Главата на хана

16

Климент се прибра вкъщи и смени потните си дрехи с красива ленена риза. Лъсна ботушите си, извади от дъното на раклата, където го криеше, дебел кожен колан със златен обков, запаса го и намаза косата си с ароматна вода. Искаше му се да направи добро впечатление на Ирина.

На излизане погледна образа си в купата до масата. От мътната повърхност в него се взираше напрегнато, тясно лице със зелени очи и преждевременни бръчки около очите.

„Дали съм красив? Никога не съм се замислял за това“ -каза си писарят, учуден от собствените си мисли.

Корсис не спря да го подкача по целия път. Младежът искрено се забавляваше с новата премяна на писаря, който намусено трябваше да слуша подмятанията на помощника си.

- Нова риза, златен колан! Това не ми прилича на облекло за разпит - смееше се младежът, докато подръпваше надолу собствения си мазен кожен елек. - Трябваше да ми кажете и аз да се пременя! Обикновено си караме със старите дрехи, като говорим с хората. Дори за хана не се издокарвате така!

Климент го изгледа строго.

- Момичето реши да ни се довери! Трябва да сме й благодарни! Можем да проявим малко уважение, нали? - обяви Климент, който сам не знаеше защо се приготвя толкова старателно за срещата.

Корсис избухна в смях.

- Вие я харесвате! В това няма нищо лошо, господарю!

Писарят не отговори.

Наложи се да чакат Ирина. Климент нервно пристъпяше от крак на крак, ръцете му се изпотиха и час по час поглеждаше към посоката, откъдето трябваше да дойде византийката.

Натоварени с кошове мулета, дърводелци, понесли инструментите си, странстващи проповедници и връщащи се от полето работници минаваха през вратата в двете посоки. Войниците от караула, повече отколкото обикновено, внимателно претърсваха всеки един от идващите отвън. Пред вратата се бе събрала малка тълпа от желаещи да влязат в града, които недоволно подвикваха на стражите да си вършат по-бързо работата. Намръщен чигат, със знак, че е храненик на хана, закачен високо на гърдите, обикаляше между войниците и гледаше да не претупват работата си. Борис нямаше никакво намерение да рискува.

Вместо Ирина най-накрая се появи възрастната й прислужница.

- Господарката ви чака в странноприемницата нагоре по улицата - без много предисловия обяви тя. - Не иска да я виждат тук с вас. Което съвсем не ме учудва!

Без да чака повече разяснения, писарят забърза по улицата.

- Хей, младежо! - хвана го за ризата жената. - Няма ли да дадеш нещо на старица като мен? И без друго не ми харесва това, което правя зад гърба на господаря.

Климент смутено хвърли няколко монети в ръцете на жената и махна с ръка на Корсис да го последва.

Седнала в дъното на кръчмата, закрила лицето си с тънък черен воал, Ирина притеснено оглеждаше посетителите. Отвсякъде се носеше глъч, мъже тропаха с халбите си по масите, жени се смееха похотливо, съдържателят и помощникът му бързо сновяха между пейките, понесли препълнени чинии с месо и кани с бира и вино. Обядът бе в разгара си.

- Радвам се, че дойдохте! - Климент и Корсис седнаха на масата срещу византийката. - Ще обядваме ли?

Ирина отрицателно поклати глава и писарят поръча бира за тримата.

Изчакаха поръчката им да дойде, удариха чашите си една в друга и отпиха мълчаливо. Писарят не знаеше как да подхване разговора. Вдигнала воала си, византийката гледаше в масата пред себе си. Мълчанието се проточи.

Корсис се повъртя на стола си и реши, че това, което се случва, е нелепо.

- Чухте ли какво се е случило? - попита той. - Убили са Кормесий! Най-стария боил във Великия съвет.

Ирина ахна и прикри устата си с ръка, но си личеше, че новината й е известна.

- И той ли е умрял по същия жесток начин като господаря Атанасий? - попита тя.

