Енциклопедия на шпионажа

Д–21 (D–21)

Безпилотен американски самолет за РАЗУЗНАВАНЕ. Излитането му се осъществява на голяма височина от самолети A–12 и SR–71 БЛЕКБЪРД. Външно необичайният D–21 е подобен на A–12 и SR–71.

D–21 е пускан в полет 4 пъти над Китай за фоторазузнаване от стратегическия бомбардировач B–52H. Един от самолетите се отклонява на север и пада в Сибир. По-късно някои от останките са върнати. Очевидно програмата е отменена поради високата цена на апаратите (използват се еднократно) и възникналите проблеми при получаване на информацията и най-вече поради СПЪТНИЦИТЕ, които вече изпълняват задачите, предвидени за D–21.

D–21 е разработен като високоскоростен разузнавателен безпилотен самолет, който да прелита над ЦЕЛИ, над които пилотирани самолети не могат да преминават по политически причини или поради противниковата противовъздушна отбрана. Според приетата програма самолети A–12 и SR–71 трябва да изнасят и да пускат D–21. Извършени са няколко опита. При един от тях A–12 се разбива и затова 8-моторният B–52H поема ролята на платформа за излитане. Два от бомбардировачите са модифицирани, за да могат да работят с D–21, като всеки един може да носи два D–21, закачени под крилата. Излитат само от военновъздушната база Бийл в Северна Калифорния и от полигона за изпитателни полети Грум Лейк в Невада. КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на операциите на B–52/D–21 е СИНИЪР БОУЛ.

При 4-те мисии преносителят B–52 излита от американска база и отлита до мястото за пускане над западната част на Тихия океан, след което се приземява на най-близкото летище. Апаратът изпълнява мисията си и се насочва към изходния пункт, където пуска кутията с филма и камерата. Те трябва да бъдат „уловени“ още във въздуха от друг самолет. Процедира се по същия начин както при спътниците (вж. КОРОНА). Самолетът апарат се самоунищожава — разпръсва се на малки парчета, за да не може по тях да се определи произходът му.

D–21 е разработен от конструкторското бюро на корпорация Локхийд — ЗАВОДИТЕ СКУНК. Произведени са 38 апарата през периода 1964–1969 г. Апаратът има издължени триъгълни криле без хоризонтална опашна повърхност. За конструкцията е използван титан. Единственият мотор е разположен в гнездо върху корпуса заедно с камерата. Теглото му с горивото е около 500 кг. Дължината му е 13 м, а размахът на крилете — 6 м. Максималната дължина на полета му е приблизително 5600 км, като може да лети на височина около 28 км (малко по-високо, отколкото SR–71).

Два самолета A–12 са модифицирани за операции с D–21 и са обозначени M–21. Когато са скачени, обозначението е MD–21 — „Майка“ и „Дъщеря“. Кодовото наименование на програмата за съвместно използване е Тагборд. По гореспоменатите причини програмата е отменена на 30 юли 1966 г. и „изстрелването“ на D–21 се изпълнява от стратегическия бомбардировач B–52.

Четирите неуспешни полета на B–52/D–21 над Китай са извършени през 1969–1971 г. Неизползваните самолети апарати са в хангара от 1968 до 1976 г., а по-късно са изхвърлени, като най-малко 17 са оставени на открито във военновъздушната база Монтан, Аризона. (През 1994 г. Националното управление по аеронавтика и изследване на космическото пространство (НАСА) получава четири D–21 за изследователски проекти.)

D–21 е общо наименование. D–21B е модифициран за изстрелване от самолет B–52. Бойните апарати носят названието GTD–21. Номерът 21 е избран, тъй като е обратен на 12 — от A–12.

Вж. ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ.

D–21 и M–21

Д’Еон, Шарл Жонвиев Луи (1728–1810)

ТАЕН АГЕНТ на френския крал Луи XV, който в интерес на своята разузнавателна работа често се представя за жена. Отличен фехтовач; с докторска степен по гражданско и канонично право. През 1755 г. е назначен за френски посланик в Русия. Именно там започва често да се преоблича в женски дрехи. Около него витаят легенди — че е почетна дама на царицата, че художниците искали да направят портрет „на тази красива жена“, и т.н. Във френския двор организират интриги срещу Шарл и той бяга в Англия, където се свързва с британските ТАЙНИ СЛУЖБИ (предполага се, че е събирал и тактическа информация за британските пътища, необходима на французите при евентуално навлизане в Англия). Д’Еон получава нареждане да се завърне във Франция, но отказва да се подчини и заплашва да стане ИЗМЕННИК. Кралят изпраща друг агент — ПИЕР БОМАРШЕ, за да плати на Д’Еон и да се договори с него да се облича като жена до края на живота си. Това трябва да бъде гаранцията, че няма да замисля конспирации срещу короната. Самият Бомарше също е убеден, че Д’Еон е опасен за Франция само като мъж.

Д’Еон остава в Англия. Там се провеждат няколко изследвания, за да се установи полът му. Погребан е като мъж.

Дабърстайн, Уолдоу (1907–1983)

Сътрудник на ЦРУ в оставка, открит мъртъв в същия ден, в който е обвинен, че е продавал секретни военни тайни на Либия.

Дабърстайн е РАЗУЗНАВАЧ и специалист по въпросите на Близкия изток. Получава духовно образование и известно време е лютерански свещеник. Увлича се от историята на древните цивилизации и защитава докторска дисертация в Института по изтокознание в Чикагския университет. Той е един от първите учени аналитици, постъпили в ЦРУ веднага след създаването му. Дабърстайн работи дълги години като експерт и аналитик по Близкия изток и не се е отличавал с нищо от останалите си колеги.

След като се уволнява от ЦРУ през 1970 г., работи за РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО) и преподава в Националния военен колеж във Вашингтон. През 70-те години Дабърстайн работи заедно с ЕДУИН УИЛСЪН — бивш офицер от ЦРУ, обвинен в заговор за убийство на хора, които са го обвинили, че пренася незаконно оръжия и експлозиви за Либия.

„Невинен съм“, пише Дабърстайн в бележка, намерена върху тялото му на 29 април 1983 г. Властите твърдят, че се е застрелял в главата с ловджийска пушка. Тялото му е открито в приземния склад на жилищна кооперация, в която е живял в Арлингтън, Вирджиния. На бележката е поставена датата 24 април. Ловджийската пушка е закупена на 26 април.

Дабърстайн и Уилсън се запознават, докато и двамата работят в ЦРУ. През 1977 г. Уилсън моли Дабърстайн за помощ при изпълнението на една „специална мисия“, която се отнася за Либия. (По това време Уилсън работи по секретен проект на ВМС на САЩ. Вж. ОПЕРАТИВНА ГРУПА.) Дабърстайн отива в Либия през 1978 г., очевидно без знанието на РУМО.

Следствието обвинява Дабърстайн, че е продал информация на Либия за американския военен контингент, разположен в Близкия изток, за 32 000 долара. По това време Либия е в добри отношения със Съветския съюз, което означава, че по всяка вероятност руснаците също са получили тази информация.

Данилоф, Никълъс

Американски журналист в Москва. Скалъпеното му арестуване от КГБ и обвинение в шпионаж не провалят планираната среща на най-високо равнище между президента Рейгън и съветския лидер Михаил Горбачов.

Данилоф — кореспондент на Ю Ес нюз енд уърлд рипорт, е арестуван на 30 август 1986 г. в Москва — точно една седмица след като ФБР арестува съветски офицер от КГБ, който работи в ООН. (За подробности по случая на ФБР с руския офицер вж. ЗАХАРОВ, ГЕНАДИЙ.) Данилоф се среща със свой познат руснак на Ленинските възвишения — парк близо до апартамента му. Руснакът подава на Данилоф пакет, като казва, че вътре има вестникарски изрезки. Вместо това в пакета с гриф СЕКРЕТНО е поставена карта на Афганистан — диаграма за разположението на съветските военни обекти и 26 снимки на съветски войници. Осем офицери от КГБ изведнъж изскачат от микробус и арестуват Данилоф.

Горбачов заклеймява Данилоф като „шпионин, който е заловен на местопрестъплението“. Данилоф гневно отхвърля обвинението. Говорител на Белия дом нарича ареста „нищо повече от задържане на заложник“.

Руснаците веднага започват преговори за РАЗМЯНА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ, но американските власти отказват да преговарят, тъй като Данилоф не е шпионин. Руснаците твърдят, че Данилоф е свързан с Пол Стомбо, политически офицер от американското посолство в Москва, който е изгонен като шпионин през 1985 г., и с Мурат Натирбоф, когото руснаците определят като главен резидент на ЦРУ в Москва. Натирбоф е напуснал Съветския съюз малко преди ареста на Данилоф.

Данилоф, който е в края на пет и половина годишното му назначение в Москва, е задържан в Лефортово — затвор в Москва още от времето на царизма. След 13 дни той и Генадий Захаров са освободени и предадени в съответните посолства.

По време на преговорите за освобождаването на Данилоф администрацията на Рейгън повдига обвинение, че 25 руснаци от ООН са офицери от КГБ.

На 30 септември 1986 г. се слага край на аферата Захаров — Данилоф. Тогава и Съединените щати, и Съветският съюз обявяват, че президентът Рейгън и Горбачов ще осъществят среща на високо равнище на 11–12 октомври в Исландия. Съобщението е направено от ТАСС — съветската информационна агенция — в 9,50 часа сутринта. Четири минути по-късно Захаров подава молба за обжалване на обвинението в шпионаж във федералния съд в Бруклин, Ню Йорк. След това напуска Вашингтон, качва се на самолет на Аерофлот и в 3,15 часа следобед излита от международното летище Дълес. Самолетът от Москва, в който пътува Данилоф, каца на летището във Вашингтон в 4,40 ч следобед.

По-късно офицери от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО стигат до извода, че вероятно КГБ е започнало подготовката на капана за Данилоф още през декември 1984 г. Тогава един руснак, представящ се за свещеник, влиза в кореспондентския пункт на Данилоф и му разказва, че е лежал в затвора заради убежденията си. Данилоф не е бил убеден, че човекът е свещеник, но се съгласява да предаде негово писмо в американското посолство. През януари 1985 г. свещеникът пуска писмото в пощенската кутия на Данилоф. В плика е поставен втори плик, адресиран до американския посланик. А в този плик има трети, адресиран до ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ — по това време директор е УИЛЯМ КЕЙСИ. Този последен плик съдържа данни за съветското въоръжение.

През февруари 1985 г. Данилоф е поканен в посолството, отведен е в обезопасена стая и е разпитан от представител на посолството, за когото журналистът предполага, че е офицер от ЦРУ под дипломатическо ПРИКРИТИЕ. Данилоф му дава името и телефонния номер на предполагаемия свещеник. След няколко месеца Данилоф отново е извикан в посолството и в обезопасената стая офицерът от ЦРУ му съобщава, че е очевидно, че свещеникът е свързан с КГБ. Скоро след това Стомбо е изгонен като шпионин вероятно защото се е опитал да се свърже с т.нар. свещеник.

Според руснаците доказателствата, свързващи Данилоф и Стомбо от ЦРУ, включват писмо, написано от Стомбо до „свещеника“. В писмото, както е публикувано от руснаците, се казва: „Скъпи и уважаеми приятелю, бихме искали да Ви уверим, че писмото, предадено от Вас на журналиста на 24 януари, вече е на предназначения адрес. Високо ценим дейността Ви.“

След освобождаването му Данилоф подрежда парченцата от мозайката на събитията. „Ако тогава знаех нещата, които знам сега — казва той, — щях да изгоря писмото, вместо да го нося в посолството“.

За други примери на капани, заложени на американци, за да бъдат обвинени в шпионаж в Съветския съюз, вж. РУСИЯ — СССР.

Дар, Аврам

Израелски РАЗУЗНАВАЧ, създал разузнавателна МРЕЖА в Египет, която се проваля напълно.

Роден е в Палестина. Работи в Европа след Втората световна война и оказва помощ на евреи да се завърнат в бъдещата държава Израел. През 1948–1949 г., по време на Арабско-Израелската война, е офицер в Палмах (подразделение за диверсии в нелегалната еврейска армия Хагана) и работи в арабските страни. За кратко напуска армията, но отново постъпва в нея след 1951 г. Назначен е в АМАН — израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.

През май 1951 г. влиза в Египет с британски паспорт на името на Джон Дарлинг. Създава нелегална мрежа, въпреки че, както отбелязват Йън Блек и Бени Морис в книгата „Израелската тайна война“ („Israel’s Secret War“, 1991), „… Целта на тази мрежа — за еврейска самозащита, за помощ на нелегалната имиграция, за шпионаж или за антиегипетски саботаж — отначало не е ясна… за Дар и младите евреи [в мрежата]“. Повечето от АГЕНТИТЕ на Дар са без опит. Той напуска Египет. Членовете на мрежата заминават за Израел (през Франция). Много от тях преминат кратък курс на обучение по тайни комуникации, шпионаж и саботаж. Недостатък в организацията на мрежата е, че всеки един от членовете знае кои са другите участници.

Към края на 1953 г. обучените агенти се завръщат в Египет. Те разполагат с експлозиви и вече имат набелязани цели за саботаж. През 1954 г. в Египет е изпратен Аври Ел Ад, за да поеме командването на мрежата. КОДОВАТА ДУМА, с която трябва да бъде активирана мрежата — операция Сузана, — е предадена от Тел Авив през юни. Тогава военните поемат управлението. Израелците смятат, че саботажите ще дискредитират военното правителство на Египет. От юли мрежата започва да взривява бомби в Кайро и Александрия. Целите са библиотеки, американският информационен център, пощи и кина, а не военни обекти, както някои от служителите на Аман са се надявали. Един от членовете на мрежата е заловен при опит да постави бомба в киносалон. Той разкрива и останалите. Всички са арестувани. Съдебният процес започва на 11 декември 1954 г. Един от членовете на мрежата е пребит до смърт на разпит, а друг се самоубива по време на процеса. Двама са осъдени на смърт и са екзекутирани, четирима получават присъди от 7 години до доживотен затвор, а двама се оправдани.

Дар продължава да работи в Аман. По време на израелско-британско-френската кампания срещу Египет през октомври 1956 г. Дар, един майор и двама други оперативни работници от Аман са назначени в МОСАД. Те заминават с френски самолет за Порт Саид, за да се срещнат с представители на френското разузнаване и да участват в операция Тушиа (на иврит означава мъдрост). На 11 ноември Дар и други двама, облечени във френски униформи и представящи се за еврейски войници от Френския чуждестранен легион, осъществяват контакт с еврейската общност в Порт Саид. С помощта на французи те уреждат на 17 и 18 ноември прехвърлянето на една трета от общността — 65 души — в Израел с кораб.

През 1957 г. Дар се оттегля от армията в знак на протест срещу израелското правителство за това, че не е разменило заловените и осъдени членове на мрежата му срещу 6000 египетски войници, пленени през октомври и ноември 1956 г. Израелците не са знаели, че сред египетските пленници е бил и генерал Мохамед Дигви — управител на Газа, който през 1955 г. е председателствал съда, наложил смъртно наказание на двама от мрежата в Кайро. (Четиримата от мрежата на Дар са освободени през 1967 г. по личното настояване на МЕИР АМИТ — ръководител на Мосад, пред президента Гамал Абдел Насър.)

Дара, Лидия (1729–1789)

Квакерка, чието семейство шпионира в полза на привържениците на независимостта на Америка.

Лидия Дара живее на Втора улица във Филаделфия в къща, която е разположена почти срещу щабквартирата на сър Уилям Хау, главнокомандващ британските войски в Америка. Като квакерка се предполага, че е противничка на войната, и затова не я подозират. Тя събира военна информация за всичко, подслушвайки разговорите между английските офицери и наблюдавайки живота на гарнизона във Филаделфия. Възможно е да е познавала и някой капитан от щаба на Хау и да е получавала информация от него, без той да е подозирал.

След като се събере достатъчно информация, съпругът й Уилям я записва в кодирана стенограма и я скрива в модерните по това време облечени с плат копчета. Синът на семейство Дара — още юноша, се промъква до американския лагер в Уайтмарш извън Филаделфия, изрязва копчетата и ги предава на по-големия си брат — лейтенант Чарлс Дара, който разчита стенограмите и ги предава на генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН.

Вашингтон, твърдо убеден в необходимостта от военно разузнаване, има действаща шпионска мрежа в окупираната от британците Филаделфия. През ноември 1777 г. няколко АГЕНТИ докладват, че Хау планира неочаквано нападение срещу Уайтмарш.

Междувременно на Втора улица семейство Дара получава нареждането да напусне къщата си, за да може там да се настани Хау. Лидия протестира (вероятно пред капитана, когото е познавала) и Хау се съгласява да заеме само една стая, която да използва за провеждане на съвещания. На 2 декември един офицер нарежда на Лидия и цялото семейство да си легнат рано, тъй като щабът „желае тази нощ да използва стаята, без да бъде обезпокояван“. Лидия усеща, че съвещанието ще е важно, скрива се в килера до стаята за съвещания и подслушва през тънката стена. Тя чува, че атаката — масирано нападение, чиято цел е да се унищожи Континенталната армия — ще бъде проведена на 4 декември.

Както много други жени, Лидия има разрешително да пресича британските фронтови линии, за да ходи до мелницата на пътя между Филаделфия и Уайтмарш. На 3 декември тя се промъква през линиите и бързо стига до лагера, където разкрива пред американските офицери какво е чула.

Настъплението наистина започва на 4 декември, но Хау разбира, че Вашингтон е готов да посрещне атаката, и се отказва да атакува. Слухът за неуспеха на англичаните бързо стига до Лондон през декември и става допълнителен аргумент за онези официални английски лица, които смятат, че е невъзможно да се покори Америка. Американската агентура веднага съобщава за тези настроения на БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН в Париж и той ги използва като допълнителен аргумент в преговорите с французите за сключване на военен съюз между Америка и Франция.

Филаделфийските квакери по-късно настояват Чарлс Дара да бъде изключен от Приятелската общност, тъй като е участвал във военни действия. Според някои източници Лидия Дара също е била изключена, след като квакерите научават за шпионската й дейност.

