Главата на хана

7

- Кой е владетелят на тази страна! - гласът на Борис кънтеше под каменния купол на тронната зала.

Свели глави, подредени в полукръг, пред него седяха дванайсетте членове на Великия съвет. Тежки златни огърлици, показващи ранга им, лежаха на гърдите на боилите. Рубинени и изумрудени камъни проблясваха по пръстените, ръцете на повечето бяха окичени с гривни. Членовете на съвета бяха облечени във фини кожени дрехи, обшити с цветни ширити. Наметнати със зелени, сини и кафяви наметала, поръбени с пух, боилите не смееха да погледнат хана в очите.

- Аз съм господарят! Ще правите каквото аз искам! - гневният глас на хана изпълни помещението, карайки всички да потръпнат.

Свит зад стола на Дукум, коленичил на пода, без да смее да вдигне глава, Климент усещаше как яростта на Борис се разпалва, сгъстява въздуха около него, пречи му да диша и облива с тежки капки пот по превития му гръб.

Облечен в тежка златоткана роба, наметнат с пурпурен плащ и увенчан със златна корона, ханът бе самото въплъщение на царствения гняв. Деликатното му иначе лице сега бе изкривено от ярост, ръката му стискаше с всичка сила ръкохватката на меча, дълбоките му черни очи се забиваха като свредели в насядалите срещу него боили.

А всичко бе започнало толкова добре.

Седнал на високия си златен трон пред бронзовия лъв, ханът бе обявил, че е постигнал мир с Византия. Новината бе посрещната с радост, по лицата на мнозина се изписа облекчение. Сушата и гладът бездруго бяха изтормозили страната, за да могат да си позволят война с Византия. Още повече че последните две войни, с далеч по-слаби противници, бяха завършили катастрофално.

Новината наистина бе добра и бурните възгласи и ръкопляскания не стихваха дълго. С усмивка на уста Борис им разказа как се наложило да препуска през нощта, как нямало коне за смяна на всички от ескорта му и как накрая пристигнал с малка група в лагера на Михаил.

Силен смях и взаимни потупвания по гърбовете предизвика разказът на хана как войниците на пост през византийския лагер отказали да повярват, че е българският хан, и му се наложило да ги прескача с коня си.

- Беше рискован момент - усмихна се Борис. - Ако бяха решили да ме спрат, лесно можеха да го направят. И сега нямаше да съм тук пред вас.

От погледа на Климент не убягна, че докато разказваше за рискованото си проникване във византийския лагер и скока си, Борис внимателно наблюдаваше лицата на присъстващите. Ханът очевидно знаеше за настроенията в столицата и зорко следеше дали някой няма да съжали, че ромейските стрели не са го покосили.

От мястото си зад Дукум Климент не можа да види лицата на останалите. Самият Борис продължи да разказва и да се усмихва, все едно не се е случило нищо особено.

Накрая ханът млъкна.

В залата настана мъртвешка тишина.

Макар да бе разказал подробно за сключения договор, Борис не бе отговорил на въпроса, от който най-много се интересуваха всички - покръстил ли се е или не.

Четиримата славяни в съвета час по час поглеждаха към водача си Склавун, очаквайки да вземе инициативата в свои ръце. Самият Склавун, довчера самоуверен и щастлив от новината за покръстването на владетеля, сега не смееше да погледне Борис в очите.

Останалите членове на съвета също започнаха да се въртят неспокойно, чудейки се как да засегнат темата. Не бе прието владетелят да се пита за такива неща, но, от друга страна, постъпката на Борис бе от изключителна важност и касаеше всички.

Накрая най-възрастният в съвета, побелелият, но все още пъргав Кормесий се изкашля предпазливо, показвайки, че иска да вземе думата. Всички погледи веднага се насочиха към него.

- Бих искал да попитам и мисля, че всички ще се присъединят към думите ми - започна предпазливо Кормесий, докато други те кимаха в знак на съгласие. Бихме искали да попитаме при какви допълнителни условия бе сключен договорът? Носят се различни слухове и бихме искали... - боилът остави думите му да увиснат във въздуха.

- Всички условия по договора ви бяха съобщени! - студено каза Борис. От предишното му веселие не бе останало и помен.

- Но ние чухме друго - не се предаваше Кормесий. - Чухме, че ханът се е покръстил, приемайки за своя вярата на варварите ромеи и сменяйки Тангра с Христос!

