Жените, които го познаваха

43.

Минаваше обяд, когато отново се събраха в Стаята. Себастиан се беше отбил в апартамента си да се изкъпе. Все още не бе превъзмогнал провала си в „Льовхага“. Не само че не беше научил нищо, но и Хинде бе победил. Направо нокаут. Себастиан си беше преповторил наум цялата среща, докато стоеше под душа, и бе стигнал до заключението, че вината е на Ваня. Не защото бе започнала да се пазари с Хинде – това можеше да го извъртят някак, не в тяхна полза, разбира се, но поне в нулево равенство. Проблемът беше самата Ваня. А тя беше негова дъщеря. Себастиан беше отишъл на срещата, криейки тайни. Когато се беше срещал с Хинде в миналото, нямаше нищо, което да крие. Можеше да изиграе картите си и да реагира както иска, да взима решения на момента, без да се бои, че човекът от другата страна на масата ще научи повече, отколкото трябва да знае. Вече не беше така. Ако искаш да се справиш с Хинде, трябва да умееш да използваш цялото игрално поле. Ако има дори мъничка част, където не си готов да стъпиш, тогава може да разчиташ, че Хинде ще насочи разговора в тази посока. Този път Себастиан криеше тайни не само от Хинде, но и от Ваня. Невъзможна ситуация.

Вината беше на Торкел.

Или на самия Себастиан.

Трябваше да откаже.

Не трябваше да отива в „Льовхага“ с Ваня, а с Били.

Жалко, че се сети за това чак сега, под душа.

Той седна до Урсула. В Стаята беше горещо и душно и миришеше на застояло. Някой беше отворил прозореца, но това изобщо не помагаше. Нямаше климатик. Стаята беше свързана с обикновената вентилационна система, която се бореше да се справи с лятната жега.

Когато всички седнаха, Били включи прожекционния апарат на тавана и лаптопа си.

– Открих двамата мъже, които са били освободени от “Льовхага“. Не беше трудно. Следили сме движенията им много добре.

Той натисна клавиш и на стената се появи снимката на петдесетгодишен мъж с дълга коса, завързана на опашка. Широко лице, чупен нос и белег, минаващ през лявото му око и спускащ се надолу по лицето. Приличаше на карикатура на престъпник от кариерата.

– Роланд Юхансон. Роден в Гьотеборг през 1962 година. Два опита за убийство и нападение с тежки телесни повреди. Употреба на забранени вещества. Държан в „Льовхага“ от 2001-ва до 2008 година. Върнал се в Гьотеборг, след като излежал присъдата си. Говорих с надзорника му. Били са заедно, когато са извършени второто и третото убийство. Пътували с автобус до Йостерлен с „Анонимни наркомани“.

– Дрогира ли се още? – попита Ваня.

– Не според надзорника му, но редовно посещава събиранията. – Били погледна записките си. – Няма алиби за първото убийство, но вчера сутринта определено е бил в Гьотеборг, пак според надзорника му.

Торкел въздъхна. Явно трябваше да изключат Юхансон от разследването.

– Кой е надзорникът?

Били прелисти материалите пред себе си.

– Фабиан Фридел.

– Какво знаем за него?

Били разбра защо пита Торкел. И двете алибита на Юхансон бяха осигурени от един човек. Малко вероятно беше извършителите на убийствата да са двама, но Юхансон вероятно имаше някакво влияние върху Фридел и го принуждаваше да му осигурява алиби.

– Не много. Доколкото виждам, няма нищо в досието, но ще го проуча.

– Добре.

– И ще говоря с някои от другите, които са пътували в автобуса.

Торкел кимна. Роланд Юхансон несъмнено се беше разхождал из Йостерлен и бе посещавал пивоварни или бе рисувал морски пейзажи, или каквото там правеха „Анонимните наркомани“ по време на пътуванията си. Веднага щом разберяха със сигурност обаче, щяха да го изключат от кръга на заподозрените.

– Поисках неговите и на другия освободен затворник отпечатъци – каза Урсула, – за да ги сравним с тези, които открихме на местопрестъпленията.

