Жените, които го познаваха

45.

Урсула беше в трапезарията за персонала и безизразно гледаше порцията гратен с риба, която се въртеше в една от микровълновите фурни. Късен обяд. Или ранна вечеря. За да може да каже, че вече е яла, когато се обади Микаел. Не искаше да напуска работното си място и да се прибира вкъщи.

При Микаел.

Поредната вечер в игра на щастливо семейство.

Мислите й бяха прекъснати от звука на мобилния й телефон, който беше оставила на масата. Тя прекоси трапезарията, която някой много усилено се бе постарал да не бъде толкова безлична и стерилна. На шестте дълги маси имаше покривки на червени карета, подхождащи на завесите, а на стените – плетени украшения. На белите пластмасови столове бяха сложени възглавнички, а по средата на стените минаваше ивица, изрисувана с цветя. Същият мотив се повтаряше тук-там върху вратичките на бюфета и белите предмети в кухненската площ. Ярките флуоресцентни тръби бяха заменени с индивидуални лампи, окачени над всяка маса, и няколко малки, насочени осветителни тела. Трите стойки със стайни растения и аквариумът до вратата свидетелстваха за факта, че стаята е „не само място за хранене, но и пространство, което може да осигури хармония и отдих“, както пишеше в служебния бюлетин, разпространен след ремонта. Колко ли беше струвал? Урсула не се чувстваше нито особено хармонично, нито отпочинала след хранене в трапезарията. Може би беше заситена, но същото можеше да се каже и за предишната стая.

Тя взе телефона и погледна екранчето. Ваня.

– Здравей.

– Аз съм – каза Ваня задъхано, сякаш вървеше бързо.

– Знам. Какво стана?

– Нищо. Местните ченгета, които са проверили Родригес, успяха да ни кажат, че е алкохолик, но пропуснаха дребния детайл, че е в проклета инвалидна количка, по дяволите.

Урсула не можа да сдържи усмивката си. Доверието й в местните полицаи практически не съществуваше. Това потвърди убедеността й, че в случаите, когато не възпрепятстват някое разследване, те определено не правят нищо полезно. Тя се запита дали моментът е подходящ да каже на Ваня, че вече са отхвърлили Родригес като евентуален извършител. Нито пръстовите му отпечатъци, нито неговата ДНК съвпадаха с намерените на местопрестъпленията. Реши да остави това за по-късно. Колежката й явно беше имала достатъчно неприятни преживявания за един ден.

Микровълновата фурна иззвъня. Рибата беше готова. Урсула отиде да я вземе.

– Погледни оптимистично на нещата. Направила си една хубава разходка до Сьодертеле.

Урсула отвори вратичката на микровълновата фурна и извади чинията. В същия момент чу, че някой влезе в трапезарията. Обърна се и видя, че на вратата се е облегнал Себастиан. Изражението й остана непроменено, когато се върна към вечерята си и телефонното обаждане.

– Днес няма да се върна на работа – каза Ваня. – Би ли казала на Торкел?

– Разбира се. Ще се видим утре.

Урсула затвори, пъхна телефона в джоба си и отиде до масата с чинията си. Погледна Себастиан, докато минаваше покрай него.

– Беше Ваня. Изпрати ти много поздрави.

– Не е – сухо отвърна Себастиан.

– Така е, не е – потвърди Урсула и седна.

Себастиан не помръдна. Урсула започна да се храни мълчаливо. Искаше й се да има нещо, което да чете или да разглежда. Защо беше дошъл? Какво искаше? Каквото и да беше, тя не се интересуваше. Убедена беше, че той вече не трябва да бъде член на екипа. Дори не смееше да си помисли какво би станало, ако медиите направят връзката между жертвите и човек, който участва в разследването. Нямаше начин Торкел да обясни решението си пред шефовете. Урсула беше сигурна в това. Ако нещата се объркат, той можеше да изгуби работата си. Рискуваше много заради Себастиан. Тя се запита дали Себастиан изпитва някаква благодарност и дали съзнава какъв риск поема Торкел. Едва ли.

Урсула трябваше да помисли за някои неща. Лични неща. Например защо не иска да се прибере вкъщи. Дали Торкел е възможност за избор и тази нощ. Колебаеше се. Снощи, докато лежаха един до друг в леглото му, той беше говорил за Ивон и за някакъв нов мъж в живота й. Урсула забрави името му, но имаше чувството, че Торкел я изпитва, за да провери дали между тях може да има нещо повече.

Нещо по-постоянно.

Несъмнено Урсула можеше да обвинява само себе си. Тя беше нарушила две от правилата, които бе определила за връзката им, затова вероятно не би било изненадващо Торкел да си мисли, че може би е готова да преразгледа отношението си и по третото правило. Но той грешеше.

– Как вървят нещата с Микаел? – небрежно подхвърли Себастиан, сякаш прочете мислите й.

Урсула се стресна и изпусна ножа, който изтрака в чинията и после падна на пода.

– Защо питаш? – троснато отвърна тя и се наведе да го вземе.

– Ей така. – Себастиан повдигна рамене. – Да побъбрим.

– Ти никога не бъбриш за дребни неща. – Урсула остави вилицата до ножа и стана. Беше загубила апетита си. Знаеше ли Себастиан нещо за нея и Торкел? Ако беше така, това не беше хубаво. Никак не беше хубаво. Колкото по-малко знаеше Себастиан Бергман, толкова по-добре. Това се отнасяше за всичко. Той притежаваше способността да обръща срещу човека и най-невинната информация. И ако мислеше, че може да я използва в свое предимство, не би се поколебал да го направи.

Себастиан влезе в стаята, придърпа най-близкия стол и седна.

– Мислех си нещо...

– Ммм – отговори Урсула с гръб към него. Тя избърса ръцете си с хартиена кърпа и се накани да излезе.

– Седни за минутка. – Себастиан посочи стола срещу себе си.

– Защо?

– Защото те моля.

– Нямам време.

Докато минаваше покрай него, той хвана китката й. Тя спря и му хвърли поглед, който недвусмислено говореше, че трябва да я пусне веднага. Себастиан не го направи.

– Седни. Моля те.

Урсула дръпна ръката си и го погледна. Тонът на гласа му беше някак различен, без следа от заяждане или високомерие, и в очите му имаше нещо, което й каза, че въпросът е важен. Не защото той ще спечели нещо, а поради някаква друга причина.

Нещо реално.

Нещо значимо.

И беше казал „моля“ – дума, която според Урсула отсъстваше от речника му. Тя седна на ръба на стола, готова всеки момент да скочи и да си тръгне.

– Говорих с Торкел – колебливо започна Себастиан.

– Аха – предпазливо отговори Урсула, все по-убедена, че онова, което ще й каже, няма да й хареса.

– За това, че четирите жертви са имали връзка с мен – продължи той, без да я поглежда в очите. – Сексуална връзка.

Урсула изведнъж осъзна накъде води разговорът. Изобщо не ставаше дума за нея и Торкел, а се насочваше към тема, която тя имаше още по-малко желание да обсъжда.

– Ако има вероятност това да продължи – добави Себастиан с тих и сериозен глас, – ако и други жени са в опасност...

– Мога да се грижа за себе си – прекъсна го Урсула и стана.

– Знам, само... – Себастиан вдигна глава и я погледна прямо и искрено. – Не искам да ти се случи нещо лошо заради мен.

– Много мило от твоя страна – с безразличен тон каза тя и се отправи към вратата, но преди да излезе, се обърна към него. – Щеше да бъде още по-добре, ако навремето беше проявил поне малко от същата тази загриженост.

Обърна се и излезе.