Жените, които го познаваха

51.

Главата на Ана Ериксон се замая. Беше срещала този израз в няколко книги, но не можеше да си представи какво е. Сега много добре разбра как се чувства човек в такива случаи.

Някой убиваше бившите любовници на Себастиан. Беше чела във вестниците за убийствата. Тя беше една от бившите любовници на Себастиан.

Можеше да умре.

Възрази, че никой не знае за тях, но Себастиан каза, че са го следили. Означаваше ли това, че още хора знаят за тях? И за Ваня?

Ана можеше да бъде убита. Това беше лудост.

Себастиан седеше до нея на дивана. Тя не му предложи нищо да го почерпи. Той определено нямаше да стои дълго. Но все още беше там.

На нейния диван.

В нейната дневна.

В нейния живот.

Положението стана невъобразимо сложно от момента, в който беше дошъл. Ана осъзна, че седи мълчаливо и се е втренчила в празното пространство, без да вижда нищо.

Себастиан се наведе към нея.

– Разбра ли какво ти казах?

Тя кимна бавно и отмести поглед към лицето му, сякаш да потвърди, че отговаря на въпроса му.

– Да, но това е лудост. Никой не знае.

– Мислех, че никой не знае и за другите, но той ги е открил и може да открие и теб.

Ана кимна отново. Изминали бяха повече от двайсет години, откакто Себастиан е бил с две от жените. Всичките жертви бяха от района на Стокхолм. Около тях имаше членове на семейството и приятели, но пак бяха убити. Заплахата беше реална. Стомахът й се сви от безпокойство. Странно, но прозрението, че може да е в смъртна опасност, бе засенчено от последвалия страх, че някой някъде може да е разбрал истината за дъщеря й.

– Тогава някой може да знае и за Ваня? – промълви тя.

– Няма причина да мислим така и не става въпрос за това.

– Себастиан млъкна и импулсивно хвана ръката й. – Трябва да изчезнеш за известно време.

Ана дръпна ръката си и стана. Не му беше позволено да я докосва. Да я утешава или да се опитва да я накара да се почувства по-добре. Той беше виновен за всичко. Ако се окажеше, че тя се нуждае от помощ, Себастиан Бергман беше последният човек, към когото би се обърнала.

– Не мога да замина ей така. – Ана направи няколко бързи крачки и разпери ръце в жест, който показваше, че няма възможност за избор. – Имам работа. Семейство. Живот.

– Именно заради това трябва да заминеш.

Тя рязко спря в средата на стаята. Себастиан беше прав. За съжаление.

– Има ли при кого да отидеш и да останеш за известно време?

– попита той.

– Да, предполагам, но не мога да изчезна ей така. Какво да кажа на хората? На Валдемар? На Ваня? Какво да кажа на Ваня?

– Нищо. Няма да й казваш защо заминаваш, защото иначе тя ще се досети.

Ана кимна и се съсредоточи.

Себастиан стана и се приближи при нея.

– Отиди при някого. Живи ли са родителите ти?

– Майка ми е жива.

– Отиди й на гости.

– Знам ли... – Ана не довърши изречението си и се замисли. Главата й започваше да се оправя. За разлика отпреди няколко минути мозъкът й работеше на пълни обороти. Мислите, които допреди малко се въртяха в неразбираема бъркотия, сега се подредиха ясно и й дадоха възможност да ги отхвърли или да се задълбочи върху тях.

– Толкова ли странно ще изглежда, ако отидеш при майка си за една седмица? – попита Себастиан, който изгаряше от желание да накара Ана да вземе решение, преди да си тръгне.

– Без предупреждение, да. Взаимоотношенията ни не са точно такива. – Въпреки твърдия си отговор обаче Ана вече беше започнала да обмисля възможен сценарий.

Можеше да каже, че майка й се е обадила, докато Валдемар е бил навън, и я помолила да отиде при нея, защото не се чувства добре или защото трябва да се свърши нещо в къщата. С две думи, защото се нуждае от помощ. Валдемар щеше да повярва. И Ана щеше да замине. Щеше да измисли някаква история за пред майка си, за да обясни внезапната си поява. Много напрежение в работата. Не издържа повече. Потребност да се махне от всичко. Ако Валдемар позвъни, може ли майка й да бъде добричка и да му каже, че тя е помолила Ана за помощ? Не иска да го тревожи. Не и сега, когато той се съвзема от тежкото си заболяване. Майка й щеше да се съгласи. Щеше да излъже заради дъщеря си. Ала можеше да остане за малко при нея и да се върне, когато заловят убиеца. Щеше да й каже, че се чувства много по-добре, и ако темата се повдигне на семейна вечеря на Коледа, щеше да се засмее и да каже, че майка й не е разбрала добре. Никой нямаше да разпитва. Сценарият щеше да проработи.

Трябваше да проработи.

– Не можеш да останеш тук – настоя Себастиан. – Ако ти се случи нещо, ако те открият... тогава Ваня ще разбере. По възможно най-лошия начин.

– Знам, но не мога да замина тази вечер.

– Защо?

Защото това не се вместваше в плана й. Ситуацията не трябваше да изглежда твърде спешна, иначе Валдемар щеше да настоява да дойде с нея. Ана щеше да замине утре. Пак щеше да е бързо, но по-постижимо.

– Не е възможно – отговори тя. Нямаше нито желание, нито енергия да обяснява плановете си на Себастиан. – Но ще бъда в безопасност. Валдемар ще се прибере скоро.

– Мога да почакам, докато той се върне.

– Не! Искам да си тръгнеш. Веднага. Още сега. – Ана чувстваше, че си възвръща контрола след първоначалния шок. Можеше да се справи с това, както беше решавала всеки друг проблем, възникнал през годините. Себастиан обаче трябваше да си тръгне. Тя го хвана и го побутна към коридора.

Той разбра, че не може да направи нищо повече, и се отправи към изхода.

– Не отваряй на никой друг освен на Валдемар.

– Той има ключ.

Когато се обърна и видя, че Ана стои в средата на дневната, потънала в мисли, Себастиан изведнъж осъзна колко много неприятности е причинил. Само преди два месеца бяха казали на съпруга й, че ракът му е в ремисия. Колко време беше живяла в страх, че партньорът й в живота може да умре? Месеци? Години? И сега Себастиан беше внесъл нова смъртна заплаха в този уютен апартамент.

– Съжалявам.

Рядко употребяваше тази дума, но сега я изрече искрено. Сложи ръка на дръжката на вратата и спря. Искаше да знае и едва ли щеше да стане по-неприятен, отколкото вече беше, или да причини повече страдания.

– Той питал ли те е някога?

– Кой? – Ана вече мислеше за друго.

– Валдемар. Питал ли е кой е бащата?

Изражението й ясно показваше, че не иска да обсъжда тази тема. Не и с него. С никого.

– Веднъж – троснато отговори Ана. – Но не му казах.

– И той не попита повече?

Тя повдигна рамене.

– Валдемар е добър човек.

– Разбрах това.

Последва мълчание. Какво още би могло да се каже? Себастиан отвори вратата.

– Съжалявам – повтори той и излезе на тъмната площадка на стълбището.

– Каза го вече.

Ана затвори вратата. Себастиан остана там за момент, осъзнавайки колко е уморен. Физически и психически. Това беше най-дългият ден в живота му, а още не беше свършил. Оставаше му да се отбие на още едно място. Той заслиза по стъпалата, като стъпваше тежко.