Енциклопедия на шпионажа

Х–2 (ХИКС–2)

Условно название на отдела по КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ към УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) — американска специална служба през Втората световна война.

Отначало отделът се оглавява от Хюбърт Уил — адвокат от Чикаго. Наследилият го Норман Холмс Пиърсън — преподавател по английски език в Йейл, дава означението Х–2 на отдела вероятно под влияние на британското условно означение XX на т.нар. КОМИСИЯ ДВАЙСЕТ.

Преди назначението му Пиърсън прекарва известно време в ПАРК БЛЕЧЛИ — британския шифровъчен център, работещ над операция УЛТРА. Той изпълнява длъжността ръководител на лондонския клон от юли до октомври 1943 г., а от септември 1944 до януари 1945 г. е директор. Той ръководи също бюрото Иберия — Северна Африка в Лондон. Сред британските колеги на Пиърсън е ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, който отговаря за иберийските операции на МИ–6. Пиърсън си спомня, че е бил предупреден да внимава с Филби, който по-късно е разобличен като съветски агент и през 1963 г. емигрира в Москва.

По данни на УСС Х–2 оказва помощ в задържането на около 1300 вражески агенти. В засекретен исторически очерк за дейността на УСС Пиърсън пише, че Х–2 не само че работи в сътрудничество с британците, но и получава контраразузнавателна информация от френски, норвежки и италиански източници. Той твърди, че Х–2 получава помощ от турски, датски, шведски и белгийски служби. В края на войната Х–2 има досиета на 300 000 души.

В самото начало, когато Х–2 току-що е открит (юли 1943 г.), в него работят 25 души, настанени в сградата на МИ–6 в Лондон. До есента на 1944 г. персоналът на Х–2 се разраства на 500 души. Отделът има 16 регионални (фронтови) представителства в целия свят. Повечето от служителите на Х–2 са юристи и преподаватели. Пиърсън заявява, че предпочита юристите, „тъй като те са обучени да се съсредоточават над наличните доказателства, а учените предпочитат да обмислят“.

В Х–2 работи и ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН, станал след войната един от най-яростните „ловци на шпиони“. Изобщо в отдела е подбрана доста пъстра компания. В книгата на Робин Уинкс „Плащ и кинжал“ („Cloak & Gown“, 1987) са посочени:

По думите на Уинкс, въпреки че жените, работещи в Х–2, не са по-слабо образовани от мъжете, на тях обикновено се поверяват „спомагателни“ длъжности: секретарки, преводачки и архивистки, с изключение на една, която е декодировчик.

Поетът Джон Холендър създава поема „Мисли за шпионажа“, в която Пиърсън се появява като пуритан, а името му за прикритие е Х–2.

Х–21 (H–21)

Вж. МАТА ХАРИ.

Хабринк

Вж. БАРНЕТ, ДЕЙВИД.

Хагелин, Борис (1892-?)

Изобретател на ШИФРОВА машина, създател на ЕНИГМА на базата на постигнатото от неговия предшественик АРТУР ШЕРБИУС.

Хагелин е роден в Кавказ, където баща му работи на петролните полета. Три-четири години живее в Санкт Петербург, а след това се завръща в Швеция, където през 1921 г. завършва Кралския технологичен институт. Проявява интерес към шифровите машини в криптографската фирма А. В. Криптограф, която била купена същата година от доктор Емануел Нобел и в която бащата на Борис Карл Хагелин притежавал пакет акции. (Фирмата била основана през 1915 г.) Двамата Хагелин стигат до извода, че шифровите машини ще играят съществена роля в сигурността на деловата кореспонденция.

През 1923 г. Хагелин за пръв път представя своята „лампова машина за шифриране и дешифриране Енигма“. Въпреки че американската армия и британското външно министерство купуват няколко машини, първо в шведската армия, а след това и в германските военни и полицейски служби въвеждат машината Енигма за секретните си комуникации.

Следващият успех на Хагелин е „тактическата“ шифрова машина или машината от серията „С“. Началото й е поставено през 1934 г. по поръчка на френското ВТОРО БЮРО. Заявката е да се създаде шифрова машина, която да отпечатва шифрования текст. Хагелин приема неосъществената идея за изчислителна машина и върху нейна основа създава „машината С“. След като виждат опитния образец, французите веднага поръчват 5000 екземпляра.

В продължение на няколко години Хагелин се опитва да продаде машините „С“ на американските военни служби. Най-сетне през 1940 г. постига успех — първите 50 машини са изпратени от Швеция за Вашингтон. ШИФРОВАТА МАШИНА е наречена от американците M–209. Фирмата Л. Ч. Смит & Корона тайпрайтерс инк. започва производството й в САЩ — произвежда по 500 машини на ден. В края на Втората световна война в САЩ са произведени повече от 140 000 апарата.

След 4 години, прекарани в САЩ, през 1944 г. Хагелин се завръща в Швеция. В негово отсъствие фирмата в Стокхолм продава машини „С“ на Германия и Италия. Дори една машина е изпратена в Япония — изнесена е контрабандно от японския военен АТАШЕ. Според изчисленията на Хагелин към края на войната Германия е произвела около 700 машини за вътрешна употреба. След войната подобрени модели на машината „С“ се произвеждат и във Франция, и в Германия.

През 1959 г. Хагелин премества фирмата си Крипто от Швеция (където правителството има право да отнема изобретенията на твореца от съображения за сигурност) в Швейцария. Среща се няколко пъти с американския криптограф УИЛЯМ ФРИДМАН при обстоятелства, които подсказват, че той не идва като частно лице, а като представител на АНС. В книгата „Замъкът на загадките“ („Puzzle Palace“, 1982) ДЖЕЙМС БАМФОРД пише, че вероятно Хагелин „е бил помолен да предостави на АНС подробности за различните подобрения и нововъведения в шифровите машини, които компанията му продава на други страни…“ Спекулациите относно връзките на АНС с Крипто продължават и през 90-те години, когато компанията официално отрича да е давала достъп на която и да е разузнавателна служба до производството на машините.

Хагер-магер

Термин с неизвестен произход, който има 2 значения: 1) тайна, тайно; 2) безпорядък, хаос. Често се прилага при описание на разузнавателни операции.

Хайд, Монтгомъри (1907)

Британски историк, работил през Втората световна война като РАЗУЗНАВАЧ под ръководството на УИЛЯМ СТИВЪНСЪН, а по-късно и в щаба на генерал Дуайт Айзенхауер.

Получава образованието си в университета Куинс, Белфаст, и в оксфордския колеж Модлин. През 1940 г. постъпва в британския армейски разузнавателен корпус. Той е офицер по сигурността на Бермудските острови, когато двамата със Стивънсън започват да следят КУРТ ФРЕДЕРИК ЛУДВИГ — важен германски АГЕНТ.

В началото на 1944 г. Хайд е изпратен на работа в Ню Йорк при Стивънсън, който ръководи БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ (БКС) — представителство на британското разузнаване в САЩ, което се помещава в стая 3603 в центъра Рокфелер.

По-късно Хайд е назначен в щаба на генерал Айзенхауер. Хайд напуска армията след войната като подполковник. Написал е повече от 50 книги, сред които: „Стая 3603“ („Room 3603“, 1963) — биография на Стивънсън, за пръв път публикувана във Великобритания със заглавието „Тихият канадец“ („The Quiet Canadian“, 1962) и „Агент от разузнаването“ („Secret Intelligence Agent“, 1982) — лична оценка за развитието на британското разузнаване.

Хайдрих, Райнхард (1904–1942)

Ръководител на нацисткото ГУИС (Главно управление за имперска сигурност). Той е един от основните идеолози, които планират и вземат „окончателното решение“ за избиването на евреите.

Майка му е актриса, а баща му е оперен певец, композитор и директор на Музикалната консерватория в Хале. Хайдрих е кръстен на герой от Вагнеровата опера „Тристан и Изолда“. Военноморски офицер от 1922 до 1931 г., той е принуден да се оттегли заради „поведение, което не е характерно за офицер и дворянин“ — прелъстил е младо момиче. Същата година влиза в нацистката партия, а по-късно и в сеещите ужас отреди за охрана СС (SS — Schutzstaffel). По-късно е назначен за ръководител на СД — служба за сигурност и разузнаване към СС.

След бързата и безжалостна разправа над лидера на СА Ернст Рьом и хората му (Нощта на дългите ножове) Хайдрих става бригаденфюрер и близък сътрудник на ръководителя на СС ХАЙНРИХ ХИМЛЕР, който през 1936 г. предава на Хайдрих командването на ГЕСТАПО — нацистката тайна полиция. През 1938 г. Хайдрих издава тайна заповед за организирането на „спонтанно изразяване“ гнева на немците срещу евреите. Погромът получава названието „Кристална нощ“ (Kristallnacht). С шантаж и разузнавателна информация, събрана от огромна мрежа информатори, той скалъпва доказателства, на базата на които ликвидира генерал Вернер фон Бломберг и генерал Вернер Фрайхер фон Фрич — ръководител на Главното командване на германската армия, които не са съгласни с политиката на Адолф Хитлер.

Хайдрих успява да осъществи и инцидент на германо-полската граница (с кодовото наименование Консерви), който дава на Хитлер повод за нападението срещу Полша. На 31 август 1939 г., вечерта преди определената за нападение дата, Хайдрих извършва полско „нападение“ над германска гранична радиостанция. Нападателите са хора от СС, облечени в полски униформи. За доказателство той оставя трупове в полски униформи. Жертвите са затворници от германски концлагери, убити от смъртоносна инжекция, а след това застреляни на мястото на инцидента. Подобни „операции“, в които също се използват убити затворници, се провеждат и на други места под негово ръководство. (Хората от СС, взели участие в тези операции, по-късно „са били премахнати“, както твърди един нацист по време на Нюрнбергския процес срещу военнопрестъпниците.)

В началото на войната Хайдрих поставя началото на операция Райнхард — план за системно избиване на полските евреи. Русият звяр, както го наричат, става през 1941 г. заместник имперски протектор за Бохемия и Моравия (както Германия нарича Западна Чехия) и продължава с масовите екзекуции и там. През януари 1942 г. той свиква конференция във Ванзее. В дневния ред е залегнало „окончателното решаване на еврейския въпрос в Европа“.

За да бъдат защитени АГЕНТИТЕ в окупирана Европа — особено във Франция, където се очаква Хайдрих да предприеме агресивни мерки срещу Съпротивата, британската разузнавателна служба МИ–6 решава той да бъде ликвидиран. МИ–6 смята, че Хайдрих е най-опитният и умел ръководител на германското разузнаване. Той има звание генерал-лейтенант и вероятно се готви да ликвидира ВИЛХЕЛМ КАНАРИС — ръководител на АБВЕРА, човек, за когото в МИ–6 е известно, че поддържа антихитлеристки позиции.

През декември 1941 г. британското УПРАВЛЕНИЕ ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ (УСО) спуска с парашути в Чехословакия двама чешки наемни убийци, радиооператор и трима експерти в областта на ШИФРИТЕ. На 23 май 1942 г. часовникар, който регулира часовника в службата на Хайдрих, забелязва лист, на който е разписанието на Хайдрих за 27 май. Той изхвърля листа в кошчето за боклук и чистачката, също като часовникаря участничка в чешкото нелегално движение, го предава на екипа, подготвящ убийството.

На 27 май на остър завой на пътя между Прага и Дрезден двамата наемни убийци нападат от засада мерцедеса на Хайдрих, стрелят по него и бодигарда му и хвърлят бомба под колата. Има доказателства, че британските експерти, създали бомбата, са добавили и смъртоносни бактерии. Навярно това и изиграва решаващата роля: Хайдрих може би е щял да се справи с раните, но на 4 юни умира от инфекция.

В знак на отмъщение есесовците нахлуват в чешкото село Лидице и избиват всички мъже. Повече от 100 чехи на други места са осъдени на смърт, а 3000 от затворниците в лагера за евреи Терезиенщад са изпратени на смърт.

ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ — ръководител на СД, нарича Хайдрих „тайния стълб, който крепеше нацисткия режим“. Канарис го определя като „фанатизиран варварин“, но заедно с това и „най-интелигентния от всички тези скотове“.

Хайфиш

Значителна германска операция за заблуда, планирана през 1941 г., за да прикрие изненадващото нападение срещу Съветския съюз (вж. БАРБАРОСА).

Операция Хайфиш (Акула), одобрена в края на април 1941 г. заедно с операция ХАРПУН, предвижда да се концентрират кораби и други плавателни съдове край бреговете на Западна Европа. В окупираните от Германия територии се пускат слухове, че дълго отлаганото нападение срещу Англия ще бъде проведено скоро. (Оригиналният план за нападение — операция Морски лъв — е подготвен за есента на 1940 г., но е отменен поради неуспехите на германските военновъздушни сили в боевете с британската авиация.)

Подвеждащата операция Хайфиш има за цел да внуши и да убеди англичаните и руснаците, че немците ще нападнат Англия. „Настъплението“ е разработено в няколко етапа. Отначало — завземане на брегови плацдарми и летища с въздушен десант. След това — едновременен десант на 8 пехотни дивизии в 4 района на английското югоизточно крайбрежие, които ще бъдат подсилени с 4 танкови и 2 моторизирани дивизии. И накрая, трети етап — още 6 пехотни дивизии. Целта е да се завземат обширни английски територии и да бъде обсаден Лондон.

Подвеждащата операция не е замразена и след като Германия напада Съветския съюз на 22 юни 1941 г. Висшето командване на Хитлер желае да запази заблудата, тъй като се стреми англичаните да повярват, че след бързата германска победа на Изток мощните германски сили ще се обърнат отново на Запад.

Благодарение на блестящата операция за дешифриране УЛТРА британските лидери точно са знаели за плановете на германците, но страхът от нападение над Великобритания остава дори и след навлизането на германските войски в територията на Съветския съюз. Най-сетне, на 1 август 1941 г., като реакция на ситуацията на съветския фронт министър-председателят Чърчил и ръководителите на щаба решават да отпуснат степента на непрекъсната бойна готовност, в която се намира Великобритания.

Хаки

Шифросистема, прилагана във ВМС на САЩ през Втората световна война, свръхсигурна свръзка между главните американски разузнавателни подразделения (главно за работата с материалите от МЕДЖИК и УЛТРА).

Вж. РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ.

Хамбълтън, Хю Джордж (1922)

Икономист в НАТО, шпионирал за Съветския съюз.

Хамбълтън е роден в Отава, Канада. Прекарва няколко години в Европа, където баща му работи като журналист. През 1937 г. се връща в Канада и след това учи в Калифорния. След като завършва висшето си образование през 1940 г., се записва в едно от подразделенията на движението Свободна Франция в Канада. Изпратен е в Алжир и след освобождението на Франция през 1944 г. заминава за Париж, където работи за френското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, а по-късно е назначен като офицер за свръзка в щаба на американската армия. В края на войната е прехвърлен в разузнавателен отряд към канадската армия.

След завръщането си в Отава се запознава със съветски дипломат, който го моли да му даде рутинна, несекретна информация. Хамбълтън пренебрегва молбата. Двамата се срещат отново, когато Хамбълтън тръгва за Франция за защита на научна степен по икономика. До 1956 г. не е правен повторен опит за вербуването на Хамбълтън. След това той постъпва като икономист аналитик в НАТО. Там получава достъп до СТРОГО СЕКРЕТНИ документи. Този път руснаците успяват да го завербуват. Сътрудник на съветските специални служби урежда така нещата, че наблизо на срещите винаги да има паркиран покрит камион, в който техници на КГБ бързо да фотокопират документите, които Хамбълтън донася.

От тези документи, пише ДЖОН БАРЪН в книгата „КГБ днес“ („KGB Today“, 1983), „руснаците имат възможност да се запознаят с аналитичните извадки — в дадения случай нека оставим настрана въпроса за точността им — и отчасти с намеренията на Запада. На тях им става ясно, че Западът знае за тях и че възнамерява да предприеме нещо.“ Агентуристът на Хамбълтън твърди, че предадените материали са „чисто злато“. Хамбълтън никога не взима пари за работата си. Мотивацията му е да съдейства за укрепването на мира.

Хамбълтън не върши шпионската дейност с желание, затова през 1961 г. напуска НАТО и постъпва в лондонската Школа по икономика, въпреки че по-голямата част от времето си прекарва в Испания. По-късно като преподавател в университета Лавал в Квебек пътува често в Израел, Перу, Австрия и Съветския съюз. За всяко свое пътуване той предава подробен доклад на КГБ. В един от тях изказва предположение, че Израел е създал атомно оръжие. По време на уредено от КГБ посещение в Москва той получава честта да обядва с ЮРИЙ АНДРОПОВ — по това време председател на КГБ. Андропов потвърждава предложението на специалните служби Хамбълтън да постъпи на работа в института Хъдсън — американския „мозъчен център“ за изучаване на стратегията и тактиката на ядрената война.

През ноември 1978 г. по време на среща, проведена във ВИЕНА, агентуристът на Хамбълтън от КГБ го предупреждава, че е поставен под наблюдение от западните служби за сигурност и трябва да прекрати всички контакти. Хамбълтън прекарва 1 година в Европа и през септември 1979 г. се завръща в университета Лавал. Скоро след това сътрудници от КАНАДСКАТА КРАЛСКА КОННА ПОЛИЦИЯ го арестуват по подозрение в шпионаж. Но тъй като шпионската му дейност не е била насочена срещу Канада, властите не го предават на правосъдието.

През юни 1982 г. Хамбълтън заминава за Лондон на почивка. Арестуван е и е обвинен в нарушаване на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА, тъй като е предавал секретна информация на Съветския съюз. Хамбълтън твърди, че е ДВОЕН АГЕНТ, работил за френското разузнаване. Когато твърдението се оказва напълно безпочвено, той признава, че е предал „хиляди“ документи на НАТО на руснаците, но настоява, че две трети от тях не са били секретни. Сред предаваните секретни материали са и свръхсекретните данни КОСМИК — най-висшата степен на засекретяване в НАТО. Хамбълтън признава вината си и е осъден на 10 години затвор.

Според британските източници Хамбълтън е бил разкрит от АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — разузнавач от КГБ, преминал на страната на противника през декември 1961 г. Въпреки че не знае имената на АГЕНТИТЕ от НАТО, които предават разузнавателна информация на руснаците, Голицин все пак е дал сведения, на базата на които агентът да бъде разпознат. ФБР свързва неофициално Хамбълтън с друг изменник — РУДОЛФ ХЕРМАН, псевдоним на сътрудник от КГБ, който е ПРЕВЕРБУВАН от ФБР между 1977 и 1979 г.

Хамилтън, Виктор (1917)

Аналитик изследовател от АНС, емигрирал през 1963 г. в Съветския съюз.

Хамилтън е специалист по въпросите на Близкия изток. Работи като пиколо в един хотел в Джорджия, когато през 1957 г. офицер от американската армия го вербува за АНС. Хамилтън, чието истинско име е Хиндали, през 50-те години живее в Либия и там се запознава с американка. Двамата се оженват и се преместват в САЩ, където той официално променя името си и става натурализиран американски гражданин.

