както и американските преимущества в ядрените оръжия са фактори от особено значение за президента Кенеди за постигането на успех в преговорите. Официална история на военновъздушните сили отбелязва във връзка с кризата:

Кузнецов, Фьодор (1904–1979)

Началник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от 1943 до 1946 г. Той играе важна роля в чистките, извършени сред военните и преди, и след Втората световна война.

Кузнецов е работник във фабрика в Москва и активен член на комунистическата партия, когато е мобилизиран в армията през 1938 г. Назначен е за заместник-началник на Главното политическо управление. На тази длъжност той проявява особена активност по време на Сталиновите чистки в Червената армия, включително в ГРУ.

През 1943 г. е назначен за началник на ГРУ след внезапното премахване на предшествениците му. Кузнецов помага в организирането на срещата на Чърчил — Рузвелт — Сталин в Техеран (Иран) от 28 ноември до 1 декември 1943 г., след което е повишен в генерал-полковник. По-късно — през 1945 г., е основна фигура в организацията на конференциите в Ялта (Крим) и в Потсдам (Германия). Под негово ръководство ГРУ набляга на шпионажа на американски атомни технологии през този период (вж. МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ).

През 1948 г. Кузнецов става директор на Главното политическо управление на армейските части и се задържа на този пост до смъртта на Сталин през март 1953 г., когато е понижен. По-късно оглавява Военната академия. Завършва кариерата си като директор на Политическото управление на Северната група съветски войски. Пенсионира се през 1969 г.

Куиксилвър

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на сложна подвеждаща операция, която има за цел да убеди германците, че дебаркирането в ДЕНЯ Д ще бъде при Па дьо Кале. Вж. ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМЕЙСКА ГРУПИРОВКА.

Куин Анс гейт

Малка къща на Куин Анс гейт №16–18 срещу парка Сейнт Джеймс в Лондон, където е разузнавателният клон на британската армия от 1884 до 1901 г.

Къщата на Куин Анс гейт е служба и официална резиденция на първия директор на МИ–6 капитан МАНСФИЙЛД КЪМИНГ (или, както го наричат, „C“ (Си)) от 1909 до смъртта му през 1923 г. Той прокарва таен проход между службата си и щабквартирата на МИ–6 на БРОДУЕЙ.

Наследниците на Къминг, също известни като „C“ (Си), остават в Куин Анс гейт до 1966 г., когато МИ–6 се премества в модерната СЕНЧЪРИ ХАУС южно от Темза на Виктория имбенкмънт.

Кук, Кристофър (1955)

Офицер от военновъздушните сили на САЩ, назначен в стратегическия ракетен център Титан. Кук отива в съветското посолство във Вашингтон и предлага да продаде информация за американски стратегически ракети. Предложенията му, правени по телефона преди това, са отхвърлени. Вероятно съветските служители са предполагали, че е АГЕНТ-ПРОВОКАТОР. На 23 декември 1980 г. той посещава съветското посолство във Вашингтон и получава 50 долара за преписаните на ръка извадки от секретни документи.

След Коледа се завръща във военновъздушната си база Макконъл в Канзас, където събира секретни материали, и на 2 май 1981 г. се опитва отново да влезе в посолството, но то е затворено.

Кук е проследен, тъй като се е обадил по телефона от посолството у дома в Ричмънд, Вирджиния, по време на посещението през декември 1980 г. Телефонното подслушване на телефоните на посолствата от ФБР води до залавянето му. Той прави признания по време на доста объркан разпит, но военният съд преценява, че не може да бъде съден. Освободен е от служба във военновъздушните сили, където е служил 1 година.

Кук има магистърска степен, поради което вероятно е най-образованият американски инициативник в чуждо посолство. Когато предлага услугите си на руснаците, той използва измисленото име Марк Джонсън и КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Скорпион.

Кукла за заблуда

Поставена в кола кукла — понякога надуваема — за заблуда на вражеските АГЕНТИ за броя на хората в превозното средство.

Куклински, Владислав (1930)

Полковник от полската армия, предавал от 1970 г. на ЦРУ разузнавателни сведения за съветските военни планове и през 1981 г. избягал от страната си.

