Главата на хана

11

- Същият като знака на гърдите на баща ми! - Корсис бе коленичил и без страх разглеждаше трупа. - Какво значи това?

- Нямам представа! - отговори Климент, макар много добре да разбираше какво се случва.

Бе се появил убиец, изверг, който режеше главите на жертвите си и ги дамгосваше на гърдите със знака IYI.

- Отрязал му е главата с един удар, не се е налагало да сече повече - съвсем спокойно, сякаш говореше за кокошките на пазара, съобщи Корсис. - Разрезът е гладък. Който го е направил, си разбира от работата и е доста силен. Не всеки би могъл да нанесе подобен удар.

Климент притвори очи. Картината се очертаваше повече от неприятна.

- Сигурни ли сте, че това е Атанасий - попита той смълчания чигат. - Все пак главата я няма?

- Според Шавут е той. След като се е затворил в стаята с момчето, византиецът не е излизал повече.

Климент кимна.

- Пръстените на ръцете му също потвърждават ранга му. Но все пак трябва да сме сигурни. Корсис, искам да отидеш в резиденцията на Атанасий. Лесно ще я намериш, всеки във Вътрешния град ще ти я посочи. Намери някой от помощниците на логогета, иконома му или просто някой, който го познава добре, и му кажи, че с господаря му е станала злополука. Не разкривай нищо повече и прати човека тук младежът хукна, но писарят го хвана за ръкава. След това ще отидеш в моргата. Потърси регистратора на смъртни случаи. Кажи му, че аз те пращам. Разпитай дали напоследък не са докарвали трупове с липсващи глави и татуировки на гърдите. После се върни. Би трябвало да си готов, преди да съм свършил с разпитите. Разбра ли всичко?

Корсис кимна, горд, че са му възложили първата задача, и тичешком излезе от стаята.

Писарят бавно обходи помещението. Насили се и огледа отново трупа и леглото. Повдигна завивките, внимателно изучи чаршафите. Прегледа пода сантиметър по сантиметър, не пропусна и раклата, прегледа вградения шкаф, помириса празните чаши и каната за вино, но не откри нищо, което да го насочи към извършителя на престъплението. Убиецът, който и да бе той, не бе оставил никакви следи след себе си.

На стол до леглото, грижливо сгънати, бяха подредени дрехите на убития. Климент пребърка джобовете им, но и в тях не намери нищо съмнително.

- Нека двама от хората ти махнат трупа, повече няма да ни е нужен - обърна се към чигата Климент. - Други да измият и внимателно да претърсят още веднъж помещението. Да гледат дали няма нещо паднало между дъските.

Чигатът кимна.

- Заведи ме в нормална стая с маса и стол - поиска писарят. -Нареди да донесат кана силно разредено вино. Ще разпитам всички от прислугата, започвайки с момчето. Преди това искам да знам какво ти е известно за това място.

Чигатът поведе Климент към една от стаите на странноприемницата. До огромното легло стоеше натруфена масичка и три паянтови стола. Писарят избра този, който му изглеждаше най-здрав, и седна на него.

- „Златното руно“ е известно в тази част на града с нестандартните услуги, които предлага - започна чигатът, след като се настани на един от другите столове. - Освен жени тук се предлагат и млади мъже, а понякога и момчета. Всички знаят какво се върши зад стените, но досега нищо не е доказано.

- Проституцията не е забранена. Но да се посяга на деца... -Климент усети как главата му се пълни с кръв.

Чигатът вдигна рамене.

- Щом има търсене, винаги има и предлагане. В повечето случаи момчетата доброволно предлагат услугите си. На някои този живот им се вижда по-лек и сладък, отколкото на полето или във войската. По-голямата част от тях са докарани от чужбина. Ползват и някои странни предмети и възбуждащи мехлеми - военният се размърда притеснено на стола си. - Досега Шавут не ни е създавал проблеми, поне не повече, отколкото се полага. Продава незаконно вино и не плаща всички данъци, но не сме имали оплаквания от клиентите му. В подобни заведения много се краде, понякога стават и убийства, но Шавут успя постепенно да привлече по-платежоспособни хора. Държи всичко под контрол. Гарантира сигурност и дискретност.

