Главата на хана

13

Лесно намериха къщата на Атанасий. Климент бе идвал няколко пъти при логотет пратеника, с когото се бе запознал при първото си разследване. След това пътищата им се бяха пресичали още няколко пъти.

Климент не хранеше лоши чувства към византиеца. Атанасий бе лукав и вероломен, но няколко пъти му бе помагал в разследванията.

„Стига да съвпадаха с неговия интерес“ - подсмихна с Климент, преди да почука на дебелата дъбова врата.

- Ида! Ида! Кой се е разтропал по никое време? - отговори отвътре сърдит женски глас. - Цял ден е върволица! Имайте поне малко почит към убития господар! Цял ден се мъкнат всякакви!

Вратата се отвори и на прага застана възрастна жена, с фенер в ръка. Главата й бе увита с черна траурна кърпа, дрехите й бяха със същия цвят. Лицето й бе уморено, но очите й се стрелкаха бързо, оглеждайки късните посетители.

- Кои сте вие? Какво искате? - намусено попита тя.

- Аз съм Климент, а това е помощникът ми Корсис - представи се писарят. - Разследваме убийството на господаря Атанасий по нареждане на кавхана Дукум. Бихме искали да поговорим с Григорас.

- Ще го попитам дали да ви пусна. Но се съмнявам, че ще ви приеме! - злобно присви очи старицата и понечи да затвори вратата. - Днес не е в особено добро настроение!

- Елена, пусни ги! - чу се втори женски глас от двора. След миг портата се отвори широко и на прага застана млада жена. -Аз съм Ирина, дъщеря на Григорас. Ще се радвам да ви заведа при баща ми. Всички искаме колкото се може по-скоро да разберем кой е виновен за това подло убийство! Заповядайте, влезте!

Висока и стройна, е дълбоки кафяви очи и стегната на опашка дълга черна коса, Ирина ги поведе през двора.

Миришеше на тамян, отнякъде се чуваха монотонни припеви на свещеник.

„Опяват логотета!“ - досети се Климент и смутено продължи след византийката. Бяха се появили наистина в неподходящ момент.

- Татко, имаме гости - провикна се византийката, докато ги въвеждаше в къщата на убития.

Тук погребалната атмосфера се усещаше още повече. Всички кандила бяха запалени, кадилници с тамян бяха увесени на стените, трима облечени в черни раса свещеници тихо говореха в един от ъглите. От вътрешността на къщата се носеше християнско песнопение.

- Тялото на господаря Атанасий е в централната зала -осведоми ги Ирина и потръпна. - Ковчегът е затворен.

- Намерихте ли главата? - попита Климент, макар да знаеше отговора.

Ирина само тръсна рамене.

- Какъв е този шум?! Кой си позволява да ни безпокои толкова късно? Не ни ли стигат нещастията за днес?! - прогърмя отнякъде сърдит мъжки глас.

- Това е татко - каза Ирина и се усмихна извинително. - Ще отида да го предупредя за посещението ви. Не му се сърдете. Много е притеснен и разстроен от това, което се случи. Двамата с господаря Атанасий бяха много близки.

В този момент Григорас нахлу в стаята. Облечен с дълъг копринен халат в искрящо черно, той изглеждаше като император, чиято почивка е била неуместно нарушена от слугите му. Щом видя писаря и придружителя му, византиецът се закова като ударен от гръм на вратата.

- Ти! - изкрещя Григорас. - Как се осмеляваш ти да идваш в къщата ми! Защо си ги пуснала, Ирина?!

- Казаха, че разследват убийството на господаря Атанасий неразбираща какво се случва, отговори дъщеря му. - Може да помогнат да разкрием кой е убиецът...

- Махайте се! Махайте се веднага! - заповяда Григорас. Нямам какво да обсъждам с вас!

- Не съм съвсем сигурен! - Климент пристъпи напред. Имам въпроси и се надявам да получа отговори!

- Така ли!? Ах ти, нахално псе! Идваш в дома ми по никое време, безпокоиш дъщеря ми и слугите ми и се опитваш да ми заповядваш какво да правя! Ще си платиш за това!