В началото на ноември 1981 г. Куклински, жена му и най-малко един от синовете му получават помощ от ЦРУ, за да напуснат страната и да избягат на Запад. Куклински участва в планирането и провалянето на военния съд срещу профсъюза Солидарност на 13 декември 1981 г. Полските власти разбират за пръв път за шпионската му дейност, когато той не се явява на работа на 6 ноември 1981 г. Предаден е на съд и осъден задочно на смърт. Предполага се, че сега Куклински и семейството му живеят в Съединените щати.

Във вестник Вашингтон поуст през 1986 г. той е описан като „изключително смел човек, който става агент [на ЦРУ] не за пари, а защото презира всичко, което руснаците и [полското] военно правителство са сторили на страната му“.

Кундурджия

Руски термин за фалшификатор; вж. ОБУВКА; ОБУЩАР.

Кункъл, Крейг (1949)

Бивш американски главен авиационен оператор при противоподводникови действия, който се признава за виновен в извършване на шпионаж, след като се е опитал да продаде секретна информация на двама агенти под прикритие от ФБР, които се представят за съветски РАЗУЗНАВАЧИ.

Кункъл, ветеран от 11 и половина години от военноморския флот, е уволнен през 1985 г. за многократни прояви на неприлично поведение. През 1988 г., когато се опитва да извърши шпионаж, работи в болница като охрана. Твърди, че е искал да шпионира за руснаците, за да спечели средства и да си отмъсти на флота заради уволнението.

В началото на декември 1988 г. Кункъл осъществява контакт 6 пъти с човек, за когото смята, че е от съветското посолство във Вашингтон. Човекът е агент на ФБР. След като предлага тайна информация на базата на всичко, което си спомня от времето, когато е бил инструктор в антиподводниковите действия, Кункъл получава 5000 долара. Скрити камери на ФБР записват срещите и Кункъл е арестуван на 11 януари 1989 г.

След като се признава за виновен по обвинение в шпионаж, Кункъл е осъден на 12 години затвор.

Как точно ФБР е успяло да прехване опитите на Кункъл да осъществи контакт с руснаците, не става известно, но най-вероятният източник са телефоните на съветското посолство, които се подслушват.

Купър, Джеймс Фенимор (1789–1851)

Първият голям американски романист. Вторият роман — „Шпионинът“ („The Spy“, 1821), му донася голям успех. Това е исторически роман, в който се описва дейността на ХАРВИ БЪРЧ — неплатен шпионин на генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН от времето на Войната за независимост. Адвокатът Джон Джей е разказал на Купър за приключенията на Харви Бърч.

Пълното заглавие на книгата е „Шпионинът: разказ за неутралната земя“ („The Spy: A Tale of the Neutral Ground“). Купър пише много романи, като може би най-известният е „Последният мохикан“ („The Last of the Mohicans“, 1826).

Курасов, Владимир (1897–1973)

Командир в съветската армия и началник на ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, през 1949 г. Царски офицер, преминал на страната на болшевиките след Октомврийската революция, Курасов служи главно в Генералния щаб. През 1940 г. е назначен за заместник-началник на Управлението по операциите на съветския Генерален щаб и запазва този пост до началото на Втората световна война. След това е командир на Четвърта ударна армия.

След войната Курасов служи като главнокомандващ групата на съветските войски в Австрия. Повишен е в чин армейски генерал и е назначен за началник на ГРУ през февруари 1949 г. По-късно същата година става началник на Генералщабната академия. От 1956 до 1961 г. е заместник-директор на Генералния щаб.

Куратор

Сътрудник от разузнаването, привлечен за сътрудничество, или АГЕНТ-ГРУПОВОД, непосредствено ръководещ работата на един или няколко агенти.

Куриер

Приносител на съобщения, отговорен за доставянето и сигурността на секретни документи или на други секретни материали. Човек може да стане неволен куриер, ако е помолен от „приятел“ да занесе пакет или плик на друг приятел.

Кучински, Робърт Рене (1876–1947)

Баща на съветските шпиони СОНЯ и ЮРГЕН КУЧИНСКИ. Роденият в Полша Кучински е икономист и комунист по убеждение. Дълбоко свързан с германската левица чак до 1933 г., когато заминава за Великобритания. Кучински-старши е запознат с шпионската дейност на дъщеря си в полза на Съветския съюз и й помага, когато тя пристига във Великобритания през 1941 г.

