Енциклопедия на шпионажа

Ладигин, Фьодор

Началник на ГРУ — руското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, от края на август 1992 г. Офицер от кариерата, Ладигин е началник на Първо управление на Генералния щаб през 1990–1992 г. и по съвместителство заема пост в Министерството на външните работи. В руската армия има репутация на способен администратор и привърженик на строгата дисциплина.

ЛАДУ

ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ.

Лазерно разузнаване (ЛАРАЗ)

Разузнавателна информация, получена от лазерни системи. ЛАРАЗ е част от ВИЗУАЛНО-ОБРАЗНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

Лакам

Строго секретна израелска разузнавателна агенция, създадена за сигурността на програмата за ядрено оръжие. През есента на 1956 г. израелци, британци и французи преговарят тайно и планират британо-френски удар за отнемане на Суецкия канал от Египет. Операцията е неуспешна. Но израелското правителство използва случая и прави опит да получи от Франция ядрен реактор за производство на материали за ядрени заряди.

Две израелски разузнавателни агенции — МОСАД и АМАН, разработват СТРОГО СЕКРЕТЕН план, според който Израел да се превърне в страна, разполагаща с ядрена мощ. Но и министър-председателят Давид Бен Гурион, и главният му съветник по въпросите на отбраната и министър на отбраната Шимон Перес в даден момент решават, че е необходима нова агенция, която да се грижи за сигурността на ядрените изследвания. И през 1957 г. се появява нова организация под ръководството на БЕНЯМИН БЛУМБЕРГ, офицер ветеран от ШИН БЕТ — израелската агенция за вътрешна сигурност.

Отначало агенцията на Блумберг е наречена Управление за специални задачи, което работи самостоятелно, но под ръководството на Министерството на отбраната. По-късно името е променено на Lishka Le Kishrei Mada (Бюро за научни връзки), известно с кодовото название ЛАКАМ — съкращение от пълното название на иврит. Организацията е толкова дълбоко засекретена, че за създаването й Перес не уведомява дори „разпоредителя“ (вж. МЕМУНЕХ) на цялата израелска общност ИСЕР ХАРЕЛ. Научни работници, изпратени като АТАШЕТА в израелските посолства в Съединените щати и Европа, са подчинени непосредствено на Лакам. Организацията оказва „мек“ натиск върху израелските учени, приканва ги да проявят патриотизъм и да приложат в страната си наученото в чужбина.

Лакам отговаря за охраната и сигурността на тайното строителство на реактора в пустинята Негев. Официално израелските власти обявяват, че там се строи текстилна фабрика. Френски служители от разузнаването, които много добре знаят какво представлява проектът, внедряват свои хора в района, за да получат точна информация. Американците са получили информация от ФОТОГРАФСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

Към упоритите твърдения на израелците, че не разработват атомна бомба, разузнавателните агенции на САЩ и Франция са доста скептично настроени. Франция, която си сътрудничи до този момент с Израел в областта на атомните изследвания, престава да помага. И тогава Лакам открива нов източник на научна информация и главно за необходимите материали — Корпорация за ядрени материали и оборудване (НУМЕК) в Аполо, Пенсилвания. През 1965 г. Комисията по атомна енергия на САЩ открива, че НУМЕК, която осигурява уран за американските ядрени реактори, по доста странен начин е „изгубила“ 90,6 кг обогатен уран. Разузнаването установява, че НУМЕК е свързана с израелския аташе по научните въпроси във Вашингтон. Случаят с НУМЕК убеждава САЩ, че Израел разработва ядрени оръжия.

През 1981 г. Блумберг е наследен от РАФАЕЛ ЕЙТАН — легендарен офицер от Мосад, видна фигура в израелското разузнаване от създаването на държавата през 1948 г. Ейтан вече е съветник на министър-председателя Менахем Бегин по въпросите на тероризма (той запазва този пост и след като оглавява Лакам). Като директор на Лакам той отговаря лично пред Ариел Шарон — дългогодишен военен и министър на отбраната. Шарон е участвал в няколко арабско-израелски войни и проявява огромен интерес към Лакам.

Шарон проявява недоверие и се отнася с презрение към Мосад. Затова той изгражда Лакам като световна разузнавателна агенция със свои агенти в целия свят. Сред целите на Лакам са Съединените щати независимо от двустранното споразумение страните да не се шпионират една друга. С помощта на Лакам например незаконно от Съединените щати са изнесени критрони — уреди, които могат да се използват като детонатори за атомна бомба. Когато ФБР разкрива контрабандата, Израел отправя официално извинение и връща детонаторите освен тези, които уж щели да бъдат за медицински цели.

При друга от операциите на Лакам — с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Плумбат, проведена с помощта на Мосад, в Израел се доставя уран в изпълнение на сложен замисъл. Около 200 т ураниев окис, внесен от германска, а закупен от белгийска фирма, е натоварен на германския товарен кораб Шеерсберг в Антверпен в края на 1968 г. Корабът никога не пристига на предполагаемото назначеше — Генуа. Когато се появява отново, той е в турско пристанище, но вече без товар. Ураниевият товар е бил прехвърлен на израелски кораб в открито море.

Вероятно никой никога е нямало да узнае за Лакам, ако американският шпионин ДЖОНАТАН ДЖЕЙ ПОЛАРД не изрича името на Ейтан в телефонен разговор, подслушван от ФБР. Бюрото е наблюдавало Полард и през ноември 1985 г. стеснява кръга около него. Американецът Полард работел като цивилен разузнавателен аналитик за военноморския флот. Той сам е предложил на израелски служител в Ню Йорк да шпионира за Израел. Мосад не проявява интерес към предложението му, но Лакам го приема.

Ейтан инструктира оперативните си работници и аташетата по научните въпроси във Вашингтон и Ню Йорк да работят като АГЕНТУРИСТИ на Полард. Ейтан се среща с Полард и лично поръчва определени документи, които Полард трябва да открадне, да фотокопира и да върне обратно в разузнавателните архиви. За да може да се справи с огромния брой документи, доставени от Полард, Лакам създава високоскоростна копирна система в апартамента му във Вашингтон.

При арестуването на Полард Израел официално отрича да има нещо общо или да знае за подобна операция, макар и американските служители да предполагат, че Полард е получавал насоки от Мосад. В Израел офицери на Мосад недоумяват от този инцидент, заради който организация с установено име и репутация е представена като истински аматьор.

Перес — създателят на Лакам, е министър-председател по времето, когато Полард е арестуван. Той заявява, че даже не е подозирал, че разузнавателната информация, която получава, е от американски шпионин, който работи за Лакам. Ейтан обаче е цитиран в израелския вестник Хадашот, че всичките му действия, включително воденето на Полард, „са извършени със знанието на вишестоящите“.

Разузнавателната организация Лакам е разформирована през 1986 г.

Лакост, Пиер

Директор на френското Главно управление за външна сигурност — ГУВС (Direction Generale de la Securite Exterieure — DGSE). Уволнен през септември 1985 г., когато става известно, че на 10 юли 1985 г. в пристанището Оукланд, Нова Зеландия, служители на ГУВС са потопили кораба на Грийнпийс РЕЙНБОУ УОРИЪР.

Лакост завършва френската военноморска академия през Втората световна война. Служи във флота на Свободна Франция в Средиземно море. След войната е назначаван на различни постове във военноморския флот. Участва и във войната в Индокитай. Учи в Центъра за висше военно обучение и в Националната военна школа. Бил е заместник-началник на армейския щаб към Министерството на отбраната (1972–1976) и началник на Военноморската военна школа (1976–1982).

Лакост поема управлението на ГУВС през 1982 г. след оттеглянето на първия директор на организацията — бившия началник по аерокосмическите въпроси Пиер Марион, който изпълнява длъжността директор само 18 месеца. Лакост е първият военноморски офицер, който ръководи важна френска разузнавателна агенция.

Лакост отрича да е нареждал потопяването на Рейнбоу уориър. Източници от френското разузнаване по-късно твърдят, че Лакост е знаел за „част“ от планираните действия срещу кораба. Корабът бил поел курс към район, където французите възнамерявали да правят опит с ядрени оръжия. В знак на протест Рейнбоу уориър — собственост на природозащитната организация Грийнпийс, е трябвало да пикетира мястото. Корабът е бил взривен и потопен от сътрудници на ГУВС. Единадесет от членовете на екипажа и гостите успяват да се спасят след първия взрив, но фотографът, който се връща за фотоапарата си, загива при втория.

Министърът на отбраната Шарл Ерню също е принуден да подаде оставка. И той избира варианта ОФИЦИАЛЕН ОТКАЗ от поемане на вина.

След като напуска ГУВС, на 1 юли 1986 г. Лакост е назначен за президент на фондацията за изследване в областта на националната отбрана. Чест говорител по въпросите на отбраната и разузнаването, той е написал и много статии и няколко книги по тези въпроси.

Лакрос

СПЪТНИКОВА програма на САЩ, разработена за преодоляване облачната покривка над Съветския съюз, която възпрепятства РАЗУЗНАВАНЕТО с шпионски спътници. Облачната покривка е сериозна пречка за наблюдение над Съветския съюз и ограничава ефективността на първите фотографски спътници. Спътникът КОРОНА например пръв засича само възможното разположение на антибалистичната ракетна система близо да Талин в Естония през 1961 г. Това е 8 години преди да бъдат направени допълнителни, подробни спътникови снимки, преодолели облачната покривка.

Разрешението на проблема според специалистите е в използването на радар, отразяващ фокусирани радиовълни, които могат да проникнат през облачната покривка, а също и да преодоляват тъмнината. Американският експериментален океански наблюдателен спътник СИЙСАТ-А, пуснат в орбита на 27 юни 1978 г., е снабден с радар SAR (Synthetic Aperture Radar) с капацитет 25 м, т.е. може да засича обекти с тази големина от височина 1250 км над Земята.

Космическата совалка Колумбия е изстреляна в орбита на 12 ноември 1981 г. и е снабдена с радар, който показва съвършено неочаквани възможности: той „прониква“ на дълбочина 4,8 м в сухите пясъци в източните части на пустинята Сахара. На 5 октомври 1984 г. совалката Чалънджър също изпитва своя радар, като фотографира няколко северноамерикански града. Джефри Ричелсън отбелязва в „Тайните очи на Америка в Космоса“ („America’s Secret Eyes in Space“, 1990):

Спътник по програмата Лакрос е създаден от ЦРУ под КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Индиго. Предназначението му е да бъде оборудван със система SAR, която по електронен път да препраща на земната станция образи. Лакрос е замислен така, че да осигурява разузнаване на земни цели, докато океанските разузнавателни спътници, които използват SAR, са за военноморски цели. (Тази програма, наречена Клипър боу, по-късно е прекратена. Съветският съюз в това време вече има РАДИОЛОКАЦИОНЕН СПЪТНИК ЗА МОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.)

Отначало ЦРУ планира да монтира SAR към фоторазузнавателния спътник от серията KH–11 (вж. КИЙХОУЛ). Предложението е отхвърлено от министъра на отбраната Харолд Браун, който смята, че при този план се разчита на прекалено много шпионска апаратура и на твърде малко спътници.

Производствената цена на програмата Лакрос нараства рязко, а в Конгреса се повдига въпросът за точното отчитане на разходите от ЦРУ и от УПРАВЛЕНИЕТО НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Но върху Конгреса е оказан значителен натиск за Лакрос. Мотивацията е, че той може да „наблюдава“ доколко руснаците спазват споразуменията за ограничаване на въоръжаването.

Изстрелването на първия спътник Лакрос е отложено след експлозията на Чалънджър на 28 януари 1986 г. Използването на совалката като единствения начин за извеждане на американските спътници в орбита доказва високата цена на совалковите системи. Спътникът Лакрос е изведен в орбита чак на 2 декември 1988 г. със совалката Атлантис. Дори и тогава възникват проблеми. Площадката за изстрелване във военновъздушната база Вандербърг в Калифорния има технически проблеми, а изстрелването от Кейп Канаверал, Флорида, извежда спътника в орбита, откъдето той не може да засича базите на съветските подводници, корабостроителниците на Колския полуостров, пусковите комплекси на стратегическите ракети и накрая — космодрума в Плесецк.

Щом се отдели от совалката, от Лакрос автоматично се разперват два 45-метрови соларни панела и антена за връзка със Земята. Соларните панели осигуряват енергия за радара. Няколко седмици след като е пуснат в орбита на повече от 480 км, Лакрос използва бордови ракети, за да запази постоянна орбита между 664 и 700 км.

Изстреляният в края на 1988 г. Лакрос се присъединява към другите 2 спътника от серията KH–11 (КЕНЪН/КРИСТЪЛ), които вече са в орбита. И други спътници Лакрос са извеждани в орбита, но подробностите все още са засекретени.

Ланг, Хърмън (1902-?)

Американец от немски произход, предал на Германия чертежи за строго секретен бомбардировъчен мерник Нордън.

Ланг емигрира в Съединените щати през 1927 г. и си намира работа в Нордън ко. — малка военна фабрика в Ню Йорк, която разработва системи мерници за пускане на бомби от голяма височина. Кръстена е на името на Карл Нордън, холандско-американски изобретател, който започва да я разработва през 1928 г. заедно с инженера Тиъдор Барт.

През 1937 г. НИКОЛАУС РИТЕР, офицер от АБВЕРА — германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, заминава за Ню Йорк и се запознава с Ланг чрез информатор. Ритер е ръководител на шпионажа срещу Съединените щати и Великобритания. Ланг му казва, че притежава копия на бомбения мерник. Ланг е инспектор в отдела за технически контрол в завода и успява да изнася тайно копията от фабриката. Вкъщи, докато жена му спи, ги пречертава и ги връща на следващия ден.

Копията са големи и трябва да се навиват, а не да се сгъват. Ритер нарежда на КУРИЕРА да скрие рулоните в чадър и да ги отнесе на борда на германски пътнически кораб на котва в Ню Йорк. По-късно Ланг пречертава и други планове на бомбени мерници и ги изпраща в Германия чрез посредник, като ги нарязва и ги скрива във вестници, които се изпращат за Германия. Получаването на плановете на бомбения мерник е най-важното постижение в разузнавателната дейност на Ритер в Съединените щати.

През 1938 г. Ланг пътува за Германия, където получава благодарности от Луфтвафе и е вербуван като постоянен агент на Абвера. Но когато се завръща в Съединените щати и възобновява работата си в Нордън ко., той не може да постигне това, което е направил до този момент. Ланг става член на ШПИОНСКИ КРЪГ ДЮКЕЙН.

В бомбената фабрика се спазва изключителна точност, наистина не толкова добра, колкото твърдят рекламните агенти: „Може да се пусне бомба в буркан с туршия от 7,5 км.“ Продуктите на фабриката намират широко приложение по време на тежките американски бомбардировки над окупираната от германците Европа през 1942 г. Уредът е толкова секретен, че мерниците на Нордън не се използват в бомбардировачите B–25 при бомбардировките над Япония през април 1942 г. Опасенията са били мерникът да не попадне в ръцете на японците. Доста преди това германското Луфтвафе е използвало принципите на Нордън. Подробностите около мерника се пазят в тайна до 1947 г.

Ланг е издаден от УИЛЯМ СЕБЪЛД — ДВОЕН АГЕНТ, който работи за ФБР — и е осъден на 18 години лишаване от свобода след процес през 1942 г.

Ланд, Едуин (1909–1991)

Виден американски изобретател, учен и бизнесмен, който играе важна роля при създаването и пускането в действие на американските шпионски самолети и СПЪТНИЦИ. Ланд е известен преди всичко с полароидната камера Ланд — първия в света фотоапарат за моментални снимки.

Със създаването на въздушни и космически шпионски системи започва да се занимава в началото на 50-те години, когато президентът Труман го включва в научния консултативен съвет на Управлението за отбрана и мобилизация. През пролетта на 1954 г. ДЖЕЙМС КИЛИЪН-МЛАДШИ, по това време ръководител на Масачузетския технологичен институт, е помолен от президента Айзенхауер да създаде експертен съвет по въпросите на технологиите, който да проучи потенциала на развитие на далекообхватните стратегически ракети. Килиън избира Ланд да отговаря за разузнаването.

