Главата на хана

29

- Значи чашата е там? - попита Корсис, сочейки скалите срещу тях.

Двамата с Климент бяха приседнали в основата на каменния престол, гледаха изгряващото слънце и дъвчеха парчета сушено месо, което младежът бе намерил в джоба си.

- Да! Там е! - потвърди писарят. - През цялото време е била там!

Независимо кого или какво точно изобразяваше конникът, отдавна се знаеше, че от мястото си в скалата той пази България. Какво по-нормално от това в него да бъде вграден още един защитен символ? Теофан и Крум наистина бяха свършили работата си както трябва.

Климент много добре познаваше атрибутите на воина, бдящ над Плиска - орел, лъв, копие и чаша. Теофан се бе възползвал от барелефа. Мястото бе идеално избрано: пред очите на всички, но без някой да може да види скритото в него, освен ако не търси специално.

- И какво ще правим сега? Ще вземем ли чашата? - попита Корсис и пристегна ранената си ръка.

Писарят кимна и се изправи.

- Ще я вземем! Но няма да е днес. Ще отида да огледам мястото. По-късно ще се върнем с необходимите съоръжения и помощ и ще я свалим от скалата.

- Но, господарю! - Корсис също стана, придържайки се със здравата си ръка за престола. - Искам да дойда с вас!

- Корсис! - каза Климент и сложи длан на рамото на помощника си. - Ти направи повече от достатъчно! Виж се само, едва се крепиш на краката си. Прибери се в Плиска. Имаме нужда от помощ.

- Вие също сте изморен!

- Да, но ръката ми не е счупена. И не получих съвсем наскоро рана от стрела в бедрото - писарят се усмихна. -Направо ти се чудя как още се крепиш на краката си. Върни се в Плиска, кажи на Дукум какво сме открили, вземи кон и се върнете всички заедно. Ще ви чакам на платото.

- Нека заедно отидем за подкрепленията. Може да имате нужда от помощта ми!

- Не можем да чакаме. Не знаем докъде е стигнал Неуязвимия. Ако се забавим още, може да ни изпревари. Ще огледам мястото и ще се опитам да го спра, ако се появи. След като слухът, че сме открили чашата, се разчуе, убиецът сам ще дойде в ръцете ни. Ще иска да завърши търсенето си. И тогава ще го заловим!

- Но...

- Нима не искаш да отмъстиш за смъртта на баща си? -попита Климент.

- Разбира се, че искам!

- Тогава прави това, което ти казах! Остани тук, събери достатъчно сили и се върни в града за помощ.

Мърморейки под нос, Корсис седна обратно на земята.

- Кажи на Дукум какво сме открили. Кажи му от какво ще имаме нужда.

Намръщен, младежът кимна.

Писарят вдигна наметалото си от земята, изтупа дрехите си, потупа успокоително Корсис по рамото и тръгна към скалите.

Пътят бе дълъг, но вярата на Климент, че наближава краят на търсенето, му вдъхваше сили.

Полето бавно започна да се събужда. Слънцето огря с пълната си сила и писарят с наслада усети как лъчите му галят лицето му. Изведнъж се почувства силен, бодър и щастлив.

Радваше се, че бе оставил Корсис до каменния престол. Не би си простил, ако нещо се случеше с младежа в това, което предстоеше. Ако успееше да доведе подкрепленията навреме, може би все пак щяха да спасят чашата. Ако не...

Скоро барелефът, издълбан в скалите, ясно се очерта пред погледа му. Възседнал здравия си кон, с лъв в краката и орел, кръжащ над главата му, хан Тервел препускаше по високата скала. Високо над главата му бе чашата на победата, чаша, която искреше на лъчите на слънцето.

Или това бе богинята Кибеа, обикаляща владенията си?

Или Тангра, загрижен за поданиците си?

Или някой още по-стар бог, пазил тукашните земи от незапомнени времена.

Климент бавно тръгна по пътеката, виеща се към барелефа.

Мина покрай двете древни пещери в основата, чу ромона на свещения поток. Открай време тук се бяха извършвали тайнства. Традицията продължаваше и до днес.