Около година и половина след като започва работа в АНС, се пораждат съмненията, че има умствени отклонения, но агенцията го задържа на работа поради езиковите му познания. Работи в сектора на АНС за Близкия изток — ВДС (Всички други страни). Той твърди, че се е занимавал с прехващане на съобщения от тогавашната Обединена арабска република Египет и Сирия — краткотрайно обединение, което просъществува от 1958 до 1961 г., както и от Иран, Ирак, Ливан, Йордания, Саудитска Арабия, Йемен, Либия, Мароко, Тунис, Гърция, Турция и Етиопия. През юни 1959 г. агенцията заявява, че той е пред „параноидно-шизофреничен пристъп“, и го уволнява.

През юли 1963 г. Хамилтън се появява в Москва и разкрива редица тайни на АНС, които съветският вестник Известия публикува (вж. АНС). Хамилтън твърди, че от АНС са го уволнили, тъй като е искал да установи контакт с роднини в Сирия.

До 1992 г. не се чува нищо за него. Тогава е намерен от Арк проджект — организация, която издирва американски военнопленници и войници, изчезнали безследно по време на изпълнение на служебния си дълг. Открит е в болница в Троицкое, на около 30–45 км югозападно от Москва. Диагнозата му е параноя. Специалистите от болницата заявяват, че страда от параноя и други психически заболявания, че отказва да се лекува и че все още не знае за настъпилите промени в Съветския съюз.

Ханиман, Джон (1730–1823)

Жител на Ню Джърси (ирландец по произход), изпълнявал разузнавателни задачи за генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН по време на Войната за независимост на Северна Америка. Доставя ценни разузнавателни сведения, които помагат на Вашингтон да планира блестяща военна операция срещу гарнизона в Трентън, Ню Джърси, проведена на 26 декември 1776 г.

Ханиман е ветеран от войните с французите. Служил е за британците в Канада и е помагал при пренасянето на тялото на генерал Джеймс Улф от Авраамските равнини (Улф нанася поражение на французите в Квебек, но самият той е убит в сражението през 1759 г.). Възможно е Ханиман да се е срещнал с Вашингтон във Филаделфия, където генералът пристига за участие в заседанията на Континенталния конгрес през 1775 г.

Когато американската армия се оттегля от Ню Джърси през 1776 г., Вашингтон изразява желание да „има свой човек в Трентън“ като ТАЕН АГЕНТ. За тази цел той вербува Ханиман и го съветва да работи под прикритието на тори. Вашингтон смята, че косвената връзка на Ханиман с героя Улф ще гарантира безпрепятствено внедряване във вражеския гарнизон в Трентън. Представяйки се за убеден англофил, Ханиман се добира до Трентън и разказва на тамошните англофили, че лично Вашингтон го е обявил за изменник. „Легендата“ изглеждала толкова правдоподобна, че американските привърженици на идеята за независимост даже извършват нападение в жилището му в Григстаун. Наложило се Вашингтон да се намеси, за да бъдат спасени съпругата и децата му от разправа. Той издава документ, подписан от самия него, в който, макар и Ханиман да се нарича „отявлен тори“, се гарантира сигурността на неговото семейство.

След като внимателно оглежда Трентън и се уверява в ниската дисциплина и обучение на тамошните наемници, Ханиман според подвеждащия план си проправя път към американските линии, където е заловен и отведен направо при Вашингтон. След като предава доклада си, Ханиман отново „бяга“ в Трентън. Там съобщава на командващия за залавянето му и докладва, че континенталната армия е с толкова нисък дух, че едва ли ще се осмели да нападне Трентън.

Наемниците приемат думите му за истина и оставят съвсем слаба охрана около Коледа. На коледния ден Вашингтон пресича река Делауер при Ню Джърси с 2400 войници. На следващия ден войските му внезапно нападат гарнизона на наемниците, нанасят им решително поражение и постигат за американците победа, която тогава има изключително важно значение.

Ханиман напуска Трентън след битката. След войната се разчува за неговата мисия и съседите му го приемат вече като патриот.

Ханки, Морис (1877–1963)

Една от най-интригуващите и влиятелни личности на Великобритания през XX в. Лорд Ханки оказва огромно влияние върху дейността на съвременните британски специални служби.

Той започва кариерата си като военноморски офицер на бойния кораб Рамилес. През тези години се запознава с адмирал сър Джон Фишър, на когото прави силно впечатление. Затова, когато става първи лорд на Адмиралтейството през 1902 г., Фишър кани Ханки в Лондон и го включва в своя щаб.

Ханки се завръща през 1907 г. в Средиземноморския флот, но вече в качеството си на офицер от разузнаването. След по-малко от година е назначен за заместник-секретар на влиятелния Комитет за отбрана на Британската империя. Този пост е доста перспективен от гледна точка на военната кариера. Началник му е сър Чарлс Отли, който току-що се е оттеглил от флота, където е бил ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. През 1909 г. комитетът учредява разузнавателна структура, от която по-късно се появяват Службата за сигурност (МИ–5) и Секретната разузнавателна служба (МИ–6).

През 1912 г. Ханки заема поста секретар на комитета, а през 1916 г. става министър във военния кабинет, който заседава почти всеки ден. В края на войната Ханки е назначен за ръководител на британската делегация на мирната конференция в Париж. За усилията си получава официална благодарност и от двете камари на парламента и 25 000 лири стерлинги, което е значителна сума за онова време.

В периода между двете световни войни Ханки освен министър продължава да бъде и ръководител на Комитета по отбрана на Британската империя, както и представител на Великобритания в няколко големи международни конференции. В началото на 30-те години се посвещава на разузнаването и осигурява някои от първите подробни доклади за германските програми за превъоръжаване. Пенсионира се през 1938 г. и на следващата година получава титлата пер. След избухването на Втората световна война през септември 1939 г. Ханки се връща на държавна служба като член на военния кабинет с права на „министър без портфейл“.

По повод на оплаквания на военните през декември 1939 г. министър-председателят Невил Чембърлейн упълномощава Ханки да започне проучване на МИ–5 и МИ–6, а също и на ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ. По това време личен секретар на Ханки е ДЖОН КЕЪРНКРОС — по-късно разобличен като съветски шпионин и член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ.

Ханки е освободен от длъжност през 1940 г. от Уинстън Чърчил, новия министър-председател. Докладите на Ханки обаче оказват влияние и върху начина, по който Чърчил ръководи разузнавателните служби, и подтикват към създаване на Управлението за специални операции (УСО). (След като Ханки напуска правителството, Кеърнкрос е назначен в Правителствената школа за кодове и шифри, откъдето предава прехванатите и декодирани материали на УЛТРА на съветския си АГЕНТУРИСТ.) Писателската дейност на Ханки включва книги като „Правителствен контрол по време на война“ („Government Control in War“, 1945) и „Политиката — процеси и грешки“ („Politics — Trials and Errors“, 1949), като в последната авторът осъжда доктрината за безусловна капитулация и преследването на военните престъпници. Мемоарите му „Главното командване, 1914–1918“ („The Supreme Command, 1914–1918“) са публикувани през 1961 г.

Хаос

Операция на американското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, проведена съвместно от ФБР и ЦРУ по време на Виетнамската война с цел да се проверят слуховете, че вълната от антивоенни протести в САЩ е инспирирана от комунистите. (Вж. ФБР.)

Хапче С

Смъртоносно отровно хапче, което шпионите носят със себе си, за да използват в краен случай при залавяне. По време на Втората световна война някои хапчета са били от цианкалий в стъклена капсула. Тези капсули можели да се скрият в изкуствен зъб и при нужда АГЕНТЪТ ги освобождавал с език. След това сдъвквал капсулата и смъртта настъпвала почти мигновено. Ако капсулата случайно се освободи сама, докато агентът спи, то тя преминава безпроблемно през стомаха.

Разбира се, агент, заловен с хапче С, което не е успял да погълне, веднага е бил обвиняван за шпионин. Сведенията от американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) показват, че хапчето С е било използвано само 2 пъти от агенти на УСС.

Директорът на УСС УИЛЯМ ДОНОВАН и помощникът му Дейвид Брус са пътували до бреговете на Нормандия на 7 юни 1944 г. без хапче С. Донован само е предупредил Брус, че ще застреля и него, и себе си, ако попаднат в опасна ситуация, която може да доведе до пленяването им.

По време на Студената война американските шпиони използват по-съвършени методи за самоубийство при залавяне. Отначало пилотите на шпионските самолети U–2 носели капсули с цианкалий. По-късно били снабдявани с метална кутийка, подобна на доларова монета, какъвто е случаят с ГАРИ ФРАНСИС ПАУЪРС, свален над Съветския съюз. В нея се намирала тънка игличка, намазана със смъртоносната отрова кураре. Пилотите носели кутийката или на връзката ключове, или на шията като медальон. При приземяването на Пауърс съветските военни веднага му отнели „монетата“ и открили отровната игла. Сега тя е изложена в МУЗЕЯ на КГБ в Москва.

Характерни белези и предупреждения (ХБП)

Разузнавателни действия, които имат за цел в кратки срокове да открият и докладват необходимата разузнавателна информация, която е свързана с пряка заплаха за дадена страна. ХБП включват основна информация за действията на противника или за намеренията му, сигнализират за терористични акции или вражески действия срещу разузнавателни операции.

Вж. СТРАТЕГИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

Харари, Майк (1927)

Сътрудник от израелското разузнаване и службите за сигурност МОСАД и ШИН БЕТ. Роден е в Тел Авив и става разузнавач по времето, когато Израел е провъзгласен за независима държава през май 1948 г. По-късно като офицер в Шин Бет — израелската служба за вътрешна сигурност и КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, участва в 2 съмнителни операции. В първата Харари ръководи „отряд на възмездието“, който получава задачата да открие и да ликвидира терористите от Черния септември, носещи пряка или косвена отговорност за отвличането и убийството на 11 израелски атлети по време на олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г. За по-малко от година отрядът на Харари, базиран в Париж, избива 12 палестинци, които Мосад смята, че са свързани с Черния септември. (Трима други палестинци са убити от хората на Харари като отмъщение за убийството на израелски разузнавач в Мадрид.)

В тези операции по погрешка е ликвидиран в Норвегия един марокански сервитьор, женен за норвежка. Харари успява да избяга, когато норвежката полиция се доближава прекалено много до групата на Мосад, но колегите му са заловени. Голяма част от подробностите около операцията за отмъщение става обществено достояние и шестимата заловени оперативни работници на Мосад получават кратки присъди.

След норвежкото фиаско Харари е изпратен в Мексико — ключовата израелска разузнавателна база за Латинска Америка. Сред контактите му през този период е полковник Мануел Нориега — по това време ръководител на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ на диктатора на Панама генерал Омар Торихос. През 1981 г. Торихос загива при самолетна катастрофа и Нориега заема поста му. Харари, който се е оттеглил от израелското разузнаване, става съветник на Нориега (и почетен консул на Панама в Тел Авив). Харари организира мерките за сигурност на Нориега и създава доходоносна посредническа организация за внос на израелско оръжие в Панама.

През 1988 г. САЩ обвиняват Нориега в разпространение на наркотици. Тогава плъзват и слуховете за близките връзки на Харари с диктатора. През декември 1989 г. американски войски нахлуват в Панама, за да отстранят Нориега. Появяват се съобщения, според които Харари е арестуван като съучастник. Но той успява да избяга от Панама. Появява се в Израел, където извършва доста нехарактерна за служител на тайните служби стъпка — дава интервю по телевизията. Но в интервюто не споменава и дума за годините, когато е работел за Нориега.

Харви Бърч

Литературен герой на ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР от романа „Шпионинът“ („The Spy“, 1821) — роман за шпионажа по време на Войната за независимост на Северна Америка. Харви Бърч е амбулантен търговец, чиято легенда за прикритие е, че е човек на британците, а в действителност изпълнява разузнавателни задачи по поръчение на Арфиста (прототип е генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН).

Подвизите на Бърч имат историческа основа, а литературният образ на разузнавач е подсказан на писателя от реално съществуващия Инок Кросби — обущар от Кънектикът. В началото на Войната за независимост Кросби служи в армията. Оттегля се поради лошо здраве, но през 1776 г. отново постъпва на служба. Един ден, когато бил на разположение на американските войски в Ню Йорк, към него се обръща един тори, смятайки го по погрешка за симпатизант на англичаните. Кросби приема играта и узнава, че англичаните възнамеряват да включат полицията в състава на редовните британски войски. Той предава информация на Джон Джей — един от съратниците на Вашингтон, който му предлага да се заеме с разузнаване. След като умело изиграва бягство от американците, Кросби се присъединява към торите. А когато ги пленяват, американците, за да не го издадат, се отнасят към Кросби като към враг.

Скоро Кросби отново преминава линията на фронта като ТАЕН АГЕНТ на Джей. Той се внедрява сред групите на торите, а след това ги предава в ръцете на американците. Сред тези, които симпатизират на англичаните, той си спечелва печална слава и торите организират истинска хайка за залавянето му.

След войната Кросби се устройва в Ню Йорк — става фермер и помощник-шериф. За вярна служба получава награда от 250 долара.

Научавайки за разузнавача от Джей, Купър написва романа „Шпионинът“. Документална книга за Кросби — „Разобличеният шпионин“ („The Spy Unmasked“) от Л. Барнъм, излиза през 1829 г.

Харви, Уилям (1915–1976)

Бивш специален агент на ФБР, който става един от висшите служители на ЦРУ.

Харви постъпва във ФБР през 1940 г., 3 години след като завършва право в университета в Индиана. Там той за пръв път се запознава с работата на контраразузнаването и тя му допада. През 1947 г. Харви си подава оставката за огромно неудоволствие на директора на ФБР ЕДГАР ХУВЪР, след което постъпва в ЦРУ и работи като специалист в контраразузнаването.

Когато ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ е назначен в британското посолство във Вашингтон, като офицер за свръзка на МИ–6 с ФБР и ЦРУ Харви е един от хората, с които Филби работи. Харви добре опознава и Филби, и приятеля му шпионин ГАЙ БЪРДЖИС. Когато последният обижда съпругата му Либи по време на парти у Филби, Харви започва проучване на миналото и на двамата — и на Бърджис, когото ненавижда, и на Филби, когото подозира, че е ВНЕДРЕН АГЕНТ. Но не успява да събере достатъчно доказателства в подкрепа на подозренията си. През 1952 г. Харви, известен под името Биг Бил (Големия Бил), ръководи операцията на ЦРУ по построяването на БЕРЛИНСКИЯ ТУНЕЛ (наричан шеговито Дупката на Харви), чиято цел е подслушването на съветските комуникации в Източен Берлин.

Харви, който пие много и постоянно носи 45-калибрен пистолет, взима непосредствено участие и в операция МАНГУСТА срещу Фидел Кастро (вж. КУБА), която е одобрена лично от президента Кенеди през 1961 г. Харви е запознат с плановете за убийството на кубинския лидер и подготвя тези, които трябва да ги осъществят. Главният прокурор Робърт Кенеди — брат на президента Кенеди и основна движеща сила на операция Мангуста, обвинява Харви, че действа твърде бавно. Веднъж, когато Робърт Кенеди е на обиколка в базата на ЦРУ в Маями, двамата с Харви започват спор. При друга среща Харви критикува президента и главния прокурор в тяхно присъствие. Спорът завършва с изключването му от операция Мангуста.

РИЧАРД ХЕЛМС — заместник-директор на Управлението по планиране (тайни операции), през 1963 г. изтегля Харви от Вашингтон и го назначава за ръководител на резидентурата в Рим. Пиенето и непоследователността в поведението му стават все по-явни, но той работи до 1969 г., когато се оттегля от активна служба.

Харел, Исер (1912)

От 1948 до 1952 г. е директор на ШИН БЕТ (израелската служба за вътрешна сигурност), от 1952 до 1963 г. е директор на МОСАД (израелската служба за външно разузнаване) и от края на 1962 до 1963 г. е началник на АМАН (израелската служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ).

Роден е в Русия под името Исер Галперин. През 1931 г. емигрира в Палестина и променя името си на Харел. Работи известно време в британската полиция, откъдето е уволнен. След това става член на Хагана (нелегална еврейска армия), където започва кариерата си на разузнавач.

В смутните времена след провъзгласяването на независимостта на Израел през май 1948 г. в страната действат многобройни раздробени специални служби. Харел, който е близък приятел на министър-председателя Давид Бен Гурион, става фигурата, която ръководи и стабилизира разузнавателната дейност, като й създава не само уважение, но и власт, които дори не са сънували аналогичните организации от страните на западната демокрация.

След позорното уволнение на ИСЕР БЕЕРИ — първия ръководител на израелското военно разузнаване, през 1949 г. Харел оглавява Шин Бет. По указание на Бен Гурион му е присвоено званието МЕМУНЕХ, т.е. „разпоредител“, на всички израелски специални служби. Той се отчита директно пред Бен Гурион както за външното разузнаване, така и за вътрешната сигурност. През 1952 г. Харел официално е назначен за директор на Мосад, след като първият директор — РУВЕН ШИЛОА е заемал този пост едва 18 месеца. Харел остава директор на Мосад до 1963 г.

Харел организира екип за преследване на нацисти, съставя списък на „най-издирваните“, които са успели да избягат от военния трибунал на съюзниците в Нюрнберг. В началото на списъка е Адолф Айхман — нацистки функционер, отговорен за избиването на милиони евреи. Харел открива и доказателства, че бягството на Айхман от Германия е осъществено с помощта на ОДЕССА — тайна организация на офицери от СС. В Мосад смятат, че последната спирка на бягството, организирано от ОДЕССА, е Буенос Айрес, Аржентина.

Израелски разузнавателен екип заминава за Аржентина през 1960 г. и отвлича Айхман. През април 1961 г. срещу него е образуван процес за престъпления, извършени срещу човечеството и срещу еврейския народ, и за нарушаване на международните закони по време на война. Осъден е, а на 31 май 1962 г. е обесен.

Под напътствията на Харел израелски агенти са внедрени в египетски и западногермански специални служби, а освен това, използвайки тактиката на терор, осуетяват сътрудничеството на немски учени с Египет. През 1963 г. двама агенти на Мосад са арестувани в Швейцария за отправени заплахи към дъщерята на германски учен, който работи над египетска оръжейна програма. Други двама агенти на Мосад са арестувани в Западна Германия по подозрение в извършване на подобни действия. По това време Бен Гурион търси път за укрепване на германо-израелските отношения и рязко критикува Харел. Порицава го за кампанията му срещу учените и губи вяра в човека, когато е нарекъл мемунех. През 1963 г. Харел подава оставка и се оттегля от държавна служба.

Исер Харел

Хариет

Вж. КОМИСИЯ ФЛУЪНСИ.

Харпун

Крупна операция за заблуда, проведена от германците през 1941 г. с цел да се маскира планираното нападение срещу Съветския съюз. (Вж. БАРБАРОСА.)

Съгласно общия план с кодово наименование ХАЙФИШ (Акула) англичаните трябва да повярват, че германците планират навлизане във Великобритания. Операция Харпун е част от плана Хайфиш и има за цел да убеди англичаните, че немският десант ще бъде по крайбрежието на Шотландия и южното крайбрежие на Англия в залива Лайм Бейл, откъдето настъплението ще се развие към Бристол.

Вж. ХАЙФИШ.