- Да - отговори писарят и млъкна отново. Нещо в събеседничката му го караше да се чувства странно напрегнат, а мислите да се разпадат в главата му. Всеки път, когато погледнеше Ирина, кръвта нахлуваше в главата му, а убийствата, покръстването на хана и всичко останало вече не му се струваха толкова важни колкото преди. Климент стисна дръжката на халбата си и опита да се съсредоточи. - Кормесий е бил убит по същия начин като логотета. Което говори, че става дума за един извършител. Познаваха ли се двамата?

Византийката се замисли.

- При Атанасий идваха много хора. Включително велики боили. Той често организираше вечери, на които канеше мнозина знатни хора. Не само от съвета. Багаини, чигати, търговци, дори обикновени хора, които му се струваха интересни. Самият той излизаше много и се срещаше с кого ли не. Така че, предполагам, е познавал Кормесий.

- Какъв човек беше Атанасий?

- Всъщност аз не го познавам много добре - живеем от четири години в къщата, но сме си говорили общи неща. За прислугата, храната, времето, такива работи. Никога не се е държал грубо. Беше усмихнат, весел и добродушен.

- Ами Григорас? Той познаваше ли боила? - попита Корсис и Климент го изгледа гневно.

Ирина се изчерви.

- Не зная защо баща ми не иска да говори с вас. Обикновено е любезен и общителен. Но от няколко седмици започна да се държи странно. Напрегнат е, кара се с всички, наби двама от слугите. Това не се е случвало никога преди. Затваряха се с Атанасий и непрекъснато обсъждаха нещо.

- Обсъждаха ли? Какво?

- Нямам представа! Никога не съм се бъркала в делата им, нито те са ме осведомявали за тях. А и не знам дали е редно да ви кажа дори и да знаех. - Ирина замълча. - Двамата често се заключваха след вечеря в стаята на Атанасий, пиеха вино и крояха планове. Може и просто да са си говорили. Двамата се познават много отдавна. В нощта на убийството баща ми не се чувстваше добре. Беше ял нещо развалено на вечеря. Цяла нощ повръща, а аз и докторът седяхме до леглото му. Легнах си чак късно сутринта.

- Какво тогава не е било наред напоследък?

Византийката въздъхна.

- Не знам! И двамата станаха по-потайни! В къщата непрекъснато идваха и заминаваха пратеници. Малко преди ханът ви да се покръсти, беше истински кошмар. Атанасий пишеше и получаваше писма от Константинопол по няколко пъти на ден. Писа му не само императорът, но и патриархът.

- Атанасий има пръст в покръстването на Борис? - не можа да повярва Климент.

- Не знам - повтори Ирина. - Възможно е. Но няколко дни преди това бе много доволен. Срещна ме на двора и ми каза, че ни чакат добри времена. - Византийката вдигна рамене. - След като ханът ви се покръсти, двамата с баща ми цяла нощ празнуваха в стаята му. Но проблемите бяха почнали преди това.

Климент въпросително погледна събеседничката си.

- Преди около две седмици нощем започна да идва един мъж. Нямах представа кой е, но чувах звука от тежките му ботуши и дрънченето на оръжията му. След като дойде за първи път, баща ми и Атанасий се скараха. Чух ги да викат през затворената врата. Но не можах да разбера за какво става дума. Не, не е това, което си мислите - махна с ръка византийката и се усмихна. - Двамата наистина се познават от много отдавна.

Служили са заедно още при бащата на сегашния император. Понякога се карат, но всъщност се обичат. Като братя са.

„Или любовници?“ - помисли си писарят, сетил се за вкусовете на логотета. Но това можеше да почака.

- Кой беше този мъж?

- Веднъж явно бе останал да преспи в къщата. - Ирина потръпна при спомена. - Видях го рано сутринта, докато си тръгваше - висок, груб мъж, със злобно лице, мръсни дрехи, набола брада и дълъг меч. Най-страшни бяха очите му- твърди и безжалостни. Очи на убиец! А между тях имаше татуиран огромен кръст!

„Архангелите!“ - Климент и Корсис се спогледаха стреснато. Византийските фанатици бяха известни с това, че шареха телата си с кръстове. Колкото по-нагоре бяха, значи толкова по-издигнати бяха в йерархията. Кръст на челото можеше да означава само едно - това бе водачът на „Архангелите“. Той бе дошъл в Плиска. За да подгони лично писаря!

