Главата на хана

19

Лекарят, който прегледа и превърза раната на Корсис, даде на Климент рядък крем, с който да маже изгорялото си от слънцето лице.

За щастие стрелата не бе засегнала някоя от големите артерии. Ако мястото не се инфектираше, нямаше да има опасност за пострадалия.

Лекарят проми раната, заши я, намаза я с лекарство и я превърза. Настоя младежът, който бе изгубил доста кръв по време на препускането към Плиска, да си почива няколко дни и да яде силна храна. След това си отиде и остави Климент сам в смълчаната къща.

Цяла нощ писарят стоя до леглото на Корсис. Малко след полунощ ранения го втресе. Лицето му се зачерви от високата температура, ръцете и краката затрепериха.

Климент често сменяше мокрите кърпи, с които покриваше лицето на Корсис, говореше му успокоително и след няколко часа младежът потъна в дълбок, здрав сън.

Със зачервени очи и изгоряло, намазано с крем лице, писарят придърпа една кожена завивка, легна на пода до леглото на помощника си и скоро се унесе.

След като бе повикал лекар за Корсис, Климент бе поискал от чигата на Южната порта да прати войници, които да преследвач нападателите.

След по-малко от час патрулът се върна. За изненада на Климент войниците бяха метнали на груба дървена количка три трупа.

- Намерихме ги зад храстите, където са се криели - обясни водачът на войниците - едър мъж, с дълъг червен белег на бузата. - Някой е прерязал гърлата и на тримата.

- Това ли са стрелците? - попита Климент.

Военният кимна с глава.

- Няма съмнение. Двама от тях още стискаха лъковете си. Третият го бе изпуснал на земята. Който и да ги е нападнал, го е направил неочаквано. - Виждате в какъв ужас са застинали лицата им. Явно не са очаквали от ловци да се превърнат в жертви.

- Кои са?

- Наемници! Убийци! - войникът извърна глава и плю в прахта. - Хора без семейства и история. Някой ги е наел да ви причакат и убият.

- Защо? - попита писарят, но никой не му отговори. - Имат ли татуирани кръстове по телата?

Войникът разтвори дрехите на мъртъвците.

- Няма нищо, убедете се сам!

Убийците не бяха от „Архангелите“. Кои тогава бяха тези хора? И кой ги бе изпратил по следите на писаря?

Корсис още спеше, когато Климент се измъкна от импровизираното си легло, изми се, смени дрехите си, изяде парче хляб, което прокара с почващ да се вкисва кумис, и излезе. Искаше да свърши колкото се може повече работа, а трябваше и да докладва на Дукум докъде е стигнал с разследването.

„Кавханът едва ли ще остане доволен“ - мрачно си помисли писарят и пое към площада, където според Корсис бе фонтанът с бронзовата мечка.

„Само дано не е във водата - помоли се писарят и опипа изгорялото си лице. - Хич не ми се ще да се мокря. А и ще предизвикам ненужни въпроси“.

Спря се за малко на Площада на предците. Искаше да разгледа издигнатите на него колони. Вече знаеше, че са поставени тук от Крум след победите му и всяка една сочи града, който ханът е покорил.

„Къде ли щяха да издигнат колоната след падането на Константинопол?“ - запита се Климент.

В единия край на площада, разположен симетрично между намиращите се отляво и отдясно колони, се издигаше паметникът на Крум - ханът пробождаше с копието си падналия на земята Никифор.

„Без съмнение е щеше да е там. Мястото е подходящо“ - реши писарят, провря се в бързащата тълпа, ожули си пищяла в постамента на статуята на Тервел и продължи по пътя си.

По улиците бе пълно с войници. Отначало Климент реши, че това са обичайните патрули, които сменят нощната стража, но след това установи, че патрулите са много повече от обикновено и са облечени странно.

Войниците не носеха обичайните кожени панталони, ботуши и железни шлемове като стражниците на Плиска. Бяха облечени в къси кожени елеци, кръгли шапки и дълбоки торбести гащи, някои в доста екстравагантни цветове. Приличаха повече на банда наемници, отколкото на редовна войска.

„Авари! Това са авари!“ - внезапно проумя Климент.

Ханът бе изпълнил заканата си.

Лесно намери площадчето, за което му бе говорил Корсис. Бе близо до Вътрешния град, но встрани от главните улици. В единия му край имаше малък, неработещ фонтан, зад който в стената на една от съседните къщи, в каменна ниша, бе поставена бронзова мечка.

