Главата на хана

25

Възседнал бойния си кон, с окървавен меч в ръка, Иратаис крещеше с пълна сила. Войските на бунтовниците бяха срещнали по-ожесточена съпротива, отколкото бяха очаквали, но най-накрая си бяха пробили път с бой през портите и вече контролираха изцяло Външния град.

Макар да бяха отворили вратите, след като чуха паролите, войниците в караулните помещения на крепостната стена се бяха били неочаквано ожесточено. На Иратаис и поддръжниците му се наложи да впрегнат всичките си сили, за да успеят да пробият отбраната и да влязат в града. Ако не бяха предварително раздаденото оръжие и скритите сили вътре в крепостта, които да ударят защитниците в гръб, бунтовниците можеше и да не успеят да минат през портите.

В крайна сметка бяха успели. Схватките се бяха прехвърлили по улиците на Плиска и скоро целият град бе огласен от викове, команди и дрънчене на оръжие.

Там ги очакваше нова изненада. Аварите съвсем не бяха толкова пияни и отпуснати, колкото им се искаше на последователите на Тангра. Забавянето при вратите даде възможност на наемниците да се организират. Наложи се бунтовниците да се бият за всяка къща, за всяка педя от града, която аварите защитаваха до смърт.

В крайна сметка числеността си каза думата. След няколко часа улиците на Външния град най-после бяха прочистени.

Размахвайки дългия си меч, Иратаис бе препускал по каменните улици, посичайки враговете и увличайки последователите си след себе си. Мирисът на кръв и вихърът на битката го бяха изпълнили, единственото му желание бе да се потопи изцяло в нея, да сее и да търси смъртта.

След двучасовия бой най-накрая се бе срещнал с останалите. Липсваше само Вихтун, който бе паднал покосен от копие пред Западната врата. Останалите обаче бяха тук и бяха жадни за кръв. Дори в очите на пресметливия Вардас се бе разпалил див, необуздан пламък.

- Градът е наш! Сега какво ще правим? - Изот скочи от коня си и изтри кървавия си меч в дрехите на лежащия в краката му труп.

- Външният град е наш, но не и Вътрешният. Най-трудното предстои. - Шун намести шлема си, върху който личеше прясна вдлъбнатина.

Изот го изгледа кръвнишки, но не отговори.

- Аварите са избити! Борис е натикан като куче в бърлогата си! - Иратаис трескаво оглеждаше обстановката. Къде ли бе Недосегаемия? Дали щеше да им помогне? - Докладвайте точно какво е положението!

- Целият град, целият външен град - Изот изгледа свирепо Шун - е в ръцете ни! Аварите са избити до крак. Някои се опитаха да се спасят във Вътрешната крепост, но вратите й бяха затворени. Войниците от гарнизоните при четирите порти също са мъртви.

- Малцина се присъединиха към нас - Вардас скептично поклати глава, назовавайки най-големите страхове на Иратаис. -Дано не се окаже, че цялото ни начинание не си е струвало!

Въпреки очакванията им, че гарнизоните и жителите на Плиска ще ги подкрепят, щом чуят, че се бият в името на Тангра, малцина бяха подкрепили каузата на бунтовниците. Въпреки че армията им си пробиваше път напред под високо развятата конска опашка, въпреки че крещяха името на върховния Бог, жителите на града предпочетоха да останат по къщите и да залостят здраво вратите и прозорците си.

- Ще ни посрещнат като спасители, като победим! - ядно каза Иратаис.

- Ако победим - поправи го Вардас.

- Ще победим! - Очите на великия боил се наляха с кръв. -Борис няма къде повече да отстъпва. Войската му е сразена, останали са му само стражите в двореца! Не може да ни се противопостави!

- Така е! - съгласи се Шун. Изот се усмихна доволно. Вардас само поклати глава.

- Всички врати на Вътрешния град са блокирани от войските ни. Северната, Източната и Западната са препречени с каруци, пълни с камъни. Ако се опита да излезе, Борис може да го направи само през Южната врата.

