Енциклопедия на шпионажа

Важни сведения

Информация или материал, изискващи висока степен на сигурност.

Валенберг, Раул (1910–1947?)

Шведски дипломат, спасил около 20 000 унгарски евреи със смелите си действия в окупираните от нацистите райони. Работил е и за американското УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС).

Произлиза от видно шведско семейство, защитава научна степен по архитектура в Мичиганския университет. През юли 1944 г. заминава за Будапеща като представител на Международния Червен кръст и участва в мисия по спасяване на евреите, които нацистите изпращат в лагера на смъртта Освиенцим. Като служител към шведската легация в Будапеща той, без да се двоуми, започва да спасява евреите (от гетата или по време на пътуването им към концентрационния лагер), като ги снабдява с необходимите документи или като наема подходящи жилища за тях.

Веднъж, когато германците се опитват да задържат евреи от защитения от Валенберг район, той изтичва навън и извиква: „Това е шведска територия… Ако искате да ги отведете, ще трябва първо да ме застреляте.“ През „шведската територия“ преминават около 20 000 евреи. Валенберг оказва помощ на още 70 000 в гетата и в лагерите, които оцеляват до освобождението.

Валенберг получава подкрепа и съвети, а също и средства от американския Съвет за работа с бежанците. Той работи и за американското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ — УСС. Твърди се, че президентът Рузвелт лично одобрява хуманитарната мисия на Валенберг, както и шпионската му дейност. Мисиите му будят съмнение, тъй като той понякога изчезва, но документите, разсекретени наскоро от ЦРУ, разкриват част от загадката. Историкът на ЦРУ Кевин Рафнър заявява, че на базата на тези документи „съвсем естествено е заключението, че Раул Валенберг е работил в полза на американското разузнаване“.

По настояване на Вашингтон Валенберг е назначен в шведската легация в Будапеща. Според американски вестник САЩ тогава оказват натиск върху неутрална Швеция да спре доставките на желязна руда за Германия.

На 16 януари 1945 г. по време на жестоките боеве за Будапеща съветски войски освобождават „шведската територия“ на Валенберг. Но съветските власти, очевидно убедени, че Валенберг е американски шпионин, макар и да е много странно как биха могли да имат подобна информация, не му оказват помощ. На 17 януари той отива със съветски офицер и шофьора му в съветската военна щабквартира в Дебрецен на около 200 км източно от Будапеща. Той не се връща от там и тръгва мълвата, че е арестуван.

След войната започва усиленото му търсене. Постъпват съобщения, че е бил виждан в различни съветски затвори. През 1957 г. съветското правителство в отговор на международния интерес към Валенберг отговаря, че е починал в московския затвор ЛУБЯНКА на 17 юли 1947 г. от „сърдечен удар“. Но съществуват твърдения — на германски военнопленници, по-късно освободени и завърнали се в родината си, — че е бил виждан и след тази дата в съветската затворническа система, а именно във Владимировския затвор — на около 200 км североизточно от Москва.

Руснаците твърдят, че арестът и хвърлянето му в затвора са „огромна грешка“. През октомври 1989 г. съветските власти предават на семейството на Валенберг някои от личните му вещи — паспорт, пари, бележник и разрешително за пистолет, но не и записките му.

През 1996 г. американската пощенска служба оповестява, че в памет на Валенберг ще бъде издадена ПОЩЕНСКА МАРКА с една-единствена дума на нея — „хуманитарно“. След НЕЙТЪН ХЕЙЛ Валенберг е вторият разузнавач, който е удостоен с американска пощенска марка.

Валкюри RS–70

Разузнавателен самолет, използван и за нанасяне на удари. Той е предложен от американските военновъздушни сили като начин да бъде спасен B–70 Валкюри — свръхзвуков бомбардировач за големи височини. B–70 е „мъртвороден“ поради големите разходи по поддръжката на един толкова голям и сложен самолет. Освен това полетните показатели не са на равнище освен максималната скорост.

Работата по B–70 започва в края на 1954 г., когато генерал Къртис Лъмей — главнокомандващ американското стратегическо въздушно командване, призовава конструкторите да разработят самолет, приемник на бомбардировача B–52, и да отделят повече внимание на скоростните характеристики. През 1957 г. е сключен контракт с компанията Норт американ авиейшън. И веднага се пристъпва към работа.

През ноември 1959 г. на съвещание с военните по важни въпроси на отбраната на САЩ президентът Айзенхауер казва на началник-щаба на военновъздушните сили, че „B–70 изобщо не му допада във военен смисъл“. Президентът забелязва, че ако стигне до етап производство, B–70 няма да бъде готов през следващите 8–10 години, а тогава ракетите ще бъдат основното оръжие за стратегически действия. На 29 декември 1959 г. военновъздушните сили с неохота взимат решение да създадат само опитен образец XB–70. Въпреки това програмата B–70 е възобновена няколко месеца по-късно, когато президентската кампания от 1960 г. отново разпалва интереса към стратегическите оръжия. През август 1960 г. администрацията на Айзенхауер разширява програмата до 13 образеца за изпитания.

Програмата продължава, след като през януари 1961 г. президентът Кенеди влиза в Белия дом. Първият XB–70 все още не е готов за полет, но към края на годината военновъздушните сили дават ново обозначение на самолета — RSB–70 (от reconnaissance strike bomber — бомбардировач за стратегическо разузнаване), а по-късно — само RS–70. Според програмата от RS–70 трябва да бъдат произведени 60 самолета, които да изпълняват разузнавателни мисии над вражески обекти по време на атака с ядрени ракети. (Военновъздушните сили отчаяно се стремят да запазят системата B–70 и затова обмислят възможността за използване на самолета като транспортно средство.)

Но дори и във военновъздушните сили се повдига въпросът, как ще се процедира с B–70. Окончателният удар е нанесен през април 1961 г., когато министърът на отбраната Робърт Макнамара нарежда програмата да се сведе до образците без оръжейните системи. Макнамара поставя под въпрос и техническата приложимост на подобен самолет и смята, че стратегическите ракети са много по-удачни, отколкото далекообхватните бомбардировачи. На 31 януари 1963 г. той казва пред Конгреса: „RS–70, като пренася ракети въздух-земя, ще осигури минимална ефективност за цялостната безопасност. По моя преценка тази програма не си струва огромните допълнителни средства, които, както е пресметнато, възлизат на 10 млрд. долара освен одобрените вече 35 млрд.“ (Предназначени за B–70.)

B–70 се оказва най-тежкият произвеждан самолет. На 21 септември 1964 г. излита първият опитен образец, а през 1965 г. — вторият. Вторият самолет претърпява катастрофа на 8 юни 1966 г. при въздушен сблъсък с изтребител F–104. Това е капката, която прелива чашата, и цялата програма е преустановена. Така се слага край на един особено амбициозен разузнавателен самолет. (Първият XB–70 е прехвърлен в НАСА и лети до 4 февруари 1969 г.)

Като бомбардировач B–70 трябва да има тегло при излитане 237 т (включително 124 т гориво). Бомбеният отсек е разчупен за 2 атомни бомби, разположени между масивните въздуховсмукателни отвора на 6-те турбореактивни двигателя, които са в края на корпуса. По-късно е дадено предложение бомбите да се заменят с управляеми ракети. Оръжие за защита не е предвидено. Екипажът е 2-членен. B–70 е предшественик на бъдещите военнотранспортни самолети.

Вж. НМ–1 (NM–1).

XB–70A Valkyrie

Ван Демън, Ралф (1865–1952)

РАЗУЗНАВАЧ от армията, който се смята за баща на съвременното американско ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.

През 1889 г. Ван Демън завършва Харвардския университет. Една година преподава право, а след това постъпва в медицински факултет, който завършва през 1893 г. Едновременно с това посещава и пехотно-кавалерийската школа във Форт Лийвънуърт, Канзас.

През 1898 г. Ван Демън е назначен в Управлението за военна информация в армията на САЩ и 1 година служи в Куба. След това, през 1901–1903 г., е прехвърлен в Управлението за военна информация към отдела за Филипините, където работи до 1903 г. и събира разузнавателни сведения както за настроените враждебно към САЩ местни жители, така и за японците. Докато е на Филипините, той разкрива и успява да предотврати заговор за убийството на генерал Артър Макартър.

Ван Демън се връща във Вашингтон и постъпва в Армейски военен колеж. През 1906 г., след като завършва колежа, е изпратен в Китай с тайна мисия да открие и да определи стратегическите обекти, които са от интерес за японците. Завръща се във Вашингтон през 1915 г., вече с чин майор, и отново е назначен в Управлението за военна информация, което в негово отсъствие е обединено с Военния колеж. Впрочем работата му на новото място не е свързана с разузнаването. Той чете и регистрира военните доклади от американската кампания в Мексико и от европейските фронтове на Първата световна война. Той създава своя система за обобщение на постъпващата информация и за по-сетнешното й разпространение сред заинтересуваните структури на щаба.

След като Америка се включва в Първата световна война, Ван Демън напразно се мъчи да убеди началник-щаба на армията генерал Хю Скот, че армията трябва да разполага със служби за разузнаване. Скот смята, че американската армия просто трябва да се обърне към френското и британското разузнаване и да каже: „Ето ни и нас, готови за служба, и ще ви бъдем безкрайно признателни, ако ни предадете необходимата информация за врага, събрана от разузнавателните ви служби.“

Въпреки че Скот му забранява да се обръща към военния министър, Ван Демън пренебрегва заповедта. По-малко от 48 часа след срещата му с министъра Ван Демън е назначен за ръководител на Управлението за военно разузнаване (Military Intelligence (Ml) — МИ). Наречено е разузнавателно, а не информационно, тъй като британците вече използват този термин, а американската армия ще работи с тях.

Ван Демън моли да му бъде дадена свобода при повишаването на подчинените му офицери и получава разрешение. Той се обръща към полицейските управления на големите градове да отделят някои от най-добрите си кадри, които да работят за него. В края на войната военното разузнаване се състои от 282 офицери и 1100 цивилни и контролира службите по КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ в цялата стана. През 1917 г. Ван Демън произвежда в чин офицер ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ — кодов чиновник към Държавния департамент, който е и любител криптолог. Ярдли получава задачата да организира Шифровъчно управление (МИ–8), което по-късно постига редица крупни успехи.

През 1929 г. Ван Демън се оттегля от армията.

През Втората световна война той организира американски доброволци, които да помагат при осигуряването на разузнавателни сведения за военните служби и за ФБР След войната често говори за заплахата от комунизма, надвиснала над Съединените щати.

Ванамън, Артър (1892–1987)

Офицер от американските военновъздушни сили, който има ДОСТЪП до материалите от УЛТРА. Изпълнява бомбардировъчна мисия над Европа, по време на която е свален над Германия. Доколкото е известно, той е единственият американски офицер, който е имал достъп до Ултра и е заловен от германците.

Ванамън постъпва като пилот в армията през 1917 г., а през 1920 г. е повишен. Основно работи по специалността си — авиоинженер. От юли 1937 до юни 1941 г. е помощник военновъздушен АТАШЕ в БЕРЛИН. В началото на войната заема високи постове в частите за материално-техническо снабдяване в армейската авиация. През март 1942 г. е произведен в чин бригаден генерал.

През май 1944 г. получава заповед да се присъедини към Осма военновъздушна част в Англия като помощник началник-щаб по разузнаването. По време на бомбен авиоудар над Германия на 27 юни 1944 г. самолетът му е свален и той е взет в плен. Въпреки това германците не го подлагат на строг разпит и той запазва тайната на Ултра.

На 23 април 1945 г. Ванамън е освободен от ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ, който с това дава сигнал на американците, че съюзническите военнопленници имат нужда от провизии и че някои от германските лидери са готови да преговарят за мир със западните съюзници.

След войната Ванамън е понижен в чин полковник, но през 1948 г. е повишен в генерал-майор.

(Британският офицер Роналд Айвлоу-Чапмън, който е имал достъп до Утра, през май 1944 г. е свален над окупираната от германците Франция. Той успява да се измъкне от повредения бомбардировач Ланкастър, преди самолетът да се разбие. Отначало попада в отряди на френската Съпротива, но по-късно е заловен от ГЕСТАПО. Той също успява да опази в тайна известните нему неща за операция Утра. Много полски декодировчици, запознати с ранните успехи на съюзниците в декодирането на материалите от немската ЕНИГМА, са заловени от германците в края на 1939 г., но не е известно някой от тях да е разкрил тайните.)

Ванденберг, Хойт (1899–1954)

Вторият ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ — от юни 1946 до април 1947 г., а по-късно втори началник-щаб на американските военновъздушни сили.

През 1923 г. завършва военната академия. Става пилот на изтребител. Ванденберг е помощник началник-щаб на армейските военновъздушни сили, когато започва Втората световна война. Остава на работа в щаба и по време на войната. През 1942–1943 г. служи в Северна Африка и е заместник-ръководител на щаба на военновъздушните сили от 1943 до 1946 г. Работи в американската военна мисия в Москва. През 1946 г. става заместник-началник ЩАБ ПО РАЗУЗНАВАНЕ, или на Г–2, на армейския Генерален щаб.

Ванденберг се надява да поеме командването на самостоятелните американски военновъздушни сили, които се очаква да създаде президентът Труман, но е назначен за директор на Централното разузнаване. Това е разумен избор от страна на Труман, който има нужда от политическа подкрепа за създаването на Министерството на отбраната, военновъздушните сили и ЦРУ. Ванденберг е племенник на сенатор Артър Ванденберг, влиятелен републиканец и в този момент председател на Сената.