Писарят внимателно огледа скулптурата. Отдалеч се познаваше, че не е дело на български майстори. На широкия постамент под предните й крака на гръцки пишеше: „И като видяха Крум, разбраха, че е дошъл краят им!“.

От двете страни бе издълбан знакът IYI, за да е ясно за кого става дума.

„Доста войнствен надпис! Явно това е мечката, която търся“ -помисли си Климент и се огледа.

Улицата бе пуста. Спокойно можеше да се качи в нишата и да провери за какво става дума.

Катеренето се оказа по-трудно, отколкото Климент очакваше. Наложи му се да пробва няколко пъти, докато успее да се издърпа над каменния парапет. Отпусна се под статуята, за да си поеме дъх, и се загледа в бронзовия, полиран от времето, корем на животното. Точно над главата му имаше друг надпис, отново на гръцки: „В прослава на великия император, чиято ръка достига навсякъде“.

Кой бе императорът и докъде бе достигнала ръката му, не се съобщаваше.

Климент внимателно се завъртя, приклекна и пазейки равновесие на ръба на нишата, огледа статуята. Не откри нищо, което да го насочи към чашата, Теофан или каквото и да било. Скулптурата бе прекрасна. Всеки косъм бе старателно изрязан в заобления бронз, очите гледаха като живи, но нямаше оставено никакво указание.

За всеки случай писарят чукна по мечката от всички страни. Отговори му глух звук, показващ, че статуята е куха, но нищо повече.

Обезкуражен, Климент вдигна очи и прочете още веднъж надписа: „И като видяха Крум, разбраха, че е дошъл краят им“.

Имаше ли тайно послание в това? Писарят не можа да измисли нищо.

Докато се измъкваше изпод краката на медното животно, до ушите му достигна нечий смях. Точно пред фонтана, тропайки с тежките си кожени ботуши и правейки му неприлични жестове, се бяха събрали авари. Предводителят им, висок, грозен исполин с белег на лицето и липсващо ухо, се зъбеше с кривата усмивка към писаря.

- Ако ти се иска да видиш какво точно има под корема на мечката, и ние можем да ти покажем - грубо се изкиска той и с зачеса демонстративно по чатала.

Приятелите му избухнаха в смях.

- Защо пребледня, младежо? Няма да ти направим нищо лошо - продължи водачът и намигна на Климент.

Писарят скочи на земята, оправи дрехите си и се опря гръб на стената. Дали това не бяха убийци, изпратени да довършат онова, което не бяха успели тези в полето?

- Това е мечка, не мечок! Ако имаш да ми покажеш нещо женско, нямам нищо против да надникна - отговори той на аварина, опитвайки се да прикрие треперенето в гласа си. - Ако ли не, сбъркал си адреса. В баните до Източната врата ще намериш мечоци точно като за себе си.

Аварите, не очаквали такъв отговор, внезапно млъкнаха и се спогледаха учудено. Климент хвана меча и леко го разхлаби в ножницата.

Вместо да го нападнат, войниците се заляха с гръмогласен смях.

- Получи си го, Азан! - удари предводителя по гърба един от останалите войници. - Този път си намери майстора!

- Добре ти отговори момчето, а? Май вече не си толкова страшен? - започнаха да го подкачат и останалите.

Усмихнат накриво, Азан се приближи до Климент и му подаде ръка.

- Няма нужда да вадиш меча, ние само се шегуваме! Пък и не си мой тип - смигна високият наемник. - Макар да ми харесва, че не напълни гащите. Ако имаш нужда от помощ, можеш да ни намериш до Северната врата. Във „Воденицата“. Питай за Азан. Всички ме знаят.

- Аз съм Климент, главният писар - Климент кимна смутено и пое подадената му ръка. Сърцето му биеше силно, дланта му все още стискаше меча.

- Намери с кого да се закачаш - провикна се един от войниците. - С писаря на хана!

- Я млък! - сопна се Азан. - Съвсем сте се разхайтили! Оправете строя и продължавайте да патрулирате! Нали затова ни плащат!

С весели подмятания и ругатни аварският патрул се отдалечи.

Писарят преглътна, разтърси глава и наплиска лицето си с малко от застоялата вода на фонтана. Погледна извисяващата се над него мечка и се зачуди каква ли е тайната й.

