Жените, които го познаваха

88.

Себастиан взе адреса на Ралф Свенсон от един от полицаите, които стояха пред стаята за пресконференции. Очевидно все още не го бяха изритали от случая официално, защото полицаят, който го позна от Лилехолмен и убийството на Анете Вилен, с удоволствие го уведоми какво е станало.

Той беше участвал в операцията в апартамента на Свенсон, но нямаше да докладва нищо важно. Всичко станало много бързо. Целта била да заловят мишената колкото е възможно по-бързо. Всичко минало по план, освен това, че Свенсон успял да хвърли компютъра в стената и го разбил. Арестували го и доколкото знаел полицаят, още не го били разпитали.

За момент Себастиан си помисли дали да не се опита да уреди разговор с Ралф, но отхвърли идеята. На никого не се позволяваше достъп до заподозрения без разрешението на Торкел. Такава беше обичайната практика. А вероятността Торкел да одобри среща между Себастиан и Ралф беше почти нулева.

Себастиан взе такси до Вестерторп. С малко късмет можеше поне да влезе в апартамента и евентуално да намери нещо. Отвън беше паркирана патрулна кола, но на входа на жилищния блок нямаше полицай на пост. Себастиан се качи по стълбите, но беше спрян от едро ченге пред площадката на етажа на Свенсон.

Наложи се дълго да го убеждава и моли, но след малко от апартамента излезе Урсула с безупречно бялото си защитно облекло и изненадано погледна Себастиан.

– Какво правиш тук?

– Реших да намина и да огледам, ако си приключила.

Тя поклати глава.

– Дори не знам какво е положението ти в разследването в момента. Още ли си с нас?

Себастиан повдигна рамене.

– Не знам – откровено призна той. Искреността беше единственият подход към Урсула. – Но много искам да разнищя тази история, знаеш го. Само че имам малко по-различно виждане как да го направя.

– Ти несъмнено имаш виждания за повечето неща, но обикновено си по-добър в това отношение. Много по-добър.

– Съжалявам.

– Грешката не е твоя. Трябваше да те изритаме веднага щом направи връзката между себе си и жертвите – сухо подхвърли Урсула.

– Може ли да вляза? Обикновено забелязвам неща, които може да са полезни. Обещавам да не пипам нищо.

Тя го погледна. В него имаше нещо много трогателно. Той бе загубил обичайната си стабилност и бе паднал по лице пред тях. Урсула никога не го беше виждала толкова безсилен. Тя се вгледа в уморените му очи.

– Ако отговориш на един въпрос.

– Какъв?

– Влез.

Урсула кимна на полицая, който се отмести встрани и пусна Себастиан в апартамента. Мястото беше светло и оскъдно обзаведено. Кухнята беше вляво и имаше такъв вид, сякаш беше използвана много рядко. Дневната беше вдясно по коридора. Мебелите се състояха само от диван и голяма маса, на която имаше фенерче. Навсякъде бяха поставени големи лампиони. Беше горещо, предимно поради липсата на завеси или щори, които да пречат на слънчевите лъчи да проникнат вътре. Себастиан тръгна след Урсула към спалнята.

– Ралф определено е обичал нещата да са спретнати и подредени. Всичко е в идеален ред. – Тя издърпа най-горното чекмедже и му показа купчина сгънати светлосини нощници и неразопаковани найлонови чорапи. — Страшничко, нали?

Себастиан кимна.

– Ако погледнеш там, ще ти се догади – продължи Урсула и посочи врата на дрешник или малък килер. Себастиан тръгна към нея, но тя го спря. – Сложи си тези. – Подаде му чифт найлонови терлици. Той се наведе и ги нахлузи върху черните си обувки. Урсула му даде и стерилни ръкавици. – И тези.

– Е, какъв е въпросът ти?

– Защо спа със сестра ми?

Себастиан я погледна стъписано. Можеше да прекара сто години, опитвайки се да отгатне какво иска да го пита Урсула, и никога нямаше да се досети.

– Винаги съм се чудила – добави тя.

