Главата на хана

18

- По дяволите! По дяволите! По дяволите! Климент рядко ругаеше, но сега не можеше да си намери място от яд. - Как така никой не може да си спомни как изглежда този човек!

- Бил е убиецът, нали? - попита Корсис.

- Разбира се, че е бил убиецът! Кой друг би разпитвал за Теофан след толкова години - сопна му се писарят. - Това, което казват, е невъзможно! Тези хора ни лъжат!

- Всички до един ли? - смутено попита Корсис, като изравни коня с този на писаря.

- Всички до един! Наговорили са се да прикриват убиеца!

- Но защо?

- Откъде да знам!? Наговорили са се с него да не го издават. Заплашил ги е. Или им е обещал злато. Не! Не е това! Исбул има връзка с убийствата! - писарят спря коня си. - За човек, който развъжда крави и коне, знае много за девташлари, загадки и мистерии! Наследник е на Теофан. Знае за черепа и силата му. Върнал се е от Константинопол, за да я търси. Затова се е настанил в имението си, за да може да проучва на спокойствие това, което му е необходимо!

- Защо тогава въобще ни разказа всички тези неща? Можеше просто да ни изгони.

Климент ядно тръсна глава, но не отговори. В думите на младежа имаше логика.

- Може наистина да не са запомнили как изглежда посетителят - продължи Корсис. - Ако пие от черепите и е овладял оренда... Кой знае какви магии може да прави.

- Само не ми казвай, че вярваш в това - тросна се Климент. - Някой, който пие от чаши черепи, сдобива се с магически сили и после никой не може да запомни лицето му...

- Крум го е правил, нали? - въпросът на Корсис увисна във въздуха. - Казват, че е върколак! Хората ги е страх да го погледнат в очите и затова не запомнят как изглежда. Чувал съм такива истории.

- Стига! - кресна Климент и младежът се сви на седлото. Не мога да повярвам в това! В черепи, мистични сили, магьосници, сега и върколаци. Това са глупости и точка по въпроса! Ясно ли е!

Корсис само кимна.

Вбесен до крайна степен, Климент заби пети в корема на коня си и препусна напред.

Хълмовете прелитаха покрай него, сухата трева хрущеше под копитата на коня, но той продължаваше да го удря и удря, сякаш искаше да излее гнева си в бързото препускане.

Внезапно конят стъпи в дупка, залитна и писарят с мъка се задържа на седлото. Увисна от дясната страна на животното, панически дърпайки юздите, знаейки, че ако падне, най-вероятно ще си счупи врата. Зад себе си чу виковете на Корсис, но не им обърна внимание. Всичките му усилия бяха насочени да успокои коня, който постепенно започна да забавя ход и накрая спря.

Изтощен до краен предел, Климент пусна юздите и се строполи на земята. Над него небето се въртеше, земята под него се тресеше, но от лошото му настроение и яда не бе останало нищо.

Дишайки тежко и на пресекулки, писарят се надигна и седна в мига, в който Корсис пристигна при него и скочи в движение от коня си.

- Добре ли сте, господарю? - притеснено попита младежът. -Уплаших се да не се пребиете!

- Добре съм, Корсис, благодаря - отговори Климент и погледна момчето. - Извинявай за преди малко... Не трябваше да ти викам! Ти не си виновен за това, че не мога да намеря път в загадката. Не трябваше да си го изкарвам на теб!

- Няма нищо! - с крива усмивка каза Корсис. - Нали затова са приятелите! Да се подкрепят в трудни моменти!

- Така е! Нека бъдем приятели! - Климент протегна ръка на неочаквано открития си приятел, който я пое, стисна я силно и го вдигна от земята. - Все пак разбрахме доста неща. Явно пръстенът на Теофан е свързан с чашата, щом убиецът го е търсил.

- Ще успеете ли да разберете какво значат символите?

- Ще се опитам - вдигна рамене Климент. - Първата ти работа, като се върнем в Плиска, е да занесеш преписи от тях на Наум в библиотеката и на Баян в храма на Тангра. Те би трябвало да знаят как да разчетат тези руни. Но се съмнявам, че дори и тогава ще разберем за какво точно става дума.

- Защо?

