Енциклопедия на шпионажа

Р

Означение за РАЗУЗНАВАЧИ от различни равнища в щаба на германската армия от времето на Втората световна война.

Рабани, Али Наги (1920)

Служещ в Министерството на образованието на Иран, работил за Съветския съюз в продължение на 30 години. Арестуван през май 1977 г. от иранската тайна полиция САВАК в момент на среща с куратора му от КГБ Евгений Венедиктов.

Рабани е вербуван от съветското разузнаване през 40-те години, когато Съветският съюз директно застрашава независимостта на Иран, управляван по това време от шах Мухамад Реза Пахлави. Руснаците, поддържани от антишахската партия Туде (народни маси), завземат голяма част от териториите на Северен Иран. Въпреки че не получава ценна разузнавателна информация на поста, който заема, Рабани има влиятелни приятели, които му предават сведения от интерес за ПОЛИТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ, и той ги предава на съветските специални служби.

Осъден е на смърт, но шахът отменя присъдата — отлага безсрочно екзекуцията, очевидно срещу информация за дейността на съветското разузнаване в Иран.

Рабърн-младши, Уилям (1905–1990)

ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ДЦР) на САЩ от 28 април 1965 до 30 юни 1966 г. Един от най-„мимолетните“ ръководители на американското разузнаване.

През 1928 г. „Рижият“ Рабърн (прякорът му е още от курсантските години) завършва военноморска академия. Като военноморски пилот и специалист по морска артилерия служи и на сушата, и в морето. Рабърн ръководи Управлението за специални проекти на военноморския флот от 1955 до 1962 г. Лично наблюдава програмата за създаване на ракети за морско базиране Поларис (1955 г.). Адмирал Арли Бърк — ръководител на военноморските операции, казва, че е избрал Рабърн, „защото той има способност на ръководител, много енергия, изпълнен е с ентусиазъм и умее да убеждава хората“. И това наистина е така. Изпробването на първата ракета Поларис е извършено на 18 юли 1960 г. от подводницата Джордж Вашингтон няколко години преди предвидения срок.

Бързата разработка на ракети Поларис, извършена от Рабърн, е на базата на технологичната система ПОТП — Програма за оценка и технология за преглед (Program Evaluation and Review Technique — PERT), която по-късно служи като модел за много други сложни конструкторски (държавни и частни) разработки.

Като вицеадмирал е заместник-директор на Развитие на военноморските операции от 1962 до 1963 г. Работи в частната индустрия преди и след като е ДЦР.

Президентът Джонсън назначава родения като него в Тексас Рабърн за ДЦР за изненада и разочарование на високопоставените кадри на ЦРУ, които предпочитат разузнавач от кариерата, човек от техните среди. Рабърн е без опит в разузнаването, когато заема поста. Според ветераните на ЦРУ от този период липсата на опит си проличава веднага. Роналд Кеслър, давайки оценка на Рабърн в книгата „ЦРУ отвътре“ („Inside the CIA“, 1992), пише, че когато президентът Джонсън се намесва в Доминиканската република през 1965 г., „Рабърн решава, че най-добрият му принос е да предаде на президента всяко късче хартия, получено в ЦРУ“. РИЧАРД ХЕЛМС — по това време първи заместник-директор на Централното разузнаване, не разрешава да се подхвърля неконтролиран поток от необработена, „сурова“ информация на президента. „С голяма симпатия се отнасям към Рабърн, но никога не съм работил с човек, който толкова да не съответства на заемания пост — си спомня Уолтър Елдър — бивш помощник на Рабърн. — Струва ми се, че президентът Джонсън му е направил мечешка услуга, като го е назначил за директор на Централното разузнаване.“

Радио Свободна Европа

Американска пропагандна програма, официално финансирана от различни недържавни източници (доброволни частни дарения). В действителност Радио Свободна Европа (РСЕ) е финансирана от ЦРУ. РСЕ е създадено през 1948 г. в резултат на изключително секретна директива на СЪВЕТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, който дава зелена улица на пропагандистките операции на САЩ.

РСЕ излъчва предавания на чужди езици в комунистическите страни от Източна Европа. Аналогичната радиостанция Свобода излъчва специално за Съветския съюз. Сътрудниците на РСЕ си поставят задачата да пропагандират сред населението отвъд желязната завеса западната гледна точка за световните събития. През октомври 1956 г., когато унгарците въстават срещу комунистическото си правителство, РСЕ ги подкрепя, а директорът на отдел Психологически операции в ЦРУ по-късно нарича тази подкрепа поощрение без подстрекателство. РСЕ обаче препредава бунтовнически емисии, в които индиректно се говори за евентуална американска помощ.

Съветският съюз изпраща войски и танкове, които потушават унгарското въстание. След двуседмични битки загиват около 7000 унгарци. Правителството на Западна Германия — мястото, от което се излъчват предаванията на РСЕ, настоява да знае доколко тези предавания са насърчили въстаниците. Държавният секретар по това време — Джон Фостър Дълес, поддържа доктрината „да бъдат освободени окупираните страни“ и западните немци, както и много други се питат дали брат му АЛЪН ДЪЛЕС — ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, не е започнал практическата реализация на тази доктрина.

След 1956 г. ЦРУ хваща много по-здраво юздите на реторичните излияния на РСЕ и на Радио Свобода (което почти непрекъснато се заглушава от руснаците). Въпреки че двете радиостанции през 1973 г. получават открито правителствено финансиране, произходът на средствата от ЦРУ не се обявяват до 1975 г., когато е публикуван докладът на Комисията Рокфелер за дейността на ЦРУ.

Радиолокационен спътник за морско разузнаване (РСМР)

Първият в света СПЪТНИК за наблюдения на Световния океан, разработен и изстрелян в Космоса от Съветския съюз.

Западното разузнаване му дава означение RORSAT. Опитите с тези апарати от тази серия започват в края на 1967 г. Действащите спътници се появяват на околоземна орбита не по-късно от 1974 г.

Руснаците пускат 2 типа спътници за откриване на западни военни кораби в открития океан: RORSAT и апарат, оборудван за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ, EORSAT.

Спътниците за електронно разузнаване засичат и „фиксират“ радиоелектронните сигнали, излизащи от корабите, и по тях определят координатите и даже типа им (по характера на сигналите). Те могат също да се използват за настройване на бойни системи за откриване на предполагаеми ОБЕКТИ. Тези спътници влизат на въоръжение през 1970 г. Теглото им е 8,354 т и в началото са били извеждани в орбита 425–430 км над Земята. По-късните модели имат по-висока орбита и са пускани по двойки (за по-сигурна фиксация на обектите). В комплекс системата за космическо морско проследяване е изглеждала така: двойка спътници EORSAT и 1 спътник RORSAT, при което и 3-те спътника действат съвместно и съгласувано.

RORSAT носят на борда си активен радар за откриване на кораби обикновено от височина 864–944 км над Земята. Радарите им изискват значителна електроенергия, която се осигурява от малък ядрен реактор. Реакторният отсек тежи около 1 т и носи около 49,830 кг обогатен уран (U–235), за да може да произведе до 10 киловата енергия за 90–120 дни в Космоса. Първите спътници RORSAT имат дължина 13,25 м и тежат 4,540 т.

По-късно спътниците RORSAT са оборудвани със система за връзка със самолети ракетоносители, кораби и подводници и наземни станции за насочване на бойните им системи към указаните им цели.

Преди срока на експлоатация на спътниците RORSAT от серията Космос да изтече, реакторният отсек се отделя и се изхвърля от ракети носители в по-висока орбита — над 880 км. При тази орбита ще кръжи над Земята около 500 години и при падането на Земята ще бъде безвреден — вероятно ще изгори в плътните слоеве на атмосферата.

Но RORSAT Космос 954 дава дефект. През януари 1978 г. реакторът се устремява към Земята, преминава през плътните слоеве на атмосферата и разсейва радиоактивни частици над Канада. След загубата на Космос 954 руснаците променят конструкцията на RORSAT, за да не се случва друг реактор да падне на Земята. Новата идея е много умно измислена. Ако в спътника се появи дефект или когато полетът приключи, малките радиоактивни горивни цилиндри се изстрелват и горивото изгаря в атмосферата. Празната реакторна обвивка остава радиоактивна, но е поставена в плътна обвивка. След забавяне от 2 години и половина руснаците отново пускат в орбита спътник за радарно наблюдение.

Модернизираната аварийна схема заработва на 23 януари 1983 г. Но реакторът на Космос 1402 дава дефект. Горивните цилиндри са изстреляни, а спътникът се разбива в Индийския океан. (Теглото на спътника е 2,990 т.)

От началото на 1986 г. руснаците изпълняват безпрецедентна проучвателна програма за океанско разузнаване. И RORSAT, и EORSAT са усъвършенствани. Създадени са условия за по-сигурни спътникови операции, с по-дълъг живот и с възможност за наблюдение на по-големи райони. Данните са по-прецизни за целите на изстрелваните от въздуха и морето антикорабни ракети, а вероятно и на балистичните ракети, изстрелвани от сушата и използвани за военноморски цели.

В отговор на заплахата от тези апарати над военноморските сили на западните страни САЩ инициират противоспътниковата програма АСАТ. През 1979 г. служител на американското Министерство на отбраната заявява: „Главната мотивация за нашата програма АСАТ е да излезем в положение, когато ще можем да парираме съветските спътници, с които се управляват съветските оръжейни системи и които могат да атакуват флотовете ни.“

По-късно руснаците разработват радарни спътници, които засичат подводници и тяхното въоръжение. Първите изпитания на тези радари са проведени на борда на орбиталната станция САЛЮТ 7, изстреляна през 1982 г. (Екипажите на Салют 7 периодично се сменят и станцията остава в орбита до началото на 1991 г.)

Океанографският спътник Космос 1500 е изстрелян на 28 септември 1983 г. Снабден е с радар — CAP (Synthetic Aperture Radar — SAR) и може да измерва силата на ветровете на повърхността на морето, повърхностни ефекти на естествено появило се подводно вълнение, повърхностни петролни петна и ледове. Спътникът обработва и предава радарни образи в реално време на над 500 съветски кораба — военни и граждански, а също и на сухоземни станции.

Космос 1500, изглежда, е предвестник на спътниците CAP, които могат да засичат подводници. Възможностите за спътниково засичане на подводници се проучват и от американските учени, въпреки че подобен интерес рядко се обсъжда публично. През 1985 г. американският ръководител на военноморските операции адмирал Джеймс Уоткинс казва, че научните наблюдения по време на полета на американска космическа совалка от предишната година вероятно са разкрили местоположенията на някои подводници. Военноморски океанограф, участвал в полета, „открива невероятно важно ново явление, което е от жизнено значение за нас в опитите ни да разберем всичко за морските дълбини“, обяснява адмиралът. Без да разкрива подробности за наблюденията, наречени от „жизнено значение за нас“, говорителят на военноморския флот намеква, че става въпрос за „вътрешни вълни“, оставени при преминаването на подводница.

Към 1988 г. руснаците разкриват, че космическото разузнаване „изпълнява много операции, включително засичането на спуснали се под повърхността подводници“, и че радарите, монтирани на самолети и спътници, се използват за „засичане на следата на подводниците“. Тези изявления, последното — направено от съветското военноморско разузнаване, очевидно се отнасят за спътниците, които вече са били изведени в орбита.

В статия от 1993 г., публикувана в списанието на руския Генерален щаб Военная мысль, се обсъждат бъдещите спътници: „Разузнаването при всякакви атмосферни условия и други видове космическа поддръжка ще даде възможност за откриване курса и скоростта на движение на бойни системи на повърхността, както и подводни военноморски платформи по всяко време на деня и с висока степен на достоверност, а изключително прецизните оръжейни системи ще имат най-точните данни за целите.“

Съединените щати не успяват да изведат в орбита спътник за океанско разузнаване.

Радиолокационно разузнаване (РАДРАЗ)

Вид разузнаване, извършвано на основата на радиолокационното (радарното) излъчване. Днес е съставна част от ВИЗУАЛНО-ОБРАЗНОТО РАЗУЗНАВАНЕ.

Радиоподразделение на флота в Мелбърн

Вж. БЕЛ.

Радиотехническо разузнаване (РТР)

Разузнавателни сведения, получени от комбинацията на РАЗУЗНАВАНЕТО В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ (КОМРАЗ) и ЕЛЕКТРОННОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ).

Радиоцентър на Тихоокеанския флот (РЦТФ)

Радиоцентър на военноморското РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ, създаден към Тихоокеанския флот в навечерието на Втората световна война. РЦТФ е базиран в Пърл Харбър, на остров Оаху, Хаваите. През войната за прикритие получава кодовото наименование Подразделение за бойно разузнаване.

През 1941 г. РЦТФ има състав от около 100 души: 10 офицери и 20 военнослужещи от редовия и сержантския състав в Пърл Харбър и над 60 души в отдалечени станции (бази) в Тихия океан. Още в началото на войната РЦТФ изпитва остра нужда от хора и в състава на центъра изпращат музикантите от военния оркестър на линейния кораб Калифорния, който е силно повреден по време на нападението на японците над Пърл Харбър. Новите сътрудници толкова лесно овладяват навиците на криптолози, че при по-нататъшния подбор на кандидатите за работа в тези подразделения на ВМС започват да отдават предпочитание на кандидатите с музикално образование.

През юли 1942 г. РЦТФ минава на подчинение на новосъздадения в Пърл Харбър Тихоокеански разузнавателен център. През септември 1943 г., след реорганизация на разузнавателната дейност в Тихия океан, РЦТФ минава под ръководството на щаба на командващия Тихоокеанския военноморски флот. (Въпреки че адмирал Честър Нимиц е главнокомандващ и за района на Тихия океан, и за Тихоокеанския военноморски флот, 2-те командвания имат отделни щабове.)

През януари 1945 г. Нимиц мести щабквартирата си в Гуам, а заедно с него се премества и част от РЦТФ.

РЦТФ осигурява изключително ценни разузнавателни сведения в областта на комуникациите за американските сили в Тихия океан по време на войната. Освен това осъществява контрол на радиоразузнавателните подразделения, разгърнати във флота, както и на оперативните групи към главнокомандващия. В края на войната в РЦТФ вече работят неколкостотин души.

Радо, Александър

Вж. ШПИОНСКИ КРЪГ ЛУСИ.

Разведка

Руският термин, употребяван и за РЕКОГНОСЦИРОВКА, и за РАЗУЗНАВАНЕ. Той е основата за организационните названия на ГРУ и РУ.

Разгласяване на секретни сведения

Разгласяване или подозрения за разгласяване на секретни сведения, а също и информация за лицата, работещи в засекретени учреждения, или някакви други секретни материали пред тези, които нямат ДОСТЪП до такива секретни сведения.

Разконспириране

Разкриване на персонал, място (като КОНСПИРАТИВНА КВАРТИРА) или други елементи от секретна дейност или организация. Разконспириран е този АГЕНТ, чиято самоличност става известна на противника.

Размяна на заловени разузнавачи

Размяна на АГЕНТИ или на сътрудници на специалните служби, заловени или осъдени във вражеска страна. По време на Студената война немалко такива операции е организирал ВОЛФГАНГ ФОГЕЛ. Вероятно най-известната размяна е на пилота на шпионския самолет U–2 ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС за осъдения съветски шпионин РУДОЛФ АБЕЛ на 10 февруари 1962 г. Друга значителна размяна е на ГРЕВИЛ УИН за съветския шпионин ГОРДЪН ЛОНСДЕЙЛ на пресечната точка между Изтока и Запада — близо до Шпандау в Западен Берлин, на 22 април 1964 г. (Уин е посредник между американските и британските разузнавателни служби и съветския полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ.)

Понякога са били разменяни заложници за шпиони. Например Бритън Джералд Брук, въвлечен в антикомунистическа емигрантска организация, изразява желание да разпространява забранена литература в Съветския съюз. Арестуван е за незаконно пренасяне на документи. Но съветското правителство по-късно съобщава, че ще бъде съден за шпионаж и най-вероятно го очакват 15 години затвор (Брук е прекарал вече веднъж 4 години в съветски затвор). Той не е бил нито шпионин, нито пък служител на британска разузнавателна организация.

За да върнат Брук, британците освобождават ПИТЪР КРОУГЪР и съпругата му Хелън — професионални и активни шпиони в САЩ, а след това и във Великобритания. Брук е върнат със съветски самолет в Лондон на 23 юли 1969 г. Но с това размяната не свършва. Съгласно постигнатото споразумение руснаците освобождават двама английски поданици, осъдени за контрабанда на наркотици, а на други трима англичани е разрешено да влязат в Съветския съюз, да се оженят за любимите си и да се върнат обратно.

В замяна семейство Кроугър кацат във Варшава, Полша, на 24 октомври 1968 г. Те са прекарали почти 8 години в британски затвор. Пътуват в първа класа. Билетите са платени от полското посолство в Лондон.

Вж. ЧЪРЧ, БЕНДЖАМИН.

Разузнаване в областта на комуникациите (КОМРАЗ)

Вид разузнаване, което работи за прехващане на съобщения по каналите за свръзка. Напоследък е синоним на РАДИОТЕХНИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ. Прехващането може да е полезно дори и ако не може да бъде дешифрирано. Структурният анализ позволява да се определят местоположението на вражеските групировки, движението и дори силите им.

КОМРАЗ се изпраща от едно командване на друго с помощта на специални, старателно проверени и обезопасени връзки, наричани канали на КОМРАЗ. (Вж. КОПЕК.)

Вж. КРИПТОАНАЛИЗ.

Разузнаване на военновъздушните сили на САЩ

Събирането на разузнавателни сведения е основна цел на военната авиация още от създаването й в началото на XX в. Когато генерал Джон Пършинг повежда американската армия на наказателна експедиция в Мексико през 1916 г., под негово командване е Първа авиоескадрила с 15 аероплана Джени, произведени в завода Къртис. Летците доставят на генерал Пършинг подробни снимки и наблюдения за района на бойните действия.

През Първата световна война са използвани самолети и БАЛОНИ за бойно (тактическо) разузнаване, което помага на полевите командири да вземат по-бързо решения. В периода 1917–1918 г. във Франция авиацията и балоните, съсредоточени в Свързочния корпус на САЩ, имат голям принос в общата победа, тъй като войските се подсигуряват с навременна и точна разузнавателна информация.

След войната в САЩ е образувана армейска военновъздушна служба. През ноември 1918 г. тя има няколко ескадрили и 23 балонни роти. През 1926 г. армейската военновъздушна служба е преименувана армейски военновъздушен корпус. Въздушното наблюдение (за Генералния щаб на армията и Управлението за военно разузнаване) е главната му задача.

Пионер във въздушната фотография е Джордж Годърд, художник, записал се редник в Свързочния корпус през 1917 г. Той посещава часовете по въздушна фотография за помощник-капитан (в университета Корнел) и след това е изпратен във Франция, за да наблюдава и да напътства въздушната фотография в армията. Тази заповед била отменена с края на войната. Но той не спира дотук. Обучава се да лети — става пилот и е един от пионерите във въздушната фотография. (Годърд се пенсионира през 1953 г. със звание бригаден генерал.)