Докладът на Ланд (вж. КИЛИЪН-МЛАДШИ, ДЖЕЙМС) решително повлиява върху решението на президента Айзенхауер да одобри програмата за шпионския самолет U–2. Но работата на Ланд не спира дотук. Той ръководи разработката на U–2 и на последвалия го A–12 ОКСКАРТ. Ланд има големи заслуги и в осъществяването на програмата по създаването на спътника шпионин КОРОНА. Често му се налага да бъде „посредник“ между РИЧАРД БИСЪЛ-МЛАДШИ, от една страна, и Килиън и президента Айзенхауер, от друга. Той никога не се задоволява с постигнатите резултати и постоянно работи за усъвършенстването им. Както казва един от участниците от страна на ЦРУ — Дон Уелзънбах, „Ланд винаги гребеше напред“, т.е. винаги се е стремял да постигне по-добра система.

След като руснаците свалят самолета U–2, пилотиран от ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС, Айзенхауер решава да прекрати следващите НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТИ. Ланд и Килиън толкова успешно оспорват това решение, че президентът променя мнението си и дава разрешението си за извършване на спътниково РАЗУЗНАВАНЕ над Съветския съюз.

Ланд работи също и в създадения от Айзенхауер Президентски консултативен съвет по въпросите на външноразузнавателната дейност (вж. ПРЕЗИДЕНТСКИ КОНСУЛТАТИВЕН СЪВЕТ ПО ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ).

Като изобретател Ланд постига изключителни резултати. През 1947 г. той представя на света своя първи фотоапарат за моментални снимки, а през 1963 г. — и цветния филм за него, както и още редица други фотографски изобретения. През 1975 г. се пенсионира като президент на Полароид, а като председател на съвета на директорите — през 1982 г.

Лансдейл, Едуард (1908–1987)

Офицер от американската армия, таен оперативен работник на Филипините и във Виетнам и ключова фигура в задкулисната кампания, чиято цел е да свали режима на Фидел Кастро в Куба.

Лансдейл е привлечен от военния живот още като гимназист в Лос Анджелис, където през 1923 г. се записва в Учебния корпус за младежки офицерски резерв (УКМОР). Там получава офицерско звание, но се отказва от него и решава да постъпи в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Напуска колежа преди завършването и се впуска във великолепния нов свят на рекламата. След атаката над ПЪРЛ ХАРБЪР на 7 декември 1941 г. Лансдейл, вече женен и баща на едно момченце, пожелава отново да постъпи в армията, разчитайки да получи звание лейтенант. Той не успява да покрие норматива по физическа подготовка, но не се предава и кандидатства отново. Накрая, през февруари 1943 г. е назначен като младши лейтенант в Службата за армейското военно разузнаване на САЩ — МИ (Ml — Military Intelligence), в Сан Франциско „само за определени задачи“.

Скоро след това успява да постъпи в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС). Работи едновременно и за УСС, и за МИ и често използва ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ като ПРИКРИТИЕ за по-важните и тайни АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ. През Втората световна война по-голямата част от задълженията му включват писането на тренировъчни ръководства за УСС и събирането на основни разузнавателни сведения. Често Лансдейл търси и открива специалисти за отдалечените райони на Тихия океан, където американските сили планират да предприемат действия.

След войната той е изпратен на Филипините, където започва кариерата му на таен агент. Стабилността на правителството на Филипините е застрашена от леви бунтовници, които водят началото си от партизанските групи, участвали във войната срещу японците. Една от тези групировки — групата Хук, е установила контрол над по-голямата част от Лусон. Лансдейл се насочва към нея и се опитва да намери начин да помогне на филипинското правителство. Но през 1948 г. се налага да напусне Филипините. Прехвърлен е във военновъздушните сили и е изпратен в разузнавателна школа в Колорадо. През 1949 г. е назначен в Управлението за политическа координация — най-секретната организация за тайни операции, ръководена от ФРАНК УИЗНЪР, която работи независимо от новосъздаденото ЦРУ. Във Вашингтон Лансдейл се среща с Рамон Магасайсай — член на филипинския Конгрес, и виждайки в негово лице бъдещия антикомунистически президент на Филипините, разработва план за постепенното му идване на власт.

Отново Лансдейл използва военното разузнаване като прикритие. Предполага се, че е бил съветник на президента на Филипините Елпидио Кирино по въпросите на военното разузнаване, като същевременно е направлявал тайните американски усилия да създаде политическа база за Магасайсай, който под натиска на САЩ е назначен за министър на отбраната от Кирино. Лансдейл използва странна тактика, като например разпространяването на слухове, че местен вампир преследва групировката Хук. След това организира филипински екипи анти-Хук, които избиват представителите на Хук, като прерязват гърлата им и източват кръвта им. Друг вариант са благодарностите, които отправя към лидерите на Хук, за да накара другарите им да повярват, че са предатели.

През юни 1953 г., предавайки временно ръководството по операциите за издигането на Магасайсай на други американци, Лансдейл осъществява 6-седмично пътуване в Индокитай, за да наблюдава как французите воюват с въстаниците партизани във Виетнам, Лаос и Камбоджа. Магасайсай побеждава убедително Кирино. Тази победа спечелва на Лансдейл завидната репутация на водещ специалист по неутрализация на комунистически въстанически движения.

През юли 1954 г., след разгрома при Диен Биен Фу, французите се съгласяват да разделят Виетнам на 2 части по 17-ия паралел — Северен Виетнам начело с комунистическия водач Хо Ши Мин и Република Южен Виетнам със столица Сайгон. Това решение е замислено като временно до предстоящите общовиетнамски избори през 1956 г.

АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, нарежда на Лансдейл да замине за Сайгон, с което изненадва и ЦРУ, и французите, които се отнасят към Лансдейл с голямо недоверие. ЦРУ и френската разузнавателна служба СВДК редовно обменят разузнавателна информация. И двете страни се опасяват, че Лансдейл може да застраши сътрудничеството, тъй като вече си е създал славата на вълк единак. За да се успокоят французите, Дълес сключва с тях сделка: изпраща огромна пратка американска радиоапаратура в замяна на търпимост към Лансдейл. Прикритието му е помощник военновъздушен АТАШЕ в американското посолство в Сайгон, а в действителност — ръководител на военната мисия, която е под контрола на ЦРУ. Лансдейл трябва да помогне за създаването на стабилно, антикомунистическо южновиетнамско правителство и да изработи методи за противодействие срещу Хо Ши Мин. По това време той вече е подполковник във военновъздушните сили. Лансдейл веднага влиза в противоречие с резидента на ЦРУ в Сайгон, който изпълнява свои тайни програми. Дълес така е организирал нещата, че Лансдейл да може да работи независимо от резидента. Така сред объркване и омраза започва американската война във Виетнам. Лансдейл подкрепя Нго Дин Дием, бивш френски колониален служител, балотирал се за президент на Република Южен Виетнам. По мнението на Лансдейл Дием може да стане виетнамският Магасайсай. Негова е и идеята за пропагандна кампания, в резултат на която почти един милион католици от Севера ще се прехвърлят на Юг. Бежанците се струпват в северновиетнамското пристанище Хайфон и се оказва, че спешно се нуждаят от помощ. Лансдейл осигурява военноморският флот да изпрати медикаменти и храна, а ГРАЖДАНСКИЯТ АВИОТРАНСПОРТ, подсигурен от КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ на ЦРУ, да прехвърли бегълците в Южен Виетнам. Една от звездите в пропагандата е доктор ТОМАС ДУЛИ, чиято работа с бежанците репортерите в Съединените щати широко популяризират, без да подозират, че е част от операцията на ЦРУ.

След като е устроил Дием като президент на Южен Виетнам, Лансдейл се връща във Вашингтон, където е назначен за главен съветник на министъра на отбраната по специалните операции. Тази работа му дава възможност за контрол над военната помощ за тайните операции на ЦРУ.

Приблизително по това време литературните критици обявяват, че той е прототипът на Олдън Пайл, герой от романа на ГРЕЪМ ГРИЙН „Тихият американец“ („The Quiet American“, 1955). Пайл е ревностен агент на ЦРУ, който работи под прикритие във Виетнам при администрацията на Айзенхауер. (Грийн, който често е твърдял, че никой определен човек не му е бил прототип за героя, казва, че никога в главата му не би минала мисълта да нарече Лансдейл „олицетворение на опасната невинност“.) Лансдейл е по-подходящ за прототип на героя от романа „Грозният американец“ („The Ugly American“, 1958) на Уилям Ледерер — бивш американски военноморски офицер, запознал се с Лансдейл на Филипините, и Юджин Бърдик — политолог, симпатизиращ на американската политика във вида, в който я провежда Лансдейл. „Тихият американец“ е полковник Едуин Барнъм Хилъндейл, който се свързва с филипинците и спечелва уважението им повече, отколкото надутите дипломати. „Грозният американец“ се превръща в бестселър, одобрен от сенатора Джон Кенеди и други американски сенатори, и често е цитиран като вдъхновение за Корпуса на мира. В романа на Жан Лартеги „Жълтото зло“ („Le Mal Jaune“), публикуван в Съединените щати със заглавие „Жълта треска“ („Yellow Fever“, 1965), главният герой полковник Лайънъл Териман, настроен враждебно към французите — един нов полковник ТОМАС ЛОРЪНС, също като че доста наподобява Лансдейл.

През 1960 г., когато администрацията на Айзенхауер обръща поглед към Куба като ново огнище на напрежение, Лансдейл, по това време бригаден генерал, научава за плана за нападение над Куба и се противопоставя остро. След неуспешното нападение в Залива на прасетата (вж. КУБА) администрацията на Кенеди започва подготовката на операция МАНГУСТА — масирана тайна кампания срещу Куба, и поръчва на ЦРУ да разработи план за убийството на Кастро. Лансдейл се намесва в този етап на проекта и предлага да бъдат включени „гангстерски елементи“, които да бъдат вербувани за операция със „специална цел“ — „ликвидиране на лидерите“. Негова е и идеята работниците в захарните плантации да бъдат силно натровени, за да бъдат възпрепятствани събирането на захарната реколта и преработването й. Той предлага също така да се организират неочаквани фойерверки на чудовище, които според него ще убедят кубинските католици, че Кастро е антихрист.

КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА слага край на операция Мангуста, а Лансдейл скоро е на път към Венецуела и Боливия, за да инспектира антипартизанската дейност. През септември 1963 г. постът му в Пентагона е закрит и той е принуден да се оттегли. В биографичната книга „Едуард Лансдейл“ („Edward Lansdale“, 1988) Сесъл Къри пише:

Лансдейл се пенсионира с чин генерал-майор, но не престава да работи. През август 1965 г. той се завръща във Виетнам като специален помощник на американския посланик Хенри Кабът Лодж, а по-късно и на приемника на Лодж — Елсуърт Бънкър. Лансдейл изпълнява тази длъжност до юни 1968 г. Автобиографичната му книга „Между войни“ („In the Midst of Wars“) излиза през 1972 г.

Ланярд

Неуспешен американски шпионски СПЪТНИК, разработен за висококачествени снимки на предполагаеми ракетни комплекси в района на Ленинград (Санкт Петербург) в Съветския съюз.

По замисъл фотокамерите на Ланярд трябва да осигурят подробни снимки на обекти с големина около 60 см. Но най-доброто му постижение е едва 1,8 м с камера KH–6 (вж. КИЙХОУЛ). Използвайки модифицирана технология на КОРОНА, единствената мисия на Ланярд е на 31 юли 1963 г. Камерата отказва да работи след 32 часа. (Преди това са направени 2 опита да бъде използвана камера KH–6 — на 18 март 1963 г., когато ракетата носител Аджена не задейства, и на 18 май 1963 г., когато KH–6 излиза в орбита, но системата отказва да работи.)

Единствената успешна орбита на Ланярд е при височина от 156 до 408 км.

Лаос

Вж. ВИЕТНАМ.

Лахаузен, Ервин Фон (1897–1955)

Ръководител на диверсионно-саботажния апарат на германските специални служби през Втората световна война и една от ключовите фигури в заговора срещу Адолф Хитлер.

Фон Лахаузен е от австрийско аристократично семейство. Служи в армията през Първата световна война. След войната е назначен за ръководител на австрийското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. След аншлуса на Австрия през 1938 г. австрийските разузнавателни служби са погълнати от германските и Лахаузен получава назначение в АБВЕРА, оглавяван от военноморския офицер ВИЛХЕЛМ КАНАРИС.

Фон Лахаузен бързо се сприятелява с Канарис, който споделя антинацистките му настроения. „Той мразеше Хитлер, философията му, системата му, още повече методите му“ — казва по-късно Лахаузен за Канарис. Дневникът на Лахаузен разкрива дилемата му: вярност към Германия, нелоялност към Хитлер и нацистите. Говорейки от името на Канарис, Лахаузен се опитва, макар и напразно, да спре масовото избиване на руските военнопленници, смятани за опасни болшевики. Книгата „Шпиони и саботьори“ („Spies and Saboteurs“, 1958) от Чарлс Уигтън и Гюнтер Пайс е създадена на базата на дневника на Лахаузен.

Канарис назначава Лахаузен за ръководител на Второ управление на Абвера, което се занимава предимно със саботаж. Той успешно се справя със задачите си, свързани с германското нашествие в Полша през септември 1939 г. Но тъй като Канарис смята, че саботажът не е толкова важен колкото шпионажът, Лахаузен нарежда изпращаните във Великобритания АГЕНТИ да бъдат обучавани в шпионаж, а не в саботаж. Агентите му се провалят напълно (вж. СИСТЕМА НА ДВОЙНАТА ИГРА), а саботьорите, изпратени в Съединените щати, бързо са разкрити. (Вж. ФБР.)

През 1943 г. Лахаузен е изпратен на Източния фронт. Както Канарис, така и цялата организация са в немилост. По-късно Лахаузен твърди, че той е осигурил бомбата, използвана на 20 юли 1944 г. в атентата срещу Хитлер по време на конференция в полевата му щабквартира в Растенбург в Източна Прусия. Офицерът, който поставя бомбата, и около 200 набедени заговорници, включително Канарис, са убити по-късно, хиляди други са хвърлени в затвора. Лахаузен избягва наказанието, макар и следствието да доказва, че бомбата е направена във Великобритания, а на всички е било добре известно, че подобни саботажни бомби са били на разположение само на Абвера.

Лахаузен стига до звание генерал-майор.

На процесите в Нюрнберг Лахаузен е призован като свидетел.

Лац, Т. Д.

Име за ПРИКРИТИЕ на служител от ЦРУ, бивш пилот на самолет U–2 и представител на ЕЪР АМЕРИКА в американското посолство в Сайгон през април 1975 г. Малко преди да влязат комунистите в Сайгон, той организира евакуацията с хеликоптери на американци и южновиетнамци, много от които са участвали в разузнавателни операции.

Левинсон, Шимон (1933)

Израелски РАЗУЗНАВАЧ и ръководител на сигурността в кабинета на министър-председателя. По-късно е обвинен в шпионаж срещу Израел за КГБ.

Левинсон постъпва в армията като редник и стига до звание полковник. Той е израелският военен представител в израелско-йорданската комисия по примирието, в която работи от 1954 до 1961 г. През 1963 г. постъпва в АМАН — израелското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, и изпълнява различни задачи. През 1967 г. отново е назначен в комисията по примирието. След Шестдневната война (1967) е избран за офицер за свръзка в щаба на омиротворителните сили на ООН. По-късно се издига като главен представител на израелската армия в ООН и остава на тази длъжност до 1978 г.

На следващата година се оттегля от армията и заминава за Югоизточна Азия, където се включва в борбата срещу наркотрафикантите. Около 1983 г. в Банкок Левинсон изявява желание да работи за КГБ — очевидно подтикнат от финансови затруднения. Левинсон признава, че през следващите 6 години се е срещал 11 пъти със съветски разузнавачи в различни европейски градове.

През 1983 г. се завръща в Израел и 2 години по-късно е назначен за ръководител на сигурността в администрацията на министър-председателя.

Левинсон е арестуван на 12 май 1991 г., след като контактите му с КГБ очевидно са били разкрити. Израелски официални лица заявяват, че Левинсон е предавал на КГБ строго секретни сведения, свързани с ядрени разработки. Но бившият израелски разузнавач РАФАЕЛ ЕЙТАН твърди, че единствената важна информация, която Левинсон е предал и която е можело да послужи на руснаците, се отнася до висшите държавни дейци на Израел.

Процесът, проведен при закрити врата, е през 1992–1993 г. и е най-дългият шпионски процес в историята на разузнаването. През юли 1993 г. Левинсон е осъден за шпионаж и за връзка с чуждестранен АГЕНТ на 12 години затвор. За сътрудничеството му с КГБ е получил присъда само 30 000 долара.

Левченко, Станислав (1941)

Майор от КГБ, избягал в Съединените щати.

