Главата на хана

3

Климент нервно крачеше по коридорите на двореца. Не обръщаше внимание на украсените с мозайки стени, нито на красивите подове с цветни керамични плочки. Около него притичваха слуги, военни с пълно снаряжение влизаха и излизаха през вратите на залите. Боили, багаини и чигати с изпънати лица се събираха на групички по ъглите и шушукаха, обсъждайки последните новини.

Из Вътрешния град[6] се бе понесъл слухът, че византийският император Михаил Ронгове е нахлул в българските земи и бързо напредва към проходите начело на огромна армия. Никой не знаеше какво смята да предприеме Борис и къде въобще е ханът.

Мрачните лица на всички, които срещна по пътя си, пораждаха у Климент убеждението, че слухът в крайна сметка ще се окаже верен. Въпреки че имаше подписан мирен договор между България и Византия, в миналото имаше достатъчно случаи, когато той бе нарушаван без причина и предизвестие. Ронгове бе млад император, който искаше да докаже качествата си. Явно за сметка на северните си съседи.

Климент преглътна притеснено и закрачи още по-бързо. Дългите коридори, извитите стълбища и преходни зали вече не го затрудняваха както в началото. Писарят се чувстваше като у дома си в двореца, макар да не бе далеч времето, когато живееше под наем близо до Западната стена на Външния град и гледаше двореца само отдалеч.

Писарят изкачи последните стъпала почти тичешком, кимна на двамата войници, пазещи пред вратата, и влетя в покоите на великия боил, кавхана[7] Дукум. Климент му дължеше издигането си, за което щеше да му бъде вечно благодарен.

Именно Дукум бе възлюжил преди две години на писаря да разследва хвърлилите целия град в ужас убийства на християнски свещеници. Климент се бе справил блестящо, разкривайки убиеца и показвайки, че и за в бъдеще може да му се има доверие. Оттогава между него и по-възрастния кавхан се бе зародило приятелство, основаващо се на взаимно уважение и почит.

Дукум се бе надвесил над голяма карта на Балканския полуостров. Кавханът вдигна за миг очи, за да види кой влиза, махна с ръка на Климент и му посочи с дълго пауново перо един от проходите, отбелязани на картата.

- Ронгове се надява да мине през Ришкия проход до два дни. Само чудо би могло да го спре! - направо, без никакво въведение каза кавханът.

- Значи е вярно? Византийците ни нападат? - попита Климент.

- Вярно е! - Дукум захвърли перото на масата. - Събрали са най-добрите си войски и напредват насам. Чудно как никой от съгледвачите ни не докладва навреме за подготовката им. А и проклетите араби са се успокоили на изток и сега императорът може да съсредоточи повече войски тук.

Климент седна на стола с отворена уста. Ако казаното от Дукум бе истина, това можеше да се окаже краят на българската държава. Никога досега Византия не бе нападала с цялата си мощ. Поне половината й войска винаги бе заета с арабите, които напираха по източните граници на империята.

Ако византийците бяха обединили войските си и идваха към Плиска, това вещаеше катастрофа. Още повече че българската армия бе разпръсната и отслабена след последните неуспешни кампании. Борис бе водил четири войни с далеч по-слаби противници и бе загубил и четирите. Едва ли щеше да успее да се справи с империята.

По гърба на Климент се стече студена пот. Ако нещата не бъдат овладени бързо, смърт чакаше хана и всичките му приближени. В това число и писаря му.

Усетил мрачното настроение на Климент, Дукум седна на един стол срещу него и се вторачи в лицето му.

- Няма какво да те лъжа, положението е много лошо! - каза кавханът. - Не ни стига слабата реколта, а сега и това. Трябва ни чудо, за да се спасим!

- Не можем да си позволим война! Ще ни избият! - простена писарят.

- Не можем! - съгласи се Дукум и отново стана.

- Какво ще правим?

Кавханът дълго гледа през прозореца, преди да отговори.

- Както ти казах, необходимо ни е чудо. И Борис отиде да го сътвори!

- Отиде да го сътвори ли? - премигна Климент. - Как така?

- Много просто! Веднага щом разбра, че византийците са тръгнали насам, ханът се метна на коня и с малък отряд отиде да пресрещне Ронгове!

- Ще се предаде ли? Ще избяга във Византия ли? - попита уплашено Климент. Не за първи път български владетел, чийто трон се клати, щеше да търси спасение в Константинопол. Ако Борис избягаше, положението на Климент щеше да стане много опасно.

- Не знам какво смята да прави! - сърдито отговори Дукум. - Но не спомена нищо за предаване. Предполагам, че ще се опита да води преговори. Досега те никога не са му изневерявали. Това, което ме притеснява повече - натърти Дукум, - е организирането на похода. Макар и със закъснение, шпионите ни в Константинопол докладваха, че Фотий е бил този, който е накарал императора да тръгне на бой. Патриархът със сигурност иска нещо от тази война. Дано на Борис не му се налага да се разправя с тази подла пепелянка!