Климент кимна. Бе чувал слухове за подобни места, хората, които ги посещават, и нестандартните им желания, но никога досега не се бе сблъсквал пряко с тях.

- Зачислен съм към гарнизона на Западната врата - продължи чигатът, - давахме дежурство, когато дотича един от прислужниците на Шавут. Беше пребледнял като платно. Каза, че в „Златното руно“ е станало убийство. Взех двама войници и дойдох да видя за какво става дума. Заварих собственика да бие Дионисий, който неистово крещеше. Наложи се да приложа сила, за да ги разделя. Попитах какво става, а Шавут ми каза, че в една от стаите се е появил труп.

- Появил се е? - учуди се Климент.

Чигатът се усмихна.

- Първоначално искаше да изкара все едно тялото на Атанасий е паднало от небето. Както и да е. Качих се заедно с войниците и видях трупа. Разпознах някои от пръстените и предположих, че е византиецът. Пратих един воин да извика подкрепления, след което да доложи на Дукум какво се е случило. Другия накарах да събере на едно място всички, които се намират в момента в къщата. За късмет на Шавут гостите му си бяха отишли. След като го попритиснах, той ми призна, че вчера Атанасий, който бил редовен посетител, дошъл малко след вечеря. Имал уговорка с Дионисий, когото редовно посещавал от известно време насам. Двамата се качили в стаята, ханджията им занесъл изискано меню и скъпо вино. Оставил ги в прекрасно настроение и самият той бил много доволен, защото византиецът винаги плащал добре. Повече не се занимавал с тях. Вечерта била натоварена, имало посетители и по другите стаи, в кръчмата също било пълно.

Шавут твърди, че си легнал малко след полунощ, като преди това му се наложило да изхвърли няколко пияни войници, които напирали да получат без пари някое от момичетата му. Легнал да спи. На сутринта чул крясъци. Скочил и срещнал по коридора Дионисий, изцапан с кръв, да пищи и повръща. Отишъл в стаята на Атанасий и намерил каквото било останало от него. След което пратил да ме повикат - военният сви рамене. - Накарах го да направим списък с посетителите и редовните клиенти. Костваше ми много усилия, но накрая успях. Почеркът ми е малко неравен - чигатът подаде на писаря малко парче пергамент и се отпусна назад на стола. - Това е!

- Справил си се чудесно! Де да имаше повече такива като теб! Няма да забравя да го спомена пред кавхана - похвали го Климент и сипа и на двамата от разреденото вино. Зачете списъка и разпозна някои от имената. Имаше боили от Великия съвет.

Пиха в мълчание.

- Не искам похвали! - каза чигатът. - А да затворят това място. Тук има деца, докарани насила. Знам, че няма да променя нищо и Шавут, и тези като него ще продължат да се възползват от слабостите на другите, но нощем ще спя по-спокойно!

- Ще направя всичко по силите си - учудено обеща Климент. - Кой мислиш, че е убиецът?

- Не знам! - уморено отговори чигатът. - Не вярвам да е Шавут или някой от слугите. Той няма изгода от убийството - губи клиент и което е по-лошо, домът му ще добие лоша слава.

Климент кимна в знак на съгласие.

- Лесно би могъл да го направи някой от гостите. Както от съседните стаи, така и от кръчмата. Не е било трудно да се мине през двора в мрака и да се проникне в стаята. Вратите се заключват с паянтови кожени езици. Отключват се при по-силен натиск.

- Ами момчето?

- Съмнявам се. Защо ще убива клиент?

- Сам каза, че зад тези стени се вършат странни неща. Може просто да са излезли от контрол. Нещо да се е объркало...