Харпър, Джеймс (1934)

Електронен инженер, доброволно продавал информация за американските ракети на СБ (Служба Безпиешченства) — полската разузнавателна служба, чиято работа в САЩ се е ръководила от КГБ.

Харпър получава подготовката си по електроника във военноморския флот. След уволнението му през 1955 г. работи в няколко фирми за електроника. През 1975 г. създава своя собствена фирма за производство на дигитални секундомери. През същата година неговият бизнессъдружник Уилям Бел Хюгъл запознава Харпър с двама поляци, които му дават „списък за покупки“, където има информация за високи технологии и уреди, включително ракета.

Харпър не притежава ДОСТЪП до секретни материали и не работи по каквито и да е договори, свързани с отбраната. Но той предава достатъчно полезна технологическа информация. През ноември 1975 г. заминава за Женева, където продава информацията си за най-малко 5000 долара. По-късно той определя информацията като несекретна. През юли 1979 г. двамата с Хюгъл се срещат във Варшава със Здислав Пшиходзин, който се представя за служител от полското Министерство на машиностроенето, но в действителност е подполковник от СБ. Харпър тогава разработва дългосрочна програма за продажба на поляците и на КГБ на тайни на американската отбрана.

Приятелката на Харпър Руби Луиз Шулер е изпълнителна секретарка в Системс контрол инкорпорейтид (СКИ) в Пало Алто, Калифорния, и има достъп до секретни материали. СКИ извършва проучвания за американската армия в областта на балистичните ракети, съсредоточавайки се над ракетите Минитмън и други стратегически системи, над тяхната устойчивост и неуязвимост при евентуално съветско ракетно нападение. След работа Шулер системно отваря един от сейфовете и изважда секретни документи. Изнася ги от завода, като ги слага в бележника си или ги скрива под дрехите си.

През юни 1980 г. Харпър се среща във Варшава с Пшиходзин и му продава 100 кг документи, скрити в тайник във водите на една река. Пшиходзин и други агенти от СБ работят цялата нощ, за да отделят страниците и да възстановят документите, така че да бъдат годни за работа. На следващия ден, както се твърди в доклада на американското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ по случая, „документите са занесени в съветското посолство, където екип от 20 експерти от КГБ, пристигнали специално от Москва, заявяват, че са истински и особено ценни“. Харпър получава 100 000 долара, а Пшиходзин и екипът му — похвала от председателя на КГБ ЮРИЙ АНДРОПОВ.

На следващата среща, проведена във Варшава през септември 1980 г., Харпър донася списък на секретните документи в сейфа, до който Шулер има достъп. Пшиходзин и помощниците му набелязват само необходимите. Същата година Харпър доставя исканите документи и получава 20 000 долара.

През декември 1980 г., следвайки инструкциите на Пшиходзин, Харпър се среща в Мексико с полски агент с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Жак. Харпър използва кодовото наименование Джимо. Жак плаща на Харпър 10 000 долара по сметка. По-късно Харпър изпраща копия на 17 секретни документа и получава 110 000 долара.

През септември 1981 г. Харпър, уплашен, че Шулер може да го предаде, се обажда анонимно на адвокат, като се надява да получи имунитет при евентуален процес. Той предлага сътрудничеството си и евентуално работа като ДВОЕН АГЕНТ. Но ЦРУ и ФБР са вече по следите му. ИЗТОЧНИК на ЦРУ, почти сигурно полковник ВЛАДИСЛАВ КУКЛИНСКИ, е съобщил за необичайната похвала на СБ от страна на Андропов, както и за това, че е дочул думите „Калифорния“ и „ракетно проучване“. Тази информация след време отвежда ФБР до Харпър и през октомври 1983 г. той е арестуван. Запознават го с материалите, с които разполага обвинението, и той, за да запази живота си, сключва сделка със съда. Осъден е на доживотен затвор.

Шулер умира през юни 1983 г. Хюгъл, който някога е бил кандидат за Конгреса от Демократическата партия, успява да избяга от Съединените щати и не е съден.

Хауърд, Едуард (1951)

Бивш офицер от ЦРУ, избягал в Съветския съюз през 1985 г., след като е изобличен като съветски АГЕНТ. Вероятно постъпва така, за да отклони вниманието на ловците на ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ от ОЛДРИЧ ЕЙМС.

Хауърд е роден в Аламогордо, Ню Мексико, близо до мястото, където е извършен първият в света опит с атомна бомба. Баща му е ракетен специалист в близката военновъздушна база Холоман. Майка му произлиза от испано-американско семейство от Ню Мексико. Семейството се мести често, тъй като бащата на Едуард е прехвърлян в различни бази в Съединените щати и чужбина. След като завършва университета в Тексас през 1972 г., Хауърд известно време работи за корпорацията Ексксън корп. в Ирландия, а след това се присъединява към Корпуса на мира и работи в Колумбия, където се запознава с бъдещата си съпруга, също доброволка от Корпуса на мира.

Напуска Корпуса на мира през 1975 г. Защитава магистърска степен по бизнесадминистрация и постъпва в агенция за отдаване на заеми в Перу, създадена от американската Агенция за международно развитие. През 1979 г. се връща в Съединените щати и работи във фирма в Чикаго, която се занимава с проблемите на околната среда. През 1980 г. ЦРУ се свързва с него в отговор на документите му за постъпване на работа, които е изпратил година преди това.

Около година Хауърд е „курсант“. Наред с всичко друго минава и 18-месечен курс разузнавателна подготовка в КЕМП ПИЪРИ — учебен център на ЦРУ във Вирджиния. След това получава назначение в Управлението по операциите на ЦРУ. Хауърд приема предложението да стане РАЗУЗНАВАЧ, като работи под дипломатическо ПРИКРИТИЕ в посолството в Москва. В задълженията му влиза работа с агенти съветски граждани. Съпругата му Мери също работи в Управлението по операциите — тя е секретарка на неговия началник.

След известно време съгласно нови правила Мери Хауърд е изпратена в помощ на съпруга й в Москва. Тя е била задължена да проследява провеждането на тайниковите операции на съпруга си и на другите сътрудници. Един от инструкторите на Хауърд е кадровата сътрудничка на ЦРУ МАРТА ПИТЪРСЪН, която дълго време успява да надхитря проследяващите я от КГБ, но през 1977 г. в края на краищата е заловена. Кариерата на Хауърд в ЦРУ внезапно завършва: през май 1983 г. той не издържа проверката с ДЕТЕКТОР НА ЛЪЖАТА и е уволнен.

Според ЦРУ Хауърд използва наркотици, има проблем с алкохола и е крадец на дребно. Веднъж е измъкнал пари от портмонето на някаква жена в самолета по време на полет. Използването на наркотици излиза наяве по време на първата рутинна проверка с детектора на лъжата, а другите прегрешения — при следващите.

Хауърд получава работа като икономически съветник в законодателните органи в щата Ню Мексико. Той, Мери и новороденият им син се преместват в Елдорадо, южно от Санта Фе. Хауърд продължава да пие много и на 6 февруари 1984 г. е арестуван след пиянска свада и стрелба с пистолет 44-ти калибър. Осъден е условно на 5 години.

През септември 1984 г. Хауърд признава, че е пътувал тайно до Европа. Според ФБР се е срещал с офицери от КГБ във ВИЕНА и е получил пари за предоставената от него информация. Предполага се, че информацията е свързана с това, което е научил по време на обучението и краткия си престой в ЦРУ, или че се е надявал да осигури информация за близката национална лаборатория в Лос Аламос — научноизследователски център за ядреното оръжие и технологиите за Звездни войни. Може да е имал желание да бъде агент на КГБ или КУРИЕР на агентите му. Поради това, че владее свободно испански и е работил в ЦРУ, Хауърд е подходящ кандидат, който да докладва за операциите на ЦРУ (с център Санта Фе) в Латинска Америка.

През март 1985 г. Хауърд и съпругата му пътуват отново до Европа, като казват на приятели от Санта Фе, че ще бъдат в Германия. През юни 1985 г. Пол Стомбо — офицер от ЦРУ под ПРИКРИТИЕТО на втори секретар в американското посолство в Москва, е арестуван заедно със съветския агент АДОЛФ ТОЛКАЧОВ — специалист по ракетно въоръжение и авиационна техника, с когото е трябвало да се срещне. Руснаците не съобщават веднага за арестите. Толкачов е екзекутиран на 24 септември 1986 г., а съобщението за това е едва на 22 октомври.

(По-късно вината за провала на Толкачов ще бъде стоварена върху Хауърд. Но през февруари 1994 г. след арестуването на сътрудника от контраразузнаването на ЦРУ Еймс се приема, че Толкачов е предаден от него. В интервю с писателя Дейвид Уайс през 1991 г. Хауърд настоява: „Не съм го предал.“ Еймс твърди, че е предал първата си информация за КГБ през юни 1985 г. В последно време американските контраразузнавачи са склонни да смятат, че и двамата имат вина: Хауърд е предал на руснаците общи данни за московските агенти на ЦРУ, а Еймс им е посочил конкретно Толкачов.)

През юли 1985 г. Хауърд се среща с бивш служител на ЦРУ и му казва, че е предавал информация на руснаците. В ЦРУ стигат слухове за тази среща, но, изглежда, не са предприети никакви действия. Месец по-късно ВИТАЛИЙ ЮРЧЕНКО — високопоставен офицер от КГБ, който преминава на страната на противника в Рим, съобщава на ЦРУ, че бивш служител на ЦРУ, който е имал назначение в Москва, се е срещал с офицери от КГБ през есента на 1984 г. и е издал тайни на агенцията за руски граждани — шпиони на ЦРУ в Съветския съюз. Юрченко добавя, че не знае как се казва. ЦРУ и ФБР започват да издирват внедрен агент.

През септември 1985 г. по молба на ЦРУ ФБР започва наблюдение над Хауърд и получава разрешение от СЪДА ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ за телефонно подслушване. На 20 септември от ФБР решават да разпитат Хауърд. Той дава вид, че е заинтересован от евентуално сътрудничество, но още на следващия ден заедно със съпругата си заминава за Санта Фе. По пътя те са „придружавани“ от група сътрудници на ФБР. В удобен момент Хауърд изскача от колата, а на неговото място съпругата му поставя КУКЛА ЗА ЗАБЛУДА. (Вж. ТЕХНИКА НА ШПИОНАЖА.)

На 23 септември ФБР получава разрешение за арест на Хауърд, но по това време той вече е на път за Москва през Копенхаген и Хелзинки. Във финландската столица е поет от сътрудници на КГБ, които работят под прикритие в посолството. Те скриват Хауърд в багажника на автомобил на посолството и тайно го прекарват през финландско-съветската граница край Виборг.

Вината за последвалите арести на Майкъл Селърс — втори секретар на американското посолство в Москва, и на Ерик Сайтс — военен АТАШЕ в посолството, както и на Стомбо и Толкачов се приписва на Хауърд. (Разкритието за предателството на Еймс от 1994 г. налага промени в списъка, кой кого е предал, като предателствата, които са били приписвани на Хауърд, сега се приписват на Еймс.)

През август 1986 г. Хауърд се появява в Москва. Съветското правителство му дава политическо убежище за „проява на загриженост към човечеството“ и съветско гражданство. По-късно Хауърд казва по телевизията: „Аз обичам родината си. Никога не съм извършил нещо, което да е в нейна вреда.“

В книгата си „Конспиративна квартира“ („Safe House“, 1995) той твърди, че се е връщал тайно в Съединените щати с изработен от КГБ фалшив паспорт. След като един от сътрудниците на КГБ му съобщава, че съпругата му е завербувана от ФБР, Хауърд решава да се върне в СССР. Той открива консултантска фирма за обслужване на американци, които желаят да открият свои филиали в Русия.

Хаф-Даф

Вж. ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ.

Хвърчила

Многократно са били полагани усилия за използване на въздушни хвърчила за военно РАЗУЗНАВАНЕ. В края на XIX в. американската армия прави експеримент за издигане на наблюдатели с хвърчила, а също така и с хвърчила, оборудвани с фотокамери. Въпреки че експериментите се оказват успешни, те показват и че хвърчилата са напълно зависими от посоката на ветровете. И затова сериозният интерес към тях скоро угасва.

През Втората световна война идеята за хвърчилата като разузнавателно средство отново се възражда в Германия. Тогава фирмата Фоке-Ахгелис разработва „автоматичното хвърчило“ Fa 330, което се взема на буксир от изплавала на повърхността подводница.

Fa 330 има металнотръбна конструкция с типична опашка на хвърчило. Апаратът лесно се монтира и се демонтира и не заема много място на подводницата. Работното разстояние за издигането му във въздуха е между 56 и 166 м. Телефонна линия свързва наблюдателя с подводницата. Хвърчилото се издига до височина 100 м.

От приблизително 200-те хвърчила Fa 330 са били пускани и управлявани от германски подводници няколко. Пилотите им — обикновено срочнослужещи — са преминавали подготовка в аеродинамичен тунел в Шале Мьодон в окупирана Франция. Някои от хвърчилата са имали колелца и опашни ски и са били издигани във въздуха от леки самолети.

Fa 330 Bachstelze (Wagtail)

Хебърн, Едуард (1869–1952)

Изобретател на първата шифрова машина с РОТОРИ (дискове) за превръщането на прав текст в шифрован.

Хебърн израства в дом за сираци в Илинойс. Родителите му са били военнослужещи, загинали при изпълнение на служебния дълг. Той успява да завърши само гимназия. Като юноша пробва много занаяти и в края на краищата става кофражист.

Не е известна причината защо на 40 години се е увлякъл от КРИПТОГРАФИЯ. От 1912 г. подготвя патенти за многобройни криптографски апарати. През 1914 г. създава шифратор, който представлява 2 пишещи машини, съединени с 26 кабела (според броя на клавишите), свързани в случаен ред. Когато на едната машина се натисне съответната буква от правия текст, на другата се отпечатва нейният шифър (в зависимост от това, с коя буква от втората машина е свързан кабелът). Редът на свързването, разбира се, може да се променя. Така за първи път в САЩ е създадено електромеханично устройство, основано на шифрозамени.

През 1921 г. в Оукланд, Калифорния, Хебърн променя идеята за електромеханично шифроване в роторна система, която създава на следващата година. Той рекламира „неразгадаемия“ си шифър в списание, което привлича вниманието на Агнис Майър — криптоаналитик от военноморското министерство. Хебърн е извикан във Вашингтон, където демонстрира своята машина и оформя нейния патент. Във ВМС проявяват интерес към серийното й производство.

През 1921 г. Хебърн регистрира Хебърн електрик код — първата компания в САЩ за производство на шифрови машини. Въпреки че за него не представлява проблем да продаде акциите си за 1 млн. долара, поръчките от флота се забавят и той фалира. Неуспехът не го отчайва и той създава нова фирма и през 1928 г. продава 4 петроторни машини на флота за 750 долара всяка и 20 долара за ротор — тези суми са значителни за онова време. Четирите машини са изпробвани на сушата и в морето. Успехът им става очевиден — военноморския флот купува още 31 машини през 1931 г. Но през 1934 г. новосъздадената подобрена шифрова машина за военноморския флот се оказва неуспешна. ВМС обръща гръб на изобретателя и оттогава Хебърн не успява да продаде нито един екземпляр.

В действие все още са няколко от машините, когато японците залавят 2 в Тихия океан. Американските военни служби не купуват повече от машините на Хебърн въпреки твърденията му, че други фирми използват идеите му и за други машини. Той обаче не успява да докаже това, независимо че някои от тях са били напълно достоверни. Хебърн умира през 1952 г. след сърдечен удар.

Хедигър, Дейвид

През декември 1982 г. Хедигър като член от екипажа на американска подводница от военноморския флот се свързва със съветското военно представителство във Вашингтон (по това време отделено от съветското посолство). Очевидно разговорът му е бил засечен от ФБР и случаят се докладва пред ръководството на ВМС. Срещу Хедигър е заведено дело за шпионаж, но не е известно да са предприети някакви наказателни мерки.

Хейгуд, Робърт

Старшина от ВМС на САЩ, осъден през 1986 г. за това, че е продал на действащ под прикритие офицер от полицията несекретни документи, за които е смятал, че са правителствени тайни. Осъден е на 2 години затвор.

Хейгуд е разпределен в Тихоокеанския изпитателен ракетен център в Пойнт Мугу, Калифорния. Арестуван е през март 1986 г. в момент, когато продава за 400 долара ръководство за бойно зареждане на самолети на офицер от полицията, който в действителност е изпратен от ФБР и ВОЕННОМОРСКАТА СЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА.

Хейл, Нейтън (1755–1776)

Американски шпионин от времето на Войната за независимост на Северна Америка, екзекутиран от британците. През 1773 г. завършва университета в Йейл. Преподава в училище в Ню Лондон и Източен Хадъм, Кънектикът, преди да се запише в армията на генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН, който много добре разбира значението на военното разузнаване. През септември 1776 г., вече със звание капитан, Хейл доброволно приема да отиде на разузнаване зад линията на фронта.

Очевидно е използвал малка лодка от Кънектикът до Лонг Айлънд и се е промъкнал зад британските линии в Манхатън, представяйки се за учител, което за него е било естествено ПРИКРИТИЕ. Не е останал незабелязан, тъй като е бил висок и е имал белези по лицето от експлозия на барут. Няколко дни шпионира британците, след което е заловен в опит да се завърне зад бойните линии.

Историците описват различно детайлите на неговата разузнавателна мисия, пленяване и екзекуция. Той не е бил обучаван като разузнавач и с готовност признава, че е офицер от Континенталната армия. Как са го хванали? Може в ръцете на англичаните да са попаднали грижливо направените му записки и рисунки на военни обекти. Не е изключено да е бил предаден от своя братовчед — тори.

Каквато и да е истината около залавянето на Хейл, генерал сър Уилям Хау — главнокомандващ британските сили в Северна Америка, нарежда да бъде екзекутиран без процес още на следващия ден — 22 септември 1776 г. Отказани са му дори свещеник и Библия. Когато се изправя на ешафода, Хейл казва смели думи, които са стигнали в различни версии до нас: „Съжалявам единствено че имам само един живот, който да посветя на родината си“ или „Съжалявам единствено че мога да изгубя само един живот за родината си.“ (Някои историци смятат, че последните му думи са вдъхновени от пиесата „Като“ (1713) на Джоузеф Адисън: „Колко жалко, че можем да умрем само веднъж, докато служим на родината си!“)

Последните думи на Хейл са предадени на американците по-късно от един британски офицер. Според някои сведения те са били премълчавани от англичаните, а последните писма на капитана са били унищожени, за да не бъде въздигнат като мъченик. И все пак Хейл се прославя в САЩ като герой на века. През 1914 г. в Йейлския университет е поставена статуя на Нейтън Хейл. Приликата е въображаема, тъй като не е запазен негов портрет. Статуята е на красив млад бунтовник с примка на шията и завързани на гърба ръце. Копие на статуята, създадено през 1973 г., е поставено близо до щабквартирата на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, Вирджиния. През 1985 г. Хейл официално е провъзгласен за герой на щата Кънектикът.

Хексагон

Вж. БИГБЪРД.