На новия си пост Ванденберг ръководи т.нар. ГРУПА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ГЦР), предшественик на ЦРУ, което ще бъде създадено през юли 1947 г. Под управлението на Ванденберг ГЦР си извоюва известна независимост и получава разрешение да събира и да анализира разузнавателна информация. Отначало има за задача да събира разузнавателни сведения, като осигурява ежедневни и седмични обобщения на разузнавателните и оперативните телеграми за Труман. Ванденберг настоява пред Белия дом, че страната има нужда от самостоятелна централизирана разузнавателна агенция. Ванденберг създава Управление за проучване и оценка, което скоро след това по настояване на Държавния департамент е преименувано Управление за оценки, тъй като се смята, че проучванията и оценките от и за чужбина са в прерогативите на УПРАВЛЕНИЕТО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И ИЗСЛЕДВАНЕ на Държавния департамент. Ванденберг приема към себе си и онези подразделения на разформированото УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ, които са били предадени временно към военното министерство. Това дава право на ГЦР да извършва и външно разузнаване. По-конкретно Ванденберг получава правото ГЦР да работи в Латинска Америка, която по време на Втората световна война е била напълно под контрола на ФБР.

След създаването на ВВС на САЩ през октомври 1947 г. Ванденберг е произведен в чин „петзвезден“ генерал и назначен за заместник, а от 1948 до 1953 г. е началник-щаб на ВВС на САЩ.

Вануну, Мордехай (1954)

Ядрен техник, дал гласност на секретната израелска програма за създаване на атомна бомба. По-късно е подмамен да отиде в Израел, където е арестуван за шпионаж и държавна измяна.

Вануну е син на ортодоксално еврейско семейство, което имигрира в Израел от Мароко. Въпреки че е известен с левите си убеждения в университета Бен Гурион в Негев, е назначен като техник в строго секретния Център за ядрени проучвания в Димона, в пустинята Негев, където работи 9 години. През 1985 г. обаче е освободен от длъжност. Малко по-късно напуска Израел и първо заминава за Австралия, а след това — за Лондон. Със себе си носи куфарче, пълно със СТРОГО СЕКРЕТНИ данни. Адвокатът му твърди, че целта му не е била да навреди на Израел, а да предупреди израелците за ядрената заплаха. В Лондон Вануну разказва пред Сънди таймс, че Израел е натрупал почти 200 ядрени ракети, което е много повече, отколкото предполагат експертите.

През септември 1986 г., няколко дни преди да се появи статията в Сънди таймс, той изчезва. Примамен е в Рим от русокоса жена на име Синди, за която знае, че е американка. Тя е АГЕНТ на МОСАД. Твърди се, че в Рим Вануну е упоен, качен на яхта и върнат окован в Израел.

Седеммесечният му процес по 2 обвинения в шпионаж и 1 обвинение в държавна измяна се пази в тайна. Обнародвани са само заключителните думи от присъдата от 60 страници на съда, произнесена на 25 март 1988 г.: „Решихме, че обвиняемият е виновен и по трите точки.“ Тримата съдии му дават 18 години затвор, считано от 7 октомври 1986 г., деня, в който е върнат в Израел. (Обвинението настоява за доживотна присъда, а съдът е могъл дори да наложи смъртна присъда, но работата е там, че израелците не осъждат на смърт своите граждани.)

Васъл, Уилям Джон (1924)

Чиновник в британското Адмиралтейство, шпионирал за Съветския съюз. Арестуван е на 12 септември 1962 г., признава вината си и на 22 октомври 1962 г., деня, в който президентът Кенеди обявява КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА, е осъден на 18 години затвор. Васъл излежава 10 години от присъдата си.

Разследването на шпионските му действия тръгва от АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН, съветски ИЗМЕННИК, който казва на следователите си, че ХОМОСЕКСУАЛИСТ, който работи в Адмиралтейството, е съветски шпионин. Оперативни работници от МИ–5 стигат до Васъл.

Син на свещеник, Васъл има доста разнообразна кариера в държавните структури. Бил е помощник личен секретар на цивилния лорд на Адмиралтейството и е служил в британското посолство в Москва като адютант на военноморския АТАШЕ. През декември 1956 г. той преминава проверка за достъп до засекретена информация за атомната енергия и военните материали с гриф СТРОГО СЕКРЕТНО.

По време на войната е фотограф в Кралските военновъздушни сили, а след това насочва фотографските си умения към копиране на документи. При проверка на стаята му са открити фотоапарат Екзакта и ленти.

Твърди се, че Васъл става шпионин, поддавайки се на шантаж от страна на съветски разузнавачи, на които е станала известна хомосексуалната му наклонност. Подигравателно го наричат Вера.

Делото на Васъл поставя на дневен ред въпроса за вътрешната сигурност на държавните структури във Великобритания и води до създаването на т.нар. Трибунал за Васъл, чиито членове стигат до извода, че поведението на Васъл е трябвало да предизвика съмнения далеч по-рано, а склонността му към хомосексуализъм, с която е бил уязвим пред шантажистите, също е трябвало да бъде забелязана от тези, които отговарят за вътрешната сигурност на държавните учреждения.

Ваупшасов, С. А. (1899–1976)

Съветски РАЗУЗНАВАЧ, който през 1920–1924 г. се занимава с нелегална дейност в Беларус, която е окупирана от антисъветски настроената Полша. След няколко разузнавателни задачи през 1937–1939 г. заминава за Испания, където изпълнява разузнавателни операции зад фронтовите линии на националистите по време на Гражданската война в Испания.

През Втората световна война е ръководител на значителна партизанска част, която действа зад германските линии в района на Минск. След войната продължава да извършва разузнавателни операции.

Ваупшасов е награден със званието Герой на Съветския съюз и увековечен на ПОЩЕНСКА МАРКА, издадена през 1990 г.

Вашингтон, Джордж (1732–1799)

Главнокомандващ континенталните войски по време на Войната за независимост на Северна Америка. Проявява изключителна склонност и интерес към разузнавателната дейност. „Всъщност Вашингтон е най-важният офицер от разузнаването по време на Войната за независимост, главният американски агентурист. Той вербува шпиони, ръководи ги в това изкуство, изпраща ги на различни мисии, посреща ги и им плаща“ — пише бившият офицер от ЦРУ Дж. О’Тул в популярния си исторически труд „Предателство на честта“ („Honorable Treachery“, 1991).

Вашингтон не е имал военно и академично образование. Той получава по-голямата част от военния си опит по време на службата си в английската армия. Там се запознава и с разузнаването. Вашингтон участва във войните с французите и индианците през XVIII в.

Бойното си кръщение получава на 3 юли 1754 г., когато отрядът му, превозващ боеприпаси в Пенсилвания, се натъква на французи. Вашингтон е принуден да влезе в бой независимо от това, че врагът има числено превъзходство. Разчита на слабото укрепление на Форт Несесити. Сражението трае само един ден, и то при проливен дъжд. Битката завършва с поражение за Вашингтон. Разгромът не го сломява и той продължава да служи на британците, а заедно с военните си задължения управлява и имението си в Маунт Върнън, близо до Александрия, Вирджиния.

Когато колониите решават да извоюват независимостта си, Вашингтон получава предложение да командва всички континентални войски. На 3 юли 1775 г. се съгласява и остава на тази длъжност — изживявайки радостта от победите и горчивината от пораженията — до началото на 1783 г., докато и последният британски войник не напуска територията на колониите.

Най-ранното споменаване за съпричастността му в разузнаването в Континенталната армия е от 15 юли 1775 г. (Той подписва чек за 333 долара и 33 цента и го предава на неустановено лице със задача да „отиде в Бостън и да създаде тайна връзка за предаване на сведения за придвижването на противника и за неговите намерения“.) По време на цялата война Вашингтон активно вербува ТАЙНИ АГЕНТИ и упорито насажда сред подчинените си необходимостта от разузнаване. „Както всяко друго нещо, и тук зависим от информацията за движението на противника и аз ви моля с генерал [Хенри] Клинтън да се посветите на тази особено важна цел“ — пише той на генерал Уилям Хийт на 5 септември 1776 г.

През 1777 г. Вашингтон създава пряка връзка с патриотично настроените комитети за сигурност във всяка една от колониите и установява строго ръководство над своите агенти. Това довежда до серия от шпионски мрежи в районите, окупирани от британските войски. Когато британците завладяват един или друг район, в него остават доверените хора на Вашингтон, които му докладват за всяка вражеска стъпка.

През лятото на 1778 г. той нарежда на майор БЕНДЖАМИН ТОЛМИДЖ да създаде шпионска мрежа в Ню Йорк. Известна като КРЪГА КАЛПЪР, тази мрежа е една от най-успешните разузнавателни операции на Вашингтон. Толмидж непосредствено ръководи дейността на мрежата, предавайки на агентите заповедите на Вашингтон.

По-късно, преди самото навлизане в Ню Йорк, Вашингтон заповядва на Толмидж да отиде в града преди Континенталната армия, за да защити агентите си от отмъщението на оттеглящите се британци.

Вашингтон проявява изключителен усет и към КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО. Когато един от офицерите му иска да арестува заподозрян британски шпионин, Вашингтон го съветва да се сприятели с този човек и да го покани на вечеря. Неговият план е по време на вечерята американският офицер, оттегляйки се за няколко минути от масата, да остави „важни документи“ и да даде възможност на британския агент да ги открадне — в документите ще бъдат отбелязани значително преувеличените данни за силата на армията. Понякога Вашингтон използва и измама — поддържа лагерни огньове и кара стражи да патрулират в даден район дълго след като войските са се оттеглили, за да може по този начин да подведе британското командване.

Успехите в разузнавателната дейност, разбира се, допринасят за победата над британците. В края на войната през 1783 г. Вашингтон тържествено се сбогува с войските и без много шум освобождава агентите си.

Вашингтон е първият президент на Съединените щати — от 1789 до 1796 г., като отхвърля предложението за трети мандат. Когато надвисва опасността от война с Франция, на 3 юли 1798 г. Вашингтон е произведен в чин генерал-лейтенант и назначен за главнокомандващ армията. На този пост е до края на живота си.

Многобройните документи, достигнали до нас, свидетелстват за уменията и усета на Вашингтон към разузнавателната дейност. Романистът ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР посвещава историческия си роман „Шпионинът: разказ за една неутрална страна“ („The Spy: A Tale of the Neutral Ground“, 1821) на дейността на агентите и разузнавачите на Джордж Вашингтон по време на Войната за независимост.

Вейл

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на предполагаема операция за ДЕЗИНФОРМАЦИЯ, която по някои данни ЦРУ е планирало срещу Муамар Кадафи, диктатор на Либия. Репортерът от Вашингтон поуст БОБ УДУЪРД твърди, че е видял материали за Вейл и за друг подобен план — с кодовото наименование Вектор. През октомври 1986 г. във Вашингтон поуст се появява негова статия за „секретен американски план за дезинформация“.

Президентът Рейгън и неговият ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ УИЛЯМ КЕЙСИ отричат съществуването на подобна операция. Удуърд използва Вейл за заглавие на книгата си за дейността на Кейси като директор на Централното разузнаване.

Вектор

Вж. ВЕЙЛ.

Великата игра

Така е наречена цялостната интензивна британска разузнавателна дейност в Индия през XIX в. Терминът е използван за първи път от Ръдиард Киплинг в романа му „Ким“ („Kim“, 1901). По-късно историците го възприемат, за да описват както явните, така и тайните операции на Китай и Русия по време на опитите им да наложат контрол над Централна Азия.

Британското правителство използва много цивилни и военни за целите на разузнаването, безопасността и КОНТРАШПИОНАЖА в цялата империя до началото на Първата световна война. Най-важната задача е Индия, където войските, които наброяват едва няколко хиляди души, трябва да контролират огромна размирна територия.

Вж. КИМ.

Великобритания

Вж. АНГЛИЯ — ВЕЛИКОБРИТАНИЯ — ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО.

Венерстрьом, Стиг (1906)

Шведски офицер от военновъздушните сили, който е съветски шпионин.

Венерстрьом постъпва в шведския военноморски флот през 1929 г. Следващата година се записва в авиаторска школа. След завършването й изучава руски език и е обучен за разузнавач. През 1939 г. е повишен в чин капитан и е изпратен в Москва като военновъздушен АТАШЕ в шведското посолство. През 1940 г. е включен в управлението по разузнаване в щаба на въоръжените сили на Швеция.

През 1945 г. е повишен в чин майор, но е твърде недоволен от минималното повишение и смята, че работата му не се оценява справедливо. През 1948 г. се завръща в Москва като полковник и недоволството му достига до съветските специални служби, които подемат кампания за вербуването му като АГЕНТ. Обещават му блестяща кариера в ГРУ — съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ. През 1948 г. той започва шпионската си дейност в полза на Съветския съюз и продължава да работи и след като заема високи постове в Швеция и НАТО.

През 1959 г. в ръцете на американския посланик в Берн, Швейцария, попада писмо, адресирано до директора на ФБР. Писмото е отворено от резидента на ЦРУ. Подписано е с името Снайпер и в него се твърди, че поляк предлага да извършва шпионска дейност за САЩ. Снайпер предлага информация, в която се споменава, че офицер от шведските военновъздушни сили, който е служил като аташе, е шпионин. Следата води до Венерстрьом. (Снайпер е подполковник МИХАЛ ГОЛИЕНЕВСКИ, полски офицер от ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, който по-късно бяга на Запад. Информацията, която той осигурява, помага и при разобличаването на ДЖОРДЖ БЛЕЙК.) Венерстрьом е на висок пост в шведското Министерство на отбраната, когато е разкрит. Поставен е под НАБЛЮДЕНИЕ и скоро го засичат по време на среща с руснаци в Стокхолм. Прехвърлен е на сравнително безобидна служба в шведската полиция за сигурност, телефонът му се подслушва и срещу него се събират доказателства. След проведено разследване на 20 юни 1963 г. той е арестуван, а двамата съветски АГЕНТУРИСТИ са експулсирани. Той прави признания, че е извършвал шпионска дейност в продължение на 14 години, и се опитва да се самоубие. Предаден е на съд и осъден на доживотен затвор.