- Теофан не е бил глупав. Явно в символите на пръстена има закодирана някаква информация. Но трябва да знаем към какво да я отнесем, за да можем да разрешим загадката. - Климент хвана юздата на коня си и двамата с Корсис бавно тръгнаха през полето. - Пръстенът едва ли казва къде точно е чашата. По-скоро е насока, в която да се търси.

- Следа? - попита Корсис.

- Именно! Нещо, което да ни насочи накъде да продължим. Да ни посочи пътя. Но ако не знаем какво е имал предвид Теофан като цяло, дори и да разчетем символите, едва ли ще ни бъдат от полза. Трябва да помисля - писарят спря и седна на объл, огрян от слънцето камък. - Да помисля и да реша в каква посока да търсим. Ако искаш, прибирай се в Плиска. Аз ще поостана. Свежият въздух и тишината ми действат добре.

- И аз ще остана - отговори Корсис, взе поводите на конете и ги затисна под един камък. - Ще се разходя наоколо, ще направя няколко упражнения - младежът се отдалечи. - Но не сте прав за оренда - каза той, обръщайки се към Климент през рамо. - Тя наистина съществува и може да бъде използвана.

Климент само кимна и не каза нищо. Не искаше да разочарова помощника си, но не можеше да повярва в легендите за мистичната сила.

Няколко часа писарят седя безмълвен на камъка, оставил слънцето да напича лицето му. Встрани от него, гол до кръста и с меч в ръка, Корсис тренираше различни видове техники. След всяка от тях избърсваше острието с малко ленено парцалче и продължаваше да тренира.

Писарят се опита да събере мислите си. Имаше толкова много неща, които трябваше да се обмислят и подредят в ред, в последователност, за да успее да извлече от тях някакъв смисъл. Вече бе наясно с някои неща. Убиецът вярваше в култ, според който, ако пиеш от чаша, направена от черепа на врага ти, в теб се прелива неговата сила, оренда, и ти ставаш по-могъщ. Престъпникът действаше по предварително подготвен план. Жертвите му бяха във възходящ ред, в зависимост от ранга, който заемаха. Скитник, войник, миник, майстор на меча, велик боил, византийски логотет. Ако следваше логиката на убиеца, следващите две жертви трябваше да са още по-високопоставени. Като се има предвид, че последната, седмата чаша, към която лудият се стремеше, бе от черепа на Никифор, само ханът се вписваше в цялата схема. Той щеше да бъде шестата жертва, нямаше никакво съмнение в това.

„Дано Дукум е взел думите ми насериозно!“ - мрачно си помисли Климент и размаха ръце да прогони досадните насекоми, които бръмчаха около него.

Убиецът искаше главата на хана. Да убие Борис, бе начинание почти невъзможно. Но съвсем доскоро всички бяха мислили, че е невъзможно ханът да се покръсти, а то се бе случило. Ако убиецът удареше в двореца, Дукум бе този, който трябваше да се справи с опасността. Климент трябваше да се съсредоточи върху седмата чаша, върху черепа на Никифор, който явно бе най-важен в цялата история. Ако разгадаеше загадката преди убиеца и намереше чашата пръв, след това само трябваше да го примами към нея и да го залови.

Климент поклати глава. Не трябваше да забравя и византийците, които също се бяха впуснали на лов за зловещата реликва. Християнин или не, Фотий явно вярваше в легендата за защитната сила на чашата и искаше да се подсигури по всички фронтове.

„Което значи, че патриархът очаква съвсем скоро да има война и не иска да рискува по никакъв начин“ - смутено си помисли писарят.

Можеше ли да разреши загадката преди убиеца и Фотий? Климент се замисли. Какво ли бяха открили Атанасий и Григорас? Какво ли бяха докладвали в Константинопол, та са били толкова сигурни, че скоро ще намерят чашата?

Не трябваше да мисли за това. Не трябваше да се притеснява дали останалите ще го изпреварят. Неговата работа бе да разреши загадката. Откъде трябваше да тръгне?

Всичко бе станало по времето на Крум. Той бе отрязал главата на Никифор, той бе направил от нея чашата, той бе пил от нея, разгромявайки битка след битка византийците. И ако е знаел за силата й, би било логично да я скрие на такова място, че никой друг освен наследниците му да не могат да я намерят. Но те не го бяха направили. Чашата бе изчезнала. Нещо се бе объркало.