Левченко израства в привилегировано семейство на преподавател във военно училище. Следва в Института за Азия и Африка в Московския университет, където изучава японски език с надеждата да стане дипломат и да получи назначение в Далечния изток. Завършва института през 1964 г. Следващата година е назначен за преводач в Централния комитет на Комунистическата партия и няколко пъти пътува до Япония.

През 1966 г. постъпва в армията и е призован в ГРУ — ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ. През 1971 г. преминава в Първо управление (външно разузнаване) на КГБ, а след още една година, прекарана в обучение, е изпратен в Отдела за източни страни. Избира за прикритие професията на журналист и като кореспондент на списание Новое время през февруари 1975 г. заминава за Токио. Там установява контакти с японски политически, военни и икономически лидери.

Недоволен от начина, по който КГБ се отнася към него, през октомври 1979 г. търси помощта на американски РАЗУЗНАВАЧИ в Токио. Предлага услугите си и предава много от колегите си от КГБ, както и японските си контакти. Твърди, че КГБ плаща най-малко на 200 японци, макар и не всички да са активни шпиони. Левченко посочва някои от тях, но не всички, тъй като се страхува, че ще се самоубият, ако бъдат разкрити.

През юли 1982 г. дава показания пред Постоянната комисия по разузнаване към Камарата на представителите и разкрива операциите и програмите на КГБ срещу Съединените щати.

През 1981 г. съветският съд осъжда Левченко задочно на смърт. По това време той живее в Съединените щати. За своята работа в ГРУ и КГБ той разказва в книгата си „На погрешната страна“ („On the Wrong Side“, 1988).

Легален разузнавач

Сътрудник в разузнавателна служба, който заминава в чужбина като официален представител на своята страна, т.е. има легално ПРИКРИТИЕ на сътрудник в дипломатическа или търговска мисия.

Легенда

Измислена биография (и име), която даден АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ използва в конспиративната си работа, живеейки с фалшиви или с чужди документи.

Лейлъс, Стивън

Служител в американското посолство в Атина, шпионирал за гърците най-малко от 1977 до април 1993 г., когато е арестуван. Американските КОНТРАРАЗУЗНАВАЧИ отначало само подозират, че от посолството изтича информация — по време на разговор между американски и гръцки служители гърците изпускат секретна информация.

Лейлъс е поставен под НАБЛЮДЕНИЕ и е сниман как фотокопира документи. Информацията, която е предавал, съдържа имената на АГЕНТИ от ЦРУ, телеграми за терористични организации, които Вашингтон и щабквартирата на ФБР изпращат в Атина, оценки от РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВО НА ОТБРАНАТА за войските и разположението им в Европа, телеграми между Атина и Белия дом, както и информация за американската разузнавателна дейност в Босна. Лейлъс започва шпионската си кариера през 1977 г. — още докато е в армията. От 1983 до 1993 г. той работи в Държавния департамент. Според началниците му мотивът е алчност. Шпионството му е донесло 24 000 долара за 2 години. Други данни за шпионската му дейност не са разкрити.

Лейлъс е арестуван и отведен в Александрия, Вирджиния. ФБР предпочита там да се провеждат съдебните процеси, тъй като броят на осъдените е много по-висок, отколкото в американския областен съд във Вашингтон. Федералните следователи обясняват тази разлика в съдебното дирене и присъдите с расовия състав на съдебните заседатели. Лейлъс се признава за виновен и вместо максималната доживотна присъда получава 14 години затвор. Уговорката е да сътрудничи на контраразузнаването в ЦРУ.

В ЦРУ са притеснени за материалите, които Лейлъс е предавал на гръцките АГЕНТУРИСТИ. Гърция е член на НАТО и официално е съюзник на САЩ, но ЦРУ се опасява, че Гърция работи за своите интереси и е много възможно да е разменила получените от Лейлъс разузнавателни сведения за информация, необходима им от Съветския съюз, а след разпада му — и от Русия.

Леймиа

Оперативен псевдоним на Филип Тиро дьо Вожоли, френски РАЗУЗНАВАЧ, чието пътуване до Съединените щати е свързано с кризи и неприятни преживявания.

Дьо Вожоли използва кодовото си наименование и като заглавие на книгата си, публикувана през 1970 г. Това са мемоари на човек, наречен Леймиа. Той работи толкова дълго под това име, че собственото му Дьо Вожоли сякаш никога не е съществувало. Дьо Вожоли участва във френската Съпротива и на 19 години през 1940 г. успява да си проправи път през Испания до Алжир, където се намира филиал на движението Свободна Франция. Става член на алжирския клон на ЦБИО — разузнавателната служба, създадена от генерал Дьо Гол, който е в изгнание в Лондон. По-късно Дьо Вожоли служи във френската военна мисия в Индия.

След войната работи в различни следвоенни френски разузнавателни агенции — ГУПИ, ГУВС и СВДК. Бил е доверен помощник на Анри Рибиер — ръководител на СВДК. През април 1951 г. е изпратен във Вашингтон като резидент на СВДК.

Една от първите му операции, както пише в „Леймиа“, е по предложение на генерал УОЛТЪР БЕДЕЛ СМИТ — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, който съобщава на Леймиа, че бившият американски посланик във Великобритания Джоузеф Кенеди е бил член на американския Консултативен комитет по разузнаване. Синът на Кенеди — Джон Ф. Кенеди, е кандидат за сенатор от Масачузетс, обяснява Смит на Дьо Вожоли и тъй като има много хора от френски произход в Масачузетс, „ще бъде от голяма полза за изборната кампания“, ако Франция награди посмъртно брата на Джон — Джоузеф, убит по време на бомбардировки през Втората световна война. Франция изпълнява това пожелание, но след като Кенеди печели изборите.

Дьо Вожоли е в Куба на 1 януари 1959 г., когато силите на Фидел Кастро превземат Хавана и провъзгласяват победата на революцията. Дьо Вожоли създава МРЕЖА в Куба, където антифренски настроените алжирци от Националния фронт за освобождение (НФО) се обучават в тънкостите на партизанската война. През март 1961 г. той отново се връща в Куба и открива, че Хавана е „превърната във военен лагер“. До Дьо Вожоли стигат слухове както там, така и във Вашингтон, че предстоящото американско нападение над Куба е неизбежно и че началото е през следващия месец в Залива на прасетата (вж. КУБА). Преди и след нападението вниманието на Кастро е насочено към хиляди заподозрени в саботаж и към редица американски АГЕНТИ. Според Дьо Вожоли мрежата му е оцеляла.

През юли 1962 г. той започва да получава доклади за присъствието на съветски кораби. Малко преди КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА през октомври 1962 г. той твърди, че е подсказал на ДЖОН МАККОУН — директор на Централното разузнаване, за наличието на ракети на острова.

Службата на Дьо Вожоли като човек на СВДК във Вашингтон е прекъсната ненадейно в резултат на обвинения, направени от АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — офицер от КГБ, който през 1961 г. става изменник. Голицин — с кодовото наименование Мартел, дадено му от французите, твърди, че в СВДК е пълно със съветски ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ. Предателят от КГБ описва, в общи линии, съветска мрежа с кодовото име САПФИР и съобщава, че се е разпростряла до кабинета на самия президент Шарл дьо Гол.

Вбесеният Дьо Гол подозира заговор на ЦРУ срещу него самия. В отговор ЦРУ, загрижено от френското безразличие към разкритията на Голицин, подозира, че той е бил прав. ДЖЕЙМС ДЖИЗЪС ЕНГЪЛТЪН — ръководител на КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО в ЦРУ и приятел на Дьо Вожоли, организира КОНСПИРАТИВНО ПРОНИКВАНЕ във френското посолство във Вашингтон.

Началниците на Дьо Вожоли в Париж го обвиняват в сътрудничество с Енгълтън. Той е загрижен, че съветските агенти в СВДК искат да го отстранят от кариерата поради опитите му да докаже, че Сапфир наистина съществува, и дори се страхува за живота си. През октомври 1963 г. подава оставка и избягва в Мексико.

През 1967 г. романът „Топаз“ („Topaz“) на американския писател Лиън Юрис е публикуван в момент, когато се твърди, че Дьо Вожоли има някаква връзка със Сапфир. Дьо Вожоли осъжда Юрис за създаването на герой, който по характер твърде много прилича на него.

Лейтън, Едуин (1903–1984)

Ръководител на разузнаването на американския военноморски флот в Тихия океан през Втората световна война. Отговаря за разузнаването от разчитането на японските кодове, използвани от командването в битките в Коралово море и МИДУЕЙ, до късните военни кампании в района на Тихия океан.

През 1924 г. завършва военноморската академия. През 20-те и 30-те години служи на различни кораби. Изучава японски език в Япония. В Пекин, а по-късно и в Токио е помощник военноморски АТАШЕ. След по-малко от година — през декември 1940 г., като капитан на кораб миночистач капитан III ранг Лейтън става разузнавач във флотското командване в Пърл Харбър под командването на адмирал Джеймс Ричардсън. Продължава да работи там и при адмирал Хазбънд Кимъл (1941), който поема длъжността от Ричардсън, а след него — и при адмирал Честър Нимиц (1942–1945).

Декодировчиците на Лейтън в Пърл Харбър нямат особени успехи при разчитането на японските военноморски кодове и анализирането на радиопредаванията за движението на морските съдове. Точно преди началото на войната между Лейтън и разузнавателния състав във Вашингтон възникват търкания. По-късно Лейтън повдига обвинение, че отказът на хората във Вашингтон да обменят информация с неговите кадри е причина за неуспеха при определянето на местоположението и движението на японските бойни кораби в началото на войната в Тихия океан. Автобиографичната му книга „А аз бях там“ („And I Was There“) — проучване на военноморското разузнаване по време на войната в Тихия океан, е публикувана една година след смъртта му. Книгата разкрива некомпетентността, бюрократичните свади и създаването на истинска империя във Вашингтон от капитан Ричмънд Търнър — по това време директор на военновременните морски операции.

Лейтън е истински виртуоз в използването на информацията, получена след декодирането. Той е искрен привърженик на адмирал Нимиц. В края на войната Лейтън — по това време капитан — получава заповед от Нимиц да се присъедини към него в церемонията по предаването на американския кораб Мисури в Токийския залив. Това е признание за работата на разузнавателния му екип.

От февруари 1946 г. Лейтън изпълнява няколко задачи на сушата. Участва в създаването на американска разузнавателна школа на военноморския флот и работи като военноморски аташе в Рио де Жанейро, Бразилия. Като контраадмирал е помощник-директор на разузнаването към обединените началник-щабове и помощник началник-щаб на командващия флота в Тихия океан. Излиза в пенсия през ноември 1959 г.

Ленгли

Така сътрудниците на ЦРУ понякога наричат своето ведомство. В Ленгли, Вирджиния, край Вашингтон, окръг Колумбия, се намира щабквартирата на ЦРУ.

вж. ФИРМАТА.

Лесентиен, Кърт

Американски моряк, обвинен в опит за шпионаж. Инструктор във военноморската техническа школа в Орландо, Флорида.

Лесентиен е обвинен, че е предлагал на представител на руското правителство информация за ядрените подводници. Служил е на 3 американски подводници.

ФБР открива контакта на моряка вероятно с помощта на електронно НАБЛЮДЕНИЕ на руското посолство във Вашингтон. Агент на ФБР се представя за руснак и се свързва с Лесентиен. През март 1996 г. военноморски служител прави изявление, че Лесентиен е предложил на някакъв руснак СТРОГО СЕКРЕТНИ данни за „десетки хиляди долари“.

Лесентиен е обвинен по 22 члена във връзка с опит за шпионаж или неспособност да опази секретни материали. Обвинен е във фотокопиране на секретно оборудване на подводница от клас Трайдънт и в изнасяне на секретните документи. Подведен е под отговорност, след като изпраща по пощата материалите за „руския“ АГЕНТ като „жест на добра воля“. На една среща при предаване на секретни материали е арестуван. До момента на издаването на тази енциклопедия (1997) военният съд все още не бе започнал работа по случая.

Летателни апарати с дистанционно управление (ЛАДУ)

Безпилотни самолети, използвани за РАЗУЗНАВАНЕ.

Безпилотните летателни апарати, наричани „сонди“, а по-късно — ЛАДУ, съществуват още от времето на Първата световна война. Но само през Виетнамската война през 60-те години са използвани непрекъснато като платформи за събиране на разузнавателни сведения. Популярното им название във Виетнам е БЪФАЛО ХЪНТЪР. От 80-те години тези самолети са известни в американските военни среди като безпилотно летателно средство (БЛС).

Първото по-значително използване на сонди за разузнавателни цели след Виетнамската война е от Израел през 80-те години. Сондите са пускани срещу сирийците в долината Бекаа в Ливан. През 1982 г., когато Ясер Арафат и неговата Организация за освобождение на Палестина са принудени да напуснат Бейрут, над американски кораб в пристанището прелита израелска сонда Мастиф, без да бъде забелязана. Сондата изпраща телевизионна картина до контролната станция в Южен Ливан. Година по-късно сонда Мастиф, снабдена с камера, „засича“ нищо неподозиращия американски министър на отбраната Каспар Уайнбъргър, който е на посещение в Бейрут. И отново сондата не е засечена от американските сили. Телевизионните филми от тези инциденти дават тласък в развитието на американо-израелските сонди, наречени Пайъниър.

Съветският съюз и други страни също имат постижения в развитието на разузнавателните сонди, но Израел и САЩ си остават водещите производители. Съединените щати непрекъснато използват разузнавателни сонди по време на Войната в Персийския залив през 1991 г. Те са пускани и в Босна — за пръв път през 1994 г., за да осигурят разузнавателни сведения и НАБЛЮДЕНИЕ за омиротворителните сили. Израел използва сонди през април 1996 г., за да насочва артилерийския и ракетния огън срещу партизаните на Хизбула.

По време на Войната в Залива Пайъниър се оказва високоефективно тактическо разузнавателно средство. Апаратът има характерни 2-опашни надлъжници. Задвижва се от двигател с възвратно-постъпателно движение и бутална перка. Сондата може да се изстреля с ракети и да бъде прибрана или да се улови с мрежа, докато е в полет. Конструкцията й е от метал и фибростъкло и затова трудно се засича от радар. По време на Войната в Залива Пайъниър са снабдени с телевизионна камера, която работи на дневна светлина или като вариант — с инфрачервен сензор. (Контролиращата база данни има обхват от 180 км.) Сондите се използват от военноморския флот и се пускат от военни кораби, а по време на Войната в Залива — и от американската военна пехота от сушата. Около 40 апарата Пайъниър осъществяват 552 излитания с общо време на полет 1641 часа. Най-малко по един Пайъниър е бил непрекъснато във въздуха по време на операция Пустинна буря през януари и февруари 1991 г. Сондите определят точността на военноморския огън, регистрират загубите в жива сила и техника и извършват разузнаване.

Pioneer

На 27 февруари 1991 г. Пайъниър засича 2 иракски патрулни катера край остров Файлака. Преди да бъде прекратен полетът му, е забелязан от иракските войници на острова. Те решават, че ще бъдат нападнати, и се предават на Пайъниър! Това е първият случай, в който противникови войски се предават на безпилотно летателно средство (БЛС).

Друга сонда по време на Войната в Залива е Пойнтър — малко, изстрелвано на ръка БЛС, което прилича на модел на самолет. Пойнтър може да се пренася в 2 раници: в едната е 20,385-килограмовият уред, а в другата — 22,650-килограмовият контролен панел. Няколко сонди Пойнтър са закарани в Саудитска Арабия през 1991 г. за морските пехотинци. Сензорите им предават към черно-бяла телевизионна камера, която използва 8-милиметрова видеокасета. БЛС може да бъде модифицирано и снабдено с детектор за химикали. Полетното време е над 1 час.

Pointer

В началото на въздушните операции в Залива военновъздушните сили и военноморският флот на САЩ пускат сонди в Ирак, за да бъдат пренасочени иракските радари. Ефективността на БЛС по време на Войната в Персийския залив дава силен тласък за развитието и производството им в САЩ. Създадени са модели, които могат да летят на височина 1,520–7,620 км и да остават във въздуха до 24 часа, а има и други, които летят на височина 13,700 км с продължителност на полета 8 часа. Приложението на БЛС варира от ТАКТИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ до въздушни предупреждения за атаки на бомбардировачи и балистични ракети.