Съветското му КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ е Ийгъл (Орел).

Венона

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на американска операция за декодиране, благодарение на която са дешифрирани част от съветските разузнавателни съобщения между Москва и резидентурата в Съединените щати през 40-те години. Много имена от вестникарските заглавия през тези години — ЕЛИЗАБЕТ БЕНТЛИ, УИТАКЪР ЧЕЙМБЪРС, КЛАУС ФУКС, АЛДЖЪР ХИС, ДОНАЛД МАКЛИЙН и атомните шпиони ХАРИ ГОЛД, ДЕЙВИД ГРИЙНГЛАС, ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ и съпругата му Етел — се появяват в тези съобщения. Дешифрираните съобщения разкриват или потвърждават това, което американските служители от КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО са знаели за тези хора. Но самите материали от Венона не са били огласявани, за да не узнаят руснаците, че американските декодировчици са успели да разгадаят главната им криптографска система.

Разшифрованите съобщения не водят „по горещи следи“, а пък и не всички текстове е било възможно да бъдат дешифрирани. През 1946 г. например декодировчиците работят над съобщения от 1944 г. Всеки път когато някои разшифровани съобщения дават следа за откриването на шпионин, агенцията по декодирането предава информацията на ФБР, понякога на офицера за свръзка от британското разузнаване. Френската разузнавателна агенция УНТ веднъж също получава материали от Венона, които разкриват, че Пиер Кот — министър на въздухоплаването през 30-те години, и Андре Лабарт — научен сътрудник в министерството, са работили за съветското разузнаване.

Материалите от Венона са изпълнени с КРИПТОНИМИ, някои от които западните аналитици успяват да свържат с определени хора. Един от най-трудните и неразгадаеми криптоними е Млад. Едва когато АНС започва през 1995 г. да разсекретява материалите от Венона, американските оперативни работници се досещат, че Млад е ТИЪДОР ХОЛ, физик, работил над проекта за атомната бомба. Друг криптоним — Алес, се отнася за съветски АГЕНТ, придружавал президента Рузвелт в Ялта през февруари 1945 г. по време на срещата с министър-председателя Уинстън Чърчил и съветския лидер Йосиф Сталин. Алес, се казва в една от телеграмите, работи за съветското разузнаване още от 1935 г. От данните в това и други съобщения се оказва, че Алес е Алджър Хис.

След като дешифрираните материали от Венона стават достояние на контраразузнавачите, те ги съпоставят с данните от други източници. Така например се открива потвърждение на показанията на бившия комунист УИТАКЪР ЧЕЙМБЪРС, който е предал на ФБР подробности за съветския шпионаж в САЩ през 30-те години. С помощта на Венона са потвърдени и показанията от ИГОР ГУЗЕНКО — кодов чиновник в съветското посолство в Отава, Канада, който става предател през 1945 г. и разкрива мащабите на съветските разузнавателни действия и дава информация за МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ. През същата — 1945-а, година Елизабет Бентли, ветеран КУРИЕР на НКВД и известно време АГЕНТУРИСТ, се обръща към ФБР и признава шпионската си дейност, като дава и имена. С информацията от Венона ФБР потвърждава много от показанията й.

СЛУЖБАТА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ (СРР) на американската армия събира прехванати съветски съобщения още от 1939 г., но дълго време не прави опит да ги декодира. Джийн Грабийл — току-що назначена млада служителка в СРР, преподавала в училище само допреди няколко седмици, започва да сортира съобщенията на дипломатическата мисия по криптографска система или по азбучен ред. Тя открива 5 системи. Едната, изглежда, е свързана с търговията между САЩ и СССР (включително доставките на военно оборудване и оръжие през войната). Дипломатите използват втора система. Останалите 3 системи се използват от съветските разузнавателни служби НКВД и ГРУ — ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Проектът Венона (по това време с кодово наименование БРАЙД) започва да действа през февруари 1943 г., когато СРР (предшественик на АНС) започва работа над кодираните съветски дипломатически комуникации в АРЛИНГТЪН ХОЛ, предградие на Вашингтон. През октомври 1943 г. лейтенант Ричард Хелък — запасен офицер от армейския радиосигнален корпус, който е бил археолог към Чикагския университет, постига малък пробив в търговската криптографска система и създава база за прогреса в другите системи. През 1944 г. друг криптоаналитик — Сесил Филипс, прави разкритие, което позволява ограничен пробив в това, което по-късно се оказва системата на ШИФРИ на НКВД. Ще бъдат необходими още почти 2 години преди части от тези съобщения на НКВД да бъдат прочетени или дори отделени като шпионски съобщения за разлика от обичайните дипломатически или търговски съобщения.

Истински пробив е направен през лятото на 1946 г., когато Мередит Гарднър — аналитик в СРР, забелязва повторения в системата на някои съобщения. Криптографската система на НКВД използва кодова книга, в която думите и изразите се предават с цифри. Тези цифри отново са шифрирани с допълнителна техника, а именно с добавяне на произволни цифрови групи, взети от ШИФРОБЛОКЧЕТА ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА. Те от своя страна се състоят от страници произволни цифри. Изпращачът или получателят на съобщението съответно добавя или премахва определени цифри от основния шифър. Да допуснем, че първата дума в съобщението е „атомен“ и че в книгата с кодовете й съответства числото 3856, а първата група в блокчето за еднократна употреба е 1349. Допълнителното шифроване се осъществява с добавянето на другата цифра — 1349, към 3856. Сумирането става по принципа „Фибоначи“ или метода на „китайската аритметика“, съгласно която числа, по-големи от 9, не се използват. Така думата „атомен“ получава следния вид: 4195.

Дешифрирано съобщение от Венона

Шифроблокчетата за еднократна употреба, използвани само веднъж, практически са неразгадаеми. Но в съветския криптографски център започват по някое време да дублират някои страници от блокчетата за еднократна употреба. Гарднър забелязва повторенията сред хилядите числови групи. Това повторение дава на американските декодировчици дългоочаквания пробив. Съветското дублиране на шифроблокчетата се случва рядко през 1942 г., но през 1943, както и през 1944 г., вече е система.

За да се проникне в системата с успех, аналитиците отначало трябва да идентифицират и да премахнат допълнителните числа, за да могат да работят над скрития код. Като разчитат на уменията и опита си, американските криптографи проникват в кодовите книги, които никога не са виждали. Някои от материалите от 1942–1943 г. не са разчетени чак до 1953–1954 г., когато е осъществен втори значителен криптоаналитичен пробив с помощта на най-обикновен анализ от доктор Самюъл Чу от АНС. След това в ръцете им попада и частично обгоряла съветска кодова книга.

През последните дни на Втората световна война екип на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ, ръководен от подполковник Пол Неф, който работи по указания на Арлингтън хол, получава фотокопие на кодова книга, намерена в архива на външното министерство на Германия, който е бил в един от замъците в Саксония. Нацистите на свой ред са го получили от финландци, които са го взели от съветското консулство в Пецамо, Финландия, на 22 юни 1941 г. Офицери в консулството са успели да изгорят само част от архива, преди финландците да окупират сградата. Екипът на Неф получава копието от книгата само ден преди съветските окупационни сили да навлязат в района на замъка. Приблизително по същото време лейтенант Оливър Кърби, също свързан с Арлингтън хол, намира съветски криптографски материали в Шлезвиг, Германия. (И Неф, и Кърби по-късно стават водещи цивилни специалисти в АНС.)

Междувременно Гарднър успява да извлече първия свързан израз от съобщение на НКВД, изпратено от Ню Йорк за Москва на 10 август 1944 г. По-късен анализ показва, че съобщението се отнася за секретни действия в Латинска Америка. На 13 декември той успява да разчете съобщение за американската президентска кампания от 1944 г., а на 20 декември 1946 г. прониква в друго съобщение от 1944 г. и попада на нещо важно: списък на водещите учени, които работят над проекта за атомната бомба. В края на април или в началото на май Гарднър разчита 2 съобщения, изпратени през декември 1944 г., които показват, че някой от американския армейски Генерален щаб осигурява строго секретна информация на руснаците. (През 1995 г., когато започва огласяването на материалите от Венона, за тези 2 съобщения АНС казва само следното: „Въпросът за разсекретяването им се обсъжда.“)

Бригаден генерал Картър Кларк от Г–2, ключова фигура в операция МЕДЖИК, е изумен от това, което е видял след дешифрирането на материалите от Венона. Той споделя впечатленията си с ФБР, което от своя страна през октомври 1948 г. включва в операция Венона и специален агент Робърт Ламфиър. По-късно свои аналитици във Венона изпращат британците.

ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ — съветски ВНЕДРЕН АГЕНТ в британското разузнаване, е назначен във Вашингтон, където работи от 1949 до 1951 г. и понякога посещава Арлингтън хол, разглежда дешифровките на Венона и редовно получава обобщена информация за напредъка в операция Венона. Той несъмнено е докладвал на съветските си агентуристи за постиженията. В края на 1945 г. Бентли разказва на ФБР, че руснаците са получили ограничена информация за американските усилия през 1944 г. Руснаците не могат да направят нищо за миналото, но могат и засилват сигурността в криптографските системи.

ПИТЪР РАЙТ — сътрудник от британската Служба за сигурност (МИ–5), вижда за първи път материали от Венона в края на 50-те години. Той заподозира, че един от криптонимите може да е на шпионин, който все още е в МИ–5. Един от британските шпиони, идентифицирани от Венона, е Седрик Белфридж, който от 1941 до 1943 г. работи за БРИТАНСКАТА КООРДИНАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ — военновременната разузнавателна организация с щаб в Ню Йорк. Белфридж, който пише и живее в Съединените щати след войната, през 1955 г. е депортиран като „опасен чужденец“. По това време го приемат като жертва на американския лов на набедени комунисти.

В книгата „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987) Райт пише: „Спомням си, че се чудех, докато четях изумителните дешифровки, как, по дяволите, десетки години някой на върха на МИ–5 може да заспива всяка нощ, след като тези съобщения са били дешифрирани.“ (Райт очевидно съобщава за съществуването на Венона, преди официално да е била обявена.) Той пише, че КОМИСИЯТА ФЛУЪНСИ, която се занимава с откриването на съветски агенти в британските служби, е използвала и материали на Венона. С помощта на тези материали са осъществени също проверката на сър АНТЪНИ БЛЪНТ и искреността на АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — съветски ИЗМЕННИК.

Съветският обмен на съобщения съдържа стотици кодови имена, включително Антена и Либерал, за които по-късно се разкрива, че са на Юлиус Розенберг. В едно от съобщенията се споменава, че съпругата на Либерал се казва Етел.

Повече от 200 имена или кодови имена излизат при дешифрирането на материалите от Венона. Много от тях са на сътрудници или на доверени лица на НКВД или на ГРУ. В шифрираните материали е била закодирана и дейността на Юлиус и Етел Розенберг, Хари Голд, Дейвид и Рут Грийнглас и Клаус Фукс. Други имена, използвани за прикритие на лица от мрежата на атомните шпиони, остават неразгадани.

Материалите от Венона показват, че Леонид Квасников (кодово име Антон) оглавява шпионажа за атомната бомба в Съединените щати. И той като семейство Розенберг (които са под негов контрол) имат още много високотехнологични шпионски цели, като например развитието на американски реактивни самолети, радари и ракети. Разкрити са и многобройни контакти на съветското разузнаване с американската комунистическа партия и начинът, по който съветската шпионска МРЕЖА работи под прикритието на консулства, търговската мисия АМТОРГ, съветската агенция ТАСС и др.

Повечето материали от Венона се отнасят до техниката на шпионажа — детайли по провеждането на операции, средства за противодействие на ФБР, сценарии за срещи и фотографиране на документи. Съветските разузнавачи в САЩ събират толкова много материали, че освен информацията, която се изпраща във вид на шифровани съобщения, те правят фотокопия на материалите и ги изпращат в Москва с дипломатически куриер. В едно от съобщенията нюйоркската резидентура информира ЦЕНТЪРА в Москва, че разполага с 56 филмови ленти, осигурени от Робърт (все още не е идентифициран). Други материали дават указания за вербуването на американски комунисти.

В някои от материалите на Венона става дума за Стенли — агент на британското разузнаване, който отговаря за Мексико. Този агент по-късно се оказва Филби. Споменава се и Хикс като човек, който е изпратил повече мнения, отколкото факти; той е определен от ловците на шпиони като ГАЙ БЪРДЖИС. Пътуванията на Джонсън съвпадат с тези, осъществени от Блънт. Венона държи и информация за съветското проникване в Свободна Франция на Шарл дьо Гол, която е ядрото на следвоенното френско правителство.

Албърт е Ицхак Ахмеров — съветски РАЗУЗНАВАЧ, 2 пъти командирован в САЩ като АГЕНТ-НЕЛЕГАЛ — веднъж се представя като текстилен фабрикант. Той има много имена: Уилям Грайнке, Майкъл Грийн, Майкъл Адамек и др. (Американецът МАЙКЪЛ СТРЕЙТ разказва, че с него се е свързал съветски разузнавач под името Майкъл Грийн.) Елизабет Бентли го познава само като Бил. Тя познава съпругата му — също агент с чужда самоличност — като Катрин. Катрин (с кодово име Елза) е Хелън Лаури — племенница на лидера на американската комунистическа партия Ърл Браудър, който използва кодовото име Рулевой за прикритие.

