Жените, които го познаваха

42.

Аника Норлинг направи всичко възможно да убеди Себастиан и Ваня да седнат на канапетата до кафемашината, докато тя отиде да каже на директора на затвора, че те искат да говорят с него, но безуспешно. Себастиан мина покрай бюрото й, насочи се право към вратата и я отвори, без да почука.

Томас Харалдсон подскочи на стола си. Имаше чувството, че са го заловили да прави нещо лошо, и това го изненада. Той вдигна шава и веднага позна човека, който беше застанал на прага. Изражението на мъжа ясно показваше, че не вярва на очите си. Думите му го потвърдиха.

– Какво правиш тук, по дяволите?

Харалдсон се прокашля и изправи рамене. Опита се да си възвърне инициативата, въпреки че никога не я беше имал.

– Сега работя тук.

Себастиан обработи информацията и бързо стигна до единственото възможно заключение. Полицията на Вестерос най-после бе измислила начин да се отърве от Томас Харалдсон и го беше разкарала. Каквото и да се бе случило, сега Харалдсон явно работеше като надзирател в „Льовхага“. Той не беше първият полицай, тръгнал по този път. Често се налага смяна на професията, когато въпросният човек проявява склонност към насилие, има твърде много официални предупреждения или не е показал задоволителни резултати. Причината за понижението рядко беше некомпетентност, но ако имаше пръв път, Харалдсон беше първият кандидат.

– Е, да, полицията не е за всеки – подхвърли Себастиан и влезе в стаята. Ваня го последва и кимна за поздрав на Харалдсон. Той дори не забеляза. Какво искаше да каже Себастиан с думите, че полицията не е за всеки? Какво си мислеше той, че прави тук Харалдсон? – Къде е шефът? – попита Себастиан и се настани на единия фотьойл.

– Какво? – Харалдсон се обърка още повече, ако това беше възможно. Нали той седеше зад бюрото?

Ваня осъзна, че никой не е казал на Себастиан, че сега Томас Харалдсон е директорът на затвора „Льовхага“, а такова развитие на нещата надхвърляше границите на въображението. Можеше да стане интересно.

– И с какво се занимаваш? – попита Себастиан и многозначително кимна към компютъра пред Харалдсон. – Сърфираш из порно сайтове с неговата регистрация? Така ли се отърваха от теб във Вестерос?

Харалдсон изобщо не разбираше какви ги дрънка Себастиан. Очевидно имаше някакво недоразумение. Себастиан явно не знаеше какъв е сега той.

– Аз работя тук – каза Харалдсон с ясна отчетливост, която би обидила и петгодишно дете.

– Да, каза го.

– Работя тук – повтори Харалдсон и потупа с длани повърхността на бюрото. – Това е моят кабинет. Аз съм директорът на затвора.

Себастиан се вцепени.

– Ти си директорът на затвора?

– Да. Това е първата ми седмица.

– И как се случи това? На томбола ли разиграха длъжността?

Ваня си помисли, че въпросът е напълно основателен, но макар да нямаше високо мнение за Харалдсон и способностите му, знаеше, че той е в положение да направи разследването им значително по-трудно, отколкото вече беше, а това беше последното, което искаше сега, след като беше убедена, че Хинде е замесен по някакъв начин в убийствата. Както последния път, когато работиха заедно обаче, Себастиан изобщо не осъзнаваше факта, че трябва да поддържат добри отношения с някои хора. Тя видя, че изражението на Харалдсон помръкна след последната забележка на психолога, и реши да смени темата, преди Себастиан да изтърси нещо, с което наистина да го обиди. Но може би вече беше късно.

– Току-що говорихме с Хинде — каза Ваня и седна на другия фотьойл.

Харалдсон насочи вниманието си към нея и беше посрещнат с усмивка.

– Знам. Аз одобрих заповедта за посещение.

– И сме ти много благодарни за това. Ти улесни работата ни, но се нуждаем от малко повече информация за Хинде. – Ваня продължи да му се усмихва и забеляза, че раменете му леко се отпуснаха. Ако Себастиан проявеше здравия разум да си мълчи... Той, изглежда, все още не се беше съвзел от шока.