- Няма как да е станало така. Чухте какво каза слугата ви. Човекът, нанесъл удара, си е разбирал от работата.

Климент кимна отново.

Чигатът стана и се обърна към вратата.

- Първо ще пратя момчето. И бездруго му се е насъбрало доста. Не вярвам да е виновно за нищо.

Дионисий влезе тихо, огледа се плахо и седна на стола срещу Климент. Момчето още трепереше, забило поглед в земята.

- Ако не си направил нищо нередно, няма от какво да се боиш - опита се да го предразположи писарят. - Тук съм, за да намеря убиеца на Атанасий, а не да те съдя за това, което правиш или което някой друг е направил с теб. Искам само да ми разкажеш какво се случи вчера през нощта. Нищо повече. Не бързай да ми отговаряш. Помисли добре. Всичко може да е от значение.

Дионисий бавно вдигна глава.

- Кой го е убил? И защо? - попита момчето.

Писарят се усмихна и разпери ръце.

- Де да знаех! Ще се опитам да разбера това. Но който и да го е направил, не е бил обикновен злодей. Бил е някой много силен и лош. Много лош! Климент замислено поклати глава. -От теб до голяма степен зависи дали ще успеем да го заловим. Трябва да го спрем, преди да нарани някой друг. Нали не искаш това да стане?

Дионисий кимна мълчаливо.

- Така си и знаех похвали го писарят. - Никой друг освен теб не може да ми помогне. Нито чигатът, нито войниците, нито някой от останалите. Само ти!

- Наистина ли? - лицето на момчето се оживи. - И няма да ме съдите за това, което съм правил...?

Климент поклати глава.

- Тук съм само за да разбера кой е виновен за това жестоко убийство. Ако искаш да помогнеш, трябва да ми разкажеш всичко.

- Обикновено Атанасий идваше привечер, малко преди да се стъмни - започна бързо да говори момчето, сякаш се страхуваше, че смелостта му ще се изпари. - Носеше ми малки подаръци - захаросани плодове, кесия с фурми, дребни неща. Вчера дойде както обикновено. Донесе ми нар. Каза, че било много трудно да се намерят по това време на годината, но с удоволствие щял да го сподели с мен. Пихме вино в стаята, ядохме от нара, след това си легнахме... Накрая заспахме. Сутринта се събудих от някаква неприятна миризма. Усетих, че всичко около мен е лепкаво. Капаците на прозорците бяха затворени, но влизаше малко светлина. Огледах се и... и.... - Дионисий захлупи лицето си в ръце и се разхълца.

- Няма нищо! - успокои го Климент и му подаде чаша разредено вино. - Нормално е да се уплашиш. Аз съм виждал много неща, но замалко да повърна, като видях трупа на Атанасий. Самият чигат, а той е войник и е преживял какви ли не ужасии на бойното поле, самият чигат пребледня, като ме доведе в стаята.

Момчето кимна и пресуши до дъно чашата с вино.

- Беше ужасно! Ужасно! Никога не бях виждал толкова много кръв. И главата му я нямаше. - Дионисий се разтрепери отново. - Уплаших се! Почнах да крещя! Избягах от стаята и се натъкнах на Шавут. Той ме хвана за ухото и заплаши, че ще ме пребие, ако не престана да вдигам шум. После ме завлече обратно в стаята. Като видя какво е станало, ми каза да чакам пред вратата. Малко по-късно излезе и нареди на един от слугите да викне някой от стражниците. Разбуди останалите гости и им каза да си тръгват веднага. После ме разпита. Обвиняваше ме, че Атанасий е убит заради мен. Каза ми да си мълча и да не казвам нищо на никого. После дойдоха войниците.

- Имаше ли нещо нередно в стаята сутринта? Случи ли се нещо необичайно предишната вечер?

- Нищо! Съвсем нищо! Единственото, което ми дойде на ум, бе, че сутринта вратата не бе заключена. Но това се случва постоянно. Всичко друго си беше както всеки път.