За Босна е избран Придейтър, който е с турбореактивно изтласкване, тежи 852 кг, може да носи около 203 кг сензори и да остане във въздуха около 40 часа, като височината на полета е повече от 13 км. Придейтър започва разузнавателните си мисии през юли 1995 г. и излита от Албания за наблюдаване на цели в Босна и Херцеговина. (Разстоянието от Тирана до Сараево е приблизително 300 км.) Четири разглобени апарата Придейтър са откарани до летището Гядер, близо до Тирана, със C–130 Херкулес, където са сглобени от цивилни.

Един от апаратите Придейтър е изгубен над Босна на 11 август 1995 г., а вторият е унищожен умишлено на 14 август, след като претърпява злополука с мотора над Босна. Възможно е аварията да е причинена от вражески противовъздушен огън.

През март 1996 г. в Босна е изпратен друг Придейтър. Три БЛС, които излитат от Сармелек, Унгария, са снабдени със синтетични апертурни радари SAR, в резултат на което изпълняват по-ефективни разузнавателни мисии дори когато има облаци или мъгла.

През юни 1996 г. американският военноморски флот извършва опити за контролиране на Придейтър от подводница. Изстреляната от земята сонда отлита до океанската оперативна зона и след това контролът се поема от подводницата, като само нейната антена се издига над водата за подаване на сигнали към Придейтър. Връзката може да бъде директна или през спътник. (Отдавна съществуват предложения за изстрелването на БЛС от подводница, но все още това не е осъществено.) Друго съвременно американско БЛС е Даркстар, разработено при изключителна секретност в известните ЗАВОДИ СКУНК и Боинг еъркрафт. Даркстар е БЛС за високо летене, тежи 390 кг, а дължината на крилете е 20 м. Снабден е със SAR или електрооптични сензори с комуникационни връзки директно със Земята или през спътник. Прототипът Даркстар излита за пръв път на 29 март 1996 г. При следващото излитане — на 22 април 1996 г., обаче катастрофира.

Predator

Darkstar

Няколко други БЛС са в процес на усъвършенстване в САЩ, включително необичайният Ийгъл Ай — самолет, който може да излита и да каца вертикално, което е много удобно за използване от кораб. Започва да лети от 1993 г.

Eagle Eye

Глобъл хоук е друг изключително добър безпилотен самолет. Таванът му е над 19 км, а времетраенето на полета — 36 часа. Дължината на крилете е около 30 м. Може да носи различни сензори.

Global Hawk

Някои други страни, включително Израел, разработват модерни сонди — високотехнологични самолети, които могат да изпълняват различни мисии при по-ниска цена, отколкото конвенционалните самолети, а и няма риск за живота на пилота.

Летателно средство за откриване на радари — прилеп

Първоначално термин за самолет, използван за откриване на чуждестранни радарни системи — приближава се към тях, така че да ги задейства (вж. САМОЛЕТИ; ГРАФ ЦЕПЕЛИН). По-късно терминът се използва за общо определение на събирането на данни от ЕЛЕКТРОННОТО РАЗУЗНАВАНЕ чрез СПЪТНИЦИ, които по принцип не предизвикват радарна активност.

Либърти

Американски военноморски КОРАБ ЗА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ. На 8 юни 1967 г. е атакуван от израелските военновъздушни и военноморски сили край бреговете на Синай по време на Шестдневната война.

Либърти извършва ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ както върху израелските, така и върху египетските сили, които се сражават в този район. Израелските самолети и торпедни катери преценяват погрешно националната принадлежност на кораба и откриват огън. При нападението са убити 34 членове от екипажа, 170 са ранени, а самият кораб сериозно е повреден.

Корабът е пуснат на вода през май 1945 г. под името Симънс виктъри — товарен кораб клас Виктъри. Предназначението му е да доставя провизии на съюзническите сили в Тихия океан през последните месеци от Втората световна война. Такава е и задачата му в Корейската война до 1958 г., когато престава да изпълнява тези функции. През февруари 1963 г. военноморският флот купува кораба, преустройва го за разузнаване и му дава обозначение ПОТИ, което означава помощни технически изследвания. Корабът е петият от вида ПОТИ и затова пълното му обозначение е ПОТИ–5. Името е променено на Либърти и през 1964 г. е изпратен край африканския бряг под контрола на АНС. Оборудването за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ включва сполучлива система за отразяване на сигнал от Луната, който се улавя или от наземна станция, или от друг кораб. Системата позволява на Либърти да предава значително количество данни, без да използва ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ.

През май 1967 г. под командването на Уилям Макгонагъл корабът получава заповед да се насочи към Рота, Испания. Там е натоварен с припаси и на борда му се качват шестима арабски лингвисти — трима от АНС и трима морски пехотинци. Либърти продължава към района си на действие край Порт Саид, в северния край на Суецкия канал. По това време назрява криза между Израел и Египет. Сирия и Йордания са на страната на Египет. Египетският президент Гамал Абдел Насър обявява блокада на протока Тиран в Синайския полуостров.

Либърти се насочва към Израел. Шестдневната война е в самото начало. Корабът получава нареждане да стои на 20 мили от брега. Според второто нареждане разстоянието е вече 100 мили. Това второ нареждане не достига до кораба. За да изпълни корабът мисията си, електронните подслушвателни устройства на борда трябва да са в близост до брега, за да могат да прехванат тактическите комуникации.

Рано сутринта на 8 юни израелски патрулен самолет на военновъздушните сили забелязва Либърти на 70 мили западно от Газа и идентифицира плавателния съд съвсем точно. В разгара на битката между израелски и египетски кораби и самолети израелски пилот докладва на израелския команден център, че неидентифициран кораб е открил огън по него. Направени са и съобщения, които по-късно се оказват фалшиви, че израелски войски в крайбрежния египетски град Ел Ариш се обстрелват от кораб. Израелски самолет докладва за кораб, който се насочва на запад, следвайки бреговата линия, и е толкова бърз, че сигурно е военен. Въпросният кораб е Либърти, но преценките за скоростта са погрешни. (Израелският команден център 2 пъти се свързва с американския военноморски АТАШЕ в Тел Авив, за да попита дали има американски кораби в района. И двата пъти отговорът на аташето е отрицателен.)

Около 14,00 часа 2 реактивни израелски самолета Мираж забелязват Либърти, идентифицират го като вражески плавателен съд (египетския Ел Кусеир, който превозва войски) и започват обстрел. Те не забелязват американския флаг, тъй като мачтата е пречупена от откосите. Два израелски самолета Супер-Мистир, отклонени от друга мисия, се доближават и пускат напалм. Една от напалмовите бомби пада върху кораба.

Когато самолетите прекъсват атаката си, 2 израелски торпедни катера се приближават и изпращат съобщение на погълнатия от дим кораб да се идентифицира. Полученият отговор по-късно е описан като уклончив, затова катерите изстрелват 4 торпеда. Едно от тях попада под линията на газене и разрушава сигналното отделение, като отваря пробойна. Двадесет и пет техници, зачислени в прехващателния екип към ГРУПАТА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ, се удавят или са убити при експлозията. Докато катерите заемат положение за нова атака, член на израелския екипаж разчита инициалите GTR на носа на Либърти и веднага е спусната команда за прекратяване на огъня.

На борда на наклонения кораб Либърти шрапнел е откъснал левия крак на Макгонагъл. Помощникът му и оперативният офицер са убити по време на командването на плаващия ад. Макгонагъл отказва помощта на израелските офицери и сам извежда полуразрушения кораб от района. Плават на север, ориентирайки се по нощното небе, и призори се срещат с американски военноморски кораби и хеликоптери, които прибират мъртвите и ранените. Макгонагъл остава на кораба до пристигането му в Малта.

USS Liberty (AGTR–5) в деня след атаката

Повреденият USS Liberty (AGTR–5) пристига в Малта

Израелците бързо се опитват да заглушат дипломатическия скандал, като веднага възбуждат следствие. Докладва се, че атаката е „погрешно извършена в резултат на поредица от 3 грешки“ — невярното съобщение за обстрела над Ел Ариш, погрешната преценка за скоростта на Либърти и погрешното идентифициране на кораба като Ел Кусеир. Мнозина възразяват на израелското следствие и поставят въпроса, как е възможно 10 680-тонният Либърти (дълъг 136,5 м) да бъде сметнат за 2640-тонния (дълъг 82,5 м) и близо 2 пъти по-къс на дължина Ел Кусеир. Споровете се разрастват и поради несъответствията между израелските и американските бойни доклади.

Израелското правителство изплаща 3 323 000 долара на семействата на трийсет и четиримата убити, 3 566 547 долара са платени като компенсация на ранените. Част от сумите са платени на американски адвокати, които са договаряли компенсациите. Според някои твърдения през 1980 г. израелците изплащат 6 000 000 долара за щетите, нанесени на Либърти. За мнозина, предимно служителите в АНС и военноморския флот, които са били пряко свързани с кораба и операциите му, нищо не извинява израелците. Но на правителствено ниво нападението над Либърти се приема като трагичен инцидент във войната.

Лий, Андрю (1952)

Гражданин на САЩ, продавал на руснаците секретни сведения за СПЪТНИЦИ. Извършва конспирацията съвместно с КРИСТОФЪР БОЙС почти цели 2 години. Лий носи на съветския си АГЕНТУРИСТ филм със снимки на СТРОГО СЕКРЕТНИ документи, които Бойс е снимал.

Лий е арестуван, след като подхвърля нещо на територията на съветското посолство в Мексико, опитвайки се да привлече вниманието на агентуриста си. Когато мексиканската полиция, убедена, че е терорист, започва да го разпитва, Лий иска помощта на американски дипломат. В полицията е отворен пакетът, който Лий е носел със себе си. Той е бил пълен с филмови ленти. Полицията проявява филма и дава копия на американски служители от посолството, които са уведомени за инцидента с Лий. На снимките ясно се виждат документи, обозначени с печат Строго секретно.

Лий е арестуван на 6 януари 1977 г. Той посочва Бойс, който е арестуван на 18 януари. (Вж. БОЙС, КРИСТОФЪР.) Лий е обвинен и осъден за шпионаж и получава доживотна присъда, а Бойс — 40 години.

Ликвидиран с предубеждение

Израз, който означава, че даден АГЕНТ или РАЗУЗНАВАЧ е екзекутиран от собствената му агенция. „Ликвидиран“ има двойно значение. Може да се отнася за прекъсването на договорните отношения с даденото лице или за убийството му. Изразът не се използва за екзекуции или убийства на лица, които не са служители на дадена разузнавателна агенция.

Линдбърг, Артър

Военноморски офицер, оказал помощ в операция на ФБР за разобличаване на представители на съветското разузнаване. Според сложния сценарий на ФБР Линдбърг се качва на съветския пътнически кораб Казахстан за едноседмично пътуване от Ню Йорк до Бермудските острови през лятото на 1977 г. При напускането на кораба Линдбърг подава на помощник-капитана бележка, в която съобщава, че „би искал да изкара допълнително пари, преди да се пенсионира“.

И както може да се предположи, руснаците се свързват с него и той им предава техническа информация за подводни акустични системи, използвани за засичане на съветски подводници. (Специалистите от ВМС на САЩ с болка на сърце подбирали материали за Линдбърг, които след това той фотографирал отново.) Той поставя филма в ТАЙНИК близо до магистралата на Ню Джърси. През май 1978 г. агенти на ФБР, които наблюдават тайника в Удбридж, Ню Джърси, арестуват трима руснаци, които се опитват да вземат материалите от него. Двама от тях са служители в ООН, а третият е АТАШЕ в съветската мисия в Обединените нации и има дипломатически имунитет. Той веднага е екстрадиран.

Другите двама нямат имунитет и са предадени на правосъдието независимо от несъгласието, изразено от военноморския флот. Там се опасяват, че по време на процеса ще бъдат разкрити тайни, свързани с преследването на подводници. Несъгласие изразява и ЦРУ, тъй като се страхува от преследване на собствените му агенти. Държавният департамент пък е притеснен от възможния отрицателен ефект от арестите поради предстоящата среща на високо равнище между президента Картър и съветския лидер Леонид Брежнев.

В Москва КГБ отвръща на удара с удар и арестува американски бизнесмен за контрабанда и разкрива пазения в тайна до този момент арест и експулсиране на МАРТА ПИТЪРСЪН — ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК на ЦРУ в Москва. Междувременно двамата руснаци са осъдени за шпионаж. Всеки от тях получава присъда 50 години лишаване от свобода. След това са разменени за 5 съветски дисиденти, както и по „други съображения“, които според някои източници включват съветското обещание да не се екзекутират арестувани агенти на ЦРУ. Американският бизнесмен получава по-малка присъда — 5 години затвор, и е изгонен от страната.

Липка, Робърт (1946)

Аналитик от американската армия, обвинен в шпионаж за руснаците, докато е бил на служба в АНС. Липка работи в АНС от 1964 до 1967 г., но е арестуван едва през февруари 1996 г. ФБР получава предупреждение за него. Бившата му съпруга се обажда на ФБР през 1993 г. и съобщава, че той шпионира за руснаците.

Липка е назначен в АНС като аналитик още като войник. Той работи в централната зала за комуникации, където взема строго секретни документи от телетипа и ги разпределя по предназначение в агенцията.

Възрастта и действията му съвпадат с описанието „млад войник“, който се оказва инициативник, доброволен шпионин, както го описва бившият майор от КГБ ОЛЕГ КАЛУГИН в книгата си „Първо управление: моите 32 години в разузнаването и шпионажа срещу Запада“ („The First Directorate: My 32 Years in Intelligence and Espionage Against the West“, 1994). „Младият войник — пише Калугин — … имаше за задача да събира документи на АНС и можеше да ни осигурява изключително ценни материали, като предаваше на АГЕНТУРИСТИТЕ си каквото му попадне, а често дори нямаше представа, какво точно предава.“ Сред документите има „ежедневни и седмични строго секретни доклади от АНС за Белия дом, копия от комуникациите, свързани с движението на американските войски, и комуникациите между съюзниците от НАТО“. Калугин твърди, че войникът използвал получените пари от 500 до 1000 долара на доставен пакет за таксите си за обучението в колеж.

След като напуска армията, Липка постъпва в Милървилския университет, Пенсилвания, и през 1972 г. получава бакалавърска степен. Става учител и работи извънредно като дилър. През 1974 г. се развежда с жена си Патриша.

Когато бившата му жена отправя обвиненията си пред ФБР, агент, който се представя за Сергей Никитин, извиква Липка и казва, че е руски офицер от ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, който иска да поднови контакта си. Срещат се 4 пъти и по време на разговора, както твърди ФБР, той си признава, че е шпионирал, докато е работил в АНС.

ФБР твърди, че Липка е използвал класическите разузнавателни средства за пратките си (като например мъжката тоалетна в някой ресторант) и прибирането на парите от ТАЙНИК. ФБР твърди още, че КГБ го е снабдявало със „самопревъртащ“ се фотоапарат, който прави моментални снимки, докато се движи над даден документ. Според източници на ФБР мъж и жена, идентифицирани като Петер и Ингеборг Фишер, са работели като АГЕНТИ ЗА ВРЪЗКА между КГБ и Липка. През 60-те години са били под НАБЛЮДЕНИЕ, но доколкото е известно, не са арестувани.

Листа с кодове

Вж. ШИФРОКЛЮЧ.

Литературни шпиони

Темата за шпионажа е също толкова стара, колкото и самият шпионаж (вж. БИБЛЕЙСКИ ШПИОНИ). Най-ранният източник на шпионски истории е Ди Жендзие, китайски супершпионин от VII в., чиито подвизи са пресъздадени в разкази от XVIII в., известни под названието „Ди Гунан“. Холандският дипломат P. Х. ван Хюлик ги превежда и адаптира под заглавието „Разказите на съдията Ди“4 Независимо от това, че в тези разкази става дума за древни времена, самите те се появяват в сравнително по-ново време.

В западната литература се смята, че ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР е написал първия шпионски роман — „Шпионинът“ („Spy“, 1821), създаден по действителните приключения на шпионин от времето на Гражданската война в Америка (вж. ХАРВИ БЪРЧ). Следва период на затишие в издаването на шпионска литература в САЩ, като изключим твърде преувеличените мемоари на шпиони, служили и на двете страни в Гражданската война.

В Англия ДАНИЕЛ ДЕФО работи като шпионин срещу якобитите, преди да напише „Робинзон Крузо“ („Robinson Crusoe“, 1719), но не е използвал шпионажа в творбите си. Чарлс Дикенс вплита шпионаж в замисъла на „Повест за два града“ („A Tale of Two Cities“, 1859). И в Англия, както и в САЩ, настъпва период на затишие до появата на шпионските романи. Към края на XIX в. двама особено плодовити писатели се обръщат към шпионажа като извор на теми и въвеждат жанра във Великобритания. Филипс Опънхайм пише романа „Тайнственият г-н Сабин“ („Mysterious Mr. Sabin“, 1898), смятан за първия шпионски роман във Великобритания. Съвременникът му УИЛЯМ ТАФНЪЛ ЛЬОКЮ създава преди него „Тайната служба“ („Secret Service“, 1896). Романът на Опънхайм „Великото представление“ („The Great Impersonation“, 1920) е най-известният му шпионски роман.