Барбро. Беше толкова отдавна. Защо? Какво да каже? Какво можеше да каже? Нищо. Той поклати глава.

– Не мисля, че мога да отговоря на този въпрос.

Урсула кимна.

– Добре. Само се опитвам да намеря начин да ти простя.

– Защо?

– Защото имам чувството, че се нуждаеш от това.

Погледите им се срещнаха. Вкопчиха се. Урсула го познаваше добре.

– Но може би греша – безразлично добави тя. – Огледай апартамента, ако искаш.

Обърна се и се върна в кухнята. Себастиан се вгледа в нея, но пак не знаеше какво да каже. Каквото и да направеше, щеше да я нарани, а той не го искаше.

Отвори вратата, която беше посочила Урсула. Пространството вътре беше малко. Пейка до едната стена с принтер върху нея. Кутии с фотографска хартия. Лист талашит на другата стена. Себастиан се приближи до него. Там с големи щипки бяха закачени четири купчини снимки с номера 1, 2, 3 и 4, оградени с дебел черен флумастер над тях. Когато пристъпи по-близо, той видя какво показват снимките. Неговите жени. И четирите. Ужасени. Снимани под ъгъл, който би могъл да се опише само като перспектива на бог, когато фотографът ги гледа отвисоко. Казва им точно какво да направят. Себастиан си сложи ръкавиците и взе купчината под номер три. Катарина Гранлунд. Гола и разплакана на първата снимка. Мъртва, с втренчени право напред очи, на последната. Той прелисти другите купчини. Бързо. Не искаше да се задълбочава в детайлите. Последната снимка беше една и съща във всяка купчина. Ножът, който беше прерязал гърлата им. Догади му се. Изпита желание да избяга колкото може по-бързо. Сякаш бягството му можеше да поправи стореното. Но остана на мястото си. Закачи снимките на местата им. Отмести поглед. Чу, че Урсула се движи из кухнята. Тя беше права. Но и грешеше. Как можеше да му бъде простено при вида на тези снимки?

Върна се в спалнята главно за да се махне от ужаса. Малката стая изглеждаше като останалата част от апартамента. Единствената разлика беше бялото, старателно оправено единично легло. Пак много лампиони. Фенерче на нощното шкафче. Пак много светлина. Но след снимките на стената светлината беше измамна. Това беше най-мрачният апартамент, в който беше влизал Себастиан. Той надникна в единствения гардероб. Идеално изгладени ризи и панталони, окачени в редица. Отдолу в телени кошници с военна прецизност бяха наредени батерии и фенерчета. В други кошници под тях имаше чорапи и бельо.

За Ралф фенерчетата бяха по-важни от бельото. Той несъмнено страдаше от някакъв вид обсесивно-компулсивно разстройство. Въпросът беше колко диагнози можеше да му се поставят. Ако на някого му пукаше. За Себастиан това нямаше значение.

Той взе едно от по-големите фенерчета и натисна черния гумен бутон. Фенерчето светна веднага. Нова батерия. Готово за действие. Готово да разпръсва светлина наоколо. Себастиан се накани да остави фенерчето, когато съзря нещо, сложено под него. Скрито. Приличаше на шофьорска книжка. Той я взе внимателно и я обърна.

Погледна го снимка на Троле Хермансон. По гърба му полазиха ледени тръпки. Прониза го болка. Втренчи се в снимката. Прочете думите. Няколко пъти. И всеки път пишеше Карл Троле Хермансон.

Затова не отговаряше на телефона си.

Затова не си беше вкъщи.

Троле беше намерил човека, който бе следил Себастиан. Може би дори беше спасил Ана. Но беше платил с живота си.

Нямаше друго обяснение. Защо иначе шофьорската му книжка беше в този най-мрачен от всички апартаменти?

Себастиан отново беше объркан.

Всичко, до което се докоснеше, му беше изтръгвано. Жестоко, насилствено. Това беше истината. Единствената истина, която му се изясняваше отново и отново. Дълго време той се бе опитвал да се бори с нея, да я държи настрана. Обвиняваше всеки друг освен себе си. Господ, майка си, баща си, Ана, Ваня – всички, с изключение на истинския виновник. Защото сега само един човек носеше вината. Себастиан остави внимателно фенерчето и пъхна в джоба си шофьорската книжка.