- Атанасий изглеждаше ли притеснен? Да е казвал, че има проблеми или неприятности? Как се държеше логотетът?

- Напротив! Беше много доволен. Каза, че го очаквало повишение. Даде ми да понося една от златните му огърлици. Радваше се, че ханът се е покръстил, и твърдеше, че съвсем скоро всички ще оценят заслугата му. Очакваше всеки момент да го издигнат. Каза, че тепърва му престои да става много уважаван човек. Едва ли не той предал България в ръцете на императора. Смееше се и целеше чашата си с вино със зърната от нара. Беше доволен и щастлив.

Климент подробно разпита момчето, но не разбра нищо повече. Атанасий идвал поне два пъти седмично. Бил весел човек, но понякога дълго мълчал и гледал меланхолично, докато Дионисий му разтривал раменете. Никога не казвал защо изпада в подобни настроения, а обръщал всичко на шега. Не говорел за работата си. Не казвал да е заплашван, следен или че се страхува от нещо и някого. Разплащал се с Шавут, но понякога оставял някоя монета и на Дионисий. Единственото, което искал, било уединение и да не се среща с останалите клиенти. Бил дискретен, щедър и мнителен за някои неща, но като се имаше предвид работата и наклонностите му, едва ли византиецът можеше да бъде винен.

Накрая Климент благодари на момчето, похвали го за смелостта и сведенията, които му бе дало и които могат да се окажат решаващи. Преди да избяга през вратата, за първи път видя усмивка на лицето на Дионисий.

Докато чакаше да дойде Шавут, писарят отново прегледа свитъка с клиентите на заведението. Склавун, Вардас и Вихтун бяха в него като част от хората, посещавали заведението. И тримата не бяха идвали миналата вечер. Климент се зачуди дали собственикът не ги бе добавил, за да си придаде тежест и да притесни този, който ще разследва убийството.

Шавут пристигна с мазна усмивка, поклони се пресилено и седна на стола срещу Климент. Този път писарят не освободи чигата. Накара го да извика двама войници, на които нареди зорко да пазят кръчмаря. Самият чигат остана зад гърба му с изваден меч в ръка.

Това стресна Шавут, който започна да бърше потеклата от челото му пот, а от усмивката му не остана нищо.

- Арестуван ли съм? - попита той с хриптящ глас и преглътна. - За какво?

Климент не бързаше да отговори. Този разплут, нагъл, възползващ се от другите човек определено не му бе симпатичен. Освен това можеше да се окаже замесен в убийството.

- Още не съм решил - каза накрая писарят. - Всичко зависи от това как се държиш!

Шавут бързо закима, че е разбрал, малките му очички хитро заоглеждаха Климент.

- Какво искате от мен, господарю! Ще направя всичко, което искате! Специално за вас. Сега или по-късно.

- Първо искам да върнеш това, което си откраднал от Атанасий! - спокойно каза Климент, правейки се, че не разбира отправеното му предложение.

- Но аз не съм... - Шавут се размърда неспокойно.

- Не смей да ме лъжеш! - кресна писарят и се изправи над масата. - Атанасий е имал златни огърлици! Дошъл е вчера с тях, както ми каза прислугата му! Сега ги няма! Къде са?

Кръчмарят се сви на стола си.

- Ако ги донесеш веднага и сътрудничиш напълно, ще съм склонен да мисля, че си ги прибрал, за да ги предпазиш от мародери, а не за да ти откраднеш!

Следван от двамата войници, Шавут излетя от стаята.

- Разбрали сте от прислугата на Атанасий? Нима сте ги разпитали? - учудено попита чигатът, докато двамата с Климент чакаха завръщането на кръчмаря.

- Не. Дионисий ми каза, че византиецът му е дал да поноси една от огърлиците му. Значи са били няколко. Не ги видях никъде в стаята, нито на леглото или около трупа. Ако ги беше взел убиецът, едва ли е щял да пропусне и пръстените на ръцете му. В стаята беше влизал само Шавут. Изненадали сте го, преди да успее да обере мъртвеца до шушка. Но не исках да докарвам неприятност на момчето.