През 1903 г. излиза романът „Загадката на пясъците“ („The Riddle of the Sands“) от ЪРСКИН ЧИЛДЪРС, който е убеден, че Германия ще нападне Великобритания. Романът е за двама британски яхтсмени, които се натъкват на германските планове за нападение. Той кара британското Адмиралтейство да създаде флот в Северно море. Чилдърс поставя началото на истинска вълна от британски шпионски романи, включително два на ДЖОЗЕФ КОНРАД: „Тайният агент“ („The Secret Agent“, 1907) и „Под погледа на Запада“ („Under Western Eyes“, 1911). В първия роман е пресъздадена мрачната атмосфера на анархизма, в която действа персонажът му. Конрад създава първите изпълнени със страхове и опасения АГЕНТИ, които по-късно доразвиват ГРЕЪМ ГРИЙН и ДЖОН ЛЬО КАРЕ. В романа „Човекът, който беше Четвъртък“ („The Man Who Was Thursday“, 1908) K. Честъртън използва конспирация, за да превземе света — замисъл, който предшества бъдещите властелини на света, срещу които се изправя ДЖЕЙМС БОНД — героят на ЯН ФЛЕМИНГ.

СЪМЪРСЕТ МОЪМ, самият той британски агент през Първата световна война, използва собствения си опит, когато пише „Ашъндън“ („Ashenden“, 1928). „От всички измислени шпионски истории — пише Антъни Мастърс в «Литературни агенти» («Literary Agents», 1987) — приключенията в «Ашъндън» се доближават най-много до истинския живот на създателя.“ Льо Каре признава пред биограф на Моъм, че „Ашъндън“ му е оказал силно влияние. „Моъм — казва той — пръв писа за шпионажа, без да включва очарование, описвайки почти прозаичната реалност.“

През 30-те години шпионските трилъри започват да се появяват като серии в развлекателните списания (публикувани на евтина вестникарска хартия). Най-известни са фантастичните приключения на Оператор 5 от секретните служби, Американският ас под прикритие, познат също като Оператор 5 (а понякога като Оператор Z7).

Сирил Хенри Коулс — британски разузнавач в Първата и във Втората световна война, и Адълейд Манинг пишат серия от 25 книги под псевдонима Манинг Коулс. Героят в поредицата е Томи Хембълдън — агент, който работи за британските разузнавателни служби. Книгите на Манинг Коулс включват „Наздравица за вчера“ („Drink to Yesterday“, 1940), „Молитва за тишина“ („Pray Silence“, 1940) и „Те не се шегуват“ („They Tell No Tales“, 1941). Ф. ван Уик Мейсън, по-известен като автор на мистерии за убийства, използва героя Хю Норт от армейското разузнаване като герой на книгата „Смъртоносен посев“ („Seeds of Murder“, 1930).

ЕРИК АМБЛЪР описва Европа, която се приближава към войната, в серия от предвоенни романи. Греъм Грийн също изразява опасенията си от наближаващата война с романа „Доверен агент“ („Confidential Agent“, 1939). По-късно излизат „Нашият човек в Хавана“ („Our Man in Havana“, 1958) и „Човешкият фактор“ („The Human Factor“, 1978) — романи за Студената война. В „Тихият американец“ („The Quiet American“, 1955) Грийн използва истински американски оперативен работник, свързан с извършването на АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ. Това е генерал-майор ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ, прототип на героя Олдън Пайл, ревностен агент от ЦРУ под прикритие, който работи във Виетнам по време на администрацията на Айзенхауер. Лансдейл притежава парадоксалната отличителност на толкова добър ТАЕН АГЕНТ, че е използван за прототип не само за Пайл. Уилям Ледерер и Юджин Бърдик представят в романа „Грозният американец“ („The Ugly American“, 1958) легендарния Лансдейл като полковник Едуин Барнъм Хилъндейл, който действа на Филипините и спечелва повече уважение, отколкото надутите дипломати, защото не се притеснява да общува с простолюдието. А в романа на Жан Лартеги „Жълтото зло“ („Le Mal Jaune“), публикуван в Съединените щати със заглавието „Жълта треска“ („Yellow Fever“, 1965), Лансдейл е превъплътен в образа на антифренски настроения полковник Лайънъл Териман, когото наричат в романа втория ТОМАС ЛОРЪНС. През Втората световна война доста автори работят в разузнаването. Някои от тях натрупват опит, който по-късно използват като романисти. Грийн е бил агент в МИ–6; Ян Флеминг — създателят на Джеймс Бонд, е бил британски офицер от ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Британският писател Ангъс Уилсън започва писателската си кариера в резултат от военновременната си работа като криптограф в ПАРК БЛЕЧЛИ, където получава нервно разстройство и е посъветван от психиатър да се заеме с писателска дейност. Романистът Джон Маркуънд работи в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС).

И времето, и обстановката на двете световни войни не са толкова благоприятни за създаването на шпионски романи. Настъпилата след това Студена война става арена за безброй романи, в които агентите от Запада са изправени срещу агентите от Изтока. Герои и негодници шпионират за ЦРУ, МИ–6 и КГБ. Разузнавателни агенции се раждат в сенките и се появяват на страниците на романите. На страниците на документалните издания се съобщава много малко за истинската работа на разузнавачите.

Повечето шпионски романи са трилъри, в които героите са шпиони и които съвсем не приличат на истинските РАЗУЗНАВАЧИ, АГЕНТУРИСТИ и агенти. Писателят МАЛКЪМ МАГЕРИДЖ, който е бил разузнавач през Втората световна война, коментира, че писателите на трилъри са се заели с шпионаж „толкова лесно, колкото умствено нестабилните стават психиатри или импотентните се залавят с порнография“.

Джеймс Бонд — агент 007 — си пробива пътя в света на романния шпионаж с „Казино «Роял»“ („Casino Royale“, 1953) — първия от 11-те романа за Бонд, в които шпионинът е описан като супергерой. Президентът Джон Ф. Кенеди, споделя, че Ян Флеминг — създателят на Бонд, е един от любимите му автори. Това допринася романите за Джеймс Бонд да излязат на първо място в американските класации на бестселърите. Същият успех имат и филмите за Бонд. (За заглавията и датите на филмите за Бонд вж. ФИЛМИ.)

ДЖОН ЛЬО КАРЕ въвежда реалистичния шпионин — замислен, изтормозен човек, който разбира, че изпълнява роля, която не разбира напълно. Умореният ДЖОРДЖ СМАЙЛИ се появява в „Събуждане на мъртвеца“ („Call for the Dead“, 1961). Но романът „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“, 1963) налага Льо Каре като изключителен творец на шпионски романи.

Компетентните творби на Чарлс Маккери, посветени на шпионажа, се дължат на кариерата му в ЦРУ. Той самият се смята за романист, а не за романист на шпионски творби. Реалистичният му герой Пол Кристъфър работи за агенция, подобна на ЦРУ, и използва ПРИКРИТИЕТО на писател в списание. (След като напуска ЦРУ, няколко години Маккери работи като главен редактор на списание Нешънъл джиографик.) Първата му книга — „Досие «Мийрник»“ („The Miernic Dossier“, 1973), е одобрена от Ерик Амблър като „абсолютно убедителен роман“. Другите му романи са „Сълзите на есента“ („The Tears of Autumn“, 1975), „Тайният любовник“ („The Secret Lover“, 1977) и „Последната вечеря“ („The Last Supper“, 1983). Други автори също възприемат реалистичния стил на Льо Каре, като използват разузнавателни средства и автентични ситуации, за да опишат живота на шпионина. Кен Фолет, чиито замисли често са свързани с ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ, пресъздава реалистични ситуации в „Провалът“ („The Shakeout“, 1975), „Ключ към Ребека“ („The Key to Rebecca“, 1980), „Човекът от Санкт Петербург“ („The Man from St. Petersburg“, 1982) и „Пет тигъра“ („Five Tigers“, 1985).

Уилям Бъкли — консервативен писател и бивш офицер в ЦРУ, прибягва до шпионския стил. Неговият герой Блекфърд Оукс е нещо средно между един американски Джеймс Бонд и реалистичен герой. Поне от политическа гледна точка Бъкли прилича на Оукс, който е бивш агент на ЦРУ, създаден за специални проекти. Поредицата от 10 романа за Оукс приключва през 1994 г. с „Наистина очарователен замисъл“ („A Very Pretty Plot“).

ЛЕН ДЕЙТЪН си създава име още с първия си роман — „Досието «Ипкрес»“ („The Ipcress File“, 1962). Другите му романи са „Погребение в Берлин“ („Funeral in Berlin“, 1964), „Блести, блести, малък шпионин“ („Twinkle Twinkle, Little Spy“, 1976), трилогията „Берлинска игра“ („Berlin Game“, 1983), „Мексикански сет“ („Mexico Set“, 1984) и „Мач в Лондон“ („London Match“, 1985). В романа „Денят на Чакала“ („Day of the Jackal“, 1971) Фредерик Форсайт напипва пулса на шпионските романи, като включва и убиец, и контраразузнавач, които ценят всяка секунда и се опитват да изпреварят времето. Другите му романи са „Досието ОДЕССА“ („The ODESSA File“, 1972), „Кучетата на войната“ („The Dogs of War“, 1974) и „Четвъртият протокол“ („The Fourth Protocol“, 1984). В романа „Надеждата на Лейтън“ („Leighton’s Hope“, 1995) героят му Бърнард Самсън, умореният британски разузнавач, минава през лабиринтите на Студената война. В „Юмрукът на бога“ („The Fist of God“, 1994) Форсайт отвежда читателя в Персийския залив.

Тривейниън (писателският псевдоним на Род Уитакър) прибавя бруталност към реализма в „Санкцията на Айгър“ („The Eiger Sanction“, 1972), „Санкцията на Лу“ („The Loo Sanction“, 1973) и „Шибуми“ („Shibumi“, 1979). Робърт Лъдлъм, плодотворен писател, се нарежда някъде между приключенските разкази на Флеминг и реализма на Льо Каре. Сложни световни заговори са в центъра на романите му. Сред тях са „Наследството на Скарлати“ („The Scarlatti Inheritance“, 1971), „Кръгът Матарезе“ („The Matarese Circle“, 1979), „Превъзходството на Борн“ („The Bourne Supremacy“, 1986) и „Бележникът на Икарус“ („The Icarus Agenda“, 1988).

C излизането на романа „Ловът на «Червения октомври»“ („The Hunt for Red October“, 1984) на Том Кланси към шпионажа се прибавя и темата за високотехнологичните системи оръжия. Безстрашният герой от ЦРУ Джак Райън е по-скоро млад изпълнител, който извършва разузнавателни операции, отколкото шпионин от класата на Джордж Смайли. Героят на Кланси Райън подобно на Смайли на Льо Каре се появява и в следващите романи.

Границата между роман и действителност често се губи. Литературните разкази за шпионажа често са толкова автентични, че ЦРУ решава да издаде цяла библиотека шпионски романи, които се публикуват в цял свят. Тази тайна библиотека е място на действие на трилъра „Шестте дни на Кондора“ („Six Days of the Condor“, 1974) на Джеймс Грейди. Това е един от безбройните шпионски романи, на чиято основа са създадени шпионски филми. Героят от романа на Грейди е незначителен служител в ЦРУ, въвлечен във водовъртеж от интриги и убийства. Бивши разузнавачи стават автори на романи, а и романисти без всякакъв опит в шпионажа пишат по тази тема, като понякога се оставят изцяло на въображението си. Разузнавателните агенции често недоволстват, че офицери изоставят „плаща и кинжала“ и хващат писалката.

Сър КОМПТЪН МАККЕНЗИ през 1932 г. е съден за нарушение на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА за това, че е публикувал мемоарите си от Първата световна война. Британските разузнавачи упорито критикуват Льо Каре и Грийн за описанията на разузнавателната общност. Когато излиза романът на Грийн „Нашият човек в Хавана“, се обмислят възможностите за съдебно преследване на основание Закона за държавната тайна. (За други примери вж. МАСТЪРМАН, ДЖОН СЕСЪЛ; РАЙТ, ПИТЪР; СНЕП, ФРАНК; ЕЙДЖИ, ФИЛИП.)

РИЧАРД ХЕЛМС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, не харесва шпионските романи на Льо Каре и най-вече „Шпионинът, който дойде от студа“ поради цинизма и темата за предателството. Хелмс разрешава на ХАУЪРД ХЪНТ да пише шпионски романи, докато все още е на работа в ЦРУ. Очаквал е Хънт да създаде американския вариант на Джеймс Бонд. Хелмс подобно на АЛЪН ДЪЛЕС вярва, че шпионските романи от рода за Джеймс Бонд допринасят за популяризирането на разузнавателните агенции, които сами трудно могат да се рекламират.

Льо Каре отбелязва, че разузнавателните агенции често вербуват писатели и дори не съзнават цената, която трябва да бъде платена. „Писателите са своего рода диверсанти, ако не и предатели — нищо друго освен предатели — казва през 1986 г. Льо Каре пред Сънди таймс. — И колкото е по-добър писателят, толкова повече тайни разкрива и изглежда специалните служби си дадоха сметка за това, защото доколкото ми е известно, те вече не щадят нашего брата.“

Често пъти обърканият читател дори не разбира къде започва и къде свършва реалността. Същото важи и в случаите, когато бивши агенти решават да пишат документални книги. Най-добрият пример за подобна литература, която не се знае доколко е истинска или измислена, е „Моята тайна война“ („My Silent War“, 1968), в която ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ пише за кариерата си на ДВОЕН АГЕНТ, докато работи и за МИ–6, и за КГБ. Очакванията са били книгата на Филби да бъде наситена с пропаганда, но Греъм Грийн я нарича „много по-завладяваща от който и да е друг шпионски роман, за който си спомням“.

За разлика от другите аспекти на историята ролята на разузнаването в световните събития не е застъпена така, както заслужава. Повечето историци, сблъскали се с огромната бездна на дезинформация, с която е свързано разузнаването, избягват да пишат. Когато информацията за операция УЛТРА и за други дейности в декодирането от Втората световна война най-сетне са разсекретени, повечето историци не успяват да оценят значението на КРИПТОАНАЛИЗА за пораженията и победите в битките.

Робин Уинкс от Йейлския университет е един от малцината историци, които внимателно проучват разузнаването. Като разглежда предимно резултатите от първите стъпки на вербуването в УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, Уинкс създава хронологична, остроумна и точна в документално отношение книга — „Плащ и кинжал“ („Cloak & Gown“, 1987), която той самият нарича „история от по-особен вид“.

Историците, отбелязва той, „по традиция разчитат на документалното представяне“, докато разузнаването разчита „на отрицанието, на фалшифицирането и на унищожаването на документацията“. Дори когато в архивите е запазена документация, тя често е объркана и умишлено наситена с неточности.

Шпионската литература, пише Уинкс:

(За книгите, които авторите на настоящата енциклопедия смятат за правдоподобни, вж. Препоръчителна литература в края на изданието.)

Търсенето на истината в шпионските романи може да доведе до същото разочарование, както и търсенето на истината в предполагаеми точно документирани събития в шпионажа. Рупърт Алъсън — водещ автор по въпросите на британското разузнаване през 70-те и 80-те години (с псевдоним НАЙДЖЪЛ УЕСТ), пише в книгата „МИ–6“ („MI6“, 1983): „Опасностите, които крие пълното доверие в документираните сведения, са изтъкнати от пенсиониран резидент, който ми разкри, че по-голямата част от информацията в архива на резидентурата е чиста измислица.“

Цялата кариера на Филип Рот е на романист, който омагьосва и изумява читателите си (и почитателите на шпионски романи) с книгата „Операция «Шайлок»“ („Operation Shylock“, 1993), която поне в някои американски книжарници може да се открие на лавиците за „шпионски трилъри“. Героят му се казва Филип Рот и работи в Атина като израелски шпионин. Читателите и критиците предполагат, че книгата е роман, но самият Рот по-късно твърди, че написаното от него е истина. В края на книгата един оперативен работник от МОСАД съветва Рот, че е в негов интерес да твърди, че книгата е художествена измислица. „Така аз убедих сам себе си, че е в мой интерес да го послушам, — добавя Рот и обяснява: — … Аз съм само един послушен последовател на Мосад.“

Лица, запознати със секретна информация

Списък на хора, запознати с изключително СЕКРЕТЕН проект или дейност. През Втората световна война например е съществувал подобен списък, в който са били включени имената на американски и британски офицери, които са знаели датата и мястото на предстоящото дебаркиране на съюзниците в Нормандия през юни 1944 г. (операция Овърлорд). Такива офицери могат да влизат в специално предназначените служби и да четат документите по съответния случай. Подобна привилегия не важи за обикновените разузнавачи независимо от ранга им. (Вж. ПОДВЕЖДАЩА ИНФОРМАЦИЯ.)