Въпреки слънчевия ден и пълната кръчма, Климент изведнъж се почувства сам и уязвим. Не бе очаквал, че разследването му представлява чак толкова голям интерес за византийците. Какво трябваше да направи сега? Да се скрие в двореца на сигурно място? Това едва ли щеше да помогне. „Архангелите“ не се спираха пред никакви прегради. Или трябваше да открие къде се спотайват фанатиците и да ги нападне в леговището им?

Писарят внимателно разпита Ирина за татуирания мъж, но момичето не можа да му каже нищо повече. Идвал няколко пъти, все по тъмно. След това баща й ставал все по-раздразнителен и няколко пъти се карал с Атанасий. Красивата византийка нямаше представа къде са отседнали „Архангелите“, колко са и как се казва водачът им.

Климент се облегна разочаровано назад. Не бе научил нищо, което да му помогне. Или истината се криеше другаде?

- Как се разбираха логотетът и императорът? - попита той.

- Атанасий все разправяше, че в столицата не го оценяват достатъчно. Че му пречат да се издигне и не ценят услугите и уменията му. Обвиняваше всички други за това, но не и Михаил. С него също се познават отдавна. Били са приятели, преди да седне на трона. Понякога ми разказваше какви щуротии са правили очите на Ирина се насълзиха. - А сега е мъртъв...

Климент се наведе напред и хвана ръката на византийката. Ирина не се дръпна, а вдигна очи към писаря и направи опит да се усмихне.

Изчервен, Климент рязко пусна ръката на момичето и тя тупна силно на масата. Корсис прикри смеха си с внезапен пристъп на кашлица.

- След като ханът се покръсти, Атанасий бе много доволен. Каза, че е много близо до това да се издигне до най-високите постове. И баща ми също - продължи Ирина, все едно нищо не се е случило.

-Как?

- Не знам точно! Но и двамата търсеха нещо! Нещо, което щеше да ги направи богати и почитани!

- Защо ни казваш всичко това? - не се стърпя писарят. -Сама чу как баща ти ни обвинява, защо ни се доверяваш?

Ирина не отговори веднага. Очите й се напълниха със сълзи и този път тя бе тази, която хвана ръката на Климент.

- Страх ме е! Страх ме е нещо да не се случи с баща ми! Може да съм жена, може да съм глупава, но и аз съм чувала кои са „Архангелите“. Знам на какво са способни. И се страхувам. А вие сте човек, на когото ми се струва, че мога да се доверя. Няма към кого другиго да се обърна.

- Но защо се страхувате? - недоумяваше писарят. „Архангелите“ са на ваша страна.

Византийката въздъхна дълбоко. Дълго мълча, преди да заговори отново.

- В миналото баща ми и Атанасий са вършили лоши неща. Неща, за които, ако се разчуят, може да си изпатят. Били са на страната на иконоборците. Изпълнявали са заповедите на императора. Преди година случайно дочух един техен разговор. Говореха си за това как са участвали в разграбването на манастира „Света Богородица“ до Константинопол. Изгорили са иконите. И са избили свещениците и игумена.

Климент пребледня.

- И се страхувате „Архангелите“ да не са разбрали за това? Да не са ги изпратили в Плиска, за да въздадат правосъдие над баща ви и Атанасий за старите им прегрешения? Може би те са убили Атанасий в „Златното руно“. И сега са по следите на Григорас. Затова той е толкова уплашен и изнервен.

Ирина кимна и наведе глава. Една сълза капна на дървената маса.

Византийката не каза нищо повече. Отказа на Климент да я придружат до вкъщи и спусна воала, преди да си тръгне.

- Има кой да се погрижи за мен - успокои го Ирина и силно стисна ръката му.

- Трябва да помислим над това, което научихме - каза Климент, след като останаха сами. - Думите й биха дали отговори на много въпроси. И най-вече защо Фотий би искал смъртта на логотет пратеника. Чудя се все пак защо Ирина реши да ни довери всичко това. Едва ли е само от страх.

