Жените, които го познаваха

74.

Себастиан Бергман звъня на Троле през целия ден. Безпокойството му нарастваше с всяко обаждане, на което не получаваше отговор. Скоро щяха да минат повече от шестнайсет часа, откакто се бяха разделили пред жилищния блок на Ана Ериксон. Никога не бяха били по-близки, отколкото в онзи момент, и сърдечността и топлотата, които Себастиан беше почувствал, направиха тревогата му още по-осезаема. Особено сега, след като Ана беше в безопасност. Трябваше да чуе това от Троле, ако не друго. Затова бившият му колега беше пред апартамента й.

Да я пази.

Да пази Ваня.

Да пази тайната.

Себастиан не знаеше какво друго да направи, освен да продължи да звъни на Троле.

Той се съсредоточи върху предстоящата среща с Хинде, за да проясни съзнанието си. С изключение на това, не беше от никаква полза за екипа. Ваня беше абсолютно права. Той реши да потърси Торкел. Искаше срещата с Хинде да бъде уредена колкото е възможно по-скоро. Едвард Хинде беше ключът. Отвращението, което Себастиан изпитваше по-рано, беше изчезнало, и той с нетърпение очакваше да се срещне с него сам, без да е необходимо да се тревожи за Ваня. Себастиан щеше да спечели следващата игра. Щеше да нокаутира Хинде.

Торкел не беше в кабинета си. Според секретарката му беше на съвещание на управителния съвет на горния етаж. Себастиан изкачи стъпалата и се приближи до остъклената стена на голямата зала за конференции, която използваха. Торкел седеше там с още няколко човека. Очевидно шефове, важни клечки. Някои дори бяха с онези глупави бели униформи със златисти еполети. Себастиан мразеше полицаи със златисти еполети. Те бяха далеч от реалната полицейска работа. Никога не се приближаваха до местопрестъпления. Появяваха се само по телевизията или в някоя зала за пресконференции с бутилки минерална вода пред тях. Като сега. Себастиан се изтъпанчи точно пред остъклената стена. Торкел не го видя. Или не показа, че го е видял. Отчаянието на Себастиан се засили и след като седя там петнайсетина минути, не се сдържа. Стана и отвори вратата на залата за конференции.

– Добър ден. Убийството на Улоф Палме ли се опитвате да разкриете?

Всички в стаята млъкнаха и се втренчиха в него. Едно лице му беше познато отпреди, но повечето не бяха. Единственият човек, когото познаваше, стана.

– Себастиан, има причина вратата да е затворена – каза Торкел, сдържайки гнева си. – Провеждаме съвещание.

– Виждам. Но трябва да се срещна с Хинде. Още днес. Не можем да чакаме повече.

– Заповедта за посещение още не е пристигнала. Правя всичко възможно да ускоря нещата.

– Направи повече от всичко възможно. Реши въпроса.

– Няма да говорим за това сега. – Торкел огледа извинително присъстващите и после пак се обърна към Себастиан. – Бих искал да напуснеш, моля.

– Ако получа заповедта за посещение, ще изчезна незабавно. Обещавам.

Себастиан огледа хората, събрали се около масата. Повечето посрещнаха погледа му със смесица от изненада и презрение. Той осъзна, че е сбъркал, но не можеше да играе повече по тъпите им правила. Животът на много хора беше в риск. Не само неговият.

– Сигурен съм, че елегантно облечените ти приятели искат да решат случая, преди убиецът да пререже гърлото на пета жертва. Аз съм решението.

Очите на Торкел блеснаха гневно. Себастиан очевидно беше прекалил. Жената вдясно от Торкел стана бавно и преднамерено. Себастиан я позна. Директорката на националната полиция.

– Мисля, че не се познаваме – каза тя с леденостуден тон – цивилизованият начин да попита: Ти пък кой си, по дяволите?

– Не – отвърна Себастиан, изстрелвайки най-печелившата си усмивка. – Но ако ми помогнете да взема онази заповед за посещение, може и да получите шанс.

