Жените, които го познаваха

2.

Влакчето на метрото се разтресе и спря. Майката с бебешката количка пред Себастиан Бергман се хвана за стоманената подпора и нервно се огледа наоколо. Тя беше на тръни, откакто се качи на „Св. Ериксплан“, и въпреки факта, че хленчещото й момченце беше заспало преди две спирки, жената, изглежда, не можеше да се отпусне. Беше очевидно, че не й харесва да бъде в такава близост с толкова много непознати. Себастиан забеляза няколко издайнически знака. Жената непрекъснато пристъпваше от крак на крак, за да избегне физически контакт с околните. Под носа й беше избила пот. Изражението й показваше, че е нащрек, а очите й постоянно се стрелкаха насам-натам. Себастиан се беше опитал да й се усмихне окуражително, но тя бързо отмести поглед встрани и продължи да се оглежда.

Той обходи с поглед претъпкания вагон, който отново спря, като изсъска, в тунела след „Хьоторгет“. След като няколко минути стоя неподвижно, влакчето бавно потегли и влезе в „Т-Сентрален“, главната метро станция в сърцето на Стокхолм. Себастиан обикновено не пътуваше с метрото и никога не го използваше по време на най-натоварените часове или през туристическия сезон. Беше твърде неудобно и хаотично. Той не можеше да свикне с тълпите хора, шума и миризмите. Предпочиташе да върви пеша или да вземе такси. Да бъде на разстояние от хората. Встрани от тях. Това беше нормалната му практика. Но вече нищо не беше нормално.

Нищо.

Себастиан се облегна на вратата в дъното на вагона и надникна през другата врата. Видя я през стъкленото прозорче. Русата коса и наведената глава. Четеше вестник. Той осъзна, че се усмихва, докато я гледа.

Както винаги, тя смени влакчето на „Т-Сентрален“. Вървеше бързо надолу по каменните стъпала до червената линия. За него беше лесно да я проследи. Стига да се движеше на разстояние, беше скрит от потока пътници и от туристите, които разглеждаха картите си.

Когато дванайсет минути по-късно влакчето спря на станция „Ярдет“, той изчака няколко минути и после слезе. Тук трябваше да внимава повече. На перона имаше по-малко хора. Повечето пътници бяха слезли на предишната станция. Себастиан беше избрал вагона пред нейния, така че тя да бъде с гръб към него, когато слиза. Тя крачеше бързо и вече беше на половината път до ескалаторите, когато той я съзря. „Ярдет“ очевидно беше крайната цел и на жената с бебешката количка и Себастиан реши да остане зад нея, в случай че човекът, когото следеше, се обърне поради някаква причина. Жената спокойно буташе количката след хората, които бързаха към ескалаторите, вероятно с надеждата да избегнат задръстване отпред.

Докато вървеше след нея, Себастиан осъзна колко много си приличат. Двама души, които винаги намираха за необходимо да се държат на разстояние.