Жените, които го познаваха

101.

Стаята беше малка и задушна. Миришеше на прах и пот. Вентилационната система беше стара и температурата беше близо трийсет градуса. Себастиан благодари наум на архитекта, че тук няма прозорци. Ако вътре печеше слънце, щеше да бъде непоносимо. Торкел и Себастиан седяха един до друг срещу Ралф Свенсон. Той беше облечен с анонимни, арестантски дрехи. Седеше с прегърбени рамене. Погледът му се стрелкаше между двамата и накрая се спря на Торкел.

– Ще говоря с него. С никой друг. – Ралф кимна към Себастиан.

– Не решаваш ти.

– Добре.

Ралф млъкна. Скръсти ръце на стомаха си и наведе глава. Торкел въздъхна. Нямаше намерение да позволява протоколът да се изпречи на пътя към евентуален резултат. Ралф беше връзка с Хинде, който беше отвлякъл колежката и приятелката му. Нямаше време за нищо друго освен за подхода, който за най-кратко време щеше да доведе до успех. Торкел отмести назад стола си и стана. Сложи ръка на рамото на Себастиан и после излезе от стаята, без да пророни нито дума.

Веднага щом вратата се затвори, Ралф вдигна глава и погледна Себастиан в очите. Изправи гръб, сложи лакти на масата и се наведе напред. Себастиан седеше мълчаливо и чакаше. Ралф го погледна изпитателно – нещо, което беше научил от Хинде, но Себастиан се съмняваше, че има с какво да го подкрепи. Себастиан обаче можеше да се включи в играта му за известно време. Играта на мълчание го устройваше много добре. Даваше му време да събере мислите си. Да загърби чувствата си. Да потисне безпокойството си. Емоциите нямаше да помогнат на Ваня. Той трябваше да съживи някогашния Себастиан.

Леденостуден. Гъвкав. Аналитичен.

Човекът, който променя нещата.

– Себастиан Бергман. Най-после се запознах с теб. – Ралф наруши мълчанието със забележка, която разкри известен интерес към опонента му. Той беше благодарен за срещата. Това даваше известно предимство на Себастиан. Свенсон определено не беше от категорията на Хинде.

– Как си? – с безразличен глас попита Себастиан, без да отговаря на встъпителната забележка на Ралф, само се усмихна.

– Какво искаш да кажеш?

Себастиан повдигна рамене.

– Елементарен въпрос. Как си?

– Защо искаш да знаеш?

Себастиан изобщо не искаше да знае, но дългогодишният опит го беше научил, че това е отличен въпрос, с който да започне. С цялата си простота въпросът разкриваше за противника повече, отколкото предполагаше. В този случай нежеланието да отговори може би показваше, че Ралф не е свикнал да го питат за чувствата му. Стана му неудобно. Или онези, които бяха питали, не се интересуваха от отговора и следователно не бе необходимо да мисли какво да каже по тази тема. Освен това показваше, че Ралф е имал неприятни преживявания, когато е трябвало да се разкрие емоционално, и че твърде голямата откритост е довела до някакво наказание. Себастиан не си направи труда да се задълбочи и бързо премина по-нататък, опитвайки друг подход. Леко провокативен.

– Какво е чувството, когато не си нищо повече от пионка в играта на Едвард Хинде?

– Чувствам се добре. По-добре, отколкото да съм само Ралф.

Себастиан обработи информацията.

По-добре, отколкото да съм само Ралф.

Слаб характер. Безволев. Приказките, че е отишъл при Хинде и се е изповядал, бяха глупости, разбира се. Ралф никога не би измислил такава внушителна идея. Той не би направил нещо такова. Себастиан би се изненадал, ако Ралф е успял в нещо през живота си. Обаче беше вярно, че идолизира Хинде. Изрезките от вестници, които бяха намерили в апартамента му, разказваха красноречиво историята.

Одобрение и признание.

Хинде му беше дал и двете и това правеше по-трудно за Себастиан да разбере онова, което искаше. По-трудно, но не невъзможно. Трябваше само да забие клин между двамата.

– Знаеш ли как те намерихме?

– Да.

– Знаеш ли кой ни даде името ти?

– Да, казаха ми.

– Сигурно се чувстваш странно, когато си предаден от човек, на когото вярваш.

– Ако Учителя има план и това е част от него, тогава... – Ралф разпери широко ръце с дланите нагоре. Ако човек не знаеше, че той е убил четири жени, можеше да си помисли, че е набожен. – Аз съм само обикновен човек, който се опитва да върви по стъпките на великия – добави той.