Дауни, Джон (1930)

Сътрудник на ЦРУ, заловен в Китай на 29 ноември 1952 г. ЦРУ вербува Дауни в Йейлския университет скоро след дипломирането му през 1951 г. — по това време много възпитаници на Йейл постъпват в ЦРУ. Освен всичко друго Дауни има и добри физически данни: капитан е на отбора по борба и защитник във футболния отбор. След специално обучение в Съединените щати е изпратен в Япония като част от тайна операция на ЦРУ за прехвърляне на АГЕНТИ в Китай. Чан Кайшъ, победен от водените от Мао Дзедун китайски комунисти, е избягал в Тайван (Формоза). Американската политика изисква „зелена светлина“ на армията на Чан Кайшъ, за да може да си възвърне континенталната част. Като част от тази политика Дауни и други оперативни служители на ЦРУ обучават тайванци в една тайна база в Япония и след това ги препращат в Китай.

Въпреки че не е бил задължен, Дауни е придружавал подготвените агенти до мястото на пускането в Китай. На 29 ноември 1952 г. C–47 Дакота без опознавателни знаци излита от японска база. Освен Дауни и РИЧАРД ФЕКТО — друг офицер от ЦРУ, в полета участват двама тайвански пилоти и 7 тайвански агенти, които трябва да бъдат спуснати с парашути в планините на Манджурия, за да установят база за комуникации. Но преди тава е трябвало да вземат друг агент, вече изпълнил задачата си. Самолетът се снишава, но не може да кацне, понеже китайската противовъздушна артилерия открива огън. Спускат стълба от люка с надеждата, че агентът ще се хване за нея и ще се качи на самолета. Но китайците са узнали за акцията, прехващайки съобщение по радиото. Дауни и Фекто са заловени. Тайванците са отделени, почти сигурно за да бъдат екзекутирани.

Държавният департамент на САЩ използва предварително измислена история за ПРИКРИТИЕ и обявява, че е изчезнал самолет, който извършва рутинен полет между Сеул и Токио и че сред пътниците са двама служители на Министерството на отбраната — Дауни и Фекто. В съобщението за пресата се допуска, че двамата са загинали. Дауни прекарва първите 10 месеца в непрекъснати разпити и признава, че е офицер от ЦРУ. През декември 1954 г. Китай обявява, че са заловени и осъдени за шпионаж двама оперативни работници на ЦРУ. Дауни е осъден на доживотен затвор. Фекто, тъй като е подчинен на Дауни, получава 20 години. Двамата са прехвърлени от провинциален в друг затвор — в Пекин. Там се срещат с екипажа на разузнавателен самолет B–29 СУПЕРФОРТРЕС, който е бил свален.

По това време Корейската война е приключила и Съединените щати уреждат с Китай размяна на военнопленници. В американския списък има 129 китайци, повечето учени и икономисти, които са работили в Съединените щати. В китайския списък фигурират 40 американци, включително екипажът на B–29 и Дауни и Фекто. Но Дауни и Фекто са изключени от този списък, тъй като Съединените щати не могат да признаят, че са офицери от ЦРУ. През август 1955 г. екипажът на B–29 е освободен и един от тях предава на ЦРУ това, което му е казал китайски служител: „Единственият начин, по който някога могат да излязат от затвора, е правителството ви да признае, че са агенти на ЦРУ.“

Китай и Съединените щати нямат дипломатически отношения, но през 1957 г. Китай отново предлага — индиректно, освобождаване на двамата офицери от ЦРУ. Предложението обаче е отхвърлено от държавния секретар Джон Фостър Дълес (чийто брат АЛЪН ДЪЛЕС по това време е ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ). Едва след като на една пресконференция президентът Никсън признава, че са офицери от ЦРУ, Дауни и Фекто най-сетне са освободени — Фекто през 1971 г., а Дауни през 1973 г.

ДВМР

ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

Двоен агент

АГЕНТ, който извършва разузнаване за две или повече разузнавателни служби, предавайки информация на едната агенция за другата или на още няколко агенции. Един двоен агент може да бъде манипулиран да извършва това, без дори сам да знае.

ДВР

ДИРЕКТОР НА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

Деваврен, Андре (1912)

Директор на разузнаването на Свободна Франция през Втората световна война. Като „полковник Паси“ — псевдоним, заимстван от името на станция на парижкото метро, той ръководи разузнавателната служба на генерал Шарл дьо Гол в Лондон BCRA (Bureau Central de Renseignements et d’Action) — ЦБИО (Централно бюро за информация и операции). Инженер Деваврен, преподавател по укрепителни съоръжения във френската военна академия Сен Сир, постъпва във френската доброволческа част, сформирана във Великобритания след падането на Франция през 1940 г., за да продължи борбата. Той се присъединява към Свободна Франция на Дьо Гол в Лондон и веднага получава задачата да създаде разузнавателна служба, която по-късно е наречена ЦБИО.

Деваврен, който не е запознат с разузнаването в началото, помага на сър Клод Данси — заместник-директор на британската служба МИ–6. Деваврен е смел мъж, но невнимателен и опърничав разузнавач. През 1943 г., рискувайки живота си, посещава няколко пъти окупирана Франция.

Продължава да служи като ръководител на разузнаването на Дьо Гол до февруари 1946 г., когато Дьо Гол се оттегля като временен президент.

През май 1946 г. Деваврен е арестуван по скалъпени обвинения в незаконно присвояване на средства на ЦБИО по време на войната. По-късно обвиненията са оттеглени, но той подава оставка от армията.

Дезинформация

Създаването и разпространяването на подвеждаща или невярна информация с цел да се накърни авторитетът на набелязания противник. Смята се, че терминът е въведен от КГБ. Типичните операции по дезинформация на КГБ включват подправени документи, предназначени да дискредитират САЩ.

През юни 1957 г. например специалисти по дезинформацията от КГБ предават на египетските вестници копия от писма, за които се твърди, че са написани от Абба Ибан — израелски посланик в Съединените щати, и са адресирани до Шарл Малик, външен министър на Ливан. В едно от писмата си Ибан като че ли изразява съжаление по повод на „откровената враждебност, с която са пропити отношенията между нашите страни…“ и добавя, че това „ме огорчава не по-малко от Вас“. И Израел, и Ливан отхвърлят фалшификата. Но той вече е толкова широко разпространен от египетските средства за масова информация, че повечето египтяни не вярват на новите твърдения. Това е една от целите на дезинформацията: докато се установи истината, злото вече е сторено.

Друг случай: през 1986 г., отново с фалшификати, Съветският съюз разпространява в медиите на САЩ копие на фалшиво писмо от служител на американската информационна агенция (ЮСИА) до сенатора Дейв Дюрънбъргър — председател на Сенатската комисия по разузнаването. В писмото е изложен пропаганден план за проучване на катастрофата в атомната електроцентрала в Чернобил. По-късно комисията публикува фалшификата и анализ на последствията от него.

През 1981 г. КГБ подправя писмо на президента Рейгън до краля на Испания. Измамата е разкрита и не се стига до инцидент.

Руснаците използват термина активно мероприятие за подобни операции, които обикновено са краткотрайни. Някои продължават обаче сравнително дълго, като например упоритата кампания, предприета за дискредитиране на политиката на САЩ в Индия въз основа на твърдението, че ЦРУ подпомага сепаратистките движения, за да разедини страната.

Сержант РОБЪРТ ЛИЙ ДЖОНСЪН, шпионирал за руснаците в Европа, им предава копие на военен план, в който е включен списък на европейски бази за тактически американски ядрени оръжия. В началото на 80-те години версии на подобни документи се появяват из цяла Европа. КГБ ги използва във военен аспект, за да анализира американската стратегия, а след това ги разпространява за пропагандни цели по време на антиядрените кампании в Европа. Документите са автентични само донякъде. Специалистите по дезинформация от КГБ не могат да се стърпят да не добавят нови западноевропейски „цели“ към истинския списък.

Покрай това думата дезинформация навлиза и в английския.

Дейвис, Алън

Бивш служител във военновъздушните сили на САЩ, предлагал на руснаците секретна информация във връзка с разузнавателни програми, включително електронни и инфрачервени технологии. Дейвис, работил 10 години във военновъздушните сили, има ДОСТЪП до секретни материали.

През 1984 г. „несправедливо е отстранен“ от военновъздушните сили за несправяне с професионалните задължения. Той се опитва да си отмъсти, като решава да шпионира за руснаците. Въпреки че не се знае как и кога е направил първото си предложение, телефонните записи на съветските дипломатически служби очевидно са помогнали да бъде разкрит. Когато предлага да шпионира, той работи като лабораторен техник в корпорацията за космически комуникации Форд в Пало Алто, Калифорния.

Дейвис се свързва със съветското консулство в Сан Франциско и обаждането му е прехванато от апаратите за подслушване на американското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. През октомври 1986 г. агент на ФБР, представящ се за съветска връзка, се обажда на Дейвис и насрочва среща. ФБР твърди, че Дейвис е предал на агента „подробна устна информация“ и „начертана на ръка“ секретна технология. Той съобщава също, че е получил информацията през 1983–1984 г., докато е бил във военновъздушната база в Западна Германия.

Дейвис е арестуван в момента на предаване на секретни документи на агента. Обвинен е в шпионаж и е осъден на 5 години затвор.

Дейвис, Сам (1842–1883)

Редник от Първи тенесийски полк по време на Гражданската война в Америка, екзекутиран като шпионин. Дейвис работи като КУРИЕР за екип на Конфедерацията, известен под името Скаутите на Колман, когато през ноември 1863 г. е заловен от федералните войски близо до Пуласки, Тенеси.

Разпитван е няколко дни, но е отказал да разкрие каквато и да е информация за войските на Конфедерацията. Твърди се, че когато му предлагат свободата в замяна на информация, той заявява: „По-скоро бих умрял хиляда пъти, отколкото да предам приятел или да изменя на дълга си.“ На 27 ноември 1863 г. е обесен. Пресата на Конфедерацията го провъзгласява за втори НЕЙТЪН ХЕЙЛ.

Дейтън, Илайъс (1737–1807)

Офицер от Континенталната армия по време на Войната за независимост на Америка, който ръководи изключително успешен шпионски кръг за генерал ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН.

Инструкциите на Вашингтон за Дейтън, издадени на 26 юли 1777 г., представляват точно описание на възгледите на самия Вашингтон за ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

Дейтън е командващ офицер на Първа милиция в Ню Джърси. Той ръководи и шпионски кръг в Стейтън Айлънд, Ню Йорк, който е окупиран от британците. Джон Лагранж Мерсеро, който не може да се сражава в Континенталната армия поради недъг в дясната ръка, е главният АГЕНТ на Дейтън. Мерсеро работи зад британските фронтови линии на Стейтън Айлънд и изпраща информация на Дейтън по КУРИЕРА Джон Паркър. Дейтън е в Ню Джърси, от другата страна на река Хъдсън, срещу Стейтън Айлънд.

Паркър умира, след като е арестуван и затворен от британците. Мерсеро поема риска сам да доставя съобщенията. Нощем пресича реката до Острова на ловците, близо до брега на Джърси. Той пътува на сал, за който завързва бутилка, пълна с доклади, която ще потъне, щом пререже връвчицата, ако бъде заловен. С помощта на сигнали между острова и брега се уточняват места за ТАЙНИЦИ, където Мерсеро оставя бутилката и взема новите инструкции. Непрекъснатият приток на разузнавателна информация от кръга на Дейтън се споменава в доклад на Вашингтон от 5 юли 1777 г. пред Конгреса: „Непрекъснато държа хора на Стейтън Айлънд, които всеки ден ми предават информация за операциите на противника.“

Дейтън разполага с 20 агенти, които работят за него, включително двама американски офицери, които са под прикритието на продавачи на провизии на британците в Стейтън Айлънд. Кръгът работи от 1777 до 1780 г. и някои страни от дейността му са напълно неизвестни. В запазени доклади се намират имената им за ПРИКРИТИЕ, но не и самоличността им. Има и намек, но без всякакви подробности за това, че кръгът на Дейтън е проникнал в британската армия.

През 1783 г. Дейтън получава звание бригаден генерал.

Дейтън, Лен (1929)

Писател, автор на шпионски романи. За разлика от останалите британски писатели на шпионска тематика, като ЯН ФЛЕМИНГ, ГРЕЪМ ГРИЙН и ДЖОН ЛЬО КАРЕ, Дейтън не е работил в разузнаването.

Той е бил жп служител, преди да постъпи във военновъздушните сили. Преминава специална школа за военен фотограф. Прикрепен е към Службата за специално разследване на Кралските ВВС. След като се уволнява през 1949 г., следва в институт по изкуствата. Негово хоби са готварството и рисуването — създава весел комикс за неделния вестник Обзървър и пише 2 книги по готварство, след като известно време работи като келнер в ресторанти. По-късно е художествен оформител в Ню Йорк и артдиректор в лондонска рекламна агенция. Дейтън решава да се посвети на писателска дейност след публикуването на първия му шпионски трилър — „Досието Ипкрес“ („The Ipcress File“). Това е роман за РАЗУЗНАВАЧ, който открива, че един от шефовете му е шпионин. Романът е публикуван в Англия през 1962 г. и си спечелва бърза слава. През 1965 г. по него е създаден филм с участието на Майкъл Кейн.

„Погребение в Берлин“ („Funeral in Berlin“, 1964) създава на Дейтън име на писател на шпионски трилъри в традицията по-скоро на Льо Каре, отколкото на Флеминг. Героите на Дейтън са хора разочаровани, загубили илюзиите си, които разчитат на природния инстинкт, а не на романтичната смелост и всякакви шпионски хитрини в стил Джеймс Бонд.

В трилогията „Гейм в Берлин“ („Berlin Game“, 1983), „Мексикански сет“ („Mexico Set“, 1985) и „Мач в Лондон“ („London Match“, 1985) главният герой Бърнард Сампсън, обикновен чиновник в Уайтхол, решава да напусне работата си и заминава за Източен БЕРЛИН. Почти всеки, когото Сампсън среща — т.нар. приятел или т.нар. враг, предава него или някой друг. Други шпионски романи на Дейтън: „Шпионска история“ („Spy Story“, 1974), „Шпионин от вчера“ („Yesterday’s Spy“, 1975), „Блести, блести, малък шпионин“ („Twinkle, Twinkle, Little Spy“, 1976) (публикувана в Америка под заглавието „Да уловиш падащ шпионин“ — „Catch a Falling Spy“) и „СС — Великобритания“ („SS-GB“, 1978). Последната книга описва Великобритания под германско владичество, последвано от въображаема победа на нацистка Германия през 1940 г. Дейтън е създал общо 50 романа, включително няколко документални книги за авиацията.

Вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ.

Денинг, Норман (1904–1979)

Основоположник на ЦЕНТЪРА ЗА ОПЕРАТИВНО РАЗУЗНАВАНЕ към Кралския военноморски флот през Втората световна война. Използва активно материали от операция УЛТРА и други разузнавателни източници за борба срещу корабите и подводниците на Германия.

През юни 1937 г. Денинг, по това време лейтенант, получава задачата да създаде разузнавателен център и да излезе с предложение пред ръководството на флота за начин на действие. По замисъл новата организация трябва да бъде усъвършенствана СТАЯ 40 от Първата световна война, започнала като служба за дешифриране, а по-късно прераснала в център.

Денинг започва с един чиновник, без помещение и без познания в разузнаването. Но ръководството не се е излъгало — именно той се оказва подходящият човек за тази задача. Прекарва 4 седмици в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ, където капитан III ранг АЛЪСТЪР ДЕНИСТЪН му дава добра основа по отношение на британските усилия в разкодирането, които по това време бележат успех само срещу италианските комуникации, но не и срещу германските. Денинг подробно проучва и архивите на СТАЯ 40.

Преди да успее да продължи, е извикан, за да събере разузнавателни сведения, свързани с Гражданската война в Испания, която бушува вече цяла година. Правителствената школа за кодове и шифри му предоставя известна информация, а ВИСОКОЧЕСТОТНИТЕ ЛОКАТОРИ му дават възможност да изгради стратегия към италианските подводници, които поддържат испанските националистически (фашистки) сили. Денинг започва да води индекс на разузнаването и нанася разположението на корабите върху карта, като полага началото на процес, който продължава и в днешни дни.

Под негово ръководство центърът се разраства и скоро се превръща в операционен щаб на военноморските действия срещу германците. Както се твърди в морските истории и филма „Потопете «Бисмарк»“ („Sink the Bismarck“, 1960), центърът извършва успешни операции, с помощта на които през 1941 г. е открит и потопен германският боен кораб Бисмарк, а по-късно е спечелена битката в Атлантика срещу германските подводници. (Тази битка е „спечелена“ през май 1943 г., но сраженията продължават до капитулацията на Германия през май 1945 г.)

В книгата „Много специално разузнаване“ („Very Special Intelligence“, 1977) ветеранът от Центъра за оперативно разузнаване ПАТРИК БИЙЗЛИ пише: „През цялата война Денинг прекарваше 6 дни и 6 нощи в Адмиралтейството. Почти непрекъснато изпълняваше задачи. Той създава един център, който е ефикасен, оказва съществена помощ, отразява точно информацията и е безценен.“

Денинг е предпоследният ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ от 1959 до 1964 г. (този пост е премахнат със създаването на обединен Щаб на отбраната). По-късно Денинг служи като първи заместник-началник (отговаря за разузнаването) на Щаба по отбраната, създаден през 1964 г. от лорд Луис Маунтбатън. Това е вторият по значимост пост в разузнаването на въоръжените сили и самият Маунтбатън избира Денинг.

Денинг се пенсионира през 1965 г.

Денистън, Алъстър (1881–1961)

Ръководител на британската ПРАВИТЕЛСТВЕНА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ, разположена в ПАРК БЛЕЧЛИ по време на Втората световна война. Под негово ръководство в периода от 1921 до 1944 г. школата прониква в италианските КОДОВЕ и в по-голямата част от германските комуникации, обработени с шифровъчната машина ЕНИГМА. (Въпреки че е кръстен Александър, Денистън използва името Алъстър.)