Кучински, Урсула

Вж. СОНЯ.

Кучински, Юрген (1904-?)

Съветски АГЕНТ в Англия. Брат е на съветската шпионка, известна под името СОНЯ.

Кучински става член на Германската комунистическа партия (ГКП) през 1930 г. По-късно е вербуван от ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, и през 1936 г. е изпратен в БЕРЛИН, за да помага в борбата срещу нацисткия режим.

Кучински заминава за Англия преди Втората световна война и става лидер на нелегалната секция на ГКП, като същевременно продължава работата си за ГРУ. Тук осъществява контакти с комунистическата партия на Великобритания и организира комунистически групи в няколко града.

Кучински е интерниран през януари 1940 г., тъй като го смятат за рисков елемент за безопасността, но след 3 месеца е освободен. Въпреки че през войната остава активен агент на ГРУ, след интернирането му не е бил проучван от британската Служба за сигурност (МИ–5). Именно Кучински запознава КЛАУС ФУКС със съветски разузнавач през 1941 г.

През септември 1944 г. американското посолство в Лондон се обръща към Кучински да участва в американското стратегическо бомбардировъчно проучване, за да окаже помощ при преценяване влиянието на бомбардировките на съюзниците върху германците. За тази цел се налага да бъде назначен като подполковник в американската армия. Информацията, която получава, докато е на тази длъжност, Кучински предава по радиото на Соня, която препраща всичко в Москва. И други ценни разузнавателни сведения минават през него.

През ноември 1945 г. Кучински заминава за Източна Германия, където вече следите му се губят.

Къде е снесено яйцето

Израз, приет в американското разузнаване за означаване на „ретроспективното проучване на цялата операция“, когато последователно се проследяват ходът на събитията или детайлите на общуването с провалил се агент от началото до края с цел да се определи в кой именно момент е била допусната грешка, довела до провала.

Къминг, Мансфийлд (1859–1923)

Първият ръководител на МИ–6 (тогава МИ–1с), назначен през 1909 г., когато сър Къминг е бил 50-годишен. Името му не е известно на широката публика и обикновено го наричат Си (името на първата буква от фамилното му име в английската азбука — Cumming). Тази традиция възприемат и наследниците му (името на нито един от следващите директори обаче не започва със същата буква).

Къминг е военноморски офицер, но колкото и странно да звучи, е страдал от сериозни пристъпи на морска болест. През 1914 г. единият му крак е ампутиран. Твърди се, че след като бил ранен в автомобилна катастрофа във Франция през 1914 г., сам ампутирал крака си с нож. Истината е, че и двата му крака са били счупени при катастрофата, като се е наложило единият да бъде хирургически отстранен още на следващия ден. (Синът му загива в тази катастрофа.)

Под негово ръководство МИ–6 постига редица успехи. Сред АГЕНТИТЕ му е неуморимият СИДНИ РАЙЛИ, който изпълнява зададените му от Къминг задачи в няколко части на света. (Къминг невинаги вярва в лоялността на Райли, но със сигурност се възхищава на уменията му.)

Къминг изгражда разузнавателната организация и след Първата световна война успява да я предпази от евентуални негативни последици при прехвърлянето й от военното към външното министерство. Той има определени успехи и в ръководенето на ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ — главната служба по криптоанализ на Великобритания.

Къминг работи като директор на МИ–6 до началото на 1923 г., когато се пенсионира поради влошеното си здраве. Тогава получава и титлата сър. След няколко месеца умира. При женитбата той приема фамилното име на съпругата си и става Мансфийлд Джордж Смит-Къминг.

Кърн, Брус

По време на службата си на американския кораб Тускалуза, използван за пренасяне на танкове, през 1984 г. Кърн напуска кораба, без да има официално разрешение за отпуска, като отнася със себе си секретни документи с КРИПТОМАТЕРИАЛИ. Осъден е на 4 години тежък труд. След обжалването присъдата му е намалена на година и половина.