Тази незаменима помощна част от армията е реорганизирана във военновъздушни сили (ВВС) през 1941 г. заместник-началникът на щаба на армейската авиация е назначен за началник на цялото авиоразузнаване. Подчинените му висши и средни звена (съединение, полк) получават обозначение A–2, а офицерите от по-малките звена (група, ескадрила) — S–2.

През 1942 г. големи групи тежки бомбардировачи са прехвърлени в Англия. Това води до рязко разширяване на разузнавателната дейност на ВВС — целите трябва да бъдат внимателно подбирани, а предварителната информация за тези цели — подготвена за екипажите на бомбардировачите. След полетите офицери разузнавачи разпитвали подробно екипажите. Разговорите основно били за резултатите от бомбардировката, за плътността на зенитния огън и за изтребителите на противника. Важна част от военновъздушното разузнаване наред с определяне целите и оценката на резултатите от бомбардировките е и дешифрирането на аероснимките. Разчитането на фотографии, предимно на аероснимки, е от жизненоважно значение за дейността на ВВС както за подбора на целите, така и за оценка на пораженията след планиран нанесен удар. Използват се голям брой разузнавателни самолети (вж. САМОЛЕТИ).

В Европа офицерите разузнавачи се подпомагат от компетентни и способни кадри от Кралските военновъздушни сили на Великобритания. И двете страни си обменят разузнавателни сведения. Но в Тихия океан ВВС действат самостоятелно при събиране на сведения за японските обекти. Тъй като разстоянията между базата и целта в Тихия океан са по-големи, отколкото в Европа, много по-малко се е знаело за Япония и японците, отколкото за германците и италианците. Тези и други фактори правят разузнаването в Тихия океан доста проблематично. Бомбардировките над Япония например са били основно предизвикателство за американските разузнавачи. Проведени са няколко неуспешни операции с B–29 Суперфортрес над японските острови с излитане от Китай. Първите нападения от самолети B–29, излетели от Марианските острови, са извършени на 13 октомври 1944 г. Преди атаката един F–13, фоторазузнавателна модификация на B–29, излита от Сайпан към Япония. Управляван е от капитан Ралф Стейкли и е първият американски самолет, прелетял над Токио след нападението, извършено от Дулитъл през април 1942 г. Фотосамолетът, наречен Токийска роза, покрива няколко провинции, като 35 минути кръжи над Токио. Камерите на самолета правят хиляди снимки. „Направихме чудесни снимки. До края на войната нямахме по-добър шанс. Сякаш сам Господ ни изпрати тези снимки“, пише генерал Къртис Лъмей — командир на B–29 на Марианските острови.

Американските въздушни сили, създадени през 1947 г., са приемник на всички разузнавателни ресурси на ВВС. Събирането на разузнавателни сведения се усъвършенства с осъвременени самолети, снабдени не само с камери, но и с апаратура за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ) и други сензори. Пилоти от въздушните сили, които са в „отпуск“ от пряката си служебна дейност, летят с U–2 над Съветския съюз в края на 50-те години до 1 май 1960 г., когато бившият пилот от военновъздушните сили ФРАНСИС ГАРИ ПАУЪРС е свален. Самолетите U–2 на военновъздушните сили са обстрелвани отново по време на КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА. U–2, пилотиран от майор РУДОЛФ АНДЕРСЪН-МЛАДШИ, е свален, а пилотът е единствената жертва по време на кризата. (Има няколко други СВАЛЕНИ САМОЛЕТИ от съветски изтребители в периода 1950–1960 г.)

Моделът U–2 е един от малкото самолети, използвани от американските военновъздушни сили, специализирани за разузнаване. B–57 КАНБЕРА и SR–71 БЛЕКБЪРД извършват полети на огромна височина, докато вариантите на C–135 СТРАТОТАНКЕР за ЕЛРАЗ предлагат най-добрата база и програма за разузнаване по време на Студената война. (Вж. РИВИТ ДЖОЙНТ.)

До средата на 60-те години и Виетнамската война военновъздушните сили използват ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТИ С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ, които са без екипаж. Те минават над целта, без да излагат пилотите на вражески огън. От 1969 до 1971 г. стратегическите бомбардировачи B–52H на военновъздушните сили пускат 4 свръхзвукови разузнавателни сонди D–21 над Китай. Филмите на нито една от тях не достигат предназначението си. През този период военновъздушните сили започват и разузнаване от Космоса. Използват шпионски СПЪТНИЦИ и планират да пуснат в действие ОБИТАЕМА ОРБИТАЛНА ЛАБОРАТОРИЯ за разузнаване (проектът е изоставен).

Длъжността на ръководителя на специалните служби на ВВС на САЩ е „заместник началник-щаб на военновъздушните сили по разузнаване“ (кодовото означение е AF/IN). На 27 юни 1972 г. е създадена Разузнавателна служба на военновъздушните сили със задачата да осигурява информация от целия свят за щаба на ВВС и висшите командващи. На 1 октомври 1993 г. названието е променено на Агенция за въздушно разузнаване. Агенцията отговаря за събирането на разузнавателни сведения, за сигурността, за електронните средства и обслужването им и за подслушването. Щабквартирата се намира във военновъздушната база Кели в Тексас. Тя контролира дейността на всички свои подразделения. Има на разположение авиополк и 8 авиогрупи, които осигуряват информация на различните авиоподразделения и Обединеното командване.

През 1996 г. агенцията има персонал 12 600 души, почти 2400 от които цивилни. Освен това 1900 запасни офицери работят за разузнаването.

Разузнаване на военноморските комуникации

Американското военноморско РАЗУЗНАВАНЕ В ОБЛАСТТА НА КОМУНИКАЦИИТЕ (КОМРАЗ) води началото си от Първата световна война със създаването на криптоложко бюро. Бюрото има за задача да създава КОДОВЕ и ШИФРИ за военноморския флот, а също така да разчита прехванатите чуждестранни съобщения. ВМС на САЩ използва сложни системи за шифриране още на Парижката конференция през 1919 г., кодирайки съобщения за президента Уилсън и Държавния департамент. Същевременно армейската дешифрираща служба, ръководена от ХЪРБЪРТ ЯРДЛИ, успява безпроблемно да разчете военноморските шифри, разработени от криптоложкото бюро. По същото време военноморските декодировчици срещат значителни трудности. Когато научава за ефикасните действия на Ярдли, УПРАВЛЕНИЕТО ЗА ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ закрива криптоложкото бюро през юли 1918 г.

Работата срещу японския военноморски флот започва през 1924 г. със създаването на изследователски отдел (за ПРИКРИТИЕ) към Управлението на военноморските комуникации. Екипът получава военноморския код OP–20-G, като OP означава щаба на началника на военноморските операции, 20 — военноморски комуникации, а G — седми отдел на това управление. (ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ е с означение OP–16 по това време.) По-късно „изследователският отдел“ променя името си на група за сигурност на комуникациите.

Съставът на КОМРАЗ включва лейтенант ЛОУРЪНС САФОРД и четирима цивилни. Те се настаняват във временната щабквартира на ВМС на САЩ по време на Първата световна война във Вашингтон. Първата задача на новата служба е разчитането на японските дипломатически кодове, тъй като са вече прехванати. По това време не съществува сътрудничество между армейските и военноморските декодировчици. И наистина, армията отрича съществуването на аналогична на нейната служба, известна като ЧЕРНАТА СТАЯ (вж. ЯРДЛИ, ХЪРБЪРТ).

Прехващането на японските военноморски радиокомуникации започва през октомври 1927 г. Снабден със специална апаратура екип на КОМРАЗ под командването на капитан трети ранг ЕЛИС ЗАКАРАЙЪС — по това време РАЗУЗНАВАЧ от Азиатския военноморски флот, записва от американския кораб Марбълхед съобщенията, пуснати по време на японско военноморско обучение. Други кораби на военноморския флот понякога формират екип за КОМРАЗ, който обикновено се нарича флотски радиоцентър (ФРЦ) — обучени радисти свалят катаканския морзов код, използван от японците.

По същото време военноморският флот започва да създава наземни прехващателни станции. Първата е в Пекин, Китай, през 1925 г. Екипът изцяло е съставен от морски пехотинци. По-късно прехващателни станции са създадени и в Шанхай; в Хия, на източния бряг на Оаху, Хавай; на Гуам; на Филипините; в Бар Харбър, Мейн; във Вашингтон, окръг Колумбия. Освен основния военноморски състав по КОМРАЗ във Вашингтон (станция НЕГАТ) по декодирането на съобщенията и изучаването на японските комуникации работят и други екипи на КОМРАЗ — през 1932 г. станция КАСТ на Олонгапо, Филипините, и през 1936 г. станция ХИПО в ПЪРЛ ХАРБЪР на Оаху. Тези станции са създадени в помощ съответно на азиатското и на тихоокеанското флотско командване. (През септември 1941 г. станцията Хипо е преместена на острова крепост Корегидор, където след това е създаден огромен подземен комплекс, който е и противовъздушно скривалище.) Кадрите в тези 3 екипа по КОМРАЗ са от БАНДАТА ОТ ПОКРИВА на военноморския флот и морските пехотинци.

Разчитането на японските комуникации получава значителна помощ през 1920 г., когато военноморският флот финансира първото от серията КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ в японското консулство в Ню Йорк. Извършено е от Управлението за военноморско разузнаване (УВР), ФБР и полицията на Ню Йорк. В консулството „негодниците“ успяват да отключат, да влязат и да отворят сейфа, в който се съхранява кодовата книга на японския военноморски флот. Книгата е снимана внимателно и върната на мястото й, без японците да разберат какво се е случило. Тя се използва непрекъснато от екипите на КОМРАЗ.

През 1923 г. конспиративните прониквания се провалят — „негодниците“ не успяват да отворят японския сейф. През 1926 г. и отново през 1927 г. УВР и ФБР се връщат в консулството в Ню Йорк и успяват да снимат поправките и нововъведенията в кодовата книга. През септември 1929 г. проникванията се извършват в 5 последователни нощи в канцеларията на японския военноморски представител в Ню Йорк. Всички влизания остават незабелязани. (Нови КОНСПИРАТИВНИ ПРОНИКВАНИЯ са извършени през 1938 г. или 1939 г.) Благодарение на информацията, получена от проникванията, се съставя книга с японски кодове, която е подвързана с червено платно и затова японските кодове получават американското означение ЧЕРВЕНА КНИГА.

Оттогава службата по КОМРАЗ получава възможност предварително да информира ръководството си за военните планове и операции на японците, включително за маневрите от 1930 г. и изпробването на възстановения боен кораб Нагато през 1936 г., при което се разбира, че японците са увеличили значително скоростта му. В края на 1930 г. японците променят кодовете си и започват да използват шифрови машини.

На 1 юни 1939 г. японският военноморски флот въвежда нов код, който скоро е разчетен от екипа на КОМРАЗ. На 1 декември 1941 г. кодът е променен отново и не може да бъде засечен (т.е. след нападението над ПЪРЛ ХАРБЪР) през следващите 2 седмици, когато военноморският екип по КОМРАЗ на Корегидор определя, че се използва същият код, но са въведени нови ключове. Това е третата или четвъртата серия ключове, използвана за същия код, което улеснява американските декодировчици.

През 1931 г. екипът на КОМРАЗ получава разрешение да предаде на новосъздадената армейска СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ копия от всички кодови ключове, независимо че армията отказва дори да признае пред военноморския флот за съществуването на свои собствени операции по декодиране — Черната стая. След това армията се съсредоточава предимно над разчитането на японските дипломатически кодове, а военноморският флот — над военноморските кодове и шифри. През зимата на 1940–1941 г. повишеният интерес към японските дипломатически кодове принуждава военноморския флот да обедини усилията си с армията. Първата машина, която успява да проникне в дипломатическия код — наречена ПЪРПЪЛ, — е създадена през 1940 г. във Вашингтон. Първият завършен текст на японско съобщение е дешифриран през есента на следващата година. Армията и военноморският флот съвместно дешифрират и разпределят тези съобщения.

Военноморският екип по КОМРАЗ се разраства и на активна служба през юни 1941 г. са призовани огромен брой запасни офицери. На 7 декември 1941 г. в КОМРАЗ работят 730 души, 75 от които са офицери от военноморския флот, 645 — военни, и 10 — цивилни. Повечето от тях са във Вашингтон, 186 — в Пърл Харбър, 78 — на Корегидор, плюс 26 прехвърлени на Филипините (изпратени в Австралия при започването на войната).

Сред цивилните е госпожа Агнес Майер Дрискол, за която контраадмирал ЕДУИН ЛЕЙТЪН — РАЗУЗНАВАЧ от Тихоокеанския флот по време на войната, пише в книгата „А аз бях там“ („And I Was There“, 1985) следното:

По това време Сафорд поема за трети път OP–20-G, след като е служил там от 1924 до 1926 г., от 1929 до 1932 г. и отново от 1936 до началото на 1942 г. Той е истинският създател на военноморското КОМРАЗ и има големи заслуги за многобройните му успехи.

В началото на войната организацията бързо се разраства. През 1943 г. групата за сигурност на комуникациите е преместена в бивш девически колеж на булевардите Небраска и Масачузетс в Северозападен Вашингтон. (Вж. БАЗА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ.)

Междувременно японският военноморски флот продължава да използва същите кодове, които американският военноморски флот вече е разчел. Но на 1 юни 1942 г. настъпва съществена промяна. Разчитането на тези кодове и възможността да се определят японските планове за настъпление осигуряват успеха в битките в Коралово море в началото на май 1942 г. и на МИДУЕЙ в началото на юни 1942 г.

По това време военноморският флот включва екипи за радиоразузнаване (ЕРР) на флагманските кораби в повечето части, разположени в Тихия океан. Кадрите от ЕРР разчитат японските радиопредавания и уведомяват своите адмирали за тактическите планове и намерения на японците, а също така прехвърлят материали за РАДИОЦЕНТЪРА НА ТИХООКЕАНСКИЯ ФЛОТ (РЦТФ) в Пърл Харбър. Доктор Роналд Спектър цитира в книгата „Слушайки врага“ („Listening to the Enemy“, 1988) един от докладите на РЦТФ:

Особено значение се придава на военноморското разузнаване на комуникациите при разработката на операциите В Тихия океан с участие на ПОДВОДНИЦИ. В доклад, цитиран в книгата „Слушайки врага“, се казва: „Без разузнаването в областта на комуникациите подводниковите операции несъмнено щяха да бъдат много по-трудни и скъпи поради огромните територии, които трябваше да се покриват, и постигането на крайните цели щеше да се забави значително.“ Един от първите успехи на КОМРАЗ през войната е на 27 януари 1942 г., когато прехванати от японското радио съобщения са предадени на американската подводница Гаджън и тя прехваща и потапя японската подводница I–73 на 240 морски мили западно от Мидуей. Огромният японски плавателен съд потъва с целия екипаж от 70 души. Това е първият японски боен кораб, потопен от американска подводница.

Военноморските постижения в декодирането се използват и за помощ в операциите на армията — армейската СЛУЖБА ЗА РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ не успява да разчете цялостно японските армейски кодове чак до 1944 г. Благодарение на декодирането, извършено от военноморския флот, армията определя кога японският флот ще осигури въздушно или морско подкрепление за операциите, провеждани на сушата.

По време на войната усилията на военноморския флот в КОМРАЗ се увенчават с разчитането на всички японски военноморски кодове и шифри, с изключение на шифъра на флагман офицера — бавен, тромав и сложен шифър, който японците престават да използват още в началото на войната. В края на войната в КОМРАЗ работят 8454 души — 1499 са офицери, 6908 — от редовия и сержантския състав, и 47 — цивилни.

След Втората световна война военноморският флот продължава да поддържа мрежа от станции за КОМРАЗ на брега и на морето. От 1968 г. екипът, който се занимава с тази дейност, се нарича ГРУПА ЗА ВОЕННОМОРСКА СИГУРНОСТ и в началото е под ръководството на АГЕНЦИЯТА ПО СИГУРНОСТТА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, а след това — на АНС.

Разузнаване на каналите за свръзка

Вид разузнаване, съчетаващо елементите на прехващане на кореспонденцията и ЕЛЕКТРОННОТО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ).

Разузнаване от всички източници

Разузнавателни данни, извличани от всички достъпни обекти, в това число от ОТКРИТИТЕ ИЗТОЧНИЦИ на информация.

Разузнавателен анализ

Британски термин, аналогичен на американския термин РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОЦЕНКА. Прави се по определен регион или тема. Предполага детайлно описание на изучавания предмет или обстановка, изготвяне на прогноза за възможните действия на противника и оценка за вероятността от такива действия.

Разузнавателен процес

Вж. РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦИКЪЛ.

Разузнавателен цикъл

Процесът за събиране, обработка и анализ на разузнавателната информация за потребителите. Обикновено етапите в този цикъл са 5:

Планиране и напътствия — определяне на разузнавателните изисквания, подготовка на план за събиране на информацията, издаване на заповеди и необходими за съблюдаване моменти при събирането на информация и контрол в хода на изпълнението.

Събиране — получаване на информацията и предаването й на специалистите за обработка.

Обработка — първична обработка на събраната информация и превръщането й в съответна форма (може да включва например превод, преформатиране на компютърните данни).

Оценка — превръщане на събраните „сурови“ сведения в разузнавателна информация (чрез обобщения, анализ, всестранна оценка и интерпретация на всички данни) в съответствие с изискванията на потребителя.

Разпространение — изпращане на разузнавателните сведения на потребителя.

Разузнавателна информация за разузнавателните служби

Американски термин за разузнавателна информация, получена от различните специални служби и предназначена за специфичните потребности на самите разузнавателни служби. Такава информация може да излиза извън интересите на някоя разузнавателна служба в частност и възможностите й рационално да я използва и затова постъпва за общо ползване от всички специални служби.

Разузнавателна общност (РО)

Термин, приет за означаване всички структури на американската изпълнителна власт, занимаващи се с една или друга разузнавателна дейност. Съвкупността от предприеманите от тях стъпки и проведени операции всъщност е това, което се разбира под американско разузнаване в най-общ смисъл. Разузнавателната общност се ръководи от ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, който е и директор на ЦРУ.

Освен ЦРУ в разузнавателната общност са включени:

РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОВЪЗДУШНИТЕ СИЛИ.

АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

УПРАВЛЕНИЕ ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И ИЗСЛЕДВАНЕ (УРИ) към Държавния департамент.

РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО).

ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ (ФБР).

РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ ЧАСТИ.

УПРАВЛЕНИЕ ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ (УНР).

АГЕНЦИЯ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (АНС).

ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

А също специалните служби на министерствата на финансите, на енергетиката и на фармацевтичната администрация и щаба на директора на Централното разузнаване.

