Жените, които го познаваха

15.

– Познайте кой е новият директор на затвора „Льовхага“?

Ваня се настани удобно на стола и обходи с поглед тримата си

колега около масата в стаята. Били се усмихна. Ваня не можеше да се отърси от тази мисъл. В колата, докато се връщаха в Стокхолм, тя няколко пъти отбеляза, че пак са се натъкнали на Томас Харалдсон. Директор на затвор. Как беше възможно? Къде им е бил умът? Подкупи, пълно замръзване на мозъка или някой, който беше твърдо решил да съсипе „Льовхага“, бяха единствените обяснения, за които се сети, за да изтълкува назначението му.

Били слушаше мълчаливо. Харалдсон не го притесняваше и дори му бе приятно да го види отново. Човекът от Вестерос, който се бореше толкова усилено, може и да не беше най-умният на света, но в него имаше нещо, предизвикващо симпатия и известно съжаление. В амбициозността му нямаше нищо лошо и с правилна подкрепа и напътствия той можеше да свърши добра работа на новата си длъжност. Били се надяваше това да стане. Беше сигурен, че е единственият в стаята, който мисли така. Той погледна Урсула и Торкел, които клатеха глави в отговор на въпроса на Ваня.

– Дори не знаех, че имат нов директор – каза Торкел и отпи от четвъртата си чаша кафе от автомата.

– Томас Харалдсон. – Ваня погледна колегите си, докато чакаше реакцията им, която не се забави.

– Томас Харалдсон от Вестерос? – Изражението на Урсула беше озадачено, сякаш мислеше, че е разбрала погрешно. Ваня кимна. – Как се е набутал там, по дяволите? – добави Урсула.

– Нямам представа. Пълна загадка.

– Как е той? – тихо попита Торкел.

Ваня забеляза, че той не изглежда нито изненадан, нито раздразнен, а по-скоро обезпокоен.

– Чувства се като у дома си.

– Имам предвид рамото му.

– Каза, че все още е чувствително, но иначе всичко било наред – отвърна Били.

– Хубаво. – Все пак Томас Харалдсон беше прострелян по време на акция, ръководена от него, и Торкел се чувстваше малко виновен, че не се е свързал с Керстин Хансер и полицията във Вестерос, за да попита как е той. Няколко пъти му хрумна да провери, но все възникваше нещо друго. – И какво каза Харалдсон за Хинде? – попита Торкел, напомняйки на екипа повода за събирането им.

– Хинде е там, където трябва да бъде, и се държи както обикновено, ако може да се вярва на персонала на „Льовхага“.

– Видяхте ли го?

– Подадохме заявление за разрешение за посещение. Очевидно на никого не е позволено да го вижда, без първо да бъде одобрен.

– И колко време ще чакате?

– Между три и пет дни.

– Ще видя дали ще мога да ускоря нещата.

Ваня кимна в знак на благодарност. Някой имитираше Едвард Хинде и това означаваше, че той е станал част от разследването им. Тя искаше да говори с него, макар и само да го изключи като заподозрян. Дотогава Хинде беше недовършена работа, а Ваня мразеше такива неща. Не можеше ей така да отхвърли нещо, защото връзката изглежда невероятна. Това би я накарало да се почувства така, сякаш не си върши работата и не прави всичко възможно. Научила го беше у дома, когато беше малка. Баща й беше казал нещо, когато тя се тревожеше как ще се справи в първия си ден на училище. Не е необходимо да си най-добрата, но винаги трябва да даваш всичко от себе си. Не можеш да направиш повече, но би било глупаво да направиш по-малко. Двайсет и пет години по-късно Ваня все още живееше с тези думи.

– Нещо друго от, Льовхага“? – поиска да знае Торкел.

Ваня се обърна към Били, който извади четири комплекта закачени с телбод листове от папката пред себе си и ги раздаде на колегите си.

– Прегледах уебсайтовете, които Хинде е посещавал през последните три месеца. Няма нищо, което си струва да се спомене. Много вестници, шведски и чуждестранни, следи и няколко блога. Може да ги видите изброени там. И често се включва в различни форуми, повечето от които обсъждат философия, психология и други хуманитарни науки.

Урсула вдигна глава от разпечатката.

– Хинде може ли да участва в дискусии?

– Не. Позволено му е само да чете. Единствената му комуникация със света е чрез писма. Получил е три през последните шест месеца. Две от жени, които искат да се запознаят с него, питат как може да го посетят и го канят на гости, когато излезе от затвора.

– Извратено – обади се Ваня и Торкел и Урсула кимнаха в знак на съгласие.

