Жените, които го познаваха

110.

Нищо. Нищо. Нищо.

Когато се върнаха от Мерща, Торкел изпрати коли до трите местопрестъпления от деветдесетте години. За всеки случай. Каквото и да се случеше, никой нямаше да може да каже, че не е направил всичко възможно – най-малкото самият той. Затова Торкел изпрати коли в Брома, Нинашамн, Тумба и Лилехолмен, където бяха станали последните четири убийства. Не мислеше, че Хинде ще отиде там, защото те принадлежаха на Ралф, но би изпратил патрулни коли из целия свят, ако смяташе, че това ще спаси Ваня. Полицайка, отвлечена от избягал сериен убиец, страдащ от сексуално невротично разстройство. Никой не очакваше, че Торкел ще приеме това като обикновено изчезване, и той не се опитваше да го прави. Той събра ресурсите, от които се нуждаеше, и няколко колеги, които не бяха дежурни, дойдоха доброволно да попитат дали могат да помогнат с нещо. Усилията бяха огромни, но засега не бяха довели доникъде. Всички коли, които изпрати Торкел, бяха докладвали.

Нищо.

Той се чудеше какво да направи. Най-доброто, което имаха, си оставаше Ралф. Нямаше значение какво иска. Той щеше да говори пред Торкел. Ако знаеше нещо, Торкел щеше да го изкопчи от него. Той излезе от кабинета и отиде в ареста. В килията на Ралф нямаше никого. Торкел тръгна да търси някой от пазачите.

– Къде е Ралф Свенсон?

– Колегата ви дойде и го взе преди един час.

Нямаше нужда да пита кой е колегата. Не беше виждал Себастиан, откакто се върнаха от Мерща. Себастиан бе изскочил от колата и изчезнал в минутата, в която пристигнаха. Преди един час. Торкел извади мобилния си телефон. Себастиан отговори веднага.

– Да?

– Къде е Ралф, по дяволите?

– Успокой се. Той е в бомбоубежището в тунела. Може би няма да е зле да слезеш там долу и да му запалиш лампите.

Торкел изпусна продължително затаения си дъх. Беше готов да отиде далеч, за да изтръгне информация от Ралф, но знаеше, че Себастиан е готов да отиде още по-далеч. Вероятно твърде далеч. За момент Торкел си беше представил, че Себастиан извежда заподозрян сериен убиец от сградата.

– Къде си? – попита той.

Краткото мълчание, което последва, му подсказа, че отговорът няма да му хареса.

– Не мога да ти кажа в момента.

Това можеше да означава само едно. Себастиан се готвеше да отиде прекалено далеч и дори още по-нататък.

– Знаеш къде е Хинде – заяви Торкел.

– Да.

– Кажи ми адреса. Стой там, където си, и ни чакай.

– Не.

– Мамка му, Себастиан! Прави каквото ти казвам!

– Този път не.

Този път не, помисли си Торкел. Сякаш Себастиан някога беше правил, каквото му е казал. Каквото някой друг е казал. Приемането на заповеди не беше сред силните страни на Себастиан Бергман.

– Не можеш да отидеш там сам. – Торкел направи един последен опит да го вразуми. Да подръпне правилната струна. Да му въздейства. – Ти може и да имаш склонност към самоубийство, но помисли за Ваня.

– Точно това правя.

Торкел не знаеше какво да стори. Да го моли ли, или да се ядоса? Нищо нямаше да има успех.

– Съжалявам, Торкел, но сега всичко е между Хинде и мен – добави Себастиан и затвори. Фаровете на колата осветиха табелата за Акерс Стюкебрюк със стрелка, сочеща надясно. Себастиан включи мигача и зави.

Каквото и да се случеше, скоро щеше да свърши.

Торкел трябваше да се въздържи, за да не трясне телефона в пода. Проклет идиот. Себастиан, разбира се, но същото важеше и за него. Трябваше да го изгони. Изобщо не трябваше да го включва в разследването. Не и отново. За нищо на света. Никога ли нямаше да се научи?