Друг подобен списък съдържа имената на членовете на тайния междуведомствен временен комитет по разузнаване, който провежда среща през 1969 г., за да открие начини за снимане и подслушване на „американски революционни лидери и организации“, които участват в протестите срещу войната във Виетнам. Комитетът създава ПЛАН ХЮСТЪН.

Лице, разработвано за вербуване

Лице, с което работят разузнавателни служби или пък го преценяват и обмислят възможностите да стане АГЕНТ.

Лична радиохарактеристика

Метод, използван за определяне самоличността на радиооператор, който изпраща съобщения на морзова азбука. Всеки оператор си има определен „почерк“, когато работи с морзова азбука.

ТИНА е британски термин от Втората световна война, използван за изучаване характеристиките на отделните радиооператори. Оборудването на ТИНА може да направи запис на метода, използван от оператора на морзовия код, за да го сравни със следващото предаване. Това, предполага се, е от изключителна важност в шпионската дейност за определяне дали даден АГЕНТ е заловен и дали някой друг предава под неговата/нейната самоличност. ТИНА невинаги е била успешна в тази си роля отчасти защото техниката на индивидуалното предаване може да бъде доста различна. Но ТИНА е различавала радиооператорите на германските кораби и подводници и дори е разпознавала определени групи, а понякога и отделни кораби.

ЛКС

ЛОНДОНСКА КОНТРОЛНА СТАНЦИЯ.

Лов с жива стръв

Използване на сексуално привлекателни мъже/жени в операции за вербуване. Снимането например на вербувания мъж/жена в процеса на сексуалния акт с фотоапарат или фотокамера с цел да бъде шантажиран/а е практика на специалните служби. Този вид вербуване се нарича още меден капан.

Ловец на скалпове

Британски жаргон за РАЗУЗНАВАЧИ, специалисти по предателствата и разкриването на истински ИЗМЕННИЦИ и различаването им от подставените лица и шпионите. Те помагат при идентифицирането на потенциални изменници и ако е необходимо, залагат капани или просто предприемат мерки за изобличаването им.

Лоди, Карл-Ханс

Германски военноморски офицер от запаса, шпионирал за Германия от Великобритания през Първата световна война.

Като туристически гид по линията Хамбург — Америка Лоди се научава да говори английски с американски акцент. Вербуван е от АГЕНТ на германското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. Заминава за Единбург, Шотландия, представяйки се за турист, с паспорт, който германското разузнаване е откраднало от американец в БЕРЛИН.

АГЕНТУРИСТЪТ на Лоди е Адолф Бурхард в Стокхолм, Швеция. Лоди изпраща тайна телеграма, с която съобщава за пристигането си в Шотландия и изразява задоволството си от последните военни загуби на германците. Телеграмата е прехваната от британската Служба за сигурност (МИ–5), като и тонът, и езикът в телеграмата изглеждат подозрителни. Лоди е поставен под НАБЛЮДЕНИЕ. Той продължава да изпраща съобщения на Бурхард, но МИ–5 препраща само едно от прехванатите съобщения: фалшивият слух, че руските войски ще минат през Шотландия на път за Западна Европа.

Лоди е арестуван и предаден на военен съд в Лондон през октомври 1914 г. Признат е за виновен и осъден на смърт чрез разстрел. Присъдата е изпълнена на 6 ноември в Тауър. Твърди се, че се е обърнал към командира на стрелците с думите: „Предполагам, че няма да стиснете ръката на един шпионин?“ Офицерът отговорил: „Не, няма, но бих стиснал ръката на един смел човек.“

Лоди е един от 30-те шпиони, арестувани във Великобритания през Първата световна война. Дванадесет от тях са екзекутирани, един се самоубива, а останалите са хвърлени в затвора. След широко оповестената екзекуция на Лоди Филип Найтли пише във „Втората най-древна професия“ („The Second Oldest Profession“, 1986), че в Германия има „очевиден недостиг на доброволци“. Както повечето германски шпиони по това време, пише Найтли, Лоди е „скандално зле подготвен“ и е един от „жалката група неудачници“, въвлечени в шпионажа като начин да изкарат лесно пари или просто да превърнат фантазиите си в реалност.

Локатори

Вж. ВИСОКОЧЕСТОТНИ ЛОКАТОРИ.

Локхарт, Робърт Брус (1887–1970)

Британски дипломат, изиграл сложна и нееднозначна роля в събитията по време на Октомврийската революция от 1917 г.

Роденият в Шотландия Локхарт по-късно заявява: „Във вените ми не тече нито капка английска кръв.“ Той получава образованието си във Франция и Германия, след което заминава за Малайзия, където работи на каучукова плантация. Там независимо от опасността прави една от поверениците на султана своя любовница.

След като прекарва известно време в Япония и Канада, се завръща в Шотландия. Скоро обаче е назначен за британски вицеконсул в Москва — център на революционния радикализъм в Русия. По това време страната е въвлечена в разрушителната Първа световна война. През 1915 г. Локхарт поема консулския пост. Германските победи на руския фронт напълно деморализират вътрешния живот в Русия. Година по-късно войната се отразява още по-зле на руснаците и британците предприемат усилена пропаганда. Локхарт пуска в руските вестници серия от пробритански материали, с които смята да повдигне духа на руснаците.

През лятото на 1917 г. британският посланик го отзовава в Англия привидно заради притеснения за здравето му. В действителност Локхарт, който е женен, има връзка с омъжена рускиня. Посланикът смята, че отстраняването му ще прекъсне връзката им. Локхарт се връща в Англия 6 седмици преди началото на Октомврийската революция. След революцията от 1917 г. отново е изпратен в Русия със задача да се свърже с революционерите. Той пристига в столицата Петроград (Санкт Петербург) в момент, когато болшевишкият ръководител на преговорите за мир Лев Троцки е в Брест-Литовск, подготвяйки сепаративен мир с Германия. След като болшевишката преса отразява подробно пристигането на Локхарт, американски РАЗУЗНАВАЧ в Петроград докладва, че Локхарт е опасен революционер. Локхарт се озовава между онези, които поддържат болшевиките, и онези, които вярват, че е възможно утвърждаването на демокрация в Русия.

След първата си среща с Троцки Локхарт записва в дневника си: „Направи ми впечатление на човек, който доброволно би умрял за Русия, стига да има достатъчно публика, която да види това.“

По това време съюзническите дипломати започват да напускат Русия. Локхарт им помага в оформянето на документите. Болшевиките се отнасят към него с доверие, но веднъж се получава засечка. Сътрудничката, която подпечатвала паспортите, отхвърлила няколко, сред които и този на полковник Кейс — британски разузнавач под дипломатическо ПРИКРИТИЕ. Сътрудничката била привлекателна жена. Ето какво пише Локхарт: „Заговорих я любезно и тя се усмихна. Докато разговаряхме, започнах да прехвърлям паспортите от ръка в ръка. Докато й шушуках, вмъкнах паспорта на Кейс в огромния куп. И Господ да благослови сините й очи, тя го подпечата!“

Последният съюзнически дипломат напуска Петроград на 28 февруари 1917 г. Локхарт пожелава да остане като единствения британски дипломатически представител в Русия. Болшевиките преместват правителството в Москва. Локхарт също се премества. С него остава да работи разузнавач от военноморския флот. Една от задачите му е да не допусне Германия да сложи ръка на руския Балтийски флот. Той вербува АГЕНТИ, които при необходимост да потопят корабите.

През май 1918 г. Локхарт научава, че в Москва е пристигнал британски офицер, който настоява да се срещне с Ленин, твърдейки, че е изпратен от министър-председателя Лойд Джордж. Това е супершпионинът СИДНИ РАЙЛИ, изпратен от МИ–6 с цел да подкопае позициите на болшевиките. През август Локхарт се подготвя да напусне Русия. Агенти на ЧК — тайната болшевишка полиция — го арестуват и го заплашват със смърт. Отвеждат го в ЛУБЯНКА — затвора на ЧК — и настояват да им разкрие местонахождението на Райли.

ЧК подозира, че покушението срещу Ленин, при което той е ранен сериозно, е резултат от добре подготвен заговор от англичаните. Болшевишката преса го нарича „заговора на Локхарт“ — план да бъдат убити Ленин и Троцки и да се създаде военна диктатура. Райли вече е изчезнал, но е заподозрян, че е един от заговорниците (което е самата истина). Локхарт прекарва в изолатор повече от месец, а след това е разменен за Максим Литвинов — съветски агент, задържан във Великобритания. Възхваляван от британските вестници като „момчето посланик“, Локхарт се завръща във Великобритания като герой. По-късно той пише, че се е изкушавал да остане в Русия и че е получил предложение за назначение в ЧК. През 1928 г. напуска дипломатическата служба и се посвещава на журналистическа и писателска дейност.

В книгата си „Мемоари на един британски агент“ („Memoirs of a British Agent“, 1932) Локхарт пресъздава задълбочено събитията по време на Октомврийската революция и представя на читателите Ленин, Лев Троцки и ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ — ръководител на ЧК. Срещал се е и е „обърнал малко внимание“ на „набит мъж с бледо лице, с черни мустаци и черна коса“ — Йосиф Сталин. Книгата е истинска сензация във Великобритания и Съединените щати. По-късно е издадена на френски, немски, италиански, шведски, датски, полски и фински език.

Мемоарите на Локхарт са публикувани повторно през 1974 г. и 1984 г. с уводна статия от сина му Робин Брус Локхарт, който служи във ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ през Втората световна война. Младият Локхарт по-късно издава книгата „Райли: асът на шпионите“ („Reilly: Ace of Spies“, 1967), по която по-късно е сниман телевизионен сериал.

През 1966 г. съветският вестник Известия отново раздухва старите обвинения, че Локхарт и Райли са се опитвали да саботират революцията. Според публикуваните статии агентите на ЧК били по следите на заговора и Локхарт знаел повече за плановете на Райли, отколкото твърдял.

Лонг, Лио

Член на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, вербуван от АНТЪНИ БЛЪНТ.

Лонг постъпва в Кеймбриджкия университет през 1935 г. и учи френска филология. Син е на безработен дърводелец, изпълнен с горчивина от британското общество. Става член на комунистическата партия в университета. Присъединява се и към Апостолите — тайно общество в Кеймбридж, в което членуват Блънт и ГАЙ БЪРДЖИС — други членове на Петорката от Кеймбридж.

През Втората световна война Лонг работи в британското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ като офицер с достъп до строго секретната дейност, свързана с декодирането в ПАРК БЛЕЧЛИ. Той предава информацията си на Блънт, който също е съветски АГЕНТ. По-късно по настояване на Блънт Лонг е назначен в отдела за военно разузнаване, който оценява германското РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ. Информацията му за прехванатите германски съобщения се изпраща на руснаците по друг вербуван от Блънт агент — ДЖОН КЕЪРНКРОС.

След войната Лонг работи за Британската контролна комисия в окупираната от съюзниците Германия и изпълнява длъжността заместник-директор на военното разузнаване. След като се оттегля от МИ–5, Блънт се опитва, но неуспешно, да уреди нещата така, че Лонг да заеме длъжността му. Лонг се отказва от разузнавателната работа и вероятно от шпионажа през 1951 г.

ПИТЪР РАЙТ — офицерът от МИ–5, който води разпитите на Блънт, чува името на Лонг от него. Разпитва и Лонг, който подобно на Блънт получава обещание за имунитет от съдебно преследване в замяна на информация. „По време на разпита изобщо не ни помагаше, — пише Райт в «Ловец на шпиони» («Spycatcher», 1987), — а когато бе предизвикван по някой въпрос, отговорът му винаги бе, че се налага да вярваме на думите му.“

Лондонска клетка

Дворец в кралската градина Кенсингтън в Лондон, където британските РАЗУЗНАВАЧИ провеждат разпитите на германските военнопленници през Втората световна война. Често в килиите са били поставяни БРЪМБАРИ (микрофони), за да се подслушват личните разговори между задържаните.

Лондонска контролна станция (ЛКС)

Секретен екип на съюзниците, който организира разпространението на ПОДВЕЖДАЩА ИНФОРМАЦИЯ за объркване на германските стратези. Създаден от министър-председателя Чърчил. Обикновено се нарича ЛКС, а шефът му — ръководител на измамите.

ЛКС разработва планове за разпространение на подвеждаща информация (идеята за военната ГРУПА А — митична армия с измислени непобедими танкове и парашутни войски) и реализацията й. Този замисъл се осъществява от агенции като КОМИСИЯ ДВАЙСЕТ, МИ–6, УСО и УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ. За подвеждащата информация, свързана с ДЕНЯ Д, ЛКС работи съвместно с англо-американския екип за подвеждаща информация към върховното командване на съюзническите експедиционни сили и американския обединен щаб за сигурност.

Лонсдейл, Гордън (1922–1970)

Псевдоним на съветски АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ (агент, приел чужда самоличност), изпратен в Съединените щати като потенциален шпионин още на 11 години. Мъжът, известен като Лонсдейл, носи името на дете, родено в Канада, но отведено от майка му във Финландия, където е починало — вероятно по време на Финландско-съветската война през 1939–1940 г. Съветски оперативни работници получават канадския акт за раждане и паспорт на Лонсдейл и използват документите, за да създадат самоличност на Конон Молоди — родения в Москва син на съветски научен работник.

На 11 години майката на Конон го изпраща да живее в Калифорния при сестра й, която се представя за негова майка. След 5 години той се завръща в Съветския съюз, където е назначен във военноморския флот и обучен в шпионаж. Съветски търговски кораб го откарва до Ванкувър, където с документите на Лонсдейл доказва, че е канадец. Обяснява странния си акцент — американски английски и руски — с дните, прекарани като дървосекач, далеч от цивилизацията.

След Втората световна война, както разказва в книгата си „Шпионин“ („Spy“, 1965), Лонсдейл отива в Съединените щати, където се запознава със съветски АГЕНТ — най-вероятно с РУДОЛФ АБЕЛ. „Няма да описвам подробно преживяванията си в Съединените щати — подхвърля той. — Всеки читател ще разбере причините.“ Според него ФБР не успява да проследи какво е правил в Съединените щати. Ръкописът на книгата е подготвен с помощта на КГБ.

През 1955 г. Лонсдейл пътува до Англия. Под ПРИКРИТИЕТО на бизнесмен, който дава под наем музикални автомати на заведения, и производител на дъвки той шпионира военни ОБЕКТИ — един от тях е военноморската база в Портланд.

През 1960 г. след разкритията на подполковник МИХАЛ ГОЛИЕНЕВСКИ — ИЗМЕННИК от полските разузнавателни служби, се предприема проверка на сигурността на базата. Тогава Лонсдейл е арестуван, а също и четиримата, които работят в шпионската му мрежа. Самоличността на двама от тях — Хелън и Питър Кроугър (вж. КОЕН, МОРИС), също е създадена от КГБ и организациите предшественички.

Молоди-Лонсдейл е обвинен и осъден в лондонския Олд Бейли за конспирация по предаване на информация „директно или индиректно на противника“. Получава присъда 25 години затвор. През 1964 г. е разменен за британския агент ГРЕВИЛ УИН. РАЗМЯНАТА НА ЗАЛОВЕНИ РАЗУЗНАВАЧИ е по инициатива на съпругата на Лонсдейл и на госпожа Уин.

Лонсдейл е приет като герой в Москва, където става член на общността на бившите разузнавачи. Той е близък приятел с ДЖОРДЖ БЛЕЙК — британски шпионин, с когото се запознава в затвора, докато и двамата излежават присъдите си за шпионаж.

КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ на Лонсдейл, дадено му от МИ–5, е Последно действие.

Вж. СЛУЧАЯТ ПОРТЛАНД; ХОТЪН, ХАРИ.

Лорд Хо-Хо

Вж. ДЖОЙС, УИЛЯМ.