Лицето на Борис потъмня.

- И какво, ако е така? - попита той.

- Бихме искали да знаем дали е вярно и ако е вярно, кой е дал право на хана за това - войнствено попита Иратаис от рода Вокил и се огледа за подкрепа. Великият съвет трябва да бъде уведомен за това, което се е случило във византийския лагер!

Групичката около него се разшумя одобрително.

- Крайно време е всички, не само ханът, да приемем истинския Бог Исус Христос! - реши да се включи Склавун и скочи на крака. - Ако ханът се е покръстил, значи такава е волята Божия и не е твоя работа да се месиш, Иратаис!

- Не е ли?! - великият боил се обърна към славянина, който много по-лесно можеше да стане мишена на гнева му. Ханът не може да сменя бога си просто хей така! Иратаис щракна с пръсти. - Без ние дори да знаем!

- И защо да не може?! - не се даваше Склавун. - Нима Бог не говори еднакво на всички? Ако Неговото слово е проникнало в душата на хана, кои сме ние, че да му се противопоставяме!

- Не се забравяй, Склавуне! - боилът Вардас също се бе изправил и хвърляше гневни погледи към славянина. Масивните златни гривни по ръцете му силно издрънчаха. - Покръстването на владетеля не може да стане по негова прищявка. Това е държавна политика! А що се отнася до вас, славяните, всички много добре знаем защо искате ханът да стане християнин! Така кликата ви, чието място е на полето, а не в тази зала, ще укрепне и ще придобие мощ!

- Не смей да ми говориш така! Ние сме членове на съвета също като вас, независимо дали ти харесва или не. - Лицето на Склавун почервеня, ръцете му се свиха в юмруци. - Ако нас ни нямаше, мнозина от вас днес нямаше да стоят в тази зала. А костите ви щяха да се белеят по полето, на което толкова много искаш да ни пратиш!

- За разлика от вашите, нали? Много бързо щяхте да се спогодите с вашите приятели византийците. Нали и те са християни като вас?! - не се даваше Вардас.

- Наричаш ни предатели? Нас, които довчера трябваше да се крием, за да се молим на Бога, който почитаме?!

- Вие сте виновни за покръстването на хана! - без да може повече да сдържа гнева си, се развика Иратаис. Вие сте го оплели с гнусните си християнски козни и сега той предава бога на предците си заради някакъв Христос!

- Не някакъв, а синът Божи! - не отстъпваше Склавун и останалите славяни завикаха и заразмахваха ръце в подкрепа на водача си. - Синът Божи, който е умрял и заради теб, невернико, на кръста! За да спаси душата ти, която иначе ще бъде обречена на вечни мъки и смърт!

- Ти внимавай също да не умреш съвсем скоро! - отговори му Иратаис и инстинктивно посегна към кръста си, където трябваше да виси мечът му. За щастие там нямаше оръжие. На всички освен на хана бе забранено да участват в съвета въоръжени.

Славяните наскачаха и заобиколиха Склавун, за да го предпазят. Останалите боили застанаха зад Иратаис.

Седнал на трона, с почерняло от гняв лице, Борис наблюдаваше каращите се групи пред себе си. Дукум се въртеше неспокойно на мястото си, без да знае какво точно да предприеме.

Разтревожен от виковете в залата, чигатът, отговарящ за охраната, отвори вратата, за да провери какво става. Борис му махна с ръка, че всичко е наред.

- Ние така и не разбрахме - успя да надвика гълчавата Кормесий. - Така и не успяхме да разберем покръстил ли се ханът или не.

Караницата постепенно утихна. Всички млъкнаха и загледаха с очакване Борис.

Климент ясно виждаше разделението във Великия съвет. От едната страна, предвождани от Склавун, бяха славяните християни дебелият Пацик, винаги намусеният Кордил и набожният Силвестър. Срещу тях, водени от Иратаис, свъсили гневно чела над черните си вежди, стояха натрупалият напоследък големи богатства слаб като вейка Вардас, набитият, издигнал се бързо Шун, яките като скали, сдобили се с репутацията на опасни воини и добри военачалници Изот и Вихтун. Алем и Курт, и двамата страхливи и нерешителни, щяха да подкрепят този, който надделееше в спора.

С кого бе старият Кормесий, засега не бе ясно.

