Жените, които го познаваха

58.

Както винаги, Едвард Хинде работи до един часа след полунощ. Такава беше установената му практика. Имаше на разположение четири часа. Двеста и четиресет минути необезпокоявано време само за себе си. Тишината в килията беше освобождаваща. Единственият звук беше бръмченето на лаптопа му, по-стар модел с малко по-шумен вентилатор, но управата на затвора го беше одобрила, защото нямаше нито модем, нито безжична връзка с интернет. Не можеше да се свърже с външния свят. Само че това беше преди време. Добра идея, която беше описана в документ за политиката по надзора на престъпниците, но обезсмислена в деня, когато мобилните широколентови услуги станаха достъпни навсякъде под формата на малко овално пластмасово устройство с предплатена карта и сериен порт от тип USB. Дванайсетцифров код и изведнъж целият свят ставаше достъпен.

Денят, в който тайно му донесоха модема и Едвард за пръв път се свърза с външния свят, беше най-щастливият в живота му, или поне откакто беше затворен в „Льовхага“. Преди да бъде лишен от свобода, имаше много щастливи часове. Това обаче беше в друга епоха. Преди тази. Хинде разделяше живота си на преди и след това. Това беше добър начин да гледа на съществуването си. Преди и след важните промени, които повлияват върху живота на всеки човек.

Преди и след майка му.

Преди и след Себастиан Бергман.

Преди и след „Льовхага“.

Преди и след модема.

След като получи модема, онези двеста и четиресет минути всяка нощ станаха изключително продуктивни и обогатяващи. Той го използваше само след като заключеха килиите и не през цялото време. По навик се включваше между двайсет и един и един часа след полунощ. През този период рискът от внезапна проверка на килията беше пренебрежимо малък. Хинде не можеше да проумее защо допускат това. Правилата постановяваха, че всички необявени проверки на килиите трябва да бъдат на различни интервали от време, неочаквани и невъзможни за предсказване. И въпреки това не се извършваха между двайсет и един и шест сутринта. Или поне през последните шест години. Той бързо разбра, че причината за този идиотски пропуск са същите бюджетни съкращения, довели до протестите преди време. По-рано затваряха килиите в двайсет и един, а сега в деветнайсет часа. Броят на дневния персонал беше намален. По-рано надзирателите бяха повече и работеха до девет вечерта. Сега нощната смяна идваше на работа в седем. За да се спестят още пари, броят на нощните надзиратели бе намален и това означаваше, че изненадващите проверки са изключени. До деня, в който някой разумен човек щеше да забележи тази аномалия и да реорганизира реда или да увеличи броя на нощния персонал, положението щеше да остане същото.

Всяка нощ Едвард скриваше малкото парче пластмаса в отдушника зад леглото си. Беше успял да отвинти решетката с дръжката на лъжичка за кафе. Със същата тази лъжичка той прекара множество дълги нощи преди пристигането на модема, дълбаейки в тухлената стена вляво от отвора на отдушника. След това превърна мястото в тайно скривалище, като сложи пред дупката тънко покритие, сливащо се с тухлите. Ако някой отвореше отдушника, нямаше да забележи нищо.

Напоследък му бяха необходими две минути, за да провери любимия си малък бял модем. Тази вечер го направи по-бързо, защото се чувстваше вдъхновен. Включи се в интернет и както обикновено, започна с отдавна избраната от него начална страница.

fygorh.se

Чакаше го нов материал. Едвард обожаваше интернет. Човек може да намери всичко, ако наистина иска. Ако знае какво или кого да търси. Ако разполага с двеста и четиресет минути всеки ден.

Всяка седмица.

Всяка година.