- Където ще го чакаме ние!

- Точно така! - махна с ръка Иратаис. - Сега трябва да накараме това псе да се покаже. Да му подпалим задника!

- Стрелците са готови! - докладва Шун. - Ще ги подредя около стените на Вътрешния град. След няколко минути ще полетят първите огнени стрели!

- Изот, докато Шун подготвя стрелците, събери всички сили. Доведи и последните подкрепления на площада пред Южната врата - нареди Иратаис. - Ще атакуваме оттам. Среща след половин час на площада - великият боил размаха меча си и препусна, следван от охраната си.

Странно защо първата мисъл на писаря бе за Ирина.

Трябваше да намери византийката и да я защити, преди да й се е случило нещо лошо!

- Какво става, господарю? Защо гори Плиска? - Корсис се препъваше в полето след Климент.

- Не знам! Не знам! Но едва ли е за добро - отговаряше за пореден път писарят, проправяйки си път в мрака.

- Може ли да са византийците? Може ли да са ни нападнали, докато сме били в подземията? Дали Григорас не е изпълнил заканата си?!

- Не вярвам да са византийците! Няма как да се придвижат дотук, без някой да ги забележи.

- Кой е тогава? Разбойници? Печенеги?

- Съмнявам се! Никоя банда не е достатъчно голяма, за да може да нападне град като Плиска. За това трябва организация и голяма войска. Печенегите също не биха могли да стигнат дотук с армия, без съгледвачите ни да ги забележат.

- Тогава кой? Дали пък не е просто пожар?

- Дали? - Климент спря сред тъмното поле, изчака помощникът му да го настигне и го хвана за рамото. - Заслушай се, Корсис! Какво чуваш?

- Викове! Писъци! Бумтенето на огъня...

- И дрънчене на оръжие!

- Това е битка!

- Това е бунт! Няма друго обяснение!

- Бунт?! Не мога да повярвам!

- Помисли - Климент забави крачка, опитвайки се да успокои дишането си. - Ханът се покръсти. Вече не се казва Борис, а Михаил. Дори не е хан, а княз. Замени Тангра с Христос. На мнозина това въобще не им хареса. Присъствах на съвета, когато Иратаис и останалите се опълчиха на Борис.

- Но нали Дукум каза, че са се подчинили! Че са положили нови клетви за вярност...

- Явно великият боил се е излъгал. Заблудили са го. И него, и хана, и нас.

- Ами ако все пак са византийците? - попита отново Корсис.

Без да отговори, Климент продължи към града.

Пътят гъмжеше от бягащи хора. Натоварили кой каквото може на коне, магарета и каруци, нарамили вързопи на рамо, мъже и жени се спасяваха от пламтящия град.

Майки крещяха, викайки децата си, мъже обикаляха колоната, търсейки жените си, писъците на събудените бебета се смесваха с лая на кучетата и пръхтенето на конете. Отстрани,с високо вдигнати копия, като сенки препускаха въоръжени отряди, които бързаха да се включат в битката.

Климент няколко пъти се опита да заговори бегълците, за да разбере какво се случва, но те само гледаха уплашено оръжията му и продължаваха, без да му отговорят.

- Не си търсете белята! - извика накрая висок мъж на кон, докато подминаваше писаря и помощника му. - Всеки, който влезе в града, ще умре!

- Защо?! Какво е станало!? - извика Климент и се опита да хване конника за крака.

- Бунт! Боилите вдигнаха бунт срещу княза! Вече превзеха Външния град - извика мъжът, изтръгна се от ръцете на писаря и препусна нататък.

„Трябва да побързаме!“ - Климент понечи да хукне отново.

Корсис го хвана за ръката.

- Господарю? Къде отиваме? Какво ще правим там? - попита плахо младежът.

- Ще помогнем с каквото можем! - писарят ядосано задърпа ръката си. - Наш дълг е да защитаваме хана!