Климент се усмихна отново при мисълта колко добре бяха избрали мястото Крум и Теофан. Ако в цялата страна имаше място безспорно изпълнено със сили, то това бе Мадарското плато.

Как бяха закрепили реликвата на скалата?

Какво трябваше да направи, за да я свали?

Щеше ли да изпревари убиеца?

Или Неуязвимия бе разгадал загадката преди него?

Климент поклати глава. Това не бе възможно!

Чашата от черепа на Никифор бе там и го чакаше.

Достоен ли бе писарят за нея?

Криеше ли наистина тя силата, която убиецът се надяваше да намери?

Най-накрая пътеката свърши.

Писарят излезе на малка поляна, точно под изображението на препускащия конник. Дори оттук, ако човек не знаеше какво точно да гледа, никой не би предположил, че чашата в ръката на ездача не е издълбана в скалата, а е истинска.

- Добре си се справил, Теофане! Много добре! - каза на глас Климент, загледан в каменното изображение.

- Ти също се справи отлично, писарю! Очаквах го!

От храстите зад него като утринна мъгла се появи едър мъж, наметнат с дълга тъмна наметка. Ниско спуснатата качулка закриваше лицето и очите му.

- Най-накрая търсенето свърши, нали, писарю? - попита новодошлият и Климент потрепера от мощта в гласа му. - Най-после търсенето свърши! Справи се блестящо! Знаех си, че си способен да разгадаеш тайната на Теофан. За което ти благодаря!

- Ти си Неуязвимия, нали? - Климент твърдо погледна мъжа и разхлаби ръкохватката на меча си. - Очаквах те! Макар и не толкова скоро!

Закачуленият повдигна мощните си рамене.

- Е, всички правим грешки! Твоята ще се окаже фатална!

- Аз също искам да ти благодаря! - каза Климент и пристъпи крачка напред. - Ти спаси живота ми и този на помощника ми три пъти.

- Така ли? - засмя се Неуязвимия. - И защо мислиш така?

- Първо в полето, на връщане от имението на Исбул. Ти си бил този, който е избил наемниците. Ако не беше се появил, те щяха да ни довършат със стрелите си!

- Нищо работа - небрежно махна мъжът. - И бездруго си заслужаваха да умрат!

- Ти ни предупреди в катакомбите вчера, дрънчейки с оръжието си, за което ние решихме, че е на преследвачите ни. Ти ни помогна и тази нощ. Викът, който чухме в гробището малко преди да ни нападнат, е бил на последния преследвач, на когото си прерязал гърлото. За да ни предупредиш за опасността. Ти си бутнал каменната колона, която затисна Михаил на гроба на Крум!

- Винаги на вашите услуги! - маскираният се поклони иронично. - Пазих ви, признавам. От самото начало. Непрекъснато съм около теб, още откакто Дукум те извика да ти възложи разследването на убийството на миника Вардан. Знаех, че мога да разчитам на теб, писарю. Бях сигурен, че ще направиш връзка между отрязаните глави на жертвите. Че ще откриеш легендата за чашата от черепа на Никифор. Както и стана. Знаех, че ще разрешиш загадката, измислена от Теофан. И ще ме доведеш при чашата!

- Сам не можа да се справиш!

- Така е! - Неуязвимия направи крачка напред. - Не че не се постарах! Претърсих библиотеката и храма на Тангра. Дори покоите на предателя Борис! Посетих и онзи глупак Исбул, който дори не подозира каква велика тайна носи на пръста си. Няма какво да крия - не ме бива много със загадките. Затова те оставих спокойно да действаш.

- Защитавал си ни, докато мислех, че искаш да ни убиеш. За да ти свършим работата! Но не ме лъжи! Следил си мен и „Архангелите“ не само за да ме защитиш от тях. Искал си да бъдеш сигурен, че нито те, нито аз ще открия преди теб чашата. Това е била основната им задача, нали? Това е било нещото, което е търсил Атанасий и което е щяло да му донесе вечна слава. Византиецът е повикал фанатиците да му помагат в търсенето, а ти си го убил! За да нямаш конкуренция.