Хелмик-младши, Джоузеф

Офицер в оставка от американската армия, арестуван през юли 1981 г. за това, че е продал на руснаците КРИПТОМАТЕРИАЛИ. По време на службата си в Париж от 1962 до 1964 г. той е армейски шифровчик и се слави като човек, който живее нашироко, харчи много и винаги е в дългове. Толкова много е бил задлъжнял на различни нощни клубове, че в началото на 1962 г. командващият офицер го предупреждава, че ако не покрие поне отчасти сметките си, които възлизат на 500 долара, ще бъде предаден на военен съд.

Хелмик се опитва да вземе кредит от банка, но му е отказано. Тогава, един ден преди дадения срок, става доброволен шпионин. Той влиза в съветското посолство в Париж и предлага за пари в брой да предаде секретни данни за американските комуникации и комуникациите на НАТО. Като административен офицер в центъра по комуникации на Главното съюзническо командване в Европа Хелмик има достъп до дипломатическите и военните комуникации между Съединените щати и НАТО. Той продава на руснаците инструкция за използване на техническата документация, техническа информация, ротори и ЛИСТА С КОДОВЕ за КРИПТОСИСТЕМА KL–7 — СТРОГО СЕКРЕТНА армейска кодова машина, широко използвана от американските и съюзническите военни служби и посолства. Хелмик познава и начина на действие на KW–26, друга кодираща машина.

В САЩ (изпратен е за по-нататъшна служба във Форт Браг, Северна Каролина) Хелмик продължава шпионската си дейност — секретните документи предава на съветски разузнавач (само срещу пари на ръка) в Мексико и Франция. Общо получава над 131 000 долара от руснаците. Макар и да се досещат за произхода на неочакваното му богатство, американските разузнавателни служби не могат да докажат шпионската му дейност. През 1961 г. Хелмик се оттегля и регистрира фирма за производство на фаянсови плочки във Флорида.

Очевидно ФБР получава първата конкретна информация за тайния живот на Хелмик едва през 1980 г. През август същата година е извикан за първи разпит. Той признава, че е получавал пари от руснаците, но заявява, че не е предавал каквато и да било секретна информация. В началото на 1981 г. Хелмик отново изпитва остра нужда от пари за компанията си и заминава за Отава, където се свързва със съветското посолство. Забелязан е от канадски специалисти от НАБЛЮДЕНИЕТО. Те предават информацията на ФБР, където вече няколко години съществува негово досие. След като е осъден за шпионаж, Хелмик получава доживотен затвор.

Хелмс, Ричард (1913)

Първият кадрови разузнавач, станал ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Хелмс е на този пост от юни 1966 до февруари 1973 г., като от април 1965 до юни 1966 г. е бил заместник-директор.

Скоро след като завършва колежа Уилямс, Хелмс заминава за Европа като кореспондент на Юнайтед прес. В Германия интервюира Адолф Хитлер. По-късно е назначен за рекламен мениджър на вестник.

През юли 1942 г. е произведен в звание лейтенант от запаса на ВМС на САЩ и е призован на активна военна служба. След обучение получава през август 1943 г. назначение в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). Служи във Великобритания, Люксембург и Германия. Там за пръв път се сблъсква с първите прояви на това, което по-късно ще бъде наречено Студената война. За борба срещу руснаците американците привличат бивши специалисти от германското разузнаване (ОРГАНИЗАЦИЯ ГЕЛЕН).

След 1946 г. Хелмс се уволнява от ВМС, но остава като цивилен специалист във военното министерство, което поема част от разформированото УСС и го преименува Управление за специални операции (УСО). Хелмс отговаря за разузнавателната и контраразузнавателната работа на УСО в Германия, Австрия и Швейцария. Хората му са малко и той разчита предимно на британските специални служби.

През юли 1947 г. е създадено ЦРУ. АКТИВНИТЕ МЕРОПРИЯТИЯ са поети от Управлението за координация на политиката (УКП) към Държавния департамент с ръководител ФРАНК УИЗНЪР — ветеран от УСС. УКП е погълнато от новото Управление по планиране, чийто ръководител става Уизнър с ранг на заместник-директор. Управлението по планиране по-просто е наричано „тайна служба“ (което по-точно отразява характера на дейността му, отколкото официалното название). През юли 1952 г. Хелмс е назначен за изпълняващ длъжността началник по операциите в Управлението по планиране. (Уизнър по това време получава сериозен физически и психически срив.) Хелмс е идеалният кандидат и приемник на Уизнър за поста ръководител на Управлението по планиране. В своята книга „Човекът, който пазеше тайните“ („The Man Who Kept the Secrets“, 1979) Томас Пауърс пише за Хелмс:

Независимо че няма пълна власт в Управлението по планиране, именно той контролира провеждането на операциите и е един от най-осведомените хора. В цялото ЦРУ не би могъл да се намери човек да знае толкова, колкото Хелмс.

През 1958 г. Уизнър напуска поста ръководител на Управлението по планиране и е назначен за резидент в Лондон. Очаква се да го наследи Хелмс. Но АЛЪН ДЪЛЕС — директор на Централното разузнаване, дава поста на РИЧАРД БИСЪЛ-МЛАДШИ. След фиаското в Залива на прасетата през април 1961 г. (вж. КУБА) и Дълес, и Бисъл подават оставка. През 1962 г. новият директор на ЦРУ — ДЖОН МАККОУН, назначава Хелмс за директор на Управлението по планиране.

Докато Хелмс е на този пост, намесата на ЦРУ във Виетнамската война, а също и противоречията в самата агенция по отношение на войната се засилват. Много от сътрудниците смятат, че войната е разрушителна. Но Хелмс продължава да одобрява тайните операции във Виетнам (вж. ВИЕТНАМ; ФЕНИКС). Президентът Джонсън го назначава за директор на ЦРУ през юни 1966 г., но противоречията в агенцията по отношение на Виетнамската война се засилват.

През септември 1967 г. Хелмс се обръща към най-опитния аналитик в УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНА ОЦЕНКА да „определи какъв е залогът за Съединените щати в тази война“. Той изпраща анализа единствено на Джонсън. Съдържанието на доклада остава секретно до момента, когато бившият министър на отбраната Робърт Макнамара го разкрива в мемоарната си книга „В ретроспекция“ („In Retrospect“, 1995). Аналитикът дава заключение, че рискът от поражение във Виетнам е „по-ограничен и контролируем, отколкото се е смятало по-рано“.

Хелмс винаги е бил привърженик на откритата и честна оценка. Като директор на ЦРУ той не само че не е оценен, но и даже е обвинен за всичко онова, което се случва с ЦРУ по това време. Когато се разгаря скандалът УОТЪРГЕЙТ, Хелмс узнава, че в него е замесен и бившият сътрудник на ЦРУ ХАУЪРД ХЪНТ. Под предлог да се запазят интересите на националната сигурност президентът Никсън се опитва чрез ЦРУ да постигне прекратяване на разследванията на ФБР относно обстоятелствата около Уотъргейт, които заплашват с разобличаване организаторите от Белия дом. (Вж. ГРЕЙ, ПАТРИК.) Хелмс не може да позволи ЦРУ да бъде още по-дълбоко замесено в скандала. Според него разузнавателната работа не е мръсна работа. „Нацията трябва поне донякъде да вярва, че и ние сме честни хора, предани на службата си“, казва веднъж той.

Хелмс отказва да предаде на Никсън и документи на ЦРУ за десанта в Залива на прасетата, за заговора срещу южновиетнамския президент Нго Дин Дием в Южен Виетнам през 1963 г. и за убийството на диктатора на Доминиканската република Рафаел Трухильо през 1961 г. Събитията са от времето на Кенеди и се предполага, че Никсън ще използва документите, за да се защити от възможен импийчмънт.

През февруари 1973 г. Никсън приема лоялността на Хелмс към агенцията като предателство и го уволнява. Назначава го за посланик в Иран. След Уотъргейт конгресната комисия по разследването се нахвърля върху ЦРУ. Тъмни тайни на ЦРУ, известни като СЕМЕЙНИТЕ СКЪПОЦЕННОСТИ, стават обществено достояние. (Вж. МКУЛТРА.)

Една от тези тайни е участието на ЦРУ в опита да се попречи на Салвадор Алиенде — избрания президент на Чили, да встъпи в длъжност през 1970 г. По време на сенатското разследване на Хелмс, който вече е посланик, е зададен въпросът, дали ЦРУ се е опитало да свали Алиенде. Той отговаря: „Не, сър.“ Тези две думи са базата за обвинение в лъжесвидетелстване през 1977 г. При опита да постигне споразумение с Министерството на правосъдието Хелмс е глобен 2000 долара и е отстранен за 2 години от длъжност. „Вие сте изправен пред този съд за срам и позор“, казва съдията през 1977 г. Шест години по-късно президентът Рейгън награждава Хелмс с медал За национална сигурност — най-високото отличие за разузнавателна работа.

След като се оттегля от обществения живот, Хелмс създава консултантска фирма Компания Сафеер; safeer в превод от фарси означава посланик.

Хенч, Рихард (1869–1918)

Сътрудник на немското разузнаване, отговорен за решението на Германия да спре настъплението си в Северна Франция през 1914 г. В началото на Първата световна война той е началник на отдел Чуждестранни армии (фактически ръководител на външното разузнаване) в германския Генерален щаб. Освен това Хенч изпълнява важни поръчения в качеството си на свръзка между Генералния щаб и командващите на 5-те армии, нахлули в Северна Франция.

На 8 септември 1914 г. той се среща с началника на Генералния щаб и фактически главнокомандващ въоръжените сили генерал-полковник Фон Молтке. След това Хенч потегля с кола към командните пунктове и на 5-те армии, за да прецени лично бойната обстановка. Той успява да убеди командващите и на 5-те армии, че е крайно необходимо немските войски да прекратят настъплението. Устните препоръки на Хенч (той не е имал каквато и да е писмена заповед от Молтке) водят до поражение на германците в сражението край Марн, което е по-скоро психологическа победа за британските и френските сили. Ако германците не са били забавили напредването си, много вероятно щяха да имат успех ако не в превземането на Париж, то поне в обсадата му по време на тази ранна кампания през Първата световна война.

Твърди се, че когато германските армии са отстъпили, Молтке казал на кайзера: „Ваше величество, загубихме войната!“ Разследването във връзка с оттеглянето на армиите през 1917 г. оправдава Хенч.

Германските разузнавателни сведения от времето на Хенч са „некомпетентни и подвеждащи“, пише историкът Корели Барнет в биографичната история „Мъже с мечове“ („The Swordbearers“, 1964).

Херман

Псевдоним на роден в Румъния сержант от американските военновъздушни сили, вербуван от КГБ през 1959 г. в Европа, където кара военната си служба в разузнавателно подразделение на ВВС. Владеейки 6 езика, Херман е служил на няколко длъжности в разузнаването до 1968 г. Заподозрян е по време на разследване от Управлението за специални разследвания (УСР) на ВВС. Арестуван е през 1970 г., не се признава за виновен и не е съден. Оттегля се с почести след 30 години военна служба.

В следствения доклад на УСР не се споменава истинското му име, а е отбелязан с псевдонима „старши сержант Херман“.

Херман, Рудолф

Псевдоним на съветски РАЗУЗНАВАЧ, който през 60-те години работи в САЩ под чужда самоличност.

Херман е чех, вербуван от КГБ. Създадена му е нова самоличност — на Рудолф Херман, германски войник, убит в Съветския съюз през Втората световна война. След като е обучен от КГБ в Източна Германия и Москва, през 1961 г. е изпратен в Канада като имигрант от Западна Германия. След няколко години като член на огромен съветски разузнавателен апарат в Канада той получава заповед да премине легално в Съединените щати. Получава американска виза и през 1968 г. се премества в Хартсдейл, предградие на Ню Йорк. С него са съпругата му (родена в Германия) и двамата им синове, родени в Канада.

Купуват си къща, като я избират точно според инструкциите на КГБ: наблизо да няма проводници с високо напрежение (които да пречат на радиопредаванията), да е далеч от други къщи, да се намира на хълм, а от източната страна да няма никакви препятствия, тъй като в тази посока е московският ЦЕНТЪР, накъдето се насочват радиопредаванията.

В САЩ Херман, АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ (агент приел чужда самоличност), не търси секретна информация. Като РЕЗИДЕНТ той ще поема АГЕНТИ, напътствани от АГЕНТИТЕ ПОД ДИПЛОМАТИЧЕСКО ПРИКРИТИЕ. За разлика от разузнавачите под дипломатическо прикритие Херман може да пътува свободно. Той открива различни места, подходящи за ТАЙНИЦИ, където да се разменят съобщения, пари и агентурни материали.

„Пред него стоеше задачата да се вживее в новата си самоличност и да чака конкретни указания“, разказва агент на ФБР, запознат със случая Херман. „Трябваше да снима къщи или незабелязано да се запознае с даден човек. Никога не бе наясно защо или какво точно прави, като се има предвид цялата картина.“ (Според ДЖОН БАРЪН, известен с близките си контакти с ФБР, Херман, чието истинско име е Людек Земенек, често трябва да намира тайници близо до американски военни бази, тъй като се предполага, че именно в тези райони работят шпиониращите за Съветския съюз.)

Херман с голямо удоволствие работи като журналист на свободна практика, като фотограф и продуцент на филми. Той инструктира по-големия си син Питър в тънкостите на шпионажа и го прави част от КГБ. Питър е първи или втори курс в университета в Джорджтаун, когато ФБР превербува и него, и родителите му в ДВОЙНИ АГЕНТИ. Очевидно ФБР е държало семейство Херман под НАБЛЮДЕНИЕ. По време на проведените разпити според Барън Херман е издал канадеца ХЮ ДЖОРДЖ ХАМБЪЛТЪН — дългогодишен агент на КГБ.

След 2 години напътствия от страна на ФБР възникват подозрения, че в КГБ са информирани за двойната игра на семейство Херман. ФБР дава на цялото семейство нови самоличности, нова легенда, различна от тази на КГБ, и го премества на ново местожителство.

Херцог, Хаим (1918)

Два пъти ръководител на израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ (1949–1950, 1959–1962), а от 1983 до 1993 г. — президент на Израел. Херцог е единственият в света ръководител на военно разузнаване, който става държавен глава. (ЮРИЙ АНДРОПОВ и ДЖОРДЖ БУШ са били ръководители на национални разузнавателни централи, преди да станат държавни ръководители.)

Херцог е роден в Ирландия. Емигрира в Палестина още като момче — баща му е назначен за главен равин на Палестина. Младият Херцог получава образованието си в университетите в Кеймбридж и Лондон. През Втората световна война служи в специалните служби на британската армия и достига звание подполковник.

Хаим Херцог

След войната като офицер от британската армия известно време помага при разпитите на нацистки военнопрестъпници. Напуска армията и се включва в Хагана — нелегална армия на еврейските заселници в Палестина. Назначен е за заместник-директор на военното разузнаване малко след като Израел е провъзгласен за независима държава през май 1948 г. След скандалното и позорно уволнение на неговия ръководител ИСЕР БЕЕРИ през януари 1949 г. Херцог оглавява агенцията и изпълнява тази длъжност цяла година — до 1950 г.

От 1950 до 1954 г. е военен АТАШЕ във Вашингтон, а от 1954 до 1957 г. — командир на Йерусалимската бригада.

През 1962 г. се оттегля от активна военна служба със звание генерал-майор. Херцог оглавява индустриална фирма в Израел, известно време е адвокат и политически наблюдател.

През 1967 г. той е първият военен комендант на Западния бряг на река Йордан. От 1975 до 1978 г. е представител на Израел в ООН. През 1981 г. е избран в Кнесета (парламента), а след 2 години — за президент на Израел, като изпълнява тази по-скоро почетна, отколкото властова длъжност до май 1993 г.

Написал е няколко книги, сред които станалите вече класика „Войната на изкуплението: октомври 1973“ („The War of Atonement: October 1973“, 1975) и „Арабско-израелските войни“ („The Arab-Israeli Wars“, 1982).

Хил, Джордж

Британски РАЗУЗНАВАЧ, работил със супершпионина СИДНИ РАЙЛИ в Русия по време на Октомврийската революция.

Като редник Хил е ранен през Първата световна война. Говори свободно руски и немски и е назначен в МИ–5. При изпълнение на разузнавателна операция се представя за българин, за да може да проникне в лагер на интернирани на Балканите. По-късно като пилот от Кралските военновъздушни сили транспортира АГЕНТИ зад вражеските линии. През август 1914 г. е изпратен в Русия като офицер за свръзка с руската армия. Събира и разузнавателни сведения за движението на германските войски. Получава оперативния псевдоним IK8.

През есента на 1917 г. Хил е прехвърлен в МИ–6 и е изпратен в Петроград (преди това Санкт Петербург), за да събира разузнавателна информация за хода на Октомврийската революция. Там установява контакт с болшевиките и за известно време става съветник по въздухоплаването на революционния лидер Лев Троцки. Приблизително по това време Хил има грижата да изпълни своята мисия: тайно да изнесе от Москва в Букурещ скъпоценностите на царското семейство Романови и валутния резерв. Той успява да изпълни тази задача, но загубва контакта с болшевиките.

През април 1918 г. МИ–6 отново изпитва нужда от разузнавателни сведения за Русия и изпраща доброволец — капитан Сидни Райли от Кралския военновъздушен корпус. Райли и Хил изработват сложен план за антиболшевишка кампания. През август 1918 г. и двамата минават в нелегалност, преследвани от болшевиките. Според някои разкази успяват да избягат през Балтийско море в Швеция, а от там — с кораб за Шотландия. Сър РОБЪРТ БРУС ЛОКХАРТ — британски дипломат и агент, който познава и Райли, и Хил, пише за Хил: „Той бе също толкова смел, колкото и Райли.“

Хил е изпратен по-късно в Южна Русия, за да се опита, макар и напразно, да координира белогвардейските разузнавателни организации по време на Гражданската война в Русия. През Втората световна война Хил преподава саботаж на вербувани от МИ–6 кадри. По-късно е изпратен в Москва като представител на Управлението за специални операции (УСО) и офицер за свръзка с НКВД.

Хилънкотър, Роскоу

Първият ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (от 1 май 1947 до 7 октомври 1950 г.).

Завършва Военноморската академия и е изпратен като помощник военноморски АТАШЕ в американското посолство в Париж от 1933 до 1935 г. и отново от 1938 до 1940 г. През пролетта на 1940 г. Франция е окупирана. Съединените щати признават правителството във Виши. Президентът Рузвелт назначава Уилям Лий — бивш военноморски офицер, за посланик. Хилънкотър остава аташе и прави добро впечатление на Лий, когото много ценят като доверен военен съветник президентите Рузвелт и Труман.

Като висш офицер Хилънкотър е помощник-командир на бойния кораб Уест Вирджиния по време на нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г. През септември 1942 г. той поема командването на Разузнавателния център за района на Тихия океан (РЦРТО) в Пърл Харбър. Той сменя капитан ДЖОУЗЕФ РОШФОРТ — най-добрия декодировчик на военноморския флот, който все още направлява операциите на подразделенията на военноморското РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ за района на Тихия океан. Хилънкотър укрепва новата организация, която включва РАДИОЦЕНТЪРА НА ТИХООКЕАНСКИЯ ФЛОТ на Рошфорт. Хилънкотър е изтеглен от РЦРТО в началото на 1943 г.