Ханът бавно се наведе напред на трона си и изгледа всички един по един. Погледът му се задържа за миг дори на Климент.

- Да! - Ханът стана, разкрачи се и сложи ръцете си от двете страни на кръста. - Да! Покръстих се! Както ще се покръстите и вие!

В залата настана суматоха.

Славяните радостно викаха.

Останалите крещяха гневно.

Силвестър коленичи и започна да нарежда благодарствена молитва. Някой го блъсна и той се претърколи настрани. С изкривена златна огърлица на раменете, Изот се опитваше да докопа Склавун за гърлото. Нечие наметало се търкаляше на земята. Напрегнат, Дукум бе готов да скочи и да защити владетеля, ако се наложи. Алем и Курт се озъртаха уплашено. Кормесий гледаше ту хана, ту останалите.

Борис вдигна ръка:

- Тишина! - нареди той. - Тишина! Или ще извикам стражата и ще наредя да арестуват всички ви! Тишина!

Глъчката бавно започна да стихва.

Със зачервени лица, потни и пухтящи, великите боили се откопчиха един от друг и приглаждайки дрехите си, сипейки закани на всички страни, седнаха отново на столовете си.

Иратаис внезапно скочи напред и извика почти в лицето на хана:

- Кой ти даде право да се покръстваш?! Кой?! Кой ти дава право да отхвърляш Тангра и да го сменяш с нов бог?!

Останалите отново се развикаха.

- Успокойте се! - Борис започна да губи търпение. - Успокойте се и седнете по местата си!

- Спокойно ли?! провикна се и Вардас. - Как да говорим спокойно, когато върху нас се извършва насилие!

- Вие сте насилниците! Не сме забравили как съвсем доскоро преследвахте християните! Убийци! - развика се Кордил и също скочи към трона.

- Византийски шпиони и предатели! - не му остана длъжен Вардас и се опита да го хване за ръката.

Тангристи и християни отново наскачаха от местата си и караницата се развихри с нова сила.

Притеснен, Климент не знаеше какво да прави. Главата му се въртеше ту към този, ту към онзи, краката му бяха плувнали в пот, челото и бузите му горяха. Писарят чакаше някакъв знак от Дукум, но кавханът седеше на стола си, без дори да го погледне. Ако някой не се намесеше, нямаше никакво съмнение, че съвсем скоро членовете на Великия съвет щяха да се избият един друг с голи ръце.

Дукум бе този, който овладя положението.

Без да каже нищо, кавханът излезе и се върна след миг, следван от личната стража на Борис. Тя бързо избута крещящите боили на местата им и плътно обгради хана.

Най-накрая в залата се възцари тишина, макар все още да се чуваше някоя изпусната ругатня или отправена закана.

- Христос ще донесе полза на всички ни - тихо каза Борис, но в гласа му личеше едва сдържан гняв. Никога досега боилите не си бяха позволявали да му говорят по този начин. - Ще имаме полза от покръстването и мирният договор с Византия няма нищо общо с това. Отдавна обмислям подобна възможност. Сега моментът настъпи. Направих това, което смятам за добро! Макар че, ако не бях приел Христос, можеше в този момент Михаил и наставникът му Фотий да минават тържествено през портите на Плиска. А вие да се криете по горите или да сте мъртви! Помислете върху това! - Борис замълча, давайки време думите му да достигнат до съзнанието на всеки. Всички големи държави в света са християнски. Ако искаме и ние да бъдем велики като останалите, рано или късно трябва да приемем Исус!

- Крум беше велик и без да е християнин! - сопна се Иратаис, но Борис продължи, без да му обръща внимание:

- На всички европейски тържища християните се обслужват с предимство! Във всички европейски дворове християнските пратеници се ползват с предимства! Християнските владетели се подкрепят един друг в случай на нужда!

- Но това не е всичко! - продължи Борис. Държавата ни страда от това, че няма един бог! Българите се кланят на Тангра. Славяните на Перун. Дълго мислих. Сега и славяни, и българи ще почитат Христос! Той ще ни обедини и ще ни направи още по-силни!

- Никога! - Иратаис бе станал отново и величествено оглеждаше останалите. - Никога няма да се поклоня на този страхлив Бог, проповядващ добрина и любов! Аз съм воин, а не жена!

Останалите тангристи доволно зашумяха, подкрепяйки думите на водача си.