Получава образованието си в колежа Боудън в Англия, в университета в Бон и в Сорбоната, Денистън е играч в британския отбор по хокей, с който участва в олимпийските игри, и преподава френски и латински в училище за момчета. През 1912 г. постъпва в морския колеж в Осбърн, където преподава езици. В началото на Първата световна война е назначен към СТАЯ 40 на Адмиралтейството, където са съсредоточени усилията за декодиране.

След войната започва работа в Правителствената школа за кодове и шифри, която през 1919 г. наследява СТАЯ 40. Две години по-късно е назначен за ръководител на агенцията, която носи отговорност за съставянето на всички КОДОВЕ и ШИФРИ, използвани от британското правителство, а също и за проникването в чуждите комуникации. Опитите на школата да пробие в германските комуникации имат твърде ограничен успех. При разчитането на италианските кодове школата постига значителен успех по време на европейската политическа криза през 30-те години.

Денистън посещава Варшава през юли 1939 г., за да се срещне с декодировчиците от полското БЮРО ШИФРОВ. Поляците разкриват пред него, че с френска помощ са проникнали в германските шифри на ЕНИГМА. По-късно Денистън получава от поляците една машина Енигма, а също и помощ от французите. Това дава възможност на школата да проникне почти във всички германски комуникации.

През август 1939 г., малко преди началото на Втората световна война, Денистън премества школата от щабквартирата на МИ–6 на БРОДУЕЙ 56 в Лондон в ПАРК БЛЕЧЛИ, за да избегне евентуалните въздушни нападения над британската столица.

През август 1941 г. Денистън осъществява първото от 3-те си посещения в САЩ, за да обсъди въпроси по декодирането с американската армия и флот. Тези срещи довеждат до безпрецедентното СЪГЛАШЕНИЕ БРЮС от май 1943 г.

Под ръководството на Денистън школата се разраства бързо, но напрежението е огромно. По-късно той се замесва във вътрешните противоречия, свързани с работата около декодирането. През януари 1942 г. Денистън, който е технически ръководител на школата, се премества в Лондон, за да води дипломатическите и търговските усилия в декодирането. ЕДУАРД ТРАВИС поема работата в ПАРК БЛЕЧЛИ. Денистън се разболява (има камък в бъбрека) и е принуден да се оттегли през 1944 г. (Травис става ръководител на всички операции на школата).

Денистън е болен, депресиран и притеснен, когато го „отстраняват“. Той умира, преди успехите в декодирането на Енигма да бъде оповестени.

Денят Д

Наименование, дадено за датата на съюзническото настъпление (дебаркирането в Нормандия), което прераства в едно от решаващите сражения през Втората световна война. Разузнавателните агенции на съюзниците разработват много схеми с ПОДВЕЖДАЩА ИНФОРМАЦИЯ, предназначени да запазят в тайна мястото за дебаркиране, а също и датата — 6 юни 1944 г. Вж. ЛИЦА, ЗАПОЗНАТИ СЪС СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ; ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМЕЙСКА ГРУПИРОВКА; КОМИСИЯ ДВАЙСЕТ.

Дерябин, Пьотър (1921–1992)

Офицер от КГБ, станал изменник във ВИЕНА през 1954 г., а по-късно работил за ЦРУ.

Роден е в Сибир. Служи в Червената армия през Втората световна война. Ранен е 4 пъти, след което постъпва във Висшата военна школа по контраразузнаване — от юни 1944 до април 1945 г. Завършва я като контраразузнавач. След кратко време като офицер по сигурността е прехвърлен към Министерството за държавна сигурност, тогава известно като НКГБ (вж. НКВД) в Москва. Като офицер в Управлението по охрана той отговаря за военизирания и цивилния персонал по сигурността в Кремъл. През май 1952 г. Дерябин е назначен в австро-германската секция на Второ управление. От там през септември 1953 г. е изпратен в съветското посолство във Виена — все още под окупацията на съюзниците. След сравнително спокойни 5 месеца във Виена през февруари 1954 г. влиза в американската военна щабквартира и иска политическо убежище. Тогава той е майор.

Дерябин изоставя жена си и децата си в импулсивното си решение. ЦРУ извежда Дерябин от Виена — качват го като пратка на влака и така преминава през окупираната от руснаците зона на австрийската столица. В продължение на 5 години ЦРУ крие Дерябин, докато бъде разпитван и въвеждан в агенцията. Едно от най-интересните му разкрития е забележката на висш разузнавач — Дерябин я е чул, докато е работел в Москва, — нарекъл френската разузнавателна агенция СВДК „тази проститутка, която сложих в джоба си“. Тази информация се оказва особено ценна 7 години по-късно, когато ЦРУ при обработване показанията на съветски предатели узнава, че КГБ е проникнало дълбоко в СВДК. Дерябин е посочил и АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН като потенциален предател. (Голицин потвърждава проникването в СВДК.)

Дерябин става специалист по съветска история и методите на съветското разузнаване в агенцията. Той преподава в ЦРУ и изнася лекции в КОЛЕЖА ЗА РАЗУЗНАВАНЕ КЪМ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, превежда „Докладите на Пенковски“ („The Penkovsky Papers“, 1965), книга за служебно ползване в ЦРУ за полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ — най-високопоставения съветски военен, за когото се знае, че е сътрудничил на Запада.

Дерябин пише съвместно с Франк Гибни автобиографията „Тайният свят“ („The Secret World“, 1959). Други негови книги: „Пазители на терора“ („Watchdogs of Terror“, 1972) — за съветското разузнаване, „КГБ: господари на Съветския съюз“ („KGB: Masters of the Soviet Union“, 1982). Заедно с Джералд Шектър е написал книга за Пенковски — „Шпионинът, който спаси света“ („The Spy Who Saved the World“, 1992).

Десетилетие на шпионите

Термин, въведен от авторите на тази книга, за да отразят големия брой американци — предимно служители, — арестувани за шпионаж през 80-те години. Почти 60 служители, сред които и цивилни, само от Министерството на отбраната са обвинени в шпионаж или в сериозни нарушения на правилата за сигурност. От 70-те години двигателна сила за извършените шпионски действия е алчността, а не идеологически причини както при МРЕЖАТА АТОМНИ ШПИОНИН и ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ преди започването на Студената война. В предишната си книга — „Търговци на измяна“ („Merchants of Treason“, 1988), авторите на тази енциклопедия пишат: „Ерата на шпионството за пари е подвластна на нуждата на клиента за данни, получени от продажни шпиони, алчни за пари.“

ДЕСОТО

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на операция на ВМС на САЩ по патрулирането на флотски бойни единици в Тонкинския залив край Северен Виетнам от началото на 60-те години. Целта е ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ. Съмнителна атака срещу боен кораб на ДЕСОТО предизвиква криза, която довежда до Виетнамската война.

През януари 1964 г., когато започва патрулирането на ДЕСОТО, СЪВЕТЪТ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ одобрява строго секретния план 34-А, с който се възлага на ЦРУ да поддържа тайните операции на силите на Южен Виетнам срещу северновиетнамските войски. Планът се състои от 2 части: внедряване на южновиетнамски АГЕНТИ в Северен Виетнам, прехвърляни със самолети и плавателни съдове, и бързи светкавични атаки срещу северновиетнамските брегови укрепления с високоскоростни самолети, пилотирани от южновиетнамци или наемници на ЦРУ.

„Въпреки че някои бяха запознати и с операциите на 34-А, и с патрулите на ДЕСОТО, достъпът до програмата беше строго ограничен. Затова ръководителите и изпълнителите на една от тях по правило не знаеха какво предвижда другата“ — пише в мемоарите си „В ретроспектива“ („In Retrospect“, 1995) бившият държавен секретар Робърт Макнамара, като добавя: „Така трябваше да бъде.“

През нощта на 20 юли 1964 г. южновиетнамски патрулни катери според план 34-А атакуват 2 северновиетнамски острова в Тонкинския залив. На следващата сутрин американският боен кораб Мадокс, извършващ патрул в рамките на операция ДЕСОТО, се насочва към залива. На 2 август Мадокс, все още в международни води, на около 25 мили от брега дава сигнал, че е нападнат. На помощ му е изпратен друг боен кораб — Търнър Джой.

На 4 август е предприета нова атака по план 34-А край брега на Северен Виетнам и няколко часа по-късно Мадокс и Търнър Джой подават сигнал, че са атакувани от катери, 2 от които са потопени. От самолетоносача Тикондерога излита изтребител, за да окаже помощ на 2-та кораба.

От тогава до днес не стихват споровете по повод на това, какво точно е станало на 4 август в Тонкинския залив. Някои военноморски офицери, които са видели всичко с очите си, твърдят, че не е имало никаква атака от страна на северновиетнамски катери. Интерпретацията на прехванатите северновиетнамски радиосъобщения от АНС е подложена на съмнение.

Но тогава президентът Джонсън приема съобщението за атаката като провокация от страна на Северен Виетнам и нарежда на 4 август да се предприеме ответен удар. Самолети от Тикондерога и от втори самолетоносач — Констелейшън, извършват 64 полета, насочени срещу северновиетнамски бази на патрулни катери и над петролен складов комплекс.

По това време план 34-А е известен на съвсем малко хора от правителството и Конгреса. В последвалите конгресни дебати не се споменава нищо за подкрепата на ЦРУ в южновиетнамските нападения. Съществува възможност северновиетнамците да са реагирали на тези нападения, като са атакували американските кораби. Но поради шума, вдигнат тогава около нападенията на Мадокс и Търнър Джой, забравят за поддръжката на ЦРУ. Джонсън прокарва в Конгреса резолюция, известна като Тонкинската резолюция, която му дава власт „да предприеме необходимите мерки, като включи всички въоръжени сили“, за да окаже помощ на Южен Виетнам.

Макнамара посещава Ханой през ноември 1995 г., за да открие, както твърди, нещо повече за причините за Виетнамската война. По време на престоя си там той се среща с генерал Во Нгуен Гиап — командващ северновиетнамските сили по време на войната. След срещата Макнамара казва: „Готов съм да кажа без съмнение, че нападение срещу корабите ни не е имало.“

Детегледачка

Разузнавателен жаргон за бодигард.

Детектор на лъжата

Вж. ПОЛИГРАФ.

Дефилтриране

Тайно изтегляне (прехвърляне) на АГЕНТ или на друго лице от територията на враждебна страна или опасен район.

Дефо, Даниел (1660–1731)

Британски писател и шпионин. Името му е Даниел Фо, но от комбинацията на Д и Фо получава новото си име Дефо. Става доста умел при приемането на чужди имена. Често е наричан „баща на британските ТАЙНИ СЛУЖБИ“. През 1703 г. Дефо изявява желание да шпионира за председателя на Камарата на общините. Понякога използва ПРИКРИТИЕТО на търговец на име Александър Голдсмит. Пътува непрекъснато из Великобритания и не само докладва „където трябва“ за политическите врагове, но и разследва заговори на якобитите — поддръжници на сина на сваления Джеймс II — срещу короната.

Дефо организира шпионски кръг за ВЪТРЕШНО РАЗУЗНАВАНЕ. По-късно, през 1706 г., по време на преговорите за обединяване парламентите на Англия и Шотландия той предлага услугите си на шотландците като неправителствен поддръжник на обединението. Успява да се интегрира сред якобитите до такава степен, че започва да издава техния вестник и умело разкрива истинските им цели.

Скоро след публикуването на романа „Робинзон Крузо“ през 1719 г. настъпва краят на шпионската му кариера.

Джедбъргски екип

Американско-британски екип, който тайно пристига във Франция, за да окаже помощ на френската Съпротива през Втората световна война. Състои се от американци, като работят в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС), един англичанин от британските разузнавателни служби, обикновено от Специалните изпълнителни операции (СИО), и един френски офицер от разузнаването. Всички са в униформи, когато се спускат с парашути във Франция, за да не ги третират като шпиони, ако германците ги заловят.

Един от тях е радиооператор. Екипът осигурява комуникации, напътствия и съвети за местните партизански организации, а така също следи и докладва на съюзниците дали оръжията и другата екипировка, които се изпращат на партизаните, се използват по предназначение и съобразно със стратегията на съюзниците.

Американски и британски самолети спускат 93 джедбъргски екипа във Франция веднага след дебаркирането в Нормандия. Други екипи са спуснати в Белгия, Холандия и Норвегия. Екипите са вербувани и обучени със съвместните усилия на УСС и СИО.

Въпреки че в Югоизточна Шотландия има град Джедбърг, той няма нищо общо с името на екипите. Вероятно това е случайно избрана кодова дума. Може би някой британски шегобиец се е насочил към нея, тъй като според „джедбъргската справедливост“ нарушителите първо се наказват, а след това се предават на правосъдието. Фразата е известна поне на шотландците.

ДЖЕЙСТАРС (E–8)

Американски самолет за НАБЛЮДЕНИЕ, широко използван по време на Войната в Персийския залив, макар че тогава е в стадий на разработка. Самолетът получава военното обозначение E–8 ДЖЕЙСТАРС — от Joint Surveillance and Target Acquisition Radar Systems (Обединено наблюдение и радарни системи за попадение в целта) — е съвместен проект на армията и военновъздушните сили. Целта е да се постигнат висококачествено радарно засичане и проследяване на превозни средства в движение.

През 70-те години радарният проект, наречен Пейв мувър, събужда във военновъздушните сили интерес към подобни наблюдателни средства. Проектът е задвижен от придобития опит в арабско-израелския конфликт. През 1985 г. военновъздушните сили и армията, които използват хеликоптерен наблюдателен радар, обединяват изискванията си, за да разработят ДЖЕЙСТАРС.

Самолетът ДЖЕЙСТАРС е създаден на базата на Боинг 707–320 с монтиран многофункционален радар AN/APY–3. Радарът може да „улавя“ цели с големината на камион на територия 520 кв. км. И мобилни, и стационарни обекти могат да бъдат засичани с висока степен на точност, което е от изключителна важност както за събирането на разузнавателна информация, така и за определянето на целите. ДЖЕЙСТАРС могат едновременно да държат под око стотици земни станции на базата на действителното време там.

Обичайното времетраене на полет с едно зареждане е 11 часа. Системата ДЖЕЙСТАРС може да работи нощем и практически при всякакви атмосферни условия. E–8 има екипаж 21 души, а за по-дългите полети са предвидени места и за резервни членове на екипажа.

Първите 2 самолета образец E–8A излитат на 1 април 1988 г. И 2-та самолета са използвани за проследяване на иракски сухоземни сили по Време на войната в Персийския залив през януари 1991 г. Успешно е набелязването на иракски превозни средства, включително ракетните позиции от типа Скъд. Двата самолета са изпълнили 49 полета, всеки средно по 11 часа, като през по-голямата част от въздушната война поне единият е бил във въздуха.

E–8A JSTARS

Джеймс Бонд

Герой от изключително успешните шпионски романи на ЯН ФЛЕМИНГ и от много ФИЛМИ, които са създадени по тези книги. Бонд е АГЕНТ 007 — хладнокръвен британски таен агент, чието КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ с 2-те нули в началото показва, че има разрешение да убива.

В романите, изпълнени с богата фантазия, има и елементи на истина. Често срещаният противник на Бонд — СМЕРШ, е действително съществуваща съветска разузнавателна организация. Българският писател А. Гуляшки (за когото се твърди, че работи по поръчка на КГБ) пише роман анти-Бонд, за да се противопостави на отрицателната представа, създадена от Флеминг за СМЕРШ и руснаците. В книгата „Мисията на Захов“, публикувана с оригиналното заглавие „Авакум срещу 007“ в поредица на вестник Комсомолска правда, срещу Бонд се изправя комунистически герой. Ръководителят на Бонд, чийто прототип е Макс Найт — директор на отдел B–5 в МИ–5, нарича себе си M по аналогия с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на ръководителя на МИ–6 C.

Смъртта на Флеминг през 1964 г. не означава, че е настъпила смъртта на Бонд. Издателите на агент 007 поверяват на Джон Гарднър задачата да опази Бонд жив. Гарднър изменя на Бонд с шумен герой, наречен Бойси Ъукс, в „Ликвидаторът“ („The Liquidator“, 1964) и още няколко книги. Първата имитация на Бонд — „Подновено разрешително“ („License Renewed“), е публикувана във Великобритания и Съединените щати през 1981 г. Другите книги от поредицата излизат всяка следваща година.

За имената и датите на книгите и филмите за Джеймс Бонд вж. ФЛЕМИНГ, ЯН, както и ФИЛМИ.

Джеймс, Лу

Псевдоним на последния офицер на ЦРУ, напуснал Виетнам.

На 16 април 1975 г. при обкръжението на Сайгон Джеймс е заловен от северновиетнамци. Когато и последните американци напускат Виетнам на 30 април, Джеймс не е сред тях. Съдбата му е неизвестна, а ЦРУ го води за изчезнал „офицер от консулския отдел“.

Той е заловен с група офицери от южновиетнамската армия, пребит при продължителен разпит, а след това изпратен в Ханой и хвърлен в затвора. Джеймс е бил под „леко“ ПРИКРИТИЕ, с лична карта за „служител на американското посолство“ и „запасен офицер от външните служби“. Но той няма истинско назначение в посолството и не може дълго да заблуждава похитителите. След многократни разпити северновиетнамските следователи му показват заловени документи, в които е разкрита истинската му самоличност.

Джеймс е освободен 6 месеца по-късно въз основа на „професионално споразумение“, като го нарича ФРАНК СНЕП в книгата си „Период на честност“ („Decent Interval“, 1977). „Споразумението е постигнато от ЦРУ с посредничеството на друга западна разузнавателна организация. Той наистина е последният оперативен работник от ЦРУ, напуснал Виетнам.“

(Снеп — водещ стратегически аналитик във Виетнам, пише също, че когато Такър Гугълман, пенсиониран офицер от ЦРУ, работил в Сайгон, се връща във Виетнам, за да издири свои приятели, е заловен и умира в плен година след като е бил разпитан от КГБ и други разузнавателни организации. „Какво точно е разкрил по време на разпитите, не е ясно — пише Снеп. — Той знаеше безкрайно много за операциите на ЦРУ и за личния състав както във Виетнам, така и на други места в Азия.“)

Дженетрикс

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на разузнавателна операция на военновъздушните сили на САЩ от 50-те години, при която се използват БАЛОНИ за снимки на цели в Съветския съюз. От общо 287 балона с монтирани фотокамери, пуснати от Европа, само 44 са прибрани над Тихия океан. Останалите изчезват безследно. Предишни кодови имена, използвани за този проект, са Гофър, Грандсон и Грейбек.