Той командва боен кораб танкер през 1943–1944 г., а през ноември 1945 г. е назначен за командващ бойния кораб Мисури — един от най-престижните командни постове във флота. Хилънкотър е издигнат в звание контраадмирал през ноември 1946 г. и отново е военноморски аташе в американското посолство в Париж. Президентът Труман го отзовава и го назначава за директор на ГРУПАТА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, организация — предшественик на ЦРУ.

На 1 май 1947 г. оглавява Централното разузнаване, а малко по-късно — току-що създаденото Централно разузнавателно управление.

Новата служба, комплектувана от ветерани на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, все още търси своето място, когато Хилънкотър поема ръководството. Скоро са получени и първите задачи. Хилънкотър е запитан какво може да направи ЦРУ, за да не допусне победа на италианските комунисти в предстоящите избори, насрочени за април 1948 г. Предадено му е, че СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ му дава доста широки пълномощия. И той започва да действа. Нарежда да бъдат подкрепени материално прозападните кандидати, като така той провежда първото АКТИВНО МЕРОПРИЯТИЕ на ЦРУ.

По време на ръководството му ЦРУ изживява и първата сериозна криза. Президентът Труман и други високопоставени държавни служители са изненадани и потресени, когато на 25 юни 1950 г. севернокорейски войски пресичат границата с Южна Корея. В интервю за Ню Йорк таймс, публикувано на следващия ден — 26 юни, Хилънкотър настоява, че ЦРУ е знаело, че „в Корея има условия за нападение през тази или следващата седмица“. Усложнението идва от това, че Труман е бил предупреден, но е пренебрегнал информацията. В действителност ЦРУ е знаело за струпване на войски край границата, но не е разполагало с разузнавателна информация за намеренията на Северна Корея.

След този провал Хилънкотър дава да се разбере, че би искал да се качи отново на кораб, и Труман с удоволствие приема. През октомври адмиралът получава командването на бойни и военни кораби, които имат за цел да охраняват Тайван. Повишен е в звание вицеадмирал през април 1956 г. Става генерален инспектор на военноморския флот. Оттегля се през 1957 г. и се заема с частен бизнес.

Химизирана хартия

Хартия, на която се появява ТАЙНО ПИСМО с помощта на химикали.

Химлер, Хайнрих (1900–1945)

Ръководител на специалните служби на нацистка Германия. Райхсфюрер на СС (ръководител на нацистката тайна полиция) и главен управител на лагерите на смъртта. Химлер е и собственик на птицеферма в Бавария. Зад безобидното пенсне и външната скромност се крие безжалостният нацист, станал архитект на жестоката система на масов терор (истина е, че самият той не е цапал ръцете си с кръвта на жертвите).

Ветеран от Първата световна война, Химлер е един от първите поддръжници на Адолф Хитлер. Той си проправя пътя от началник на политическата полиция в Бавария до втори човек в Третия райх, власт, която може да отстъпи само на тази на Хитлер. Едно от първите му дела като ръководител на СС е откриването на „образцовия“ концлагер Дахау за дисиденти през 1933 г. През 1934 г. предизвиква Нощта на дългите ножове — кървавата чистка срещу Ернст Рьом и неговите поддръжници. Химлер разбива полицейския апарат на Рьом и осигурява издигането на своята организация СС. Той слага под контрола на СС охраната и управлението на концлагерите, за да може директно да изпълнява заповедите на Хитлер за избиването на всички предполагаеми врагове на държавата.

В началото на войната през септември 1939 г. Хитлер назначава Химлер за райхскомисар по консолидация на германската нация, която се изразява в унищожаването на евреите и представители на другите народности и нации, чиято етническа и религиозна принадлежност противоречат на нацистката идеология. Химлер създава нацистки „любовни“ ферми, където неомъжени „германски жени и момичета с подходяща кръв“ да износват децата на „войниците, които тръгват на бой“. Той ръководи насилственото изселване на поляци на изток — целта е да се освободи територия за етническите германци. Нарежда системно избиване на хората в лагера Освиенцим и лично ръководи клането във варшавското гето.

Под негово ръководство нацистите избиват повече от 50 000 германци, за които се смята, че са с хронични умствени или физически отклонения или неспособни да се трудят. „Вече не съществува живо доказателство за наследствени или расови закони освен в концлагерите, — казва веднъж той. — Там ще откриете хидроцефали, кривогледи, хора с всякакви деформации, полуевреи, значителен брой по-низши индивиди.“

Войната предоставя на Химлер възможността да трансформира СС във военна сила — Вафен СС. В една от инструкциите си през октомври 1943 г. той дава следните указания на група от СС:

През август 1943 г. Химлер е назначен за министър на вътрешните работи и автоматически става първи администратор на концлагерите. Той организира покорените народи да извършват робски труд във военните заводи и дава одобрение за варварските „медицински експерименти“ в лагерите. Той създава и „бойните групи“ — Einsatzgruppen, които се изпращат в окупираните страни за масово унищожение на евреите. (Вж. ГУИС.)

Хората от СС на Химлер бързо арестуват и екзекутират заговорниците, организирали неуспешното покушение срещу Хитлер на 20 юли 1944 г. Фюрерът се отблагодарява за това на Химлер, като го назначава за командващ резервната армия, която трябва да стане последната преграда по пътя на врага, поемайки отбраната на Берлин. Химлер е на върха на властта.

Но когато Германия е заплашена от крах през пролетта на 1945 г., Химлер отчаяно се опитва да преговаря за примирие чрез шведския Червен кръст. Хитлер научава за разговорите и в политическото си завещание изключва Химлер от нацистката партия. След войната дегизираният Химлер е заловен близо да Бремен от британските войски. На 23 май 1945 г. той се самоубива, поглъщайки смъртоносна отрова.

Хинсли, Франсис (1918)

Историк на британските разузнавателни операции от Втората световна война. През октомври 1939 г. като студент трети курс в Кеймбридж е назначен в ПАРК БЛЕЧЛИ. Специализира сигнална организация на германския флот, след това е свръзка между Парк Блечли и оперативния разузнавателен център на Адмиралтейството. През лятото на 1944 г. е включен в преговорите с американските разузнавателни агенции за размяната на РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ между двете страни. След войната се завръща в академичния свят и става заместник-ректор и професор по история по международни отношения в университета в Кеймбридж.

Хинсли е основен автор (съвместно с Е. Е. Томас, Ф. Рансъм и Р. Найт) на 4-томната история „Британското разузнаване през Втората световна война“ („British Intelligence in the Second World War“, 1979–1990). По-късно в съавторство с Алън Стрип Хинсли редактира сборник спомени на служители в Парк Блечли, наречен „Декодировчиците“ („Code Breakers“, 1993).

Хипо

Кодово наименование на американска военноморска станция за КРИПТОАНАЛИЗ в Пърл Харбър, на Хавайските острови, от края на 30-те години до края на Втората световна война. Когато на 7 декември 1941 г. японците нападат Пърл Харбър, станцията Хипо се командва от ДЖОУЗЕФ РОШФОРТ. Той заема този пост от юни 1941 до октомври 1942 г. Рошфорт е освободен и мястото му е заето от капитан Уилям Грогинс, който ръководи Хипо до края на войната.

Хипо (Hypo), условно название на буквата „H“ от английската азбука за използване в радиовръзките. В дадения случай то означава Хавай (Hawaii). По време на войната станция Хипо е известна и като РАДИОЦЕНТЪР НА ТИХООКЕАНСКИЯ ФЛОТ.

Хирш, Вили

Вж. ГИЛМОР, ДЖОН.

Хис, Алджър (1904)

Служител в Държавния департамент, обвинен в шпионаж в полза на Съветския съюз. Осъден е на затвор за лъжесвидетелстване, но не и за шпионаж (поради липса на доказателства). Едва през 1996 г., когато АНС огласява някои от материалите от операция ВЕНОНА, сред които има и дешифрирани съобщения на съветското разузнаване от 40-те години, става ясно, че Хис е имал пряко отношение към разузнаването.

Роден е в Балтимор, посещава университета Джонс Хопкинс и юридическия факултет в Харвард. Завършва Харвард. Работи като юрист във Върховния съд със съдията Оливър Уендъл Холмс. Практикува също в Бостън и Ню Йорк. По-късно отива във Вашингтон, където успява да влезе в администрацията на президента Рузвелт и става един от поддръжниците на „новия курс“. Работи в Управлението за селско стопанство, в Министерството на правосъдието и накрая, през 1936 г., постъпва в Държавния департамент. Хис е ключов служител в Държавния департамент, когато се създава ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ. Той работи като ръководител на секретариата на конференцията в Сан Франциско през 1945 г., на която е провъзгласено създаването на ООН.

Задълженията му често го срещат с ДОНАЛД МАКЛИЙН, английски дипломат, който по-късно е разобличен като шпионин на Съветския съюз. Хис е и съветник на Рузвелт по време на конференцията в Ялта, където се срещат Рузвелт, Чърчил и Сталин.

В книгата „Раздвоен живот“ („A Divided Life“, 1988), която е „личен портрет“ на колегата на Хис — Маклийн, британският дипломат Робърт Сесъл казва, че съветският шпионин „има добри взаимоотношения“ с Хис. След като Хис е обвинен в лъжесвидетелстване, Сесъл пише, че „Маклийн разпалено го защитава в случаите, когато би било от негов най-голям интерес да си мълчи“. Около 20 години след като Маклийн емигрира в Москва, Сесъл среща Хис на прием и го пита доколко е познавал Маклийн. „Знам защо ми задаваш този въпрос“, отговаря Хис и не казва нищо повече.

През 1939 г. УИТАКЪР ЧЕЙМБЪРС — бивш член на американската комунистическа партия, казва на помощник държавния секретар Адолф Бърл, че Хис, който по това време работи с Бърл, е комунист. Бърл изсумтява, когато чува обвинението. Но подобна информация идва и от френски разузнавателни източници. ИГОР ГУЗЕНКО — съветски ИЗМЕННИК, е казал, че помощник държавният секретар е съветски шпионин. ФБР тайно набелязва Хис като подозрителна личност, но не може да се добере до доказателства.

Хис дискретно напуска Държавния департамент и през 1947 г. става президент на известната фондация Карнеги — фондация за укрепване на международния мир. През юли 1948 г. Чеймбърс, главен издател на списание Тайм, твърди пред Сенатската комисия за антиамериканска дейност, че Хис е бил негов съратник комунист от 30-те години и му е предавал документи на Държавния департамент, които той пък е предоставял на съветските специални служби. (По-рано ЕЛИЗАБЕТ БЕНТЛИ — доказан съветски АГЕНТ, казва пред комисията, че е предала документи от високопоставен американски държавен чиновник на съветски разузнавачи.)

Хис отхвърля обвиненията и съди Чеймбърс за клевета. За да подкрепи обвинението си, Чеймбърс предава ръкописни отчети и машинописни конспекти на официални документи на Държавния департамент. Като част от доказателствения материал е пишеща машина Удсток. Експертите установяват, че именно на нея са написани материали, предоставени от Чеймбърс, и семейните писма на Хис. Адвокатите на Хис пък твърдят, че машината е подправена, за да се постигне еднаквост.

Чеймбърс тогава не показва 35-милиметров филм и 3 непроявени ленти. Съществуването на тези допълнителни доказателства стига до републиканеца Ричард Никсън, който нарежда да се изземе всичко, което притежава Чеймбърс, и да се предаде на Комисията за антиамериканска дейност. Чеймбърс отвежда разследването на Конгреса до нива за тикви във фермата си в Мериленд. Фотоматериалите са били скрити в тиква и стават известни като „тиквените документи“.

Никсън добива мигновена слава, когато във вестниците са публикувани снимки, на които той държи лупа и се вглежда в проявения филм, на който е сниман Държавният департамент от 30-те години. Снимките, но не и трите непроявени филма са представени по време на процеса за лъжесвидетелстване. (През 1975 г., като се позовава на Закона за свобода на информацията, Хис иска да му се предоставят филмовите ленти. Едната се оказва празна, а на другите 2 филма се виждат неясни образи, очевидно от страници на ръководства на армията и военноморския флот от 30-те години.)

Хис продължава да настоява, че е невинен по обвинението в шпионаж. През 1992 г. руски историк, който е получил достъп до разузнавателните досиета от 50-те години, казва, че обвиненията в шпионаж срещу Хис са „напълно безпочвени“. Но това не убеждава тези, които смятат, че доказателствата срещу Хис са стабилни. През 1996 г. са разсекретени съобщенията от Венона. Едно от тях, с дата 30 март 1945 г., се отнася до американец, който се казва Алес. В съобщението се отбелязва, че съветски АГЕНТ, който работи в Държавния департамент, придружава Рузвелт на конференцията в Ялта през 1945 г., а след това отлита за Москва. Там според съобщението Алес се среща с руснака Андрей Вишински — комисар по външните работи, който високо оценява работата му. Аналитици от АНС твърдят, че единственият възможен човек, който може да се крие зад името Алес, е Хис.

Хокинс, Гейнс (1920–1987)

Сътрудник от разузнаването на американската армия, предизвикал бурни разговори около манипулирането на преценките за силите на виетнамските партизани по време на Виетнамската война.

Хокинс служи в армията през Втората световна война, остава запасен офицер и отново е призован по време на Корейската война. Научава японски език и преминава курс за изучаване на Далечния изток в Станфордския университет. През 1966 г. се записва като доброволец за Виетнам, уверен, че това е „крайното изпитание за разузнавач“. През 1966 и 1967 г. е експерт в армията по въпросите на виетнамските партизани.

През 1967 г. Хокинс пресмята, че партизаните са около 500 000 души, а не 300 000, както е първоначалната преценка. „През следващите седмици, — пише той във Вашингтон поуст през 1982 г., — началниците упорито настояваха да намаля цифрата за личния състав на противника. Разсъждавайки дълго, стигнах до извода, че има само един начин да направя това. Без да извърша допълнителни проверки, аз орязах онези подразделения на партизаните, за които имахме най-малко разузнавателни данни.“

Темата за фалшификация на цифрите получава известност, когато генерал Уилям Уестморленд дава под съд за клевета телевизионната компания Си Би Ес, която през 1982 г. излъчва документален филм „Непреброеният противник: виетнамската фалшификация“. Хокинс свидетелства пред съда. Той съобщава, че Уестморленд лично му е казал: „500 000 е политически неприемлива цифра, която говори, че по време на войната ние не сме постигнали никакъв прогрес.“

След свидетелските показания на Хокинс Уестморленд оттегля обвинението си.

Хол, Джеймс

Военнослужещ от американската армия, шпионирал за Източна Германия. През март 1989 г. Хол признава пред военен съд, че е предал на своя АГЕНТУРИСТ документи и снимки на американски СПЪТНИЦИ, на военни планове на НАТО, както и методи и средства за електронно подслушване. Специалисти определят изтеклата информация от Хол като „значителен кръвоизлив“.

Хол служи в БЕРЛИН от 1981 до 1985 г. и във Франкфурт от 1986 до 1987 г. като специалист в подразделение за радиоелектронна борба и РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Работата му включва прехващането на електронни сигнали и сигнали от комуникациите, които се изпращат от страните на Варшавския договор.

Хол е арестуван в САЩ, след като се е хвалил с успехите си пред сътрудник на ФБР, представяйки се за съветски разузнавач. Изяснява се, че Хол започва шпионската си дейност през 1982 г. и продължава до арестуването му през декември 1988 г. Агентуристът му, известен като Майстора, е Хюсеин Йълдръм. Йълдръм е автомобилен механик, роден в Турция, и препродава ремонтирани коли в базата на американската армия в Берлин.

Източногерманското правителство заплаща на Хол по договор 30 000 долара, без да се смятат медалите на ГДР, с които е удостоен. Военните следователи пресмятат, че е получил общо между 100 000 и 200 000 долара. През 1987 г. той плаща 30 000 долара в брой за ранчо в Ричмънд Хил, Джорджия, което струва 92 000 долара. (Годишната му заплата в армията е 21 221,20 долара.)

След като признава вината си и се разкайва за „извършеното предателство“, през март 1989 г. Хол е осъден на 40 години затвор и е глобен 50 000 долара.

Хол, Тиъдор (1926)

Американски физик, обвинен в участие в дейността на МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИ в годините на Втората световна война.

Разсекретените документи на АНС през 1996 г. разкриват връзката на Хол с КЛАУС ФУКС — британски физик, чиято шпионска дейност за Съветския съюз е разкрита през 1950 г. Подобно на Фукс Хол е в ядрената лаборатория в Лос Аламос, Ню Мексико, където Съединените щати работят над атомните бомби, които по-късно са пуснати над Хирошима и Нагасаки.

Документите на АНС са разпечатки на прехванати и дешифрирани съобщения, изпратени за и от съветски РАЗУЗНАВАЧИ, които поддържат връзка с Москва по време на Втората световна война (вж. ВЕНОНА). Експертите на АНС стигат до извода, че упоменатият в тези документи АГЕНТ с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Млад е Хол.

Хол завършва Харвардския университет и е известен с левите си убеждения. През 1962 г. емигрира във Великобритания. Работи като биофизик в университета в Кеймбридж, където става известен учен, специалист в микроанализа на биологичните рентгенови лъчи. Когато документите на АНС се разсекретяват през 1996 г., Хол вече е много болен. Има рак и страда от болестта на Паркинсон.

В прехванатите телеграми се споменава и за агент, наречен Стар, който се оказва съквартирантът на Хол от Харвард Савил Сакс. Именно Стар, твърдят властите, е накарал Хол да предаде на руснаците информация за бомбата. Когато през 1996 г. са направени разкритията, Сакс вече не е сред живите. Както и в други случаи, когато с помощта на Венона са идентифицирани набедени шпиони, не са предприети никакви мерки от предпазливост американските успехи в декодирането да не стигнат до руснаците.

Хол, Уилям Реджиналд (1870–1943)

ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ДВМР) на Великобритания от 1914 до 1917 г. Създава организацията за декодиране СТАЯ 40, където е декодирана ТЕЛЕГРАМАТА ЦИМЕРМАН, чието съдържание има огромно значение за решението на Съединените щати да влязат в Първата световна война. Стая 40 постига и други значителни успехи.

Прякорът на Хол е Семафора. Говорело се, че едното му око примигвало като военноморски светосигнален апарат. В историята „Британското разузнаване през Втората световна война“ („British Intelligence in the Second World War“, 1979) от Ф. Х. ХИНСЛИ и съавтори се посвещават няколко реда на Хол, който е представен като много активен и енергичен. Той „изгражда своя система на разузнаване, еднолично решавайки кога и как да предава събраната информация на другите ведомства и действайки независимо от другите подразделения по политическите въпроси, които са извън пределите на Адмиралтейството“. А независимостта и самостоятелността на Хол са толкова ярко изразени, че през „1918 г. в британския военноморски флот с подкрепата на Министерството на външните работи даже се поставя въпросът за премахването на постовете директор и заместник-директор“.

