Жените, които го познаваха

62.

Ралф беше прекарал последните десетина минута, търсейки място за паркиране. Той мина покрай „Стуршерсгатан“ по „Де Йерсгатан“ два пъти. Първата улица беше задънена, а втората – еднопосочна, затова се наложи да направи голям кръг по „Вертавеген“, за да се върне. Никак не му беше приятно, че се върти в кръг. Една и съща сребриста кола, която минава няколко пъти, можеше да привлече вниманието на някой любопитен съсед, но нямаше друг избор. Нуждаеше се от колата. За предпочитане паркирана възможно най-близо. Това го караше да се чувства по-малко изложен на показ и означаваше, че има по-малко време, през което да бъде забелязан. Това беше предимството на жилищните квартали. Паркирането не беше проблем. Общо взето, новата мишена изглеждаше по-трудна от предишните три. Ралф имаше по-малко време за наблюдение. Той бе следил действията на семейството им няколко дни, но ограничените резултати, които получи в този случай, предполагаха, че най-безопасното време е сутрин между седем и половина и осем и половина, след като съпругът излезе и преди тя да пропътува две спирки с автобус или да върви пеша до дома за социални грижи, където работеше.

От друга страна, сега Ралф беше по-смел. По-добър. По-силен. Преди първата жертва се изнерви на няколко пъти и прекрати мисията поради дребни проблеми – отворен съседски прозорец, велосипедист, който минаваше, докато той слизаше от колата, дете, което се разплака някъде наблизо. На два пъти направо се уплаши и се прибра вкъщи.

Когато стигна до номер три обаче, нещата станаха по-лесни, а с последната, Вилен, Ралф започна да импровизира, стана по-дързък. Всичко в предписаната рамка, разбира се, но остави ситуацията да следва хода си и се довери на инстинктите си. Изпита освобождаващо чувство, което го убеди още по-силно, че е готов за задачата. Сега беше опитен. Силен. На мисия, която малцина биха извършили добре като него. Дори никой.

Много от отделните елементи всъщност се оказаха по-предизвикателни, отколкото си представяше, когато те бяха само волни фантазии. Първия път, когато преряза гърло, му се догади. Звукът на разкъсващата се кожа беше странен и противен, а бликналата кръв беше толкова гореща и лепкава, че той се паникьоса за миг. Обаче започна да свиква. Разви способностите си. Последния път дори се осмели да погледне жената в очите, докато умираше. Изпита завладяващо чувство на всемогъщество. Ако имаше Господ, в което Ралф силно се съмняваше, той вероятно гледаше така на хората. Същество, освободено от напиращи чувства, които замъгляват преценката. Като да наблюдаваш предсмъртната агония на мравка. Интересно. Но нищо повече. Това беше само един човек. Ритуалът и задачата бяха по-важни от цялото човечество.

Аспектът, който все още му създаваше най-голям проблем, беше сексуалният елемент. Ралф знаеше, че трябва да го направи. Това беше трудно и отблъскващо. Не му беше лесно да поддържа ерекцията си. Имаше твърде много звуци, беше му трудно да проникне. Той дори не харесваше жени. С твърде многото им извивки, с меките им, увиснали гърди и задници и с миризмите им.

Около него.

Върху него.

В него.

Тази част изискваше цялата му концентрация. Ралф не обичаше близостта. Не и по такъв начин. Изобщо. Но не можеше да пропусне тази част. Това би означавало измама. Поражение. Неуспех в следването на стъпките на Учителя.

Той зави по „Де Йерсгатан“ за трети път, но пак не можа да намери къде да паркира. Започваше да се тревожи за часа. Вече трябваше да е в апартамента и да е започнал. Беше ходил в един от супермаркетите „Направи си сам“ в покрайнините на града, един от онези, които отваряха в шест сутринта, и беше купил бял работен гащеризон. Нуждаеше се от повод да влезе в апартамента й и ролята на бояджия, който ще маже стълбището, му се стори добра идея. Купи и няколко тенекии евтина боя и шапка, която да смъкне над лицето си. Трябваше да проработи.