Постиженията на операция Венона остават строго засекретени до 1995 г., с изключение на съобщението на Питър Райт и на някои други „изтичания на информация“, които посочват, че Съединените щати имат специални разузнавателни източници. (Съветското правителство, разбира се, знае за Венона от Филби, а може би и от други източници.) През 1995 г. АНС започва разсекретяването на повече от 1200 съобщения от Венона. Те разкриват степента на съветския шпионаж, насочен срещу САЩ през 40-те години, а също и важната роля на РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ и криптографията за американското контраразузнаване.

Вербуван агент

Гражданин на страната, чиито разузнавателни органи го привличат за сътрудничество (наричат го също „вербуван работник“).

Вестфал, Юрген

Високопоставен цивилен служител в западногерманското Министерство на отбраната, арестуван на 11 декември 1986 г. по подозрение в шпионаж в полза на Източна Германия и вероятно и за други комунистически страни. Вестфал работи над проект за подобряване ефикасността на компютърните системи, използвани от западногерманските въоръжени сили. Очевидно е заловен, преди да предаде информация на АГЕНТУРИСТА, който го е вербувал през август 1986 г. във ВИЕНА.

ВИАТ

Южновиетнамска частна авиотранспортна корпорация, използвана през 60-те години за тайни операции над Северен Виетнам. Линията е КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ, ръководена от ЦРУ. ВИАТ често използва пилоти от ЕЪР АМЕРИКА, друга компания за прикритие на ЦРУ.

Вж. КОМПАНИИ ЗА ПРИКРИТИЕ.

Виджилънт A3J

Американски щурмови бомбардировач за нанасяне на ядрени удари, излита от самолетоносачи. Отначало е използван като свръхзвуков разузнавателен самолет. По замисъл A3J ВИДЖИЛЪНТ (Бдителен) е свръхзвуковият заместник на A3D Скайуориър, който трябва да доставя ядрено оръжие до цели в Съветския съюз. Но разработването на ракети с наземно и подводно базиране довежда до модифицирането му в A3J–3P за фотографско разузнаване в началото на 60-те години.

Построен от Норт американ авиейшън (North American Aviation), A3J е удължен ширококрил самолет с 2 турбореактивни двигателя, двучленен екипаж, достигал максимална скорост 2216 км/ч. За единствената атомна бомба е определено място в шахтовия бомбен отсек. Бомбата е свързана с 2 цистерни за гориво и се пуска от задната част на самолета. Под крилата могат да се закрепват обикновени бомби или допълнителни цистерни.

За фотографски цели тунелоподобното отделение може да се оборудва с разузнавателна апаратура, страничен радар, камери, инфрачервени сензори и екипировка за откриване на електронни заглушители. Първият полет на YA3J–1 е на 31 август 1958 г., а модификацията щурмови бомбардировач е на въоръжение във военноморския флот от 1961 г. Разузнавателните самолети от този вид са пуснати в действие в края на 1963 г. През 70-те години са построени около 150 машини, по-голямата част от които са съобразени с изискванията на разузнаването. Използвани са широкомащабно по време на войната във Виетнам. На въоръжение са във военноморските сили до 1977 г. (През 1962 г. са преименувани RA–5C.)

Самолетоносачите, обслужващи разузнавателните A3J, се осигуряват от т.нар. ОБЕДИНЕН ОПЕРАТИВНОРАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР (ООРЦ), в който постъпва и се обработва информацията, събрана от върналия се от полет самолет. Първият ООРЦ е задействан на самолетоносача Саратога през ноември 1962 г. (т.е. преди разузнавателните A3J–3P да влязат на въоръжение).

A3J (A–5) Vigilante

Виена

Център на международните политически интриги от времето на Австро-Унгарската империя до Студената война. Приятен за туристите, градът е привличал също шпиони и контраразузнавачи предимно поради разположението си — точно на границата между Източна и Западна Европа. Оттук взаимно са се шпионирали имперска Русия и кайзерова Германия. Неутрална Австрия не издирва шпиони, нито пък има служба за КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ, която да притеснява известните РАЗУЗНАВАЧИ в Париж, Лондон, Вашингтон и Тел Авив. Руснаците до такава степен предпочитат да се срещат със западните си АГЕНТИ във Виена, че ФБР нарича рутинната работа „виенски метод“. АНАТОЛИЙ ГОЛИЦИН — офицер от КГБ, преминал на страната на Запада през 1961 г., работи във Виена от 1953 до 1955 г., за да държи под око съветските емигранти. ПЬОТЪР ДЕРЯБИН — друг ИЗМЕННИК от КГБ, също предприема пътуване до Виена като контраразузнавач. Той организира оставането в града на разузнавачи, приели чужда самоличност (АГЕНТ-НЕЛЕГАЛИ) след изтеглянето на съветските окупационни сили през 1954 г.

След Втората световна война Австрия подобно на Германия е разделена на американска, съветска, британска и френска окупационна зона. За разлика от БЕРЛИН, който е разделен на 4 обособени зони, Виена запазва административната си цялост. Това се забелязва по патрулиращите в града джипове на военната полиция, превозващи войници от всяка една зона на окупационните сили. Незабелязано обаче западните съюзници често се обединяват, за да шпионират руснаците.

Филмът „Третият“ („The Third Man“, 1950) пресъздава призрачната атмосфера на следвоенна Виена. Сценарият на ГРЕЪМ ГРИЙН е съсредоточен върху черния пазар, а не толкова върху разузнаването. Но като бивш РАЗУЗНАВАЧ Грийн добре знае, че градът е естествено място за шпионаж.

Американските и британските разузнавателни служби, които работят срещу съветското разузнаване във Виена, откриват, че телефонната мрежа на съветската щабквартира минава под земята близо до границата между британската и съветската зона. Съгласно създадения проект с кодово наименование Силвър се изкопава тунел и се инсталира пост за подслушване. За ПРИКРИТИЕ се използва един магазин за туид, в чието мазе е подслушвателният пункт. Както казва Дейвид Мартин в „Безкрайност от огледала“ („Wilderness of Mirrors“, 1980), магазинът става толкова известен, че разузнавателните служби трябва да полагат големи усилия и да проявяват находчивост и талант, за да поддържат бизнеса.

През 50-те години Виена отстъпва по значение пред БЕРЛИН — критична точка във взривоопасните отношения между Изтока и Запада и център на големи шпионски резидентури. (Там е прокопан друг тунел с кодовото наименование Голд.) Тъй като е седалище на Международната агенция по атомна енергия, градът привлича шпиони по време на Студената война. Руснаците се установяват там и в Организацията за индустриално развитие към ООН, за да могат да имат достъп до технологиите и да заобикалят американските и западните ограничения, наложени на трансфера им за Съветския съюз. Дипломати под прикритие към съветското и американското посолство неизменно присъстват на коктейли, търсейки нови обекти за вербуване. Огромната резидентура на ЦРУ включва КОНТРАРАЗУЗНАВАЧИ, които дебнат за американски шпиони. А те са много.

Радистът от военноморския флот ДЖОН УОКЪР-МЛАДШИ, който сътрудничи на руснаците, се среща с АГЕНТУРИСТА си във Виена 11 пъти по време на шпионската си кариера. Според описанието му на „виенския метод“ той ходел в специална фирма за коли под наем, вземал кола и карал из града, като се ориентирал за улиците по карта. Паркирал на точно определеното място, слизал от колата и вървял по криволичещ път, по който имало около 20 завоя. Трябвало да се движи с такава скорост, че когато пристигне на мястото на срещата, връзката му да се приближава от отсрещната страна.

„Веднага му предавах материала“, спомня си Уокър. Сведенията му се отнасят главно за шифъра на американския флот. „Той изчезваше за около четвърт час, а след това се връщаше, за да обсъдим всичко“, което означавало разговор за комунистическата идеология. Агентуристът поръчвал следващия материал или му казвал да престане да носи определени сведения, към които руснаците вече били загубили интерес. В края на срещата плащал на Уокър и му давал в писмен вид указанията за следващата среща. По време на едно от пътуванията Уокър взел и майка си в Европа и на връщане, за да може да пренесе по-лесно парите през митницата, сложил банкнотите в препаска за пътуване, която дал на майка си. Усмихнатият митничар само кимнал на закръглената възрастна дама да премине.

РОНАЛД ПЕЛТЪН, издавал тайни на АНС, посещава Виена 2 пъти за разговори в КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА. По време на третото си пътуване, разказва по-късно той, обикалял мястото на срещата — градината на имперския летен дворец Шьонбрун — цели 3 дни, но никой не се появил. Агентуристите му явно са заподозрели, че може да е превербуван, затова са го изоставили. ДЖЕЙМС ХАРПЪР, предавал на руснаците информация за балистични ракети, също е бил изпращан във Виена. Сержантът от морската пехота КЛЕЙТЪН ЛОУНТРИ, вербуван в американското посолство в Москва, среща нов агентурист, след като е прехвърлен в посолството във Виена. Бившият офицер от ЦРУ ЕДУАРД ЛИЙ ХАУЪРД е пътувал поне веднъж от Съединените щати до Виена, вероятно за да бъде обучен, преди да избяга в Москва. ФЕЛИКС БЛОК е заместник-директор на мисия в американското посолство във Виена, когато е обвинен в шпионаж. Но истината излиза наяве в Париж, където френското НАБЛЮДЕНИЕ го снима как се среща с руски разузнавач.

Именно във Виена изчезва съветският изменник НИКЪЛЪС ШАДРИН, докато работи като ДВОЕН АГЕНТ и за ФБР. Всъщност ЦРУ не успява да му предостави защита и той е отвлечен от КГБ, а по-късно убит при злополука.

Виетнам

Съществуват много названия на войната във Виетнам, това огромно бойно поле за разузнавателни операции, провеждани там през по-голямата част от съвременната му история. Французите наричат тяхната война „война без фронтове“. Хо Ши Мин и неговите хора използват названието „война на народа“. За американците това е „необикновена война“, сражение за „сърцата и умовете“ на виетнамците, което от своя страна се дели на 2 части — открита и тайна война. Последната се води от ЦРУ и АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ.

Корените на тайната война идват още от Втората световна война, когато през пролетта на 1945 г. служители от УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) се съюзяват с Хо Ши Мин и председателствания от него фронт на комунистите националисти Виетмин. Те се борят срещу японците, които са окупирали части от Френски Индокитай — Виетнам, Камбоджа и Лаос — след капитулацията на Франция през юни 1940 г.

Превземайки Индокитай, Япония отрязва Китай от индокитайския пристанищен град Хайфон, откъдето по жп път китайците получават бойно снаряжение. Много преди това японците са позволили на френски гарнизони да останат в Индокитай. Тъй като се страхуват от нападение на съюзниците, на 9 март 1945 г. те атакуват гарнизоните. Оцелелите френски военни и цивилни, слаби и зле екипирани, с бой си проправят път през японската фронтова линия към Китай. Хиляди са пленени, 2200 са убити, а около 3000 се добират до Китай.

УСС се бори срещу японците. За УСС Хо Ши Мин е съюзник срещу японците. Затова с подкрепата на френските партизани екипи на УСС обучават части на Виетмин по военно дело, спускат им с парашути оръжие и провизии и изпращат АГЕНТИ в тила на японците да събират разузнавателни сведения.

Виетмин оказва помощ на свалени американски пилоти, а през юни 1945 г. участва заедно с френските партизани и оперативните работници на УСС в нападението срещу японския дивизионен Генерален щаб. Тогава се вземат документи, благодарение на които съюзниците получават важни разузнавателни сведения за японските операции в Югоизточна Азия. Когато Япония капитулира през август 1945 г., УСС, все още смятайки Виетмин за съюзник, го подкрепя, обявява независимостта на Виетнам и влиза в Ханой.

Във Франция генерал Дьо Гол, решен да си възвърне Индокитай и огорчен от помощта, оказана от УСС на Виетмин, изпраща през октомври 1945 г. войски в Сайгон. Френското ВТОРО БЮРО започва да възстановява разузнавателната си МРЕЖА. Но то не успява да предупреди навреме за атаката на Виетмин под командването на Во Нгуен Гиап срещу Ханой и други гарнизони на 19 декември 1946 г. Виетнам отново е във война.

Отначало французите преследват комунисти с помощта на китайски офицери националисти, които са работили за китайското ЦЕНТРАЛНО БЮРО ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И СТАТИСТИКА. Френската СВДК разработва концепцията за „виетнамските маки“ — групи за съпротива по модела на маките от Втората световна война, които се борят срещу германците със саботажи и шпионаж в окупирана Франция. Но съпротивителното движение в урбанизираното общество на Франция не се оказва удачно за джунглите и оризищата на Индокитай.

Поддържаните от французите местни съпротивителни групи не могат да се сравняват с Виетмин, чиито разузнавателни екипи — Трин Сат, непрекъснато разкриват френските военни планове. Тогава се решава да бъде създадено парашутнодесантно подразделение със специално предназначение ГКМА (Groupement de Commandoes Mixtes Aeroportes), което с постоянните си въздушни нападения се опитва да изтощава Виетмин и да събира разузнавателна информация. И екипите на ГКМА стават жертва на Трин Сат, които знаят къде и кога да събират разузнавателни сведения в собствената си страна.

