Жените, които го познаваха

25.

Известно време Торкел се чуди какво да направи със съобщението, което му беше изпратила Урсула. Аксел Вебер беше добър журналист и ако се интересуваше, беше само въпрос на време, преди да забележи връзката между убийствата. Торкел седна пред компютъра и провери дали има нещо на уебстраницата на „Експресен“, но голямата новина все още беше горещата вълна. Трябваше да превърти надолу до четвъртата статия, за да намери репортаж за последното убийство.

Засега нищо. Вебер обаче се беше опитал да се свърже с него. Торкел взе мобилния си телефон. Би било нормално да се обади на Вебер през деня, но беше по-добре да разбере какво знае репортерът, преди да бъде отпечатано. Номерът на журналиста беше в списъка с контактите му и той отговори веднага.

– Вебер.

– Здравейте. Обажда се Торкел Хьоглунд от „Риксморд“. Търсили сте ме.

– Да. Добре, че се обаждате. Току-що се върнах от малка почивка и... Виждам, че са били убити три жени.

Вебер не си губеше времето. Направо пристъпи към работа. Малка почивка. Това обясняваше защо репортерът не е направил връзката по-рано.

– За един месец – добави Вебер, когато Торкел не отговори.

– Да...

– Имам предвид в района на Стокхолм. Поразпитах тук-там и изглежда извършителят е един и същ. И след като ги разследва „Риксморд“, се чудех дали имате коментар?

Торкел разсъждаваше трескаво. Имаше две възможности за избор: да потвърди подозренията на Вебер или да откаже коментар. Той избягваше да лъже представителите на медиите, освен ако случаят не изисква такъв ход на действие. Този случай не изискваше. Факт беше, че Торкел вече обмисляше идеята да даде пресконференция и да съобщи ограничено количество информация с надеждата, че ще попадне на нови улики. Искаше обаче да бъде подготвен по-добре и да е решил кои точно подробности да оповести. Не му се щеше да казва твърде много, затова отговори:

– На този етап не мога да коментирам.

– Не желаете ли да потвърдите, че издирвате сериен убиец?

– Не.

– А искате ли да коментирате?

– Не искам да коментирам на този етап – повтори Торкел.

И двамата знаеха, че отказът на Торкел да отрече или да коментира с равносилен на потвърждение, но никой нямаше да може да каже, че е издал информация на пресата. И не беше необходимо. Имаше много други полицаи, които биха го направили с радост. Не в екипа му, но в други отдели на управлението. Толкова много, че това се бе превърнало в проблем за разпитите и работата със свидетелите. Твърде голям брой хора научаваха твърде много твърде скоро.

– Утре сутринта ще свикам пресконференция.

– Защо?

– Ами елате и ще разберете.

– Ще дойда. И ще използвам информацията, която имам.

– Знам.

– Благодаря, че се обадихте.

Торкел затвори. Пресконференция. Утре. И по-добре. След като Вебер слухтеше по петите му, трябваше публично да запазят някакъв контрол върху потока от информация. Пресконференцията винаги беше балансиращ акт. Изчакват ли твърде дълго, за да споделят онова, което знаят, може да има обратна реакция, водеща до труден дебат за обществената сигурност и защо полицията е мълчала за факта, че сериен убиец се разхожда свободно. И да, нуждаеха се от информация. Торкел предпочиташе да има още няколко улики, върху които да работят, преди случаят да стане обществено достояние, може би дори да посочи няколко заподозрени, така че общественото внимание да придвижи напред разследването, вместо само да го разшири, но не беше така. Не разполагаха с нищо. Не бяха стигнали доникъде. Ако им провърви, вниманието може да доведе до нещо положително. Защото Торкел знаеше със сигурност едно: в деня, в който започнат да се появяват заглавията, един човек ще прочете всяка статия, ще забележи всеки коментар и ще проследи всеки дебат – убиецът. Имитаторът. Това може да го стимулира. Да го направи прекалено самоуверен. И тогава може да допусне грешка.

Пожелателно мислене.

Торкел затвори интернет търсачката и се протегна. Денят беше тежък.

Твърде много въпроси, твърде малко отговори.