- Преди всичко си боил, който дължи вярност на хана си! - напомни му Борис и свирепо изгледа всички. - Трябва ли да ви го напомням? С теб или без теб, с вас или без вас, България ще бъде християнска! Такава е волята ми на поставен над вас от Бога владетел!

- Кой бог те е поставил по-точно над нас?! - не се даваше Иратаис. - Ти зае престола на баща си в името на Тангра и управлява от името на Тангра! Сега се отричаш от него! Трябва да се отречеш и от трона!

- Това е бунт! - Дукум бе скочил от стола си и с твърда крачка тръгна към Иратаис. - Ханът каза думата си! Наш дълг е да му се подчиняваме и да я изпълним!

- Досега не сме видели нищо добро от тази негова воля! - подкрепи Иратаис Вардас. Не сме спечелили нито една война! Нито една битка! Тангра е отвърнал очи от своя народ, от своя хан и сега става ясно защо! Ние сме предадени!

Климент изтръпна. Думите на боила бяха изключително опасни. Ако Тангра бе свалил подкрепата си от хана, Борис беше обречен!

- Това стана, защото бяхме езичници! Склавун също се включи в спора. - Сега Христос ще ни води към победи! Тепърва ни предстои да спечелим много битки, Иратаис. Стига в редиците ни да няма предатели! Като теб и последователите ти!

- Аз искам да знам кого ще подкрепи съветът! Искам гласуване! Искам да изкажем волята си и да вземем решение, както е било винаги досега. Искам да знам кой тук подкрепя хана! Нека вдигне ръка и го заяви ясно! - гласът на Иратаис бе изтънял. Той много добре разбираше риска, който поема. Ако се провалеше, ако съветът не гласуваше за него, дните му бяха преброени.

Всички замълчаха и се заозъртаха притеснено. Четиримата славяни веднага вдигнаха ръце. Дукум, чийто глас се броеше за два, последва примера им, без да се замисля.

Алем и Курт уплашено въртяха глави, не знаейки какво да направят, но ръцете им останаха в скута.

Резултатът беше равен. Шест на шест.

„Какво ще стане сега? - запита се Климент. - Спечели ли Иратаис? Загуби ли Борис?“

В този момент дългата съсухрена ръка на Кормесий се залюля във въздуха. Най-старият член на съвета, представителят на един от най-прочутите родове, бе подкрепил хана. Ориентирайки се накъде духа вятърът, Алем и Курт веднага последваха примера му.

„Е, всичко приключи добре! - облекчено въздъхна Климент. - Борис спечели. Иратаис загуби. Какво ли ще стане сега с него и останалите?“

- Ти! Ти, подло старче! Как посмя да ни предадеш! - Иратаис сграбчи Кормесий за ръката и го разтърси силно. По заповед на Дукум няколко войници отделиха един от друг двамата велики боили. - Ще си платиш за това! Всички ще си платите! - Иратаис се огледа бясно и заотстъпва към тези, които го подкрепяха.

- Служил съм още при дядото на сегашния хан, при Маламир - спокойно обясни Кормесий, докато разтъркваше ръката си, където го бе сграбчил Иратаис. - Служил съм и при Пресиян, сега при Борис. Свикнал съм да изпълнявам волята на хана. Вече съм стар и не мисля, че днес е добър момент да си променям навиците. Пък и в това, което каза ханът, има много истина. Той е прав! Като християни ще станем по-силни и по-единни. Държавата ни ще просъществува през вековете. Нима ти не искаш това, Иратаис от рода Вокил? Нима всички ние не искаме точно това?

- Предател! - Шун, който досега бе стоял спокойно, се надигна отново от мястото си.

- Кой е владетелят на тази страна?! Питам ви кой командва тук?! - гласът на Борис кънтеше под каменния купол на тронната зала. - Аз съм господарят! Ще правите каквото аз искам!

- Но, хане... - започна Вардас.

- Повече не съм хан. Иратаис е прав! Отказвам се и от Бога, и от титлата! - изкрещя Борис, неспособен да се сдържа повече. -Повече не съм хан! Той умря заедно с Тангра! От днес съм български княз и всички ще ме почитате и ще ми се кланяте! Който не иска, е предател и ще умре още сега! В тази зала! -Борис кимна с глава на войниците си, които с извадени мечове тръгнаха към Иратаис и групата му.