Краят на войната през юли 1954 г. е предшестван от унизителното положение, в което изпада Франция при Диен Биен Фу. Това е символът на френското поражение в Индокитай. Диен Биен Фу пада на 7 май 1954 г. след кървава 54-дневна обсада. Десет хиляди французи, северноафриканци, бойци от Чуждестранния легион и лоялни към французите виетнамци загиват край Диен Биен Фу; други 10 000 са пленени от Виетмин. На последвалите мирни преговори французите се съгласяват да разделят Виетнам по 17-ия паралел на северна част — комунистически Северен Виетнам под ръководството на Хо Ши Мин, и на южна част — Република Южен Виетнам под ръководството на Нго Дин Дием със столица Сайгон. Това е временна мярка в очакване на общонационалните избори през 1956 г.

Около 80 000 войници остават в Република Виетнам за огорчение на Дием, който е антифренски настроен. „На френските тайни служби, — пише Дъглас Порч във «Френските тайни служби» («The French Secret Services», 1995), — беше поставена задачата да укрепят френските интереси — задължение, което те приеха с убеждението на служба, някои от служителите на която бяха разработили доста удобни бизнес отношения с Бин Хуен“ — виетнамска криминална организация, свързана с френския престъпен свят.

ЕДУАРД ЛАНСДЕЙЛ — ветеран от УСС и офицер в ЦРУ, плете интриги както срещу французите, така и срещу комунистите. Веднъж той организира нападение на южновиетнамската армия срещу Бин Хуен, което е осъществено с помощта на френското Второ бюро. Лансдейл започва това, което той нарича контратерористична кампания срещу французите, като конкретната му цел са френските разузнавачи. Преди да настъпи сериозен срив между разузнавателните служби на двете страни, през май 1955 г. Франция изтегля всички свои войски от Индокитай, оставяйки полуострова на Съединените щати и на Хо Ши Мин.

До януари 1961 г., когато в длъжност встъпва президентът Кенеди, Хо Ши Мин контролира около 15 000 партизани, действащи в Южен Виетнам. За да отслаби влиянието и разпространението на комунистическите идеи, Кенеди се доверява на контравъстанически наказателни отряди, уверен, че те биха могли да направят повече за стабилизацията на Индокитай, отколкото конвенционалните военни сили. През май 1961 г. Кенеди изпраща 400 американски зелени барети във Виетнам, за да „засилят операциите в областта на разузнаването, неконвенционалните военни действия и политико-психологическата дейност“. Заедно със зелените барети се увеличава и присъствието на ЦРУ във Виетнам. През 1962 г. Кенеди предава на ЦРУ отговорността за всички полувоенни операции във Виетнам и — тайно — в Лаос.

С всяка следваща ескалация на войната расте и ескалацията в шпионажа. Разузнаването в тази война обаче не прилича на разузнаването в нито една от другите войни, водени от Съединените щати. Наред с обичайните структури на ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ е развит и апарат от цивилни разузнавачи, често паралелен на военния и дори в конкуренция с него.

През август 1964 г. американските кораби разрушители навлизат в Тонкинския залив в Северен Виетнам, провеждайки операция за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ с кодовото наименование ДЕСОТО. В същото време ЦРУ изпълнява оперативен план 34А — нападения на южновиетнамци или наемници на ЦРУ срещу северновиетнамски брегови съоръжения с бързи атаки и незабавно оттегляне, като се използва високоскоростна техника. Северен Виетнам реагира на нападенията, изпращайки торпедни лодки след корабите. По настояване на президента Джонсън Конгресът отговаря с Тонкинската резолюция, с която се възлага на американските войски да оказват помощ на Южен Виетнам. Този документ става главното юридическо обосноваване на разгърналите се широкомащабни бойни действия.

В резултат пряката американска намеса във войната се засилва. В южната част са прехвърлени американски войски (броят им достига 525 000 души). Над комунистическите позиции (истински и предполагаеми) в Южен Виетнам се провеждат въздушни удари, а над Северен Виетнам — периодични бомбардировки. Предприемат се интензивни морски и тайни операции. В разгара на войната ЦРУ заема 3 етажа от американското посолство в Сайгон и поддържа около 700 служители във Виетнам под пълното ПРИКРИТИЕ на Управлението на специалния помощник на посланика. Ръководител на управлението е УИЛЯМ КОЛБИ, бъдещ директор на Централното разузнаване. Други прикрития на ЦРУ са мисията за комбинирани проучвания и ГРУПАТА ЗА ПРОУЧВАНЕ И НАБЛЮДЕНИЕ (ГПН), контролираща цялата АГЕНТУРНА МРЕЖА.

ГПН изпраща разузнавателните си групи в противниковата територия по суша, по въздуха и по море. При друга операция на ЦРУ, също част от оперативен план 37А от 1961 г., са спуснати „агенти под прикритие“ в Северен Виетнам. Всички са или убити, или заловени, или превербувани за ДВОЙНИ АГЕНТИ, които изпращат фалшиви радиосъобщения и подмамват нови екипи. Северновиетнамското Министерство за обществена сигурност разполага с почти съвършено точни разузнавателни сведения за местата, където агентите кацат.

Когато най-сетне разбира какво става, ЦРУ се опитва да спре програмата. Армията поема задачата и до 1968 г. са загубени около 500 агенти. Разсекретени следвоенни документи, получени от бившия разузнавач Седуик Турисон, които той е използвал за книгата си „Тайната армия на тайната война“ („Secret Army Secret War“, 1995), показват, че близо 400 агенти са били държани във виетнамски затвори цели 27 години.

В Лаос ЦРУ тайно провежда полувоенна операция, сформирайки т.нар. Тайна армия с около 30 000 души от племената мео, други жители на Лаос и около 17 000 тайвански наемници. Тайната армия на тайната война се снабдява от ЕЪР АМЕРИКА, КОМПАНИЯ ЗА ПРИКРИТИЕ на ЦРУ. (Вж. ГРАЖДАНСКА БОЙНА ГРУПА.)

ЦРУ ръководи войната в Лаос от Тайланд под прикритието на 4802-ри обединен свързочен отряд. За да може да се поддържа убеждението, че тази война не е на американците, не се използва нито една от американските пехотни части, с изключение на зелените барети, които пресичат границата без отличителни знаци на униформите и са въоръжени с китайско или съветско оръжие. Така се действа и в Камбоджа.

Съществуването на армията на ЦРУ се запазва в тайна до 1965 г., когато американските вестници публикуват някои подробности. Мащабността на войната в Лаос не се разкрива официално до 1969 г., а дори и тогава много неща не излизат наяве. Официален Вашингтон понякога пренебрегва участието на ЦРУ във войната. „Често ние забравяме, че се води една забележителна, макар и второстепенна война в Лаос“, пише на президента Джонсън през август 1966 г. съветникът му по въпросите на националната сигурност Уолт Ростоу.

В отношенията между Съединените щати и Южен Виетнам цари истинско недоверие. Американските разузнавачи са особено подозрителни към колегите си там и предимно към южновиетнамските политици.

Работата с местните агенти понякога е била доста трудна. В една от операциите офицер на ЦРУ работел със селяни от планинските части по границата между Лаос и Виетнам — ловци, въглищари, събирачи на ратан3, които не изглеждали подозрителни на властите на Хо Ши Мин в пограничните райони. „Те бяха нашите уши и очи на земята — се казва по-късно в една публикация на ЦРУ. — Повечето от агентите бяха организирани в малки мрежи по 6 души под ръководството на един агент, който на свой ред бе контролиран от виетнамски АГЕНТУРИСТ съвместно с американския оперативен работник. Обикновено американският офицер работеше с 2–3 агентуристи.“

Междувременно комунистите проникват в южновиетнамското правителство. АГЕНТЪТ, внедрен на най-висш пост, е Ву Нгок Нха, който е съветник първо на президента Дием — политик, убит по време на преврат през 1963 г., и после на президента Нгуен Ван Тхю. Нха се представя за католик, препоръчан от лидерите на църквата. Твърди се, че е посъветвал Тхю да даде отпуск на войниците за няколко дни по време на лунната нова година в края на януари 1968 г. Именно тогава северновиетнамците извършват нападение по всички флангове и деморализират армията, което фактически довежда до решението на САЩ да прекратят войната. Официални лица в Ханой разкриват през 1988 г., че Нха е бил дълбоко законспириран агент.

Програмата ФЕНИКС на ЦРУ е трябвало да бъде най-важната част от кампанията за спечелване на войната. Тя е предвиждала да се покорят сърцата и умовете на виетнамците. Феникс се провежда под прикритието на програмата за омиротворяване. В службите, разположени в цял Виетнам, висели надписи, които изразявали реалната същност на операцията: „Хвани ги за топките, и сърцата, и умът им са твои.“

Феникс, външно кампания за унищожаване на северновиетнамските партизани чрез залавяне и съд на местните лидери, се превръща в убийствен инструмент в ръцете на ЦРУ и Южен Виетнам. Отначало програмата се ръководи от Робърт Коумър (по-късно специален помощник на президента Джонсън по въпросите на Виетнам), а след това — от Колби.

Коумър пише, че Съединените щати са били въвлечени в 2 войни: в едната воюва армията, а в другата — Държавният департамент, Агенцията за международно развитие, Американската информационна агенция (ЮСИА) и ЦРУ. В книгата си „Бюрокрацията на войната“ („Bureaucracy at War“, 1986) Коумър казва: „Въпреки че оценката на националното разузнаване, извършена на равнище Вашингтон, обикновено е реалистична, това, което се нарича тактическо разузнаване на бойното поле, бе на изключително ниско равнище… Видът разузнавателна дейност, който бе най-нужен във Виетнам, се оказа напълно чужд за обичайната практика, с която бяха свикнали разузнавателните служби както на САЩ, така и на правителството на Южен Виетнам.“

Генерал Уилям Уестморленд, командвал американските войски във Виетнам от 1964 до 1968 г., казва през 1970 г., когато вече е началник-щаб на армията на САЩ: „Ние бяхме не точно сляп гигант, макар и този образ да има нещо общо с истината.“

Главната особеност на войната от гледна точка на разузнаването е непрекъснатото търсене на „невидимия враг“.

ВЪЗДУШНО РАЗУЗНАВАНЕ се провежда непрекъснато (вж. ОКСКАРТ A–12, БЪФАЛО ХЪНТЪР, БЛЕКБЪРД SR–71 и Ю–2 (U–2)), но поради 3-етажния склоп на тропическите гори снимането е много трудно. Правят се опити да се проникне в горите със сензори. Съгласно проекта Иглу уайт от самолет се пускат хиляди малки предаватели във форма на стрела, които се заравят в земята по протежение на 4800 км по основната линия за доставки на южновиетнамските партизани. От тях излиза антена, която наподобява растителността в джунглата. Тези сеизмични сензори трябва да уловят стъпките на хора или вибрациите на преминаващ камион. Те се самоунищожават, ако се извадят от земята. Предавателите са спуснати на кръстовища по цялото протежение на линията. Сигнали от тях се улавят в Тайланд, където компютър ги трансформира така, че аналитиците да могат да ги интерпретират.

Американски разузнавателни самолети също кръжат над потенциални разузнавателни цели в Северен Виетнам. Особен интерес представляват военнопленническите лагери в Северен Виетнам, в които се намират свалени американски летци. Разузнаването открива такъв лагер дълбоко във вътрешността на Виетнам — в Сон Тай, на 37 км от Ханой — и планира дръзко нападение. ЦРУ построява точен макет на Сон Тай (с кодово наименование Барбара) и внимателно подготвя нападение с хеликоптери. Атаката е извършена през ноември 1961 г. с изключително умение независимо от ответната ожесточена огнева атака. Нападателите успяват да избягат, без да дадат нито една жертва. Но си тръгват и без нито един военнопленник. Просто не е имало военнопленници. Разузнаването се е провалило.

Във Вашингтон невинаги се обръща внимание на анализите на разузнаването. Понякога „слепият гигант“ се оказва и глух. Във Виетнам, както и в много други войни по света, генералите и политиците невинаги се вслушват в докладите на разузнаването.

През юли 1965 г. според съвместно проучване на ЦРУ и РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО) бомбардировките над Северен Виетнам имат ограничен ефект и не оказват влияние върху решимостта на войските на Хо Ши Мин да продължат войната. ЦРУ изтъква, че атаките няма да доведат до промени в комунистическата политика. Друго проучване, извършено 3 седмици по-късно от ЦРУ, потвърждава първото становище. Военните служби и РУМО изказват несъгласие. През 1966 г. друго проучване отново поставя под въпрос ефекта от бомбардировките. ЦРУ прави нова оценка, според която бомбардировките не са успели поради наложени ограничения.

През август 1967 г. позицията на ЦРУ се променя драстично още веднъж. Директорът на ЦРУ РИЧАРД ХЕЛМС дава на президента Джонсън своя оценка за бомбардировките. Хелмс отбелязва, че от март 1967 г. са извършени над 10 000 бомбардировъчни полета на месец над Северен Виетнам. Но, продължава той, „въпреки увеличаващите се трудности, икономическите загуби и трупащите се проблеми в управлението и логистиката вследствие от въздушната война Ханой продължава да посреща собствените си нужди и да поддържа агресията си в Южен Виетнам. Важният военен и икономически трафик продължава.“

Три седмици по-късно Хелмс представя „прецизен анализ“, подготвен за президента Джонсън. Документът разглежда Изводите за неблагоприятния изход във Виетнам и заключава, че рисковете от загубите във Виетнам „вероятно са по-ограничени и контролируеми, отколкото показват повечето предишни аргументи“.