РУМО, УНР, АНС и още 4 военни разузнавателни служби са към Министерството на отбраната. ФБР, по закон ограничено да извършва полицейска дейност единствено и само в пределите на САЩ, е упълномощено от федералните власти да ръководи всички контраразузнавателни операции на територията на страната.

Организация на разузнавателната общност

Разузнавателна операция

Целият разузнавателен случай или данни за такъв.

Разузнавателна оценка

Оценката за наличните разузнавателни сведения относно определена ситуация или условие, необходими за определяне начина на действие на действителния или потенциалния противник.

Разузнавателни задачи

Проблем или въпрос — общ или конкретен, — по който е необходимо да се получи разузнавателна информация. В САЩ е прието да се наричат задачи за подготовка на разузнавателните сводки (аналитичния обзор) относно един или друг въпрос. Експертите и консултантите на висшето политическо ръководство на страната редовно съставят списък на „задачите за разузнаването“ и ги предават на разузнавателните организации.

Разузнавателно управление на Министерството на отбраната (РУМО)

Създадена на 1 октомври 1961 г. организация към американското Министерство на отбраната, която координира разузнавателната дейност на всички специални служби в системата на военното ведомство. РУМО изпълнява функциите на разузнавателно подразделение на Обединения комитет на началник-щабовете (ОКНЩ), министъра на отбраната и на висшите полеви началник-щабове. Директорът на РУМО е началник и на разузнаването (J–2) на ОКНЩ.

В хода на реформите на въоръжените сили през 1958 г. е образувано обединено командване, но доколкото всеки род войска има своя специална служба, която работи автономно по събирането на разузнавателни данни и само в интерес „на своите“, създаването на тясно взаимодействие между тях се оказва труднопостижим процес. Свободна размяна на разузнавателна информация между различните родове войски във въоръжените сили на САЩ не съществува поради ограниченията и боричканията, чрез които отделните служби защитават своите тесни интереси.

Военните се оплакват от липсата на съгласуваност в разузнавателната дейност в армията, авиацията и флота и от безкрайните коварни интриги между бюрократите с пагони. Това подтиква президента да създаде РУМО. В своето първо послание пред Конгреса президентът Кенеди констатира: „Способността да се действа решително и точно навреме е необходимост, която често не се проявява“ и създава „растяща пропаст между решение и изпълнение, между планове и реалност“. За да бъде преодоляна тази пропаст, министърът на отбраната Робърт Макнамара създава РУМО, поставяйки пред него първостепенната задача да координира разузнавателните изводи и оценки, които по това време се подготвят от специалните служби на различните родове войски. РУМО е член на РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ и е на подчинение както на ДИРЕКТОРА НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, така и на министъра на отбраната.

Службите за разузнаване в отделните родове войски запазват структурите си (вж. АРМЕЙСКО РАЗУЗНАВАНЕ; ВОЕННОМОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ НА САЩ; РАЗУЗНАВАНЕ НА ВОЕННОВЪЗДУШНИТЕ СИЛИ НА САЩ) и продължават да изпълняват предишните си задачи: учебна подготовка на специалистите в разузнаването, разработка на бойната тактика на разузнаването, вътрешна сигурност и военно КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ. Останалите задължения специалните служби вече поделят с РУМО. Конкретно става дума за ТАКТИЧЕСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ и разузнавателното обезпечаване на Генералния щаб.

На РУМО често се налага да преодолява реорганизациите и промените на Пентагона, за да успее да се наложи сред разузнавателната общност. Но за да изпълни най-важната си задача — събирането на военноразузнавателна информация, РУМО често попада в зависимост от УПРАВЛЕНИЕТО ЗА НАЦИОНАЛНО РАЗУЗНАВАНЕ, което разполага с фотоматериалите от космическите спътници, от АНС, която се занимава с изготвянето и дешифрирането на кодовете, и от ЦРУ, което притежава данните от агентурната мрежа (ако например ЦРУ вербува руски сътрудник на ГРУ, който разполага с информация, интересуваща РУМО, сведенията могат да се получат само чрез ЦРУ).

В началото в РУМО работят по-малко от 25 души. През 1975 г. служителите са 4600, а годишният бюджет възлиза на повече от 200 млн. долара. Разрастването на РУМО е повод за много въпроси от страна на Конгреса. През юни 1974 г. генерал-лейтенант Даниъл Греъм — тогава директор на РУМО, дава показания пред КОМИСИЯТА ПАЙК и посочва предвиденото турско нападение над Кипър като едно от най-значителните постижения на РУМО през годината. „Това не е било много трудно — отбелязва председателят на Комисията Оутис Пайк. — Вашата прогноза се предаваше по турското радио.“

През 1976 г. незаконно е изнесен доклад от Комисията Пайк, в който се препоръчва закриването на РУМО, тъй като дублира дейността на други разузнавателни агенции. Греъм, вече пенсионер, нарича доклада „скапана работа“, написан от „младоци, оставени да си разиграват коня и решени да изровят някой скандал“.

РУМО оцелява след двубоя Пайк — Греъм, но критиките не стихват. „Тъй като съзнава, че живее в сянката на по-способното ЦРУ — пише през 1986 г. бившият директор на ЦРУ СТАНСФИЙЛД ТЪРНЪР, — РУМО често заема противоположна позиция, само и само да затвърди независимостта си… Много често, когато няма противоположно мнение по даден въпрос, РУМО няма или не желае да подкрепи чуждото.“ Търнър подобно на много служители на ЦРУ през годините също критикува РУМО, защото не успява да се наложи сред службите за военно разузнаване.

По време на войната в Персийския залив през 1991 г. около 2000 души от персонала на РУМО са изпратени да оказват помощ на ръководените от американците коалиционни сили в Кувейт и Ирак. Но военното командване се оплаква, че те не доставят навременни тактически сведения. Системата е променена, за да се ускори набирането на необходимата разузнавателна информация.

През февруари 1991 г. в РУМО е организирано телевизионно студио, което излъчва по закрит канал. Негови абонати са около 1000 офицери от Пентагона и 19 висши военни щаба в Съединените щати. Предаването на разузнавателната мрежа за отбрана е кодирано, за да може да се гледа само от определени монитори. В телевизионното предаване са включени въздушни и спътникови РАЗУЗНАВАТЕЛНИ снимки и доклади от АНС. „Трябваше да направим с разузнаването това, което Си Ен Ен направи с новините“ — казва пред Вашингтон поуст служител на Пентагона.

Освен това през последните години РУМО отговаря за разузнавателното обезпечаване на омиротворителните сили на ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ и за американското противодействие на терористични акции. РУМО оказва помощ и на агенциите, които спазват изпълнението на законите при операции срещу трафика на наркотици. Работата му се подобрява, след като военните променят отношението си към разузнаването, което се смята за задънена улица в кариерата. Въпреки че РУМО е създадено като военна агенция, в средата на 80-те години около 60 на сто от персонала са цивилни.

С избирането на ДЖОН ДОЙЧ — бивш заместник-министър на отбраната, за директор на Централното разузнаване през 1995 г., за РУМО настъпва благоприятен период. Докато работи в Пентагона, Дойч проявява искрен интерес към РУМО и създава към него Служба по агентурно разузнаване, която може самостоятелно да работи с външната агентура и да открива КОМПАНИИ ЗА ПРИКРИТИЕ в чужбина.

Обикновено РУМО се оглавява от вицеадмирал или генерал-лейтенант и е организирано около 3 центъра:

Център за национално военно разузнаване: събира и координира военно разузнаване и оценява по наличните материали най-широк кръг въпроси — от степента на вероятна заплаха до всичко, което се отнася до космическите сили, авиацията, военноморските, бреговите и сухопътните сили на чуждите държави; ПОТРЕБИТЕЛИ са Управлението за военна оценка, Управлението по операциите и Управлението за материално-техническото осигуряване.

Национален център за събиране на военно разузнаване: отговаря за събирането на разузнавателни сведения за Министерството на отбраната и ръководи системата от военни АТАШЕТА — от избирането им, назначаването им на длъжност и обучението им до докладите, които изпращат; центърът отговаря и за АГЕНТУРНОТО РАЗУЗНАВАНЕ (АГЕНТРАЗ).

Център за национално военно разузнаване по събиране на разузнавателна информация: ръководи военните АТАШЕТА от началото до края — подбор и подготовка на кандидати от различните родове войски и получаване на събраната от тях информация; центърът се занимава и с агентурно разузнаване.

Щабквартирата на РУМО е в Пентагона. Центърът по разузнавателен анализ се намира във военновъздушната база Болинг в Югозападен Вашингтон. Там е и КОЛЕЖЪТ ЗА РАЗУЗНАВАНЕ КЪМ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, който се ръководи от РУМО.

Директорите на РУМО са генерали или адмирали и се назначават от министъра на отбраната.

Октомври 1961 — септември 1969: генерал-лейтенант Джоузеф Керъл, АВВС.

Септември 1969 — август 1972: генерал Доналд Бенет, АА.

Септември 1972 — септември 1974: вицеадмирал Винсънт дьо Поа, АВМФ.

Септември 1974 — декември 1975: генерал-лейтенант Даниъл Греъм, АА.

Януари 1976 — май 1976: генерал-лейтенант Юджин Тай-младши, АВВС.

Май 1976 — август 1977: генерал-лейтенант Самюъл Уилсън АА.

Септември 1977 — август 1981: генерал-лейтенант Юджин Тай-младши, АВВС.

Септември 1981 — септември 1985: генерал Джеймс Уилямс, АА.

Октомври 1985 — декември 1988: генерал-лейтенант Ленърд Перутс, АВВС.

Декември 1988 — септември 1991: генерал-лейтенант Хари Сойстър, АА.

Септември 1991 — ноември 1991: Денис Наги (цивилен, и.д.).

Ноември 1991 — септември 1995: генерал-лейтенант Джеймс Клапър-младши, АВВС.

Септември 1995 — генерал-лейтенант Кенет Минихън, АВВС.

Разузнавателно управление

РУ.

Разузнавач

Професионален член на разузнавателна организация, обикновено военен със специално обучение в разузнаването.

Разузнавач в отбраната

Американски специалист в разузнаването. Длъжността е създадена през 1974 г. от армейски генерал-лейтенант Даниъл Греъм — по това време директор на РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА (РУМО). Избухливият и откровен Греъм изпълнява длъжността по време, когато РУМО успява да си извоюва независимост сред РАЗУЗНАВАТЕЛНАТА ОБЩНОСТ. Като част от утвърждаването на РУМО той назначава за РАЗУЗНАВАЧИ свои служители за специфични разузнавателни случаи, като военния преврат в Етиопия и движенията за независимост, ръководени от военните в Африка.

Разузнавач координатор

Използван от британските РАЗУЗНАВАЧИ термин за контрольор, т.е. офицер, който контролира АГЕНТИТЕ. Вж. АГЕНТУРИСТ.

Райли, Сидни (1874?–1925?)

Британски авантюрист, шпионирал предимно за Великобритания по време на и след Октомврийската революция от 1917 г.

Както подобава на супершпионин, истинският му произход е неизвестен. Той разказва множество версии за произхода си и украсява разказите с подробности от работата си като шпионин. Но дори и с всички преувеличения няма съмнение, че е бил скрит играч в историята, живял невероятен живот. Почитателите му го наричат най-великия шпионин, който някога е съществувал.

Предполага се, че е роден в Русия, близо до Одеса, под името Зигмунд Розенблум, син на рускиня от полски произход и лекар евреин от ВИЕНА. По това време обаче майка му е била омъжена за друг — полковник от руската армия, широко известен в царския двор. (Понякога Райли твърди, че е роден през 1874 г., а друг път — през 1877 г.) Според една от многобройните версии за ранния период от живота му той напуснал Русия и заминал за Бразилия, след като бил научил, че е роден незаконно. По време на престоя си там бил спасил живота на двама-трима британски офицери и като награда те му осигурили британски паспорт, с който пристигнал в Англия. През 1898 г. се оженил за вдовицата Маргарет Томас и изоставил фамилията Розенблум. Година по-късно приел името Сидни Райли. Райли говори свободно руски и английски и твърди, че владее още 5 езика.

Историята на живота му, разказвана в много книги, статии и телевизионни серии, изобилства от противоречиви и измислени твърдения. Изключително умел в дегизирането, свикнал да живее под ПРИКРИТИЕ, Райли прекарва 30 години в шпионажа, предимно за Великобритания, като той или някой друг прикрива вместо него следите му. Книгата на Майкъл Кетъл „Сидни Райли“ („Sidney Reilly“, 1983) е най-добре документираната биография на супершпионина. Сред разкритията на Кетъл е ЛЕГЕНДАТА, че Райли си е създал, несъмнено с помощта на британското разузнаване, фалшива самоличност. Според легендата в началото на XX в. Райли е в Индия, където завършва колеж и работи като железопътен инженер. „Именно това — пише Кетъл — даваше на Райли алиби, когато обстоятелствата го налагаха.“

Изглежда, Райли е бил вербуван в Лондон от британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6) и получава КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ ST1. Той доставя разузнавателна информация за Полша и за руските изгнаници, които живеят в лондонския Ийст енд. Вероятно е започнал официалната си шпионска дейност по време на Бурската война през 1899–1902 г., когато се представя за германец и търси разузнавателни сведения за това, как холандците са осигурили помощ на бурите. Според друга версия в Англия става заварчик и тайно се промъква в Германия, назначен е във фабриките Круп, където изучава германската оръжейна индустрия. Според други сведения е работил в германска корабостроителница.

Малко преди Руско-японската война (1904–1905) Райли заминава за Порт Артур, където е главната руска военноморска база в Далечния изток. Въпреки че работи като търговец в Порт Артур, няма съмнение, че докладва на МИ–6 за натрупващото се напрежение между Япония и Русия. Някои твърдят, че е изиграл ключова роля в изненадващата японска атака над Порт Артур. Когато войната започва, Райли се връща в Англия, записва се в Кралското минно училище, а през 1905 г. постъпва в колежа Тринити в Кеймбридж, където остава най-малко 2 години.

Вече запознат с въпросите на петрола и с лустрото на английски джентълмен, завършил Кеймбридж, той заминава за Персия. Великобритания и Русия имат стремежи там като част от ВЕЛИКАТА ИГРА за контрол над Централна Азия. Твърди се, че Райли отвежда британски изследователи до богато петролно поле, набелязано от французите. По това време той вероятно се е бил установил в Санкт Петербург като партньор в руска фирма за оръжия. Райли става руски агент в германското корабостроително наддаване за възстановяване на руския флот, напълно унищожен по време на войната с Япония. Той помага и на германците да сключат големи контракти. Работи и за англичаните: информира британското Адмиралтейство за проектите на германски военни кораби. Същевременно получава значителна комисиона и натрупва добро състояние.

В навечерието на Първата световна война Райли е в Ню Йорк, където работи като агент за износ на оръжие за руснаците. Там към него се присъединява Надин Масино — рускиня, която се влюбва в Райли в Санкт Петербург и се развежда със съпруга си — чиновник в морското министерство. Без първият му брак да е прекратен, Райли се жени за нея в Ню Йорк.

Когато научава, че Райли е в Ню Йорк, капитан МАНСФИЙЛД КЪМИНГ — ръководител на МИ–6, съобщава на АГЕНТИТЕ си в Съединените щати полковник Норман Туейтс и сър УИЛЯМ УАЙСМАН да поддържат връзка с Райли. Туейтс и Уайсман са под прикритие в Британската комисия за търговия. През 1916 г., вероятно следвайки съвета на Уайсман, Райли оставя Надин в Ню Йорк и заминава за Канада, където се записва в Кралските военновъздушни части.

След завръщането си се съгласява да замине за Германия като британски шпионин. Какво е правил в Германия през Първата световна война, зависи от това, кой от украсените разкази на Райли се разказва. Според една от версиите той отишъл със самолет в Германия и се внедрил в германския Генерален щаб. Според друга история пресякъл германските фронтови линии, сдобил се с ценна разузнавателна информация и се върнал зад британските линии.

Британските управляващи отчаяно се опитват да задържат Русия във войната срещу Германия. Когато тази политика се проваля, британското разузнаване прави опити контрареволюционерите да отстранят болшевиките и да въвлекат страната отново във войната.

Човекът, избран за осъществяването на този проект, е капитан ДЖОРДЖ ХИЛ. Той се забърква в румънска операция и МИ–6 изпраща Райли, който пристига в Москва през май 1918 г., когато революцията наближава кървавата си кулминационна точка. През юли болшевиките убиват царя и семейството му в Екатеринбург. През 1918 г. един антиболшевик стреля по революционния лидер Ленин и го ранява сериозно. Райли несъмнено е замесен в тази операция.

Райли работи като другаря Релински от ЧК — болшевишката тайна полиция. Веднъж в операта, смятайки, че ще го арестуват, скъсва на парчета уличаващи го документи, гълта най-опасните, а другите натъпква във възглавниците на канапето.

По-късно Райли твърди, че има на разположение 60 000 руски и латвийски войници, готови да се бият срещу болшевиките. Той създава дори кабинет в сянка и крои планове за контрареволюция, която да промени хода на историята. Каквото и да е извършил, в ЧК има достатъчно доказателства, с които да обвинят Райли и британския дипломат РОБЪРТ БРУС ЛОКХАРТ в британски заговор. Въпреки че е запленен от Райли, Локхарт не му вярва напълно. „Той беше евреин и, струва ми се, без капка английска кръв във вените — пише по-късно Локхарт. — Бе създаден по модела на Наполеон. Наполеон му бе героят в живота и той имаше една от най-хубавите колекции от Наполеоновци в света.“ (По-късно Райли продава колекцията си, за да организира контрареволюция срещу болшевиките.)

Райли привлича Локхарт в антиболшевишкия си план, известен от болшевишката преса като „Заговорът на Локхарт“. Болшевиките твърдят, че британците са замислили убийството на Ленин и Лев Троцки и са организирали военен режим под ръководството на белогвардейци. Локхарт, който по-късно твърди, че няма нищо общо със замисъла, успява да избяга от Русия. Друг британски дипломат е убит. Междувременно съюзнически сили дебаркират в Архангелск в напразен опит да свалят болшевиките. „Бях на крачка от шанса да се превърна в господар на Русия“ — пише по-късно Райли.

Райли би трябвало да докладва на МИ–6, но изчезва без предупреждение, когато болшевиките подемат кървава разправа и избиват 8000 заподозрени като врагове. Райли и Хил успяват да избягат. (Според една версия пътуват през Балтийско море за Швеция и от там — за Шотландия, а според друга Райли бяга сам, като се качва на влекач до Ревал, германски бряг на Балтийско море, а след това пътува за Хелзинки. Каквото и да се е случило, той получава военен кръст за подвизите си.)

След войната Райли става съветник на капитан Къминг, който го изпраща на Парижката мирна конференция, за да наблюдава белогвардейците и болшевиките. По-късно Къминг описва Райли като „човек с неизмерима смелост, гений като агент, но доста зловещ като човек, на когото не бих се доверил напълно“.

