Жените, които го познаваха

108.

Пред къщата се състоя кратко съвещание. Торкел стоеше с водача на групата за специални операции пред другите командоси. Бяха проверили къщата три пъти. Нищо. Себастиан огледа килера под стълбището. Влезе плахо, потрепервайки. Беше взел фенерче от единия командос, за да има някаква светлина. Вътре миришеше на същото като преди. Може би по-лошо. Нямаше обаче нищо освен няколко изхвърлени кутии от бира на пода. Нямаше храна на мястото, където младият Едвард Хинде бе нареждал тайните си запаси преди много години. Това беше доказателството, от което се нуждаеше Себастиан. Хинде никога не би подминал този детайл. Скритият запас от храна беше единствената сигурност, която той познаваше. В много отношения това му бе вдъхнало смелостта да извърши престъпленията си. Себастиан беше убеден, че там, където е Ваня, има храна, спретнато подредена в малка стая, която се заключва. Щеше да остане там до деня, в който я намерят.

Вероятно мъртва.

Като се има предвид скоростта, с която протичаше търсенето в момента.

Ралф беше излъгал. Този път Себастиан щеше да забрави тънките игрички и да се погрижи да получи правилния отговор.

Той погледна Торкел и другите полицаи с нарастващо чувство на безсилие. Не можеше да разбере защо се бавят толкова много. Трябваше да се махат оттук.

Най-после те като че ли приключиха. Торкел тръгна към Себастиан, допрял до ухото си мобилния телефон.

– Били – оформи беззвучно с устни той на Себастиан. След няколко минути Торкел го погледна и поклати глава. – Не е открил нищо.

– Може ли да говоря с него?

Торкел му даде телефона. Били звучеше напрегнато и уморено.

– Както казах, в къщата в Мидсомаркрансен живее някакво семейство. Имали голямо фамилно събиране, баби, дядовци, целият род. Няма начин Хинде да е там.

– И сега какво?

– Връщам се в управлението. Ще проверя компютъра на Ралф. В края на краищата, това е силата ми.

Били затвори, без да каже дочуване. Себастиан върна телефона на Торкел и се отправи към колата, с която беше дошъл, но водачът на групата за специални операции го спря, когато понечи да се качи. След поведението му по време на акцията Себастиан можел да пътува с другите. Той нямаше сили да спори. Само поклати уморено шава на абсурдната им идея за наказание и отиде до колата отзад. Тези хора, изглежда, непрекъснато грешаха в определянето на приоритетите си. Той ги мразеше. Седна на задната седалка. Никой не дойде да седне до него. Не му пукаше. И без това не искаше да говори с никого.

След като пътуваха няколко минути и стигнаха до главния път, мобилният му телефон изведнъж завибрира. Себастиан беше изключил звука му преди акцията. Той го извади от джоба си и видя, че е получил мултимедийно съобщение. Не беше получавал такова нещо досега. Подателят беше номер, който не познаваше. Себастиан си пое дълбоко дъх. Стомахът му се сви от страх и гърлото му пресъхна. Съобщението щеше да е болезнено. Той пак си пое дълбоко дъх и го отвори.

Беше снимка, придружена от кратък текст. Снимката го накара да пребледнее като платно. Ваня, гола, седеше с нощница, хвърлена на коляното й. Гледаше обектива с умоляващо изражение на лицето. Себастиан позна стила от стената със снимки в апартамента на Ралф. Жертвата, гледана отгоре, голотата, страхът. Той погледна пред стъклото, за да запази спокойствие. Опита се да прогони образа от съзнанието си и когато почувства, че се е овладял, прочете краткото съобщение под снимката.

Първата от моите трийсет и шест снимки. Къде си?

Себастиан бързо затвори снимката и отново се загледа през стъклото. Догади му се, но съумя да не го покаже.

Сега всичко зависеше от него. Не от хората с униформи, които седяха около него.

Така искаше Хинде.

И така щеше да стане.