Дори и на финалната сцена на видимата война — на 30 април 1975 г., когато хората се втурват към стълбата на хеликоптера върху покрива на сградата на ЦРУ в Сайгон (не на американското посолство), човек не го напуска чувството, че истината за тайната война ще си остане неизказана. ФРАНК СНЕП, аналитик от ЦРУ, който е там в самия край на събитията, пише в книгата си „Поносима пауза“ („Decent Interval“, 1977):

Визуално-образно разузнаване

Вид разузнаване, което добива данните въз основа на анализа на снимки, визуално отразена информация от инфрачервени, лазерни и елетронно-оптически датчици, а също така и от радиолокационни станции и по-точно от радарни установки SAR (Synthetic Aperture Radar), отразяващи образите на наблюдаваните обекти оптически или електронно върху лента, монитори и друга електронна апаратура.

Вила

Американски СПЪТНИК, разработен, за да засича ядрени взривове.

Създадени са 3 типа спътници Вила: спътници Вила Хотел — кръжат по двойки и засичат взривове на Земята; Вила Сиера — засичат атмосферни и космически детонации; Вила Юниформ — улавят вибрации от подземни и подводни взривове. Спътниците Вила Хотел са „паркирани“ на около 96 000 км над Земята, приблизително една четвърт от разстоянието до Луната.

Първите американски наблюдения на ядрени оръжия от Космоса са извършени от спътника Експлорър 4, който засича 5 американски ядрени опита от голяма височина през 1958 г. Експлорър 4, изстрелян на 26 юли 1958 г., е спътник, който открива радиация. Допълнителни наблюдателни опити са извършени със серията спътници Дискавърър.

На 17 октомври 1963 г. първата двойка спътници Вила Хотел е изведена в орбита. Всеки спътник е изстрелян с една и съща ракета — Атлас-Аджена D, и е с тегло 220 кг. Гама-лъчите и уредите за неутронно засичане в спътниците могат да уловят ядрени детонации дори от бомба 10 килотона от разстояние 160 млн. км от Земята. Сензорите могат да улавят и слънчеви изригвания, светкавици и радиация, идваща от източници, различни от ядрени експлозии.

Изстрелванията на спътниците Вила продължават с различни подобрения на сензорите. Последната двойка — Вила 11 и Вила 12, е изпратена в орбита на 8 април 1970 г. По-късно спътниците от програмата DSP (вж. МИДАС) са снабдени с ядрени детектори.

Спътниците Вила улавят ядрени детонации от Съветския съюз и Китай, а също и от други страни. Те извършват и особено полезни наблюдения на природни феномени. Вила е испанската дума за „наблюдател“.

(Преди спътниците Вила основният начин за засичане на ядрени детонации извън Съединените щати е бил с помощта на самолети, снабдени с уреди, които събират остатъчни частици след експлозия. Модифициран самолет B–29 СУПЕРФОРТРЕС събира радиоактивен материал при първата съветска ядрена детонация на 3 септември 1949 г. над Японско море. Бомбата е била детонирана в Казахската пустиня на 25 август. По-късно шпионски самолети Ю–2 (U–2) също са били използвани за тази цел.)

Вили

Кодово наименование на операция на СС по отвличането на Уиндзорския херцог през юли 1940 г. и отвеждането му от Португалия в Германия. Нацистите се надяват да го издигнат на кралския трон, след като покорят Великобритания.

Едуард, син на Джордж V, се качва на трона като Едуард VIII през януари 1936 г. след смъртта на баща му. Но новият крал е влюбен в разведената американка Уолис Уорфийлд Симпсън. Тъй като не може да се ожени за нея (монархът е конституционен глава на църквата, която по това време забранява повторната женитба на разведени), на 10 декември 1936 г. той абдикира.

Бившият крал и Симпсън се женят във Франция и като херцог и херцогиня на Уиндзор през октомври 1937 г. посещават нацистка Германия и се срещат с Адолф Хитлер. Двойката създава впечатлението, че е настроена пронацистки. Пътуването им е заплатено от нацисткото правителство, което смята, че херцогът е потенциален съюзник.

През септември 1939 г. Великобритания влиза във войната. Херцогът е назначен за офицер за свръзка с военната мисия на Великобритания във френския Генерален щаб. Истината е, че той служи като агент на английското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, което се нуждае от информация за френската отбрана, предимно за линията Мажино. Херцогът, както пише Майкъл Блок в „Операция «Вили»“ („Operation Willi“, 1981), „изглежда, имаше усет към работата, която вършеше под прикритие, а петте му тайни доклада дават ужасяваща представа за липсата на подготовка на французите… Ако някой е обърнал внимание на тези предупреждения в Лондон, ходът на войната сигурно е щял да бъде различен, но информацията на херцога е била пренебрегната“.

След окупирането на Франция семейство Уиндзор се отправя към неутрална Испания, а след това към Португалия. Там германските дипломати и разузнавачи обмислят начини за задържането на херцога в Европа и възможностите за отвеждането му в Германия. (Сред разузнавачите са представители на частната разузнавателна служба, ръководена от германския министър на външните работи Йоахим фон Рибентроп.) В Лисабон херцогът получава телеграма от министър-председателя Уинстън Чърчил, който му нарежда да се завърне във Великобритания. Чърчил изтъква, че херцогът е подчинен на военните и би могъл да „изпадне в сложна ситуация“, с което намеква за военен съд, ако откаже да изпълни заповедта. (Херцогът има временно звание генерал-майор.) След това идва втора телеграма, която назначава херцога за управител на Бахамските острови, малка английска колония в Карибско море.

Като се опитват да използват малкото време, с което разполагат, германците изпращат ВАЛТЕР ШЕЛЕНБЕРГ — изключително успешен разузнавач от СС, в Португалия, за да проведе операцията. Според плана семейство Уиндзор трябва да бъде примамено в Испания и да остане там, за да бъде „защитено“ от заговори, които застрашават живота му. Когато херцогът отказва да замине за Испания и решава да отплава за Бахамските острови, казва по-късно Шеленберг, Хитлер сам нарежда бившият крал да бъде отвлечен. Но Шеленберг, вероятно нарочно, не извършва отвличането и на 1 август 1940 г. херцогът отплава за Бахамските острови.

Високочестотни локатори

Средства за определяне посоката и — с помощта на множество приемници — местоположението на източника на радиопредаване. Използват се за откриване на вражески войски по суша и вода, а също и на лични тайни радиопредаватели и радиостанции. Работят в късовълновия диапазон.

Локаторите, наричани още Хаф-Даф (от английското съкращение HF/DF), отначало намират доста широко приложение при засичането на германските подводници по време на Втората световна война. Германските подводници, особено групите — т.нар. глутници, са прилагали следната тактика: щом открие съюзнически конвой, подводницата излиза на повърхността и предава своите координати, за да привлече в района и други германски подводници.

Кралският военноморски флот първи започва да използва Хаф-Даф със системи за прехващане както на сушата, така и по вода. През 20-те години британците започват да създават подслушвателни станции предимно за да засичат и да декодират радиопредавания. В края на 30-те години те съсредоточават усилията си в тази насока поради заплахата от въвличането на военноморския флот в Абисинската (Етиопската) криза и в Гражданската война в Испания. По време на испанския конфликт става особено важно да бъдат идентифицирани „пиратските“ (италиански) подводници, които нападат търговски кораби, превозващи провизии за републиканските войски. Кралският военноморски флот започва да съоръжава корабите си със системи Хаф-Даф в края на 30-те години. По-късно канадците разработват устройство, което автоматично записва разположението на радиопредавателя. Като ново подобрение, при което се използват услугите на избягали от нацистите френски учени-изследователи, американският военноморски флот разработва устройство, което автоматично записва и показва разположението на предаващата германска подводница като образ на екрана. С помощта на това устройство атаката се насочва към германската подводница, като образът се запазва на екрана дори и с новото й местоположение и дори има кратък радиосигнал след приключване на излъчването. Прототипната версия на тази система Хаф-Даф е изпробвана на разрушител в морето през март 1940 г., а след нея скоро се пускат нови, усъвършенствани модели.

Базите на сушата са ценни за определяне местоположението и за записване предаванията от германските подводници (за по-късното дешифриране и декодиране на програмата УЛТРА), както и за променяне маршрутите на конвоите. С помощта на Хаф-Даф на корабите, които ескортират конвои, се разкрива местоположението на „скритите“ подводници и се организират атаки или от ескортите, или от придружаващите ги самолети. Когато ескорт на конвой засече предаване от германска подводница, обикновено подводницата се намира на не повече от 15–20 мили. (Това е феноменът „оттласкване от земята“ при високочестотните предавания.) Когато бъде прехванато, съобщението дава възможност да се изпрати някой кораб от ескорта или самолет, за да търси германската подводница. Дори ескортът и да не успее да я унищожи, тя е принудена да се потопи и да прекрати предаванията си, като по този начин конвоят има възможност да промени генерално курса си и евентуално да избяга.

По време на войната висшето командване на германските подводници непрекъснато подценява уязвимостта на операциите с подводници по отношение на Хаф-Даф.

Вицке, Лотар (1896-?)

Единственият германски шпионин, осъден на смърт в САЩ по време на Първата световна война. Не е екзекутиран.

Вицке е военноморски кадет на кораба Дрезден, който се намира край Южна Америка, когато е потопен. Затворен е във Валпарайсо, Чили. Успява да избяга от затвора и отива в Сан Франциско, Калифорния, където германският консул и АГЕНТУРИСТ Франц фон Боп го вербува за шпионин и саботьор.

Известно време Вицке работи съвместно с КУРТ ЯНКЕ, също германски шпионин и саботьор. Като саботажен екип двамата се заемат с необмислена експлозия на муниции точно преди влизането на САЩ във войната.

Като използва псевдонима Пабло Ваберски, Вицке се промъква в Мексико, когато Янке е там, в края на 1917 г., прекарвайки германски АГЕНТИ през границата. Паул Алтендорф — бивш офицер от мексиканската армия, вербуван от американското АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ, придружава Вицке до САЩ. Една нощ Вицке му съобщава за саботажите, които двамата с Янке са извършили. Алтендорф успява да съобщи за Вицке на служител в американското консулство. Вицке, влязъл в САЩ с руски паспорт на името на Пол Ваберски, е поставен под НАБЛЮДЕНИЕ от американското армейско разузнаване. Арестуван е в Аризона и когато багажът му е претърсен, е открита книга с КОДОВЕ и таблица с ШИФРИ, които са изпратени на армейски криптографи във Вашингтон. Когато един от намерените документи е дешифриран, се установява, че е „особено секретна“ инструкция за германски дипломати в Мексико, а Вицке е представен като германски ТАЕН АГЕНТ, на когото е възложена задачата да препраща „кодираните телеграми“ до Германия по дипломатическата поща.

По време на разпитите Вицке казва: „Много съм млад, за да умра, само на 22 години съм. Но съм изпълнил дълга си.“ Не признава, че е бил шпионин. Съди го военен трибунал във Форт Сам Хюстън през август 1918 г. Осъден е на смърт. Очаква екзекуцията си, но на 11 ноември 1918 г. войната завършва.

Присъдата му е намалена на доживотен затвор, но през 1923 г. е освободен и депортиран в Германия. Докато се намира в затвора, непрекъснато го подлагат на разпити за унищожаването на огромните складове с муниции на остров Блек Том от страната на Ню Джърси в пристанището на Ню Йорк на 30 юли 1916 г. Той е казал на Алтендорф, че двамата с Янке едва не са се удавили, когато вълните, предизвикани от експлозията, са преобърнали лодката им в пристанището.

През 1925 г., когато американски служители се опитват да определят чия е вината за саботажа по време на войната, германското правителство отрича всичко, включително казаното от Вицке, който твърди, че си е признал, след като „полицията ме би по главата с гумена палка, докато не признах“.

Вишегерде, Минхер (Ян)

Търговец на житни култури и таен агент на ФРАНСИС УОЛСИНГАМ (1532–1590) — основател на британската система за разузнаване. Роденият в Северна Германия Вишегерде е натурализиран жител на Диксмуде в Западна Фландрия през 80-те години на XVI в., когато изпълнява и поръченията на Уолсингам.

Осигурява на Англия важни разузнавателни сведения за дейността на испанската войска в Нидерландия, като същевременно снабдява испанците с продоволствие.

Внедрен агент

АГЕНТ от висока класа, действащ под ПРИКРИТИЕ във вражеска разузнавателна или военна организация със задачата да осигурява изключително ценна информация. Най-важните съветски внедрени агенти са членовете на ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ, които проникват в британските тайни служби, и ОЛДРИЧ ЕЙМС — в ЦРУ.

Вероятно най-значителният внедрен агент на Запада в съветското правителство е полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ. Сред руските внедрени агенти, разкрити от ОЛДРИЧ ЕЙМС, има най-малкото един генерал от ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ГРУ).

Водопроводчици

Специален разузнавателен екип, създаден през 1971 г. от комитета за преизбиране на президента (Ричард Никсън). Екипът има за задача да прекрати изтичането на секретна информация (оттук и прякорът водопроводчици), а също и да осигурява разузнавателни сведения и да саботира Демократическата партия.

Водопроводчиците се отчитат пред Джон Ърлихман — ръководител на екипа на президента Никсън, в който влизат ХАУЪРД ХЪНТ, Гордън Лиди, Дейвид Янг (помощник на съветника по въпросите на националната сигурност Хенри Кисинджър) и президентският помощник Иджил (Бъд) Кроф, който по-късно става заместник-министър на транспорта. Водопроводчиците се грижат за охраната на 2 КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ: нахлуването с взлом в психиатричния кабинет на Даниъл Елсбърг през 1971 г. и в хотела УОТЪРГЕЙТ през 1972 г. Елсбърг си е навлякъл гнева на Никсън, като е взел и е оповестил секретни ДОКУМЕНТИ НА ПЕНТАГОНА за Виетнамската война.