– Третото писмо е по-интересно. – Били отгърна нова страница от разпечатката и другите направиха същото. – Писмото е от Карл Волстрьом от Стокхолм. Той пише, че следи действията на Хинде с голям интерес и много би искал да се срещне с него, цитирам, „за да получа по-дълбоко прозрение за процеса на взимане на решение, довел до това четири жени да загубят живота си“. Волстрьом пише дисертация по практическа философия, но изглежда прекалено заинтригуван от Хинде, ако питате мен.

– Срещали ли са се? – попита Урсула.

– Не. Според „Льовхага“ Хинде не е отговорил на писмото.

– Провери го след съвещанието – каза Торкел. – Това поне е нещо. – Той остави книжата и бутна очилата си нагоре на челото. – Разпитите на жителите на Тумба не дадоха резултат. Приятелите и родителите на семейство Гранлунд не знаят дали двойката е била наблюдавана или заплашвана. Съпругът е вън от подозрение. Той е бил в Германия и е пътувал със самолета към дома си.

В стаята настъпи напрегнато мълчание. С няколко незначителни изключения, сега екипът за трети път чуваше Торкел да докладва, че никой не е видял нищо на местопрестъплението и че никой близък на жертвата не е могъл да се сети за абсолютно никакъв мотив.

– Остават веществените доказателства. – Торкел се обърна към Урсула.

– Сперма и срамни косми. Отново. Изпратих проби в Линшьопинг за анализ, но мисля, че спокойно може да предположим, че извършителят е същият. В първоначалния доклад от аутопсията пише, че са били прерязани каротидната артерия и трахеята. Това означава, че жертвата се е задушила, преди кръвта й да изтече. Отново. – Урсула млъкна и разпери ръце. Нямаше повече.

– Както всички знаете – каза Торкел, – не сме успели да открием връзка между трите жени, затова нямаме представа коя ще бъде следващата жертва.

Заключителният коментар на Торкел беше посрещнат с болезнено мълчание. Никой не можеше да оспори думите му. Имаше голяма вероятност извършителят отново да убие. Още една жена щеше да изгуби живота си, а те не можеха да направят нищо, за да го предотвратят. Ваня отмести назад стола си и стана.

– Ще отидем да говорим с Волстрьом.

Ваня и Били отидоха да потърсят Карл Волстрьом във Факултета по философия, но им казаха, че той не е там. В университета нямало почти никого по това време на годината. Дали са пробвали да му се обадят по телефона? Не, и нямаха намерение да го правят. А ходили ли са в апартамента му? Карл работел по дисертацията си през лятото. Дадоха им адрес, който те вече знаеха. Форскарбакен. Вторият етаж. Студентско общежитие.

От апартамента се чуваше музика. Ваня извади служебната си карта и натисна звънеца, задържайки дълго пръста си върху бутона. Не можеше да реши дали слухът й е особено чувствителен, или музиката е силна.

Карл Волстрьом отвори вратата с чаша чай в ръката и погледна въпросително посетителите. Ваня реши, че музиката наистина е силна, докато двамата с Били показваха полицейските си карти.

– Полиция. Ваня Литнер и Били Русен. Може ли да поговорим, моля?

– За какво става дума?

– Може ли да влезем?

Карл отстъпи встрани и ги пусна да влязат. В апартамента беше топло и във въздуха се носеше мирис на прясно изпечен хляб.

– Бихте ли събули обувките си? Току-що почистих с прахосмукачката. – Карл се промъкна покрай тях в тесния коридор и отиде в спалнята. Приближи се до компютъра, който стоеше на бюрото до принтера, и изключи музиката.

Ваня и Били се събуха и влязоха в апартамента. В единия ъгъл на дневната имаше малка кухня, обзаведена с канапе и монтиран на стената телевизор, а в другия – бюро със старателно подредена купчина учебници и канцеларски стол. Абсолютно обикновен студентски апартамент, ако не бяха големите, подобни на витрини табла, окачени на стената над канапето. Зад стъклото на всяка имаше пеперуди и молци, между шест и осем, ако бяха големи екземпляри, и между петнайсет и двайсет, ако бяха по-малки. Ярко оцветените им крила бяха разперени във вечно замръзнал размах. Ваня позна няколко и знаеше имената на две – пауново око и жълта пеперуда. Не знаеше дали останалите се срещат в Швеция.

– Какво искате?

Карл беше излязъл от спалнята и бе затворил вратата. Скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в двамата полицаи. Ваня погледна Били и забеляза, че и той е заинтригуван от изложените насекоми.

– Идваме във връзка с писмото, което сте изпратили на Едвард Хинде преди няколко седмици – обясни тя и седна на канапето. Били се облегна на стената на кухнята.

– Така ли? – Карл завъртя канцеларския стол и седна. На лицето му беше изписана озадаченост.