Райли продължава да настоява англичаните да подкрепят „демократичната“ антиболшевишка група, която се формира сред белогвардейските емигранти в Париж. Лидерът им Борис Савинков е бил министър на войната в кабинета на Александър Керенски — министър-председател на Временното правителство, формирано след революцията от ноември 1917 г. Сваленият от болшевиките Керенски е избягал в Париж. Савинков, подпомаган със средства от МИ–6, се смята за потенциалния лидер на 250 000 белогвардейци, избягали от страната си по време на революцията и след нея.

Райли настоява болшевиките — „главният враг на човешкия род“, а също „чудовища на престъпността и перверзията“ — да бъдат свалени. „Антиболшевишкото движение в цяла Русия се развива с нечувана страст и бързо крачи към кулминационната си точка — пише той в доклад за Министерството на външните работи през август 1921 г. — … лидерите, най-важен от които е Борис Савинков, бързо напредват към всеобщо въстание…“ Райли предвижда, че въстанието ще избухне следващия месец. Въстанието така и не избухва, а в МИ–6 започват да се колебаят по отношение на Райли. Разузнавачите сравняват сведенията му с прехванатите съветски съобщения, разшифровани в ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ШКОЛА ЗА КОДОВЕ И ШИФРИ, и разбират, че често информацията му е неточна. Поставен е под НАБЛЮДЕНИЕ отчасти поради съмнението, че работи за белогвардейците, отчасти заради подозрението, че е ДВОЕН АГЕНТ в полза на ЧК. През март 1921 г. британското правителство подписва търговско споразумение със съветското правителство, което е прелюдия към официално дипломатическо признание (вж. АФЕРАТА АРКОС). Райли, разочарован от британската незаинтересованост по отношение на предупрежденията му за червените, се включва в спора за ПИСМОТО НА ЗИНОВИЕВ. През 1924 г. той урежда в Министерството на външните работи да се получи писмо, предполага се, от Григорий Зиновиев — председател на Коминтерна, адресирано до британската комунистическа партия, и прави необходимото съдържанието на писмото да стигне до пресата. Рамзи Макдоналд — първият лейбъристки министър-председател, запазва писмото, но е дискредитиран от Дейли мейл, когато вестникът го публикува, и с това допринася за разгрома на лейбъристкото правителство в предстоящите общи избори.

Райли бързо губи влиянието си в правителството и разузнавателните кръгове. Той води кореспонденция с Уинстън Чърчил и други политици. Става много известен в Лондон, особено след женитбата си с актрисата Пепита Бобадила. Тя скоро се увлича по шпионския начин на живот, носи пистолет и изпраща ШИФРОВАНИ телеграми.

Съветските разузнавачи създават агенция за ДЕЗИНФОРМАЦИЯ, известна под името ТРЪСТ, за която се предполага, че е антиболшевишка. Информацията на Тръст е толкова достоверна, че Савинков й вярва. През август 1924 г. той е примамен в Москва, където е арестуван и осъден на смърт. На Райли е съобщено, че Тръст е толкова мощна организация, че успява да се намеси и Савинков е помилван.

През февруари 1925 г. Райли е в Ню Йорк. Офицер от МИ–6 му пише за Тръст. Райли все още вярва, че в Съветския съюз може да бъде организирана контрареволюция, и моли Хенри Форд и Уинстън Чърчил за финансова помощ. Докато Райли се опитва да се срещне с лидери на Тръст, един офицер от МИ–6, също жертва на дезинформацията, му помага, свързвайки го с европейския представител на Тръст. През септември 1925 г. Райли заминава за Хелзинки, а от там — за Виборг, на съветско-финландската граница. Там се среща с двоен агент, който получава насоки за работата си от МИ–6, но в действителност работи за ЧК. Той съобщава на Райли, че само ако отиде в Москва, ще може да се срещне с лидерите.

В писмо до Пепита от 25 септември Райли пише: „Не мога да допусна, че съществува начин, по който болшевиките да се доберат до истинската ми самоличност, при условие че ти не направиш нещо…“ Една нощ влиза в Съветския съюз с паспорт на името на Стернберг и никой не го вижда повече извън границите на Съветския съюз.

Райли е екзекутиран, въпреки че времето и обстоятелствата са все още неизвестни на Запада. В съветската преса се появява съобщение, че през нощта на 28 септември четирима „трафиканти“ са се опитали да пресекат финландско-съветската граница. Двама са убити, един е пленен, а един е смъртно ранен. За Райли не се споменава нищо. През юни 1927 г. съветското правителство съобщава, че Райли е бил арестуван „през лятото на 1925 г.“ при опит да влезе в Съветския съюз през Финландия. Несъмнено седмици или месеци преди да бъде екзекутиран, е бил подложен на тежки разпити.

„За себе си искрено вярвам, че все още е жив“ — пише жена му в предисловието на книгата „Британският супершпионин“ („Britain’s Master Spy“, 1933), но вярата й почива на надеждата, а не на доказателства.

Сидни Райли

Райс-Дейвис, Манди

Вж. АФЕРА ПРОФУМО.

Райт, Питър (1916–1995)

Сътрудник на британската Служба за сигурност (МИ–5), известен и докато е на служба, и след това с твърдението, че структурите на държавна сигурност на Великобритания са некомпетентни и че националните специални служби са препълнени със съветски агенти. Райт даже обвинява като съветски агент и генералния директор на МИ–5 РОДЖЪР ХОЛИС.

Райт е син на учен и получава образованието си в Оксфордския университет. В началото на Втората световна война постъпва в Проучвателната лаборатория към Адмиралтейството. След войната работи като специалист (научен работник) в компанията Маркони, а през 1949 г. е поканен от МИ–5 като хоноруван „външен научен съветник“ по въпросите на използването на военнонаучните ресурси в контраразузнавателните операции. През 1952 г. в американското посолство в Москва (по-точно в държавния герб на САЩ, висящ на стената в кабинета на посланика) е открито сложно подслушвателно устройство. Американците не могат да открият принципа му на действие и го предават на англичаните. Именно Питър Райт съумява да открие тайните на съветския БРЪМБАР (вж. САТИР).

След този успех през 1955 г. е поканен да постъпи в МИ–5 и става първият учен, назначен в агенцията. Той се занимава предимно с електронно НАБЛЮДЕНИЕ и не само успява да разкрива съветски шпионски действия, но и поставя британски подслушвателни устройства в чуждестранните посолства. (Вж. ИНГАЛФ.)

След време Райт се залавя и с разкриване на съветски внедрени шпиони в британските разузнавателни служби (МИ–5 и МИ–6). Той работи с дешифрираните съобщения на ВЕНОНА и в сътрудничество с американски и канадски разузнавателни служби открива нови доказателства за съветското шпионско проникване.

Райт е уверен, че Холис, който е генерален директор на МИ–5 от 1956 до 1965 г., е работил за руснаците. Обвиненията му водят до създаването на КОМИСИЯ ФЛУЪНСИ от кадри на МИ–5 и на МИ–6, на която той е председател. През януари 1976 г. Райт се пенсионира и разкрива подробности около кариерата си в контрашпионажа, а също и подозренията си в книгата „Ловец на шпиони“ („Spycatcher“, 1987). Британското правителство се опитва да спре публикуването на книгата, позовавайки се на ЗАКОНА ЗА ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА. Но Райт заобикаля тази стъпка на правителството, като издава книгата първо в Австралия.

Райт-младши, Джон

Военнослужещ от американските военновъздушни сили, командирован в РАЗУЗНАВАТЕЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, който, докато анализира снимките, направени от шпионски самолет U–2 през септември 1962 г. над Куба, пръв установява, че на острова са разположени съветски балистични ракети.

Райт установява сходство в начина, по който са подредени съветските ракети земя-въздух SA–2 в Куба и установките на ракетите SA–2 в Съветския съюз, разположени в този „рисунък“ за защита на балистични ракети с далечен обсег на действие. Така благодарение на Райт американското ръководство узнава, че в Куба има руско нападателно оръжие.

Рамзи, Родерик Джеймс

Бивш сержант от американската армия, арестуван през 1990 г., тъй като предава на чехословашки и унгарски РАЗУЗНАВАЧИ планове за отбрана от НАТО. Рамзи е вербуван от КЛАЙД ЛИЙ КОНРАД — друг бивш сержант от американската армия, осъден от военен трибунал за измяна. Предполага се, че Конрад е бил ръководител на шпионски кръг в Западна Германия.

ФБР заявява, че Рамзи, който е имал достъп до СТРОГО СЕКРЕТНИ материали, е бил помощник на началника на секретния отдел на Осма пехотна дивизия в Бад Кройцбах, Западна Германия. Някои от документите, които е предавал, били свързани с използването на тактически ядрени оръжия и военни комуникации.

ФБР заявява, че през декември 1985 г. Рамзи е записал на видеокасета стотици документи и е предал касетите на Конрад, а той — на чехите и унгарците. Очевидно връзката между Рамзи и Конрад е била разкрита по време на процеса срещу Конрад. Когато Рамзи е арестуван, директорът на ФБР УИЛЯМ СЕШЪНС казва, че разследването е едно от „най-сложните разследвания на контраразузнаването, извършвано някога от ФБР“. Две години след арестуването на Рамзи ФБР арестува и друг войник — генералщабен сержант ДЖЕФРИ РОНДЪУ.

Раткей, Стивън

Канадец, арестуван през 1989 г. в опит да се сдобие със секретна информация за това, как американската военноморска база в Нюфаундленд следи съветски подводници. Раткей е записан на видеокасета от КРАЛСКАТА КАНАДСКА КОННА ПОЛИЦИЯ (КККП) как предлага авансово плащане на стойност 40 000 долара на американски военноморски офицер, който изпълнява тайна задача в съвместна операция на канадската служба за сигурност и ВОЕННОМОРСКАТА КРИМИНАЛНОСЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА на САЩ.

Този офицер от ВМС е лейтенант Дона Гайгър, която служи в американската военноморска база в Аргентия, Нюфаундленд. Раткей я моли да му даде необходимата информация. Иска и лична информация, включително зодията й и хобитата на съпруга й. Раткей се признава за виновен в шпионаж пред канадския съд. Разузнавачите смятат, че е имало и други освен него, но нови арести не са последвали.

Раф

Американска КОДОВА ДУМА за доклади и оценки, които се базират на снимките, направени от серията спътници КОРОНА.

Рафтър

Една от най-важните операции за електронна сигурност от времето на Студената война. Подета е от британската Служба за сигурност (МИ–5) през 1958 г. Благодарение на усилията, полагани за електронна сигурност, се открива, че от съветското посолство в Лондон КГБ следи британските комуникации, свързани с КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО — например проследяването на сътрудниците на КГБ с кола. Специалистите на МИ–5 успяват да установят съотношението между усилията на руснаците в преследването и собствените си усилия. Това води до много по-ефективно НАБЛЮДЕНИЕ на заподозрените съветски АГЕНТИ.

Вж. РАЙТ, ПИТЪР.

Редичен шифър

Използването на дълги ленти от букви, които могат да се подреждат по различни начини, за да бъде създаден ШИФЪРЪТ. Редичният шифър се използва от армията и военноморския флот по време на Втората световна война (означен съответно като M–138 и CSP–642) и се употребява за маловажни съобщения. Състои се от максимум 30 взаимозаменяеми редици.

Японците проникват в американското консулство в Кобе в края на 1937 г. и снимат редичен шифър M–138. По-късно залавят редичния шифър, очевидно няколко пъти, като за пръв път това се случва на октров Уейк през декември 1941 г., но не съумяват да разчетат шифъра.

Редл, Алфред (1864–1913)

Високопоставен сътрудник на австрийското разузнаване и руски шпионин.

Редл е едно от 14-те деца на беден австрийски железничар. На 14 години той постъпва в кадетската школа Лемберг, а след завършването й — в австрийската армия. Независимо от скромния му произход е уважаван като умен офицер, с усет към езиците и с организаторски талант. Издига се до полковник и от 1900 г. е ръководител на Kundschaftsstelle — австрийската служба за шпионаж и КОНТРАШПИОНАЖ.

Руснаците научават за хомосексуалните предпочитания на Редл и му осигуряват млади мъже, както и пари, за да го изнудват, и той им разкрива австрийските шпиони в Русия, австрийските КОДОВЕ и австро-унгарските мобилизационни планове.

През 1913 г. австрийски офицери прехващат пликове, в които се изпращат пари, адресирани до пощенска кутия във ВИЕНА. Редл е разкрит, когато отива до пощата, за да прибере пратката. Австрийското правителство иска да запази измяната му в тайна. (Това ще спести неудобствата по случая, а и австрийската армия ще има възможност да промени военните си планове, без руснаците да разберат.) Изправен пред негови колеги офицери, които имат заповед да го убият, ако Редл не се самоубие, полковникът се застрелва. В прощалната си бележка пише: „Лекомислието и страстта ме погубиха. Молете се за мен. Плащам с живота си за греховете.“

Сред документите, които Редл е предал на руснаците, са австрийските планове за война срещу Сърбия. След убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд през юни 1914 г. Австрия започва война. Но тъй като са уведомени за австрийските планове, сърбите успяват да отблъснат по-силните австрийски части. В резултат Русия и другите европейски велики сили също се намесват и започва Първата световна война.

Вж. РОНГЕ, МАКСИМИЛИАН.

Резервна явка

Предварително уточнено място за тайна среща, което да бъде използвано само в случай че насрочената на уреченото място среща не може да се състои по някаква причина.

Резидент

Руски термин за ръководител на резидентурна мрежа или група в чужбина.

Идеалният резидент от съветска гледна точка е чужд гражданин или руснак под дипломатическо ПРИКРИТИЕ, който е професионален разузнавач, ползващ се с абсолютно доверие, и способен ръководител на разузнавателна мрежа (РЕЗИДЕНТУРА) от територията на друга страна.

Леополд Трепер — резидент на ЧЕРВЕНИЯ ОРКЕСТЪР в Германия през Втората световна война, е поляк, който живее в Брюксел и се представя за белгийски предприемач. Шандор Радо — резидент на ШПИОНСКИЯ КРЪГ ЛУСИ (друга съветска мрежа от Втората световна война, чиято цел е Германия), е унгарец, който живее в Швейцария.

РУДОЛФ АБЕЛ — съветски резидент в Съединените щати, е офицер от съветското ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ ГРУ. Въпреки че е роден в Русия, той приема убедителна американска самоличност.

Резидентура

Руски термин за шпионска МРЕЖА, която се води от РЕЗИДЕНТ.

Резун, Владимир

Вж. СУВОРОВ, ВИКТОР.

Рейнбоу

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на програма за намаляване радиолокационната забележимост на шпионския самолет U–2. Когато самолетите U–2 са разработени в средата на 50-те години, очакванията са да могат да прелитат над Съветския съюз в следващите 2–4 години, без да бъдат засичани и проследявани от съветските радари.

Първият полет на U–2 над Съветския съюз, проведен на 4 юли 1956 г., и всички следващи полети са засечени от радари. Когато КЛАРЪНС (КЕЛИ) ДЖОНСЪН — конструктор на U–2, узнава, че самолетът е засечен, той поставя началото на програма с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Рейнбоу. В нея се предвижда да бъдат намалени радарните следи на U–2, или ако се използва по-съвременен термин, самолетът да стане по-секретен.

Схемата Трапиз (Трапец) предлага дълги бамбукови пръти, които да се прикрепят към крилете паралелно на корпуса със сложна схема от жици и полусферични топчета, които да „улавят“ и да намаляват отразяващите се радарни пулсации.

Според предложението Уолпейпър (Тапет) се предвижда корпусът и крилете да са покрити със специални материали, които да поглъщат радарните пулсации. Самолети с подобно покритие, наричани „мръсни птици“, прегряват и имат хидравлични проблеми. Един самолет катастрофира по време на изпитателните полети за проверяване на идеята през 1956–1957 г., а пилотът загива.

Вместо тези модификации се стига до решението да се разработи самолет SR–71 БЛЕКБЪРД, който да бъде приемник на U–2.

Рейнбоу уориър

Кораб на природозащитната организация Грийнпийс, взривен на 10 юли 1985 г. от френски разузнавачи в пристанището на Оукланд, Нова Зеландия. Единадесет души от членовете на екипажа и пътниците, с изключение на един, се спасяват.

Корабът е потопен с бомби с часовников механизъм, прикрепени към корпуса. От Оукланд той е трябвало да последва 4 яхти до атола Моруроа във Френска Полинезия, където французите провеждат ядрени опити. Ръководителите на Грийнпийс са изпратили кораба като част от демонстрацията срещу „ядренизирането“ на Тихия океан.

Потопяването на кораба е дело на френското ГУВС — Главно управление за външна сигурност. Някои подробности от замисъла са мъгляви, но не остава съмнение, че подстрекател е министърът на отбраната Шарл Ерню, който е убеден, че Грийнпийс е под съветско влияние. Служители във френската програма за ядрени опити се опасяват Грийнпийс да не извърши саботажи и да провали заплануваните изпитания. Като използва различни канали, ГУВС провежда разузнавателно проучване и НАБЛЮДЕНИЕ на Рейнбоу уориър. Очевидно след това Ерню е подал сигнал на адмирал ПИЕР ЛАКОСТ — директор на ГУВС, и му е разрешил да организира и да проведе операцията, наречена „К Cell“.

Кристин-Югет Кабон — лейтенант от френската армия и ГУВС, е ВНЕДРЕН АГЕНТ в Грийнпийс. Инфилтрирала се е в организацията в Нова Зеландия. Била е също в Льо кадър спесиал (Le Cadre Special) — екип на френските специални служби, подобен на британските въздушни специални служби. През 1982 г. тя се наранява при скок с парашут и е прехвърлена в ГУВС. От Нова Зеландия Кабон изпраща доста преувеличени доклади за плановете на Грийнпийс относно саботажа на ядрените опити.

ГУВС изпраща в Оукланд двама водолази от базата си в Корсика. Те пристигат с яхта и през нощта срещу 10 юли прикрепват 2 бомби с часовников механизъм към корпуса на кораба, връщат се на брега и скриват екипировката си. Всичките им принадлежности трябва да бъдат прибрани и унищожени от други двама агенти на ГУВС — майор Ален Мафар и капитан Доминик Приор, които са с швейцарски паспорти на името на Ален и Софи Тюранж. Първата бомба избухва около полунощ и всички, които се намират на борда — 12 души, бързо се отправят на сушата. По думите на Джон Дайсън, който разказва точно и подробно за инцидента в книгата „Потопете дъгата“ („Sink the Rainbow“, 1986), преди втората, по-мощна бомба да избухне, 33-годишният фотограф в Грийнпийс Фернандо Перейра се връща на кораба, за да си вземе екипировката, и загива.