- И тя ви харесва! - обяви Корсис с тон на познавач. - Наистина ви харесва! Затова е решила да ви разкаже тайната семейна история.

- Сигурен ли си? - попита писарят и почувства как коремът му се свива.

- Напълно! Пък и кой освен вас би могъл да разреши подобна загадка, господарю? - обяви Корсис, облегна се на задните крака на стола си и се разсмя с цяло гърло.

Писарят се усмихна щастливо, внимателно придърпа тънкия пергамент и се зачете. Библиотеката в Плиска бе нова и много от документите бяха зле съхранявани, преди да дойдат в нея. Някои се бяха изгубили, други изгнили, трети се разпадаха при разтварянето им. Трябваше му доста време, докато намери това, което търсеше, но мисълта за Ирина го караше да не обръща внимание на прахоляка и бъркотията

„Тя ме харесва! Те също ме харесва!“ - повтаряше си писарят, докато ровеше в кутиите с документи.

За щастие Крум бе извършил много дела по време на царуването си. Нови закони, договори, предложения, хроники и планове бяха старателно подредени в кожени кутии, очаквайки реда си да бъдат прочетени.

Климент знаеше точно какво да търси в тях. Същото, което бе искал да намери и убиецът - сведения за чашата от черепа на Никифор.

- Това е седмата чаша, главната цел на престъпника! - бе обявил писарят пред смаяните погледи на Дукум и Корсис по-рано сутринта. - Затова е претърсил библиотеката и храма. Надявал се е там да намери сведения или самата нея. Явно не е успял. След което е решил, че важна информация като тази, а защо не и самата чаша, може да се пазят в покоите на хана. Съвсем просто е! - Климент щракна с пръсти. - Ако Борис е бил там, е щял да го убие и да се сдобие с най-важния череп в колекцията си! Ако не, да вземе чашата или поне да разбере къде да я търси. Представям си какво е било разочарованието му, след като не е постигнал нито една от целите си. В яда си е обърнал стаята нагоре с краката. Вероятно се е надявал миналата нощ да приключи с мисията си и да събере пълния комплект.

- Какво значи това? - попита Дукум.

- Това значи, че убиецът иска главата на Борис. И търси чашата на Крум. Трябва да помисля къде е следващото място, където може да удари. Ако го изпреварим, може да му устроим засада.

- Това е добре! Но къде ще търси още той?

Писарят трябваше да признае, че не може да предположи, къде убиецът би търсил информация за изчезналата чаша.

- А изчезнала ли е тя въобще? - въпросът му бе отправен директно към кавхана.

- Нямам представа - отговори Дукум. - Никога не съм виждал някой да говори или да пие от нея. Имай предвид, имайте предвид - отбеляза той, като изгледа седналите пред себе си Климент и Корсис, - че аз познавам и предишните ханове. Нито Пресиян, нито Омуртаг са говорили нещо за чашата от главата на Никифор.

- Дали не се пази в съкровищницата? Може би там ще е следващият удар на убиеца - предположи Климент.

- Със сигурност не е там! Много пъти съм слизал да взема злато, но чаша череп? Със сигурност няма такова нещо!

- Тогава къде може да е? - попита Корсис.

Климент сви рамене.

- Където и да е, трябва да я намерим бързо! Преди убиецът и преди византийците!

Дукум и Корсис го изгледаха изненадано.

- Това е голямата задача, която е щяла да прослави Атанасий и да му даде постове и пари. Това е, заради което Фотий е пратил убийците си фанатици! Той знае за чашата и не иска да я намеря!

- Но защо? Едва ли патриархът на Византия ще иска чаша от череп, за да я използва за чуждоезични ритуали. Все пак Фотий е християнин.

Климент поклати глава.

- Помниш ли какво ни каза Баян за чашата? - попита той Корсис. - Че докато тя е в България, че докато притежаваме свещения череп на един от императорите им, Византия няма да може да ни победи. Затова Фотий иска чашата! За да няма пречка пред армиите им! Разбрал е, че се занимавам с убийствата!

Решил е, че ще стигна до изводите, до които стигнах, и ще тръгна да търся чашата. Затова е пратил да ме убият. За да не остане черепът на Никифор в наши ръце.