- На колене! Покажете покорството си пред своя княз! - заповяда Борис и под извадените мечове членовете на Великия съвет бавно сведоха глави.

- Всички до един ще се покръстите! - нареди князът. - И вие, и семействата ви, и васалите ви! Който не го направи до месец, ще умре! Ясно ли е!

- Но ние имаме повече вяра! Ние... - надигна глава Склавун.

- Никакво ние! Никой няма да се ползва с привилегии или да бъде преследван заради вярата, която е изповядвал до днес. Казаните тук думи ще бъдат забравени и простени. За първи и последен път!

Иратаис и последователите му се размърдаха на местата си, разменяйки си погледи, но не казаха нищо.

- Докато преминат вълненията, във Вътрешния град ще охраняват войници от личната ми стража. Днес в града ще пристигнат аварски стрелци, които също ще се включат в опазването на реда. Сегашните гарнизони ще бъдат сменени! За да няма безредици, вратите на Вътрешния град ще се затворят и през тях ще се минава само с пароли. Въоръжени хора ще могат да влизат във Външния град също само с парола! За чигати там ще бъдат назначени мои родственици! Ясно ли е?!

Борис замълча. Явно бе предвидил всичко. Както реакцията на боилите, така и мерките, които да вземе.

- Светилищата на Тангра ще бъдат преустроени в църкви. На мястото на храма в двореца ще се вдигне висока базилика! Най-голямата в света. Всички до един ще сътрудничите и ще помагате това да стане. Ако не - ще умрете! И вие, и целият ви род! Разбрахте ли!

Борис отново изгледа падналите на колене боили. Всички до един закимаха с глави.

- Сега се закълнете във вярност към княза - нареди той.

Бавно, някои с половин уста, други със светнали очи изговориха свещената клетва.

- Това е! Свободни сте! - обяви Борис и се обърна с гръб към членовете на Великия съвет.

Без да кажат и дума, Иратаис и последователите му станаха и побързаха да напуснат залата. Минавайки покрай Кормесий, те не пропуснаха да му хвърлят заплашителни погледи. Старецът само поклати глава с усмивка, бавно се надигна от мястото си и с достойнство напусна помещението.

Все още зачервени от това, което се бе случило, но с блеснали от радост очи, славяните също се разотидоха, нямащи търпение да разнесат радостната вест из града.

Скоро в залата останаха само Борис, Дукум и Климент. Писарят се оглеждаше смутено, без да знае какво да прави. Не бе сигурен дали мястото му е тук, но кавханът не го бе освободил.

Князът изчака вратите да бъдат затворени, погали с ръка бронзовия лъв и бавно се отпусна на трона.

- Това е! Всичко свърши! - обяви Борис и се усмихна широко. - Повикаха малко, поспориха и покрещяха, но няма да посмеят да предприемат нищо. Прекалено са слаби. А и мерките, които взех, няма да им дадат тази възможност!

- За всеки случай ще наредя да следят Иратаис и останалите от кликата му - каза Дукум. - Всички от рода Вокил са много високомерни и ламтят за власт!

- Щом смяташ, че е необходимо - направи го - кимна Борис. - Но се съмнявам, че дори Иратаис ще посмее да предприеме нещо. Имаше своя шанс и го изпусна!

„Дано да е така! - горчиво си помисли Климент и бавно заотстъпва назад. - Но се страхувам, че всичко едва сега започва. От друга страна, никой не ме попита за смъртта на Аеций!“

Събрани под запалените факли, препасали отново мечовете си, мъжете се гледаха един друг с мрачни лица. Пламъците хвърляха странни сенки по каменните стени на подземието, където се бяха събрали затворниците.

Всички бяха дошли един по един до имението на Иратаис. Въоръжени наемници от най-добрия му отряд охраняваха вратите и крепостта. Никой нямаше да ги обезпокои. Предстоеше да вземат важно решение - дали да вдигнат бунт срещу хана.

Повечето членове на Великия съвет бяха тук. Иратаис, Вардас, Шун, Изот и Вихтун седяха като каменни статуи на столовете си. Дори страхливите Алем и Курт бяха дошли, плахо оглеждайки се. Още десетина боили, насядали на удобни трикраки столчета покрай стената, внимателно бяха изслушали разказа им за случилото се в тронната зала.

