Жените, които го познаваха

46.

На вратата на килията се почука. Едвард Хинде остави книгата, която четеше, седна на леглото и бързо огледа стаята. Не беше оставил нищо навън, нали? Нищо, което да го издаде. Погледна към бюрото, малкото нощно шкафче и единствената лавица. Едно от предимствата да имаш мажа килия беше, че се проверява лесно. Нямаше на показ нищо, което не трябваше да бъде там. Той провеси крака от леглото, когато вратата се отвори и в килията подаде глава Томас Харалдсон.

– Добър вечер. Безпокоя ли те?

Хинде се изненада от поздрава, който прозвуча така, сякаш Харалдсон се е отбил да види съсед от квартала или колега в съседен кабинет. Предположи, че този личен подход означава, че директорът на затвора не е дошъл по официална работа, а по някаква друга причина. Можеше да е интересно.

– Не. Четях. – Хинде избра същия приятелски тон. – Влез – добави той и махна с ръка.

Харалдсон пристъпи в килията и вратата се затвори след него. Едвард го погледна мълчаливо. Харалдсон се озърташе наоколо, сякаш за пръв път влизаше в килия в отделението с максимална охрана. Хинде се запита дали посетителят му ще се придържа към учтивите изрази от външния свят и ще му каже колко е хубаво жилището му. Страхотно местенце.

– Скоро ще си тръгвам, но си помислих да намина да те видя – рече Харалдсон, завършвайки краткия оглед на килията. Беше толкова малка. Как ли издържаха затворниците?

– У дома при Йени – отбеляза Хинде.

– Да.

– И бебето.

– Да.

– В кой месец е тя?

– Единайсет седмици.

– Чудесно.

Едвард се усмихна на Харалдсон, който придърпа единствения стол и седна. Стига толкова любезности.

– Питах се как мина срещата с „Риксморд“?

– Те как казаха, че е минала? – отговори на въпроса с въпрос Хинде и се наведе напред.

– Не казаха много. – Харалдсон се замисли. Какво беше научил от Ваня и Себастиан след срещата с Хинде? Те смятаха, че той е замесен в няколко убийства, но можеха да го кажат на Харалдсон и без да се срещат с Хинде. Сега му дойде наум, че не бяха проронили нито дума за разговора. – Всъщност не казаха нищо...

Едвард кимна с разбиране. Харалдсон си помисли за момент дали да не му разкаже за неприятните си преживявания с „Риксморд“ във Вестерос, поставяйки се на страната на Хинде, така да се каже. После обаче му хрумна, че мъжът на леглото не знае, че е бил полицай. Нито пък беше необходимо да знае. Най-добре беше да не знае и да го мисли за обикновен, безобиден чиновник.

– А ти как мислиш, че премина срещата? – попита той.

Хинде като че ли се замисли върху въпроса. Сложи лакти на коленете си и подпря брадичка на скръстените си ръце.

– Честно казано, беше доста разочароваща – замислено отговори той.

– В какъв смисъл?

– Не разговаряхме много.

– Защо?

– Направих им предложение, което те не приеха.

– Какво предложение?

Едвард изправи рамене, очевидно търсейки правилните думи.

– Поисках... някои неща и казах, че ако ми ги дадат, ще отговоря искрено на един или повече от въпросите им. – Той погледна Харалдсон, за да види дали се е хванал на въдицата, но човекът на стола изглеждаше преди всичко объркан. – Взаимни услуги – обясни Хинде. – Като игра, така да се каже. Аз имам нещо, което те искат, те имат нещо, което аз искам, тогава защо да не го дадат? Себастиан обаче отказа да играе.

Хинде погледна Харалдсон в очите. Не беше ли пределно ясен? Не беше ли очевидно за какво намеква? В края на краищата, гостът му доскоро е бил полицай. Щеше ли да прозвучи предупредителната аларма? Явно не. Едвард реши да отиде докрай.

– Мога да направя и на теб предложение.

Харалдсон не отговори веднага. Какво предлагаше Хинде? Информация в замяна на какво? Щеше да разбере, ако се хване на хорото. Но защо Хинде отправя предложението? За да спечели предимства за себе си, разбира се. Привилегии. Естествено, може би го правеше само защото му беше скучно и се възползваше от всяка появила се възможност, за да разнообрази ежедневието си. Харалдсон бързо прецени „за“ и „против“ наум.

Плюсовете бяха очевидни. Хинде щеше да отговори на въпросите му. Каквито и да са. Това щеше да даде на Харалдсон уникално прозрение и знания. В най-добрия случай щеше да научи достатъчно, за да разкрие четирите убийства.

Минусите? Не знаеше какво ще иска Хинде в замяна на отговорите си, но ако не кажеше „да“, никога нямаше да разбере. Ако беше против правилата или нещо, с което не можеше да се съгласи поради някаква друга причина, щеше да откаже и да сложи край.

Нищо не можеше да се обърка.

Харалдсон кимна.

– Добре. Какво имаш предвид?

Едвард трябваше да положи сериозни усилия, за да устои на импулсивното си желание да се изхили самодоволно. Той отправи на Харалдсон широка сърдечна усмивка и се наведе напред поверително.