- Няма да можем да го защитим! Само ще изгубим живота си! Нека изчакаме.

- Не! - Климент се дръпна и тръгна към града. - Няма какво да чакаме! Нашето място е там!

- Господарю, почакайте! - Корсис го настигна отново. -Ако сега влезем в града, ще попаднем право в ръцете на враговете на хана. Как ще се отнесат те с нас?

Климент премигна. Корсис бе прав. Великите боили, които бяха въстанали, до един го мразеха.

„Вярното куче на Дукум“, така го наричаха зад гърба му. Едва ли щяха да се зарадват, като го видят. Освен ако радостта им не се свърже с възможността да го убият.

Климент въздъхна. Какво трябваше да направи? Сърцето му го влечеше към боя, бе готов да жертва живота си в името на хана. Разумът му казваше, че е безсмислено да умре напразно.

- Не казвам, че не трябва да отидем - продължи Корсис. Да отидем, но да се подготвим. Нека направим така, че ако ще умираме, поне да не бъде напразно.

Климент кимна. Младежът имаше право.

Двамата свърнаха встрани от пътя и скриха торбите си в близките храсти. Климент прекърши най-горните клони на един от тях, за да ги познаят, като се върнат да ги търсят.

„Ако се върнем въобще!“ - мрачно си помисли той.

Взеха всички оръжия, които носеха, и ги затъкнаха под наметките си. Корсис ловко отряза част от единия вързоп и направи нещо като качулка, с която писарят да закрие лицето си.

- Така ще ви познаят по-трудно - убеди Климент той.

И двамата намазаха лицата си с прах от пътя, за да изглеждат така, сякаш са връщащи се за вещите си бежанци. Натриха и дланите си, за да не се хлъзгат оръжията им. След което поеха към града.

Планът беше прост. Да се опитат да се промъкнат до двореца, след което да се включат в защитата му. Щяха да избягват осветените места, да крият лицата си и да се опитат да се смесят с тълпата. С малко повече успех никой не би трябвало да ги разкрие.

Разбраха грешката си още щом стигнаха до Южната врата. Застанали между запалените сигнални мангали, които осветяваха всичко наоколо като ден, новият гарнизон на вратата внимателно проверяваше всички.

Бягащите от града бяха принуждавани да дават откуп, ако искаха да излязат от града и да се спасят. Освен войници, други желаещи да се върнат обратно нямаше.

Близо до входа на караулната кула се издигаше купчина от всевъзможни торби, денкове и бохчи, кошници, мечове и гърнета с вино бяха безразборно нахвърляни.

Видимо подпийнали, войниците на бунтовниците се забавляваха с новата си роля. Без много приказки те вземаха това, което си харесваха, без никой да смее да им се противопостави.

Някои от тях похотливо дърпаха минаващите жени към вратата на кулата, докато те се дърпаха, пищейки.

„Дали Ирина е минала оттук? Какво ли й се е случило?“ -помисли си писарят и кръвта му кипна.

Заедно с Корсис се опитаха да минат незабелязано в суматохата, но чигатът, командващ отряда, ги забеляза.

- Хей, вие там! - провикна се той. - Кои сте? Къде отивате? Спрете веднага! - нареди военният и се запъти към тях.

Корсис пребледня.

- Идваме в града по работа! Какво се е случило? Пожар ли има? - започна да пелтечи той.

- Знаете ли новите пароли? - строго попита чигатът и насочи меча си към писаря.

- Ние... ние не знаехме, че са ги сменили - запелтечи младежът, чудейки се как да се измъкнат.

- Имам точни заповеди! Само хора, знаещи новите пароли, да бъдат допускани в града. Всички други да бъдат задържани. Хванете ги! - заповяда чигатът. - Завържете ги!

Войниците се втурнаха към писаря и помощника му.

- Спрете! - Климент свали импровизираната си качулка и високо вдигна ръката, на която блестеше пръстенът с герба на Дукум.