Торкел се приближи до него и го хвана за рамото.

– Извинете ме. Връщам се веднага.

Той измъкна Себастиан навън и затвори вратата.

– Какви ги вършиш, мамка му? Побърка ли се? Искаш да ме уволнят ли?

– Защо се бави толкова много заповедта? Проблем ли има с Харалдсон?

– Нямам представа! Няма значение! Трябва да чакаме. Ти не си полицай, затова ще отнеме известно време. Ако не ти харесва, може да се разкараш веднага.

– О, да. Може да ме заплашваш с това колкото искаш. Аз съм единственият, който може да спре убийствата. Знаеш го.

– Експертното ти мнение и безценните ти прозрения определено много ни помогнаха досега.

– Сарказмът не ти е присъщ.

Последва кратко мълчание. Торкел дишаше учестено.

– Добре, ще се изразя по друг начин. Отиди си вкъщи. Струваш твърде много.

– Ще работя безплатно.

– Не говорех за пари.

Себастиан го погледна в очите и преглътна забележката, която беше на езика му.

– Ще ти се обадя, когато пристигне заповедта за посещение.

Торкел отвори вратата и се върна на съвещанието. Преди вратата да се затвори и гласът на Торкел да се превърне в неясно мърморене, Себастиан го чу, че се извинява.

За секунда изпита желание отново да нахлуе вътре. Да стане още повече за смях.

Това обаче наистина щеше да бъде прекалено.

И без това бе нанесъл достатъчно поражения.

Този път той послуша Торкел и се прибра вкъщи.

Връщането му отне известно време. Първо трябваше да провери дали някой го следи. Преди всичко търсеше сребриста тойота, но оглеждаше всяка кола, която минава покрай него или е спряла подозрително до тротоара. Надничаше във всяка. Убиецът беше сменил колите веднъж и можеше да го направи отново. Себастиан криволичеше насам-натам, обикаляше в кръг и не бързаше. Едва когато бе абсолютно убеден, че никой не го следи, той влезе в жилищната сграда с апартамента си на „Грев Магнигатан“. Качи се по стълбите, влезе вътре и седна на леглото в стаята си.

Безпокойството му, че го следят. Тайните. Двуличието. Троле. Жените. Ваня. Всичко това му се отразяваше и го караше да се държи безразсъдно и ако продължаваше така, имаше риск да не му разрешат да се срещне с Хинде. Съзнаваше, че организация като полицията е готова да приеме само определено ниво на конфликт без резултати.

Себастиан легна на леглото. Затвори очи и се опита да не мисли за нищо. В апартамента беше тихо и спокойно. Приятно беше да лежи там. Той се опита да диша безшумно и да медитира, както го беше учила Лили.

Дишай дълбоко. Равномерно. Бавно. Намери спокойствието.

Себастиан много обичаше Лили. Споменът за нея винаги беше точно зад образа на Сабине, с по-меки и бледи очертания, но винаги там като сянка.

Чувството на загуба изведнъж го завладя и равномерното дишане се замени с накъсано поемане на дъх от тъга. Чувстваше се преследван. От себе си и от спомените. Никога нямаше да се освободи от тях.

Той седна и видя дръжките на найлоновия пазарски плик на Троле, които се подаваха под леглото. И това беше доказателство какъв всъщност е Себастиан. Скрити под леглото лежаха материалите, поръчани и платени от него, които можеха да опетнят доброто име на родителите на Ваня. Какво всъщност му бяха направили те? Нищо. Ана само се опитваше да предпази дъщеря си от човек, който е способен на всичко. Валдемар не знаеше нищо. Така беше казала Ана и това несъмнено бе вярно. Но въпреки факта, че и двамата са невинни, Себастиан искаше да нарани чувствата им, да ги накаже. Те дори не бяха истинските му противници. Виновен беше той и само той.

Себастиан беше най-лошият враг на самия себе си.