Син на капитан I ранг Уилям Хенри Хол — първия директор на разузнавателния отдел на Адмиралтейството (1882–1889), Семафора Хол постъпва във флота през 1884 г. Издига се до капитан на кораба за обучение на курсанти Корнуол, на бойния Натал и на новия боен кораб Куин Мери през 1913–1914 г. Той въвежда много промени, включително вече станалата стандартна трисменна караулна система, при която обикновено една трета от екипажа е дежурен. (Дотогава на военните кораби във всички флотове е имало 2 вахти.)

През ноември 1914 г. Хол е назначен за директор на военноморското разузнаване и заема този пост до януари 1919 г. Той създава военноморската разузнавателна организация по време на войната, поощрява радиопрехващателната дейност и декодирането и осигурява на флота подходящи разузнавателни сведения. Издига се до звание контраадмирал, а през 1926 г. вече е адмирал. Американският посланик в Лондон от времето на Първата световна война доктор Уолтър Пейдж пише през март 1918 г. на президента Уилсън:

Хол е бил и депутат в Камарата на общините в британския парламент от Консервативната партия. Заедно с Еймъс Пизли пише книгата „Три войни с Германия“ („Three Wars with Germany“, 1943).

Хол започва да пише автобиография, но след няколко глави спира. Биографът му адмирал сър Уилям Джеймс казва в заключението на книгата „Очите на флота“ („The Eyes of the Navy“, 1955), че „лоялността и уменията на Хол му позволяват да упражнява решаващо влияние върху световните събития в отговорен исторически момент“.

Холис, Роджър (1905–1973)

Генерален директор на британската Служба за сигурност (МИ–5) от 1956 до 1965 г. Подозиран, че е ПЕТИЯТ от ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ. Цялата тази история с подозренията около Холис разделя британското разузнаване през 70-те и 80-те години. Едни защитават Холис като жертва на вътрешни интриги, а други се опитват да възбудят процес, в който той да бъде съден за шпионаж. ПИТЪР РАЙТ — сътрудник в МИ–5 от 1949 до 1976 г., е водачът на онези, които подозират Холис като ВНЕДРЕН АГЕНТ в агенцията. Той изказва своите обвинения срещу Холис в книгата си „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987). Един от аргументите на Райт е, че членовете на Петорката от Кеймбридж ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, ГАЙ БЪРДЖИС, ДОНАЛД МАКЛИЙН и АНТЪНИ БЛЪНТ се внедряват и стигат до високи постове в специалните служби по времето, когато британското контраразузнаване се ръководи от Холис.

Холис е син на английски епископ, учи в Оксфорд, не в Кеймбридж, но напуска, преди да се е дипломирал. През 1927 г. заминава за Шанхай, където се устройва на работа в британско-американската Табако корпорейшън. През 1934 г. заболява от туберкулоза и се връща в Англия. Четири години по-късно постъпва в МИ–5 и е назначен в отдела, който се занимава с британската комунистическа партия, а в годините на Втората световна война — и със Съветския съюз. Известно време е ръководител на Отдел F, който отговаря за Съветския съюз и страните от Източния блок.

След войната Холис е изпратен в Австралия, където помага за създаването на АВСТРАЛИЙСКАТА СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ И РАЗУЗНАВАНЕ. По това време вече е ръководител на Управление С, което отговаря за вътрешната сигурност на МИ–5. През 1953 г. сър ДИК УАЙТ — генерален директор на МИ–5, го назначава за свой заместник.

АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — високопоставен сътрудник на КГБ, преминал на страната на противника през 1961 г., споменава в показанията си, че Бърджис и Маклийн, които са емигрирали в Съветския съюз през 1951 г., са двама от „кръг от петима“. Филби е ТРЕТИЯТ, а Блънт — сътрудник от МИ–5 през Втората световна война, е ЧЕТВЪРТИЯТ. Райт, който прекарва 6 години в разпити на Блънт и се опитва да разгадае кои са в петорката, набелязва Холис като ПЕТИЯ. През 1961 г. на Холис му остават 4 години до края на управлението му като генерален директор.

Делото, което Райт и сътрудниците му подготвят срещу Холис, започва с годините, които е прекарал в Китай. Те смятат, че там вероятно е бил вербуван от някого от шанхайската МРЕЖА, която по това време се ръководи от съветския разузнавач РИХАРД ЗОРГЕ. Извършена е гигантска работа, прегледани са всички материали, свързани със Зорге, но не са намерени никакви улики, които да потвърдят, че той е имал връзка с Холис. По същия начин са прегледани и всички неуспешни операции на британското разузнаване, в които е участвал Холис. И в тях не са намерени ни най-малки потвърждения за измяна от негова страна. Затова пък под негово ръководство МИ–5 разобличава ДЖОРДЖ БЛЕЙК и разкрива шпионската група на ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ. (Вж. ХОТЪН, ХАРИ; СЛУЧАЯ ПОРТЛАНД.)

Въпреки това Райт не е убеден. Освен в Холис той се съмнява и в Греъм Мичъл — ръководител на КОНТРАШПИОНАЖА в МИ–5, а по-късно заместник генерален директор при Холис. „В началото на 1964 г. — пише Райт в «Ловец на шпиони» — и Артър [Мартин — началник на Управление контраразузнаване в МИ–5], и аз стигнахме до убеждението, че ролята на шпионин, за когото знаехме, че по това време е действал в МИ–5 на висока длъжност, повече подхожда на Холис, отколкото на Мичъл.“

Разследването продължава и след като Холис се оттегля. През 1969 г. сътрудник от МИ–5 го разпитва в продължение на 2 дни в една от стаите на КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА, докато в друга стая експерти от МИ–5 (включително Райт) слушат и записват разпита. Холис нито разкрива, нито признава каквото и да е и се налага досието му да бъде затворено.

Британските власти се опитват да спрат книгата на Райт малко преди публикуването й през 1987 г. Подобни мерки не са били предприети срещу ЧАПМАН ПИНЧЪР, в чиято книга „Занаятът им е предателство“ („Their Trade Is Treachery“, 1981) са залегнали подобни обвинения срещу Холис. Но Пинчър е журналист и повдигнатите обвинения нямат такава тежест, както тези на Райт — служител на МИ–5.

В отговор на книгата на Райт министър-председателката Маргарет Тачър заявява през март 1981 г., че и двете разследвания са оневинили Холис. „Често се оказва невъзможно невинността да бъде доказана, — казва тя в изявление пред парламента. — Но не бяха открити доказателства, които да го уличат, а крайното заключение е, че той не е бил агент на съветска разузнавателна служба.“ Що се касае до книгата, то по думите на Тачър тя „не съдържа никаква нова информация. А някои детайли или са изопачени, или са неверни“.

След като Холис се оттегля, съпругата му го напуска и той се жени за секретарката си, с която е имал дългогодишна любовна връзка. РАЗУЗНАВАЧИТЕ не са сигурни, че тази връзка е била използвана от руснаците като база за изнудване, като се знае колко толерантно е британското общество към подобни сексуални връзки.

Холмс, Уилфрид Джей (1900–1986)

Криптоаналитик от щаба на американския Тихоокеански флот и командването на военните действия в Тихия океан в Пърл Харбър през Втората световна война. „Джаспър“ Холмс завършва през 1922 г. Военноморската академия и служи както на кораби, така и на подводници. Той е командир на подводница S–30, но по здравословни причини се оттегля от активна служба през 1936 г. Постъпва на работа в инженерната база към Хавайския университет и под псевдонима Алек Хъдсън става известен писател на къси разкази, които излизат във вестник Сатърди ивнинг поуст.

През юни 1940 г. е призован на активна военноморска служба с назначение в състава на декодировчиците в Пърл Харбър. В края на май 1942 г. декодировчиците научават, че японският флот се подготвя за атака, но мястото за нанасяне на удара в шифровките на противника е означено само с буквите „AF“. За да се разбере за кое точно географско място става дума, Холмс измисля гениален план, което позволява на американците навреме да дислоцират в упоменатия район свои сили и да удържат победа. (Вж. МИДУЕЙ.)

Холмс остава на работа в системата на декодирането до края на войната и се оттегля през ноември 1946 г. Завръща се в Хавайския университет като декан на инженерния факултет. Книгата му „Подводна победа“ („Undersea Victory“, 1966) представлява научнопопулярен разказ за операциите на американските и японските подводници през войната, а в „Тайни с две остриета“ („Double-Edged Secrets“, 1979) е разкрита голяма част от разузнавателните операции през Втората световна война.

Хомосексуалисти

Както сексуалните, така и хомосексуалните влечения често активно се използват за разузнавателни цели. Хомосексуалните наклонности на някои британски сътрудници на специалните служби играят решаваща роля в съдбата им — страх от шантаж или принуда да работят за противника. И едва по-късно (80-те и 90-те години), когато общественото съзнание става по-търпимо към такива неща, хомосексуалността отчасти губи своите предимства в очите на вербовчиците и професионалните шантажисти. И все пак още действа. Така през 1980 г., след като го уличават в хомосексуализъм, МОРИС ОЛДФИЙЛД — бивш генерален директор на МИ–6, подава оставка от поста пълномощник по въпросите на разузнаването и сигурността в Северна Ирландия. И това е само един случай от много други.

Хомосексуалисти са вербувани за тайни АГЕНТИ под заплахата, че ще се даде гласност на хомосексуалната им ориентация. Високопоставеният сътрудник на австрийското разузнаване е една от тези жертви в началото на XX в. Руски сътрудници на специалните служби, които знаят, че Редл е хомосексуалист, му предлагат както млади мъже, така и пари и го изнудват да шпионира за Русия. През 1937 г. един американски чиновник от канцеларията на военния АТАШЕ от американското посолство в Москва докладва, че агенти на НКВД са го снимали, докато е извършвал хомосексуален акт, и са му дали срок от 72 часа, за да им предаде американските военни КОДОВЕ и ШИФРИ. Чиновникът незабавно е върнат в САЩ.

В хода на разследване на ФБР в същото посолство по друг повод са открити още двама хомосексуалисти сред сътрудниците на мисията. В отчета на един от следователите на ФБР се казва, че „Москва е най-неподходящото място за назначения на такива хора, тъй като… сексуалното им поведение… може лесно да бъде използвано, за да се изтръгне поверителна информация от тях“. В отчета се препоръчва в Москва да се изпращат само семейни двойки.

През Втората световна война, точно когато АЛЪН ДЪЛЕС става европейски резидент на американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ със седалище в Берн, до неговите колеги стига информация за съществуването на някаква група хомосексуалисти от висшето общество, които е възможно да бъдат използвани. „Но такова беше времето, че решават да не посвещават Дълес в това дело“, пише Питър Гроус в „Джентълменът шпионин“ („Gentleman Spy“, 1994). Сътрудникът на УСС, който узнава за хомосексуалната група, е сметнал, че Дълес „не може да вникне в същността на това необичайно увлечение“. По думите на Гроус Дълес наистина не разбира самата същност на хомосексуалността. Когато Дълес узнава, че хомосексуализмът се преследва от закона в нацистка Германия, и се налага да даде обяснение, той пита какво е това. Хомосексуалното поведение е противоречало и на английските закони.

Великолепният декодировчик АЛЪН ТЮРИНГ се самоубива през 1954 г., след като е бил обвинен в хомосексуализъм.

Връзки между тайното сексуално поведение и шпионажа има в изобилие: ГАЙ БЪРДЖИС и АНТЪНИ БЛЪНТ от ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ са хомосексуалисти, а друг член на петорката — ДОНАЛД МАКЛИЙН, е бисексуален и често има хомосексуални връзки. И тримата са били членове на тайното общество Апостолите. Ето какво пише Андрю Синклер в книгата „Червено и синьо“ („The Red and the Blue“, 1986):

Сержантът от американската армия ДЖЕЙМС МИНТКЕНБО е вербуван като шпионин за КГБ в Германия през 50-те години от друг военнослужещ шпионин. Минткенбо е хомосексуалист „и този факт“, се казва в служебен доклад по случая, „интересува агентуристите на КГБ, тъй като хомосексуалността често се отхвърля от обществото и човек се чувства изолиран. Подобен човек може да потърси начин за отмъщение срещу обществото, което го е поставило в подобно неизгодно положение“. Изнудването е оръжие, използвано от съветското разузнаване, за да бъде вербуван за шпионин ДЖОН ВАСЪЛ — чиновник в британското Адмиралтейство. Споменът на съветски изменник, че шпионин в Адмиралтейството е „хомосексуалист“, води до арестуването на Васъл през 1962 г.

След като оперативните работници на КГБ от НАБЛЮДЕНИЕТО засичат, че френски дипломат се интересува от съветския капитан от охраната на посолството, на капитана му е наредено да откликне на вниманието. Събирайки достатъчно компрометиращи снимки, чекистите ги показват на дипломата, надявайки се по пътя на шантажа да го принудят да им сътрудничи. Хомосексуалните предпочитания на дипломата обаче са известни на началниците му и той само се усмихва и благодари на КГБ за снимките.

През 1960 г. хомосексуалистите УИЛЯМ МАРТИН и БЪРНЪН МИЧЪЛ — двама специалисти по КРИПТОГРАФИЯ в американската АНС, емигрират в Съветския съюз, като заявяват, че са напуснали АНС, тъй като не одобряват американските методи за събиране на разузнавателна информация. Нищо не сочи да са били изнудвани и затова да са избягали. Но извършеното от тях предателство принуждава АНС да издири останалите хомосексуалисти в агенцията. Десетки служители са уволнени или принудени да подадат оставка, тъй като са заподозрени като хомосексуалисти.

Двадесет години по-късно, както разказва ДЖЕЙМС БАМФОРД в „Замъкът на загадките“ („The Puzzle Palace“, 1982), АНС отново уволнява един от сътрудниците си хомосексуалисти. Той се съветва с адвокат и АНС се съгласява да го остави на работа, ако каже на семейството си, че е хомосексуалист, и се съгласи да докладва в АНС „за всички опити да бъде шантажиран или да му бъде оказван натиск поради сексуалните му предпочитания…“. При подобен случай през 1982 г. един служител си признава, че е имал хомосексуални взаимоотношения, докато е бил в отпуск в чужбина. Това води до уволнението му не заради сексуалните му предпочитания, както твърди АНС, а поради „безразборността на връзките му, която води след себе си заплаха за сигурността“.

ЕДГАР ХУВЪР — директор на ФБР в продължение на 48 години, е вманиачен на тема доклади за хомосексуалност — независимо дали за него или за други видни американци. За биографията на Хувър „Шефът“ („The Boss“, 1988) двамата автори Ейтън Тиохарис и Джон Стюърт Кокс получават на базата на Закона за свобода на информацията достъп до официалните и поверителните досиета на Хувър, които са пълни с препратки за хомосексуализма на „видни личности“. В един доклад се твърди, че [името и титлата не се споменават] „беше хомосексуалист, а комунистите използваха този факт, за да изнудват [името е пропуснато] и да поставят други комунисти в състава на [названието на службата е пропуснато]. По време на интервюта е получена информация, която свързва [името е пропуснато] с [името е пропуснато] като хомосексуалисти“. Друго досие съдържа „лични и биографични данни, които се отнасят до… предполагаеми хомосексуални тенденции“.

Известно е, че заедно със службата на армейското разузнаване ФБР е подготвило и още една папка (647 страници) за членовете на Конгреса и за други видни личности, но авторите не са получили достъп до тези материали. А между другото в анотацията за материалите в папката се позовават на признанието на „[името е пропуснато], че е хомосексуалист, че доверява на информатор на военните, че бившият конгресмен [името е пропуснато] и други видни личности са замесени в хомосексуални отношения“.

През август 1995 г. за обичайна проверка на лицата с ДОСТЪП до секретна информация президентът Клинтън подписва заповед, с която се забранява отказът на подобен достъп на хомосексуалисти единствено поради сексуалните им предпочитания. В заповедта се казва, че тестът за достъп ще зависи от това, дали човекът ще прояви „последователност при запазване интересите на Съединените щати в областта на безопасността“.

Хор

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на операция на британската Служба за сигурност (МИ–5) през 1955 г. за монтиране на подслушвателно устройство в съветското консулство в лондонския район Бейзуотър. При ремонт на сграда, залепена до консулството, облечени като работници сътрудници на МИ–5 пробиват отвор в стената, разделяща двете сгради (дебелина 45 см). Изходът на отвора е в залата за конференции на консулството. Там монтират тайния микрофон.

БРЪМБАРЪТ работи половин година, а сетне информацията от него секва. Англичаните решават, че руснаците навярно са забелязали отвора в стената и са го запушили. По-късно агент на британското разузнаване успява да изясни, че до стената, където е било подслушвателното устройство, руснаците са издигнали още една звукоизолираща стена, а освен това са престанали да използват помещението като зала за конференции. Най-вероятно руснаците са били предупредени за тайния микрофон от някой член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ и бързо са неутрализирали бръмбара.

Хори, Ейдзо (1913–1995)

Сътрудник на японското армейско разузнаване, заслужил през Втората световна война прозвището на своите колеги „офицер от щаба на Макартър“.

През 1934 г. Хори завършва военната академия и е произведен в офицер от кавалерията. Получава веднага назначение в личния състав на имперския щаб, след което служи дълго в чужбина: в Германия, Русия, Великобритания и Съединените щати. През по-голямата част от Втората световна война е във Второ управление (разузнаване) в Генералния щаб на японската армия, а по-късно е назначен за началник на разузнаването в 14-а армия на Филипините.

През войната Хори проявява изключителен, почти свръхестествен талант в предвиждането на американските операции. При прогнозирането той постоянно се е опитвал да се постави на мястото на главния противник генерал Дъглас Макартър и да оценява обстановката през неговия поглед. Именно учудващо точните прогнози на Хори подтикват колегите му да му измислят прякора „офицер от щаба на Макартър“.

Началниците на Хори предполагат, че след успешното превземане на Сайпан през юни 1944 г. американските сили ще се обърнат директно към Япония. Майорът обаче настоява, че те ще започнат настъпление към Филипините. И става точно така.

Освен това Хори анализира данните от полетите на американските бомбардировачи над Япония, като обръща особено внимание на разузнавателните облитания. Той стига до извода, че на първо място американците се интересуват от остров Кюшу. След това разузнава местността и разхождайки се по островния плаж, стига до извода, че десантът на вражеските войски ще бъде преди всичко в залива Ариаке (сега Шибуши). След това Хори се заинтересува от прогнозата за времето. Той разсъждава така: Едва ли американците ще тръгнат в началото на есента, рискувайки да попаднат под „ударите“ на тайфун. Тайфуните утихват в края на октомври. Ще застудее през декември и януари, когато американските части вече ще се сражават на острова. Но те няма да бъдат подложени на дъжда, а и оризовите плантации вече ще са изсъхнали. Взимайки всичко това под внимание, Хори съобщава, че по всяка вероятност вражеското настъпление ще започне в самия край на октомври. По-късно се изяснява, че американските стратези са определили 1 ноември. Хори отново е точен.

Демобилизиран след войната, през 1954 г. Хори се присъединява към сухопътните войски за отбрана. След това е изпратен като военен АТАШЕ в Западна Германия. Служи като началник-отдел по разузнаване в Обединения комитет на началник-щабовете на въоръжените сили на Япония. През 1967 г. излиза в оставка. От 1974 до края на 1980 г. преподава немски език в университета Осакахакан.