- Боже! Който и да си ти! - вдигна очи към небето Дукум. -Толкова ли е могъща тази чаша! Не мога да повярвам, че съдбата на две държави може да зависи от нечий стар череп. Независимо дали от него се пие вино или не!

- Могъща е! Според Баян няма по-могъщ източник на оренда от главата на един владетел. Колкото по-велик е той, толкова мощта, която може да се извлече, е по-голяма. А Никифор е стоял начело на най-голямата империя в света. За търсача на оренда чашата от черепа му трябва да е като да общуваш със самия Бог! Затова я търси толкова усилено. Затова не се спира пред нищо. Затова, ако намерим нея, ще намерим и него!

Дукум не изглеждаше убеден.

- Може и така да е, може и да не е така - обяви кавханът. -Ти ще разследваш цялата тази лудост и ще се опиташ да откриеш кой е убиецът, преди да е стигнал до хана. А аз, аз ще трябва да се справя със заговора на боилите.

Така срещата бе приключила. Климент обяви, че ще отиде в библиотеката, за да изучи подробно всичко от времето на Крум. Може би убиецът все пак бе пропуснал нещо, което писарят щеше да открие.

Докато вървяха към библиотеката, Корсис си спомни, че един от старите приятели на баща му, Исбул, разказвал, че е потомък на личния секретар на Крум - Теофан.

- Може би той ще може да ни каже нещо повече. Да ида ли да го намеря? - бе попитал младежът и Климент отнесено махна с ръка. В библиотеката, където трябваше търпение и спокойствие, Корсис щеше само да му пречи.

„Колко малко познавам историята ни“ - мислеше си Климент, докато четеше документите отпреди петдесет години. В стаята бе приятно прохладно. Наум, който най-после се бе върнал, бе донесъл кана превъзходно вино, преди да го остави да работи.

Макар да минаваше за учен човек, да бе посещавал Магнаурската школа и да бе прочел много книги и свитъци, Климент неочаквано проумя, че няма понятие за нещата, за които четеше.

„Всички знаят, че Крум е бил велик. Но защо? Какво толкова е направил, освен че е победил Никифор? Щеше ми се да бях прочел тези неща по-рано“ - мислеше си писарят, докато развиваше поредния документ.

Пергаментите бяха изписани на гръцки, имаше и няколко на латински, идващи чак от свещената Римска империя. Климент бе впечатлен. Крум си бе кореспондирал дори с Карл Велики.

Някои от документите бяха нечетливи, други - пълни с грешки, тук-там се срещаха надписи, които Климент не разчиташе добре, макар да знаеше, че са български руни. Въпреки пречките, без да бърза, той се потопи в това, което се бе случило в началото на века.

Крум наистина беше Велик.

И Страшен.

Историята беше дълга.

И объркана.

Климент с учудване установи, че произходът на великия хан не е много ясен. В документите от началото на неговото царуване никъде не се споменаваше ясно от кой род е, какво е правил, преди да се възкачи на престола, и дали има нещо общо с предишния хан Телериг.

Появата на Крум съвпадаше с възхода на Карл, краля на франките, и края на аварската империя. От това, което прочете, писарят остана с впечатлението, че Крум няма нищо общо с рода Дуло или поне с българската му част. Страшният хан изглеждаше повече като владетел на панонските българи в границите на аварския хаганат, отколкото като израснал в Плиска наследник на властта. След като Карл Велики бе разгромил аварите, обединил всички франкски племена и бе коронясан от папата в Рим на Коледа 800 година за новия владетел на възродената Римска империя, Крум бе довършил начинанието му, завземайки остатъците от всяващата някога страх номадска държава в центъра на Европа. Три години след Карл, през 803-та, Крум бе присъединил към България огромни площи от останките на аварския хаганат. Мирният договор, сключен между двамата владетели - Карл Велики и Крум Страшни, потвърждаваше териториалните придобивки, а за обща граница посочваше река Тимок.

Откъде точно бе дошъл Крум, писарят така и не можа да разбере със сигурност. В някой от най-старите документи го представяха като наследник на Кубер, един от Аспаруховите братя, заселил се в Панония и живял при аварите. В други, по-късни свитъци страшният хан бе обявен за наследник на Телериг от рода Дуло.

