Жените, които го познаваха

96.

Харалдсон изобщо не си беше представял така годишнината от сватбата им.

След като му се обади Едвард Хинде, той хукна към колата и въведе координатите в джипиеса. Картата бързо се появи на екрана. Покрай Сурахамар и Рамнес, наляво, в гората, надолу към езерото Ойе. Харалдсон попита дали Йени е жива, но не получи отговор. Хинде каза, че това е втори въпрос, а му е разрешил само един, и затвори.

Докато караше, Харалдсон се мъчеше да се убеди, че Хинде няма защо да му казва къде е Йени, ако той не може да я спаси. Логичният ход беше Хинде да я освободи. Тя вече беше изпълнила ролята си като средство за натиск върху Харалдсон. Нямаше какво да спечели, ако я нарани. Но колкото и да се опитваше да си го внуши, мисълта беше там, някъде дълбоко в душата му, защото Хинде не действаше логично и не му трябваха причини. Затова беше в „Льовхага“ четиринайсет години.

Хинде беше психопат.

Харалдсон следваше джипиеса. Пътищата ставаха все по-тесни, а гората – все по-гъста. И после той видя вода между дърветата и пътят свърши. Спря до огромен рододендрон и слезе от колата. Лятна хижа. Построена на склон, спускащ се към езерото. Явно беше направена преди много години. Сега несъмнено никой не би получил разрешение да строи толкова близо до брега. Харалдсон се приближи до къщата и натисна дръжката на вратата. Беше заключена. Надникна през прозореца. Кухнята. Очевидно нямаше вода и електричество. Той видя печка за дърва и дълбоки купи, обърнати наопаки върху дъска за сушене. Нямаше кранове, само голяма метална кофа и черпак върху високо столче до нея. Живописно, но безлюдно.

– Йени! – извика Харалдсон.

Никой не отговори.

Той започна да обикаля къщата, надничайки през всеки прозорец. Нищо. Спря и се огледа наоколо. Градината не беше много голяма, но беше в красиво обкръжение. Морави от трите страни. Мрежа за бадминтон от страната към езерото. Градински мебели и пилон за знаме на другата. Някой се радваше на хубав живот тук.

– Йени!

Някъде високо горе му отговори птица. Харалдсон почувства, че паниката му се засилва. На кратко разстояние до гората имаше тоалетна. Той отиде да провери, но и там нямаше никого. Освен облак бръмчащи мухи. Харалдсон затвори вратата и реши да влезе в къщата, когато забеляза неестествено заоблена могила зад пилона, до която водеше пътека през къпиновите храсти. Във високите треви и торфа от двете страни се подаваха големи камъни. Зимник. Харалдсон забърза натам. Когато се приближи, чу слаб звук от хлопане. Той спря. Истина ли беше, или плод на въображението му? Не, някой определено блъскаше отвътре. От зимника. Не беше много силно, но все пак. Харалдсон стигна дотам за секунди. Звукът се засилваше и надеждата му нарастваше.

– Йени!

Той заобиколи малката могила и се озова пред голяма врата от тъмно дърво. Превъртя ключа и я отвори.

Вътре имаше малко преддверие, дълго един метър, и после друга врата. Думкането се засили. Йени беше жива. Дебелите каменни стени заглушаваха звука преди, но сега Харалдсон чуваше ясно блъскането. В ключалката беше оставен ключ. Той го превъртя и отвори вратата.

Йени стоеше вътре и присви очи от внезапната ярка светлина. Харалдсон се втурна към нея и я прегърна.

Силно.

Тя се вкопчи в него.

Дълго стояха така.

В колата по пътя за дома им Йени не каза нищо отначало. Беше уплашена. Ужасена. Едва когато таксито бе завило към хижата, тя бе осъзнала, че нещо не е наред. Едрият мъж взе чантата й, принуди я да слезе от колата и я блъсна вътре в зимника. Тя не беше в състояние да разсъждава ясно. Сега обаче беше в безопасност и мислите й донесоха въпроси. Трябваше да разбере какво се беше случило. Харалдсон не искаше да я лъже, но в момента нещата бяха твърде несигурни, за да си позволи да й разкаже дори цензурирана версия на истината. Ето защо той й обясни, че е говорел с бившите си колеги от полицията, когато му се обадил истинският таксиметров шофьор, и научил, че някаква банда взима хората от работните им места и ги обира по този начин. Полицията смятала, че те вероятно са хакнали компютрите на таксиметровата фирма, за да разберат кои таксита са ангажирани предварително.