Неуязвимия се изкикоти:

- Е, с един удар два заека! Хем се отървах от досадния византиец, който си пъхаше носа там, където не му е работата, хем се сдобих с черепа му, който, да си призная, бях запланувал да притежавам отдавна. Но и теб ми се налагаше да пришпорвам понякога, както онази вечер на площада. Няма какво да се лъжем, под напрежение работиш най-добре. Но наистина има за какво да си ми благодарен. Ако не бях аз, отдавна да си мъртъв. Колкото и да е добър с меча помощникът ти, нямаше да имате никакъв шанс срещу „Архангелите“ без помощта ми. Но да, не съм искал да те убия. Поне до този момент! - Закачуленият замълча. - Сега нещата се променят. Аз съм тук, чашата е над главата ми. Страхувам се, че повече не можеш да разчиташ на закрилата ми. Колкото и да ми се иска, е невъзможно да те оставя да си тръгнеш жив.

Климент кимна.

- Убий ме, но не закачай Корсис!

Неуязвимия поклати глава.

- Съжалявам, но е невъзможно! Малкият ти приятел знае прекалено много! Но ти обещавам всичко да свърши бързо. Дори няма да разбере какво се е случило.

- Е, този път май си объркал сметките! Пратих го в Плиска при Дукум, той ще го защити!

- Така ли? - раменете на убиеца се разтресоха от смях. - Не ставай глупав, писарю! Как Дукум ще защити слугата ти?! Самият той има нужда от закрила. Както и Борис. Съвсем скоро ще дойде и техният ред. Искаш ли да знаеш какво ще направя? -попита Неуязвимия и продължи да говори, без да дочака отговор. - Няма да взема чашата веднага. О, не! След като приключа с теб, ще отскоча до двореца. Там имам сметки за уреждане! Глупакът Иратаис се провали, но какво пък, и сам ще взема това, което ми трябва. Не си забравил, нали? Още имам нужда от шестата чаша. От главата на хана! Едва след това ще се върна тук и ще сваля тази от черепа на Никифор!

- Едва ли ще се получи! До Борис не се стига толкова лесно!

Мъжът се засмя.

- Не разбираш, нали? За мен прегради няма! Мога да постигна всичко! Та те дори не знаят кой съм аз!

- Но аз знам! - не му остана длъжен Климент. - Няма защо да се криеш под качулката! По-добре покажи лицето си, Шун!

Неуязвимия отстъпи назад, сякаш някой го бе блъснал в гърдите, но бързо възвърна самообладанието си.

- Е, ти излезе дори по-умен, отколкото те мислех - призна той и рязко дръпна качулката си назад. - Но това няма значение! Защото ще умреш съвсем скоро!

Климент стреснато се вгледа във великия боил. Страните му се бяха изкривили, лицето му губеше очертанията си, очите му се бяха разширили, зениците изпълваха ирисите.

- Но преди да умреш, преди да те пратя в отвъдното, ми се иска да знам как ме разкри?

- Не бе трудно да се досетя! Таях съмнения към теб отдавна. Но вчера след бунта разбрах, че подозренията ми са били основателни. Видях те да падаш от стълбата пред Южната стена, надупчен със стрели, но след това тялото ти го нямаше! Дълго чаках, докато ме пуснат в крепостта, и гледах как събират труповете. Тези на знатните бяха отделени от останалите. А твоят не беше сред тях. Всичко е било преструвка от самото начало!

Иратаис е нямало да се разбунтува. Ти си го подтикнал заради собствените си цели. Откраднал си паролите от покоите на Борис, докато си търсил чашата на Крум. Накарал си сина си да краде от ханските оръжейници, за да имаш брони и оръжие, които да раздадеш на подкупените от теб хора във Външния град. Но ти е било все едно дали Аеций ще оцелее или не. Бил е просто пионка в плана ти! Собственият ти син!

Шун само вдигна рамене.

- Още по време на съвета ми се видя странно, че не ме обвини за смъртта му. Тогава реших, че не си имал възможност заради необичайните новини, които донесе ханът, но съм грешил!