Военно разузнаване

1. Общо название на британските специални служби за разузнаване и сигурност, създадени на базата на съответстващите отдели на военното министерство на Великобритания. Вж. МИ.

2. Вид разузнаване, което се води с цел събиране, обработка и разпространение на информация относно чуждестранни въоръжени сили (вж. РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦИКЪЛ). За разлика от военноморското и въздушното военното разузнаване по правило се занимава с вражеските сухопътни сили.

Вж. АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ; КОМАНДВАНЕ НА АРМЕЙСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ И СИГУРНОСТ.

Военноморска криминалноследствена служба (ВКСС)

Служба на ВМС на САЩ, която отговаря за следствената и контраразузнавателната дейност.

До декември 1992 г. ВКСС се нарича Военноморска следствена служба (ВСС). Но във ВМС кой знае защо решават, че допълнителната дума към названието ще помогне на службата да укрепи доста разклатената си репутация. През 80-те години следствената служба е остро критикувана за начина, по който се е справила със случаите на шпионаж, и отново през 1992 г. — за неуспеха й да открие сексуалния тормоз, който упражняват военноморските пилоти, известен като Тейлхук.

През 1987 г. ВСС — както тогава се нарича — оглавява разследването на нашумялото шпионско дело на американските морски пехотинци, охраняващи посолството на САЩ в Москва. Въпреки че ФБР е водещата агенция в случаите на шпионаж, ВСС е привлечена, тъй като морските пехотинци са под юрисдикцията на военноморския флот.

Службата е критикувана остро и през 1985 г. заради неуспеха й да разкрие международна контрабандна мрежа, която успява да се добере до важни части за самолет F–14 Томкет от самолетоносача Кити Хоук и да ги предостави на Иран, както и заради шпионската мрежа Уокър, която функционира във флота от 1968 г. (Вж. УОКЪР-МЛАДШИ, ДЖОН.)

През Първата световна война разрасналото се Управление за военноморско разузнаване (УВР) използва професионални следователи, за да събират информация за възможностите на едни или други чуждестранни военни структури и да анализират вероятните диверсии. По това време УВР се намесва в контраразузнаването и сигурността на военноморските станции и бази. Последните 2 функции УВР изпълнява до 1985 г. чрез Военноморската следствена служба, а след това е създадена отделна структура — Командване на военноморската следствена служба.

Военноморска следствена служба (ВСС)

Вж. ВОЕННОМОРСКА КРИМИНАЛНОСЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА.

Военноморско разузнаване

Част от разузнаването, което се занимава с флота и бреговите служби на потенциалния противник, предимно с техническите аспекти на кораби и тяхното въоръжение, а също и с конструкторските разработки и промишленото производство на кораби и бойни системи.

Вж. ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ; ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ; УПРАВЛЕНИЕ ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

Военноморско разузнаване на САЩ

Най-старата разузнавателна служба в САЩ е военноморското разузнаване, което води началото си от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ (УВР), създадено през 1882 г.

Макар че винаги е било специална служба към министъра на военноморския флот и директор на военноморските операции, УВР в края на Втората световна война въпреки наличието на разузнавателни екипи на отделните военноморски формирования носи отговорност и за оперативното разузнаване.

РАЗУЗНАВАЧИТЕ от военноморския флот служат също във флотските лични състави и ФЛОТСКИТЕ РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ЦЕНТРОВЕ. През Втората световна война са създадени няколко отделни военноморски разузнавателни служби или подкомандвания. Най-известен е Военноморският център за разчитане на снимки (ВЦРС), създаден през 1941 г.

По време на Студената война във военноморското разузнаване са организирани няколко специализирани командвания. Отначало те са подчинени на УВР, но през 1967 г. се създава КОМАНДВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ като част от общата реорганизация на военноморския флот, чиято цел е да се намали персоналът в щаба на военноморския флот и да се създадат обединено командване и надзор на увеличаващия се брой разузнавателни подкомандвания.

Важен момент от времето на Студената война е значителното разрастване на НАУЧНО-ТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, което през 1960 г. води до създаването на Военноморски център за научно-техническо разузнаване (ВЦНТР). През 1964 г. при опит да бъде създадена паралелна организационна структура ВЦРС променя името си на Военноморски център по разузнаване и техническо обезпечаване (ВЦРТО). ВЦРТО е разположен във военноморската наблюдателна база във Вашингтон. През 1967 г. е преместен в Сютленд, Мериленд, за да се съберат на едно място ВЦНТР и ВЦРТО. Като част от ограничена консолидация тези и други подкомандвания остават под шапката на създаденото през 1967 г. Командване на военноморското разузнаване с ръководител контраадмирал, който е и заместник-директор на ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

Тъй като ВЦНТР и ВЦРТО се занимават със спътникова фотография и свързаните с нея разузнавателни сведения, през 1972 г. двете служби се сливат във Военноморски център за разузнавателно обезпечаване, който скоро си създава репутация на първостепенен научно-технически център в рамките на разузнавателната общност в Министерството на отбраната. (През 1988 г. се преименува Военноморски център за техническо разузнаване — ВЦТР.)

През 1957 г. Специалният разузнавателен отдел, който се занимава с оперативноразузнавателната дейност на УВР, е преименуван Военноморски отдел за полевооперативно разузнаване (ВОПОР) и е преместен във ФОРТ МИЙД, Мериленд, където се намира АНС. През 1970 г. поради значителното нарастване на съветските морски операции ВОПОР получава нареждане да създаде нов разузнавателен отдел — Военноморски център за океанско разузнаване и наблюдение (ВЦОРН) в Сютленд.

Постоянната тревога от съветските военноморски операции принуждава военноморския флот да обедини през 1981 г. разположените в Сютленд и на международното летище Балтимор — Вашингтон ВОПОР и ВЦОРН във Военноморски център за оперативно разузнаване (ВЦОР). Той следи всички действия на съветския военноморски флот, отговаря за подаването на сигнали и предупреждения, събира актуална оперативна информация и предоставя задълбочени анализи.

През 1969 г. е създадена разузнавателна оперативна група (ОГ) 168 (TF 168), която постепенно се оформя във влиятелна самостоятелна структура на военноморското разузнаване, чиито представители работят в различни краища на света.

През 1964 г. военноморската система за обработка на разузнавателната информация и поддържащи дейности се установява в Александрия, Вирджиния, за да окаже помощ при нарастващото използване на компютърни системи по корабите и в цялата военноморска разузнавателна общност. По-късно тази дейност е развита от световното телекомуникационно разузнаване. Част от работата се извършва в Сютленд, за да се поддържат и други военноморски разузнавателни дейности, но през 1979 г. там се премества цялото командване. През 1985 г. дейността е прехвърлена към системата за безопасност на обработката на данни за целия флот. През 1988 г. службата се преименува Военноморски център по разузнаване и автоматизация, за да отразява по-точно широкия обхват на изпълняваните задачи, а от 1990 г. се нарича Военноморска разузнавателна дейност.

В края на 80-те години става ясно, че Студената война приключва, и директорът на военноморското разузнаване контраадмирал Едуард (Тед) Шейфър прави крачка към консолидирането на разузнавателната дейност. През октомври 1991 г. — в навечерието на разпадането на Съветския съюз, ВЦТР, ВОПОР, ОГ 168 и части от преименуваните дейности на военноморското разузнаване се сливат в нов Военноморски разузнавателен център в Сютленд. През януари 1993 г. в него влизат и останалите разузнавателни специални служби и той е преименуван в НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ПО ВОЕННОМОРСКО И БРЕГОВО РАЗУЗНАВАНЕ, директно подчинен на Управлението за военноморско разузнаване. (По-късно в него влизат и разузнавателните подразделения на Корпуса на морската пехота и бреговите служби.)

Освен изброените многобройни военноморски разузнавателни организации от началото на Студената война военноморският флот поддържа и много запасни военноморски разузнавателни части, чийто персонал работи и индивидуално, и в екипи по различни проекти. По време на кризи и войни към флотските разузнавателни центрове освен това са се присъединявали и други хора. Вж. ВОЕННОМОРСКА КРИМИНАЛНОСЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА.

Вожоли, Филип

Вж. ТОПАЗ.

Волков, Константин

РАЗУЗНАВАЧ от НКВД, който прави опит да стане изменник. Работи под ПРИКРИТИЕТО на вицеконсул в съветското консулство в Истанбул.

През август 1945 г. се свързва с колегата си от британското консулство и предлага да предаде информация за съветските ВНЕДРЕНИ АГЕНТИ в британските държавни структури, като казва, че двама от тях са в Министерството на външните работи, а един е в КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО в Лондон. Освен това той предупреждава, че нито предложението му, нито информацията му трябва да бъдат изпращани по телеграфа в Лондон, тъй като руснаците са проникнали в британските дипломатически кодове.

Твърденията му за внедрените шпиони са изпратени в Лондон с дипломатическа поща и затова пристигат седмица по-късно в МИ–6 и попадат на бюрото на ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ, който разбира, че става въпрос за него. „Гледах документите по-дълго, отколкото бе необходимо, но ми трябваше време, за да събера мислите си“, пише по-късно Филби в спомените си „Моята тиха война“ („My Silent War“, 1968). С комбинация от късмет и хитрост Филби успява да заеме мястото на друг разузнавач, който трябва да замине за Истанбул, но когато пристига в Истанбул, Волков е изчезнал и никой не чува повече нищо за него.

Години по-късно, когато шпионската дейност на Филби е разкрита, служителите се връщат към случая Волков и стигат до заключението, че Филби е уведомил руснаците, с което е подписал смъртната му присъда. Те предполагат, че е бил отзован в Москва и екзекутиран. В спомените си Филби разказва, че е написал доклад, в който предполага, че руснаците са били поставили микрофони в апартамента на Волков или че той сам е признал. Що се отнася до възможността да е бил предаден от британски шпионин, тази теория „нямаше смисъл да се включва в доклада ми“.

Волкоф, Ана (1903–1969)

Руска фашистка, която още в самото начало на Втората световна война е съучастничка на ТАЙЛЪР КЕНТ, кодов чиновник в американското посолство в Лондон. Тя е обвинена от британците в нарушение на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА, като взема от Кент документи и ги копира, „за да помогне на противника“. Обвинена е и в опит да изпрати кодирано писмо на УИЛЯМ ДЖОЙС — изменника Лорд Хо-Хо, който участва в нацистка пропаганда в програмите на берлинското радио.

Волкоф принадлежи към профашисткия антиеврейски Клуб на десните. Когато Великобритания започва война срещу Германия през септември 1939 г., Десният клуб, за който се предполага, че се е саморазпуснал, в действителност е минал в нелегалност и планира как да помогне на Германия. Волкоф използва АГЕНТ ЗА ВРЪЗКА в италианското посолство и изпраща информация в Берлин, включително предложението за пропагандни предавания на Джойс.

Тя е дъщеря на последния военноморски АТАШЕ в посолството на имперска Русия и придворна дама на младата царица.

Поставена е под НАБЛЮДЕНИЕ, тъй като е заподозряна, че е германска шпионка. В този период се запознава с Кент. Семейството й държи руска чайна близо до Природонаучния музей в Лондон, където се срещат белогвардейци.

Арестувана е на 20 май 1940 г. — същия ден, в който е арестуван и Кент. Едно момченце я гледа с широко отворени очи, когато тя влиза в полицейската кола. Това момченце никога няма да забрави първия си досег със света на шпионажа. Това е бъдещият писател на шпионски романи ЛЕН ДЕЙТЪН.

Съдена е на закрит процес в Олд Бейли. Получава 10 години за това, че се е опитала да окаже помощ на врага. През 1947 г. е освободена.

Волф, Маркус (1923)

Ръководител на разузнаването в Източна Германия.

Роденият в Германия Волф е син на евреин, който е лекар, сценарист и комунист. Семейството се премества в Швейцария, когато Адолф Хитлер идва на власт през 30-те години. Младият Волф е изпратен да живее във Франция, а през 1934 г. — в Москва, където учи в училище за деца на политически емигранти.

След Втората световна война се завръща в Германия и помага за установяване на комунистическия режим в окупираната от съветските войски зона. ГДР е образувана през 1949 г. Отначало Волф работи като радиокоментатор, а след това — в източногерманското посолство в Москва като първи секретар.

През 1958 г. става ръководител на Главното разузнавателно управление — външното разузнаване на Щази. Основните си усилия насочва за внедряване на шпиони в държавните структури на Западна Германия, в частност в канцеларията на Вили Брант. Тук са и големите му успехи. Най-голямото му постижение е внедряването на ГЮНТЕР ГИЙОМ в най-близкото обкръжение на канцлера. Гийом е разкрит като източногермански ВНЕДРЕН АГЕНТ през 1974 г. и Брант е принуден да подаде оставка.

През 1987 г. Волф се оттегля от Щази по свое желание, тъй като здравето му е влошено. Когато двете Германии се обединяват през 1990 г., той е сред неколцината източногермански разузнавачи, които са съдени за деянията им. През 1993 г. е признат за виновен и осъден на 6 години затвор. Но Върховният апелационен съд на обединена Германия взема решение на 23 май 1995 г., че бивши служители на Щази не могат да бъдат съдени за извършване на шпионски действия срещу Запада по време на Студената война. С 5 срещу 3 гласа Волф получава амнистия, а така също и други източногермански разузнавачи, които са работили срещу Запада. За Волф е насрочен нов процес, за да се определи дали той самият е преминавал на Запад, или се е ограничавал до изпращането на шпиони, които да извършват разузнавателна дейност там.

Вортекс

Вж. ШАЛЕ.

ВСИ

ВАЖНА СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ.

ВСС

ВОЕННОМОРСКА СЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА.