– Защо му писахте? – попита Ваня.

– Исках да се свържа с него.

– Защо?

– Надявах се, че може би ще изяви желание да ми помогне с проучванията.

– По практическа философия?

– Да. Защо това интересува полицията?

Ваня не отговори. Колкото по-малко знаеше Карл за повода за посещението им, толкова по-малко вероятно щеше да бъде да нагоди отговорите си. Били си мислеше същото и смени темата.

– С какво се занимава практическата философия? Какво може да работите с такава специалност?

Карл се обърна, погледна Били и се усмихна.

– Защо? Омръзна ли ви да сте ченге?

– Философията не е ли чисто теоретична наука? – продължи Били, сякаш не чу въпроса. – Какво прави практическият философ? Ходи да проповядва? Води вечерни курсове?

– Не е необходимо да се заяждате с мен само защото не разбирате.

– Съжалявам, просто съм любопитен.

Изражението на неудоволствие на лицето на Карл даде ясно да се разбере, че извинението не е прието. Ваня се намеси, за да върне разговора към основната тема, преди Карл да реши, че не е готов да говори с тях.

– Прочетохме писмото ви до Хинде.

Карл задържа погледа си на Били още няколко секунди и после се обърна към Ваня.

– Предположих.

– Вие, изглежда, се възхищавате от него.

– Не бих казал. Той ме интригува.

– Хинде е убил четири жени. Това ли ви интригува?

Карл се наведе напред, очевидно по-заинтересуван от разговора.

– Не самите му действия, но намирам пътуването му до тази точка за невероятно интересно. Решенията, които е взимал, размишленията. Опитвам се да го разбера.

– Защо?

Карл млъкна, очевидно обмисляйки отговора си, сякаш обясняваше на своя професор, а не на полицията.

– Убийствата, които е извършил Хинде, са предумишлени актове. Планирани и обмислени. Той е изпитвал желание да убива и го е осъществил. Искам да знам откъде произлиза това желание.

– Аз мога да ви кажа – от извратения му мозък.

Карл се усмихна високомерно на Ваня.

– Това не е достатъчно за една дисертация. Освен това твърдението ви изисква да се приеме, че някои желания може да бъдат определени като „извратени“, а други, по-социално приемливи, като например да искаш кученце, като „нормални“.

– Нима твърдите, че е нормално да убиеш четири жени?

– Поради куп основателни причини самият акт не се приема от нашето общество, но ми е много трудно да говоря за желанието да извършиш този акт от гледна точка на нормален или извратен. Ние сме установили правила как да се държим и разбира се, не приемаме убийството на друго човешко същество. Но можем ли наистина да не приемем желанието да не го правим?

Ваня въздъхна. Необходимо ли беше да се анализира всичко, да се обръща наопаки, да се тълкува и да се обяснява? За нея нещата бяха елементарни. Щом искаш да убиеш друг човек, значи си извратен. Ако наистина го направиш, ти си още по-извратен. Дори зъл.

– Получихте ли отговор от Хинде? – намеси се Били, отчасти защото не искаше да слуша повече лекцията по философия – ако това беше философия – и отчасти защото виждаше, че търпението на Ваня се изчерпва.

– За жалост, не.

– Участвате ли в някой от тези форуми?

Били му подаде разпечатка на уебсайтовете, които Хинде беше посещавал през последните три месеца. Карл взе листа и го прегледа внимателно. От кухнята се чу звън. Той остави разпечатката и стана.

– Хлябът ми е готов.

Отиде в кухнята, изключи фурната и отвори вратичката. Взе две готварски ръкавици и извади тавата от горещата фурна. Ваня видя двата златистокафяви хляба и осъзна, че е гладна. Те изчакаха, докато Карл набождаше самуните, за да провери дали са готови. След това той обърна единия хляб и го сложи върху сушилника за чинии да изстива. Повтори процедурата с втория хляб и се обърна за момент към Ваня.

– От кой отдел сте?

– „Риксморд“.

Той насочи вниманието си към нея.

– Избягал ли е Хинде?

– Не.

– Но някой е бил убит и вие се интересувате от Хинде.

Ваня погледна Били. Карл Волстрьом или беше много умен и с необикновена скорост бе свързал малкото информация, с която разполагаше, или знаеше, че някой имитира убийствата на Хинде. Без да издава какво мисли, тя продължи:

– Къде бяхте вчера между десет сутринта и три следобед?

– Бях тук. Работех.

Карл покри с чиста кърпа хлябовете, затвори вратичката на фурната и се върна в малката дневна.

– Сам ли бяхте?

– Да.

– И никой не ви е виждал през целия ден?

– Не.

