Жените, които го познаваха

98.

Тя обичаше да тича. Зиме и лете. Като повечето си приятели Ваня беше опитала широк спектър от програми и режими за гимнастика, всичко от аеробика до йога, но винаги се връщаше към бягането. То й даваше най-много енергия и пространство за мислене. Сякаш ритъмът на краката й и дишането й пречистваха съзнанието й и го зареждаха с енергия. Не харесваше груповите упражнения. Предпочиташе да посреща предизвикателствата сама. Тази вечер Ваня смяташе да тича дълго. Да поеме по обиколния път, който следваше, когато имаше много време. Можеше дори да го мине два пъти.

Утре щяха да проведат първия разпит на Ралф Свенсон. Торкел искаше тя да участва във всичките. Чакаха само първоначалния анализ на ДНК. Торкел обичаше да държи колкото може повече козове в ръката си, преди да започнат.

Ваня мина по „Лидингьовеген“ и се насочи към „Стуренгсботен“. Пред нея беше гората, Лилианскоген, и добре осветените пътеки там. За Ваня нямаше нищо по-хубаво от това да тича в гората. Спокойствието, уханията и мирисът на природата правеха изживяването й още по-силно и земята беше по-мека, а това означаваше по-малко напрежение върху ставите й.

Ваня увеличаваше скоростта, когато усети, че мобилният й телефон вибрира в джоба й. Тя не винаги го взимаше със себе си, докато тичаше. Обикновено искаше да я оставят на мира, но след всичко, което се беше случило, реши, че трябва да бъде на разположение през цялото време. Отначало си помисли да го остави да звъни. Дишаше равномерно и бягаше ритмично и предпочиташе да не спира. Но можеше да е Били. Вероятно беше размислил и щеше да дойде да тича с нея. Това би било идеален завършек на деня. Ваня спря и извади телефона си. Видя името на човека, който я търсеше. Номер, който все не й оставаше време да изтрие.

Себастиан Бергман.

Тя пусна телефона в джоба си.

Тон можеше да звъни колкото си иска.

Ваня нямаше да отговори.

Себастиан позвъни на Ваня три пъти подред. Двата пъти тя не отговори, а на третия затвори. Елинор отново дойде в коридора с чашата си с шампанско и го погледна любящо. Опитваше да се помирят.

– Ще продължим ли с вечерята?

Отговорът му беше да отвори вратата и да излезе от апартамента, без да я погледне. Трясна вратата и звукът отекна в тихото стълбище. Отново сам в реалния свят. Там, където беше Едвард Хинде. На свобода.

Той позвъни на Торкел, докато слизаше по стъпалата. Като никога Торкел отговори веднага, но тонът му не беше дружелюбен.

– Сега пък какво искаш?

Себастиан спря.

– Изслушай ме, Торкел. Хинде е избягал.

– Какви ги говориш, по дяволите?

– Трябва да ми повярваш. Мисля, че иска да хване Ваня.

– Защо ще иска да хване Ваня? Какво те кара да мислиш, че е избягал?

Себастиан чувстваше, че отчаянието му нараства с всяка изминала секунда. Отдолу се таеше паника, която чакаше да го разкъса, но той успя да я овладее. Трябваше да звучи смислено, иначе Торкел нямаше да му повярва. А трябваше да му повярва. Всяка минута можеше да е важна.

– Не мисля, че е избягал. Знам, че е избягал. Обадих се в „Льовхага“. Имаш ли телевизор там?

– Да.

– Прочети телетекста. Би трябвало да го пише. Изчезнала е линейка. Превозвала е пациент от, Льовхага“. Пациентът е бил Хинде.

Сериозният тон на Себастиан въздейства на Торкел. Той включи телевизора с дистанционното и избра Си Ви Ти 1. Текст. Новината беше първа.

– Тук не пише, че е бил Хинде.

– Позвъни на онзи шибан идиот Харалдсон, ако не ми вярваш. – Себастиан отново тръгна надолу по стълбите. Искаше да има чувството, че отива някъде. Че прави нещо.

– Вярвам ти, но защо Хинде ще иска да хване Ваня? Не разбирам. Другите престъпления бяха насочени към теб. Защо сега ще иска нея?

Себастиан си пое дълбоко дъх. Бяха стигнали до границата, която не искаше да премине, но ставаше все по-невъзможно да опази тайната.

Онова, което знаеше.

Онова, което по всяка вероятност знаеше и Хинде.

Истината.

– Трябва да ми повярваш. – Това беше всичко, което можа да измисли. – Моля те, Торкел, довери ми се. Обади й се. Тя не отговаря на моите обаждания.

– Спа ли с нея?

– О, моля те! Не, за бога! Но го видях в него, когато той и Ваня се срещнаха. Тя възбуди нещо в него. Аз бях там. Хинде видя, че сме колеги. Това е достатъчно за него.

Торкел се замисли. Може би тези думи не звучаха толкова налудничаво. Да, Себастиан беше прав. Ваня беше останала насаме с Хинде.

Вероятно положението криеше по-голям риск, отколкото подозираше Торкел. Риск, който той не искаше да поеме.

– Ще й се обадя веднага. Ще се видим в управлението.

Торкел затвори. Себастиан излезе навън и отчаяно започна да търси такси.

Ваня тичаше нагоре по най-високия хълм по маршрута. Скъси крачките си, тичаше усърдно и поддържаше скоростта и дишането си. Два пъти късо поемане на дъх и едно по-дълго издишване. Въздухът проникваше дълбоко в диафрагмата й. Чувстваше се добре. Силна. Тя се съсредоточи върху дишането си, когато стигна до върха на склона. Провери пулса си на монитора. Осемдесет и осем от максималния й сърдечен ритъм. Телефонът й иззвъня отново. Този път Ваня дори не си направи труда да го извади от джоба си. Продължи да бяга. Телефонът продължи да звъни. Схвана намека ми, помисли си тя, когато звъненето най-после спря.