- Не ме е безпокоил, татко - притеснено каза Ирина. - Те само искат да помогнат.

- Да помогнат? - Григорас се обърна смаяно към дъщеря си. - Грешно си ги разбрала, Ирина! Те не искат да намерят кой е убил господаря Атанасий! Искат да припишат убийството на нас! На мен, за да се измъкнат чисти и да не отговарят пред императора! Вече ме обвиниха в това! А ти си ги пуснала да ровят в къщата ни!

Ирина ахна, вдигна ръка пред устата си и плахо погледна писаря.

- Това не е вярно! - категорично отрече Климент и силно стисна юмруците си. - Целта ни е да разкрием кой е убиецът, независимо дали е византиец, българин или какъвто и да било друг. Трябват ни сведения за Атанасий. Вие сте му били помощник, най-близкият човек в Плиска. Трябва да ни помогнете! Моля ви!

- Вън! Вън! Вън! - разкрещя се отново Григорас и лицето му почервеня. - Няма да повярвам и на стотна от лукавите ти думи! Не можете да ме излъжете толкова лесно! Каквото имах да ви казвам, го казах сутринта! Не ме карайте да викам стражата!

- Но, татко... - опита да се намеси дъщерята на византиеца.

- След като си ги пуснала в къщата ни, Ирина, изпрати ги обратно! Те нямат повече работа тук! - Григорас се завъртя и с бързи крачки напусна стаята.

- Аз... аз не знам какво да кажа? - плахо вдигна очи момичето. -Наистина ли мислите, че татко е убиецът? Това е невъзможно!

- Чудя се какво ли толкова крие, та не иска да говори с нас - ядно отговори Климент. - Просто си вършим работата. За да разкрием кой е убил Атанасий, ни трябват колкото се може повече сведения за него. Къде е ходил, с кого се е срещал, имал ли е врагове...

- Много е важно да знаем какви са били отношенията му с император Михаил - неочаквано каза Корсис и се изчерви.

Писарят кимна в знак на съгласие.

- Няма от кого да получим сведения освен от най-близките на Атанасий. Сутринта наистина се спречкахме с баща ти, но не съм го обвинявал в нищо. Просто му зададох няколко въпроса, които не му харесаха. Но нямаше как да не му ги задам. Ние наистина искаме да разберем кой е убил логотета!

- Разбирам... - сведе глава Ирина, докато прекосяваха двора, и Климент се възхити на дългите й мигли. - Щом баща ми не иска, може би аз ще мога да ви помогна - момичето вдигна очи и докосна ръката на писаря. Отдавна живеем заедно с господаря Атанасий, може би мога да ви бъда от полза.

- Ами баща ви? - попита Климент. - Той няма да разреши подобно нещо.

- Няма защо да го питаме - тихо отговори девойката и по бузите й плъзна червенина. - Можем да се срещнем утре в града, все едно случайно. Тогава ще можем да поговорим.

- Чудесно - въодушевено се съгласи писарят - Ще ви чакам по пладне на Източната врата. Не е далеч оттук и има много хора, които да ни служат за прикритие.

- Ще бъда там! - обеща Ирина и затвори вратата зад гърбовете им.

- Този мръсник! - едва сега даде воля на яда си Климент. -Чудя се какво ли крие? Защо толкова упорито не иска да говори с нас?

- Може би наистина се е засегнал сутринта?

- Че от какво толкова има да се обижда? Ясно е, че ще задавам неудобни въпроси, след като разследваме убийство. Ако искаше наистина да се разкрие кой е виновен за смъртта на господаря му, трябваше да се държи по-сговорчиво.

Корсис кимна.

- И видя ли го как се е облякъл? Атанасий още не е изстинал, а Григорас бърза да заеме мястото му! Чудя се дали двамата не са били нещо повече от добри приятели, както каза дъщеря му.

- Любовници?

- А защо не?! Атанасий е харесвал мъже, а помощникът му е от дълги години с него. Едва ли би се задържал толкова дълго, ако не се харесваше на господаря си.