Крум бе убит, Теофан се бе измъкнал в последния момент с бягство, нещата не се бяха развили, както вероятно са си ги представяли.

Писарят седя дълго на камъка, обмисляйки какво да предприеме. Накрая вдигна глава и се загледа във въртящия меча Корсис.

- Защо правиш това? Защо непрекъснато триеш острието на меча си? - попита накрая Климент, надигна се и се протегна. Лицето му бе зачервено от слънчевите лъчи, но писарят не усещаше болка.

Корсис нежно хвана оръжието си, избърса го за последен път и го прибра в ножницата му.

- Мечът е сърцето на всеки воин, а острието е сърцето на всеки меч. Всяка прашинка или мръсотия, която се натрупва по него, може да го затъпи. Затова го трия - младежът вдигна рамене. - Просто ритуал. Решихте ли какво ще правим?

- Да - отговори Климент. - Ритуалите имат много общо с това, което се е случило, и това, което предстои. Помисли: Крум стига до Цариград и какво прави? Изпълнява ритуал! Мие се в морето и поръсва войниците си с вода. След което иска да забие златното си копие във вратата на града. Още един ритуал! Трябваше да чета по-внимателно старите хроники.

- И какво следва от това? - попита Корсис.

- Спомни си това, което ни каза Исбул. Освен хан, Крум е бил и велик колобар. Бил е посветен в мистериите на Тангра. Там трябва да търсим. Прави чаша от черепа на Никифор, иска да забие златното си копие във вратите на Константинопол, трите статуи от императорската резиденция в Мамант са най-голямата му придобивка от похода. Мечката, лъвът и драконът. Теофан специално ги споменава няколко пъти. Защо са били толкова важни? Забележи, те са три. И което е по-интересното - мечката се крие под земята, лъвът е господар на животните и на земното царство...

- А драконът лети в небето - развълнувано завърши Корсис.

- Да. Това са трите нива, част от свещената седмица, знака на Тангра, за които ни говореше Баян. Подземното, земното и небесното царство.

- Значи трябва да намерим статуите!

- Точно така! Чашата може да е в някоя от тях! А символите на пръстена ще ни покажат къде и в коя от тях да търсим. Те са четири, така седмицата се изпълва. - Климент замълча. - Трябва да разберем и какво се е случило с копието на Крум! Вероятно и то сочи нещо в тази история.

- А оренда?

Писарят не бързаше да отговори.

- Не ми се сърди, но не мога да повярвам, че убиецът притежава свръхестествени сили. Сигурен съм, че за всичко си има съвсем просто обяснение. Той може да е луд, ловък и опасен, но нищо повече от това.

- Но как е избил всички тези важни хора? - не се даваше Корсис. - Как е влязъл в баните на Кормесий, които са се пазели толкова добре? Казват, че откъсвал главите на жертвите си. Ако наистина е върколак?

Климент вдигна рамене.

- Не знам как е влязъл в дома на Кормесий. А главите на жертвите бяха отрязани с меч. Някои от жертвите лично видях. Ти също. Хайде да тръгваме. Да отидем в Плиска и да се опитаме да разчетем знаците от пръстена.

Корсис невярващо поклати глава, но не каза нищо. Метна се на коня и последва господаря си към града.

Климент яздеше бавно и без да бърза. Инцидентът от по-рано бе засилил още повече страха му от конете и не искаше да се излага на никакъв риск. И бездруго имаше достатъчно хора, които се опитваха да му видят сметката. Нямаше нужда сам да ги улеснява.

Бяха наближили малката горичка, когато писарят внезапно отново изпита усещането, че някой ги наблюдава. Спря коня си и внимателно се огледа, но не видя нищо. Полето бе пусто, освен няколкото черни врани, които бе забелязал и сутринта.

„Дали те не ни наблюдават?“ - помисли си писарят и тръсна раздразнено глава. Приказките на Корсис за магии и върколаци явно му бяха направили по-голямо впечатление, отколкото си бе мислил.

Въпреки това чувството остана.