Вж. МОБИ ДИК.

Дженифър

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на дълбоководна спасителна операция, проведена от ЦРУ за изваждане на потъналата съветска подводница К–129, въоръжена с ракети с 9 бойни глави. През 1968 г. подводницата е трябвало да бъде извадена от морското дъно. (Вж. ХЮЗ ГЛОМАР ЕКСПЛОРЪР.) Експлозията на подводницата е уловена от американската СИСТЕМА ЗА ХИДРОАКУСТИЧНО НАБЛЮДЕНИЕ (СХН), а мястото на катастрофата е установено от ПОДВОДНИЦАТА Халибат.

Джефрис, Ранди Майлс

Стенограф от вашингтонска компания, осигуряваща стенографското протоколиране на парламентарните дебати. През 1985 г. Джефрис предава някои секретни документи на съветски офицер. По-късно се опитва да продаде и други на агент от ФБР, който е под ПРИКРИТИЕ и се представя за съветския РАЗУЗНАВАЧ Влад. Един от документите е СТРОГО СЕКРЕТНО копие на програма за военни комуникации.

По официални данни Джефрис е дал на руснаците копия от стенограмите от разискванията при закрити врата на американските планове за ядрена война, в които се определят районите на бойните действия в Тихия океан, по-специално на подводниците клас Трайдънт, както и информация за защитата на американските компютърни системи и подслушванията на телефони и „улавяния“ на радари.

ФБР засича срещата на Джефрис с руснака от телефонния му разговор със съветската военна мисия във Вашингтон. Сградата е била под електронно, а често и под агентурно НАБЛЮДЕНИЕ. Джефрис се признава за виновен и получава 10-годишна присъда за шпионаж.

Джо Кей

Вж. ЛУДВИГ, КУРТ.

Джоан Елинор

Название на малък (16,5 см дълъг, 5,7 см широк и 3,8 см висок) радиопредавател, използван от УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ през Втората световна война. Радиото тежи 1,8 кг и е изобретено от инженер капитан III ранг Стив Симпсън и инженер Девит Годар.

Захранва се с батерии и от земята предава на по-мощен приемник със записващо устройство, който е поставен на самолет, кръжащ наоколо. Поради конструкцията и дължината на вълните, на които предава, местоположението му трудно се засича от вражеските пеленгатори. Джоан Елинор е КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на системата. Елинор е частта, която е на земята, а Джоан (на името на майор Джоан Маршал от Женския армейски корпус) — частта, поставена в самолета.

Джойс, Уилям (1906–1946)

Лорд Хо-Хо (Зевзек), който по време на Втората световна война излъчва пропагандни предавания от Германия, предназначени за Англия. Въпреки че не е шпионин, Джойс е дълбоко свързан с шпионажа поради сътрудничеството си с прогермански оперативни работници, които чрез АНА ВОЛКОФ получават материали от кодовия чиновник ТАЙЛЪР КЕНТ в американското посолство и тайно изпращат подходящи теми за антибританската пропаганда на Джойс.

Джойс получава прякора си от британските слушатели, тъй като използва изкуствен аристократичен акцент за пронацистките си предавания. Член на Британското фашистко обединение на сър Осуалд Мозли, през 1939 г. той заминава за Германия и се превръща в една от звездите на министъра на пропагандата Йозеф Гьобелс.

Роден е в Бруклин, Ню Йорк. Майка му е англичанка, а баща му — ирландски американец. През 1921 г. Джойс се премества със семейството си във Великобритания. Твърди, че е американски гражданин, когато след войната е предаден на лондонския криминален съд Олд Бейли за държавна измяна. Съдът приема, че е поданик на Короната, тъй като притежава британски паспорт. Признат е за виновен и е обесен на 3 януари 1946 г.

Джон, Ото (1909)

Западногермански висш служител в контраразузнаването, работил за Щази — източногерманската разузнавателна агенция. Осъден за измяна в Западна Германия.

През 1933 г. Джон постъпва в германските граждански авиолинии Луфтханза и работи във фирмата до 1944 г. През Втората световна война сътрудничи на генерал-майор ХАНС ОСТЕР — началник на личен състав в АБВЕРА. И двамата са твърдо против Хитлер и са свързани със заговора за убийството му от 20 юли 1944 г. Братът на Джон е екзекутиран за участието му в заговора.

Четири дни след провала на заговора Джон бяга в Мадрид, предава се на британските специални служби там и е отведен във Великобритания. Остатъка от войната прекарва в радиостанция, откъдето се излъчва ЧЕРНА ПРОПАГАНДА. След войната помага на британците при оценяването на политическата ориентация на германските военнопленници и при разследването на висши германски военни.

От декември 1950 г. Джон е изпълняващ длъжността директор на ФСЗК — западногерманската служба за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. На 20 юли 1954 г. посещава Източен БЕРЛИН за честване годишнината от заговора срещу Хитлер от 1944 г. и преминава на страната на Източна Германия. Джон прекарва следващите 6 месеца в Съветския съюз и през декември 1954 г. отново е в Източен Берлин, където започва работа в щаба на Щази.

На 13 декември 1955 г. Джон се връща в Западен Берлин с помощта на датски журналист. Въпреки твърдението му, че е бил отвлечен, е предаден на правосъдието, обвинен е в държавна измяна и е осъден на 4 години тежък физически труд. Освободен е от затвора на 28 юли 1958 г. и се установява в Австрия.

Джонстън, Стенли

Американски журналист, който през 1942 г. оповестява успеха на военноморските декодировчици срещу японския военноморски флот.

Джонстън — репортер за Чикаго трибюн, е на борда на самолетоносача Лексингтън по време на сраженията в Коралово море на 7 и 8 май 1942 г. Това е първата в историята морска битка между самолетоносачи. Японските сили, които се насочват срещу Порт Морсби в Нова Гвинея, са спрени, но самолетоносачът Лексингтън е потопен. Джонстън е спасен на борда на военния кораб Честър и след това прехвърлен на транспортния Барнет, който го връща в Съединените щати.

На Честър един от военноморските офицери му показва дешифрирано японско радиосъобщение, което съдържа данни за японския боен ред и организация за следващата битка при МИДУЕЙ на 4 и 5 юни. Скоро след битката — на 7 юни, Чикаго трибюн публикува на първа страница материал със заглавие „Флотът знаеше за японския морски план за нападение“. В няколко други вестника също са публикувани подобни съобщения. Собственик на Чикаго трибюн е полковник Робърт Маккормик, упорит изолационист и опонент на администрацията на Рузвелт. В навечерието на нападението срещу ПЪРЛ ХАРБЪР той е публикувал американските военни планове.

Статията от 7 юни е публикувана без името на автора, но е написана от Джонстън. Той твърди, че военноморският флот има подробна информация за мощта и разположението на японските сили и дори цитира имената на важни японски кораби.

Статията се основава на строго секретен разузнавателен бюлетин от 31 май, изпратен от РАЗУЗНАВАНЕТО НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ в Пърл Харбър (РАДИОЦЕНТЪРА НА ТИХООКЕАНСКИЯ ФЛОТ). В него са включени подробни данни за японските сили, което дава основание на Джонстън да твърди, че статията е написана на базата на справочници, на данни за японските загуби в Коралово море и на други материали от ОТКРИТИ ИЗТОЧНИЦИ.

Някои офицери от армията настояват да се проведе разследване и Джонстън да бъде обвинен в шпионаж. Министерството на правосъдието с нежелание започва процедурата, насочена срещу Джонстън и Чикаго трибюн съгласно ЗАКОНА ЗА ШПИОНАЖА от 1917 г. Показанията на някои от свидетелите пред Върховния съд в Чикаго скоро разкриват, че на 31 май, докато Джонстън е бил на борда на Честър, един офицер на Лексингтън го е запознал със съобщението. „Това е абсолютно нарушение на правилата за сигурност, но Върховният съд отказва да произнесе присъда. Чикаго трибюн излиза чист, тъй като разузнавателните сведения са били предложени доброволно на Джонстън, без дори да се спомене, че става въпрос за секретен материал“ — пише в книгата си „А аз бях там“ („And I Was There“, 1985) контраадмирал ЕДУИН ЛЕЙТЪН, по това време РАЗУЗНАВАЧ в Тихоокеанския флот. Важното е, че американската цензура не забранява на вестниците да публикуват информация за противниковите военноморски сили. Не съществуват доказателства, че японците са се запознали със статията в Чикаго трибюн. Въпреки че през август те променят шифрите си, няма открити доказателства, че смяната е предизвикана от недискретната статия на Джонстън.

Джонстън почти незабавно написва книга за разгрома в Коралово море и я нарича „Лексингтън, кралица на самолетоносачите“ („Lexington — Queen of the Flat-Tops“, 1942). На първата страница е отбелязано: „Информацията в настоящата книга е проверена от бюрото по цензурата, което няма забележки.“

(Международно известният вестникар Уолтър Уинчъл също твърди, че военноморският флот е имал предварителна информация за японските маневри преди битката при Мидуей. На 5 юли той се връща към Коралово море и Мидуей с твърдението, поместено в клюкарската му хроника в Ню Йорк дейли нюз: „Когато се напише историята за тези времена, ще се разкрие, че два пъти съдбата на цивилизования свят е променена от прехванати съобщения.“ Но твърденията на Уинчъл потъват в забвение.)

Джонсън

Вж. ЗОРГЕ, РИХАРД.

Джонсън, Кларънс (Кели) (1910–1990)

Легендарен авиоконструктор, направлявал производството на шпионските самолети Ю–2 (U–2) и SR–71 БЛЕКБЪРД по време на дългото си ръководство на локхийдските ЗАВОДИ СКУНК.

Джонсън учи аероинженерство в университета в Мичиган и завършва през 1933 г. Започва работа в локхийдските заводи като инструментален механик и след серия от назначения — по здравина на детайлите на самолета, по динамиката, по намаляване на теглото и габаритите — през 1938 г. става главен инженер-конструктор. Освен че е изключителен инженер, е и убедителен търговец, който през 1938 г. успява да убеди Кралските военновъздушни сили да купят локхийдския бомбардировач Хъдсън. Джонсън с гордост наблюдава, че първият самолет на Кралските военновъздушни сили, който сваля вражески самолет по време на Втората световна война, е именно Хъдсън (на 8 октомври 1939 г. сваля германския хидросамолет Дориър До–18). Джонсън работи и над P–38 Лайтнинг, един от най-известните американски самолети от времето на Втората световна война.

„Знаех какво искам да правя, още от 12-годишен — казва веднъж той. — От този момент желанието ми да създавам самолети си остана непроменено.“

През 1952 г. е назначен за главен инженер на локхийдските заводи в Бърбанк, Калифорния. Създава 40 самолета, включително първия американски боен самолет F–80 Шутинг Стар, проектиран и построен за 143 дни, и F–106 Старфайтър. Най-известен е със самолета Ю–2 (U–2) и със създаването на конструкторското бюро на ЗАВОДИТЕ СКУНК — СТРОГО СЕКРЕТЕН проект (официално известен под името Станция за проекти в напреднало развитие), където се разработват също шпионските СПЪТНИЦИ и устройствата за електронно противодействие.

Джонсън има славата на човек, който никога не харчи и петак повече, отколкото трябва. Той връща на американското правителство около 2 млн. долара, когато първият Ю–2 (U–2) е построен за по-малко от предвиденото. Той създава задвижвания с водород CL–400 — наследник на U–2. Когато разбира, че самолетът не функционира според очакванията, престава да работи над него.

През 1975 г. Джонсън се оттегля от поста първи вицепрезидент на корпорацията Локхийд, списание Тайм го нарича „вероятно най-успешния новатор в авиацията от времето на Орвил и Уилбър Райт до наши дни“. До 1980 г. той остава в борда на директорите на Локхийд, а по-късно работи като главен съветник по мениджмънт. Джонсън получава най-високото гражданско отличие на военновъздушните сили и 3 президентски почетни грамоти, включително Медал на свободата.

Кели Джонсън с ранен вариант на U–2

Джонсън, Робърт Лий

Сержант от американската армия, вербуван от руснаците в БЕРЛИН в края на 50-те и в началото на 60-те години. Джонсън живее с любовницата си, родена в Австрия, от която има син. Разочарован от началството си, че не напредва в службата, той решава да си отмъсти на цялата армия. „Не исках да имам нищо общо с армията и американския начин на живот… реших да потърся убежище при руснаците“ — казва по-късно Джонсън.

С помощта на приятелката си се свързва със съветски РАЗУЗНАВАЧИ в Източен БЕРЛИН. По време на среща през февруари 1953 г. съветски офицери го убеждават да остане в армията и да работи за съветското разузнаване. Междувременно Джонсън се жени за любовницата си и е прехвърлен от пехотната му част в берлинското командване Г–2 (G–2) като архивист.

С фотоапарат, даден му от руснаците, Джонсън, който отговаря за секретните досиета, систематично фотокопира всяка страница, която му се стори важна. Съпругата му предава филмите на съветския АГЕНТУРИСТ. Подобно на Джонсън тя също преминава ускорен курс по разузнаване.

Джонсън вербува и сержант ДЖЕЙМС МИНТКЕНБО, негов приятел, постъпил на работа в Г–2. През 1956 г. се уволнява от армията, но този път Минткенбо го убеждава отново да постъпи. Прехвърлен е в куриерската трансферна станция на въоръжените сили на летище Орли край Париж, откъдето предава на КГБ подробна разузнавателна информация.

По пътя за и от куриерския център той предава изключително ценни секретни документи, включително листа с кодове за шифрова машина. Военни планове и планове за екстрени ситуации, подробни документи, твърде дълги и важни, за да бъдат предавани по шифрова машина, също минават през куриерските центрове. Центърът в Орли се занимава с КРИПТОМАТЕРИАЛИ и строго секретни документи, предназначени за НАТО, за Американското европейско командване и за Шести американски флот в Средиземно море. Джонсън има достъп до касата, където се държат секретните документи от пристигането им от Вашингтон до доставянето им по предназначение от КУРИЕРИТЕ.

Тъй като задачата му е да проникне в касата на станцията, за да се добере до секретните пратки с документи, той доброволно приема неделните дежурства. Прави восъчен отпечатък на ключовете и с помощта на доставеното от руснаците радиоактивно устройство снема комбинацията на ключалката на касата и я разгадава. Джонсън успява да си осигури достъп до касата и от ноември 1962 до пролетта на 1963 г. методично предава цели пратки на агентуристите си, които ги отварят и снимат съдържанието им, а след това ги запечатват отново и ги връщат.

Два от документите, които Джонсън предава, са Оперативен план NR100–6 на главкома [главнокомандващия в Европа], където подробно е описан американският план за война в Европа, и Ръководство за изискванията при ядрените оръжия, в което са посочени американските бази за тактически ядрени оръжия. По-късно тези данни са използвани за съветска ДЕЗИНФОРМАЦИЯ.

Джонсън е прехвърлен в Съединените щати и прекъсва шпионската си дейност. Тъй като се страхува жена му да не го издаде, дезертира от армията и става скитник. През 1965 г., преследван от страх и подтикван от гузната си съвест, се предава и посочва Минткенбо, който е арестуван незабавно. Независимо от него съпругата на Джонсън потвърждава, че и двамата са извършвали шпионаж.

През 1965 г. Джонсън и Минткенбо са осъдени на по 25 години затвор. На 19 май 1972 г. 22-годишният син на Джонсън — Робърт Лий Джонсън-младши, отива във федералния затвор в Луисбърг, Пенсилвания, за да посети баща си, когото не е виждал много години. Роден тъкмо преди Джонсън да започне да шпионира за руснаците, Робърт-младши е видял и баща си, и майка си опозорени от шпионската кариера. Опитал се е да възвърне честта на името си по време на службата си във Виетнам. Той завършва посещението при баща си, като забива нож в гърдите му и причинява моменталната му смърт.

Джордж, Клеър (1930)

заместник-директор НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ по операциите през 80-те години и водеща фигура в аферата ИРАН — КОНТРИ. Джордж е първият висш офицер в ЦРУ, който е обвинен за углавни престъпления, докато е изпълнявал служебни задължения. (Вторият е бившият директор на Централното разузнаване РИЧАРД ХЕЛМС, който не оспорва обвинението в лъжесвидетелство.)

Джордж постъпва в ЦРУ през 1955 г. след 2-годишна служба в армията. Работи в Южна Корея, а през 1957 г. е изпратен в Хонконг. По-късно служи в представителствата на ЦРУ в Африка, Индия и Гърция, а също и в щабквартирата на централата. Като заместник-директор на ЦРУ по операциите участва в организирането на незаконната продажба на оръжие на Иран срещу освобождаването на американските заложници в Ливан.

На 14 октомври 1986 г. Джордж е изправен пред съда, обвинен във възпрепятстване на разследването, водено от Камарата на представителите в Конгреса, и в лъжесвидетелстване. По същото време в Конгреса изясняват дали американските власти имат някакво отношение към сваления над Никарагуа транспортен самолет, който е пренасял оръжие за никарагуанските „контри“.

На първия процес — през август 1992 г., съдът не може да стигне до еднозначно решение. Срещу Джордж е възбудено второ дело и на 9 декември 1992 г. е признат за виновен по 2 пункта за лъжесвидетелстване. Обявяването на присъдата е запланувано за началото на 1993 г., но на 24 декември 1992 г. президентът ДЖОРДЖ БУШ оправдава Джордж заедно с още петима, замесени в аферата ИРАН — КОНТРИ.