Троле го забеляза втория път, когато мъжът мина с колата. Същата, която беше видял и преди. Японска, сребриста. Шофьорът носеше слънчеви очила и шапка. Изглежда търсеше място за паркиране. Близо до „Стуршерсгатан“. Троле остави шишето с водата и ръката му инстинктивно се плъзна към джоба му. Електрошоковият пистолет беше там. Той го извади. Черната пластмаса беше топла и удобна в ръката му. Пулсът му се беше учестил и Троле се опита да обмисли възможностите си за избор. Една от тях беше да се обади на полицията. Той никога не беше имал проблеми с Торкел. Напротив, по време на упадъка и падението му Торкел не го осъди. Не беше съгласен с всичко, което правеше Троле, но това не беше изненадващо, защото някои неща бяха напълно безумни. Но дори тогава Троле чувстваше, че колегата му го подкрепя. Вече не се виждаха, но това не беше по вина на Торкел. Троле се бе отчуждил, ала дълбоко в душата си беше убеден, че двамата все още се уважават.

Обаждането до Торкел обаче щеше да постави Себастиан в рисковано положение.

Защо мъжът се е навъртал около жилищния блок, където живее майката на Ваня?

И какво е правил Троле там?

Не искаше да навреди на Себастиан. Не и сега, когато разбра колко много си приличат. Струваше му се, че ако се справи с този проблем, ще изкупи грешките си.

Както и да погледнеше на нещата обаче, тайната на Себастиан щеше да бъде в опасност. Троле трябваше да се намеси. Ако само следеше мъжа, това щеше да означава, че той ще се измъкне и други жени ще бъдат в риск. Трябваше да действа. Да го извади от играта. И после да измисли план.

От него зависеше.

Само от него.

Той се почувства добре. По-добре от много, много време.

Колата мина покрай него за трети път и Троле взе решение. Той държеше козовете. Мъжът в сребристата кола не знаеше за него. Елементът на изненадата беше на негова страна. Троле включи двигателя и бавно потегли. Спря в нарушение на правилника на пешеходна пътека няколко метра по-нататък, на, Де Йерсгатан“.

Слезе от колата и се върна.

Сега имаше свободно място за паркиране за някой, който го търсеше.

Той беше убеден, че мъжът в тойотата ще спре там.

Ралф забеляза свободното място, докато все още караше по „Вертавеген“. Идеално беше. Само на трийсетина метра от входа на блока, където живееше тя. Ако обаче не му провървеше, можеше да го заеме някой друг, затова той настъпи педала на газта и профуча през кръстовището на „Валхалавеген“ малко преди да светне червено. Бързо зави надясно и после пак надясно и намали. Не искаше да привлича излишно внимание. Мястото все още беше свободно. Паркира внимателно. Огледа се наоколо. Всичко беше тихо и спокойно. Той се притесни, че е закъснял. Наближаваше осем. Ралф докосна ножа „Мора“ в колана си. Не беше онзи, който щеше да използва по-късно. Големият нож за рязане на месо беше увит в найлоновото си пликче в спортната чанта, както винаги. По-малкият нож „Мора“ щеше да влезе в употреба в началото. Веднага щом вратата се отвори. Ръка на устата, нож на гърлото. Шок и смъртен страх. Обикновено имаше ефект. Той чувстваше, че бояджийският гащеризон е добра маскировка, защото можеше да носи ножа открито, без да го крие. Занаятчиите винаги имат нож.

Ралф разкопча предпазния колан и се накани да слезе от колата, когато изведнъж дясната врата се отвори и някой се вмъкна вътре. Възрастен мъж. Мърляв, с въздълга посивяла коса и широко черно палто. Очите му обаче блестяха. Искаше нещо. В ръката си държеше черен пластмасов предмет, който приличаше на счупено фенерче.

– Всичко свърши – каза непознатият и се опита да притисне странния предмет до врата му. Той чу електрическо бръмчене и тихо тиктакане. Инстинктивно вдигна ръка и успя да блъсне настрана ръката на нападателя. Възрастният мъж не беше бърз като него. Черният предмет се удари в облегалката за глава на седалката и Ралф изведнъж осъзна какво е това.

Малките сини светкавици.

Електрическото бръмчене.

Електрошоков пистолет.