Себастиан стана и започна да крачи из малката задушна стая. Времето летеше. Трябваше да полага усилия да не покаже напрежението си. Знаеше, че няма преки пътища.

– Мисля, че ти си повече от това. Затова Едвард се е погрижил да свършиш тук.

– Ласкаеш ли ме?

– Не го ли заслужаваш?

– Аз благодаря на Учителя за всичко, което съм. Ти също трябва да си му благодарен.

– Нима? И защо?

– Книгите ти. Това са неговите думи. Неговите действия ти осигуриха успех. Както и на мен. Той е велик човек.

Себастиан слушаше внимателно. В казаното от Ралф имаше лек нюанс на декламиране, сякаш го беше научил наизуст и го рецитираше. Мантра. По-рано може и да е било вярно, но сега вероятно имаше причина да се постави под съмнение. Или Себастиан чуваше само онова, което искаше да чуе?

– Значи искаш да кажеш, че ние двамата сме дребни риби? Това е адски дразнещо, ако питаш мен.

– Разликата между мен и теб е, че ти си мислиш, че можеш да се равняваш по него, а аз знам, че не мога. – Ралф кимна на себе си, сякаш току-що беше прозрял нещо изключително важно. – Той иска да ни покаже това. Нашето място в ада, който наричаме живот.

Себастиан не обърна внимание на реториката и пристъпи към същността на въпроса. Какво правиш, когато си в дъното на хранителната верига? Искаш да се изкачиш.

– Но ти си напуснал мястото си. – Себастиан сложи ръце на масата и се наведе към Ралф. – Развил си се. Имаш пълното право да се равняваш по него.

Одобрение и признание.

Това, изглежда, проработи. Ралф наклони глава на една страна. Той не само слушаше, а и разсъждаваше. С малко късмет и преоценяваше.

– Не смяташ ли за интересно, че Едвард ни даде името ти точно когато ти щеше да го надминеш? – продължи Себастиан.

– Не го виждам така...

Може би не го беше виждал така досега, но мисълта определено се вкореняваше в съзнанието му. Себастиан продължи по същия път, защото чувстваше, че ще го заведе донякъде.

Одобрение и признание.

– Така го вижда Едвард – заяви той. – Издал те е поради една-единствена причина. Страхувал се е, че ти може да станеш по-велик от него.

Ралф изправи рамене още повече. Израстваше с всяка дума. С всяко прозрение.

– Не мисля..

О, напротив, помисли си Себастиан. Може и да си пълен психопат, но нямаш добър контрол върху езика на тялото си.

Клинът беше вкаран, сега трябваше да го забие. Да не му дава време да мисли. Да пробие бронята му.

– Питай мен. От кого се страхувах? От Едвард или от теб? Кой не ми излизаше от главата през цялото време? Замисли се.

Думите се изливаха от Себастиан. Не беше необходимо да мисли какво да каже, нито как да се изрази най-добре. Това беше истината и той се почувства добре, че най-после я казва. Единственото, което не трябваше да забравя, беше да сдържа гнева си. Да подхранва себелюбието на Ралф.

Наведе се още по-близо до него и зашепна:

– Ти беше единственият, който ме нарани. Даде ми безсънни нощи. Накара ме да се съмнявам в себе си. Ти беше звездата. Ти живееше истински живот. За кого пишеха? От кого се страхуваха всички в целия град? Кой получаваше цялото внимание?

– Аз, и все още го правя.

– Но само още малко. Ти си затворен тук, а Едвард е навън, на свобода, с палката в ръката.

Ралф го погледна с напълно изненадано изражение. Себастиан се беше чудил дали той е наясно с плановете на Хинде. Сега получи отговора, без дори да зададе въпроса.

– Как така навън, на свобода? Избягал ли е?

– Да.

Себастиан гледаше как Ралф се опитва да обработи информацията, да я обмисли. Не успя.

– Не знаеше ли за това? Той не ти ли каза?

Ралф не отговори. Не беше необходимо. Разочарованието беше изписано на лицето му.

– Очевидно не е искал да знаеш – продължи Себастиан, наблягайки на думите си, за да бъде сигурен, че Ралф няма да пропусне нито един нюанс от предателството на Хинде, и за да не му позволи да измисли обяснение за случилото се. – Той е искал да ти отнеме силата. Кой се страхува от теб сега?