Опита се да си спомни всичко, което знаеше за мечките. Някои ги почитаха като животни - смяташе се, че носят здраве, мощ и пазят от зли сили. Дали Теофан не искаше да защити чашата точно от нещо такова?

„Ако трябва, ще поискам от Дукум да разбия статуята на парчета, но ще открия защо е била толкова важна за Крум и Теофан!“ - зарече се писарят и с бързи крачки тръгна към двореца.

Завари Дукум, седнал на сянка на една от терасите под дълго зелено покривало. Въпреки че бе рано, великият боил пиеше бира, която загребваше с черпак от малка дървена бъчонка. Кавханът лениво оглеждаше града под себе си, доволен от лекия бриз, който бе излязъл.

Писарят бе настанен на друг стол, връчиха му черпак и скоро и той гребеше от буренцето и си мислеше колко бързо се обръща животът.

„Допреди половин час не бях сигурен дали аварите няма да ми видят сметката, а сега седя тук с кавхана, пия бира и се радвам на бриза“.

- Най-после всичко свърши! - доволно обяви Дукум и плесна с ръце. Няколко слуги веднага дотичаха и донесоха малко подвижно легло. Дукум се изтегна блажено и продължи: -Великите боили се съгласиха с покръстването. Тази сутрин имаше съвет и всички сведоха глави пред княза. Трябваше да ги видиш само! Трябваше да ги видиш, като им казах, че знам за жалкия им бунт и желанието им да мобилизират войските си. Разтрепериха се като листа. Ха! - изсмя се кавханът и загреба нов черпак. - Както и като разбраха, че в Плиска са пристигнали аварските наемници. До един се хвърлиха в краката на Борис да го уверяват колко са му верни. Дори наглият Иратаис, който толкова се гордее с произхода си, се гърчеше като червей! - по лицето на Дукум се разля доволна усмивка.

- И какво стана? Ханът... Князът прости ли им?

- Прости им, разбира се! Е, ще трябва да се разделят с някои от владенията си, да пратят част от войниците във войската на Борис, но засега това е всичко.

- Значи няма да има война?! - попита писарят невярващо и вълна на облекчение се разля по тялото му.

- Нали това ти казвам! Няма да има! Всичко приключи! Иратаис е избран за председател на съвета, това поне временно ще уталожи амбициите му. Другите са щастливи, че спасиха главите си. Макар че, ако питаш мен, Борис постъпи прекалено миролюбиво. Можеше да затвори поне един-двама за назидание на останалите.

- Ами убиецът?!

- Убиецът е твоя грижа! - Дукум размаха черпака и по пода плисна бира. - Трябваше вече да си го заловил!

- Не е толкова просто - уклончиво каза писарят и разказа на кавхана какво бе научил през последните дни. - Имам нужда от малко помощ - завърши доклада си той. - Не всичко е записано в архивите.

Дукум кимна.

- Не мога да разбера - продължи писарят - какво толкова специално има в трите статуи от императорската резиденция от Свети Манант и как те сочат пътя към чашата.

Дукум се замисли.

- Помня за статуите! Бях малко момче, когато Крум ги докара. Беше година преди да го убият. Те са свещени и много древни. Затова византийските императори са ги почитали, макар да не са християнски. Те са в Константинопол още от създаването му. Говореше се, че са били донесени от самия римски император Константин, на когото е кръстен градът, малко преди да се покръсти.

- И къде са те сега? Мечката намерих. Но лъвът и драконът?

Дукум се надигна на лакът и замислено погледна писаря. Макар да бе пил много, погледът му бе съвсем бистър.

- Ела! - каза кавханът и леко скочи от леглото.

Двамата забързаха по прохладните коридори, а слугите бързо се отместваха при шума от стъпките им, заставаха до стените и се покланяха ниско.

„Доскоро и аз правех така“ - мина през главата на писаря, докато подтичваше, за да не изостане.

За негова изненада Дукум го заведе в тронната зала. Затвори вратите зад себе си, за да не ги смущава никой, отвори резбованиге капаци на прозорците и помещението се обля в светлина.

- Е? - попита кавханът и се усмихна лукаво. - Как може понякога да си толкова глупав, Клименте?

Точно зад трона, върху дървена платформа, поставен на мраморна плоча, стоеше красив бронзов лъв, който Климент бе виждал сигурно стотици пъти.