Сега всичко свърши.

Той се предаде.

Изведнъж усети, че зад него стои Урсула.

– Той имаше и компютър. Били ще го прегледа. Тъй като Ралф Свенсон го е разбил в стената, вероятно има нещо в него.

Себастиан не отговори. Тя се обърна, за да се върне към работата си.

– Урсула?

Тя не каза нищо, но спря.

– Мисля, че наистина се нуждая от прошка, но не знам как би било възможно да я получа.

– Нито пък аз, Себастиан. Но онези, които разбират от тези неща, казват, че честността обикновено върши чудеса.

Урсула излезе от стаята.

Себастиан не пророни нито дума повече.

Но усещаше шофьорската книжка на Троле в джоба си. И чувстваше бремето на вината върху раменете си.

Никога нямаше да получи прошка.

Никога.

Той седеше върху камък пред жилищния блок, когато те спряха до патрулната кола. Седеше там от половин час, без да помръдне. Държеше шофьорската книжка на Троле в ръката си, сякаш това можеше да отслаби болката. Те слязоха и тръгнаха към сградата. Ваня вървеше първа, следвана от Торкел. Обсъждаха нещо и говореха развълнувано. Сякаш Себастиан не беше там. Всъщност това беше вярно. Той наистина вече не беше там.

Ваня изглеждаше горда от първата си телевизионна поява.

– Ана гледала пресконференцията по новините. Обади се от дома на баба.

– Как е баба ти? – съчувствено попита Торкел, когато я настигна. – Чух, че не била много добре.

Себастиан бавно стана, пусна шофьорската книжка в джоба си, извади служебната си полицейска карта и тръгна към тях.

– Много по-добре е. Ана се връща вкъщи – отговори Ваня.

– Радвам се да го чуя.

Те, изглежда, едва сега забелязаха мъжа, който вървеше към тях.

Спряха и го зачакаха мълчаливо.

Не показаха никакви чувства. Сякаш срещаха спомен, който вече бяха забравили.

Себастиан застана пред тях.

– Трябва да поговорим – каза Торкел.

Намерението на Себастиан беше да улесни нещата за тях. Той протегна ръка с картата, която му бяха дали в началото на седмицата.

– Прибирам се у дома.

– Добре. – Торкел взе картата и кимна на бившия си колега и приятел.

– Съжалявам за всичко.

– Поне го заловихме – рече Торкел. Нямаше желание да се карат.

Себастиан също. Трябваше обаче да ги предупреди, въпреки че те сигурно нямаше да го послушат.

– Хинде още не е приключил. Надявам се, че го осъзнавате.

– Какво друго може да направи? – попита Ваня.

– Не знам, но не е приключил. – Себастиан пъхна ръце в джобовете си и докосна шофьорската книжка на Троле. – Аз обаче приключих. Сега това е ваш проблем.

Той понечи да тръгне, но някак не можа да го направи. Това вероятно беше последният му момент с Ваня. Вече нямаше да я следи. Мечтата свърши. Защото това беше. Мечта. Сега имаше възможност да се сбогува с нея. Последните няколко минути с дъщерята, която никога не бе имал.

Дъщерята, която искаше толкова много.

– Пази се – промълви Себастиан. – Обещай ми, че ще бъдеш внимателна.

Тя изобщо не разбра натъженото му изражение.

– Наистина ли мислиш, че не е бил Ралф?

– Не, не. Но знаеш ли кое ме тревожи?

– Фактът, че не ти реши случая? – Гласът й го прониза като нож. Ваня все още беше увлечена в конфликта, който той вече беше загърбил.

– Не. Фактът, че ти отказваш да разбереш, че Хинде стои в дъното на всичко. Той никога няма да се откаже. Никога.

Себастиан тръгна.

Сбогуването не беше кой знае какво.

Но беше всичко, което той щеше да получи.