Мислите му започнаха да блуждаят. Към дъщерите му, лятната вила и какво да направи сега, след като момичетата му наближават възраст, когато скоро вече няма да искат да ходят там. Най-вече Елин протестираше, че трябва да прекарва последните няколко дни на лятната ваканция във вилата, но несъмнено и Вилма скоро щеше да запее същата песен. Сега вече тя беше тийнейджърка. Торкел се боеше от този момент. Моментът, когато те ще пораснат. Когато ще искат да бъдат с приятелите си и да имат собствен живот, далеч от стария си татко в е твърде малката лятна вила в Естергетланд. Това беше естествено. В края на краищата, такава е целта, когато отглеждаш и възпитаваш деца – да ги направиш самостоятелни личности. Той знаеше, че е успял, но този факт не правеше нещата по-лесни.

И не беше само това. Никой не искаше да ходи с него на вилата. Нито пък някъде другаде. Ивон си имаше Кристофер. Не че Торкел би си помислил да я покани да прекара две седмици край езерото Бурен, но това го накара да осъзнае с още по-голяма яснота, че е сам. Абсолютно сам.

Той стана сковано от бюрото и се разходи из апартамента. Не хареса онова, което видя. Беше по-разхвърляно от обикновено и въпреки късния час реши да разтреби. Торкел беше много подреден човек, но жестоките убийства бяха заели цялото му време. Обикновено ставаше така. Когато на бюрото му попаднеше сложен случай, домът му оставаше занемарен. Имаше някои подобрения, откакто той постъпи на работа в „Риксморд“, поради една елементарна причина. Екипът работеше там, където го повикат, из цяла Швеция. Националният отдел за разследване на убийства трябваше да има това специално подразделение, за да помага в сложни разследвания на убийства, за които местната полиция няма ресурси. Това означаваше, че Торкел често отсъства от Стокхолм и живее в хотел по време на най-напрегнатите периоди, затова апартаментът му успяваше да избегне хаоса. Този път обаче в епицентъра на бурята беше Стокхолм, и то по възможно най-лошия начин. Апартаментът несъмнено трябваше да бъде разтребен, но сега Торкел имаше избор – да разчисти или да се опита да поспи.

Той реши да започне от кухнята. Чиниите от вечерята, която беше споделил с дъщерите си предишната седмица, все още бяха на сушилника или в умивалника и на масата бяха разхвърляни вестници и писма. Торкел се развихри и след половин час остана доволен от кухнята. Премести се в дневната, разчисти боклуците от масичката за кафе и фотьойлите и се накани да прегледа пощата, която се беше натрупала, когато на вратата се позвъни. Погледна часовника си. Беше късно, затова той надникна през шпионката, преди да отвори.

Беше тя.

Торкел се изненада, но успя да каже здравей и да я покани да влезе. Урсула пристъпи в коридора и първото, което му хрумна, беше колко се радва, че е почистил. На нея вероятно не й пукаше, но въпреки това той се почувства по-добре. Урсула го погледна и продължи към дневната.

– Получи ли съобщението ми?

– Да.

– Вебер се опитва да се свърже с теб.

– Знам. Говорих с него.

– Добре.

Торкел стоеше на прага на дневната и я гледаше. Наистина ли Урсула се интересуваше от взаимоотношенията му с Вебер?

– Утре ще свикам пресконференция. Вебер е направил връзката.

– С Хинде ли?

– Не, между трите убийства.

– Аха... – Урсула кимна и се върна в коридора. – Исках само да проверя дали си получил съобщението ми. Сега си тръгвам.

Тя беше толкова красива.

– Можеше да се обадиш по телефона.

– Батерията ми се изтощи.

Лъжа. Урсула видя, той разбра.

– Трябва да тръгвам.

Торкел се зачуди какво да каже, за да я накара да остане.

Урсула се зачуди какво да каже, за да остане.

Той наруши мълчанието, опитвайки се да изрази нещата с думи колкото може по-добре, но както обикновено, първият му въпрос беше далеч по-банален, отколкото му се искаше.

– Е, как си всъщност, Урсула?

Тя го погледна и седна на белия стол до вратата, който се използваше рядко напоследък. Беше по-пряма от него.

– Какво ще правим?

– Какво имаш предвид?

– Ти и аз.

– Не знам. – Торкел прокле неспособността си да изрази какво чувства, и реши следващият му отговор да бъде по-откровен. Напълно откровен. Урсула го гледаше, но той не можеше да разгадае изражението й.