- Какво значение има! Синът ми изпълни задачата си! Това бе по-важното!

- И стана причина за провала ти! Преди да се самоубие, за да те защити, Аеций каза, че не иска да предава великия си род! Тогава не обърнах внимание на думите му, но по-късно се замислих над това, което каза. Ти не си от известен род, Шун. Поне никой не знае да си от такъв. Дошъл си от Константинопол, твърдейки, че си избягал, след като преди години баща ти е бил пленен. Издигнал си се благодарение на способностите си, не заради кръвта си. Но това не е цялата истина, нали? Таил си в себе си истинския си произход, истинската причина, поради която си се върнал. И си казал само на сина си. Той е знаел кой си и какво правиш! Предпочете да умре, отколкото да те предаде.

- Защото беше слаб! Винаги е бил слаб! - гневно изсъска Шун.

Климент го изгледа с презрение.

- Той беше силен! Много по-силен от теб, колкото и мистични ритуали да извършиш! А ти? Ти си позор за семейството си! Позор за великия си дядо!

- Какво! - изрева боилът и очите му се наляха с кръв. - Какво знаеш ти за дядо ми, нещастнико!

- Знам всичко! Ти си внук на Теофан! Няма друго обяснение! Просто е! Единият му син се е върнал в България, другият е останал в Константинопол и следите му се губят! Всички са мислели, че е умрял, без да остави потомство, но са грешили. Той е имал син, и този син, Шун, си ти. От него си разбрал кой е дядо ти, научил си за чашата на Крум. Въпреки че не беше запомнил как изглеждаш, Исбул каза, че тайнственият посетител му изглеждал смътно познат. Той не те е виждал никога, но между вас има прилика. Защото сте братовчеди! Дошъл си и търпеливо си изчаквал своя час. Постепенно си разширявал властта и търсенето си. Накрая си включил в него и византийския логотет Атанасий! Не е било трудно да го убедиш. След което си го използвал, за да тьрсите заедно чашата. На него му е било изгодно. Ако успеел да я намери, щял да развали пророчеството, че Византия няма да ни победи, докато чашата от черепа на императора й е в наши ръце. Щял е да се издигне още повече. Но след това нещата са се объркали, нали?

Шун облиза устни, но не каза нищо.

- Атанасий е станал прекалено приказлив! Писал е в Константинопол с какво се занимава и се е превърнал в заплаха за плановете ти. Убил си го, но е било късно. Вече и други са искали чашата. Фотий е пратил „Архангелите“. Които си манипулирал и използвал за целите си заедно с Григорас. И него ли смяташ да убиеш?

- Първо теб, после него. Всяко нещо по реда си! Но не се заблуждавай, писарю, думите няма да ти помогнат. Може да си разбрал много неща, но не и най-важното: че днес ще умреш! Виж се само! - присмя му се Шун. - Виж се как стоиш тук пред мен и трепериш! Виж как животът ти изтича! И защо? Защото аз посмях да посегна и да взема това, което никой друг не смее!

- Оренда!

- Оренда! Да! - Очите на великия боил блеснаха. - Ти не можеш да си представиш какво означава да контролираш тази сила! Да чувстваш как тече във вените ти, как изпълва дробовете ти, как издува мускулите ти и ти дава безгранична мощ! Какво означават тук няколко човешки живота? Какво означава тук дори животът на хана? Аз съм Неуязвимия! Мога да правя каквото си поискам! Да постигна каквото си поискам! А сега, с чашата от черепа на Никифор, ще придобия сили, каквито не можеш да си представиш и в най-смелите си мечти! Аз ще стана Бог!

- Ти си луд, Шун! Напълно побъркан!

- Луд! Не мисля! В крайна сметка получих това, което искам, нали? Чашата е моя и нищо не може да ми попречи да я взема!

- Вземи я тогава! - изкрещя Климент. - Вземи я и всеки път, когато пиеш от нея, си мисли за всички, които си пожертвал, за да я получиш! Ти си прокълнат, Шун! Прокълнат! Не разбираш ли!? Прокълнат от Вардан! Прокълнат от Кормесий и Атанасий! Прокълнат от приятелите, които предаде и остави да умрат пред Южната порта на Вътрешния град! Прокълнат от тези, чиито мъже загинаха тази нощ! Прокълнат от собствения си син, когото обрече на смърт! Прокълнат дори от дядо си Теофан, след като си на път да провалиш това, за което се е борил цял живот.