„Всъщност произходът му едва ли е толкова важен! - каза си писарят, докато си наливаше нова чаша. Виното наистина бе превъзходно. По-важно е какво е свършил, а не кой е бил баща му. И какво е направил с черепа на Никифор!“

Преди да стигне до прочутата битка, писарят набързо прегледа подвизите на Страшния. Крум като на шега на няколко пъти бе разбивал византийците, все едно не ставаше дума за най-великата империя в света, а за досадно племе варвари по границите.

Прочете за прочутото превземане на Сердика, заради което византийците толкова мразеха българина. Крум бе нападнал крепостта през Страстната седмица, на самия Великден. Никой нормален християнин не можеше да си представи, че на този свещен празник е възможно да се воюва.

Крум обаче можеше. Ханът бе превзел града почти без бой. След което бе пуснал по живо, по здраво войниците и стратезите да се върнат при Никифор в Константинопол.

Климент, поразен, отпи от чашата си. Крум не беше нито кървав, нито зловещ. Винаги бе предлагал преговори и мир, дори когато бе излизал победител. Същото не можеше да се каже за Никифор. Той бе наказал жестоко за загубите Сердика. За негова беда повечето от хората му, включително и инженерът на обсадни машини - арабинът Евматий, бяха отишли при врага му Крум. За да му помагат в битките и строежите. Нещо, което византийският император скоро щеше да изпита на собствената си глава.

По тази или друга причина Никифор бе решил да си отмъсти. Положението му в Константинопол никак не е било завидно, разбра Климент от донесенията на ханските шпиони в града. Сам седнал след преврат на мястото на императрица Ирина, Никифор непрекъснато бе ставал обект на заговори. Популярността му бързо бе спаднала, след като бившият финансов министър бе увеличил данъците, за да напълни хазната.

За да реши проблемите и да въздигне авторитета си Никифор бе решил, че е крайно време да се разправи с България. В света нямаше място за още една велика сила. През май 811 година, начело на седемдесетхилядна войска, Никифор бе нахлул в Тракия и много бързо бе превзел пограничната крепост Маркели. Крум предложил мир. Никифор отказал, разбил няколко отряда българи и без да спечели нито едно голямо сражение, влязъл в изоставената Плиска.

Крум отново бе предложил мир. Никифор пак бе отказал. Което се бе оказало най-голямата му грешка. На път към Константинопол, за да отпразнува там бляскавата си победа, в проходите на Стара планина войската на Никифор бе обградена и избита до крак!

Византия не познаваше такова поражение. Валент бе единственият предишен император, загинал на бойното поле край Одрин през 378 година в битка с вестготите. Следващият бе Никифор. В боя бе паднал убит не само императорът, но и наследникът му. Синът на Никифор - Ставракий, бе успял някак си да избяга, но лошо ранен в гърба, бе умрял два месеца по-късно. Безкрайни свитъци бяха изпълнени с имената на видни стратези, патриции и граждани, които бяха намерили края си във Върбишкия и Ришкия проход.

Писарят дълго рови, търсейки да разбере какво е станало всъщност с Никифор. Лично Крум го бе пронизал със златното си копие, след което бе отсякъл главата му и си бе направил чаша. Бе вдигал наздравици с нея по време на угощенията, които бе давал. С чашата и копието си Крум не се бе разделял дори за миг. Единственият, на когото ги бе поверявал, бе личният му писар Теофан.

Отначало Климент не обърна внимание на гърка, но с напредването на историята името на Теофан се срещаше все по-често. Или неизменно следваше Крум, или самият той бе изготвял голяма част от докладите до хана. Теофан бе останал до самия край със страшния български владетел, след което бе изчезнал.

Раздразнен, писарят се опита да разбере какво се е случило с едновремешния му колега, но започна да губи нишката и реши да кара поред.

След смъртта на Никифор от византийските войски не бе останало нищо. Нямаше кой да пази империята. Нямаше кой да спре българите. Пътят към Константинопол бе открит.