Лорънс, Томас (1888–1935)

Британски РАЗУЗНАВАЧ, действал предимно зад турските линии в Арабия през Първата световна война, събирал разузнавателни сведения и ръководил арабско въстание. В много отношения той е водещият арабист на Запада в този период. Познат е под името Лорънс Арабски. Томас Лорънс е вторият от петимата извънбрачни синове на Сара Мейдън и сър Томас Чапман. Той следва в Оксфордския университет. Като студент у него се събужда интерес към Арабския свят. През 1909 г. заминава за Сирия, за да извърши изследователска работа по дисертацията си. Докато е там, започва работа на археологическите разкопки в Кархемиш.

През 1913 г. се завръща в Оксфорд. На следващата година отново заминава в Близкия изток, за да се присъедини към британска експедиция, водена от британски разузнавач — легендата на групата е, че търси пътя на Моисей, но в действителност тя прави карта на северната част на Синайския полуостров. (След този поход Лорънс и капитан С. Ф. Нюкум пишат „Зинската пустош“ („The Wilderness of Zin“, 1915) — първата от 10-те му книги.)

През октомври 1914 г. непосредствено след началото на Първата световна война Лорънс е повишен в звание втори лейтенант и е командирован в британския разузнавателен екип в Кайро. Там прави военни карти на Арабския полуостров, разпитва военнопленници, занимава се с комуникациите и върши други задачи, докато британците се сражават с турците (германски съюзници) в Близкия изток.

Той е един от неколцината младши офицери, изпратени да работят с арабските войски, за да объркват и да затрудняват дейността на турците. Лорънс прави огромно впечатление на емир Фейзал и британското командване го пренасочва да служи като негов военен съветник. По-късно Лорънс води арабски набези срещу турски железопътни линии и събира разузнавателни сведения за британците. Противно на спуснатите заповеди на 6 юли 1917 г. Лорънс повежда един отряд и завзема ключовия град Акаба (древния Елат) — пристанище на залива Акаба. Тази стъпка дава възможност на британските войски, командвани от генерал Едмънд Алънби, през декември 1917 г. да завземат Ерусалим.

Изглежда, Лорънс е бил предаден от негов водач, защото е заловен, измъчван и изнасилен от турците.

Той успява да избяга и през октомври 1918 г. повежда арабските войски към сирийската столица Дамаск. Англо-френското командване отказва да признае Фейзал за глава на независима Арабия. Убеден, че е предаден, и чувствайки голяма вина пред арабите, Лорънс се връща в Англия. По това време е полковник във ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

След завръщането си и по време на Парижката мирна конференция през 1919 г. той се бори за независимостта на Арабия. Крал Джордж V награждава Лорънс с ордена Бат, но той отказва да приеме тази чест и поставя монарха в много неудобно положение. Лорънс се завръща в Близкия изток през 1921 г. с Уинстън Чърчил за конференцията в Кайро, която определя границите на Ирак и Трансйордания. С книгата си „Седемте стълба на мъдростта“ („The Seven Pillars of Wisdom“, 1926) той показва, че арабите имат право на своята земя и че са били предадени от западните си съюзници.

Преследван от натрапчивата мисъл за изкупване на вина пред арабите, Лорънс се записва като доброволец под псевдоним в Кралските военновъздушни сили (КВВС), а по-късно и в Кралския танков корпус. Негови приятели, загрижени за здравето му, успяват да му издействат назначение в Индия. Но когато близо до базата му избухва въстание, той бързо е отзован обратно в Англия. Там от 1929 г. до уволнението му през февруари 1935 г. Лорънс води сравнително тих и спокоен живот.

След като напуска ВВС, е въвлечен в нацисткото движение във Великобритания и Германия. На 13 май 1935 г. катастрофира с мотор и изпада в кома. След 6 дни умира от раните си. Значителната охрана във военната болница, където е откаран след катастрофата, поражда съмнение за вероятна намеса на британското разузнаване в инцидента, довел до смъртта му.

Лоу, Тадеуш (1832–1913)

Лоу е сред първите ентусиасти, който извършва разузнаване с БАЛОН. Това става по време на Гражданската война в САЩ. Лоу е на 25 години, когато започва да се занимава с конструиране и с летене с балони. През 1860 г. предлага на Смитсъновия институт във Вашингтон да осъществи полет с балон над Атлантическия океан.

През 1861 г. започва войната. Той предлага услугите си на федералната армия. Президентът Линкълн го кани на обяд в Белия дом и изслушва предложението му за използване на балоните като средство за въздушно разузнаване. На 18 юни 1861 г. Лоу се издига над Вашингтон с балон и осъществява вероятно първата в света телеграфическа връзка от въздуха, изпращайки съобщение до Линкълн.

Лоу създава балони за целите на армията и лети с тях. Получава по 5 долара като майстор на балони и 10 долара на ден като армейски „аеронавт“. Балонният корпус към Армията на Потомак притежава 4 балона и официално е създаден през ноември 1861 г. Лоу е първият човек, наблюдавал артилерийски огън от въздуха, като незабавно телеграфира за поправки в мерника на артилеристите. Вероятно е и първият човек, който ефективно е използвал фотоапарат за разузнаване и който събира разузнавателна информация, докато балонът му е теглен от шлеп (по река Потомак).

Лоу и другите балонисти на Съединените щати не са били подкрепяни от армията въпреки успешните им мисии. Той напуска военната служба през май 1863 г.

Лоу продължава да се занимава с наука и успява да създаде изкуствен лед.

Лоунтри, Клейтън (1961)

Морски пехотинец от охраната в американското посолство в Москва през 1984–1986 г., който издава секретна информация на КГБ. Единственият американски морски пехотинец, обвинен в шпионаж. Фактът, че е бил ОБЕКТ за съветското разузнаване, разкрива политиката на КГБ — да търси информация от по-нисшестоящите в американската йерархия.

Лоунтри — внук на вожда на индианците Уинебаго в Уисконсин и племенник на морски пехотинец, който е награден с Медал на честта по време на Корейската война, постъпва в морската пехота през 1980 г. През 1984 г. той изразява желание да работи като охрана към посолство и преминава 6-седмичен курс на обучение. След като получава ДОСТЪП до секретни материали на равнище СТРОГО СЕКРЕТНО, заедно с други колеги очаква предстоящото назначение.

През 1984 г. е изпратен в посолството в Москва. Там подобно на всички други морски пехотинци подписва декларация, според която няма право на приятелства и обещава да докладва за всички контакти със съветски граждани. В писмата си до вкъщи казва, че е станал известна личност, „заобиколен“ от московчани, които го зяпат, тъй като никога не са виждали американски индианец. Но независимо от цялото това внимание Лоунтри често е самотен и мрачен и пие повече от допустимото. Според офицер на пехотинците, запознат с досието му, той е „самотник и човек, който губи“.

Един ден на спирка на московското метро среща хубавата 25-годишна руска служителка в посолството Виолета Сеина. „Виолета каза, че се прибира, но продължи да разговаря с мен и след като вече бе изпуснала спирката си, — спомня се Лоунтри. — Слязохме заедно на друга спирка и дълго вървяхме заедно, говорехме на различни теми, включително американски филми, книги, храна, неща, които харесваме или не.“ Двамата вървят и разговарят в продължение на около 2 часа. Приятелството им скоро прераства в сексуална връзка.

Срещите им са прекъснати, когато Лоунтри въпреки лошото му дисциплинарно досие е изпратен в Женева като част от силите за сигурност за срещата на високо равнище между президента Рейгън и съветския лидер Михаил Горбачов през ноември 1985 г. След като Лоунтри се завръща в Москва, връзката му с Виолета се задълбочава. „И двамата знаехме, че не е безопасно да ни виждат заедно на обществени места или близо до дома й, — спомня си по-късно Лоунтри. — Използвах техники за прекъсване на наблюдението, когато си тръгвах от посолството, и после отивах при Виолета.“

През януари 1986 г. Виолета представя Лоунтри на своя „чичо Саша“, който в действителност е Алексей Ефимов — РАЗУЗНАВАЧ от КГБ. Чичо Саша пита морския пехотинец дали би искал да бъде приятел на Съветския съюз. „Освен това, — както казва Лоунтри, — той започна да ми задава въпроси, които четеше от лист. Обясни ми, че въпросите са подготвени от негов приятел, който е генерал в КГБ, а също и член на Централния комитет.“

Ефимов показва на Лоунтри снимки на морските пехотинци, които работят в американското посолство. Сред тях има и моментални снимки на мъже и жени. Лоунтри подрежда снимките така, че чичо Саша да разбере кой за кого е женен. Той описва подробно и разположението на кабинета на посланика. Какво друго е казал Лоунтри на чичо Саша, какво е направил за него и Виолета, може би никога няма да се разбере. Но очевидно Лоунтри е станал жертва на операция на КГБ по КОМПРОМЕТИРАНЕ С ПОДСТАВЯНЕ НА ЖЕНА.

На 9 март 1986 г., деня преди отпътуването на Лоунтри за охранителна дейност в американското посолство във ВИЕНА, Ефимов дава на Лоунтри да се подпише на лист под следния текст: „Аз съм приятел на Съветския съюз. Винаги ще бъда приятел на Съветския съюз и ще продължа да бъда негов приятел.“ По време на тази или може би на друга среща с чичо Саша Лоунтри е помолен да монтира микрофон в кабинета на посланика. По-късно той твърди, че е отказал, но че е предоставил важни „планове“.

Лоунтри се съгласява да се срещне с Ефимов във Виена. Там пехотинецът предава информация за американските дипломати, осигурява схема на сградата на посолството, телефонен указател и имената на австрийските чистачки заедно със стаите, за които всяка една отговаря.

Общо са му платени 2500 долара и еквивалентът на 1000 долара в австрийски шилинги.

Ефимов настоява да разбере дали някой от пехотинците е ХОМОСЕКСУАЛИСТ и дали има проблеми с алкохола. Той разпитва подробно за секретарката на посланика. Една нощ Лоунтри измъква строго секретни документи от посолството и ги скрива във водосточната тръба на покрива на сградата, където живеят пехотинците. Открадва и чувал с подготвени за изгаряне ненужни вече документи. Сред тях е имало около 120 документа, сред които и информация за позициите на Америка, която тя е трябвало да заеме на преговорите с руснаците по сключването на договора за съкращаване на въоръженията.

На 12 декември 1986 г. Ефимов предава Лоунтри на Джордж — офицера Юрий Лисов от КГБ, който го пита същите неща както Ефимов. Дори разговарят Лоунтри да се върне в Москва при възлюбената си Виолета — може би с помощта на съветски дипломатически паспорт. Но на 14 декември 1986 г. Лоунтри разкрива пред резидента на ЦРУ какво се е случило. Според някои източници ЦРУ действа инстинктивно в опита си Лоунтри да стане ДВОЕН АГЕНТ. Но Министерството на отбраната отказва разрешение за ПРЕВЕРБУВАНЕТО му. Случаят е предаден на ВОЕННОМОРСКАТА СЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА (ВСС).

Лоунтри е обвинен в шпионаж. Разследването обаче не се ограничава само с Лоунтри. ВСС започва да разпитва и други морски пехотинци. Ефрейтор Арнолд Брейси и Лоунтри са обвинени, че са допуснали оперативни работници от КГБ да влязат в посолството през нощта, като по този начин са им предоставили достъп до секретни документи и криптографски уреди.

В последвалата паника служители на посолството, уплашени, че КГБ е поставило микрофони в залата за комуникации, прекратяват съобщенията за и от Вашингтон. Всички 28 морски пехотинци в Москва са подменени. Според министъра на отбраната Каспар Уайнбъргър Съединените щати са претърпели „огромни загуби“. Някои конгресмени изказват мнение, че новото американско посолство, което все още е в строеж, вероятно ще бъде осеяно с подслушвателни устройства.

Трети морски пехотинец — генералщабният сержант Робърт Стафълбийм и заместник-ръководител на московския екип пехотинци, е обвинен, че не е представил доклад за приятелството си с рускиня. Обвиненията срещу Брейси и Стафълбийм са оттеглени, но ВСС сериозно е разкритикувана.

През 1987 г. Лоунтри е обвинен от военен съд за предаване на секретна информация, конспирация за извършване на шпионаж, разкриване самоличността на тайни агенти и за други престъпления. Осъден е на 30 години, но присъдата му е намалена, тъй като е оказал сътрудничество на офицерите от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО след арестуването му. Освободен е през февруари 1996 г. след близо 9-годишен престой в затвора.

Лоц, Волфганг (1921–1995)

Израелски РАЗУЗНАВАЧ, роден в Германия. От 1959 до 1964 г. действа в Кайро.

Само майката на Лоц е еврейка. Волфганг е още дете, когато баща му умира. През 1937 г. бягат с майка му от нацистките преследвания на евреи и емигрират в Палестина — по това време под британски контрол. Момчето става член на Хагана — еврейската нелегална армия, и след началото на Втората световна война през септември 1939 г. се записва доброволец в британската армия. Воюва като командос в Северна Африка.

След войната Лоц се завръща в Палестина и участва във Войната за независимост на Израел от 1948 г. Приключва военната си служба със звание майор.

Вербуван е от израелската разузнавателна служба МОСАД. Висок, рус, с перфектен немски, Лоц е идеалният оперативен работник за внедряване в нацистката колония в Кайро. ЛЕГЕНДАТА му е бивш германски офицер, воювал в африканския корпус на Ромел в пустинната война в Египет, след което заминал за Австралия, където като притежател на състезателни коне спечелил огромно богатство. Лоц прекарва цяла година в Германия, за да затвърди легендата си.

Той открива училище за езда и конеферма край Кайро. Навсякъде се афишира като предан нацист. Плъзват слухове, че е бил офицер от СС. Сприятелява се с ръководителя на египетската полиция и с учени от средите на бивши нацисти. (Израелците се страхуват от възможността Египет да не използва бивши ракетни и оръжейни учени и специалисти.)

За да е пълно прикритието му, Мосад урежда нещата с жената и детето на Лоц, които са в Израел, така че той да може да се сдобие с жена, която е истинска арийка — Валдраут Нойман. В Мюнхен е организирана фалшива сватбена церемония. (По-късно той обяснява, че с Валдраут са се запознали в ориент експреса и се е оженил за нея, без да й казва, че е оперативен работник в Мосад.) Лоц пътува тайно до Израел, за да посещава семейството си, и до 1964 г. живее двойствен живот. По това време Египет вече има ефективни тайни служби с кадри, добре обучени от британски, американски и съветски разузнавачи. С помощта на съветските експерти по радиозасичане предаванията му са проследени и радиопредавателят му е открит в банята.

Тайните служби го арестуват, разпитват и измъчват. Лоц продължава да твърди, че е германец, платен от Израел. Благодарение на това, че не е бил обрязан, успява да запази прикритието си. Ако египтяните са знаели, че е израелец, сигурно са щели да го екзекутират веднага. Възбуден е напълно формален процес. Лоц е осъден на доживотен затвор и тежък труд. Валдраут също е арестувана и осъдена на 3 години.

Лоц е освободен през 1968 г. и разменен за 9 египетски генерали, заловени преди Шестдневната война. Лоц се развежда с жена си в Израел и този път наистина се жени за Валдраут. Той описва приключенията си в „Шампаненият шпионин“ („The Champagne Spy“, 1972). Заглавието идва от прякора на Лоц, даден му от Мосад заради високия му стандарт на живот. Валдраут, която приема юдаизма, умира през 1973 г. Лоц отива да живее в Германия, където се жени още 2 пъти.

Лубянка

Дълго време централа на руско-съветските държавни ОРГАНИ за сигурност. Намира се на улица Дзержински №2, в близост до ПЛОЩАД ДЗЕРЖИНСКИ (сега площад Лубянка). Сградата е станала синоним на терора на съветското разузнаване и контраразузнаване. Тя служи и за затвор (със спортна площадка на покрива), и като място за екзекуции.

Преди Октомврийската революция през 1917 г. в огромната сива каменна сграда са се помещавали застрахователните компании Котва и Русия. След революцията единствената съветска застрахователна компания, която поема функциите и на двете, а също и на други компании от царско време, е наречена Госстрах — Государственное страхование (Държавна застрахователна компания). В автобиографичната си книга „Нощите са най-дълги там“ („Nights Are the Longest There“, 1972) офицерът от НКВД А. И. Романов разказва, че ако се махне представката „гос“, тогава остава само „страх“. Хората се шегували, че ако в началото е бил Госстрах, сега е Госужас.