Ралф го погледна объркано. Себастиан почувства, че е на път да го спечели.

– Но ти можеш да запазиш силата си – спокойно и окуражително каза той. – Да поемеш контрола над човека, който те контролираше. Ученикът става учител. Нали винаги това си искал? Да бъдеш като Едвард Хинде?

– Аз вече съм по-добър от Едвард.

Едвард, отбеляза със задоволство Себастиан. Не „Учителя“ този път.

Ралф стисна решително устни.

– Аз убих пет – предизвикателно каза той.

Себастиан се смрази. Пет? Още една жена? Някоя, която не бяха намерили? Как я бяха пропуснали? Коя беше тя?

– Имаше един дебелак – обясни Ралф, когато видя, че Себастиан не разбира.

Троле. Троле беше мъртъв. Дълбоко в душата си Себастиан знаеше това, но потвърждението пак дойде като удар. Той затвори очи. Трябваше да остане съсредоточен. Беше на път да пречупи Ралф. Вече бе разрушил някои защити. Беше започнал да прониква през бронята. Не трябваше да се оставя да го завладеят чувства. Троле беше мъртъв. Това не беше точно новина. Преживей го. Спечели Ралф.

– Той не се брои.

– Защо?

– Не беше планиран. – Себастиан съзнаваше, че стъпва по тънък лед, но се надяваше, че вече знае достатъчно за Ралф, за да проработи стратегията му. – Не е трудно да убиеш някого на улицата. Всеки идиот може да го направи.

– В колата – замислено каза Ралф.

– Какво?

– Наръгах го с нож в колата. Но разбирам какво имаш предвид. Той не беше част от ритуала.

– А ти можеш повече.

Ралф се втренчи в Себастиан. Очите му бяха изпълнени с топлота. Едвард беше казал, че те си приличат, Ралф и Себастиан. Прав беше. И двамата го разбраха какъв е. Що за човек е. Колко струва. Ралф означаваше нещо, но Едвард го беше измамил. Беше избягал зад гърба му.

Себастиан посрещна изпълнения с възхищение поглед на Ралф с усмивка. Из тялото му се разля топлина. Беше успял да го спечели на своя страна. Беше се добрал до несигурната му същност, която жадуваше за одобрение. Сега трябваше само да черпи от нея.

– Как се чувстваш сега? Трябваше да понесеш много.

– Колкото и да е странно, чувствам се силен. – Ралф млъкна, замисли се и после кимна. С достойнство.

– Наистина си силен. Ти си достоен противник. Трябва само да решиш кой е противникът ти. Така ще станеш победител.

– Искаш да кажеш, че трябва да премеря силите си с него?

– Ти си по-добър от него. – Себастиан си пое дълбоко дъх. Бяха стигнали до повратната точка. Не можеше да продължава с предварителната обработка на този етап. Трябваше да получи резултат. Всяка минута беше критична за Ваня. – Нуждая се от помощта ти.

Изражението на Ралф показа пълно стъписване.

– Искаш да ти помогна?

– Няма друг начин. Без мен не можеш да се изправиш срещу Хинде. Ще завършиш като бележка под линия, а Едвард ще остане в историята.

– Какво искаш да направя?

Себастиан едва се сдържа да не прихне да се смее. Но дори не се усмихна. По дяволите, много го биваше! Почувства се добре, че се е върнал в играта.

– Отговори на един въпрос.

– Добре.

– Ако Едвард не може да отиде в дома на жертвата, къде би я завел?

– Знаеш ли коя е?

– Да.

– Хванал ли я е вече?

– Да.

– Но не знаеш къде са?

– Не.

Ралф се усмихна и поклати глава. Беше си възвърнал контрола. Може би твърде бързо. Себастиан почувства, че Ралф няма да избере един противник, а ще предизвика и двамата. Трябваше да ускори нещата, докато в същото време продължава да го ласкае.

– Трябва да прочетеш книгата си.

– Коя от двете?

– Първата. Страница сто и дванайсет. – Ралф отново се усмихна и дори се засмя тихичко.

– Пропускам ли нещо? – попита Себастиан и се отправи към вратата.

– Сто и дванайсет е телефонът за спешни случаи. Набираш го, ако се нуждаеш от спасение. Хареса ми символиката, това е всичко.

Себастиан не си направи труда да коментира и излезе от стаята, надявайки се, че няма да има причина да дойде отново.