Два дни по-късно полицията арестува мъж и жена, забелязани близо до доковете през нощта на 9 срещу 10 юли от пазач, който е успял да запише регистрационния номер на колата им, взета под наем. Двойката твърди, че са Ален и Софи Тюранж, тръгнали на сватбено пътешествие. Бързо се разкрива, че са френски агенти. Те са обвинени в убийство и палеж. Софи носи бележник с телефонни номера, а един от тях е на ГУВС.

Когато пресата се добира до случая, ГУВС се опитва да подаде ДЕЗИНФОРМАЦИЯ за кампанията, като заявява, че фотографът е бил агент на КГБ и че зловещият замисъл е целял да се злепостави Франция. Но историята, измислена за прикритие, се проваля и в последвалата бъркотия Лакост и Ерню са принудени да подадат оставка.

Майор Мафар и капитан Приор се признават за виновни в непредумишлено убийство, за да спестят на френското правителство неудобствата, които би причинил един процес. През ноември 1985 г. те са осъдени на 10 години затвор. След като френското правителство се съгласява да плати на семейството на жертвата 2,3 млн. франка и да обезщети Грийнпийс за загубата на Рейнбоу уориър, Мафар и Приор като част от споразумението са освободени от новозеландския затвор, но са задържани на атола Хао, където има френска военна база на 800 км от Таити.

Мафар твърди, че има нужда от медицинска помощ, и през декември 1987 г. е върнат във Франция. Съпругът на Приор е изпратен на Хао, за да може капитан Приор да забременее. Тя наистина забременява и през май 1988 г. е изпратена във Франция. Нова Зеландия не е съгласна с нарушаването на споразумението и предава случая на трибунал на ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ, който отсъжда, че Франция е в нарушение и трябва да заплати 2 млн. долара като компенсация.

През 1995 г. генерал-майор Жан-Клод Лекер — командвал операцията по потопяването на Рейнбоу уориър, е награден с ордена на Почетния легион — второто най-високо френско отличие.

Рекогносцировка

Операция за набиране на информация за противниковите действия или ресурси или на метеорологична, хидрографска или географска информация за определен район.

Рени, Джон Огълви (1914–1981)

Сър Джон Рени е ръководител на Секретната разузнавателна служба (МИ–6) от 1968 до 1973 г.

Дипломат от кариерата, а назначението му е с цел да затегне контрола на Министерството на външните работи над МИ–6.

Получава образованието си в Уелингтън и Оксфорд. Отначало възнамерява да стане художник. Служи в САЩ и Аржентина през Втората световна война и работи за британската информационна служба. След войната е назначен в Министерството на външните работи и по-късно става заместник-министър.

По времето, когато получава назначението в МИ–6, Рени е ръководител на информационно-проучвателния отдел в Министерството на външните работи — мирновременния вариант на това, което по време на войната е екипът за психологическа стратегия. Това е най-близкият му допир с разузнаването.

На поста ръководител на МИ–6 Рени работи тихо и незабелязано, докато вниманието към него е привлечено във връзка с шумния арест на сина му, обвинен в притежаване на наркотици.

Ресурс-F

Съветски СПЪТНИК за разузнаване, който е значително подобрение на по-ранния спътник ЗЕНИТ. Първият спътник от тази серия — Pecypc-F1, е изстрелян на 25 май 1989 г. Тежи 6,356 т и носи два „подспътника“. Главният спътник е в орбита 253–272 км над Земята. Върнат е на Земята на 17 юни 1989 г. очевидно за да достави филмите и други разузнавателни и научни данни.

Ретроспекция на действията на агент

Американски термин от разузнаването за връщане към началото на дадена операция или действие на АГЕНТ и за проследяване на събитията до настоящия момент. Процедурата се използва, когато даден агент или операция е РАЗКОНСПИРИРАН/А, с цел да се разкрие какво се е случило назад във времето и какво е предизвикало провала.

РИ

РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ИЗИСКВАНИЯ.

Ривит джойнт

Крупен проект на ВВС на САЩ от времето на Студената война за използването на модифицирани самолети C–135 СТРАТОТАНКЕР за ЕЛЕКТРОННО РАЗУЗНАВАНЕ (ЕЛРАЗ). Тези високоспециализирани самолети получават означението RC–135 и се използват и за НАБЛЮДЕНИЕ на страни от Третия свят, както и на Съветския съюз.

Вариации по проекта Ривит джойнт включват Ривит Амбър — единствен самолет RC–135B, снабден с широкообхватен страничен радар (самолетът е изгубен над Берингово море през 1969 г. вследствие на конструкторски дефект). След този прототип следват няколко подобни самолета RC–135V за ЕЛРАЗ и радарно наблюдение. Израелските военновъздушни сили са променили поне 1 Боинг 707 (на базата на който е създаден C–135) с подобни конфигурации за ЕЛРАЗ и радарно наблюдение. Антената на радара за странично наблюдение, закрепена на предната част на корпуса, външно прилича на огромна чиния.

Римингтън, Стела (1936)

Бивш генерален директор на британската Служба за сигурност (МИ–5) — първата жена, която оглавява тази агенция. Назначена е през декември 1991 г., когато ролята на МИ–5 е доста неустановена след края на Студената война. Тя съсредоточава усилията на агенцията срещу тероризма, трафика на наркотици и международната престъпност. Немалко усилия полага, за да обори протестите на британските полицейски агенции, които поставят под въпрос мястото на МИ–5 в неща, които нямат нищо общо с шпионажа.

Рожденото й име е Стела Уайтхаус и е дъщеря на инженер. Учи в манастирското училище в Камбрия, Северозападна Англия, а след това постъпва в средно училище в Нотингамшир, където завършва с отличие английски, история и латински. След като учи английска филология в Единбургския университет, записва архивистика в Ливърпул.

През 1963 г. се жени за чиновника Джон Римингтън. Преместват се в Делхи, където той работи за Британската върховна комисия. Там, когато не знае накъде да поеме в живота, „съвсем случайно“ е вербувана в МИ–5.

Малко е известно за тайнствения й живот от този момент нататък чак до 70-те години. Предполага се, че е работила и в Лондон, и в Северна Ирландия, където е събирала разузнавателни сведения за Ирландската републиканска армия (ИРА). „Подходът й бе много спокоен, бе изключителен организатор и администратор — казва източник на разузнаването пред лондонски вестник. — Подобно на повечето хора на по-високо равнище в тази област тя можеше да поема информация много бързо и да я подрежда в огромна картина.“

На среща в средното училище, където е учила, тя казва за ранната си кариера в МИ–5:

(Римингтън има 2 дъщери и е разделена със съпруга си.) Непосредствено след като поема работата в МИ–5, за нея основна цел стават терористите на ИРА. Но и тя самата се превръща в цел. Когато няколко заподозрени терористи на ИРА са арестувани през март 1993 г. в Лондон, сред заловените документи е и адресът на по-голямата й дъщеря.

Служителите по сигурността се притесняват, че тяхната генерална директорка е потенциална жертва на терористите, тъй като не е предприела никакви мерки, за да се защити. Един лондонски вестник успява да се добере до информация за кредитните й карти от компютърната база данни. Тя сама пазарува и известно време телефонният й номер и адрес са известни. По настояване на правителствени служители Римингтън подобрява личната си сигурност.

За разлика от анонимните си предшественици Римингтън започва директорството си с изнасяне на официална информация в пресата. Британските вестници се боричкат, за да публикуват по-внушителни нейни снимки: как се наслаждава на изискани партита с чаша шампанско в ръка или как обядва с кралица Елизабет. Тя обядва също с парламентаристи и с издатели на вестници. Известността е част от програмата за „сваляне ореола на мистерията около службите за сигурност“, заявяват наблюдатели.

Скоро след назначението на Римингтън Службата за сигурност с официалното име МИ–5 издава безпрецедентна по характера си брошура, в която много внимателно е обяснено за организацията. В предговора Римингтън казва, че „публикацията има за цел да премахне някои от най-пикантните измислици, които битуват“ за работата на МИ–5. Тя открива и пощенска кутия за всички хора „от обществото, които смятат, че могат да осигурят полезна информация“.

Риолит

Американски СПЪТНИК за радиопрехващане на съветски и китайски преки връзки, работещи в УКВ диапазона. Освен това Риолит може да извършва и телеметрично разузнаване, засичайки изпитанията на балистични ракети на територията на Съветския съюз и Китай.

Геосинхронната орбита на Риолит е 35 680 км над Земята. Снабден е с огромна антена, чийто високочувствителен лъч може да улови и най-слабите микровълнови сигнали. Спътникът е огромен. Описват го като половин товарен вагон с антена като чиния, която, докато е в орбита, се разтяга до 21 м в диаметър. Данните за КОМРАЗ/ТЕЛРАЗ се изпращат на наземните станции в Австралия, Великобритания и Съединените щати за анализ от ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ЩАБКВАРТИРА ПО КОМУНИКАЦИИТЕ и АНС.

Твърди се, че спътниците Риолит могат също да засекат значителни комуникационни системи в набелязаните страни, както и телефонни обаждания от колите на съветски правителствени лица както до Кремъл, така и до любовниците им.

Разработен и произведен от корпорацията TRW, първият спътник Риолит е изведен в орбита на 6 март от ракета Атлас Аджена D. (Най-малко 1 експериментален спътник Риолит е в орбита в началото на 1970 г.) Друг спътник Риолит е пуснат в орбита през 1977 г., а още 1 — през 1978 г. Може и да е имало други изстрелвания по-късно, преди системата да бъде заменена от спътниците ШАЛЕ (за пръв път изведени в орбита през 1978 г.).

Подробности около проекта Риолит са продадени на съветското разузнаване от ДЖЕФРИ ПРАЙМ във Великобритания и от КРИСТОФЪР БОЙС и АНДРЮ ЛИЙ в Съединените щати. След като през 1977 г. те са арестувани и предадени на съд, Риолит получава новото име Аквакейд.

РИС

РЪКОВОДСТВО ЗА ИКОНОМИЧЕСКА СИГУРНОСТ.

Ритер, Николаус (1897-?)

РАЗУЗНАВАЧ на АБВЕРА — германската служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ, който ръководи АГЕНТИ в Съединените щати и Великобритания. Един от най-големите успехи в разузнаването принадлежи на Ритер. През 1937 г. той успява да осигури на Германия плановете на американския бомбен мерник Нордън (вж. ЛАНГ, ХЪРМЪН). Това е и най-голямото постижение на Абвера в Съединените щати. През останалата част от кариерата си обаче Ритер се оказва доста неуспешен ръководител на шпиони.

След като през 1924 г. завършва университета в Кьолн, Ритер става текстилен дистрибутор. През 1927 г. се заема с продажби в Ню Йорк.

Десет години по-късно се връща в Германия, където постъпва в Абвера. Назначен е да отговаря за отдела на Абвера в Хамбург, където се занимава с авиационни разузнавателни сведения, предназначени за германските военновъздушни сили. През 1937 г. е изпратен отново в Съединените щати, за да вербува агенти. Запознава се с Хърмън Ланг, който работи в завода, където се произвеждат бомбените мерници.

Ритер използва КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ д-р Ранцау и вербува УИЛЯМ СЕБЪЛД — американец, който посещава роднините си в Германия. След като се обучава в ШПИОНСКА ШКОЛА в Германия, Себълд се връща в САЩ и ставайки ДВОЕН АГЕНТ, предава достатъчно информация на ФБР, за да може да унищожи ШПИОНСКИЯ КРЪГ ДЮКЕЙН. Други двама от шпионите на Ритер — УИЛЯМ КОУЛПО и ЕРИХ ГИМПЕЛ, са заловени бързо, след като пристигат в САЩ с ПОДВОДНИЦА.

Един от първите британски агенти, които Ритер успява да вербува, е Артър Оуънс с кодово име Джони — уелски инженер, който продава на Ритер информация за оборудването на Кралските военновъздушни сили. Ритер не знае, че Оуънс е първият британски двоен агент от СИСТЕМАТА НА ДВОЙНАТА ИГРА. Британското кодово име на Джони е Сноу. Доколкото Ритер знае, Джони е ценен агент с поне 10 подагенти. Това, разбира се, е умишлено създадено впечатление.

Когато през септември 1939 г. Великобритания влиза във война с Германия, Оуънс за кратко е хвърлен в затвора. Представители на КОМИСИЯ ДВАЙСЕТ, която дава насоки за работата на системата на двойната игра, пренасят радиостанцията, осигурена на Оуънс от Ритер, в килията му в затвора в Уондсуърт. Сноу поставя началото на невероятно успешната британска схема за ПРЕВЕРБУВАНЕ на агентите на Ритер.

Ритер прекарва войната, без да съзнава, че в действителност агентите му работят за британците.

Ричардсън, Даниъл

Сержант от американската армия, предавал военни документи на „съветски агент“ — всъщност агент на ФБР.

Ричардсън е войник от кариерата, прекарал 19 години в армията. Набелязан е от ФБР след опит да се свърже с представител на Съветския съюз — очевидно се е обадил по телефона в съветското посолство във Вашингтон. Ричардсън е разпределен в експерименталния център за изследване и провеждане на опити с оръжия и муниции край Абърдийн, Мериленд. Той работи в танкова бойна единица.

След като осъществява замисления контакт, Ричардсън се среща с агента на ФБР, който се представя за съветски РАЗУЗНАВАЧ, и му предлага да предаде документи. През януари 1988 г. е арестуван и предаден на военен съд по няколко обвинения, но основното е за продажба на несекретни документи на военно ръководство и електропанел от танк M–1. (Законите забраняват разкриването на каквито и да са материали — независимо секретни или не — пред чуждестранни сили.) Ричардсън е осъден на 10 години затвор и глоба 300 долара на месец в продължение на 120 месеца; освен това е понижен в чин и е уволнен за непристойно поведение.

Ричелсън, Джефри (1949)

Водещ писател по въпросите на американските програми за шпионски СПЪТНИЦИ. Ричелсън има магистърска степен и е доктор на политическите науки от университета в Рочестър. Той разкрива голяма част от американската дейност, свързана със събирането на разузнавателна информация, в книгата си „Тайните очи на Америка в Космоса: спътниковата програма Кийхоул“ („America’s Secret Eyes in Space: The Keyhole Satellite Program“, 1990). Пише и по въпроси на американското и руското разузнаване в книги и статии, по-известни сред които са „Американската разузнавателна общност“ („The U.S. Intelligence Community“, 1985) и „Организации за външно разузнаване“ („Foreign Intelligence Organizations“, 1988).

Освен че е университетски преподавател, Ричелсън е старши член на Архива за национална сигурност във Вашингтон, окръг Колумбия.

Ришельо, Арман Жан Дьо Плеси (1585–1642)

Дипломат, кралски съветник и ръководител на шпионажа за крал Луи XIII. Ришельо, подчинен и на Бог, и на цезар, започва двойствената си кариера през 1616 г. По настояване на Мария де Медичи — майка на краля, епископ Ришельо е поканен в двора и е назначен за министър на външните работи. Той става един от най-могъщите хора в Европа главно поради това, че ръководи най-ефективната и разработена шпионска мрежа по това време.

Ришельо има и личен интерес от шпиони, тъй като твърде много хора заговорничат срещу него. Първото му падение е едва година след като става министър, когато заговор срещу Мария де Медичи включва и посветения в светските дела епископ. Той успява да осъществи контразаговор и през 1621 г. се връща на власт малко преди да бъде провъзгласен за кардинал от папата. През 1624 г. става главен министър на краля.

Главният агент на Ришельо е монахът капуцин Франсоа Льоклер дьо Трембле, който също е в двора на Луи. Трембле е известен като „сивото високопреосвещенство“ на Ришельо — човек, който храни фанатична вяра, че католическа Франция трябва да се бори, за да възстанови католицизма в протестантските държави в Европа. Двамата с Ришельо задвижват сложен план за отпор на католическа Австрия по такъв начин, че Франция да може да доминира в антипротестантския кръстоносен поход. За да бъде осъществено това, колкото и да е парадоксално, налага се двамата тайно да се противопоставят на свещения римски император Фердинанд II.

Трембле заминава нелегално в германските земи и подтиква хората да не поддържат императора в това, което ще се превърне в Тридесетгодишната война. Въпреки че привържениците на Ришельо поддържат утвърждаването на католицизма, той и агентите му успяват в намеренията си и в резултат крал Густав Адолф Шведски, който е протестант, напада империята.

Ришельо превръща ВИЕНА в свой шпионски център, с което градът си спечелва репутация на интригантски град, и това продължава до XX в.

РЛС

Вж. РЪКОВОДИТЕЛ ЛИЧЕН СЪСТАВ (РАЗУЗНАВАНЕ).

РО

РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ.

Розенберг, Юлиус (1918–1953)

Американец, ключов член на международната МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ, който предава сведения за американския проект за атомна бомба на Съветския съюз. Съпругата му Етел е също член на кръга.

Деца на еврейски емигранти от Русия, Етел и Юлиус Розенберг са родени и израснали в Ню Йорк. Юлиус завършва Сити колидж в Ню Йорк като електроинженер. Етел, която има чудесен оперен глас, е завършила гимназия. Тя е 3 години по-възрастна от Юлиус.

Семейство Розенберг са изобличени като шпиони след ареста им, когато правят пълни признания. След осъждането на британския физик КЛАУС ФУКС през 1949 г. вината им е потвърдена. Американо-британо-канадското разследване на Фукс е подпомогнато от СТРОГО СЕКРЕТНОТО разузнаване — прехванати шифровани копия на съобщения между съветски разузнавателни ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЦИ в Съединените щати и Москва. Проектът с кодовото наименование ВЕНОНА е толкова секретен, че нищо във връзка с него не е било възможно да бъде разкрито. Целта е била да не бъде компрометиран обменът на съобщения.

Доказателствата, предоставени от Фукс, а не толкова материалите, събрани от Венона, отвеждат ФБР до ХАРИ ГОЛД, който е бил КУРИЕР. На 22 май 1950 г. Голд е арестуван по обвинение в шпионаж. Той признава пред американските власти и разкрива ДЕЙВИД ГРИЙНГЛАС и МОРТЪН СОБЕЛ като шпиони в атомната лаборатория в Лос Аламос.

Грийнглас и съпругата му Рут — и двамата членове на американската комунистическа партия, посочват сестрата на Дейвид — Етел Розенберг, и съпруга й Юлиус Розенберг като шпиони. Собел и Юлиус Розенберг са били приятели.

Юлиус и Етел Розенберг, отляво е Мортън Собел.

Подобно на много американски комунисти по това време семейство Розенберг сляпо следва криволичещата линия на комунистическата партия, която настоява за американски неутралитет още в началото на Втората световна война и за американска помощ на руснаците, след като германците нападат Съветския съюз през юни 1941 г. През 1940 г. Юлиус започва работа като цивилен в американския Радиотехнически корпус, но през 1945 г. е уволнен поради просъветските му идеи. Тогава той започва да води троен живот — като обикновен американец, предан партиен член и нелегален АГЕНТ за Съветския съюз. Той е ръководител на група от инженери, които през войната и след нея работят в заводи за производство на защитни средства и във военни бази, откъдето крадат каквото успеят.