През затвора на Лубянка са минали безброй задържани. Думата „мазето“ често е била употребявана като заплаха към затворените, тъй като мазето се е използвало за екзекуции. Робърт Конкуест пише в книгата „Големият терор: чистките на Сталин през 30-те“ („The Great Terror: Staiin’s Purges of the Thirties“, 1968):

Централният вътрешен затвор в Лубянка се намира на шестия етаж на сградата. (Далеч по-голям е затворът Лефортово, където по време на разгара на Сталиновите чистки в края на 30-те години са били екзекутирани по 70 души на денонощие.)

Килиите в Лубянка могат да бъдат поддържани студени, много студени, горещи или много горещи. Ако поведението на затворника налага, светлините остават включени 24 часа в денонощието. Когато някой затворник се отвежда на разпит и случайно се срещне с друг, обръщат единия към стената, за да не се виждат в лице. Някои от стражите, които придружават затворници, обикновено щракат с пръсти и шумът предотвратява случайни срещи на затворници. Разпитите (обикновено придружавани с мъчения) се провеждат от обучени следователи, подпомагани от помощници, известни като „трошачи на кости“.

Кабинетът на председателя на НКВД или КГБ, както и на по-голямата част от ръководството, се намира на третия етаж. В същото здание е и МУЗЕЯТ, който през последните години се е разраснал значително. На специална почетна дъска са изписани имената и са поставени портретите на наградените с отличието Герой на Съветския съюз.

След Втората световна война комплексът Лубянка е разширен. За работна ръка са били използвани германски военнопленници.

Щабквартирата и някои управления на КГБ по-късно са преместени от Лубянка в съвременна сграда на друго място в Москва, където са свързани чрез компютърни и телексни мрежи. Главните служби са настанени в 31-етажната сграда на СИВ на Калинински проспект — един от централните булеварди в Москва. След разпадането на Съветския съюз избрани руснаци и чужденци имат възможност срещу 30 долара вход да разгледат част от помещенията на Лубянка.

Лудвиг, Курт Фредерик (1903-?)

Ръководител на германския шпионски кръг Джо К в Съединените щати през 1940–1941 г.

Кръгът е известен като Джо К, понеже така са били подписвани писмата с информация за съюзническите кораби в пристанището на Ню Йорк, изпращани на адреси в БЕРЛИН. Лудвиг използва и КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Фози и най-малко още 30 мъжки и женски имена.

Роденият в Охайо Лудвиг е отведен в Германия още като дете, където израства и се задомява. През 20-те и 30-те години посещава няколко пъти Съединените щати. През февруари 1938 г. е арестуван за шпионаж в Австрия, след като полицията забелязва, че прави снимки на мостове близо до австро-германската граница. Делото се забавя и Лудвиг не е предаден на правосъдието, тъй като през март нацистите нахлуват в Австрия. Лудвиг остава в Германия до март 1940 г. Завръща се в Съединените щати и създава шпионска мрежа. (Мрежата съществува отделно, но има връзки с ШПИОНСКИ КРЪГ ДЮКЕЙН, който също е разконспириран от ФБР.)

Специалните служби на САЩ и Великобритания знаят, че съществува шпионски кръг, който действа извън Ню Йорк и предава информация на германците за съюзническите кораби. Писмата с шпионска информация са изпращани в КОНСПИРАТИВНИ КВАРТИРИ в неутрална Испания и Португалия. Първото засичане е по време на операция по прехващане пощата на Бермудските острови. Операцията е замислена и осъществена от БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ (БКС) — ПРИКРИТИЕ на разузнавателната служба МИ–6. През 1940 г. британски оперативни работници прехващат писмо от Ню Йорк, подписано Джо К. Писмото е за Лотар Фредерик — име, за което се знае, че се използва от РАЙНХАРД ХАЙДРИХ, ръководител на главната тайна нацистка полицейска организация ГУИС. Експерти от БКС на Бермудските острови отварят писмата, прочитат съдържанието им и отново запечатват пликовете толкова умело, че получателите дори не забелязват, че са били отваряни.

Джо К е подписът на много писма, изпращани до конспиративни квартири. През март 1941 г. химици от БКС забелязват ТАЙНОПИС в едно от писмата с подпис Джо К. Тайното съобщение се отнася за дублирано писмо, изпратено до Смит в Китай. Операцията на БКС по прехващане на пощата се извършва със сътрудничеството на ФБР, въпреки че директорът на ФБР ЕДГАР ХУВЪР и ръководителят на БКС УИЛЯМ СТИВЪНСЪН не се разбират. ФБР проследява писмото за Смит и открива, че там се намира план за американската отбрана в Пърл Харбър. (Има и друга германска връзка с атаката над ПЪРЛ ХАРБЪР — вж. ПОПОВ, ДУШКО.)

В друго писмо от Джо К, проследено от ФБР, с тайнопис се съобщава, че на нюйоркския площад Таймс лека кола умишлено е блъснала и смъртоносно ранила „Фил“. БКС информира ФБР, че Фил е Улрих фон дер Остен — германски офицер от ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, „премахнат от сцената“ месец след като е пристигнал в Съединените щати през Япония. Като сглобява бележките от тефтера на починалия Фил, прехванатата телеграма от Португалия до Фози и информацията за писмата от Джо К, ФБР открива Фред Лудвиг, който се е скрил, когато Фон дер Остен е бил блъснат на 18 март.

На Лудвиг се плаща от германското консулство в Ню Йорк. Той вербува АГЕНТИ и КУРИЕРИ чрез пронацистка германо-американска организация. Със смъртта на Фон дер Остен Лудвиг остава най-вишестоящият германски шпионин в САЩ. Поставеният под НАБЛЮДЕНИЕ от ЦРУ Лудвиг посещава доковете в пристанището на Ню Йорк и постове на американската армия в Ню Йорк. През май, придружен от 18-годишната си секретарка, той пътува до Флорида, като през целия път се спира край армейски лагери, летища и фабрики. Лудвиг се среща с агент в Маями и изпраща доклади по редник от американската армия, разпределен на Губернаторския остров, Ню Йорк.

През август 1941 г., тъй като усеща, че е под наблюдение, Лудвиг отпътува за Монтана. Оставя колата си с късовълновото радио, качва се на автобус и потегля към Западното крайбрежие. ФБР предполага, че е искал да замине за Япония, а след това да се придвижи до Германия. Арестуван е близо до Сиатъл, Вашингтон. ФБР залавя и още 8 души, включително секретарката и войника. През март 1942 г. срещу Лудвиг е възбудено следствие. Двамата с войника са осъдени на 20 години затвор. Младата секретарка, която свидетелства в помощ на правителството, е осъдена на 5 години. Другите петима получават присъди от 10 до 15 години.

Деветият член на кръга, известен само като Робърт, е проследен от ФБР благодарение на документите, получени от един портиер в сградата на германското консулство. Той редовно изгаря документи, като ги хвърля под надзор в пещта. Когато обаче надзорниците се оттеглят, той ги изважда, потушава пламъците и предава обгорените листове на ФБР. Робърт се оказва Паул Борхарт — ветеран от германската армия и учен, който, макар и уволнен от университета, защото е евреин, се съгласява да замине за Съединените щати като политически емигрант и да шпионира в полза на Германия. Казва, че е вършил всичко като германски патриот. Осъден е на 20 години. (И той, и другите избягват смъртната присъда, тъй като шпионските им действия са извършени преди началото на войната.)

Луминер

Съветска шифрова машина от 60-те години, която се свързва с радиоприемник. Преобразува звуковите сигнали в групи числа, които се появяват върху 10 неголеми циферблата в горната част на апарата. Групата числа представлява закодирано съобщение, което се дешифрира с помощта на ШИФРОБЛОКЧЕ ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА. Машината е разработена за агенти, които не знаят морзовата азбука или трябва да разполагат с безшумен начин за получаване на съобщенията.

Лурдес

Месторазположението на голяма съветска (руска) станция за РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ близо до Хавана, Куба. Определят я като най-модерната съветска шпионска база извън Източния блок. През 1985 г. е засечена от американците. Твърди се, че от станцията могат да се подслушват телефонни разговори в югоизточната част на Съединените щати, да се наблюдава космическата дейност на Кейп Канаверал, Флорида, и да се следят радиопредаванията на американски търговски и военни СПЪТНИЦИ.

По това време за станцията се грижат 2100 техници, военни и цивилни.

Станцията е създадена в средата на 60-те години.

Вж. КУБА.

Лъжлив товар (остаряла информация)

Информация, предлагана от ИЗМЕННИК или от лице, претендиращо да е такова, която е толкова остаряла, че не може да заинтересува разузнаването на съответната страна, на която се предлага.

Льо Каре, Джон (1931)

Псевдоним на Дейвид Корнуел — сътрудник на британската Служба за сигурност (МИ–5), получил световно признание като майстор на шпионски романи. Невидимият фронт в неговите произведения е представен много убедително, но не с преразказ на реални операции на специалните служби, а с характерите на героите в романите му.

Той пише за шпионажа като за професия, която психологически осакатява тези, които я вършат. Те служат на страна, която в никакъв случай не служи на тях. Героите му или изпълняват необходимото с цинизъм, като спазват свой кодекс на честта, или мамят и дори предават другите.

Предателят Бил Хейдън в „Калайджия, шивач, войник, шпионин“ („Tinker, Tailor, Soldier, Spy“, 1974) — през 1980 г. по книгата е сниман телевизионен филм — отразява убеждението на Льо Каре, че британските ценности се разпадат, както и тайните служби на страната. Льо Каре обяснява, че ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ е „създаден от следвоенната депресия или от бързото разпалване на пламъка на социализма и най-вече от хилядолетния сън на [британски политически лидери] Идън и Макмилан“. Подчертавайки връзката между Хейдън и Филби, Льо Каре нарича своя герой (Хейдън) „нашия появил се късно Лорънс Арабски“ (вж. ЛОРЪНС, ТОМАС), което представлява препратка към бащата на Филби — арабист, който е бил свързан с Лорънс. И Хейдън подобно на Филби получава образованието си в Кеймбридж.

Първите 2 романа на Льо Каре — „Събуждане на мъртвеца“ („Call for the Dead“, 1961) и „Убийство от класа“ („A Murder of Quality“, 1962) — въвеждат ненатрапчивия разузнавач на средна възраст ДЖОРДЖ СМАЙЛИ. Чак третият роман — „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came in from the Cold“, 1963), извежда Льо Каре като водещ автор на шпионски романи. Книгата получава признание както във Великобритания, така и в Съединените щати и е филмирана с участието на Ричард Бъртън в главната роля. (Вж. ФИЛМИ.)

Бащата на Льо Каре е притиснат от неплатени данъци женкар, на когото целият живот е една лъжа. „Двамата с брат ми често се озовавахме в положението на милионери просяци“, пише Льо Каре за начина на живот, наложен от баща им. Той описва баща си като „фантазьор, вероятно шизофреник“, който „обичаше да използва няколко имена“. Баща му дори се появява като герой в романа „Съвършеният шпионин“ („A Perfect Spy“, 1986), по който през 1988 г. е сниман телевизионен филм.

След детството и младостта, които нарича „окупирана територия“, Льо Каре прекарва една година в Швейцария като студент. Там научава немски и когато постъпва в армията, е назначен към разузнаването в Германия, където разпитва хора от лагерите за бежанци.

След като приключва службата си в армията, постъпва в колежа Линкълн в Оксфорд и се дипломира с отличие. След кратък период на преподавателска работа в Итън става илюстратор на свободна практика. Една от поръчките му е за „Говорещите птици“ („Talking Birds“) на Максуел Найт — многогодишен ръководител на отдела за контраподривни операции в МИ–5. Найт вербува Льо Каре в МИ–5 по времето, когато директор там е сър РОДЖЪР ХОЛИС — един от многото, за които се смята, че са прототип модел или поне частичен прототип за героите на Льо Каре.

През 1960 г. Льо Каре е прехвърлен в МИ–6 и изпратен в британското посолство в Бон под дипломатическо ПРИКРИТИЕ като втори секретар. По-късно получава прикритието на консул в Хамбург.

През 1980 г. Льо Каре казва за Смайли: „Мисля че мнението му не се различава от моето, той чувства, че да се изправиш срещу всички онези «изми», е все едно да заемеш позиция, която сама по себе си е идеологическа и следователно оскърбителна, що се отнася до практическото приличие. В практиката почти всяка идеология те приканва да отхвърлиш хуманните си инстинкти.“

Алек Лиймс, изхабеният, циничен, но благороден герой от романа „Шпионинът, който дойде от студа“, изглежда, е част от една война, „която се води в незначителен мащаб, в затворено пространство“. Той вижда „излъгани и подведени хора, чийто живот е изхабен, хора, застреляни в затвора, цели групи и класи, които са отписани за нищо“.

Джордж Смайли се появява в „Зов за мъртвите“ като учен, който е работил за разузнаването през Втората световна война. Той се обръща отново към разузнаването, защото „разкритията на младия шифровчик в Отава са създали необходимостта от хора, които притежават опита на Смайли“. (В истинския живот ИГОР ГУЗЕНКО е подобен чиновник.) Отчуждената съпруга на Смайли — Ан, го описва като „задушаващо обикновен“, което е предимство за оперативен работник. „Нисък, дебел, тих, той, изглежда, харчи доста пари за наистина ужасни дрехи, които висят на квадратната му фигура подобно кожата на крастава жаба, която си е глътнала въздуха“ — смята Ан.

Често се казва, че Смайли е създаден на базата на образа на сър МОРИС ОЛДФИЙЛД — генерален директор на МИ–6. Но когато през 1986 г. Олдфийлд умира и Таймс споменава това предположение, Льо Каре го отхвърля: „Преди да напиша и да издам книгата за Джордж Смайли, изобщо не бях чувал за сър Морис нито като име, нито по някакъв друг повод.“

Повечето британски разузнавачи не приемат шпионския свят, описан от Льо Каре. В „Литературни агенти“ („Literary Agents“, 1987) Антъни Мастърс цитира непубликувано ръководство на Джон Бинъм, който е и разузнавач, и писател. Очевидно думите са насочени към Льо Каре: „Убеждението, подхранвано от много писатели на шпионски романи, че разузнавачите са внедрени шпиони, идиоти, глупаци и хомосексуалисти, съвсем не улеснява работата на разузнавача.“ РИЧАРД ХЕЛМС, ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, отрича романите на Льо Каре поради цинизма и темата за предателството.

След Студената война Льо Каре заявява, че и той навлиза в нова ера. В света след Студената война, казва той през 1993 г., „начинът, по който изглежда шпионажът сега, е както винаги: странична сцена, подготвена като същински театър“.

Други романи на Льо Каре са „Огледалната война“ („The Looking Glass War“, 1965), „Малък град в Германия“ („A Small Town in Germany“, 1968), „Благородният ученик“ („The Honourable Schoolboy“, 1977), „Хората на Смайли“ („Smiley’s People“, 1977), „Малката барабанчица“ („Little Drummer Girl“, 1983), „Руската къща“ („The Russian House“, 1989), „Тайнственият пилигрим“ („The Secret Piligrim“, 1991), „Нощният мениджър“ („The Night Manager“, 1993) и „Нашата игра“ („Our Game“, 1995).

Льокю, Уилям Тафнъл (1864–1927)

Английски романист и шпионин аматьор, който заявява, че е създал книгите си на базата на собствени приключения в СЛУЖБИТЕ ЗА СИГУРНОСТ. Той твърди, че самоличността му никога не е била официално разкрита. Ако това наистина е така, Льокю ще бъде първият от британските РАЗУЗНАВАЧИ, станали писатели. (Вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ.)

Трилърът му от 1896 г. „Тайна служба“ („A Secret Service“) е приет насериозно от британските власти като пророческо предупреждение. В книгата става въпрос за предстоящо германско нападение срещу Великобритания (тема, повторена от ЪРСКИН ЧИЛДЪРС през 1903 г.). През 1905 г. Льокю съобщава, че негов приятел в БЕРЛИН е споделил пред него за съществуването на значителна германска шпионска МРЕЖА във Великобритания. Той твърди, че знае и за британски предатели, които са членове на тайната организация Скритата ръка.

Льокю продължава да пише трилъри и шпионски романи до смъртта си. Другите му творби са „Връзки на вина“ („Guilty Bonds“, 1890), „Тайни от Монте Карло“ („Secrets of Monte Carlo“, 1899), „Наблюдател в Близкия изток“ („An Observer in the Near East“, 1907) и „Където е краят на пустинята“ („Where the Desert Ends“, 1923).

Лястовица

Руски термин за жена АГЕНТ, използвана за залагане на капан, когато се използва СЕКС, за да се осигури информация или материал за изнудване при необходимост.