Той бавно взе найлоновия плик от пода. Трябваше да изгори материалите вътре. Да ги унищожи. Нямаше право да се бърка в живота на Ана и Валдемар. Нямаше права дори върху собствения си живот. Къде ли има кибрит? Може би в кухнята. Отиде там и започна да търси в чекмеджетата. В най-горното имаше прибори, а във второто – различни дреболии. Нямаше кибрит. В третото видя готварски ръкавици и подложки за маса, които никога не използваше. Изведнъж на вратата се позвъни. Себастиан погледна изненадано към коридора. Не си спомняше кога за последен път са звънили на вратата му. Вероятно някой искаше да му продаде нещо. Или бяха „Свидетели на Йехова“. Отново се позвъни. Той реши да не обръща внимание. Беше зает и не можеше да си направи труда да се отърве от тях. Отвън се чу глас.

– Себастиан! Отвори вратата! Знам, че си вътре.

Елинор Бергквист! Не можеше да е истина. Какво правеше тя тук?

– Хайде, Себастиан, отвори вратата!

Елинор отново натисна звънеца. Този път по-продължително. Настойчиво. Откъде знаеше, че той е вътре? С нея обаче това не изглеждаше невъзможно. Тя пак позвъни.

– Себастиан!

Той изруга, излезе от кухнята, хвърли найлоновия плик под леглото, докато минаваше покрай стаята за гости, отиде в коридора и отвори вратата. Опита се да изглежда колкото може по-раздразнен. Не беше трудно. Не и когато на площадката на стълбището стоеше Елинор Бергквист. Тя носеше черно куфарче на колелца и му се усмихваше щастливо и с очакване.

– Ето ме – беше първото, което каза. Ясно и недвусмислено като усмивката й.

– Какво правиш тук, по дяволите?

– Мисля, че знаеш. – Елинор вдигна ръка, сякаш искаше да го докосне и може би да погали лицето му. Себастиан инстинктивно отстъпи назад. Тя продължи да му се усмихва. – Може ли да вземеш куфарчето ми?

Той поклати глава.

– Казах ти да напуснеш града за известно време. Докато бъде заловен убиецът. – Погледна я със сериозно изражение. – Не разбираш ли? В опасност си.

Елинор реагира, като взе куфарчето си, мина покрай него и влезе в коридора. Той й позволи да го направи. Или по-точно не й попречи. Тя имаше дарбата да го изненадва. Елинор остави куфарчето си.

– Наистина ли съм в опасност? – Тя пристъпи към вратата и я затвори. Обърна се с лице към Себастиан. Застана съвсем близо до него. Беше му трудно да устои на тези зелени очи. – Или ти искаш да съм тук?

Отново посегна да го докосне. Този път той й позволи. Не знаеше защо. В нея имаше нещо, което Себастиан не можеше да определи. Той долови дъха й. Сладък и свеж, сякаш току-що беше смукала ментов бонбон. Винаги готова.

– Така както аз те искам? – Тя продължи да милва лицето и врата му и пъхна ръка под ризата му. Себастиан се подразни и в същото време се възбуди. Беше срещал много жени, но никога такава като нея. Елинор не го слушаше какво й говори. Каквото и да кажеше той, тя го превръщаше в нещо друго. Нещо позитивно. За нея. Елинор беше централната точка в своята вселена.

Себастиан опита пак.

– Всичко, което ти казах, е вярно. Не си го измислих.

– Вярвам ти – каза тя със закачлив тон, който предполагаше точно обратното. – Но по-добре да стоя при теб, отколкото сама в някоя хотелска стая. – Хвана ръката му и я сложи на гърдата си. – Така е много по-приятно и уютно.

Той се опита да събере мислите си. Елинор показваше ясни признаци на склонност към хищническо дебнене. Държането за ръце първата вечер, цветята и телефонното обаждане на имения му ден, начинът, по който беше изтълкувала предупреждението му. Може и да не беше болна в клиничния смисъл на думата, но връзката й с него определено беше нездрава. Той трябваше да я изгони.

– Правили сме любов само в моя дом – промълви тя в ухото му.