- Не съм прокълнат от никого! - Шун захвърли наметалото си и тръгна с широки крачки към Климент. Гърдите му се вдигаха и спускаха забързано, боилът бе извън себе си от ярост. - Не съм прокълнат, нищожество!

- Прокълнат си! - извика Климент, приклекна, извади дългия кинжал, който криеше в ботуша си и го запрати към приближаващия Шун.

Боилът вдигна ръка и ножът падна с дрънчене на земята.

Без да спира, Шун стигна до писаря и го удари в гърдите.

Климент полетя назад, удари се в скалите и падна на земята. От устата му потече кръв.

- Добър опит! - каза Шун и се засмя. Яростта му се бе изпарила и той гледаше отвисоко лежащия на земята писар. - Добър опит, но безсмислен! Сам видя стрелите, които ме „пронизаха“ при Южната врата. Всички видяха как паднах. Нима мислиш, че ще успееш да постигнеш нещо повече от това с нещастния си нож? Аз наистина съм Неуязвим! И непобедим, бих добавил. Или съвсем скоро ще бъда! Но ти не вярваш в оренда! Нали, писарю? Всичко това са глупости за теб! Бълнуване на болния ми мозък!

- Вярвам! - отговори Климент и избърса кръвта от устата си. - Вярвам в оренда! Но не вярвам, че сила, дошла от небето, силата на Бога, може да бъде използвана по толкова варварски начин, но който се опитваш да я използваш ти, Шун! Тя ни е дадена, за да сразим враговете си в честна битка, а не за да се промъкваме подло зад гърбовете им! Вярвам, че тя съществува, за да напътства десницата ни в труден момент, а не за да ни кара да вършим зли неща! Вярвам също - писарят се задъха, - вярвам също, че оренда могат истински да владеят хора с чисти сърца, а не такива като теб, които се опитват да я използват за личните си цели! Ти никога няма да можеш да управляваш тази могъща сила, Шун! Независимо от това колко души си убил и колко чаши от черепи притежаваш!

- Така ли?! Мислиш, че не мога да я контролирам? Че не мога да я използвам? Какво ще кажеш тогава за това?! - боилът протегна ръцете си напред. Пръстите му, свити като орлови нокти, сочеха писаря. Климент почувства как въздухът излиза навън през гърдите му, как няма сила да си поеме нова глътка, как бавно започва да се задушава. Пред очите му започна да причернява.

Шун разхлаби хватката.

- Стига толкова демонстрации! - делово обяви великият боил. - Все пак ще взема главата ти. Ти наистина си необикновен, Клименте, и днес го доказа. Ще се радвам част от твоята сила да се прелее в мен.

Шун извади меча си и приближи към падналия на земята.

Писарят заопипва зад себе си, с надеждата да намери нещо, с което да се защити, но напипа само гладката скала.

- Приготви се! Сега ще умреш! - Шун вдигна меча си. - Ти ще умреш, а аз ще си остана неуязвим!

- Съмнявам се! - нечий вик проряза въздуха.

Застанал с високо вдигнат над главата меч, Шун се олюля. От гърдите му се показа дълго, почерняло от кръв острие.

Боилът невярващо погледна стоманата и залитайки, тръгна към скалата пред него. От устата му излязоха кървави мехури. Неуязвимия протегна ръката си нагоре, сякаш все още се опитваше да стигне чашата на Крум.

- Избегни това, ако можеш! - Корсис замахна, мечът му описа искряща дъга и се стовари върху врата на убиеца. - То е за баща ми, нещастнико!

Главата на Шун отхвръкна и падна в прахта миг преди и тялото му да се стовари до нея.

Великият боил бе мъртъв!

- Радвам се, че те виждам, Корсис! Нямаш представа колко се радвам, че те виждам! - каза Климент и бавно се изправи.