– Сигурен съм, че ще мога да ви помогна, но в такъв случай ще трябва да попитам какво разследвате. – Харалдсон се беше втренчил във Ваня, опитвайки се да изглежда колкото е възможно по-решителен. Нямаше намерение да слага прът в колелата на „Риксморд“, но не беше и готов да го пренебрегват и да няма думата по въпроса. Може и да бяха успели да го направят във Вестерос, но тук нямаше да се случи.

Това беше неговата институция и неговите правила.

Не, няма да стане, помисли си Ваня, продължавайки да се усмихва. Не е необходимо да знаеш нищо. Тя бързо обмисли възможностите за избор. Или щеше да си тръгне от „Льовхага“ с информацията, която искаше, или щеше да се наложи да подаде писмено заявление, за да я получи. Това обаче щеше да отнеме време и да създаде излишни препирни. Реши да даде нещо на Харалдсон, да покаже готовност.

– Убедени сме, че Хинде е замесен в няколко убийства, които разследваме. – Тя можеше да му каже това. Все пак беше само въпрос на време, преди медиите да направят връзката.

– Как е възможно? — недоверчиво попита Харалдсон, и с право. – Той не излиза от отделението с максимална охрана.

– Не сме казали, че Хинде е извършил убийствата – обади се Себастиан, който се беше съвзел от шока и за свое удоволствие бе осъзнал, че сега е още по-раздразнен, отколкото когато влезе в стаята. Всъщност беше на път да се вбеси. Почувства фантастичен прилив на енергия в тялото си. – Казахме, че е замесен. Това не е същото.

– Може ли да попитам какво ви кара да мислите така?

– Може, но няма да получиш отговор.

– Смятаме, че някой отвън му помага – каза Ваня, веднага влизайки в противоречие със Себастиан. Тя усети, че колегата й я гледа. – Бил ли е освободен наскоро някой близък до Хинде? – продължи, без да обръща внимание на тежката, уморена въздишка на Себастиан.

– Не знам.

– Не знаеш кой е бил освободен? – Себастиан стана. Беше твърде изнервен, за да седи на едно място. – Какво каза, че работиш? Директор?

– Това е първата ми седмица на тази длъжност. Още не съм се запознал с всичко и това е напълно разбираемо... – Харалдсон преглътна остатъка от изречението. Оправдаваше се, а нямаше причина. Йени все му се караше за това – лошият му навик да се отбранява веднага щом някой започне да го разпитва. Най-добре беше да не обръща внимание на неприятния психолог. Себастиан и без това нямаше да му каже нищо. Харалдсон отново се обърна към Ваня. – Ей сега ще разбера.

Той вдигна телефонната слушалка и се обади. Себастиан се отправи към вратата.

– Къде отиваш? – попита Ваня.

Себастиан излезе от стаята, без да отговори, и отиде в малката чакалня с двете канапета, кафемашината и личната асистентка на Томас Харалдсон. Тя се беше представила като Аника някоя си. Секретарката вдигна глава и му се усмихна, а после отново се залови за работа. Себастиан се втренчи в нея. Четирийсетгодишна, няколко килограма наднормено тегло, подчертани от тясната блуза с колан на кръста. Червеникава коса, определено боядисана, защото в корените бе започнал да се появява естественият миши цвят. Лек грим, подчертаващ овалното й лице, медальон, поклащащ се между гърдите. Пръстени на два от пръстите й, но не и венчална халка. Като никога досега Себастиан не беше изкушен. В момента не можеше да си представи, че може да се интересува от секс, колкото и да се опитваше.

– Мога ли да ви помогна с нещо? – Аника отново вдигна шава. Вероятно съзнаваше, че той мълчаливо я оглежда, откакто бе излязъл от кабинета на Харалдсон. Харалдсон, който току-що беше потвърдил известната хипотеза, че повечето хора се изкачват едно-две стъпала в кариерата по-високо, отколкото позволява компетентността им.

Себастиан не устоя на изкушението.

– Шефът ви каза да му занесете кафе.

– Какво?