Къртица

АГЕНТ в разузнаването, който обикновено заема висок пост във вражеските държавни структури или въоръжени сили и който може да предава изключително ценни сведения. Сред големите съветски „къртици“ трябва на първо място да се поставят членовете на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, дълбоко внедрени в правителството и специалните служби на Великобритания, както и ОЛДРИЧ ЕЙМС от ЦРУ.

Най-голямата „къртица“ на Запада в съветските структури е полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ. Известно е, че сред другите западни агенти, издадени от Олдрич Еймс, е имало още един генерал от ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.

Къстелоу, Джон (1943–1995)

Спорен историк на британското разузнаване. Преди да стане писател на свободна практика, изнася лекции по икономика и право в Кеймбридж и известно време работи в телевизията.

Като историк има репутация на човек с изключителна енергия и упорство. Основните му творби, свързани с разузнаването, са „А аз бях там“ („And I Was There“, 1985) — биография на контраадмирал ЕДУИН ЛЕЙТЪН, написана съвместно с бившия РАЗУЗНАВАЧ от американския тихоокеански флот, „Маска на предателство“ („Mask of Treachery“, 1989) — книга за АНТЪНИ БЛЪНТ, и „Смъртноопасна илюзия“ („Deadly Illusions“, 1994) — разказ за сътрудника на НКВД АЛЕКСАНДЪР ОРЛОВ, за която си сътрудничи с бившия офицер от КГБ Олег Царев.

Лондонският Таймс пише за Къстелоу в некролога му:

Открит е мъртъв в самолет по време на полет от Лондон до Маями — очевидно жертва на хранително отравяне.

Къщата

Руско КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ, използвано за ЦЕНТЪРА — щабквартирата на съветската разузнавателна общност. Нарича се още и Голямата къща.

Кьодъл, Саймън (1881-?)

Американец, шпионирал в полза на германците през Втората световна война.

Роденият в Бавария Кьодъл заминава за Съединените щати на 22-годишна възраст. В продължение на 3 години служи в американската армия, а след това получава американско гражданство. От далечната страна той следи възхода на Адолф Хитлер и горещо го подкрепя. В началото на 30-те години отива в Германия и предлага да шпионира. АБВЕРЪТ го обучава, дава му стипендия и го връща в Съединените щати като ЗАКОНСЕРВИРАН АГЕНТ, който да чака инструкции.

През септември 1939 г., когато Германия напада Полша, пристига и заповедта за „събуждане“ — телеграма от Германия с КОДОВАТА ДУМА Проба, подписана с името Хартман.

Въпреки че е киномеханик и няма никакви познания за американската отбранителна индустрия, Кьодъл е член на Американската асоциация за артилерийско и техническо снабдяване и използва тази връзка, за да се добере до армейския арсенал в Еджуд, Мериленд. След пътуването си той пише доклад за развитието на оръжейната промишленост в Еджуд.

Членството в асоциацията му помага да се запознае със сенатора Робърт Рейнолдс от Северна Каролина, от когото научава различни сведения, включително за американските пристанища, „които могат да поемат кораби за петрол и въглища, а също и за други товари“. Абверът е поискал точно такава информация през март 1940 г., за да може да прецени какви провизии ще бъдат прехвърлени от Съединените щати след планираната германска офанзива.

Кьодъл е изобретателен и неуморим шпионин. За да се добере до необходимата информация, той се качва на ферибота на Стейтън Айлънд и проверява имената на закотвените кораби. Понякога работи като докер. Информацията на Кьодъл се прехвърля в Германия през германското посолство във Вашингтон или през КОНСПИРАТИВНИ ПОЩЕНСКИ КУТИИ в неутрални страни.

Дъщерята на Кьодъл — Мари, ходи до нюйоркския кей, за да събира разузнавателни сведения за баща си. Тя успява да вербува британския моряк Дънкън Скот-Форд, който й дава информация за конвоите. (Скот-Форд е обесен като шпионин от британците през ноември 1942 г.). Кьодъл е заловен през октомври 1944 г., след като бившият годеник на Мари, воден от подозрения, се обръща към ФБР. Кьодъл е хвърлен в затвора и депортиран веднага след войната.

Кьохер, Карл (1934)

Бивш служител на ЦРУ, който предава засекретена информация на чехословашкото разузнаване. Първият шпионин от кадрите на ЦРУ, за когото е известно, че е шпионирал за Източния блок.