Мълчание. На Ваня не й трябваше повече. Вече беше решила да проучи основно Карл Волстрьом. Тя стана.

– Готов ли сте доброволно да дадете ДНК проба?

Карл Волстрьом не си направи труда да отговори. Той наклони назад глава и отвори широко уста. Ваня извади стерилен памучен тампон от чантата си и бързо го прокара по езика и вътрешната страна на бузите му.

– А списъкът, който ви дадох? – попита Били.

Ваня сложи тампона в пластмасова кутийка и затвори капачето.

Карл се обърна, взе списъка и го върна на Били.

– Един. Този. – Той посочи и Били погледна името. Не помагаше много. Всъщност изобщо не помагаше. Дори ако знаеше, че Карл пише в този форум, Хинде не можеше да общува с него. Но това поне беше точка на контакт и затова бе интересно. А нещо беше повече от нищо, с каквото разполагаха засега.

Докато излизаха в коридора, Ваня се обърна.

– Насекомите ви?

– Какво за тях?

– Откъде идва желанието ви да забивате карфици в пеперуди и молци?

Карл отново й се усмихна, сякаш да покаже, че е готов да удовлетвори любопитството й, сякаш тя беше невежо малко момиче. Ваня вече мразеше тази усмивка само след десетина минути в компанията на Волстрьом. Напомняше й твърде много за самодоволното подсмихване с чувство за превъзходство на Себастиан Бергман.

– Това не е желание, а интерес. Аз съм лепидоптерист.

– Предполагам, че това означава колекционер на пеперуди.

– Експерт. Експерт по пеперудите.

– Как го правите? Живи ли ги забождате?

– Не, първо ги убивам с етилов ацетат.

– Значи се интересувате от убийства?

Карл наклони глава на една страна, сякаш Ваня беше казала нещо очарователно и мило.

– Няма ли да попитате и дали съм се напикавал в леглото като малък и дали ми е доставяло удоволствие да паля разни неща?

Ваня не отговори. Тя се наведе до Били, за да обуе обувките си, отбягвайки онзи надменен поглед.

– Знаете, че е грубо опростяване да мислите, че когато са били деца, серийните убийци са подмокряли леглата си, палили са пожари и са убивали животни, нали? – продължи Карл.

Били се изправи.

– Изглежда знаете много неща за серийните убийци?

– Пиша дисертация за тях. Наред с други неща.

– И за какво по-точно е дисертацията ви?

– За желанията на човека, които се сблъскват с правилата на цивилизованото общество.

Били срещна погледа на Карл и изведнъж го обзе чувството, че темата определено се основава на личен опит. Въпреки че в апартамента беше топло, той потрепери.

– Волстрьом е зловещ.

Ваня и Били излязоха на „Форскарбакен“ и вървяха към колата, когато Били изрази на глас онова, което и двамата си мислеха. Ваня кимна, сложи си слънчевите очила и разкопча тънкото си сако.

– Зловещ и по-висок от теб.

– Да, забелязах и това. – Той отключи колата, въпреки че бяха на двайсетина метра от нея. – Да го поставим ли под наблюдение?

– Изглеждаше твърде спокоен. Ако Волстрьом е извършителят, той знае, че имаме веществени доказателства.

– Може би иска да бъде заловен.

– Защо ще иска?

– Медиите все още не са свързали убийствата. Той не получава реклама и внимание. Ако удоволствието, което изпитва от убиването, отслабва, вероятно му трябва нещо друго. Арестът и съдебният процес не само ще покажат какво е направил, но и ще му дадат признание. Ще го направят известен.

Ваня изведнъж спря и погледна изненадано Били. Не само защото това вероятно беше най-дългата реч, която го бе чувала да произнася без прекъсване, но главно защото не го беше чувала да говори толкова авторитетно и проникновено. Той беше експерт в областта на технологиите и новите джунджурии, разбира се... но серийни убийци? Били забеляза, че Ваня е спряла, и се обърна. Макар да не виждаше очите й зад слънчевите очила, той разбра, че тя е изненадана.

– Какво? – попита Били.

– Чел си за тези неща.

– Да, и?

– Нищо. – В гласа му имаше нещо, което каза на Ваня да не продължава и че не трябва да се шегува с това. Не и в момента. – Ще го държим под око, докато получим резултатите от анализа на неговата ДНК – каза тя. Двамата се качиха в колата и затвориха вратите. Ваня си сложи предпазния колан, а Били включи двигателя. – Между другото, кое е момичето?

– Какво момиче?

– Момичето, с което си ходил на театър.

– Никое.

Това определено означаваше, че Били си има гадже. Ваня се усмихна. Щеше да изкопчи подробности от него по време на краткото пътуване до дома.