Джордж Смайли

Главен герой на детективските и шпионските романи на ДЖОН ЛЬО КАРЕ. В първите 2 романа — „Повик за мъртвите“ („Call for the Dead“, 1962) и „Убийство от класа“ („A Murder of Quality“, 1963), Смайли е в ролята на детектив. Кариерата му на разузнавач и ръководител на специалните служби започва с романа „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“), радващ се на голям успех сред читателите, и продължава с „Калайджия, шивач, войник, шпионин“ („Tinker, Tailor, Soldier, Spy“), „Благородният ученик“ („The Honourable Schoolboy“) и „Хората на Смайли“ („Smiley’s People“). Достойнствата на Смайли като таен агент са описани от Льо Каре още в „Убийство от класа“:

Макар и истински специалист на интригите (и начина на организация на разузнаването), Смайли съвсем не е супершпионин. Бракът му с „апетитната“ Ан е истински провал, той не е нито млад, нито красавец, носи очила с голям диоптър, а понякога, когато е сред хора, не му достига самоувереност.

На обяд с Джон Льо Каре и сър Алек Гинис, който изпълнява ролята на Смайли в телевизионната версия на романа на Льо Каре „Калайджия, шивач, войник, шпионин“, сър МОРИС ОЛДФИЙЛД казва: „Ние съвсем не сме такива, каквито ни описва нашият домакин.“ Гинис изявява желание да се запознае с истински шпионин и Льо Каре организира обедната среща. След излъчването на телевизионната серия Олдфийлд пише на Гинес: „Все още не успявам да разпозная себе си.“

Когато през 1986 г. Олдфийлд умира, вестник Таймс пише, че той е бил прототипът на Смайли. Льо Каре на свой ред казва пред Таймс: „Не бях чувал за сър Морис по какъвто и да било повод дълго след като името и героят ми Джордж Смайли бяха станали известни.“

Джоузефин

Вж. КРЕМЕР, КАРЛ-ХАЙНЦ.

Джоунс, Дженива

Секретар в Държавния департамент, арестуван през 1993 г. заради помощта, която е оказал със секретна информация на въстаници, опитали се да свалят либерийското правителство. Джоунс, който работи от 5 години в отдела по политико-военните въпроси към Държавния департамент, е обвинен, че е снимал над 130 телеграми, като ги е изнасял тайно от Държавния департамент, а след това ги е предавал на двама журналисти. Единият от тях е чуждият гражданин Доминик Нтубе — издател на излизащия в САЩ вестник за Африка. Той също е обвинен в кражба на документи и изпращането им по факс на бунтовниците.

Разследването е предизвикано след откриването на телеграми на Държавния департамент в изоставен команден център на въстаническите лидери в Либерия. Сред телеграмите е и телефонният номер на Нтубе във Вашингтон, изписан на заглавната страница на факса. Федералните агенти претърсват дома му и откриват хиляди документи на американското правителство, включително много на ЦРУ.

Джоунс, Джон (1923)

Генерален директор на британското контраразузнаване МИ–5 от 1981 до 1985 г., първият ръководител на МИ–5 след сър РОДЖЪР ХОЛИС (1956–1965), който няма опит в КОНТРАШПИОНАЖА.

Подобно на Холис Джоунс е работил в отдел F — за ВЪТРЕШНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, който се занимава предимно със събиране на сведения за комунистическата партия на Великобритания, за левите групировки и за хората, заподозрени в саботаж.

По времето на Джоунс МИ–5 разработва повече технически и електронни форми за НАБЛЮДЕНИЕ, като се използват подслушвателни устройства, компютърно наблюдение и микрофони. Разчита се повече на устройства, отколкото на АГЕНТИ.

Джоунс е „стабилен поддръжник“ на техническото наблюдение, пише ПИТЪР РАЙТ в „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987), тъй като е убеден, че „не може да внедри офицерите си в тези леви групировки, защото дейността на много от тях излиза далеч извън общоприетите морални норми: при това от време на време възниква необходимост от такива жертви, които не могат да дадат даже сътрудниците на МИ–5“.

Джоунс, Джон П.

Техник от щаба на военновъздушните сили на САЩ, арестуван през 1952 г. в Корея заедно със сержант ДЖУЗЕПЕ КАШО за „предаване на разузнавателна информация на противника“. Джоунс не е изправен пред съда тъй като получава нервно разстройство и медицинска комисия го признава за невменяем.

Дзержински, Феликс (1877–1926)

Основоположник на ЧК — предшественик на съветските разузнавателни ОРГАНИ. Дзержински създава ЧК през 1917 г. и остава неин ръководител и след като наименованието й се променя 4 пъти (ЧК, ВЧК, ГПУ и ОГПУ) — чак до 1926 г. Той отговаря и за проблемите за устройването и образованието на бездомните деца по време на Октомврийската революция (1917) и последвалата Гражданска война (1917–1920).

Роденият в Полша Дзержински в юношеските си години се насочва към кариерата на католически свещеник, но скоро е завладян от политическите движения в Русия. По време на революцията от 1905–1906 г. е арестуван от царската полиция за противоправителствена дейност. Следващите 10 години прекарва по затворите и на заточение. През Октомврийската революция от 1917 г. е наречен „рицар на пролетарската революция“. Става комендант на Смолни в Санкт Петербург — бивше училище за благородни девици, превърнато в болшевишка щабквартира. Като един от най-близките съратници на Ленин отговаря за безопасността на висшите партийни ръководители. След опита за покушение над Ленин през август 1918 г. Дзержински предприема масова терористична кампания, като хвърля в затвора, измъчва и избива десетки заподозрени. При основаването в ЧК има само 23-ма служители, а през януари 1919 г. там вече работят 37 000.

В книгата си „Спомените на един британски агент“ („Memoirs of a British Agent“, 1932) британският дипломат шпионин РОБЪРТ БРУС ЛОКХАРТ разказва за революцията като неин очевидец и описва Дзержински така: „Човек с добри маниери, говори тихо, но няма нито една искрица хумор. Най-забележителното у него са очите му. Дълбоко хлътнали, те блестят с нестихващия огън на фанатизма. И погледът му никога не трепва.“

Дзержински създава структура на държавната сигурност, която се запазва и в съвременното КГБ: Първо управление работи срещу враговете извън границите на Съветския съюз; Второ управление води борба с враговете вътре в страната; Трето управление отговаря за контраразузнавателната дейност сред въоръжените сили. Тайната му полиция също осигурява контрола на комунистическата партия над икономиката и транспорта в страната.

По време на чуждестранната интервенция в Русия през 1917–1919 г. Дзержински разбива малка шпионска мрежа, която е под закрилата на американското консулство. Той нарежда на оперативните си работници да нападнат заподозряна френска разузнавателна служба в Москва — арестувани са 6 АГЕНТИ и са иззети експлозиви. Дзержински отправя поглед и извън Русия. Той създава АМТОРГ — съветско търговско представителство в САЩ, което служи за ПРИКРИТИЕ на агентите му.

През 1922 г. Ленин се разпорежда да бъдат създадени първите концентрационни лагери. Дзержински открива първия от тях на остров Соловецки. Той депортира там хиляди, които по-късно загиват поради суровия северен климат или нечовешките условия в лагера. През 1922 г. Дзержински подкрепя усилията на Сталин за присъединяване на Грузия към Съветския съюз. Страстта, с която Дзержински защитава революцията и издирва и унищожава контрареволюционери, довежда до установяването на първите разузнавателни центрове на руснаците в чужбина. (Вж. ТРЪСТ.) Служителите от царско време и белогвардейците се издирват из цяла Европа и дори в Съединените щати, поставят се под наблюдение, за тях се докладва, а някои са и екзекутирани.

Твърди се, че първият съветски ръководител на специалните служби е починал след сърдечен удар, получен на 20 юли 1926 г. вследствие на остър спор със Сталин. Неоспорими доказателства липсват, но според мълвата ударът, който получава 48-годишният Дзержински, е причинен от нещо много по-насилствено, отколкото спора със Сталин.

Феликс Дзержински

Дидиън, Сааг

Математик в лабораторията за приложна физика в университета Джонс Хопкинс, Мериленд. През март 1973 г. роденият в Ливан натурализиран американски гражданин е имал ДОСТЪП до секретни материали. Той взима от лабораторията анализ за американската политика към НАТО и го показва на своя роднина Саркис Паскалиан, който е обучен агент на КГБ. Дидиън не знае, че Паскалиан е вербуван и работи за КГБ и че фотографира документите и ги предава на руснаците.

Действията на Паскалиан стават известни на ФБР. Той е арестуван и признава вината си. Осъден е на 22 години затвор за шпионаж. Дидиън, обвинен в нарушаване на правилата за сигурност, е осъден на 3 години затвор.

Диело, Юлисъс

Вж. ЦИЦЕРОН.

Дийкън, Ричард

Псевдоним на Доналд Маккормик, британски автор на няколко документални книги по въпросите на шпионажа. През Втората световна война Маккормик изпълнява „оперативна работа“ за ЯН ФЛЕМИНГ — РАЗУЗНАВАЧ, който по-късно създава литературния герой ДЖЕЙМС БОНД.

След войната Маккормик подновява кариерата си на журналист. От 1963 до 1973 г. той е външният наблюдател на вестник Сънди таймс. Като използва и собственото си и име, и псевдонима си, той издава над 50 книги. Шпионските му произведения включват „История на британските тайни служби“ („A History of the British Secret Service“, 1969), „История на руските тайни служби“ („A History of the Russian Secret Service“, 1972), „Китайските тайни служби“ („The Chinese Secret Service“, 1974) и „Кемпеи Таи: японските тайни служби преди и сега“ („Kempei Tai: The Japanese Secret Service Then and Now“, 1982).

Дикинсън, Велвали (1893-?)

Една от малкото американки, шпионирала за японците през Втората световна война.

Велвали Дикинсън и съпругът й Лий стават искрени почитатели на японската култура, докато живеят в Калифорния, където Лий работи на стоковата борса и се среща с много американци от японски произход.

През 1935 г. двойката се премества в Ню Йорк и се запознава с японски дипломати. Един от служителите от японското посолство им предлага да шпионират за Япония и те се съгласяват. Когато през декември 1941 г. САЩ влизат във Втората световна война, Дикинсън обикалят Западния бряг, за да набележат местоположението и състоянието на военните кораби, предимно на онези, които са отплавали за ремонт след японското нападение над ПЪРЛ ХАРБЪР.

Велвали е открила магазин за кукли в Ню Йорк и използва работата си като ПРИКРИТИЕ. Тя изпраща информацията, написана на „кукленски код“, до японска КОНСПИРАТИВНА ПОЩЕНСКА КУТИЯ в Буенос Айрес, използвайки имената на клиенти за податели. В писмата си тя споменава за „кукла с пола хула“, което означава кораб, пристигнал скоро от Хаваите, или за „три нови кукли“, което се отнася за прехвърлянето на 3 бойни кораба от Атлантическия в Тихия океан.

Когато японският агент напуска конспиративния адрес, пощата в Буенос Айрес връща недоставените писма на упоменатите обратни адреси. Озадачени от странните писма, които получават, няколко жени съобщават за тях в управата на пощенската станция. Писмата са предадени на ФБР, където се установява, че подписите са подправени и че в съдържанието има информация, прикрита зад кукленски код.

Във ФБР заподозират някакъв шпионски заговор и проследяват писмата до Велвали. (Лий Дикинсън е починал през 1943 г.) В касата й са намерени 15 940 долара, по-голямата част от които са в 100-доларови банкноти, които, както ФБР установява, са били преведени в японски банки още преди войната.

Наречена от жълтата преса „жената кукла“, Дикинсън е обвинена в шпионаж и нарушаване на военновременните закони за цензурата. През 1944 г., след като се признава за виновна, за да намали присъдата си, тя е осъдена на 10 години затвор и глоба 10 000 долара. През 1951 г. е освободена.

Динар

Вж. УМБРА.

Дипломиран

Руски жаргон за ВНЕДРЕН АГЕНТ, който успява да се издигне от маловажен на по-висок служебен пост, свързан с дейността му.

Директор на военноморското разузнаване (ДВМР)

Постът директор на ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ е въведен от британското Адмиралтейство през 1886 г., а Военноморският отдел за разузнаване (ВОР) (отначало известен като Комитет за външно разузнаване) — през 1882 г. Персоналът на ДВМР отначало отговаря за мобилизацията и военните планове, а също и за събирането на външноразузнавателни сведения. Организиран е в 2 отдела: Разузнаване и Мобилизация. През 1900 г. е създаден Трети отдел, който да отговаря за стратегията и отбраната, а през 1902 г. Четвърти отдел поема защитата на търговското мореплаване.

Важността и ползата от ДВМР са оценени бързо. До 1902 г., пише историкът Артър Мардър в книгата „Анатомия на британската морска сила“ („The Anatomy of British Sea Power“, 1940), „нито един въпрос от по-голямо значение, отколкото например промяната на някой елемент от военната униформа, не се решаваше, без ДВМР да е казал мнението си“.

През Първата световна война ДВМР отговаря за криптографските операции на Кралския военноморски флот. (Вж. СТАЯ 40.)

Първият ръководител на военноморското разузнаване, назначен през 1882 г., е капитан Уилям Хенри Хол. Американският военноморски флот създава поста ДВМР (отначало наричан началник на разузнаването) през 1882 г. Лейтенант ТИОДЪРЪС МЕЙСЪН е първият директор.

Вж. още УПРАВЛЕНИЕ ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ; ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.

Директор на военното разузнаване (ДВР)

Длъжността директор на военното разузнаване е създадена през 1887 г. от британското военно министерство. Преди появата на Генералния щаб освен за „чистото“ разузнаване ДВР отговаря и за отбраната на страната и мобилизацията.

ДВР е премахнат през 1904 г. Разузнавателните функции са предадени на Управлението за разузнаване и мобилизация към военното министерство. През 1916 г. постът е възстановен, тъй като още през Първата световна война се очертава необходимостта от отделен разузнавателен състав.

Постът ДВР отново е премахнат през 1922 г., когато е създадено Управлението за операции и разузнаване. Отделен ДВР е назначаван още веднъж към военното министерство през септември 1939 г. — веднага след началото на Втората световна война. Този пост се запазва през цялото време на военния конфликт.

Директор на централното разузнаване (ДЦР)

Директор на ЦРУ и ръководител на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ, на всички държавни организации на САЩ, които извършват разузнавателна дейност.

Терминът е използван за пръв път през 1946 г. Тогава президентът Труман създава ЩАБА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ЩНР), който трябва да съгласува американската външноразузнавателна дейност с помощта на ГРУПАТА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ГЦР). ЩНР и ГЦР са разформировани след създаването на ЦРУ на 20 септември 1947 г. Първият директор на ЦРУ веднага става и директор на Централното разузнаване.

Според Закона за националната сигурност от 1947 г. ДЦР ръководи ЦРУ — основната разузнавателна агенция в страната, а също така координира и цялостното развитие и изпълнение на програмите и дейността на организациите, наречени по-късно разузнавателна общност. Но поради недостатъчно добри или просто незаинтересовани директори, а също и поради бюрократизма на други представители на общността задълженията на ДЦР извън рамките на ЦРУ с времето стават доста ограничени.

През 1971 г. се извършва реорганизация на разузнавателната общност и ДЦР поема отговорността за „планирането, преразглеждането, координирането и оценката на всички разузнавателни програми и операции на националното разузнаване“. Членовете на разузнавателната общност помагат на ДЦР чрез своите представители в постоянните работни комисии и комитети, разглеждащи общите въпроси на разузнаването. На първо място сред тях е НАЦИОНАЛНИЯТ СЪВЕТ ЗА ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ.

ДЦР е председател и на Висшата междуведомствена група към СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, която разглежда междуведомствени въпроси в областта на разузнаването и следи за изпълнението им. Заместник-директорът на Централното разузнаване (ЗДЦР) оказва съдействие на ДЦР и изпълнява длъжността му с всички права при отсъствието му или в периода между оттеглянето на един и назначаването на нов ДЦР.

Вж. ЦРУ за списъка на ДЦР.

Дискавърър

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на първия в света СПЪТНИК, използван за фотографско разузнаване. Докато се разработва шпионският спътник КОРОНА, на 3 декември 1958 г. американското правителство обявява съществуването на Дискавърър като апарат в процес на изпитания, който ще бъде извеждан в орбита за медико-биологични изследвания и изследване на космическото пространство. За тази цел Дискавърър ще извежда в орбита различни биологични образци, включително живи същества, които след провеждането на нужните опити ще бъдат връщани на Земята.

Дискавърър I е изстрелян на 28 февруари 1959 г. (Използвана е ракета-носител Тор-Аджена, планирана да се използва в програмата Корона.) След първия опит следват няколко експериментални изстрелвания на апарата, които са призвани да „прокарат път“ на шпионския спътник Корона.

Първият опит за изстрелване на истински шпионски спътник с фотокамера е осъществен на 25 юни 1959 г. — Дискавърър IV, завършил неуспешно.

Дискавърър III е изстрелян на 3 юни 1959 г. след няколко неуспешни опита. Това е единственият Дискавърър, на който има животни — 4 черни мишки. (Съветите изстрелват Спутник 2 с куче на борда на 3 ноември 1957 г.)

Прикритието на Дискавърър е използвано с помощта на спътника Корона, изстрелян на 27 февруари 1962 г. като обозначението на мисията е Дискавърър XXXVIII. Програмата Корона продължава до 1972 г., когато на нейно място идва по-ефективен шпионски спътник.

Съветското правителство успява да разбере истинската същност на спътника Дискавърър скоро след изстрелването на първата версия, снабдена с фотокамера. До края на 1960 г. няколко съветски списания разкриват, че спътниците Дискавърър са шпионски платформи, въпреки че не е ясно дали тези обвинения са направени въз основа на данни за някои от истинските им мисии. Но като се имат предвид съветските постижения в спътниковата технология, предадените от американци на Съветския съюз секретни сведения за космическите постижения и спекулациите в американския печат, просто е било неизбежно руснаците да не се доберат до истинската цел на Дискавърър.

Дичемплън, Реймънд

Военнослужещ от американската армия, вербуван в началото на 70-те години от сътрудник на КГБ в Банкок, Тайланд. Как американците научават за това, не е известно. По времето, когато е арестуван, Дичемплън е бил в Смесената американска помощна група в Банкок. През ноември 1971 г. той е предаден на военен съд и осъден на 7 години затвор.