Йени изглеждаше доволна от обяснението.

По-късно несъмнено щеше да има още въпроси, когато тя премислеше всичко, но дотогава Харалдсон щеше да знае резултата от днешните събития и щеше да може да нагоди отговорите си. В момента обаче се прибираха у дома.

Той преливаше от радост, че Йени е жива и здрава.

Едва влязоха в къщата, когато отново се обади Виктор. Разтревожен. Отчаян. Линейката, превозваща Хинде, не пристигнала в Упсала. От болницата не можели да се свържат с екипа. От „Льовхага“ не можели да се свържат с надзирателите, които придружавали Хинде. Харалдсон трябвало да дойде на работа.

Той се опита да се измъкне, но Виктор му даде ясно да разбере, че ситуацията изисква присъствието на директора на затвора. Харалдсон каза на Йени, че трябва да отиде на работа за малко. Нямал друг избор. Да я закара ли при някоя приятелка, за да не бъде сама? Не, Йени искаше да бъде с него. Двамата отново се качиха в колата.

Йени мълчеше през по-голямата част от пътя за „Льовхага“. Вероятно си припомняше събитията през деня. Това устройваше Харалдсон. Той трябваше да обмисли вероятни сценарии и план как да се справи с възникналата ситуация.

Време беше за ограничаване на пораженията.

При никакви обстоятелства никой не трябваше да разбира, че Харалдсон има нещо общо със случилото се.

Заради самия него. Заради Йени. Заради всички.

Той започна от Йени. Никой не знаеше, че известно време тя е била в неизвестност. Е, да, момичетата от офиса, но никой друг. Онова, което те знаеха обаче, никога нямаше да стигне до ушите на управителния съвет на „Льовхага“, затова Йени не представляваше риск. Дори ако тя кажеше на някого от затвора за неприятните си преживявания, никой нямаше да направи връзка с бягството на Хинде.

Следващият въпрос беше дали да се опита да вземе буркана с червеното цвекло и шишенцето от аптеката от килията на Хинде.

Беше рисковано. Ако ги намерят, сигурно ще предположат, че ги е внесъл Ралф Свенсон. Не биха взели пръстови отпечатъци от такива неща, нали? Те вече имаха заподозрян, който отдавна беше във връзка с Хинде. Разбира се, всички щяха да помислят, че му е помогнал Ралф. Вероятно щеше да бъде най-добре Харалдсон да стои далеч от килията на Хинде.

Или пък да предприеме друг подход?

Можеше да демонстрира инициативността си, като претърси килията и „намери“ тези неща. Това би обяснило наличието на неговите пръстови отпечатъци, ако на по-късен етап има разследване. Обаче пак щяха да липсват отпечатъците на Ралф. Но чистачите носят ръкавици...

Мислите му бяха прекъснати от звъна на телефона му. Беше готвачът, който чакаше пред дома им. Къде са? Харалдсон въздъхна. Съвсем беше забравил за вечерята. Той обясни, че е възникнало нещо непредвидено и че за съжаление се налага да пропуснат кулинарното угощение. Готвачът разбираемо се ядоса. Харалдсон трябвало да плати всичко. Храната, виното, пътните му разноски и хонорара. Харалдсон не възрази. Извини се и затвори.

– Кой беше? – попита Йени.

– Един готвач. Щеше да дойде у дома да ни сготви вечеря. – Хубаво беше, че този път можеше да й каже истината, без да трябва да мисли и да наглася нещата.

– Значи си уредил всичко?

– Да, но нищо не стана така, както планирах. Много съжалявам.

– Ти не си виновен.

– Не, но въпреки това...

– Ти си звезда.

Тя се наведе към него и го целуна по бузата. Харалдсон се усмихна, но продължи да мисли за съществените неща.