– Може би трябва да се преместя в друг отдел?

Той почувства вълна на тревожност.

– Почакай. Какви ги говориш? Защо?

Нещата не се развиваха така, както очакваше. Той посегна да хване ръката й. Може и да не беше в състояние да каже какво иска, но вероятно ръцете му щяха да й покажат.

– Преди няколко седмици бях в Париж.

– Знам, с Микаел.

– Беше много странно. Правихме всичко, което би трябвало да се прави на един романтичен уикенд в чужбина, но колкото повече се опитвахме, толкова повече исках да съм у дома.

– Но това не си ти. Ти не си такъв човек.

– Тогава какъв човек съм?

Озадачеността й изглеждаше искрена. Торкел й се усмихна. Погали ръката й, която се затопли в неговата.

– Ти си... по-сложна. Никога не си напълно удовлетворена. Никога не си напълно спокойна. Ти си Урсула.

– Всичко ли става според моите условия?

Щом беше започнал, Торкел можеше да продължи да бъде откровен.

– Да. Винаги е било така.

– Но ти нямаш проблем с това, така ли?

– Не. Не мисля, че мога да те променя. Дори не искам.

Урсула го погледна и стана.

Но нямаше намерение да си тръгва.

Тя се прибра у дома към три часа и се вмъкна в стаята на Бела. Дъщеря им спеше там понякога, когато се връщаше от Упсала. Урсула се надяваше, че Бела ги е изненадала с непредизвестено посещение, но в стаята нямаше никого. Дъщеря им не си беше идвала от няколко седмици. Тя и приятелят й Андреас бяха спали тук няколко дни в началото на юни, а после заминаха за Норвегия, за да прекарат лятото там, работейки в ресторант, да съберат малко пари преди началото на новата учебна година. Урсула премести купчината дрехи на Бела настрана, седна на стола пред бюрото и се вгледа в старателно оправеното легло. Любимата тениска на Бела все още беше върху нощното шкафче – черна, с надпис „Грийн Дей“ от концерт, на който бе отишла, когато беше на петнайсет. Урсула я закара дотам. В колата имаше дълъг спор за покупката на тениската. Урсула настояваше, че е прекалено скъпа, а Бела обясняваше, че е абсолютно необходимо, всъщност задължително, да я има.

Дъщеря й беше много добра и съвестна. В университета, на работа, когато играеше волейбол, навсякъде. Напомняше й на самата нея. Отличничка в училище, винаги с книга в ръката, сякаш знанията бяха единственото необходимо нещо, за да разбереш живота. Урсула чувстваше, че трябва да се сближи с Бела. Двете много си приличаха. Същата сила, същите недостатъци. Тя можеше да научи дъщеря си на много неща. Имаше такива, които не можеш да научиш с четене, обсъждане или логични разсъждения. Близостта с други хора беше едно от тях. Това беше най-трудното. Без него човек избира разстоянието, малко изместената от центъра на живота позиция, която Урсула познаваше много добре. Но вероятно беше твърде късно да се опитва да се сближава с Бела. Дъщеря й изискваше същото разстояние, от което се нуждаеше тя самата. Това стана ясно на Урсула през последните няколко години на Бела у дома. Тя взе старателно сгънатата тениска и зарови нос в нея. Беше изпрана наскоро, но й се стори, че долавя мириса на дъщеря си, и си помисли за думите, които трябваше да каже винаги, когато беше имала възможност, но никога не бе изрекла: Обичам те. Не умея да го показвам, но те обичам. Тя вдъхна уханието на тениската още веднъж, а после я остави на нощното шкафче и отиде в банята.

Вече се беше изкъпала в апартамента на Торкел, но отново си взе душ. Струваше й се естествено да го направи. След това изми зъбите си и тихо се вмъкна в леглото до Микаел. Обърна се на една страна и се втренчи в разрошената му коса, докато той лежеше с гръб към нея. Изглеждаше дълбоко заспал. Урсула се отпусна. Не се чувстваше идеално, но поне беше доволна. Знаеше, че прекарва времето си, взимайки само частици от хората около себе си. Никога всичко.

И даваше само частици. Не беше способна на друго. Също като тениската в стаята на Бела преди малко.

Обичаше дъщеря си, но го казваше на тениската й.