Преди да излезе, той каза на дежурния полицай в ареста къде да намери Ралф Свенсон, да отиде да го вземе и да го заведе в стая за разпити. Торкел щял да дойде след пет минути. Преди всичко щеше да мобилизира всички свободни полицаи да търсят Себастиан. Той сигурно беше взел кола и с малко късмет щяха да могат да го проследят, използвайки джипиеса. Ако не, щяха да разберат чия кола е взел, да се обадят на полицията в района и да им кажат марката, модела и регистрационния номер. Полицаят в ареста се обади точно когато Торкел влизаше в кабинета си. Намерили Ралф Свенсон, но той не бил в състояние да бъде разпитван. Бил в кататонен ступор. Не реагирал, когато го докосвали и му говорели. Бил ранен или се е наранил сам. Наранявания по лицето и главата. Счупена китка. Карали го в болницата.

Торкел изруга наум. Какво беше направил Себастиан, по дяволите? Беше нападнал заподозрян. Нямаше да му се размине безнаказано. Торкел лично щеше да се погрижи за това.

– Торкел!

Той чу гласа на Били и се обърна.

– Сега пък какво има?

– Открих нещо. В компютъра на Ралф.

Били беше работил без прекъсване, откакто се върна от къщата в Мидсомаркрансен, донякъде защото наистина искаше да допринесе с нещо, и донякъде защото това му помагаше да прогони мисълта какво би станало, ако беше отишъл да тича с Ваня. Трябваше да се съгласи. Да бъде приятелят, какъвто трябваше да бъде. Торкел го беше дръпнал настрана и бе подчертал, че ако беше с Ваня в Лилианскоген, Били вероятно нямаше да е жив сега или щяха да се тревожат за двама отвлечени полицаи. Били кимна. Да, това звучеше по-вероятно, но можеше и двамата с Ваня сега да седят тук, ако не й беше отказал. Да са заловили Хинде. Знаеше, че е погрешно да мисли така, защото беше контрапродуктивно, но се чувстваше виновен. Трябваше да направи всичко възможно да се опита да открие Ваня, преди да стане късно. Всички, които работеха по случая, знаеха, че тя ще умре, но никой не смееше да го изрече. Единственият въпрос беше колко време имат. В най-лошия случай вече беше късно и Били искаше да потисне с работа именно тези мисли. Те бяха крайно обезсилващи. Затова той се зарови в повредения твърд диск на компютъра на Ралф и усилията му дадоха резултати.

Торкел се приближи до бюрото му и се наведе, за да погледне компютъра.

– Те са общували чрез тази начална страница fygorh.se през програма за чат. Успях да възстановя част от разговорите им.

– Говори по същество. – Торкел нямаше търпение. Не го интересуваше как Били е проникнал там. Искаше да знае само какво е открил.

Били посочи екрана.

– Ето тук... Ралф пише за някаква хижа в гората, където ходел с дядо си. Доста е несвързано и има много неща за някакви хора, които приличали на животни и...

– Добре, добре. Там ли са? – прекъсна го Торкел.

– Не, но от Хинде има доста дълъг отговор колко важно е да не се забравя. Той пише за чичо си, при когото двамата с майка му ходели на гости през лятото, когато бил малък. Чичото очевидно не докосвал Хинде, но майка му пострадала лошо. Той свързва това със собствените си преживявания и факта, че е била психически увредена. Виж. – Били посочи един ред по-надолу на екрана.

Мисля, че там започна всичко.

– Знаеш ли къде е мястото?

– Проверих майката на Хинде и открих брат й. Той живеел в Акерс Стюкебрюк. Починал е.

– Имаш ли адреса?

– Разбира се.

Торкел си помисли, че едно самозалепящо се листче с адреса би свършило работа, но знаеше какво се опитва да направи Били. Да компенсира за вината, която изпитваше. Да покаже, че е работил усилено. Че е направил всичко възможно. Торкел го разбираше напълно и му съчувстваше. Той потупа по рамото младия си колега.

– Браво, Били.

Торкел вече беше повикал поделението за специални операции, преди да излезе от кабинета.