- Аз съм Климент, главният писар на хана! Нося важни новини! Трябва да ни пуснете незабавно!

Познали символа на ръката му, войниците сведоха копията си.

- Великите боили ни очакват! Трябва веднага да стигна до Иратаис!

Чигатът изглеждаше раздвоен.

- Не са ми казвали нищо! - каза той. - И защо криете лицата си?

- Ти идиот ли си?! - Климент сграбчи военния за раменете и приближи лицето си до неговото. - Нима очакваш да знаеш всичко? Може би господарят Иратаис споделя с теб най-съкровените си тайни?! Нима си от висок род или си толкова издигнат, че да знаеш какво са решили водачите на Великия съвет?

Климент изгледа чигата с пренебрежение и набута пръстена на Дукум в лицето му. Надяваше се, че в суматохата военният няма да съобрази каква е връзката между печата на кавхана и бунтовниците.

- Добре - протегна напред ръце Климент. - Хайде, вържете ни! Ще си починем с удоволствие след тежкото пътуване. Само че после се сърди на себе си, когато главата ти се окаже побита на кол пред вратата! Господарят Иратаис едва ли ще остане доволен, че си попречил на плановете му.

Чигатът облиза устни и огледа подчинените си. Войниците бяха свели копията си и гледаха в земята.

- Закъснявам! - настоя Климент и посочи с ръка пламъците. -Новините, които нося, може да ни помогнат да спечелим битката. Или да я загубим! Ти решаваш!

Чигатът отново ги изгледа притеснено, след което махна с ръка:

- Минавайте! Но след като всичко свърши, ще искам да се застъпите за мен пред великия боил!

- Разбира се! Стига да не пристигнем късно! - Климент хвана за лакътя Корсис и го повлече навътре към града.

Двамата забързаха по улицата.

- Чакайте! - настигна ги гласът на чигата.

Писарят се обърна и сърцето му замря. Трима войници тичаха към тях.

- Щом новините, които носите, са толкова важни, ще ви трябва охрана. Улиците на Плиска са опасни тази нощ. Не мога да рискувам нещо да ви се случи по пътя - военният изглеждаше доволен от мисълта, която му бе дошла.

- Да идват по-бързо! Нямаме време за губене - извика Климент, нахлупи отново качулката си и заедно с Корсис бързо поеха по улиците, охранявани от трима войници на бунтовниците.

Не бяха направили и няколко крачки, когато срещу тях се стрелна Алем. Битката се бе отразила дори на боязливия боил, чието лице бе сгърчено от напрежение и решителност. Той мина покрай Корсис и писаря, който побърза да наведе глава, за да не бъде разпознат.

- Болех, бързо събери всички войници и ги прати при Южната врата! - заповяда боилът. - Започва финалният щурм! Трябват ни всички налични сили!

- Готови сме, господарю Алем! Тъкмо пращах при великия боил Иратаис писаря Климент. Казва, че носи важни сведения, които ще ни помогнат в битката - чу зад гърба си гласа на чигата писарят.

- Кого? - попита Алем и бързо се заозърта. - Къде е той?

На Климент не му трябваше повече. Блъсна силно войника вдясно от себе си, завъртя се, удари този отпред, докато Корсис се бореше с третия. Използвайки смайването на пазачите си, двамата бегълци хукнаха по тъмните улички.

- Хванете ги! Хванете ги веднага, идиоти! - чу Климент виковете на боила и затича още по-бързо.

Няколко войници хукнаха по петите им, но писарят и Корсис имаха добра преднина и скоро преследвачите им ги загубиха в хаоса.

Колкото повече наближаваха центъра на града, толкова повече хора срещаха. Войници, дрънкащи с броните си, чигата, крещящи заповеди, мародери, стрелкащи се като сенки в мрака, уплашени лица, показващи се на прозорците, трупове на хора, животни и оръжия изпълваха улиците на Плиска.