Бяха се събрали, за да решат какво да правят. Ханът бе предал бога им, но добре се бе подготвил за това. Можеха ли да му се противопоставят?

- Трябва да убием това страхливо куче! - Изот гласно изказа мисълта, която се въртеше в главите на всички. - Той не заслужава да живее след това, което направи!

- Така е! - подкрепи го и Вихтун. Високи, яки и доказани пълководци, те искаха да разрешат всеки проблем с мечовете си.

Останалите се размърдаха на местата си, разнесе се всеобщ ропот.

- Чу какво нареди ханът - каза Вардас. - Паролите ще се сменят. Всеки, който влиза във Външния град, ще бъде претърсван за оръжие. На вратите ще бъдат поставени родственици на Борис. Плиска ще се напълни с авари. Няма как да го нападнем сега! Трябва да изчакаме, докато бдителността му намалее.

- Така е! Няма смисъл да рискуваме! - веднага се съгласи и Алем, а Курт закима с глава.

- Не можем да минем през вратите без паролите и да се справим с елитната конница на Борис и аварските му стрелци. Ще ни избие до крак! - доволен от подкрепата, продължи Вардас.

- Ти мислиш само за парите си! Не се бой! Аз ще поведа първата атака. А след като победим, ще забогатееш още повече - злобно го изгледа Изот.

- Не ме е страх да умра в битка - изпъчи се Вардас, - но искам от смъртта ми да има някаква полза. А когато нападнем, Изот, аз ще бъда в първата редица заедно с теб!

Останалите се разшумяха, няколко души закимаха с глава.

- Тихо! Тихо! - Иратаис размаха ръце. Не трябваше да допусне разногласие. Ако се разединят, нямаше да имат никакъв шанс.

Боилът огледа мъжете пред себе си. Без съмнение тук се бе събрал цветът на нацията. Освен членовете на Великия съвет, на сбирката бяха дошли и някои от най-близките му сродници от рода Вокил. Те не бяха забравили управлението на хановете Винех, Сабин и Умор. Още помнеха какво значи да държиш властта в ръцете си.

Зад тях с високи кожени шапки стояха трима представители на клана Угаин. Свикнали със студа на север, те бяха твърди, безмилостни и корави като скали.

Почти всички от старите родове бяха пратили свои представители. Никой не можеше да откаже на великия Иратаис. До Угаин стояха мъжете от родовете Кюригир и Кубияр. Както и мнозина други. Сплотяваха ги вярата в Тангра и ненавистта към Борис.

Обединени, те можеха да свикат войска, многократно по-голяма от тази на хана. Но той ги бе изпреварил. Плиска бе затворена и Иратаис най-добре съзнаваше това. Борис може и да беше страхливец но изключително хитро и умно пазеше властта си.

- Нека преценим ситуацията трезво - въздъхна великият боил. - Няма нужда сами да се пъхаме в ръцете на врага.

- Тогава какво? - Изот седна обратно на стола си и мрачно се загледа в пода.

- Сами видяхте - аз бях този, който се противопостави на хана. - Иратаис не искаше и за секунда да забравят кой е най-главният тук. - Но мисля, че сега е най-добре да почакаме. Без пароли, които да ни отворят вратите на Външния град, сме обречени! Ще ни избият под стените като мишки! Не се и съмнявам, че ще следят всеки наш ход. Този на приятелите ни също! Родствениците му по вратите ще ни претърсват най-дълго. Аварите само ще търсят повод, за да ни надупчат със стрелите си. Трябва да изчакаме.

- С добър план може и да успеем! - Вихтун все още не искаше да се откаже.

- Нека не избързваме. - Шун се обаждаше за първи път и погледите на всички веднага се насочиха към този лукав и умен боил. Шун се бе появил преди десетина години от Константинопол, твърдейки, че е избягал, след като навремето баща му е бил пленен, и въпреки неясния си произход бързо успя да си проправи път чак до Великия съвет на боилите. В това му помагаше както вроденото му интригантство, така и колата със злато, която бе докарал заедно със себе си. Трезво мислещ и винаги търсещ изгодата, той знаеше как да постъпи, така че да извлече максимална полза за себе си.

- Да не избързваме - повтори Шун. - Това не значи, че се отказвам. Но Иратаис и Вардас са прави. В момента всичко е против нас! Загубихме гласуването в съвета. Ханът се е подготвил добре. Не би се държал по този начин, ако не можеше да се справи с нас - останалите закимаха.