Доихара, Кенджи (1883–1948)

Най-важният японски РАЗУЗНАВАЧ в Манджурия през 30-те години, наричан от западната преса Лорънс Манджурски. „Задачата му — пише американският журналист Джон Гантър — е да създава кризисни ситуации, а разрешението им да бъде от полза за японците.“

Като АГЕНТ-ПРОВОКАТОР Доихара предизвиква различни „инциденти“, които трябва да демонстрират китайските намерения за агресия срещу Япония. Най-значителният е на 18 септември 1931 г. Въз основа на твърдението, че китайски диверсанти редовно повреждат участъци по Южноманджурската железопътна линия, японците превземат китайския град Мукден (сега Шънян). Оказва се, че кмет на града е Доихара.

Доихара създава специални служби — Токуму кикан, които вземат под свой контрол цяла Манджурия и безпрекословно изпълняват желязната заповед на Доихара да се „елиминира всяка организация или общество, които не са искрени в приятелството си към Япония“. Китайският лидер Чан Кайшъ екзекутира няколко генерали по обвинението, че са АГЕНТИ на Доихара.

Един от легендарните агенти на Доихара е Йошико Кавашима — китайка, която често се дегизира като мъж. Твърди се, че е принудила детронирания император на Китай Пу И да стане марионетен император на Манчукуо. (Фактически властта е принадлежала на Доихара.) Тя е дръзкият агент, който прехвърля Пу И от Тиендзън — мястото му на изгнание, в Манчукуо. Арестувана е от китайски КОНТРАРАЗУЗНАВАЧИ в Пекин през ноември 1945 г. и е екзекутирана като предател. Доихара е произведен в чин генерал-майор и е назначен за главнокомандващ на Седма област на императорската армия и генерален инспектор на военните учебни заведения. Осъден е от съюзническия трибунал за военни престъпления и е обесен през декември 1948 г.

Дойч, Джон (1938)

ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, назначен през май 1995 г., както той казва, за да поеме ЦРУ „отвъд ужаса“ на разкритието, че ОЛДРИЧ ЕЙМС — ръководител на отдела за контраразузнаване срещу Съветския съюз към ЦРУ, е бил съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ. Дойч е първият директор след УИЛЯМ КЕЙСИ, който е член на президентския кабинет.

Дойч заменя ДЖЕЙМС УЛСИ, който е ДЦР по времето, когато Еймс е арестуван от ФБР през февруари 1994 г. Улси е принуден да се оттегли, след като не е успял да постави на място служителите на ЦРУ, които не са провели, както трябва, вътрешното разследване на Еймс. Дойч не оставя място за съмнение в отношението си по случая: „Нанесените вреди се дължат основно на непростимото недоглеждане от страна на професионалистите от Управлението по операциите и другите служби на ЦРУ Това е провал в разузнаването от огромен мащаб.“

Дойч е първият ДЦР в цялата история на американското разузнаване, роден в чужбина. Роден е в Белгия и 4-годишен заминава с родителите си и сестра си за Съединените щати, за да избегнат като евреи преследването от нацистите. Семейството се настанява в покрайнините на Вашингтон, където бащата на Дойч, инженер, започва работа в един от заводите за военна промишленост. Дойч, следвайки стъпките на баща си, завършва химическо инженерство в Масачузетския технологичен институт (МТИ). Едновременно с инженерството следва и в историческия факултет в Амхърст. Работейки в отдела по политическо планиране на Министерството на отбраната от 1961 до 1965 г., Дойч защитава докторат по физикохимия в МТИ.

Преподава химия в Принстън, но се завръща в МТИ и през 1976 г. оглавява химическия факултет. Той запазва връзките си в Пентагона, като едновременно работи в „мозъчния център“ на Министерството на отбраната — корпорация Ранд. На вратата на Дойч в МТИ висял надпис: „Аз съм истински ястреб по въпросите на отбраната. В социално отношение съм либерал. По административните въпроси съм неуморим маниак.“

По време на администрацията на Картър (1977–1981) той работи в новосъздаденото Министерство на енергетиката като заместник-министър и отговаря за програмите за производство на ядрени оръжия. След победата на Рейгън в президентските избори Дойч се връща в МТИ, където е избран за ректор. По време на администрацията на Буш (1989–1993) влиза в ПРЕЗИДЕНТСКИЯ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ.

На 50-ия му рожден ден колегите му подаряват тениска, на която са написани думите ОГЪН, ЦЕЛ, ГОТОВ — точно описание на неговата целеустременост към ръководство и способността му мигновено да взима решения. Дойч пренася тези си качества и в Пентагона, когато министърът на отбраната Лес Аспин от кабинета на президента Клинтън го назначава за свой заместник по въпросите на производството и технологиите. Той толкова взема присърце работата си в Пентагона, че отхвърля предложението на Клинтън да стане ДЦР след оставката на Улси през декември 1994 г. Следващият избор на Клинтън е пенсионираният генерал от военновъздушните сили Майкъл Карнс, който отпада след ПРОУЧВАНЕ НА БЛАГОНАДЕЖДНОСТТА му — разкрива се, че вероятно е нарушил имиграционните закони и трудовите разпоредби, като е помогнал на млад филипинец да влезе в Съединените щати. Клинтън отново се обръща към Дойч и той приема, макар и с нежелание.

Скоро след като е назначен за ДЦР, той казва, че на плещите му тежи задължението да възстанови репутацията на ЦРУ след случая с Еймс. Освен това смята, че е имал ключова роля при определянето на новите задачи на ЦРУ и на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ след Студената война. Шпионажът, казва той през септември 1995 г., е все още „първостепенна задача“ на ЦРУ, а възможността да се изпълняват АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ, трябва да продължи да съществува. „Ако ние не рискуваме от страх, че ще претърпим поражение, или от страх, че ще ни критикуват, тогава и пет пари няма да струваме като разузнавателна служба.“

„Аз самият съм вбесен от това, — казва Дойч пред парламентарната комисия по разузнаването по време на разглеждане на случая Еймс. — Аз самият бях подведен“, заявява той, подчертавайки, че офицерите от ЦРУ знаят със сигурност, че АГЕНТИ в Русия са били ПРЕВЕРБУВАНИ и са предавали неточни сведения на Белия дом и Пентагона. Дойч не съобщава подробности в публичните си изказвания, но някои източници твърдят, че е вземал решения за операциите на изтребител F–22 на базата на невярна информация за съветската противовъздушна отбрана.

Осъществявайки реформата и структурната реорганизация на ЦРУ, той изброява 4 главни задачи, на които агенцията трябва да се посвети в периода след Студената война: да се ограничи разпространението на химично, биологично и ядрено оръжие за масово унищожение; да се противопостави на враждебно настроените страни, като Северна Корея, Иран и Ирак; да засили борбата срещу международната престъпност, тероризма и наркотрафика; и накрая, да осигури надеждна икономическа безопасност. Когато го репликират, че последната задача силно напомня ИКОНОМИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, Дойч казва: „Ако чуждите държави по една или друга причина се внедряват в наши корпорации, ние сме длъжни да знаем.“

Дойч задвижва план за консолидация на усилията на визуалната информация, в частност затягане на контрола на директора на Централното разузнаване над УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ, за чиято дейност се изразходват прекомерно много средства. След като научава за безогледното харчене на средства от страна на УНР, Дойч уволнява двама високопоставени служители на агенцията — директора Джефри Харис и заместник-директора Джими Хил.

Що се касае до СЛУЖБАТА ПО АГЕНТРАЗ КЪМ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, която той създава към РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО), изглежда, й е определена по-значителна роля за тайните операции в бъдеще. Дойч бързо налага в ЦРУ свои порядки. Сътрудниците в агенцията, принудени да се съобразяват с точността и взискателността му, започват да наричат щабквартирата на ЦРУ Дойчланд. Двамата с изпълнителния му директор Нора Слаткин — бивш заместник-министър на ВМС, уволняват дисциплинарно 17 офицери поради извършени нарушения по случая Еймс и поради несправяне с информация, отнасяща се до американски агент — вероятно замесен през 1990 г. в убийството на американец в Гватемала. (Улси само е подписал писма в знак на упрек към 11 офицери, обвинени в недоглеждане по случая Еймс).

За Дойч Нора Слаткин по ранг не стои по-ниско от ранга на директора на РУМО и АНС. А самият Дойч решава сериозно да вземе в ръцете си цялата система на американските разузнавателни служби (което по принцип се подразбира още със създаването на длъжността директор на Централното разузнаване). Той разпределя времето си по следния начин: една трета посвещава на ЦРУ, една трета — на ПОТРЕБИТЕЛИ на информацията, на Конгреса и на чуждестранни партньори, и една трета — на разузнавателната общност. Проявява също специален интерес към създаването на Междуведомствен съвет по използване на космическото пространство. Внушава и идеята за учредяване на нова общонационална агенция в областта на визуално-образното разузнаване, което да замести Управлението за национално разузнаване.

Доклад върху кучешка кожа

Разузнавателен доклад, написан от френски АГЕНТ в Индокитай под японски контрол по време на Втората световна война. Агентът обръсва козината на кучето си, написва доклада върху кожата му със симпатично мастило, изчаква кучешката козина да израсне и тогава успява да избяга с него и доклада.

Френският РАЗУЗНАВАЧ Филип Тиро дьо Вожоли с КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ ЛЕЙМИА прочита доклада едва през 1944 г. като сътрудник в индокитайския отдел на ЦБИО. „Информацията, която бе там, вероятно е била ценна за времето си, но сега, след повече от 1 година, е стара и невалидна.“

Доктор

Руски разузнавателен жаргон за полиция. Ако е арестуван, АГЕНТЪТ е БОЛЕН. Агентите, които са хвърлени в затвора, са в БОЛНИЦА.

Документи на Пентагона

Повече от 4000 страници официални документи, които посочват в подробности началото на американското участие във войната във Виетнам (вж. ВИЕТНАМ). Те са откъси от официално проучване от 7000 страници, което включва много на брой СТРОГО СЕКРЕТНИ и секретни документи. Фотокопие на проучването е предадено на Ню Йорк таймс от Даниъл Елсбърг, бивш служител на Министерството на отбраната. (По-късно Вашингтон поуст също получава копие от проучването.)

Елсбърг е прехвърлен от Пентагона в Държавния департамент и е изпратен като съветник в посолството на САЩ в Сайгон по време на администрацията на Джонсън. Във Виетнам той работи за ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ — офицер от ЦРУ, който смята, че Елсбърг е поддръжник на войната. През 1969 г. се завръща в корпорация Ранд, където извършва секретна дейност за Министерството на отбраната. Войната е разбила всички илюзии на Елсбърг. Той е обвинен в шпионаж и конспирация, както и колегата му Антъни Русо. По-късно обвиненията са оттеглени от федералния съдия поради правителствена грешка.

Документите на Пентагона разкриват американското участие във Виетнамската война от началото на 1940 до март 1968 г. В тези документи има и значително количество материали за американските разузнавателни операции в Югоизточна Азия. Документите са създадени благодарение на 18-месечните усилия на Министерството на отбраната, включително с достъп до досиетата на ЦРУ и Държавния департамент. Целта е била да се документира историята на американското участие във войната. Началото на проучването е поставено през юни 1967 г. от министъра на отбраната Робърт Макнамара.

На 13 юни 1971 г. Ню Йорк таймс започва да публикува документите. Отначало президентът Никсън няма нищо против, тъй като те разкриват действия, предприети от миналата администрация на демократите. Но съветникът му по въпросите на националната сигурност Хенри Кисинджър го убеждава да се противопостави на разкритията за минали американски дипломатически тайни поради влиянието, което подобно действие може да окаже върху бъдещите американски отношения с други държави.

Правителството успява да забави вестникарската публикация. Но сенаторът Майк Гревъл свиква специално съвещание на своята подкомисия за обществени сгради и площи в нощта на 29 юни 1971 г. и внася всички документи — общо 4100 страници, в официалната статистика на подкомисията. По този начин те стават обществена собственост. Поуст, Таймс и други вестници продължават да публикуват откъси от документите на Пентагона, които по-късно излизат в 4 тома. Гревъл пише в предговора си към тях:

Долницин, Анатолий

фалшиво име на генерал-майор, разпространено през 1963 г. от британски разузнавачи, когато Дейли телеграф се опитва да се добере до самоличността на съветски ИЗМЕННИК, когото разпитват в Лондон.

В действителност предателят е АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН. Докато се подготвя УВЕДОМЯВАНЕ „Д“ за пресата, съдържаща молба да не бъдат публикувани материали за предателя, един от сътрудниците по сигурността от МИ–5 погрешно изписва фамилията на руснака. (Машинописката написва името като Долницин вместо Голицин.) Така реалният Голицин се превръща в несъществуващия Долницин.

Дейли телеграф решава да не се подчини на УВЕДОМЯВАН Е „Д“ и публикува статията „Съветски шпионин получава подслон във Великобритания“. Вбесеният Голицин знае, че грешката в името няма да заблуди КГБ, и решава да избяга от Великобритания — прехвърлен е за разпит в САЩ.

За грешката има напълно обяснима причина. През септември 1961 г. в Англия работи дипломат на име Анатолий Александрович Долницин. Журналистите предполагат, че той е предателят. Служителят от МИ–5, направил грешката, очаква да бъде наказан, но вместо това получава поздравления. „Тайните служби — пише НАЙДЖЪЛ УЕСТ в книгата «Въпрос на доверие» («A Matter of Trust», 1982) — бяха постигнали малка победа и в бъдеще журналистите щяха да бъдат подвеждани, разчитайки на официалната, макар и погрешна версия за Долницин. Това е истината за случилото се.“

Доналд Ф.

Вж. ЦИЛИНДЪР.

Донован, Уилям (1883–1959)

Директор на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) — американска специална служба по време на Втората световна война, специализирана от основаването й през 1941 г. във външно разузнаване и диверсионни операции. УСС е предшественик на ЦРУ.

През 1914 г. започва Първата световна война. Донован, известен и преуспяващ адвокат в Ню Йорк, заминава за Европа заедно с Хърбърт Хувър (бъдещ президент на САЩ) в състава на специална комисия за решаване на въпросите по продоволствието на армията. Едновременно с това той оказва помощ и на гладуващите. През 1916 г. е отзован в Съединените щати и призован на действителна военна служба. Участва в борбата с въстаниците на Панчо Вила на мексикано-американската граница. Завръща се в Ню Йорк през март 1917 г. Назначен е за командир на легендарния 69-и пехотен полк Сражаващи се ирландци (нюйоркската Национална гвардия). През ноември 1917 г. полкът е прехвърлен в Европа и участва в жестоки боеве като част от американската дивизия Рейнбоу. Във Франция за 19 месеца Донован е раняван 3 пъти. Поради храбростта му на бойното поле е един от най-награждаваните военни през войната — получава Медал на честта, Кръст за отличителни заслуги, Легион на честта, Орден на Британската империя и Военен кръст с лента и Сребърна звезда.

В годините след Първата световна война Донован оформя предпочитанията си към разузнаването. По това време Държавният департамент го изпраща в разтърсваната от революцията Русия. Там той служи като офицер за свръзка на армията на САЩ в щаба на белогвардейските сили на адмирал А. В. Колчак. Завръща се в Съединените щати в края на 1920 г. и подновява адвокатската си кариера. Става федерален заместник генерален прокурор на САЩ и частен адвокат с международна практика. Сред клиентите му е и Уинстън Чърчил.

Изключително любознателен и често откровен и прям, той пътува през 30-те години като обикновен гражданин, за да прецени сам Италиано-етиопската война и Гражданската война в Испания. В края на 30-те години е посланик със специални пълномощия на президента Франклин Д. Рузвелт и пътува често в Европа и Близкия изток. Най-важното му пътуване е през юли 1940 г. във Великобритания, когато президентът му възлага да „определи боеготовността на британците“. Джоузеф Кенеди, американски посланик в Лондон, който смята, че Великобритания скоро ще бъде разгромена от германците, се противопоставя на пътуването.

Донован се запознава в Англия с контраадмирал Джон Годфри — ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, с генерал-майор сър СТЮЪРТ МИНГИС — ръководител на МИ–6, и с други разузнавачи. Не е информиран официално за новата британска агенция, която ще се занимава с подривни военни действия — СИО (Специални изпълнителни операции). Донован впечатлява тези, с които се среща, и както по-късно пише един британски историк, той „успя да създаде за себе си огромен запас от добри впечатления“ и „помогна да се завърти колелото, което водеше до развитие на сътрудничество в разузнаването на двете страни“. Пътуването, което британците одобряват, убеждава Донован, че с американска помощ те ще издържат на германския натиск. По-късно той твърди, че е препоръчал спорната сделка, в която Рузвелт, избягвайки американските закони за неутралитет, прехвърля 50 поостарели американски бойни кораба в няколко британски бази в западната част на Атлантическия океан и на Карибските острови.

В края на 1940 г., придружен от УИЛЯМ СТИВЪНСЪН, директор на британските разузнавателни операции в Съединените щати, Донован предприема опасно пътуване (40 000 км), за да обиколи фронтовете и шпионските центрове на Европейската война — Англия, Гибралтар, Малта, Египет, Гърция, Югославия, Турция, Португалия и Испания. Биографът му Антъни Кейв Браун описва пътуването като „неспирна процесия от генерали, адмирали, маршали от военновъздушните сили, шпиони, политици, шейхове, свещеници, арабски молли, принцове, генерали и крале“.

Министър-председателят Чърчил, решен да вкара Съединените щати във войната, е толкова впечатлен, че телеграфира на Рузвелт, че Донован „навсякъде е пренесъл един жив, стоплящ огън“. Директорът на военноморското разузнаване изпраща телеграма до главнокомандващия Средиземноморския флот: „Няма съмнение, че можем да постигнем много повече с помощта на Донован, отколкото с когото и да е друг.“

През март 1941 г. Донован се завръща във Вашингтон. Слухът за интереса му към разузнаването е пристигнал преди него — вероятно от американските военни и военноморски аташета в Лондон. На 8 април генерал-майор Шърман Майлс — ръководител на АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ, пише на генерал Джордж Маршал, началник на Генералния щаб: „Има убедителни причини, които ме карат да вярвам, че е настъпило раздвижване, предизвикано от полковник Донован, за създаването на суперагенция, която да контролира всички разузнавачи… подобна стъпка ще бъде твърде неблагоприятна, да не кажа катастрофална.“ Същевременно ЕДГАР ХУВЪР, директор на ФБР, се стреми да разпространи специалната си разузнавателна служба в Латинска Америка с прицел в Европа и Азия.