С подновена сила той се опита да извие ръката на нападателя.

Троле изруга и се помъчи да освободи ръката си, когато високият, слаб мъж го удари в устата. Не го заболя, само го разяри още повече. Той осъзна, че опитът му да изненада шофьора на сребристата кола се е провалил и че изведнъж се е озовал в изключително уязвима позиция. Не беше в положение за ръкопашен бой. Трябваше да приключи бързо. Нанесе два удара в бърза последователност с лявата си ръка. Единият пропусна мишената, другият уцели мъжа в лицето. Той изохка и главата му клюмна.

Троле успя да измъкне дясната си ръка и допря електрошоковия пистолет до тялото на мъжа. Писна му. Не можеше да се бие в проклетата кола. Натисна още веднъж спусъка и с периферното си зрение видя, че лявата ръка на мъжа се стрелва към стомаха му. Опита се да парира удара, но не улучи. Нямаше значение. И без това всичко щеше да свърши скоро.

Мъжът го изпревари. Ударът му беше невероятно болезнен. Толкова болезнен, че Троле загуби всичките си сили за миг и изпусна електрошоковия пистолет.

Как се случи това?

Болката изригна, когато мъжът го удари отново. Причерня му пред очите и Троле разбра какво става.

Мъжът не го удряше с юмрук, а го мушкаше с нещо.

Направи го още веднъж.

Долната част на тялото на Троле изведнъж се обля в топлина и влага. Той беше на път да изгуби съзнание, но успя да погледне към ръката на мъжа, която държеше нещо, а от корема на Троле се изсипваше нещо.

Първото беше нож.

Второто бяха червата му.

Последното, което Троле видя, беше, че ножът отново се заби в него.

Ралф видя кръвта и червата, които изригваха и се изсипваха върху коленете на непознатия. Изглеждаше странно, но той продължи да забива ножа. Трябваше да бъде сигурен. Възрастният мъж на предната седалка до него издаде продължителен хриптящ звук и после внезапно млъкна и се свлече върху таблото. Ралф прекрати атаката си, но остана нащрек. Ако натрапникът помръднеше, щеше да го наръга пак. Ала непознатият остана неподвижен. Тишината в колата беше осезаема. Ръкавите на белия гащеризон бяха напоени с алена кръв. В колата вонеше на кръв и черва.

Той разсъждаваше трескаво.

Какво се беше случило? Кой беше мъртвият човек до него, по дяволите? Щеше ли да дойде още някой? Ралф се озърна неспокойно наоколо, но не видя никой да върви към колата. Никой не му обръщаше внимание. Възрастният мъж едва ли беше полицай. Те не използваха електрошокови, а истински пистолети в такива ситуации. Обаче човекът знаеше кой е Ралф или поне какви са плановете му. Защото не беше нахлул случайно в колата му.

Всичко свърши, беше казал той. Не казваш това, ако искаш да обереш някого. Казваш го, когато възнамеряваш да попречиш на някого. Учителя беше прав. Ралф беше проявил небрежност. Беше се издал. Може би Себастиан Бергман стоеше в дъното. Може би той беше по-достоен противник, отколкото мислеше Ралф. Беше разбрал, че Ралф го следи. Хукна към него пред Главното управление на полицията. Вероятно смяната на колата не беше достатъчна предпазна мярка.

И все пак нямаше логика.

Ако Себастиан имаше нещо общо с факта, че в колата на Ралф лежи мъртвец, тогава възрастният мъж сигурно беше полицай. Себастиан работеше с тях. И сигурно имаше още ченгета. Много повече. Ралф беше главният приоритет. Той беше най-важният случай, по който те работеха. Тогава къде бяха останалите?

Не можеше да измисли никакви отговори.

Той отново се огледа наоколо неспокойно и забеляза движение в сградата, където трябваше да е в момента. Сниши се и видя Ана Ериксон да излиза от главния вход. Носеше куфар. Качи се в такси. Той трябваше да я проследи, но осъзна, че това е невъзможно. Трябваше да се преоблече. Да изхвърли някъде трупа. Да се отърве от колата.

Беше се провалил.

Беше разочаровал Учителя.

И сега трябваше да понесе последиците.