ГАИК ОВАКИМЯН — РЕЗИДЕНТ на НКВД в Ню Йорк през 30-те години, вербува семейство Розенберг, а също и други шпиони. Овакимян е под ПРИКРИТИЕТО на АМТОРГ — съветска търговска организация, която в действителност провежда широкомащабна шпионска операция. Отначало семейство Розенберг не са в групата за събиране на атомни тайни. Те са привлечени в атомния кръг, когато Голд и Грийнглас, и двамата в отделни групи, започват работа заедно, с което нарушават правилата на ТЕХНИКАТА НА ШПИОНАЖА. Дейвид Грийнглас съобщава на ФБР, че скоро след като е назначен в Лос Аламос, Ню Мексико, през 1944 г., Етел и Юлиус са го убедили да шпионира за Съветския съюз.

Някои от американците, шпионирали за руснаците, се измъкват от страната след арестуването на Фукс и Голд. Сред тях са МОРИС КОЕН и съпругата му Лона, които са агенти под ръководството на РУДОЛФ АБЕЛ — по това време резидент в Ню Йорк.

През юни 1950 г. Розенберг си прави снимки за паспорт — за себе си и семейството си. Но вече е твърде късно. На 17 юли ФБР го арестува по обвинение в шпионаж, а на 11 август е задържана и Етел. Синовете им — Майкъл на 7 и Робърт на 3 години, са оставени на майката на Етел Розенберг.

През март 1951 г. семейство Розенберг заедно със Собел и Грийнглас се дадени под съд в Ню Йорк. Делото се гледа от съдията Ървинг Кауфман. Американското Министерство на правосъдието препоръчва Юлиус Розенберг да бъде екзекутиран, а на Етел да се дадат 30 години затвор. Кауфман свързва шпионските действия на семейство Розенберг с Корейската война, която е започнала само месец преди Юлиус Розенберг да бъде арестуван. Той заявява, че като помагат на руснаците да получат атомната бомба по-рано, отколкото те сами ще я създадат, двойката е тласнала напред събития, които водят до война и „несъмнено [са]… променили хода на историята в ущърб на нашата страна“. Той осъжда и двамата на смърт.

Присъдите шокират света. Симпатизанти, сред които има представители от либерали чак до хардлайнери комунисти, организират митинги, за да бъдат отменени присъдите. Но след повече от 20 апелации, подадени за повече от 2 години, на 19 юни 1953 г. Юлиус и Етел Розенберг са екзекутирани на електрическия стол в затвора Синг-Синг в Осининг, Ню Йорк. Етел е първата жена, екзекутирана в Съединените щати за федерално престъпление от времето, когато Мери Сурат е обесена през 1865 г. за ролята й в замисъла за убийството на президента Линкълн. Юлиус и Етел Розенберг са единствените американски предатели, екзекутирани в мирно време.

През следващите години съмненията относно вината на семейство Розенберг растат. Децата им, които са осиновени и приемат името на осиновителите си, като възрастни подемат своя кампания, твърдейки, че доказателства за невинността на родителите са били скрити. Но в последните години новопоявилите се доказателства само потвърждават вината на Розенберг.

Бившият съветски лидер Никита Хрушчов си спомня как съветският диктатор Йосиф Сталин е възхвалявал семейство Розенберг. „Бях част от обкръжението на Сталин, когато той спомена семейство Розенберг с топлота — пише Хрушчов. — Не мога да кажа със сигурност с какво точно са ни помогнали, но съм чувал и от Сталин, и от [Вячеслав М.] Молотов — тогава министър на външните работи, че семейство Розенберг са ни оказали значителна помощ за ускоряване създаването на наша атомна бомба.“

През 1995 г. АНС разсекретява съобщенията от Венона, като показва, че съветските разузнавачи, които са направлявали дейността на кръга атомни шпиони през 1944 г., са се обръщали към Юлиус Розенберг с КОДОВИТЕ НАИМЕНОВАНИЯ Антена и Либерал. В едно от съобщенията се отбелязва, че Етел Розенберг е знаела за „работата на съпруга си“ и въпреки че самата тя „не е работила“, е показвала преданост.

Роман, Хауърд

Истинско или може би „работното“ име на ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК от ЦРУ, който води полковник МИХАЛ ГОЛИЕНЕВСКИ — полски РАЗУЗНАВАЧ. С изменничеството си през декември 1960 г. Голиеневски осигурява информация, която довежда до арестуването на ДЖОРДЖ БЛЕЙК — шпионин на КГБ от британската Секретна разузнавателна служба (МИ–6), и на ХАРИ ХОТЪН — цивилен служител във военноморската база в Портланд.

Романи

Вж. ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ.

Ронге, Максимилиан

Директор на австрийската армейска разузнавателна служба — Kundschaftsstelle, през Първата световна война.

Ронге залавя АЛФРЕД РЕДЛ — австрийски РАЗУЗНАВАЧ, който е ДВОЕН АГЕНТ за Русия. Редл работи в Kundschaftsstelle и шпионира за руснаците, осигурявайки им материали, сред които и австрийските военни планове. След като австрийците научават, че Русия разполага с плановете, Ронге получава задачата да открие австрийския шпионин. За да му помогнат и да го задържат на поста му, руснаците издават на Редл самоличността на незначителни АГЕНТИ, за да може да докладва, че уж ги е разкрил. Впечатлени от дейността му, началниците на Редл го повишават до поста директор на Kundschaftsstelle. През 1912 г. той вече е началник на личен състав на армейски корпус в Унгария — тогава част от Австро-унгарската империя.

Ронге — наследник на Редл като ръководител на разузнавателната служба, разработва един от проектите на Редл: прехващане на пощата. През 1913 г. готов да окаже помощ ръководител на германското разузнаване изпраща на Ронге 2 плика от Германия, адресирани до Никон Низетас в централната поща във ВИЕНА. След като никой не прибира пликовете, германските разузнавачи ги изпращат на Ронге за проверка.

Когато става ясно, че в пликовете има пари и адресите на агенти във Франция и Швейцария, Ронге настоява да бъдат върнати във виенската поща, която е поставена под НАБЛЮДЕНИЕ. Пристигат още 2 плика с очевидни данни за шпионажа, извършен от руски разузнавачи. Един ден идва някакъв мъж да си прибере пощата. Това е Редл. Когато се изправя срещу колегите си, той се застрелва.

Рондъу, Джефри

Генералщабен сержант от американската армия, арестуван през 1992 г. за продадени секретни документи за НАТО на чехословашки и унгарски разузнавачи. Рондъу е обвинен заедно с ДЖЕЙМС РАМЗИ, че работи с КЛАЙД ЛИЙ КОНРАД — друг бивш сержант от американската армия, обвинен в държавна измяна от военния трибунал.

Роте капеле

Вж. ЧЕРВЕН ОРКЕСТЪР.

Ротор

ЕДУАРД ХЕБЪРН разработва първата ШИФРОВА машина, която използва ротори (дискове), за да създаде произволен шифрован текст.

Известната шифрова машина ЕНИГМА съдържа взаимозаменяеми дискове (ротори) и няколко букси за превключване. Роторите, които могат да бъдат заменяни, са ключът към почти безбройни промени, с които може да бъде зашифриран текстът. Положението на роторите може бързо да се променя — до няколко пъти на ден. По такъв начин се усложнява многократно работата по декодирането.

Първите машини Енигма са с 3 ротора, които са увеличени на 4 и 5 при по-късните модели, използвани през Втората световна война. Освен това има възможност да бъдат осигурени допълнителни ротори за заменяне. Американската СИГАБА също работи на роторен принцип.

Роудс, Рой

Сержант от американската армия, шпионирал за руснаците, докато работи в американското посолство в Москва през 50-те години. Шпионската му дейност е разкрита от подполковник Рейно Хейханън от НКВД, станал изменник през 1957 г. За кратко предателят е бил АГЕНТ ЗА ВРЪЗКА на РУДОЛФ АБЕЛ — съветски шпионин, резидент в Ню Йорк.

Хейханън става изменник в Париж — на връщане вместо за Москва поема пътя за Ню Йорк с помощта на сътрудници от ЦРУ. Хейханън е предаден на ФБР и информацията му отвежда агентите до Абел. Абел е арестуван, а фотографското му студио е претърсено. ФБР открива микрофилм, който Хейханън свързва с Роудс. Роудс признава, че е работил като шпионин.

Роудс и Хейханън са най-важните свидетели по време на процеса срещу Абел, който е осъден.

Присъдата на Роудс е 5 години тежък физически труд.

Роуз, Фред (1907-?)

Член на канадска шпионска мрежа, разкрита от ИГОР ГУЗЕНКО през 1946 г. Роуз е член на Националния съвет за проучване. Той предава на Съветския съюз тайни за атомните изследвания. През 1946 г. е арестуван, а малко преди това е бил избран за член на канадската Камара на общините.

Роден е в Полша. Името му е Розенберг. Син е на руски евреи. През 1920 г. заедно със семейството си емигрира в Канада. До смъртта на баща му през 1926 г. не е канадски гражданин, тъй като е непълнолетен и е записан в паспорта на баща си. През 1927 г. променя името си на Роуз и става член на канадската комунистическа партия. През 1931–1932 г. е арестуван за противодържавна дейност, а през 1942 г. е задържан като комунист. На следващата година е освободен, след като дава лъжливо обещание да не участва в нелегални организации и да не членува в комунистическата партия.

През юни 1946 г. съдът в Квебек го признава за виновен в шпионаж и го осъжда на 6 години затвор, при което Роуз незабавно губи мястото си в парламента.

Роуландс

Вж. ПРАЙМ, ДЖЕФРИ.

Рошфорт, Джоузеф (1889–1976)

Ръководител на ХИПО — американска военноморска станция за КРИПТОАНАЛИЗ в Пърл Харбър, Хавай, през най-важните месеци преди и след японското нападение през декември 1941 г.

Завършил е университета в Калифорния. Рошфорт постъпва във военноморския флот по време на Първата световна война. През 1919 г. е мичман II ранг, а след 2 години му е поверен криптографският отдел в РАЗУЗНАВАНЕТО НА ВОЕННОМОРСКИТЕ КОМУНИКАЦИИ във Вашингтон. До назначаването му поста е изпълнявал капитан III ранг ЛОУРЪНС САФОРД. „Често съм казвал, че не е необходимо да бъдеш криптоаналитик — казва той години по-късно, — но все пак има значение.“ Рошфорт научава уменията при декодирането от Сафорд и Агнес Майер Дрискол. Дрискол е известна с първия пробив в японския КОД, познат като ЧЕРВЕНА КНИГА.

След като прекарва 3 години в Япония и учи японски, Рошфорт започва да редува дежурствата в морето с разузнавателна работа на брега. Работи като помощник в отдела за операции и РАЗУЗНАВАЧ в щаба на командващия Тихоокеанския флот през 30-те години. Адмирал Джоузеф Рийвс го нарича „един от най-забележителните офицери от този ранг“, а „преценката и способностите му са наистина забележителни“ — особено като се има предвид, че не е завършил военноморската академия, добавя той. (Този факт ще го преследва като сянка през цялата му кариера.)

През юни 1941 г. Рошфорт е назначен в подземната щабквартира — „зандана“, както я наричат — на декодировчиците от Пърл Харбър. Той нарича екипа боен разузнавателен отряд като ПРИКРИТИЕ за работата по декодирането. (По-късно името е променено на РАДИОЦЕНТЪР НА ТИХООКЕАНСКИЯ ФЛОТ.) Рошфорт играе ключова роля в дешифрирането и анализа на японските кодове, които помагат при стремителната победа край МИДУЕЙ през юни 1942 г. Той е предвидил японската атака при Мидуей. Военноморските разузнавачи във Вашингтон смятат, че атаката ще бъде 2 седмици по-късно край остров Джонстън или дори над Западното крайбрежие на САЩ.

Американският командващ в Тихия океан адмирал Честър Нимиц приема предвижданията на Рошфорт, които се основават на прехванатите японски съобщения. Непосредствено след битката той кани Рошфорт на среща на щаба, като казва: „Този офицер има най-голяма заслуга за победата при Мидуей.“ Нимиц предлага Рошфорт за Медал за отлична служба за блестящата му работа, но Вашингтон отхвърля предложението му. През октомври 1942 г. Рошфорт е освободен от поста в декодирането и е преназначен на по-ниска длъжност.

„Разузнаването в областта на комуникациите се озова в ничия земя между отдела за комуникации и военноморското министерство и бе подложено на натиск, прояви на ревност и дребнаво политиканство и от двете страни — пише в книгата си «Тайни с две страни» («Double-Edged Secrets», 1979) У. ДЖ. ХОЛМС — РАЗУЗНАВАЧ, работил заедно с Рошфорт. — Единственото възможно обяснение на случилото се с Рошфорт бе, че той стана жертва на вътрешнополитически заговори във военноморското министерство.“

След войната, когато научава, че медалът не е присъден на Рошфорт, Нимиц пише до военноморското министерство от името на Рошфорт. Публикуването на „А аз бях там“ („And I Was There“, 1985) на вицеадмирал ЕДУИН ЛЕЙТЪН — ръководител на разузнаването на Нимиц, съживява несправедливостта. Най-сетне през 1986 г. с помощта на министъра на военноморския флот Джон Леймън Медалът за отлична служба е присъден посмъртно на Рошфорт, а президентът Рейгън лично го връчва на семейството му в церемония в Белия дом.

РСМР

РАДИОЛОКАЦИОНЕН СПЪТНИК ЗА МОРСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

РТР

РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

РУ

Разузнавателно управление на съветската, а след това и на руската военна структура.

Рузвелт, Кърмит (1916-?)

Служител на ЦРУ, ръководил операция за сваляне на лявото правителство на иранския министър-председател Мохамед Мосадък през 1953 г.

Рузвелт започва разузнавателната си кариера като аматьор. Той е член на СТАЯТА — тайно общество на заможни американци, организирано от ВИНСЪНТ АСТОР и Рузвелт през 1927 г. Членовете на Стаята събират по неофициални канали разузнавателна информация и я предават на високопоставени представители на властта. През 30-те години сред ПОТРЕБИТЕЛИТЕ на Стаята е и президентът Франклин Рузвелт.

Кърмит Рузвелт — внук на президента Теодор Рузвелт, преподава история в Харвард, когато Америка влиза във Втората световна война. Той се присъединява към УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ (УСС) и служи в Близкия изток.

Рузвелт е специалист по проблемите на този регион, където в следвоенните години ЦРУ създава ИЗТОЧНИЦИ и задържа там оперативните си работници, включително Рузвелт, под различни ПРИКРИТИЯ.

През 1951 г., след като националистически групировки поемат контрол над иранския парламент, младият шах Мухамад Реза Пахлави с нежелание назначава Мосадък за министър-председател. Мосадък национализира иранския петрол. Това не само предизвиква международна криза по отношение на петрола, но и създава условия за възможно подчинение на Иран от Съветския съюз.

През юли 1953 г. Рузвелт се среща с шаха, който одобрява съвместен план на британската служба МИ–6 и ЦРУ с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ АЯКС. Норман Шварцкопф — бивш директор на щатската полиция в Ню Джърси (баща на главнокомандващия във войната в Персийския залив) — е командвал иранската гвардия през Втората световна война. Рузвелт го убеждава да се върне в Иран и да помогне за изпълнението на операцията — да задържи войските, подкрепящи шаха, в навечерието на назряващия преврат.

През август 1953 г. шахът обявява, че е свалил Мосадък и че го е заменил с генерал Фазола Захеди. Мосадък отказва да отстъпи поста и избухват бунтове. Шахът напуска Иран и превратът започва. Под ръководството на Рузвелт верните на Пахлави правителствени войски потушават бунта и осигуряват охрана на платените от ЦРУ демонстранти в подкрепа на шаха. Захеди започва преследване срещу Мосадък и го принуждава да мине в нелегалност. Захеди става министър-председател, шахът се завръща в страната, западните нефтени компании сключват нови договори, а САЩ отпускат на Иран икономическа помощ в размер на 45 млн. долара.

Рузвелт е награден с Медал на националната сигурност, приветстван е като герой, който е успял да докаже, че ЦРУ може да осъществи държавен преврат. Неговият опит впоследствие е възприет от ЦРУ.

Операция Аякс е върхът в кариерата на Рузвелт. Тя съвпада с управлението на АЛЪН ДЪЛЕС като ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ от 1953 до 1961 г.

(Друг внук на президента Теодор Рузвелт — Арчибалд Рузвелт, също служи в ЦРУ главно под ПРИКРИТИЕ на сътрудник в радиостанция Гласът на Америка.)

РУМО

РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА.

Руп, Райнер (1945)

Служител на НАТО, шпионирал за Източна Германия от 1977 до 1989 г. Той и съпругата му осигуряват на източногерманците, а чрез тях и на Съветския съюз копия от около 10 000 документа. Заради шпионската им дейност, казва германски следовател, „НАТО можеше да загуби една война“.

Руп е роден в Западна Германия и през 1968 г. още като студент е вербуван в Щази (МДС) — източногерманската разузнавателна агенция. Посъветван е да продължи обучението си и да очаква нови инструкции. През 1970 г. в Брюксел той се запознава с родената във Великобритания Ан-Крисчън Боуин. Тя е секретарка в Министерството на отбраната в Лондон и през 1968 г. е изпратена в Брюксел в британското военно представителство в НАТО. По това време Щази набелязва секретарки за шпионаж в НАТО и в западногерманските политически и военни организации. Щази нарича привлекателните млади АГЕНТИ ромеовци, но Руп твърди, че чувствата му към британската секретарка са истински.

Те се влюбват и Руп й признава, че е вербуван от Щази. По това време тя вече подкрепя неговите антиамерикански позиции и също е противник на Виетнамската война. Боуин приема шпионската му дейност и го придружава до Източен БЕРЛИН, където и тя се съгласява да шпионира. През 1972 г. се женят.

Тя измъква документи от централата на НАТО, скривайки ги в дамската си чанта. Някои от документите са с гриф КОСМИК, което е най-високата степен на секретност в НАТО. Вкъщи Руп ги снима с фотокамера, осигурена от ЩАЗИ, а тя ги връща на следващия ден. Той получава инструкции, предадени в КОД по радио, също от Щази. За АГЕНТУРИСТИТЕ той е Топаз, а тя — Тюркоаз. През 1977 г. Руп започва работа в международния икономически отдел на НАТО и също носи документи вкъщи и след като ги снима, ги връща обратно. Ан-Крисчън Руп продължава шпионската си дейност до 1980 г., когато се ражда първото от 3-те им деца. По-късно тя казва, че се е разочаровала от комунизма и е усетила, че шпионажът и майчинството не могат да съжителстват. Агентуристите на двойката приемат решението й. Руп продължава шпионската си дейност, но както Ан-Крисчън по-късно казва, „непрекъснато се карахме, а аз все го убеждавах да спре“.