Впечатлен от бързата мисъл, която бе проявил Климент, и желанието му да защити Дионисий, чигатът кимна с разбиране.

Войниците и Шавут се върнаха. В мазен парцал грижливо бяха увити три тежки златни накита. Единият с голям зелен камък, без съмнение потвърждаващ ранга на византиеца.

- Щях да ви ги дам! Бях ги прибрал за всеки случай - за-оправдава се кръчмарят. - Мислех си, че някой може да ги открадне!

- Радвам се, че това се изясни! - строго каза Климент. -Сега искам да чуя и останалото. И без повече измислици и шикалкавене или довечера ще спиш в затвора!

Шавут в общи линии разказа всичко, което бе казал и Дионисий. Кръчмарят нямаше представа кой е убиецът и защо може да е отсякъл главата на византиеца и изписал знака IYI на гърдите му. С основание изтъкна, че той едва ли би имал полза да убие най-видния си и платежоспособен клиент.

В крайна сметка независимо от възраженията на Шавут Климент разпореди кръчмарят да бъде арестуван.

- Няколко дни зад решетките може би ще го накарат да се замисли за в бъдеще - обясни решението си писарят.

Разпитът на слугите също не донесе нещо съществено. Повечето от тях бяха нови, което едва ли бе учудващо за място като „Златното руно“. Не бяха видели и чули нищо съмнително. Оплакаха се от лошото отношение на господаря си и обявиха, че смятали да напуснат. Нещо, за което писарят нямаше как да ги вини.

Тъкмо приключваше с готвача, когато вратата се отвори с трясък и на прага се появи висок, едър мъж с решително лице и зорък поглед. Той бързо огледа стаята и погледът му мигновено се закова в писаря.

- Аз съм Григорас! Помощникът на Атанасий! Казаха ми, че е бил убит! Вярно ли е това?

Климент стана и протегна ръка на византиеца.

Григорас го погледна с презрение и се дръпна назад.

- Пак питам! Вярно ли е, че Атанасий е бил убит?

- И какво, ако е?! - отговори Климент, на когото не се хареса надменното поведение на новодошлия.

- Какво може да значи ли, писарю!? - задъха се от ярост новодошлият. - Какво може да значи?! Може да значи например, че съвсем скоро императорът с цялата си армия ще се настани в двореца на Плиска, а твоята глава ще стърчи побита на някой кол! Личността на логотета пратеник е неприкосновена!

- Но не и на заместника му! - каза Климент и седна обратно на стола. Цялото това надприказване му беше досадно. - Истина е! Атанасий е бил убит в тази кръчма през нощта. Намушкан е в сърцето, главата му е отрязана.

Григорас пребледня и се свлече на стола срещу писаря.

- Значи е вярно?! Ужас! - византиецът позволи за миг истинските му чувства да вземат връх, но веднага се овладя. -

- Лошо ви се пише! Много лошо! Не може византийски пратеник да бъде убиван безнаказано.

- Така е. Не може - съгласи се Климент. - Затова съм тук -да разследвам престъплението. Прекъснахте разпитите.

- Какво могат да знаят някакви никому ненужни слуги? Единствено разнасят клюки и интриги. Не трябва да се вярва на нито един от тях!

- Тогава с радост ще се възползвам от възможността да разпитам някой надежден човек като вас - не му остана длъжен Климент. - Знаехте ли, че Атанасий посещава това място?

- Разбира се, че знаех! Всички знаеха, че предпочита мъже - ядно обяви Григорас и Климент се запита дали и господарят, и помощникът му не бяха свързани и по някакъв друг начин. В това няма нищо лошо. Дори е цивилизовано. Дори някои императори... започна византиецът.

Като сегашния например - довърши Климент и продължи, преди събеседникът му да успее да се окопити. - Имал ли е друг път Атанасий проблеми, свързани със сексуалните му предпочитания? Сбивания? Кражби?