Кьохер е роден в Чехословакия. Подготвят го за РАЗУЗНАВАЧ в Чехословакия през 1962–1965 г. Той и жена му Хана „преминават на страната на противника“ в Австрия през 1965 г., а на 4 декември 1965 г. влизат в Съединените щати като имигранти. Кьохер твърди, че е ИЗМЕННИК от редиците на чехословашкото разузнаване. След като учи в университета в Индиана, той се премества в Ню Йорк и се записва в Колумбийския университет.

Семейство Кьохер получава американско гражданство през 1971 г. Социалният им живот е доста бурен — твърди се, че посещават събирания, където се разменят партньорките, сексклубове, а също и нудистка колония, вероятно като опит да вербуват нови АГЕНТИ за разузнавателните агенции на Източния блок.

Като НЕЛЕГАЛ Кьохер е получил нареждане да си търси работа в американска разузнавателна агенция. ФБР предприема проверка на благонадеждността му, а през октомври 1972 г. Кьохер преминава през ДЕТЕКТОРА НА ЛЪЖАТА. (Разследване, извършено по-късно, показва, че техниците в ЦРУ са разчели погрешно резултатите от теста.) От 1973 до 1975 г. Кьохер е преводач в ЦРУ и притежава ДОСТЪП до секретни материали на равнище СТРОГО СЕКРЕТНО. По-късно — от 1975 до 1977 г., работи за ЦРУ в Ню Йорк. Информация за дейността на Кьохер преди постъпването му на работа в ЦРУ не е известна на американското разузнаване. Той попада под съмнение едва когато е бил забелязан, че се среща с офицери от Чехословакия по време на рутинна операция на ФБР за НАБЛЮДЕНИЕ.

Един от документите, които Кьохер предава на чехословашкото разузнаване, компрометира АЛЕКСАНДЪР ОГОРОДНИК — съветски дипломат в Москва, който е ВНЕДРЕН АГЕНТ на ЦРУ. (През 1977 г. Огородник е изправен пред съветските съдебни власти. Той се самоубива в килията си.)

Кьохер е арестуван в жилището му в Ню Йорк на 27 ноември 1984 г. в момент, когато се подготвя да замине за Швейцария. Обвинен е в шпионаж. В съдебните документи жена му е определена като КУРИЕР между него и чехословашките разузнавателни служби от 1974 до 1983 г. Въпреки че е държана като свидетел по делото, срещу нея не са повдигнати обвинения, тъй като ФБР е надхвърлило правата си, продължавайки разпита й, след като тя е поискала присъствието на адвокат.

Делото срещу Кьохер все още не е било започнало, когато той е разменен за съветския дисидент Анатолий Шарански. (Междуправителствената размяна е наречена РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ, въпреки че Шарански не е шпионин.) Семейство Кьохер пресича моста Глиникер от Западна в Източна Германия в БЕРЛИН през февруари 1986 г. — половин час след като Шарански е пресякъл моста към Запада.

Писателят Роналд Кеслър в статия за Вашингтон поуст описва семейство Кьохер при размяната така: „Със своите мустаци и обточеното с кожа палто той доста напомняше лисица. Съпругата му Хана носеше палто от визон и висока бяла визонена шапка. Руса, сексапилна, с огромни сини, очи тя приличаше на филмова звезда.“

Кеслър интервюира семейство Кьохер в Прага през 1987 г., когато Карл все още е работел в разузнаването, а специалността му са били Съединените щати.

Кюб Ан–12

Съветски транспортен самолет — един от най-добрите от тази категория, използвани в съветски военни операции и в гражданския флот. Някои от тези самолети са с конфигурации за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ) и за извършване на НАБЛЮДЕНИЕ на военни кораби.

Освен че използват съветските бази, от 1967 до 1972 г. Кюб с конфигурация за ЕЛРАЗ са и сред съветските самолети, базирани в Египет. Те подпомагат съветските военноморски действия в източната част на Средиземно море. Някои от тях са носели египетска отличителни знаци, но вероятно са били управлявани само от съветски екипажи. Самолетът е използвал за бази и страни от Третия свят, свързани със Съветския съюз.

