Жените, които го познаваха

91.

Харалдсон пристигна в дома си за рекордно кратко време. Наруши всички ограничения и правила за улично движение, за които може да се сети човек. Безпокойството му се засили и го тласкаше напред. Той спря, изсвирвайки с гуми на алеята пред къщата, изключи двигателя и изскочи навън.

Бяха му се обадили от козметичния салон. Друга жена, не онази, с която беше говорил по-рано. Йени Харалдсон не дошла. Знаел ли дали тя се е забавила, или...? Харалдсон каза истината. Не знаел дали Йени ще дойде. Жената се извини и го уведоми, че ще трябва да плати седемдесет и пет процента от цената, защото е отменил твърде късно определения час, но му беше все едно. Един излишен разход беше най-малкият му проблем. Той отключи външната врата и влезе.

– Йени!

Мълчание.

Без да събува обувките си, Харалдсон тръгна по коридора.

– Йени! Тук ли си?

Пак мълчание. Той бързо обиколи дневната и кухнята и надникна в комбинираната стая за гости и шиене. Отвори вратата на килера и на тоалетната.

Нямаше никого.

Навсякъде цареше тишина.

Харалдсон се върна в коридора, качи се на горния етаж и спря на няколко стъпала пред площадката. Странно как работеше мозъкът. Той не мислеше за нищо. Страхът беше изместил всичко друго. Изведнъж си спомни. Хинде и четирите убийства през деветдесетте години. Всичките еднакви. Имитаторът Ралф Свенсон. Летния психопат. И той беше убил четири жени. Харалдсон чете за това. Същият метод на действие.

Завързани. Изнасилени. С прерязани гърла.

В домовете им.

В спалните им.

Харалдсон вдигна глава и погледна към спалнята, където спяха той и Йени. Където сутринта бяха закусили и правили любов. Вратата беше затворена. Обикновено я оставяха отворена. Защо да я затварят, когато вкъщи няма никого? Лек звук наруши тишината и Харалдсон осъзна откъде беше дошъл. Тихо хленчене на болка. И страх. Трябваше да положи усилия, за да изкачи останалите стъпала. Стъпка по стъпка. Когато стигна догоре, Харалдсон се вкопчи в перилата, за да не падне назад. Не можеше да откъсне очи от затворената врата. Не можеше да я прогони от мислите си. Особено сега, в разгара на лятото, би било твърде горещо да се спи нощем, ако вратата е затворена през целия ден. Йени не я беше затворила. Защо да я затваря? Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна през стиснати устни, преди да продължи да върви. Подскочи, когато чу мелодията на АББА от мобилния си телефон, и го грабна, без да поглежда екранчето.

– Харалдсон.

Надяваше се да е Йени. Да чуе гласа й, който ще му каже, че всичко е наред и че е станало глупаво недоразумение.

– Обажда се Виктор Бекман – чу се от другия край на линията. Не беше Йени. Нищо не беше наред. Обзе го разочарование и трябваше да използва всичката си сила, за да се задържи на краката си. Не беше в състояние да говори, но и не беше необходимо. Виктор продължи: – Едвард Хинде е припаднал в общата стая. Повърнал е много кръв.

– Какво?

– Изглежда много зле. Тук не можем да се погрижим за него. Мисля, че му има нещо на стомаха.

– Добре... – Харалдсон чуваше какво казва Виктор, но не можеше да разбере защо му го казва точно сега. Все още му беше трудно да обработи информацията.

– Линейката ще дойде скоро. Обаждам се, защото ти трябва да одобриш прехвърлянето му в болница.

– Така ли?

– Да. Да го прехвърлим ли?

Изневиделица от паметта му изплува образ.

Спомен.

Хинде седи на леглото в килията си. Харалдсон стои до вратата. Кожата му е настръхнала. Тихият глас на Хинде.

Кажи „да“.

На какво?

Ще разбереш кога и на какво. Само кажи „да“.

– Там ли си още? – попита Виктор.

– Какво? Да.

– Да го прехвърлим ли? Да или не?

Само кажи „да".

Харалдсон се помъчи да проумее значението на онова, което току-що беше чул, и връзката, която беше направил. Хинде бе знаел, че ще се разболее. Знаел бе, че този разговор ще се състои. Че ще зададат на Харалдсон този въпрос. Знаел е. Но как? Преструваше ли се, че е болен? Имаше ли това нещо общо с нещата, които му беше занесъл Харалдсон? Червено цвекло и шишенце от аптеката. Някакво южноамериканско име, така звучеше. Икакака... Нещо такова. Но защо болест, истинска или фалшива? Защото Хинде искаше да го преместят. Да се измъкне от затвора. Да избяга. Дали да предупреди Виктор? Да му каже за подозренията си?

Само кажи „да”.

Не ставаше въпрос за предупреждение или опит да се предотврати нещо. Това беше чисто изнудване, с една дума. Да даде съгласието си. Да се подчини на заповедите. Харалдсон се опита, но не можа да си представи последиците. Не можеше да прецени „за“ или „против“. Всичко беше объркано. Вратата на спалнята беше затворена. Той направи последните няколко крачки. Трябваше да разбере.

– Томас? Там ли си?

Харалдсон сложи ръка на дръжката на вратата. Пое си дълбоко дъх. Замоли се на Бога, в когото дори не вярваше. Бързо изпусна дъха си и отвори вратата. Подготвен за най-лошото и в същото време абсолютно неподготвен.

В спалнята нямаше никого.

Йени все още беше само в неизвестност.

– Да – отговори той. Гласът му прозвуча като сухо грачене.

– Какво каза? – попита Виктор.

Харалдсон се прокашля.

– Да – повтори той с по-твърд тон. – Прехвърлете го.

– Добре. Къде си? Ще дойдеш ли по-късно?

Харалдсон затвори и пусна телефона в джоба си. Застана на прага на празната си спалня и се разрида.