Ваня уголеми крачките си, дишайки ритмично. Побягна по-бързо, до деветдесет процента от максималния си сърдечен ритъм. Беше твърде рано за спринт. Оставаха повече от четири километра. Тя забави крачка.

Маршрутът минаваше през горска пътека. Ваня погледна встрани и видя кола, спряла до купчина отсечени дървета. Сребриста тойота. Десният мигач примигваше. Ваня измина няколко крачки и едва тогава осъзна какво е видяла. Спря. Наведе се с ръце на коленете за няколко секунди и после бързо се изправи. Нямаше търпение да чака. Сложи ръце на кръста си и започна да диша дълбоко. Овладя дишането си и се върна. Доколкото чуваше, двигателят на колата не работеше. Наоколо нямаше никого.

Регистрационният номер беше WTF 766.

Това беше колата, открадната от Брюна. Ваня беше запомнила номера, защото беше чула Били да обсъжда с колега дали в Швеция може да се движи автомобил с WTF на регистрационната табела. Обсъждане, което Били трябваше да проведе с нея, ако нещата бяха нормални. Колегата знаеше, че има коли с табела LOL, затова мислеше, че трябва да има и WTF[3]. В КАТ нямаха възможност да вървят в крак с бързо развиващия се свят на съкращенията в интернет.

Ваня тръгна по пътеката към колата и избърса с накитника си потта, стичаща се по челото й. Изтри бузата си в рамото. Около нея започнаха да жужат любопитни насекоми, привлечени от потта и топлината, които тя излъчваше.

В колата нямаше никого. Ваня засенчи очи с ръка и надникна през стъклото. По седалката и на пода се беше стекло нещо тъмно. Вероятно кръв. Тя внимателно се опита да отвори вратата. Не носеше ръкавици. Вратата беше заключена. Ваня се придвижи вдясно и погледна отзад. Нищо. Приготви се да извади телефона си и да се обади, когато я долови.

Миризмата. Смрадта. Непогрешима.

Заобиколи отзад до багажника. Не беше необходимо да го отваря. Знаеше какво ще намери. Не кого, а какво.

На мухъл. Сладникава и същевременно парлива. Леко металическа.

Миризмата на труп.

Ваня пробва дръжката, надявайки се, че и багажникът ще е заключен. Не беше. Изщрака и се отвори. Тя бързо се извърна настрана и закри с ръка устата си. Овладя инстинктивното си чувство на гадене и пак се обърна. Дишаше повърхностно, само през устата.

Беше мъж. Възрастен. Подпухнал. Подут. Синкавозелен. Рядка кафеникавочервена течност се процеждаше от мехурите по кожата му, които се бяха спукали. От устата и ноздрите му струеше течност от разлагането. Всичко в него, цялото му тяло, беше влажно, мокро. Ваня затвори багажника, отстъпи няколко крачки назад и извади телефона си.

Видя, че последното обаждане не е от Себастиан, а от Торкел.

Тя чу, че зад нея се пречупи клонка, и се завъртя рязко, напълно нащрек. На шест-седем метра от нея стоеше огромен мъж. Изкривен, чупен нос, дълга коса, завързана на опашка, червен белег, спускащ се от челото над лявото му око и надолу по лицето. Роланд Юхансон. Сигурно беше стоял скрит зад купчината отсечени дърва и се бе приближил, без да го чуе. Тя бавно започна да отстъпва назад. Роланд тръгна към нея. Не бързаше. Поддържаше разстоянието. След няколко крачки краката на Ваня опряха в колата. Тя погледна за миг надолу и после отново към Роланд. Във вените й прииждаше адреналин. Сърцето й блъскаше в гърдите, докато се промъкваше покрай колата, до момента, в който вече не я усещаше зад гърба си. Още една крачка вдясно. Сега беше по средата на пътеката. Зад нея нямаше нищо, което да й пречи.

Роланд Юхансон. Едър и силен.

Ваня никога нямаше да успее да го надвие в ръкопашен бой, но би трябвало да може да го надбяга. Той се приближаваше. Крачка напред, а Ваня отстъпваше крачка назад. Спокойно. Внимаваше къде стъпва. Не трябваше да се спъва. Това би сложило край на всичко. Стремеше се да не намалява разстоянието помежду им. Беше готова всеки момент да се обърне и да побегне. Той нямаше да преодолее разстоянието от седем метра между тях. Никакъв шанс. Ваня щеше да успее.

Роланд спря.

Сега! Ваня се завъртя и вдигна левия си крак, готова да побегне.

И в същия миг почувства пареща болка в гърдите, която се разпространи из цялото й тяло. Десният й крак, който трябваше да я изстреля напред, потрепери безпомощно, без да може да намери опорна точка върху чакъла. Коленете й се огънаха. Някъде отдалеч чу писък и докато падаше на земята, осъзна, че писъкът излиза от нея. Падането сигурно беше болезнено, но Ваня не почувства болката, защото тя не можеше да се сравни с първоначалната агония, която премина през тялото й. Дребни камъчета се впиха в лицето й, докато лежеше на земята и трепереше. През сълзи видя, че към нея се приближава някой, и примигна. Усилено. Не можеше да прецени дали действието й е съзнателно или интуитивно. Тялото й отказваше да се подчинява. Ваня успя да проясни зрението си за няколко секунди. Макар че не повярва на очите си.

Не беше истина.

Беше немислимо. Невъзможно.

Пред нея стоеше Едвард Хинде.

С електрошоков пистолет в ръката.