– С мляко, без захар и по-бързо. – Себастиан видя, че тя се ядоса. Може би не заради самото искане за кафе, а от настояването да бърза. Аника стана, сподавяйки въздишката си, отиде до кафемашината между двете канапета и взе найлонова чаша.

Себастиан реши да придвижи нещата малко по-нататък.

– Той не иска кафе от машината, а истинско, от кафенето. В порцеланова чаша.

Аника се обърна да провери дали е чула правилно. Себастиан повдигна рамене, за да покаже, че е само пратеник.

– А вие двамата искате ли нещо, след като ще ходя до кафенето? – Тя се мъчеше да не позволи негодуванието да прозвучи в гласа й.

– Не, благодаря. – Себастиан й се усмихна топло и съчувствено. – Ако решим, ще използваме кафемашината.

Аника кимна и му хвърли поглед, с който му каза, че Харалдсон е могъл да направи същото, а после излезе от стаята, затръшвайки вратата. Себастиан се върна в кабинета на директора по-развеселен.

Избраният момент беше изключително подходящ. Харалдсон остави телефона, обърна се към компютъра и започна да трака по клавиатурата.

– Не е бил освободен никой особено близък на Хинде. Роланд Юхансон е бил в крилото с максимална охрана заедно с него и двамата очевидно са имали някакъв контакт, но той е на свобода от близо две години. – Харалдсон погледна екрана и превъртя надолу текста с мишката. – Да, през септември ще станат две години.

– И никой друг? – попита Ваня, докато си записваше името.

– От време на време Хинде играел шах с Хосе Родригес в библиотеката – продължи Харалдсон, отново тракайки по клавишите. – Тук пише, че са го освободили преди по-малко от осем месеца.

– Бих искала копие от всичко, което имате за него – каза Ваня, записвайки си второто име.

– Разбира се. Ще накарам да направят разпечатки на досиетата им и ще ги вземете от Аника, когато си тръгвате.

Ваня кимна в знак на благодарност. Беше по-лесно, отколкото очакваше. Тя тъкмо ставаше, когато на вратата се почука и Аника влезе с чаша кафе.

Себастиан посочи Харалдсон зад бюрото.

– За шефа.

Секретарката се приближи и сложи кафето пред Харалдсон, без да пророни нито дума.

Той я погледна, приятно изненадан.

– Благодаря, много мило. – Хвана дръжката и леко завъртя чашата, сякаш да я огледа. – И в порцеланова чаша, като никога.

Себастиан видя намръщения поглед, който Аника хвърли на шефа си, преди да излезе от кабинета. Дали да не я изпрати за парче торта, когато си тръгват? Или може би щеше да бъде прекалено. Той чу, че Ваня благодари на директора за помощта, и излезе с нея от стаята.

Харалдсон взе чашата, облегна се назад на стола си и отпи глътка кафе. Беше вкусно. Не като обичайната помия от машината. Щеше да помоли Аника да му носи кафе от кафенето за в бъдеще. Това обаче можеше да почака.

Оказваше се, че Хинде е замесен в няколко убийства.

Няколко.

Множествено число.

Сигурно бяха серийните убийства, за които беше чел във вестниците. Летния психопат, както бяха кръстили убиеца вестниците. Четири жертви за един месец. Наръгани с нож според пресата. Голямо разследване. Важен случай и от „Риксморд“ смятаха, че Хинде е замесен по някакъв начин.

Едвард Хинде, който беше в отделението с максимална охрана на затвора, оглавяван от Харалдсон.

Той изпи още една глътка от горещото, вкусно кафе. От „Риксморд“ явно търсеха убиец извън затвора, но нямаха представа кой е той. Дали Хинде знаеше? Ами ако Харалдсон им помогне? И още по-добре, ако накара Хинде да му каже какво знае? Нямаше да е лошо Харалдсон да осигури липсващите парченца от пъзела в такъв важен случай. Може би нямаше да иска да остане вечно директор на затвор. Има и други постове. По-високи. Той изпи още една глътка кафе и реши да посещава по-често Хинде. Да стане негов приятел.

Да спечели доверието му.

Вече виждаше заглавията.

Чуваше похвалите.