Фотий!

Името отекна в главата на Климент и го накара да се изпоти отново. От всички възможни врагове на света Фотий бе най-страшният!

Блестящ логик, философ и учен, Фотий бе преподавал в Магнаурската школа, където никой не можеше да се сравни с ерудицията и ума му. Учени от цял свят бяха идвали да спорят с него само за да си тръгнат посрамени и с наведени глави.

Климент си спомняше добре силния мъж с дълга посребрена коса и брада. Помнеше пронизващия поглед на очите му, от който не можеше да се скрие нищо, помнеше желязната му воля и твърдия характер, от които толкова се бе възхищавал. Ако някой можеше да превърне войната в математическо уравнение и след това да намери решението му, това бе Фотий!

И сега този човек се изправяше срещу тях!

- Няма какво да се притесняваш, Клименте - Дукум познаваше писаря и настроенията му по-добре от всеки друг. - Няма спор: Фотий е опасен противник, но и той е човек като теб и мен. А щом е човек, значи прави грешки! И има слабости. От което трябва да се възползваме. Както и от факта, че не навсякъде го обичат особено. Няма от какво да се притесняваме. Ако действаме бавно и внимателно, имаме шанс да го победим.

Фотий наистина имаше могъщи противници. Папата в Рим не можеше да го понася и го беше анатемосал заради дръзкия му език и най-вече заради начина, по който стана патриарх.

Въпреки сериозността на положението Климент се усмихна при спомена. Макар да се страхуваше от Фотий като противник, не можеше да не уважава дързостта и смелостта, с която действаше бившият пръв философ на Магнаурската школа, който внезапно се бе издигнал до най-висшите селения на светата православна църква.

Предшественикът му, старецът Игнатий, не се бе оказал на висотата на римския папа Николай I в спора коя църква е по-истинска и младият Михаил бързо го бе свалил от престола. Това бе поне официалната версия. Истината бе, че Игнатий се бе сдушил с майката на императора Теодора, която управляваше вместо сина си. За да отхвърли волята на майка си, Михаил бе почнал да отстранява от двора един по един поддръжниците й. Игнатий бе от първите, усетили истинската сила на императора. След това 19-годишният Михаил бързо назначи на поста доскорошния си любим учител от Магнаурската школа, най-изтъкнатия философ и учен на Византия - Фотий. Верен на императора, прочут по целия свят, умен, начетен и кален в битките, философът бе прекрасен избор.

За беда Фотий не беше духовник. Патриарх можеше да бъде само човек, преминал всички степени на църквата. Такъв беше канонът. И никой не можеше да го промени.

Дори и императорът.

Точно когато Михаил бе изпаднал в отчаяние, а майка му доволно потриваше ръце, очаквайки завръщането на Игнатий обратно на патриаршеския престол, Фотий й доказа, че неслучайно е най-изтъкнатият мислител в империята. За една нощ той направи това, което никой друг не бе правил преди него и никой друг нямаше да направи и по-късно.

В късния следобед на един съботен ден Фотий бе отрязал дългите си коси и бе станал послушник. Час след това бе посветен в монах, след още час в отец, след това в преподобие, после всепреподобие, високопреподобие, преосвещенство, високопреосвещенство.

И когато в неделя сутринта Константинопол се събуди от радостния звън на камбаните, от църквата „Света София“, възкръснал като Христос от мъртвите, излезе Негово Светейшество Фотий, новият патриарх на Византия.

Мнозина възроптаха срещу хитрия начин, по който за една нощ бившият философ се бе преобразил във висш духовник. Но канонът бе спазен.

Ядът на папата в Рим стигна дотам, че отказа да признае избора и анатемоса Фотий. Действието бе нечувано по своята строгост и последствия за горката душа на новия византийски патриарх. Но бившият философ доказа, че не може да бъде лесно уплашен. На свой ред той също анатемоса Николай I, след което въобще спря да се занимава с него и декретите, които папата в безсилен гняв издаваше срещу него и православната му църква.

И сега този борбен мъж бе обърнал погледа си към България.

- Какво иска той? - попита Климент.

Дукум вдигна рамене.

- Нямам представа! Предполагам, че скоро ще узнаем. Императорът е като восък в ръцете му и това е най-лошото. С Михаил бихме могли да се справим, но с Фотий... Човек винаги трябва да има едно на ум с него. Няма да е лесно. Той отдавна не се задоволява само с висшия си сан. В ръцете му е съсредоточена много повече власт, отколкото можеш да си представиш. Фотий управлява и шпионите на империята. Последните слухове твърдяха, че дори е привлякъл на своя страна „Архангелите на Михаил“.