Неприязънта на Майлс и Хувър към Донован е подсилена от факта, че трябва да се съобразяват с още един аматьор — ВИНСЪНТ АСТОР, приятел яхтсмен на Рузвелт. Президентът е назначил Астор — офицер от запаса на военноморските сили, за координатор на всички специални служби (на армейското разузнаване, на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ и на ФБР) в Ню Йорк и окръга. Във Вашингтон се носели слухове, че Рузвелт ще създаде „суперагенция“, начело на която ще издигне Астор.

Подтикван от министъра на ВМС Франк Нокс, на 10 юни 1941 г. Донован пише докладна записка, в която повдига въпроса за създаването на тайна служба. Такава агенция, пише Донован, трябва да бъде оглавявана от „координатор на стратегическата информация“, назначаван от президента и „пряко отговорен пред него и пред никой друг“, и финансирана от фонд, контролиран „изцяло от президента“.

Донован дипломатично се съгласява, че предложената агенция не трябва да поема „домашните задължения, на ФБР“ и че не трябва да се намесва в „разузнавателната дейност на армията и флота“. Но тя ще координира, засекретява и анализира „цялата информация независимо от източника“.

Докато Нокс се опитва да прокара идеята, а ръководителите на армията и флота се съпротивляват, Рузвелт изчаква. В лицето на Донован британците виждат свой поддръжник. За това, което по-късно е описано като опит „да се ускори процесът“, британците се обръщат към Годфри, директор на британското военноморско разузнаване, и личния му адютант капитан III ранг ЯН ФЛЕМИНГ (създател на популярния литературен и филмов герой ДЖЕЙМС БОНД). По време на вечеря в Белия дом Годфри казва на Рузвелт, че Америка има нужда от разузнавателна агенция, която да бъде ръководена от Донован.

На 11 юли 1941 г. Рузвелт назначава Донован за директор на новата агенция за външно разузнаване с длъжност КООРДИНАТОР НА ИНФОРМАЦИЯТА (КИ). Когато Рузвелт обявява назначението на Донован, Стивънсън се обажда на Мингис: „… Не можеш да си представиш какво облекчение чувствам… че нашият човек е на толкова важен за усилията ни пост.“

Отначало Рузвелт смята да върне Донован на активна военна служба и да работи като КИ, макар и в униформа. Но армията и Конгресът се противопоставят и го принуждават да се откаже от тази идея, поне временно. И така, Донован започва разузнавателната си кариера като цивилен. Той поема работата толкова безшумно, че вестниците го наричат Потайния Бил. (След 7 декември 1941 г. отново е в униформа. Въпреки че към него често се обръщат с „генерал Донован“, той не е бригаден генерал до март 1943 г. През ноември 1944 г. става генерал-майор.)

Опозицията към Донован започва да намалява, след като бригаден генерал УОЛТЪР БЕДЕЛ СМИТ убеждава по-вишестоящите в армията, че тъй като Донован има лесен достъп до Белия дом и до важни представители на администрацията на Рузвелт, би било добре новата организация да се привлече под крилото на Обединения комитет на началник-щабовете — обединение, създадено през 1942 г., за да координира американската военна стратегия. Така и става. На 13 юни 1942 г. организацията на Донован е преобразувана в Управление на стратегическите служби към Обединения комитет на началник-щабовете. (Смит ще стане ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ през 1950 г.)

Месец по-късно Донован едва не загубва своето УСС, след като одобрява няколко операции за проникване с взлом в испанското посолство във Вашингтон с цел осигуряване на информация, необходима във връзка с подготвяното настъпление на съюзниците в Северна Африка. Докато Хувър беснеел от ярост, Обединеният комитет на началник-щабовете се застъпил за Донован и УСС.

Донован прекарва голяма част от времето си, за да отбива атаките на различни опоненти — от служители в британското разузнаване, които го смятат за конкурент в Европа, до генерал Дъглас Макартър, който забранява присъствието на УСС в югозападната част на Тихия океан. А и Хувър все изчаква възможност да му забие нож в гърба. „ФБР третира по-добре дори АБВЕРА (германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ), отколкото нас“ — споделя веднъж Донован.

Но той няма равен на себе си като дипломатичен човек, който е вещ в задкулисните интриги. Един от европейските му оперативни служители — УИЛЯМ КЕЙСИ (още един бъдещ директор на ЦРУ), го описва като „дундест мъж с мек глас и фини обноски. Изобщо не му подхождаше прозвището Дивия Бил, от което изобщо не успя да се отърве“. Пресата също обича да го нарича Дивия Бил — име, което си спечелва по време на героичните дни в армията. Приятелите му твърдят, че никой никога не е посмял да го нарече Дивия Бил в лицето.

На 7 юни 1944 г., на следващия ден след дебаркирането на съюзническите войски в Нормандия, в района на бойните действия пристигат Донован и адютантът му Дейвид Брус. По този начин те нарушават строгата договореност между САЩ и Великобритания, според която на офицери, които разполагат с информация по операция УЛТРА, категорично се забранява да се показват на опасни места и да се подлагат на риска да попаднат в плен. Още нестъпили на плажния пясък, и върху тях се изсипва дъжд от немски куршуми. Донован се извръща към Брус и казва: „Ние двамата знаем прекалено много.“ Изважда пистолет и добавя: „Ако стане ясно, че пленът ни е неизбежен, ще застрелям първо теб. А след това и себе си. Все пак аз съм командващият офицер.“ С настъпването на нощта успяват да се доберат до флагманския кораб.

По време на италианската кампания Донован посещава Капри и дава инструкции на офицер от УСС да държи под око Ла Фортино — вилата на негов нюйоркски приятел от хайлайфа и негов политически поддръжник. Молбата предизвиква истински словесен порой от страна на офицера и както пише Робин Уинкс в книгата „Плащ и кинжал“ („Cloak & Gown“, 1987):

В края на 1944 г. Донован отстоява идеята да се създаде на базата на УСС постоянна разузнавателна служба, пригодена за работа в мирно време. Във въздуха вече витае Студената война. ФБР и специалните служби на военните ведомства възнамеряват да задушат в зародиш идеята на Донован. Но да посегнат на УСС, не намират сили. УСС вече е колос — с агенти и филиали по целия свят.

Войната е към края си и Донован гради планове за извършване на шпионска дейност срещу Съветския съюз. Той си има своя представа за отношението и поведението спрямо руснаците — на места да им се оказва помощ, а на места да бъдат грубо притискани. Но тази позиция се разминава с мнението на управляващите в Америка. Когато Германия обявява капитулация, Вилхелм Хьотл — бивш ръководител на германското разузнаване във Ватикана и на Балканите, се предава на американците. Той е готов да предаде ръководената от него мрежа срещу руснаците на УСС, при условие че борбата срещу Съветския съюз продължи.

Висшите служители във Вашингтон вече са предвидили необходимостта бивши нацисти да бъдат използвани срещу руснаците. (Вж. ГЕЛЕН РАЙНХАРД; ОРГАНИЗАЦИЯ ГЕЛЕН.) Донован разбира за предложението на Хьотл от АЛЪН ДЪЛЕС и предлага да бъде създаден екип от УСС и КГБ, за да може мрежата да бъде унищожена. За него нацистите си остават нацисти. Въпреки че отначало Обединеният комитет на началник-щабовете се противопоставя на сътрудничеството с враговете, архивите доказват, че нещата са стигнали толкова далеч, че процесът е необратим. Не съществуват данни, какво точно се е случило след това, но Хьотл е освободен от затвора по време на една от многобройните прояви на компромиси към бивши нацисти.

Смъртта на президента Рузвелт на 12 април 1945 г. предвещава края на влиянието на Донован във Вашингтон. Донован не успява да постигне единомислие с президента Труман, който насочва вниманието си към Тихоокеанския район. След войната за УСС и Донован няма работа. На 20 септември 1945 г., малко повече от месец след капитулацията на Япония, Труман прекратява дейността на УСС.

Въпреки че ЦРУ наследява УСС, Донован не участва в създаването на новата агенция. Много от влиятелните приятели на Донован се борят Донован да стане първият директор на Централното разузнаване, но Труман не взема под внимание кандидатурата му.

Донован е заместник-прокурор по време на следвоенните процеси в Нюрнберг срещу германските военни лидери. През август 1953 г. е назначен за посланик в Тайланд, но 18 месеца по-късно се налага да се оттегли поради влошаване на здравето. След смъртта му президентът Айзенхауер възкликва: „Какъв човек! Загубихме последния си герой.“

Уилям Донован

ДОП

ДАННИ ЗА ОГРАНИЧЕНО ПОЛЗВАНЕ.

Допълнително кодиране

Вж. СУПЕРШИФРОВАНЕ.

Дора

Вж. ШПИОНСКИ КРЪГ ЛУСИ.

Дориан

Програма на американските военновъздушни сили, предложена през 1964 г., за създаване на ОБИТАЕМА ОРБИТАЛНА ЛАБОРАТОРИЯ (ООЛ) за разузнавателни цели. Лабораторията е трябвало да бъде снабдена с камери KH–10. Програмата е отхвърлена през 1969 г.

Достъп

Възможността да се работи със секретни материали (информация, документи, материална част), които се предоставят на притежателите на секретни пропуски с различна степен на секретност.

Достъп до секретна информация

Разрешение, издавано на военните, държавните служители и на представители на компании, изпълняващи държавни поръчки за запознаване и работа със секретна информация при необходимост.

В САЩ Министерството на отбраната е въвело 3 категории секретни достъпа: КОНФИДЕНЦИАЛНО, СЕКРЕТНО и СТРОГО СЕКРЕТНО. Министерството по енергетика (бившата Комисия по атомна енергия) издава достъп и „За ограничено ползване“, но официално не е категория секретност, макар и много от чиновниците да не осъзнават това.

В началото на 1985 г. — в самия разгар на ДЕСЕТИЛЕТИЕТО НА ШПИОНИТЕ — 2,8 млн. американски държавни служители са имали достъп до различни категории секретност (без да се смятат няколкото милиона военни и сътрудници на различни компании).

Доудър, Душко

Американски журналист, обвинен, че приема пари от КГБ. Обвинението е без доказателства и е направено през декември 1992 г. в статия на списание Тайм. Източникът й е ВИТАЛИЙ ЮРЧЕНКО — офицер от КГБ, който става изменник през август 1985 г. Доудър работи като журналист на свободна практика в Югославия, когато Тайм публикува историята.

Юрченко набеждава Доудър, че докато е завеждал московското бюро на Вашингтон поуст, КГБ му е платило 1000 долара. Доудър завежда дело за лъжа срещу Тайм. (През 1985 г. Юрченко се завръща в Съветския съюз доброволно, като по този начин хвърля съмнение върху истинността на предателството си.)

Много по-късно ръководството на Поуст иска от директора на ФСК (наследник на КГБ) — ЕВГЕНИЙ ПРИМАКОВ, „съкратено копие от досието на Доудър“. Говорител отговаря от името на Примаков: „Нямаме доказателства, че Доудър е приел 1000 долара от служители на КГБ.“ Други бивши офицери от КГБ твърдят, че Доудър е бил цел на КГБ за вербуване, но няма доказателства, че някога е сътрудничил на КГБ.

Ричард Коен, фейлетонист в Поуст, който пише за кариерата на Душко във вестника, казва, че Доудър е предал на вестника сензационната новина за смъртта на съветския лидер ЮРИЙ АНДРОПОВ през 1984 г. Тогава ЦРУ настоява Поуст да не публикува новината. Редакторите на Поуст преместили информацията на Доудър от първа в самия край на последна страница. „Доудър беше прав, а от ЦРУ грешаха, — пише Коен. — Вероятно сега ЦРУ си го връща.“

След Москва Доудър работи за Поуст във Вашингтон. ФБР уведомява Поуст, че Доудър е „под подозрение“, както казва Коен. Разследването на Поуст „не доведе доникъде“.

Писмо, публикувано в Поуст през юли 1995 г., цитира Артър Хартман — бивш американски посланик в Съветския съюз: „Американското посолство в Москва следеше отблизо статиите на господин Доудър, които публикуваше във Вашингтон поуст. На базата на докладите, които получавах, стигнах до заключението, че те съдържат ако не същата, то поне подобна информация, която посолството получаваше от независими източници извън КГБ.“ Намекът на Хартман, че на Доудър е била пробутвана ДЕЗИНФОРМАЦИЯ, преповтаря позицията на ФБР и ЦРУ.

Драйфус, Алфред (1859–1935)

Капитан от френската армия, несправедливо обвинен в шпионаж по случай, който разтърсва Франция и събужда обществено недоверие към френските разузнавателни агенции, което съществува и до днес.

Драйфус е евреин, роден в Елзас. През 1871 г. след Френско-пруската война провинцията е анексирана от Германия. Семейството напуска дома си и се премества в Париж. Драйфус учи в Политехниката и постъпва в армията. Досието му от армейската школа е с изключително висока оценка и както изглежда, го очаква блестяща военна кариера.

През октомври 1894 г. е обвинен в предаването на тайни на френската армия на германския военен АТАШЕ. Обвинението се основава на анонимна бележка, открита от АГЕНТ към Отдела за статистика и военно разузнаване към ВТОРО БЮРО, което извършва също външно разузнаване и КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. Агентът е чистачка, която работи в германското посолство в Париж и която предава на АГЕНТУРИСТА си всички изхвърлени книжа от посолството. Една от находките й е писмо, в което главният РАЗУЗНАВАЧ в посолството споменава за френските военни планове, получени от „негодник Д“. Драйфус е набелязан като човека, за когото се отнася това „Д“ на базата на неубедителни и недостатъчни доказателства. Осъден е от военен съд през 1895 г. Драйфус е подложен и на позорната и унизителна церемония по отнемането на воинската чест и достойнство: изправен е пред строя и публично са му отнети чинът и отличията, сабята му е счупена над главата и позорно е уволнен от армията. Изпратен е в известната с печална слава френска наказателна колония на Дяволския остров във Френска Гвиана.

През 1896 г. Отделът за статистика и военно разузнаване получава бележка, която разкрива истината. Този път бележката е от германски разузнавач за майор Фердинан Естерхази от френския Генерален щаб. Разследването ясно посочва, че Естерхази, а не Драйфус е шпионинът. Но новото доказателство е спряно. По-късно Естерхази е признат за невинен в нагоден военен процес. Офицерът, който е открил новото доказателство, е уволнен от армията. Официалната информация за невинността на Драйфус е прикрита на най-високо равнище.

През 1898 г. романистът Емил Зола написва Аз обвинявам (J’Accuse) — открито писмо до френския президент, като обвинява армията в нагласения случай с Драйфус. Аферата Драйфус шокира цяла Франция. Левицата го подкрепя, а десните го приемат за виновен. Започва натиск за преразглеждане на случая. През 1899 г. апелативен съд променя вече издадената присъда. Въпреки че съдът не изчиства напълно името на Драйфус при новото разглеждане на случая, президентът на републиката го оправдава.

Драйфус се бори за възстановяване на старото му военно положение и през 1906 г. успява. Възстановен е като капитан, а през 1907 г. се оттегля, но се завръща в армията, за да служи по време на Първата световна война.

Друга работа

Руски жаргон за шпионската дейност на РАЗУЗНАВАЧ, който работи под ПРИКРИТИЕТО на длъжност в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ.

Дръмънд, Нелсън

Първият чернокож американец, обвинен в шпионаж. Дръмънд — чиновник в Генералния щаб на американския военноморски флот в Лондон, има достъп до СТРОГО СЕКРЕТНИ и със секретна степен КОСМИК документи (второто обозначение се използва от НАТО). През 1963 г. срещу него е образуван процес и той е осъден за шпионаж на доживотен затвор заради продажба на тайни на Съветския съюз. Шестте години шпионска дейност му донасят около 28 000 долара.

Сътрудник на руските специални служби забелязва, че Дръмънд, който е страстен комарджия, е в непрекъснати финансови затруднения, и предава името му на съветската си връзка, която вероятно работи под дипломатическо прикритие в съветското посолство в Лондон. Една нощ през 1957 г. някакъв непознат се приближава до Дръмънд в един бар, дава му малка сума и моли за услуга: да му даде служебна карта от ВМС на САЩ, за да може приятелите му да посещават военноморската борса. Следващите молби са все по-значителни, докато накрая Дръмънд започва да изнася секретни материали.

Той е прехвърлен на друга служба, където няма достъп до секретни материали. Съветският му агентурист прекъсва контакта с него и го предупреждава, че е под наблюдение. УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ действително провежда тайно разследване заради липсващите документи. Неколцина моряци, включително Дръмънд, са под подозрение. Не всички липсващи документи са били предавани от Дръмънд на АГЕНТУРИСТА. Това означава, че руснаците са имали не само вътрешна информация за проучването, но и най-малко още един моряк или цивилен служител освен Дръмънд в лондонската служба, който е работил за тях.

През 1958 г. Дръмънд е назначен на служба в Съединените щати, където през следващите 4 години продължава шпионската си работа, като предава тайни, до които успява да се добере по време на служебни пътувания в Бостън, в Норфък, Вирджиния, и в Нюпорт, Роуд Айлънд. Контактите му са с дипломати на работа в съветската мисия в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ. Той предава информация за морски оръжейни системи, противоподводникови електронни устройства и подводникови данни за поддръжка.

Тъй като руснаците в Обединените нации са под НАБЛЮДЕНИЕ от ФБР, вероятно именно това е довело до арестуването на Дръмънд. Но също така е възможно генерал-майор ПОЛЯКОВ — офицер от съветското ГРУ, шпионирал за Съединените щати в продължение на 20 години, да е посочил Дръмънд.

Самият Поляков е един от ония американски АГЕНТИ, предадени на руснаците от ОЛДРИЧ ЕЙМС — КОНТРАРАЗУЗНАВАЧ от ЦРУ, арестуван през 1994 г. като съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ. Разкритият от Еймс Поляков е екзекутиран през 1986 г.