Григорас вдигна рамене.

- И да е имал, не ми е казвал! Имаше си други задачи! Аз бях този, който пишеше всички документи, тичаше да урежда преговорите и да изпраща докладите, докато той се забавляваше по вертепите и пръскаше пари наляво и надясно.

- Това му е била работата - каза Климент. - Няма какво да се лъжем - с парите си е подкупвал хора, купувал е сведения. Наемал е шпиони.

Григорас не каза нищо.

- Имаше ли врагове?

Византиецът се изсмя.

- Разбира се, че имаше! Сам казахте каква му е работата. Не са един и двама хората и тук, и в Константинопол, които биха се зарадвали, ако го видят мъртъв! Атанасий не се притесняваше да се издига, жертвайки за това други. Дори императорът му бе станал близък. Лошо ви се пише, като научи, казвам ви!

- Мнозина са искали смъртта му? Ти беше ли сред тях?

Византиецът застина. След това скочи на крака.

- Няма да търпя да ме обиждате! Няма да търпя! Не съм дал никакъв повод за съмнения!

- Кой най-вероятно ще наследи поста на Атанасий след смъртта му? Кой ще наследи всичките му връзки, пари и може би дори благоволението на императора, след като той е мъртъв? Вие! Нали така?!

- Няма да слушам подобни глупости! Още сега ще пиша в Константинопол, ще докладвам веднага какво се е случило. Как сте оставили неприкосновеният ни логотет пратеник да бъде заклан като прасе! Чака ви война!

Пребледнял, Григорас изскочи от стаята. На прага се сблъска с влизащия Корсис.

- Значи ме е изпреварил? Разбра ли, че господарят му е мъртъв? - попита младежът. Ще има ли наистина война?

- Ти ли му каза, че Атанасий е убит?

Корсис поклати глава.

- Съобщих това, което ми бяхте наредили. Че е претърпял злополука. Нищо повече. След това отидох в моргата.

- Откъде тогава Григорас знаеше, че господарят му е убит? -запита се Климент и скочи на крака. - Трябва веднага да докладваме на кавхана! Веднага! Той трябва да научи за заканите на византиеца. Сега Григорас е най-високопоставеният тук и както е видно, ще ни докара куп неприятности! Дано Дукум знае как да овладее положението.

Но Дукум не знаеше.

Климент завари кавхана съвсем сам, седнал зад огромната си работна маса с глава, тежко опряна на двете му ръце.

Без да чака, Климент седна пред него и подробно му докладва какво е открил в „Златното руно“. Разказа как му се бе наложило да разпръсква тълпата, за подозренията на чигата, че някой провокира сблъсъците, за собствените си предположения, че великите боили замислят нещо. Разказа му и за появата на Григорас и заканите, които бе отправил византиецът.

Кавханът слушаше отнесено, без да дава и знак, че възприема това, което му говори писарят. След като Климент свърши с доклада си, в стаята се възцари дълга, потискаща тишина.

Накрая Дукум шумно въздъхна, вдигна глава и за първи път погледна писаря.

- Вече нищо не разбирам, Клименте! Нищо! Не знам какво става, защо става и какво има да става. Не разбирам владетеля си, не разбирам приятелите си, не разбирам дори самия себе си. Не разбирам нещата, които правят хората и защо ги правят. Защо? - кавханът въздъхна отново и се облегна тежко на стола си.

- Случило ли се е нещо? - писарят почувства как стомахът му се пълни с жлъч. - Случило ли се е нещо ново?

- Случило се е, да! - потвърди Дукум. - Тази нощ е имало още едно убийство! Намерили са Кормесий да плува мъртъв в басейна, с който толкова много се гордееше. Кръвта е била повече от водата. Някой го е промушил в сърцето, отрязал му е главата и е изрязал знака IYI на гърдите му! Ти разбираш ли нещо? Аз не!