- Възможно ли е Григорас да е убил Атанасий, защото не е издържал на това, което го е карал да прави? Той има дъщеря. Значи е женен или е бил женен. Едва ли харесва жените.

Климент внезапно спря.

- Това е много умно заключение, Корсис! Много умно! -похвали помощника си той. - Ако Григорас е искал да отмъсти на Атанасий за това, че го е принуждавал да прави неща, които не му харесват, би имало логика да го убие точно във вертеп като „Златното руно“. И да остави партньора му жив. Може би бъркаме! Може би убийствата не са свързани помежду си. Или поне не всичките. - Климент ядно ритна един камък. - И все пак ми се ще да бяхме разпитали по-подробно византиеца! Има много въпроси, на които трябва да отговори!

- Е, не трябва да го виним прекалено строго - засмя се Корсис. - Благодарение на него си уредихме среща с дъщеря му!

- Така е! - Климент се усмихна. - Но наистина се чудя какво крие Григорас!

Двамата бавно вървяха между къщите. Крайно време бе да се приберат и да си починат. Цял ден не бяха подвивали крак.

В края на улицата неочаквано налетяха на стар, облечен в дрипи просяк.

- Ей! Внимавай къде вървиш - викна му Корсис и замахна с ръка.

Просякът залитна и сипейки купища ругатни, падна на земята.

- Не се дръж лошо с тези, които са по-слаби от теб! - укори помощника си писарят и се наведе да помогне на падналия. -Дай ръка да ти помогна, старче.

- Грубияни! Навсякъде е пълно само с грубияни! - развика се просякът, който се чувстваше съвсем уютно на земята.

Готови сте да затриете човек ей така, за едното нищо!

- Хайде, хайде, не се сърди - Климент му подаде няколко медни монети. - Не те видяхме в тъмното.

- Благодаря ви, много ви благодаря - просякът протегна ръка и светкавично прибра парите. - Дали младите господари не искат да си купят нещо? - лукаво каза той и развърза миризливата си торба. - Имам заешки крак за късмет, зъб от мечка за сила, конски косми за издръжливост...

- Не ни трябват боклуците ти! - сърдито го прекъсна Корсис. -Получи достатъчно! Сега се махай!

- Имам и християнски реликви не се предаваше старецът. -Парче от кръста, косъм от главата на Йоан Кръстител, парченце от плащаницата на Мария...

- Казах ти да се махаш, докато не си пострадал! - Корсис посегна към меча си.

Въпреки болнавия си вид просякът пъргаво скочи на крака и сипейки закани, изчезна в нощта.

- Да вървим, господарю! Този повече няма да ни досажда -прибра меча в ножницата си младежът.

- Чакай! Чакай! - писарят стоеше по средата на улицата, осенен от откровение. - Чу ли това?

- Просяка? Обикновен мошеник! Парче от кръста! Дрън-дрън! Как ли пък не!

- Всичките тези амулета от животни и хора наистина помагат, нали?

- Стига да са истински - вдигна рамене Корсис. - Всеки войник има нещо подобно в раницата си. За сила, за късмет, за сполука в боя...

- А главите? В какъв талисман се превръщат човешките глави?

- Главите ли? - младежът изгледа объркано господаря си. -Нямам никаква представа!

- Това е! - писарят удари длани една в друга. - Убиецът не се интересува от жертвите си! Той иска главите им. За него те са като някакъв вид талисман.

- Талисман от човешка глава? Никога не съм чувал подобно нещо! - учуди се Корсис.

- Аз също! - съгласи се писарят. - Но ако погледнем убийствата под този ъгъл, всичко става съвсем просто. Главите са това, което свързва жертвите. Не връзките и познанствата им. Как не се сетих по-рано! И не е само това! В убийствата има някаква схема. Виж само жертвите - скитник, войник, майстор по фехтовка, висш боил, византийски логотет посланик. Всяко следващо убийство е на по-издигнат човек от предишния! Това е! Затова им реже главите! Затова изписва знака на гърдите им. Това е някакъв ритуал!

- Ритуал ли? Какъв ритуал? Вампирски?

- Нямам представа! Но знам точно кого да попитаме!