Дубок

Руски жаргон за ТАЙНИК.

Дули, Томас (1927–1961)

Лекар от военноморския флот на САЩ, станал известен с „хуманитарната си дейност“ във Виетнам. Навремето не се е знаело, че работи за ЦРУ.

След поражението на Франция във войната й в Индокитай Женевската конференция от 1954 г. разделя Виетнам на Северен и Южен. Дули заминава за Северен Виетнам с двойна мисия. Той съвсем открито помага на бежанците католици, а прикрито действа като служител на ЦРУ и ги подтиква да се насочат на Юг и да се присъединят към католиците от Южен Виетнам. Тази част от американската политика е в подкрепа на южновиетнамския министър-председател Нго Дин Дием.

Хуманитарната дейност на Дули е съвсем искрена. Работата му за ЦРУ включва промяна на американското обществено мнение за комунистите, като пропагандата често оставя действителността на втори план. В първия си бестселър — „Освободи ни от злото“ („Deliver Us from Evil“, 1956), той разказва за жестокостите на комунистите спрямо виетнамците християни.

След смъртта на Дули започва движение, за да бъде канонизиран, но когато по време на проучването за канонизиране излизат наяве връзките му с ЦРУ, то е прекратено.

ДЦР

ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

Дълес, Алън (1893–1969)

ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от февруари 1953 г. до ноември 1961 г. и супершпионин още от самото начало на кариерата си в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) през Втората световна война.

Внук на един от държавните секретари и племенник на друг, Дълес започва работа в дипломатическия корпус през 1916 г. с надеждата някой ден да стане третият държавен секретар в семейството. (Брат му — Джон Фостър Дълес, който има подобни стремежи, постига целта си.) Още като юноша Алън Дълес прочита романа „Ким“ на Р. Киплинг и до края на живота си остава очарован от ВЕЛИКАТА ИГРА, такава каквато е вижда главният герой на книгата КИМ.

Първото му назначение е в посолството във ВИЕНА. През април 1917 г., след като Съединените щати обявяват война на Германия, Дълес е назначен в американската легация в Берн, Швейцария. Веднъж по време на негово дежурство в легацията по телефона се обажда един мъж, който твърди, че е Владимир Илич Ленин, и моли за среща. Дълес отказва, убеден, че разговаря с психически неуравновесен емигрант. На следващия ден Ленин, без да осъществи разговора си с човека, който няма дълго да бъде дипломат, е на път за Русия през Германия в известния сега пломбиран влак. Години по-късно като директор на Централното разузнаване Дълес разказва историята на начинаещите агенти, като ги убеждава, че не трябва да прибързват със заключенията си за хората.

Дълес работи и в Истанбул. Взима участие във Версайската мирна конференция след Първата световна война. През 1926 г. се оттегля от Държавния департамент, за да постъпи в правната фирма на Съливан и Кромуел на Уолстрийт, чийто международен списък от клиенти се състои от влиятелни личности и фирми. Представителите на Съливан и Кромуел имат изключително достъп до високопоставени американски правителствени лица и фирми с връзки сред европейските банки, инвестиционни фондове и индустриални предприятия. Алън Дълес, както и много други служители на фирмата, често изпълнява правителствени поръчки като съветник на американски делегации на международни конференции, където се движи сред хора, които често ще среща по време на кариерата си на разузнавач. Среща и известни личности, останали в историята, включително диктатора Бенито Мусолини — през ноември 1932 г., и германския канцлер Адолф Хитлер — през април 1933 г. (ДЦР РИЧАРД ХЕЛМС също се среща с Хитлер през 30-те години като кореспондент на Юнайтед прес. Той го интервюира през 1936 г. Странно, но Дълес никога не споменава за срещата си с Хитлер пред Хелмс.)

След като Съединените щати влизат във Втората световна война, Дълес е привлечен в УСС от директора му генерал-майор УИЛЯМ ДОНОВАН. Известно време той работи в щабквартирата на УСС в Ню Йорк, а след това в БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ — централата на МИ–6, открита от УИЛЯМ СТИВЪНСЪН. Без да казва на повечето хора с какво се занимава, Дълес вербува някои от познатите си от света на бизнеса като сътрудници на УСС. Неговата принадлежност към тази организация е пазена в тайна, но на 17 септември 1942 г. Ню Йорк таймс публикува кратка история, където цитира Републиканския комитет на окръг Ню Йорк, според който Дълес вече не е касиер на комитета поради „военните му задължения към правителственото Управление на стратегическите служби“.

Истинската му кариера на разузнавач започва през ноември 1942 г., когато пристига в Берн, за да открие представителство на УСС. Дебютът на младия шпионин аматьор е блестящ. Въпреки че е прикрепен към посолството (дипломатическо ПРИКРИТИЕ), Дълес работи в дома си на улица Херенгасе №23 и е известен като специален емисар за връзки с Белия дом. В УСС той има два оперативни псевдонима: Агент 110 и Господин Бул (Бик). Дипломатите в известния като шпионско гнездо Берн знаят, че той ръководи американското разузнаване в Европа. Дълес вербува хора сред американците, останали в Швейцария при избухването на войната. Сред тях има пилоти от американските ВВС, разбили се със самолетите си над Швейцария и успели да се приземят.

Той вербува и Мери Банкрофт — 38-годишна американка, чийто съпруг е счетоводител и често отсъства от Берн. Тя става помощничка и любовница на Дълес. Банкрофт е приятелка на известния психоаналитик Карл Юнг. Юнг се възхищава от това, че Дълес така високо цени препоръката на една жена. Мъже като Дълес, казва Юнг на Банкрофт, „имат нужда да се вслушват в това, което казват жените, за да могат да вземат най-доброто си решение, а не да се хвърлят в най-дълбокото“.

Най-ценният АГЕНТ на Дълес е Фриц Колбе — германски офицер сътрудник в телеграфското отделение на германското външно министерство. Колбе пристига в Берн и доброволно предлага услугите си на съюзниците. Представителят на британското разузнаване отхвърля услугите му и „просто се отървава“ от Колбе, но Дълес му се доверява и му дава оперативния псевдоним Джордж Уд. До пролетта на 1944 г. Колбе е предал 1200 документа, като нито един от тях не е по-стар от 2 седмици. Сред тях е докладът, според който прислужникът на британския посланик в Анкара, Турция, е шпионин (вж. ЦИЦЕРОН). Дълес получава от немеца и информацията, че германците работят над атомна бомба и ракети.

Дълес редовно изпраща обобщения на дадените му от Колбе материали на началниците си във Вашингтон и Лондон, но те поначало реагират скептично към тях. Едва след известно време и след внимателен анализ Донован изпраща телеграма на Дълес: „Сега вече съм напълно убеден в искреността на Уд и съм готов да заложа репутацията си, че тези документи са автентични.“ Генерал-майор КЕНЕТ СТРОНГ — ръководител на разузнавателния екип на генерал Дуайт Айзенхауер, нарича Дълес „несъмнено най-великия американски професионален разузнавач за времето си, въпреки че вероятно и силата, и интересът му са свързани със събирането и с краткосрочните преценки, отколкото с дългосрочните разузнавателни проекти“.

След войната Дълес се завръща за известно време към юридическата си практика. Но като наблюдава как старото УСС се превръща в ЦРУ, той изчаква, уверен, че скоро ще бъде поканен отново на държавна служба. По препоръка на министъра на отбраната Джеймс Форестал Дълес пише независим отчет за работата на ЦРУ, в който критикува новата агенция, че не е оправдала очакванията. През 1948 г. работи в предизборния щаб на Томас Дюи, противник на другия кандидат-президент — Труман. Когато Труман спечелва президентските избори, Дълес решава, че на разузнавателната си кариера може вече да сложи кръст. Но новият ДЦР — генерал УОЛТЪР БЕДЕЛ СМИТ, го кани да му стане заместник по планирането. Дълес приема и предлага думата „планове“ да бъде сменена с думата „операции“. Под негово ръководство влизат агентурното разузнаване и ТАЙНИТЕ ОПЕРАЦИИ. Той започва работа в ЦРУ през януари 1951 г., а през август е назначен за заместник-директор.

Президентът Айзенхауер го назначава за директор на ЦРУ през февруари 1953 г. На този пост Дълес остава до 1961 г. По време на дългогодишната си служба той превръща ЦРУ в глобална сила, която участва в тайни операции от Южна Америка до Близкия изток, прокопава БЕРЛИНСКИЯ ТУНЕЛ и разработва самолета Ю–2 (U–2) (един от тези самолети е свален над Съветския съюз през 1960 г.). Писателят с ляв уклон Иля Еренбург нарича Дълес „най-опасния човек на света“ и пише в съветски вестник, че „ако Дълес случайно попадне в рая поради нечия грешка, и там ще започне да замисля преврати и ще стреля по ангелите“, а както пише Питър Гроус в „Шпионинът джентълмен“ („Gentleman Spy“, 1994), Дълес е обичал да цитира тези думи.

По времето на Дълес ЦРУ планира и през април 1961 г. провежда нападението срещу Куба в Залива на прасетата. Провалът слага край на кариерата на Дълес. По-късно той прекарва голяма част от времето си да направлява построяването на новата щабквартира на ЦРУ в ЛЕНГЛИ, а през ноември 1961 г. подава оставка.

Връща се към цивилния живот и написва „Изкуството на разузнаването“ („The Craft of Intelligence“, 1963) и служи още веднъж на страната си като член на правителствената Комисия за разследване на обстоятелствата по убийството на президента Кенеди.

Алън Дълес

Дънлъп, Джак

Сержант от американската армия, назначен в АНС, който шпионира за руснаците. Раняван, ветеран с военни отличия от Корейската война, Дънлъп работи като шофьор на генерал-майор Гарисън Кловърдейл, помощник-директор на АНС и ръководител на личен състав.

След СТРОГО СЕКРЕТНИ срещи с официални лица във Вашингтон Кловърдейл често оставя куфарчето си на сержанта и му поръчва да го занесе в кабинета му. Дънлъп фотокопира съдържанието на куфара и предава филма на съветския РАЗУЗНАВАЧ, когото познава само като „счетоводителя“.

Освен на документите от куфарчето Дънлъп прави също фотокопия на много други секретни документи, които успява да намери в АНС.

Дънлъп е женен, има 2 деца и живее нашироко с парите, изкарани от шпионажа. Купува си моторна лодка и 2 леки коли — „Ягуар“ за вкъщи и последен модел „Кадилак“, с който ходи на работа в строго охраняваната база на АНС във ФОРТ МИЙД, между Вашингтон и Балтимор. Въпреки това нито веднъж не е бил заподозрян в нещо.

При назначаването му в АНС, тъй като е бил войник, не е бил подложен на проверка с ДЕТЕКТОР НА ЛЪЖАТА. Но когато подава молба за уволнение и изявява желание да остане в агенцията като цивилен, го подлагат на проверка. Тя показва, че е замесен в „дребни кражби“ и „неморално поведение“, и това предизвиква по-задълбочено разследване. Назначен е на нова работа, където няма достъп до секретни материали.

Скоро след началото на разследването Дънлъп се опитва да се самоубие със сънотворни хапчета. Опитът за самоубийство е неуспешен. Опитва друг начин: отива с колата си до усамотено място, поставя единия край на маркуч в ауспуха, а другия — в леко отворения прозорец на колата си. Умира от отравяне. Открит е на следващия ден.

Дънлъп е погребан на 25 юли 1963 г. в националното гробище Арлингтън с военни почести. На следващия месец вдовицата му предава на агенти на ФБР свитък със секретни документи, които е намерила, преглеждайки вещите му.

Степента на шпионската му дейност не е уточнена. Не е открит и „счетоводителят“. Дънлъп все пак не е разкрит с детектора на лъжата, а от генерал-майор ДМИТРИЙ ПОЛЯКОВ — офицер от съветското ГРУ, работил като шпионин за Съединените щати в продължение на 20 години. Поляков е един от ИЗТОЧНИЦИТЕ на американците, предаден от ОЛДРИЧ ЕЙМС — КОНТРАРАЗУЗНАВАЧ в ЦРУ, който е арестуван през 1994 г. като съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ.

Дьо Бац, Жан (1754–1822)

ТАЕН АГЕНТ на крал Луи XVI по време на Френската революция.

Въпреки че е предан на короната, Дьо Бац започва кариерата си в държавното законодателство като реформатор. Когато през 1789 г. избухва революцията, той работи тайно за краля, като заговорничи за връщане на монархията. Подобно на героите в „СКАРЛЕТ ПИМПЪРНЕЛ“ Дьо Бац в най-страшните дни на революционния терор спасява немалко аристократи и им помага да избягат от Франция.

През август 1792 г. дворецът е щурмуван и превзет от революционерите. Крал Луи и кралица Мария-Антоанета са арестувани. Дьо Бац и МРЕЖАТА му правят опити да ги освободят. В дързък план, който не успява, Бац дори се опитва да спаси краля по пътя към гилотината през януари 1793 г. Не успява да спаси и кралицата, която е обезглавена на 16 октомври 1793 г.

Дьо Бац продължава конспиративните си действия срещу революцията и се сражава на парижките барикади по време на метежа от 1795 г., който е потушен от генерал Наполеон Бонапарт. Известно време Дьо Бац е зад решетките. И при Луи XVIII той остава верен на монархията и е награден от краля за дългогодишната му вярна служба на короната.

Дьо Бетиние, Луиз (1880–1918)

По време на Първата световна война извършва шпионска дейност за британци и французи. Родена е в Лил и говори френски, немски, английски и италиански език. През 1914 г. германците нахлуват в Северна Франция и тя избягва в Англия. Британските разузнавачи й предлагат да се върне обратно, за да шпионира и да помогне на съюзническите военнопленници да избягат от затвора. За ПРИКРИТИЕ използва името Алис Дюбоа и заедно с една друга жена — Мари ван Хут, ръководи тесен кръг от шпиони и хора, които помагат на военнопленниците. Кръгът е известен като „Служба Алис“. И Бетиние, и Ван Хут са заловени от германците и предадени на военен съд. Ван Хут е осъдена на затвор, а Дьо Бетиние — на смърт, но смъртната й присъда е отменена. Умира в затвора и е наградена посмъртно с Военен кръст.

Дьо Бонвулоар, Жулиен Ашар (1749–1783)

Французин, който шпионира американците през 1775 г., за да разбере дали Франция трябва да поддържа колонистите в борбата им срещу Великобритания. Представя се за белгийски търговец в разговорите си с американски революционни лидери, включително с БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН.

Франклин и други разбират, че Дьо Бонвулоар е АГЕНТ, и го разпитват за отношението на Франция към тях. Резултатът е благоприятен за американците. След доклад, изпратен в Париж от Дьо Бонвулоар, французите решават да окажат помощ на американците.

Дьо Брой, Шарл Франсоа (1719–1781)

Шпионин на крал Луи XV. Благородник на дипломатическа служба, Дьо Брой направлява дейността на кралската тайна разузнавателна служба.

Кралят поставя Дьо Брой в ситуация, позната на шпионите от всички времена. Той трябва привидно да следва една политика пред обществото, а тайно да се стреми да постигне друга. Като посланик в Полша Дьо Брой официално подкрепя френската политика да бъде поставен поляк на трона в Полша. Тайно обаче той се стреми да издигне французин на престола. Като директор на кралската тайна служба Дьо Брой става център на европейските интриги и заговори, извършени от крал Луи и агентите му. Същевременно френското външно министерство следва политика, според която кралят с помощта на разузнавателната мрежа на Дьо Брой може да подкопае устоите на всеки, на когото пожелае. Резултатът са недоволства и упадък на френското влияние в Европа.

Дьо Бюси, Франсоа (1699–1780)

Френски дипломат, шпионирал за британците.

Дьо Бюси е секретар на френския посланик във ВИЕНА от 1725 до 1728 г. и шарже д’афер от 1728 до 1733 г. Той и британският дипломат лорд Уолдгрейв се опознават много добре. Дьо Бюси — незаконен син на френски благородник, е потънал в дългове и няма начин да получи пари по законен начин. Уолдгрейв наблюдава и изчаква. През 1733 г. Дьо Бюси работи във френското външно министерство. Уолдгрейв, по това време британски посланик, го вербува като шпионин. Дьо Бюси редовно му предава документи и устни доклади, а когато пътува служебно до Лондон, предава информацията направо на специалистите от разузнаването. Той продължава шпионската си дейност до 1749 г., когато колегите му, подозрително настроени към богатството му, го принуждават да подаде оставка от длъжността, която заема.

Дюкс, Пол (1889–1967)

Британски оперативен работник в разузнаването, работил в Русия по времето на Октомврийската революция.

Дюкс е син на свещеник, учи музика в Санкт Петербург и живее там от 1915 г. с надеждата да стане един ден диригент, но започва работа в Англо-руската комисия, която координира усилията на двете страни през Първата световна война.

Завръща се в Лондон, след като болшевиките завземат властта през 1917 г. Той е помолен от британското разузнаване да се върне в Русия. Влиза в страната през Хелзинки и като АГЕНТ ST 25 прониква сред болшевиките. Говори спокойно руски и е изключително умел в дегизирането. Даже успява да се представи като сътрудник на болшевишката тайна полиция ЧК. Става член на комунистическата партия и е известен като другаря Петровски.

Установява контакт с белогвардейци и получава информация за съпротивителното движение срещу болшевиките. За да предава докладите си на британците, му се налага да плава с обикновена лодка за разходки до определеното място в Балтийско море, където се намирал патрулен кораб на Кралския военноморски флот.

Въпреки големия риск Дюкс остава в Русия до септември 1919 г., когато мрежата му е разкрита от ЧК и той бяга във Финландия.

Дюкс получава рицарско звание за дейността си.

През 1939 г. британското разузнаване отново се обръща към него, но този път задачата е да разследва изчезването на чешки предприемач, след като нацистка Германия превзема Чехословакия. Дюкс предполага, че тялото на един шивач, открито обезобразено на влакови релси, е трупът на изчезналия предприемач. Той принуждава германците да извършат ексхумация и доказва, че е бил прав.