В Руп се е зараждат съмнение и колебание — вижда, че документите, които снима, са планове за защита. След съветското нашествие в Афганистан през 1979 г. вече е негов ред да изпита пълно разочарование. Той съобщава на съпругата си, че е спрял да шпионира, но това е лъжа. Може и парите да са били решаващ фактор за това решение. Щази му плаща около 1500 долара на месец и дори след като пада Берлинската стена, той продължава да шпионира.

След обединението на 2-те Германии през октомври 1990 г. Ан-Крисчън прочита, че западни разузнавачи, които преглеждат досиетата на Щази, търсят шпионин с КОДОВОТО НАИМЕНОВАНИЕ Топаз. С помощта на информатор германското КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ най-сетне залавя Руп. Двамата със съпругата му са арестувани през юли 1993 г. при едно пътуване до Германия, за да посетят роднини.

„Аз сбърках и съм готов да платя“, казва Руп през ноември 1994 г., когато е осъден на 12 години за държавна измяна. Ан-Крисчън получава 22 месеца условна присъда.

Рупи

КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ на британското контраразузнаване за разузнавателната информация, получена от съветския полковник ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ. Вж. АРНИКА.

* Русия — СССР

Векове наред руските управляващи независимо дали са царе, комисари или съветски ръководители от последните години, широко използват услугите на всемогъщите полицейски служби за откриване и неутрализиране на вътрешните врагове на държавата. Корените на КГБ и организациите приемнички в периода след Студената война са заложени във вътрешната полиция и шпионския апарат на руските царе. Началото е положено с облечените в черно кавалеристи на ОПРИЧНИНАТА, създадена от Иван Грозни през 1565 г. След прекратяване дейността на Опричнината от 1572 до 1697 г. руснаците нямат организирана тайна полиция. След това цар Петър I — първият „прогресивен“ руски владетел — създава ПРЕОБРАЖЕНСКИ ПРИКАЗ — ведомство, което има право да разпитва и да измъчва всеки руски поданик независимо от ранга или статута му.

В края на XIX в. функциите на тайна полиция изпълнява т.нар. ОХРАНКА, в която ОПЕРАТИВНИТЕ РАБОТНИЦИ са специалисти, обучени да разследват политически държавни престъпления. Много често самата Охранка организира тези престъпления, приписвайки ги на революционерите. През 1887 г. тайната полиция екзекутира Александър Улянов — син на училищен инспектор и брат на Ленин, за заговор срещу царя. Братът на Александър Улянов по-късно заминава в изгнание и приема името Владимир Илич Ленин, който един ден ще отмъсти за смъртта на брат си.

Що се отнася до външното разузнаване, то фактически не е съществувало в годините на царизма. Това се обяснява донякъде с катастрофалните резултати през 1904–1905 г. във войната с Япония. Охранка не е ефективна контраразузнавателна служба, която да може да противодейства на чуждите агенти в Русия. Русия изгражда отново разбития си флот след Руско-японската война. В този процес важна роля играе СИДНИ РАЙЛИ — британски агент. Той действа свободно в столицата Санкт Петербург и помага на германски фирми да сключат важни договори с Русия и същевременно информира британското Адмиралтейство за плановете на германските военни кораби.

Антицарските движения, които сеят обществено недоволство за изхода на войната срещу Япония, предизвикват революцията от 1905 г., жестоко потушена от армията. Влизането на Русия в Първата световна война съживява революционното движение. Бунтове, предизвикани от недостига на храна и от антивоенните настроения, застрашават правителството и Охранката. Цар Николай II, изправен пред разгром на бойното поле и вътрешни размирици, е принуден да абдикира през пролетта на 1917 г. За кратък период Русия има свое демократично парламентарно правителство.

Но това положение е неприемливо за Ленин и болшевишката партия — избухва революция срещу нестабилното парламентарно правителство. Този път революцията не може да бъде спряна. Ленин настоява Русия да излезе от войната и призовава „Вся власть советам“ — създават се работнически и войнишки съвети, които да формират временно правителство.

През октомври 1917 г. болшевиките завладяват Петроград (новото име на Санкт Петербург от 1914 г.). Скоро са превзети също Москва и други големи градове. Тъй като царските генерали и армията оказват отпор, революцията въвлича нацията в гражданска война. Червените настояват за власт на пролетариата, а опонентите им се борят за възкресяване монархията на Романов. Т.нар. белогвардейци скоро намират съюзници в чужбина.

В отчаян опит да задържат Русия във войната срещу Германия британците използват Райли и други агенти да открият начин да свалят червените от властта. Райли и британският шпионин дипломат БРУС ЛОКХАРТ се включват в заговор, който не постига целта си. За атентата срещу Ленин, в който той е сериозно ранен, може би с право са обвинени британците. Райли твърди, че има на разположение 60 000 белогвардейци, готови да действат при сигнал от британците. В тази обстановка на заговори и интриги Ленин създава ЧК — полицейска организация, която трябва да се справи с контрареволюционерите и да наказва „шпионите, предателите, затворниците, бандитите, спекулантите, използвачите, фалшификаторите, подпалвачите, хулиганите, агитаторите, саботьорите, враговете на режима и други паразити“.

„Силовите отряди“ на ЧК принуждават хиляди мъже и жени да работят на укрепления и други съоръжения по време на боевете срещу германците. По-късно, по време на Гражданската война, която продължава до 1920 г., ЧК налага на работниците да се заемат с други действия, някои от които са насочени срещу белогвардейците и съюзническите сили.

За ръководител на ЧК Ленин избира ФЕЛИКС ДЗЕРЖИНСКИ — политически деец от полско благородническо семейство, който е бил арестуван от Охранка. Той ръководи болшевишкия Генерален щаб по време на революцията и отговаря за охраната на Ленин и на други партийни лидери.

„Ние сме за организиран терор — казва Дзержински за ЧК. — Терорът е абсолютна необходимост по време на революция… ЧК е длъжна да защитава революцията и да победи врага дори ако по погрешка мечът понякога се стовари върху главите на невинни хора.“

ЧК бързо набира сила и се превръща в мощна безмилостна организация, която стига до масови репресии срещу „врагове на народа“. Външният отдел на ЧК издирва контрареволюционери зад граница, предимно многобройните белогвардейци и привърженици на стария режим, а също и активни руски политически емигранти, избягали в БЕРЛИН и Париж. Една от най-успешните операции на ЧК е ТРЪСТ — организация, изцяло ръководена от монархисти. Привлечени отново в Русия с вярата, че ще върнат царя, много руснаци умират или са хвърлени в затвора.

До 1925 г. ЧК (по-късно преименувана ГПУ — Главно политическо управление, а още по-късно — ОГПУ — Обединено главно политическо управление) е екзекутирала над 250 000 врагове на болшевишкото управление и е хвърлила в затвора 1 300 000. Те и още хиляди други са били заточени в първите съветски лагери в Сибир и други отдалечени райони.

Преименуването на ЧК в ГПУ поставя началото на редица промени в името на държавния апарат за сигурност, който независимо от официалното му наименование се нарича също ОРГАН:

Независимо от разликата в имената — от ЧК до КГБ — целта на тези органи е една и съща: да защитават съветските лидери от всички врагове, външни и вътрешни. Съветският лидер, който най-много се е възползвал от тях, е Йосиф Сталин, който през 1924 г. заема поста на Ленин след вътрешните борби. За да остане на власт, особено през първите години той използва органите като свои лични наказателни отряди. Една от ключовите му фигури в процеса на прилагане на терора е ГЕНРИХ ЯГОДА — фармацевт. Може би той е използвал професионалните си умения, за да убие Ленин, който след тежка рана вследствие на атентата срещу него след поредица сърдечни кризи умира през 1924 г.

На 1 декември 1934 г. Сергей Киров — един от ръководителите на Октомврийската революция, е убит от бивш ЧЕКИСТ. Това е изстрелът, който бележи началото на масовите чистки, започнати от Сталин. Като ръководител на тогавашното НКВД Ягода се заема с разследването на убийството и поставя началото на поредица от арести.

НИКОЛАЙ ЕЖОВ — бивш политически комисар в Червената армия, през септември 1936 г. е назначен за ръководител на НКВД. Той продължава чистките още по-разпалено, като разширява вълната от убийства от политическите лидери до висшите военни. Ежов работи до 1938 г. Известен като „кръвожадното джудже“, той е затворил толкова много хора, че затворите и лагерите са препълнени, а НКВД изнемогва. Трима от общо петимата маршали на Съветския съюз са екзекутирани, обвинени, че оказват помощ на „враговете“ или че се занимават с контрареволюционна дейност. Десетки армейски и военноморски офицери и хиляди по-нисши военни са арестувани и ликвидирани. Три хиляди офицери на НКВД от висшия състав са набелязани като бивши шпиони на царската полиция, крадци и хора, вещи в злоупотребите, и съответно са ликвидирани. Чистките се разпростират и в редиците на ГРУ — съветската служба за ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.

Наследник на Ежов е ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ, работил като началник на тайната полиция в родната Грузия на Сталин. Скоро след като е назначен, Берия става първият директор на тайната полиция, който е избран за кандидат-член на политбюро (без право на глас). По това време гласуващите членове са 10, сред които са Сталин и новоизбраният Никита Хрушчов.

Берия е ненавиждан от хората и е известен като кръвопиец и развратник. Той увеличава НАБЛЮДЕНИЕТО върху малкото останали стари болшевики в чужбина и набелязва премахването на Лев Троцки, който е бил съперник на Сталин за мястото на Ленин. Убийци, изпратени от Берия, ликвидират през 1940 г. Троцки в Мексико.

Берия изпраща предшественика си Ежов (който преди е имал планове да арестува Берия) в психиатрична клиника. Скоро след това Ежов е намерен обесен на решетката на прозореца. Хората на Берия от НКВД избиват старото ръководство на НКВД, останало от времето на Ягода, а също и мнозина от времето на Ежов. Някои се самоубиват.

Съветското разузнаване е изключително разклатено. Агентите, които работят извън пределите на Съветския съюз, се привикват в Москва, където ги арестуват и разстрелват. Сред тези, които, без да се замислят, отпътуват към родината и смъртта си, е ЯН БЕРЗИН — един от първите директори на съветското военно разузнаване. Много други, които отказват да се завърнат, са издирени и убити. ВАЛТЕР КРИВИЦКИ — РЕЗИДЕНТ на НКВД в Холандия, бяга в Съединените щати, където е открит. Резидентът на НКВД в Турция се укрива в Белгия, но е открит и убит. Ръководителят на разузнаването в Далечния изток успява да се спаси в Манджурия, където се предава на японската квантунска армия. АЛЕКСАНДЪР ОРЛОВ, който работи като чекист по време на Гражданската война в Испания, е извикан в Москва, но той избира изгнание в САЩ.

Карл Рам — приятел на супершпионина РИХАРД ЗОРГЕ, се връща от Шанхай и е убит. Твърди се, че Зорге отказва да се върне при едно от повикванията; той се справя блестящо в Япония, където по-късно японците го арестуват за шпионаж и го екзекутират. Чистките продължават, докато Германия напада Съветския съюз на 22 юни 1941 г. (Вж. БАРБАРОСА.)

Когато започва войната, Берия е един от най-доверените хора на Сталин. От тайната му полиция се изисква по-голяма отговорност — да защитава кремълските лидери и да осигурява лоялността на армиите, които воюват срещу германците. В чужбина Берия разширява събирането на разузнавателни сведения. Той назначава оперативни работници в съветските посолства в Берлин, Канада и Съединените щати.

В Съединените щати е създадена съветска комисия за търговия, за да се ускори трансферът на оръжия за Съветския съюз. Като по-стара, все още функционираща организация, чиято дейност е също търговска, е АМТОРГ. Военновременната комисия вече наброява над 1000 служители и се е превърнала в сборен пункт за военно и промишлено разузнаване.

Най-ценната част от работата на Берия е осигуряването на секретни данни за атомната бомба, които подпомагат усилията на съветските учени. На него са възложени ръководството на съветските ядрени изследвания и програмата за развитие на атомната бомба. Той ръководи и дейността на МРЕЖА АТОМНИ ШПИОНИ в Съединените щати, Канада и Великобритания.

По време на войната е създадена нова организация за КОНТРАШПИОНАЖ — СМЕРШ (съкращение от Смерть шпионам — Смърт на шпионите). Новата наказателна организация е безпощадна към всеки военен, който дори и за момент си помисли, че може да извърши предателство или че не може да отдаде всичко от себе си за родината. Сред служителите на НКВД, които работят в Смерш и се издигат до високи постове в съветското разузнаване, е генерал-полковник ИВАН СЕРОВ. Той се прехвърля в НКВД, след като оцелява в чистките на ГРУ. Серов ликвидира антисъветски настроените естонци, латвийци и литовци и лично участва в КАТИНСКОТО КЛАНЕ.

Сталин не се доверява на западните си съюзници, но чувството е взаимно. Американските и британските лидери толкова не вярват на Сталин, че не му предоставят подробности във връзка с ДЕНЯ Д. Някои от съюзниците дори настояват да не се дава каквато и да е информация на Сталин. Но се постига компромис и британските и американските военни мисии в Москва получават нареждане да информират Сталин за датата, но не и за мястото на дебаркирането. Той е уведомен, че десантът ще се проведе на 1 юни 1944 г. (Но скоро след десанта в Нормандия генерал Дуайт Айзенхауер — командващ съюзническите сили в Западна Европа, моли Сталин Червената армия да продължи офанзивата, за да помогне да се намали германският натиск към бреговете, където е осъществен десантът.)

През войната Съветският съюз постоянно използва шпионаж и ДЕЗИНФОРМАЦИЯ. Освен шпионите, свързани с проекта за атомната бомба, двама британски РАЗУЗНАВАЧИ — ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ и ДЖОН КЕЪРНКРОС, също предоставят информация на руснаците. Същевременно съветските специалисти по дезинформация и пропаганда не дават гласност за американската помощ, непрекъснато омаловажават американските военни победи и дори приписват освобождаването на Париж на Червената армия и на френските партизани комунисти.

Съветските разузнавателни органи провеждат няколко великолепни операции, които предоставят разузнавателна информация от германското Висше командване (вж. ШПИОНСКИ КРЪГ ЛУСИ и ЧЕРВЕН ОРКЕСТЪР). Но Сталин обикновено се отнася подозрително или просто пренебрегва разузнавателните сведения, получени от високи места. Няколко подвеждащи военни операции също се оказват успешни (вж. МАКС; ШЕРХОРН).

След войната Берия насочва усилията си в разработването на атомната бомба и продължава да ръководи държавната сигурност и разузнавателните служби. Той се смята за наследник на Сталин и тайно се подготвя за ролята, като поставя свои хора на ключови позиции. През нощта на 1 март 1953 г. Берия се среща насаме със Сталин във вилата на диктатора в Кунцево. Малко след срещата Сталин получава удар и на 5 март умира.

Берия прави необходимото, за да поеме правителството, като се включва в общото ръководство. Той успява да си спечели Георгий Маленков, на когото може да оказва влияние, и Никита Хрушчов, с които смята да създаде властваща тройка. Може би Берия е обединил усилията си с тях — временно, — уверен, че страната още не е готова за нов грузински диктатор.

Той обединява полицейските сили в супероргана МВД. Но на 26 юни е арестуван в Кремъл, осъден е тайно и също така тайно е екзекутиран на 23 декември 1953 г.

Генерал-полковник Серов — заместник-директор на военното разузнаване (ГРУ) и един от конспираторите, е назначен за председател на новосъздаденото КГБ. През 1956 г. Серов и ЮРИЙ АНДРОПОВ — съветският посланик в Унгария, измамват унгарските контрареволюционни лидери, като първо ги подвеждат, а след това ги залавят, измъчват и екзекутират. През декември 1958 г. Серов е назначен за ръководител на ГРУ и застава начело на разпространилата се корупция. Това се превръща в истинска благодат за западните разузнавателни агенции, тъй като офицерите на ГРУ, отвратени от корупцията, се превръщат в ИЗМЕННИЦИ, ОСТАНАЛИ НА МЯСТО, и предоставят ценни разузнавателни сведения.

През август 1945 г. завършва Втората световна война. Заедно с края на войната се разширява дейността на съветското разузнаване — към Съветския съюз са присъединени огромни територии с многобройно население от Германия, Румъния, Чехословакия и Япония. Преди войната Съветският съюз, най-голямата страна на света, покрива една седма от площта на Земята. След войната териториите, контролирани от руснаците, вече представляват една шеста от планетата.

През 20-те години Амторг — съветска търговска агенция, служи за очи и уши на Москва в САЩ. В тази организация се полага началото на съветска шпионска МРЕЖА, която ще пусне корени и ще процъфтява през следващите десетилетия. През ноември 1933 г. Съединените щати признават съветския режим и Максим Литвинов — комисар по външните работи, цинично се съгласява да прекрати дипломатично наречената комунистическо-пропагандна дейност в Съединените щати. Бивш разузнавач във Великобритания, Литвинов, разбира се, не удържа думата си. Той знае, че зад съветските шпионски усилия се крие амбициозна цел — ПРОНИКВАНЕ във висшата администрация на САЩ с помощта на американските комунисти. (Вж. БЕНТЛИ, ЕЛИЗАБЕТ; ЧЕЙМБЪРС, УИТАКЪР.)

Съветският шпионаж срещу Запада продължава и по време на Втората световна война, но американските власти нямат представа за действителните му размери. Узнават ги едва в края на войната, когато ИГОР ГУЗЕНКО — шифровчик в съветското посолство в Отава, Канада, става изменник. Гузенко прави първите разкрития за шпионския кръг, свързан с атомната бомба, в който участват британските специалисти КЛАУС ФУКС и АЛЪН НЪН МЕЙ, а също ЮЛИУС РОЗЕНБЕРГ и др.

Съветското разузнаване използва 3 метода за работа в Съединените щати и Великобритания. Първо, привлечени като шпиони на Съветския съюз са членове на комунистическата партия, особено в САЩ и Великобритания, повечето от които са истински идеалисти (вж. СЛУЧАЯТ АМЕРАЗИЯ; ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ). Второ, руснаците работят като АГЕНТИ ПОД ДИПЛОМАТИЧЕСКО ПРИКРИТИЕ в посолствата. Много от агентите на ГРУ и КГБ работят в търговските представителства или пък са изпратени като кореспонденти на съветската осведомителна агенция ТАСС. Третият източник на шпионска информация са АГЕНТ-НЕЛЕГАЛИТЕ (разузнавачи, приели чужда самоличност) — съветски граждани, обучени в ШПИОНСКИ ШКОЛИ и получили името и легендата на гражданин на страната, където работят — например САЩ (вж. АБЕЛ, РУДОЛФ; ХЕРМАН, РУДОЛФ) или Великобритания (вж. ЛОНСДЕЙЛ, ГОРДЪН; КОЕН, МОРИС).