Корсис също изглеждаше неспокоен и час по час се оглеждаше, но не каза нищо.

Двамата бавно навлязоха в гората и Климент отново се отдаде на мислите си. Сянката и лекият ветрец милваха изгорялото му лице, за чиято силна червенина писарят не си бе давал сметка досега. Климент доволно притвори очи и вдигна лицето си срещу бриза. Той охлади зачервената му кожа, дори му се стори, че я разхлади с малки водни капки.

„Колко приятно“ - помисли си писарят, когато нещо рязко го извади от унеса му.

Корсис яростно го друсаше по рамото.

- Какво искаш? Защо трябва да ме буташ така?! - попита писарят, но грубостта му се стопи от уплахата в очите на помощника му. - Какво има?

- Господарю, не виждате ли? - Корсис се озърташе трескаво. - Като влязохме в гората, се появи мъгла, която сега ни обгръща напълно! И конете се държат странно.

В потвърждение на думите му жребецът на писаря зацвили и се опита да се вдигне на задните си крака.

Климент с мъка удържа животното и стреснато се огледа наоколо. Въпреки топлия слънчев ден около тях се стелеше мъгла. Завихряше се около копитата на конете, изкачваше се по гърбовете им, обвиваше конниците като в пашкул и запълваше разстоянието между клоните.

Удоволствието от хладната благодат, което само допреди секунди изпълваше писаря, бързо се смени с притеснение и страх.

- Може да е нисък облак - опита се да успокои и двамата Климент. - Чувал съм за подобни неща.

Корсис поклати глава.

- Не е облак! Небето бе съвсем чисто. Друго е! - младежът се огледа притеснено. - Зад нас има някой! Усетих го още на полето. Ако се вгледате между дърветата, ще видите как от време на време между тях се стрелка нечия черна сянка! - зъбите на Корсис изтракаха.

- Глупости! - твърдо каза писарят, опитвайки се да овладее обземащата го паника. Той също бе усетил нечие присъствие на полето. - Няма нищо страшно! Просто нисък облак!

- Вижте! - Корсис посочи с ръка в мъглата.

Нещо черно и голямо се стрелна между дърветата.

Климент присви очи, за да различи по-добре кой ги дебне, но не видя нищо.

Конете, свели страхливо глави, с плътно прилепнали уши, започнаха да се бутат, търсейки прикритие един в друг.

- Ето го пак! - в гласа на Корсис този път звучеше неподправен ужас. - Там!

Писарят се обърна и отново зърна тъмен силует, който се придвижваше около тях с големи скокове. Скокове, които не би могло да направи нито едно живо същество.

„Спокойно! Спокойно! - заповяда си писарят. - Всичко си има логично обяснение. Може да ни нападат разбойници!“

- Вижте! - отново извика Корсис и посочи към дърветата. Ръката му трепереше неудържимо.

На клон на едно от дърветата срещу двамата спрели конници се люлееше огромна черна сянка. По средата приличаше на пашкул, от двете й страни леко се диплеха широки крила.

„Не може да бъде! Какво е това!“ - помисли Климент и извади меча си.

- Отивам да проверя какво е! - извика той на обезумелия от страх Корсис и скочи от коня си.

- Недейте! Ами ако е върколакът? - опита се да го спре младежът.

- Вече ти казах! Няма върколаци!- писарят усети как главата му се пълни с кръв. Чувстваше се глупаво сгащен сред мъглата, не знаеше с какво си има работа и бе разколебан в собствените си вярвания. Въпреки това тръгна напред.

Отвърна му дълъг, смразяващ костите вълчи вой.

Писарят отскочи назад, стисна по-здраво меча, извади кинжала с другата си ръка и отново тръгна към висящата в клоните сянка.

- Дръж конете! - нареди той на Корсис, който само кимна с глава.

Писарят внимателно запристъпя, насочил оръжията си напред. Не можеше да загине така - в някаква странна мъгла посред лятото от враг, който не съществува. Имаше още толкова работа за вършене!

Климент преглътна и се опита да се сети какво знае за върколаците. Те се появяваха по пълнолуние, от хора се превръщаха в демони с вълчи тела, нападаха жертвите си и ги хапеха, правейки ги същите изчадия като тях. Май че бяха някаква разновидност на вампирите. Значи можеше да бъдат убити с...