– Не сме правили любов никъде. Чукахме се.

– Не разваляй всичко с грозни думи. – Елинор нежно захапа меката част на ухото му. Тя миришеше на сапун. Кожата й беше мека и топла и Себастиан остави ръката си да се плъзне по гърдата й, шията, гърлото. Налагаше се да й обясни, че определено не си е измислил цялата история като някакъв безумен план да я накара да се премести да живее при него. Че тя трябва да го послуша. Да разбере, че той говори сериозно.

Но щом искаше това, тогава защо стоеше в коридора и се държеше така? Защо притискаше до себе си Елинор и я водеше към спалнята? Виновни бяха онези зелени очи.

Защото в нея имаше нещо.

Тя винаги сломяваше съпротивата му.

След това Себастиан лежеше в леглото, а Елинор разглеждаше апартамента. Не се бе чувствал така отпуснат от дълго време. Не беше спал с никоя в този апартамент след Лили. Винаги палуваше другаде. Беше странно, но не изпитваше вина. Обичайните угризения на съвестта след секс отсъстваха. Той с нежелание осъзна, че лежи и слуша Елинор, докато тя обикаля наоколо. Звучеше щастливо. Себастиан се усмихна, когато чу радостните й възклицания за броя на стаите и възможностите.

– Каква голяма стая! Ще стане чудесна трапезария!

Поне не го бяха направили в леглото, където той спеше с Лили. Пък и това място не беше истинският им дом. Те прекараха много време тук, но когато се ожениха, се преместиха в Кьолн.

– Имаш дори библиотека!

Това наистина беше нещо специално за жената, разглеждаща стаите, които Себастиан не използваше напоследък. Елинор беше интересна по начин, който той не можеше да опише. Колкото и твърдо да я отблъскваше, тя продължаваше да се връща. Като отскачаща топка, която поглъща енергията на отблъскването му. Себастиан изобщо нямаше предвид това, когато отиде на беседата за Юси Бьорлинг и се запозна с нея. От друга страна обаче, оттогава се бяха случили куп неочаквани неща, меко казано. Неща, за които той бе успял да забрави за известно време. Каквото и да се кажеше за Елинор, един факт беше неоспорим. Тя го разсейваше от всичко.

След няколко минути Елинор се върна. Беше облякла ризата му, без да закопчае копчетата. Червената й коса блестеше и тя приличаше на героиня от френски филм. Женствена и неустоима. И сякаш беше гледала същия филм, тя седна на леглото, подви крака под себе си и го погледна.

– Апартаментът ти е огромен.

– Знам.

– Защо не го използваш целия?

– Целият е за теб.

Очите й блеснаха като на дете на Коледа.

– Наистина ли?

– Не, но каквото и да кажа, ти все чуваш друго.

Елинор го сръга закачливо, както винаги без да обръща внимание на хапливите му забележки. Те и без това, изглежда, нямаха никакво въздействие върху нея.

– Ще оправим това място, обещавам.

– Нищо няма да оправим. Може да останеш за няколко дни, но после се изнасяш.

– Разбира се. Няма да бързаме. Ако не ме искаш тук, ще си тръгна веднага. – Тя го възседна и го целуна в устата.

Да, определено беше гледала същия филм.

– Е, добре. Не искам да живееш тук.

Елинор се усмихна на опита му. Всъщност не го слушаше.

– Но защо? Ти каза, че се тревожиш за мен. Аз съм тук, така че можеш да ме държиш под око. Пък и се нуждаеш от мен.

– Не се нуждая от никого.

– Не лъжи, скъпи. Нуждаеш се от някого. Това е очевидно.

Себастиан не знаеше какво да каже. Елинор беше права. Той наистина се нуждаеше от някого, но не от нея. Определено не от нея. Тя не дочака отговора му и отиде в кухнята да направи кафе. Той лежеше и я слушаше. Елинор си подсвиркваше, докато търсеше кафето.

Никоя не го беше правила досега.

Това обаче не беше най-лошото.

Най-лошото беше, че му харесваше.