Хортън, Брайън

Военнослужещ от ВМС на САЩ, опитал се да продаде секретна информация на Съветския съюз. От април до октомври 1982 г. Хортън прави 5 опита да установи контакт със съветското посолство във Вашингтон — предлага да им продаде информация за американски стратегически военни планове на цена от 1000 до 3000 долара. Федералните власти не обявяват как са засекли телефонните му обаждания. Много е вероятно да са подслушвали четирите му обаждания благодарение на монтираните в посолството подслушвателни устройства. Хортън изпраща и писмо, за което властите узнават.

Той не успява да продаде каквито и да било тайни. Предаден е на военен съд за осъществяване на контакт с чуждо посолство, за който не е докладвал. Адвокатът му настоява, че морякът просто е работил над роман на тема шпионаж. Въпреки това Хортън е осъден на 6 години затвор.

Хотън, Хари (1906)

Служител в Кралския военноморски флот на Великобритания, шпионирал в полза на Съветския съюз. Разкрит е от МИХАЛ ГОЛИЕНЕВСКИ — полски РАЗУЗНАВАЧ, потърсил убежище на Запад.

Хотън постъпва във военноморския флот през 1937 г. Участва във Втората световна война, а в самия й край е демобилизиран със звание старшина. През 1951 г. е изпратен във Варшава като помощник на военноморския АТАШЕ в британското посолство. Замесва се със сделки на черния пазар и изкарва достатъчно средства, с които да живее много по-нашироко, отколкото с чиновническата си заплата.

През октомври 1952 г. се връща във Великобритания и постъпва на работа в Центъра за морско въоръжение на Адмиралтейството във военноморската база в Портланд, графство Дорсет. Там полските разузнавачи го вербуват за шпионин и той отново изкарва допълнителни средства, но този път продава на поляците информация, която те на свой ред предават на съветските си колеги. Хотън е прехвърлен в ремонтна работилница, където не може да има достъп до секретна информация. Приятелката му Етел (Бъни) Джий, която също работи във военноморската база, охотно го снабдява със секретни документи. Два пъти през 1956 г. за него е докладвано, че е опасен за сигурността. Бившата му съпруга съобщава на офицери от Портланд, че Хотън редовно се среща с някакъв чужденец в Лондон и разполага с много пари в брой. Подозренията й не са взети под внимание.

По това време под формата на писма, подписани Снайпер, в ЦРУ започват да пристигат разкритията на Голиеневски. (Голиеневски все още не е идентифициран.) Снайпер твърди, че КГБ има шпионин в британското Адмиралтейство. ЦРУ предава информацията на британската Служба за сигурност (МИ–5), но не откриват подходящ на описанието човек. Въпреки това престоят на Хотън във Варшава прави впечатление. През 1960 г. МИ–5 го поставя под НАБЛЮДЕНИЕ и забелязва, че провежда редовни срещи с мъж, по-късно получил известност като ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ.

Лонсдейл е проследен до къща, в която живеят Питър Кроугър и съпругата му Хелън (също шпионски псевдоними; вж. КОЕН, МОРИС). През януари 1961 г. детективи от СПЕЦИАЛНИЯ ОТДЕЛ на МИ–5 арестуват Хотън, Джий и Лонсдейл на среща за обмен на документи. Семейство Кроугър също са арестувани.

СЛУЧАЯТ ПОРТЛАНД, както го нарича пресата, приключва през март 1961 г., когато и петимата са осъдени за шпионаж. МИ–5 отхвърля предложението на Хотън да сътрудничи като разменна монета за помилване. Хотън и Джий получават по 25 години затвор, а всеки от семейство Кроугър — по 20.

Хотън и Джий са освободени през 1970 г. и през 1971 г. сключват брак. Хотън описва шпионската си дейност в книгата „Операция «Портланд»: автобиография на един шпионин“ („Operation Portland: The Autobiography of a Spy“, 1972).

КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на Лонсдейл, което е използвал пред Хотън, е Шах.

Хоулистоун

Вж. ПОДВОДНИЦИ.

Хохлов, Николай

Сътрудник на съветските специални служби, преминал специална подготовка за поръчкови убийства, първият съветски ИЗМЕННИК с висок ранг в годините на Студената война.

Хохлов работи в съветското разузнаване (НКВД) от 1941 г. Около 12 години е в отдел, който се занимава със специални операции. Поръчано му е да убие Георгий Околович — влиятелен представител на руската емиграция и един от лидерите на антисъветската организация Народен трудов съюз на руските солидаристи, създадена в Западна Германия. Покушението, организирано 3 години преди това от съветските специални служби, завършва с неуспех.

Хохлов използва електропистолет със заглушител, скрит в златна табакера. Устройството изстрелва куршуми с цианид, което би накарало патолога да стигне до извода, че смъртта е причинена от сърдечна недостатъчност. На 18 февруари 1954 г. Хохлов позвънява в жилището на Околович и му разказва чистосърдечно, че е изпратен да го убие. След това търси защита от ЦРУ. Разкрива самоличността на други двама съветски АГЕНТИ, които трябва да му помогнат. От своя страна те потвърждават разкритията, направени от него. След продължителния разпит в ЦРУ на 20 април 1954 г. Хохлов дава пресконференция и представя необичайното оръжие и плана за убийство на дисиденти, които живеят извън пределите на СССР.

По-късно Хохлов издава книгата „В името на съвестта“ („In the Name of Conscience“, 1959), в която разкрива голяма част от ексцесиите на НКВД. На 15 септември 1957 г. по време на участието му в конференция във Франкфурт той се разболява. Установява се, че има проблеми с кръвта, което скоро ще доведе до смъртта му. Прехвърлен е в американска военна болница и е поддържан с интравенозно хранене и с кръвопреливане. Лекарите прибавят и редица „чудотворни“ лекарства. Накрая оцелява и едва по-късно се налага твърдението, че е бил отровен с талий, заразен с голяма доза радиация. Това е още едно неуспешно покушение на съветските специални служби.

Хувър, Едгар (1895–1972)

Директор на следствена служба на Министерството на правосъдието на САЩ и главен противник на „вътрешните врагове“ от 1924 до 1972 г. През 1935 г. службата получава названието федерално бюро за разследване. Хувър става негов първи директор и остава на този пост до смъртта си.

През 1917 г. Хувър започва работа като чиновник в архивите на Министерството на правосъдието. През 1919 г. е назначен за специален помощник на главния прокурор. През 1921 г. вече е заместник-директор на Бюрото за разследване към Министерството на правосъдието, а през 1924 г. е назначен за негов директор. Службата по-късно е преименувана Бюро за разследване, след това — Управление за разследване, и, накрая, през 1935 г. — Федерално бюро за разследване. По това време агентите на Хувър са вече известни с популярното сред народа прозвище „джимени“ (G-men — съкратено от government, т.е. Господата Г.).

По време на дългогодишното си управление Хувър става олицетворение на ФБР. Председателят на правната комисия на Камарата на представителите Иманюъл Селър обяснява могъщата власт на Хувър с това, че „той е главата на една агенция, която на свой ред притежава огромна власт — властта да наблюдава, властта да контролира живота и съдбите на всеки един в тази страна. Той има досие за всеки член от двете камари на Конгреса. Понякога изглежда така, сякаш има повече власт, отколкото президентът, на когото служи.“

Хувър е роден във Вашингтон и е трето поколение държавен чиновник. Започва работа като чиновник архивист в Конгресната библиотека, докато все още учи в университета Джордж Вашингтон, където през 1916 г. защитава бакалавърска степен, а по-късно същата година — и магистърска. Бъдещ заклет ерген, Хувър живее при овдовялата си майка във Вашингтон до смъртта й през 1938 г., а след това — сам до края на живота си.

Едгар Хувър с Шърли Темпъл

След като завършва образованието си, Хувър започва работа като чиновник в Министерството на правосъдието. През 1917 г. САЩ влизат в Първата световна война и с това започва кариерата му на ловец на вътрешни врагове. Безпокойството, свързано с подривната дейност на чужденците в САЩ, бързо превръща Бюрото за разследване от най-обикновена служба до този момент в мощна организация. Хувър е назначен за ръководител на важния отдел — регистрация на гражданите от враждебните държави. Към страха от война се прибавя паниката от разпространението на болшевишката революция от Русия в света. И Хувър бързо превключва на тази вълна.

Главният прокурор Мичъл Палмър повежда кръстоносния поход срещу „червената заплаха“ и създава отдел за общо разузнаване към Бюрото за разследване. Той назначава Хувър за свой специален помощник. Скоро Хувър съставя над 200 000 досиета на хора и организации. Той арестува над 200 членове на профсъюза на руските работници, виждайки в тази организация „пропагандатор на атеизма, аморалността и насилието“. Руснаците са депортирани през декември 1919 г. Хувър организира публични нападки срещу радикали през януари 1920 г. В над 30 града са арестувани 10 000 души. Повечето от тях са освободени. От общо 3500 задържани са депортирани едва 556.

През май 1924 г. Хувър е назначен за изпълнителен директор на Бюрото за разследване, а през декември 1924 г. става директор, като наблюдава и насочва действията на една организация, която се превръща в национална полицейска сила. Под ръководството на Хувър работят 441 „специални агенти“ в големите градове. Работата на ведомството нараства изключително много през 1933 г., когато в състава му е включено и подразделението за контрол на изпълнението на „сухия режим“ — създадено специално от Министерството на правосъдието да оказва помощ за реализирането на поправката на конституцията за забрана на продажбата и разпространението на алкохол. (Сухият режим е отменен през декември 1933 г.) А с утихването на „червената опасност“ и изместването на акцента от подривната дейност към углавната престъпност Хувър реагира веднага и пренасочва вниманието си от революционерите към бандитите.

По времето на президента Франклин Рузвелт бюрото отначало е преобразувано в Управление за разследване (Рузвелт осигурява законовата база, която позволява на Хувър да постигне по-голяма самостоятелност на своята служба), а през юли 1935 г. вече е Федерално бюро за разследване.

Когато през 1939 г. в Европа избухва Втората световна войната, Хувър с благословията на Рузвелт променя мисията на ФБР и се насочва към издирване на извършители на подривни действия, шпиони и саботьори. Но инстинктите на Хувър за борба с престъпността не са достатъчни и той се оказва неподготвен за противодействие с професионални разузнавачи.

По това време със съгласието на Рузвелт британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6) открива през 1940 г. в Ню Йорк свой филиал — БРИТАНСКА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ (БКС). Ръководителят й УИЛЯМ СТИВЪНСЪН се запознава с Хувър чрез общия им приятел бившия световен шампион по бокс в тежка категория Джийн Тани, но двамата не намират общ език. Хувър се съпротивлява срещу дейността на британските специални служби на територията на САЩ. Използвайки тщеславието на Хувър, Стивънсън се съгласява да отстъпи лаврите на ФБР от бъдещите постижения на англичаните, работещи в Америка.

Стивънсън се стреми към по-задълбочено сътрудничество между американските и британските разузнавателни специални служби и в края на краищата намира съюзник, но в лицето не на Хувър, а на УИЛЯМ ДОНОВАН, който е назначен за КООРДИНАТОР НА ИНФОРМАЦИЯТА — полуразузнавателна служба, подчинена пряко на президента. Хувър упорито се противопоставя на издигането на Донован и на службата му, която по-късно се превръща в УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). Двамата се запознават в Министерството на правосъдието по времето, когато Хувър е директор на ФБР, а Донован е помощник главен прокурор, който следи за дейността на бюрото. През 1929 г. Донован е напуснал министерството, но Хувър го е запомнил като човека, когото не понася — общителен изтънчен юрист, чужд на бюрократичните порядки.

Донован полага всички усилия за създаването на УСС и уверява представител на ФБР (Хувър не желае да се среща с него), че няма да се меси в работата на ФБР. За да се приключи с тази неразбория, Рузвелт назначава сина си Джеймс за свързващо звено между Донован и ФБР.

В тези години вървят слухове за някакви връзки на Донован с „немски активисти“ и комунисти. Хувър събира тази информация, но знаейки, че Рузвелт подкрепя Донован, преценява да не я използва.

Междувременно Хувър, използвайки рекламата, създава слава на ФБР на героичен борец с бандите на гангстерите. Сега пред него стои задачата да издигне ведомството си като преден отряд в борбата с военните престъпници. Хувър често помества статии в печата, в които представя ФБР като неуморим преследвач на нацистки и японски шпиони. В една от статиите се говори, че сътрудниците на ФБР са разкрили германската шпионска технология на микроточките, независимо че британското разузнаване е съобщило за тях на ФБР.

През август 1941 г. британците свързват ФБР с ДУШКО ПОПОВ — ДВОЕН АГЕНТ, който е завербуван от АБВЕРА — германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, но в действителност работи за МИ–5. Абверът изпраща Душко Попов в Съединените щати, за да създаде разузнавателна мрежа. По настояване на японците той трябва да даде справка и за ПЪРЛ ХАРБЪР — главната тихоокеанска база на ВМС на САЩ на Хаваите. Съответните инструкции, записани с помощта на технологията „микроточки“, също са връчени на Душко Попов. Но Хувър смята, че Попов е германски шпионин, който е подвел англичаните, заклеймява го като „балкански плейбой“ и отказва да го изпрати на Хаваите. (В априлското издание на Рийдърс дайджест от 1946 г. Хувър твърди, че ФБР е открило схемите от микроточки, след като „залавя“ германски шпионин.)

През август 1941 г. отношенията между Съединените щати и Япония се изострят и много американски вишестоящи лица смятат, че войната е неизбежна. Хувър пренебрегва инструкциите от микроточките за Пърл Харбър, дадени от немците на Душко Попов. Той не открива в тях никаква потенциална заплаха за главната военноморска база в Тихия океан. (Първи огласява тази задача на двойния агент сър ДЖОН МАСТЪРМАН.) (Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.) Чак на 30 септември някои от съобщенията на Попов са изпратени на разузнавачите от флота и армията. Но и там не им придават особено значение.

На 13 януари 1942 г. повече от месец след нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР Хувър изпраща докладна записка до личния секретар на президента Рузвелт генерал-майор Едуин Уотсън. В нея ръководителят на ФБР не споменава нито дума за Попов, нито за дадените му от немците инструкции за Пърл Харбър, а единствено отбелязва, че президентът навярно ще пожелае да обърне внимание на „един от методите, използвани от германската шпионска система при предаването на съобщения на агентите“. Хувър прилага част от инструкцията на Попов, но не тази, която се отнася за Пърл Харбър, а онази част, в която се иска информация за американското производство на самолети.

Докато ФБР проследява шпиони (вж. ШПИОНСКИ КРЪГ ДЮКЕЙН; КОУЛПО, УИЛЯМ; ДИКИНСЪН, ВЕЛВАЛИ), Хувър не спира с предупрежденията си за ПЕТА КОЛОНА, съставена от предатели, „врага отвътре, който се състои от хора, които вярват, че правителството на Съединените щати [може] да бъде свалено“. Хувър твърдо е убеден, че комунистите непрекъснато заплашват Америка с подривните си акции. (Вероятно това негово виждане изиграва своята роля и в СЛУЧАЯ АМЕРАЗИЯ.)

След войната Донован (по молба на вече покойния по това време Рузвелт) представя за разглеждане план за създаване на мирновременна разузнавателна агенция. Хувър успява да се добере до копие на този план и го предава на вестник Чикаго трибюн, който го нарича „супершпионска система за следвоенната политика на «новия курс»“. Чикаго трибюн е поддръжник на Хувър, въпреки че вестникът и сътрудникът му СТЕНЛИ ДЖОНСТЪН са обвинени в разкриване на американските усилия по декодиране от времето на войната.

През 1945 г. Хувър осигурява на създателите на филма „Къщата на 92-ра улица“ („The House on 92nd Street“) подкрепата и професионалната консултация на сътрудниците от ФБР. (Вж. ФИЛМИ.) Във филма са използвани документални материали от успешна операция на ФБР в разгрома на германска шпионска мрежа в САЩ по време на войната. (Вж. СЕБЪЛД, УИЛЯМ.) Филмът създава впечатлението, че ФБР има предварителна информация за истинския план за саботаж на германците. В действителност пристигането на германски саботьори с ПОДВОДНИЦА изненадва ФБР.

Хувър е обладан от манията да събира тайни за политици и видни личности. През юни 1940 г. агенти на ФБР проникват в нюйоркския офис на Американския младежки конгрес и преснимат кореспонденцията, която включва писма от Елинор Рузвелт — съпругата на президента. На Хувър е изпратен доклад за операцията. Хувър одобрява и КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ в помещенията на негърските общини на САЩ, обяснявайки това със своята загриженост от „смутовете сред негрите“. Веднъж той казва: „Черните прислужнички в хотелите искат заплащане на своя труд по техни условия и в същото време твърдят, че са членове на клуб Елинор Рузвелт…“

След смъртта на Рузвелт през април 1945 г. Хувър се опитва да убеди администрацията на Труман да преустанови всичко във връзка с плана на Донован. Но Труман, който питае лична неприязън към Хувър, дава съгласието си за създаването на ЦРУ. По време на управлението на Хувър между ЦРУ и ФБР съществува почти символично сътрудничество.

Разрешените от Хувър тайни прониквания през 40-те и 50-те години, особено в помещенията на организации, смятани за подривни, включват и организации за граждански права и професионални съюзи. Хувър нарежда да се извърши и подслушване на телефоните на религиозната община Свидетелите на Йехова, тъй като те са против военната служба и отказват да приветстват издигането на американското знаме. В много случаи лично Хувър дава одобрение за провеждането на „микрофонно наблюдение“ и през 60-те години все още не се притеснява да обясни това с постановлението на министъра на правосъдието от 1938 г.

Хувър тясно сътрудничи с парламентарните следствени комисии, загрижени в търсенето на комунисти в правителствените структури, и нееднократно предупреждава за тази опасност. Но много по-често работи зад кулисите, като предава документи на Сенатската комисия за антиамериканска дейност и на Комисията за вътрешна сигурност. В случая с АЛДЖЪР ХИС Хувър оказва огромна помощ на младия конгресмен Ричард Никсън.

Хувър стои настрана от президента Айзенхауер, като си сътрудничи със сенатора Джоузеф Маккарти, който преследва комунистите и е политически противник на Айзенхауер. Хувър открива информация за военновременната любовница на Айзенхауер Кей Самърсби, но никога не я използва срещу него.

През 1956 г. Хувър предприема тайна операция Проконтра (Програма за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО), която има за цел събирането на вътрешноразузнавателна информация за хора и организации, за които той е преценил, че са нелоялни към правителството. По време на Виетнамската война той съсредоточава усилията на Проконтра към антивоенните активисти и въвлича и ЦРУ (вж. ХАОС). Проконтра е най-дълго съществувалата и най-задълбочена вътрешноразузнавателна операция в американската история. През 1971 г., подложен на натиск и безпрецедентна критика от страна на групи за граждански права, Хувър прекратява програмата.