- Тези, които искат Тангра, ще ни подкрепят - опита се да му възрази Изот.

- Може би е така. Но не е сигурно. - Иратаис се изправи и огледа останалите. - Видяхте - Великият съвет е разделен. Дори там нашият Бог няма надмощие! И там се намери кой да ни предаде. Да не подценяваме Кормесий! Той е достатъчно стар и влиятелен, за да накара част от близките му да подкрепят Борис. Той има влиятелни приятели. С Борис, Дукум и Кормесий едновременно, с новите пароли и аварските стрелци по улиците не можем да се борим!

- Какво предлагаш тогава!? - излая Изот, но дори и той изглеждаше разочарован.

- Вече го казах - ще изчакаме! Ще се снишим. Нека накараме Борис да повярва, че сме приели бога му. Той не може вечно да държи аварите при себе си. Издръжката им струва цяло състояние! Вратите на крепостта не могат да останат затворени завинаги! Кормесий също не е вечен! Нека изчакаме, докато обстановката се успокои, и тогава да нанесем своя удар!

В помещението се разнесе одобрителен шепот.

- Не ми харесва тази работа! Не ми харесва да чакам! - намръщи се Изот.

От стената се отлепи нечия сянка.

- Не виждам какво има да обсъждаме! - млад мъж от рода Угаин бе пристъпил напред. - Та ние ще защитим Тангра, за Бога! Какво има да умуваме! Всичко е ясно и Борис трябва да умре!

- Успокой се, Идик - меко му се противопостави Иратаис. -Всички знаем за твоята преданост към Тангра, но нека обсъдим как да подходим най-добре.

- Няма какво да мислим! - Мъжът свали високата си кожена шапка и ядно я удари в земята. - Борис е предател! Трябва да умре!

Останалите се разшумяха развълнувано. Родът Угаин бе известен със стриктното спазване на традициите и фанатичната вяра в Тангра.

- Чу какво бе казано! - Иратаис започваше да губи търпение. - Няма какво да направим.

- Има! - прекъсна го Идик и огледа останалите мъже - Съгласен съм, че сега няма как да нападнем. Няма как да минем през вратите и да се справим с аварите. Но това не значи, че не можем да си отмъстим на Борис! Има обичай, древен обичай, когато някой не е достоен, когато някой се провали пред лицето на Тангра, да бъде пращан преждевременно на небето. Борис се провали! Традицията трябва да се изпълни!

- Какво имаш предвид? - зачуди се Иратаис.

- Убиец! Един избран от нас, който да отмъсти. Някой, който да може да влезе във Вътрешния град, да стигне до Борис и да въздаде правосъдие. С кинжал или отрова, с меч или примка, няма значение. Ханът трябва да умре! Той може да спре всички, но ще му е трудно да се справи с един!

- И кой ще бъде този човек? - впечатлен, попита Иратаис. Кой ще се жертва, за да отстрани тиранина?

Очите на Идик блеснаха:

- Аз! Това ще бъда аз!

Останалите се разшумяха. Иратаис присви очи и се замисли.

- Ти си прав, Идик от рода Угаин! - рече накрая великият боил и се изправи. - Прав си, че традициите трябва да се зачитат, а предателите да се наказват. Избирам те от името на всички събрани тук ти да си този, чрез чиито ръце да говори Тангра!

Идик коленичи и сведе глава. Иратаис откачи от колана си красив, но смъртоносен кинжал и го подаде на мъжа пред себе си. Очите му блеснаха:

- Отмъсти за Тангра! Убий хана!

Със зачервено от гордост лице Идик пое кинжала, кимна отсечено и се върна обратно на мястото си под ръкоплясканията на останалите.

- Значи е решено! - с видимо облекчение скочи от стола си Курт. - Оставяме бунта за по-добри времена! Ако правосъдието възтържествува чрез ръката на Идик, още по-добре!

- И помнете, че никога не сме се виждали и не сме говорили за нищо! - добави Алем.

Дрънчейки с оръжията си, все още обсъждайки ставащото, боилите започнаха да се разотиват. В осветената от факлите зала остана само Иратаис.