Вж. ВОЕННОМОРСКА КРИМИНАЛНОСЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА.

Втори свързочен батальон

Армейско подразделение на САЩ, чийто личен състав служи в американските радиопрехващателни станции в различни краища на света по време на Втората световна война.

Батальонът е създаден на 1 януари 1939 г. като Втора част по радиотехническо обслужване, подчинена на армейския главен свързочен офицер. В частта са назначени неколцина офицери и 101 редници и сержанти. Преди това армейската СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ (СРР) е работила на базата на данните от свързочните части на Свързочния корпус във Форт Монмаут, Ню Джърси; Форт Сам Хюстън, Тексас; в гарнизона на Сан Франциско, Калифорния; Форт Шафтър, Оаху, Хавай; Форт Маккинли на Филипините и Куеъри Хайтс в зоната на Панамския канал.

В рамките на централизираните действия на отделните подразделения по радиопрехващане в СРР е сформирана Втора свързочна рота. Отначало щабквартирата й е във Форт Монмаут, но през ноември 1939 г. се премества във Вашингтон непосредствено под командването на СРР. Когато войната в Европа започва, операциите на СРР се разширяват, но има непрекъснат недостиг на хора, тъй като армията се разраства бързо и добре обученият радиоперсонал е крайно недостатъчен. На 7 декември 1941 г., в навечерието на влизането на САЩ във войната, към Втора част по радиотехническо обслужване на Филипините например официално са разпределени 24 редници, но там разполагат само с 16.

Когато на 7 декември 1941 г. САЩ влизат във войната, СРР разполага с 45 офицери и 177 военнослужещи, а Втора част — с 44 офицери и 28 редници във Вашингтон, 1 офицер и 149 редници на други места, включително в школата по прехващане във Форт Монмаут. (В СРР са привлечени и 109 цивилни специалисти.)

През лятото на 1942 г. вече има 15 армейски прехващателни станции (филипинската е евакуирана в Австралия), а персоналът наброява над 700 души. През април 1942 г. частта вече се нарича Втори батальон по радиотехническо обслужване. През юли 1942 г. СРР и щабквартирата на батальона се преместват в АРЛИНГТЪН ХОЛ в предградие на Вашингтон.

Кадрите се изпращат в армейските подслушвателни постове по цял свят, за да работят по прехващането на германските и японските комуникации и да осъществяват сигурността на американските военни комуникации и спазването на процедурите по СИГУРНОСТ НА ВРЪЗКИТЕ. През октомври 1942 г. школата е преместена от Форт Монмаут във Винт Хил Фармс, Вирджиния.

СРР и Втори батальон по радиотехническо обслужване се обединяват на 19 ноември 1942 г., когато полковник Франк Бълок, който е бил ръководител на СРР от април предходната година, поема командването и на батальона. (В действителност той изпълнява 3 длъжности, тъй като е и командващ станцията в Арлингтън хол.)

Набирането на квалифициран персонал си остава проблем. В началото на 1943 г. например от общо 521 редници, изпратени в прехващателната станция във Винт Хил Фармс, Вирджиния, 28 са недостатъчно квалифицирани и съответно неподходящи за прехващане на комуникации. Скоро след това започва приемането и на жени в батальона — 11 жени офицери и 800 цивилни.

Възникват проблеми и с морално-психологическия климат, особено в Арлингтън хол. Много от служещите са изпълнявали едни и същи длъжности в СРР и Втори батальон, но заплащането е било различно. „Всъщност нямаше връзка, или поне така изглеждаше, между длъжността и постиженията на служителя, — пише в историята на батальона. — Естествено, много от редниците чувстваха, че към тях се отнасят несправедливо. Полагаха се усилия този проблем да бъде разрешен, но напълно безуспешно. Едно от разрешенията, разбира се, бе да се изпратят отличили се [военни] в Офицерската кандидатска школа, но броят бе много малък.“ Освен това, въпреки че е трудно за военните да се осигурява директно повишение, 58 от сержантите — японски лингвисти, са повишени в чин втори лейтенант.

Когато през август 1945 г. войната завършва, Втори батальон поддържа прехващателните станции на няколко места в Съединените щати и Гуам, а също и в Асмара (Еритрея), Ню Делхи, Аляска и Хавай. Под контрола на батальона са 792 офицери, 2704 редници и сержанти и 1214 жени сержанти, повече от 4700 души армейски персонал, а ръководител на прехващателната служба и батальона е бригаден генерал. (Тук не се включват 5661 цивилни, които работят в армейското разузнаване в областта на комуникациите в края на войната, и 17 000 офицери, редници и сержанти, които работят в РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ.)

Второ бюро

Управление за разузнаване към Генералния щаб на френската армия, създадено след поражението на французите във Френско-пруската война от 1870–1871 г.

Бюрото (наричано още ДБ — от Deuxieme Bureau) получава името си от въведената система на Генералния щаб на армията, с която се определят 4 основни управления: Първо бюро — Кадрово; Второ бюро — Разузнаване; Трето бюро — Операции, и Четвърто бюро — Тил. По-късно много западни страни приемат тази система на обозначение. Например разузнавателното управление в системата на Генералния щаб на американската армия е G–2 (G — от General Staff).

Когато през 1870 г. започва Френско-пруската война, френското разузнаване изживява най-тежките си времена. Армията на Наполеон III не разполага дори с подходящи карти на Прусия. Затова и поражението е съвсем логично. След разгрома през 1871 г. френският Генерален щаб на армията е реорганизиран. За модел е използвана пруската система. В резултат се появява и Второ бюро. Един от офицерите в ключовия отдел — Отдел за военна статистика и разузнаване — е капитан АЛФРЕД ДРАЙФУС. Изфабрикуваното обвинение в шпионаж през 1894 г. и последвалият скандал подкопават доверието на французите във Второ бюро и подчинената му Служба за разузнаване (Service de Renseignements).

ДБ не се проявява с нищо особено през Първата световна война. В навечерието на мащабното настъпление на германците през март 1918 г. ръководителят му казва: „… аз съм най-добре информираният човек във Франция и в този момент вече не знам къде са германците.“ И все пак историците отдават дължимото на ДБ като организация за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, която въвежда съвременни методи в разузнаването — въздушно РАЗУЗНАВАНЕ, радиопрехващане и оперативно декодиране на постоянно сменящите се кодове на противника.

По време на и след войната щатът на ДБ се разраства до невероятни размери. Тази военна организация е с възможности да извършва външно разузнаване и КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ и във Франция, и извън страната. Служителите на ДБ полагат специална клетва, която ги задължава да пазят тайните на бюрото до края на живота си.

След войната ДБ се поддава на „червената опасност“, която завладява Франция, Америка и Великобритания. Понякога работи съвместно със СЮРЕТЕ ЖЕНЕРАЛ, а понякога двете служби си съперничат. През 20-те и 30-те години ДБ отделя много сили и време да търси и да открива шпиони комунисти във въоръжените сили и оръжейната промишленост. Офицерите на ДБ се съсредоточават главно върху авиационните заводи. В един отчет даже е бил определен „психологическият портрет“ на работещия в авиацията: „Обикновено е млад, не признава традицията и по-леко се поддава на екстремистките влияния в сравнение, да речем, с колегите му в артилерията.“

Една от звездите в ДБ през този период е ГЮСТАВ БЕРТРАН, ръководител на френския КРИПТОАНАЛИЗ. Той помага на поляците да проникнат в ШИФРИТЕ на германската шифровъчна машина Енигма в навечерието на Втората световна война и с негова помощ Франция и Великобритания получават няколко апарата.

По време на краткотрайното участие на Франция във военните действия ДБ предава навременни и точни сведения, но военните лидери се заплитат в предопределената им стратегия. Те пренебрегват предупрежденията за германското нападение от май 1940 г., което помита Франция. Във военновременна Франция — половината окупирана от германците, а другата половина — управлявана от пронацисткия режим „Виши“, ДБ подобно на разгромената френска армия като че изчезва. Но скоро капитан Пол Пайол и други офицери създават противогерманска разузнавателна агенция в района на Виши под ПРИКРИТИЕТО на дружество за селскостопанска дейност. Пайол ръководи групата до ноември 1942 г., когато англо-американското нападение над Френска Северна Африка предизвиква германците да окупират цяла Франция. Пайол бяга във Великобритания, където се присъединява към ЦБИО — нова разузнавателна служба, създадена от генерал Дьо Гол, ръководител на Генералния щаб на Свободна Франция.

След войната през пролетта на 1945 г. френската армия се възражда, а заедно с нея и Второ бюро. И отново пълномощията на ДБ се свеждат не само до чисто разузнавателна дейност. Бюрото се превръща във военизирана тайна служба, действаща основно във френските колонии, които след войната повеждат борба за независимост от метрополията.

В Индокитай ДБ и новият му следвоенен съперник — СВДК, се опитват да организират партизанско движение против комунистите или да внедрят свои хора във виетнамските комунистически въстанически формирования. ДБ носи част от отговорността за френския разгром във Френско-индокитайската война (1946–1954). Липсата на подходящо военно разузнаване обаче е на второ място след политическото късогледство за военните възможности на Виетмин.

Мирната конференция в Женева от 1954 г. разделя Виетнам на 2 държави — Северен Виетнам и Република Южен Виетнам. Френските войски заедно с ДБ и СВДК се преместват в Южен Виетнам. Някои от офицерите на ДБ и СВДК продължават да работят заедно с известната с лоша слава криминална организация Бин Хуен, която е съставена главно от търговци на опиум в Сайгон и има изготвен план за внасяне на опиум и злато във Франция. Френската роля в Индокитай завършва, но се слага началото на американската епоха във Виетнам. Оперативните работници на ДБ все по-често влизат в противоречия с колегите си от ЦРУ. (Вж. СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ; ВИЕТНАМ; ЛАНСДЕЙЛ, ЕДУАРД.)

В наше време ДБ координира военното разузнаване на армията, флота и военновъздушните сили, включително информацията, подавана от АТАШЕТАТА на всяка дипломатическа служба. Бюрото ръководи и Центъра за обработка на НАУЧНО-ТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. От 1992 г. ДБ, както и СВДК са подчинени на Управлението за военно разузнаване.

Вуду F–101

Изтребител във ВВС на САЩ, чиято модификация RF–101 е предназначена за ниски фоторазузнавателни полети. RF–101 и военноморският F8U КРУСЕЙДЪР са използвани за доставяне на фотографска информация от ниска височина по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА през 1962 г. Те осигуряват подробна информация за съветските военни възможности на острова. RF–101 е основният самолет за тактическо разузнаване на военновъздушните сили по време на Виетнамската война (1961–1965).

F–101 е разработен от компания Макдонъл еъркрафт като изтребител за далечни разстояния, който да съпровожда стратегическите бомбардировачи B–36 при атаки над Съветския съюз. Преди още първият F–101 да излети, военновъздушните сили решават, че такъв тип изтребители не са им нужни. За фирмата производител този удар не се оказва болезнен, тъй като към самолета проявява интерес ПВО. Фоторазузнавателният вариант RF–101 е произведен серийно (10 машини RF–101C са предадени на Тайван).

Изтребителят F–101 е разработен на базата на 2 опитни XF–88 — сравнително голям едноместен самолет с насочени назад криле, който се задвижва от 2 турбореактивни двигателя. Самолетът развива скорост над 1600 км/ч при таван 10,5 км. Повечето варианти на изтребителя имат 20-милиметрово оръдие и могат да носят ракети въздух-въздух. F–101C е пригоден да носи неутронна бомба, а негов вариант е с възможности да носи ракети въздух-въздух с ядрени бойни глави.

Разузнавателният вариант RF–101 има 4 фотокамери, разположени на удължения нос, и още 2 — в гнездото за оръжие. Не са монтирани оръдия. Самолетът може да изпълнява фотомисии и нощем, като използва сигнални ракети. По време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА F–101 е оборудван с камери KA–1 и KA–2, които се оказват неудачни за високи скорости при ниско прелитане. Едва след като са създадени камерите KA–45 за военноморския флот от Чикаго аеро индъстрис, самолет F–101 успява да изпълни кубинските фотографски мисии.

Първият F–101 излита на 29 септември 1954 г., а на въоръжение влиза от 1957 г. Първият разузнавателен вариант YRF–101A излита през 1956 г. Произведени са общо 604 самолета F–101 и 203 — RF–101.

По-късно 84 изтребителя F–101 са модифицирани в RF–101.

Първите F–101 са изтеглени от активна военновъздушна служба през 1971 г. Националната въздушна гвардия използва самолетите до 1983 г.

F–101 Voodoo

Въздушен шпионин

Жаргонен израз от Втората световна война за специалист по ФОТОРАЗЧИТАНЕ. Нарича се също фоточетец.

Въздушно разузнаване

Използване на САМОЛЕТИ или СПЪТНИЦИ за осигуряването на фотографски или други разузнавателни сведения за избрани ОБЕКТИ на територията на вражески държави.

Уилям Бъроуз пише в „Строго секретно“ („Deep Black“, 1986):

Вж. НАЦИОНАЛНИ ТЕХНИЧЕСКИ СРЕДСТВА.

Вътрешно разузнаване

Разузнаване, свързано с дейности, които според правителството застрашават вътрешната сигурност. В авторитарните страни събирането на вътрешноразузнавателни данни е част от контраразузнавателната дейност на органите на Държавна сигурност. В демократичните страни вътрешното разузнаване често предизвиква обвинения и протести, че правителството застрашава гражданските права. (Вж. ФБР; ХУВЪР, ЕДГАР; ПЛАН ХЮСТЪН; ВОДОПРОВОДЧИЦИ; УОТЪРГЕЙТ.)