„Ако не беше Едгар Хувър, — казва президентът Джонсън на новоизбрания през декември 1969 г. президент Никсън, — нямаше да успея да изпълнявам задълженията си на главнокомандващ. Така е. Дик, ти скоро ще свикнеш да зависиш от Едгар. Той е пилон на стабилността в един град от слаби мъже. Ще разчиташ на него многократно, за да можеш да запазиш сигурността. Той е единственият, на когото можеш напълно да се довериш.“

Никсън с това и започва, но когато Белият дом решава да разработи своя програма за вътрешно разузнаване (вж. ПЛАН ХЮСТЪН), доверието му към Хувър отслабва. След преизбирането му през 1972 г. Никсън решава да поиска оставката на Хувър. Но Хувър умира преди това.

Той липсва на Никсън, когато избухва скандалът УОТЪРГЕЙТ. През февруари 1973 г. в разговор със своя съветник Джон Дийн III Никсън казва: „Е, добре, Хувър вършеше необходимото. Това е най-важното. Щеше да се противопостави, на когото трябва. Щеше да ги изплаши до смърт. Имаше досие за всеки.“

След смъртта на Хувър плъзват най-различни слухове и спекулации за личния му живот. Твърденията, че е прикрит ХОМОСЕКСУАЛИСТ, не са потвърдени. През февруари 1975 г. главният прокурор Едуард Ливай казва в показанията си пред Конгреса, че „официалният и поверителният“ архив на Хувър включват информация, уличаваща мнозина, включително конгресмени и президенти. През 1976 г. комисиите за разследване към Сената и Конгреса разкриват масовите злоупотреби, допуснати в хода на операция Проконтра.

Всички досиета от картотеката на Хувър с гриф Лично са унищожени. А много от тези, за които говори Ливай, остават засекретени. За биографията на Хувър „Шефът“ („The Boss“, 1988) Ейтън Тиохарис и Джон Стюърт Кокс получават част от досиетата въз основа на Закона за свобода на информацията. Те откриват „унизителна лична информация за двама президенти, за една първа дама, за един министър от кабинета и за безброй други видни личности“. Но човекът, който е започнал като чиновник в архива, знае, че има много начини за запазване на досиета. Най-важните са подредени по такъв начин, че „нито имат индекс, нито са заведени в централната архивна система на бюрото“, както твърдят биографите, и може да се каже, че служебният му архив „технически не съществува“.

XX

Вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА.

Хъдсън, Дуейн (1910–1995)

Британски РАЗУЗНАВАЧ, действащ в Югославия през Втората световна война. Красив мъж с дух на авантюрист, Хъдсън е един от истинските прототипи за литературния и филмовия герой ДЖЕЙМС БОНД.

Той завършва Кралската минна школа. Състезава се като боксьор аматьор. През 1935 г. е ръководител на мина за антимон в Югославия. През 1936 г. се жени за балерина белогвардейка, която е избягала от Съветския съюз (по-късно се развеждат).

Хъдсън е един от първите сътрудници на Отдел Д в МИ–6, създаден през 1938 г. като Управление за статистически изследвания към военното министерство, и отговаря за т.нар. война без правила. Той постъпва на работа там скоро след като Великобритания влиза във войната през септември 1939 г., и получава назначение в Загреб. Въпреки че Югославия е неутрална страна, прогермански настроени хървати усилено подготвят необходимото за нацистки преврат. Хъдсън наема саботьори да извършват диверсии срещу кораби на Оста, които спират в далматинските пристанища.

Скоро във Великобритания е създадено Управление за специални операции (УСО), което има за задача да подготвя и да извършва саботаж и шпионаж в страните, окупирани от нацистите. Хъдсън е прехвърлен в редиците му. През септември 1941 г. той слиза от ПОДВОДНИЦА край брега на Черна Гора със задачата да „открие кой се бие срещу противника“ и „да координира всички групи от Съпротивата“.

Хъдсън се опитва да помири местните партизани, комунисти и антикомунисти, но вместо това сам попада между двата огъня. Няколко месеца е принуден да работи сам като нелегален. Два пъти по чудо се спасява от пленяване от прогермански отряди. Хъдсън се влива в Гражданската война в Югославия и напразно се опитва да убеди двете спорещи страни да се обединят в борбата с общия враг — Германия.

В последната си мисия за УСО Хъдсън ръководи група англичани, които подпомагат Вътрешната полска армия през последните месеци от Втората световна война. Съветският съюз не е настроен добре към тази армия. Хъдсън е арестуван от НКВД и хвърлен за кратко в московския затвор ЛУБЯНКА.

Хъмфри, Роналд

Служител на американската информационна агенция ЮСИА, предавал секретни материали на южновиетнамец, работил за виетнамските комунисти.

Хъмфри е кадрови работник от дипломатическите служби на Държавния департамент, част от които е и ЮСИА. Неприятностите му започват през 1977 г., когато ФБР, наблюдавайки млад виетнамец, изненадващо попада на негови следи.

ФБР наблюдава Дейвид Труонг, който е син на Труонг Дин Дзъ — кандидат-президент от Партията на мира (негов съперник е Нгуен Ван Тхю) в Южен Виетнам през 1967 г. През 1967 г. Дзъ е хвърлен в затвора.

Дейвид Труонг пристига в САЩ, учи в Станфордския университет, а през 1975 г. основава във Вашингтон Център за американско-виетнамска интеграция. Той става антивоенен активист, източник на информация за много конгресмени, а също и приятел на много влиятелни служители, включително на УИЛЯМ КОЛБИ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от септември 1973 до януари 1976 г.

Поставено от ФБР подслушвателно устройство на телефона на Труонг разкрива връзката Труонг — Хъмфри. Дейвид Труонг предава разузнавателна информация на представители на виетнамското комунистическо правителство в Париж. Но куриерът му — Дън Крал (млада американка от виетнамски произход, съпруга на офицер от американския военноморски флот), в действителност е ДВОЕН АГЕНТ и работи за ЦРУ. Сред откраднатите документи, минали през ръцете на Труонг, са и аналитични доклади на американските специални служби по политически, военни и разузнавателни въпроси, свързани с Виетнам, Лаос, Тайланд, Сингапур, Китай и Етиопия.

От ФБР са убедени, че Хъмфри е източникът на тези документи, и изискват разрешение от главния прокурор Грифин Бел за тайно инсталиране на телевизионен монитор в комуникационната зала на ЮСИА, където Хъмфри е наблюдател. На 31 януари 1978 г. Хъмфри и Труонг са арестувани.

Хъмфри признава пред ФБР, че е предавал на Труонг документи с надеждата, че виетнамските власти ще освободят виетнамската му съпруга, с която е живял по времето, когато е служил във Виетнам. Труонг казва, че с работата си се е опитвал да подобри отношенията между Съединените щати и Социалистическа република Виетнам.

Въпреки че доказателствата за шпионаж срещу двамата са събирани с наблюдение, извършвано без официално одобрение, Министерството на правосъдието решава да даде зелена улица на процеса. И двамата получават по 15 години затвор.

При обжалването адвокатите и на двамата отправят нападки към неофициално извършените подслушвания и обиски, с помощта на които са формирани доказателствата. Обжалванията остават без последствия и през 1982 г. и двамата осъдени влизат в затвора. Въпреки това са отправени критики по повод на неубедителното законно основание за провеждане на електронно наблюдение и е подчертана необходимостта от нова съдебна процедура. След този случай е създаден ЗАКОНЪТ ЗА НАБЛЮДЕНИЕ НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, а след него се появява и СЪДЪТ ЗА НАДЗОР НА ВЪНШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

Хънт, Хауърд (1918)

Писател и оперативен работник в ЦРУ.

Хънт започва да пренася своя практически опит от разузнаването в литературата по време на Втората световна война. За основа на първия роман използва впечатленията си от ВМС на САЩ по обслужване на съюзническите морски конвои в Северния Атлантик. Хънт е отчислен от флота след контузия. Известно време работи като военен кореспондент на списание Лайф, след това постъпва в армията и като доброволец в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ. И вече като сътрудник на тази разузнавателна организация е изпратен в Китай.

След войната Хънт възобновява литературната си дейност. Пише романи, пробва се като киноартист. Но не може да забрави времената, прекарани в УСС, и в края на краищата постъпва в току-що създаденото ЦРУ. Работи в подразделенията му в Мексико, на Балканите, в Далечния изток, Гватемала и Уругвай.

През 1964 г., когато ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ става РИЧАРД ХЕЛМС, Хънт е помолен да напише серия шпионски романи, за които издателят му се надява, че ще се превърнат в американския вариант на ДЖЕЙМС БОНД. Както АЛЪН ДЪЛЕС, и Хелмс вярва, че шпионските романи, подобни на тези, посветени на Джеймс Бонд, ще помогнат за популяризирането на агенцията, която може да направи изключително малко неща, за да се рекламира сама. Хелмс одобрява вдъхновението на Хънт, което го подтиква към създаване на шпионски романи, но само при условие, че всеки ръкопис ще преминава през предварителен контрол. Американският аналог на Джеймс Бонд трябва да бъде измисленият от Хънт безстрашен агент Питър Уорд.

Хънт пише под псевдонима Дейвид Сент Джон, но в библиографските картони на Конгресната библиотека, достъпни за всички обществени библиотеки, е отбелязано истинското му име. Когато е публикувана първата книга, разказва по-късно Хънт, той е изпратен в чужбина и напуска ЦРУ, тъй като романите му са „вдъхновени от агенцията“, а работата му като писател на шпионски романи може да причини неудобства на централата. ЦРУ по-късно го извиква като „агент по договор“.

В книгите си Хънт преплита измислени причудливи образи с напълно реални образи и събития. В романа „Краят на Берлин“ („The Berlin Ending“, 1973) се прави намек, че западногерманският канцлер Вили Брант е съветски агент. (Вж. ГЕРМАНИЯ.) „Измамата «Харгрейв»“ („The Hargrave Deception“, 1980) е създадена по истинската битка на умове между ръководителя на Управлението по контраразузнаване към ЦРУ ДЖЕЙМС ЕНГЪЛТЪН и ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ. Измисленият съветски агент Пейтън Джеймс подобно на Енгълтън е запален рибар. А американецът Роджър Харгрейв, за чийто образ е използвана историята на Филби, в романа учи в Оксфордския университет (Филби завършва Кеймбридж). Харгрейв емигрира в Съветския съюз, но в действителност е американски ДВОЕН АГЕНТ, като истинската му самоличност е известна само на Джеймс. Когато Антъни Мастърс — автор на „Литературни агенти“ („Literary Agents“, 1987), пита Хънт дали подвизите на героя от шпионските му романи Питър Уорд са почерпани от собствения му опит в ЦРУ, Хънт отговаря, че в ЦРУ ще бъдат недоволни, ако започне да разказва каквито и да било действителни събития, и добавя, че самият той е работил в ЦРУ по-скоро върху теорията на разузнаването, отколкото върху каквито и да било конкретни случаи. Освен това отбелязва, че не може да вземе на сериозно книгите за Джеймс Бонд, тъй като има усещането, че са написани от:

А действителността по това време е такава: Като сътрудник на ЦРУ Хънт разработва през 50-те години психологическото и политическото осигуряване на държавния преврат в Гватемала. През 1963 г. той е изпратен в Мексико, където по това време Ли Харви Осуалд е под наблюдението на ЦРУ. Хънт често се появява като един неясен образ по време на въображаемите конспирации, които са свързани с убийството на президента Кенеди, извършено от Осуалд.

През 1971 г. Хънт е нает от администрацията на Никсън и влиза в т.нар. подразделение за специални разследвания (повече известно като ВОДОПРОВОДЧИЦИТЕ). Той е един от главните организатори на незаконното проникване в комплекса УОТЪРГЕЙТ и на тайния обиск на кабинета на бившия психиатър Даниъл Елсбърг, откраднал и предал на пресата ДОКУМЕНТИТЕ НА ПЕНТАГОНА. За това КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ ЦРУ дава на Хънт дегизировка, която би била напълно подходяща за герой в шпионски роман: перука, камера, фалшиви документи за самоличност и устройство за промяна на гласа. За участие в тези обиски Хънт е изправен пред съда, който го признава за виновен и го осъжда на 8 години затвор и глоба 10 000 долара.

Хърш, Джон

РАЗУЗНАВАЧ от военновъздушните сили на САЩ, срещу когото е проведено разследване за шпионаж, но не е образувано дело.

По време на службата си в края на 80-те години в 690-и авиационен полк за радиоелектронна защита, базиран край летището Темпелхоф в Западен БЕРЛИН, Хърш има достъп до секретна информация на американското ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ. Той командва инженерно-техническото подразделение на полка, проследяващо радарните и комуникационните излъчвания от страните на Варшавския договор. Хърш притежава ДОСТЪП до секретни материали.

По време на рутинна ПРОВЕРКА ЗА БЛАГОНАДЕЖДНОСТ, проведена през лятото на 1989 г., той е подложен на тест с ДЕТЕКТОР НА ЛЪЖАТА. Резултатите показват противоречиви отговори. Следователите на военновъздушните сили откриват секретни документи в колата му, банкова сметка на стойност 120 000 долара и скорошни пътувания в Австрия, Франция и Италия.

Хърш е прехвърлен в щабквартирата на командването за електронна безопасност във военновъздушната база Кели в Сан Антонио, Тексас, докато военновъздушната служба на специалните разследвания и ФБР продължават да проверяват миналото му. Служители в разузнаването твърдят, че Хърш е отказал втори тест с детектор на лъжата.

Министърът на военновъздушните сили Доналд Райс казва, че следователите са използвали „разумна преценка“ при провеждането на разследването срещу Хърш, но срещу него не са повдигнати обвинения в шпионаж. Той си подава оставката и е уволнен, като е запазено званието му.

Хьоке, Маргарете (1935)

Секретарка към кабинета на западногерманския президент Рихард фон Вайцзекер, арестувана по обвинение в шпионаж.

Служители от ФСЗК (Федералната служба за защита на конституцията) съобщават, че е работила за западногерманските президенти от 1959 г. до арестуването й през август 1985 г. Тя е една от многобройните секретарки, набелязани от сътрудниците на КГБ и Щази, които използват сексуалните връзки като средство за шпионаж. Хьоке е арестувана, след като е посочена от ОЛЕГ ГОРДИЕВСКИ — ИЗМЕННИК от КГБ.

АГЕНТУРИСТЪТ на Хьоке — съветският разузнавач Франц Бекер, е и неин любовник. Тя е обвинена, че му е предала копия на повече от 1700 секретни документа. Бекер успява да избяга след арестуването на Хьоке. През 1987 г. тя е осъдена на 8 години затвор.

Вж. ТИДГЕ, ХАНС ЙОАХИМ.

Хюгъл, Макс (1925)

Брокер на стоковата борса и предприемач, чието назначение като директор на Управлението за операции на ЦРУ, макар и за кратко, води до много противоречиви мнения.

Хюгъл е доверено лице на УИЛЯМ КЕЙСИ, с когото работи през 1980 г. в предизборния щаб на бъдещия президент Роналд Рейгън. През януари 1981 г. Кейси поема поста ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ и взема Хюгъл за свой специален помощник. След едно шеговито подхвърляне от страна на Хюгъл, че желае по-висок пост, Кейси го назначава за директор на Управлението за операции — един от най-важните ръководни постове в ЦРУ. В ролята на директор Хюгъл отговаря за свръхсекретната дейност на ЦРУ, включително за АГЕНТИТЕ и АКТИВНИТЕ МЕРОПРИЯТИЯ. Преди да се издигнат до директори на ЦРУ, АЛЪН ДЪЛЕС, РИЧАРД ХЕЛМС и УИЛЯМ КОЛБИ са били директори на Управлението за операции. Ето какви личности са ръководили управлението — напомнят противниците на Хюгъл. „Все едно че бе поставен някой, който не е лекар, да отговаря за кардиологичното отделение на една централна болница“ — заявява бивш офицер от ЦРУ пред вестник Вашингтон поуст.

Назначението предизвиква негласна буря на протест в редиците на ЦРУ, особено сред директорския състав. След като Хюгъл е назначен, Ричард Столц-младши — ветеран от ЦРУ, който е ръководел съветския отдел, подава оставка. Той е бил логичният избор за следващ директор. (По-късно наследникът на Кейси — УИЛЯМ УЕБСТЪР, назначава Столц за директор на Управлението за операции.)

Роденият в Бруклин грубоват Хюгъл има слабост към светлолилави небрежни костюми и внушителни златни верижки. Описват го като човек с известен опит в американското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ в годините след Втората световна война, но подробностите за работата му остават неизвестни до май 1981 г., когато внезапно се оказва на влиятелна длъжност.

През юли двама братя — Томас Макнийл и Самюъл Макнийл-младши, съдружници на Хюгъл, го обвиняват в неправомерно пласиране на акции. На вестник Вашингтон поуст са изпратени 16 магнетофонни касети със записи на разговори между Хюгъл и братята. Вестникът публикува и такива негови изрази към братята: „Ще ви резна топките… ще ви изпратя корейската си банда…“

Хюгъл отрича обвиненията, но подава оставка, след като вестникът публикува материала. (Преди да се появи публикацията, Хюгъл и Кейси получават касетите за прослушване.)

Напускайки ЦРУ, Хюгъл остава да работи в апарата на Републиканската партия.

Хюз Гломар експлорър

Спасителен кораб, построен специално от ЦРУ, за да извади останките от съветската подводница К–129, клас Голф, въоръжена с балистични ракети и потънала в Тихия океан през 1968 г. след взрив на борда. Това е най-амбициозната дълбоководна спасителна операция, провеждана някога.

На кораба е осигурено ПРИКРИТИЕ. Официално той е собственост на ексцентричния милионер Хауърд Хюз (оттук и името) и е предназначен за добив на полезни изкопаеми от дъното на океана. Корабът е пуснат на вода през 1972 г., а следващата година вече е напълно готов за изпълнение на операции. Екипажът е подбран от ЦРУ. Корабът е снабден със специално оборудване за издигане на големи тежести от дъното на океана. Според някои сведения, в случай че бъде издигната цялата съветска подводница с дължина 100 м, тя би могла да се скрие в този шлеп от чужди очи.

Гломар експлорър пристига на мястото, където е подводницата, на 4 юли 1974 г. По време на операцията, продължила 1 месец, е издигната предната част на подводницата от дълбочина 5000 м. Операцията е с кодовото наименование ДЖЕНИФЪР. Подводницата се пречупва на две при повдигането й. Задната част, в която има 2 балистични ракети, пада на дъното. В предната част има торпеда, включително 2 с ядрени бойни глави, и друга важна апаратура. Останките на подводницата са проучени на кораба, след това демонтирани и опаковани за допълнителен анализ, а някои от тях — изхвърлени. Телата на шестима моряци, намерени в извадената част, са предадени на вълните с военни почести. (Загиват общо 98 души.)

Планирана е нова акция за изваждане на останалата част от подводницата, но след публикациите в американската преса за първата спасителна операция тя е отменена. След тази операция Гломар експлорър е предаден на военноморския флот и оставен в резерва в залива Сюсан, Калифорния. Опитите корабът да се използва за дълбоководни сондажни операции се оказват неуспешни.

Hughes Glomar Explorer

Хюз-младши, Уилям

Офицер от ВВС на САЩ, разполагал със сведения за строго секретни програми за комуникация. Изчезва мистериозно, след като е бил командирован в Нидерландия. Обществеността не знае нищо за съдбата му, но през 1983 г. е заклеймен като дезертьор.