– Добре – отговори Торкел. – Ще проверим и двамата. И пръстовите им отпечатъци, и къде са били.

– Аз може да поема Фридел – предложи Били.

– Как е получил белега Юхансон? – попита Себастиан.

Били отново прегледа записките си, бързо и нетърпеливо. Искаше да изглежда заинтересуван.

– Не пише. Важно ли е?

– Не. Само съм любопитен.

Били показа следващата снимка. По-млад мъж, от латиноамерикански произход. Големи златни халки на ушите.

– Хосе Родригес, трийсет и пет годишен. Държан в „Льовхага“ от 2003 година. За нападение и изнасилване. Живее в Сьодертеле.

– Там е бил откраднат фордът – отбеляза Ваня.

– Точно така. Направих тази връзка и се обадих на местната полиция. Те отидоха да говорят с него. – Били беше доволен, че е една крачка напред. Той продължи: – Според тях Родригес не си спомня какво е правил на въпросните дати. Очевидно е доста сериозен алкохолик, поне от време на време.

Били затвори лаптопа, приближи се до таблото и закачи снимките на двамата бивши затворници.

Торкел се обърна към Себастиан.

– Какво изкопчи от Хинде?

– Нищо.

– Нищо?

Себастиан повдигна рамене.

– Отслабнал е, искаше да пипне циците на Ваня, но това беше всичко.

– Обаче знае нещо за убийствата – обади се Ваня, която предпочете да подмине думите на Себастиан.

Торкел я погледна озадачено.

– И как разбра?

Сега беше неин ред да повдигне рамене.

– Чувство.

– Чувство? – Торкел блъсна назад стола си, стана и започна да крачи напред-назад из стаята. – Оказва се, че имам човек, който твърди, че е експерт по серийни убийци като цяло и Едвард Хинде в частност, а се издънва на среща очи в очи, по дяволите. – Намръщи се на Себастиан, който посрещна погледа му невъзмутимо, а сетне протегна ръка и взе бутилка минерална вода. Себастиан реши да не отговаря само от загриженост за кръвното налягане на Торкел. Шефът на „Риксморд“ обикновено беше олицетворение на спокойствието, но понякога избухваше. Трябваше само да изчакаш да му мине. Себастиан отвори бутилката и отпи глътка.

Торкел очевидно беше приключил с него, защото се обърна към Ваня.

– Имам и следовател, който има чувство. Чувство! Какво да правим? Да накараме някого да ни състави проклет хороскоп? Мамка му! – Торкел спря и удари с длан по масата. – Умират жени, по дяволите!

В стаята настъпи мълчание. Отвън се чу слабият шум на уличното движение, който никой не долавяше досега. През прозореца влетя оса, но изглежда промени решението си. Блъсна се няколко пъти в стъклото и накрая намери пътя навън. Никой не помръдна. Всички се бяха втренчили в някаква неутрална точка, където бяха сигурни, че няма да срещнат нечии други очи. С изключение на Урсула, която погледна всеки подред, очевидно доволна, че не е попаднала под обстрела. Себастиан отново изпи глътка минерална вода. Били оправи снимка, която беше закачена идеално. Ваня загриза нокътя си. Торкел постоя още малко до масата, а после се върна на мястото си, дръпна стола и седна. Ако някой щеше да наруши потискащото мълчание, това щеше да бъде той. Пое си дълбоко дъх.

– Ако уредя друга среща с Хинде, има ли вероятност да научиш нещо този път?

– Може би, ако отида сам – отговори Себастиан.

Ваня реагира светкавично.

– Аха, значи аз съм виновна, че не стигнахме доникъде?

– Не съм казал такова нещо.

– Каза, че ще имаш по-голям успех без мен. Как да го тълкувам, по дяволите?

– Не ми пука. Тълкувай го както искаш. – Себастиан изпи водата от бутилката и леко се оригна от въглеродния двуокис. Това придаде на гласа му по-неприятен тон, отколкото възнамеряваше.

Ваня се обърна към Торкел.

– Мислиш ли, че има някаква полза?

– Ваня...

– Спомняш ли си какво казахме, че ще направим, ако не проработи? Казахме, че ще го изритаме.