Почервенял от смущение, писарят бавно пристъпи към статуята.

- Много пъти съм разглеждал лъва - стресна го гласът на Дукум. Чудил съм се защо ли Крум го е поставил точно тук. Можеш да бъдеш сигурен, че той го е курдисал зад трона. Като символ на държавата ли, като символ на властта ли? Лъвът все пак е царско животно...

- Пратеникът на боговете - тихо добави Климент. - Дали сочи къде да търсим чашата?

- Не ми се вярва - Дукум повдигна скептично рамене и се облегна на стената. - Ако искаш, ще ти помогна в търсенето, но отсега те предупреждавам - няма да намериш нищо интересно.

Климент пристъпи към статуята и внимателно я огледа. Бе виждал лъва много пъти, но никога не се бе замислял защо е там и означава ли нещо. Легнал, но с високо вдигната глава и втренчен поглед, той зорко бдеше над залата и трона.

„Изглежда така, все едно се готви за скок“ - помисли си писарят, макар че животното нямаше как да скочи от позата, която беше заело.

Статуята бе със същата големина като мечката, но без надписи. Нямаше никакви знаци или каквото и да било, което да го насочи по някакъв начин към изчезналата чаша.

Писарят потропа по медния гръб на лъва, след това по главата, сложи глава на гърба му, но не чу нищо, което да му помогне.

- Само си губиш времето! - гласът на Дукум бе станал рязък. - Прекалено сложно обясняваш нещата. Не че теорията ти с отрязаните глави не звучи логично, но опитай нещо по-просто. Разпитай близките на жертвите, намери някаква връзка помежду им, мотив... По-добре от мен знаеш за какво говоря.

Климент кимна.

- Какво стана с дракона?

- Драконът та драконът! Откъде да знам какво е станало с дракона? Въобще бях забравил, че съществува! - ядно отговори великият боил. - Нищо няма да излезе от цялата тази работа, помни ми думата!

Климент кимна отново, поклони се и излезе.

Дали Дукум не беше прав? Дали наистина не се занимаваше с глупости?

В коридора се сблъска с Григорас. Византиецът бе облечен в зелена, поръбена със злато тога, в ръката си стискаше навит пергамент.

- Внимавай къде ходиш, писарю! - злобно изсъска византиецът и изгледа Климент с неприкрита омраза. - Доколкото разбирам, все още не си разкрил убиеца на господаря ми! Чудя се дали въобще ти стига акълът за подобна работа?

- А аз се чудя дали ти не си замесен в това убийство! - не му остана длъжен Климент. - Като те гледам как си се издокарал, май не скърбиш много-много за Атанасий!

Григорас пребледня, приближи писаря и сграбчи предницата на дрехата му.

- Много добре знам с какво се занимаваш, Клименте! Много добре знам какво търсиш! Но запомни ми думата: няма да го намериш!

- И защо? - писарят отблъсна византиеца и направи няколко крачки към него. - Ти ли ще ме спреш?

- Може и аз да съм! А може да е и някой друг! - внезапно успокоен, Григорас оправи гънките на робата си, които се бяха разкривили по време на сблъсъка. - Нямам повече време да се занимавам с нищожество като теб! Кавханът Дукум ме чака! -обяви гъркът, вдигна надменно глава и продължи по коридора. - Преди да отвори вратата, се обърна и изсъска: - И стой далеч от дъщеря ми! Тя не е за такива като теб!

Стискайки ядно юмруци, Климент остана загледан във вратата, през която бе минал Григорас.

Искаше му се византиецът да се окаже убиецът на Атанасий. Той имаше мотив, но твърденията на Ирина, че в нощта на убийството е бил болен, засега го оневиняваха.

При мисълта за девойката Климент се усмихна. Може би трябваше да отиде да я разпита още веднъж или просто да я види...

„Когато това свърши! Когато свърши, двамата с нея ще отпразнуваме успеха ми!“ - обеща си писарят и тръгна към библиотеката.

Намери Наум и го помоли да види дали няма да открие нещо повече в архивите за трите статуи и колоните, поставени от Крум на площада. Приятелят му обеща да помогне, когато има време.

Колобара Баян го нямаше, но Климент остави на един от помощниците му парче пергамент с препис от знаците на пръстена на Теофан. Обеща да намине вечерта.

След това цял ден разпитва близки и подчинени на убитите.

Не откри нищо ново.