Да, можеше да се справи с шишенцето и буркана, но ако някой претърсеше килията и намереше снимката на Йени? Как щеше да обясни това? Надяваше се Хинде да я е взел със себе си. Но ако заловяха Хинде и намереха у него снимката на съпругата на директора на затвора... Харалдсон щеше да се престори на изненадан. Щеше да се зачуди как Хинде се е сдобил със снимка на Йени. Това щеше да остане загадка...

Виктор Бекман го чакаше на паркинга, когато пристигнаха. Изненада се, като видя Йени, но Харалдсон обясни, че днес имат годишнина от сватбата и искат да бъдат заедно. Виктор повярва на лъжата. Имаше да се тревожи за по-важни неща. Те тръгнаха заедно към сградата.

– Претърсихме килията му. Намерихме празен буркан от цвекло и шишенце от средство за повръщане. Също празно.

– Как са попаднали у него? – попита Харалдсон колкото можеше по-непринудено.

– Сигурно му ги е дал Ралф.

– Предполагам, че си прав – кимна Харалдсон, изпитвайки огромно облекчение.

– Това обаче не е най-лошото. – Виктор изглеждаше силно обезпокоен. – Намерихме модем.

– Какво означава това?

– Хинде е имал неограничен достъп до външния свят. Сега преглеждаме компютъра му да видим дали има нещо за бягството, но е защитен с парола, затова може да отнеме известно време.

Харалдсон не чу последните му думи. Връзка с външния свят. Това определено можеше да се използва, за да се обяснят много неща. Пропуск на Виктор. Грешка на Виктор. Не на Харалдсон. Изглежда всичко щеше да бъде наред. Той не посмя да попита за снимката. Може би не я бяха открили, иначе Виктор щеше да я спомене.

Харалдсон изведнъж осъзна, че шефът на охраната е спрял и чака отговор.

– Какво?

– Казах, че от болницата все още не са намерили линейката. Какво да правим?

– Ще се обадим на полицията и ще им кажем, че има вероятен опит за бягство. – Харалдсон се смая от авторитетния си тон и начина, по който беше поел контрола върху ситуацията. Нямаше да прави повече грешки. Виктор кимна и тримата заедно влязоха в административния блок.

Не след дълго бдителни журналисти, които вече се интересуваха от „Льовхага“, надушиха, че някой е избягал. Понякога от полицията изтичаше информация като от цедка. Освен това те направиха връзката с изчезналата линейка и се вдигна шум. Харалдсон увърта известно време, но осъзна, че ще бъде най-добре да говори с тях, за да контролира какво се приказва. Той издаде заповед всички въпроси на медиите да се препращат към него. Това беше все едно да отвори шлюз.

Телефонът не спря да звъни. Аника ги свързваше с него един след друг.

Различни репортери.

Едни и същи отговори.

Да, вярно е, че е изчезнала линейка, превозваща пациент от „Льовхага“.

Да, някои факти предполагат, че това е опит за бягство, но още е рано да се каже нещо определено.

Не, няма намерение да им каже кой е бил в линейката.

Всички до един попитаха дали е Хинде.

Харалдсон затвори. Странно, но от полицията не се обадиха. Той стана и се приближи до Йени, която седеше на единия фотьойл. Беше си взела чаша кафе и сандвич от кафенето, но не бе изяла и половината. Каква годишнина от сватба! И все пак можеше да празнуват някой друг ден.

Най-важното беше, че са заедно. Харалдсон не бе преживявал такива емоционални сътресения. Но успя да се справи с положението много добре. И щеше да продължава да го прави. Най-лошото беше свършило.

– Как си? – Той приклекна пред Йени и нежно прибра кичур коса от лицето й.

– Седя и си мисля.

– Разбирам... – Харалдсон хвана ръката й и я стисна. – Може би трябва да поговориш с някого за случилото се. С професионалист.

Тя кимна. Изражението й беше малко хладно.

– Скъпи?

– Да?

— Как разбра къде съм?

Харалдсон се вцепени.

Може би, в края на краищата, най-лошото не беше свършило.