Торкел въздъхна. Беше си изпуснал нервите и сега атмосферата в екипа беше лоша. Въпросът беше дали това бе възникнало от отчаяние, че все още не знаят нищо за извършителя, или защото отново са включили Себастиан. Не знаеше, но трябваше отново да ги сплоти, макар и временно.

Той бавно стана.

– Добре... Хайде да се успокоим. Горещо е, работим усилено и денят е дълъг, а още не е свършил.

Приближи се до таблото и се втренчи в снимките, а после се обърна към другите.

– Трябва да се доближим до този човек и да го заловим. Урсула, сравни отпечатъците и ДНК-то с нашите данни за Юхансон и Родригес.

Урсула кимна, стана и излезе от стаята.

– Ваня, ти отиди в Сьодертеле и виж дали ще можеш да освежиш паметта на Родригес.

– Не трябва ли да изчакаме и да видим какви резултати ще получи Урсула?

– Колата, която вероятно следи Себастиан, е дошла от същото място. В момента това е достатъчно, за да обърнем малко повече внимание на Родригес.

Ваня кимна.

– Но той няма да дойде с мен. – Тя посочи към Себастиан, без да го поглежда.

Торкел въздъхна.

– Не, той няма да дойде с теб.

– Не те разбирам.

Торкел и Себастиан влязоха в кабинета на Торкел.

– Не си единственият.

Себастиан седна на канапето, а Торкел се подпря на ръба на бюрото.

– Бори се да се върнеш, а щом дойде, правиш всичко възможно да те изритаме.

– Наистина ли мислиш да се отървеш от мен само защото настъпих някого по мазола?

– Не става дума за това. Вече не.

– Нямаше как да знам, че Анете Вилен ще бъде убита.

– Поемам голям риск, като те оставям в разследването. Ти имаш връзка и с четирите жертви. Представяш ли си как ще прозвучи това на шефовете?

– Откога те интересуват тези неща?

Торкел въздъхна уморено.

– Винаги са ме интересували, защото това дава на екипа ми свободата да действа по собствена инициатива. Знам, че за теб това няма значение, защото винаги си правил каквото искаш. Но ти казвам за последен път – стегни се.

Себастиан се замисли за онова, което беше направил и казал, и какво беше поведението му, откакто се включи в разследването, и бързо стигна до заключението, че се беше държал както винаги. Казваше онова, което мислеше, и не се подмазваше, преструвайки се, че е вечно благодарен. Не искаше обаче да го изритат. Ако останеше, щеше да е близо до Ваня, но това не беше единствената причина. Това вече дори не беше най-важното. Ако го бяха попитали преди два дни какво би намалило интереса му към Ваня и обсебеността му от нея, той щеше да отговори: „Нищо“, но щеше да сгреши. Сега нещо друго беше излязло на преден план, засенчвайки всичко останало – дори Ваня. Четири жени бяха убити заради него.

– Наистина ще се опитам – искрено каза той. – Не искам да напускам.

Торкел стана и затвори вратата. Себастиан погледна колегата си с известно недоверие, когато той седна на фотьойла срещу него. Сега пък какво?

– Какво става с Били? Той, изглежда, се опитва да се издигне – каза Себастиан, надявайки се, че терапевтичният сеанс ще бъде забравен, ако прехвърли фокуса върху някого другиго.

– Сменяш темата.

– Забеляза.

– С удоволствие ще говоря за Били някой друг път. – Торкел се наведе напред и сключи пръсти като за молитва. Себастиан си помисли, че това е лош знак. Поза за слушане. – Какво се е случило, Себастиан? Ти винаги си бил егоист, неприятен и самомнителен, но откакто се върна... сякаш си във война с всичко и всеки.

Торкел млъкна. Въпросът остана без отговор. Какво се е случило? За секунда Себастиан се замисли какво ли ще стане, ако каже на Торкел – за Лили, за Сабине, за щастието, което позна тогава. За вълната, която му отне всичко. Какво лошо би станало? Това дори можеше да му даде малко повече пространство за маневриране в екипа. Сигурен беше, че Торкел ще го съжалява. Съвсем искрено. Ще му съчувства, както никой друг не му е съчувствал, откакто се случи. Не че беше дал на някого възможност да покаже, че му съчувства, но все пак.