„Архангелите на Михаил“, или просто „Архангелите“, както накратко ги наричаха, бе таен орден, учреден от монаси, противници на иконоборството. През годините се бяха превърнали в крайни фанатици, татуираха телата си с църковни символи и не пропускаха да убиват всеки от враговете си, стига да имаха възможност. Промъкваха се като сенки, преминаваха през врати, стени и охрана, нищо не можеше да ги спре, щом набележеха определена цел.

Не един и двама висши духовници бяха станали жертви на дългите им ножове, а веднъж дори бяха успели да се вмъкнат в покоите на император Лъв, който за късмет бе излязъл оттам минута преди това.

Климент изстена. Организирани от човек като Фотий, „Архангелите“ можеха да се превърнат в ужасяваща заплаха.

- Клименте, успокой се! Каквото има да става, ще става! Същият си като приятеля си Наум. Цяла сутрин ме преследва, за да ми съобщи, че някой бил претърсвал библиотеката. Без да вземе нещо. Все едно си нямам друга работа, че да пазя старите му папируси - махна с ръка Дукум. - Забрави и за Фотий. С него тепърва ще се занимаваме и аз, и ти. И с него, и с шпионите му. Вече съм наредил да следят по-внимателно византийския логотет, пратеник Атанасий. Не ми харесват някои от хората, с които се среща този човек. Но както вече казах, да оставим това на бъдещето. Сега имаме да решаваме конкретни проблеми. Искам да знам как така Аеций е мъртъв? Баща му Шун е побеснял. Обвини те пред хана, че си виновен за смъртта на сина му. Ще трябва да се явиш пред Великия съвет да дадеш обяснения. Какво всъщност се случи?

Климент подреди мислите си. Очакваше нещо подобно, но явяването пред съвета не беше добър знак. Там нямаше да има кой да го защити и ако противниците му вземеха мнозинство при гласуването накрая, виновен или не, щяха да го държат отговорен за смъртта на Аеций. Което значеше само едно - смърт!

- Никой не би могъл да предотврати това, което стана -започна писарят. - Бях взел всички възможни мерки. Нито сме предизвиквали, нито сме провокирали Аеций. Честно казано, като знаех какво конте е, мислех, че ще го заловим без проблеми. Влязохме в стаята му, казах, че идваме да го арестуваме. Той държеше меч. Насочи го към нас, но никой не го е нападал. След това си разпори корема. Нямам представа защо го направи. Опитах се да му помогна, но раната беше смъртоносна.

- Виновен ли е?

- Без никакво съмнение! В стаята му намерихме няколко кесии със златни монети, които няма откъде да е взел. Заплатата му е много по-малка. В един от сандъците имаше складирани мечове - предполагам, че са последните, изчезнали от склада. Заловихме и съучастниците му, както и посредниците, чрез които са продавали оръжията. Те признаха, че Аеций ги е изнасял от складовете по малко всеки път, когато е бил на пост. Предполагал е, че никой няма да забележи, защото всеки път е вземал по малко и от различно място. Част от оръжията е продавал чрез посредници, други е складирал. Още не съм открил къде, но скоро и това ще стане. Виновен е, няма съмнение!

Дукум кимна.

- Това е добре! В съвета все още са останали няколко човека, които имат достатъчно здрав разум да поставят истината и добруването на държавата над собствените си пристрастия. Интересува ме друго - на кого Аеций е продавал оръжията и защо. И е каква цел е складирал останалите.

- И аз се питах същото - съгласи се Климент. - Някои от информаторите ни казват, че оръжията са били купувани от боили от Външния и Вътрешния град. Други са изнасяни извън града. Къде? Още не знам.

Дукум не отговори. Дълбоки бръчки прорязаха челото на кавхана.

- Това, което ми казваш, е обезпокоително. Защо им е на боилите тайно да купуват оръжие? Освен ако...

- Освен ако не готвят бунт! - довърши мисълта му Климент.

- Аз ще се заема с това! - лицето на Дукум изведнъж се оживи. - Ако има предатели, ще ги намеря и тогава тежко им и горко. Малко са ни бедите тази година - суша, глад, скакалци, византийците тропат на вратите ни, та да трябва да се занимаваме и с бунтове.

- Ами аз? - попита Климент. - Мога да помогна.

- Не се и съмнявам. Но за теб има друга задача. Борис се разпореди, преди да тръгне. Тази нощ е бил убит миникът Вардан. Беше един от най-добрите майстори на меча в Плиска. Обучавал е хана като малък, беше храненик на Пресиян. Посегателството над него е посегателство над Борис. Някой е пробол Вардан с копие в гърдите, след което му е отрязал главата. Ти трябва да разбереш кой е убиецът.

- Отрязал му е главата ли? Но защо?

Дукум сви рамене.

- Нямам представа. Както нямам представа и защо е издълбал с нож на гърдите му знака IYI.