– Ще ти кажа какво искам и когато го получа, можеш да ми зададеш какъвто въпрос искаш и аз ще отговоря.

– Честно.

– Обещавам.

Харалдсон протегна дясната си ръка, за да покаже, че са се споразумели. Ръкостискане. Всичко, което е необходимо между мъже.

Те си стиснаха ръцете и Хинде се затътри обратно към леглото, облегна се на стената и вдигна крака на дюшека. Отпуснато. Дружески. Омаловажавайки ситуацията. Той се вгледа изпитателно в Харалдсон между прегънатите си колене. С какво да започне? Трябваше да добие представа колко заинтересуван е човекът на стола.

– Имаш ли снимка на съпругата си?

– Д-да... – В отговора на Харалдсон прозвуча колебание.

– Може ли да ми я дадеш?

– Какво? – малко озадачено попита Харалдсон. – Само да я видиш или искаш да я задържиш?

– Да я задържа.

Харалдсон се колебаеше. Това не звучеше добре. Никак. Не мислеше, че Хинде ще поиска нещо такова. Предполагаше, че ще пожелае повече време в двора, по-хубава храна, по-голяма свобода с компютъра, може би бира. Неща, които биха направили по-приятен престоя му в „Льовхага“. Не и това. За какво му беше снимка на Йени? Според докладите Хинде беше сексуално неактивен, затова едва ли щеше да мастурбира, гледайки снимката й.

– За какво ти е?

– Това ли е въпросът, който искаш да ми зададеш?

– Не...

Харалдсон започна да се тревожи. Да сложи ли край на всичко още сега? Можеше ли?

Все пак ставаше дума само за една снимка.

В „Риксморд“ бяха убедени, че Хинде е замесен в четири убийства. Ако изиграеше правилно картите си, Харалдсон можеше сам да реши случая. Хинде беше затворен в „Льовхага“. Не можеше да направи нищо. Харалдсон дори не трябваше да уведомява „Риксморд“. Можеше да се издигне, дори да стигне до върха с тази информация. Да запази цялата слава за себе си. Да реши случая, докато другите още се чудят.

Ставаше дума само за една снимка.

Той извади портфейла от задния си джоб и го отвори. Зад твърдия прозрачен найлон от едната страна имаше снимка на Йени, направена в хотелска стая в Копенхаген преди осемнайсет месеца. Не се виждаше много от стаята, защото снимката беше подрязана, за да се вмести в портфейла му, но Йени сияеше. Толкова щастлива. Харалдсон много харесваше тази снимка. Обективът бе уловил Йени точно каквато беше. Снимката все още беше в картата с паметта на фотоапарата. Харалдсон можеше да извади друга.

Ставаше дума само за една снимка.

Въпреки това той не можеше да се отърси от чувството, че прави голяма грешка, когато сложи фотографията в протегнатата ръка на Хинде.

– Замесен ли си в наскорошните убийства на четири жени? – попита Харалдсон веднага щом снимката смени собственика си.

– Дай определение за „замесен“ – отвърна Хинде, поглеждайки снимката в ръката си. Малко над трийсет. Слаба и стройна. Усмихната. Брюнетка. Можеше да разгледа внимателно детайлите по-късно. Той остави фотографията върху книгата на нощното шкафче.

– Знаеш ли за тях?

– Да.

– Откъде?

Хинде поклати глава и пак се облегна на стената.

– Това е втори въпрос, Томас. Но само за да ти покажа колко високо оценявам факта, че си дошъл да ме видиш, ще отговоря, без да искам нищо в замяна. – Той погледна Харалдсон в очите и видя трепетно очакване и надежда. Човекът беше силно заинтересуван, нямаше съмнение в това. – „Риксморд“ ми казаха за убийствата.

– А преди това? – нетърпеливо настоя Харалдсон. — Знаеше ли нещо за тях преди това?

– Отговорът на този въпрос ще струва нещо.

– Какво?

– Нека да си помисля. Ела пак утре. – Хинде легна и взе книгата. Снимката на Йени се плъзна по масата, сякаш беше забравил, че е там. Харалдсон разбра, че разговорът е приключил. Не беше доволен, но все пак това беше начало. Определено можеше да доведе донякъде. Той стана, приближи се до вратата и излезе от килията.

По пътя към кабинета Харалдсон взе две решения.

Първо, няма да каже на Йени, че е дал нейна снимка на Едвард Хинде. Не знаеше как би могъл да й го обясни. Щеше да разпечата ново копие веднага щом може, и да замени предишното.

Второ, реши да гледа на днешния ден като на успех. Беше изправен пред труден избор, но бе взел правилното решение. Направил беше крачка в правилната посока.

– Всичко мина добре – каза Харалдсон на глас в безлюдния коридор. Стори му се така, сякаш полага твърде много усилия да се убеди, затова се прокашля и го повтори.

По-силно.

По-твърдо.

– Всичко наистина мина добре.

Едвард Хинде лежеше на леглото в килията си, гледаше снимката на Йени и си мислеше абсолютно същото.