Жените, които го познаваха

22.

Стефан знаеше точно къде да търси Себастиан. Главното управление на полицията и апартаментът на Ваня бяха двете места, които постоянно се споменаваха в дискусиите им, затова реши да започне оттам. Минаваше осем и беше малко вероятно Себастиан да е пред Главното управление на полицията. Стефан се обади на „Услуги“ и научи адреса на Ваня – „Сандхамнсгатан“ 44, а след това остави навигационната система на колата да го заведе дотам. Нямаше време. Груповият сеанс щеше да започне в девет и Стефан вече беше нарушил принципите си. Всичко трябваше да се основава на свободна воля. Човек сам трябваше да избере дали да участва. Това беше важно. Себастиан обаче беше различен. Сякаш знанията му пречеха. Сякаш нарочно взимаше погрешни решения. Стефан беше попадал на такива пациенти. И обикновено се принуждаваше да им откаже. Да ги разкара. Себастиан обаче му беше приятел в известен смисъл. Колкото и сложни да бяха взаимоотношенията им. И ако Стефан го разкара, кой друг щеше да се опита да улови Себастиан по време на свободното му падане?

Той спря колата на известно разстояние от номер 44 и тръгна пеша, оглеждайки приятния жилищен квартал. Сградите бяха наредени в редици, не твърде близо една до друга, но съобразно с природата наоколо. Пред входа на номер 44 имаше стойки с няколко велосипеда за възрастни и деца. Стефан спря и се огледа наоколо, опитвайки се да прецени къде би застанал, ако иска да шпионира апартамент два етажа по-горе, без никой да забележи. Колкото е възможно по-далеч от пътя и по-добре скрит. Зад блока Стефан видя възвишение, обрасло с широколистни дървета. Листатите храсти осигуряваха добро прикритие и фактът, че е направил правилния избор, стана ясен, когато иззад най-голямото дърво изведнъж надникна Себастиан Бергман с ужасено изражение.

– Какво правиш тук, по дяволите? – изкрещя той.

Стефан едва не прихна да се смее при вида на вбесения човек, който го гледаше между дърветата. Себастиан приличаше на тийнейджър, хванат да пуши тайно цигара.

– Исках да те видя в новата ти домашна обстановка.

– Много смешно. Изчезвай, преди някой да те забележи. Стефан поклати глава и излезе на още по-открито място, като

застана на известно разстояние от Себастиан, на затревената площ.

– Няма, освен ако не дойдеш с мен. Груповата ти терапия започва след половин час.

Себастиан гневно се втренчи в него.

– Не трябва ли да спазваш някои правила и предписания? Какво стана с хората, които правят нещата доброволно?

– Това не важи за мъже на средна възраст, които дебнат зад дървета и шпионират млади жени, за които твърдят, че са им дъщери. Идваш ли?

Себастиан поклати глава. Вътрешно той беше леденостуден. Светът му започваше да изглежда все по-крехък. Чувстваше се разголен и смутен и много му се искаше да мине в нападение. В същото време обаче в мъжа пред него имаше нещо, което изведнъж му даде възможност да се види през очите на някой друг, и колкото и да манипулираше истината, отговорът винаги беше един и същ.

Той беше ходил при Троле.

Беше дошъл тук.

Беше объркан.

– Моля те, Стефан, върви си. Остави ме на мира.

Стефан пристъпи в забуления от листа малък свят, където се криеше Себастиан, и хвана ръката му.

– Не съм дошъл да те стресирам, нито да те карам да се чувстваш неудобно. Дошъл съм за твое добро. Ако наистина искаш да си тръгна, ще го направя. Но дълбоко в душата си знаеш, че съм прав. Трябва да престанеш с това.

Себастиан погледна психотерапевта и кротко дръпна ръката си.

– Няма да се включа в група. Останала ми е малко гордост.

– Нима? – Стефан го погледна сериозно. – Огледай се наоколо, Себастиан, виж къде си.

Себастиан дори не се опита да измисли отговор.

Дори той не можеше да намери изход от това положение.