Един Торкел, който тълкува всичко, което прави Себастиан, като реакция към скръбта, можеше да бъде много полезен.

Неговият жокер.

Неговата карта „Излез от затвора“.

Себастиан нямаше намерение да я изиграе, докато не стане абсолютно необходимо, но знаеше, че трябва да измисли някакъв отговор за Торкел. И знаеше точно какво да каже. Истината.

– Чувствам се отговорен.

– За убийствата. – Това не беше въпрос, а твърдение.

Себастиан кимна.

– Разбирам го донякъде, но ти не си виновен за смъртта им – рече Торкел.

Себастиан го знаеше. Логично. В емоционално отношение обаче това беше съвсем друг въпрос. И все пак беше изненадващо приятно да говори на тази тема. Може би трябваше да го обсъди със Стефан, но не беше сигурен дали Стефан все още е негов психотерапевт след случилото се. Беше му позвънил и бе оставил съобщение с извинение на телефонния му секретар, но Стефан не беше върнал обаждането. И това беше още преди да е научил, че тя е убита. Щом разбереше, че Анете е убита, защото е прекарала нощта със Себастиан, взаимоотношенията им щяха да се развалят завинаги. Вероятно беше време да потърси някой друг, с когото да говори, но дотогава и Торкел щеше да свърши работа.

– Последната, Анете. Спах с нея само за да ядосам моя психотерапевт.

– А какви бяха мотивите ти да спиш с останалите?

Себастиан се изненада от въпроса и от спокойното държане на Торкел. Очакваше порицание. Или по-точно лек упрек, имайки предвид факта, че очевидно е засегнат от случилото се, но все пак някакво осъждане. Моралният компас на Торкел беше изключително добре калибриран.

– Какво имаш предвид?

– Поправи ме, ако греша, но ти не търсиш госпожица Правилната, нали? Всички тези жени са само... разсейване – Торкел се облегна назад на фотьойла. – Ти си използвач. Не ти пука за жените. Нито преди да спиш с тях, нито след това.

Себастиан дори не се опита да отрече. Новината не беше сензационна.

Последните три жертви, жени от миналото му, го глождеха, но имаше граница доколко назад може да превъртиш лентата и колко назад във времето може да съжаляваш за действията си. Но Анете... с нея беше различно. Тя му беше влязла под кожата.

– Анете имаше ниско самочувствие. Отчаяно искаше някой да я накара да се почувства добре със себе си. Беше толкова лесно...

– Имаш гузна съвест – отбеляза Торкел. Отново твърдение, не въпрос.

Себастиан трябваше да помисли върху това. Отдавна не беше имал гузна съвест и не беше сигурен как би трябвало да се чувства.

– Предполагам.

– Щеше ли да се чувстваш така, ако Анете не беше убита?

– Не.

– В такъв случай не се брои.

Това беше жестоко, но вярно. Използването и завоеванието изобщо не притесняваха Себастиан. Анете обаче беше умряла, защото имаше лош ден. Трудно беше да се пренебрегне това.

– Във връзка ли си с някои от жените, с които си бил? – Торкел поведе разговора в нова посока. По-нататък.

– Има близо четиресет години между първата и последната. Не си спомням нищо за тях.

Торкел се улови, че се замисля колко партньорки е имал. Две съпруги и четири-пет гаджета преди първата. Всъщност четири. Няколко между двата брака. И после Урсула. Не беше необходимо да полага усилия, за да си спомни имената им. Но разбира се, в случая на Себастиан трябваше да ги умножи по двайсет, или може би по трийсет. Дори повече. Паметта ни изневерява.

– Искам да кажа, че ако се опиташ да предотвратиш убийствата – продължи той, – това може да помогне. И на теб, и на нас. – Стана, давайки знак, че разговорът е приключил. – Но ако не ги помниш, няма смисъл.

Себастиан остана на мястото си, втренчен в празното пространство.

Мислеше.

Спомняше си някои от тях...