Писарят тръсна глава. Нямаше върколаци! Нямаше вампири! Всичко си имаше обяснение и ако срещу него наистина имаш враг, то той бе човек или животно.

- Кой си ти?! - извика писарят, но изтънелият му глас се загуби в мъглата. - Какво искаш от нас?

Отговор не последва. Крилете на съществото на дървото внезапно увиснаха, превръщайки се в тъмна зловеща маса, висяща от клона.

„Сега ще ме нападне! - помисли си писарят. - С мен е свършено!“

Без да се замисля, Климент се хвърли напред, крещейки с пълно гърло срещу висящия на дървото враг. Крясъкът му развали магията, крайниците му се изпълниха с кръв, тялото - с желание за живот. Само с два скока той стигна до провесеното от клона същество и го съсече с два удара.

В краката му падна дълга черна пелерина.

Платът явно се бе закачил за клоните, а вятърът, течението между дърветата, мъглата и собствените им страхове го бяха накарали да изглежда като чудовище.

Писарят вдигна съдраните парчета плат и започна да се смее с пълно гърло.

- Добре ли сте, господарю? - долетя някъде отдалеч уплашеният глас на Корсис. - Имате ли нужда от помощ?

Климент продължи да се смее, усещайки как цялото напрежение и страх го напускат. Накрая се облегна на едно дърво, подпря се на меча си и извика помощника си.

- Не е имало нищо! - каза той на Корсис, който дойде с побеляло лице. - Просто парче плат между клоните и собствените ни страхове. Няма от какво да се боиш.

- Само това?! - младежът не можеше да повярва на очите си и подритна с крак съдраното наметало. - Нищо друго?

- Само това! - потвърди Климент. - Съжалявам, че ще те разочаровам, но няма върколак. Нито вампир.

- Радвам се, че е така - отговори Корсис, но за всеки случай внимателно огледа гората наоколо. - Беше много смело от ваша страна да се хвърлите срещу него!

- А от твоя - много глупаво да ни плашиш с измислиците си. Можеше и да дойдеш да ми помогнеш!

Младежът поклати глава.

- Готов съм да се бия с всеки враг, господарю, стига да е живо същество. Но не мога да ви следвам в битка с демони. Не знам какво да правя.

- Същото, каквото правиш и срещу хората. - Климент прибра оръжията си и потупа младежа по рамото. Да се хвърляш в боя без страх!

Корсис не изглеждаше убеден.

Двамата яхнаха отново конете и побързаха да излязат от гората. Животните се бяха успокоили, но сами напираха да напуснат зловещото място.

Мъглата постепенно се стопи и когато излязоха на полето, от нея не бе останала и следа. Слънцето силно припичаше и Климент нави ризата около главата си, за да пази сянка на изгорялото му лице.

Това му спаси живота.

Без предупреждение от близките храсти към тях полетяха няколко стрели. Нападателите, скрити в шубраците, явно ги бяха следили отдавна, изчаквайки най-удобния момент за атака.

Ризата, с която Климент бе увил главата си, отклони предназначената за него стрела, която разкъса дебелия навит плат и само одраска кожата му. Объркан, писарят спря, за да се огледа.

Корсис не си губеше времето. Доказвайки, че не се страхува от нищо друго освен от демони, той вдигна меча си и прикрит зад врата на коня си, препусна към храстите, откъдето бяха дошли изстрелите.

Отговори му нов залп, но стрелците, явно смутени от неочакваното нападение, не се бяха прицелили добре и стрелите профучаха встрани от препускащия конник.

Корсис мина в галоп през шубрака, където група мъже се разбягаха с викове. Без да се бави, използвайки объркването на врага, младежът обърна коня си, сграбчи юздите на кобилата на Климент в движение и двамата в галоп препуснаха към Плиска.

Никой не ги последва.

Едва когато минаха през Южната порта на града, Корсис спря и се обърна към писаря.

- Добре ли сте, господарю? - попита той и след като Климент кимна утвърдително, бавно се свлече от коня.

От лявото му бедро сгърчеше къса, червена стрела.