Великият боил въздъхна дълбоко. Отдавна бе чакал своя миг, а сега бе на път да го пропусне. Наследник на рода Вокил, той можеше да поведе, останалите и да върне трона на предците си. Не една и две вечери великият боил бе гледал звездите с чаша вино в ръка, представяйки си как седи в кръглата зала, наметнат с пурпурна мантия, а останалите са паднали в краката му.

Сега тази мечта можеше да изчезне. Нямаха шанс срещу хана, паролите, заключените порти, претърсването и аварите. Вероятността Идик да успее да убие Борис бе нищожна. Ако нямаше кой да ги поведе, дори недоволните щяха да се покръстят под заплахата от смърт. Нямаше да има бунт. И той нямаше да стане господар на страната. Иратаис въздъхна още веднъж и се надигна от мястото си.

- Няма нужда да въздишаш така тежко! - нечий плътен глас внезапно изпълни подземието. - Все още има шанс да седнеш на трона на предците си!

Иратаис скочи от стола, извади меча си и го насочи към сенките.

- Кой си ти?! Какво правиш тук?!

От единия от ъглите бавно пристъпи набита закачулена фигура. Макар непознатият да не се държеше заплашително, при вида му великият боил изпита необясним страх и отстъпи назад.

- Аз съм този, който ще ти помогне да осъществиш мечтите си! Прибери меча! Имаме да обсъдим някои въпроси!

- Но как? - Иратаис стоеше объркан в центъра на помещението и не знаеше какво да прави. - Как ще ми помогнеш? Кой си ти? И как влезе тук?

Непознатият се засмя, дръпна качулката още по-ниско над лицето си и седна на един от опразнените столове.

- Станах свидетел на малката ви сбирка! Сбирка, за която всички ще си изпатите, ако ханът научи за нея! Не те заплашвам! Не! Не! - помирително вдигна ръка непознатият. - И съм съгласен с решението ви. Не можете да победите Борис. Не и в този момент.

- Тогава?

- Тогава имате нужда от помощ. От моята помощ!

Иратаис се разсмя.

- От твоята помощ!? Ти луд ли си? Не знам кой си и как си проникнал в имението ми, но едва ли ще можеш да помогнеш срещу стрелците на хана. Как ще попречиш на Кормесий да тръгне срещу нас? Как ще отключиш вратите на Плиска? Как ще минеш през родствениците на Борис? Трябва да си бог, за да можеш да ми помогнеш!

- Не се знае! - за миг под качулката на непознатия проблясна усмивка. - Нищо не се знае, Иратаис! - след което се отдръпна назад в сенките и изчезна.

- Хей! Чакай! Не си тръгвай! - извика великият боил и прекоси с бързи крачки помещението.

- Аз съм тук, Иратаис! - отговори му гласът и боилът рязко се обърна, но не видя никого. - Тук съм, ако можеш да ме видиш!

- Какви са тези глупости! - този път Иратаис извади меча си. - Това някаква игра ли е? Нужна е само една моя заповед и подземието ще се изпълни с войниците ми!

- Игра? - Непознатият внезапно се бе озовал зад великия боил, сграбчи главата му, дръпна я силно назад и опря нож в оголеното му гърло. - Може и да е игра, но залогът е много висок. А докато войниците ти дойдат, ще бъдеш мъртъв!

Вцепенен, Иратаис не смееше да помръдне.

- Ето какво искам да направиш! - каза непознатият. - Ще убедиш останалите, че сега е моментът да тръгнете срещу хана.

Няма да ти е много трудно. Те и без това са готови. Ще вдигнете бунт! Ще спечелите! И ти ще станеш хан! Точно както си мечтаеш.

- А Борис? Аварите, паролите, Кормесий? - изкрещя в ужаса си Иратаис. - Какво ще правим с тях?

- Не се притеснявай! Съвсем скоро те няма да ви създават проблеми! Аз ще се погрижа за всичко. Ти просто събери достатъчно войници, които да могат да превземат Плиска.

- Кой си ти? Отговори ми как да те наричам!

- Как да ме наричаш? - Непознатият се засмя приглушено. - Аз нямам име. Но щом толкова много държиш, можеш да ме наричаш Неуязвимия!

- Неуязвимия? Как да те намеря?

- Не се притеснявай! Аз ще те потърся пак. Скоро - непознатият отстъпи назад и отхлаби хватката си.

Извадил меча си, Иратаис рязко се обърна.

Зад гърба му нямаше никой.

Подземието бе празно.