Крум триумфално бе слязъл от планините, триумфално бе превзел всички крепости, които бе срещнал по пътя си, триумфално бе покорил Тракия, Мизия, Мидия. Почти целия Балкански полуостров. Нищо не е могло да устои пред мощта му.

Бе се веселил, бе пил и пял преди всяка битка, бе вдигал наздравици с чашата от черепа на Никифор. И всеки път бе побеждавал.

„Дали това има нещо общо със силата, която чашата дава? С оренда, за която говореше Баян?“ - дивеше се Климент, четейки старите документи.

Михаил Ронгове, станал император след погрома на Никифор, се бе опитал да се противопостави на Страшния. Византийският император бе събрал остатъка от войските си, бе изтеглил всички части от Азия, бе мобилизирал всеки, който можел да носи оръжие, и бе тръгнал срещу българите. Битката щяла да е при Одрин. Писарят на хана, Теофан, с насмешка пишеше как византийците, няколко пъти повече от българската армия, изпаднали в паника, щом Крум излязъл срещу тях на високия си кон, и позорно побягнали. Ронгове бил свален, а на негово място се възкачил Лъв V, доскорошен военачалник.

Това не попречило на Крум да превземе и останалите крепости и през 812 година триумфално да стигне до вратите на Константинопол.

Там били изпаднали в ужас. Войската била разбита. Императорът се криел в двореца си. Нямало кой да защити града. Като капак на небето се явила двойна комета, която светела нощем над Константинопол като ясен знак, че Бог се е отдръпнал от Византия. По улиците на града хората плачели, някои сами си прерязвали гърлата, други чакали примирени зловещата участ, която им готвел Крум Страшния. Или Крум Дракона, както започнали да го наричат по това време.

Крум дошъл.

Хиляди конници с железни брони и дълги копия изпълнили полетата. Огромни огньове осветявали хилядите шатри около стените. Високи стенобитни машини чакали зловещо своя час.

Крум наистина бил дошъл.

Дошъл и предложил мир.

Мир!

Климент се изсмя и се плесна по бедрото. Това ли бе кървавият българин, за когото бе учил в Магнаурската школа?! Това ли беше Крум, изтребителят на мирните християни? Това ли беше Дракона, с когото майките плашеха непослушните си деца?

Ама и тия византийци си ги биваше!

Ханът бе принесъл жертва в морето, бе измил ритуално краката си, бе напръскал със солената морска вода войниците си, бе пил от чашата с черепа на Никифор, бе обикалял от Влахерните до Златната врата, показвайки своята мощ, и бе предложил съвсем приемливи условия. Размяна на пленниците, признаване на границите и плащане на данък. Както и да забие златното си копие във вратите на Константинопол.

Император Лъв изненадващо отказал. След което поканил Крум на преговори.

„Елате на брега с няколко души без оръжие и ние ще дойдем с лодка откъм морето невъоръжени, ще поговорим и ще изпълним всичко, което си поискал“, бе писал Лъв на Крум.

Това, което бе спестил, бе, че предварително е пратил в засада няколко елитни войници, които да убият българина с лъковете си, когато императорът си свали шапката.

На следващия ден Крум, кавханът му, синът му и верният Теофан бяха отишли невъоръжени на мястото на срещата. Още преди преговорите да започнат, знакът бил даден, войниците изскочили от засадата и атакували нищо не подозиращите български пратеници.

Византийците, гледащи срещата от стените на града, започнали да се радват и да викат щастливо „Кръстът победи!“, докато предателите обсипвали хана и невъоръжената му свита със стрели и копия.

Но кръстът не победил.

Кавханът бил съсечен, Теофан ранен в крака, но заедно с Крум успял да избяга от засадата.

След което Крум показал, че наистина може да бъде страшен.

Още същия ден българската войска опустошила и изпепелила околностите на Константинопол. Конницата стъпкала Златния рог, спуснала се покрай морето, разрушавайки и палейки всичко по пътя си: манастири, къщи, крепости - всичко било срутено, а населението поголовно избито. Императорската резиденция в Свети Мамант била изравнена със земята. Под личното ръководство на хана били изнесени древните статуи на мечка, лъв и дракон, с които Константинопол толкова се гордеел, и пратени в Плиска заедно с други произведения на изкуството.