По време на войната ГРУ провежда изключително успешни шпионски операции срещу Германия (вж. ШПИОНСКИ КРЪГ ЛУСИ; ЧЕРВЕН ОРКЕСТЪР; ЗОРГЕ, РИХАРД). След войната дейността на съветското разузнаване се разраства в Европа и се организират нови клонове в окупираните от руснаците територии. Създадени са разузнавателни агенции и са обучени местни ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЦИ в Германия, Полша, Чехословакия, Източна Австрия, Унгария, Румъния и България.

Съветският съюз полага всички усилия, за да премахне демократичните правителства и да наложи хора, одобрени от Москва. Всички изброени по-горе страни, с изключение на Австрия, са превърнати в сателити. Албания също е сред страните, известни по времето на Студената война под общото наименование Източен блок. Всички те са настроени против Запада. Противостоенето на Изтока и Запада се изостря в един определен момент. Берлин, разделен на Източен и Западен, е сборен пункт на шпиони и ИЗМЕННИЦИ. Попаднал под юрисдикцията на 4-те сили, градът се наблюдава от 4 разузнавателни системи, в които САЩ, Великобритания и Франция са срещу Съветския съюз.

Първата криза настъпва през юни 1948 г., когато с надеждата да принудят западните сили да напуснат града руснаците изолират всички въздушни, сухоземни и речни видове транспорт към него, налагайки по този начин обсада на над 2-милионното население на Берлин. Съюзниците, както все още се наричат американците, англичаните и французите, остават непоколебими. Съюзнически самолети спускат в града храни, лекарства и дори въглища, докато накрая кризата постепенно отминава. Изтокът и Западът се сблъскват отново във ВИЕНА — стария шпионски център на Европа. Там системата на 4-те сили продължава да съществува, докато през 1955 г. окупационните войски не се изтеглят. Но Берлин е мястото, където започва истинската криза, драматично обрисувана от ДЖОН ЛЬО КАРЕ в романа „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came In from the Cold“) (вж. ФИЛМИ; ЛИТЕРАТУРНИ ШПИОНИ).

Създаването на СЕВЕРНОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ПАКТ (НАТО) е ново предизвикателство за руснаците, както и сериозен ОБЕКТ за разузнаване. През годините немалко шпиони работят там, а много от тях са разобличени. По-малко известна цел, но сериозен обект за съветското разузнаване е Швеция. Там ГРУ проявява изключителна активност поради разположението на страната и лесния достъп. Полковникът от шведските военновъздушни сили СТИГ ВЕНЕРСТРЬОМ е агент на ГРУ от 15 години. Според проучване от 1984 г. КГБ и ГРУ по това време имат 50 офицери в Швеция и още 160 разузнавачи от Полша, Източна Германия, Унгария, Чехословакия и Румъния. В тях не са включени туристите и групите за „културна“ размяна.

КГБ и ГРУ винаги са имали голямо, ако не определящо влияние върху специалните служби на страните от Източния блок. Агенти на източногерманското МДС (ЩАЗИ) работят съвместно със съветските организации. Същото важи и за България, която си създава слава по отношение на МОКРИТЕ СДЕЛКИ. (Вж. МАРКОВ, ГЕОРГИ.)

Мехмет Али Агджа — турчин, който през май 1981 г. стреля по папа Йоан Павел Втори след внимателно организиран заговор, замесва българските тайни служби. ВИКТОР ШЕЙМОВ от КГБ, станал изменник през 1990 г., свързва заговора с КГБ. Съветски говорител нарича цялата история лъжа, изтъквайки, че Шеймов, който е избягал през 1980 г., не е посочен от ЦРУ като свидетел, когато италианските власти разследват опита за убийство на папата.

Никита Хрушчов, който поддържа и одобрява чистките на Сталин в Украйна, се появява като първи секретар на партията след борбите за власт, последвали смъртта на Сталин. През 1956 г. той изнася доклад на закрито заседание на XX конгрес на партията. Чувствайки се достатъчно силен, Хрушчов отправя предизвикателство към привържениците на Сталин и цялата партийна общественост, заклеймявайки диктатора за престъпленията му и за създаването на „култа към личността“. (МОСАД — израелската агенция за външно разузнаване, успява да получи копие от речта на Хрушчов и бързо я предава на ЦРУ.)

Хрушчов намалява съветските конвенционални войски и набляга на развитието на ядрените оръжия, които да са готови за нападение срещу Запада с реактивни бомбардировачи и с междуконтинентални балистични ракети. Тъй като желязната завеса прикрива голяма част от точните източници на информация за съветските технологии и военно развитие, първо президентът Труман, а по-късно и Айзенхауер дават разрешение за ограничен брой НАБЛЮДАТЕЛНИ ПОЛЕТИ на американски самолети над Съветския съюз (някои от тях са пилотирани от британци). Британски самолети КАНБЕРА също са изпълнявали такива задачи. Айзенхауер одобрява разработването на самолет U–2 за големи височини и на СПЪТНИЦИ, които да определят мащабите на съветските оръжейни програми. От 1956 до 1960 г. U–2 извършват наблюдателни полети над Съветския съюз, а след това мисиите се изпълняват от разузнавателни спътници.

Хрушчов говори за „мирно съвместно съществуване“, но сипе заплахи „Ще ви погребем“ и предизвиква кризи, които 2 пъти докарват и Съединените щати, и Съветския съюз до ръба на ядрена война. И в двата случая западното разузнаване не успява да предвиди действията на руснаците.

През юни 1961 г. Хрушчов заявява, че ще върне Източен Берлин на Източна Германия и по този начин ще откъсне Западен Берлин от Запада. Президентът Кенеди свиква 250 000 офицери от запаса и активира няколко стари военноморски кораба. Кризата отслабва. Тогава, през август, западните лидери не получават предупреждение от разузнавателните източници, че руснаците и източногерманците започват бързо да издигат стена, а също и други бариери по цялото протежение на границата между Източна и Западна Германия. През есента на 1962 г., без западните разузнавателни агенции да подозират нещо, Хрушчов започва да разполага балистични ракети с ядрени глави в Куба — предизвикана е КУБИНСКАТА РАКЕТНА КРИЗА. Разузнавателните агенции са се провалили, но се включват в кризата. Самолети U–2, а също и нискокръжащите фотосамолети F8U КРУСЕЙДЪР и F–101 ВУДУ снимат доказателства за разположението на ракетите. Особено ценни са и разузнавателните сведения, предоставени от полковника от ГРУ ОЛЕГ ПЕНКОВСКИ, станал изменник.

След конфронтация, която заплашва да доведе до ядрена война (американските разузнавателни служби не са имали информация, че ядрените глави са вече разположени в Куба), Хрушчов отстъпва и ядрените ракети са изтеглени. Отстъплението му отслабва позициите му в Кремъл и през октомври 1964 г. той пада от власт. По времето на Леонид Брежнев отношенията със Запада се характеризират с хардлайнерска политика — нахлуването в Чехословакия през 1968 г., нашествието в Афганистан през 1979 г. В ТАЙНИЯ СВЯТ дейността на шпионите продължава, но резултатите са бавни.

Съветските шпиони под дипломатическо или търговско прикритие се съсредоточават над промишлени и технически тайни, като например танково въоръжение и системи за засичане на подводници. Интересът към внедряване и вербуване на идеологически агенти намалява. Руснаците получават предложения за предоставяне на секретна информация от „инициативници“ срещу високо заплащане, много от които на американска държавна служба.

Съветските шпиони понякога работят в самото сърце на капиталистическия свят. През 1961 г. руснаците основават инженерна компания във Франция, управлявана от натурализиран французин. В продължение на 14 години компанията изпълнява задачи, свързани с безопасността на страната. Много късно френското разузнаване открива, че това е просто една фасада за получаване на информация от натовската мрежа за ранно предупреждение, а също и сведения за френските военни и търговски авиотехнологии. През 1965 г. Франция изгонва директора на Аерофлот в Париж, след като е обвинен, че краде тайни от Конкорд — съвместно построения англо-френски свръхзвуков самолет. Агенти манипулират изпълнителните директори на корпорацията, за да получат това, от което се нуждаят руснаците. Японската корпорация Тошиба и норвежката фирма под държавен контрол Конгсберг Вопенфабрик работят съвместно и са обработени от руснаците да продадат на ленинградската (санктпетербургската) корабостроителница опита си в производството на съвременни подводникови витла.

Съветските дипломатически мисии до такава степен са пълни с шпиони, че експулсирането на дипломати се превръща в нещо обичайно. През септември 1985 г. ОЛЕГ ГОРДИЕВСКИ — висш сътрудник на КГБ на работа в съветското посолство в Лондон, става изменник и предоставя на британската Служба за сигурност (МИ–5) списък с имена. Британците незабавно изгонват 25 съветски дипломати по обвинение в шпионаж. Руснаците си връщат, като експулсират от Съветския съюз 25 англичани, включително кореспонденти и бизнесмени. В периода 1970–1985 г. англичаните изгонват 144 руснаци под дипломатическо прикритие, докато американците — едва 6. Голямата разлика се дължи на това, че в Съединените щати ФБР предпочита да държи съветските агенти под НАБЛЮДЕНИЕ, за да може да улови американските им контакти.

През ноември 1982 г. след дълго боледуване умира Брежнев. На негово място идва ЮРИЙ АНДРОПОВ — бивш директор на КГБ. (Андропов, ДЖОРДЖ БУШ и ХАИМ ХЕРЦОГ стават държавни ръководители, след като са били директори на водещи разузнавателни агенции.) Умни пропагандисти на КГБ описват Андропов като изкусен държавник, прескачайки ролята му на безжалостен потисник на унгарското и чешкото въстание. Той непрекъснато боледува, докато за кратко време заема най-високия пост в Съветския съюз. На негово място е издигнат още по-болният Константин Черненко, след чиято смърт през 1985 г. начело на държавата застава Михаил Горбачов — нов тип съветски ръководител.

По време на тази серия от бързи промени във властта съветският разузнавателен апарат остава непокътнат. Арестът на американския кореспондент НИКЪЛЪС ДАНИЛОФ през август 1986 г. е класически капан, заложен от КГБ. Той е в отговор на извършения от ФБР арест на ГЕНАДИЙ ЗАХАРОВ — съветски разузнавач под прикритието на служител в ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ (шпионско гнездо за руснаци под дипломатическо или търговско прикритие).

След уреждане на инцидента Данилоф — Захаров Горбачов, който се стреми да преобрази съветското общество с помощта на гласност (открита критика) и перестройка (реконструкция или икономическа реформа), се среща с президента Рейгън в Рейкявик, Исландия. Докато двамата лидери изключително предпазливо подхождат един към друг, шпионската война не стихва. Сред американската РАЗУЗНАВАТЕЛНА ОБЩНОСТ 1985-а е наречена ГОДИНА НА ШПИОНИНА. Разкрити са над 20 значителни случая на шпионаж, в повечето от които става дума за „инициативници“. Администрацията на Рейгън изгонва 55 съветски дипломати за шпионаж.

Един от най-влиятелните поддръжници на Горбачов — генерал ВИКТОР ЧЕБРИКОВ, ръководител на КГБ — не е твърде убеден в правотата на гласността и перестройката. Когато през април 1986 г. става експлозия в атомната централа в Чернобил, КГБ по навик се опитва да запази най-страшния ядрен инцидент в света като държавна тайна. Светът научава едва след като радиоактивните частици попадат над Скандинавския полуостров. Огромни територии от Беларус и Украйна са заразени от радиоактивността. Реакцията на правителството е бавна и напълно безсмислена в началото.

Докато Горбачов се опитва да установи по-стабилни икономически връзки със Запада, Чебриков напада Запада, като заявява, че „нашите политически, военни и икономически интереси са накърнени“. След изказването на Чебриков вестник Известия интервюира един картограф, който заявява, че КГБ много отдавна е издало нареждане картите да бъдат подправени. На картите „почти всичко е променено — пътища, реки и градски части са преместени“ — казва той. Фалшивите географски карти са нещо доста глупаво във века на СПЪТНИЦИТЕ, но те са отражение на стила на КГБ. През октомври 1988 г. Горбачов сваля Чебриков от поста му.

Работата на Чебриков е поета от ВЛАДИМИР КРЮЧКОВ, който наблюдава с подозрение и страх как Горбачов създава постоянен парламент, обявява общонародни избори с множество кандидати, започва да изтегля съветските войски от Източна Европа и Афганистан и не предприема нищо, докато комунистическите режими рухват заедно с Берлинската стена. През август 1991 г. Крючков и други хардлайнери се опитват да свалят Горбачов. Хиляди руснаци излизат на улиците пред танковете, за да протестират срещу опита за преврат. През юни Борис Елцин, който критикува бавните реформи на Горбачов, е избран за президент на Руската република по време на първите демократични избори в руската история. През август 1991 г. той се изправя на танк в Москва и става герой и символ на неподчинението. Бъдещето на Русия е негово, тъй като след декември 1991 г. Съветският съюз престава да съществува.

Като ръководител на новата Руска федерация Елцин прекратява съществуването на КГБ, заменя го със СВР — Служба за външно разузнаване, и ФСК — Федерална служба за контраразузнаване, и създава агенции за президентска и комуникационна сигурност. СВР се отчита директно пред Елцин и дава заявка за започването на нова шпионска война. СВР повдига обвинението, че западните разузнавателни агенции се сдобиват с държавни тайни, като дават подкупи и плащат скъпо за такава информация. През май 1996 г. Русия експулсира четирима британски дипломати по обвинение, че Великобритания поддържа шпионски кръг извън британското посолство. В отговор Великобритания изгонва четирима руски дипломати.

Що се отнася до СВР, западните разузнавания смятат, че агенцията разполага с ограничени средства, за да извършва шпионски действия в чужбина. Но по-иначе стоят нещата с ГРУ, чиито средства идват от военния бюджет. МРЕЖАТА му от АТАШЕТА продължава да действа в западните страни.

Към средата на 90-те години тежкото икономическо положение на Русия, продължителната Гражданска война в Чечня, разочарованието от масовата престъпност и други фактори водят до надигането на силни протести в руския парламент и на общата политическа сцена. В подобна обстановка ролята и силата на разузнавателните агенции СВР и ФСК укрепват застрашително.

Но смутовете в Русия от лятото на 1996 г. водят до сериозна заплаха за преизбирането на Елцин за президент. Изборите на 16 юни 1996 г. не излъчват победител и на втория тур Елцин се изправя срещу кандидата на комунистическата партия Генадий Зюганов. До гласуването на 3 юли Елцин премахва трима хардлайнери от управлението. Повечето са висши кадри от армията. Отстранени са още:

Михаил Барсуков — ръководител на федералната служба за контраразузнаване (ФСК), която охранява и Кремъл. През 1991 г. е избран за ръководител на кремълската охрана. Барсуков е твърд поддръжник на Александър Коржаков, а през 1995 г. е назначен за ръководител на ФСК. (Описват го като стриктен, мълчалив и непопулярен сред подчинените му.)

Александър Коржаков — ръководител на Президентската служба за сигурност (ПСС) — преди част от КГБ. През 1993 г. е назначен за ръководител на президентската безопасност. (Говори се, че Коржаков е вторият по власт в Русия, близък приятел и партньор на Елцин в тениса.) На 2 юли 1996 г. Елцин подписва декрет за обединяването на федералната служба за охрана (ФСО) и Президентската служба за сигурност (ПСС). Новата агенция е наречена Държавна служба за охрана (ДСО) и е под ръководството на генерал-лейтенант Юрий Крапивин. Реорганизацията, юнските събития и издигането на Александър Лебед — генерал-лейтенант от военновъздушните сили, за висш съветник на Елцин по сигурността създават нова, централизирана насока на руските действия във вътрешната сигурност. (Лебед е на трето място в президентските избори от 16 юни, когато събира 14,5% от гласовете. Елцин събира 35%, а Зюганов — 32%.)

На втория тур през юли 1996 г. Елцин печели изборите.

Ръководител на личен състав

Висш офицер от щаба на американската армия, отговарящ за разузнавателната дейност, а също и ръководител на Г–2. Кодът на американския щаб е AXI. Длъжността съответства на ДИРЕКТОР НА ВОЕННОМОРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ в американския флот.

Ръководство за икономическа сигурност (РИС)

Подробно ръководство, публикувано от Министерството на отбраната на САЩ, в което са описани изискванията, ограниченията, степените на секретност и други необходими мерки за сигурност, имащи за цел да елиминират неоторизирано разкриване на секретна информация.

Официалното название на инструкцията е Ръководство за икономическа сигурност за опазване на засекретена информация. От 1995 г. е прието да се нарича Национална програма за икономическа сигурност. Неофициално офицерите по сигурността я наричат Библия.

Рьослер, Рудолф (1897–1958)

Антинацистки настроен германец, ключов член на ШПИОНСКИЯ КРЪГ ЛУСИ.

През Първата световна война Рьослер служи в немската армия, но за разлика от другите ветерани в унизена и неспокойна Германия след войната, които подкрепят нацистите, той още в самото начало им се противопоставя. Известно време живее със съпругата си в Берлин, където работи в театъра и публикува антифашистки статии. След това се преместват в Люцерн, Швейцария. Рьослер открива издателство и става разузнавач единак. През 1936 г. публикува брошура, в която предсказва германската окупация на демилитаризираната Рейнска област — 6 месеца преди това да стане действителност.

Рьослер имал добри връзки с Вермахта, откъдето получавал разузнавателна информация, в това число информацията за нападението на Германия срещу Съветския съюз с точната дата (22 юни 1941 г.).

В своята книга „Изкуството на разузнаването“ („The Craft of Intelligence“, 1963) АЛЪН ДЪЛЕС — резидент на УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СЛУЖБИ в Берн през тези години, пише: „По неустановен досега канал Рьослер постоянно получава в Швейцария разузнавателна информация от германското върховно командване в Берлин за по-малко от седмица след приемането на решенията от военното ръководство на Германия…“ Рьослер работи за Съветския съюз и дълго време успява да избегне ареста по обвинение в шпионаж, тъй като паралелно с тази си дейност редовно информира швейцарските власти за немските планове срещу тяхната страна. Така например през юли 1940 г. швейцарците доста се поизплашили, научавайки, че германците са съсредоточили свои войски на немско-швейцарската граница. Но Рьослер ги успокоил, получавайки по своите канали точна информация, че тези мероприятия не са подготовка за влизане в Швейцария. Заплахата от такова навлизане си останала, а Рьослер продължил да информира швейцарските специални служби за германските планове. Но през 1944 г. швейцарците арестуват Рьослер и останалите членове от кръга Луси. Очевидно са искали да ги предпазят от германското СД. През септември същата година ги освобождават.

След войната семейство Рьослер решава да остане в Швейцария. Едва през 50-те години той предприема едно-единствено и доста загадъчно посещение в Западна Германия. Там той е арестуван като шпионин и осъден на 1 година затвор.

Рьослер умира в Швейцария в жестока нищета. Разноските по погребението му поема анонимен благодетел.