Въздухът бе напоен с мирис на кръв, желязо, пот, дим и страх. Носеха се команди, крясъци и викове.

Корсис вдигна паднал на земята шлем и го подаде на Климент. Той също сложи един и с дългите си мечове и тъмни наметки двамата по нищо не се отличаваха от преминаващите войници.

За известно време бяха в безопасност.

Съвсем ясно личеше откъде бе минала битката. Прескачайки труповете на избили се един друг българи и славяни, Климент с ужас установи, че градът е на път да се разпадне.

Заети със собствените си битки, големците бяха забравили за обикновените хора, които ставаха лесна плячка на мародери, крадци и разбойници.

Няколко къщи горяха. Други, с изтърбушени врати и прозорци, изглеждаха така, сякаш през тях е преминал ураган. Носеха се писъци, вопли и молби за помощ, на които нямаше кой да отговори.

Някои от войниците на въстаналите боили също се бяха включили в разграбването, без да се интересуват от изхода на битката.

На една от улиците Климент и Корсис се сблъскаха с трима, въоръжени с дебели сопи, просяци. Те се бяха навели над паднала на земята жена, която умолително бе вдигнала ръце към тях. Единият я държеше за косата, другият тъкмо се канеше да разкъса дрехата й.

- Помощ! Оставете ме! Нищо лошо не съм ви направила - плачеше жената и Климент с ужас разпозна гласа на византийката Ирина.

Без да съзнава какво прави, отдавайки се на неистовата сила и гнева, лумнали внезапно в гърдите му, писарят се хвърли напред с изваден меч в ръка. Преди нападателите да разберат какво става, той посече първия от тях. Другите двама отскочиха пъргаво назад, като крещяха и заплашително и размахваха дървените си оръжия.

- Господарю! - провикна се Корсис, но Климент не му обърна внимание.

Наведе се, за да избегне удара от тоягата на единия просяк, хвана го за ръката и използвайки инерцията му, го завъртя около себе се, за да го пресрещне с удар на меча в корема. Без да спира, писарят дръпна обратно оръжието си и разперил ръце като крила на мелница, се завъртя, разсичайки гърдите на последния нападател, който тежко рухна на земята.

Оставяйки Корсис да провери състоянието на враговете им, Климент се наведе и внимателно хвана византийката за раменете.

- Не се бой Ирина - каза той с неочаквано спокоен глас. - Аз съм, Климент.

Жената го погледна със замъглени от страх очи, позна го, отпусна се в прегръдката му и се разхълца неутешимо.

- Спокойно, спокойно! Никой повече няма да те нарани. Аз ще те пазя - занарежда утешително Климент, люлеейки като малко дете тресящата се от ридания византийка. Изведнъж битката, ханът, войната на боговете изгубиха значение. Искаше му се да остане завинаги така, с Ирина в прегръдките си.

- Господарю! - нервният глас на Корсис извади Климент от унеса му. - Трябва да побързаме, господарю! Това място не е безопасно!

- Като че ли има някое, което е - измърмори писарят, докато се изправяше и помагаше на византийката да стане.

- Защо си излязла по това време, Ирина? - попита той. - Защо не си стоиш у дома?

- Баща ми изчезна! - отговори жената, докато бършеше сълзите си. - Излезе рано сутринта и повече не се появи. Притесних се! Чух, че е имало нападение, и тръгнах да го търся. Така и не го намерих. Не знам какво щях да правя, ако не ме бяхте спасили!

- Ще останем заедно! Няма да се делим - обяви писарят и силно стисна ръката на Ирина. Тя му отговори с измъчена усмивка, която накара Климент да се почувства изпълнен с непозната, непобедима сила.

Гледайки да не бият на очи, тримата се запромъкваха към вътрешността на Плиска. Заобикаляха тичащите войници, клатушкащите се след тях сенки и напускащите столицата. Градът бе в пръстена на смъртта, който се затягаше все повече и повече.

А центърът му бе пред Южната врата на Вътрешния град.