Кюб, дизайн на Антонов, е с висококрила конфигурация, така че да бъде осигурено достатъчно свободно място за товарите. Има 4 турбовитлови мотора, а основният колесник е монтиран на корпуса, облечен в кожух. Във високо издигнатата задна част на корпуса има вградена рампа за товари. На повечето самолети (някои са с гражданско обозначение) е монтирано опашно 23-милиметрово оръдие. Въпреки че няма радар за противопожарен контрол на оръдията, Ан–12 обикновено е снабден с радар на опашката, излъчващ предупредителен сигнал. Като товарен самолет може да пренася до 20 т или почти 100 души.

Разнообразните военноелектронни конфигурации на Кюб са забелязани още през 1970 г. Самолетите с американското наименование Кюб-B изпълняват задачи за електронни контрамерки. При този вариант антените са на корпуса и опашната част. Кюб-C се използва за ЕЛРАЗ. При него антените са разположени коремно, а и други характеристики сочат ролята му на ЛЕТАТЕЛНО СРЕДСТВО ЗА ОТКРИВАНЕ НА РАДАРИ. Кюб-D е специална морска разузнавателна версия, използвана и за ЕЛРАЗ. (Съветското означение на основните товарни и транспортни самолети е Ан–12ВР.)

Първият полет на Ан–12 е през 1955 г., а през 1959 г. самолетът влиза на въоръжение в армията. Аерофлот използва гражданската версия 18 месеца по-късно. Произведени са около 850 самолета, повечето за военни цели. Освен самолетите, предназначени за съветските военновъздушни сили, варианти на Ан–12 се използват от страни членки на Варшавския договор и от някои военновъздушни сили на страни от Третия свят.

Ан–12

Кюн, Бернард

Германски шпионин на Хаваите в навечерието на Втората световна война, подпомаган от съпругата си и Рут Кете Зузе, която се представя за тяхна дъщеря. И тримата работят за АБВЕРА и събират разузнавателни сведения за японското ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

Кюн става член на нацистката партия през 1930 г. Той посещава Япония и през 1935 г. след среща с японския военноморски АТАШЕ в БЕРЛИН се съгласява да шпионира за Япония срещу 2000 долара на месец плюс 6000 долара премия в края на всяка година.

За да може да провежда шпионската си дейност, през 1936 г. Кюн, съпругата му и Зузе заминават за Хаваите. Там той учи японски език в Хавайския университет. През март 1939 г. Кюн получава малък радиопредавател, монтиран в куфар, с обсег само 100 160 км. Така той може да се свързва с японските подводници, които са близо до Хаваите. (Подобни комуникации не са регистрирани.) Семейство Кюн работи в тясно сътрудничество с най-важния за японския военноморски флот АГЕНТ на Хаваите — ТАКЕО ЙОШИКАВА.

През 1939 г. Кюн е заподозрян като шпионин, но срещу него не са предприети никакви мерки. Много малка е вероятността Кюн да е успял да предаде на японския флот сведения, които биха го подпомогнали в нападението срещу ПЪРЛ ХАРБЪР. Според преценката на един японски РАЗУЗНАВАЧ (от 1950 г.) Кюн е „… некадърен и примитивен, че едва ли би успял да събере необходимата информация в полза на намерението ни да извършим въздушен удар над Пърл Харбър… бе решено да го използваме само в случаите, когато не оставаха никакви други средства…“ Той разработва и напълно неизползваема схема за подаване на сигнали на подводниците, като използва комбинация от светлини, радиосъобщения и маркировка по лодките.

По време на атаката над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. Кюн е бил забелязан от американски разузнавач да подава светлинни сигнали от прозореца на тавана си към японския консул. Но подобно действие е доста неестествено. Какво ли би могъл да съобщи Кюн на този етап? След атаката Кюн и Зузе са арестувани от ФБР, а по-късно е арестувана и госпожа Кюн. Първоначално семейството е осъдено на смърт за опит в шпионаж, но Бернард Кюн дава на американските власти информация за чуждестранните разузнавателни действия и присъдата му е намалена на 50 години затвор. През 1946 г. е освободен.

Госпожа Кюн и „дъщерята“ са депортирани в края на войната.