Теофан бе съставил точен списък на всичко и на Климент му се зави свят, докато четеше за каруците със злато, бъчвите с вино, топовете плат, редките кожи и останалите съкровища, паднали в ръцете на българите.

В Плиска били пратени и 26 мраморни стълба, по един за всеки превзет град, и поставени в центъра на града. Одрин, Сяр, Димиотика, Месемврия, Ираклея, Родосто... Теофан педантично изброяваше всичко превзето и унищожено.

Гневът на Крум наистина бил страховит!

Климент потръпна и отново си доля от виното. Над 100 000 души са били избити за по-малко от седмица! Не че византийците не си го били търсили.

Теофан бе поръчал да докарат от Италия специална, 27-а мраморна колона, която да поставят в центъра на останалите на площада в Плиска. На нея трябвало да бъде изписано името на последния град, който ханът щял да покори - Константинопол.

Крум се бе върнал в Плиска за зимата и бе събрал огромна армия. Българи, печенези, авари, руси, дори викинги се бяха включили в предстоящия поход. Всички имали стари сметки за уреждане с Византия. И всички искали да награбят колкото може повече плячка. Защото нямало и капка съмнение - Константинопол бил обречен!

„Инженерът Евматий няма ден или нощ почивка и строи най-високите обсадни машини, които светът е виждал“ - бе написал гордо Теофан.

Никога дотогава подобна армия не бе тръгвала срещу Константинопол. И никога дотогава Византия не е била толкова слаба да й се противопостави.

Крум и пълководците му бяха вдигали наздравици с чашата от черепа на Никифор. Бяха пили, сигурни в предстоящия успех.

„Няма кой да ни спре по пътя за Константинопол!“ - бе писал Теофан. И изглеждал съвсем прав.

Но бе сгрешил.

На 13 април 814 година, седмица преди войските да тръгнат на път, в разцвета на силите си, велик, прославен, страшен и готов да отмъщава, Крум внезапно бе умрял.

Въпреки че знаеше в общи линии историята, Климент бе потресен. Този енергичен, здрав мъж, без никаква видима причина бе получил кръвотечение от устата, носа и ушите и бе умрял, падайки от златния престол в центъра на двореца си!

След това събитията се бяха развили мълниеносно. И все по-ужасно.

В Константинопол ликували! В Плиска плачели. Походът бил отменен. На престола се възкачил братът на Крум, Дукум. След два месеца и той бил мъртъв. Наследил го синът му Дицевк. Царувал 100 дни, преди да падне убит. Най-накрая на златния трон седнал Омуртаг. Синът на Страшния.

Омуртаг бе побързал да разглоби обсадните машини, да разпусне войските и да подпише 30-годишен мирен договор с Византия. След което бе започнал да строи. Да строи като луд. И да преследва християните. Да ги преследва и да ги избива с фанатична последователност. Първо били избити всички византийски стратези в българската войска, после били подгонени останалите. Започнало братоубийствено клане.

Климент се пресегна да допълни отново чашата си, но каната бе празна. С натежала глава писарят разрови останалите документи. Не откри нищо повече за чашата. Тя бе изчезнала безследно точно както и златното копие на хана. Изчезнал бе и Теофан, на когото единствено Крум ги бе поверявал.

Какво се бе случило?

Свитъците мълчаха.

След дълго търсене, Климент все пак попадна на нещо. Намери доклад, в който се съобщаваше, че издирваният за убийство Теофан е бил заловен в катакомбите под Плиска и предаден на съда.

Защо бяха търсили секретаря? В какво убийство го бяха обвинявали?

Главата на писаря натежа. Пред очите му се преплетоха бягащи в нощта войници, викове, огън и дрънчене на мечове. Размахващият златното си копие Крум, коли, натоварени със злато, сребро и статуи. Някъде горяха пожари, носеше се кикот, огромен череп с рога се хилеше пред лицето му.

Черна пелена се простря пред очите на Климент, главата му се отпусна на масата и той заспа непробудно.